Сърцето на Луцифер

64

Д’Агоста и Пендъргаст седяха безмълвно в „Ягуара“ на авеню „Вермилия“ в горен Манхатън. Слънцето бавно се спускаше всред сиви талази. Залезът бе ознаменуван с един последен камшик кървавочервена светлина, прорязал небето, който озари с мимолетно сияние мрачните жилища и магазини, преди да го погълне нощта.

Слушаха 1010-УИНС, новинарското радио на Ню Йорк. Топ новините се повтаряха на всеки двайсет и две минути, а в случая това бе вестта за диамантения обир в музея. Възбуденият глас на говорителя контрастираше на мрачното настроение в колата. Едва преди десет минути се бе появила и друга новина, свързана с предишната, но дори по-зрелищна — кражбата на „Сърцето на Луцифер“ от сградата на застрахователна компания „Уърлд“. Д’Агоста не се съмняваше, че полицията се е опитала да потули случилото се, но просто нямаше начин нещо толкова експлозивно да не излезе наяве с гръм и трясък.

— Най-безочливият диамантен обир в историята, осъществен под носовете на музейните и застрахователните служители, и то непосредствено след кражбата в музея. Осведомени източници твърдят, че заподозреният в двете престъпления е един и същ…

Пендъргаст слушаше напрегнато с бледо, сякаш изсечено от мрамор лице и напълно неподвижно тяло. Мобилният му телефон лежеше на седалката между тях.

— … В момента полицията разпитва Джордж Каплан, известен гемолог, който трябваше да изследва „Сърцето на Луцифер“ в сградата на застрахователна компания „Уърлд“, но на път за там е бил временно похитен близо до жилището си в Манхатън. Осведомени източници съобщават, че крадецът е използвал неговата самоличност, за да получи достъп до диаманта. От полицията вярват, че е възможно той все още да се крие в сградата на „Уърлд“, където текат усилени проверки…

Пендъргаст се наведе напред и изключи радиото.

— Откъде си сигурен, че Диоген ще слуша новините? — попита Д’Агоста.

— Ще ги слуша. За първи път е объркан. Не успя да вземе диаманта. Ще бъде в агония, на ръба — ще слуша, ще чака и ще мисли. И веднъж щом научи какво е станало, ще бъде принуден да стори единственото възможно.

— Искаш да кажеш, ще бъде наясно кой го е откраднал.

— Абсолютно. До какво друго заключение би могъл да стигне? — Пендъргаст се усмихна невесело. — Ще разбере. И след като няма друг начин да ми изпрати съобщение, ще ми се обади.

Празната улица се озари от бледата жълта светлина на луминисцентни реклами. Температурата бе паднала до едно-цифрени числа. От Хъдсън вееше безмилостен вятър и завих-ряше искрящи снежинки.

Внезапно клетъчният телефон иззвъня.

Пендъргаст се поколеба само секунда. После го вдигна и натисна копчето на микрофона. Не каза нищо.

— Ave, frater — долетя гласът.

Тишина. Д’Агоста погледна Пендъргаст. Под отразената светлина на уличните лампи лицето му изглеждаше с цвета на алабастър. Устните му се движеха, но от тях не излизаше нито звук.

— Това ли е начинът да поздравиш отдавна изгубения си брат? С неодобрителна тишина?

— Тук съм — произнесе Пендъргаст задавено.

— Там си! Каква чест за мен е да ме удостоиш с присъствието си. Почти компенсира отвратителното усещане от необходимостта да ти се обадя. Но нека оставим празните любезности. Имам само един въпрос: ти ли открадна „Сърцето на Луцифер“?

— Да.

— Защо?

— Знаеш защо.

Отсреща настъпи моментна тишина, последвана от бавно издишване на въздух.

— Братко, братко, братко…

— Не съм ти брат.

— Ах! Но ето къде грешиш. Ние сме братя, независимо дали ти харесва или не. И тази връзка определя кои сме ние. Знаеш го, нали, Алойзиъс?

— Знам, че си един болен човек, който отчаяно се нуждае от помощ.

— Наистина: болен съм. Никой не се възстановява от болестта да бъде роден. Няма лек за това страдание. Освен смъртта. Но когато става дума за нея, всички се чувстваме малко зле, а ти повече от останалите. Да, ние сме братя — в болестта, както и в злото.

Пендъргаст изглежда отново не намери какво да отговори.

— Но ето на, че пак разменяме учтивости! Да се захващаме ли с работата?

Никакъв отговор.

— В такъв случай, аз ще поведа дискусията. Първо: едно голямо право за осъществяването в един следобед на онова, което аз планирах с години — и в което в крайна сметка се провалих. — Д’Агоста чу бавно ръкопляскане от другата страна. — Предполагам, че всичко това е с цел да направим малка сделка. Една личност в замяна на камъка. Защо иначе би се подложил на нещо, което със сигурност е представлявало известно неудобство?

— Предполагаш правилно. Но първо… — Гласът на Пендъргаст заглъхна.

— Искаш да разбереш дали все още е жива!

Този път бе ред на Диоген да остави тишината да се проточи. Агоста погледна крадешком към Пендъргаст. Той стоеше вцепенен, като изключим трепкането на някакъв мускул под дясното му око.

— Да, Жива е още — засега.

— Ако я нараниш по какъвто и да било начин, ще те преследавм до края на света.

— Тц, тц. Щом така и така сме подхванали темата за жените, да поговорим за младото същество, което криеш в имението на нашия наскоро споминал се роднина, чиято смърт така ни опечали. Ако, разбира се, тя действително е „младо същество“, в което започвам да се съмнявам. Много съм любопитен за нея. Конкретно за нея всъщност. Усещам, че това; което се вижда на повърхността, е подобно на това, което виждаме на повърхността на един айсберг — просто пречупване на светлината. И същността й е скрита зад огледало в огледалото. А на фундаментално равнище чувствам, че нещо в нея е прекършено.

По време на тази реч Пендъргаст видимо се стегна.

— Слушай ме, Диоген, стой далеч от нея! Ако я приближиш отново, ще…

— Какво ще направиш? Ще ме убиеш ли? Тогава кръвта ми ще изцапа ръцете ти — дори повече, отколкото в момента — както и тази на четиримата ти мъртви приятели. Защото ти, frater, си отговорен за всичко това. Знаеш го. Ти ме превърна в това, което съм.

— Не съм те превърнал в нищо.

— Добре казано! Добре казано! — Сух, почти беззвучен смях долетя от микрофона. Тръпки на отвращение полазиха Д’Агоста.

— Да преминем на въпроса — успя да каже Пендъргаст.

— Да преминем на въпроса? Точно когато разговорът започна да става интересен? Не искаш ли да поговорим за това, че си напълно и изцяло отговорен за всичко? Попитай кой да е брачен консултант и той ще ти каже колко е важно да се разговаря, frater.

Изведнъж Д’Агоста усети, че не издържа повече.

— Диоген! Слушай ме, болен мозък такъв: искаш диаманта? В такъв случай край на гадните ти номерца!

— Няма диамант — няма Виола.

— Ако нараниш Виола, ще взема един чук, ще халосам диаманта и ще ти изпратя праха. И ако мислиш, че се шегувам, продължавай да дрънкаш.

— Празни заплахи.

Д’Агоста стовари юмрук върху таблото, предизвиквайки силен трясък.

— Внимателно! Леко! — Гласът внезапно прозвуча високо и уплашено.

— В такъв случай си затваряй устата!

— Глупостта е една от природните стихии и аз я уважавам.

— Ама ти продължаваш да дрънкаш!

— Ще играем по моите правила — произнесе Диоген рязка. — Чувате ли ме? По моите правила!

— С две условия — тихо каза Пендъргаст. — Първо: размяната трябва да стане на остров Манхатън в рамките на шест часа. Второ: тя трябва да се осъществи по такъв начин, че да не можеш да се отметнеш. Кажи ми какъв е планът ти и аз ще отсъдя. Разполагаш само с един шанс.

— Това ми прозвуча като пет условия, а не две. Но, разбира се, братко, разбира се! При все това трябва да отбележа, че това е един доста заплетен малък проблем. Ще ти се обадя пак след десет минути.

— Нека са пет.

— Още условия? — И линията прекъсна.

Тишината се проточи. По челото на Пендъргаст лъщеше влага. Той извади копринена носна кърпа от костюма си, попи ситните капчици и я прибра.

— Можем ли да му се доверим? — запита Д’Агоста.

— Не. Никога. Но не смятам, че ще има достатъчно време да измисли ефективна тактика за двойна игра само за шест часа. А той иска „Сърцето на Луцифер“ — иска го със страст, която ти и аз не бихме могли да си представим. Мисля, че можем да се доверим на тази страст, ако не на нещо друго.

Телефонът иззвъня повторно и Пендъргаст вдигна.

— Да?

— Добре, frater. Време е за блиц-викторина по урбанистична география. Знаеш ли мястото, наречено Железния часовник?

— Колелото, където обръщат влаковете?

— Отлично. Знаеш ли къде се намира?

— Да.

— Добре. Ще го направим там. Несъмнено ще искаш да доведеш доверената си хрътка Вини.

— Така възнамерявам.

— Чуй ме внимателно. Ще се срещнем… шест минути преди полунощ. Влезте през тунел VI и бавно излезте на светло. Вини може да остане в тъмното и да те прикрива, ако желаеш. Можеш да му позволиш да си избере оръжие. Това ще ви увери в почтеността ми. Спокойно можеш да вземеш своя „Лес Байер“ или какъвто там моден аксесоар носиш напоследък. Няма да има престрелки, освен ако нещо не се обърка. Но нищо няма да се обърка. Искам си диаманта, а ти си искаш Виола в замяна. Ако си запознат с топографията на Железния часовник, ще разбереш, че е идеалната сцена за нашата, нека го наречем, транзакция.

— Разбирам.

— Така. Имам ли одобрението ти, братко? Спокоен ли си, че няма да те измамя?

Пендъргаст остана безмълвен за миг.

— Да.

— Тогава а presto.

Връзката прекъсна.

— От това копеле ме побиват тръпки — изръмжа Д’Агоста.

Пендъргаст дълго не каза нищо. После отново извади кърпичката, обърса челото си и прилежно я сгъна. Внезапно сякаш достигна до някакво решение, след което се обърна и, за изненада на Д’Агоста, взе ръката му.

— Има нещо, което ще те помоля да направиш — рече той.

— Предупреждавам те предварително: то ще е нещо, срещу което са всичките ти инстинкти като мой партньор и приятел. Но трябва да ми повярваш като ти казвам, че това е единственият начин. Няма друго решение. Ще го направиш ли?

— Зависи какво е.

— Неприемлив отговор. Преди това искам обещанието ти.

Д’Агоста се поколеба.

По лицето на Пендъргаст се изписа тревога.

— Винсънт, моля те. Безкрайно важно е да мога да разчитам на теб в такъв изключително напрегнат момент.

Д’Агоста въздъхна.

— Окей. Обещавам.

Умореното тяло на Пендъргаст се отпусна с очевидно облекчение.

— Добре. А сега ме слушай внимателно, моля.