Сянката на луната

съмнение и вина изпитвана от някой. Разбрах го прекалено късно, след като го казах. И

просто – мога да го почувствам сега – неудобство. Предполагам, че е между теб и Британи.

Все пак, кой друг е в стаята, нали така? Съжалявам. Не трябваше да казвам нищо. Не

трябваше да се опитвам това сближаващо се готвене. Просто ще си тръгна.

Започнах да се отдалечавам, но три „не”-та проехтяха през кухнята. Британи беше тази която

хвана ръката ми първа, но Кайла бе зад нея хващайки другата ми и угризенията й прелитнах

през мен.

-

Не си тръгвай - каза Британи. – Не можем да си представим какво е да си ти. Да знаеш

емоциите на всеки. Да държиш нашите тайни.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

-

Не и твоите тайни. Не знам какво си мислиш. Просто знам какво чувстват хората. И

емоциите ме удрят. Не знам към кого са насочени. Но понякога разбирам.

-

Остани - каза Кайла. – Няма да задаваме тъпи въпроси.

-

Харесах въпроса - каза Британи. – Чудех се какво е да те целува Даниел. Никога не сме се

целували. Така, че…?

Те отпуснаха хватките си по ръцете ми. Почти щях да избягам. Вместо това казах:

-

Добре, въпроса беше какво е да те целува сродната ти душа. Той не ми е сродна душа.

-

Няма да го приемеш? – попита Британи докато тръгваха към плота.

-

Не знам.

Линдзи сложи какао в тенджерата.

-

Защо не?

Британи изля половин чаша мляко в тигана преди да ми подаде бучка маргарин. Фокусирах се

на твърдата бучка маргарин. Беше ми по-лесно да говоря, когато не ги гледах.

-

Никога… не съм прекарвала наистина време с момче. Харесвам го. Много го харесвам. Той

е властен, но силен и секси, и мил. - сложих маргарина в тигана преди да погледна нагоре.

– Как разбрахте, че сродната ви душа ви е сродна душа?

Кайла сложи тенджерата на готварската печката, включи топлината на средна, и започна да

бърка сместа за да я стопи.

-

Дори не знаех за сродните души, когато срещнах Лукас – каза тя, - но уау, нещо в него

наистина ме привлече. Беше като... без значение къде е, можех да усетя, че ме гледа.

Силата на привличането към него, което изпитах толкова бързо, ме плашеше. Опитах се да

го игнорирам, да се преструвам че не е там, но винаги стоеше под повърхността. Колкото

повече ме плашеше, толкова повече се плашех да не бъда с него.

-

Винаги съм обичала Конър - каза Британи. – Нямам гена сродна-душа-до-живот, и вероятно

не съм най-подходяща да обясня как знаеш, че е твоя сродна душа.

-

Но знаеше, че го обичаш - каза Линдзи.

-

О, да. Живеех за моментите в които го виждах, когато ми говореше, когато просто ме

гледаше. Винаги чувствах топлина и несигурност когато ми обръщаше някакво внимание.

Можеше да ме ядоса по-бързо от всеки друг който познавам. Когато изпитваше

способностите ми да се бия - побеснях.

-

Виждаш ли, не бях толкова емоционално с Конър. – каза Линдзи. – Да бъда с Конър бе…

приятно. Хубаво. Да беда с Рейф… е като да се отдавам на 100%. И още е. Всичко е толкова

интензивно.

Не исках да им казвам, че всичко което са изпитвали със сродните си души съм го изпитвала с

Даниел. Беше толкова лично и интимно. Но беше ли достатъчно? Защо просто не можех да

кажа, че е точно този – правилният?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Кайла изля готовия шоколад в купа и Линдзи я разбърка. Те работиха като екип, изглежда всяка

знаеше какво ще направи другата. И въпреки, че се опитваха да ме включат, все ощя се

чувствах малко като аутсайдер.

Британи извади и простря голям лист тесто за бисквити от една запечатана опаковка на плота и

ми подаде две лъжици. Линдзи сложи купата в центъра на плота. Започнахме да загребваме

шоколада от купата и да я слагаме в малките топчета тесто.

-

И какво ще правиш с Даниел? – попита Британи.

-

Не знам. Това един вид спорен въпрос. Имам предвид, трябва дапремина през първата си

трансформация сама. Той не може да се превъплъти с мен.

-

Това наистина е гадно - каза Британи. – Ами ако умреш?

-

Докато вие убиете това чудовище… - свих рамена, опитваща се да се изляждам сякаш няма

значение, сякаш не съм уплашена. Толкова се радвах, че не могат да усетят емоциите ми.

Също така осъзнах, че мога да прекарам малко време с тях без да бъда затрупана от техните.

-

Ще ги печем ли или какво? – попитах, искайки да отдалеча вниманието от урешната ми

вечер.

-

Не - каза Кайла. – Ще ги оставим да се втвърдят. – Тя докосна едната курабийка с върха на

пръста си. – Може би пет - десет минути.

-

Това е причината, поради която ги харесваме – каза Линдзи. – Лесни и бързи са.

-

Трябва да те включваме по-често - каза Британи.

Тя бе посрещнала пълнолунието си сама. Въпреки, че не можех да почувствам емоциите й, бях

сигурна, че е изпитвала страх и опасения. Разочарование, когато луната е дошла и си е отишла, а тя си е останала непроменена. Може би повече от всеки друг тя разбира какво преживявам.

-

Ето - каза тя, вземайки малка чиния и слагайки на нея няколко курабии. – Защо не ги

занесеш на Даниел?

И може би ще имаш няколко минути насаме с него в стаята му, остана неизречено.

Почувствах как се изчервявам за пореден път. Не мисля, че в целия си живот съм се

изчервявала толкова пъти колкото го направих днес.

-

Мерси - казах вземайки чинията. – И благодаря, че ми позволихте да ви помогна с

приготвянето.

-

Всичко ще е наред утре вечер. – каза Кайла.

Но можех да почувствам съмненията й. Понякога е гадно да съм си аз.

Дадох им смела усмивка и напуснах кухнята. Времето ми с тях бе приятно. Не трябва да ги

избягвам вече.

Крачих през имението, преминавайки масите с украшения, които бяха на стотици години,

творения от друго време. Портрети на поколенията, които са били живи преди облицованата

стена. Имението бе по скоро като музей, отколкото като дом.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Когато се качвах по стъпалата, сърцето ми започна да бумти тежко, а дланите ми се изпотиха.

Колкото повече очаквах да видя Даниел, толкова повече мразех мисълта, че съм му

причинявам болка. Но това бе за предпочитане пред онова, което може да му се случи ако се

преобразува, за да се излекува и жътварят го хване. Дори нямахме аспирин наоколо. Няколко

лекари бяха педиатри. Те идваха тук по време на лятното и зимното слънцестоене, за да са

наоколо, ако някое дете се нарани. Но веднъж след като преминем пълнолунието си, вече

нямахме нужда от техните услуги.

Преминах през коридора, който водеше към стаята на Даниел. Почуках едва доловимо на

вратата.

-

Даниел?

Той не отговори. Чудех се дали не е заспал дълбоко. Не мисля, че просто няма да ми обърне

внимание. Каза, че не ме вини за случилото се.

Почуках малко по-силно.

-

Даниел?

Отново без отговор. Притиснах ухо към вратата. Не дочувах никакво движение отвътре. Ами

ако изкърви до смърт? Раната толкова сериозна ли беше? Не мисля така. Но какво знаех за

раните?

Не, сигурно просто спи. Дали ще го обезпокоя? Нямаше нужда да го събуждам. Можех да

оставя бисквитите на нощната масичка, за да ги види когато се събуди.

С треперещи ръце от очакването да го видя отново, отворих вратата и надзърнах вътре.

Леглото бе празно. Нямаше го.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Fourteen

Глава четиринадесета

_____________________________________________________________

Превод: djenitoo

Редакция: sunset

Отворих съзнанието си и позволих на чуждите емоции да ме връхлетят. Търсех момчетата,

тъй като предположих, че се присъединил към тях за да дискутират битката или нещо друго.

Емоциите започнаха да се превъртат през мен. Повечето усещания бяха тестостеронени:

перчене, предизвикване. И след това се преобразуваха на радост, удоволствие, желание. Явно

момичетата се бяха присъединили към тях.

Намерих ги в игралната зала, която беше разположена близо до медийната стая. Но когато

влязох, не видях Даниел.

-

Не иска ли бисквитите? – попита Британи.

Гласът к достигна до мен през мъглата емоции. До сега не бях разбрала, че са ме забелязали.

-

Той не беше там.

Усетих тревогата им да ме пробожда.

-

Къде е отишъл? – попита Сет.

-

Добре де, нямаше да е тук ако знае – отговори му Британи.

-

Да го потърсим - каза Лукас.

-

А може би не трябва - втурнах се да кажа. – Вероятно е просто иска да остане сам, да

излекува раните си и … - още докато го казвах осъзнах, че това бе възможно най-

вероятното му действие. Но първо трябва да се преобразува.

-

Мамка му – изпсува Лукас, когато мисълта премина и през неговото съзнание. – Може

ли да усетиш дали е в беда?

-

Емоциите му не ме достигат. – казвала ли съм им някога?

-

Защо не? – попита Конър.

Поклатих глава.

-

Не зная.

-

Трябва да се безпокоим заради това? – попита Кайла.

-

Не - каза Лукас. – Не сега. Първо трябва да го намерим. Разпръснете се: претърсете

всичко вътре и вън.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

След като излязоха, сложих чинията върху масата и започнах собственото си търсене.

Бях напълно сигурна, че не е излязъл навън. Най-вече защото знае, че това ще е мястото където

първо ще го потърсим. Не се е преобразувал в стаята си, така че е искал да отиде някъде

където никой не би предположил, че е. Може би някое помещение което се заключва. Може

би място където никой няма да погледне.

Винаги когато исках пълно усамотение се насочвах към скритото ми местенце за четене. Но

Даниел вероятно не е много наясно със скритите местенца и кътчета в имението.

Това което знае е онова място което ни показаха старейшините този следобед. Сърцето ми

ускори биенето си. Не бях сигурна как знаех къде да го намеря. Да не би да е това за което

говориха момичетата докато правихме бисквитите? Знак ли е това, че е сродната ми душа?

Проследих пътеката, по която ни бяха повели старейшините. Когато стигнах до стаята където се

държаха древните текстове, минах покрай библиотеката и докоснах статуята на вълка.

Полиците се отдръпнаха. Огледах се, забелязах фенерче, взех го и тръгнах по стъпалата надолу.

Вратата на оръжейната бе затворена. Опитах се да я отворя. Бе заключена. Заудрях по нея.

-

Даниел!

Притиснах ухо към дебелата дървена врата. Мисля, че чух движение в стаята.

-

Даниел?

-

Само минута. – почти го изръмжа.

Вратата едва се отвори. Зърнах го как облича ризата си. Никога не бях го виждала без дрехи, а

напоследък те бяха дебели и зимни. Тялото му бе покрито с мускули, видях част от стомаха му

– толкова плосък и стегнат, че бих могла да балансирам върху му чаша топъл шоколад. Устата

ми пресъхна.

Главата му изникна през яката на пуловера.

-

Какво?

Звучеше и изглеждаше изключително раздразнен от мен.

-

Ти си се трансформирал?

-

И? Наистина ли си мислеше, че ще вляза в битката с ранен крак?

Премисляйки – не.

-

Знаеш ли какъв късмет имаш? Можех да те намеря мъртъв тук.

-

Но не ме намери. Освен това, ако чудовището се бе показало имах сребърен меч

наблизо.

-

Ако бе толкова лесно да се убие, досега да беше мъртво.

-

И какви доказателства имаме?

-

Това, че имаше късмет –

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

-

Късмет, който проработи. – пристъпвайки, затвори вратата зад мен. – Кракът ми е като

нов.

-

Трябваше да вземеш някой да те пази.

-

Трябваше да бъда там когато семейството ми бе убито. „Трябваше” не означава нищо

вече.

Нямаше никога да победя аргумента му. Освен това, защо бях ядосана? Той бе излекуван,

което увеличаваше шансовете му да оцелее утре вечер. Може би бях обидена, че ми няма

доверие, че е трябвало да направи всичко тайно. Може би бях и разочарована, че изпуснах

шанса да го видя във вълча форма – защото трябваше да се преобразува за да отвори вратата.

-

Как отключи вратата, все пак?

Той извади ключ.

-

Имах час по криминология. Знаеш ли, че крадците могат да ограбят цялата къща за пет

минути, защото хората крият важните неща на очевидни места? Старейшините бяха

скрили ключа точно на место, където един криминално проявен престъпник би

погледнал.

-

Значи си криминално проявен престъпник?

-

Трябва да мислиш като такъв, за да победиш такъв.

-

Значи трябва да мислим като жътвари?

-

Вече го правим. Знаем, че ще дойде за теб. – той докосна бузата ми. – Не исках да те

тревожа.

-

Направих ти малко бисквити. – измърморих.

-

Страхотно.

Поех по стълбите.

-

Помолих те да ми обещаеш да не се преобразуваш отново, но ти наруши последното си

–

Той хвана ръката ми и ме накара да се обърна.

-

Не наруших обещанието си. Казах ти, че няма да се преобразувам докато не се наложи.

Наложи се. Трябва да бъда в най-добрата си форма, за да те защитавам. Знам, че още

не съм те декларирал като моя сродна душа пред другите и че все още не си ме приела,

но смятам скоро да сложа татуировката на рамото си. – обви с ръце лицето ми. –

Разбираш ли, Хейдън? Бих направил всичко, бих се възползвал от всеки шанс за да те

защитя.

След това ме целуна. Уплаших се заради факта, че умея да го разбирам много добре.

Защото бих направила всичко за да защитя него.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Fifteen

Глава петнадесета

_____________________________________________________________

Превод: sunset

Редакция: djenitoo

Старейшините изобщо не бяха доволни, от факта, че Даниел се е преобразувал. След като

вече не носеше превръзка, която да ограничава движенията му, бе малко трудно да обясним

чудотворното изцеление на останалите с нещо друго освен истината.

Като резултат от това, на него му се наложи да мие чиниите след вечеря. Когато приключи, се

присъедини към мен в игралната зала. Седях на стол до бара за отдих, а той – до мен.

-

Ще дойде утре вечер – каза тихо.

Напрежението около нас бе голямо. За да облекчат част от него, момчетата бяха предизвикали

момичетата на електронен тенис турнир. Имах някакъв успех в отдръпването от емоциите им,

най-вероятно защото бяха ангажирани с играта, но все още във въздуха се носеше мрачност.

-

Ще си заобградена от доста Тъмни Пазители – каза Даниел. – Жътваря няма да успее да

те достигне.

-

Ами ако умрат в опитите си да ме спасят? Как се предполага, че ще продължа да живея

с тази мисъл?

Той взе ръката ми, обърна я и прокара пръстите си по дланта ми, върху мястото където бе

попаднала треската, в нощта когато играхме билярд.

-

Ако си мислиш да направиш нещо глупаво, например да избягаш, знай че ще те открия.

Сърцето ми се присви. Повдигнах ръката му към устните си и я целунах.

-

Иска ми се да можехме да избягаме.

Искаше ми се да го познавам от по-дълго време. Да го бях опознала по-добре.

-

Емоциите им ще се покачат преди нощта да приключи. Ще се пренатовариш – каза.

-

Най-вероятно.

Погледна към участниците в турнира, след това се обърна към мен.

-

Когато дойдох за пръв път в Уолфорд разгледах околността. Намерих едно местенце.

Исках да го споделя с теб. Тази вечер. Ще дойдеш ли с мен?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Знаех, че пита в случай, че един от нас не преживееше утрешния ден.

Огледах се. Най-вероятно старейшините щяха да са ядосани, но бях вкусила от истинската

свобода – без учители, директори, старейшини – когато избягах в Атина. Но бе по-безопасно с

глутницата.

За мое съжаление поклатих глава.

-

Може да бъдеш наранен или убит.

-

Няма начин. Прекарал съм по-голямата част от живота си сам. Бия се по-добре така.

Би трябвало да съм го погледнала смешно, защото внезапно той изглеждаше сякаш съжалява,

за думите които изрече.

-

Но семейството ти –

-

Не живеех с тях.

-

Никога?

-

Не и през последните няколко години – наведе се и прошепна. – Искаш ли да научиш

историята ми? Ела с мен.

Бе изкушаващо, толкова изкушаващо.

-

Ще бъдеш в безопасност – настоя. – Докато нямаш способността да се преобразуваш –

-

Може да се опита да ме отвлече.

-

Няма начин да направи това. Освен това, не мисля че съществува за да прави така.

Имам предвид, то е безплътно същество. Става плътно само докато прибира, затова е

толкова трудно за унищожение. Има само един малък прозорец във времето.

-

От къде знаеш толкова много?

-

Защото след като Джъстин бе убит, осъзнах, че това чудовище е убило семейството ми.

Намерих всичко, което може да бъде разкрито за него. Попитай старейшините. Те

знаят.

-

А ти няма да рискуваш и да се преобразуваш?

-

Обещанието ми не се е променило. Същото е като преди. Няма да се преобразувам

докато не ми се наложи.

-

Добре тогава, – казах. – Ще дойда с теб.

***

-

Сигурна ли си, че това е разумно, – попита ме Британи.

Тя седеше върху леглото си, наблюдавайки ме докато прибирах нещата си в раницата.

-

Не.

Искаше ми се да е лято, за да мога да нося нещо, което да показва малко повече кожа.

-

Тогава защо го правиш? – попита.

-

За да бъда с Даниел. В случай, че утре вечер. . . – оставих думите да увиснат във

въздуха. Нямаше нужда да изказвам на глас страховете си.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Тя обви ръце около краката си, притегляйки ги към гърдите си.

-

Обичаш ли го?

Усетих как лицето ми се стопля.

-

Не зная. Трудно ми е да разбера собствените си емоции.

-

При всички ни е така, – каза тя – Може да бъде доста объркващо.

Седнах върху леглото си и я погледнах.

-

Как разбра, че обичаш Конър?

-

Мислех единствено за него. Исках да бъда с него – дори и когато бяхме в една и съща

стая.

-

Но ти си го познавала, израснали сте заедно.

-

Да. Е и?

-

Аз не познавам Даниел. Тялото и сърцето ми реагират когато е около мен, но има

толкова много, което не зная.

-

Затова отиваш в гората тази вечер за да играете на „двадесет въпроса”.

Тя повдигна вежда, по начин по който казваше, че се самозалъгвах.

-

Може би с пет въпроса – казах.

Тя се засмя.

-

Два. След това ще се целувате и . . .

Повдигна рамене.

-

Изглежда сякаш трябва да знам възможната си сродна душа преди трансформацията.

Това ви свързва, нали? - намръщих се. - Съжалявам.

Тя махна с ръка.

-

Няма нищо. Понякога тъгувам, че не съм шифтър, но няма никакво значение за Конър.

Казва, че се е влюбил по човешкия начин, което е бавно, вместо по шифтърския начин,

което често е просто бам!

-

С Даниел е нещо по средата. За пръв път в живота си желая да изживея нечии емоции,

а през повечето време не мога дори да предположа какво изпитва.

-

И мислиш, че тази вечер. . .

Може да е всичко, което някога ще имам.

С Даниел тръгнахме след вечеря. Луната, светло сребърно кълбо в нощното небе, изглеждаше

толкова близо, че имах чувството че мога да се пресегна и да я докосна. Звездите искряха като

диаманти, разпръснати върху кадифе. Бе толкова ясна нощ. Въздуха бе чист, нямаше нито

следа от мъгла, облаче или нещо, което би могло да заслепи яснотата.

Не взехме моторната шейна, вървяхме пеш. Може би Даниел бе притеснен, че ще подскаже на

старейшините за нашето тайно излизане. Но мислех, че причината да вървим вместо да караме

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

дойде заради факта, че вървим заедно. Държахме ръцете си и осъзнах колко много харесвам

това в него: че докосваше толкова естествено, сякаш винаги го е правил. Никога не бе изпуснал

възможност да се докосне до мен.

Бях прекарала по-голямата част от живота си без допир до други шифтъри. Понякога прегръщах

момичетата в училище, не бе същото. Тяхната история, техния свят, бе толкова различен от

моя.

Луната се бе покачила високо в небето когато Даниел най-накрая ме заведе в пещера. Бе

катранено черно, дори усетих щипещия въздуха върху бузите си.

-

Изчакай тук.

Звук от изщракване бе последна от пламък на запалка, която освети лицето му докато той

палеше свещ. Нещо магическо ме обви докато наблюдавах кръглата стая, осветена от различни

свещи и пламъци, които започнаха да премигват, бавно разкривайки убежището, което бе

създал за нас.

Знаех, че е трябвало да дойде тук по-рано през деня за подготви всичко. Купчина одеяла

формираше легло върху пода, достатъчно широко за да можем да спим разделени ако

желаехме това. Знаех, че Даниел не би прибързал с нищо тази вечер. Всичко щеше да се

развива бавно тази нощ, научавайки повече един за друг. Избирането на сродна душа не бе

лесно решение, и определено не беше решение, което трябваше да вземат старейшините.

Знаех, че ни желаят доброто, но в края на краищата, за да бъдат двама шифтъри сродни души,

трябва да има връзка помежду им.

Знаех, че се интересувам от Даниел, и него го бе грижа за мен. Но беше ли достатъчно?

Той се обърна към мен, взе раницата ми и я отнесе до ъгъла, където я остави заедно с неговата.

След това се върна при мен.

-

Не е толкова студено, веднъж щом свикнеш.

-

Кога успя да направиш всичко това?

-

Първото нещо, което направих тази сутрин преди всички други да се събудят бе това.

Поемайки ръката ми, той ме заведе до друга стая. Чух познатото щракване на светлината.

Докато той палеше свещите, играта на пламъка разопакова подаръка ми. Подземен басейн,

чиято пара се издигаше нагоре. До скалата спретнато подредени имаше кърпи.

-

Това е което ме изуми – каза той, гласа му отекна около каменните стени. Той включи

фенерче и светна към басейна. Водата бе невероятно чиста, можех да видя покритото

със скали дъно.

-

Незамърсено. – каза – Без водорасли или боклуци. Това е вид място, където лечебните

свойства биха се използвали стотина години.

-

Няма твари ли нещо такова вътре? – попитах.

-

Никога не съм видял нищо, а съм бил тук няколко пъти след като го открих.

-

Заради усамотението? – попитах.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

-

Да. Аз. . . Понякога имам нужда от пространство. Обичам Уолфорд, оценявам това, че

всички са ме приели, но групите не са по моята част.

Спомних си впечатлението ми от него когато го видях за пръв път в Атина и факта, че е самотен.

Не направи нищо, с което да разсее това понятие за него, но изглеждаше много по-силно

когато го кажеше на глас. Да бъдеш сам не бе нещо, което нашия вид правеше. Въпреки че бях

прекарала по-голямата част от времето си далеч от шифтърите, винаги съм имала копнеж да се

присъединя към тях. По някаква причина се връщах при тях всяко лято и зима.

-

Но да бъдеш шифтър, означава да си част от глутницата.

-

Да, зная. Но никога не е било по този начин за мен. Затова си толкова специална.

Никога преди не съм искал да имам някой, с когото да си принадлежим.

Преди дори да помисля как да реагирам той изключи фенерчето, остави го настрана, дойде

отново до мен и взе ръката ми. Въпреки че все още носех ръкавици, можех да усетя ръката му

– стабилна и сигурна.

-

Помислих си, че ще поискаш да поплуваш, – каза нежно, гласа му изпълни малката

пещера. – Вътре е почти като в гореща вана. В някои зони можеш да усетиш как водата

извира от някъде по-надолу.

Стиснах ръката му, опитвайки се да изглеждам дръзко, но най-вероятно в очите му това е било

нелепо. Никога преди не съм пожелавала нещо толкова силно, а го исках сега.

-

Ще дойдеш ли при мен?

Видях благодарност за поканата в очите му, може би не звучах напълно глупаво в еуфорията си.

-

Веднъж щом влезеш във водата ме повикай – каза.

-

Добре. Мога да го направя.

Той погали с устни моите. Не бе достатъчно, но реших че веднъж след като влезем в басейна

заедно, щяхме да споделим повече. Много, много повече.

Той ме остави сама. Сваляйки ръкавиците си, се наведох и прекарах пръстите си през

повърхността на басейна. Водата бе невероятно топла, почти като в сауна. Бе трудно да го

повярвам по средата на зимата, но най-вероятно идваше от подземен горещ извор.

Свалих дрехите си бързо и се потопих в басейна. Беше прекрасно, когато копринена влага, се

уви около тялото ми. Нямаше да мисля за утре вечер, нито за опасностите, през които

минаваше пътя ни или колко уплашена се почувствах когато съзнанието ми пренебрегна

поставената задача и се сетих за жътваря. Сега щях да се възползвам максимално от подаръка

на Даниел, да му се наслаждавам сякаш живота ми зависеше от това. Отпуснах се стъпвайки

във водата, позволих на топлотата да отмие напрежението в мускулите ми. След това извиках,

зашеметена от очакването.

-

Даниел!

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Наблюдавах как сянката се плъзга по стената в близост до входа. Ниска. Четирикрака. Той

идваше при мен в животинската си форма. Най-накрая щях да го видя като вълк. Дъха ми секна

и се надигнах нагоре към началото на басейна.

Но това, което пристъпи в малката пещера не бе това, което очаквах. То не бе вълк, а пантера.

Пантерата. Онази, която видях в горите през първата нощ след като напуснахме Атина. Бях

сигурна в това. Но не можеше да е той, тъй като същата вече той бе в лагера когато –

След като пантерата избяга. Даниел изглеждаше изненадан когато му споделих, че съм видяла

пантера, но ако той бе създанието, то тогава неговия отговор е бил просто ход за да не го

заподозря.

Изплаши ли те?

Бе ме попитал. Започвах да разбирам защо оценяваше по този начин тогавашната реакция, а

имах чувството че го прави и сега.

Пантерата бе също толкова елегантна и красива колкото си я спомням. Дебнеше ме. Силните

му мускули изпъкваха при движенията. Силата и мощта бе очевидна във всяко помръдване.

Измърка ниско, гърлено и звука отекна наоколо.

Едва когато дойде почти до мен и сведе главата си успях да погледна добре в очите к. Зелени.

Като изумруди. А в тях видях повече, толкова повече.

Защото когато се променяме, всичко се променя освен очите ни, те са прозорец за душите ни.

Повече от козина, повече от контури на лице, нашите очи са повече от всичко друго.

С несигурен жест извадих ръката си от басейна и се пресегнах напред за да докосна главата му.

-

Даниел?

С плавно движение, като на олимпиец с перфектни рефлекси, пантерата скочи в басейна.

Даниел излезе изпод тъмните дълбини.

В продължение на няколко тихи момента не правехме нищо друго освен да се взираме един в

друг, дъха ни отекваше около нас. Не знаех какво да кажа. Част от мен се чувстваше предадена, защото е държал тайната си запазена толкова дълго време. А тази бе огромна.

През цялото време го възприемах като един от нас, очаквах да го видя преобразуван, да бъде

както винаги съм си го представяла: черна козина, зъби и кучешко ръмжане. Знаех, че има

различни кланове шифтъри, че не всички се трансформират във вълци – но никога не бях

виждала друг вид шифтър. За мен това бе легенда, точно като за жътваря.

-

Мислех си, че трябва да знаеш, – каза най-накрая с тих глас. – Преди да решиш дали да

ме приемеш като твоя сродна душа.

Тогава, тъй като останах мълчалива, може би за да почувства всичко запълнено добави.

-

Аз не съм вълк.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Кимнах, премигнах, знаейки че първите ми думи ще бъдат от голямо значение, но не бях

сигурна какво точно да кажа и когато го направих разочарование което дори аз усетих отекна

наоколо.

-

Да, току що разбрах това.

-

Притеснява те.

-

Не, аз . . . просто не го очаквах. Отъркваше рамото си у кората на дървото онази вечер в

горите.

-

Да, имах сърбеж.

-

Защо не ми каза тогава?

-

Защото ми каза по-рано – отново – че няма да ме приемеш като своя сродна душа.

Реших, че факта, че не съм точно от същата порода като теб няма да ми спечели точки.

Аз – погледна нагоре сякаш се опитваше да намери точните думи. След това смъкна

погледа си, връщайки го обратно към мен. – Казах ти, че бях доброволец в намирането

ти. Първия път когато те видях бях заинтригуван. Да, старейшините ме избраха за твоя

сродна душа, но само защото пристъпих напред преди някой друг да успее.

В очите ми напираха сълзи. Никога преди не съм усещала така неспособна да кажа нещо.

-

Знам, че ти не се почувства така когато ме видя за пръв път, – каза. – Помислих, че ако

ме опознаеш ще видиш нещо общо помежду ни, че различията помежду ни няма да

имат значение.

Бях зашеметена от мисълта, че е вложил толкова много в това, че ме иска толкова силно.

Мислех за всички пъти, в които ме е докосвал, когато се е протягал към мен.

Поклатих глава категорично сигурна.

-

Няма значение. Това, че се превръщаш в пантера. Мисля, че си величествен.

Не бях сигурна, но като че ли той се изчерви.

-

Затова ли не мога да усетя емоциите ти? Защото си от различна порода? – попитах.

-

Не зная. Предполагам.

Знаех, че нещо е различно в него, но никога не бях предполагала това.

-

Кой знае? – попитах. – Това, че не си вълк?

-

Никой до колкото знам. Старейшините може би подозират, но никога не са казвали

нищо. Стараех се никой да не ме вижда преобразуван.

-

Защо? Защо се пазиш в тайна от всички?

-

Не сме като теб – поклати глава, облегна ръце и ги постави от двете страни на басейна. -

Не живеем в глутница, нямаме сродни души, с които да живеем до живот. Вълците са

заедно и се бият един за друг. Ние сме характерни за нашия вид. Черни пантери,

леопарди – каквото и име да ни дадеш – ние сме самостоятелни. Не се търсим един

друг. Да дойда тук бе против природата ми.

-

Тогава защо остана?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Накланяйки главата си назад, той отново започна да изучава скалите, докато бавеше отговора

си. Когато върна погледа си на мен, не можех да отместя очи дори и да исках.

-

Тъй като не сме общество, от нас са останали много малко. Но няма да ни намериш в

списъка на застрашените видове. Мислех, че ако дойда тук, ако наблюдавам как

вълците работят заедно, ще се разбера как да събера нашия вид заедно, ще намеря

начин да гарантирам, че породата ни шифтъри ще оцелее.

Подарих му една крива усмивка.

-

А вместо това почти се свърза с вълк за сродна душа.

-

Не искам да бъде почти, Хейдън. Искам да се случи.

Сълзи напираха в очите ми.

-

Не мога. Разбираш ли това? Ако нямаше жътвар…

Какво по-лошо? Да зная, че ако нямаше жътвар бих го приела за едно сърцебиене или да

мисля, че не бих го приела при никакви обстоятелства. Исках го толкова отчаяно. Но времето бе

грешно.

-

Не се страхувам от това, което може да се случи утре вечер – каза.

-

Да, но аз се страхувам. Трябва да си глупак ако не се страхуваш.

-

Точно затова имаш нужда от сродна душа. За да бъде там с теб. Изцяло. Мисля, че си

най-невероятния човек, който някога съм срещал. Ако ме приемеш като твоя

половинка, обещавам ти че ще следвам традициите на твоя вид и ще ти бъде верен до

гроб.

-

Даниел, не мога да го реша сега, – измърморих. Бе достатъчно загрижен за мен за да

рискува живота си, а аз бях достатъчно влюбена в него за да не му позволя да го

направи.

-

Ти . . . ужасена ли си от това, което съм? – попита.

Почти изскочих от басейна.

-

Боже, не. Защо си мислиш, че е така?

-

Не съм точно това, което си свикнала да е около теб.

-

А ти някога да си срещал други момичета, които могат да изживеят емоциите на

другите?

Той се ухили.

-

Не. Мога честно да кажа, че никога не съм срещал друг като теб.

Подозирах, че не говори само за способностите, които притежавах, че по един безцеремонен

начин ми правеше комплимент. Той разкриваше толкова много от себе си за мен, той бе

всичко, което някога съм искала от едно момче. Не очаквах да бъде толкова трудно, защото ако

му дадях причина да си мисли, че бихме могли да бъдем заедно, ако го окуража, тогава утре

вечер щях да го загубя. Бе ли по-добре ако го загубя тази вечер? Да отхвърля признанието му?

Може би. Но не точно в този момент. Не още. Исках още време с него, но не тук.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

-

Мисля, че започнах да сбръчквам, – казах. – Може ли да излезем?

-

Разбира се, ще изляза пръв и ще изчакам в другата част на пещерата, – започна да се

потапя.

-

Даниел?

Спря и ме погледна. Преглътнах тежко.

-

Няма никакво значение за мен в какво се преобразуваш. Е – извъртях очи – може би

щеше да ми се стори малко странно ако се трансформираше в плъх или нещо от този

род, но те харесвам . . . доста. Прекалено много.

-

Въпреки че те завлякох обратно на място, на което не искаш да си?

Преди да успея да отговоря, той вече бе под водата и излезе от басейна във формата на

пантера. Въпреки че трябваше да съблечем всичките си дрехи за да се преобразуваме бяхме

скромни. Наблюдавах го докато вървеше, начина по който лъскавото му тяло се движеше

докато излизаше от пещерата. Наистина бе величествен. Независимо дали бе в човешка или в

формата на пантера.

Но не знаех как работи свързването между различните видове. Щях ли да мога да навляза в

емоциите му? Щях ли да бъда способна да прочета мислите му? Щяхме ли да можех да

комуникираме телепатично когато се намирахме в човешките си форми? Когато не бяхме,

щяхме ли да успяваме да различаваме мислите си като останалите свързани двойки?

Всичко, което ми е казвал трябваше да направи нещата утре вечер по-лесни. Вместо това

станаха само по-сложни. Сега имах повече да губя.

***

- Какво е точното к значение?

Лежах върху купчината от одеяла, прекарвайки пръстите си по татуировката на Даниел.

Изглеждаше като черен огън, очертан с бляскаво синьо върху рамото му, пламъците му слизаха

надолу по бицепса му. Но по гърба му имаше серия от келтски възли. Със сигурност не

представляваха името ми, очаквах да уважи желанието ми да не татуира името ми на рамото

си. Освен това, това бе върху дясното му рано, а обикновено онази, която бе свързана със

сродните души обикновено бе върху лявото, по-близо до сърцето.

Подпрян на лакътя си, той лежеше до мен. След като излезе от басейна той се облече, а аз се

присъединих към него. Носеше тениската си докато не го помолих да я свали, желаех да видя

мастилото, да науча всичко за него.

-

Различните пипала представляват разделението на вида ми, – каза ми. – Всяко стои

само. Възлите представляват вашия вид – начина, по който са изтъкани заедно. Те са

по-силни.

-

Уау. Вложил си много умисъл в него.

-

Не мислиш ли, че трябва да е така с всичко, което искаме да бъде постоянно?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Знаех, че в този момент говори за сродните души. За това как ритуала със свързването не

трябва да бъде приет с лека ръка. Можех честно да кажа, че и двамата влагахме много смисъл

в него.

-

Иска ми се да имахме повече време заедно, да изучим чувствата си – каза той тихо.

Винаги съм чувала, че котките са резервирани същества, но Даниел търсеше тази връзка,

желаеше я толкова отчаяно колкото и аз.

-

Преди пълнолунието ми? – попитах.

-

Да.

Не бях убедена, че ще има някаква разлика. Знаех какво изпитвам към него. Бях влюбена. Това

нямаше да се промени.

-

Ако си наранен, лекуваш ли се в другата си форма? – попитах, мислейки за опасностите,

с които щяхме да се срещнем утре вечер. Без значение колко много се опитвах да не го

допускам в мислите си, то си проправяше път обратно. А когато това станеше,

отчаянието ме обземаше, а аз отчаяно се борех с него. Не исках нищо да се разпадне в

този момент.

-

Да. Аз съм точно като теб, с изключение на това, че се преобразувам в пантера. О, да и

това, че не изживявам емоциите на другите.

-

Значи можеш да прочетеш мислите на другите когато си пантера?

-

Да. Предполагам, че има нещо общо помежду ни.

-

А можеш ли да прочетеш моите мисли сега?

Разочарование проблесна в очите му. Знаеше на къде бия с това.

-

Не.

-

Казват, че истинските сродни души знаят мислите на другия дори когато са в човешка

форма.

-

Може би ще се случи след като изградим връзката с първото преобразуване.

-

Може би. А как . . . имам предвид ако вида ти не се стои заедно, как научи за

семейството си?

-

Прибрах се у дома след първата си година в колежа, – открих ги. Семейството ми бе

близо, но не можех да кажа къде точно живее друг шифтър в тази зона. Не се търсим

един друг. Майка ми спомена Уолфорд докато говореше за клановете шифтъри. Знаеше

малко от историята, но достатъчно за да ме доведе тук.

Зарових пръстите си в косата му.

-

Не мога да си представя както си изпитал. Да ги намериш.

Взимайки ръката ми, той гризна леко пръстите ми, сигнализирайки, че сменя темата, че не иска

да предприеме пътуване надолу по пътя на спомените.

-

Не искам нищо да се случи с теб когато се изправиш пред пълнолунието си.

Насилих се да се усмихна.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

-

Е, все пак нещо ще се случи – ще се трансформирам.

-

Страхуваш ли се?

Бях, за себе си и за него, но нямаше да призная това, затова поклатих глава.

-

Не точно.

Заравяйки пръсти в косата ми, той ги прекара надолу по дължината к.

-

Мисля, че си куражлийка и че то няма да те победи.

-

Куражлийка? Ъргх, спомняш ли си че избягах?

Той задържа погледа си към моя.

-

За това е нужно кураж. Не знаеше какво може да откриеш там.

Нито той когато предприе рискуваното пътуване към Уолфорд.

-

Оказахме ли се такива, каквито си мислеше, че сме? – попитах.

-

По-добри. Всички ме приветстваха. Не очаквах това.

-

Защо не ни позволи да разберем, че си пантера.

-

Част от мен не бе свикнала да споделя. Винаги съм го крил от статистите, освен от

семейството си, никой друг шифтър не бе наоколо за да споделя. Срамувах се. Просто

бях предпазлив. Не знаех как... всичко ще потръгне. А определено не очаквах теб. Ти си

силна, Хейдън. Това те прави дяволски секси.

Тогава ме целуна. Обожавах начина, по който ме целуваше. Смело и с увереност. Качих се

върху него и той ме претърколи под себе си. Кожата му бе топла под пръстите ми, обожавах

силата, която усещах в мускулите му. Дори в човешка форма усещах спиращите дъха останки от

голямата котка: елегантност и сила.

Чувствах се в пълна безопасност с него, но също така и се страхувах. Страхувах се, че ще го

загубя.

Опитах се да не мисля за това. Опитах се да се фокусирам върху нас, върху това, което желаех в

бъдеще. Борех се да остана позитивно настроена.

Целувахме се, говорехме и се смеехме през нощта. Споделяйки миналото си, това което

помнехме от семействата си, мечтите ни за бъдещето. Очаквах да бъда уморена когато

свещите догоряха и слънцето нахлу през входа на пещерата, но вместо това се чувствах

подмладена, свежа, готова да се срещна със всичко, което нощта можеше да ми донесе.

Бях готова да се срещна със съдбата си.

Освен това знаех какъв щеше да бъде отговора ми когато Даниел ме обявеше за своя сродна

душа. Не. Не исках да рискувам да го изгубя.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Sixteen

Глава шестнадесета

_____________________________________________________________

Превод: sunset

Редакция: djenitoo

Вървяхме пеша по пътя обратно към имението. Бе толкова ясен и приятен ден, че бе

трудно да приема бурята, която щеше да се развихри довечера.

Колкото по-близо стигахме до Уолфорд, толкова повече емоции започнаха да нахлуват в мен.

Тревога, страх, ужас, очакване. Никое от тези чувства не бе мое, но се отразяваха в мен. Исках

да бъда смела, силна, но истината бе че се чувствах изплашена и дяволски недоволна, че

жътваря опетняваше това, което трябваше да бъде страхотна нощ на пробуждане и

задълбочаване на връзката между мен и сродната ми душа. Когато се върнах в Уолфорд в

началото на зимната ваканция бях обнадеждена, че може би ще се намери някой готов да

сподели първата ми трансформация. Но никога не съм очаквала да открия някой като Даниел,

някой с когото наистина да желая да споделя този момент. На моменти това, което изпитвах

към него бе невероятно голямо. А да зная, че той има толкова силни чувства към мен – бе

подарък, който в действителност не съм очаквала да получа.

Не желаех да го изхвърлям обратно в лицето му, но нямаше да рискувам заради

последствията, които идваха с приемането му. Това ме натъжаваше и вбесяваше.

Не осъзнавах колко силно стискам ръката му докато не се пошегува.

-

Ако не започнеш да стискаш по-леко ще трябва да се преобразувам заради счупена

кост.

Пуснах го на мига.

-

Господи, съжалявам.

Той ми се усмихна нежно.

-

Няма нищо. Емоциите им започват да те атакуват, нали?

Така беше, но не това бе източника на нарастващото напрежение и страх. Въпреки това кимнах, искайки да намаля притесненията му за мен.

Той спокойно се огледа наоколо, сякаш преценяваше заплахата и планираше възможностите.

Чудех се дали нещо го притесняваше, сега знаех че бе пантера в сърцето си, разбирах тишината

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

в него, на която бях ставала свидетел толкова много пъти. Можех да си го представя легнал

върху клон на дърво, с опашка мърдаща се мързеливо.

-

Може би не трябва да се връщаме – каза. – Може би ще е по-добре да се върнем в

пещерата и да изчакаме пълнолунието. Не е нужно да бъдеш бомбардирана цял ден с

чуждите страхове и тревоги. Най-вероятно имаш достатъчно собствени.

Повече от достатъчно, но в центъра им не бях аз, а той. Никога не съм разбирала колко много

отговорност идва с любовта. Колкото и да бе невероятна тази емоция, бе равносилна на

ужасяваща.

Идеята му бе изкушаваща, просто да прекарам останалата част от деня с него, но вместо това

поклатих глава.

-

Може би през това време старейшините ще намерят още нещо в древния текст, с което

да ни помогнат. – знаех, че искат да намерят нещо по-безопасно – Би трябвало да

останем с тях, да им погнем с търсенето.

Той докосна бузата ми с познатия жест, който с времето трябваше да приема. Бе толкова

спокоен, но пълен с нежност.

-

Съжаляваш ли, че прекара вечерта с мен?

Усмихнах се нежно, припомняйки си моментите ни заедно.

-

Не бих заменила нищо за предната нощ. Но сега трябва да се срещна с реалноста, а

това означава да укрепя стените.

-

Това е гадно.

Засмях се.

-

Да, но започвам да свивам с него.

-

Предполагам, че мога да те разсея с една целувка.

Преди да му отговоря вече ме целуваше. Бе невероятно как всичко останало изпадаше на

заден план. Той умееше да се целува невероятно. Имаше цел в движенията на устата му, почти

сякаш рисуваше страст. Не исках да спира. Но в крайна сметка трябваше да си поемем въздух, а

когато това стана, притисна челото си в моето и каза.

-

Да се върнем в пещерата.

О, беше съблазнително.

-

Утре.

Дръпвайки се назад той ме погледна, може би опитващ се да разбере дали наистина мисля, че

ще има утре за двама ни. Най-накрая прие това, което видя на лицето ми, взе ръката ми в

своята и започна да върви към имението.

-

Значи се опитваш да блокираш емоциите им? – попита.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

-

Всеки път когато мога. Понякога е сякаш има някаква бледа стена там, но просто не

мога да я накарам да стане по-дебела.

-

Кога опита последно?

Погледнах към него. Вида му винаги ме е удряло в сърцето.

-

Каква е разлика би имало?

Той повдигна рамене.

-

Може би никаква. Но сега си на прага на пълнолунието си, другите ти сетива се

изострят, може би способността ти да ги блокираш ще се повиши заедно с всичко

останало.

-

Ще бъде хубаво. – ако намерех начин да контролирам всичко това, може би дори щях

да се науча да използвам способностите си за нещо добро – Как мислиш, защо видът ти

е разпръснат? – попитах, изпитвайки нужда и желание да сменя темата.

-

Това е в природата на пантерата.

-

Спомена, че си дошъл, за да се учиш от нас, за да успееш да събереш вида си заедно.

Плановете ти остават ли същите?

-

Смениха се.

Да, определено, помислих си. Нещо неочаквано се случи. Даниел бе неочакван – по толкова

много начини.

Все още бе рано когато пристигнахме и влязохме в имението, нямаше никой наоколо. С Даниел

се качихме по стълбите. На площадката се насочихме по коридора.

Внезапно емоциите се измениха. Любов, желание, толкова силно и могъщо, че ме закова на

едно място. Не знаех на кого принадлежаха, но ме смириха със силата си. Затваряйки очи

тежко се облегнах срещу стената.

-

Хейдън?

Поклатих глава. Трябваше да се концентрирам. Макар да знаех, че той може да ме разсее, най-

вероятно да направи нещо, което да накара емоциите да си отидат, исках да разбера това,

което преминаваше през мен. Бе един вид нашествие: да зная дълбочината на нечии чувства.

Но в същото време любовта бе емоция, за която всички бленувахме. Тази любов бе сладка и

чиста. Бе от вида, заради която се вдъхновяваха поетите.

Зазвучаха стъпки. Отворих очите си, борейки се да отблъсна емоциите, да изглеждам

незасегната докато двойката идваше иззад ъгъла.

Британи и Конър.

Бях шокирана да разбера, че всички емоции които изпитах бяха негови, тъй като нейните

никога не са достигали до мен. Тя знаеше ли колко силно влюбен бе в нея?

-

Здрасти, – каза Британи, усмихвайки се топло. – Тъкмо отивахме на закуска. Искаш ли

да дойдеш с нас?

-

Не, благодаря. Ще отида да си взема душ.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Тя повдигна рамене.

-

Добре.

-

Ще имаме още една тренировка след около час, – каза Конър. – И двамата трябва да се

там.

-

Ще сме там – отговори Даниел.

Конър го потупа по гърба и двамата с Британи тръгнаха напред.

-

Какво усети от тях? – попита Даниел когато си тръгнаха.

Намигнах му.

-

Никога не казвам това, което изживявам.

***

Пазителите бяха вече добре подготвени в няколко бойни стила, така че не се налагаше да

бъдат учени на нещо. През повечето време се бореха един с друг наоколо, загрявайки за

тазвечерното главно събитие, когато нямаше да бъдат способни да се преобразуват. Основната

им цел да бъдат отвън тук бе да отпуснат парата до довечера.

Докато случайно се сблъскваха един с друг, аз седях с гръб облегната на дърво и се фокусирах

върху изграждането на стена между техните емоции и моите. Не исках да ме разсейват

довечера. Затваряйки очите си, вдишах дълбоко. Притеснението се настани в мен.

Привързаност. Гняв. Вълнение. Очакване. Преданост. Калейдоскоп от емоции. Някои бяха по-

силни от другите. Някои щяха да избледнеят докато други да се засилят. Бях загубила следата

на моите собствени, а точно това трябваше да предотвратя.

Тази вечер с всички за обграждащи ме, стремейки се да ме защитят, можех да позволя

емоциите им за се затрупат в мен.

Чух удар, стенания, викове и смях. Тези шифтъри бяха свързани от това, което са. Елита на вида

ни. Тъмните Пазители. Имаха мисия, цел. Бях зашеметена от чувството им за другарство и не

исках да го избутвам. Исках да го абсорбирам до край.

Щях да го оставя да ме превземе напълно ако можех да контролирам това, което изпитвам.

Вместо това го избутах назад, фокусирайки се върху моите собствени чувства.

Страх. От това, което може да се случи тази вечер.

Вълнение. От изправянето пред неизвестно предизвикателство.

Очакване. От първата ми трансформация.

Притеснение. Че някой друг може да загине заради мен.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Привързаност. Към Даниел. Толкова дълбоко и силно, че разбирах, че това е началото на

любов. Чувството бе плашещо и чудесно, но не знаех какво да правя с него.Фокусирах се върху

него, опитвайки се да разбера и ми отне около минута за да разбера, че сега изпитвам само

моите емоции. Все още можех да чуя действията наблизо.

Съвсем бавно отворих очите си. Другите все още бяха там, движейки се, избягвайки движения,

претъркулвайки се, скачайки на краката си. Но емоциите им изглеждаха далечни, витаейки

точно под досега ми.

Нечие вълнение се надигна към мен и го блокирах. Бе трудно и изморително да удържа

емоциите на залива, но осъзнах че бих могла да го направя. Щях да го направя.

Погледнах към Даниел. Той бе толкова гъвкав и грациозен, можех да видя котешкото в него.

Как може някой да го гледа и да не види, че би се трансформирал в чудесна голяма котка?

Трябва да е усетил погледа ми върху него защото ме погледна. Очите ни се срещнаха, неговите

зелени с моите карамелени. Нещо пробягна помежду ни, нещо силно. Мислех си за довечера,

след трансформацията си, как той е първото нещо, което искам да усетя.

Но го разсеях. Рейв го повали, хвърли се върху него и го зарови в снега.

Загрижеността ми за него накара емоционалната стена да се срути. Всичките им емоции

прибързаха да се набутат в мен, удариха се. Отне ми толкова много за да ги премахна, а

толкова малко разсейване за да загубя опората която си изградих. Даниел бе моята разсеяност, но нещо по-лошо – аз разсейвах него. В един решаващ момент ще бъде ли по-притеснен за

моята безопасност повече от своята? Знаех отговора, тъй като моя бе същия. Бих го поставила

на първо място и той би направил същото за мен. А това можеше да струва живота му.

Трябваше да намеря начин да се подсигуря, че нямаше да бъде с мен тази нощ. Колкото и

силно да желаех да бъде там за да черпя сила от него, не можех да рискувам нещо да му се

случи. Можеше да ме убие толкова ефективно колкото и атаката на жътваря.

-

Добре! – изкрещя Лукас. – Нека влезем вътре и да започнем да планираме, – той

плъзна ръката си около Кайла и изживяването на любовта му почти ми отне дъха.

Докато другите започнаха да се насочват навътре, Даниел започна да се разхожда, дългите му

крака премахнаха дистанцията помежду ни. Той се пресегна към мен и докосна бузата ми.

-

За малко изглеждаше сякаш бе заспала.

Поклатих глава.

-

Не. За малко успях да блокирам емоциите им.

Очите му се разшириха и се ухили, споделяйки моя триумф.

-

Наистина?

Аз също се усмихнах.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

-

Да. Беше... е, накараме да мисля, че с малко повече упражнение, бих могла да

блокирам по-добре емоциите им и да ги пускам в себе си по желание.

-

Мислиш ли, че някога ще поискаш да изпиташ емоциите им?

-

Не знам. При определени обстоятелства това може да се окаже полезно.

Той се изправи и задържа с ръката си моята. Аз я стиснах, позволявайки му да ме издърпа на

крака. Докато вървяхме към имението погледнах над рамото си. Можех да усетя затаената

опасност, наблюдението на жътваря. Пулса ми се ускори и тръпка на страх премина през тялото

ми. Избутах собствените си страхове, точно както се бях научила да правя същото със

емоциите на останалите.

Но в края на краищата моите страхове бяха по-силни, бе невъзможно.

***

-

Знаеш ли, наистина не е честно първата ти трансформация да бъде засенчена от това

създание, – каза Кайла докато сресваше косата ми.

Приготвяхме се заедно за това, което се надявах няма да е ничие последно ядене. Кайла,

Линдзи и Британи ме бяха поканили да се приготвя с тях.

-

Би трябвало да е нощта, която ще помниш винаги – каза Линдзи.

-

Мисля, че ще бъде – казах, взимайки четката от Кайла. Изръпах на зад пясъчно русата

си коса и я завързах, поставяйки я на мястото к.

-

Първата ми трансформация бе при водопада – каза ни Кайла.

-

Моята също - каза Линдзи.

Водопада бе красива зона в гората, която не сме споделили с никой. Дори през зимата бе

величествено заради множеството натрупан лед. Изглеждаше като сложна скулптура, но

старейшините не искаха да пътуваме толкова далеч.

-

Конър ме заведе след моето не-пълнолуние – каза Британи докато се навеждаше към

огледалото над скрина за да си сложи спирала – Направихме го специално – тя

премести погледа си към мен – Специалната нощ с твоята сродна душа може да се

случи по всяко време. Не е задължително да бъде по време на първото ти пълнолуние.

-

Тя е права. – каза Линдзи – Можеш да имаш множество специални луни. Но въпреки

това е гадно заради тази вечер.

-

Може би няма да се появи, – размишляваше Кайла. – Когато види колко много от нас са

там със сребърни мечове –

-

Това е дяволско създание, няма здрав разум – каза к Британи.

-

Добре, достатъчно лоши приказки изприказвахме, – каза Линдзи. - Да говорим за

момчетата. Значи ти и Даниел . . . – тя повдигна вежди – Какво се случи когато се

измъкнехте снощи?

Изчервих се, усещайки истинския им интерес.

-

Просто говорихме.

-

Показа ли ти козината си?

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Преглътнах тежко и кимнах.

-

Да.

-

Значи най-накрая го видя да се преобразува! – каза Британи – Красив ли е?

Лицето ми се сгорещи. Бях свикнала от интимността на емоциите им с другите, но не и

дискутирането на интимни неща.

-

Ъъъ, да.

-

Целия черен с тези красиви зелени очи – обзалагам се, че е чудесен.

-

Британи винаги се интересува от външния вид – издаде Линдзи, засмивайки се –

Мисля, че начина, по който те кара да се чувстваш е по-важен.

Погледа к се стрелна към мен, сякаш би могла да изтегли на повърхността най-личните ми

мисли.

-

Момичета, – каза Кайла. – Хейдън ни познава само от няколко дни. Не можем да

очакваме от нея да споделя най-личните си изживявания с нас.

Започнахме да говорим за други неща. Училище и дрехи. Предположих, че се опитват да спрат

мислите ми за тази вечер, но те не бяха далеч от съзнанието ми.

Колкото и много да харесвах да съм с момичетата, трябваше да призная, че почувствах малко

чувство на облекчение когато влязохме в салона и видях Даниел. Бе странно – начина, по който

вниманието биваше привлечено от него толкова бързо, сякаш инстинктивно знаех къде е.

Момчетата бяха сменили потните си тениски с дънки и пуловери. Тези на Даниел бяха черни,

Чудех се защо някога би искал да носи някой друг цвят когато черното подчертаваше блясъка в

очите му. В този момент бяха блестящи и не знаех дали е заради насладата, че ме вижда или

заради вълнението от предстоящата битка.

Докато Кайла, Линдзи и Британи се насочиха към сродните си души, почувствах малко

съжаление към Сет, който изглеждаше сам. До колкото знаех, той никога не бе обявил сродна

душа. Но пък, технически, и Даниел не бе.

Той дойде до мен.

-

Още няколко часа преди да излезем.

Кимнах.

-

Опитвам се да не мисля за това.

-

Трудно е да го изключиш, – погледна над рамото си – Те имат ли някакъв късмет с това?

Поклатих глава.

-

Не. Но всички се опитват да сдържат емоциите си, затова не нарушават пространството

ми.

-

Притесняват се за теб – каза. – Не зная дали можеш да почувстваш това.

-

Никога не зная към кого са насочени емоциите. Понякога мога да предположа . . .

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Повдигнах рамене.

-

Дори не си го помисляй – каза.

Преместих погледа си към неговия, който бе пълен с тлееща страст, но въпреки това долавях и

гняв.

-

Какво? – попитах.

-

Дори не си помисляй да отидеш сама. Знаеш, че ще те намеря. Те също могат да го

направят.

-

Да, това нещо с аромата е дразнещо – присвих очи към него. – Тогава защо ти отне

толкова време да ме намериш? Бях там няколко седмици преди ти да се появиш.

Той се усмихна дяволито.

-

Ти беше там няколко седмици преди да ти позволя да разбереш, че аз съм там.

-

Значи излъга когато каза, че си пристигнал същия ден?

Повдигна рамене.

-

Предположих, че ще си по-малко ядосана ако не знаеш, че съм те наблюдавал за

малко.

-

Защо изчака?

-

Изглеждаше щастлива. Не се вглеждаше в прозореца изглеждайки тъжна.

-

Не зная дали ще остана тук, Даниел. След тази вечер. Да държа емоциите им назад е

прекалено изтощаващо.

-

Струва ми се, че аз също не съм решил дали ще остана, – докосна бузата ми. – Можем

да поговорим за това по-късно.

Влязохме в трапезарията и заехме местата си на дългата маса. Старейшина Уайлд стоеше на

главното място, а от всяка страна до него имаше старейшина, с Лукас в подножието на масата.

Предполагам, че щеше да дойде време, в което той щеше да заеме главното място на масата,

но все още не.

Седнах между Даниел и Сет. Можех да усетя, че Сет е нервен дори преди да осъзная, че десния

му крак е в постоянно движение, придвижвайки се нагоре-надолу, бърз тик. Той бе имал среща

с жътваря и преди.

Наведох се напред и прошепнах.

-

Не е нужно да идваш.

Той извъртя глава към мен и ме погледна, с въпрос в очите си.

-

Тази вечер – отговорих на незададения му въпрос – Можеш да останеш назад.

Видях как гняв проблясва в очите му.

-

Не съм страхливец.

-

Нямах предвид –

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

-

Просто съм нетърпелив, това е всичко. Готов да започнем.

-

Тя нямаше предвид нищо, пич – каза Даниел и въпреки че не можех да съпреживея

емоциите му, усетих напрежението в тялото му.

Не исках да започне бой.

-

Съжалявам – прошепнах.

Готвача ни донесе храната. Стек. Полу-суров, полят със собствения си червен сос. Мислех си, че

мога да продължа вегетарианството си, но поради някаква причина тази вечер копнееш за

червено месо. Близостта на пълнолунието, помислих си. Не можеш да отречеш вълчите си

инстинкти.

А вълците са хищници. Наясно, че Даниел ме гледа, отрязах малко от месото и го изядох.

Сочния вкус избухна в устата ми. Никога преди не бях опитвала нещо толкова вкусно.

-

Завишен вкус – той се наведе и прошепна, можех да помириша боровия му мирис, по-

силен от преди.

-

Може никога вече да не съм вегетарианка – сетивата ми започваха да стават по-силни,

Скоро, много скоро, луната щеше да ме призове.

Когато свършихме с яденето, се събрахме отново в салона. Старейшините застанаха близо до

огъня, а останалата част от нас се разхождаше из стаята, но достатъчно близо за да ги чуваме

силно. Нервите на всички бяха опънати, никой от нас не можеше да застане мирно.

Страх и тревога се впускаха във и извън мен – но те си бяха мои.

-

Няма да бъдем с вас за да ви наблюдаваме – каза старейшина Уайлд, придърпвайки ме

по-близо и прегръщайки ме леко – Трябва да останем тук. Тъмните Пазители ще те

защитават.

-

Мога да отида сама, с меч –

-

Няма да бъдеш способна да го държиш веднъж щом трансформацията ти започне –

изтъкна.

-

Мога да се опитам.

-

А ако се провалиш – умираш.

-

Но защо те трябва да рискуват живота си заради мен?

-

Защото си част от глутницата.

Осъзнах, че има цена, която трябваше да заплатя заради тази принадлежност.

-

Момичетата ще ти помогнат да се подготвиш – каза той.

Знаех, че има ритуал, трябва да нося бяла роба. Обикновено момичето бе само със своята

сродна душа и трябваше сама да се приготви, но нищо при мен не бе както трябва.

-

Готова ли си да се срещнеш със съдбата си? – попита ме старейшина Уайлд.

Кимнах, устата ми пресъхна, а стомаха ми се преобърна.

Той ми се усмихна топло.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

-

Така и ще бъде.

Чудех се дали може да види бъдещето или има кристална топка. Почти го изрекох, но се

сдържах заради респекта – и защото бях по-нервна от всякога в живота си – и не казах нищо.

-

Имаме ли друга отложена работа преди Хейдън да започне ритуала? – попита

старейшина Уайлд.

-

Да, сър – каза Даниел и сърцето ми се преобърна. Той тръгна към мен, всяка крачка бе

дълга и грациозна, всяко движение ми напомняше на това, което е. Премести се до мен

с грацията на хищническа котка.

Когато стигна до мен спря и задържа погледа ми.

-

Казах ти, че старейшините попитаха за някой, който да пристъпи напред и да бъде твоя

сродна душа – аз бях доброволец – но крайния избор остава твой, – държейки и двете

ми ръце със своите, той падна на едно коляно. – Обявявам те за моя сродна душа.

Хейдън, ще ме приемеш ли?

Наслада и болка проникнаха в мен. Можех да му дам само един отговор и той разкъсваше

сърцето ми. Но нямаше да рискувам живота на единствения човек, когото обичах повече от

всеки друг.

Гласа ми бе тих, сигурен и стабилен.

-

Не.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Seventeen

Глава седемнадесет

_____________________________________________________________

Превод: sunset

Редакция: djenitoo

Бе най-трудното нещо, което съм правила. Да кажа тази простичка дума.

Не можех да усетя емоциите му, но видях шока и объркването в очите му докато бавно се

изправяше. Почти по-лошо бе да изживея това, което всички останали чувстваха: недоверие,

съжаление – най-вероятно за Даниел – скръб.

Наблюдавах как изправя раменете си, беше ясно, че се опитва да удържи останалата му

гордост. Знаех, че никога няма да ми прости този момент на срам и неудобство.

А аз едва започвах.

-

Даниел не е един от нас – обърнах се към старейшина Уайлд.

В действително чувствах предателството идващо откъм Даниел – или може би просто ми се

струваше така заради сковаността на тялото му.

-

Той се превръща в пантера.

Още повече недоверие бликна откъм другите. Чух няколко тихи ругатни. Всички ние знаехме,

че не всички шифтъри са вълци, но подозирах, че като мен никой от тях никога не бе познавал

някой от друг вид.

-

Виждала ли си го да се преобразува? – попита старейшина Уайлд.

-

Да. Също така зная, че когато жътваря е нападнал Даниел е бил наблизо. Мисля. . .

Мисля, че по някакъв начин той и жътваря са свръзани.

-

Защо, по дяволите може да си помислиш това? – попита ме Даниел.

Обърнах се към него.

-

Каза ми, че то е убило родителите ти. Ти го довете тук.

Той поклати глава отрицателно.

-

Не.

-

Знаеш, че е така! Пълнолунието, ноща в която избягах. Това бе първата атака на

жътваря тук. Никога преди не ни е откривал. Започна с теб, Даниел. Започна с теб.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Погледа ми се насочи обратно към старейшините.

-

Не искам да е с мен тази вечер.

-

Не можеш да ме спреш! Не можеш –

Старейшина Томас удари толкова бързо, че почти не го видях. Ръката му се вряза във врата на

Даниел и той падна на колене, очевидно зашеметен.

-

Лукас, Рейв – каза старейшина Уайлд. – Заключете го в подземите. Ще се справим с този

въпрос по-късно. Време е за пълнолунието на Хейдън.

-

Сигурен ли сте, – започна Лукас.

-

Сигурен съм.

Всеки от тях хвана по една ръка. Даниел погледна към мен с отвращение. То загоря в мен, и

въпреки че не съпреживявах емоциите му, можех да усетя острата болка в сърцето си, болка

след която с изненада останових, че мога да оцелея.

Докато наблюдавах как го завличат надалеч, осъзнах, че нищо друго с което ще се срещна тази

нощ няма да е толкова ужасно колкото това, което видях в зелените му очи.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Eighteen

Глава осемнадесет

_____________________________________________________________

Превод: sunset

Редакция: djenitoo

Сърцето ми бе слязло в петите докато вървях през гората облечена в ботуши и дебела, бяла

кадифена мантия, която лесно можех да съблека веднъж щом трансформацията ми започнеше.

Знаех, че съм изгубила Даниел завинаги, че никога няма да ми прости за отблъскването ми и за

това, че накарах другите да се съмняват в него. Aко го бях приела като моя сродна душа,

традицията повеляваше, че той трябва сега да е до мен, носейки черна роба. А по време на

трансформацията ми, щеше да се превъплъти и присъедини към мен – аз във вълча форма, а

той като пантера.

А жътваря щеше да вземе и двама ни.

Не бях сигурна защо първата трансформация не може да е на място заобградено от портите,

които защитаваха имението. Може би имаше нещо общо с това, което предпазваше Уолфорд

от външния свят.

В гората имаше специални места – романтични кътчета – където момчетата водеха сродните си

души за промяната. Но ние спряхме на първата поляна, която достигнахме, тази вечер нямаше

да има нищо романтично в ритуала.

Кайла постла юрган върху снега.

-

Никога не съм помисляла как се справят шифтърите, чиято първа трансформация е по

време на зимата – каза Линдзи. – Радвам се, че рождения ми ден е през лятото.

-

Без майтап – каза Рейв. – Трябваше да преминеш през това сама.

Тя закачливо удари ръката му, но все още имаше нервност в енергията им.

С изключение на Британи, Тъмните Пазители винаги са се били във вълчата си форма. Сега

имаха мечове на хълбоците си. Би трябвало да изглеждат не на място в модерния свят, но при

тях мечовете просто засилиха съдбите им като Тъмни Пазители, войни които биха направили

всичко за да защитят вида си.

Тази вечер седем от тях бяха тук за да защитят мен.

Погледнах към черния небосвод и си помислих, че никога не го бях виждала по-красив, или по

застрашителен. Луната бе ярко кълбо, светлината к нахлуваше през облаците пред нея,

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

предавайки им зловещ блясък. Звездите бяха замъглени. Знаех съзвездията, но поради някаква

причина не можех да видя нито едно от тях. Може би просто бях разсеяна от нервността на

останалите.

Бях доволна от успеха, който постигнах докато блокирах емоциите им, но знаех че щях да

изгубя тази стена веднъж щом битката започнеше. Смелостта, перченето, страховете им щяха

да достигнат апогея си. Не бих била способна да ги отблъсна.

Всичко, което можех да направя бе да се фокусирам върху собствените си чувства и да се

надявам, че по някакъв начин щях да остана тук и да бъда способна да реагирам на това, което

се случваше.

Всички разбираха посоката на мислите ми, затова Кайла обви ръце около мен.

-

Всичко ще бъде наред.

-

Може би трябваше да го заключим в мазето – каза Британи.

Стомаха ми се присви при мисълта, че сега Даниел бе затворен – и това, което трябваше да

изпитва.

-

Добър ход, Брит – каза Линдзи.

-

О, по дяволите. Извинявай.

-

Тухлени стени и ключалки просто няма да задържат това създание – каза Конър,

обвивайки ръка около нея. – Няма смисъл да споменаваме Даниел. Сега той е далеч от

всички наши мисли. Как не сме го разбрали до сега?

-

Особено аз – каза Британи.– Прекарах най-много време с него.

-

Да, но най-вероятно ти си ги пренебрегвала най-много – каза Рейв. – Не го искаше за

сродна душа.

Британи погледна към мен.

-

Не защото мислех, че не е сладък или нещо подобно. А той бе добър.

-

Той просто не е бил Конър – казах, принуждавайки се да се усмихна.

Тя погледна към сродната си душа.

-

Да.

-

Добре – каза Лукас. – Време е да започнем да се приготвяме.

Погледнах към небето. Луната се бе извисила повече. А щом достигнеше връхната си точка...

Събух ботушите си и ги оставих на страна, пристъпих върху юргана. Можех да усетя студа

процеждащ се нагоре чак до краката ми. Притеглих мантията по-плътно към тялото си. Кайла

бе ресала косата ми до блясък и я бе захванала с виолетово цвете нагоре – сякаш се

интересувах как изглеждам.

Не се приготвях да споделя първата си трансформация със сродната си душа, а за среща със

смъртта.

Тъмните Пазители ме за обградиха.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

-

Запомнете – каза Лукас на другите – без значение какво крещят инстинктите ви – не се

преобразувайте.

Металния звук на мечове напускащи ножниците си отекна около нас.

-

Не забравяйте, че не трябва да се нападате с тези неща един друг – каза Конър.

Коленичих на юргана, надявайки се че няма да се превърна в жертвено агне. Повдигайки

лицето си нагоре усетих как лунната светлина гали кожата ми и насочих мислите си към

Даниел. Дързостта, с която влезе през вратата на кафето. Нежността, с която ме прегръщаше.

Топлината на целувките му. Красотата на животинската му форма. Дори да оцелеех тази вечер,

никога повече нямаше да опитам от всички тези чудеса.

Усетих боцкане по кожата, мускулите и костите ми. Сякаш нежен електрод се плъзгаше през

тях.

-

Мисля – чувайки паниката в гласа си, вдишах дълбоко за да се успокоя – че се започва.

Около мен останалите заеха позиции, повдигайки мечовете си нагоре. Сет клекна пред мен

върху юргана и постави меча си помежду ни.

Паника нахлу през мен.

-

Какво правиш?

-

Ще те направлявам през трансформацията ти.

Поклатих глава на мига, гласа ми бе лек.

-

Не. Не можеш да направиш това. Рискуваш –

-

Ти ще умреш –

-

Ще поема този риск, но няма да рискувам живота на някой друг. Защо си мислиш, че

казах всички тези лъжи за Даниел?

Очите му се разшириха.

-

Той не е пантера?

-

Е – сълзи напираха в очите ми – Но не е свързан с жътваря. Той е най-благородния –

гърлото ми се стегна – Моля те. Моля те не прави това.

Той погледна нагоре към Лукас. Аз също обърнах лице към него.

-

Моля те – прошепнах. – Мога да го направя сама. Но ако съм притеснена за Сет ...

трябва да се концентрирам.

Той се поколеба и каза изпод дъха си.

-

Просто се отпусни. Когато болката стане прекалено силна, просто се отпусни.

Кимнах, благодарността от решението му се отрази в очите ми.

-

Сет, застани на позиция – нареди Лукас.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Знаех, че Сет няма да оцени факта, че усетих внезапното облекчение, което дойде от него. Той

можеше смело да посрещне жътваря с меч в ръка, но да ми помогне да премина през

трансформацията си не бе неговия пръв избора за това как иска да прекара вечерта. Но все пак

му бях благодарна. Винаги съм знаела, че Тъмните Пазители защитават вида ни, но никога не

съм разбирала напълно жертвоприношението, на което бяха способни за да ни защитят от

вреди. Не знаех дали съм достойна да бъде една от тях, но бях решена да дам най-доброто от

себе си.

Почувствах как тялото ми изтръпва, малки боцкания прескачаха през него, сякаш го тестваха.

Бях наясно, че Пазителите са заели позициите си. Можех да усетя готовността им, бдителността

ми.

Но нищо не можеше да ни подготви за това, което дойде изпод земята пред нас.

Жътваря пристигна... и бе довел със себе си шест адски хрътки...

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Nineteen

Глава деветнадесет

_____________________________________________________________

Превод: sunset

Редакция: djenitoo

Тъмните Пазители затвориха кръга си около мен. Хрътките оголиха зъби, червена слюнка

закапа от острите им зъби. Стояха ниско, обикаляйки около нас. Аз бях застанала на ръцете и

краката си, дишайки тежко. Можех да почувствам приближаващата трансформация. Кръвта ми

шумеше в ушите ми.

Жътваря чакаше търпеливо. Бе отвратително създание, поне седем фута високо. И широко.

Въпреки, че все още не бе напълно трансформирано, изглеждаше като мъгла. Форма, но без

субстанция. Знаех, че ще стане плътно когато му дойде времето. Тези дълги пръсти щяха да се

пресегнат към мен, да ме докоснат и да изтискат душата ми.

Неговите покорни слуги бяха друга история. Те бяха плътни, с червени присвяткващи очи.

Болката ме удари и от гърлото ми се откъсна слаб плач. Кайла бе първата, която изгуби

концентрацията си. Нищо чудно, тя не бе израстнала с нас. Тя се обърна към мен – страха к

нахлу в тялото, отслабвайки го още повече.

-

Унищожете ги! – гърления глас на жътваря отекна около нас, карайки снега от

дърветата да падне.

Хрътките скочиха. Тъмните Пазители се бореха да ги отблъснат, пристъпвайки назад, движейки

мечовете си.

Конър пръв успя да нанесе удар. Кучето изкимтя, а рана се отоври в гръдния му кош, но преди

кръвта дори да започне да тече, раната се затвори.

-

По дяволите! – промърмори Конър, разтваряйки крака за да балансира по-добре – Те се

лекуват.

-

Те не са шифтъри – казах, задъхана, бореща се да отклоня трансформацията –

Имунизирани са срещи ефекта на среброто.

Пролука се отоври между пазителите докато хрътките ги дебнеха, заобикаляха и раздалечаваха

един от друг.

Неистов писък на ужас преряза нощния въздих. Сет!

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Обърнах се точно когато страховете и ужаса му се блъснаха в мен. Две кучета го разкъсваха.

Раздвоението му премина през мен. Ако не се преобразеше, нямаше да може да се излекува.

Ако го напрвеше, жътваря можеше да вземе душата му.

Лукас и Рейв ги изтласкаха на страна. Рейв успя да забие меча си в сърцето на едната хрътка. Тя

се превърна в пепел.

Пазителите се разделиха. Половината се опитваха да ме защитят, а другата половина бе

наобиколила Сет, сега гонейки хрътките надалеч от него. Сет лежете там, опитваш се да стане, отчаян да се присъедини към борбата, но прекалено слаб за това. Кръвта изтичаше от раните

му.

Той легна обратно на студения въздух, погледа му нагоре. Емоциите му преминаха през мен:

съжаление, тъга. Накрая любов. Имаше някоя който обича, той я оставяше.

-

Не!

Знаех какво е да се откажеш от единствения, когото обичаш повече от всичко друго. Бе

достатъчно, че един от нас вече си бе отишъл. Освен това, със способноста ми да усещам

емоциите, може би душата ми щеше да връхлети към жътваря с чувства и да го унищоци.

Изглеждаше необичайно, но щях да продължа да се боря с това през вечността.

-

Вземи мен! – изкрещях. – Вземи само мен!

Принудих се да стъпя на ходилата си, направих няколко стъпки напред. Повдигайки ръце към

небето, повках луната, спирайки да се боря с трансформацията, позволявайки болката да

нахлиуе в мен –

Жътваря замръзна. Лицето му бе дори по-ужасяващо - маска на болка и мъка. Тялото ми

блесна с началото на трансформацията –

Протегна един от онези дълги приличащи на ножове нокти –

Черна стрела изкочи от гората и удари жътваря с достатъчно сила за да го повали.

Даниел!

Тежестта на тялото му държеше създанието на земята. Наблюдавах с ужас как то забива

пръстите си в него, създавайки реки от кръв. Даниел зарови зъбите си в гърлото му, но то все

още се бореше. Въртеше се, викаше и се врязваше в Даниел. Знаех, че устата на Даниел е

станала на мехури от горещината на създанието, знаех че болката трябва да е изключителна

силна, но въпреки това той удържа.

Оглеждайки се наоколо фанатично, забелязах меча на Сет, наполовина заровен в снега.

Достигнах до него и го вдигнах.

Борейки се със собствената си болка, собствената ми нужда да се преобразувам, докато

другите държаха хрътките заети, достигнах до Даниел и намушках жътваря. Не можех да стигна

до сърцето му, тъй като Даниел бе върху него, все още държейки шията му. Клекнах. Когато

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

жътваря повдигна ръце за да го нарани за пореден път го прободох с меча от едната му страна, водейки го по пътя към сърцето му.

Висок вик отекна около нас.

Внезапно бях заобиколена от емоции танцуващи около мен, преминаващи през мен, бързо

удряйки ме и тръгвайки си, сякаш бях проводник. Любов, благодарност, освобождение. И

осъзнах, че това са чувствата останали от всички души, които пазителя бе взел. Със смъртта му

ги бях освободили от затвора им.

Хиляди души, взети в забвение, предоставящи енергия на същество, което не заслужава да

съществува.

Усетих любов, толкова силна и целенасочена и за пръв път в живота си разбрах към кого са

насочени емоциите. Даниел. Душите на семейството му излизаха на света за един последен

път. Абсорбирах чувствата им, надявайки се че той ще ги усети. Ако не, щях да ги споделя с него

по-късно.

След това дойде Джъстин. Не ме обвиняваше, че съм разбрала прекалено късно за бедата, в

която е. Бе свободен сега. Душата му почиваше в мир.

Внезапно. . . нищо. Душите си бяха отишли, заедно с емоциите си.

Жътваря пищеше, разтваряйки се в пепел. Пепелта бе разнесена от вятъра в забвението. С

унищожаването му хрътките изчезнаха.

Напълно изтощена, паднах и запълзях към Даниел, нежно докосвайки раните му, които сега

започваха да се лекуват.

-

Съжалявам. Толкова съжалявам. Въпреки, че не усещам емоциите ти те познавам.

Знаех, че ще се преобразуваш. Тогава то щеше да те вземе. Не можех да понеса

мисълта –

Мъркайки гърлено, той облиза бузата ми.

Видях присвяткване и се обърнах за да видя как Сет се преобразява. Раните му се лекуваха, а

която и да обичаше – щеше да се върне при нея.

Може би защото Конър обичаше наполовина човек- наполовина шифтър, който не се

преобразуваше във вълча форма, знаеше какво да направи. Той взе юргана и го придърпа

около Даниел.

За едно премигване вече гледах лицето на любимия си. Докоснах бузата му.

-

Трябваше да изчакаш и да се преобразуваш когато се излекуваш напълно.

-

Скоро ще се преобразувам обратно.

-

Даниел. – гърлото ми бе свито, сълзи капеха от очите ми. – Как избяга?

-

Мислиш ли, че една заключена врата ще ме задържи? Преобразувах се и използвах

силата, която имам като пантера за да съборя вратата.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

-

Рискуваше да умреш с преобразуването си – не можех да попреча на тежкото мъмрене

в гласа си.

-

Предположих, че жътваря ще е зает заради теб.

-

Но ако имаше повече от един? Какво ако –

Той докосна устните ми.

-

Свърши се, Хейдън.

Но не можех да се примиря с всичко, което е рискувал.

-

Обичам те.

Той се ухили, усмивка също като онази която накара коленете ми да омекнат.

-

Зная. Това е добре – целуна врата ми – защото мога да те открия навсякъде.

Бях смътно наясно, че сега бяхме сами. Тъмните Пазители бяха тръгнали, тихо отстъпващи. А аз

осъзнах, че чувствата ми към Даниел са толкова силни, че нямаше място където да побера

чуждите емоции в себе си. Или може би бях станала по-добра в блокирането на това, което

изживяват.

Болката ме разкъсваше. Крайниците ми, цялото ми тяло бе вцепенено докато биваше

намушквано от остра болка. Ахнах.

Даниел хвана лицето ми с големите си длани.

-

Хейдън, ще ме приемеш ли като своя сродна душа?

-

С цялото си сърце.

Той ме притегли към себе си.

-

Концентрирай се върху мен.

Устните му докоснаха моите, леко, сякаш бе за пръв път. След това бяха по-познати, докато

тялото ми започваше да ми се струва странно, усетих леки вибрации, като подготовка.

Фокусирах се върху Даниел, чувството, когато ръцете му са около мен, върху вкуса на целувката

му, топлината на кожата му.

Емоциите му не навлязоха в мен, но въпреки това знаех какво изпитва. Обичаше ме. Не искаше

да страдам. Би направил всяко нещо – и всичко – за да ме защити.

Чух мъркане от удволоствие, ниско в гърлото му. В животинска форма издавахме различни

звуци, изглеждахме различно, но дълбоко в себе си бяхме еднакви.

Болката ескалира, след това намаля докато ръцете му се плъзгаха около мен, задълбочавайки

целувката. Страстта изригна в мен, удавяйки всичко друго. Между едно сърцебиене хиляди

звезди изригнаха в мен, лунната светлина се издигна и навлезе в мен.

Когато отворих очите си, се взирах в пантера, знаеща, че той гледа във вълк.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Хейдън?

Бях се страхувала, че тъй като не мога да усетя емоциите му, няма да мога да чуя мислите му.

Но те бяха там, шепнещи ми.

Красива си във вълчата си форма.

Той потърка муцуната ми.

Разочарована ли си, че не съм вълк?- попита.

Глупчо. Искаш ли аз да съм пантера?

Обичам те такава каквато си.

Топлината се завъртя в мен при думите му, сърцето ми заби по-силно. Дори да знаех как се

чувства, имаше удовлетворение и радост в думите му.

Можех да видя останките от раните му от едната страна, дълги резки, които заздравяваха

бързо. Вълка в мен ги помириса, след това ги облиза предпазливо. Кръвен аромат.

Сега и аз ще те намеря където и да си, помислих си.

Раните зарастнаха без да оставят белези, без доказателство че някога са били там. Това бе

нашия подарък, нашата способност да се лекуваме.

Сега какво? попита той.

Погледнах към белия снежен пейзаж разпростиращ се пред нас.

Не мисля, че мога да бягам бързо като теб - признах си.

Мога да бягам по-бавно.

Тръгнах напред, лапите ми ритаха по снега. Даниел бягаше до мен без усилие. Не, никога не

бих успяла да го надбягам, никога не бих могла да му избягам.

Но истината беше, че вече не исках да го правя.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Twenty

Глава двадесета

_____________________________________________________________

Превод: sunset

Редакция: djenitoo

Състезавахме се в гората докато не достигнахме до пещерата, в която ме бе довел предната

вечер. Докато пристъпвах вътре, очите ми се приспособиха към тъмнината. С помоща на

вълчето ми зрение можех да видя през нея.

Това, което видях ме изненада.

Раницата ми - чудех се кога ли я бе донесъл тук. Най-вероятно по някое време следобед, когато

бях с Кайла, Линдзи и Британи.

Погледнах назад към него.

Предположението ти е вярно.

Можеш да четеш мислите ми дори когато не са насочени към теб? Защо аз не мога да чета

твоите?

Защото съм се научил да ги удържам. Ще те науча. Така ще зная само това, което ти

искаш.

Може би това умение ще ми помогне да удържам и емоциите.

Надявах се.

Насочих се към другата част на пещерата, където се намираше басейна. Дрехите ми стояха

върху скалата, чакайки да отида при тях в човешка форма.

Може да се преобразуваш там, помисли си Даниел , аз ще се трансформирам тук.

Добре. За да се преобразувам, трябва да мисля за мен като човек?

Просто мисли като човек.

Когато вече не можех да го видя, затворих очите си, концентрирах се, усещайки електрод през

себе си. Отворих очите си, вече в човешката си форма. Облякох набързо дънките, пуловера и

ботушите си. Когато влязох в главната пещера Даниел стоеше на входа к, загледан навън.

Голям фенер разсейваше мрака.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Изчаках малко за да го изследвам бавно: ширината на раменете му, дължината на гърба му.

Ръцете му бяха напъхани в задните джобове на дънките му.

Почти загубих това, почти го загубих заради страховете си. Но също така страха ми да го загубя

ми даде сила да оттегля за време собствената си трансформация и да унищожа жътваря. Ако не

бе Даниел може би нямаше да се боря толкова упорито, нямаше да се предам лесно, но нито

да направя толкова много за да не загубя.

Застанах до него, плъзвайки се под ръката му. Бе толкова удобно, познато.

-

Беше права – каза тихо. – Аз доведох жътваря тук.

-

Не, не беше ти.

Погледна към мен, очите му задаваха въпрос, искащи да повярват на думите ми.

-

Тук си от лятото. Ако те бе последвало щеше да се покаже по-рано – казах.

-

Иска ми се да повярвам на това.

-

Аз вярвам. Не знаем всичко за жътваря, не е като да е бил в „Шоуто на Опра”* (*- тв

предаване). Не знаем защо се е крил с векове, нито защо е решил да се появи сега.

Зная, че то е убило родителите ти, усетих душите им. Обичат те толкова силно.

Сълзи напълниха очите му и той премигна за да ги проясни.

-

Почиват ли в мир.

-

Сега – да.

-

Не зная как е открило семейството ми, не зная колко много от вида ми е убило. Както

ти казах, не сме като вълците. Не се придържаме заедно – погледна надолу към мен –

Бих желал да отида да потърся останалите, да им разкажа за това място. Ние сме

самотници, аз и ти, но си принадлежим един на друг. – докосна бузата ми – Но няма да

отида ако желаеш да останеш тук. И ако старейшините ми позволят да остана. За мен

означаваш повече от всичко друго.

Преди да му дам отговора си, той ме взе в обятията си и ме целуна. Мислех си, че никога

повече няма да го почувствам. А сега бе до мен.

Бе готов да пожертва мечтите си заради мен, но го обичах прекалено силно за да му позволя

да се откаже от това, което желае.

Често изпитвах любов – идваща от други, насочена към други. Любов на родител към детето

му, на приятел към приятел, а при Конър, любовта на любим към любима. Във всички

обстоятелства любовта е силна емоция, не бе лесно да я задържаш веднъж щом бликне.

Сега осъзнах, че любовта е като цъфтящо цвете, непрекъснато добавящо към себе си още

венчелистчета. Но няма краен вид. Няма пълен цъфтеж. Продължава вечно. То укрепва, расте

по нависоко.

Не познавах Даниел от дълго, но в сърцето си знаех, че той е истинската ми сродна душа.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Когато ме притегли към себе си, докосна бузата ми точно както бе направил онзи следобед зад

кафенето. Докосването му бе топло, очите – искрени. Нямах нужда да усетя емоциите му за да

зная, че са силни.

-

Обичам те, Хейдън – каза.

Потънах в обятията му и притиснах лице към гърдите му, слушайки ритъма на сърцето му.

-

Аз също те обичам.

Той взе ръката ми и ме поведе навън. Седнахме върху покритата със сняг скала и

наблюдавахме как луната започва да избледнява. Трябваше да усетя студ, но с ръцете на

Даниел около тялото ми бях сгрята, щаслитва . . . лудо влюбена.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Chapter Twenty-One

Глава двадесет и първа

_____________________________________________________________

Превод: sunset

Редакция: djenitoo

Връщането обратно в Уолфорд на следващата сутрин не бе толкова радостен повод колкото

бях очаквала. Старейшините и Тъмните Пазители не бяха много щастливи да видят Даниел.

Да, той най-вероятно спаси задниците на всички ни от атаката на жътваря, но имаше проблем

около факта, че не е бил напълно честен за себе си.

Така че две минути след като влязохме през вратата на имението, той стоеше пред тях в стаята

на съвета. Старейшините седяха около масата, изучавайки го сякаш е екзотично създание –

което предполагам, че наистина беше.

На всеки край на масата имаше по още една маса, поставена перпендикулярно, на които

заемаха Тъмните Пазители. Аз стоях на края на едната от тези две маси. Сега, след като бях

изживяла преобразуването си бях станала член на тази елитна група.

Но имаше вероятност Даниел да бъде изритан от нея.

Той стоеше прав, висок и горд, с изправени рамене и високо вдигната глава. Почувствах се

горда, че това великолепно момче бе мое.

Най-накрая старейшина Уайлд прочисти гърлото си и каза.

-

Дойдохте тук под фалшив претекст, господин Фостър.

Видях как Даниел се сви и разбрах защо. Преди предната нощ го наричаха Пазител Фостър.

Веднага го бяха отстранили от мястото му, още от мига в който научиха, че не е един от тях.

Знаех, че е имало време когато е нямало да се притесни от това, когато е бил напълно самотен, когато не е знаел къде принадлежи.

-

Казах ви, че дойдох тук за да служа като Тъмен Пазител – каза категорично.

-

Пропуснахте да споменете, че се превъплъщавате в пантера вместо във вълк – напомни

му старейшина Уайлд.

-

Не виждам как формата, която приемам влияе върху способността ми да си върша

работата – погледна надолу, след което погледна към мен – И, да, не мислех, че щяхте да

ме приемете ако знаехте, че съм от клана на пантерите.

-

Колко пантери има? – попита Лукас, игнорирайки укорителния поглед на дядо си.

-

Не зная – каза Даниел – Не следим членовете си както правите вие. Това е една от

слабостите ни.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

-

Освен това не смятахте за нужно да узнаем, че жътваря е убил родителите ви? –

старейшина Томас пусна първоначалната тактика обратно в действие.

-

Не знаех какво ги е убило до нощта, в която Джъстин умря. След това мислех единствено

как да защитя Хейдън.

Сърцето ми препусна. Погледна ме и аз направих всичко по силите си за да му внуша, че без

значение какво ще се случи, аз щях да го подкрепя. Най-накрая продължи.

-

Мислех си, че ако ви кажа всичко ще откажете да ме приемете. Имах нужда да науча това,

което знаете вие за да предпазя клана си от изчезване. Може би част от урока, който

трябваше да науча бе да се доверя, на онези които не са като мен. Това, което направих

бе заради нуждата да спася собствения си вид. Поставях това, което смятах за тяхна нужда

на първо място. Сега зная, че трябва да поставя на първо място всички шифтъри, не само

моя род. Това, в което се преобразуваме не ни определя. Не мога да възвърна миналите

си действия, но мога да се закълна, че никога няма да намерите по-отдаден Тъмен

Пазител на вашия вид.

-

Може би – каза старейшина Уайлд замислено – първата стъпка е да спреш да гледаш на

нас като вид разделен от твоя. Както сам каза, всички ние сме шифтъри. Това е нашата

връзка. Просто има някои шифтъри с различни възгледи от нас. Ние не ги различаваме, не

гледаме на тях сякаш не са от нашия вид.

Погледна към мен.

-

Ще се съгласиш ли, Хейдън?

Кимнах.

-

Да.

Старейшина Уайлд се обърна към масата, след което към Даниел.

-

Добре дошъл си да останеш сред нас, Пазител Фостър.

Облекчението се вля в мен и не можех да предотвратя една малка усмивка, която се оформи

върху устните ми.

-

Благодаря ви, старейшини, Тъмни Пазители. Тъй като ми предложихте да остана, сега

мога да напусна с леко сърце.

-

Имате намерение да напуснете? – попита старейшина Уайлд.

-

Да, сър. Има много загубени, които не знаят какво можем да бъдем ние шифтърите. Които

крият какво са и нямат място, на което могат да го празнуват. Искам да разберат, че не са

сами.

-

Тогава имаш нашата благословия, ние ще ги посрещнем ако решат да дойдат при нас.

-

Благодаря ви.

Избутах стола си назад, станах и отидох до Даниел, хванах ръката му.

-

Той е моя сродна душа. Аз ще тръгна с него и също бих желала вашата благословия. Но ще

тръгна и без нея ако се наложи.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

-

Имаш нашата благословия – каза старейшина Уайлд – Ако родителите ти бяха тук сега, с

нас, мисля, че също така щеше да имаш и тяхната. Те не желаеха нищо повече от това да

бъдеш щастлива.

-

Обещавам, че ще бъде така – каза Даниел. Стисна ръката ми, след това обви ръка около

мен, придърпвайки ме към себе си, точно там където принадлежах. Близо до сърцето му.

***

В горната част на татуировката на Даниел, където възлите завършваха, имаше още една,

вградена в кожата му: келтски символ, представляващ името ми. Той бе казал, че тя започва от

бицепса му и продължава по гърба, изобразявайки пътуването му – от разделението, до

събирането заедно. Това бе историята и на моето пътуване.

С Даниел до себе си, често разсейващ ме, бях в състояние да бъда сред други шифтъри. Само

най-наситените им емоции нахлуваха в мен сега. Учех се да го използвам като сигнал, когато

някой имаше нужда от помощ. Все още не смятах способността си за дар, но приемах факта, че

може би не бе точно проклятие.

-

Ще се върнете на време за лятното слънцестоене, нали? – попита Кайла докато обвиваше

ръцете си около мен.

С Даниел тръгвахме на експедиция, в търсене на други шифтъри като него. Не знаех до колко

можех да помогна, след като не можех да изпитвам емоциите им, но това за мен щеше да бъде

един малък рай.

-

Ще се опитаме – казах.

Намирахме се в предния двор на Уолфорд, взимайки си довиждане с всички.

Щяхме да пътуваме с моторната шейна, която ни бе подарък от старейшините. Не знаех дали

щеше да бъде толкова вълнуващо да се возя на нея, сега когато ми бе позволено. Все още

имаше месеци преди да дойде пролетта, но с Даниел бяхме нетърпеливи да започнем

пътуването си.

Прегърнах всички, оставяйки старейшина Уайлд за последен. Бях изненадана когато сълзи

бликнаха в очите ми докато ръцете му се обгръщаха. Той винаги бе изглеждал толкова силен, а

внезапно го почувствах невероятно крехък.

-

Приятно пътуване, Хейдън – каза. – И запомни, че това е твоя дом.

-

Така е – признах пред него и може би за пръв път в живота си – и пред себе си.

Качих се на моторната шейна зад Даниел.

-

Готова?

-

Готова.

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Сянката на луната – Рейчъл Хоторн

Той потегли и вълнението в мен се надигна. Не знаех какво ще намерим навън.

На върха на хълма Даниел спря моторната шейна и погледнахме обратно към Уолфорд.

-

Не е нужно да отиваме – каза.

Поклатих глава.

-

Мисля, че е. Имаме и други врагове. Щом жътваря ни откри, може би и те ще успеят.

Трябва да кажем на другите шифтъри за Уолфорд, на всички от твоя и всички други

кланове, за да имат място, на което да бъдат в сигурност.

-

Ще се върнем – обеща ми.

Обвих ръце около него по-силно.

-

Зная.

Той включи двигателя и се плъзнахме по снега, с вятър рошещ косите ни. Бях загубена в свят, където изпитвах само и единствено собствените си емоции.

Щастие. Наслада. Оптимизъм. Любов.

Даниел.

КРАЙ

Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Document Outline

SM 00.pdf

SM 01.pdf

SM 02.pdf

SM 03.pdf

SM 04.pdf

SM 05.pdf

SM 06.pdf

SM 07.pdf

SM 08.pdf

SM 09.pdf

SM 10.pdf

SM 11.pdf

SM 12.pdf

SM 13.pdf

SM 14.pdf

SM 15.pdf

SM 16.pdf

SM 17.pdf

SM 18.pdf

SM 19.pdf

SM 20.pdf

SM 21 final.pdf