Сънят

Четвърта глава

Не му се хареса отговорът й, но той го понесе с обичайното си самообладание. Вероятно, тъй като беше убеден, че няма да му отнеме много време да промени решението й.

— Помисли — беше й казал. — Не е необходимо да вземаш решение в този момент. Някой друг път ще поговорим пак.

След като Колби си тръгна същата нощ, Даяна дълго мисли за прикритата му самонадеяност. Може би той имаше право. Та тя вече спеше с него. Защо да не се премести?

За лятото.

Дълбоко в себе си Даяна знаеше, че именно това не й беше приятно. Намеренията на Колби Савагар стигаха само до края на лятото. Беше достатъчно откровен в това отношение.

Даяна неспокойно отмести завивката и стана от леглото. Спектър също се изправи, когато тя облече робата си и намери пантофите си. Той я погледна въпросително.

— Искаш ли среднощна вечеря?

Огромните, увиснали уши на Спектър щръкнаха бдително и той се присламчи към Даяна, която закрачи по коридора.

— Няма нужда да те питам втори път, нали? И двамата с Колби не чакате покана що се отнася до храната.

Може би Спектър хич не го беше грижа дали го сравняват с най-големия му съперник, но си замълча по въпроса. Той внимателно наблюдаваше, докато Даяна извади една кучешка бисквита и му я подаде. Изключително грациозно той пое бисквитата от ръката й и на един дъх я погълна.

— Бога ми, какви огромни зъби — рече Даяна и взе за себе си една бисквитка. — Колби е прав. Като гледа зъбите ти човек наистина се замисля как си се прехранвал, преди да намериш това уютно местенце при мен и да ми станеш приятел.

Спектър се ухили съпричастно посвоему. За съжаление единственият резултат от усмивката му беше, че показа всичките си зъби.

— Не прави така — твърдо заповяда Даяна. — Напомняш ми за Колби.

Тя седна до кухненската маса, за да изяде бисквитката си. Наблизо лежеше екземплярът от „Шокиращата долина“, който Колби й беше дал няколко седмици по-рано. Все още се опитваше да изличи от съзнанието си десета глава, която чете предния ден.

Поколеба се за миг, но не устоя, и отвори книгата, за да разбере какво се случва на главния герой, мъж на име Донъли.

В тези последни секунди единствената му мисъл беше, че не беше редно такова злостно същество да приема невинна маска. Едно чудовище трябва да прилича на чудовище. Човек трябва да може да различи доброто от злото от пръв поглед.

Но той беше твърде заслепен за истината и сега тя го убиваше. Бавно, ужасяващо, безмилостно го убиваше.

Даяна леко потрепери и бързо затвори книгата. Беше достатъчно разумна да не чете „Шокиращата долина“ по това време на нощта. Погледна към Спектър.

— Според мен, Донъли ще се справи — рече тя на кучето. — Но от цялата тази работа на нас ще ни изтръпнат партенките. Ти как смяташ, откъде черпи идеи авторът на романи на ужасите? Мисля, че не ми се иска да имам сънищата на Колби.

Тя стана и понечи да изключи осветлението в коридора. Писмото на Арон Краун лежеше на масичката до вратата. Даяна си спомни реакцията на Колби.

— Този мъж си мисли, че има право да чете писмата ми, след като вече е бил с мен. Спектър, нещо ми подсказва, че Колби е от мъжете с чувство за собственост. Освен това, е арогантен, горд и може да има зъб на цял куп народ. Чудя се защо ли се е върнал във Фулбрук Корнърнс това лято.

Спектър я удостои с поглед, който красноречиво казваше „Кой го е грижа?“ После се прозя и тръгна по коридора към спалнята.

Колби вдигна поглед от компютъра и се загледа в утринното слънце, което огряваше долината. В далечината водопадът „Окованата жена“ изригваше като сребърен вулкан и се стичаше по скалите. Тялото на Колби се стегна щом си спомни събитията от вчерашния следобед.

Опасенията му от последиците от правенето на любов с Даяна едва ли не се сбъдваха. Вместо да утоли жаждата си към нея, тя нарасна.

Защо му отказа, когато той я помоли да се премести при него? Та те вече спяха заедно. Струваше му се нелепо да не живеят в една къща през лятото. Колби смяташе, че тя не е от хората, които ги е грижа какво си мислят околните за начина й на живот, но може би всъщност беше такава.

Все още той не знаеше за нея толкова много неща. Сега, когато имаха физическа връзка, Колби започваше да осъзнава колко отчаяно искаше да научи още и още.

Напористото му любопитство го притесняваше. От една страна, това не беше в стила му. От друга, тя дори не беше неговият тип. Твърде самостоятелна, твърде уверена със способността си да се грижи за себе си и твърде съсредоточена в кариерата си. Типична амазонка от двадесети век.

Нещо в нея му подсказваше, че всъщност тя няма нужда от мъж в живота си. Човек трябваше дяволски да се потруди, за да я убеди, че и той си има потребности, били те само в леглото. Даяна наистина беше различна от всички останали жени, които той изобщо познаваше.

Но по някакъв начин Колби усещаше, че си приличаха по това, че и тя разчиташе само на себе си, беше свикнала сама да поставя правилата на живота си, имаше собствено мнение за всичко. Не очакваше да й се бъркат или да се опитват да разчистват каквато и да била бъркотия, в която е попаднала. Очевидно се грижеше за себе си сама от доста дълго време.

Дълбоко в душата си таеше чисто женска гордост, която според него, щеше неминуемо да се противопостави на собствената му мъжка увереност.

Но той изпитваше дълбоко удовлетворение, че успяваше да я накара да тръпне в обятията му.

— По дяволите.

Ако продължаваше да мисли за нея, щеше да се побърка. Трябваше да завърши една глава днес. Колби запамети текста на екрана и се изправи. Работеше от шест часа. Беше време да прибере пощата си. Ако отидеше в пощата към десет и петнадесет, сигурно щеше да срещне Даяна и можеха да изпият по едно кафе заедно. После можеха да кроят планове за вечерта.

Двадесет минути по-късно той се усмихна, докато паркираше пред пощенската станция. Даяна вече беше там. Усмивката му помръкна щом се сети за писмото, което тя беше получила вчера. Надяваше се, че друго такова от шефа й нямаше да има. Колби прочете достатъчно от съдържанието, за да разбере, че не го харесва.

Не би харесал никой мъж, който си мислеше, че може да пише на Даяна така приятелски и фамилиарно. Този идиот умоляваше Даяна да се върне на предишната си работа и нещо в тона на молбата наистина подразни Колби. Арон Краун звучеше така, сякаш имаше претенции към Даяна или права над нея.

Колби се измъкна от джипа и мина покрай буика на Даяна. От предната седалка Спектър го изгаряше с поглед.

— Откажи се, голямо, грозно куче, нищо не можеш да направиш. Аз дойдох, за да остана.

Колби чу, че Спектър изръмжа.

— Хей, Савагар!

Колби се обърна щом долови познатия глас. От отсрещната страна на улицата му махаше Еди Спунър. Колби отвърна на поздрава му.

— Добро утро, Еди. Как я караш?

Еди нехайно огледа улицата и после прекоси. Беше облечен в обичайните си дрехи, износен работен комбинезон и тежки боти. На главата си носеше шапка с козирка. В този миг бършеше ръцете си в един мазен парцал. Усмивката на лицето му беше обнадеждаваща.

— Не се оплаквам — рече Еди. — Очаквах те тази сутрин. Какво ще кажеш за една бира, както си говорихме?

Колби мислено въздъхна, но си рече, че не може повече да отлага. Двадесет години бяха много време, но никак не можеше да забрави, че на времето Спунър беше най-близкият му приятел във Фулбрук Корнърс.

— Разбира се, Еди. Добре звучи.

— Намини довечера към къщи. Свършвам работа в пет.

Последното нещо, което му си искаше на Колби, беше да си пропилява вечерта на маса с Еди Спунър. Имаше далеч по-интересни планове.

— Ами, тази вечер съм зает, Еди.

— Пак онази Прентис, нали? Мисля, че те разбирам. Наистина изглежда засукана. Много готина с тези върховни дрехи. Но обзалагам се, че е голям залък за…

— Мери си приказките, Спунър.

Еди премигна, стъписан от острото предупреждение. После усмивката му се разтегна и с ръце показа, че е съгласен.

— Добре, добре, ясно. Без обиди. Е, кога да се видим за бирата? Стари приятелю, има доста неща да си кажем. Утре имам свободен ден.

Колби реши, че е най-добре да уговори час и да приключи с това.

— Така. Да кажем, утре. Аз работя преди обяд. Следобед ще намина у вас. Бирата ще е от мен. Става ли?

— Разбира се. Екстра — съгласи се Спунър радостно. — До утре.

— Да. — Колби гледаше как Спунър пресича улицата. Всички в града, говореха преди, че от Еди Спунър нищо няма да излезе. Но същото казваха и за Колби Савагар.

Относно Колби грешаха, а и Еди успяваше да се задържи на работа с пълен работен ден, така че може би не бяха прави и за него. Очевидно Спунър не получаваше шефска заплата, но не живееше и от подаяния. Браво.

Така им се пада на тези копелета, нека видят, че грешат. Нито Колби, нито Спунър свършиха в затвора. А и на улицата не живеят, въпреки всичките предсказания на клюкарите.

Това общо минало някак ги правеше близки. Ще пийне бира с Еди и това е. Може би няколко бири.

Даяна го чакаше пред пощата. Тя тъкмо пъхаше куп писма в голямата си кожена дамска чанта. Колби се опита да разчете няколко адреса на изпращачите, но не беше достатъчно близко.

— Здравей, скъпа — рече той, докато вървеше право към нея. После я целуна в устата пред очите на Бърнис и цял куп постоянни посетители на пощата. — Трябва да престанем да се срещаме така.

Страните на Даяна леко порозовяха. Тя разбра. Той предявяваше явни претенции към нея. Ако все още в града имаше човек, който не знаеше, че може би Колби спи с тази жена от Портланд, заела мястото на Мартин за през лятото, днес следобед със сигурност щеше да научи. Колби остана доволен като видя руменината по бузите на жертвата си и се усмихна.

— Здравей, Колби — отвърна Даяна с издайнически угоднически тон. — Как си тази сутрин?

— Познай — предложи й той, съзнателно влагайки чувствено задоволство в думите си. Приближи се до гишето. — Здравей, Бърнис. Има ли нещо за мен?

— Ето, Колби. — Бърнис побърза да му подаде един дълъг, бял плик с адрес на изпращача.

Чек. Колби си помисли дали някога ще преодолее в себе си онова чувство на внезапно вълнение винаги, когато някой му плащаше в брой за дадена негова книга.

— Даяна, имаш късмет. — Колби размаха плика пред нея. — Мисля, че мога да си позволя да те нахраня довечера. — Той се запъти към нея, широко усмихнат, но тутакси спря, когато вратите на пощата се отвориха навътре и през тях влязоха двама новодошли.

— Здравей, татко.

— Брандън. — Колби се взря в слабичкия, тъмнокос млад мъж с кафяви очи, който стоеше на вратата. Последният човек, когото очакваше да види тази сутрин, беше синът му. — Какво, по дяволите, правиш тук? Би трябвало да си в Портланд и да работиш там.

Брандън Савагар направи няколко крачки навътре. Закрилнически беше прегърнал раменете на поразяващо красива синеока червенокоска, която имаше вид на деветнадесет годишна.

— Изненада — отвърна Брандън с едва ли не агресивна веселост. — В ресторанта, където работех, стана пожар. И го затвориха за две седмици. Ето защо реших да дойда да те видя. Когато попитах човека на бензиностанцията през улицата за къщата ти, той ми каза, че си тук.

— Да, разбира се. Радвам се да те видя. — Колби осъзна, че Даяна го наблюдава с явен интерес. Той бързо се съвзе и ги представи:

— Даяна, това е синът ми, Брандън. Брандън, запознай се с Даяна Прентис. Тя е… Една приятелка.

— Здравей, Брандън — тихо отвърна Даяна.

Брандън погледна баща си.

— Татко, това е, една моя приятелка. Робин Ламбер. Запознай се с баща ми.

— Толкова се вълнувам да се запозная с вас господин Савагар — обади се Робин тихо и срамежливо. Сините й очи пронизваха Колби. — Чела съм всичките ви книги. Фантастични са.

Колби я погледна, усещайки особеното изражение на решителност в очите на сина си. Сърцето му се сви. Имаше ужасно предчувствие. Отказваше да го приеме. Няма защо да изпада в паника. Просто още една от приятелките на Брандън. Най-малкото момичето имаше добър вкус към литературата.

— Здравей, Робин. Радвам се, че харесваш книгите ми. — Той погледна Даяна и в очите й съзря смях.

— Поздравления, Робин, ти се изрази съвсем точно — отбеляза Даяна. — Боя се, че когато за първи път срещнах Колби, нямах ни най-малка представа кой е той. Никога през живота си не бях чела роман на ужасите.

— И все още не е прочела — намеси се Колби. — Едва се справя с половината от „Шокиращата долина“.

Робин изглеждаше изненадана.

— Но това е една от най-добрите му книги.

— Точно така — сериозно отвърна Брандън, не скривайки, че се гордее с баща си. — „Шокиращата долина“ е начело на всички основни класации за бестселъри. Това беше големият удар на татко.

— Достатъчно — извика Даяна. — Предавам се. Признавам, че що се отнася до приказки на ужасите, съм ужасно невежа. Кълна се, че ще довърша книгата, дори и да ме плаши до смърт.

— Хайде — рече Колби и хвана Даяна за ръка, — да се махаме оттук. Брандън, вие двамата с Робин можете да ме последвате до къщата на леля Джес. Ще се видим след няколко минути. Искам да поговоря с Даяна.

— Добре, татко. Ще те чакаме в колата. — Брандън кимна към елегантната двуместна мазда, която Колби му беше купил, след като синът му завърши колеж.

Колби се намръщи, докато гледаше танцуващата червена опашка на момичето, което вървеше към колата с Брандън.

— Само деветнадесетгодишните изглеждат толкова добре в дънки — лаконично заключи Даяна. — Но не си въобразявай. Тя е твърде млада за теб.

— Кажи го пак — измърмори Колби. — Твърде млада е и за Брандън. Или пък той е твърде млад за нея. Не знам кое точно.

— Изглеждат на еднаква възраст.

— В това е целият проблем. Те са просто деца. — Той се облегна на шофьорската врата на буика и леко поглади с пръсти раменете на Даяна. — А сега за довечера.

Спектър тутакси започна да ръмжи застрашително. Кучето се облегна на стъклото и показа носа си навън, а зъбите му се доближиха твърде много до бедрото на Колби. Той бързо се отдръпна от колата.

— Глупаво куче.

Спектър отново изръмжа, доволен, че накара Колби да се премести.

— Ей, вие двамата, я не се обиждайте — предупреди Даяна.

— Кажи го на него — посъветва я Колби. — Слушай. Исках да се самопоканя за вечеря, но изглежда си имам компания.

— Брандън много прилича на теб. Освен в очите.

— Има очите на майка си — нетърпеливо отвърна Колби.

Даяна сключи пръсти.

— Знаех, че ми изглеждат познати. Това са очите на Маргарет Фулбрук.

— Може би. Скъпа, не желая да говорим за очите на Брандън. Както казах, канех се да се самопоканя на вечеря.

— Както обикновено?

— Точно така. Както обикновено. Но сега се налага да променим плановете си.

— Не знаех, че имаме планове.

— Даяна, не ме гледай с тези ококорени и учудени очи. Напомняш ми за кучето си. — Даяна се усмихна и въздъхна. Колби се наведе да вкуси задоволството по меките й устни. — Е, тогава — рече той след миг, — както споменах, налага се да променим плановете си. Ела при мен довечера. С Брандън ще спретнем една вечеря.

— Брандън знае ли да готви?

— Разбира се. Научих го да чете готварските книги.

Даяна въпросително се усмихна.

— Знаеш ли, Колби, смятам, че си бил много добър баща.

— Понякога най-доброто нещо, което можеш да кажеш за един баща, е че е оцелял заедно с детето. Какво ще кажеш за една вечеря довечера?

— Как мога да устоя на изкушението да готвиш за мен отново? — Тя леко го целуна. — Снощи бях много впечатлена. Беше прав за салатата „Цезар“. Най-добрата в света е.

— Нали ти казах? Ще се видим в пет. Остави кучето в дома си.

Даяна направи, каквото й каза Колби и остави Спектър в къщата. Той не беше особено ентусиазиран от това решение и малко след като пристигна у Колби, самата Даяна започна да си задава въпроса дали постъпи правилно като го остави.

Спектър поне ставаше за поддържане на разговор, ако не за друго, и на Даяна й беше ясно, че малката компания имаше нужда от подобна незначителна тема. Определено между Колби и сина му тлееше напрежение.

— Свършено тако — отбеляза Даяна по средата на вечерята, когато разговорът замря. Опита се да се усмихне на Робин, удостоявайки я с усмивка, която жените една на друга си разменят. — Не мислиш ли, че кухнята така им отива на мъжете?

Робин премигна, в погледа, който отправи към Брандън, се четеше неувереност.

— Не знам — измънка тя и захапа една тортила.

Даяна възобнови опитите си.

— Брандън, салцата е превъзходна. По-гореща е от тротоара през август. Ти или Колби я приготви?

— Татко я направи. — Брандън й се усмихна бързо и смутено, и вежливо продължи в нейния дух — Той я обича толкова гореща, че едва ли не да подпали купата.

— Брандън направи пълнежа на месото — тихо рече Колби и се зае да си приготви още едно тако. Започна да редува пластове месо, сирене, маруля, домати и салата. Думите му последваха няколкоминутно мълчание.

— Чудесно — бързо вметна Даяна. — Някоя късметлийка ще се уреди със страхотен съпруг. Представи си, че и тя умее да готви.

Изведнъж осъзна, че е направила голям гаф. Ако до преди малко тишината тегнеше над масата, сега просто смазваше всичко наоколо. Робин се беше взряла в чинията си, а долната й устна трепереше. По необясними причини Брандън изглеждаше мрачен. А Колби седеше на главното място на масата и яростно поглъщаше тако.

Даяна си помисли да стане и да си тръгне веднага. Не желаеше да участва в кавгите на семейство Савагар. Но нещо в наранените сини очи на Робин Ламбер я накара да остане. Ако наистина се задаваше неприятност, нямаше да е честно да остави бедното момиче само с Колби и сина му.

Внезапно Брандън блъсна чашата си с кола върху масата.

— Странно е, че споменавате брак, госпожице Прентис — рече той. — С Робин сме дошли тук най-вече да кажем на татко, че възнамеряваме да се оженим, преди да тръгнем на училище през есента.

Нищо чудно, че Колби изглеждаше така, сякаш щеше да експлодира.

— Разбирам — ведро отвърна Даяна. — Колко интересно. — Нищо друго не й дойде на ум.

— Татко не е на същото мнение — каза Брандън.

Колби пусна последното парче от тако в чинията си и закова заканителен поглед в сина си.

— Мисля, че идеята е дяволски глупава. Ето това е мнението ми.

Погледът на Робин се замрежи от сълзи. Лицето на Брандън се стегна.

Даяна премигна. Ръкавицата беше хвърлена. Знаеше, че на нея и на бедната Робин им предстоеше да станат свидетели на внушителна разпра между двамата мъже.

— Извинете — рече тя и бързо се надигна. — Мисля, че не желая да слушам това. Робин, искаш ли да дойдеш с мен? Няма нужда да слушаме как тези двамата тук се карат.

— Седни — процеди Колби.

— Има ли поне една основателна причина? — предизвика го Даяна.

Колби си пое дълбоко въздух. Беше очевидно, че правеше свръхчовешки усилия да не избухне.

— С Брандън ще обсъдим въпроса по-късно. Сега не е нито моментът, нито мястото.

— Вярно е. — Даяна седна предпазливо. — Но не бях сигурна, че го разбираш.

Брандън я погледна с уважение. Очевидно не беше свикнал да вижда баща си в подобна ситуация. За миг се поколеба, но после подхвана такава тема на разговор, която несъмнено беше безопасна.

— Татко спомена, че сте тук само за лятото, госпожице Прентис. Как избрахте да дойдете във Фулбрук Корнърс? От това, което ми каза татко и което видях, това място не е най-удачното, за ваканция в западното полукълбо.

Даяна го съжали и леко се усмихна.

— Не знам защо избрах това градче. Взех си отпуск от работата ми в Портланд. Чувствах, че трябва да се махна от града за известно време. Исках пълна промяна на обстановката. И както споделих с Колби, просто взех една карта и Фулбрук попадна в полезрението ми. Оказа се, че има няколко свободни къщи и аз наех едната от тях за лятото.

Брандън кимна.

— А защо сте си взела отпуск?

— Заплетена история. Тъкмо ми предстоеше повишение в производствената фирма, в която бях работила през последните четири години. Чувствах, че заслужавам това повишение. Бях работила изключително здраво, и честно казано, си мислех, че ми е в кърпа вързано.

— С какво се занимавате? — попита Брандън.

— Имам диплома по счетоводство и по бизнес администрация. Бях вторият човек след началника в офиса на един филиал на „Карутърс и Йейл“.

— Значи сте правила финансови прогнози и разни такива неща?

Даяна кимна, очарована от интереса му.

— Точно така. Помагах при изготвянето на прогнозите, а освен това много се занимавах и със счетоводна администрация. Нали знаеш, всичко е компютъризирано.

— И какво се случи с голямото повишение?

— Както споменах, не го получих. И като стана така, бях длъжна да преосмисля положението си. Стана ясно, че в „Карутърс и Йейл“ жените можеха да растат само до едно средно ниво в управлението, но не по-нагоре.

Робин вдигна поглед, демонстрирайки лек интерес към разговора.

— Смятате, че са ви отказали поста поради сексуална дискриминация?

— Предполагам, това е причината. Никой не беше по-квалифициран за тази работа от мен и всички го знаеха.

— Но това е незаконно — отвърна Робин изненадано и се начумери.

— Знаеш ли, Робин, не е лесно да накараш работодателите да се подчинят на законите, които защитават жените от дискриминация на работното място, просто защото ги имаме. Не можех да докажа дискриминация и нямаше реален начин да се противопоставя.

— Затова си взехте отпуск, за да премислите нещата. — Брандън кимна разбиращо. — Ще се върнете ли?

— Не. Много мислих и смятам да се оттегля. Човек трябва да знае кога да зареже неизгодното си положение в корпоративния свят — спокойно обясни Даяна.

— Но не се ли побъркахте от това положение? — настоя Брандън.

Даяна вдигна поглед от ястието пред себе си и за миг в очите й се отрази цялото безсилие и ярост, които беше изпитала по онова време.

— О, да — прошепна тя, — ядосвах се. Повече, отколкото някога в живота си. Но никога преди това не се бях чувствала толкова безсилна. Бях работила здраво за това повишение. Бях оставала безброй много часове извън работно време, които не ми се заплащаха. Заради шефа си потушавах пожар след пожар. Когато започнах да работя в отдела, той губеше по половин милион на година. В рамките на една година изравнихме салдото, а шест месеца по-късно вече отчитахме печалба. Този отдел на „Карутърс и Йейл“ сега прави милион и половина на година. А аз доста се потрудих за този обрат, по дяволите.

— О — възкликна Брандън. Беше някак впечатлен. Колби и Робин я гледаха така, сякаш до този момент не бяха забелязали, че тя седи там.

— Но моята грешка беше — продължи Даяна с едва прикрита ярост, — че повярвах на висшето ръководство на „Карутърс и Йейл“, когато ми заявиха, че жените в тяхната фирма са равноправни. Повярвах на шепа началници, които лъжеха безочливо. Използваха ме, а когато дойде време да ме повишат, ме пренебрегнаха. Да, Брандън, това ме ядоса.

На масата се установи напрегната тишина след яростните думи на Даяна. Но тя тутакси овладя нервността си. Колби продължаваше да я гледа стъписано.

— Господи, Даяна, не съм знаел за това — рече той, — защо не си ми казала колко зле е било?

Тя вдигна рамене.

— Никога не си ме питал.

— Да — призна той. — Не съм те питал, така е.

Робин изглеждаше безкрайно изненадана.

— Но аз си мислех, че сега положението на жените е различно.

— Понякога е различно. Понякога не. В повечето случаи не е. Не и по високите нива в бизнеса.

— Как можеш да си сигурна, че в следващата ти работа положението ще е по-добро? — попита младежът.

— Добър въпрос — каза Даяна, опитвайки се да овладее гласа си. — Това е един от рисковете, пред които са изправени жените в бизнеса. Единственият начин, когато със сигурност ще знам, че ще ми е по-добре, ако започна свой бизнес. — Тя погледна Робин. — Робин, ти за каква кариера мечтаеш?

Робин нервно захапа устна и бързо погледна Брандън.

— Не съм сигурна още. Искам да кажа, че не съм мислила много. Вероятно ще зависи от това, с което се занимава Брандън. Тоест, ако, ами… — тя внезапно млъкна.

— Разбира се, че не съобразяваш решението си за кариера с това, с което се занимава Брандън, или пък с факта, че се жените — рече Даяна искрено изненадана. — Всяка жена носи отговорност сама за себе си.

— Звучите като онези феминистки хардлайнерки, които изучаваме в колежа — измънка Робин.

— Не — с лекота рече Даяна. — Просто съм практична. Видяла съм доста от живота и света и знам, че когато картите са свалени, можеш да разчиташ единствено на себе си. Нали така, Колби?

Колби внимателно я наблюдаваше.

— Да. Точно така. Искаш ли още едно тако, Даяна?

Тя се засмя и се изправи.

— Не, благодаря. Ядох достатъчно. Беше чудесно ястие. Вие с Брандън се справихте чудесно с готвенето, мисля, че ние с Робин можем да се справим със съдовете. Нали, Робин?

Момичето неохотно кимна. На Даяна й се стори, че тя не искаше да се отделя от Брандън дори на няколко фута. Но стана и започна да прибира чиниите.

— Това е една порутена, стара къща, нали? — каза Робин, следвайки Даяна в кухнята.

Даяна огледа старата двуетажна сграда. Беше прилично стегната, но не можеше да се отрече атмосферата на запуснатост и потиснатост. Подът скърцаше. Стените бяха голи. Кухненските уреди бяха стари. Коридорите бяха мрачни. Мебелите и завесите бяха толкова избелели, че трудно се различаваше оригиналния десен.

Нещо в старата къща на леля Джес навяваше тишина, мистериозност и тъга, сякаш несбъднатите й мечти все още витаеха наоколо.

— Да, малко потискащо е. Съвпада с представата за къща, в която живее автор на романи на ужасите — бързо отвърна Даяна.

Робин отново захапа устни.

— Господин Савагар ме мрази.

— Не ставай глупава. Не може да те мрази. Едва те познава. Не му се харесва идеята за вашия брак с Брандън. Смята, че и двамата сте много млади.

— Брандън каза, че баща му се оженил на осемнадесет.

— Именно за това не одобрява Брандън да се жени на същата възраст. Ясно му е, че на осемнадесет човек е твърде млад за такова обвързване.

— Вие сте на страната на господин Савагар, нали?

— Не съвсем. Е, имам си мнение за някои неща. И ще ти призная, че според мен, жената не трябва да мисли за брак, преди да е започнала собствена кариера. Просто рискът е твърде голям.

— Говорите точно като моите родители. Те все се опитват да ми казват какво да правя. Държат да диктуват живота ми. Мислят си, че все още съм дете и се отнасят към мен като към дете.

— Вероятно просто не желаят да правиш сериозни грешки на твоята възраст — успокояващо рече Даяна със съзнанието, че изобщо няма компетенциите да изнася лекции на една тийнейджърка относно това как да живее. Нямаше абсолютно никакъв опит в отглеждането на деца.

— С Брандън сме възрастни. Можем сами да вземаме решения.

— Възрастните хора нямат чувството, че е необходимо да заявяват на околните, че са възрастни.

— Какво означава това? — Робин беше искрено изненадана.

— Няма значение.

— Изглежда хората, които не желаят ние да се женим, не знаят за какво говорят — продължи тя откровението си. — Вие, например. Вие сте доста по-голяма от мен и никога не сте се омъжвала. Да не мислите, че искам да остана като вас? Вижте и господин Савагар. И той не е женен. Моите родители са женени, но непрекъснато си крещят. Работата е, че никой от вас не знае какво е истинска любов.

Даяна забеляза как се надигат сълзите в очите на Робин и я удостои с изкривена усмивка.

— Може и да си права.