Сълзите на дракона

2. Защитна магия

Земята се приближаваше главоломно. Въздухът свистеше в ушите на Алгира, притиснала се плътно към гърба на дракона. Ръцете й се бяха вкопчили здраво във врата му, а лицето й беше изкривено от ужас.

— По-бавно! Ще се разбием!

В последния момент преди фаталния удар Риналу разпери широко досега свитите си криле. После грациозно прелетя на метри над острите скали, а дългите му зъби блеснаха в победоносна усмивка:

— Твърде много се тревожиш. Научи се поне малко да се забавляваш.

Дългото му тяло се завъртя през крило, след това започна стремително да набира височина. Писъкът на пътничката му се опитваше да пробие дупка в триъгълната му глава, покрита с малки сини люспи:

— Свали ме долу! Веднага! Ако толкова ти се умира — прав ти път. Но аз още искам да живея!

Като оставаше глух за безгласните й молби, забиващи се като стрели в съзнанието му, той описа два стегнати хоризонтални кръга. Вторият беше съвсем ниско над върховете на дърветата и те с недоволно пукане се приведоха под напора на въздушната струя. После драконът отново се издигна високо. Насочи се към близкото езеро, в което безметежно се оглеждаха лазурното небе и покритият със зеленина склон. Риналу се наклони настрани и върхът на лявото му крило остави дълга бразда в гладката водна повърхност, когато драконът докосна отражението си. Лекият утринен бриз с тиха въздишка се зае да кърпи раздрания гоблен на планинския пейзаж, който фините вълнички на езерото цяла сутрин търпеливо бяха бродирали.

Риналу изравни полета си и леко се плъзна по водата. Понесе се напред с прибрани до тялото си криле, докато скоростта му бавно намаляваше. Трепереща от страх и мокра до кости, Алгира не го изчака да стигне до брега. Заудря го с все сили по огромната глава, като се опитваше да възстанови накъсаното си дишане:

— Никога… повече… не прави… така!

После скочи на сушата и се свлече изнемощяла на още мократа от утринната роса трева.

— Никога повече не прави така! — Изрече тя право в съзнанието му, като наблягаше на всяка дума.

Когато обаче погледна към разтегната му в широка усмивка уста и вперилите се в нея дяволити очи, момичето не издържа и също прихна да се смее. Не можеше дълго да му се сърди.

— Разбрахме се за един кратък полет, а не за такова… — тя затърси дума, с която да определи акробатичното му изпълнение. — Самоубийство!

Беше изминал едва месец от първата им среща, а Риналу почти бе удвоил размера си. Тялото му се издължи и наедря, а застъпващите се люспи се втвърдиха и образуваха гъвкава и съвсем леко назъбена броня. Понякога той застиваше неподвижно с широко разпрострени криле, а Алгира се разхождаше по тях от край до край. Двамата много се забавляваха, но до сега не бяха летели заедно. Момичето яздеше Риналу само по земята, като някакъв огромен кон. Не ласкавата прегръдка на небесния простор я плашеше, а възможността за грубата среща със земята. Драконът все се оплакваше от страха й от високото, който толкова ги бавеше. Не че имаше за къде да бързат, но той твърдо беше решил да се пребори с уплахата й.

Макар че вече беше голям и силен, Риналу си оставаше малко дете. Можеше да прекърши или изкорени дърво, но всичко за него беше просто игра. Младата вещица бе единственият заместител на без време загиналата му майка. И Алгира се стараеше да го научи на всичко, което знаеше за света, за неговата жестокост и несправедливост.

— Това, което преживя току-що, беше най-страшното. И както виждаш — нищо не ти се случи. Занапред ще летя по-плавно, така че вече няма от какво да се боиш. Хайде, качвай се на гърба ми!

Все още колебаеща се, Алгира закачливо го удари по чувствителната зона около ноздрите. Там драконът усещаше ласките й най-добре, защото защитните му люспици бяха най-тънки, а осезанието — най-изострено. Той примижа гальовно, после внезапно пое въздух. Присви няколко пъти носа си, доловил нещо дълбоко ненавиждано, и вече припряно повтори:

— Качвай се бързо, наблизо има хора. Подушвам един от убийците на майка ми.

Риналу привично легна на земята и изпъна дългата си шия. Ноктите му нетърпеливо драскаха по земята, докато ездачката му неохотно се покатери по него и обкрачи основата на дългата му шия. С два мощни плясъка на дългите си криле той се извиси във въздуха и докато набираше височина, се насочи на запад. Натам, накъдето го поведе изостреното му обоняние. Накъдето го зовеше неутолимата му жажда за мъст.

Скоро пред търсещия взор на Алгира се разкри камениста пътека, обвита в облачета прах. Те лениво се носеха като сив воал след четирима тежко бронирани конника, въоръжени с дълги копия и кръгли щитове. Един самотен кон препускаше пред тях, но някак неправилно, изглежда беше ранен. Човекът на гърба му неистово шибаше бедното животно с камшика си, докато се опитваше да избяга. Тъмно копие се мярна във въздуха.

Гърчещи се човешки тела изгаряха, сковани в стоманените си брони. От високата температура на драконовия огън доспехите им се топяха, нажежени до бяло. Четири живи факли, обхванати от пламъците на синовното отмъщение. Алгира потръпна с отвращение от живата картина, която неволно видя в ума на Риналу.

— Спри! Няма да ти преча да накажеш убиеца на майка си. Но другите недей да убиваш! — тя се постара мисълта й да бъда пределно твърда и непреклонна. Не беше сигурна, че разяреният дракон щеше да я послуша. Не знаеше дали изобщо я чуваше. Момичето усети с голата кожа на краката си как се нагрява вратът му, докато малкият вулкан в гърдите му се готвеше да изригне. Почувства надигналата се в чудовището клокочеща омраза, която като лавина помиташе всичко по пътя си. И осъзна, че не ще успее да я спре. Пък и самата тя не беше сигурна, че го иска. Собствената й майка беше изгорена на кладата като вещица. Запалиха я селяните, но подбудители бяха войници — точно като тези тук. Алгира извърна глава, засрамена от чувството за мъст, което започна да надига грозната си глава в душата й. Като преглъщаше сълзите си, тя се примоли на разбеснялото се чудовище:

— Моля те, не изгаряй останалите. Те не са участвали в нападението над майка ти, не са виновни. — Тъничкият глас на младата вещица избръмча като досаден комар в главата на огромния дракон. Разколебан, Риналу описа кръг около четиримата конника, които едва сега забелязаха тъмната му сянка. Ужасени вдигнаха погледи към небето, без да забавят ездата си.

— Ако не са виновни за това, все са виновни за нещо друго! — Огънят вече изпълваше гърдите на дракона и търсеше върху кого да се излее.

— Но ако ги убиеш без причина, с какво ще си по-добър от тях? Утре техните пораснали деца ще подгонят теб за мъст. А за твоята смърт вече няма да има кой да отмъсти! — заби Алгира мисловния си кинжал в съзнанието му. И натисна с все сили.

— Обонянието ми не е достатъчно остро, че да отдели един човек от групата — смутено се опита да се оправдае Риналу.

— Ами тогава ги раздели. Разпръсни ги и намери този, когото търсиш — подсказа му тя.

Драконът избълва широка огнена дъга пред четворката ездачи, като едва не ги подпали. Конете се изправиха на задните си крака, ужасени от издигналата се пред тях стена от пламъци. Хората полетяха във въздуха и панически се разбягаха в мига, в който се озоваха на земята. Един от тях не стигна далече. Реката от огън го последва и изпепели за секунди, но писъците му още дълго останаха да ехтят в главата на Алгира. Тя насочи вниманието си към преследвания човек, който се мъчеше да се освободи, притиснат към земята от тежкото туловище на поваления си жребец. Бедното животно гледаше виновно с огромните си кръгли очи, в които се оглеждаше цялото небе. От задницата му стърчеше черната дръжка на дълго копие.

— Няма ли да помогнеш малко? — възмути се момичето, докато пъргаво скачаше от врата на току-що приземилия се Риналу. — Аз не бих могла, но за теб няма да е никак трудно.

Драконът провря края на силната си опашка си под тялото на коня и с лекота го повдигна. Ездачът се опита да се отдалечи с пълзене, безсилен да отклони поглед от надвисналото над него чудовище. Отчаяние и безпомощност заливаха съзнанието му, удавили всяка следа от друга емоция. Физическите и психическите му сили отдавна бяха пресъхнали, и Алгира се зачуди каква ли беше тази негова воля, която продължаваше да го движи напред. Когато човекът забеляза вещицата, очите му се впиха в нея, събрали цялата надежда на света:

— Аз съм ле… ле… — заекна той, протягайки ръка към нея. Не улучи съвсем посоката, защото погледът му продължаваше да е прикован в Риналу. Драконът се опита да се свие, за да изглежда по-малък и не толкова застрашителен, но без успех.

— Лечител, ясно. — Алгира едва долови обърканите мисли на човека пред нея през разпенените талази от страх, които го заливаха. Огледа го преценяващо за наранявания, но не видя нищо сериозно.

— Моля ви, помогнете ми! Пощадете живота ми, защото тайната, която пазя, струва много повече. — Забравил напълно за дракона, лежащият на земята мъж вече не се опитваше да бяга. Гласът на момичето достигна съзнанието му и го приласка в нежна прегръдка. Успокои го и премахна тревогата му. Залюля го в детска люлка, заличавайки страховете му. Остана само чувство за безгранична пустота и безкрайно изтощение. Тялото на лечителя се отпусна, ръцете му се сплетоха в молитва, а челото му докосна земята. Той продължи дрезгаво и сухо, почти неразбираемо. Вещицата долавяше мислите му по-ясно от хриптящите думи, които с мъка напускаха задъханите му дробове.

— Бях тръгнал да доведа помощ, но изглежда няма да успея. Сега ти си единствената ни надежда. Трябва да отидеш до града Гулдрум и да спасиш Колхадон, който очаква екзекуцията си в затвора. Той е добър човек и велик водач. Но преди всичко е пазител на тайната и затова трябва да живее.

— Добре, добре, само се успокой. Почини си и не се бой от войниците, които те преследваха. Не вярвам да се върнат за теб, твърде са заети да спасяват собствените си животи.

С тези думи Алгира постави дланта си на челото на смъртно уморения човек и той почти веднага заспа. После тя кимна към коня и Риналу послушно се зае с него. Захапа здраво дръжката на копието и задърпа, но едва на третия опит успя да го извади. Освободеният кон тромаво се изправи, краката му изглеждаха здрави. Момичето успокояващо го потупа по дългата грива, заляла като водопад врата му, и се зае да сваля седлото. Блестящите като разтопено злато очи на дракона с подозрение следяха движенията й.

— Какво смяташ да правиш с… това? — недоволно попита той, когато Алгира захвърли безполезните юзди и шпори, и плесна жребеца по хълбока. Щастливо цвилейки, конят с накуцване се отдалечи в степта.

— Ако искаш да летим заедно, ще ми е нужно поне малко удобство. Люспите ти са гладки и остри, хлъзгам се по тях и ме нараняват — обясни тя, докато преценяващо гледаше врата на дракона. Макар и доста дебел в основата си, той беше по-тънък от тялото на коня, и дължината на ремъците щеше да стигне. Риналу направи крачка назад и енергично разтърси грамадната си глава.

— Не се дърпай де! Нищо няма да ти стане. — Вещицата нагласи седлото върху шията му и го пристегна отдолу. Като я следеше с насоченото си право назад око, драконът недоволно изсумтя.

— Конят беше ранен и не можеше да носи ездач. А на нас това седло ще ни свърши работа — поясни Алгира.

— Щом пусна животното да си върви, тогава ще се нахраня с човека — заяви неотстъпчиво Риналу и раззина паст над дълбоко заспалия лечител.

— Ние не ядем хора, забрави ли? — сгълча го Алгира, докато оглеждаше наоколо. Както и предполагаше, останалите войници не смятаха да се връщат, за да довършат безпомощната си жертва.

— Не, Ти не ядеш хора! — натърти драконът. — Уговорката ни беше единствено да не изяждам теб.

— Хайде да не се караме. Лечителят ми разказа за един добър човек в беда. Трябва да отидем в Гулдрум, за да му помогнем. — Алгира с тревога усети втвърдения тон на дракона и внезапно осъзна колко много искаше от него. Той беше могъщо, интелигентно и емоционално същество, което по своя воля беше решило да останат заедно. Но истината беше, че той изобщо нямаше нужда от нея, а тя нямаше да изкара дълго без неговата закрила. Злият Съветник издирваше и унищожаваше всяка вещица и всяка магия. Всяко ухо, което би могло да чуе жестоките му мисли, и всеки глас, който би могъл да вдигне хората на борба.

— Значи «Ние» не ядем хора, «Ние» носим седла, и пак «Ние» помагаме на непознати. Ами това, което «Аз» искам? — Мисълта на Риналу звънна като изтеглян от ножницата си меч. Младата вещица го изгледа с нескрита тревога. Досега не й се беше налагало да подлага лоялността му на изпитание и сега не знаеше какво да очаква от летящия си спътник:

— Но Рин, хората са хора, когато си помагат!

— А драконите кога са дракони? И те ли — когато помагат на хората? — недоволно промърмори Риналу и вирна високо шията си, пречейки на вещицата да го яхне. Когато обаче тя го потупа успокояващо в основата на сгънатото му крило, той омекна и вече не толкова гневно наведе главата си надолу. Не можеше дълго да й се сърди.

Гулдрум беше средно голям град, разположен в долината на река Селмора. Водният път улесняваше търговията, която беше основният поминък на жителите му. А богатствата, които бяха натрупали през годините, изискваха защитата на постоянен гарнизон и висока каменна стена. Скъпи придобивки, които същите тези богатства лесно бяха успели да заплатят. Макар че се намираше доста далече, на Риналу му отне по-малко от час, за да го достигне.

Полетът върху седлото се стори на Алгира толкова удобен, че тя едва не задряма. Драконът меко се приземи близо до града, като се скри от хорските погледи зад един хълм. Когато разбра, че спътницата му възнамерява да влезе в крепостта без него, нежеланието му да помогне на непознатия Колхадон се смени с тревога за нея:

— Не ми харесва идеята да отидеш там сама. Хората са опасни и зли. Ами ако ти се случи нещо? Нека дойда с теб. Ще ти помагам и ще те пазя. Ние никога не се делим, нали така казваше?

— Но Рин, не можем просто да се разходим по улиците на града и да ги помолим да ни предадат затворника. Тогава със сигурност ще ни нападнат. Ти ще изпепелиш много войници, но ще пострадат и невинни. И накрая ще ни убият, а така на никого няма да помогнем. Остави ме да се справя по моя начин и всичко ще бъде наред. Ще изчакам падането на нощта и ще се скрия в тъмнината й. Но трябва да отида сама!

— Добре, но в такъв случай искам да знаеш, че ако нещо ти се случи, ако до сутринта не се върнеш при мен, ще изпепеля целия град. Няма да оставя жив никой от скъпоценните ти хора. Ако някой реши да ти причини зло — просто му кажи каква участ го очаква.

Градът приличаше на гигантски жив организъм. Хора, конници и каруци течаха по улиците му, сякаш кръв пулсираше във вените на огромен каменен звяр. По реката доплуваха два големи кораба и си тръгна един по-малък. Площадите бяха изпълнени с шум от препирни и пазарлъци, който лениво се носеше във въздуха. Врявата достигаше съвсем приглушена до хълма, зад който се бяха скрили вещицата и дракона. С намаляването на дневната светлина улиците започнаха да опустяват и градът полека се унесе в тиха дрямка. Когато слънцето най-накрая залезе, дървените порти на крепостта бавно се затвориха като клепачи на исполински циклоп.

Алгира обузда непокорните пламъци на огненочервената си коса, като я завърза на конска опашка зад главата си. Така нямаше да й пречи. После се обърна към Риналу и го погали успокояващо под брадичката:

— Не се тревожи, нищо няма да ми се случи. Обещавам ти да се пазя така, както самият ти би ме пазил.

И изчезна в нощта.

Крепостната стена беше издигната от хора, които добре познаваха занаята си. Висока, отвесна и гладка, тя надеждно пазеше жителите на малкото градче. Катеренето по нея беше невъзможно, както лично се убеди Алгира. След като се хлъзна няколко пъти надолу по каменния зид, тя безпомощно сви юмруци и с ненавист изгледа върха му. Спасителната операция беше пред провал още преди да започне.

— Чудя се дали не бих могъл да помогна? — Въпреки молбата й Риналу я беше последвал и неуспехите й искрено го забавляваха.

Драконът легна на земята и вдигна предната част на тялото си, оформяйки удобна стълба. Протегна широкото си крило към каменния зид и Алгира с лекота мина по него, подобно на триумфираща армия, държаща ключовете от покорения град.

От вътрешната страна на крепостната стена бяха разположени удобни площадки за защитниците й. Стръмни стълби отведоха момичето надолу и след миг тя потъна в гъстите сенки на обхваналия града мрак. Настойчивият глас на Риналу не напускаше съзнанието й:

— Кажи ми какво става? Всичко наред ли е?

— Аз самата почти нищо не виждам в тази тъмнина, значи и мен не могат да ме видят. Нищо не ме заплашва, ако това питаш.

Вещицата безшумно се промъкваше из тесните улички на заспалия град. Луната придирчиво подбираше най-красивите облаци, за да се премени с тях, нехаеща за мрака, на който обричаше дървените къщи и каменните калдъръми отдолу. Алгира беше благодарна за хвърленото върху крепостта наметало, по-черно от душата на Съветника. То й помагаше да остане невидима. Трябваше да намери затвора, а това означаваше да открие голямата група войници, които вероятно го пазеха. Не след дълго се сблъска с патрул, обикалящ града. Ако дори един човек бе забелязал приближаването на Риналу през деня, то сега тези хора търсеха нея. Тя се мушна в една тясна странична уличка, докато дрънченето на подкованите ботуши бавно приближаваше.

Алгира не успя да се обърне, нито дори да изпищи. Една силна ръка запуши устата й, друга натисна рамото й към земята. После двете заедно я придърпаха още по-навътре в мрака на тъмните сенки, оставяйки видим единствено блясъка в разширените й от ужас очи. Смазваща желязна прегръдка скова тялото й и го подчини на волята си.

След един безкрайно дълъг миг тя усети как сърцето й плахо удари. После запрепуска бясно в гърдите й като преследван от гладни вълци мустанг. Вещицата предпазливо разпростря съзнанието си наоколо. Само него все още контролираше. За своя изненада не долови зли помисли в главата на нападателя си. Който и да беше той, изглежда също се криеше от войниците и поне за момента не смяташе да я убива. Иначе да го бе сторил досега. И двамата не желаеха да бъдат чути или забелязани. Тлеещата в душата й искрица надежда лумна буйно. Може би щеше да се спаси? Може би можеше да се разбере с него?

Риналу обаче бе усетил ужаса й и напрегнатият му глас отекна в съзнанието й като камбана в ясен зимен ден. Гневът му към хората и страхът му за нея образуваха взривоопасна смес, която бързо изпълни цялото му същество. Той щеше да се появи с цялата ярост на огъня си и с цялата мощ на силното си тяло. Да изпепели града като ревяща вихрушка, като бълваща пламъци хала. И да изгори и смаже всеки, който се мерне пред озъбената му паст. Разкъсвана между необходимостта да го възпре и опита си да улови изплъзващата се нишка на мислите на непознатия, Алгира се проваляше и в двете.

«Добре съм, не се тревожи за мен! Само малко се изплаших, но вече всичко е наред.» — Тя съсредоточи мисълта си върху дракона, опитвайки се да го успокои. Но съзнанията им бяха свързани и мислите им бяха общи. Нямаше как да го излъже. За да успокои него, трябваше първо да успокои себе си. Почти задушаваща се от огромната длан, запушила устата й, тя затвори очи и остави ума си да се рее… Покрити със снежни шапки горди планински върхове се отразяваха в небесносини езера. Ромолящи ручейчета игриво лъкатушеха и се спускаха надолу. Стръмните скалисти склонове спъваха зелената атака на дърветата и ги принуждаваха да коленичат смирено като храсти. Тя летеше на гърба на Риналу и двамата се къпеха във величието на острите зъбери, раздиращи високите перести облаци. Широките криле на дракона се плъзгаха над могъщата и сурова красота на природата, а зад опашката му изчезваше целият останал свят. Без страхове и без грижи, те бяха единствените живи същества. Зеленината на земята и лазура на небето им принадлежаха. Сплетените им в едно съзнания се носеха отпуснати в унеса на лека дрямка, от която не им се излизаше.

Като през мъгла до Алгира достигна твърдият, леко дрезгав глас на човека зад нея, който настойчиво я питаше нещо. Умът на Риналу беше спокоен като повърхността на планинско езеро в безветрен ден. Момичето вече можеше да обърне внимание на нападателя си, който видимо губейки търпение, прошепна в ухото й:

— Пак питам — коя си ти и защо се криеш от войниците? Да не си някоя крадла?

Тя енергично се опита да отрече, но здравата хватка й пречеше да говори, не можеше дори да помръдне главата си. Беше безпомощна като играчка в силните му ръце, затова ухапа тази пред устата си. Човекът зад нея не издаде никакъв звук, само рязко я завъртя към себе си и я удари през лицето с добре премерен замах. Достатъчен да й причини болка, но не и да я нарани сериозно. Ако я беше зашлевил с все сила, сигурно щеше да й откъсне главата. Бузата й пламна, а гневът и обидата избухнаха в нея, заплашвайки да разрушат изградения с толкова усилия вътрешен покой. Алгира усети как дремещият разум на Риналу отново надигна глава и наостри уши. Трябваше да действа бързо и тя реши да се възползва от току-що възстановената си способност да говори:

— Аз съм могъща вещица и ако веднага не ме освободиш, ще призова дракона си и ще го насъскам срещу тебе.

— О, имаш си дракон, значи? Чудо невиждано, аз пък имам цели седем — по един за всеки ден от седмицата. И всеки е в различен цвят, за да ги различавам.

Алгира почувства как връхчетата на ушите й порозовяха. След миг нахлулата от възмущение кръв заля скулите й, после цялото й лице се зачерви. Непознатият не просто не й вярваше, той й се подиграваше.

— Аз наистина имам дракон! Един! Син на цвят! Казва се Риналу и е мой приятел. Готов е да направи всичко за мен! — задавено промълви тя, след което избухна, неспособна да сдържа повече буйния си темперамент:

— Пусни ме! Не знаеш колко е опасно да ме държиш в плен.

Тъмнината пречеше на всеки от тях да разгледа другия, но погледите им блестяха, изпълнени с ненавист. Луната за миг се показа високо в небето, като грубо прекъсна страстната целувка на два тъмни облака. Макар и слабичка, Алгира бе доста висока. Мъжът обаче се извисяваше с цяла глава над нея и снизходително я гледаше отгоре. Той едва сега забеляза лъка, който се подаваше над лявото й рамо.

— Къде си тръгнала с това смешно оръжие? Да не би да се мислиш за войн?

Гигантът изгледа с пренебрежение тънките й рамена и деликатната й фигура. Лека иронична усмивка се плъзна по устните му:

— Може да си дребничка, но смелост не ти липсва… Да дойдеш тук съвсем сама… И какво търсиш навън през нощта?

— Това те интересува само ако можеш да ми помогнеш! — Момичето вече се беше овладяло и в гласа му звъннаха метални нотки. — Кой си ти?

— Казвам се Салдемир и съм войник. Не, всъщност, още не мога да свикна с мисълта, че съм дезертьор. Някога имах чест и гордост и можех да гледам хората в очите. А не да се крия като чумав плъх, дори сам от себе си. Преди години, когато кралицата беше още жива, армията беше вярна на краля. Биехме се по всички граници на земите ни и възпирахме напиращото отвсякъде зло. Воювахме с дивашките орди на запад и с пълчищата орки на изток. Сражавахме се с огромните нерфолди от север и с легионите на прокълнатите от юг. Печелехме сраженията, но губехме другарите си. А с всеки от тях губехме и по нещо от себе си. Но знаехме защо се бием и умираме, и смъртта не ни плашеше. Защитавахме кралството и народа си. После всичко се промени. След смъртта на любимата на хората кралица кралят се предаде на мъката си, а неговият съветник пое командването. Занемари опазването на границите и ни насочи срещу хората. Превърна ни в шайка главорези, убиващи по негова заповед. Ако някой дръзнеше да вдигне глас и да оспори властта му, останалите опожаряваха цялото село на размирника. Убивахме жени и деца, нашите жени и деца, разбираш ли? И тогава не издържах и се махнах. Загубих честта си, наруших клетвата си за вярност, и станах презрян беглец. Но повече не можех да продължавам, не можех…

Очите на Салдемир помръкнаха от гнева и мъката, които го бяха завладели. Хватката му неволно се стегна още повече, причинявайки болка на младата вещица. В очите й избликнаха сълзи, но гласът й прозвуча все така твърдо:

— Войнските ти възходи и падения не ме интересуват. Ще ме пуснеш ли, или да повикам дракона си? Тогава ще има още един опожарен град — този тук! — изсъска тя едва чуто, докато безуспешно се мъчеше да се отскубне.

Мъжът се взря в блесналите й светлокафяви очи. За миг погледите им се кръстосаха в беззвучен, но ожесточен дуел. Сблъскаха се волите, а не телата им, но макар и кратка, схватката постави на изпитание самото им желание за победа. Този мисловен двубой се печелеше не от силата, а от каузата. Салдемир внезапно я освободи и отстъпи назад, вдигайки ръце:

— Не ти желая злото и оценявам решимостта ти. Патрулът вече отмина, така че можеш да си вървиш. Само един съвет: лъкът ти може и да е полезен на открито, но вътре в сграда няма да ти свърши много работа. Ето, вземи това. — Той измъкна един дълъг кинжал от колана си и го подхвърли към Алгира. Тя ловко го улови и с пренебрежение погледна тънкото му острие. После посочи с поглед големия му меч:

— Ако наистина искаш да ми помогнеш, дай ми истинско оръжие.

— С радост бих ти го дал, за мен няма да е проблем да си намеря друг. Но повярвай ми, твърде тежък е за теб. Дори да успееш да го вдигнеш и да замахнеш, той ще те води, а не ти него. Кинжалът, от друга страна, е малко и леко оръжие и е много по-подходящ. Защото твоето предимство са бързината и ловкостта ти, а не грубата сила, необходима за боравене с този меч.

Той набързо й показа двата захвата на оръжието — с острието насочено към палеца или към дланта й. Обясни й как да напада и да се защитава и видимо остана доволен от новия си ученик:

— Обхватът на кинжала е малък, но можеш с лекота да парираш всяка атака. Но ти така и не ми каза какво те води в малкото ни и не особено гостоприемно градче.

— Търся един човек, който се намира в тукашния затвор.

— Значи се опитваш да стигнеш до единственото място в тази окаяна крепост, където никой не иска да попадне. Виждаш ли онази висока четвъртита кула? Горе е разположена наблюдателница, а в подземията й се намира затворът. Ако онзи, когото търсиш все още е жив, той със сигурност е там. Но трябва да те предупредя, че макар влизането да е трудно, излизането е просто невъзможно. Дано да имаш план, и то добър.

— Би могъл да дойдеш с мен и да ми помогнеш? — без особена надежда в гласа си попита Алгира.

— Ами аз ти помогнах. Дадох ти оръжие и посока. Не искай повече от мен. Когато разбраха, че съм дезертирал, хората на Съветника решиха да покажат нагледно какво се случва с такива като мен. Да ме дадат за пример, за да откажат следващите. Затова отведоха сестра ми Лиандра при него. От тогава мина почти седмица, а никой не е чувал нищо за нея. Трябва да я открия час по-скоро и да спася… каквото е останало за спасяване… Ако ме убият, кой ще я намери? И кой ще отмъсти за поруганата й чест? Или за безчестната й смърт, което е по-вероятно? Съжалявам, но моят живот не ми принадлежи, той е отдаден на друга кауза.

Алгира кимна разбиращо. Помощта на могъщия войн би била добре дошла, но не можеше да го вини за избора му. Тя му благодари набързо и се отправи към кулата. За съжаление нямаше план, липсваше й военното обучение на Салдемир. И когато стигна до площада пред високата наблюдателница, тя с огорчение трябваше да признае, че той бе имал право. Дебелата дъбова врата беше здраво залостена и се пазеше от шестима добре въоръжени стражи.

Младата вещица обаче не беше свикнала да се отказва. Тя заобиколи кулата отзад и със задоволство установи, че в зида между камъните имаше тесни процепи. След миг се прилепи до стената, после гъвкавото й тяло се заизвива като гущер нагоре. Скоро достигна един прозорец и се промъкна през него. Бързо се спусна по стълбите и се озова в задушливия полумрак на коридор, оскъдно осветяван от две мъждукащи факли. Тук обаче късметът й свърши.

Дългият ред килии, разположени от двете страни на малка зала, се охраняваше от двама стражи. Те оживено се препираха за нещо, докато хвърляха зарове от малка чаша върху мазен поднос за храна. Пресушените чаши и празния съд за вино, захвърлен в близкия ъгъл, даваха на Алгира някаква надежда. Тя гневно сви тънките си устни. Не беше стигнала чак дотук, за да се отказва на самия край.

Прокрадна се предпазливо до увлечените в играта пазачи и с рязко движение измъкна малката трикрака табуретка изпод единия от тях. Още докато той падаше, тя я стовари с цялата си сила върху главата му. Ударът й въобще не беше толкова мощен, колкото й се искаше. Тя просто нямаше необходимата мускулна маса. Въпреки това стражът рухна на земята в безсъзнание.

Вторият обаче скочи на крака и сграбчи подпряното на стената до него копие. Уверен в превъзходството си, на него и през ум не му мина да извика за помощ. Алгира улови вълните на презрение и омраза, изпълващи съзнанието му. А жестоката картина на това, което щеше да й направи щом я победеше, я накара да издаде тих вик на ужас.

Трябваше да се успокои. Уплашена нямаше да си помогне. А ако Риналу доловеше страха й, щеше да стане още по-лошо. Тя си отдъхна облекчено, когато установи, че съзнанието на дракона още се къпеше в сладостната нега, в която го беше потопила. Нямаше нито време, нито сили да го успокоява отново.

Копието разсече въздуха с тихо свистене и Алгира едва съумя да се извърти настрани. Дългото острие премина на сантиметри пред корема й. Сумракът го беше лишил от блясъка, но не беше намалил способността му да убива. Войникът бързо го издърпа назад и с псуване замахна за нова атака. Момичето се хвърли на мръсния под и се претърколи настрани, докато тежката пика прелиташе над нея.

На открито дългото копие беше страшно оръжие. Обсегът му беше голям и то с лекота поразяваше противника си отдалече. В тесния коридор обаче тази негова сила можеше да се превърне в слабост. Ако успееше да се озове зад раздиращото плът и кости острие, тя щеше да остане, макар и само за миг, неуязвима за него. Алгира проумя това, докато изстрелваше лекото си тяло нагоре. Ловко сграбчи дръжката на копието и се плъзна по нея като змия. Стражът недоумяващо примигна, когато тя опря кинжала си в гърлото му.

— Веднага пусни пиката! На земята! Не се шегувам, не ме карай да те убивам! — Тъничка струйка кръв обагри острието на оръжието й, показвайки недвусмислено нейната решимост.

— Точно така. А сега я ритни. Ти си превърнал убиването на хора в работа. В нещо, от което да получаваш пари. И с това си продал частица от душата си. Малка частица наистина, но нали душата ти също е малка!

— Но аз само…

— Знам, знам. Следвал си заповеди, не си имал друг избор. Само че човек винаги има избор. Понякога може да избира между по-голямо и по-малко зло. Друг път — между по-голям и по-малък позор. Ти например си можел да напуснеш тази кървава служба и да си намериш по-почтена работа. Искам да запомниш, че от тук насетне живееш подарен живот. Опитай се да направиш нещо добро през остатъка му. Сега отключи килията на Колхадон. Надявам се, че знаеш коя е?

Ръждивата ключалка със скърцане се подчини, след това затворник и тъмничар бързо размениха местата си. Като се опитваше да успокои дишането си, самата тя още неразбрала какво точно се беше случило току-що, Алгира критично огледа придобивката си.

На пръв поглед плячката не изглеждаше особено ценна. Дребен и прегърбен, покрит с пресни синини и още кървящи рани, старецът нямаше вид на нещо, което си струваше да бъде спасявано. Като подкрепяше мъчителните му стъпки, вещицата бавно го поведе към изхода, като се чудеше как да го измъкне. Повика дракона в съзнанието си и му обрисува високата кула, в чието подземие се намираха.

— Намерих човека, когото търсех и вече излизаме навън. Трябва да ни грабнеш от площада много бързо, защото има доста войници. А ако им дадем време да се организират, ще дойдат още повече, и няма да се измъкнем. Стой наблизо и чакай!

Отзад старецът я подръпна за ръкава, немощно и нетърпеливо в същото време. Гласът му беше тих, сух и дрезгав, но звучеше повелително, сякаш можеше да мести планини:

— Я чакай малко, моме! Обърни се към мен, дай да те видя… А-а, знам те аз какво си. Ти си вещица, дъщеря на вещица. Погледни ме, виж вътре в мен.

Алгира се взря в прозрачните му, почти безцветни очи. Те приличаха на дълбоки планински езера под снежнобелите му вежди. Толкова дълбоки, че стигаха чак до душата му. В съзнанието й се запремятаха неговите объркани и неподредени мисли. Задъхани, пърхащи, препускащи едни през други спомени и емоции. За миг, по-дълъг от целия й живот, историята на Колхадон протече пред погледа й.

Глад, мизерия и борба за оцеляване. Младежки блянове за слава, битки и подвизи. Беззвучна експлозия на изпепеляваща и опустошаваща любов. Изгаряща, по-ярка от слънцето. Бяла светлина, изтъкана от ослепителна красота. Не виждам. Отдавам себе си на теб, разтварям се и потъвам, оставям се на милостта ти. Не ме наранявай, както аз не бих могъл да те нараня. Кратки мигове на безумно щастие. Пронизваща болка от загубата. Унищожена и празна душа. Сам! Чернота и безпътица. Без смисъл и без надежда. Накъде? И защо? Тайната! Трябва да опазя тайната! Животът ми е посветен на съхраняването на тайната. Това му дава смисъл. Това ми дава посока. Болка! Толкова много болка…

Съзнанията на двамата се сляха в едно, в изумителен водовъртеж от събития и чувства. Когато Алгира омаломощена се свлече на пода, старецът едва чуто промълви:

— При угасналия вулкан Белманди, на север от Гъндамил трябва да идеш. И в кратера му да влезеш. От много зими там не е стъпвал човешки крак, но ти трябва да отидеш. Защото древната тайна на магията там се пази.

Момичето не вярваше на ушите си:

— Познаваме се само от минута, а ти вече ми каза това, което след седмици мъчения насилниците ти не са могли да измъкнат от теб? Защо реши, че можеш да ми се довериш?

— Защото надникнах в душата ти, така както ти надникна в моята. И видях, че тя е чиста, и че не може да бъде пречупена. Навлизането в съзнанието е път с две посоки. Досега не си знаела, че трябва да внимаваш, че оставаш открита и уязвима. Майка ти не те е предупредила за това. Не бива да пускаш всекиго в ума си. Но не бой се, аз ще те науча. Ще ти разкажа всичко, което трябва да знаеш за магията. Как да я призоваваш и как да я укротяваш. Как да говориш с нея и да я слушаш. Как да я управляваш и как да й се подчиняваш. През целия си живот съм търсил тъкмо теб. Дългият ми път е бил подготовка за нашата среща. И ето че най-накрая те намерих…

Младата вещица се почувства неловко, защото старецът я гледаше като богиня. Сякаш очакваше от нея с едно махване на ръката си да сложи край на всяко насилие и всяка неправда. Тя не разбираше с какво беше заслужила такова високо доверие, но краката й се подкосиха от мисълта, че може да не успее да го оправдае.

— Добре, но първо да се махнем от тук. После ще отидем до твоя кратер заедно, и заедно ще разкрием тайната му.

Старецът я изгледа тъжно:

— Дете мое, склоновете на вулкана са непристъпни. Те са толкова стръмни, че никой не може да ги изкачи. Дори на младини не можех, а знаеш ли само колко пъти опитвах. Тази тайна се предава в семейството ми от баща на син. И всеки се опитва да я достигне. И всеки се проваля.

— Е, сега ще е различно. Въобще няма да ни се наложи да се катерим, защото ще стигнем до кратера на крилете на дракон.

— С дракон, казваш? Е, така може и да стане. Но преди да ти разкрия тайната на защитната магия, искам да ми обещаеш, че ще я използваш само за да носиш добро на хората. Че няма да бързаш да съдиш и никога няма да наказваш някого, когато си гневна, или за отмъщение. Искам да ми обещаеш да слушаш сърцето си, защото то никога няма да сгреши.

Алгира объркано се почеса по удивено вдигнатата си вежда:

— Но това е защитна магия, как бих могла да злоупотребя с нея?

— Когато я усвоиш добре, ще можеш да раняваш и дори да убиваш с нея. Като всяко нещо и магията има две страни. От теб и от това как я използваш, зависи коя страна ще се прояви. Всяко нещо, създадено за защита, може да се използва и за нападение. Всичко може да бъде покварено и с всяка сила може да се злоупотреби. Затова бях готов да отнеса тайната си в гроба, но не и да я споделя с неподходящия човек. Но съм сигурен, че с теб няма да сгреша.

Колхадон изведнъж млъкна, а живите му очи замряха, втренчени неподвижно в една точка. От гърдите му се подаде острият връх на копие и той бавно се свлече на пода, протягайки ръка към Алгира. Зад него зашеметеният войник се беше свестил и сега ревна с пълно гърло:

— Затворникът бяга!

— Старият баща… на тримата сина… ще ти покаже… входа… — Старецът вече не можеше да говори, устата му се пълнеше с кръв от пронизаните му гърди. Алгира бе доловила последните мисли на угасващото му съзнание. Обикновено усещаше само емоциите от хорските умове и различаваше едва отделни откъслечни образи. Но този път чу думите на стареца толкова ясно и отчетливо, сякаш четеше съзнанието на Риналу.

Тежката порта на кулата с трясък се разтвори и през нея заприиждаха войници. Пътят й за бягство беше отрязан. Алгира се затича нагоре по витата стълба, по която беше дошла. Един поглед, хвърлен през тясно прозорче в кръглата стена, й разкри ужасяващата гледка на бързо изпълващият се с копия и брони площад. Тя продължи да се изкачва, и като събори някакъв дремещ страж, се озова на малка площадка на върха на високата сграда. Шумът, който я преследваше отдолу, не предвещаваше нищо добро. Трябваше да се маха веднага. Драконът обаче никъде не се виждаше.

— Ри-и-и-и-н! — пронизително изпищя мисълта й, призовавайки съзнанието му. — Рин, къде си?

Мракът й отговори с тихия плясък на нощни криле:

— Тук съм. Но няма къде да кацна. Скачай!

Първите войници вече подаваха върховете на оръжията си през тясната таванска вратичка, а тя нямаше къде повече да бяга. Момичето едва различи тъмния силует на прелитащия покрай кулата дракон. Хвърли се върху него, но не прецени добре скоростта му и се хлъзна по гладкото люспесто тяло. Ужасена полетя надолу, към покрития с камъни площад.

Остър писък раздра тънкото було на тъмнината. Някъде в нощта пронизително крещеше жена. Алгира с изумление установи, че чуваше собственият си вик, отразен от грубо дяланите плочи на бързо приближаващият се площад. Но нямаше да успее да се разбие върху тях. Чули крясъка й, войниците погледнаха нагоре и вдигнаха срещу нея дългите си копия.

Краят на гъвкавата драконова опашка се уви около крака й, и тя увисна под масивното тяло на Риналу като уловена на въдица рибка. Той беше проследил падането й и сега бързо се отдалечаваше от смъртоносната кула с всеки мах на мощните си криле.

— Защо си сама? Не трябваше ли да доведеш още някой със себе си? — незаинтересовано се осведоми той.

— Да, трябваше, но нещата малко се усложниха. Бягай сега!

— Нещата винаги се усложняват, когато са замесени хора! — недоволно промърмори той. — Цяло чудо е, че си невредима. Изобщо не трябваше да идваме.

Алгира виновно мълчеше и мислеше за смъртта на стареца.

В нощта се надигна тих вятър. После полека се усили. Като грижлив и опитен пастир той поведе на изток стадото си от облаци. Към далечния хоризонт, където ги очакваха нови и по-богати пасища. Луната най-накрая успя да изгрее, след като така дълго се беше готвила за тържествената си поява на небето. Звездите ярко блещукаха, очаровани от блясъка й.

Някъде в смълчания град Салдемир гледаше след отдалечаващият се крилат силует. Когато за миг контурите му се откроиха отчетливо на фона на голата луна, къпеща се безгрижно в нощта, войнът замислено потърка брадата си и едва чуто прошепна:

— Виж ти! Значи все пак не е излъгала. Наистина има дракон.

Риналу се приземи в края на една малка горска поляна, близо до криволичещо бистро поточе. Когато Алгира се изправи на крака, леко олюляваща се от скорошните си премеждия, той се завъртя около нея, като критично я оглеждаше от всички страни:

— Имаш ли нещо счупено? Налага ли се да плача? Знаеш, че не обичам…

Вещицата едва намери сили да се усмихне. Сълзите на дракона се бяха оказали лечебни, но за съжаление дори те не можеха да излекуват зейналата в душата й рана от смъртта на Колхадон.

— Добре съм, не се тревожи за мен. Един добър човек загина днес. А аз не успях да му помогна. Това ме гнети, но не можеш да ми помогнеш.

— И сега какво?

Момичето се замисли за миг, после плахата й усмивка стана по-уверена, а очите й грейнаха от щастие:

— Утре с първите слънчеви лъчи тръгваме към вулкана Белманди. Там имаме малко работа и после сме свободни. Обещавам!

— Предполагам, че няма начин да те разубедя? — тъжно въздъхна драконът.

— Човекът живя и умря, за да сподели с мен своята тайна. Не мога да не уважа последната му воля.

Легнал на хладната земя до вещицата, Риналу внимателно я закри с крилото си като голяма жива палатка. Така той я пазеше както от нощния студ, така и от дебнещите в тъмнината хищници. Воят им се разнасяше някъде далече, но те не се осмеляваха да приближат.

Върхът на вулкана се губеше високо в облаците. Може би затова Риналу и Алгира не забелязаха веднага огромната тъмна канара, която се откъсна от мястото си и бавно пое по стръмния склон. Но не се изтъркаля надолу, както можеше да се очаква от една мъртва скала, а лениво тръгна нагоре към ръба на кратера. Еднакво невярващи, драконът и вещицата впериха погледите си в нея, като се опитваха да проумеят невероятната гледка. Очите им не ги лъжеха, каменната грамада наистина се движеше. Но не беше каменна, а жива, защото нещото в горната й част, което приличаше на глава, се завъртя след тях, за да проследи полета им. Късите, но много широки крака, подобни на разклонени в долната си част дънери, без труд поддържаха гигантското тяло на нерфолд. Алгира го разпозна по описанието на Салдемир — гротескна кръстоска между оживяла скала и вкаменено дърво. Какво ли диреше сам толкова на юг?

Чудовището беше значително по-голямо от къща, приличаше повече на малък замък. Агресивен замък, който мразеше всичко живо и копнееше за смъртта му. Момичето се почувства в безопасност високо горе, на крилете на летящия си приятел. Но се зачуди какво ли би било да срещне нерфолда в битка на земята, както войнът й беше разказал.

Огромната канара недоволно изгледа прелитащия покрай нея дракон, след това внезапно изскубна една от четирите си ръце. Крайникът се изправи и заостри, като заприлича на грамадно копие с размерите на малко дърво. После нерфолдът го запрати с голяма сила след двамата, които го бяха раздразнили. Риналу се усмихна презрително и направи остър завой надясно, но летящото живо оръжие го последва. Драконът се стрелна наляво в безуспешен опит да се отскубне от повратливия си преследвач. Разстоянието бързо намаляваше. В последния момент Риналу се устреми към небето и започна да набира височина. И едва тогава копието загуби скорост и желание да продължава гонитбата. Омаломощено се насочи към очакващото го на земята чудовище, което го улови във въздуха с неподозирана за размерите си ловкост. После нерфолдът отново го хвърли след тях, изтръгна още една от ръцете си и ги замери и с нея.

Алгира едва смогваше да се задържи върху седлото на дългата шия на Риналу. Той бясно редуваше десни и леви завои, издигаше се стръмно нагоре или стремглаво се гмуркаше надолу. Земята и небето се завъртяха в някакъв безумен танц, като постоянно сменяха местата си. Погледът на младата вещица вече не успяваше да различи нищо, а ушите й пищяха от бързите промени на височината. Смутен и недоволен от развоя на събитията, драконът реши да опита нещо ново. Той се издигна над хребета на вулкана и се спусна в кратера. Когато полетът му се стабилизира, момичето успя да разгледа ширналото се под тях изумрудено езеро. В продължение на стотици години гигантската каменна купа се бе пълнила с дъждовна и ледникова вода, която нямаше къде да избяга.

В далечния край на назъбената брегова линия Алгира забеляза високо вековно дърво с три огромни клона, протегнали се към небето като ръцете на просяк. Без да е сигурна, че това беше имал предвид стареца, тя го посочи на дракона и той послушно се насочи натам. Едно огромно копие се появи от облачната покривка на планинското било зад тях и ги последва.

Риналу се гмурна стръмно надолу, към гладката зелена повърхност. На метри над нея разпери широко сините си криле и рязко намали скоростта си. После ги прибра плътно до тялото си и се превъртя с гърба надолу, изсипвайки ужасената си ездачка в ледените планински води. Вече без товар се издигна стръмно нагоре, увличайки живото копие след себе си.

— Свърши това, за което дойдохме. Аз ще се погрижа за нашия приятел.

Младата вещица едва доплува до брега, чувството й за равновесие все още беше напълно объркано. Никъде наоколо не се виждаше нито човек, нито къща, нито поне някакъв знак. Нямаше нищо, освен голи скали, покрити тук-там с лишеи. Докато отчаянието бавно я обземаше, тя се сети, че Колхадон не й бе споменал нищо за езерото. Възможно ли бе информацията му да е толкова стара, че да предшества излялата се тук през вековете вода? Защото ако беше така, значи имаше надежда.

Тя колебливо се върна до езерото и се гмурна в него. Не беше добър плувец и го знаеше. Не можеше да задържа дъха си дълго, а сега сигурно щеше да й се наложи. Водата беше изключително бистра и Алгира лесно откри това, което търсеше. Широк подводен вход я примами към вътрешността на пещера, която някога навярно е била суха. Като гребеше с длани и риташе с пети, момичето последва извиващият се като змия коридор. Ставаше все по-тъмно и все по-студено, или поне на нея така й се струваше. Червени кръгове се завъртяха пред очите й, а лишените й от въздух гърди напразно молеха за поне още едно вдишване. Тя понечи да се върне, но бързо се отказа. Вече беше влязла твърде навътре. Можеше да направи още само две-три загребвания, преди немощта на тялото й да предаде силата на волята й. Нима такава щеше да е съдбата й — да се удави във вулканичен кратер, последвала лудостта на един непознат?

Протегна ръка нагоре и този път не напипа каменния свод на тунела. Подаде глава в малка скална ниша и с наслада вдиша влажния и застоял въздух, пропит с миризмата на гниеща дървесина и мухъл. Но на нея й се стори толкова сладък и ароматен, толкова дъхав и опияняващ, сякаш идваше от някоя горска полянка, пълна с цъфнали цветя. Дори й се стори, че чува безгрижното жужене на пчелите, преди треперенето на преохладеното й тяло да я върне в реалността.

Останала почти без дъх, тя изпълзя на брега и се изправи. Мокрите й дрехи тежаха и неприятно лепнеха по нея. Накъде отзад тътен, грохот и огнено сияние белязаха началото на титанична битка между дракон и нерфолд.

Оскъдната слънчева светлина неохотно навлизаше в мрака на тясната пещера. Сякаш всеки лъч поотделно се спираше на входа и бавно и старателно избърсваше краката си, преди да влезе и да се огледа наоколо. После минаваше през ръбовете на леките вълни, набраздили водната повърхност, и изтощен хвърляше бледи отблясъци по каменните стени.

Нямаше нищо. Пещерата беше празна, съвсем празна. Момичето чуваше ехото от всеки удар на сърцето си и от отривистото си накъсано дишане. Но освен тези звуци в пещерата нямаше нищо друго. Старецът беше глупак, или пък тя беше глупачка, задето му беше повярвала. Напразно беше рискувала живота на Риналу, както и своя. Погледът й се задържа малко по-дълго върху един камък в далечния край. Може би все пак имаше нещо?

Докато очите й още привикваха с мрака, Алгира с почуда се зае да разглежда една малка пирамида на пода. Стените й бяха съвсем гладки, така че не можеше да е просто камък. Но пък ако беше човешко творение, беше направена от някакъв странен жълтеникав метал, какъвто вещицата никога досега не бе виждала. Тя я докосна за миг и веднага отдръпна ръката си. Повърхността на пирамидата беше хладна като лед и гладка като течаща вода. Приличаше на част от пещерата, но не беше естествена. Беше направена, но не от човешки ръце. Само магия можеше да създаде такъв вълшебен предмет.

Макар и съвсем мимолетен, допирът на ръката й имаше последствия. Тайнственото творение се озари от мека светлина, която изтръгна от тъмнината грубите скали наоколо. В главата на вещицата се разнесе тих и спокоен глас. Не, това не беше глас, а нечие ярко съзнание, което се докосваше до нейното. Протегната в мрака ръка, която я поведе нанякъде. И тя я последва без да се противи.

Пирамидата я учеше на търпение и себепознание. Учеше я как да слуша и как да възприема живота около себе си. Как да отвори съзнанието си за света и как да управлява света със съзнанието си. Разказа й за сили, които я ужасиха. И разкри пред нея възможности, които я удивиха. С магията можеше да лекува и да наранява. Да защитава и да убива. Всичко зависеше от нея, от нейните решения и действия. И тази власт да се разпорежда със съдбите на толкова много хора изведнъж я ужаси. Почувства се дребна и недостойна, с нищо незаслужила такава сила и отговорност. Едва сега разбра думите на Колхадон и това, което старецът беше поискал от нея. И осъзна, че той бе издъхнал пред очите й, недочакал нейното обещание.

Тя долепи една до друга двете си ръце, обърнала леко присвитите си длани нагоре. Сякаш държеше мъничко и много нежно цветче в тях. Защото колебливото, трепкащо пламъче на магията, която вещицата се опитваше да призове, беше крехко и деликатно като живо и плашливо животинче. Алгира издиша дълбоко, като се опита да изчисти главата си от всякакви мисли. Не беше трудно, майка й отдавна я беше научила как се прави. А може би още при раждането й беше предала тази способност с кръвта си? Или пък по-късно — с млякото си? Младата вещица се замисли дали контролът над магията не се корени именно в умението да слуша и да говори със съзнанието си?

Между събраните й длани неуверено се появи малко синьо кълбо. То беше почти прозрачно и слабо светеше в мрака на пещерата. Сиянието му потрепна няколко пъти и беззвучно се стопи, отстъпвайки път на тъмнината. Алгира упорито присви устни и го повика отново. Този път сферата от синя светлина беше по-плътна и се задържа доста по-дълго. Поддържането й обаче беше изтощително.

— Получава се… Трябва само… Не разбирам защо… А, да, ясно… — мърмореше тихо младата вещица с поглед, забит в загадъчния камък пред себе си.

Под гладката като вода повърхност на пирамидата се криеше безбрежен океан от знание, от който тя едва бе гребнала с шепа. Изведнъж проумя, че това далеч не бе всичко, което магическият предмет имаше да предложи. Беше по-скоро началото, първият от много уроци. Малка стъпка от дългия път на познанието, който й предстоеше да извърви. А може би беше изпитание, което трябваше да провери пригодността й? Да отсее достойните от неподходящите?

Мислите на Риналу нахлуха в широко отвореното й съзнание:

— Съжалявам, че те прекъсвам, но дали не би могла да побързаш малко? Оказва се, че нерфолдът изобщо не гори. И започвам да се уморявам да бягам от летящите му ръце…

Алгира припряно дръпна гладкия камък. Искаше да го вземе със себе си, за да изучи тайните му. Но се оказа, че не може да го помръдне. Дали защото беше твърде тежък, или понеже бе здраво закрепен за скалния под, той упорито отказваше да напусне пещерата.

— Пак ще дойда! — обеща твърдо вещицата.

— Ще те чакам — простичко й отвърна пирамидата.

Обратният път беше много по-лек, сега момичето знаеше, че може да преплува подводния тунел. Веднъж вече го беше направила. Излезе от водата и се изтръска колкото можа. После прибра лъка и колчана си, които бе оставила на брега, и седна на една ръбеста скала. Не й се наложи да чака дълго. Огромна бледа сянка се спусна към нея от облачното небе.

Алгира се отправи към дракона, цялата мокра и сияеща от щастие. Изгаряше от нетърпение да сподели тайните на магията:

— Рин, няма да повярваш какво научих, невероятно е! Искаш ли да ти покажа? Ама разбира се, че искаш, гледай сега!

— Ще ми показваш после, сега е време да се махаме! — охлади той ентусиазма й.

Момичето обидено нацупи устни, внезапно спомнило си нещо:

— Ти ме изпусна!

— Не съм те изпускал! — смутено пристъпи от крак на крак Риналу, докато погледът му я отбягваше. — Пуснах те във водата, защото не исках да пострадаш. Само щеше да ми пречиш да се бия с нерфолда.

— Ами ако той те беше убил? Как щях да се измъкна от тук без теб?

Драконът внимателно издиша към нея струя от най-студения си пламък и я обгърна с него. Само след миг мокрите й дрехи и развялата се като знаме коса бяха съвсем сухи. Алгира кимна с благодарност и обгърна врата му, за да се изкатери към очакващото я седло. После обезсилена се отпусна в него.

— Предлагам да минем от другата страна на кратера, за да заобиколим нерфолда — каза тя, докато Риналу издигаше нагоре.

Въздухът над далечния хребет на вулканичния кратер беше чист и ясен, изпълнен с довяван отнякъде аромат на борова смола. Ниското утринно слънце беше започнало да разчиства облаците и мъглите, макар че все още не успяваше да наложи властта си навсякъде. Острите зъбери хвърляха дълги и тежки сенки, в които се спотайваше невидима опасност.

Едва напуснали гигантската купа на вулканичния връх, драконът и спътничката му бяха нападнати от втори нерфолд. Той беше по-малък, но и по-подвижен от първия, а запратените от него ръце летяха по-бързо.

Риналу се извиваше бясно, опитвайки се да се изплъзне от преследващите го живи копия. Те преградиха пътя му към откритото небе и го принудиха да се снижи към стръмния външен склон на кратера. Вниманието на дракона беше изцяло погълнато от тях. Затова, когато Алгира видя новата заплаха, тя не направи нищо, с което да наруши концентрацията му.

За целия си кратък живот момичето нито веднъж не беше виждало нерфолд, доскоро даже не бе чувало това име. А сега за няколко часа срещна три и кой знае колко ли още се навъртаха наоколо. Сякаш някаква невидима сила ги привличаше към кратера, в който беше скрита магическата пирамида. Това едва ли беше случайно. Ами ако тъкмо загадъчният предмет беше причината те да са тук? Ако тъкмо до него се опитваха да стигнат през непроходимите склонове на вулканичния кратер? Каква ли можеше да е връзката между тях?

Третото чудовище запрати след тях само една от ръцете си, но тя беше огромна. Тежкото острие ги приближаваше от дясно и нищо не можеше да го спре. В отчаянието си вещицата вдигна длан и за един кратък миг между два удара на сърцето успя да призове магията. Почувства как тя преминава през тялото й като живителна влага през сухото чакълесто русло на пресъхнала река. Слабата й човешка ръка вече не беше нейна. Беше просто инструмент, през който се изливаше някаква ужасяваща чужда мощ. Животът й не беше неин, защото беше разменна монета в сделка за живота на дракона. Жизнената й сила беше цената, която магията изискваше за помощта си. И Алгира я плати без да се колебае. Точно преди живото копие да прободе смъртоносно Риналу, на пътя му се изпречи непробиваема стена, изтъкана от бледосиня защитна магия.

Драконът изненадано погледна към дясното си крило, доловил тихия тътен, който се разнесе някъде откъм гърба му. Отдъхна си с облекчение, когато видя вещицата на седлото, но веднага след това тревогата му се засили. Главата й беше клюмнала безсилно надолу, а дългите й червени коси се мятаха в безпорядък пред лицето. Изглеждаше сякаш просто е заспала, но Риналу знаеше, че не беше. Защото вече не чувстваше съзнанието й в своето. Не чуваше бодрия й глас и закачливия й смях. За първи път откакто я беше срещнал, той беше останал напълно сам.

С отчайваща яснота осъзна колко се беше привързал към нея и колко щеше да му липсва, ако нещо й се случеше. Плавно кацна в подножието на угасналия вулкан, далече от обсега на летящите ръце на нерфолдите. Внимателно изсипа момичето на земята, като я подпираше с крилото си, доколкото можеше. Тъничкото й тяло лежеше неподвижно, без всякаква следа от живот. Риналу се опита да пророни поне една сълза, но не успя, защото тревогата беше пресушила очите му. Пък и не вярваше това да помогне, защото тя не беше наранена. Нямаше дори драскотина, но нещо вътре в нея не беше наред.

Нямаше нищо, което би могъл да направи. Но се сети кой можеше. Лечителят и конят му бяха ранени. Едва ли бяха успели да се отдалечат много от мястото на вчерашната им среща. А Риналу имаше много добра памет за места. И дори още по-добра — за миризми. Все пак беше ловец. Сграбчи безжизнената Алгира в ноктите си и бързо се издигна.

Драконът се появи изневиделица от ясното небе, внезапно и неочаквано като лятна буря. Човекът ужасено се опита да избяга, но крилатото чудовище прегради пътя му за отстъпление с опашката си. Вперил поглед в грамадния звяр, лечителят не я видя и се спъна в нея. Озова се на земята, а гигантската глава се надвеси над него. Това бяха последните мигове от окаяния му живот. Когато смъртта благосклонно се забави, мъжът неуверено приседна и неразбиращо изгледа затворената муцуна на Риналу. Тя леко, но настоятелно побутваше безволево отпуснатото тяло на вещицата.

— Искаш от мен да се погрижа за господарката ти? — Лечителят посочи въпросително с ръка първо към себе си, после към Алгира.

Риналу кимна утвърдително и бавно отстъпи назад, като не изпускаше човека от поглед. Крилете му нервно потрепваха, а опашката му се стрелкаше наляво-надясно. Но само някой, който го познаваше достатъчно добре, би могъл да разбере колко беше уплашен.

Лечителят допълзя до момичето без да се изправя и постави ръка на челото й. Отвори клепачите на едното й око и разтревожено го огледа.

— Така, така. Да видим? Не се притеснявай, тя е в добри ръце. Ще я излекувам, ще видиш… Нищо работа… — Той се опитваше да успокои дракона, но повече се опитваше да успокои себе си. Изобщо не искаше да мисли каква щеше да бъде съдбата му, ако не успееше да спаси младата вещица.

Дишането й беше съвсем плитко, а пулсът едва се напипваше на тънката й китка. Лечителят обаче се притесни повече от това, че зениците й не се свиваха от светлината. Той няколко пъти засенчи слънцето с длан и после го остави да блесне върху лицето й. Видимо недоволен от липсата на реакция, мъжът свали на земята голямата торба, която носеше на гърба си. Бръкна вътре с две ръце и след кратко ровичкане извади малка дървена кутийка. Отвори капачето й, украсено с два преплетени червени символа, и гребна от съдържанието й с върха на нокътя на малкия си пръст. Сбърчи недоволно носа си от силната миризма и размаха пръста с лекарството пред лицето на Алгира. Първо по-бързо, после по-бавно. Когато това не даде резултат, го набута в дясната ноздра на момичето.

Изпънал дългата си шия, Риналу следеше всяко негово движение. Когато тялото на приятелката му се разтресе от спазми, той раззина устата си и нададе тих, но много дълбок гърлен рев. Алгира отвори очи и след миг блуждаещият й поглед спря върху дракона. На лицето й се изписа болезнена усмивка и тя протегна ръце към него, а той сякаш пощуря от радост. Изплези огромния си грапав език и понечи да я оближе, а тя едва успя да го спре с немощен още жест. Драконът с лекота щеше да свали кожата от лицето й, ако го беше оставила.

— Благодаря ти! — дрезгаво промълви Алгира.

— Няма за какво — едва успя да изрече лечителят, докато й помагаше да се изправи. — Драконът ти ме остави с впечатлението, че се боря за спасението не на един, а на два човешки живота.

Алгира се усмихна лъчезарно, докато бледото й лице бавно възвръщаше нормалния си цвят:

— Той не е мой. Или поне не повече, отколкото аз съм негова. Ние сме приятели. — Тя ласкаво погали Риналу по гърлото, докато драконът безуспешно се опитваше да се увие около нея като змия.

— Ти си приятел… с дракон? Мислех, че си го покорила с някаква магия?

— В известен смисъл е точно така. Защото на света няма по-могъща магия от приятелството и любовта. Какво се случи с мен?

— Беше в безсъзнание. Почти не дишаше. Беше доста близо до състояние, от което никой не би могъл да те върне. Това се получава най-често при силен удар по главата, затова огледах внимателно твоята, но не намерих следи от травми.

— Какво друго би могло да е? — тя се наведе, за да му помогне да прибере разхвърляните кутийки и снопчета билки обратно в торбата. Олюля се и щеше да се озове обратно на земята, ако той не я беше подхванал.

— Понякога, много рядко, млада и неопитна вещица надценява магическите си умения и се оказва неподготвена за последствията — криво се усмихна лечителят, после някак между другото попита:

— Какво стана с Колхадон, успя ли да го намериш?

Ведрото допреди миг лице на Алгира внезапно посърна. Тя виновно наведе глава:

— Не, съжалявам. Издъхна в ръцете ми и нищо не можах да направя.

После се усмихна едва забележимо:

— Но успях да спася тайната му. Ето, виж!

Тя протегна напред ръката си и създаде малко, но стабилно кълбо от защитна магия пред изправената си нагоре длан. Лечителят го изгледа възхитен, докато отблясъците от бледосиньото сияние танцуваха по лицето му. След това извика ужасено:

— Спри веднага, глупачке! Твърде слаба си за това, то едва не те е убило преди малко…

— Щях да загина не защото бях слаба, а защото не знаех колко изтощителна може да е магията. Сега вече знам и мога да преценявам кога да спра.

Риналу не хареса крещенето. Пастта му, подобна на пещера пълна с блестящи бели сталактити и сталагмити, се разтвори над лечителя. Човекът замръзна на място и погледна умолително Алгира:

— Но аз ти помогнах, спасих те… Би ли накарала чудовището си да се отдръпне малко?

— Не мога да го накарам да направи каквото и да било. Но мога да го помоля и да се опитам да го убедя. Той е разумно същество като теб и мен и има не по-малко силна собствена воля. А когато си науми нещо, инатът му е по-голям дори от моя. Но аз такъв си го харесвам — и Алгира почеса Риналу отстрани на главата, точно до огромното му жълто око.

— Какво знаеш за магията и вещиците? За мен самата това е нещо ново — с лека тревога призна тя.

— Ами всъщност ти си първата, която лекувам. Имаш късмет, че веднъж друг лечител спомена за състояние, подобно на твоето. От него разбрах какво се прави в такъв случай. Добре, че носех от това лекарство. То се извлича от една рядка билка и е безценно. Предназначението му е съвсем друго… Значи наистина си вещица?

Алгира се завъртя игриво пред невярващия му поглед:

— Да, защо? Не приличам ли?

— Твърде красива си за вещица!

Риналу не разбираше нито дума от разговора между хората, пък и той не го интересуваше. Но внимателно следеше реакциите на Алгира, всяка промяна в стойката на тялото и изражението на лицето й. И когато момичето смутено потрепна и бавно се изчерви, той възприе това като покана:

— Нещо лошо ли каза? Сега вече може ли да го изям? От битката с нерфолдите и тревогите около теб ужасно огладнях!

Алгира не издържа и избухна в звънлив смях, а сключените й от удивление вежди се изправиха. Опита се да успокои ужасения и все още не смеещ да помръдне човек:

— Мъничкият Риналу ли те уплаши? Но защо, та той е толкова добър. И муха не би наранил, нали Рин?

Драконът разпери могъщите си криле и разтърси врата си. После кимна с триъгълната си глава:

— Така си е. За какво ми е да убивам мухи, та те не стават за ядене. Някои други неща обаче… — и той с въжделение погледна към добре охранения лечител.