Сълзите на дракона

4. Говорещата с дракони

Бурята беше жестока. Алгира не помнеше друга такава. Двамата с Риналу бяха оставили далече зад гърба си пълния с вода кратер на вулкана Белманди. Тъмнината на нощта криеше под наметалото си огромните черни облаци и нищо не предвещаваше промяната на времето. Изведнъж застудя и след миг човек и дракон усетиха върху себе си влажните лепкави ръце на стихията. Още първите капки бяха толкова студени и тежки, сякаш самата природа не беше сигурна дали са течни или ледени. Вещицата потръпна недоволно и се сви в своята бързо подгизваща дреха. После някаква невидима сила разкъса тънката тъкан на небето и върху жадната земя се изля цял океан.

Риналу сякаш не летеше, а плуваше в проливния дъждовен поток. Тежестта на водата го натискаше надолу, а ураганният вятър го вееше като безпомощно есенно листо. Борбата с побеснелите вихри бързо изцеждаше силите на могъщия дракон и той започна да се уморява. Крилете му се мокреха и натежаваха все повече с всеки следващ мах. И той все по-трудно си поемаше дъх, защото дробовете му се пълнеха с влага при всяко вдишване. Недалече от него светкавица разкъса почернялото небе. Вещицата сериозно се разтревожи, защото беше виждала поразени от гръм огромни столетни дървета. И момичето, и драконът нямаха търпение да се измъкнат час по-скоро от разпенената вихрушка. Вече почти бяха стигнали до мястото на срещата със Салдемир. Но се налагаше веднага да прекратят опасния полет. Риналу тромаво се приземи, почти падна, близо до една борова гора. Игличките предлагаха съвсем скромна защита от дъжда, но поне стената от дървета донякъде спираше свирепия вятър.

Алгира искаше да накладе огън, който да стопли премръзналото й тяло и да изсуши мокрите й дрехи. По земята имаше в изобилие изпочупени от бурята клони и тя набързо домъкна няколко. За огнедишащият дракон нямаше да е никак трудно да превърне просмуканата с вода дървесина в пламтяща жарава. Зъзнещото момиче вече почти усещаше топлината с настръхналата си от студа кожа. Риналу обаче беше толкова изтощен, че веднага заспа. Дори не я изчака да свали седлото от врата му. Пронизващият вятър беше толкова силен, че свистеше дори в обтекаемото, създадено за полет тяло на дракона. И на вещицата не й остана друго, освен да се сгуши под крилото му, съвсем близо до горещото му туптящо сърце. Така, както правеше винаги.

— Събуди се! — Напрегнат непознат глас се опитваше да изтръгне Алгира от сладкия й унес. Тя тъкмо сънуваше някаква необикновено красива картина. През тучна зелена поляна с тихо ромолене лъкатушеше бистро поточе. Блестящото тяло на риба се изви във въздуха и плесна с опашка, завръщайки се във водата. Пойните птички безгрижно чуруликаха, заети да чистят и подреждат дългите пера на пъстрите си одежди. Весело бръмчаха пчели, понесли скъпоценния златен прашец на хиляди жълти тичинки, полепнали по мъничките им телца. Скрити във високата трева, невидими щурчета им пригласяха. Искрящо във всички цветове на дъгата, едно водно конче се завъртя любопитно около нея, после се стрелна нагоре в безоблачното небе. Топлото слънце нежно и почти неуловимо галеше голата й кожа с безкрайно дългите пръсти на лъчите си. Немирните багри, избягнали от нечия палитра, бяха накацали върху крилете на пърхащите пеперуди, които…

— Събуждай се вече! — Нетърпението в думите беше придружено с енергично, почти грубо разтърсване на рамото й.

Алгира объркано примигна, разтърка сънено очи и седна на земята. Огледа се наоколо, опитвайки се да си спомни къде се намира. Беше в пълна безопасност, надеждно защитена от кротко спящия до нея Риналу. Но не беше сама. В малката жива палатка, образувана от сгънатото крило на дракона, имаше още някой. В мига, в който осъзна това, вещицата се обгради в бледосин пашкул от защитна магия. Меката му светлина се разля наоколо и прогони дремещия мрак. Фигурата пред нея не помръдна, само отдръпна ръката си и едва доловимо се усмихна:

— Успокой се, не ти желая злото. Трябва да поговорим.

Алгира я изгледа недоверчиво. Непознатата беше най-красивата жена, която вещицата някога беше виждала, по-красива дори от майка й. Дълги, леко къдрави руси коси се спускаха по раменете й, покрити с наситено синя рокля. Ефирната дреха сякаш беше продължение на тъмносините й очи. Веднъж погледнал ги, човек вече не можеше да отклони взор и да разгледа останалата част от лицето й. Дори неугледната огърлица, изработена от различни по форма и размер сапфири, стоеше чудесно на грациозната й шия.

— Какво искаш? — в гласа на Алгира звънна метална заплаха. Тя свали магическия щит около себе си, но дясната й ръка остана протегната напред, готова да го вдигне отново. Пръстите на лявата й ръка напипаха дръжката на кинжала. Не можеше да си позволи наивна доверчивост — това можеше да й струва твърде скъпо. Опита се да проникне в чуждото съзнание, но се сблъска с непроницаема преграда. Мислите й объркано се залутаха и тя беше принудена да се откаже. Явно трябваше да се задоволи с това, което жената пожелаеше да й каже. Следващите думи на красавицата дори не се опитаха да приспят бдителността на вещицата.

— Трябва да говоря с теб преди драконът ти да се е събудил.

— Защо?

— Както вероятно си се досетила, аз също съм вещица. И не съм сигурна дали той няма да успее да прочете мислите ми.

Алгира настръхна и се наведе леко напред. Тялото й приличаше на голяма котка, приклекнала за скок.

— Какво толкова има в мислите ти, че не искаш драконът да ги узнае?

— Не ми е леко да ти го кажа, защото виждам колко си привързана към него. Но той трябва да умре. И най-добре е ти самата да го убиеш, докато още ти има доверие.

Лявата ръка на Алгира се стрелна напред и дългото острие на кинжала й замря на косъм от гърдите на новодошлата. Синеоката вълшебница дори не трепна.

— Смъртта ми нищо няма да промени. Драконът е много опасен и трябва да бъде убит. Може би си мислиш, че е покорен на волята ти? Може би се заблуждаваш, че си го опитомила? Но той е просто едно летящо и бълващо огън чудовище. И нищо не може да обуздае хищническия му нагон да убива. Вече се е хранил с хора и все някога ще продължи да го прави. Дори и да те слуша в момента, какво ще стане, ако загинеш? Или когато умреш от старост? Дотогава той ще е станал толкова голям и силен, че никой вече не би могъл да го убие. Обаче решението не е мое и аз не мога да го отменя. Сборът на вещиците беше свикан специално, за да разгледа твоя случай. А това се случва много рядко…

— Сбор? На вещици? — Алгира дори не подозираше, че има нещо, което би събрало няколко от тях на едно място. Според малкото, което знаеше за собствения си вид, вещиците бяха изключително саможиви и страняха от всички. Дори и една от друга.

— Да, разбира се. Нима не си чувала за него? Не мога да повярвам, че майка ти не ти е разказала нищо за нас. Ние с нея бяхме много добри приятелки. Не ми ли вярваш? Хайде, ела, последвай спомените ми.

Съзнанието на Алгира бе заслепено от неестествено ярки цветове. Сякаш някаква огромна дъга започна да расте, докато изпълни цялото небе. Но и тогава не спря, защото между цветовете й се раждаха все нови и нови дъги. Те пулсираха, преплитаха се и преливаха една в друга. Момичето падаше към тях, а пъстрите ленти я улавяха и играейки си, я подхвърляха помежду си. Ръцете й се превърнаха в огромни криле на пеперуда, а тялото й олекна, стопи се и после съвсем изчезна. Тя потъваше и се разтваряше в чуждото съзнание, докато напълно се изгуби в него. Цветовете постепенно избледняха и от тях останаха само белите нишки на тънки перести облаци. От млечната им пустош бавно изплува името й. Казваше се Вилтаяна и беше седнала на брега на голямо езеро. Тънкият воал на мъглата пред нея се сгъсти в силует и доби форма и размери. Това беше човек. И не просто човек, а някаква жена, протягаща ръка към нея. В лицето й имаше нещо смътно познато, от него лъхаше топлина и спокойствие. От кафявите ириси на искрящите й очи, като от малки семенца, започна да расте огромно разклонено дърво, изпълнено със спомени. Тази жена беше нечия майка. Беше Елертия, нейната собствена майка. Но не на Вилтаяна, а на нея, на Алгира. На вещицата, която говореше с дракони. Намерила отново себе си, тя бавно възвърна контрола над мислите и тялото си. После с мъка раздвижи безчувствените пръсти на изтръпналата си ръка.

— Как… какво беше… Какво беше това? — едва успя да промълви Алгира, взряла се в тъмния нощен свят вече със собствените си очи.

Вилтаяна направи изящен и в същото време небрежен жест с ръка:

— Това беше мой спомен за една среща с майка ти. Показах ти го, за да се убедиш, че можеш да ми вярваш. Както виждаш, ти далеч не си единствената, която умее да долавя чуждите мисли. И други могат да общуват без думи. Но по някаква причина ти си първата, която е успяла да говори с дракон. Или може би просто си единствената оцеляла достатъчно дълго, че да го направи. Но разбрах, че въпреки това, звярът наскоро се е нахвърлил и върху теб.

Макар да бе загинал още при първата им среща, старият учител Колхадон беше успял да посочи на Алгира начина за защита на мислите й. По-късно уроците на тайнствената пирамида в подводната пещера я преведоха по трънливия път на това познание. Идеята беше проста, но изпълнението й изискваше известни умения и опит. Трябваше да се научи да строи лабиринти в ума си и да улавя там във вечен плен любопитството на всеки нежелан нашественик. И тя се упражняваше с Риналу и Салдемир, а и с разни други хора, и се справяше добре. С течение на времето все по-успешно затваряше съзнанието си за чуждите мисли. Но ето че сега тази жена беше влязла в него и тършуваше там като в собствената си кухня. Все пак, Алгира се опита да се застъпи за дракона:

— Това не е честно! Тогава Риналу беше упоен и не беше на себе си. Той не помнеше нищо и дори не можа да ме познае.

— Не, това само показва колко опасен и непредсказуем може да бъде. Неслучайно никога досега човек не се е сближавал с такова чудовище. Но ако ти не можеш, или не искаш да го убиеш, ще го направим ние.

Алгира не издържа и избухна:

— Той не е чудовище! И няма да ви го дам! Владея могъща защитна магия и няма да ви позволя да го убиете!

— О, така ли? — вдигна вежда в престорено удивление Вилтаяна. Изобщо не изглеждаше впечатлена. — И колко дълго си мислиш, че ще можеш да се противопоставяш на силата на двадесет вещици? Kолко дълго можеш да задържиш тази защитна магия? И колко време ще успееш да предпазиш с нея нещо с размерите на дракон?

— Само десет удара на сърцето — смутено призна Алгира. Синеоката вещица явно четеше мислите й като отворена книга и нямаше смисъл да отрича. — Първият път магията едва не ме уби, но оттогава постоянно се упражнявам и ставам все по-добра. Скоро ще издържам повече! — разпалено добави тя.

— Виж, идването ми тук беше просто проява на добра воля. Искахме да ти обясним причините за решението си и да ти дадем време да се сбогуваш с дракона. Трябва да разбереш, че не може да му се има доверие, нито пък на твоите способности да го контролираш. Той представлява твърде голяма заплаха и не може да бъде оставен жив. Оказахте се близо до дома ми, затова на мен се падна задачата да те уведомя.

— Но това не е вярно, вие просто не го познавате… Няма ли нещо, с което да ви убедя…

Думите заседнаха в гърлото на отчаяната Алгира. Безпомощно вдигнатите й ръце останаха единственото й изразно средство, но и те не можеха да изпросят милост за Риналу. Изглежда обаче нещо трогна Вилтаяна, защото неумолимото й изражение се смекчи малко:

— Е, добре. В името на приятелството ми с твоята майка, съм склонна да ти дам шанс. Има един начин да докажеш на всички нас, че чудовището ти би могло да е повече полезно, отколкото опасно. Ако успеете да спасите хората от Лиргендул, аз ще говоря пред Сбора във ваша защита.

Самото споменаване на името накара Алгира нервно да потръпне. Още от дете се беше наслушала на какви ли не ужасни истории за това зловещо място. То беше разположено в труднопроходим високопланински район в южната част на кралството. Разправяха, че било обитавано от какви ли не смъртоносни твари и хищни растения. Дори и само в частица от историите да имаше зрънце истина, пак никой не би отишъл там доброволно.

— Не знаех, че там живеят хора — промълви Алгира, като безуспешно се мъчеше да преглътне.

— О не, скъпа моя, там не живеят хора. Там умират хора. Бързо и безболезнено, ако съдбата е благосклонна към тях. Бавно и в ужасни мъки, ако нямат този късмет. Там се намират най-големите диамантени мини на кралството. Престъпници и роби от цялата страна ден и нощ копаят тези безцветни и безценни камъчета. В пълен мрак дробовете им се пълнят с фин задушлив прах, който вече не можеш да изкашляш. Дори и най-големите изверги на света не заслужават подобна жестока участ.

— Искаш аз и драконът да рискуваме живота си, за да спасим някакви отрепки? — Ужасът в гласа на Алгира се смени с възмущение.

— Не аз, ти го искаш. Това е единственият начин да убедиш Сбора на вещиците, че звярът ти не е зъл. Че поне донякъде си го обуздала и покорила. Да помогнеш на красиво момиче да се изправи от калта не доказва нищо. Всеки би го направил. Но да влезеш в горяща къща, за да спасиш човек, пък бил той и убиец — ето това вече е достойно за уважение. Изведи хората от там и ми донеси някой по-голям диамант като доказателство за свършената работа. Направиш ли го, ще съумея да накарам останалите вещици да ви забравят поне за известно време. Аз живея недалеч от тук, на втория остров по течението на река Умтала. Ще те чакам там, но не злоупотребявай с търпението ми.

Вилтаяна отгърна края на драконовото крило и се промъкна навън. Макар бурята да си беше отишла, нощта все още беше студена и мокра. Мрачни гълъбовосиви облаци като гигантски похлупак покриваха земята почти до хоризонта. Само далече на изток бавно растеше една тъничка ивица розов полумрак. Утрото се събуждаше с плаха усмивка.

След миг синеоката вещица изчезна в тъмнината и след нея остана единствено затихващото чаткане на конски копита. И тревожното безпокойство, което беше вселила в душата на Алгира.

Риналу леко се размърда, изръмжа едва чуто и се събуди. Повдигна крилото си и погледна спящото момиче. После внимателно се изправи, направи няколко крачки и изтръска от себе си дъждовните капки и нощната влага. Хвърляйки през рамо последен поглед към Алгира, драконът тихо се издигна във въздуха и се отправи на запад в търсене на храна.

Вещицата всъщност не спеше. Но за първи път от толкова време тя беше доволна, че остава сама. Трябваше да успокои тревогите и да подреди напрегнатите си мисли, които се въртяха като подхванати от вихрушка есени листа. Предстоеше й тежък разговор с Риналу. А тя не беше готова. Не знаеше какво да му каже. Знаеше само, че никога не би могла да го убие. По-добре беше да си опитат късмета в Лиргендул, дори ако това струваше живота и на двамата. Накрая притисна колене към тракащите си от студ зъби и се помъчи да заспи.

Когато заситеният дракон се върна, Алгира вече беше станала и го чакаше. Небрежно и някак между другото спомена, че й се иска да отскочат до някоя диамантена мина. После се постара да затвори съзнанието си пред не особено настойчивите му въпроси. За първи път го лъжеше и усещането за вина я изгаряше отвътре. Но не му каза кой и защо бе поискал този дълъг и опасен преход. Вместо това го убеди, че изведнъж са й притрябвали украшения. Че става дума за нейна прищявка, с която се беше събудила.

— Мислех, че нямаш търпение да се срещнеш с Лиандра и Салдемир. Ако толкова много харесваш скъпоценности, защо не задържа тези, които Съветникът ти даде? И откога тези блестящи дрънкулки станаха толкова важни за теб? — недоумяваше Риналу.

Леката влага, премрежила тъжния й поглед, нарушаваше образа на разглезено момиченце, но драконът не забеляза. Не умееше да чете емоциите по човешките лица. Нито пък разбираше речта на хората. Затова и не улови смисъла на думите й, прошепнати тихо на глас:

— Налага се да отидем, Рин. Трябва да спасим толкова много човешки животи. И живота на един дракон, който ми е особено скъп.

Далече на запад последните слънчеви лъчи обагряха в кралски пурпур заснежените планински върхове. Крясък на закъсняла птица огласи притъмнялото небе. Вече се стъмваше и беше крайно време да потърсят място за нощуване. Друг път настъпващият здрач ги заварваше на земята, запалили огън и уловили вечеря. И за двете обикновено се грижеше Риналу, макар че понякога и Алгира помагаше. Обаче откакто беше останала без лъка си, от нея нямаше особена полза като ловец. Днес драконът бързаше да достигне до Лиргендул. Той твърдо беше решил да намери мината преди падането на нощта.

Първият летящ звяр ги нападна напълно неочаквано. Вероятно се беше промъкнал някъде отдолу и отзад, защото Алгира въобще не го видя. Просто подскочи и едва не падна от седлото си, пронизана от остра болка в крака. Отне й няколко секунди, преди да осъзнае, че не тя беше ранена, а драконът. Беше почувствала болката му като своя. Защото в този момент съзнанията им се бяха слели в едно и двамата споделяха емоциите и усещанията си. Уплашените й мисли се разбиха като разпенени вълни в неговите, останали непоклатими като скала. Риналу беше всевластният повелител на небесата и не се плашеше лесно. Пък и раната не беше сериозна и само го раздразни. Докато разтревоженото момиче се опитваше да разбере какво става, той размаха мощната си опашка, както човек гони нахална муха. И едва тогава вещицата успя да мерне с ъгълчето на окото си тъмното тяло, което се запремята пречупено към земята.

Втория път изчадията не успяха да изненадат дракона. Кървавочервените им очи блестяха в мрака като живи въглени. Сега вече Алгира успя да ги разгледа по-добре, докато се гърчеха в пламъците на огъня му. Тя никога не беше виждала нещо подобно. Нито пък беше слушала разкази за такива твари. Вероятно, защото никой досега не бе оцелявал от срещата си с тях. Чудовищата приличаха на гигантски черни щъркели и момичето реши да ги нарече «щръкловища». То потръпна при мисълта какво би се случило с него, ако ги беше срещнало само.

Скоро обаче се наложи драконът да приеме летящите си врагове по-сериозно. Когато се оказаха обкръжени от десетина крещящи и щракащи с челюсти гадини, Риналу се принуди да изостави небрежното си отношение към тях. Той разсече два хищника с крилете си и подпали още един. Тогава щръкловищата рязко смениха тактиката си. Започнаха да го разсейват с лъжливи единични атаки отгоре, докато останалите вкупом нападаха уязвимия му корем. Драконът опита да се спусне ниско над земята, но теренът се оказа твърде неравен за такава маневра. Принуден да се откаже, той се устреми нагоре, като не спираше да изпепелява чудовищата. Алгира също успя да убие едно и да отблъсне друго със защитната си магия. После създаде голямо кълбо около други две и го сви като гигантски юмрук, кършейки крилете им. Опитваше се да използва силите си пестеливо, защото знаеше, че няма да й стигнат за дълга борба. А не беше ясно колко още гладни гърла дебнеха в тъмнината.

— Рин, много се уморих. Не мога повече. Хайде да се махаме от тук! — примоли се след малко изтощената вещица.

Яростните атаки принудиха дракона да се съгласи с нея. Той се издигна стръмно нагоре в нощното небе, поръсено с диамантения прах на хиляди искрящи звезди. Толкова бързо и толкова високо, колкото зверовете не можеха. Двамата си отдъхнаха едва когато опасността остана далече назад.

— Ще се върнем утре сутринта! — уверено заяви Алгира, сякаш забравила едва преживяната смъртна опасност.

— Ами щръкловищата? — опита се да я приземи Риналу.

— Никой хищник не е активен през цялото денонощие. Щом ловуват през нощта, значи през деня спят — усмихна му се тя.

Драконът не искаше да я тревожи, но определено не споделяше нейния оптимизъм. Самият той беше нощен хищник и чувствителните му към топлината очи не оставяха никакъв шанс на плячката да се скрие. Но това не му пречеше да ловува успешно и през деня. Много пъти го беше правил, особено когато беше гладен. Вещицата знаеше всичко това, но изглежда беше решила да го пренебрегне. Явно за нея беше много важно да стигнат до мината. И макар да не знаеше точно защо, драконът прие решението й. Надяваше се само тя да е права за щръкловищата, както беше права за толкова много други неща.

В зората на следващия ден двамата се издигнаха над голите скали на Лиргендул. Чудовищата от миналата нощ навярно спяха в леговищата си, защото нищо не помръдваше в безоблачното небе. Алгира беше свикнала с пълноводните реки и тучните поляни на родния си край, и липсата на вода и растителност я потискаше. Тя обичаше дъхавите билки и бистрите езера, а гостоприемството на зелените дъбрави почти беше заменило дома й. Но под крилете на описващия широки кръгове дракон преминаваха единствено стръмни сипеи и остри зъбери. Никъде не се виждаха следи от човешка дейност. Момичето се обнадежди малко, когато прелетяха над една отдавна изоставена дървена къща, полуразрушена под тежестта на годините. Недалеч от там, на един полегат склон, имаше малка горичка, превърната в сечище. Някога тук бяха работили много хора, но тези времена отдавна бяха отминали. Между дънерите на отрязаните дървета се издигаха стройните стволове на млади борове.

Дори острото зрение на Риналу едва различи входа на диамантената мина. Той кацна съвсем близо до него, но Алгира продължаваше да не го вижда.

— Какво става, защо се отказа да търсиш мината?

— Защото смятам, че я открих! — зъбатите челюсти на дракона се разтеглиха в доволна усмивка.

— Това? Но това е просто една грамадна скала… — сбърчи момичето вежди.

— …под която се подават кости от човешка ръка! — довърши Риналу тържествуващо. — Някога тук е имало проход, но после нещо се е случило. И тази канара е смазала някакъв беглец, който не е успял да се измъкне.

— И видя това толкова отдалече? Какво невероятно зрение! Как ми се иска и аз да имах очи като твоите.

— Но нали ги имаш? — искрено се изуми Риналу. — Точно както имаш крилете, опашката и всичко останало от мен.

— Знаеш ли колко си прав? — чаровно му се усмихна Алгира и се опита да го погали, като за малко не се поряза в острите ръбове на бронираните му плочки. — Почти толкова, колкото си и люспест.

После се наведе да разгледа костите, белеещи се под каменната преграда.

— Според теб какво е затрупало входа? Земетресение, или може би свлачище? Но тогава вероятно хората тук са загинали? Няма как да им помогнем, ако са вече са мъртви. Можеш ли да разбереш преди колко време е станало? Защото ако е било скоро, значи може да има оцелели?

Понеже драконът мълчеше, Алгира вдигна един клон и го размаха под носа му.

— Щом всичко твое е и мое, може ли да използвам «нашето» огнено дихание? Би ли ми запалил това? Ще вляза да поогледам, но няма да се бавя.

Риналу неуверено издиша слаб, почти невидим огън. Боеше се да не подпали момичето. Дървото беше още влажно от утринната роса, но това нямаше значение. Просто му отне съвсем малко повече време, преди да пламне. Вещицата го протегна пред себе си и се опита да се провре през тесния процеп, останал между срутената скала и стената на тунела. Факлата й пречеше и тя я захвърли навътре в мината. Освободила и двете си ръце, Алгира заизвива дългото си тяло като змия между камъните. Мястото беше съвсем малко, но тя все пак успя да се вмъкне.

Посрещна я мрачната гледка на овъглени дървени подпори и отдавна ръждясали инструменти. Младата жена грабна горящия клон и го вдигна нагоре. Опита се да освети тъмната шахта, която се спускаше стръмно надолу към самото сърце на диамантената мина. Бледата светлина на факлата разкри безразборно захвърлени лампи. При вида им Алгира едва сдържа радостния си възглас и веднага запали една. Чак сега забеляза притаилите се в сенките плетени въжета, започнали вече да гният. Жалките останки от плетени кошове, някои още пълни с откъртени камъни, разказваха за непосилния труд на работниците. От тях самите обаче нямаше и следа. Озадачена и обезпокоена за съдбата им, Алгира продължи да се спуска все по-надолу. Късче замразена светлина улови колебливия пламък на фенера и игриво проблесна в отговор. Беше едно от искрящите камъчета, заради които бяха загинали толкова хора. Вещицата прибра диаманта в малка торбичка, висяща на кръста й. Ако не можеше да спаси миньорите, поне щеше да убеди Вилтаяна, че двамата с Риналу са били тук и са опитали. Вече имаше с какво да откупи живота на приятеля си.

Останал сам, драконът недоволно изгледа каменната стена, която го разделяше от Алгира. После удари с мощната си опашка по тежката скала. Тътенът отекна в околните склонове и се върна обратно с подигравателен кикот. Риналу обаче не се отказа и отново замахна. Не смяташе да оставя момичето самичко в пълната с опасности мина. Озъбените хребети продължиха да се надсмиват над безплодните му усилия. Канарата беше твърде масивна и той не можеше да я разбие. Тя помръдна едва-едва и се слегна надолу, като напълно препречи тесния процеп, през който се беше промъкнала Алгира.

Глухото стенание на планината проникна дълбоко в недрата на земята. От тавана на пещерата се посипаха камъчета и накараха сърцето на момичето уплашено да се свие. Тъничката струйка светлина, която успокояващо се процеждаше някъде далече назад, изведнъж изчезна. Тъмните сенки, хвърляни от пламъка на миньорската лампа, се разлюляха и затанцуваха неумело по грубо издяланите скали. Но това не беше предизвикано от раздвижване на застоялия въздух. Просто ръката на Алгира, здраво стискаща светилника, леко потрепери. Мислите й едва си пробиха път през дебелата каменна стена.

— Рин, какво стана? Ти ли направи нещо?

— Мисля, че да! — виновно призна драконът. — Не обичам да те изпускам от поглед. Имаш навика да се забъркваш в неприятности, докато не те гледам! — опита се да се оправдае той. — Исках само да дойда при теб. Какво ще правим сега?

Алгира мълчеше. Той би предпочел тя да му се скара, да му каже колко много е сгрешил, но че няма страшно, защото тя все ще измисли нещо. Копнееше за топлите й успокояващи мисли. Каквото и да е, само да не да мълчи така. Защото това нейно мълчание го наказваше по-силно от всяка дума. И го плашеше повече от всяка опасност. Той неистово заудря с опашката си по каменната стена, но от това тя само се намести още по-плътно.

— Кажи ми какво да направя? — отчаяно изръмжа Риналу.

— Ще… ще вляза по-навътре… Може би някъде там има друг изход.

Алгира полагаше неимоверни усилия да овладее ужаса си. Беше затворена дълбоко под земята заедно със стотици мъртъвци. И щеше да слезе още по-надолу, въоръжена само с колебливата светлинка на старата лампа в ръката си. Стори й се, че усеща как тежестта на милионите тонове скала над главата й я смазва и я превръща в песъчинка. В неотделима част от планината. Беше погребана в мината, все още жива, но вече обречена. Дишаше бързо и на пресекулки, но все по-плитко и задъхано. Тя направи нова крачка и в самия край на сумрачния кръг, който фенерът изтръгваше от тъмнината, видя масивна черна скала. Нещо запречваше пътя й напред. Не можеше да се върне, но не можеше и да продължи. Момичето едва сподави надигащия се в гърлото му писък. Напрегнатото му до краен предел съзнание беше доловило някакво ново и непознато присъствие. Нещо се беше събудило в мрака.

— Рин, тук има някой…

В дъното на пещерата, подобно на разцъфващо кървавочервено цвете, се отвори огромен ирис. Ако по големината на окото можеше да се съди за размера на животното, то съществото пред Алгира беше поне два пъти по-едро от Риналу. Тя замръзна на място, неспособна дори да издиша. Въздухът в гърдите й стана гъст и тежък и започна да я задушава. Непослушната й ръка, сякаш превърнала се в оловна, едва не изпусна лампата. С треперещи от уплаха крака, тя бавно отстъпи назад. После се обърна и побягна, преследвана по петите от шума на стържещи един в друг камъни.

Риналу се отказа от безполезното блъскане с опашката. Вместо това удави канарата с всепоглъщащите пламъци на драконовия си огън. Езиците им се заизвиваха във всички посоки, опитвайки се да пробият скалата, да я изпепелят и да я превърнат на прах. Скоро тя се нагорещи и дори започна леко да пука, но все така неумолимо затваряше изхода на мината. Крилете на дракона унило увиснаха, а дългата му шия безпомощно клюмна надолу. Нямаше какво друго да направи.

Когато Алгира достигна до края на тунела, нагорещената каменна стена леко светеше в мрака на пещерата. Някъде далече зад нея се разнесоха тежки стъпки. Все още не съвсем уверени, те бавно приближаваха. Нещо с мъка провираше огромното си тяло през тесния тунел. Без особена надежда на успех, вещицата повелително протегна ръка към парещата канара, препречваща пътя й навън. Не знаеше дали щеше да се получи, просто нямаше какво друго да направи. Призова магията и тялото й леко потръпна, когато силата послушно премина през него и удари скалата.

Риналу невярващо гледаше как нажежената до преди миг каменна плоча изстива и се покрива със скреж. Стелещата се над земята влага, изпарена от драконовото му дихание, се превръщаше обратно в течност при допира си до изстудената земя. Водните струйки, впили тънките си, но силни пръсти в пролуките на скалата, замръзваха пред очите му.

— Продължавай да гориш преградата! — едва долови драконът молбата на момичето.

— Вече опитах, но няма никаква полза. Камъкът не гори.

— Продължавай! Докато бях в кратера на вулкана Белманди, за да скрия яйцето, научих нова магия. Създаването на огън е много трудно и изтощително. Пък и ти вече го умееш. Затова реших да овладея замразяването. То се оказа значително по-лесно, защото вместо да създавам топлина, аз я отнемам.

Драконът стовари жарката си огнена дъга върху скалата. Яростната струя заля масивния монолит като бушуващо море. Оказала се между две могъщи стихии, огромната канара простена леко и не издържа. Изгаряна отвън от вулканичния огън на Риналу и замразявана от ледената магия на Алгира отвътре, тя се пропука. Няколко по-големи и стотици по-малки процепи зейнаха в плочата, докато тя бавно се рушеше от разликата в температурите и собствената си тежест.

— Отдръпни се от изхода! Махни се от там, бягай, излети… — мисълта на Алгира никога не беше звучала по-повелително. А в следващия момент внезапно замлъкна.

Разтревожен и объркан, Риналу се подчини. Издигна се над земята, без да отделя поглед от натрошената скала, затваряща края на тунела. Изведнъж тя се пръсна на хиляди отломки. Във всички посоки се разлетяха камъни, изхвърлени с такава сила, сякаш бяха безтегловни песъчинки. Гъсти кълба прах и пепел се издигнаха във въздуха като от изригването на вулкан.

Един огромен дракон, по-тъмен и от най-беззвездната нощ, се подаде от мината. Досега мракът на пещерата бе крил истинските му размери, но навън той приличаше на сянката, хвърляна от хълм. Измъкнал се на свобода, звярът разпери крилете си и те изплющяха като корабни платна. Опитваше да изяде Алгира и почти беше успял, защото тя вече беше в устата му. Свила се, доколкото й беше възможно, вещицата се беше обградила с малък купол от защитна магия. Бледосиньото кълбо изглеждаше толкова тънко и крехко, че беше цяло чудо как задържаше отворени гигантските челюсти. Черното чудовище нетърпеливо стисна зъби и строши един от тях в плячката си. Но и защитният воал на вещицата избледняваше все повече и повече. Нямаше да издържи още дълго.

Риналу сви крилете си плътно до тялото и се устреми към врага като сияйно лазурно копие. Докато падаше като камък надолу, той избълва яркожълта огнена струя по дясното крило на звяра. После протегна напред острите си нокти и с все сила ги заби в лявото крило, а дългите му зъби потърсиха гърлото на неприятеля.

Внезапната му атака имаше успех. Изненаданото чудовище завъртя глава назад и изпусна малката си хапка. Риналу с облекчение проследи как Алгира се изтъркаля невредима настрани. Още замаяна, тя се опита да се изправи. Но сега самият той беше в опасност, защото въобще не можеше да се сравнява с великана под себе си. Освободил гигантската си паст, антрацитеният звяр щракна с челюсти съвсем близо до крилото на Риналу. След миг огромната му опашка се стовари върху малкия син дракон.

Първо очите, а после и цялата глава на черния дракон се покриха със скреж. Дебела ледена кора скова движенията на крилете му и в миг ги превърна в безпомощно увиснал баласт. Тежестта им притисна звяра към земята. Но тук силите на младата вещица свършиха. Напълно изтощена, тя нищо повече не можеше да направи.

— Бягай, Рин! — отчаяно изкрещя Алгира в съзнанието му. — Изобщо не трябваше да се връщаш.

Приятелят й лежеше неподвижно на земята. Едното му крило беше неестествено подгънато под тялото, а другото се протягаше към момичето, сякаш молейки го за помощ. Черният дракон енергично отръска леда от себе, а предната му лапа притисна Риналу към голата скала. Челюстите на чудовището бяха пълни с блестящи зъби, по-дълги от кинжала на Алгира, а вероятно и по-остри от него. Раззинатата му уста се насочи към главата на поваления противник, който все така не помръдваше.

Изгубила всякаква надежда, вещицата отчаяно изкрещя в съзнанието на огромния антрацитен звяр:

— Това ли е благодарността ти, задето те измъкнахме от плен? Нима ще изядеш този, който те спаси?

Момичето се молеше със сълзи на очи, но без да очаква отговор. Затова беше изумено, когато го получи.

— Мойлири е голяма и силна. Никой не й казва какво да яде.

Алгира се вкопчи в тъничката сламка на надеждата, опитвайки се да отложи неизбежното.

— Но… Мойлири също така е стара и мъдра, нали? Храна ще намериш навсякъде, обаче ако пощадиш живота на приятеля ми, ще ти дам едно драконово яйце.

Без да сваля тежката си лапа от Риналу, женският дракон завъртя глава към Алгира и я измери с огнения си поглед.

— Всички вие сте подли и лъжливи твари! Коварните човеци запалиха дървените подпори и затрупаха изхода на пещерата. Затвориха Мойлири в каменен капан. Жертваха другарите си, за да спасят себе си. Кажи ми, кое друго животно прави така?

Вещицата с тревога следеше Риналу, който се беше съвзел и безуспешно се опитваше да се надигне.

— Не всички сме такива. За съжаление си попаднала на най-лошите измежду нас. Но би било грешка да съдиш за всички хора само по тях.

— Но не бяха само те. Преди много лета срещнах една от твоя вид. И тя като теб можеше да говори с нас. Имах й доверие, а тя ме предаде и открадна още нероденото ми дете. Измамата е част от вас! Вие нямате чест и на думите ви не може да се вярва.

— Аз не те лъжа. И ако ми позволиш, ще ти го докажа. Само не наранявай приятеля ми.

Алгира извика в съзнанието си спомена за първия път, когато беше видяла драконовото яйце. Сякаш рисуваше, но не с четка, а с мисли. Трябваше да си припомни всеки детайл, всяка подробност. Само така сцената щеше да се получи жива и убедителна. Извлече от паметта си червената възглавница, жените, които я носеха, и огромната светла зала на Съветника. Постара се да не пропусне нито една завеса или гънка по килима. После добави и собствените си чувства и емоции, за да даде на картината душа. Накрая показа готовия образ на Мойлири. Задържа го в ума си достатъчно дълго, така че драконът да може добре да го разгледа.

— Но това е моето яйце! Познах го по извивките и петната по черупката. Ти си го откраднала!

— Не е вярно! Аз го взех от този човек, за да го скрия. Той поиска от мен да излюпя бебето ти, за да го превърне в свой роб. Да го използва като оръжие срещу другите хора. Но аз спасих яйцето ти. И ще ти го върна, ако ни пуснеш да си вървим.

— Не ти вярвам. Но все пак ще ти дам шанс да ми докажеш, че греша. Донеси ми яйцето и ще оставя приятеля ти да живее.

— Сама няма да мога. То е скрито на толкова непристъпно място, че само дракон може да го достигне.

— Тогава ми кажи къде е и аз сама ще си го взема. И не си и помисляй да ме излъжеш, защото запомних миризмата ти и…

— Знам, знам. Няма къде да избягам и навсякъде ще ме намериш! — с горчива тъга я прекъсна Алгира. После продължи:

— Яйцето е на такова място, че няма да успееш да го вземеш без чужда помощ. Има един много тесен проход и само човек може да премине през него. А никой човек не може да стигне до там, защото пътят минава през непристъпни скали. Единствено дракон може да прелети над тях. Двамата с Риналу сме единствения ти шанс.

— В такъв случай разговорът ни приключи. Вие не ми трябвате, ще си намеря друг човек.

Алгира леко се усмихна, опитвайки се да обуздае надигащото се в нея опиянение. Можеше да спечели, трябваше само да остане хладнокръвна и спокойна още малко. Мойлири започваше да й вярва и вече имаше шанс за спасение. Но надеждата беше коварен съюзник, който лесно можеше да я предаде във всеки момент. Вещицата обмисли следващите си думи много внимателно.

— Как? Аз съм единственият човек, с когото можеш да говориш. Който може да чуе мислите ти и да те разбере. И който не се опитва да те убие или да избяга с писъци, щом те зърне. Но дори да намериш друг, дори да успееш някак си да го убедиш, или заплашиш, той пак няма да ти е от полза. Защото само аз знам къде се намира яйцето. Без мен никога няма да го намериш. А аз няма да ти помогна, ако направиш нещо на Риналу.

— Е, добре. Ти ще си човекът, но защо е нужно той да е драконът? Не съм се хранила доста отдавна и все още съм слаба. Но след като го изям, ще възстановя силите си. После двамата с теб ще отидем да вземем яйцето. Аз съм много по-голяма, по-силна и по-бърза от него. Каквото може той, аз го умея по-добре. Съюзи се с мен и заедно ще бъдем непобедими.

Алгира не отговори веднага, за ужас на Риналу, гърчещ се под тежката лапа на Мойлири в напразни опити да се освободи. Тя почти физически усети раздиращата ума й болка от уплашения му писък.

— Думите ти са мъдри. И би трябвало да те послушам. Но има нещо, което не разбираш. Той ми е приятел. Спасявала съм живота му много пъти и той неведнъж е спасявал моя. Вярвам му така, както вярвам на себе си. Никога не бих могла да го предам, както и той никога не би ме изоставил. Така че ще трябва да ти откажа. Изборът, който лежи пред теб, е много прост — довери ни се, или ни убий. Съдбата ни ще бъде еднаква.

След кратко колебание Мойлири отстъпи от гърдите на Риналу и бавно се отдръпна от него, сумтейки недоволно:

— Защо ли си мисля, че ще съжалявам? Но добре, съгласна съм. Донесете ми яйцето и може би ще променя мнението си за хората. Знам със сигурност, че ще променя мнението си за теб.

Риналу неуверено се изправи и с нестабилна походка се насочи към Алгира, без да поглежда назад. Едва след като погали огромната му триъгълна глава и огледа раните му, вещицата отвърна:

— Ще ти върнем яйцето, разбира се. То ти принадлежи и би било просто несправедливо да не го направим. Но и на нас не ни е лесно да ти се доверим. Какво ще ти попречи да ни убиеш, щом го получиш? Затова ти предлагам компромисен вариант. Ще ти го донеса, както обещах, но сама. Така няма да рискувам живота на приятеля си. И не сега, а след петдесет лета. Вие, драконите, живеете хиляди години и за теб това ще е само миг. Но моят живот вече ще е към края си. И ако тогава все още желаеш смъртта ми, просто ще ме отървеш от бремето на старостта.

Мойлири гледаше момичето и дракона, щастливи просто от това, че бяха отново заедно. През пепелта на омразата и болката от предателството тя смътно долови чуждата радост. Сърцето й трепна, спомнило си отдавна забравеното усещане да принадлежиш на някого и някой да ти принадлежи. Да споделяш с друг болките и радостите, вместо да ги посрещаш сам.

— Преди много време една от вашия вид открадна яйцето ми. Кой би помислил, че някой ден друга ще ми го върне? Така да бъде, ще ти дам исканата отсрочка. Може би ще съумеем да използваме времето, за да се научим да си вярваме. И ако това се случи, може би ще ми върнеш яйцето по-рано. Но ако не го получа, искам да знаеш, че не само приятелят ти, но и много други хора ще платят цената. Пази живота си добре, вещице, защото ако нещо се случи с теб, няма да има пощада. Никой не може да лъже Мойлири безнаказано.

Алгира сухо преглътна, представяйки си опустошението, което грамадният дракон можеше да причини. Огнедишащото чудовище лесно можеше да изпепели село, или дори малък град. И нямаше какво да го спре. Но тя поне можеше да опита.

— Бих искала да те помоля за още нещо. Този район е пуст и ненаселен, и хората рядко идват тук. Дали не би се съгласила да останеш в Лиргендул и да се храниш с големите летящи твари? — вещицата се помъчи да нарисува щръкловище в ума си.

— Ха, та те са любимата храна на Мойлири. Предполагам, че и приятелят ти би ги харесал на вкус, след като веднъж ги опита. Бързи са, но не колкото дракон, разбира се. Надявам се добре да са се размножили докато ме нямаше, така че да ми стигнат за доста време. Но след това нищо не обещавам. Ако искаш да предпазиш човеците, просто им кажи да не стъпват тук.

— Мисля, че мрачната слава на това място ще го направи вместо мен. А ще ми кажеш ли какво се случи с тези, които бяха затворени в мината? Роднините им имат право да знаят каква е била съдбата им.

— Онези с блестящите брони, които пазеха отвън, изгориха дърветата и затрупаха входа на пещерата. Какво е станало после с тях — не зная. Но се съмнявам да са се спасили, твърде малки и слаби бяха. Другите, които дълбаеха вътре, изядох един по един. Накрая свършиха и понеже не можех да се освободя, реших да заспя. Не ме гледай така осъдително. Не искай от мен да се чувствам виновна, че се храня с хора. Аз съм хищник и те бяха моя плячка.

Алгира засрамено наведе глава.

— Прости ми, не исках да те обвинявам. Ти не си чудовище. Вие сте създания на огъня и светлината. Различни сте от нас, живеете векове и трупате мъдрост. Ние, хората, сме истинските чудовища. С безсмислените си вражди, с гибелните си войни, с унищожителната си омраза.

— Не всички хора са зли, както и не всички дракони са мъдри. Ти също си дете на огъня. Той не се вижда отвън, но гори като малко слънце в сърцето ти. И драконът ти го е почувствал, иначе не би те приел.

Главата на Мойлири нетърпеливо се завъртя насам-натам, докато ноздрите й душеха въздуха. Острото й обоняние долови миризмата на едно от убитите щръкловища. Все още твърде слаба, за да полети, тя се запъти натам, кършейки клони и събаряйки дървета. Скоро могъщото й туловище изчезна в близката горичка. След нея останаха само шумът от стъпките и поклащането на върхарите.

Летяха по-бавно от обикновено. И полетът на Риналу не беше съвсем гладък. Макар че се стараеше да го прикрие, драконът изпитваше болка. Той не успяваше да разгъне докрай нараненото си крило и се накланяше настрани при всеки мах с него. Накрая успя да открие възходящо въздушно течение и блажено се отпуска в ласкавите му прегръдки. За да се отърве от въпросите на разтревожената Алгира, той на свой ред я попита:

— Откъде беше толкова сигурна, че яйцето е на Мойлири?

— Ами всъщност — не бях. Но когато разбрах, че това пред нас е женски дракон, ми мина тази мисъл. А и продължителният й престой под земята обясняваше защо не го е потърсила досега. Имаше доста добър шанс да е нейно. Освен това се надявах на майчинския й инстинкт. Тя можеше да поиска яйцето, дори ако друг дракон го е снесъл. Борех се за живота ти и само това измислих. Нямаше какво друго да й предложа.

Риналу се чудеше как да повдигне болезнения въпрос и накрая по драконовски заби нокът в раната:

— За един много дълъг момент ми се стори, че обмисляш предложението на Мойлири да ме смениш с нея.

Неприсъща за Алгира лукава усмивка се плъзна по устните й:

— Тъкмо това целях. Не можех направо да й откажа, трябваше да изглежда, че се колебая. Иначе рискувах да я обидя.

— А защо все пак не прие? Тя наистина беше по-добрият дракон.

— Ама ти, сериозно ли? Всичко, което й казах, беше истина. Нашето приятелство е много по-важно за мен от това колко бързо летиш, или какъв товар можеш да носиш. И животът ти ми е по-скъп от моя собствен. Бях убедена, че вече си го разбрал. Пък й не искам да заспивам всяка нощ, чудейки се дали няма да се събудя сам-самичка в огромния й търбух. Ние с теб не се делим, забрави ли? Освен, ако не решиш да ме изядеш някой ден…

Риналу завъртя назад голямата си глава и огледа критично момичето, обкрачило шията му:

— Твърде малка си за основно ястие. Но пък бих могъл да те запазя за накрая.

Тя се пресегна и с престорено недоволство го удари по носа, а той страдалчески се намръщи, сякаш наистина го беше заболяло. После и двамата прихнаха да се смеят. За един кратък миг се почувстваха щастливи.

Лесно намериха острова на Вилтаяна, сгушен в един завой на широката река. Вещицата ги чакаше на потъналия в зеленина бряг. Никъде не се виждаше мост, само една малка лодка, привързана за тесен дървен пристан. Чакълеста пътечка, покрита с високо избуяла трева, водеше до занемарена схлупена къщурка. Тя изобщо не приличаше на жилище, в което изисканата красавица би живяла.

Риналу меко се приземи и легна на земята, като не сваляше поглед от двете жени. Макар че Алгира явно имаше доверие на непознатата, драконът винаги беше нащрек в присъствието на чужди хора.

Вилтаяна внимателно разглеждаше диаманта на слънчевата светлина, търсейки скрити дефекти в него. Тя разсеяно изслуша разказа на Алгира.

— Всички там отдавна бяха мъртви. Никого не успяхме да спасим, но ти донесохме това малко камъче като доказателство, че сме били там и сме опитали да помогнем.

Понеже Вилтаяна продължаваше да мълчи, Алгира не се стърпя и наруши тежката тишина:

— Това ли беше? Сега свободни ли сме? Сборът на вещиците ще ни остави ли на мира?

Вилтаяна се насочи към брега на реката и небрежно подхвърли през рамо:

— О, на твое място не бих се притеснявала толкова за Сбора. Той е загубил доста от някогашното си могъщество. Останала е една жалка сбирщина от дърти стари вещици, които се интересуват главно от билки и отвари. Независимо от прозвището си, те далеч не са толкова вещи в използването на магията, колкото ние с теб. Не, за вас с дракона обикновените войници са далеч по-опасни.

И преди Алгира да проумее какво имаше пред вид отдалечаващата се вещица, едно тежко копие се заби в крилото на Риналу. Драконът едва успя да го разпери, за да се предпази с него. Миг по-късно второ копие изсвистя нагоре, отклонено този път от защитната магия на вещицата. После обезсилено тупна на земята, вече неподвижно и безвредно.

Две малки корабчета се приближаваха по реката отляво и отдясно на острова, затваряйки пътищата за бягство. Гребците мощно тласкаха лодките напред под устремния барабанен ритъм и яростта на свистящите камшици. Екипажите трескаво опъваха дебелите тетиви на огромни арбалети, приготвяйки ги за нова стрелба. А няколко човека почистваха палубите от последните маскировъчни клонки, които така успешно ги бяха прикривали досега. Бяха твърде далече и огънят на дракона не можеше да ги достигне. Алгира насочи цялото си внимание към по-близкия кораб. Скова го в дебел лед и го обездвижи напълно. Греблата му останаха неподвижно забити в замръзналата вода около него. По-безпомощен и от бръмбар по гръб, той се понесе надолу по мудното течение на реката. През това време обаче хората на втория кораб завършиха зареждането на страшното си оръжие. Острият връх на нова гигантска стрела стърчеше застрашително над борда и търсеше сърцето на Риналу.

Без да губи време, Алгира покри и двамата с бледосиния купол на защитната си магия. После тревожно огледа прободеното крило на дракона. Той беше захапал дръжката на копието и се опитваше да го изтръгне от себе си, но безуспешно. Широкото и леко назъбено острие, подобно на брезово листо, беше създадено да пробива и разкъсва. Врязало се дълбоко в страшната рана, то не можеше да се върне назад въпреки неистовото дърпане на Риналу.

— Чакай, спри! Така няма да стане! — извика му тя.

Когато той неохотно се подчини и замря, вещицата се мушна под блестящото му тяло и изтегли копието навътре и надолу през дупката в крилото. После я запуши надве-натри с треви и листа, като се опитваше да не гледа шуртящата синя кръв.

— Как си? Ще можеш ли да летиш така? — с тревога попита тя.

— Чакай да помисля малко… Не, не ми помагай, сам ще се сетя. Хм… Добре де, само малко ми подскажи — ти би ли могла да тичаш, ако единият ти крак е навехнат, а в другия зее голяма дупка?

— Ако не си разбрал, опитват се да ни убият. Съзнавам, че вината за това е моя, но няма нужда от сарказъм. Не знам колко още ще мога да ни пазя.

Сложила тънкия показалец върху китката си, Вилтаяна отмерваше времето с ударите на сърцето. Когато преброи до дванадесет, в погледа й блесна сляпа ярост. Тя махна с ръка към войниците и натегнатата до скъсване тетива на тежкия арбалет с облекчение се отпусна. Освободеното копие с тихо бръмчене се насочи към все по-изтъняващият синкав щит, пазещ ранения дракон.

Лицето на Алгира, измъчено от усилието да поддържа защитната магия, се озари от плаха усмивка. Малката й хитрост се беше оказала неочаквано успешна. При първата им среща Вилтаяна я попита колко дълго може да пази Риналу. Тогава на Алгира никак не й се искаше да отговаря. Но се почувства принудена, потъваща в тези безкрайно дълбоки сини очи. Затова каза «десет удара на сърцето». Не можеше да не отговори и нямаше как да излъже тази, която четеше мислите й. И все пак се опита да скрие истината. Ударите, за които говореше Алгира, бяха не на човешко, а на драконово сърце. А малцина знаеха, че то беше устроено доста по-различно. По време на полет или при преследване на плячка сърцата на драконите ускоряваха неимоверно своя пулс. Това даваше на крилете им силата, необходима да държи масивните тела във въздуха. Но при покой драконовите сърца биеха три пъти по-бавно от човешките. Когато не летяха, огнедишащите чудовища почти спяха. Така че Алгира можеше да поддържа защитната си магия тройно по-дълго, отколкото смяташе Вилтаяна.

Острието на копието не успя да пробие магическия щит на вещицата. Той все още беше достатъчно здрав. След като отрази новото нападение, тя веднага свали защитата си, защото вече започваше да се уморява. После задърпа Риналу към левия бряг на острова. В тази посока пътят към свободата им беше открит. Когато стигнаха до самата река, драконът проумя плана на вещицата и категорично поклати глава.

— Само това ли успя да измислиш? Аз не мога да плувам!

— Хайде, ще минеш по дъното. Едва ли е много дълбоко.

— Дълбоко е! — не се съгласи Риналу, вперил нервен поглед в ленивите талази.

Алгира успокояващо прегърна огромната му глава, както беше правила толкова пъти досега. Спечелената отсрочка бързо изтичаше. Тласкан от ритмичните удари на греблата, корабът се насочи към тях, заобикаляйки острова. Стрелците му отново подготвяха ужасяващия си арбалет за стрелба. Озарена от спасителна идея, вещицата протегна ръка към водата и наоколо запрехвърчаха ситни снежинки. Тънка коричка от скреж се простря през реката чак до отсрещния бряг. С леко скърцане и пукане тя започна да се разширява и удебелява, образувайки здрав леден мост.

Драконът недоверчиво стъпи върху замразената повърхност. Като пляскаше с криле, за да намали натоварването върху млечнобялата пътека, той се насочи към близката суша. Алгира го следваше, като зорко следеше настигащият ги кораб. Когато екипажът му завърши приготовленията си, те изстреляха още едно копие по Риналу. Вече на края на силите си, вещицата нямаше как да го спре. Но успя да го отклони малко, така че то прелетя над главата й и с тих плясък изчезна в реката.

Когато ноктите на дракона се забиха в песъчливия бряг, той нададе гръмогласен рев. Едва дочакало това, момичето се метна на дългата му шия и се намести в седлото си. Хвърляйки прощален поглед през рамо, Риналу се затича по сухата земя. Всяка следваща крачка го отдалечаваше все повече от гибелната засада на малкия остров.

— Нали знаеш, че не мога да надбягам кон? — попита той след малко, като проверяваше за пореден път дали някой не ги преследва.

— Но на кораба нямаше коне, Рин, само хора. А от тях си по-бърз, нали?

Тъй като никой не ги гонеше, след час спряха да бягат. Алгира свали седлото на Риналу и се зае да лекува раната на крилото му. Почисти я, доколкото можа, и я наложи с листа. Колкото и да търсеше, не успя да намери никакви лековити билки в сухата степ. Добре поне, че кръвта беше спряла да блика и беше засъхнала в тънка синя коричка. Момичето внимателно прегледа и следите от битката с Мойлири. Тя със задоволство установи, че раните бяха почти зараснали, а някои напълно бяха изчезнали.

— Нали знаеш, че всичко това е излишно? До утре сутринта няма да е останал дори и белег за спомен. Ще съм напълно здрав.

— Разбира се, че ще си. Заради грижите, които полагам за теб. Сега стой мирен още малко.

Риналу недоволно изпръхтя.

— Всички тези грижи просто прикриват чувството ти за вина. Кажи ми какво те мъчи. Чувствам, че нещо ти тежи, а не искаш да го споделиш. Мислите ти са тревожни, но не ме допускаш до тях.

Алгира безпомощно отпусна ръце:

— Ох, усетил си значи? Ама и аз съм една вещица — всеки чете ума ми като отворена книга! — укори тя себе си, а не любопитството на Риналу.

— Какво значи «всеки»?

— Ами ти, както и онази ужасна жена, която се опита да ни убие — тъжно въздъхна момичето. После накратко му разказа за ултиматума на Вилтаяна.

— Съжалявам, че те излъгах за диамантената мина. На два пъти изложих живота ти на опасност, а дори не те предупредих. Решението засягаше и теб, и трябваше да го вземем заедно.

— Но ти рискува и собствения си живот. И го направи, за да ме защитиш. Нямаше как да знаеш за Мойлири, нито че Вилтаяна ще се окаже толкова зла.

— Все пак, трябваше да ти кажа. Но не само това ми тежи. Не ми харесва и начинът, по който използвах яйцето като разменна монета за живота ти. Направих го с лекота и без да се поколебая. Отначало търсех единствено начин да те спася. А после си помислих колко добре би било, ако можем да привлечем Мойлири на наша страна. От нея щеше да излезе могъщ съюзник, а ние имаме нужда от помощ. Преследват ни войниците на Съветника и постоянно бягаме, или се сражаваме с какви ли не чудовища. Малцината ни приятели също се нуждаят от защитата ни. Затова постъпих толкова нечестно с Мойлири. Възползвах се от ситуацията, макар и не създадена от мен, за да я подчиня на волята си. А това не е редно и ми тежи. Иска ми се да не се налагаше да го правя. Иска ми се да живеехме в един по-добър и справедлив свят, в който не трябва да правим компромиси със себе си. С твоя помощ много бързо станах твърде могъща. Двамата с теб се превърнахме в сила, която хората уважават, и от която се боят. Сляхме се в юмрук, който може да наказва и закриля. И сега се чудя дали не започвам да приличам на Съветника. Боя се, че няма да се справя с отговорността, която идва заедно с тази сила.

— Но нали затова имаш мен! — усмихна се Риналу, а зъбите му проблеснаха под лунната светлина. — Аз не се интересувам от безполезни дрънкулки, а и ти ме научи да уважавам живота. Мога непредубедено да преценявам действията ти. Винаги можеш да разчиташ на мен да ти казвам, когато не си права.

— Непредубедено? Та ти си ми приятел и постоянно рискуваш живота си за мен. Не, Рин, ти не би могъл да осъдиш никоя моя постъпка, колкото и несправедлива да е тя. Надявам се само по-често да успявам да открия и избера по-малкото зло. Защото мога да разчитам на единствено на преценката на Салдемир и Лиандра.

Разтревожена и гладна, вещицата дълго не можа да заспи.

На другата сутрин раните на Риналу бяха заздравели. Той се възстановяваше изключително бързо, така че това не го изненада. Когато разпери крилата си, за да ги огледа в полумрака на настъпващия ден, превръзката на Алгира изхвърча настрани. Под нея синееха чисто новите пера, пораснали през нощта. След два пробни маха драконът безшумно излетя. Обилната закуска с някакъв престарял бивол напълно възвърна силите му. Дори улови някаква лисица за закуска на момичето, но Алгира я пусна на свобода. Нямаше търпение да види приятелите си.

Когато най-накрая достигнаха мястото на срещата със Салдемир, завариха само едно изстинало огнище. Докато вещицата преценяващо разтриваше угасналата жарава между пръстите си, Риналу подуши наоколо. Въздухът с едва чуто свистене нахлу в ноздрите му.

— Били са тук. Но миризмата им е стара, отпреди два дни.

— Какво ли им се е случило? Ще можеш ли да ги намериш? — разтревожи се Алгира.

Риналу извъртя назад дългата си шия и я погледна с удивление.

— Ще мога ли да ги намеря? Все едно да те питам ти дали можеш да стреляш с лък.

— Точно в момента — не! — обезсърчено наведе глава момичето. — Хората на Съветника ми го взеха, забрави ли? А така и не намерих време да си направя нов.

— Щом толкова те е грижа за тях, хайде да ги проследим.

Алгира нямаше нужда от втора покана и само след миг двамата се понесоха, водени от недоловимата за момичето миризма.

— Добра новина! — заяви след няколко завоя Риналу. — Не са бягали от опасност. Самите те са гонили или дебнели някого.

— Но как разбра?

— Изглежда са търсели нещо, защото са лъкатушели. Дракон, който знае къде отива, или от какво бяга, се движи по права линия. Ако приятелите ти бяха преследвани, следите им нямаше да се лутат така. Успокой се, добре са.

Когато малко по-късно ги откри, Риналу беше озадачен от поведението на групата хора. След това и Алгира ги чу, още преди да бе успяла да ги види. Шумът от битката с лекота надвикваше свистящият в ушите й вятър. Драконът послушно се завъртя в широк плавен кръг, давайки й възможност по-добре да огледа наоколо.

Отрязаната в основата си ръка на средно голям нерфолд лежеше безжизнено на бойното поле. Войниците се опитваха да обездвижат чудовището, като го оплитаха с въжета. Макар и тромаво, то беше много силно и се сражаваше ожесточено. Изведнъж се освободи, разхвърляйки едва удържащите го хора като мравки във въздуха. Остана само Салдемир, който се беше покатерил на гърба му, и се опитваше да отсече втората ръка с тежкия си меч. Обикновено острие би се счупило още от първия удар в твърдата като камък плът на жестокия звяр. Но ДракоПлам беше закален в огненото дихание на Риналу и беше невероятно здрав. Само след миг отделеният от тялото крайник полетя към земята. С оглушителен рев нерфолдът се опита да сграбчи дръзкия си нападател, който се скри между раменете му.

— Какво ще кажеш да им помогнем? — посочи Алгира към вкопчилите се в неравна схватка хора.

— А какво стана с «Не убивай това, което не смяташ да изядеш!»? Защото аз този нерфолд няма да го ям. Много е твърд и ще си изпочупя зъбите в него! — напълно сериозно заяви Риналу.

Алгира изобщо не се смути.

— Превърна се в «Убий това, което заплашва теб и приятелите ти!». Хайде, сниши се, за да ги предупредим.

Първоначално стреснати от появата на новата заплаха в небето, хората с облекчение разпознаха човека и дракона. Вещицата лесно ги убеди да напуснат полесражението, за да не пострадат. Само Салдемир упорито въртеше меча си и отказваше да се пусне от тъмнокафявото чудовище.

— Махни се от там! Имам план и ти само ни пречиш! — изкрещя вещицата, опитвайки се да надвика острото звънтене на ДракоПлам.

Едрият войн с недоволно ръмжене тупна на земята и чевръсто се изтъркаля настрани. Последните две ръце на нерфолда профучаха над главата му като гигантски коси. Салдемир скочи на крака и бързо изтича извън кръга, описван от бясно въртящите се крайници, които вършееха високата трева. Подобното на къща животно с клатушкане последва война. Но после забеляза новия си враг и впери малките си злобни очички в кръжащия над него дракон. Риналу се изви във въздуха, после набра височина и се гмурна почти право надолу.

— Сега какво смяташ да правим? Нали не си забравила, че нерфолдите не горят?

— Не съм. А ти помниш ли какво се случи с каменната плоча, която беше запречила входа на мината? Хайде, Рин, загрей хубаво тази ходеща скала, останалото е моя работа.

Яростна огнена вихрушка се изви около нерфолда. Влажната трева пламна и в миг се овъгли, а земята под нея заприлича на изпечена глинена паница. Звярът невъзмутимо се измъкна от огромната клада и запрати едната си ръка към дракона. Над нажеженото му туловище се издигаше тънка струйка белезникав дим.

Риналу се превъртя през крило, избягвайки летящото живо копие. Едва успя да изравни полета си, когато и вещицата се намеси в битката. Тя протегна ръцете си към трикракото чудовище и то в миг се покри със скреж. Бледозелен облак го обгърна отвсякъде, а въздухът се изпълни със свежия мирис на буря. Над притихналата равнина се разнесе зловещо съскане, което премина в ужасяващ трясък. Нерфолдът се показа от гъстата мъгла, а масивните му крака се напукаха и разцепиха. С тътен, наподобяващ падане на гръмотевица, огромното туловище рухна на земята и се пръсна на парчета. После избълва фина тъмнокафява прах, която се смеси със стелещият се над него дим.

Драконът направи още един последен кръг над победения си противник и се насочи към хората.

— Кацни ей там, встрани от поляната. Нека не плашим приятелите си, а? — потупа го Алгира по гърба. Още недочакала приземяването на Риналу, тя скочи от врата му и се затича към малката група настръхнали войници.

Салдемир също се втурна към нея и сграбчи тъничкото й тяло в мечешката си прегръдка. Вещицата болезнено изстена. След миг някаква невидима, мека, но могъща сила поде война като перце. Разпростря се по цялото му тяло, избута го назад и го принуди да пусне момичето на земята.

— И аз се радвам да те видя, но трябва и да дишам — изкашля се задавено Алгира.

Войнът смутено погледна огромните си ръце, после отново я прегърна, този път по-внимателно.

— Всяка среща с теб, след която оставам жива и само леко натъртена, е добра среща! — засмя се тя, докато той радостно я издигаше над земята. Риналу напрегнато ги следеше, готов всеки миг да скочи и да се притече на помощ.

Когато най-накрая стъпи отново на краката си, момичето щастливо добави:

— Толкова съм зажадняла да видя искрена усмивка, отворени длани и приятелски очи, който не търсят гърба ми, за да забият нож в него.

— Явно много пъти са те предавали. Е, при нас можеш да си отдъхнеш спокойно. Взорът ни е насочен навън, за да те пази. А оръжията в ръцете ни са само за враговете.

Алгира подритна едно парче от нерфолда.

— Мъртъв ли е?

Едва откъсвайки поглед от нея, Салдемир потвърди:

— О, да. Освен ако някой не го съгради наново камък по камък и не му вдъхне живот.

После се наведе, за да разгледа по-внимателно отломките от чудовището.

— Закъсняхте с няколко дни. Вече бяхме започнали да се тревожим. Какво ви забави толкова?

— Ами нали знаеш — обичайните неща. Ураганна буря, зла вещица, огромен дракон. Нищо сериозно — усмихна му се ведро момичето и отметна назад дългите си пламтящи коси. Те меко се разляха по раменете й като кротък водопад.

— Ха, като стана дума за вещици, твоята посестрима намери ли те? Висока, с дълга руса коса, изумително красива? Срещнахме я малко след като двамата с Риналу заминахте да скриете яйцето. Когато разбра за теб и дракона, тя прояви голям интерес и поиска да се срещне с вас. А щом й казахме, че очакваме скоро да се върнете, веднага тръгна да ви търси.

Щастливата само допреди миг Алгира пребледня, а тънките й пръсти болезнено се впиха в ръката на Салдемир.

— Вилтаяна! Ето как ни е открила!

Цялата настръхнала, тя настойчиво потърси погледа му.

— Какво точно й казахте?

— Мислех, че ще се зарадваш да срещнеш друга като теб. Нещо лошо ли сме направили? — очите му виновно отбягваха нейните.

Алгира вдигна ръце в едва овладян гняв, а въздухът около нея се завихри и я обгърна като жив щит.

— И как така решихте да й се доверите?

Почувствал се изведнъж някак по-малък, Салдемир се чудеше къде да се скрие от пламтящата й ярост.

— Ами тя ни донесе полезна информация за плановете на Съветника. Доказа се като наш верен съюзник.

— Тя е толкова красива, колкото и умна. Лесно ви е завъртяла главите с чара си и сте повярвали на всяка нейна дума. Сигурно дори не й се е наложило да използва магия, за да ви омае. Но не ви ли хрумна, че тя може да работи за Хаймдес? Че вероятно иска да разкрие вашите планове и да му ги съобщи? Не се ли запитахте откъде една вещица има кон? На колко жени въобще е позволено това?

— Познавам една, която язди дракон… — неуверено опита да се защити войнът, но бързо млъкна.

Сянка на подозрение пропълзя по лицето на Алгира и се настани точно между гневно сключените й вежди.

— Дракон… Ама разбира се! Споменахте ли как Риналу ме нападна, когато го бяха отровили?

— Ами… мисля, че да! — смутено призна Салдемир.

Последвалата реакцията определено го завари неподготвен. Момичето с радостен вик се хвърли към него и го прегърна.

— Разбираш ли какво означава това? Аз си мислех, че съм безпомощна пред нея. Че не мога да скрия мислите си. Но тя всъщност не е могла да ги прочете. Всичко, което е знаела за мен, го е научила от вас. И после умело го е използвала, за да ме заблуди. Не съумях да проникна в ума й, но поне съм успяла да защитя своя. Затворила съм съзнанието си пред толкова могъща вещица!

— Това е… добре, нали? — все още объркан и озадачен попита Салдемир.

Гневът на вещицата изчезна от лицето й по-бързо от шепа вода върху нагорещен от слънцето камък.

— Това е чудесно! Защото сега знам, че мислите ми не ме издават. И вече разбирам защо Вилтаяна поиска да й донеса диамант като доказателство, че сме били в Лиргендул. През цялото време се чудех за какво й е необходимо това. Защо просто не надникне в спомените ми и не провери сама? Излиза, че изобщо не може.

— Били сте в… Лиргендул? И сте се върнали от там? При това невредими? — Въпреки че стърчеше с цяла глава над нея, войнът я гледаше със смесица от страхопочитание и уважение.

Усмивката на Алгира можеше да разтопи айсберг.

— О, Лиргендул не е толкова опасен, ако имаш дракон. Извинявай, че си го изкарах на теб. Бях бясна на себе си, че толкова дълго не успях да разбера каква е. Трябваше да прозра лъжите й много по-рано. Например, когато беше убедена, че съм първата вещица, говорила с дракон. По-късно от Мойлири разбрах, че това не е вярно, че преди мен е имало поне още една. Сборът на вещиците със сигурност е знаел за това. Не може да нямат летописи в архивите си. Нали все някъде трябва да пазят тайните си рецепти и магии. Още тогава трябваше да разбера какво става, вместо така глупаво да попадна в засадата й на острова. Не ми е ясно само откъде знаеше как изглежда майка ми. Изглежда наистина я е познавала. Макар че споменът за срещата между тях може да е бил фалшив. А дори и наистина да са се познавали, това не значи, че са били приятелки.

След като тя му разказа за последните си премеждия, Салдемир удивено почеса могъщия си врат.

— Едно нещо не разбирам? Ако е искала да ви убие, защо не го е направила веднага щом ви е открила? И двамата сте били заспали, щяло е да бъде много лесно.

— Предполагам, че първоначално точно това е смятала да направи заради наградата, която Съветникът е обявил за главите ни. Но когато ни е намерила, не е водела със себе си войници, които да жертва. Трябвало е да го направи сама и в последния момент се е уплашила. С мен лесно би се справила, но Риналу е много труден за убиване. Дори и смъртно ранен, той вероятно щеше да успее да я разкъса или изпепели, преди да издъхне. Затова е решила да не рискува и ни е изпратила на сигурна гибел в Лиргендул. Ако бяхме загинали там, тя спокойно щеше да ни обяви за мъртви и да си прибере наградата. А ако все пак по някакъв начин се върнехме, трябваше да й донесем диамант. След което войниците, които без съмнение Хаймдес лично й е дал, пак щяха да ни убият. Така че, във всички случаи е щяла да спечели от смъртта ни. Просто не мога да повярвам колко лесно ме измами.

— Това значи ли, че вече не ни се сърдиш толкова? Та ние сме просто неколцина мъже, колко му е да ни очарова с прелестите си и сладките си приказки. Но тя е успяла да заблуди и теб. А ти не си просто жена, ами и вещица.

— Добре де, съжалявам. Може би реагирах твърде бурно. Много се ядосах, когато осъзнах как Вилтаяна е завъртяла всички ни заради собствените си планове. Но не бих могла да ви се сърдя дълго, дори да бяхте виновни. А вие не сте. Стоманата воюва със стомана, а срещу магията е нужна магия. За да победиш вещица, е необходима друга вещица. Тя не е лъжица за вашата уста. Всички имаме късмет, че сме още живи.

Сестрата на Салдемир беше единствената, която не проявяваше никакъв страх от дракона. Докато мъжете нервно стискаха дръжките на мечовете си и всячески избягваха да гледат към Риналу, тя отиде право при него. Нежно погали сините му блестящи пера и острите шипове на опашката му. После надзърна в открехнатата му паст и с любопитство разгледа дългите му зъби. Накрая погледна в голямото му златисто око, което следеше движенията й, без да мигне. Огромното животно не смееше да помръдне, за да не я уплаши, а Лиандра видимо се забавляваше. И през цялото време му говореше нещо, което драконът не разбираше, а Алгира беше твърде далече, за да чуе. След като измери с педи разстоянието между главата и седлото, тя се приближи до вещицата и брат си.

— Много е красив! И е толкова голям! И кротък! — възхитено посочи Лиандра към Риналу. — Ако искаш, мога да ти направя чудесна юзда за него.

— За какво ми е? — изуми се Алгира. После поясни:

— Риналу е дракон, а не кон. Седлото ми трябва, за да не падна от него. Но юзда просто не ми е нужна. С него заедно решаваме какво ще правим и накъде ще летим. По време на полет сплитаме съзнанията си, а мислите ни стават общи. Пък и аз въобще не бих могла да го управлявам, само ще му преча. От друго имам нужда и ако не греша, ти щеше да ми помогнеш.

Вещицата тактично замълча, давайки възможност на Лиандра да се измъкне от обещанието си. Но само след миг сестрата на Салдемир се изчерви, измърмори някакво извинение и хукна към лагера. Когато се върна, носеше със себе си продълговат калъф, направен от волска кожа. Внимателно развърза възлите и разгърна пакета на земята. После взе някаква крива тояга и с поклон я подаде на приятелката си.

Алгира с недоверие пое странно изглеждащото оръжие. Макар на пръв поглед да приличаше на обикновен лък, веднага се виждаха няколко разлики. На първо място, той беше почти с една трета по-къс и тя се зачуди дали щеше да има необходимата ударна сила. Тялото на лъка беше изработено от две парчета дърво, закрепени едно за друго. Предното беше еластично, а задното даваше якост. В краищата на двете рамена бяха поставени малки макари с яйцевидна форма, а тетивата минаваше три пъти през тях. В средата й беше поставено малко устройство за по-лесно захващане.

— Направила съм ти нов колчан и няколко различни вида стрели. Можеш да ги разпознаваш по цвета на перата. Тези, черните са дебели и с много тежък и тесен връх. Обхватът им е ограничен, но с лекота пробиват броните на войниците. Зелените са много леки и летят надалече, затова са най-подходящи за лов. На червените съм намотала вълна, напоена с мазнина, която гори много добре. Така можеш да подпалваш разни неща.

— Тези няма да ми трябват. За тази цел си имам Риналу — усмихна се любезно Алгира и бутна запалителните стрели настрани.

— Да, но неговите пламъци не стигат далече, нали? А с тези стрели можеш да запалиш пожар на стотина метра от теб — настоя Лиандра и ги прибра обратно в колчана.

— И накрая сините имат разперени върхове с кукички. Забиват се в дървета или в процепите между каменни зидове. Ако вържеш това тънко и леко въже за края им, ще можеш да се катериш по него.

Още първият изстрел напълно разсея опасенията на Алгира. Макар че се опъваше доста леко, лъкът изстреля черната стрела с много голяма сила. Дългото й острие прониза стоманената броня, закрепена на едно близко дърво.

— Е, какво ще кажеш? Доволна ли си, Повелителко на драконите?

Алгира се засмя и кимна към Риналу:

— Имаш късмет, че той не те разбира. Нямаше да хареса думите ти. Но пък аз много харесвам работата ти. Справила си се чудесно. И лъка, и стрелите са великолепни и ще са ми много полезни. И мисля, че знам точно как да ти се отблагодаря. Ти каза, че харесваш дракона, нали? А искаш ли да го харесаш още повече? Какво ще кажеш да полетиш с него?

Очите на Лиандра станаха по детски кръгли и молещи. Целите се превърнаха в надежда и наивно доверие. Вечно проклятие заслужаваше всеки, който излъжеше такива очи.

— Може ли? — задавено прошепна момичето. — Откакто ви видях заедно, все за това си мечтая. Но не се осмелявах да попитам.

— Хайде да разберем — дяволито й намигна Алгира и двете се отправиха към дремещия Риналу.

— Как мислиш, ще можеш ли да повозиш Лиандра, без да я изядеш? — колкото се може по-сериозно го попита вещицата.

— Ще бъде трудно. Приятелката ти ми харесва и нямам търпение да видя как е на вкус — опита се да й отговори подобаващо драконът, за което получи закачлив удар по носа.

След като наместиха Лиандра в седлото, Алгира и Салдемир се отдръпнаха извън размаха на крилете на Риналу.

— Няма как да го управляваш, но можеш да му показваш с ръка къде искаш да те отведе. Ако много се уплашиш — плесни го силно по врата и той ще те върне обратно. Много те моля, дръж се да не паднеш, защото не знам какво ще ми направи брат ти, ако пострадаш!

— И не би искала да научиш, повярвай ми! — намръщи се Салдемир.

Идеята никак не му харесваше и той с натежало сърце проследи как дългото тяло на Риналу разсече въздуха с едва чуто свистене. Птичите песни секнаха изведнъж, когато тъмната му сянка се плъзна по земята. После драконът и момичето се превърнаха в малка синя точица, която се изгуби в небето.

Риналу първо се издигна високо и бавно описа няколко широки кръга. Изкачи се над ниските облаци, после послушно последва сочещата наляво ръка. Обиколи един стръмен скалист връх, за да може спътничката му да огледа острите непристъпни зъбери от всички страни. Не искаше от самото начало да я плаши, затова кръжеше съвсем плавно. Тя крещеше нещо неразбираемо, но след като не го докосваше по шията, той реши, че може да продължи. Прелетя толкова близо до отвесните скали, че краят на дясното му крило откърти няколко дребни камъчета. После се спусна над острия ръб на един хребет, който се извиваше като конски гръб под тях.

Решил най-накрая да си поиграе, драконът се наклони рязко настрани и се плъзна стръмно по крило. Гмурна се надолу почти отвесно, оставяйки момичето да си мисли, че пропадат неконтролируемо. Звуците, които то издаваше, не се промениха много и той не можа да разбере дали маневрата му постигна целта си. Земята приближаваше бързо, затова драконът се превъртя странично два пъти и се устреми право нагоре, използвайки скоростта, която беше набрал. Краката на Лиандра ужасено стиснаха врата му, но тя все така не му даваше знак да спре. Риналу описа два вертикални кръга, като при втория ноктите му докоснаха върховете на дърветата. Твърдо решен да покаже най-доброто, на което беше способен, той се завъртя с корем към небето. Очакваше тя да се изпусне и да падне, затова се приготви да я улови във въздуха. Но момичето се държеше.

Драконът се спусна ниско над земята, така че главата на Лиандра почти да я докосва. Все така обърнат обратно, се насочи към близката горичка. Издигна се над дърветата в последния момент, като едва избягна сблъсъка си с тях. После се насочи към лагера, където ги очакваха Алгира и Салдемир. На стотина метра от него рязко се превъртя, заемайки най-накрая естественото положение за полет. Разпери крилете си настрани и обърна долната им повърхност срещу въздушния поток. С няколко мощни загребвания уби скоростта си и спря почти на място. За миг замръзна неподвижно над земята, а после грациозно кацна на малката поляна, за ужас на хората и вързаните наблизо коне. Животните изцвилиха и се изправиха на задните си крака. Панически се опитваха да се измъкнат, но стоманените колчета, забити здраво в пръстта, ги удържаха.

— Как беше, хареса ли ти? — попита приближилата ги Алгира, докато помагаше на изнемощялата Лиандра да слезе от седлото.

— Не… се… упла… ших! — едва успя да промълви драконовата ездачка, преди да се свлече в меката трева.

— Оттук изглеждаше доста страшно! Добре ли си? — разтревожен се надвеси над нея Салдемир. Сестра му кимна и бавно се изправи. Светът още се въртеше пред очите й, но този полет тя никога нямаше да забрави.

Денят вървеше към края си. Облаците лениво течаха през небето, като гигантска мъглива река. Един от тях беше закъснял и се опитваше да догони рунтавото си стадо, преди то да се скрие зад хоризонта. Багрите бавно помръкваха, докато последните късчета слънчева светлина пестеливо осветяваха далечните планински върхове.

Вечеряха мълчаливо и после някак много бързо Алгира, Салдемир и Лиандра се оказаха сами около огъня. Всички останали изведнъж си намериха нещо за вършене, което да ги отдалечи от вещицата. Дори Елистар, приятелят на Лиандра, се завъртя за малко наоколо и после отиде да провери дали конете са добре вързани.

— Хората ти май не ме харесват много?

— Можеш ли да ги виниш? Те и преди се бояха от вещици. А сега разбраха колко лесно Вилтаяна може да влиза в умовете им и да се разпорежда с живота им. Те са войници, свикнали са да се сражават. Но дори когато жертват живота си, знаят защо го правят. И мисълта някой да ги движи като кукли на конци за тях е непоносима.

Алгира разбиращо кимна, а очите й се изпълниха с горчивина.

— Струва ми се, че ще ми е много трудно да завоювам доверието им. Да ги убедя, че магията е чиста и прозрачна. И че приема цвета на сърцето на този, който я използва. А дори и да ми повярват някой ден, у тях винаги ще си остане някаква неприязън. Не към мен самата, а към това, което съм. Ти май ще излезеш прав, че на вещица не може да се вярва.

— Но аз ти се доверих, нали? И досега не си ми дала причина да съжалявам за решението си. Сестра ми също ти вярва.

Момичето се разведри малко:

— Наистина ли? Кажи ми тогава, вие с Лиандра защо не страните от мен? Защо не се страхувате, че ще ви омагьосам? Защо ми вярвате?

— Когато те срещнах за първи път, ти беше просто момиче, загубено в нощния град. Разбрах че си вещица едва при втората ни среща, но тогава ти ми върна моята отвлечена сестра. И за мен това беше достатъчно. Вярно, че нямам твоите умения и не мога да погледна в ума ти. Но мога да почувствам светлината в сърцето ти. Макар да не можеш да бълваш пламъци като дракон, ти огряваш душите на хората и прогонваш тъмнината от там.

— Хм. Мойлири ми каза почти същото. Изглежда, все пак не съм се научила да затварям съзнанието си толкова добре, колкото ми се иска. Една вещица, а още повече една жена, трябва да умее да остава загадка за хората — опита се да се пошегува Алгира. Все по-успешно пазеше мислите си, но така и не успяваше да скрие бушуващите в себе си чувства. Опита се да смени темата:

— Разкажи ми повече за нерфолда, с който се биехте. Струва ми се много странно това, че появите им напоследък толкова зачестиха.

— Докато те чакахме на уговореното място, при нас дойдоха оцелелите жители на едно село. То било нападнато и опустошено от нерфолд. Опитали да се защитят, разбира се, но нищо не успели да направят. Това е непосилна задача дори за добре обучени войници. Лесно открихме чудовището и се опитахме да го спрем, както си знаем. Аз дори използвах новия си меч, за който отново трябва да благодаря на теб и на дракона ти. Като цяло обаче битката не вървеше добре, не ни достигаха хора. Не знам какво щеше да стане, ако не се бяхте появили. Но вие двамата постигнахте невъзможното. За първи път убихте нерфолд. И го направихте заедно. Човек и дракон, огън и лед постигнаха това, което никой досега не е успявал.

— Заварихме приятели в беда и се притекохме на помощ — смутено извърна поглед Алгира. — Но кажи ми, разбрахте ли причината за нападението?

— Не съвсем. Върнахме се до полуразрушеното село и оттам проследихме чудовището. Скоро го открихме, но докато планирахме атаката си, забелязах, че през цялото време то се движеше по права линия. Като че ли имаше някаква цел и знаеше точно къде отива.

Алгира се замисли.

— Покажи ми посоката.

Когато Салдемир посочи на югозапад, вещицата развълнувано възкликна:

— Точно към острова на Вилтаяна. Преди само предполагах, но вече съм убедена, че между нерфолдите и магията съществува някаква връзка. Може би те я мразят и я унищожават, където я срещнат?

— А може би се хранят с нея? — предположи Салдемир.

— Невъзможно! Никой не се храни с магия. Макар че… може и да си прав. И ако това е така, те никого не нападат и с никого не воюват. Само преследват храната си. Може би селото, което този нерфолд е нападнал, просто се е оказало на пътя му. И ако хората не се бяха нахвърлили върху него, той щеше да отмине, без да ги закача.

— Ами градовете? Имаше поне две атаки над градове. В отбраната на единия участвах и аз, така че видях всичко отблизо. Нерфолдите можеха да заобиколят крепостта, но вместо това те нападнаха и разрушиха стената. А после тръгнаха по улиците и през къщите. Едва успяхме да ги спрем. Как ще обясниш това?

— Ако съм права — много просто! Някъде в тези градове са се пазели магически предмети. Вероятно много могъщи, щом нерфолдите са ги усетили толкова отдалече. А това значи, че на острова на Вилтаяна също има някаква силна магия. Скоро ще трябва да проуча този въпрос.

Салдемир скочи на крака.

— Щом знаеш къде се намира тя, трябва да ми кажеш. Още утре ще я посетя и ще премахна заплахата веднъж завинаги.

Алгира тъжно се усмихна.

— А защо си мислиш, че тя въобще ще ти позволи да стигнеш до нея? Откъде знаеш, че няма да те омае, още преди да си я видял? Да те превърне в свой роб, който безволево пълзи в краката й. Ще бъдеш готов да убиваш за нея. Дори мен. Дори сестра си. Дори себе си. Слушала съм за такава магия и знам на какво е способна. Не, приятелю, тази работа не е за теб. Не е за никого от вас. Само аз бих могла да я убия. А аз не мога да се реша на това. Все пак тя е от моя вид. А магията е толкова рядка, че трябва да се уважава и пази. Дори и тази, която се използва, за да причинява зло. Не се тревожи за Вилтаяна. Тя вече не може да ви навреди.

— Но тя може да продължи да ни използва за собствените си цели. Да ни кара да вършим за нея всичко, каквото пожелае.

— Не и докато аз съм тук. А точно в момента никъде не смятам да ходя. Имаш думата ми, че ще ви защитя от нея и от всяка друга магия. И ще опитам да убедя Мойлири да не ви закача. Тогава ще можете да ползвате Лиргендул за своя база. Там ще бъдете в безопасност, защото никой, дори и Вилтаяна, не би се осмелил да ви последва.

— Но дори да приеме, как този дракон ще ни различава от останалите хора? А, сетих се — драконите никога не забравят миризми, нали?

Ъгълчетата на устните на вещицата потрепнаха едва забележимо. В настъпващият мрак Салдемир дори не беше сигурен, дали само не му се беше сторило. Тази жена той така и не успяваше да разбере.

— Хайде да спим, утрото може да предложи нови отговори на старите въпроси — прозя се Алгира.

Тя лежеше на бавно изстиващата земя, кръстосала ръце под главата си вместо възглавница. Погледът й скиташе безцелно из осеяния със звезди небесен балдахин над нея. Отдавна залязлото слънце вече не можеше да оспорва властта на луната. Салдемир се беше подпрял на лакът, с ръка върху меча и вперени в спящия дракон очи.

Доловило тревогата му, момичето попита:

— Как мислиш, дали Риналу е опасен?

Салдемир я изгледа недоумяващо, преди да осъзнае, че това наистина беше въпрос, и че тя очакваше отговора му:

— Разбира се, че е! Само за миг би могъл да ни изпепели, разкъса или смаже. Смъртоносно създание е, ако това искаш да знаеш.

— О, не се тревожи за това. Ти и приятелите ти сте в пълна безопасност, докато съм наблизо. Ще минат може би четири-пет дни, преди да огладнее дотолкова, че да почне да гледа на вас като на храна. Шегувам се, де! — побърза да го успокои вещицата, забелязала нервното присвиване на очите му. После поясни:

— Питах дали мислиш, че някога отново би могъл да се превърне в диво животно. В свиреп хищник, който не познава приятелството и е подвластен единствено на първичните си инстинкти. В онова чудовище, което едва не уби всички ни, когато го бяха упоили. Не говоря за днес, нито пък за утре, а за някога… когато мен няма да ме има, за да го укротявам?

Алгира не можеше да забрави думите на Вилтаяна и те не й даваха покой. Вече беше научила истинските мотиви на вещицата, но не можеше да се отърве от опасенията си. Ами ако все пак красавицата беше права? Драконите живееха много дълго и Риналу щеше да я надживее с векове. Дали паметта за нея щеше да остави в съзнанието му достатъчно дълбока следа. Дали той щеше да запомни, че не всички хора са зли, че не всички искаха да го използват или убият? Дали би могъл някога да се довери на друга вещица? На друг човек? Дали някога би могъл да си намери нов приятел?

В погледа на Салдемир се четеше такова съчувствие и съпричастност към тревогата й, че за миг тя се зачуди дали не бе изрекла мислите си на глас. Той помълча малко, след това тъжно промълви:

— Страхувам се, че не мога да ти помогна с този товар. Ти най-добре познаваш дракона и само ти знаеш отговора на този въпрос. Едно мога да ти кажа — на теб бих доверил живота си. И ако ми кажеш да си пъхна главата в устата на Риналу, ще го направя без колебание. Признавам, че не разбирам отношенията ви. За мен е непонятен начинът, по който съзнанията ви се докосват. Но ти имаш много силно влияние върху всички около себе си. Някак си успяваш да изкараш навън най-доброто у тях. И да им го покажеш, така че те сами да го видят и да повярват в него. А това ги променя необратимо. И тази вяра вече нищо не може да изкорени. Дори и времето.

Звездната светлина нежно струеше от небесния свод. Тя прониза мрака на нощта и приласка изгубените си деца. Обля лицата им и засия в очите им. Прогони страха от душите им и изпълни сърцата им с надежда.