Сънят

Втора глава

Алена мъгла го забулваше и край него ревеше червена вода. Водопадът се беше превърнал в кръв.

Високо над него бяха зинали като паст черните дълбини на пещерата. В дълбоките й сенки се криеше входът. В това тайно място се раждаше мъчителното усещане за желание и отчаяние, което го връхлиташе болезнено.

Той се изкачваше нагоре зад водопада с ясното съзнание, че няма да намери покой, докато не задоволи любопитството си за онова, което го примамваше в пещерата. Не можеше да си тръгне, преди да свърши онова, което се полага. Но знаеше, че сам не би могъл. Той имаше нужда от нея. Този път тя трябваше да дойде при него по собствено желание, в противен случай и двамата попадаха в капан завинаги.

Колби се стресна и се събуди. Тръпки лазиха по гърба му, докато и последната картина от съня му не избледня. Положението се влошаваше. През последните двадесет години беше сънувал този сън много пъти, но толкова краен, толкова истински и толкова смущаващ, както това лято, никога не беше го чувствал.

Той седна и свали нозе от леглото. Понечи да включи лампата, но в последния момент се отказа.

Нямаше нужда.

— Така ли? — хладно отвърна Даяна. Последното нещо, което й се искаше, бе да обсъжда отношенията си с Колби. Особено с някакъв бензинджия.

— Излиза, че Колби опитва с всяка по-засукана лека госпожица, която се появи във Фулбрук Корнърс. Винаги си е падал по засуканите. Хората приказват, че хич не му е трябвало да се цели толкова високо. Но аз винаги му казвах, по дяволите, човече, давай. Какво ще загубиш? Едно време двамата с него прекарвахме доста време в разговори за жени.

Даяна погледна отблизо човека, който пълнеше резервоара й веднъж седмично през последните няколко седмици. За първи път осъзна, че Еди Спунър беше на годините на Колби, може би с една или две по-възрастен. Порази я това, че тези двамата може би са отраснали заедно във Фулбрук Корнърс.

Откритието я изненада. Еди Спунър имаше вид на човек, който идва от свят, различен от този на Колби. Впечатлението й не се дължеше само на работните дрехи и тежките военни боти, които Спунър носеше. Нито на изтънялата му руса коса с дължина до яката. Беше нещо друго, свързано с изражението на огорчение, изписано на лицето, което някога сигурно е било красиво.

Спунър беше от хората, които цял живот обвиняваха останалите и враждебната вселена за всичко, което не потръгнеше при тях. Приличаше на човек, който е изгубил много свои мечти.

— Вие с Колби да не сте били приятели като деца? — осмели се да зададе въпроса тя.

— Разбира се. Заедно се мотаехме. Нещо като търсене на посока, след което напуснах града. Прекарах няколко години в армията и после се върнах тук. Но Колби си потърси късмета навън. Върна се едва това лято. Чудиш се защо го е направил сега? Никога не е имал високо мнение за този град, а и след онова, което направи, повечето хора в града със сигурност нямат високо мнение за него.

Даяна понечи да зададе още един въпрос. Отново я връхлетя любопитство към Колби. Но преди да отвори уста, дочу познатото ръмжене на джипа.

— Ето го. Изглежда си преценила времето много добре. — Спунър пусна чистачката в някаква кофа и се доближи до прозореца на Даяна. — Десетачка за бензина.

— Благодаря, Еди. — Даяна посегна към портмонето си, като с периферното си зрения следеше черния джип, който спря пред пощата.

Спунър взе парите и се вторачи в Спектър, който се бе настанил на дясната седалка с поглед, вперен напред.

— Сигурно това куче си го намерила там.

Спектър се прозя и показа зъбите си. Беше свикнал да го наблюдават.

— Понякога ми е за утеха — измърмори Даяна и потупа Спектър по рамото.

— Да, сама жена има нужда от куче. И аз имах куче едно време. Истинска овчарка. Но умря преди няколко години. — Спунър извърна глава, за да види как един доста стар кадилак паркира на паркинга пред пощата.

— По-добре да тръгвам — рече Даяна и завъртя ключа. — Ако бях на твое място, нямаше да се втурна веднага към пощата — посъветва я Еди. — Освен ако не искаш да се забъркаш в истинска бъркотия. — На лицето му се появи разкривена усмивка, сякаш изпитваше извратена наслада от тайната мисъл за това, което предстоеше.

— Нещо не е на ред ли? — попита Даяна направо.

— Може би. Виждаш ли онзи синия кадилак, дето тъкмо паркира?

— Да. — Колби беше изчезнал в пощата. Очевидно не беше забелязал колата й от другата страна на улицата. А ако я беше забелязал, беше избрал да не й обръща внимание. Нямаше да е лесно.

— Виждаш ли онази стара дама, която излиза от кадилака?

— Коя е тя? — нетърпеливо попита Даяна и насочи поглед към възрастната сивокоса жена с царствена осанка, която излизаше откъм дясната седалка. Помагаше и шофьорът, едър, пълен мъж на около четиридесет и пет, чийто корем напираше да скъса копчетата на ризата му.

— Това е самата госпожа Фулбрук. Семейство Фулбрук притежава почти всичко в този град още от времето на прадядо ми.

— Така ли?

Спунър сигурно беше доловил липсата на интерес от нейна страна. Той постави омазнената си длан върху покрива на буика на Даяна, наведе се и с присвити очи я погледна.

— Не знаеш нищо за високопочитаемата и всемогъща госпожа Маргарет Фулбрук, нали?

— А какво трябва да знам?

— Ами, за начало — рече Спунър провлачено, — тя е тъщата на Колби Савагар.

— Негова тъща!

— Да. Ще ти кажа още нещо. Мрази го от дъното на душата си. — Спунър отстъпи от колата, очевидно доволен, че най-после предизвика любопитството и. — Ще се видим следващата седмица, госпожице Прентис. Хубавичко си поговорихме.

— Довиждане, Еди. — Даяна потегли от бензиностанцията, усещайки замаяност. Тъща на Колби? Но Колби не беше женен.

Беше сигурна, че той не е женен. Не можеше да бъде женен. Щеше да й каже, ако имаше съпруга. Колби Савагар не играе такива игри.

Толкова много неща не знаеше за Колби Савагар, помисли си Даяна, докато паркираше колата си до джипа му. Именно тази липса на информация я беше възпряла да легне с него миналата нощ.

Изключи двигателя и излезе от колата. Един тих глас в нея я подканяше да се обърне и да си тръгне от предстоящата неприятна сцена. Но много по-силен мотив беше потребността й да узнае фактите.

— Стой тук, приятелче — рече на Спектър. — Ще те извикам, ако имам нужда от помощта ти.

През това време Спектър си разменяше хладни погледи с мъжа, който шофираше кадилака. Даяна огледа възпълния шофьор. Месестото му лице имаше суровите и не твърде интелигентни черти на роден хулиган. На драго сърце би се обзаложила, че като дете се е забавлявал да къса крилата на птиците. Тя забърза крачка към пощата.

Когато отвори стъклената врата бе поразена от напрежението във фоайето, което я връхлетя като приливна вълна. Тишината беше неестествена. Няколко човека стояха така неподвижни, все едно бяха заковани за пода. Вместо да обменят клюки и впечатления за времето, както обикновено, те мълчаха и гледаха отнесено това, което се разиграваше пред очите им.

Колби тъкмо се извръщаше от гишето с куп писма в ръка. Той погледна към вратата и видя Даяна. За миг закова прелестните си сиви очи, но след секунда насочи вниманието си към Маргарет Фулбрук, която беше застанала точно на пътя му.

— Хари ми каза, че ще се върнеш това лято, Колби Савагар. — В гласа на госпожа Фулбрук прозираше властния тон на жена, която цял живот е командвала другите и положението наоколо. Почти на седемдесет тя демонстрираше ледена, непреклонна гордост. Косата й беше вдигната в царствен кок, а кафявите й очи пробождаха. — Отначало не бях склонна да повярвам. Но после си спомних, че никога не ти е липсвало дяволско самообладание.

Колби смразяващо погледна възрастната жена.

— Понякога ми оставаше само самообладанието. Извинете, госпожо Фулбрук. Чакат ме.

— Кой? Онази Прентис ли? Съжалявам я. И за нея дочух. Тя наясно ли е що за човек си ти?

— Не, но и вие не сте наясно — отвърна Колби със смекчена суровост.

— Копеле — изсъска госпожа Фулбрук.

— Не сте първата, която изказва такова предположение и сигурно няма да сте последната. Но със сигурност, не можете да кажете такова нещо за сина ми, нали? Всъщност, ако изобщо някога чуя да казвате каквото и да е за сина ми, ще…

— Добро утро, Колби. — Даяна отлепи с усилие крака от пода и се приближи с най-общителната си усмивка, сякаш не беше чула нито дума. — Чудех се дали ще те видя тук днес. Щях да ти позвъня по-късно, за да ти напомня за онова пътешествие до водопада, което ми обеща. — Тя насочи усмивката си към пощенската служителка зад гишето, която наблюдаваше сблъсъка със зяпнали уста. — Имаш ли нещо за мен днес, Бърнис? Бързам.

Бърнис затвори уста, а погледът й се стрелкаше от Колби към госпожа Фулбрук, и към Даяна.

— Само това писмо. — И тя й го подаде през гишето.

— Благодаря. — Даяна хвърли поглед към познатия мъжки почерк и пусна плика в чантичката си. Спокойно хвана Колби под ръка, усещайки в мускулите му напрежение и готовност за битка. После се усмихна към мрачното лице на Маргарет Фулбрук. — Нали ще ни извините? От няколко дни Колби ми е обещал този малък излет. Приготвила съм обяд и всичко останало.

— И ти като дъщеря ми си голяма глупачка. Но поне не си млада и невинна девойка. Имаш вид на достатъчно възрастна, за да правиш свои собствени грешки. И запомни думите ми, всяка жена, която се забърка с Колби Савагар, после горчиво съжалява. — Госпожа Фулбрук се обърна и се измъкна с отвращение от фоайето.

Инстинктивно Даяна поведе Колби по следите на възрастната жена. Трудно щеше да инсценира края на сцената, ако предполагаемите жертви не приемаха нещата сериозно. Даяна искаше да е сигурна, че никой в пощата не предположи, че Колби прие присърце тази сцена.

— Днес ще е горещо — разговорчиво отбеляза Даяна, докато водеше Колби през въртящите се врати. — Мислех си да взема банския си костюм за нашия пикник. О, добре е да взема малко чипс от магазина.

Тя млъкна, когато излязоха навън сред топлината на яркото утро. Мъжът в кадилака излезе бавно и замислено, за да помогне на Маргарет Фулбрук да се настани на седалката. Когато шофьорът хвърли на спътника й злъчен поглед, Даяна насочи вниманието си в противоположната посока.

— Добре — обади се тихо Колби, когато наближиха черния джип. — Спасителната операция свърши. — Той се подиря на бронята и с длан потупа купчината писма. — Трябва ли да ти благодаря?

Даяна сложи ръка над очите си и видя кадилака да напуска паркинга.

— Предполагам, че зависи от това крайно нужно ли ти беше спасение.

— Достатъчно нужно. Преди двадесет години имах разпра със старата вещица. Отвикнал съм. Но смятам, че ако се наложи мога да надвия Хари. Наистина е напълнял. Изглежда по-бавен от всякога.

— Хари е шофьорът, нали?

— Хари Гедж е момчето за всичко на Маргарет Фулбрук. Прави всичко, каквото му каже. — Колби изгуби интерес към онези двамата. — Сериозно ли говореше за пикника или беше само прикритие в спасителната операция?

Даяна си пое дъх и се стегна.

— Зависи от това, дали Маргарет Фулбрук наистина ти е тъща или това не е вярно.

Колби язвително вдигна вежди.

— Кой побърза да ти напълни главата?

— Еди Спунър от бензиностанцията — призна Даяна.

— Добрият стар Еди. Е, има право, донякъде. Ожених се за дъщерята на Маргарет Фулбрук преди двадесет години. — Той премести поглед към отдалечаващия се кадилак.

— И? — попита Даяна.

— И, какво? — Колби отново я погледна.

Даяна въздъхна:

— Все още ли си женен?

— Не.

Даяна прикри облекчението си като укорително поклати глава.

— Ако трябваше да чакам отговор от теб, то щеше да е на куково лято, нали?

Той леко се усмихна.

— А ти обичаш отговорите, нали?

— Трябва да получа няколко отговора, преди да легна с теб — отвърна тя с равен глас.

Колби не помръдна. Изражението му внезапно се оживи.

— Все още ли обмисляш подобна възможност?

— Да.

Възторг и облекчение изпълниха сивите му очи, но той само кимна веднъж.

— Ако обещаеш за пикника днес следобед, и аз обещавам да ти дам някои отговори за Маргарет Фулбрук.

— Договорихме се. — Даяна се обърна и закрачи към колата си.

— Ще те взема след час. Сложи си спортни обувки — извика Колби след нея. — Край водопада е хлъзгаво.

— Снощи се държах като магаре. Поднасям ти извиненията си, ако значат нещо. — Колби се протегна на една страна, излъчвайки неосъзната мъжка грациозност. Беше се облегнал на лакът със сгънато коляно. Замисленият му поглед се рееше към града в далечината.

Даяна седеше, кръстосала крака върху одеялото, и слушаше глухия рев на водата. Тя проследи погледа на Колби и се зае да изучава живописната картина там долу. Пътят, минаващ покрай реката през долчинката, приличаше на тънка, криволичеща панделка. Тя виждаше стария мост, който свързваше двете части на Фулбрук Корнърс. И нейната къща, както и тази на Колби можеха да се видят от едната страна на реката.

Спектър се беше изтегнал зад нея върху затоплената от слънцето скала. Беше се отказал от възможността да получи още малко чипс.

— Може би наистина се държа като магаре — съгласи се тя след миг, — но вината е сигурно отчасти и моя. Не се справих с положението много добре. Снощи, след като си тръгна, много мислих. Стигнах до заключение, че си прав. Давала съм ти смесени знаци.

Колби бавно премести поглед от долината към лицето й.

— Знаци?

Даяна си играеше с една тревичка.

— Да, знаци. Знаеш какво имам пред вид.

— Знам, да — грубо се съгласи той. — Ако не нещо друго, то поне ми е по-леко като знам, че не са били плод на въображението ми.

Даяна изви устни с леко задоволство.

— Предполагам, че при твоето въображение, трябва да внимаваш, когато тълкуваш нещата.

Колби вдигна кутията с бира и дълго пи. Погледите им се срещнаха.

— Мога да владея въображението си. Правя го през по-голямата част от времето.

— Разбирам. Трудно овладяваш хормоните си, значи. Очите му светеха на слънчевата светлина.

— И тях владея през повечето време. Но когато си наоколо, те сякаш полудяват.

Даяна захапа долната си устна, а после заговори съвсем откровено:

— Мисля, че част от мен се вълнува при мисълта за това — съвсем тихо призна тя. — Защото и аз не мога да овладея бушуващите си хормони, когато ти си наоколо. — Тя извърна поглед, неспособна да срещне неговия. — Обикновено нямам такива проблеми. Беше толкова отдавна, когато се чувствах на ръба, така, както се чувствам с теб.

— Значи, трябва да се самосъжаляваме — сухо рече Колби. — Да си легнем заедно и да внесем ред в телата си.

Даяна възкликна обидено и се облегна на лакът.

— Ти си толкова запален романтик — оплака се тя саркастично.

— Пиша за ужасите, не за романтиката.

— Това не е извинение — рязко отвърна тя.

— Време е и двамата да престанем да се държим като двойка тийнейджъри. И двамата нямаме нужда от повторение на миналата нощ.

— Ще сключа още една сделка с теб — каза Даяна. — Ако ти не споменаваш миналата нощ оттук нататък, и аз няма да я споменавам.

Колби вдигна рамене.

— Както искаш, стига да не се опитваш да сложиш край на това, което се случва между нас. Още малко картофки?

— Мисля, че Спектър изяде последните.

Колби погледна недоволно спящото куче.

— Скоро с това чудовище ще имаме сериозен разговор.

— Като споменаваш сериозен разговор…

— Да?

— Разкажи ми за Маргарет Фулбрук.

— Обещах ти, че ще ти дам няколко отговора, нали?

— Да, обеща ми.

Колби отпи още една глътка бира.

— Няма кой знае какво за казване. Бях женен за Синтия Фулбрук. Автоматично, тази стара кранта ми стана тъща.

— Какво се случи със Синтия?

— Почина.

— О, съжалявам.

— Маргарет Фулбрук винаги ме е обвинявала за смъртта на Синтия. Освен всичко друго. — Устните на Колби се стегнаха. — Може би трябва да започна от начало.

— Слушам те.

Той си пое дъх и отново премести поглед към градчето под водопада.

— Майка ми и леля Джес са родени във Фулбрук Корнърс. И както казват местните хора, произхождат от другата страна на водопада. — Той мрачно се усмихна и посочи към множество покриви от лявата страна на реката. — Били са закотвени тук през целия си живот. Майка ми работила в едно местно кафене и си мечтаела да се омъжи за мъж от другата страна на реката.

— А леля ти Джес?

Погледът на Колби поомекна.

— Леля Джес мечтаеше много, но не за брак, нито за местене от другата страна на реката. Тя даваше излияние на мечтите си в един неспирен поток от стихове и къси разкази, които май никога не бяха публикувани. Смяташе се за писателка, въпреки че никой друг не мислеше така, и се чувстваше задължена да живее според този образ. Беше ексцентрична, непредсказуема и непостоянна. През повечето време изглежда живееше в друг свят. Но след смъртта на мама, тя не се поколеба да ме прибере. Леля Джес беше добра с мен по свой собствен начин. И ме научи на някои неща.

— Какви например?

— Как да се грижа за себе си, най-вече. Повечето време ме оставяше да се оправям сам. И се получи. Аз пораснах с мисълта, че единственият човек, на когото можех да разчитам, бях аз самият.

— А баща ти? — предпазливо попита Даяна.

— Какво баща ми? Със сигурност така и нямах привилегията да се запозная с него. За известно време работел в някаква дъскорезница наблизо, достатъчно дълго, че майка ми да забременее от него и после изчезнал.

— О!

Колби я погледна.

— Да, май само толкова може да каже човек „О“. Така или иначе, с две думи, израснах при леля Джес. Наистина бях малко див. Бях опасният млад хулиган от другата страна на водопада. Непрестанно имах неприятности. Винаги обвиняваха мен, когато липсваха джанти на автомобилните гуми. Хората се сещаха единствено за моето име, ако на училищните забави ставаше сбиване. Шерифът Торп все мен прибираше, щом чуеше за среднощни препускания с крадени коли по „Ривър Роуд“.

— А ти, разбира се, винаги си бил невинен?

Устните му леко се извиха в нещо като усмивка.

— Разбира се, с изключение на препусканията по „Ривър Роуд“.

— Накратко, от онези момчета, за които майките ни ни предупреждаваха — отвърна Даяна закачливо.

— Страхувам се, че е така. — Колби се излегна на гръб и постави ръце под главата си.

— Е, има смисъл в това нещо — спокойно рече Даяна. — Естествено, това беше най-интересното момче. Винаги съм искала да се запозная с едно такова.

Колби премигна мързеливо.

— Но никога не ти се удаде?

— За съжаление. Никога не съм била от момичетата, които момчетата харесват. От една страна, не бях от най-хубавичките, а от друга, бях прекалено сериозна. От първия си ден в училище знаех, че трябва да излезе нещо от мен. Непрекъснато бях със заровена в книгите глава. Когато завърших гимназия, поех по бързата писта към колежа и кариерата.

— И вече не ти беше интересно момчето, което задига джанти на гумите, шофира бързо и носи дълга коса? Такъв тип момче нямаше да има място в живота, който ти предстоеше.

Даяна не му позволи да й се подиграва.

— Не знам дали такова момче щеше да се вмести. Както ти казах, така и не ми се удаде възможност да се запозная с едно от тях.

— Бъди благодарна. Можеше на осемнадесет да се окажеш бременна, както се случи със Синтия Фулбрук.

Даяна се поколеба за миг, асимилирайки думите му.

— Дъщерята на Маргарет Фулбрук е забременяла от теб?

— Да.

Даяна се подразни от лаконичния му отговор.

— Е? Не спирай. Как се случи?

Той я погледна странно.

— По обичайния начин.

— Колби, престани. Чудесно знаеш какво имам пред вид. Той бавно въздъхна.

— Синтия Фулбрук беше принцесата на Фулбрук Корнърс. Беше най-богатото хлапе в града, най-красивото момиче и най-добре облечената ученичка в гимназията на Фулбрук Корнърс. В деня, когато стана на шестнадесет, получи от родителите си чисто нов червен автомобил с гюрук, и можеше да купи всяко едно момче в училището. Беше с една година по-малка от мен и аз, както всеки друг мъж в града, бях заслепен от нея.

— Тя какво чувстваше към теб?

— Намираше ме за интересен. Но родителите й отблизо я следяха.

— О, синдромът на забранения плод.

— И от двете страни — призна Колби. — Но докато не отидох войник, между нас нямаше нищо. За мен армията беше начин да се измъкна от Фулбрук Корнърс, заминах в деня, когато напуснах гимназията. Еди Спунър дойде с мен. През лятото на деветнадесетата ми годишнина се прибрах у дома в отпуск, а там беше Синтия, току-що завършила, подготвяше се за колеж. Тя ме погледна и реши да разбере какъв е вкусът на забранения плод.

— Ти също я погледна и реши да разбереш какво е да си легнеш с истинска принцеса?

— Нещо такова. Но и двамата не бяхме съвсем пораснали, както си въобразявахме. Мислех, че знам всичко за предпазните мерки. А Синтия си мислеше, че е наясно с безопасните дни в месеца и други митични способи за предотвратяване на бременност. Резултатът от цялата работа беше, че се впуснахме в нещо, което не трябваше да предприемаме.

— И Синтия забременя.

Колби кимна мрачно.

— Дадох луди пари. Синтия беше изплашена до смърт. Майка й крещеше срещу нея, а баща й заплашваше да ме вкара в затвора или да ме убие. И двамата бяха на мнение, че трябва да се погрижат за бременността възможно най-бързо и безшумно. Последният вариант, на който се спряха, беше да разрешат на Синтия да се омъжи за мен и да роди детето.

— Значи си избягал с нея — заключи Даяна.

— Мислихме, че сме влюбени. Поне аз си мислех, че съм влюбен. Освен това, бях убеден, че трябва да я защитя от родителите й. Според мен горката Синтия изобщо не мислеше. Беше кълбо от нерви, разкъсвано между ядосаните си родители и момчето от другата страна на водопада. Поех нещата в свои ръце, натоварих я и я изведох от града, преди тя да има възможност да промени решението си. Оженихме се в Рено и после я заведох във военната база, където бях на квартира. Седем месеца по-късно тя роди Брандън.

— Брандън?

— Синът ми.

Даяна се засмя на тихата гордост в гласа му.

— Какво се случи със Синтия?

Колби хвърли във водата шепа камъчета.

— Родителите на Синтия решиха, че могат да я накарат да се прибере у дома като я заплашат, че ще я лишат от наследството. Така и не успяха да окажат този натиск. На Синтия не й понасяше майчинството. Тя не искаше Брандън. Всичко беше една глупава случайност и тя реши, че не бива да плаща за нея до края на дните си. Може би, беше права. По дяволите, не знам.

— Кой ли знае на тази възраст?

— Да, кой ли? Двамата със Синтия се борихме много и един ден, когато се прибрах у дома, тя беше си тръгнала. Беше оставила бележка за мен, в която ми обясняваше, че Брандън е при съседите, и че не може да издържа повече. Животът й бил съсипан. Връщаше се при родителите си. Искаше да започне наново. Повече никога не я видях. Загина в катастрофа по една магистрала. Родителите й никога не ми простиха. На погребението ми казаха, че не искат да виждат нито мен, нито Брандън, никога повече. Радвах се да изпълня желанието им.

— И никога не се ожени повторно?

Колби поклати глава.

— Реших, че преживях достатъчно брачен живот, който щеше да ми държи влага за цял живот. Освен това, бях зает със сина си. Отгледах Брандън сам. Направих много грешки, но момчето излезе читаво. — Очите на Колби се стоплиха от бащино удовлетворение. — Тъкмо приключи първата си година в колежа в Юджин. Голяма работа. Според него желае да става инженер.

— Поздравления — тихо рече Даяна. Тя скръсти лакти върху сгънатите си колене и постави брадичка на ръката си.

— Сигурно понякога ти е било трудно. Колби се намръщи.

— Не можеш да си представиш и половината. Както казах, направих много грешки. Със сигурност, не бих искал отново да ги преживея. Но двамата с Брандън оцеляхме.

— Значи това е великата сага на Колби Савагар и град Фулбрук Корнърс?

Той я погледна.

— Това е.

— Мисля, че разбирам защо не си си направил труда да се върнеш тук досега.

Острият поглед на Колби не напускаше лицето й.

— Отговорих ли на въпросите ти?

Даяна почувства топлина по лицето си. Тя извърна поглед.

— Да, отговори ми.

— И аз имам няколко въпроса — тихо рече Колби. Доволна, че най-после той демонстрира интерес към потеклото й, тя го погледна.

— Така ли?

— Повечето от тях могат да почакат.

— О. — Тя странно се разочарова.

— Всички, с изключение на един. — Колби протегна ръка и нежно я повали на гърдите си. — И той е доста директен въпрос. Трябва единствено да отговориш простичко с „да“ или „не“.

Инстинктивно Даяна се опита да намери равновесие. Тя се разположи върху него, лицата им бяха много близо едно до друго.

— Да или не, Даяна?

Ревът на водопада нахлу в ушите й, а топлото ухание на затоплените от слънцето дърва, я обгърнаха. Приказни облачета мъгла, същества от светлина и вълшебства изригваха над главите им. Единият й крак, обут в дънки се провря между бедрата на Колби и остана там. Тялото му беше силно, стегнато и безкрайно гостоприемно. Очите му бяха езера от сив огън, в очакване да избухне.

Даяна осъзна истината — влюбваше се.

— Да — прошепна тя и наведе глава да го целуне.