Събуждане за мъртвеца

ГЛАВА 8Размишления в болничната стая

Мразеше леглото, както удавник мрази морето. Мразеше чаршафите, които така го бяха впримчили, че не можеше да помръдне нито ръка, нито крак.

Мразеше и стаята, защото тя го плашеше. До вратата имаше количка с инструменти — ножици, бинтове и шишета, чудати предмети, които внушаваха ужаса на неизвестността, покрити в бяло за последното причастие. Имаше кани, високи и полупокрити от бели кърпи, застанали като бели орли в очакване да се нахвърлят върху вътрешностите му, имаше и по-малки, в които като змии бяха навити гумени маркучи. Мразеше всичко и се страхуваше. Вдигаше висока температура и потта се лееше от него, втрисваше го от студ и потта го сграбчваше в лапите си, които го гъделичкаха по ребрата като студена кръв. Денят и нощта се редуваха, а Смайли не можеше да ги различи. Бореше се с нокти и зъби против съня, защото щом затвореше очи, те като че ли извръщаха погледа си навътре към хаоса на съзнанието му; а когато понякога клепачите му се слепваха, той призоваваше цялата си сила, за да ги отвори и да се втренчи отново в бледата светлина, премигваща някъде над него.

Тогава дойде един благословен ден, когато някой бе дръпнал щорите и пуснал в стаята сивата зимна светлина. Чу шума на колите отвън и най-сетне разбра, че ще живее.

И така въпросът за смъртта отново придоби академичен характер — дълг, който той щеше да отложи, докато не стане богат, за да заплати по свой начин. Усещането внушаваше някакъв лукс, почти граничеше със съвършената чистота. Съзнанието му беше прояснено и бродеше като някакъв Прометей из целия негов свят; къде беше чувал това: „умът се Отделя от тялото и се възцарява над картонено кралство…“? Лампата над него го отегчаваше и му се искаше погледът му да среща повече неща. Отегчаваше го гроздето, мирисът на медена пита и цветя, на шоколадови бонбони. Искаше книги и литературни списания; как можеше да поддържа нивото си, като не му даваха книги? И без това толкова малко изследвания се правеха за неговия период, толкова малко критика се създаваше за седемнадесети век.

Изминаха три седмици, преди да разрешат на Мендел да го посети. Той влезе с шапка в ръка и с книга за пчелите. Остави шапката си в края на леглото, а книгата на масичката до него. На лицето му грееше усмивка.

— Купих ви книга — каза той, — за пчелите. Малки и умни просячета. Може да ви се стори интересна.

Приседна на ръба на леглото.

— Имам нова шапка. Малко налудничава работа. По случай пенсионирането ми.

— О, бях забравил. Значи и вие сте вече вън.

Засмяха се и двамата, после отново замълчаха. Смайли премигна.

— Боя се, че не ви виждам много ясно в момента. Не ми дават старите очила. Сега ми правят нови. — Направи пауза. — Нямате представа кой ме подреди така, нали?

— Може и да имам. Зависи. Струва ми се, че подхванах някаква нишка. Само че не зная достатъчно. Става въпрос за вашата работа. Източногерманското представителство за търговия със стомана, говори ли ви нещо?

— Мисля, че да. Установиха се тук преди четири години, за да се опитат да влязат в Търговската камара.

Мендел разказа за делата си с мистър Скар:

— …Каза ми, че бил холандец. Единственият начин за свръзка на Скар бил телефонен номер в Примроуз. Проверих абоната. Записан е на Източногерманското представителство за търговия със стомана, в Белсайз Парк. Изпратих един от нашите да души наоколо. Духнали са оттам. Помещението беше празно — нито мебели, нито нищо. Само телефона, само че кабелът му беше изтръгнат от стената.

— Кога са изчезнали?

— На 3 януари. В същия ден, когато е бил убит Фенън.

Отправи въпросителен поглед към Смайли, който размисли малко и каза:

— Свържете се с Питър Гилам от Министерството на отбраната и го доведете утре тук. Хванете го за ушите и го домъкнете, ако трябва.

Мендел вдигна шапката си и се отправи към вратата.

— Довиждане — каза Смайли. — Благодаря за книгата.

— До утре — отвърна Мендел и излезе.

Смайли се отпусна назад в леглото. Главата го болеше. По дяволите, не му благодарих за меда. И той беше купен от „Фортнъмс“.

Защо беше това събуждане по телефона? Въпросът го мъчеше най-много от всичко. Глупаво беше наистина, предполагаше Смайли, но от всички неясни въпроси този го тормозеше най-много.

Обяснението на Елза Фенън беше направо несъстоятелно и също толкова неправдоподобно. Ако беше Ан — да, Ан щеше да обърне цялата централа с главата надолу, стига да поискаше, но не и Елза Фенън. В това изострено и интелигентно личице, както и в цялото усещане за независимост, което тя излъчваше, нямаше нищо, което да подкрепи смешното твърдение за разсеяност. Можеше да каже, че от централата са направили грешка, че са сбъркали деня, каквото и да е друго. Докато Фенън — да, той беше разсеян. При предварителните проучвания именно тази противоречива черта на характера му беше направила странно впечатление на Смайли. Жаден читател на уестърни и страстен шахматист, музикант и любител-философ, човек с дълбоко мислене — но разсеян. Веднъж станала голяма разправия за някакви секретни документи, които изнесъл от Форин Офис — оказало се, че преди да си тръгне за Уолистън, ги поставил в куфарчето си заедно с броя на „Таймс“ и вечерния вестник.

Възможно ли беше в своята паника Елза Фенън да е поела върху себе си покрова на съпруга си? Или пък мотива му? Да не би Фенън да е поръчал събуждането, за да му се напомни за нещо, а Елза да е използувала мотива? А какво ли е трябвало да му се припомня на Фенън и какво беше това, което жена му толкова се мъчеше да скрие?

Самюъл Фенън. Старият и новият свят се срещаха в него. Вечният евреин, културен, космополитен, със свободен дух, трудолюбив и умен — един неимоверно привлекателен образ за Смайли. Дете на своя век — преследвано, като Елза, и прокудено от новоприетата си родина Германия в университет в Англия. По силата единствено на своите способности той бе елиминирал пречките и предубежденията, за да влезе най-накрая във Форин Офис. Било е значително постижение, дължащо се единствено на собствения му бляскав ум. И кой може да го обвинява, ако е проявявал известна самоувереност, известна склонност да се опълчва срещу мненията на умове, стоящи под него? Имало е един неловък момент, когато Фенън се обявил в защита на разделена Германия, но всичко отминало — преместили го в азиатски Отдел и случилото се било забравено. Що се отнася до останалото, бил е чак до болка великодушен и се е радвал на популярност както в Уайтхол, така и в Съри, където бе отделял по няколко часа всеки уикенд за благотворителна работа. Голямата му любов били ските. Всяка година вземал цялата си отпуска наведнъж и прекарвал по шест седмици в Швейцария или Австрия. В Германия ходил само веднъж, припомни си Смайли — с жена си преди около четири години.

Било е съвсем естествено Фенън да се присъедини към левите в Оксфорд. Тогава е бил великият меден месец за университетския комунизъм, а и неговите каузи, господ е свидетел, са били много близки до сърцето му. Надигането на фашизма в Германия и Италия, японското нахлуване в Манчурия, франкизмът в Испания, голямата икономическа криза в Америка и преди всичко вълната от антисемитизъм, която бе заляла Европа — Фенън не е имал друг път, освен да подири сфера за изблик на своята ярост и отвращение. Освен това по онова време Партията се ползуваше с добро име; провалът на лейбъристите и на коалиционното правителство бяха убедили много интелектуалци, че единствено комунистите могат да предложат реална алтернатива на капитализма и фашизма. Всичко е било съпровождано от вълнението, от атмосферата на заговорничене и другарство, които навярно са се понравили на пламенния характер на Фенън и са му донесли утеха в самотата. Имал е намерение да ходи в Испания; някои наистина бяха отишли, като Корнфорд от Кембридж, за да не се върнат никога.

Смайли си представяше Фенън в ония дни — подвижен и сериозен, несъмнено внушаващ на компаньоните си преживяването на истинско страдание, „стар войник“ сред младоци. Родителите му бяха починали — баща му е бил банкер, имал благоразумието да запази малка сметка в швейцарска банка. Парите не били много, но достатъчно, за да го издържат в Оксфорд и да го предпазят от студените ветрове на бедността.

Смайли си спомняше изключително добре разговора с Фенън — наистина един от многото, но все пак по-различен. Различен заради езика. Фенън говореше така ясно, бързо и уверено. „Техният голям ден — бе казал той — настъпи, когато дойдоха миньорите. Дойдоха от Ронда и на другарите се стори, че с тях от планините е слязъл и духът на свободата. Беше гладен поход. Като че ли на никой от Групата не му дойде на ума, че участниците в похода може наистина да са гладни, но аз се сетих за това. Наехме камион и момичетата приготвиха задушено — с тонове. Купихме месото евтино от един наш симпатизант на пазара. Излязохме с камиона да ги посрещнем. Изядоха задушеното и продължиха. Всъщност не ни харесаха много, нямаха ни доверие.“ На това място се бе засмял. „Бяха толкова дребни — това си спомням най-добре — дребни и тъмнокожи като елфи. Надявахме се да ни попеят и те го направиха. Но не за нас — пяха за себе си. Тогава за пръв път срещах хора от Уелс. Струва ми се, че тогава започнах да разбирам собствената си народност по-добре — евреин съм, нали знаете.“ Смайли бе кимнал.

„Не знаеха какво да правят, след като уелсците си заминаха. Какво се прави, когато ви се сбъдне някоя мечта? Тогава проумяха защо Партията не цени много интелектуалците. Мисля, че се почувствуваха най-вече евтини и засрамени. Засрамени от своите легла и стаи, от пълните си кореми и умните есета, които пишеха. Засрамени от своите способности и чувство за хумор. Постоянно разправяха как Киър Харди се научил на стенография с парче тебешир върху въглищното лице в мината. Срамуваха се, че имат моливи и хартия. Но все пак не е хубаво да ги изхвърлиш на боклука, нали? Научих го най-накрая и това. Предполагам, че това ме накара да напусна Партията.“

На Смайли му се бе приискало да попита Фенън как се е чувствувал, но Фенън бе заговорил отново. Осъзнал, че с тях нямал нищо общо. Те не били мъже, а деца, които мечтаели за огньовете на свободата, за циганска музика и един утрешен свят; които яздели бели коне в Бискайския залив или с детинско удоволствие черпели с бира гладуващите елфи от Уелс; деца, безсилни да се противопоставят на източното слънце, затова покорно обръщали рошавите си глави към него. Обичали се един друг и вярвали, че обичат човечеството, борели се един срещу друг и мислели, че се борят срещу света.

Не след дълго започнал да ги намира смешни и трогателни. В неговите очи те спокойно са можели да бъдат плетачки на чорапи за войниците. Несъответствието между мечти и реалност го накарало да изследва отблизо и двете; заел се с цялата си енергия да чете философи и историци и открил, за своя изненада, утеха и мир в интелектуалната чистота на Марксизма. Изпитвал огромно удоволствие от неговата интелектуална непоколебимост, вълнувал се от смелостта, от академичното преобръщане на традиционните ценности. В крайна сметка именно тези неща, а не Партията му дали сила в самотата, философия, изискваща пълна саможертва за една неопровержима формула, която едновременно го унижавала и вдъхновявала; и когато най-сетне се добрал до успеха, до просперитета и градивното начало, обърнал им тъжно гръб като на съкровище, което е надрасъл и което трябвало да остави в Оксфорд заедно с дните на младостта си.

Така Фенън бе описал всичко и Смайли го бе разбрал. В разговори като този Смайли едва ли можеше да очаква разказ, изтъкан от гняв и ненавист, но (а навярно именно поради това) тя му се бе сторила по-реална. Имаше и още нещо в този разговор — убедеността на Смайли, че Фенън бе скрил нещо важно.

Имаше ли някаква връзка, основана на факти, между инцидента на Байуотър Стрийт и смъртта на Фенън? Смайли се укори, че се е отплеснал. Погледнато в перспектива, единственото нещо, което поставяше Смайли и Фенън в рамките на един и същ проблем, беше единствено последователността на събитията.

Последователността на събитията и тежестта на интуицията на Смайли, на опита му или каквото друго название може да се даде на това — онова допълнително чувство, което му бе казало да позвъни, а да не използува ключа си, същото онова чувство, което обаче не го предупреди, че в мрака на нощта се е криел убиец с оловна тръба в ръка.

Разговорът с Фенън бе преминал съвсем неофициално. Разходката из парка му бе напомнила повече за Оксфорд, отколкото за Уайтхол. Разходката из парка, кафенето в Милбанк — да, имаше и някаква процедурна разлика, но до какво се свеждаше тя? Служител на Форин Офис се разхожда из парка и разговаря сериозно с анонимен човечец… Освен ако този човечец не е анонимен!

Смайли извади книга с меки корици и започна да пише с молив на свободния й лист:

„Да предположим това, което не е безспорно доказано: че убиецът на Фенън и опитът за убийство на Смайли са свързани. Какви обстоятелства са свързвали Смайли с Фенън преди смъртта на Фенън?

1. За пръв път видях Фенън по време на разговора в понеделник, 2 януари. Прочетох досието му в Отдела и бях извършил известни предварителни проучвания.

2. На 2 януари отидох до Форин Офис сам, с такси. Разговорът беше по поръчка на Форин Офис, но там не знаеха, повтарям — не знаеха предварително кой ще го проведе. Следователно Фенън не е могъл да знае за мен или кой съм аз, нито пък който и да е извън Отдела.

3. Разговорът имаше две части; първата беше във Форин Офис, когато през стаята преминаваха хора и не ни забелязваха, а втората — когато всеки би могъл да ни види.“

И какво следваше от всичко това? Нищо, освен ако…

Да, това беше единственото възможно заключение — освен ако този, който ги е видял, е разпознал не само Фенън, но и Смайли и страшно много е поискал да се противопостави на тяхната връзка.

Защо? Какво бе направило Смайли опасен? Очите му изведнъж се разтвориха широко. Ама разбира се — имаше едно обяснение, едно-единствено обяснение — той беше офицер от сигурността.

Остави молива.

Така че който и да е убил Сам Фенън, той не е искал Фенън да разговаря с офицер от сигурността. Навярно някой от Форин Офис. Но основното е това, че този някой познава и Смайли. Някой, когото Фенън е познавал в Оксфорд, познавал като комунист, някой, който се страхува да не го разкрият, който е помислил, че Фенън ще проговори, че навярно вече е проговорил? И ако пък вече е проговорил, тогава разбира се ще трябва да се убие и Смайли — да се убие преди да го отрази в доклада си.

Това можеше да обясни убийството на Фенън и нападението срещу Смайли. Прозираше определена смисленост, но не много голяма. Беше построил кула от карти, висока колкото му бе позволило въображението, а в ръката си стискаше още карти. Ами Елза с нейните лъжи, съучастничество, със страха й? Ами колата и обаждането в 8.30? Ами анонимното писмо? Ако убиецът се страхуваше от контакт между Смайли и Фенън, едва ли би привлякъл внимание върху Фенън, разобличавайки го в анонимно писмо. Кой тогава? Кой?

Отпусна се назад и затвори очи. Главата му отново пулсираше. Навярно Питър Гилам щеше да помогне. Той беше единствената надежда. Зави му се свят. Болеше го ужасно…