Съдба

Единадесета глава

Беше вбесяващо. Кейт си каза, че не й пука. В Ню Йорк имаше милион бизнесмени. Добре де, не всички бяха легендарни мъже от издателския бранш като Дейвид Ейбрамс — еврейския предприемач от Скарсдейл, който се бе противопоставил на желанието на родителите си да стане адвокат и от общежитието на колежа си бе основал списание „Тойс“28 — успешен проект от средата на осемдесетте, посветен на най-чудесните приспособления и джунджурии, по които си падаха момчетата. То беше фундаментално, грубовато и смешно. Печелеше милиони. Преди да завърши, Ейбрамс бе основал още две списания. Без да напуска училище. „Модел“ — библия за модни маниаци, и „Ревю“, с което бе пожънал най-големия си успех. „Ревю“ беше нещо като детето на „Нюзуик“, но насочено към дясната политика. Историята, която Кейт бе чувала милиони пъти, беше как студентът с леви разбирания Ейбрамс толкова се обидил от решението на една студентска организация да отмени гостуването на някакъв водещ на консервативно токшоу — ядосал се много на цензурата — че основал лъскаво списание само за да даде гласност на десните сили. „В опит да разбера другата страна“ — бе обяснил той.

Тази реплика беше широко цитирана. Най-вече защото Дейвид Ейбрамс не даваше интервюта. След завършването си отишъл да работи за едно средно голямо издателство на списания — „Епик Пъбликейшънс“. То западало и вместо да взема заплата, Дейвид Ейбрамс събрал малко средства чрез трите си списания и купил издателството на шефовете си.

След това преобразил компанията. „Епик“ започнало да издава някои от най-горещите списания на Америка. Като „Бюти“.

Дейвид Ейбрамс станал много богат мъж. След което изчезнал от хоризонта.

Кейт знаеше това, защото се бе заинтригувала. Преди време бе предложила на Флор да го поканят за модна фотосесия.

— Ще бъде страхотно — беше казала. — Ще го облечем в някой секси мъжки тоалет и ще го снимаме, хванал в ръце брой на „Модел“.

— Стига да успееш да го откриеш — бе изсумтяла Флор. — Дейвид Ейбрамс не се занимава с пресата, Кейт. Той притежава пресата.

Тя никога не го бе виждала в нощните клубове, никога не го бе срещала в модните барове. Той не се мотаеше с богатото мързеливо съсловие на Ню Йорк. Кейт бе чела списанията му с дистанцирано възхищение, след което забрави за него. Тогава тя беше на лов, а той не беше сред плячката.

И ето че сега, когато го бе срещнала, той дори не знаеше за съществуването й. Кейт не бе свикнала да я отхвърлят така.

Не й хареса.

През деня тя се бъхтеше в „Лъки“. С помощта на силни идеи и добър малък екип изграждаше списанието и повишаваше продажбите. Емили ожесточено закриляше изданието; то беше нейната рожба и на Кейт не й бе разрешено да става прекалено популярна, все още не. Но те наеха още служители и имаха планове за по-голям офис.

Вечер тя ремонтираше апартамента си. Майсторите дойдоха и направиха стълба и платформа. Кейт им нареди да обработят паркета и да го полират, така че той придоби прекрасен светъл цвят. Сама намери всички огледала, мебелите в бяло и кремаво, малките марокански акценти от стъклени мъниста, монети и сребро. Всички бяха отразяващи светлината и й бяха излезли евтино. Нещата постепенно си идваха на мястото, бавно, но уверено.

И тогава една вечер най-после беше готово.

Кейт се връщаше с метрото след дълъг ден в офиса. Току-що бяха сключили рекламна сделка с голяма козметична фирма. Вече всички влиятелни фирми искаха да рекламират в „Лъки“. При всяка следваща спирка вълнението й нарастваше. Отиваше си вкъщи. В разкошния си нов дом. Днес работниците щяха да са напуснали окончателно; щяха да са поставили последните от огледалните, устойчиви на изпотяване плочки в банята. Беше време да види резултатите от усилената си работа. За всичко — с труда и обзавеждането — бе похарчила само шест хиляди долара. А мебелите щеше да вземе със себе си, когато си купеше собствено жилище. Не че напоследък бе имала възможност да си търси такова. Всяка будна секунда от живота й бе изпълнена с работа; работа в „Лъки“, работа по апартамента. Точно сега не й се искаше да има много време за мислене.

Самочувствието на Кейт се връщаше бавно, постепенно. Тя не се събуждаше с мисли за Маркъс, за това как се бе продала, за неприветливото си бъдеще. Поне не всеки ден. Отново се бе отдала на журналистиката. Беше просто Кейт Фокс. На никого в редакцията не му пукаше за миналото й. В началото, когато започна работа, изтърпя няколко странни погледа и шушукалия около автомата за вода, но те бързо заглъхнаха. Под насоките на Кейт списанието се продаваше, растеше, носеше пари. Служителите получиха повишение на заплатите. Имаше повече работа. Оказа се, че тези неща са по-важни за тях от нейната личност.

Влакчето спря и тя слезе на Блийкър стрийт, като зави на юг към „Долен Бродуей“. Вървеше бързо, крачейки по улицата във високите си до глезена ботуши „Прада“ и тесните си дънки. Беше ги съчетала с много фин пуловер „Армани“ на тъмносини и черни райета, който падаше красиво на дипли над повдигнатия й бюст. Косата й, потъмнена с тъмни кичури, които контрастираха на русата лъскава основа, проблясваше около лицето й, подстригана на дълго каре, което подчертаваше острите й скули. Тя тренираше, като всеки ден бягаше, правеше коремни преси и вдигаше гири; беше полезно за облекчаване на сексуалното напрежение, след като сега нямаше мъж в живота й, а тялото й беше стройно, гъвкаво под прилепналите дрехи; силно, а не кльощаво като на модел. Дупето й беше заоблено и изпъкнало, повдигнато и стегнато, създадено за мъжка ръка. Ръцете й бяха оформени и красиви и тя се носеше с красива походка, при която бедрата й се поклащаха, а гърдите леко отскачаха нагоре.

Мъжете обръщаха погледи, докато Кейт Фокс вървеше по улицата. Но тя не ги забелязваше. Беше съсредоточена. Беше погълната от проекта на малкия си апартамент. И тази вечер той беше готов.

Сградата се издигаше пред нея в здрача, красивата й предвоенна фасада пронизваше небето. Топлото съчетание от жълти тухли и бели камъни, големите извити прозорци, които някога бяха осветявали фабриката, сега изглеждаха изтънчено, като реликви от по-елегантна епоха. Тя се опита да прецени къде се намира апартаментът й, но той се губеше някъде сред горните етажи. Опита се да си представи какво е чувството да притежаваш всичко това. Дейвид Ейбрамс предизвикваше интереса й.

Което не беше редно. Не биваше да й пука за него. Той беше студен, арогантен кучи син.

Тя изправи рамене и влезе вътре. Портиерът и се усмихна. Асансьорът измърка, готов да я откара на деветия етаж. Той беше индустриален, функционален, като повечето асансьори в преобразените на жилища складове. Кейт си помисли, че ако сградата бе нейна, щеше да го обнови и модернизира. В края на краищата всички ползваха асансьора. Искаше се да се похарчат малко пари и да се създаде страхотно впечатление — така се постигаха по-високи цени на наемите. Но хазяинът й нямаше този тип отношение към детайлите.

И списанията му бих променила, помисли си тя, след което се спря. Там със сигурност имаше трески за дялане. Но тя не искаше да мисли за Дейвид Ейбрамс. Той беше опасна територия.

Асансьорът спря и Кейт, поемайки си дълбоко въздух, тръгна по коридора и извади ключа от чантата си.

Отвори вратата.

И се усмихна.

— Има още едно последно нещо, ако искате да го направите. — Лоти Френд, изпълнителната петдесет и няколко годишна секретарка на Дейвид Ейбрамс беше на телефона, разглеждайки тефтера с графика му.

Дейвид не обичаше да прекарва дълго време в кабинета си. Вдъхновението можеше да го сполети навсякъде. Освен това какъв бе смисълът от успеха, ако ти се налага само да седиш и да се чувстваш като в капан? Той редовно излизаше на свобода, за да отиде на театър или на кино, или просто на разходка из Сентрал Парк. Много от най-хубавите идеи му бяха хрумнали по този начин. Тази вечер той седеше в апартамента си, отпуснал се на дивана си „Лин Роз“, загледан навън към централните улици през трите високи от пода до тавана прозореца. Апартаментът му беше огромен и просторен и той умишлено го бе направил да изглежда още по-голям, като го бе обзавел с минимално количество мебели. Две големи картини с модерно изкуство покриваха едната стена. Елегантни италиански дивани; тънък плазмен телевизор с големината на киноекран на една тухлена стена; а спалнята му и спалнята за гости бяха обзаведени с много скъпи ниски легла с табли, внос от Швеция. Имаше две бани; неговата беше ултрафункционално мокро помещение с душ-кабина със седалка и масажни дюзи, които изригваха отвсякъде, облицовано с малки сиви плочки. Банята за гости бе покрита с тоскански камък в цвят охра с вградена в пода каменна вана, отделна душ-кабина в топли нюанси от оранжев мрамор и закрепващи елементи в бакърен цвят. Там той бе запазил осветлението меко и прислужниците слагаха свежи орхидеи във вазите през ден.

Беше проектирана за жени.

Не за някоя определена, разбира се. Само за тази, която се случеше да пренощува при него. Дейвид Ейбрамс бе далеч от идеята за семейно гнездо и не обичаше жените да нарушават пространството му. Водеше вкъщи момичета, правеше любов с тях, отнасяше се добре. На сутринта той тръгваше за офиса си, оставяйки им сърдечна бележка на благодарност, покана да се самообслужат и кола с шофьор, която ги чакаше пред сградата, за да ги отведе у тях.

Най-често не им се обаждаше повторно.

Ейбрамс се бе женил веднъж преди много време. Бракът му беше катастрофа. Тогава беше в началото на успеха си, току-що бе продал първото си списание, но всички пари бе инвестирал в компанията. Въпреки това беше изгряваща звезда и бе ясно, че разполага със средства. Тя беше секретарка и работеше за първото издание, което той бе купил. Беше руса — това му хареса. С английски акцент; бе дошла от Ийстенд. И беше гръмогласна, непочтителна и забавна.

И беше неподходяща за него. „Забавна“ не означаваше непременно „умна“. Разбра го по трудния начин. След секса той започна да се отегчава и скоро откри, че тя по цял ден купонясва. Обичаше да пие и флиртуваше с приятелите му. Веднъж в къщата му гостуваше за месец един известен актьор. Макар да не бе абсолютно сигурен, Дейвид предположи, че тя му е изневерила, насочвайки се към по-голяма и по-добра сделка.

На него не му беше забавно. Той поиска развод. Тя позволи да му се размине без много шум. Предложи й споразумение за половин милион долара и следващата година си скъса задника от работа, за да възстанови състоянието си. Бракът им издържа само няколко месеца, но му остави траен отпечатък. Той разбра, че не понася някой да ограничава свободата му.

Дейвид Ейбрамс обичаше жените, но мразеше да го използват. Красивите нюйоркчанки от социалния елит, с които се срещаше, винаги надничаха през рамото му, за да видят дали някой по-богат не е влязъл в клуба. Той бе излизал с няколко жени, винаги с образовани интелектуалки, наследнички на собствени богатства. Но и с тях не се получи. Те бяха скучни, ласкаеха го, опитваха се да го завлекат до олтара. Той искаше някоя да го предизвика, да го възбуди, да разговаря с него. Искаше равностойна партньорка. Но такава не се появяваше.

На човек можеше наистина да му писне да е богат ерген в Ню Йорк. Докато списанията му се изкачваха нагоре към върха, същото се случваше и с банковата му сметка. И жените направо му се хвърляха на врата. Представителки на хайлайфа. Модели. Момичета с пластмасова перфектна външност, с цици, които показваха изкусните умения на някой хирург, момичета с чанти, които струваха колкото тримесечния наем в един от апартаментите му.

Той беше зает. Работата извираше. Издаването беше неговата страст, животът му. Стоеше встрани от светлината на прожекторите и се грижеше за бизнеса. Не след дълго започна да експериментира, да взема малки дялове от капитала на компании, в които имаше доверие, да купува недвижими имоти. Само такива, които му харесваха. И се получаваше. Животът беше забавен, увлекателен, предизвикателство. Винаги се намираха момичета и той не им отказваше. Но и никога не им обещаваше нищо. Ако изберяха да спят с него, Дейвид Ейбрамс нямаше нищо против.

Той не злословеше по адрес на жените. Не разбиваше сърца. Наслаждаваше им се, доставяше им удоволствие, подаряваше им бижута и продължаваше напред. От време на време, когато майка му започнеше да му натяква, той се опитваше не особено охотно да завърже връзка.

Но тя никога не траеше дълго.

Той беше ерген. И влюбен в работата си. И не се стремеше да се превърне в ходещ банкомат. Какъв бе смисълът да изпитва горчивина? Защо да не вземеше от живота всичко, което му предложеше той? Красивите жени на Ню Йорк бяха нещо, което си заслужаваше да се отпразнува. Дейвид Ейбрамс ги приемаше такива, каквито са. И нищо повече.

— И какво е то? — попита сега. Размърда се в дивана, изпитвайки неспокойство. Беше време да се качи горе до личната си фитнес зала и да потренира. Той вдигаше тежести, бягаше почти всеки ден. Отразяваше му се по-добре от терапия, беше идеалното освобождаване от стреса.

— Обади се домоуправителката от сградата ви.

— От тази ли? — попита небрежно той.

Притежаваше четири. Ремонтът на фабриката се бе оказал изгодно начинание, беше го правил още три пъти за последните две години. У него постепенно се зароди интерес към имотите, въпреки че сърцето му винаги щеше да си остане при списанията. Ейбрамс обичаше парите, но още повече обичаше новите идеи.

— Да, сър. От тази. Един от наемателите е поискал среща с вас тази вечер.

Ейбрамс завъртя очи с досада.

— Химена би трябвало да се заеме с въпроса. Аз не се срещам с наематели, почти никога. Нека тя да се погрижи; това е нейна работа.

— Видели сте се с тази наемателка преди два месеца. Госпожица Фокс.

Ейбрамс замълча. Той се надигна, като залюля краката си над страничната облегалка на дивана. Да, беше я видял — малката златотърсачка от тясното студио, което бяха изградили, за да използват малкото незаето пространство — и почти я бе забравил. Най-вече бе поискал да се срещне с нея от чисто любопитство. Тя беше последната от дългата поредица бивши на Маркъс Броудър и сигурно сериозно бе оплескала нещата, за да бъде зарязана без споразумение. Предполагаше, че човекът е станал по-хитър с предбрачните договори. Защо изобщо се женеше за тях, беше мистерия. Момичето едва бе изкарало четири сезона, преди да бъде уволнено.

Само дето тя не се бе оказала точно такава, каквато очакваше, нали?

Красива, със сигурност.

Може би повече от красива.

Не можеше да се отрече, че Броудър има вкус. Фантастични гърди, тънък кръст и прекрасно изпъкнало дупе. Имаше тяло, което предизвиква катастрофи. Но Кейт Фокс не се бе оказала така скучна и почтителна, както бе очаквал. Тя беше самоуверена, заядлива, борбена. Беше привлякла интереса му и затова я бе проверил тихомълком. Тя работеше, действително работеше — в „Лъки“, онова сладко малко списание, което се издаваше във Вилидж. Използваше собственото си име. Продажбите им се бяха повишили. И то доста. Предположи, че Броудър има нещо общо с това. Трофейните съпруги не разваляха маникюра си с черна работа. А изрезките от вестниците бяха там, в компютъра му — модните рокли, диамантените огърлици, апартаментът на Пето, приказните частни курорти.

Кейт Фокс не бе известна само с брака си с Маркъс. Ейбрамс прегледа статиите, чете между редовете на анонимните материали във вестникарските клюкарски рубрики. Носеше й се славата из града. Тук някое богаташко синче. Там богат предприемач. Входното ниво, изглежда, не падаше под три-четири милиона долара. И се бе издигнала чак до Броудър.

Той повдигна рамене. Кейт Фокс беше просто поредната златотърсачка. Само опаковката й изглеждаше малко по-интересна от на повечето.

— Не искам да се виждам с нея — каза рязко той.

— Добре — каза Лоти с глас, който обикновено означаваше „постъпваш глупаво“. — Както искате, сър.

— Мислиш, че трябва да се видя с нея ли?

— Господин Ейбрамс, очевидно сте й обещали среща. Което означава, че ако не се срещнете с нея сега, ще трябва да я видите утре.

Той прехапа устни.

— И какво, ако изобщо не я видя? Кой казва, че съм длъжен?

— Може да опитате, сър, но проблемът е, че тя всъщност живее във вашата сграда. Така че може да ви издебне на стълбите. Или в асансьора. — В гласа на жената се прокрадна нотка на антипатия. — Може дори да почука на вратата ви.

Той се развесели.

— А това не можем да го допуснем, нали?

— Не е моя работа да го казвам, но…

— Давай направо. Кажи го.

— Е, сър, младата дама се слави с интересно минало.

Знам, помисли си Ейбрамс. Нали го проверих?

Той се радваше, че Лоти не може да прочете мислите му. Наистина защо му трябваше, по дяволите, да я проучва? Тя беше просто поредната представителка на манхатънския хайлайф, а такива в този град — с лопата да ги ринеш.

— И след като сте й обещали среща — говореше все още Лоти, без да се отказва — и тя всъщност ви е наемателка, това й дава основателно оправдание да дойде да почука на входната ви врата по всяко време на деня или нощта…

Той се разсмя гръмогласно.

— Искаш да кажеш като някой хищник, облечена с прозрачен пеньоар и чехли на високи токчета с пухчета на пръстите.

Мисълта не беше съвсем неприятна. В главата му проблесна жестокото тяло на Кейт Фокс в прозрачна нощница и той усети, че потръпва под ушитите си по поръчка спортни панталони.

— С такава жена нищо не се знае. Много жалко, че сте се видели с нея лично първия път — каза Лоти.

— Значи предпочиташ да я видя сега. В кабинета долу, в разумен час?

— Да, точно така, господин Ейбрамс. Вероятно тя все още ще бъде с работните си дрехи.

— Не се тревожи, Лоти. Ще се срещна с нея отново в кабинета на домоуправителката. Преди да има време да се преоблече в убийствен минижуп.

— Благодаря, господин Ейбрамс. До утре, сър.

Дейвид Ейбрамс се изправи и се приготви да се отправи към долния етаж. Интересно, помисли си той, защо не се бе противопоставил на секретарката си? Щеше да е достатъчно просто да възложи тази среща на домоуправителката.

Но какво от това? И бездруго нямаше планове за тази вечер. Беше му скучно.

— Готов е.

Кейт Фокс стоеше пред бюрото, наведена към него. Не носеше минижуп, но Дейвид Ейбрамс си помисли, че това не я прави по-малко секси. Тя беше облечена с тесни дънки, равни обувки тип пантофки и впита копринена блуза, която очертаваше гърдите й. Той се опита да не се взира във V-образното деколте, което излагаше на показ топлата й загоряла кожа, деликатната линия на ключицата, която само намекваше какво има по-надолу, и издадения й бюст. Косата й се спускаше около лицето на чупливи вълни. Гримът й беше минимален; Ейбрамс бе виждал достатъчно модели, за да разпознае, че си е сложила само тониращ крем, малко руж, неутрални сенки и прозрачен гланц за устни. Видът й беше свеж и ведър и позволяваше на естествената й красота да блесне.

— Надявах се да ви го покажа — добави тя сухо.

Ейбрамс се изчерви, подразнен от себе си. Бяха го хванали, че я гледа. Прояви точно тази реакция, която жена като Кейт Фокс се радваше да предизвика.

— Много добре. Но трябва да стане бързо, госпожице Фокс. Имам още една среща.

— Оценявам факта, че изобщо се съгласихте да го видите, господин Ейбрамс — изтъкна тя.

Любезна, помисли си той. Тя е любезна. Той се опита да потисне моментното си възхищение.

— Да отидем да видим апартамента ви. След това можете да се обърнете към домоуправителката или агентката по недвижими имоти.

Тя се усмихна.

— Но ние сме съседи.

Ейбрамс поклати глава, отклонявайки лекия й опит за флирт.

— Така е, но имам нужда да мога да се отпусна в собствения си дом. Съжалявам, но не искам да поддържам контакт с наемателите. Сигурен съм, че ще разберете.

Тя вдигна рамене, сякаш казваше, че само може да загуби от това.

— Качете се горе тогава и да приключим с въпроса?

По дяволите, помисли си той. Чувствам се като простак. Какво прави с мен тази жена?

— Да. Благодаря. Много мило от ваша страна — отвърна той.

Тя се обърна към вратата, без да каже дума, и Дейвид Ейбрамс получи пълната възможност да огледа разкошния й задник в тесните дънки. Божичко, той приличаше досущ на праскова. Беше толкова стегнат, че му се прииска да бръкне в джоба си и да подхвърли към него монета, за да види дали ще отскочи. Слава богу, че тя не го виждаше как я зяпа. Той трябваше да си захапе езика, за да се въздържи да не оближе устни.

Ейбрамс изпита безпокойство. Още щом се качеше в апартамента си, щеше да се обади на една от обещаващите кандидатки от миналата седмица. Може би на червенокосата от Мъри Хил. Тя притежаваше собствена жилищна сграда, така че си заслужаваше парите; нямаше защо да се чувства виновен за това. А и той щеше да се погрижи момичето да си изкара добре. Както правеше винаги.

Но точно сега Кейт Фокс вървеше напред и задникът й вървеше с нея. Той се изкашля, за да разсее вниманието си.

— С какво се занимавате? — попита. Преструвайки се, че е забравил всичко за нея.

Те стигнаха асансьорите. Слава богу, че апартаментът й беше твърде високо, за да използват стълбите. Нямаше си доверие какво може да стори, ако трябваше да върви след нея.

— Със същото като вас. — Тя натисна копчето. — Със списания. Говорихме за това, не помните ли?

— Да, наистина. Но едва ли се занимаваме с едно и също. — Не можа да устои да не подметне леко ироничната забележка; тя беше и самонадеяна, освен че беше красива. — Аз притежавам списанията.

Кейт наклони глава.

— Напълно съм наясно кой сте, господин Ейбрамс. Няма нужда да се биете в гърдите.

Вратите на асансьора се отвориха със свистене. Той влезе и застана до нея.

— Поведението ви е рисковано, като се има предвид, че желаете да одобря малкия ви проект. Да си спестите наема за половин година.

— Ще го одобрите — рече самоуверено тя. — Няма да ми откажете само защото не съм успяла да погъделичкам егото ви. Не сте от този тип.

Той я погледна. Тя се взираше в пространството пред себе си. Боже, колко беше красива. И не му се подмазваше, както бе очаквал. Лоти би се изненадала да види това.

Те слязоха на деветия етаж. Кейт закрачи по коридора до вратата с номер 96, завъртя ключа и я отвори.

— Заповядайте — покани го тя.

Дейвид тихичко подсвирна.

Тя напълно бе преобразила пространството. Имаше стълба, представляваща дървени дъски, поддържани от метални болтове, така че светлината струеше през нея, и повдигната платформа горе, заобиколена от здрава ограда. Върху платформата тя бе поставила голямо двойно легло, бюро и стол. Имаше включен тънък лаптоп, вероятно „Макбук Еър“. Беше уютно, функционално. Двойната височина на тавана сега се отразяваше в гладкия под, който беше изсветлен и полиран. Мебелите бяха в нюанси на перлено и кремаво, тук-там нарушени от червени марокански акценти, и целият апартамент изглеждаше открит и дори просторен. Като се огледа, той забеляза, че тя си е поиграла и със светлината; имаше големи огледала на стената, лачени и лъскави повърхности навсякъде, акценти и лампи от релефно стъкло. Слънчевата светлина, която нахлуваше през огромните прозорци, бе улавяна и отразявана по милион различни начина. Кейт бе застлала участъци от пода с килими, евтини, но пищни като материя, кремав рошав килим и овча кожа до дизайнерското дървено кресло за четене, което тя бе поставила под прозореца, където преди беше леглото.

Той се разходи из апартамента. Отразяващите повърхности вършеха страхотна работа. Щом пристъпи в кухненския кът, той нямаше усещане за тясно пространство. Единствената й намеса тук беше, че бе заменила евтиния ламинат на пода с хубави светлосиви плочки, а кухненския плот от изкуствен акрилен камък — със снежнобял гранит. Което можеше да си позволи, предположи той, защото кухненското ъгълче бе съвсем миниатюрно. Само че сега то беше модно, първокласно.

Ейбрамс надникна в банята. Кейт я бе обзавела с прозрачна пластмасова завеса, нашарена със звезди и луни, за да пропуска светлината, беше постлала сребристи килимчета по пода и бе окачила допълнителни огледала на едната стена. Те бяха подсилени от блестящите огледални плочки, които придаваха светлина и илюзия за пространство на мъничката стая. Промените бяха козметични, но ефектни.

— Мислех си да сложа ъглова вана — обади се Кейт, очевидно наслаждавайки се на реакцията му. — Но ми свършиха парите. Надявам се да разберете.

Ейбрамс вдигна рамене. Трябваше да се признае за победен. И можеше да го направи елегантно.

— Фантастична работа — отбеляза.

Тя грейна.

— Значи имаме сделка?

— Имаме — съгласи се той. — Освобождавам ви от наема. Сега е едностаен апартамент. Мога да му взема двойна цена. — Изгледа я от горе до долу — с дънките, равните обувки и красивото й лице със сияеща усмивка. Може и да беше златотърсачка, но определено я биваше в тази работа. Той си помисли за новата си сграда в Горен Уестсайд — изоставена бивша синагога — която имаше нужда от цялостен ремонт. — Добра сте в интериорния дизайн.

Тя отметна арогантно глава.

— Блестяща съм — заяви.

Леле, как я искаше в леглото си. Не можеше да се отърве от тази мисъл. Той си представи неодобрителната физиономия на Лоти Френд и пропъди мисълта от съзнанието си.

— Може би имам работа за вас. За ремонт на една друга сграда, която купих наскоро.

— Не проявявам интерес — отвърна веднага Кейт.

Той се подразни от отказа й.

— Още не сте чули предложението ми.

— Няма значение. Както ви казах, занимавам се със списания. И работата ми е постоянна.

— Виж, скъпа. — Време беше да й каже някои истини. — Пишеш статии в малко независимо издание. Хубаво е, но едва ли спасяваш света. Изкарваш ужасно малко пари и винаги е било така. Поне в тази област.

Лицето й стана аленочервено.

— Какво казахте?

— О, чу ме, Кейт Фокс, недей да скромничиш.

— Майната ти — тросна се тя.

Дейвид Ейбрамс я погледна учудено. Никой не му бе говорил по този начин в последните десет години.

— Работиш за Емили Джоунс. Това е. Вероятно можеш да си позволиш да се мотаеш без заплата, защото Маркъс Броудър ти е оставил достатъчно.

— Моля? — рече разярено Кейт.

— Мислех да ти предложа истинска позиция. В голяма корпорация. С прилична заплата. Шестцифрена. Което е повече, отколкото изкарваш сега.

— И откъде, по дяволите, знаеш колко изкарвам?

Той вдигна рамене, наслаждавайки се на гнева й и на собственото си надмощие. Тя го бе предизвикала. И Дейвид Ейбрамс щеше да я постави на мястото й.

— Защото, за разлика от теб, госпожице, аз се занимавам със списания. И когато искам да разбера нещо, хората обикновено ми го казват.

— Проверил си ме? Това не означава ли, че хазяинът ми е маниак, който преследва жени?

— Естествено любопитство — рече той невъзмутимо. — Можеш ли да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че ти също не си ме проверила?

Тя отстъпи крачка назад.

— Това е моят апартамент. Махай се.

Ейбрамс кимна.

— Да, госпожо, така е. И сте го преобразили, така че сега няма да плащате наем. Предишните вноски ще ви бъдат върнати по сметката. — Тя отвори уста и той вдигна ръце. — Тръгвам си, тръгвам си.

Дейвид се обърна и излезе. След като вратата й се затвори, той извади телефона си „Блекбъри“. Изпрати имейл на агенцията за недвижими имоти, за да потвърди новите условия: сделката си беше сделка.

Ама че нахална кучка, помисли си той. И беше бесен на себе си, задето й бе разрешил да го раздразни.

Беше време за прочистване на вкуса. Той потупа иконата на телефона си, изкара номера на Кимбърли Делоа, една от любимите му елитни проститутки. Много скъпа, много изключителна и си струваше всеки цент. Слаба, с изкуствени гърди и напомпани устни, тя имаше най-умелата уста в цял Горен Ийстсайд. А сега той искаше само да се погрижат за него. Един от шофьорите му щеше да отиде с лимузината да я вземе и да я докара в центъра.

Тя се изкикоти и обеща да бъде при него след четвърт час. Кимбърли никога не му създаваше проблеми. Използваше банята за гости, обличаше се и си тръгваше двайсет минути след като приключеха. Беше страхотна, помисли си той — приятелка с предимства, без обвързване. Ейбрамс държеше резервен запас бижута, сложени в една кутия в нощното му шкафче. Щеше да й избере нещо хубаво от вътре, освен парите, които вече бе превел по сметката й. Той я харесваше. Една масивна златна гривна беше сред по-скъпите бижута. Кимбърли щеше да го забавлява, а после да си отиде с това на китката.

Без шум. Без стрес. Малката трофейна съпруга от долния етаж можеше да върви по дяволите.

Нали?