Събуждане за мъртвеца

ГЛАВА 5Мастън и светлина на свещи

Докато караше обратно към Лондон, Смайли като че ли забрави за присъствието на Мендел.

Преди години имаше период, когато дори самото шофиране беше нещо като разтоварване за него; когато в нереалността на някое продължително, самотно пътуване бе намирал успокоение за тревожните си мисли, когато умората от няколкото часа на волана му бе позволявала да забрави мрачните си грижи.

Това, че вече не успяваше да покори по този начин ума си, навярно беше един от все още смътно очертаните признаци на средната възраст. Сега прибягваше до по-безмилостни прийоми — от време на време се опитваше да планира наум разходка из някой голям европейски град: да си отбелязва магазините и сградите, покрай които минава, например в Берн, изминавайки разстоянието от катедралата до университета. Ала въпреки тези енергична умствена гимнастика призраците на настоящето не го оставяха на мира и прогонваха виденията му. Ан беше тази, която ограби мира му, Ан, която някога бе направила от настоящето нещо много важно и която го бе накарала да придобие навика за реалност, а когато го напусна, след нея не остана нищо.

Не можеше да повярва, че Елза Фенън е убила съпруга си. Нейното инстинктивно начало бе да защищава, да опазва ценностите в живота си, да издига край себе си символите на нормалното съществуване. В нея нямаше агресивност, нямаше друга воля, освен тази да съхранява.

Но кой ли можеше да е сигурен? Какво беше писал Хесе? „Странно е да се броди из мъглата, всеки е самотен. Дърветата не познават съседите си. Всяко е самотно.“ Нищо не знаем един за друг, нищо, мислеше си Смайли. Колкото и близо да живеем един до друг, през което и време на денонощието да огласяваме най-съкровените си мисли един на друг, не знаем нищо. Как да съдя за Елза Фенън? Струва ми се, че разбирам страданието й и родените от страха лъжи, но какво зная за нея? Нищо.

Мендел сочеше към някакъв пътен знак.

— …Ей там живея. Мичъм. Не е лошо местенцето. Беше започнало да ми се повдига от ергенски квартири. Купих една малка къщичка там. Когато се пенсионирам.

— Когато се пенсионирате ли? Доста имате още.

— Да. Три дни. Затова приех тази работа. Нищо работа, без усложнения. Дай я на стария Мендел и той ще я оплеска.

— Хайде, хайде. Очаквам и двамата да сме без работа в понеделник.

Закара Мендел до Скотлънд Ярд и продължи до Кембридж Съркъс.

На влизане в сградата усети, че всички знаят. Издаваше ги видът им — отсянката на безразличие в погледите им, в тяхното отношение. Насочи се право към кабинета на Мастън. Секретарката му беше зад бюрото си и бързо вдигна очи към него, когато той влезе.

— Вътре ли е Съветникът?

— Да. Очаква ви. Сам е. Момент да почукам и да вляза. — Но самият Мастън бе вече отворил вратата и го викаше. Носеше черно сако и раиран панталон. Сега ще обяви някой кабаретен номер, помисли си Смайли.

— Опитвах се да се свържа с вас. Не ви ли предадоха, че съм ви търсил? — попита Мастън?

— Обадиха ми се, но нямаше как да говоря с вас.

— Не ви разбирам.

— Вижте какво, не ми се вярва Фенън да се е самоубил. Според мен той е бил убит. Не можех да говоря за това по телефона.

Мастън свали очилата си и се вторачи в Смайли в пълно изумление.

— Убит? Защо?

— Фенън написва писмото си снощи в 10.30, ако приемем часа в писмото за верен.

— Е?

— В 7.55 се обажда в телефонната централа и ги помолва да го събудят в 8.30 на другата сутрин.

— Откъде, за бога, сте научили това?

— Бях там сутринта, когато телефонът иззвъня. Аз се обадих, защото помислих, че ме търсят от отдела.

— Откъде сте сигурен, че именно Фенън е поръчал събуждането?

— Проучих въпроса. Момичето от централата добре познавала гласа на Фенън. Беше сигурна, че е бил той и че е позвънил снощи в осем без пет.

— Фенън и момичето се познавали, така ли?

— Господи, не. Просто от време на време си разменяли любезности.

— И как от това заключавате, че е бил убит?

— Ами попитах жена му за обаждането…

— И?

— Тя излъга. Каза, че сама е поръчала събуждането. Представи се за много разсеяна и затова от време на време поръчвала да й се обаждат от централата — като възел на кърпичка, който да й напомнял за важни ангажименти. И още нещо — точно преди да се застреля си е направил чаша какао. Какаото е останало недокоснато.

Мастън слушаше мълчаливо. Най-сетне се ухили и стана на крака.

— Нещо се разминаваме с вас — каза той. — Аз ви изпращам да разберете защо Фенън се е застрелял, а вие се връщате и ми казвате, че не го е направил. Ние не сме полицаи, Смайли.

— Не сме. Понякога се питам какво точно сме.

— Научихте ли нещо, което засяга нас тук, нещо, което може да обясни постъпката му? Нещо в подкрепа на писмото му?

Смайли се поколеба, преди да отговори. Очакваше това от доста време.

— Да. От мисис Фенън разбрах, че мъжът й бил много разтревожен след разговора с мен. — Нямаше нужда да му спестява цялата история. — Мисълта за разговора не го напускала, не можал да спи след него. Наложило се да му даде успокоително. Думите й за реакцията на Фенън спрямо разговора ни напълно подкрепят писмото. — Замълча за минута, премигвайки глуповато пред себе си. — Това, което искам да ви кажа, е, че не й вярвам. Не вярвам, че Фенън е авторът на писмото, нито пък че е имал намерение да умира. — Обърна се към Мастън. — Нямаме право да пропускаме появилите се несъответствия. И още нещо — поде наново той, — не разполагам с мнението на експерт, но между анонимното писмо и писмото на Фенън има някаква прилика. Шрифтът изглежда един и същ. Знам, че е нелепо, но това е. Трябва да се обадим на полицията и да й предоставим фактите.

— Факти? — попита Мастън. — Какви факти? Да допуснем, че е излъгала — вярно, че тя е особена жена, чужденка, еврейка. Един господ знае какво се крие в главата й. Научих, че е пострадала във войната, била е преследвана и така нататък. Във ваше лице може би вижда потисника, инквизитора. Усеща, че искате да изкопчите нещо, изпада в паника и ви казва първата лъжа, която й идва наум. Но това прави ли я убийца?

— Защо тогава Фенън е поръчал събуждането? Защо си е приготвил чашата с какао?

— Кой може да каже? — Гласът на Мастън бе вече по-мазен, по-убеждаващ. — Ако вие или аз, Смайли, сме доведени до този ужасен момент, когато вземаме решение да свършим със себе си, кой може да предскаже какви ще бъдат последните ни земни мисли? А какво да кажем за Фенън? Вижда кариерата си провалена, животът за него изгубва смисъл. Не е ли допустимо, че в момент на слабост или нерешителност е пожелал да чуе гласа на друго човешко същество, да изпита отново топлината на човешкия контакт, преди да умре? Навярно звучи изкуствено и сантиментално, но не и невъзможно за човек, който е бил толкова изтерзан, толкова преследван от определени мисли, че решава да се самоубие.

Смайли трябваше да му отдаде заслуженото — представлението беше на ниво и той не можеше да се мери с Мастън, когато нещата опираха до подобни артистични изяви. Внезапно почувствува как вътре в него се надига паниката на отчаянието и как той не е в състояние да устои на силата й. С паниката дойде и необузданата ярост към този натруфен подлизурко, този противен жен-чо със сивеещи коси и благоразумна усмивка. Паника и ярост се надигнаха във внезапен прилив, който изпълни гърдите му и заля цялото му тяло. Лицето му почервеня, очилата му се замъглиха и в очите му се появиха сълзи, сякаш за да направят унижението му по-пълно.

Мастън продължи, за щастие без да забележи нещо:

— Не можете да очаквате от мен да заявя на Министъра на вътрешните работи въз основа на тези доказателства, че полицията е направила погрешен извод; знаете колко крехки са връзките ни с тях. От друга страна вие си имате подозренията — че, казано с две думи, снощното поведение на Фенън съвсем не е отразявало намерението му да се самоубива. Съпругата му явно ви е казала лъжа. Срещу това имаме мнението на опитни детективи, които не са открили нищо обезпокоително в обстоятелствата около неговата смърт, имаме и твърдението на мисис Фенън, че съпругът й бил разтревожен от разговора с вас. Съжалявам, Смайли, но това е положението.

Настана пълна тишина. Смайли постепенно се съвземаше и излизането от това състояние го бе лишило от остротата на сетивата и членоразделността на речта му. Беше вперил късоглед поглед пред себе си, отпуснатото му, набраздено от бръчки лице все още розовееше, а долната му устна висеше глупаво. Мастън го чакаше да каже нещо, но той бе уморен и изведнъж го обзе пълно безразличие. Без да погледне Мастън, той стана и си излезе.

Влезе в стаята си и седна зад бюрото. Механично прегледа какво му предстои да свърши. Кутията, в която му носеха входящите материали, беше почти празна — няколко окръжни писма и един плик, адресиран до Дж. Смайли, Министерство на отбраната. Почеркът беше непознат; отвори писмото и го прочете.

Писмото беше написано на ръка и носеше датата от предния ден, вторник, 3 януари. Клеймото му беше от Уайтхол и часът на него беше 6 следобед.

В продължение на няколко минути го гледа безучастно в непомръдващата си ръка, наклонил глава наляво. След това остави писмото, отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади лист хартия. Написа кратко писмо до Мастън, в което си подаваше оставката и прикрепи към него с кламер поканата на Фенън. Натисна звънеца за секретарка, постави писмото в кутията за изходящи документи и се отправи към асансьора. Както обикновено, асансьорът се намираше в мазето, заклещен от количката за чай на регистратурата и затова, след като почака малко, Смайли заслиза по стълбите. На половината път се сети, че е забравил шлифера си и някои дреболии в стаята си.

Няма значение, помисли си той, ще ми ги изпратят.

Седна в колата си на паркинга и се втренчи през влажното предно стъкло.

Не му пукаше, ама никак не му пукаше. Не можеше да се отрече, че бе изненадан. Изненадан от това, че почти изгуби контрол над себе си. Разговорите като този с Фенън бяха играли огромна роля в живота на Смайли и още преди много години той бе решил, че е станал неуязвим срещу всички тях, независимо дали ставаше дума за дисциплинарни, образователни, медицински и религиозни. Прикритата му природа ненавиждаше целта на всички подобни „разговори“, тяхната потисническа близост, неизбежната им реалност. Припомни си една безумно весела вечеря с Ан в Куаглинос, когато й бе обрисувал системата „хамелеон-броненосец“, предназначена да сломи интервюиращия.

Вечеряха на светлината на свещи; бяла кожа и перли — пиеха бренди — очите на Ан огромни и влажни, само за него; Смайли играеше ролята на любовник и се справяше прекрасно; Ан му отвръщаше с подобаващи чувства и бе в еуфория от тяхната хармония.

— …и така отначало се научих да бъда хамелеон.

— Искаш да кажеш, че си си седял там и си хълцукал, недодялани жабоко?

— Не, всичко е въпрос на цвят. Хамелеоните менят цвета си.

— Зная го много добре. Сядат си на някое зелено листо и самите те позеленяват. И ти ли си позеленявал, жабоко?

Пръстите му погалиха леко връхчетата на нейните.

— Слушай, палавнице, да ти обясня метода „хамелеон-броненосец“, който Смайли използува срещу по-нахалните „инквизитори“. — Лицето й беше близо до неговото и тя го гледаше с боготворящ поглед.

— Методът се основава на теорията, че инквизиторът, който не обича никого другиго повече от самия себе си, ще бъде запленен от собствения си образ. Затова възприемаш точния социален, темпераментен, политически и интелектуален цвят на този, който те разпитва.

— Надут жабок. Но интелигентен любовник.

— Тихо сега. Понякога този метод се проваля поради идиотщината или злонамереността на инквизитора. Тогава се превръщаш в броненосец.

— И запасваш колани с метални кабари, нали, жабок?

— Не, просто го поставяш в толкова нелепо положение, че ти се оказваш над него. Подготвяха ме за одобрение от един пенсионирал се епископ. Аз бях цялото му паство и за половин почивен ден получих заръки колкото за цяла епархия. Но като оглеждах лицето на епископа и като си представях, че под погледа ми то обрасва с гъста козина, успях да удържа надмощието. От онзи момент нататък умението ми започна да нараства. Превръщах го в маймуна, затисках го между падащата част на прозорец и перваза, пращах го гол на масонски банкети, прокълнавах го като змията да лази по вечно корем…

— Ах, какъв проклетник бил моят любим жабок.

Така беше наистина. Но способността му да се дистанцира го бе напуснала по време на последните му срещи с Мастън; чувствуваше, че губи безпристрастността си. Когато Мастън направи първите си крачки, Смайли се оказа твърде уморен и отвратен, за да намери сили да се противопостави. Според Мастън убийството било извършено от Елза Фенън, която е имала някаква основателна причина да го стори и нищо повече не го интересуваше. Проблемът повече не съществуваше — подозрение, опит, вникване, здрав разум — Мастън не признаваше нито едно от всички тези неща за съставни части на фактите. За него факти бяха хартията, министрите, а един Министър на вътрешните работи вече беше неоспорим факт. Отделът не се главоболеше с мъглявите впечатления на един-единствен служител, когато те влизаха в противоречие с провежданата политика.

Смайли бе уморен, страшно и неописуемо уморен. Бавно караше към дома си. Щеше да вечеря навън. В някое много специално място. Още беше обяд; следобедните часове щяха да преминат в следване на Олеарий в пътешествието му през руските земи. След това вечеря в Куаглинос и самотен тост за успелия убиец, навярно за Елза, в знак на благодарност, че кариерата на Джордж Смайли е приключила с кончината на Сам Фенън.

Спомни си, че трябва да прибере прането си от Слоун Стрийт и затова малко по-късно свърна по Байуотър Стрийт, като намери място за колата на около три номера по-надолу от дома си. Излезе от колата си с големия кафяв пакет с чисто пране в ръце, заключи колата старателно и по навик я обиколи, за да пробва всички дръжки. Беше завалял ситен дъждец. Подразни се, че някой пак е паркирал пред дома му. Слава богу, че мисис Чапъл е затворила прозореца на спалнята му, защото дъждът щеше…

Изведнъж застана нащрек. Нещо бе помръднало зад прозореца на дневната. Светлина, сянка, човешка форма; че там имаше нещо, в това бе сигурен. Дали беше прозрение или инстинкт? Дали не се бе задействувало дремещото умение на собствения му занаят? Някакъв тънък усет или нерв, някаква смътна способност за възприемане го бе предупредила и той взе под внимание това предупреждение.

Без никакво колебание той пусна ключовете си в джоба на палтото си, изкачи стъпалата към собствената си входна врата и натисна звънеца.

Звънът отекна остро из дома. Последва кратка тишина, сетне слухът на Смайли долови отчетливия звук на стъпки, твърди и уверени, които идваха към вратата. Веригата издрънка, езикът на ключалката „Ингерсол“ щракна и вратата се отвори бързо и отривисто.

Смайли не го бе виждал никога. Висок, рус, симпатичен, на около тридесет и пет. Светлосив костюм, бяла риза и сребриста вратовръзка — по дипломатически модел. Немец или швед. Лявата му ръка остана небрежно в джоба на сакото му.

Смайли го изгледа с извинителен поглед:

— Добър ден. Мистър Смайли у дома си ли е, моля?

Вратата се отвори докрай. Пак кратка пауза.

— Да. Ще влезете ли?

За част от секундата изпита колебание.

— Не, благодаря. Бихте ли му предали това?

Подаде му пакета с прането и се спусна надолу по стъпалата към колата си. Знаеше, че все още го наблюдават. Запали колата, зави и навлезе в Слоун Скуеър без да поглежда към дома си. Намери място за паркиране на Слоун Стрийт, сви до тротоара и бързо записа в бележника си седем поредици от цифри. Това бяха номерата на седемте коли, паркирани на Байуотър Стрийт.

Какво трябваше да направи? Да извика някой полицай? Който и да беше онзи, досега сигурно е изчезнал. Освен това съществуваха и други съображения. Отново заключи колата и влезе в телефонна кабини на отсрещния тротоар. Позвъни в Скотлънд Ярд, свърза се със Специалния отдел и поиска да говори с инспектор Мендел. Оказа се обаче, че инспекторът, след като се обадил на началника си, явно скришом е започнал да предчувствува удоволствията на пенсионерския живот и тръгнал за Мичъм. След доста увъртания Смайли най-сетне успя да вземе адреса му; потегли отново с колата си и след като обиколи три четвърти от един площад, се озова на Албърт Бридж. Поръча си сандвич и голямо уиски в една нова кръчма с изглед над реката и четвърт час по-късно вече пресичаше моста на път за Мичъм; дъждът все още трополеше по невзрачната му, малка кола. Смайли беше разтревожен, при това разтревожен много силно.