Десета глава Пустинята

Източният склон на планината се оказа по-стръмен от западния. Растителността беше толкова гъста, че от време на време се налагаше да си проправят път с мечовете. Под короните на огромните дървета растеше бамбук, висока трева и кактусоподобни храсти с плоски, месести листа. Вървеше се трудно, мъжете отпред трябваше непрекъснато да проправят път, остриетата на мечовете им проблясваха на слънчевите лъчи, промъкнали се през покривалото от листа. Необичайното човешко присъствие смущаваше животинския свят, изплашените птици и възмутените маймуни ги посрещаха с кресливите си гласове.

Един от моряците, които вървяха начело, поизостана и като избърса потта от челото си, изпъшка:

— Що за земя е това! — оплака се той. — Тук да се спускаш е по-трудно, отколкото да се изкачваш.

— А ти какво предпочиташ? — сразя го Улфреде. — Растения или бумбана? Ти се благодари, че денят, започнал с кръвопролитие, продължава с приятна разходка.

Хората му мърмореха, но продължаваха да вървят. Днес дори перспективата да намерят огромно богатство не можеше да подобри настроението им. Бяха хора на морето и борбата с непривичните трудности ги обезсърчаваше много повече от всяка морска опасност.

Конан тръгна най-отпред с точно определена мисия: търсеше да открие следи от бумбана. Усещаше, че са някъде наблизо. Прокрадваше се през гъстия храсталак безшумно, без да остави нито един знак за присъствието си. Като момче го бяха обучавали на пиктийски горски умения, които му служеха еднакво добре както в екзотичната тропическа джунгла, така и сред гъстата растителност в Пиктийската пустош.

Източният склон беше прорязан от дълбоки клисури с отвесни стени. По западния склон също се вървеше трудно, но теренът тука беше много по-опасен. Земята изглеждаше твърда и неподатлива, но всъщност почвата се ронеше и беше двойно по-трудно да запазиш равновесие. Към дъното на клисурите се спускаха потоци, някои от които на места излизаха от бреговете си и образуваха водопади, дълги стотици метри. Поне докато са в планината, щяха да имат предостатъчно вода.

Някои неща тревожеха Конан повече от вероятността бумбана да им устроят засада. Тук-там виждаше следи от напълно непознати за него животни. В меката почва намери отпечатък от огромна, подобна на ръка лапа, която можеше да бъде само на маймуна, много по-голяма от горилата. На друго място имаше следи, които наподобяваха нокти на голяма птица, а също и меки остатъци от черупка на яйце, от което би могло да се излюпи пиле, голямо колкото невръстно слонче. Не знаеше дали следите са оставени от птица или от влечуго, но така или иначе съществото беше огромно и не приличаше да е тревопасно.

Лешояди с размах на крилете около шест метра се рееха мързеливо и дебнеха за плячка. Едва ли им се налагаше да чакат дълго. Още докато Конан ги наблюдаваше десетина птици внимателно кацнаха зад някакъв хълм, на около стотина метра от него и взеха шумно да се хранят. В далечината различи стълбове дим — може би бумбана се готвеха да пируват с отмъкнатите от експедицията трупове. Тази мисъл го ужасяваше, но мъртвите са си мъртви, а тъкмо сега се налагаше да запази живота на колкото се може повече хора от оцелелите. Групата им беше намаляла драстично, а все още бяха далеч от крайната си цел.

Внезапен, пронизителен писък го накара да се затича обратно към колоната. Въпреки че тичаше бързо, Конан се навеждаше, отбягваше или прескачаше препятствията по пътя съвършено безшумно. Завари останалите, застанали на билото, да се взират към дъното на дълбоката, тясна клисура.

— Какво се е случило? — попита кимериецът.

Улфреде посочи скалите долу. Върху тях се виждаше едно размазано тяло.

— Угнар се спъна в една лоза и загуби равновесие. Нищо не можахме да сторим.

Конан огледа внимателно екипажа, по-мрачен от когато и да било. От двайсетте, които потеглиха на поход, бяха останали не повече от дузина. Колко още ще загинат в планината или в пустинята, какво ли ги чака при Рогата на Шушту?

— Отсега нататък — обяви Конан — Гома и аз ще вървим на не повече от двайсет крачки пред вас, за да можете да ни виждате. Ще ви предупреждаваме за всички опасности. Ако искате да видите пак морето, бъдете нащрек! Тази планина не прощава нито една глупост.

Той се обърна и двамата с Гома се отдалечиха. Останалите ги изгледаха ядосано, но никой не възрази.

Спускането от планината отне още три дни. На някои места се налагаше да се прехвърлят от една издатина на друга с въжета. По едно време се появиха някакви странни птици с огромни размери — почти като на човек. Гома предположи, че са се приближили прекалено много до гнездата им. Друг път, на една добре утъпкана пътека, се наложи да спрат, защото от зелената завеса на джунглата пред тях се подви някаква тъмна фигура. Беше маймуна, по-слаба от горила, но висока почти три метра. Тя ги изгледа яростно с малките си червени очички, оголи зъби и изрева предизвикателно. Тъкмо се готвеха да метнат копията, когато животното явно реши, че няма за какво да се тревожи, и отново потъна в гората. Експедицията продължи пътя си с облекчение, но пътешествениците хвърляха неспокойни погледи към мрака под дърветата.

С голяма радост стигнаха подножието на планината и се озоваха на почти равна земя. Покрай планинските потоци беше зелено, но тревата скоро изчезваше, за да не се появи повече. Половин ден път ги отведе до границата на плодородната земя.

— Оттук започва пустинята — съобщи Гома, застанал до брега на малко поточе, което пълнеше каменен басейн с диагонал не по-голям от двайсет крачки. — Тук трябва да напълним с вода меховете и да вземем колкото може по-голям запас. Ще минат няколко дни, преди отново да стигнем до вода.

— Колко дни? — попита Улфило.

Гома сви рамене:

— Може би три, може би пет, десет или дори повече. Зависи от това с каква скорост се движим, а също и от това дали в първия и втория водоизточник ще има вода. Онзи, който никога не пресъхва, е на десет дни път оттука, освен ако нещо не ни забави.

Улфило погледна към слънцето:

— Ще отпочинем тук до сутринта. Използвайте останалата част на деня да се погрижите за себе си и за снаряжението си. Пийте колкото е възможно повече вода. Ще потеглим при първите слънчеви лъчи и ще вземем колкото се може повече запаси.

Уморени, те се разположиха на лагер до водата. Някои събраха дърва, други закърпиха дрехите си, почистиха и наточиха оръжието си, постегнаха обувките си. Конан и Гома отидоха на лов за прясно месо и се върнаха преди залез слънце с две газели, които гладните моряци бързо одраха и опекоха на въглените. По настояване на Улфило всеки от мъжете отиде по няколко пъти до потока да пие вода. Сити и напоени, пътешествениците се проснаха на земята и заспаха като заклани.

Конан приседна до огъня, около който аквилонците и ванирецът обсъждаха трудния поход и пътя пред тях. Гома стоеше самотен на известно разстояние от тях, подпрян на секирата и обвит в мълчание, и гледаше на изток, като че там имаше нещо недостъпно за погледите на спътниците му.

Кимериецът посегна и взе къс месо от огъня. Докато се хранеше, оглежда другарите си. Всички бяха отслабнали и изпосталели от несгодите по пътя. Малия повече от всякога приличаше на привидение. На изпитото й лице изпъкваха само две огромни очи. Но това не намаляваше хубостта й. Шкембето на набития Улфреде се беше стопило и на широкия му колан личаха няколко нови дупки, които капитанът беше пробил, за да пристегне изтънелия си кръст. Спринголд също се беше смалил. Улфило беше най-малко променен, тъй като той поначало си беше слаб и мършав.

— В прохода — обади се Конан, — точно преди да ни нападнат бумбана, видях една рисунка.

— Видя рисунка? — невинно повтори Спринголд.

— Да. А вие не очаквахте ли да я видите? Нали Марандос я е забелязал при първата си експедиция?

— Ти откъде знаеш, негоднико? — възмути се Улфило. Той посегна да хване меча, но Спринголд хвана китката му.

— Какво си видял, Конан? — попита ученият.

— Наистина Конан, какво имаше в прохода? — присъедини се към него и Улфреде.

— Видях ето такъв знак — обясни кимериецът. С костта от месото той начерта на земята пред себе си тризъбец и полумесец.

— Да, извънредно интересно — отбеляза Спринголд.

— Вождът на крайбрежното село ми разказа, че корабът, с който е пристигнал Марандос при втората си експедиция, е имал точно такъв знак на главната си мачта. Точно негово подобие видях и над една врата в Хеми!

— Проследил си ни, подла свиня! — Улфило скочи на крака и този път наистина извади меча.

Конан го изгледа студено:

— Да, вярно е. Ако знаех какви сте потайни и лицемерни, изобщо нямаше да приема предложението ви. Така и не ми разказахте цялата истина за мисията си. Каквото съм научил, съм го подразбрал въпреки приказките ви. Ако това е вашата „благородническа чест“, тогава се радвам, че съм варварин и бандит, както ме нарекохте!

— Няма да позволя един прост дивак да ми говори по този начин! Вади оръжието!

— О, я разкарай този меч — с отвращение се намеси Малия. — Човекът казва истината. Нима постъпихме честно с него? Не го виня, задето ни е проследил в Хеми. Само бих искала да знам как точно го е направил!

— Нашият Конан е изобретателен мъж — додаде книжовникът, а очите му искряха весело въпреки умората.

Благородникът прибра меча си бавно и с неохота.

— Трябва да науча всичко, което сте скрили досега, за целта и местоназначението ни, а също така кой още участва, освен нас, нискостоящите глупаци.

— Да, аз също бих искал да знам тези неща — присъедини се Улфреде. — Ако наистина накрая на пътя ни чакат големи богатства, този път ми е напълно достатъчен, но все пак не бих искал да си проправям път в мрака.

Гласът му звучеше сериозно. Очите му светеха със северна студенина, а ръката му лежеше върху дръжката на оръжието. Моряците похъркваха в блажено неведение за събитията около тях.

Малия наруши твърдоглавото мълчание на Улфило:

— Глупаво е да мълчиш! Братко, най-добре им разкажи всичко, което знаем. Застанали сме пред една пустиня на хиляди километри от дома и разчитаме на тези хора в тази негостоприемна страна. Мислиш ли, че точно сега ще се върнат обратно. Нека сложим край на това! Разкажи им!

Улфило кимна неохотно:

— Добре. Спринголд, ти можеш да се справиш с тази работа по-добре от мене.

— Най-малкото — не е толкова скъп на думи — хладно се съгласи капитанът.

— Откъде да започна? — въздъхна ученият.

— Започни от посещението на Марандос в Хеми след неуспеха на първата му експедиция — предложи Конан. — Нека чуем истината за сделките с жреца на Майят.

— Хубаво. Въпреки малобройния екипаж Марандос успял да се добере до Хеми. Но по пътя ги застигнали бури, а и корабът бил стар и когато пуснали котва при Острова на Костенурката, станало ясно, че по-нататък няма да могат да продължат. Продал старата черупка като дървен материал и тръгнал да търси пари за втората експедиция. След няколко дни при него дошъл един мъж и заявил, че представлява богат търговец от Хеми. Обяснил, че господарят му се интересува от изгодни начинания далеч на юг и иска да чуе предложението на нашия човек. Със себе си носел пропуски за града, така че уредили срещата. Когато водачът му го завел до къщата на господаря си, Марандос забелязал знака над вратата. Бил виждал същия и при първата експедиция. Веднага разбрал, че нещо не е наред, но бил сам в този негостоприемен град и нямал друг избор, освен да влезе в къщата. Така се запознал със Сетмий, главния жрец на Майят. Свещеникът се държал много мило и го посрещнал изключително добре. Той изслушал разказа му внимателно. За изненада на Марандос, той сякаш предвиждал всеки етап от пътя, сякаш също бил запознат с разказа на капитан Белформис.

— Когато Марандос разказал как се е добрал с хората си до Рогата на Шушту, жрецът изобщо не се изненадал, като разбрал, че не са могли да преминат между двете части на върха и да проникнат в долината отвъд.

— Не са могли? — повтори Конан.

— Точно така. Питонците оставили нещо като стража, която все още пази прохода. За да мине невредим, човек трябва да знае подходящите магии.

— Магии ли? — излая Улфреде. — Да не искаш да кажеш, че в тая работа има замесено и магьосничество?

— И как така ти не си знаел това по-рано? — учуди се Конан.

— Защото от книгите ми е била премахната известна част от информацията.

— Премахната? Как така „премахната“?

— Нали ви казах, че книгите, които изучавам, преди двеста години са били пращани за подвързия в Стигия?

— Да — потвърди Конан.

— Изглежда, че по онова време от най-важния том са били махнати известно количество страници. Когато получихме писмото на Марандос, разгледах въпросната книга и се уверих в правотата на това заключение. В разказа не личаха никакви пропуски. Когато го чете човек, излиза, че капитан Белформис е стигнал до Рогата, погледнал е към долината и после просто се е върнал обратно. Не забравяйте — той не е съзнавал, че върви по следите на питонското съкровище. Той просто е търсил нови търговски пътища и не е разпознал значението на знаците, покрай които е минал.

— Тогава как разбра, че липсват страници? — поинтересува се Конан.

— Един стар номер. Ето, ще ви покажа. — Той вдигна една от старите книги. — Най-голямото проклятие за всеки любител на антични книги е книжният червей. Тези ученолюбиви, но лакоми същества пробиват дупки както през страниците, така и през кориците. Ако има време, един-единствен червей може да мине през цяла лавица книги. Всъщност ако човек иска, може да подреди книгите си точно така, както са стоели в библиотеката на предишния собственик, като за това просто трябва да настави дупките в подвързиите.

— Какви неща може да научи човек от книжовниците! — замърмори Улфреде.

— Продължавай — търпеливо го подтикна Конан.

— Дори и дупчицата на червея да минава косо, отверстията на няколко съседни страници съвпадат така, че през тях може да се процежда светлина. Ето. — Той отвори томчето, стисна заедно половин дузина страници и ги вдигна към огъня. Светлината открои множество малки, колкото главичката на топлийка дупки.

— Това е ясно — рече Конан.

— Да, обаче — продължи Спринголд — когато разгледах важния пасаж, забелязах несъответствие. Ето на тази страница се описва как Белформис се качва към прохода между Рогата, а ето я следващата страница, където се разказва как е слязъл по обратния път. — Той притисна двете страници една към друга и ги вдигна нагоре. — През тях не се процеди светлина. Следователно, когато са слагали нова подвързия на този том, са махнали няколко страници.

— А защо просто не са задържали книгата? — попита Конан.

— Разбойниците може би са се страхували липсата да не бъде открита. В края на краищата, книгите са били собственост на кралска библиотека, достатъчно ценени, за да бъдат пратени на поправка чак до Стигия. Вероятно библиотекарите тогава са били по-съвестни отколкото в нашите западнали времена. А пък кражбата на няколко страници със сигурност е нямало да се забележи.

— Значи този Сетмий е снабдил Марандос с нов кораб, с екипаж и с всичко необходимо за успешна експедиция. Очевидно е очаквал голяма печалба. Каква е била сделката и как са възнамерявали да минат през пазителите на прохода?

— Опасявам се, че безкористната доброта не е особено застъпена в стигийската природа. Жрецът е знаел магиите, необходими за преминаването на прохода.

— Че откъде ги е знаел? — учуди се Улфреде.

— След падането на Питон съкровището било поверено на главния жрец на Майят. Тъкмо магиите на този бог пазят богатствата.

— Да, но тогава нещата някак не се връзват — възрази Конан. — Ако древните жреци на Майят са скрили съкровището, сегашният служител на този пост положително знае къде се намира то. Защо ще помага на някакъв чужденец да ходи на юг и да го ограби?

— Този главен жрец е нещо като… вероотстъпник. Векове наред орденът на Майят е разполагал с информация за достъпа и местонахождението на съкровището, но някои допълнителни магии му пречат да го присвои. Сетмий разбира, че Питон е загинал вовеки, че кралската династия е загинала преди много време. Свещениците на Майят постепенно също изчезнали и сега е останал само той.

— Нищо в Стигия не загива — възрази Конан.

— Майят обаче никога не е бил част от стигийския пантеон от богове — изтъкна Спринголд. — Култът е съществувал само докато в двора са живеели наследниците на трона на Питон. Без официалната подкрепа на вярващите той изпаднал почти в забвение. Като последна издънка на рода, Сетмий вярва, че съкровището по право му принадлежи и иска да му се порадва, преди да умре.

— Но му трябва помощ? — върна се на въпроса си кимериецът. — Защо ще иска някой друг да прибере богатствата вместо него?

— Той почти бил наел експедиция, дори поръчал да се построи кораб, когато в Хеми се появил Марандос и взел да разправя, че стигнал до Рогата на Шушту. Сетмий решил, че това е щастливо съвпадение — това било знак от Майят, че е време съкровището да се даде на хората, които пазили толкова време тайната му. Защо тогава да не повери експедицията на човек, който познава водите, които трябва да се преплават, и земята, която трябва да се прекоси? След като изтръгнал известни… обещания от Марандос, той се съгласил да екипира втората му експедиция.

— Какви обещания? — попита Улфреде.

— Обещал е всичко! — разгневи се Улфило. — Срещу шанса да открие съкровището е заложил семейните земи, титлите ни, дори жена си!

Конан погледна Малия:

— Вярно ли е?

Тя вирна високо брадичка, която обаче леко трепереше.

— Вярно е. Ако Сетмий не остане доволен от експедицията, аз ще стана негова собственост.

Улфреде изсумтя:

— Подобно обещание няма никаква законна сила. Защо просто не се изсмяхте в лицето на стигийския свещеник?

— Боя се, че става дума за специално обещание — с притихнал глас поясни Спринголд. — Това е стигийски договор, който включва много богове и ужасни проклятия. Марандос го подписал със собствената си кръв и по тази причина, договорът се отнася и до Улфило.

— Ами Малия? — попита Конан. — Тя няма родствена връзка с братята.

— Въпреки това договорът се отнася до нея в не по-малка степен.

— Ами ти? — попита Конан.

— След като те са тук по моя вина, значи нося известна отговорност. Пък след като съкровището наистина съществува, и аз искам да получа част от него.

— Това, последното, напълно го разбирам, но останалото много ме озадачава — оплака се капитанът.

— Не забравяйте, че имаме да прекосим цяла пустиня и че трябва да потеглим рано — приключи темата Улфило.

Пътешествениците се увиха в одеялата и потънаха в сън.

На следващата сутрин Конан стана преди другите. Нощта още не си беше тръгнала, само една сива ивица на изток обещаваше скоро да съмне. Кимериецът се изправи, протегна се и се порадва на ранния утринен ветрец. Последният постови дремеше до остатъците от огъня с облегнато на рамото копие. Конан се огледа за Гома, но не го видя никъде.

След минути се размърда целият лагер. Улфреде събуди с ритници хората си, за да се приготвят за дневния преход. Когато дойде да поздрави Конан, ивицата на изток се беше превърнала в поръбено по края алено сияние.

— Хубав ден за ходене — отбеляза Улфреде. — Хладничко е.

— Чакай да се вдигне слънцето — рече Конан. Той погледна към изминатия път по склоновете на планината. — Може да се наложи да… Какво е това?

Беше забелязал нещо върху планинското било.

— Какво има? — Улфреде проследи погледа на Конан.

На билото проблясваше метал. Слънцето, все още невидимо за тях, беше осветило с лъчите си върха на планината и оттам се отразяваше обратно долу.

— През прохода минават хора — рече Конан. — След нас вървят въоръжени мъже.

— Може би са местни?

— Не, не са. Ти видя копията на местните. Никога не ги лъскат, само ги мажат с мас срещу ръжда. Тяхното оръжие не блести така. Това е нашият приятел с черния кораб, който все още е по петите ни.

— Стигиецът?

— Че кой друг? Преследва ни, без да изостава много.

Ванирецът се засмя и почеса брадата си:

— Мъдрият търговец следи отблизо изпълнението на договора. Това вече е прекалено.

— Той не само ни следи — възрази Конан. — Възнамерява ние да поемем всички рискове и когато успеем да вземем съкровището, да ни го отнеме със сила.

— Ако наистина има такива намерения, може да остане излъган — отвърна Улфреде. — Моряците ми може да не са от най-свестните или пък от най-послушните, но умеят да се бият.

— Така е, признавам, но те все повече намаляват.

— Той би трябвало също да е загубил доста от хората си. Ей, Конан, може би е най-добре засега да не казваме на хората ми какво сме видели.

— Да, наистина би било разумно — съгласи се кимериецът.

— Нито пък на аквилонците.

— Защо?

— Вече познаваш Улфило. Добре се бие, признавам, но има прекалено развито чувство за благородническа чест. Ако разбере, че стигийският жрец го е предал, както всъщност е станало, ще се втурне да се катери по планината, за да се бие с него. А още е рано за това. Преди да влезем в бой, трябва да се подготвим и да заемем добри позиции.

— Да, прав си, така би било най-добре.

Улфреде го потупа по рамото:

— Хайде сега да видим как ще преведем тези хора през пустинята.

Конан наблюдаваше как широкият гръб на ваниреца бавно се отдалечава и се върна при огъня. Засега нямаше нищо против да последва съветите му. Ванирецът беше хитър и добър лидер, но Конан все пак не му се доверяваше. Той погледна пак към прохода. Вече не се виждаха отблясъците. Явно целият отряд вече бе преминал. Кимериецът не бе успял да прецени какъв е броят на войниците, но знаеше, че съвсем скоро ще узнае, дори и да не иска.

Напълниха меховете, пиха още веднъж до насита и потеглиха.

— Къде е Гома? — попита Улфило. — Този черен негодник да не би да ни е изоставил?

— Ще го настигнем по пътя — успокои го Конан. — Той е странен човек, но си има причина да отиде там, накъдето вървим и ние. Така че едва ли е отишъл далеч.

— Тука май не е толкова зле — отбеляза Малия, като разглеждаше безплодната земя около тях. — Няма да е лесно, но поне ги няма ужасиите в джунглата и в онази глупава планина.

Тя изглеждаше свежа и весела.

— Несгодите в пустинята са по-особени — охлади ентусиазма й Конан. — Тук ще ни измъчват жега и жажда. Никой не може да вземе със себе си достатъчно вода, защото винаги ще изгуби повече вода в организма си, като се поти от носенето. Можеш само да се надяваш да оцелееш до следващия извор.

— Чудя се дали не носим напразно тези мехове — намеси се Спринголд, помъкнал доста голям мях с вода на гърба си, който превръщаше енергичната му обикновено крачка в мъчително препъване. — Наистина така се потя повече.

— Ето го Гома — посочи Конан напред.

Малия присви очи, но слънцето светеше право в лицето й.

— Нищо не виждам.

— Там е, там е — увери я кимериецът.

След няколко секунди го видяха и останалите. Гома стоеше подпрян на секирата си, плътно увит от раменете до коленете в кафеникавата си роба.

— Какво откри? — попита Конан, когато се изравни с водача.

— Отдавна никой не е минавал оттук. Не личи и да е валяло скоро. Това означава, че първият извор почти със сигурност ще е пресъхнал.

— Хищници има ли? — попита Улфило.

— Тука не, но трябва да внимаваме, когато стигнем до вода.

Спринголд се огледа:

— Не виждам къде могат да се крият.

Зъбите на Гома пробляснаха на тъмното му лице:

— Имат повече укрития, отколкото би предположил. Внимателно оглеждай всеки камък.

Слънцето се вдигна по-високо и въздухът стана по-горещ. По обед пътешествениците вече се задъхваха. Улфило обяви почивка и те спряха за малко, но тъй като нямаше сянка, жулещите лъчи на слънцето продължаваха да им причиняват страдания. Улфреде строго предупреди да се пести водата, но нямаше как да попречи на моряците тайно да смучат от меховете, докато вървят.

По залез стигнаха първия извор. Както беше предсказал Гома, той беше почти пресъхнал, само в средата беше останала една кална локва, около която имаше следи от гущери и змии. Накладоха огън от сухи храсти и легнаха изтощени да поспят.

— А това беше едва първият ден — изохка Малия. Настроението й беше спаднало, след като осъзна каква ужасна горещина ги чака в пустинята.

— Вашият капитан Белформис защо е прекосил пустинята? — попита Конан. — Нали е търсил само нови търговски пътища? Положително е трябвало да се върне, като е видял тази безводна земя.

— През вековете климатът се мени — поясни Спринголд, — макар никой да не може да обясни защо. По времето на Белформис тук е имало плодородна савана, подобна на онази от другата страна на планината. По една или друга причина тука спряло да вали и мястото се превърнало в пустиня.

Конан кимна:

— Виждал съм полуразрушени градове насред пустини. Някога трябва да са били заобиколени от плодородна земя.

— Точно така. Според легендите подобни райони винаги биват сполетявани от проклятието на един или друг бог. А истината далеч не е толкова вълнуваща. Земята се изтощава, вали твърде много, или пък твърде малко. Хората трябва да ядат и ако земята не може да ги изхрани, те отиват някъде другаде. Всички народи зависят от обработваемите площи или от пасищата.

— В тази пустиня има ли разрушени градове, Гома? — попита Малия.

— Виждал съм места, където някога е имало много колиби — отговори водачът. — Те са по-големи от онези по крайбрежието и са били построени от камък. Но дори и в легендите не се казва кой ги е строил и кой е живял в тях.

— Ето, виждате ли? — тържествуваше Спринголд. — Тази земя някога е била плодородна. А пък още по-рано може пак да е била пустиня. Всичко се движи в кръг.

— Само морето не се променя — възрази Улфреде. — Човек може да вярва на морето.

— Не е задължително — опроверга го ученият. — Морските вълни сега се плискат на мястото на прочутата Атлантида, а огромното земетресение, при което тази страна потънала, променило и бреговата ивица. И още — град Амапур в Туран например някога е бил пристанище, там още стоят останките от големи каменни кейове…

— Имай милост, Спринголд. Лягай да спиш, преди да си ни уморил с приказки.

Гласът на Улфило беше сърдит, но в него се долавяше обич. Сред смеха на останалите Спринголд помърмори и млъкна.

Следващият ден беше още по-тежък. Горещината се засили, пустинята стана по-камениста, а водата в плоските мехове вече съвсем намаля. Тъй като от обувките и сандалите им вече не бе останало почти нищо, едва влачеха краката си по нажежения пясък.

Улфило се мъкнеше отпред и стоически се правеше, че му няма нищо. Конан знаеше, че аквилонецът по-скоро ще умре, отколкото да издаде страданията си. Малия също се държеше, но без да иска потреперваше всеки път, когато я изненадаше неизпитвана досега болка. За разлика от девер си, тя не беше отраснала в спартанско военно училище.

Кимериецът се усмихна мрачно, докато ги гледаше — не можеше да не се възхищава на силния им дух.

Виж, моряците бяха съвсем друго нещо. Само мърмореха и се оплакваха, но Конан почти не им обръщаше внимание. Засега те нямаха друг избор освен да следват водачите си и да се влачат нататък. Що се отнася до преследвачите, Конан беше намислил един план, но за него беше още рано…

— Вода! — извика Гома. Сутринта ги беше изпреварил и сега стоеше на един хълм на около стотина крачки пред тях. Моряците се понесоха в тромав тръс, виейки като хрътки.

— Я спрете! — изрева Улфреде. — Вървете бавно, та да стигнете до водата живи.

Хората му неохотно забавиха крачка, но настроението им мигом се промени. Те се усмихваха и дори се смееха, макар че изсъхналите им, подути езици едва им позволяваха да сторят това.

Докато стигнат водата, слънцето зад тях се сниши, а сенките им се удължиха. Около извора имаше плетеница от следи, но животните бяха избягали при приближаването на странните същества. Когато повърхността на водата вече се виждаше, нямаше сила, която да удържи моряците. Те се затичаха и се пльоснаха по корем, като завряха лицата си в извора.

— Престанете, кучета! — викаше капитанът. — Напълнете меховете и оставете водата да се утаи, преди да пиете!

— Няма смисъл — спря го Конан. — Остави ги! Да се надяваме, че само ще ги заболи стомахът.

— Да, но щом утолят жаждата си, ще започнат да се оплакват, че са гладни. А храната ни вече свърши — поклати глава Улфреде.

— Ще трябва да поостанем тук ден-два — рече Конан.

— За какъв дявол?! — възмути се Улфило. — Трябва да бързаме напред!

— Хората са уморени. Освен това трябва да поправят колкото могат обувките си — обясни кимериецът. — Трябва да отидем и на лов, да набавим храна за останалата част от пътя.

Улфило се замисли.

— Прав си — съгласи се той.

Същата нощ, щом изгря луната, Конан отиде при Гома.

— Хайде да идем тази вечер на лов — предложи той.

— За пустинни газели ли? — попита Гома. — Трудно се ловят вечер, защото ги дебнат големите котки. По-добре да излезем рано сутринта.

Конан се усмихна:

— Не за газели. За хора.

— Какви хора? — намръщи се водачът.

— Същите, които ни следят от самото начало на похода. Следяха ни и по време на плаването. Ти гледаше пътя пред нас, приятелю, а аз гледах този след нас.

Конан описа какво са видели с Улфреде сутринта, когато тръгнаха да прекосяват пустинята.

— И като ги намерим, какво ще правим? — поинтересува се Гома.

— Ще ти кажа, като стигнем там. Искам поне да видя колко са и как са въоръжени. Рано или късно трябва да ни нападнат.

Гома размаха небрежно меча си:

— Много добре. Тъкмо ще разнообразим този поход, който взе да става отегчителен.

Когато всички заспаха, утолили жаждата си, Конан и Гома се измъкнаха полека от лагера. Движеха се бързо и безшумно, дори на два пъти минаха покрай цели стада газели, без чувствителните животни да ги забележат. Изведнъж нещо прекоси пътеката пред тях. На лунната светлина видяха един тъмен силует да пълзи, долепен до земята — беше дълъг десет крачки и по гърба си имаше ред шипове. Щом премина, те продължиха пътя си.

Когато луната достигна зенита си, на запад от тях се откроиха огньове. Двамата забавиха крачка и се приближиха предпазливо към тях.

— Постови — прошепна Конан.

— Видях ги — отвърна Гома. Той вдигна секирата си. — Да ги убием ли?

— Първо трябва да се промъкнем по-близо до тях. Ако ги нападнем сега, може да вдигнат тревога.

Двамата запълзяха бавно напред. Сетмий благоразумно беше разположил постовите по двойки, но не чак толкова разумно беше поставил двойките на голямо разстояние една от друга. Конан и Гома се промъкнаха между два поста, без никой да ги усети. Конан забеляза по телата на мъжете да проблясват ризници. Значи Сетмий беше довел главорези, съгласни да носят ризници въпреки нетърпимата жега. Двамата се приближиха до огъня.

Отрядът беше голям, покрай огньовете бяха насядали поне сто души. Чуваше се ниско жужене на гласове и някакви звуци, които не приличаха на човешка реч. Гома протегна дългата си ръка в посока към един от огньовете:

— Бумбана! Но са облечени с дрехи и носят оръжие от стомана!

Макар да шепнеше, в думите му ясно прозвуча удивление.

— Тия не като онези в планината — обясни Конан. — Виждал съм същите на север, в Стигия.

Ту приведени ниско, ту с пълзене двамата обиколиха лагера. Тропическото слънце беше направило такъв силен загар на лицата им, че те почти се сливаха с тъмнината. Преди да тръгне, кимериецът беше намазал копието си със сажди, а Гома беше направил същото със секирата си.

Конан търсеше с поглед Сетмий. Не му се струваше вероятно той да повери подобна мисия на другиго. Улфреде беше казал, че когато става дума за голямо богатство, не бива да се вярва никому и това важеше за стигийците също толкова, колкото и за ванирците, аквилонците или морските вълци. Ако Сетмий наистина очаква след този поход да се сдобие с богатство, значи трябва сам да ръководи отряда. Експедициите на Марандос и на Улфило му служеха вместо челни отряди. Сетмий искаше тези пред него да разкрият всички капани и да понесат най-тежките загуби, а той само да отиде и да прибере наградата, която други са заслужили с кръв и страдания.

Забеляза жреца при централния огън. Нямаше как да го сбърка поради високата му фигура и мрачното му лице. До него седяха двама войници с леки доспехи от най-високо качество, с лица, които имаха твърде свирепо изражение. Конан разпозна униформата на великия Птахски отряд. Тези войници най-вероятно бяха изгонени от отряда заради някое извършено от тях злодейство.

— Господарю — рече един от тях, който имаше остра брадичка и белязано от шарка лице, — наистина ли се налага да се движим с тая мравешка скорост? Можем да вървим два пъти по-бързо!

— Така е — потвърди вторият, който беше с рижа брада. — При тази скорост ще се влачим още дълго в проклетата пустиня.

— Трябва да сте търпеливи и да се подчинявате на заповедите ми. Вие дълги години сте служили в стигийската армия и сте свикнали да воювате при всякакви условия. Тези пред нас не са. Това са моряшки боклуци, аквилонски благородници и диваци от севера. Трябва да се движим след тях, така че да не ни забележат. Абсолютно е задължително да стигнат при Рогата преди нас.

— Но защо, господарю? — попита първият.

— Това не е ваша… Какво става?

Някакъв бумбана се изправи и започна да се взира натам, където лежаха Гома и Конан. Беше наклонил встрани главата си и душеше донесената от слабия ветрец непозната миризма. Конан преглътна една ругатня. Слабият нощен бриз духаше право от него към лагера. Беше взел всякакви мерки да не го чуят или видят, но не му беше хрумнало, че заедно с жреца ще има същества с добро обоняние. Маймуночовекът произнесе няколко нечленоразделни, недооформени срички.

— Подушва хора! — каза Сетмий. — В онази посока!

— На какво разстояние? — попита един от войниците.

— Казва, че не са далеч — преведе жрецът.

— Пустинни номади? — предположи червенобрадият.

— Възможно е — отвърна Сетмий. — Съмнявам се онези, които следваме, да са достатъчно ловки да се промъкнат дотук. Хопшеф, вземи няколко души и иди ги потърси.

Червенобрадият скочи да изпълни нареждането.

— Геб, ти вземи още няколко и подсили постовете.

Сетмий извика няколко неразбираеми думи и бумбана наскачаха. Те се пръснаха и започнаха внимателно да претърсват околността, като душеха въздуха.

— Трябва да сме предпазливи, господарю — рече Хопшеф, който дотърча с двайсетина души. — От подветрената страна може да има и други. Вероятно това е номер, с който отвличат вниманието ни. Дръжте около себе си силна охрана.

— Мъдро говориш — съгласи се Сетмий. — Действай внимателно.

— Време е да тръгваме. — Конан потупа другаря си по рамото. Те се надигнаха леко и се заотдалечаваха от огъня. Зад тях редицата маймуночовеци шумолеше из редките, сухи храсти. Малки нощни животинчета се разбягваха по пътя им.

— Има хора пред нас — прошепна Гома. Една редица войници се изтегляше встрани, за да притисне дивеча между себе си и бумбана.

— Заобиколи ги отляво — нареди Конан и сам се насочи в указаната посока. Имаха късмет — врагът не знаеше колко са и предполагаше, че може да са пустинни номади. Ако войниците узнаеха, че противниците им са само двама, щяха да ги унищожат за секунда.

Скоро стана ясно, че няма да успеят да заобиколят ограждащите ги войници. Схватката беше неизбежна.

— Поеми двамата от края! — настойчиво прошепна кимериецът. — И никакви бойни викове!

Гома се подчини, но започна тихо да пее. Мъжете пред тях се взираха в осветения от луната полумрак, без да могат да различат жертвите си. Това облекчаваше задачата им. Хванал копието ниско в лявата ръка, кимериецът извади меча с дясната. Намазан със сажди, той също не блестеше издайнически.

Хвърлиха се срещу войниците. Конан прониза един в гърлото и разсече още един с меча. Не видя Гома да замахва със секирата, но чу два удара един след друг, след което издрънчаха ризниците на свлечените на земята войници.

Оцелелите мъже почнаха да се викат един друг и да питат какво се е случило. В суматохата Конан прониза още един. Зад гърба им се приближиха маймуночовеците, надавайки яростни викове, жадни за кръв.

— Не нападай бумбана — извика Конан, без да си прави труда да шепне. — Твърде са силни и са прекалено много. Тичай!

Сред крясъците и объркването двамата побягнаха по пътя, по който бяха дошли. Като чу викове и звънтене на оръжие, кимериецът си позволи да хвърли един поглед през рамо. Очевидно в тъмнината бумбана бяха нападнали войниците. Той се изсмя високо. Пред тях се чу глас.

— Кой е? Какво става там?

Двама постови се взираха в тъмнината. Конан и Гома имаха късмет, че войникът още не беше дошъл да подсили стражата. Двамата убиха постовите и потънаха в мрака.

— Зад нас няма никой — оповести Гома след половинчасов устремен бяг. Най-сетне забавиха крачка. Не бяха нито изпотени, нито задъхани.

— Добър бой стана. — Зъбите на чернокожия светнаха в широка усмивка. — Сега обаче знаят, че сме научили за присъствието им.

— Не е вярно — опроверга го Конан.

— Как не е вярно? — учуди се Гома. — Нали ни разкриха и ни видяха?

— Мислят, че сме пустинни номади. — Гома не беше разбрал разговора между Сетмий и войниците и Конан му го преразказа накратко. — Знаят, че моряците не познават пустинята, а аквилонците идват от изнежена, богата страна. Мене ме смятат за обикновен дивак от планините, а за твоето съществуване сигурно изобщо не подозират. Само с пустинните номади могат да си обяснят нападението на толкова голям отряд.

— Толкова голям отряд ли? Че ние бяхме само двама.

Конан се засмя на глас:

— Като преброят загиналите, няма да повярват, че само двама са убили толкова хора и са се измъкнали безнаказано. Воювал си, познаваш войниците. Всеки от тях ще се закълне, че е видял петдесет противници.

— Така е! Никой войник не би се признал за победен от малоброен враг. До сутринта сами ще си повярват.

— Точно така. И ще решат, че ние още не знаем за съществуването им. Нека ги оставим да тънат в заблуда. Що се отнася до нашите хора, ще им кажем, че тази вечер сме били на лов. Тази експедиция все повече ме притеснява. Твърде много неща се пазят в тайна. Ще съм по-спокоен, ако и аз имам една-две тайни. Ти си воин, Гома, и това може да ти се види странно…

— Аз не съм някой крайбрежен дивак, Конан — рече Гома. — Познавам нравите на кралете и благородниците. За тях предателството и измамата са естествени като въздуха, който дишат. Никому не се доверяват и са винаги мнителни. А пък верността към тях обикновено се възнаграждава с разорение и смърт.

— Да, хората на властта са еднакви по целия свят. Винаги съм се радвал, че принадлежа на народ, който според цивилизованите страни е варварски.

Когато стигнаха до разбуждащия се лагер, на раменете им вече бяха преметнати две газели.

— Струва ми се — сподели Конан, преди да се присъединят към спътниците си, — че никой от нас не се досеща за истинския ти произход, приятелю.

Гома кимна замислен:

— Дори тази експедиция да е пълна с лъжи и измама, да знаеш, че аз не съм те заблуждавал, воино.

— Кром ми е свидетел, че си прав — възкликна Конан. — Ти въобще нищо не си казвал за себе си.

— А това е прекрасен начин да се избегнат лъжите, нали?

Загрузка...