Лейтенант Винсънт Д’Агоста отвори вратата на бирария „МакФийлис“, уморен до смърт. „МакФийлис“ беше възможно най-уютният ирландски бар, който можеше да се намери в Ню Йорк, а тъкмо сега Д’Агоста се нуждаеше от малко уют. Помещението беше тъмно, дълго и тясно, с лакиран дървен бар от едната страна и сепарета от другата. По стените бяха накачени стари снимки на спортисти, чиито лица не можеха да се различат изпод дебелия слой прах. Зад бара се виждаха шест реда бутилки, а до вратата се мъдреше древен джубокс, от онези, на които ирландските шлагери бяха изписани със зелено мастило. Бяха заредени Гинес, Харп и Бас. Миришеше на мазна храна и разлята бира. Сякаш единствената носталгична нотка, която липсваше, беше мирисът на тютюн, а специално на Д’Агоста това съвсем не му липсваше: беше отказал цигарите още преди години, когато напусна полицията и отиде в Канада да пише романи.
В „МакФийлис“ почти нямаше хора Тъкмо както ДАгоста обичаше. Той си избра един от високите столове и го придърпа към бара. Барманът Патрик го забеляза и веднага дойде.
— Хей, лейтенант — рече той и приплъзна към него пластмасова подложка. — Как върви?
— Върви.
— Обичайното?
— Не, Пади, тъмна малцова, ако обичаш. И един по-суровичък чийзбургер.
След минута халбата пристигна и Д’Агоста замислено отпи от пяната с цвят на мока. Напоследък почти никога не си позволяваше това удоволствие — в последните няколко месеца бе отслабнал с десет килограма и не се канеше да ги качва обратно, — но тази вечер щеше да направи изключение. Лора Хейуърд щеше да се върне у дома много късно, защото работеше по онова странно обесване, което се бе случило в горен Уестсайд по обяд.
Той бе прекарал една безплодна сутрин в търсене на улики. В архивите нямаше нищо за Рейвънскрай, имението на пра-леля Корнелия в окръг Дъчес. Беше направил справка с Нюорлиънското полицейско управление за отдавна изгорялата резиденция на Пендъргастови със същия резултат. И в двата случая не пишеше нито дума за Диоген Пендъргаст.
След работа той се бе върнал на Ривърсайд Драйв 891, за да прегледа за пореден път оскъдните доказателства, които Пендъргаст бе събрал. Беше позвънил на Лондонската банка, където, според записките на Пендъргаст, Диоген бе пожелал да му приведат парите навремето. Сметката беше закрита от двайсет години и нямаше информация какво се е случило с парите. Запитванията му до банките в Хайделберг и Цюрих донесоха същия отговор. Той разговаря с английското семейство, чийто син за кратко е бил съквартирант на Диоген в Сандрингъм, колкото да научи, че младежът се е самоубил ден, след като са му свалили усмирителната риза.
След това той се обади на адвокатската фирма, която бе посредничила при кореспонденцията между Диоген и семейството му. Прехвърляха го от един на друг юридически секретар, и така — до безкрайност, а на всичкото отгоре се налагаше всеки път да преповтаря молбата си. Най-сетне на телефона застана някакъв адвокат, който не благоволи да се представи, и който осведоми Д’Агоста, че Диоген Пендъргаст вече не е техен клиент, че поверителността между адвокат и клиент му забранява да дава допълнителна информация и че, впрочем, всички документи отдавна са унищожени по желание на гореспоменатата личност.
След пет часа и най-малко трийсетина телефонни разговора, Д’Агоста не бе научил абсолютно нищо.
Той се върна отново към вестникарските изрезки, които Пендъргаст бе събрал за различни допълнителни престъпления. Бе обмислял да се обади на разследващите случая служители, но после се отказа. Пендъргаст със сигурност вече го бе направил; ако съществуваше информация, която да си заслужава, той би я сложил в папките. Във всеки случай Д’Агоста все още не разбираше с какво са били толкова важни за Пендъргаст тези изрезки — разхвърляни сякаш по цялата планета, престъпленията, за които те съобщаваха, продължаваха да изглеждат несвързани на пръв поглед.
Минаваше два часът. Д’Агоста знаеше, че по това време капитан Сингълтън трябваше да е излязъл: той неизменно прекарваше следобедите навън, проверявайки лично важните случаи. Затова Д’Агоста напусна Ривърсайд 891 и се насочи към управлението, където се промъкна до бюрото си, включи компютъра и набра паролата си. Останалата част от следобеда прекара в ровене из всички юридически и правителствени бази данни, до които успя да се добере: на Нюйоркското полицейско управление, на щата, на федералните, на Интерпол, дори на обществената администрация по сигурността. Нищо. Въпреки цялата смазваща, безкрайна документация, породена от затягащия се възел на правителствената бюрокрация, Диоген беше преминал през всичко това като дух, без да остави никакви следи. Сякаш този тип наистина беше умрял.
Точно тогава на Д’Агоста му писна и отиде в „МакФийлис“.
Чийзбургерът му пристигна и той започна да яде, като едва-едва отхапваше. От разследването му не бяха изминали дори четиридесет и осем часа и вече нямаше никакви идеи. Огромната изобретателност и находчивост на Пендъргаст изглеждаха малко приложими срещу един призрак.
Той отхапа апатично още няколко хапки от бургера си, допи бирата, хвърли няколко банкноти на бара и като кимна на Патрик, излезе. Опитай се да получиш колкото може повече информация от детектив капитан Лора Хейуърд, но имай предвид, че в неин интерес е да бъде замесена минимално. Всъщност, Д’Агоста й бе разказал съвсем малко за разследването си след визитата, която бяха направили на пра-леля Корнелия. По някаква странна причина това му изглеждаше най-правилно.
Защо?
Той мушна ръце в джобовете си и се приведе под студения януарски вятър. Дали се дължеше на разумните думи, които му бе казала? Вини, това е лудост. Писмо, което не съдържа нищо друго, освен една дата. Няколко необмислени заплахи, отправени преди двайсет — трийсет години. Не мога да повярвам, че си губиш времето.
А може би — само може би — той се страхуваше, че тя е убедила и него, че това е лудост.
Шляейки се, той стигна до пресечката на Седемдесет и седма и Първо авеню. Грозният жилищен блок в бяло и брик, в който деляха жилище с Лора Хейуърд, се издигаше на ъгъла. Той потрепера и погледна часовника си. Осем часът. Лора сигурно още не се бе прибрала. Щеше да сервира масата за нея, да сложи остатъка от лазанята неаполитана в микровълновата. Беше любопитен да чуе нещо повече по този нов случай на убийство, по който тя работеше. Но нещо накара съзнанието му да спре да обикаля в кръг.
Портиерът направи закъснял, безочлив опит да му отвори вратата. Д’Агоста влезе в тесния коридор и затърси ключовете в джоба си. Вратата на един от асансьорите отпред стоеше отворена подканящо. Д’Агоста влезе в кабинката и натисна копчето за петнайстия етаж.
Точно когато вратата се затваряше, една облечена в ръкавица ръка се стрелна и я отвори насила. Беше омразният портиер. Той се намъкна вътре, после се обърна с лице към вратата, като кръстоса ръце и игнорира напълно Д’Агоста. Неприятна миризма на нечисто тяло изпълни тясното пространство.
Д’Агоста го изгледа с раздразнение. Беше смугъл тип с месесто лице, кафяви очи и доста излишни килограми. Странно: не бе натиснал копчето за собствения си етаж. Д’Агоста отмести очи, загубил интерес и погледът му падна върху таблото с индикатора за етажите. Пети, шести, седми…
Портиерът се наведе напред и натисна стоп-бутона. Асансьорът рязко спря.
— Какво ви става? — изгледа го Д’Агоста.
Спътникът му обаче не си даде труд да го погледне. Вместо това извади авариен ключ от джоба си, вкара го в контролния панел, завъртя го, след което ловко го измъкна. Асансьорът подскочи и започна да се спуска отново надолу.
Лора беше права, помисли си Д’Агоста. Този тип има сериозни проблеми с поведението.
— Вижте, не знам какво, по дяволите, си мислите, че правите, но можехте да изчакате, докато стигна до етажа си. — И Д’Агоста отново натисна копчето за петнайсетия етаж.
Асансьорът не се подчини. Той продължи да слиза, подмина фоайето и се насочи към мазето.
Пулсът на Д’Агоста се учести и раздразнението му премина в тревога. Полицейският му радар беше излязъл от строя. Предупредителните думи в бележката на Пендъргаст внезапно проблеснаха в съзнанието му: „Диоген е безкрайно опасен. Не привличай вниманието му по-рано, отколкото е необходимо.“ Почти без да мисли, той се пресегна към палтото си и измъкна служебното си оръжие.
Но докато го правеше, портиерът се обърна към него и с изумително, светкавично движение го блъсна към стената на асансьора и изви ръцете зад гърба му, стискайки ги ловко в болезнена хватка. Д’Агоста потръпна, осъзнал, че е в белезници. Той си пое въздух, за да извика за помощ, но — почти като по телепатия — една облечена в ръкавица ръка притисна здраво устата му.
Д’Агоста потръпна отново, не можеше да повярва, че така бързо и тотално бе обезоръжен и прикован.
После портиерът направи нещо странно. Наведе се леко напред и приближи устни до ухото на Д’Агоста. Когато заговори, думите дойдоха като едва доловим шепот:
— Моите най-искрени извинения, Винсънт…