Съдба

Двадесет и втора глава

— Госпожице Фокс, добро утро.

Секретарката й отправи неутрална усмивка, с която се опита да прикрие враждебността си. Момичето седеше там в обикновената си рокля на „Джил Сандър“ и огърлицата си от сладководни перли и изгледа Кейт, която бе приблизително на нейната възраст, но на път да заеме мястото си в заседателната зала.

Като по право.

— Господин Ейбрамс ми каза, че това ще е първото ви заседание?

Кейт кимна. Опита се да изглежда невъзмутима.

— Обикновено пристигат към без петнайсет. Дневният ред ще бъде изложен на масата. Може да влезете вътре още сега. Някой ще ви донесе вода, ако желаете — добави тя, сякаш това щеше да е непосилна задача.

— Всъщност бих предпочела едно кафе — заяви Кейт. Бе решила, че повече няма да търпи грубостите на секретарки и асистентки. Дейвид Ейбрамс я бе направил старши вицепрезидент и тя щеше да се държи като такава. — От онова с канела, което веднъж ми бе предложил господин Ейбрамс. Ще помоля за едно такова — чисто, с две захарчета. И ако има някакви сладкиши в кухнята, бих искала и един кроасан. — Тя не искаше стомахът й да къркори от глад. — И да е възможно по-скоро, моля, по-добре да го изям, преди да е започнало заседанието.

Тя се усмихна самоуверено на смаяното момиче и влезе в залата.

Стаята се намираше до кабинета на Дейвид. И преди беше идвала тук, разбира се, но само като гост, за да даде обяснение, когато й се доверяваха за някоя скандална идея по отношение на корицата или когато корпоративният юридически съвет искаше предварително да се запознае с последната разобличителна статия на Жаклин Молтрано, съсипваща кариерата на някой политик или изпълнителен директор.

И тук имаше същите прозорци от пода до тавана, малко бюро в единия ъгъл със стол и компютър и друго нищо, освен една дълга тясна маса от масивен махагон, оградена от елегантни ергономични столове, тапицирани в тъмнозелена кожа. Не че имаше нужда от тях; съвещанията обикновено не траеха дълго в компанията на Дейвид. Той получаваше информацията, вземаше решенията и с това се приключваше.

Стаята беше огромна, просторна, целият фокус беше привлечен към гледката към „Таймс Скуеър“ под тях. Цялата обстановка говореше за пари, за власт. Това беше Дейвид, това беше неговата компания. Всичко принадлежеше на него. Точно сега, на върха на кариерата си, Кейт все още беше само малко зъбче в гигантското колело на богатството му.

Обзе я възбуда. Тялото й потръпна, зърната й се втвърдиха. Тя се зарадва на подплънките на сутиена си, на дебелината на сакото. Спомените за онова, което Дейвид й бе направил предишната нощ, все още отекваха в тялото й. Тя го желаеше толкова силно. Прииска й се да може да превърти днешния ден на бързи обороти до края му, за да може по-бързо те двамата отново да се притискат в обятията си голи и топли…

Не сега, Кейт — смъмри се тя.

Щом седна в един от махагоновите столове към края на масата, вратата се отвори и една секретарка влезе с малък поднос, на който носеше кафето и кроасана й. Тя ги постави негодуващо пред Кейт.

— Благодаря — каза Кейт с рязка усмивка. Въобще не й пукаше. Изпита чувство за победа. Лъхна я топлият обилен аромат на канела — разбира се, че Дейвид имаше най-доброто кафе. И й напомни за него. След като разчупи кроасана и бързо го изяде, тя почувства стомаха и нервите си успокоени. Нямаше смисъл да седи изгладняла на първото си заседание…

— Добро утро. — Един висок як мъж влизаше в стаята. Кейт подскочи, тя го разпозна — рижава коса, петдесетгодишен.

— Господин Редсън? Радвам се да ви видя.

Подаде ръката си и той я стисна, усмихвайки се леко поради факта, че знаеха името му.

— Наричай ме Донал. Поздравления — каза той.

Вратата отново се отвори и влязоха още двама мъже.

— Господин Клейтън, съдия Роджърс — посрещна ги тя. — Приятно ми е. Аз съм Кейт Фокс.

Прочутият икономист и пенсионираният съдия я огледаха от горе до долу. Не можеше да се каже, че я приветстваха с хляб и сол, но поне никой от двамата не изрази някаква открита враждебност.

— Приятно ми е, госпожице Фокс — обади се съдията с дрезгав от прекомерна употреба на уиски и цигари глас.

Икономистът кимна и стисна ръката й. Кейт почувства как стомахът й леко се преобръща; пеперудите отлитаха. И тогава вратата се отвори отново и той се появи. Дейвид. Изглеждаше зашеметяващо в тъмния костюм, който подчертаваше подстриганата прошарена коса и гъстите му черни мигли. Той й се усмихна лекичко, като я видя, и двамата си размениха бързи погледи.

— Добре дошла, Кейт — каза той. — Познаваш Тим, Айрис и Рик, нали?

— Разбира се. — Тя кимна към Тим Рейнълдс — втория по важност в компанията; усмивката му беше равна като тази на Рик Джонсън. Айрис Хоги я поздрави с глас, който би замразил алкохол. Освен това тя беше облечена с бойна ризница — костюм на „Шанел“ в класическите нюанси от осемдесетте — червено и златно, с безцветен чорапогащник „Уолфорд“ и чифт високи обувки без закопчалки „Маноло“. От едното й рамо висеше малка дамска чанта „Сейт Спейд“. Тя тъкмо сваляше от ръцете си чифт кремави ръкавици от агнешка кожа, подплатени с кашмир. Кейт забеляза дребното лого на „Фенди“; Айрис Хоги очевидно беше дама, която се возеше в първа класа.

Всички седнаха. Донал Редсън се настани до Кейт. Напълно умишлено Айрис Хоги седна срещу нея.

— Да започнем подред. Първата точка от дневния ред днес е покупката на списание „Лъки“ и повишението на Кейт Фокс в член на съвета. Бих искал решението ми да бъде подкрепено на това заседание — заяви Дейвид. Без да гледа Кейт, той обясни доводите си пред борда. Беше кратък, решителен. Тя се развълнува от думите му. Боже, каква възбуда предизвикваха те у нея. Дейвид Ейбрамс беше уникален…

— Това е в общи линии — довърши той. — Въпроси?

— Четири милиона изглеждат солидна сума — промърмори Тим Рейнълдс — за ново издание.

— Но то предизвика истински фурор на пазара. Имаме нужда да стане част от запазената марка на „Ейбрамс“.

— Аз нямам проблем с това, че купуваш списанието — обади се Айрис. — „Лъки“ върви добре. Поне за нишата, която обслужва, разбира се. Но определено възразявам срещу повишението на Кейт Фокс за старши вицепрезидент на компанията.

Тя скръсти ръце и изгледа свирепо Кейт от другата страна на масата.

Кейт настръхна от обзелия я адреналин, но не каза нищо.

— На какви основания? — попита Дейвид. — Ти не повдигна подобно възражение на миналото съвещание.

— И тогава казах, че не съм доволна.

— Но не повдигна официално възражение — повтори той. — Какво се е променило?

— Това, че ти в действителност не се отказа от проклетата глупава идея. Мислех си, че най-малкото ще се консултираш първо с нас. — Айрис направи пренебрежителен жест. — Кейт досега е редактирала едно списание, в което смесицата вече си беше налице, когато тя започна работа. Успехът може да се дължи на късмет, на статиите на Жаклин Молтрано…

— Аз наех Жаклин — обади се Кейт.

— И тя напусна — отвърна й злобно Айрис. — Имаше клауза, даваща й това право, нали? Така че новата собственост на „Ейбрамс“ току-що изгуби звездната си журналистка. Ще се наложи „Лъки“ да се конкурира с новите й работодатели, които и да са те. Чувам, че Флор д’Амато й е предложила много по-тлъста оферта.

Кейт погледна към Дейвид, но лицето му беше безстрастно.

— Решението беше лично на Жаклин — каза тя. — „Лъки“ може да предложи още много.

— Странно е — продължи отровно Айрис. — Списанието още не се е доказало като „Модел“ или „Бюти“ — моите издания, които от дълго време се радват на стабилен интерес. Лудост е да те направим старши вицепрезидент. Ти не си на моето ниво или на нивото на Рик.

Рик Джонсън кимна, после улови погледа на Дейвид Ейбрамс.

— Тя е малко млада… няма опит — добави той нервно. — Но ако смяташ, че това е най-доброто…

— Значи и двамата ми старши вицепрезиденти са против — каза тихо Дейвид. — И то без предупреждение. Тим?

Тим Рейнълдс ги погледна един след друг.

— Мисля, че трябва да изслушаме и останалите членове на съвета.

Кейт погледна Дейвид. Лицето му бе невъзмутимо по начин, който тя не бе виждала преди. Беше като гранит. Под цялото си вълнение сега тя почувства тръпка на страх.

— Разбира се — прие Дейвид. — Съдия Роджърс?

Възрастният мъж отправи поглед към Кейт.

— Айрис, мисля, че преувеличаваш — рече без заобикалки. — Тази компания има нужда от свежа кръв. Като нея. Гласувам „за“.

— Толкова ли е просто? — тросна се Айрис.

Той вдигна рамене.

— Повечето неща са прости.

Донал Редсън кимна.

— Аз също. Още повече смятам, че корпорация „Ейбрамс“ има късмет, избирайки най-горещия продукт в индустрията. Сделката е добра. И не съм особено трогнат от устроеното нападение днес.

Икономистът Майк Клейтън вдигна рамене.

— Мисля, че Кейт Фокс е изключително талантлив редактор, но съм съгласен с Айрис, че няма опит. Доверявам се на преценката ти, Дейвид, затова няма да гласувам „против“ — но ще се въздържа.

— Интересно — отбеляза Тим Рейнълдс. Той погледна към Кейт и тя разбра по очите му, че ще бъде отрязана. — Изглежда, че това назначение — евентуално назначение — предизвиква смесени отзиви, Дейвид. Като твой главен финансов секретар и първи заместник смятам, че мой дълг е да се вслушам в по-опитните служители. Ще гласувам „против“. Кейт, ще се наложи повишението ти да почака до друг ден.

Кейт се вгледа в лицата на всеки един от тях. Очите на Айрис блестяха триумфално. Дори Рик Джонсън изглеждаше доволен. А Тим Рейнълдс я гледаше спокойно, цинично, сякаш тя бе някаква пречка, която трябва да бъде отстранена…

Това бяха три гласа. Срещу два. Унижението се надигна у Кейт. Сега тя беше богата жена, но без кариера, без страст. Съобщението за повишението й вече бе излязло в пресата. До обяд щеше да се е превърнала в посмешище. И за Дейвид беше срамно, че служителите му го предаваха и предизвикваха, осъзна тя. Той бе повдигнал въпроса предварително и никой не бе отправил тази заплаха — това беше ясно. Но в критичния момент те гласуваха против, противопоставиха му се и с нея беше свършено…

— Един момент. — Дейвид Ейбрамс вдигна ръце. Гласът му беше спокоен. Страховито спокоен. Кейт попи с очи държанието му, начина, по който се облегна в стола си, сякаш бе напълно отпуснат. Но гърбът му беше много изправен и тя усети онази хищническа част от него, онзи ловец, и тръпки на удоволствие, на желание, пробягаха по кожата й.

Тя внезапно разбра, че той ще я измъкне от това. Че ще я защити.

— Аз също имам право на глас.

— По традиция председателят не гласува в подобни случаи, Дейвид — възрази бързо Тим. — Когато волята на съвета е ясна.

— Но аз никога не съм следвал традициите — отвърна Дейвид Ейбрамс. — Още от колежа съм си либерален. Още когато основах „Модел“, Айрис. Аз го основах. Не ти. Ти ръководиш моето списание. В случай че си забравила.

— Сега не сме в колежа, Дейвид. — Тим се опита да се усмихне.

— Не сме. В заседателната зала сме. На моята компания. И аз съм член на този управителен съвет. Мога да гласувам. Гласувам „за“. Което прави гласовете три на три. И като председател имам решаващия вот накрая. Отново „за“. — Най-накрая той погледна към Кейт. — Добре дошла в съвета, Кейт. Радваме се, че си сред нас.

— Говори за себе си — извика Айрис Хоги. — Ако направиш това глупаво нещо, Дейвид, напълно ще ме унижиш.

— Гласувахме. Въпросът е приключен — отсече Дейвид.

— Тогава подавам оставка — отвърна Айрис. — Предполагам, че ще искаш да си изработя шестмесечното предизвестие?

Кейт потисна въздишката си на изумление. Айрис Хоги работеше за „Ейбрамс“ от цяла вечност. Тя беше легенда в бизнеса. Кейт погледна нещастно Дейвид, уверена, че е станала причина за всички тези неприятности.

— Изобщо даже — заяви спокойно Дейвид. — Приемам оставката ти, което ми спестява труда да те уволня. Кейт, поздравления. Вече си главен редактор на „Модел“ и „Бюти“.

Тя отправи поглед през заседателната зала към мъжа, когото обичаше, който беше толкова невъзмутим заради нея, толкова хладнокръвен, и й се прииска да отговори на отправеното й предизвикателство. Да бъде всичко, което той бе видял у нея. Както в спалнята, така и извън нея.

— Благодаря, Дейвид — каза тя. — Очаквам го с нетърпение. Мисля, че има редица промени, които можем да направим в стила и съдържанието и които би трябвало да вдигнат продажбите значително. Усеща се липсата на въображение, а модата не стои на място. — Тя погледна хладно към Айрис. — Трябва ли госпожа Хоги да е все още тук? Все пак подаде оставка.

Донал Редсън до нея рязко си пое дъх, но на лицето му се появи лека усмивка.

— Абсолютно си права — одобри Дейвид. — Приятно ми беше да работим заедно, Айрис. Желаем ти всичко най-добро в бъдещите ти начинания. Довиждане.

Той се облегна, докато Айрис се зае да събере документите пред себе си.

— Тези няма да ти трябват — каза Дейвид. — Те са собственост на „Ейбрамс“. Просто напусни, ако обичаш, и предай пропуска си на секретарката. Някой асистент ще събере всичките ти лични вещи и те ще бъдат изпратени с куриер до апартамента ти до един час.

— Не можеш да ми причиниш това! — изкрещя Айрис. — Имам право да изработя периода на предизвестието си!

— Предлагам ти отново да прегледаш трудовия си договор. — Гласът на Дейвид беше напълно неумолим. Кейт бе фиксирала погледа си в него и не можеше да го откъсне. — Айрис, ако не станеш от този стол и не излезеш през вратата в следващите трийсет секунди, ще извикам охраната да те изведе.

— Ти си един проклет кучи син, да знаеш — изсъска Айрис. Тя се изправи и погледна право към Кейт. — А ти си алчна курва. И ако целият свят все още не го знае, не се безпокой. Скоро всички ще научат.

Тя се обърна и изхвърча от стаята.

Останалите служители седяха като препарирани. Но Кейт не сваляше поглед от Дейвид. Той не изглеждаше ни най-малко обезпокоен. Беше спокоен, хладнокръвен.

— Тим — каза той.

Главите на мъжете в стаята веднага се вдигнаха. Усещаха проблем. Усещаха опасност.

— Има ли нещо, което би искал да ни кажеш?

Тим Рейнълдс се облегна в собствения си стол, подражавайки на движенията на шефа си. Очевидно нямаше да се предаде така лесно като Айрис.

— Нищо специално. Решението ти е ясно, Дейвид. Мога да го приема.

— Струва ми се интересно, че повдигна възражението си без предварително предупреждение.

— Имах време да обмисля въпроса — обясни спокойно Тим. — Това заседание ми се стори подходящият момент да изкажа мнението си.

— А беше ли подходящо да го обсъждаш с Маркъс Броудър?

Тим Рейнълдс пребледня като платно.

— Не съм го обсъждал — отрече той.

Кейт се опитваше да запази спокойствие с мъка. Дейвид Ейбрамс бръкна в папката пред себе си и извади два листа хартия.

— Това са данни за проведените обаждания от кабинета ти. Тази сутрин ми ги доставиха, около десет минути преди началото на съвещанието. — Той ги подаде към масата, като започна отляво, където беше съдията, който ги прегледа и ги подаде на следващия. Кейт също ги получи на свой ред. Обажданията на Броудър бяха оцветени с жълт маркер. Тя безмълвно ги предложи на Рейнълдс. Той отказа да ги поеме; те стояха на масата пред него като бели петна върху тъмното дърво, обвинително.

— Както знаете, господа, Кейт, Маркъс Броудър ни направи оферта за нашия дял в списание „Лъки“. Ние му отказахме. Преди няколко дни разбрах, че корпорация „Броудър“ вероятно възнамерява да купи публичните акции на нашата компания. Аз притежавам само четирийсет процента. Технически е възможно той да успее да превземе контрола над „Ейбрамс“. — Дейвид се усмихна тънко. — Следователно имам право да възразя срещу факта, че финансовият ми директор е разговарял с офиса на Броудър по повод решенията ми в съвета.

Тим Рейнълдс ги изгледа един по един. Те го гледаха втренчено в очакване.

— Не е това — избухна той. — Просто го предупреждавах. Не виждах причина да те притеснявам с тези разговори, Дейвид…

— Работиш за мен от петнайсет години — каза Ейбрамс, все едно не го бе чул. — И сега правиш това, защото съм взел едно решение, което не ти е по вкуса?

— Казвам ти, нямаше нищо общо с…

— Тим. Моля те. — Дейвид се усмихна леко. — Знаеш ли, че телекомуникационните компании могат да записват разговорите с цел подобряване на качеството на услугите?

Рейнълдс пребледня.

— Точно така. Имаме едно такова записано обаждане. Което сега смятам да ти припомня, ако си го забравил.

Ейбрамс се протегна към телефона пред себе си, натисна копчето на говорителя и набра няколко цифри.

— Телефонна централа 2. Тимъти Рейнълдс — разнесе се успокоителен компютърен глас. — Запис на обаждане от четвъртък, 2 септември. Час: петнайсет и четиридесет и две.

— Първата стъпка е да я свалим от съвета — казваше Рейнълдс. — Той изобщо няма да го очаква.

— Добре. — Кейт подскочи. Беше Маркъс. Толкова отдавна не бе чувала гласа му. — За него тя е допълнителен глас, от който нямам нужда.

— Дейвид не може да бъде елиминиран. Това все още е неговата компания. Ще бъде сътресение за него. После ще накарам останалите от съвета да приемат офертата ти. А след това ще си имаш работа с Комисията по ценните книжа и борсите46, когато обявиш петпроцентния дял…

— Аз ще се погрижа за тази част — каза Маркъс равно, покровителствено. — Ти само гледай да ми доставиш съвета. И Кейт Фокс.

Обаждането приключи с изщракване. Тим Рейнълдс седеше в заседателната зала, сега лицето му бе станало мъртвобледо.

— В интерес на фирмените норми за благоприличие очаквам от теб да си подадеш оставката без шум. Измисли някакво основание — дълга кариера, време да се оттеглиш. Нещо такова — заяви Ейбрамс. — Освен това си обвързан с предпазната клауза в договора си. При най-малкия опит да влезеш отново в бизнеса в която и да е компания този запис отива при контролните органи. И областния прокурор. Както и всички други записи, с които разполагам.

— Дейвид, не можеш да ме лишиш от възможността да работя другаде — изломоти Тим Рейнълдс. — Имам две деца в колежа. Ипотека… лятната къща е…

— Част от миналото ти — довърши Дейвид Ейбрамс. Кейт не можеше да откъсне очите си от него. Той беше студен като змия и точно толкова съсредоточен. Огромният гняв, който тя усещаше, че се излива от него, беше още по-ужасяващ заради неподвижността му, заради това колко физически спокоен и отпуснат изглеждаше. — Дано си натрупал някои авоари, Тим. Мисля, че може да си позабравил колко струва да се живее в Ню Йорк. Когато обядваш в „Ле Гаврош“ на Парк авеню и летиш първа класа със средствата на моята компания, започваш да забравяш за дребните неща. След като петнайсет години си работил за мен, не би трябвало дори да имаш ипотека. Но тези костюми „Савил Роу“ и ризи „Армани“ не излизат евтино, нали? Или този часовник „Брайтлинг“. — Той се подсмихна. — Който има скъп вкус, трябва да си плаща за него. А и юридическото образование на Нанси в „Харвард“… е доста скъпо. Каквото ще бъде и това на Джейни във „Васар“47. Да се надяваме, че си скътал нещичко. Не че на мен ми пука. Сега всичко това е твой проблем.

Рейнълдс се изправи.

— Това са моите акции. И тези на съвета. Да, с радост разговарях с Маркъс Броудър. Постъпваш като пълен глупак и съсипваш цялата компания.

— О, нима? — рече Дейвид.

— Заради нея. — Тим Рейнълдс посочи яростно към Кейт. — Това проклето момиче. Едно списание и вече си обсебен. Сигурно е адски добра в леглото, само това мога да кажа, Дейвид.

Ейбрамс тресна с ръце по масата толкова силно, че листовете и чашите за кафе отскочиха от дървената повърхност.

— Махай се. Преди да съм те изхвърлил.

— Отказа се от Айрис Хоги. Пренебрегна солидна оферта от Маркъс Броудър, която щеше да донесе на всички ни куп пари. Цената беше повече от добра… а ти дори не поиска да разговаряш с него. — Очите му сега бяха зачервени от потиснати сълзи, а гласът му бе писклив, полуистеричен. Той се обърна към Кейт: — Сериозно, скъпа, трябва да си невероятно парче. За пет години успя да изпържиш мозъка и на Броудър, и на Дейвид Ейбрамс. Каква е тарифата ти? Защото и аз може да поискам да те пробвам…

Ейбрамс стана на крака, заобиколи масата с бързи крачки и хвана Тим Рейнълдс за реверите.

— Не ме пипай! Не ме… — изпищя Рейнълдс, но Ейбрамс замахна с яката си ръка и стовари един силен, яростен удар в слънчевия сплит на Рейнълдс. Другият мъж се преви надве задъхан, насълзен, неспособен да говори.

— Дейвид… — обади се Кейт плахо. — Аз да…

— Да излезеш? Не. Не мърдай оттук. Трябва да си продължим заседанието.

Тя кимна.

— Ще те съдя — изпъшка Рейнълдс. — Ще те съдя, скапан негодник…

— Да, защо не се пробваш — съгласи се спокойно Дейвид Ейбрамс. — Цялото съвещание беше записано. Значи можем да пуснем в пресата записа с коментарите ти към Кейт и цял Ню Йорк ще разбере, че си боклук и женомразец, който не може да се бие като мъж и предпочита да изприпка със сълзи на очи при ченгетата. Можем да добавим това към обвиненията, които несъмнено ще повдигна за измама. Повярвай ми, мога да поема болката в пръстите, задето ударих такъв боклук като теб. Удоволствието, което изпитах, няма цена.

Рейнълдс се помъчи да си поеме въздух и изстена.

— Бъди мъж. Изправи се и излез от стаята. Или охраната ще те придружи до изхода. И не по начина, по който биха придружили Айрис. Имаш време, докато преброя до десет. Едно… две…

Стенейки и хленчейки, Рейнълдс стана. Той се бе дръпнал назад, далеч от Ейбрамс, който не бе мръднал от мястото си.

— Не! Тръгвам си. — Рейнълдс се запрепъва към вратата. — Винаги си бил такъв, Дейвид. Не знам защо се изненадваш. Трябва да помислиш за онова, което хората говорят зад гърба ти. Че си егоист и смахнат кучи син, истински кретен. Преди месеци щеше да зарежеш скапания издателски отдел… Нямаш никакъв план, никакви идеи. Това не е голяма компания и под твое ръководство никога няма да бъде. Не се вслушваш в съветите ми. Не слушаш никого… Всички ние ти служим като някакви принадлежности, като някакъв скапан персонал… Всъщност всичко се върти около теб, великия и могъщ Дейвид Ейбрамс, по дяволите.

— Когато бях двайсетгодишен, основах списание — рече тихо Ейбрамс. — Когато ти си бил двайсетгодишен, си ходел на лекции и си си водел записки. Когато станах на двайсет и една, наех първия си служител. Лорна Уилямс. Тя ми беше секретарка. Дадох й акции, защото прие работата при ниско заплащане, за да ми помогне. Пенсионира се преди шест години и струва три пъти повече от това, което ти представляваш. Така е, защото на двайсет и една ти си бил нечий служител на висока заплата. Знаеш ли какво, Тим? Това е Америка. Тези, които поемат рискове, получават наградите. — Той се усмихна хладно. — Защото рискът си има един недостатък. Трябва просто да го поемеш. Да нарушиш навика си на живот. За твое нещастие ти загуби. Махай се.

Рейнълдс, със зачервено лице, бе стигнал до вратата.

— Още не си приключил с мен — заплаши той.

— О, напротив. Всички приключихме с теб.

Вратата се отвори и двама яки охранители с фирмени униформи стояха там и чакаха.

— Няма нужда да го пипате — каза Ейбрамс. — Само се погрижете господин Рейнълдс да не се изгуби по пътя към изхода.

— Разбрано, сър — обади се единият.

Рейнълдс се обърна и отправи изтерзан поглед към Дейвид, но вторият охранител затвори вратата в лицето му.

— Леле — първи проговори съдия Роджърс. — Това е по-добро от телевизия, Дейвид. Трябва да ти го призная — знаеш как се прави шоу.

Ейбрамс се върна на мястото си и изпусна дълга въздишка. За миг Кейт го погледна измъчена. Отчаяно искаше да стане, да отиде при него, да го докосне. Но това беше бизнес и тя разбираше, че сега не може да го утеши. Щеше да му се наложи да се справи с положението, с всичко това.

Кариерата му, компанията му — той беше вложил живота си в тях. И сега светът му се тресеше нестабилно. Заради нея.

Затова тя се протегна към него по единствения начин, който й беше известен.

— Съдия Роджърс, Донал, Клейтън. Смятам, че това представлява една възможност.

Останалите лица около масата се обърнаха към Кейт. Тя изправи гърба си и каквото и вълнение да изпитваше в сърцето си, се опита да го превъзмогне. Сега не му беше времето. Искаше да покаже на Дейвид Ейбрамс, че тя си заслужава.

Искам да се изявя.

— Има имена, които можем да осигурим за женските списания. И бих искала да възложа големи нови корици за следващите броеве. Изхвърляме всичко, което не върви. Лично ще редактирам всички статии. Заедно със заместниците ми. Ще предложим изцяло нова визия във всички направления. Ще обявим, че се целим в бизнеса. „Модел“ и „Бюти“ имат отчаяна нужда от това. Ще заложим на новинарската история.

— Тук не може да се приложи същият подход като при „Лъки“ — обади се Донал Редсън. — Аз разбирам от бизнес, не от списания, но съм наясно, че не можеш да вземеш всички тези политически и обществени материали и да ги изсипеш в едно женско списание за мода. Освен ако не искаме продажбите да се сринат тотално.

— Не предлагам това. — Кейт почувства как ритъмът на сърцето й се забавя. Всъщност осъзна, че се чувства уверена, спокойна, вършеше работата си, действителната си работа. Защото беше добра. Беше родена за редактор. И Дейвид Ейбрамс току-що й бе предложил шанс да се изяви на голямата сцена.

И тя го обичаше заради това.

И щеше да оправдае доверието му.

— Ще се придържаме към същината. Тъкмо това направих с „Лъки“. То се справяше прилично, когато Емили за пръв път ме въведе в екипа. Аз просто взех душата на списанието и я изразих по начин, който би се продавал. Така че да вземем „Модел“. Как да направим от него любопитна за четене история? Какво може да го измъкне от обкръжението на „Вог“ и „Инстайл“? То стои в центъра, защото всъщност не може да се конкурира, няма какво ново да каже. Къде е нишата?

— Ти ми кажи — обади се Дейвид. Гневът вече го бе напуснал и върху лицето му играеше широка усмивка, истинска усмивка.

— Ще ми отнеме повече от една нова корица, за да разбера това. Засега искаме да започнем с голяма история. Това значи пиар. И начинът да го постигнем, е чрез размера. Много телевизионни токшоу предавания обсъждаха фотосесията на „Ел“, в която участваше модел с по-пълни и пищни форми. Темата беше за Америка, за анорексията. Можем да измислим нещо по-добро. — Идеята я завладя и думите й започнаха да се леят — с ентусиазъм и вълнение.

— Искам да сложим на корицата момиче, което носи размер 14. Или 16, ако е британка; техните размери са по-големи. Тя трябва да е гола. Ще я нагласим да позира като Ева. Със смокинови листа на гърдите и слабините. Или може като Венера в раковината си, ако намерим момиче с дълга коса. Ще го наречем „Истинската американка“. Ето ви подзаглавието. Право върху корицата.

Те я гледаха като хипнотизирани.

— О, и още едно нещо. — Кейт се усмихна; беше набрала скорост. — Снимката на корицата не трябва да бъде подобрявана чрез компютърни способи. — Това щеше да се случи за пръв път — корица, оставена без корекции. — И после из цялото списание ще спазваме тази тема. Никаква намеса в материалите. Целта е да се покаже на момичетата как модната индустрия ги мами, кара ги да се стремят към ниво, което на практика е непостижимо. Защото не е реално. Ще публикуваме статии за тийнейджъри и хранителни нарушения. Разкази от модели, пристрастили се към кокаина, за да останат слаби. Какво е да живееш на диета от диетична кола и цигари.

— Истинската американка. — Ейбрамс се ухили. — Мога да видя как темата се обсъжда в „Шоуто на Реджис и Кели“.

— Ще бъде още по-добре. Ще я видиш в „Шоуто на Опра“ — заяви Кейт. Сега тя беше самоуверена, ентусиазирана.

— Отзивът ще бъде огромен.

— Супер. Направи го! А какво ще кажеш за другите ни модни списания?

— При тях няма да мога да подходя от ъгъла с голямата новина, но ще предложа нещо, което би грабнало потребителя. Парите. „Вашата нова стая за сто долара — стил за без пари“. — Тя направи жест, все едно рисуваше във въздуха. — Драматични снимки „преди“ и „след“. И някаква нова рубрика: „Личен купувач“. Всеки месец избираме по една известна личност, даваме й бюджет, с който да преобрази една стая на някой от читателите. Примерно Анджелина Джоли взема хилядарка и осигурява на Айлин Уудс от Алабама нова кухня. Идеята със сигурност ще спечели популярност.

Мъжете кимнаха. Един-двама изправиха гърбове. Кейт почувства сила, най-неочаквано, усети собствения си талант, своята компетентност, сякаш заслужаваше да бъде тук, сякаш Дейвид Ейбрамс бе свършил добра работа, когато я бе избрал.

Беше главозамайващо.

— Да прегледаме другите точки от дневния ред — предложи Дейвид.

Когато закри съвещанието, Кейт стана, чувствайки се неловко. Тя заобиколи масата и се здрависа с мъжете там, прие поздравленията им. И накрая се изправи лице в лице с Дейвид.

Страстта й се зави в корема й като дим. Той я погледна. Лицето му беше неутрално, спокойно, но в очите му пращеше огън.

— Поздравления — каза той, стискайки ръката й. — Изпрати ми записки този следобед относно новите издания. И не разговаряй с пресата.

Тя кимна.

— Ясно.

Този дори и най-лек допир на ръката му върху нейната бе достатъчен за нея да се навлажни — тялото й се отваряше към него като цвете към слънцето. Но не можеше да ги остави да видят това, не можеше да остави другите членове на съвета да разберат. Първо трябваше да се докаже.

— Ще се видим по-късно — добави тя ведро.

Новият й кабинет беше един етаж под неговия. Поне нямаше да се налага да вижда Дейвид всяка минута, помисли си Кейт, като излезе от асансьора.

— Оттук. — Елегантна секретарка, на чиято табелка с името пишеше „Мийта“, я водеше през редица от открити офиси. Наоколо търчаха журналисти, закачалки с дрехи се бутаха напред-назад. Чуваха се шумни разговори, асистенти тичаха, разменяха се фотографии. От дясната страна, през стени от леко затъмнено стъкло, тя видя офисите на „Модел“ и „Бюти“; отляво беше „Хаус Стаил“ и три от техните други по-малки списания: музикалното „Саундчек“ и изданието за компютърни игри „Геймър Хевън“, сместени заедно с „Модърн Травълър“.

Врявата малко утихна, докато Кейт се придвижваше напред. Тя виждаше как разговорите спират, реакциите, когато пристигна.

— Това е кабинетът ви, госпожице Фокс. — Мийта отвори една врата в края на коридора.

Кейт ахна.

— Шегуваш се.

Не беше толкова голям като този на Дейвид, но почти. Същите прозорци от пода до тавана; огромни увеличени корици на женските списания; черно-бели фотоетюди на модели в съблекалня; големи плочки от полиран черен гранит; ъгловати снежнобели дивани и масичка за кафе с осветен плот от опушено стъкло. Бюрото беше издялано от масивен абанос и върху него имаше огромен монитор, а зад него — ергономичен стол. Отстрани Кейт погледна през една отворена врата към цяла баня; виждаше душ и тоалетка с огледало, покрито с лампички.

— Айрис обичаше да си оправя грима — обясни Мийта. Кейт погледна към една асистентка, която подсмърчаше и бършеше очите си, докато опаковаше кашони в единия ъгъл. — Това беше нейният кабинет, разбира се. Сега е ваш. Това е Силвия-Елис. Тя събира личните вещи на Айрис. Беше нейна асистентка.

Червенокосата хвърли убийствен поглед на Кейт.

— Ще ви оставя да се настаните — обяви Мийта, след което се обърна и излезе.

— Здравей — каза Кейт.

— Здравейте, госпожице Фокс — отвърна Силвия-Елис. — Трябва да ви кажа, че поисках да ме преместят. Айрис Хоги беше страхотна шефка.

— Колко дълго работи за нея? — попита Кейт неутрално.

Другото момиче отметна глава.

— Пет години.

— Като нейна асистентка?

— Да. И се грижех за нея по всякакъв начин — изтъкна гордо Силвия-Елис.

— Но тя не се е погрижила за теб — каза Кейт.

— Моля?

— Мисля, че ме чу. Пет години, а си все още асистентка. Виждаш ли, ако аз имах асистентка, която да се грижи за мен по всякакъв начин, щях да я повиша. Харесваш ли модата?

Момичето се премести от крак на крак, вперило поглед в нея. Очевидно смутено.

— Ъъъ… разбира се. Искам да кажа, че това е моята страст. Затова си обичах работата. „Модел“ е страхотно списание, а Айрис…

— То е било основано от Дейвид Ейбрамс. Айрис беше добър редактор. А аз искам да бъда страхотен редактор. И ще ми е нужна асистентка, която да прави повече неща от кафе. — Очите на Кейт затрептяха към коленичилото момиче. — Айрис ти е давала доста неща от шкафа с мострите, нали?

Силвия-Елис кимна.

— Откъде знаете?

— Защото си облечена с това изключително кожено сако на „Емпорио Армани“ от миналогодишната зимна колекция, с тази пола, която, мисля, е на „Патриция Пепе“ от Флоренция. А обувките ти са „Джими Чу“.

Момичето зяпна от изненада.

— Виждаш ли, аз също обичам модата. И знам, че и ти я обичаш. Но тя е нещо повече от носене на безплатни дрехи. Искаш ли да пишеш, да забелязваш популярните теми? Тогава трябва да се развиваш. А Айрис ти е запушила устата с „Прада“.

— Никога не съм мислила за това по този начин — призна Силвия-Елис.

Кейт вдигна рамене.

— Загубих редактора си. Следващите две седмици ще са наистина напрегнати. Ще трябва да сътворим новите броеве на няколко списания, да направим сензация, да наемем нови хора за всяко издание. Ще ми е нужна страхотна асистентка. По-добра от страхотна — направо от световна класа. Просто нямам време за сръдни. Ако поискаш да останеш, супер. Ако ли не и пожелаеш да те преместят, ще назнача някой друг. Но ако искаш да се задържиш при мен, имаме много работа, която започва още от днес.

Силвия-Елис се изправи. Тя погледна към Кейт с уважение.

— Мисля, че искам да остана с вас.

— Добре. Тогава извикай заместник-редакторите на „Модел“ и „Бюти“. И ми намери списък с топ десет на възпълните модели в Америка…