Сърцето вижда

Истинската шестица, спечелена от милиони слепи

На девети януари 2002 година се навършиха 150 години от смъртта на големия син на Франция Луи Брайл. Роден е на 4 януари 1809 година в селцето Купврей, на 40 километра североизточно от Париж. Неговият баща изработвал хамути за конете на френската армия. Когато бил на четири години, при игра в работилницата на баща си пробол едното си око. Лекарят не му помогнал и по симпатия изгубил и другото. Тръгнал в местното училище с виждащите си другарчета. Отличавал се с необикновена памет и жив ум. Когато родителите му научили за Националния кралски институт за слепи, те го изпратили в Париж. Там той отново се проявил със своите дарби. Удавала му се математиката, научил се да свири на орган. Заради тези негови качества след завършване на института той останал като учител в него и свирил на орган до смъртта си в парижката църква „Св. Никола Дешан“. В института се е преподавало по методата на Валентин Хаюи. Учебниците били написани на латиница с изпъкнали букви. Недостатъкът им бил не само в големия обем, но и в това, че никой от учениците не е могъл да пише самостоятелно с тези букви.

По това време при директора на института се появил един чудак. Казвал се Шарл Барбие, капитан от артилерията на Наполеон. Той предложил на военното министерство едно „нощно“ писмо, чрез което войниците да четат заповедите на тъмно. Четенето обикновено ставало на запалени факли и противникът се ориентирал за френските позиции. Писмото било съставено от релефни точки, съобразени с реда на латинската азбука. То не е имало практическо значение и било отхвърлено от френските власти. Пропаднал и опитът му слепите ученици да го разпознават. Тогава на младия Луи Брайл, който бил на шестнадесет години, му хрумнала гениалната идея да намали и по нов начин да подреди точките, изоставяйки конфигурацията на Барбие. Неговото шестточие има две колонки по три точки, които се обхващат от върха на човешкия пръст. С тях се правят 63 комбинации, достатъчни да изобразят всяка една азбука, нотни, математически, химически и физически знаци.

Брайловото писмо отначало получило признание в чужбина, но авторът доживял и отпечатването на първата книга на неговия шрифт във Франция. Умира от туберкулоза, навършил едва 43 години.

Релефното писмо на Луи Брайл получава разпространение в целия свят. На него четат и пишат слепите от народите на индоевропейски, арабски, азиатски и всички останали езици. В началото на деветнадесети век официалните просветни власти и педагозите са смятали, че писмото на Луи Брайл откъсва слепите от нормалните азбуки и света на виждащите.

Напротив, точно тази писменост ги е свързвала и ги свързва най-добре с човешкото знание и култура. То става фундаментална предпоставка за тяхната интеграция в обществото. В епохата на компютрите и аудиозаписите брайловото писмо не губи значението си. То се прилага под формата на тактилни дисплеи, които работят с компютър. Не може да се изучи писмено чужд език, без да се познава това писмо. То дава наслада, когато слепият чете самостоятелно с вътрешния си глас, без интерпретация на диктор.

В България брайловото писмо е пренесено от Русия през 1904 г. от д-р Стойчо Донев за нуждите на Института за слепи, създаден в София през следващата година от проф. Иван Шишманов. Началото на националния брайлов фонд в страната е положено през 1928 г. с учредяването на читалището на слепите „Луи Брайл“.

Днес тази културна институция сама печата своите книги, благодарение на технология и техника, предоставени от фондация „Отворено общество“ и Европейската комисия, и обслужва директно своите читатели от цялата страна, както и чрез малки филиални библиотеки в градовете Пловдив, Варна и Дряново и в двете специални училища.

Брайлова печатна машина за първи път е доставена за нуждите на Института за слепи в края на 30-те години, но е разрушена по време на бомбардировките. След Втората световна война по инициатива на Никола Димитров, председател на читалището, е получена от Америка като дарение печатна машина с преса и брайлова хартия. На нея се печатат учебници и списание „Животът на слепите“. Това става в държавна печатница, а по-късно — в Съюза на слепите. През 70-те години за своите нужди ССБ доставя три модерни за времето си печатни машини от Марбург, две от които са в изправност и днес (понастоящем печатната му база разполага и с два модерни принтера, които работят чрез програма от компютър). За първи път през 1994 година се въвежда брайлов печат чрез компютър в читалище „Луи Брайл“ и тази програма е разпространена безвъзмездно в цялата страна.

Костите на Луи Брайл почиват в пантеона на великите синове на Франция. До този момент не е измислено друго средство, което да замести неговото писмо. Милиони слепи от всички краища на света са благодарни на гениалния творец, дал им духовна светлина и мост към необятното познание.

9 януари 2002 г.

Домът му беше винаги отворен

Бях поканен от Петко Стайнов на юбилейна сесия по случай стогодишнината на Добри Христов, организирана от Института по музикознание при БАН, чийто директор беше нашият голям съсъдбеник. Тогава Стайнов говори обаятелно за композитора класик, на когото самият той беше съратник и следовник. Слушах го с наслаждение и вътрешна удовлетвореност. Много пъти съм чувал оценки за неговия талант и качества. Той беше надарен оратор. Говореше убедително, логично и задълбочено. Сред многото оценки се откроява една: „Той беше по-зрящ от зрящите“ — срещал съм я в публикации, чувал съм я от негови приятели, композитори и литератори. Тази мисъл характеризира най-добре същността на Петко Стайнов.

Започнах с неговата покана в онова отдалечено време, когато и през ум не ми е минавало, че някога сам ще напиша редове, посветени на век от рождението му. В края на годината в концертните зали, по радиото и телевизията ще звучат творбите му, станали класика в българската музика и песен. Големият салон на БАН отново ще бъде изпълнен, този път с негови почитатели. Ще има доклади. Ще четем статии за неговата личност и творчество. Композиторът, общественикът, знаменателният радетел на съвременната българска музика и песенно творчество ще бъде във фокуса на различните виждания.

Аз бих искал да ви разкажа нещо мъничко за онзи Петко Стайнов, който беше и наш събрат по съдба. Никой в обществото не гледаше на него като на сляп човек. В никоя среда — професионална, колегиална, на обществени места или форуми, при контакти или срещи, никога този факт не се е натрапвал и не е имал значение в отношението към него. Той беше преди всичко забележителен творец, една необикновена личност. Изумяваше със своята памет и познания, със своята изключителна интелигентност. Беше неуморен, продуктивен и общителен, с чувство за хумор и тънък сарказъм. Веднага влизаше в контакт с всеки. Държеше се непринудено.

Когато за първи път го срещнах, а това беше в края на 50-те години, изпитвах някакво страхопочитание. Очаквах да срещна строг, сериозен човек, носещ на мощните си плещи такава популярност и толкова високи звания и държавни отличия. Гърленият му смях и веселата му закачливост бързо стопяваха всякаква дистанция. Сега още повече се убеждавам, че големият Човек, големият Дух са толкова земни, добродушни и открити, че ми става тъжно как някои мои колеги вече са придобили такова високо началническо самочувствие и високомерие, сякаш са слезли от Олимп при чуждоземци. Никога няма да забравя онзи ден, в който отидох сам в неговия дом. Вълнувах се, а той ме разпитваше за моята работа, за слепите работници, за онова, което върши съюзната организация в столицата. Бих искал да подчертая, че и до смъртта си той не е преставал да се интересува за слепите хора, какви възможности за труд, обществен и културен живот имат. Няма да сбъркам, ако потвърдя, че в онези времена всички, които следваха в София, всички, които се занимаваха с музика и творчество, пък и всички, които имаха някакъв сериозен проблем и се нуждаеха от защита, отиваха при него. За нас неговият дом беше винаги отворен.

Казах, че ме впечатли от първото ми гостуване. На сбогуване пред вратата на апартамента той не я затвори. Слезе с мен по стълбите. Изпрати ме чак до тротоара, и след като ме беше разпитал как ще се прибера и дали не трябва да накара някой от близките му да ме придружи, сам ме насочи по улицата. Тогава аз живеех на ул. „Раковски“, на няколко пресечки от жилището му. На път за вкъщи като че ли вървях по-леко. Имах чувството, че някой ми беше присадил криле. Мисля, че всеки от нас е бил по подобен начин окрилян, импулсиран, насърчаван.

Петко Стайнов не само ни съветваше. Той изпитваше нескривано задоволство, когато някой измежду нас, младите, постигнеше успех в учението, в семейството или обществото.

Той получаваше списание „Светът на слепите“ — орган на съюза на слепите в Германия. От него научаваше новостите в областта на рехабилитацията и помощните средства за слепите в западните страни. Мечтаеше тези неща да се проучат и да намерят приложение и у нас. Негово верую беше тезата, че слепият не трябва да бъде изолиран. Той има такива възможности за образование и труд, каквито имат и останалите хора, стига само да му бъдат създадени необходимите условия. Няма по-голяма илюстрация за това от живота и делото на самия Петко Стайнов. Затова и неговите думи на VI конгрес на ССБ през декември 1971 г. намериха неоспорим отклик: „Слепите не се нуждаят от опекуни, а от равнопоставени взаимоотношения с виждащите хора.“ Тези думи преобърнаха едно предварително взето решение в съответните отдели на ЦК на БКП и Министерството на труда и социалните грижи да променят устава на организацията и в нейните ръководни органи да бъдат включени виждащи служители от съюзната система. Неговият авторитет и респект въздействаха в онзи момент на властите да се откажат от първоначалното си намерение.

Петко Стайнов винаги е бил опора за нас. Духът му е все още жив и сякаш ни покровителства. От него са се вдъхновявали и ще се вдъхновяват поколения слепи. От него те ще черпят сили и увереност по своя професионален и житейски път.

Нашият знаменит съсъдбеник винаги е бил свързан с делото на слепите у нас. Още след завръщането си от Дрезден, където е учил музика, той се включва активно в дейността на Дружеството на българските слепи. Председателства неговия II конгрес през 1924 г. От този момент до 1971 г. е избиран във висшите съюзни ръководни органи, а от 1971 г. е почетен председател на Съюза на слепите в България. През 1928 г. учредява читалището на слепите, чийто председател е до 1945 г. През 1935 г. насърчава основаването на хор „Балкан“, а през 1948 г. допринася за формирането на Професионалния хор на слепите, носещ днес неговото име. Като учител в Института за слепи и по-късно като председател на Съюза на хоровете, композитор и директор на операта той оказва непосредствено въздействие върху музикалното образование и култура на три поколения слепи певци и музиканти.

Неговото присъствие в обществения и културния живот на страната, високият му престиж пряко или косвено са се свързвали с делото на слепите, импулсирали са решаването на определени въпроси на различни равнища в държавната йерархия. Съюзните ръководства са търсели неговото съдействие. Той е давал нравствена подкрепа и на двете училища за слепи в София и Варна.

Струва ми се, че написаното придоби служебен стил и съвсем не искам така да завърша. Петко Стайнов беше щастлив със своята съпруга Стефанка. Тя беше лъчезарен, благороден, със силно излъчване човек. Нейната любов го правеше щастлив и спокоен. Тя беше неотлъчно с него до своята кончина, която той тежко преживя. След нейната смърт той намираше утеха в работата си в института. Няма да забравя игрите му с малкия Петко. Тогава се преобразяваше, съхранил в себе си детето от река Тунджа и китния Казанлък.

Завършвам тези мисли и в душата ми звучат „Тракийските танци“. Тези красиви български мелодии остават безсмъртни, както името и творчеството на техния създател.

Ноември 1996 г.

Академик Пашев и делото на слепите

Константин Пашев (1873–1961) — виден български лекар офталмолог. Роден е в Сливен. Завършва медицина в Лион (Франция) през 1898 г. През 1919 г. става професор, а в 1938 г. — академик. Основава и ръководи очната клиника при медицинския факултет в София (1920) до 1941 г. През периода 1948–1960 г. е директор на Института за клинична и обществена медицина при БАН. Разработва въпроси от различни области на офталмологията.

Академик Константин Михайлов Пашев е крупна фигура не само в нашата офталмология. Делото му на голям лекар и педагог е неразривно свързано с неговата многостранна дейност на общественик и хуманист, на неуморен радетел за благото на слепите.

Значителен е неговият принос не само в профилактиката и лечението на очните заболявания и увреждания, но и в областта на социалните грижи за пълноценна обществена реализация на слепите и слабовиждащите хора.

Ако се запознаем с научните му трудове и статии, с множеството документи и факти и с теоретическата и практическата му дейност, ще установим с удивление колко съвременно и актуално съдържание имат неговите тифлологически възгледи и идеи.

Академик Пашев е не само психолог и тънък познавач на проблемите на слепите, изучил социалната уредба и положението им в много страни на света, но той е достигнал до изводи и обобщения, до прозорливи идеи и виждания, които надхвърлят равнището на неговото време и тогавашните социално-икономически условия, проникват в бъдещето и имат напълно съвременно звучене.

По проблемите на слепите и слабовиждащите хора акад. Пашев е изградил стройна система от възгледи, която непрестанно развива и обогатява през целия си живот. В нея видният учен се очертава не само като лекар, но и като общественик, свързал в неразривно единство борбата за предотвратяване на слепотата с лечението и проблемите на слепите и слабовиждащите хора. Това всеобхватно виждане го превръща в оригинален творец, създател на един нов дял в офталмологията — нейното социално направление. Преди близо осем десетилетия по недвусмислен начин той разви идеята за обществения характер на проблемите, свързани с живота на слепия човек.

Академик Пашев е изложил основните си схващания по делото на слепите в следните по-важни свои научни работи: „Хигиена на окото“ (1905), „Слепотата у нас“ (1922), „Социални грижи за слепите“ (1923), „Проблеми по слепотата“ (1932), „Обща офталмология“ (1925), „Социална офталмология“ (1942) и преработеното й издание от 1956 г., отчетите на дружество „Покровител“, публикувани в сп. „Офталмологичен преглед“.

Авторът разглежда спепотата като обществено явление, коренящо се в социално-икономическите условия на живота, в жизненото и културното равнище на народа. Тези му материалистически възгледи са методологическа основа на обсъжданите от него въпроси и страни от делото на слепите. Той изхожда от разбирането, че слепият трябва сам да си помогне, като се образова и активизира. Редом с това обществото и държавата трябва да създават необходимите предпоставки за развитието на този процес. В дейността на очните лекари той вижда и една възможност за разясняване и подпомагане постигането на тази цел. Така, както е от значение навременната медицинска помощ, също толкова важно е ранното издирване и обхващане на слепите, особено на децата. Неговото схващане в това отношение има стойност и днес и представлява все още актуална задача за общественици и офталмолози.

В социалната организация за борба против слепотата той включва: „Статистика за слепите, обществената организация против слепотата, организирането на пропагандата против слепотата и лечението на очно заболелите.“ Академик Пашев счита, че това са преди всичко обществени задачи, които зависят от степента на развитие на социалното законодателство и активността на държавните и обществени институции на офталмологията като наука и практика. Той е имал значителни познания в областта на грижите за слепите и тяхното дело. Изучил е опита на почти всички страни в Европа, САЩ, Япония и други части на света. Посещавал е лично институти и организации за слепи. Общественият му интерес към тези проблеми не е пресеквал през целия му живот. Той разглежда грижата за слепия като цялостен комплекс, обхващащ материалния и духовния живот, образованието, бита и труда, обучението в брайлово писмо, ориентирането и подвижността, проблемите на всички възрастови групи — на децата, трудоспособните и нетрудоспособните, сляпоглухонемите и слепите с умствени и други недостатъци, на мъжа и жената; разграничава конкретните грижи за слепите и слабовиждащите; въпросите на семейството, свободното време, спорта, изкуството и културата, задачите на общественото осигуряване, отпускането на пенсия и помощ, организирането на социални домове и служби за настаняване, правата, привилегиите и облекченията, ползването на помощните средства и тифлотехниката. Идеята за комплексност и многостранност на проблема е толкова напредничава, че тя се съдържа и днес в най-модерните програми за рехабилитация и интеграция.

В концепциите си той третира въпросите за личността на слепия, критериите, дефиниция и статистика на слепотата, интелектуалните възможности на слепите и слабовиждащите. На преден план са изведени проблемите на сляпото дете, свързани с отглеждането и възпитанието му в предучилищна и училищна възраст. Посочват се необходимите грижи, които следва да полагат родителите и училищните власти, обществените институции.

Академик Пашев акцентира върху професионалната подготовка на възрастните слепи, изброява примерно възможните професии, практикувани в различните страни. Застъпва широко идеята за създаване на домове-работилници. Обосновава тезата за необходимостта от специалните предприятия, разкрива възможностите за трудоустрояване при обичайни условия в индустрията и земеделието, търговията и сферата на обслужването, в интелектуални професии. Съзира тенденцията за увеличаване броя на слабовиждащите в епохата на техническия прогрес. „Колкото повече един народ се развива културно, толкова зрението му става по-необходимо“ — подчертава той в „Офталмологичен преглед“ през 1939 г. и обосновава нуждата от употреба на оптически средства, правилно отглеждане и възпитание на децата с остатъчно зрение, организирането на класове и училища за слабовиждащи („зрителноспасителни класове“), отпечатване на текстове с едър шрифт, професионалната и трудова рехабилитация на лицата с остатъчно зрение, прилагането на нужни социални мерки в това отношение. Висока стойност има застъпеното от него гледище „да се използва колкото може остатъкът от слабо зрение“ (1943). Ще споменем, че върху основата на този принцип се гради съвременната тифлопедагогика относно работата с подрастващите, които имат остатъчен визус.

В разпространението на брайловото писмо акад. Пашев вижда важна задача. Като изследва този въпрос, той съжалява, че в България няма печатница и библиотеки както в другите страни. Голям интерес представлява неговата прогноза за развитието на говорещата книга. В „Офталмологичен преглед“ (1933) съобщава: „…апарат, който посредством магнитен запис ще направи достъпен за слепите обикновения текст“. Това оригинално предсказание се сбъдна в напредналите страни през 50-те години, а у нас в началото на 60-те. Днес ние не можем да си представим своя живот без говорещата книга.

Акад. Пашев изтъква необходимостта от създаване на организации на слепите и за слепите, които да обединят своите сили за решаване на проблемите. В своята обществена практика той е имал отношение към учредените организации на слепите „Тъмнина“, „Мрак“ и „Дружество на българските слепи“. Съзнавал е, че усилията на организираните слепи не са достатъчни за решаване на поставените от тях цели и задачи и че се налага широка обществена подкрепа за осъществяването им. Тези мотиви го подбуждат да запълни съществуващата празнота в обществения живот, като изгради на благотворителна основа една организация, която да подпомага слепите. Така през 1922 г. възниква дружество „Покровител“, на което той е неизменен председател до 1945 г. При създаването на това дружество Константин Пашев се е ръководил от чисто човешки подбуди, от голямата си обич към невиждащите. Макар да е отчитал многократно и определено, че само държавата и обществото като цяло са в състояние да решат социалните проблеми, в дружество „Покровител“ той е виждал една обществена форма за привличане на видни личности, за събиране на пожертвования, както и нравствена подкрепа. Организирал е концерти, изложби, сказки, предавания по радиото. Това дружество изиграва определена роля и се влива в Съюза на слепите през 1948 г.

Видният офталмолог е имал отношение не само към организирания живот на слепите, но и към други обществени организации, свързани с профилактиката и социалното подпомагане. Участвал е като представител на България при учредяването на международната организация за борба против слепотата в Амстердам през 1929 г. По негова инициатива и настояване през 1935 г. към Дирекцията за народно здраве е основан Национален комитет за борба против слепотата. Няколко години оглавява и Съюза за обществена подкрепа, основан след излизането на Закона за обществена подкрепа (1935). Деен сътрудник е и на Съюза за защита на децата. Изобщо развива една широка обществена дейност, посветена изцяло на предпазване от слепотата и всеотдайна подкрепа на нейните жертви.

В своите тези и схващания обаче акад. Пашев е допуснал и някои неточни постановки, които се дължат на чуждестранното влияние или на недостатъчен опит в обществената практика. Например той смята, че „бастуните, които някои препоръчват, не са практични“, докато животът доказа точно обратното. В някои случаи разглежда пенсията на слепия в работоспособна възраст като „източник на мързел“, докато тя всъщност има социално-компенсаторна функция. Под съмнение може да се постави несъгласието му в едно училище да се обучават слепи и слабовиждащи. Той е на мнение да се създават само чисти класове и съответно училища от слепи или слабовиждащи. В действителността нещата не стоят точно така.

В Книгата си „Социална офталмология“ обаче той препоръчва да се откриват класове за слабовиждащи в обикновените училища, като добавя аргумента, че слабовиждащите ще могат да се възползват от помощта на своите зрящи другари. Същото може да се каже и за напълно слепите деца по отношение на слабовиждащите. От друга страна, слепите са много малко, за да се обособят в отделни класове. Изразява несъгласие с миграцията на слепите от селото в града, според него те могат да намерят препитание в земеделието. Ако се изхожда от контекста на времето, той е имал известно право. Но това е обективно явление и ние днес сме свидетели какво извърши урбанистиката за слепите.

Акад. Пашев пръв разбира, че задачите на офталмолога не се изчерпват само с мерките за лечение и борба срещу слепотата, но се допълват и от грижата към пациента, безвъзвратно изгубил зрението си, за когото усилията и средствата на медицината са безсилни. В тази грижа за ослепелия той вижда неразделна част от дейността на всеки очен лекар.

С течение на годините това схващане намери конкретно приложение. Развиха се различни форми на съдействие и сътрудничество между института и катедрите по очни заболявания и Съюза на слепите и неговите поделения, между окръжните и районни офталмолози и съюзните организации. Офталмолозите участват в решаването на различни обществени проблеми, отнасящи се до профилактиката и здравната просвета, до образованието и труда на хората с увредено зрение, оказват помощ, съветват и насочват слепите и слабовиждащите в техния жизнен път.

Академик Пашев правилно оценява възможностите и способностите на слепия човек и през своя живот прави всичко необходимо, за да ги разясни пред обществото и да осигури условията за тяхното осъществяване. Същината на всичко изложено около проблемите на слепия човек е признаване на неговите ценности, това, че той не следва да бъде третиран само като обект на грижи, но и като субект и личност, като равностоен член на обществото, като гражданин, поел всички права и неотменими задължения.

Още в началото на нашия век будният лекар и общественик схваща, че обществото и държавата са преди всичко задължени да създават условия, при които да се обучат и професионално устроят слепите, за да не бъдат в тежест на другите, а самите те, подготвени за живота, да поемат препитанието си, което ще им даде самостоятелност и сигурност. В основата на този процес стои общото образование и професионалната подготовка.

В началото на 1905 г. излиза книгата на акад. Пашев „Хигиена на окото“. В последните й страници авторът пише: „За слепите у нас до днес нищо не е направено. В това отношение България е изостанала назад… Време е и ние да се погрижим за съдбата на тези нещастници у нас, за които медицината е останала безсилна. Нека обществото, както и държавата, да се притекат на тяхна помощ, да подобрят моралното им и материалното им положение и да облекчат мъките им. Най-подходящо за тази цел средство е основаването и у нас на едно общообразователно, както и професионално училище за слепи.“

Тези редове са написани още през 1904 г. — времето, през което назрява обществената нужда от създаването на училище за слепи у нас. Посятото семе намира благодатна почва и подкрепа в лицето на предприемчивия хуманист и деен общественик проф. Иван Шишманов, тогава министър на Народното просвещение. През 1905 г. в столицата е основано първото учебно заведение за слепи деца. Въведено е задължително основно образование за слепите близо две десетилетия преди да се установи за цялото бъпгарско население. Тази мярка има дълбок смисъл, защото образованието е предпоставка за духовното развитие на слепия човек. Но акад. Пашев ще отбележи още тогава, че за слепия не е достатъчно само общото образование и общата култура и че за него е нужно професионално обучение, изучаването на занаяти и професии, които да му осигурят трудова дейност. В труда на слепия човек, който е в активна и трудоспособна възраст, акад. Пашев вижда централната задача на всяка една обществена грижа. Изтъкнатият лекар винаги е подчертавал, че в процеса на труда могат да се оползотворят умствените и физическите способности на слепия и професионалното занятие ще осмисли живота му. „Няма по-велико нещо в делото на слепия от труда. Трудът е, който му възвръща човешкото достойнство и който преобръща летящото време и скучното бездействие в творчество и щастие“ (1938 г. „Офталмологичен преглед“).

През целия си творчески път той ревностно отстоява тази главна идея на обществените грижи, критикува официалните власти, апелира и се бори за нейното осъществяване.

През 1932 г. в книгата „Проблемите на слепотата“ той ще напише с горчивина: „Тия грижи не са само от личен характер, но обществени и държавни. Те имат за цел да направят слепия самостоятелен гражданин, да му възвърнат човешкото достойнство и да го направят чрез труд способен да изкарва прехраната си. Без тия грижи слепият остава товар на семейството си, обществото и държавата. Ако тия грижи се бяха създали у нас още с откриването на Института за слепи деца, както ние искахме, нашите ослепели от войната, от индустрията и от болестите нямаше да преживяват днес тъй мизерно. Те щяха да станат производителни граждани. Възпитаниците на нашия институт също нямаше да мизерстват днес“. През 1934 г. пак ще отбележи: „Задачата за професионалното образование на възрастните слепи, организацията на труда им и грижите за нетрудоспособните възрастни слепи впрочем останаха неразрешени… Всичко, което ослепява над 16-годишна възраст, е оставено на произвола на съдбата.“

В изтеклите дотогава повече от три десетилетия от началото на века държавата и нейните институции не успяват да намерят средства, за да решат проблема за професионалната подготовка и трудоустрояването. Частната собственост, интересите на капитала и конкурентната борба са обективната преграда, която не позволява в условията на тогавашна България трудът на слепите хора да получи масово приложение и те да бъдат приобщени към общественото производство.

След като не намира подкрепа, акад. Пашев прави сериозен опит чрез дружество „Покровител“, основано през 1922 г., да създаде институт за професионално обучение на възрастни слепи със средства, набрани в „Деня на слепия“ (8 ноември), от някои допълнителни източници и фондове. Организацията пристъпва през 1931 г. към построяване на дом-работилница, която завършва и пуска в действие през 1937 г. (сега сградата на ССБ, ул. „Найчо Цанов“ 172). В него до началото на Втората световна война и евакуацията са били обучавани на кошничарство, въжарство и метларство тридесет и трима души. Макар домът да е имал капацитет, областите и общините не изпращали курсисти поради невежество и липса на средства. Тогава регистрираните трудоспособни слепи са наброявали над 400.

По същото време акад. Пашев предприема енергични постъпки за довършване на Дома на сляпата жена, който се строи от Дружеството на българските слепи и се завършва през 1938 г. За целта се отделят средства от Съюза за обществена подкрепа и набраните суми в „Деня на слепия“. Настанени са 28 млади жени, които се обучават в ръчно и машинно плетене, въжарство и тъкачество. Но извършеното е твърде малко. То представлява само оптимистично начало, без да може да покрие реалните нужди.

За положението на слепите у нас преди Втората световна война можем да съдим по мислите на самия акад. Пашев, изложени в апела му от 1939 г: „Мизерията е много голяма и сцените са покъртителни.“

В периода 1935–1939 г. по настояване на академика се въвеждат карти за подпомагане на бедните слепи. Не навсякъде обаче властите са в състояние да изплатят предвидените минимални суми.

Тежка остава участта на хората, в името на които неуморно и всеотдайно работи големият лекар и общественик.

Академик Константин Пашев остави светла диря в делото на българските слепи. Няма въпрос или страна от това дело, до които да не се е докоснал, които да не е анализирал и съпоставил, да не е извлякъл поуки и препоръки, да не е защитавал енергично, далновидно и обосновано. Значителен е приносът му за развитието на социалните грижи и законодателството, тифлопедагогиката, тифлологията и психологията, в практическата дейност за многостранното развитие на лишените от зрение. Неговите идеи за пълноценна медицинска, социална и трудова рехабилитация получиха реализация едва в условията на съвременното общество.

Държавата и общество оцениха заслугите на академик Пашев, като го удостиха през 1950 г. с високото държавно отличие „Димитровска награда“. Неговата разностранна общественополезна и научна дейност намери признание и зад границите на България. Редица чуждестранни академии и висши институти му присъдиха почетни звания и научни степени.

Отбелязвайки 60-годишнината на Съюза на слепите в България, ние си припомняме с благодарност за обществената дейност и значимия принос на акад. Константин Пашев. Заедно с имената на проф. Иван Шишманов и академик Петко Стайнов той е влязъл трайно в делото на българските слепи.

(Текстът е прочетен пред конференция на Българското офталмологическо дружество през 1981 година.)

Редове за професор Константинов (1920–2006)

Защо така започнах. Изпитвам страх да пиша за този необикновен, жизнерадостен човек. Струва ми се, че моите думи ще бъдат слаби, за да изразят същността му. Беше повече от 10 години член на редколегията на сп. „Зари“. Слушал съм разсъжденията му като специалист и приятел на нашето дело. Винаги имаше отношение към даден проблем. Анализираше темата с усмивка и ни убеждаваше. Отличаваше се с необикновена енергия и жизненост.

Човекът е еднакъв навсякъде. Това важи за неговата професионална работа. След като завършва медицина, става участъков лекар в село Антоново, Омуртагска околия. После идва в столицата и постъпва на работа в ИСУЛ. Дълги години лекува слепите и връща зрението на безкрайно много свои пациенти. На 47 години заедно със семейството си се връща във Варна. Там е учил и завършил гимназията, баща му е преподавал в стопанската академия. В началото се настанява в комплекса на Съюза на слепите. Дори тази организация отделя средства за обзавеждане на неговата клиника. Тогава той безплатно преглежда всички, които работят в предприятие „Успех“ или членуват в местната организация. Властите и цялата общественост на града му създават условия, за да разгърне своя талант като учен, лекар и педагог. Става професор и изгражда катедрата по офталмология към варненския медицински институт. Под негово ръководство израстват млади очни лекари. Школата му и днес се радва на признание. Става толкова популярен, че при него пристигат пациенти от цялата страна и Балканския полуостров. Утвърденият учен е повикан отново в столицата и му е дадена възможност да прилага своите научни методи в Медицинска академия и болницата за чуждестранни пациенти.

Бил е и ръководител на българското офталмологическо дружество. Участвал е в многобройни международни форуми и е избиран за член на международни медицински организации.

Проф. Никола Константинов винаги беше в центъра на научните обсъждания. Той беше забавен и интересен при сбирки сред приятели и познати. Умееше да разказва анекдоти и забавни истории. Тая му дарба го правеше неизчерпаем. С удоволствие сме слушали за неговите пътувания в чужбина. Правеше впечатление с какви подробности е доловил картините на своето пребиваване и контакти. Всички имахме чувството, че той споделя онова ново и модерно, което би трябвало да настъпи в нашата работа и нашия живот. Спомням си един случай, когато в редакционната колегия приемахме съответния брой. Навремето така беше — предварително се раздаваха материалите за съответната книжка и на заседанието те се обсъждаха. Един от младите автори беше написал как чрез въздействието на екстрасенс се увеличило и възвърнало зрението на някой от нашите съсъдбеници. Професорът реагира остро: „Това е невъзможно и не бива така да се пише. Това е буквално заблуда“. Мисля, че беше края на 1989 година. Тогава имаше някакъв бум на екстрасенсите. Част от колегите ми се застъпиха за материала под предлог, че това е нещо ново, свързано с алтернативна медицина и т.н. Професорът се ядоса и стана. Заяви, че напуска такава редколегия и си тръгва. Купонът беше голям. Аз бях главен редактор. Веднага изтичах да го върна. Прегърнах го във фоайето и го помолих да се върне. Заявих, че както досега сме се вслушвали в компетентността му, така ще бъде и занапред и свалих от броя спорния материал. Мисля, че с това изразих не само нашето уважение към него, но и към политиката на изданието, за което носехме отговорност и най-вече аз.

Пиша за този скъп на всички ни човек, в мен звучи неговият силен глас, неговият неповторим смях. Хиляди пациенти са му били благодарни. И това признание в чудесния си стил изрази философът проф. Исак Паси. Беше на юбилея му по случай 65 години „За човека, който умее да прави тежкото — леко, сложното — просто и мъчното — лесно“.

На него професор Марко Семов написва посвещение, когато подарява книгата си „Очите“ — „На един велик лекар и човек“.

Неволно се връщам към едно лято. Пристигна с колата си по обед в нашата почивна станция на Обзор. Беше със своята мила съпруга Геновева. Тя дълги години пееше в професионалния ни хор и помагаше на слепите музиканти. Имаше музикално образование и работеше не само за написването на брайловите ноти, но преди всичко за мизансцена и режисурата при изпълненията. Тя приятелски водеше своите слепи колежки навсякъде. И днес продължава да им помага със своето благородно сърце. Семейство Константинови изучиха своите двама сина, от които единият продължи професията на баща си, а другият стана утвърден хематолог. Та бяхме седнали със семейството на Янаки Градев и моето семейство на масата. Навън духаше свеж морски бриз. Слънцето грееше над козирката. Мисля, че в този момент всички се превивахме от смях и се задушавахме от веселите истории на професора. Той беше такъв неподражаем майстор, който сипеше едно след друго своите вицове и весели истории. Така съм го запомнил, така са го запомнили и неговите приятели и колеги.

Големият учен беше и непринуден, естествен човек в общуването и взаимоотношенията си с другите. Сигурните му ръце, които държаха финия скалпел или насочваха лазерния лъч, излъчваха и мекота, и нежност. Това съм възприел не само от ръкуванията. Имаше бърз, блестящ ум и като че ли заедно с тях едно безкрайно търпение. Учудвал съм се как с внимание изслушваше нашите недотам обосновани и понякога недодялани разсъждения в редколегията. Сега разбирам, че е уважавал всеки от своите събеседници и партньори, независимо от това дали са професори или обикновени хора.

Основното в неговия живот, както казва съпругата му, е била работата. Той не се откъсна от нея почти до края. В напреднала възраст участваше като консултант и насърчаваше своите колеги да прилагат най-съвременните методи в офталмологията. Болееше за обзавеждането със съвременна апаратура, за създаване на благоприятни условия за тяхната медицинска практика. Всички, които го познавахме, ще го съхраним в себе си, в нашите спомени и мисли. Той се раздаваше чистосърдечно на хората и това го правеше истински щастлив човек.

Професор Никола Константинов беше неотделимо свързан с проблемите на слепите хора в България, с тяхното дело, беше наш посланик пред обществото и управлението на страната. Той допринасяше със своите разбирания и действия за достойнството на слепия човек, за доверието към неговите възможности, за неговото утвърждаване в обществото.

2006 г.

Спомени за Никола Диклич

Те са ми поръчани от проф. Франя Тонкович за тифлологическия музей на Загребския университет. Съставил съм ги през 1969 година.

Следващото кратко изложение представлява един малък сбор от спомени за дейността на Никола Диклич, отнасящи се за времето на неговото пребиваване в България.

Образът на Диклич се е запаметил в съзнанието на по-старото поколение български слепи. И днес те говорят за него с чувство на уважение и възхита от способностите му. Той е имал неизчерпаема енергия. Бил е предприемчив. Проявявал е преданост и другарство, отличавал се е със своята висока музикална култура.

Той се проявява като добър педагог и музикант. Неговите качества са били признати от съсъдбениците му. Още на първата учредителна сбирка те се спират на него и му гласуват доверие да бъде първият председател на Дружеството на българските слепи.

Животът на Диклич в нашата страна е свързан с началния период от зараждащото се социално движение на слепите и борбата им за обществено признание, равноправие и материална обезпеченост. Разбирайки голямото значение от сплотеността за успеха на делото, младият тогава Диклич си поставя за цел да обедини своите другари по съдба. Заедно с още няколко будни и ентусиазирани слепи става основател през 1919 г. на първото дружество на слепите в България и негов пръв председател. Чрез новосъздадената организация Диклич намира широко поле за осъществяването на своите идеи. Той се проявява като неуморен радетел за еманципацията на слепите, привърженик е на въвличането им в общественополезен труд, на развитието на тяхната музикалност. Сам става инициатор за основаване на кошничарска работилница и главен организатор на първия оркестър, съставен от слепи музиканти. Със своя весел и жизнерадостен характер, неповторима обаятелност, допринася много за пропагандиране идеите на слепите сред обществото. Диклич установява широки връзки с видни музиканти и общественици. Негови лични приятели са били професор Никола Атанасов, сьстудент от Загребската консерватория, и Александър Обов — министър в кабинета на Александър Стамболийски. Той умело насочва симпатиите на властите и обществото в полза на своите слепи другари и тяхното дело.

Но в условията на тогавашното общество и най-вече след реакционния деветоюнски преврат в България през 1923 г., Диклич не е могъл да намери едно пълно удовлетворение на своите стремежи. Неговата будна гражданска съвест се бунтувала срещу порядките, деспотизма и кървавата разправа на превратаджиите, преследващи и унищожаващи много от неговите познати комунисти и прогресивни земеделци.

Поради дискриминация той е принуден да напусне педагогическото поприще, където е бил незаменим преподавател и търси препитание за многобройното си семейство в музиката. Свири на различни места по заведения и вечеринки, заедно със свои другари предприема турнета из България с цел да събере средства за Дружеството на българските слепи. Но неговото неспокойно сърце не може да намери хармония в ритъма на този несигурен и подтискащ живот. Той отправя взор към далечни светове и устремен, търсещ нови пътища, напуска България.

Ето какво пише за Диклич дългогодишният председател на Съюза на слепите в България Стефан Ненков:

„Чувал съм от Диклич, че детството си е прекарал при своите родители в малък провинциален град в Хърватско, по това време провинция на Австро-унгарската империя. Баща му е бил железничар, а майка му — домакиня. Малкият Никола се отличава с буден ум и сръчност, бил отличен ученик, обичал да мечтае. Дълбоко впечатление му направил един прочетен роман за пътешествие до други планети и до Луната. Тогава той бил в четвърти клас, фантастичната книга буйно разпалила въображението му. Дори със свои думи той преразказал съдържанието й на по-малката си сестричка, осиновена от родителите му.

Веднъж заедно с другари отишъл да бере орехи. Като по-сръчен той се покачил най-високо. Край ореха минавал някакъв възрастен човек, който му извикал да слезе, защото клоните, на които Никола стоял, били тънки и имало опасност да се счупят. Но момчето се увличало все по-нагоре и не разбрало кога изчезнала опората под него. Полетяло, но преди да падне на земята, се задържало на по-долните клони. Когато слязъл, всички видели, че от едното му око тече кръв. При падането той го наранил. Майка му го завела на лекар, където промили окото и дали лекарство. Но вместо подобрение започнало да намалява зрението и на другото око. Тогава лекарят казал да отведат детето в загребскага болница и да му направят операция. Родителите изпълнили тази препоръка, но двумесечното лечение в болницата не помогнало. Момчето излязло от болницата почти напълно сляпо. Не след дълго записали Никола в загребското училище за слепи. Голямото нещастие не сломило жизнерадостното момче. И тук то проявява необикновените си способности, както в ръчните занятия, така и в общообразователните науки. Станал отличен акордьор на пиана. На 17 години Диклич завършил училището и постъпил в Загребската консерватория. В консерваторията следвал около шест години и през това време се очертал като добър пианист. Той успешно завършил образованието си, но не получил диплома, понеже не можел да чете партитурите. Диклич се завърнал в родното си градче и започнал да свири на акордеон в една бирария, на вечеринки и различни увеселения. По това време правел и малки турнета до близките градове, за да изнася концерти. Заминал за Словакия, където за кратко време работил в една четкарска работилница за слепи. Но любовта му към музиката скоро го отвела в един пътуващ естраден оркестър. В него Диклич свирел на акордеон. Той и другарите му възнамерявали да предприемат турне в Русия. На път за там те спрели в Румъния, където останали продължително време. Свирили по панаири и кръчми в Кордова и Бесарабия, но на оркестъра не му провървяло и той се разпаднал. Тогава Диклич с още трима свои другари преминал в България и продължили да свирят от град на град. Така те пристигнали в гр. Плевен и тук се задържали за по-дълго време. Другарите на Диклич отново поели своя път, но той отказал да продължи с тях. Градът и хората в него му харесали. Особенно го обикнали младежите, с които той установил близки, приятелски връзки. Той ги развеселявал със своята хармоника, а те го окръжавали с внимание и любов. За известно време той постъпил в една бирария, където свирел на пиано. В Плевен младият Диклич се запознава с дъщерята на своята хазайка. Тя била девойка с добро сърце и се отнасяла към него с топлота и разбиране. По-късно те се оженили.

В края на 17-та година Никола Диклич пристигнал в София и получил назначение за учител по музика в Първа девическа гимназия. През следващата учебна година Министерството на просветата го преместило в института за слепи деца. За тези две назначения най-вече допринесъл неговият кум — Ал. Обов. Администрацията на училището обаче, често му натяквала за липсата на диплома и правоспособнст, а често му и пречела в много негови начинания. Това го огорчавало. Поради чувствителната си натура не могъл да понесе липсата на признание за своята отлична педагогическа работа. Напуснал института и постъпил в една бирария, където възнаграждението му надвишавало учителската заплата.

Семейството на Диклич се заселило в София. То се настанило в една стара вътрешна къща на ул. «Леге» 6. За да се влезе в къщата, трябвало да се премине през някакъв магазин.

Никола обичал децата си. Веднъж, когато малкото му момиченце се разболяло, той бил силно разтревожен и дори плакал.“

След напускане на училщето Диклич изцяло се отдал на задачите за укрепването и развитието на новообразуваното Дружество на слепите в България. С присъщата си енергия той издействал едно малко общежитие и музикални инструменти за сформиралия се оркестър към дружеството. Усърдно подпомагал и насърчавал репетициите на музикантите, които през юли 1922 г. започнали своята концертна деност.

Когато първите диригенти на оркестъра — Николай Бехтеров (сляп композитор) и Андрея Борчан го напуснали поради заминаването си в чужбина, Диклич сам станал диригент и същевременно пианист. Предстояла му тежка работа за снабдяването на оркестрантите с брайлови ноти. С нея обаче талантливият музикант и диригент се справил, като ползвал помощта на проф. Н. Атанасов. Заредили се продължителни гастроли на оркестъра в провинцията, които минавали при подчертан успех. Диклич умело се справял и с двете функции на председател и диригент. В различни краища на страната посредством музиката и с вдъхновено красноречие той разяснявал пред обществеността идеите на дружеството в борбата на слепите за равноправен и пълноценен живот. На състоялия се I конгрес на организацията през лятото на 1924 г. Диклич отново бил преизбран в ръководството, но той повече не взел участие в неговата работа.

Кървавите юлски събития ускорили връщането му в Плевен. По същото време той започнал строеж на къща в покрайнините на града. До края на годината се преместил със семейството си там. По-късно съобщил за намерението си да пътува из Латинска Америка и напуснал страната.

Посещавайки канцеларията на дружеството, Велко Рамаданович, включен в една югославска делегация, предаде, че Диклич го е посетил в института за слепи в гр. Земуон и обяснил заминаването си от България с преследването му от новото правителство като активист на земеделското движение и човек с прогресивни възгледи.

За пребиваването на Никола Диклич в Плевен разказва неговият съсед Исак Аронов:

„Домът на Диклич се намираше недалеч от нас. Случвало ми се е често да го срещам на улицата и да разговарям с него на различна теми. Никола с удоволствие се спираше и радостно ме назоваваше, защото моят глас му беше станал вече познат. Не само с мен той разговаряше с желание — негова черта бе да бъде общителен с всички, и затова рядко си отиваше до къщи сам. Почти винаги го придружаваха младежи, а понякога цяла група и често съм ги чувал да пеят или да се смеят на висок глас.

Веднъж узнах за решението на Никола да свири в местното кино, като съпровожда с хармониката си немите филми. Трябва да кажа, че той проявяваше особено голям интерес към това ново изкуство. Срещнахме се с него на улицата пред нас и след като поговорихме малко, Диклич ме помоли да му разкажа съдържанието на новия филм, който бях гледал предния ден. Предложи ми да отида този ден пак и да седна близо до него, за да му обяснявам картините. Вечерта ние бяхме отново заедно и аз тихо му описвах изображенията на екрана. Тогава Накола според картината на преживяванията на героите променяше мелодията. Той тъй дълбоко се вживяваше в своето изпълнение, че ние зрителите имахме чувството, сякаш сам предварително е гледал филма — тъй сполучлив беше неговият музикален съпровод и съответстваше на нашето настроение. От този ден нататък Диклич всяка вечер свиреше в киното, подпомаган от мен и своите приятели.

След заминаването на Никола от Плевен и появата на говорящия филм, любителите на киното много често си спомняха за него и пеещата му хармоника.“

В края на 1968 година ми се случи лично да се срещна и запозная със съпругата на Никола Диклич. Тя ме посрещна любезно и за краткото време на нашата среща разказа някои неща за своя съпруг. В очите на тази рано побеляла жена заблестяха сълзи. Въпреки твърдостта на своя характер тя се вълнуваше силно от спомените, които все още съхраняваше за Диклич. Ето какво узнах от нея:

Диклич пристигнал в България през 1912 г. След кратка обиколка из страната отседнал в Плевен, където престоял до края на 1917 г. Това време съвпада с големи исторически събития. Градът преживява Балканската, Междусъюзническата и Европейската война. През него минават полкове, лагеруват военнопленници. В тази шумна атмосфера попаднал Диклич, сякаш дошъл да разнесе светлинки на жизнерадост сред сивите облаци на скърби и тревоги. Той бил желан навсякъде. Игривата музика на неговата хармоника можела да се чуе на войнишките вечеринки, на младежките сбирки, в офицерския клуб или бирарията. Негово основно занятие било свиренето, чрез което си изкарвал оскъдната прехрана. Но тук, в Плевен, той създал тесни връзки с будни и прогресивни младежи — приятелство и дружба, които впоследствие ще го сподирват по време на цялото му пребиваване в България. Запознал се с Евдабия Анастасова и през 1915 г. сключил брак с нея. Кум им станал техният общ приятел Ал. Обов. През същата година им се родила дъщеря Николина, през 1917 — Ана, кръстена на неговата майка, а през 1920 година — Звонемир.

Диклич се отличавал с любвеобилна и нежна душа. Той бързо се сприятелявал с хората и с готовност свирел, доставяйки им радост и наслада. Бил внимателен към всички, а те от своя страна го обгръщали с приятелство и обич. Като оценили голямата му любов към музиката, приятелите му събрали помежду си пари и му купили пиано, защото младият човек нямал средства да осъществи тази своя мечта. Диклич не преставал да работи върху себе си. Той се стремял да усъвършенства музикалната си дарба и постоянно се упражнявал и разучавал нови музикални произведения. Успоредно с това преподавал уроци и свирел на немите филми в местното кино.

През 1918 г. Диклич се преселил със семейството си в София, където постъпил като преподавател по музика в училището за слепи деца. Тук се проявил като отличен педагог. Обичал много своите ученици, на които посвещавал часове на дълга и неуморна работа. През този период се задълбочила дружбата му с композитора Никола Атанасов, професор в музикалната академия. Двамата често се събирали, обменяли мисли върху музиката, музикалния живот и култура на народа. По това време Диклич композира китка народни песни и някои други музикални пиеси, нотните записки на които са изгубени. Дирижирал и малък детски хор.

След 1920 г. напуснал института, огорчен от неправилното отношение на администрацията към него и вътрешните порядки. Наред с педагогическата си дейност Диклич отдал своите сили на общественото поприще, като станал един от учредителите на Дружеството на българските слепи и като негов председател извършил голяма работа за пропагандиране на целите и задачите му. Със своите другари по съдба изнасял концерти в различни градове на страната за набавяне на средства и свирел в заведения.

През 1926 г. напуснал България. И трите му деца са живи. Съпругата му не се е омъжила повторно. Повече от 35 години те не знаят нищо за него.

По непълни данни от негови съвременници Диклич е пътувал до Америка. Там е свирил на различни места, включително по влакове и параходи. Завърнал се е в Загреб в началото на Втората световна война. Отива при свои познати в свободната югославска зона под ръководството на Йосиф Брос Тито. С него стават добри познати. Там е свирил и изнасял концерти. След освобождението на Югославия се включва активно в изграждането на държавността и новите обществени структури.

1969 г.

Забравеният Кирил Костов

Седемдесетгодишният юбилей на читалище „Луи Брайл“ е добър повод да си припомним някои от неговите дейци. Безспорният връх сред тях принадлежи на първооснователя му акад. Петко Стайнов. По случай сто години от рождението му списание „Зари“ отдели немалко страници, посветени на неговото дело и личност. Към този феномен в живота на българските слепи ще се връщат поколения и ще проникват все по-дълбоко в неговата същност.

Този път бих искал да се обърнем към една друга личност, сякаш забравена, но същевременно неповторимо ярка със своята оригиналност. Доскоро той беше между нас. Напусна ни на 3 октомври 1996 г., неизпълнил своите 72 години. През 70-годишната история на читалището Кирил Костов е бил най-дълго време негов председател — от 1971 до януари 1990 г. Под негово ръководство е увеличен брайловият книжен фонд, за пръв път е въведен разнос на книги по домовете в столицата, постигната е финансова стабилност. Кирил Костов ратуваше за музикалното образование в двете специални училища. В софийското училище читалището е организирало факултативното изучаване на музикални инструменти. Като редактор на брайловото издание „Лира“ от началото на 70-те до 1990 г. Костов допринасяше за музикалната култура и интереси на слепите, отразяваше тяхната художествена самодейност и ги ориентираше в съвременната музика. Но над всичко това стоеше неговият личен пример на даровит и всепризнат музикант, оставил великолепни изпълнения на флейта във фонда на българското национално радио. Кирил Костов е бил лауреат на първото и второ общобългарско състезание за певци и инструменталисти. Носител е на орден „Кирил и Методий“, на многобройни държавни и обществени отличия.

Кирил имаше красиво одухотворено лице. От невиждащите му сини зеници винаги се излъчваше една интелектуална светлина. Имаше високо, умно чело. Беше строен и гъвкав. Никога не се движеше с бастун. Имаше феноменален слух. Той му помагаше не само в музиката. Ориентираше се много добре по улиците. Ръцете му бяха изящни с дълги пръсти. В тяхната пластична прегръдка и движения зазвучаваше вълшебната му флейта. Между нежните и сребърни звуци на този инструмент и искрящото шопско остроумие, достигащо до пиперливост, се простираше необикновеният чар и дух на Киро, както го наричахме. Общуването му с хората беше изпъстрено с весели истории и случки. Сладкодумието му потичаше като мед направо от душата му. Той умееше да беседва еднакво и в селската кръчма, и в светския салон. Влизаше бързо в контакт с най-обикновените хора от улицата и с властници и учени. Не се боеше да казва това, което мисли. Не му се разминаваше и страданието, понякога заради изречени истини. Той сякаш беше всмукал най-здравото и силното от шопската философия. Киро беше едно потвърждение на максимата, че издигнатите духом хора в живота остават земни и непосредствени.

Кирил Костов е роден на 20 декември 1924 г. в Погледец. Селото е в близост до Требич — вече квартал на София. Дядо му е бил най-известният свирач на кавал в селото. Вероятно от него Кирил е наследил музикалната си дарба. Когато е бил на година и половина, ослепява от скарлатина. Приемат го в института за слепи в София. Първите уроци по флейта е взел при доц. Янко Янков. В института му е преподавал известният български флейтист проф. Никола Стефанов, който през 1954 г. му става кум. Когато Кирил бил на девет години, взел участие в една музикална продукция. Свирил е на флейта с царския симфоничен оркестър заедно с проф. Саша Попов. След завършване на института постъпва в музикалната академия в класа на проф. Никола Стефанов. Като студент свири в нощен бар, тъй като стипендията не е покривала разходите му. Това е и първата крачка на професионалната му реализация. Приключва музикалното си образование през 1948 г., след което е приет на работа в българското радио като солист флейтист. Там протича целият му професионален път в продължение на 34 години до пенсионирането му през 1983 г. Изпълнява предимно камерна музика. Акомпанирали са му пианистите Димитър Минков, с който имал дълга дружба, Лиляна Байнова и Стефи Хадживасилева. Имал е приятелство и сътрудничество с композитора Никола Атанасов, с проф. Атанас Гърдев, с диригентите Александър Владигеров и Христо Стойков. С годините Кирил Костов разгръща своя талант и в музикалната си палитра включва творби от всички стилове и епохи. В ефира на българското радио зазвучават неизпълнявани дотогава произведения. Свири музикални пиеси от старите майстори Люли, Рамо, Зарачини, Перголези. С дълбоко чувство и изразителност са звучали творбите на всички Баховци — баща и синове. Флейтата на Кирил е пресъздала красотата на романтиците Доблер и Церай. В репертоара му са били включени и съвременни композитори като Жул Муке, Карастоянов и други автори, които са писали музика през 50-те и 60-те години. Във фонда на Българското радио са записани концертите за флейта и оркестър на Моцарт, които Кирил е свирил заедно с радиооркестъра. Флейтата на Кирил е звучала десетилетия по българското радио. Неизброими са записите, които той е оставил. Днес е трудно да си представим усилията, които е полагал, за да се подготви. Неговата мила и всеотдайна съпруга Маргарита му е диктувала нотите, които той е преписвал на брайлов шрифт. Тя е правила това между грижите за дома и двете им чудесни дъщери. Кирил е разучавал мелодиите в малката къщурка с цветна градина, в която остана до края на живота си. Той е запаметявал творбите и изтънченият му музикален слух е различавал нюансите в тона. Слепотата му не е била преграда пред неговия талант и воля. Но тя предизвиква една друга насока в неговия живот.

На 12 и 13 март 1951 г. Кирил Костов участва активно в обединителния конгрес на българските слепи. Избран е за член на централното ръководство на Общия съюз на слепите в България, а от 1953 г. става и негов председател до 1955 г. Заедно със Стойчо Милчев той полага основите на съюзната стопанска дейност и издейства в тази област първите нормативни актове на Министерския съвет.

Кирил Костов е имал нагласа към обществената работа още в своята най-ранна младост. На 16-годишна възраст е приобщен към нелегалната антифашистка организация в Требич. През юли 1944 г. е приет за член на българската работническа партия комунисти. Той запази своите политически възгледи до смъртта си.

Не бих искал да отмина големия обществен куриоз в неговия живот. В началото на 60-те години е изключен от Съюза на слепите. Според тогавашното ръководство той е злепоставял организацията чрез концертитите, които е изнасял заедно с диригента Марко Марков, големия певец Христо Маринов и музиканта Иван Славов. Ръководството е смятало това за търговска работа и е обвинило импресариите, че са се представяли от негово име. Това е нелепо. Нали всеки музикант търси изява и публика? Аз съм присъствал на концерт на групата в габровския театър и си спомням как слушателите аплодираха радушно тяхното изпълнение. Разбира се, грешката е била поправена и Кирил Костов отново е имал място в централните органи на Съюза на слепите в България. Този горчив спомен обаче не може да бъде заличен. Една организация ще има достатъчен обществен престиж само когато тя умее да цени своите кадри. Нека това прозвучи като едно нравствено предупреждение към всички наши ръководители, които започват да мислят, че летоброенето започва от тях. За Кирил Костов днешното съюзно ръководство не си спомни и по време на 75-годишния юбилей на организацията.

Иска ми се да завърша с вярата, че Кирил Костов не е забравен. Неговата флейта ще звучи по вълните на българското радио, слепите ще четат писаните от ръцете му брайлови томове. Споменът за него ще оживява в сърцата на неговите близки и приятели. Заразителният му пример на свободолюбив човек и талантлив музикант ще насърчава и вдъхновява идното поколение.

1996 г.

Човечен ръководител

Срещнал съм се с него през лятната ваканция на 1958 година. Тъкмо габровският клон на „Успех“ се беше преместил в трикотажния отдел на текстилния техникум. Имах представа за разположението на вътрешността и двора. Учил съм в този техникум. Запозна ни Ненко Семов, мисля, че беше секретар на младежката организация. Бях студент по право трета година и имах някакво особено самочувствие на младеж, който идва от столицата и университета… Иван Илиев ми изглеждаше твърде обикновен човек, говореше тихо и спокойно. По онова време беше избран за партиен ръководител. По-късно става управител на клона. През юни 1959 година Третият съюзен конгрес го избира за председател на Съюза на слепите в България. През есента на 1959 година отново се срещнахме. Беше в голямата стая към двора на съюзния апартамент на пл. „Славейков“ 1. Посрещна ме любезно. В „кабинета“ му работеха и други служители. Така започна скромно своята кариера на първи ръководител на Съюза на слепите. Неговите качества на разумен и уравновесен организатор е оценило Министерството на народното здраве и социалните грижи заедно с партийното ръководство на Габрово, за да бъде издигната кандидатурата му.

През Втората световна война, още през 1941 година той е бил секретар на РМС в родното си село Кавлак, Великотърновско. Роден е на 20 януари 1923 година. По това време е работил в местната мелница. Заради нелегалната му дейност е осъден и пратен в затвора в Шумен и Варна през 1942 година. Там силно намалява зрението му в резултат на изтощение. Във варненския затвор слуша лекции от изтъкнати по онова време личности, които в по-късни времена, при социализма, стават ръководители на окръжни комитети на БКП, висши държавни служители. Негов близък беше известният проф. д-р Александър Янков, преподавател в СУ „Климент Охридски“ по международно право. Спомням си как по-късно, през 70-те години при една среща с Иван Илиев, на която и аз имах възможност да присъствам, ни разказваше как в качеството си на български посланик в Лондон е връчил акредитивните си писма на английската кралица Елизабет II. На този разказ Иван Илиев се усмихваше тихо. Това беше присъщо на неговия начин на реакция. Политическият му актив и работата му с хората в габровското предприятие наистина са натежали при издигането на неговата кандидатура. За това е спомогнал и опитът му като кмет на родното му село и председател на местната кооперация, когато окончателно изгубва зрението си. След 1959 година под ръководството на Иван Илиев Съюзът на слепите в България пристъпва към едно строителство, непознато за онова време. Той, заедно с Желязко Пеев, Тодор Шошев и ръководството на съюза, изгражда едно дело, което и в днешните времена носи доходи на ССБ. Те възприемат за образец Всерусийското общество на слепите. Започват строежа на жилищно-производствени комплекси за слепите, както и производствени филиали в някои от по-големите градове. Идеята е окончателно заимствана след тяхното посещение на руската организация през 1960 година. Изпълнителното бюро на съюза (днешния Управителен съвет според новия устав), и Централния съвет на ССБ приемат една широка строителна програма. По-късно председателят Илиев сам ми е казвал: „Когато ходех в министерството при моите ръководители и в съответните органи на правителството, те ме гледаха учудено и ме питаха не е ли много нереално това… А в нашата дирекция, пред която бях длъжен всяка седмица да ходя и да докладвам за това, което сме извършили и това, което предстои да правим, ми казваха: «Илиев, ти си един фантазьор.»“ Да, но този химерен замисъл в течение на годините се превърна в действителност. Започна се и се завърши строителството на производствени и жилищни сгради, на общежития и културни домове във Варна, Дряново, Пловдив, почивните станции в Обзор и Дряново. Столицата бе оставена за по-късно, тъй като съюзната сграда на „Найчо Цанов“ 172 по онова време беше достатъчна за капацитета на софийското предприятие. Разбира се, направи се и първата копка на комплекса през юни 1973 година.

Опознах отблизо председателя Иван Илиев още когато бях заместник-председател на районния съвет в столицата. Имах шанса да бъда привлечен в неговия екип през декември 1971 година в качеството ми на негов заместник. Тогава вече Иван Илиев се беше утвърдил като ръководител, имаше общественото признание не само в страната, но и в чужбина. Нашата организация беше приета в Световния съвет за благополучие на слепите. На неговите форуми Иван Илиев оглавяваше българската делегация в Лондон и Делхи, в Сан Пауло, Бразилия, посещаваше организации на изток и запад. През 1974 година бе избран за вицепрезидент на Регионалния комитет за Европа към Световния съвет. По онова време имаше две световни организации, които по-късно се обединиха в Риад, Саудитска арабия, и създадоха днешния Световен съюз на слепите.

През 1974 година нашият съюз бе организатор на големи лекоатлетически игри на представителни отбори от бившите социалистически страни. Проявата се състоеше във Варна и в нея взеха участие повече от 220 чужденци. Тогава се зароди идеята да бъдем инициатори за учредяването на една международна организация за спорта на слепите. На съвещанието в Двореца на спорта присъстваха ръководители на спортните делегации, сред които беше председателят на слепите и слабовиждащите на ГДР и секретар на европейския регионален комитет д-р Хелмут Пилаш. Така по негова инициатива и решение на регионалния комитет в паркхотел „Москва“ — София през март 1975 година бе формирана Европейската регионална комисия за спорт, оглавена от българския председател.

Под ръководството на Иван Илиев се основаха редица съюзни организации на слепите в цялата страна. Те съвпадат със седалищата на днешните окръжни градове. Той полагаше грижи за развитието на студиото към читалище „Луи Брайл“. Сключи договор с организацията на слепите в Германия за доставка на първата съвременна брайлова печатна машина. Насърчаваше образованието и спорта на младите хора. Подкрепяше инициативите на своите сътрудници и кадрите от цялата страна. С благия си характер намираше подход към тях.

Наблюдавал съм го на заседанията на ръководството. Имаше търпението да изчаква и изслушва мненията на всички. Накрая извличаше общото решение. Авторитетът му в оня период беше безспорен. Дългият му престой на кормилото обаче водеше и до други последици. По-младите и образовани слепи смятаха, че е време съюзното ръководство да се поеме от друг ръководител с висше образование. Те не му спестиха компрометиращи изложения до Централния комитет на БКП. Както се шегуваше самият Иван Илиев, когато бил на посещение в Германия и шефът на тяхната организация го запитал какво образование има, той шеговито и с усмивка му отговорил „Завършил съм политическа академия“. Трябва да кажа, че той четеше непрекъснато. Вземаше чанти с ленти, а секретарката му и служителите го запознаваха с документи на политическата власт и правителството.

Около уволнението на двамата диригенти се създаде напрежение. Разбира се, и в провинцията е имало неудовлетворени амбициозни хора. Освобождаването на първия заместник-председател на съюза Константин Гайдаров през януари 1975 година доведе до бързо ускоряване на събития, които се превърнаха в лична драма за Иван Илиев. Той допусна и една грешка в своите взаимоотношения с Петко Стайнов. Неговата симпатия беше на страната на младия диригент, докато академикът поддържаше своя ученик — главния диригент Михаил Карамихайлов. Стоян Бабеков беше член на бюрото на ССБ в периода от 1967 до 1971 година. Неправилното уволнение на двамата доведе и до намесата на акад. Петко Стайнов. Той е сезирал най-висшето политическо и държавно ръководство да вземе отношение по съюзните дела. Докато в миналото композиторът е смятал Иван Илиев като шанс за съюзното ръководство, след уволнението на неговия ученик нещата се преобърнаха. Във върховното политическо ръководство са постъпили многократни изложения, докато се стигна до заседанието на бюрото в началото на юни 1975 година, на което присъстваха зам.-министърът на труда и социалните грижи Георги Георгиев, заместник завеждащият икономическия отдел на ЦК на БКП Петър Цеков, инструкторът от отдела Йордан Божилов и директорът на Социални грижи Цветана Маринова. На това инфарктно заседание бе прочетено общо становище на представителите на политическата и държавна власт, че са допуснати сериозни политически и организационни грешки в работата на председателя. Дотогава беше натрупан фактологически материал и бяха поискани мненията на членовете на ръководството поотделно в икономическия отдел на ЦК на БКП. По онова време този отдел наблюдаваше дейността на нашия съюз заедно с министерството. Преобладаващата част от членовете на ръководството се опитаха да защитят своя председател, но се получи пробойна. Някои от нас го упрекнаха открито в грешки и дори предложиха да му се намери работа след освобождаването. Интересно е, че има съхранен магнетофонен запис на част от заседанието. Спомням си с каква горчивина и вълнуващ глас Иван Илиев каза, че става жертва на една неоправдана политическа интрига срещу него. На самото заседание се прие да бъде свикан извънреден пленум на Централния съвет за освобождаването на Иван Илиев. По-късно съм чувал, че официалните лица според тяхната версия са искали само да проучат мнението на ръководството и да поискат наказание за неговия председател. През следващите дни аз последен бях извикан в ЦК. Очаквах, че ще ми съобщят, че следва също да бъда изведен от ръководството. В продължение на половин час те ме изслушаха и заключиха: „Вие поддържате вашия председател, но трябва да знаете, че и Вие носите политическа отговорност. Ние преценихме, че трябва да водите пленума за освобождаването на вашия председател и избора за председател на другаря Тодор Шошев.“ Заедно с Иван Илиев бяхме политически порицани от Димитровския комитет на партията на заседание на районния комитет на БКП. Ще подчертая, че самият той беше член на този комитет и на Националния съвет на Отечествения фронт. Беше редно ръководителят на Съюза на слепите в България да участва в политическите структури на страната, което му даваше възможност да лобира за интересите на слепите хора. Това беше правилна политика на съюзното ръководство и тя намираше приложение в цялата страна. Изпитвах дълбоки душевни терзания. Аз оставах, а Иван Илиев, с когото работех и бях щастлив, че заедно с него правим нещо за слепите хора, беше принуден да си отиде. В сградата зад ССБ, в един клуб на ОФ, се състоя този тъжен пленум. Спомням си, че когато се връщахме от него с Цветана Маринова, тя ме водеше. След завоя до входа на ССБ тя се разтресе и с глас заплака. Това беше израз на сърцето й и на нейната съвест. С това ме спечели за цял живот. Трагикомичното беше, че новият председател запечата кабинета на Иван Илиев веднага след пленума. Той остана при мен и моите колеги от отдела. Привечер го закарахме вкъщи. Така започна отливът от него. От ония, които му се кланяха и разчитаха на него, дори и тези, с които е пътувал до чужбина. Благ и добродушен, той прие тази своя нова участ. Знам, че ходеше до своите приятели в Дряново, а там все още бяха останали такива. Имаше ръководители, които се страхуваха от срещата с него. Това е политическата съдба на падналите от власт.

През 1978 година председателят Янаки Градев направи един добър жест към Иван Илиев, като предложи на местните власти в Русе да бъде издигнат за директор на предприятие „Успех“. Аз имах честта да го представя пред трудовия колектив. За него това беше ново възраждане. Там той се пребори със себе си отново, завърши средно образование и с гордост сподели радостта си по телефона. Той доказа, че и в сериозна възраст човек може да се учи и успява. Ние отпразнувахме през 1973 година неговите кръгли 50 години. Гръмнахме шампанско и го поздравявахме, а той беше щастлив. Случи се така, че през 2003 година на 20 януари в ССБ бивши негови съратници заедно с председателя Васил Долапчиев, членове на ръководството и директори на ПП „Успех“ го поздравихме за неговата 80-годишнина. Между тези два върха на неговия живот протекоха събития, които бяха поука за Иван Илиев и нас, неговите следовници.

Жалко, че изолиран и отделен от семейството си почина самотен на 20 декември 2005 година в родната си къща в село Кавлак. Напусна ни един благ и човечен ръководител на Съюза на слепите, който посвети всичките си сили за успеха на нашето съюзно дело.

Декември 2005 г.

Добър пример за новото поколение

Да се пише за Желязко Пеев е леко. В неговия живот всичко е открито. Той е протекъл буквално пред очите и съзнанието на много хора. Родил се е на 15 май 1921 г. в малкото селце Припек, Варненско. Отрано отрудените му родители са го привикнали да не отлага днешната работа за утре. Баща му го е научил да си служи със земеделските сечива. Тази му сръчност го съпътства и до днес.

На седем години при игра с негови другарчета се възпламенява изоставен детонатор от военни учения. Малкият Желязко е имал късмет, тъй като се е намирал по-далече от взрива, а две от другите деца загиват. За съжаление едното му око е силно ранено. Постепенно намалява зрението и на другото око. Любознателен и ученолюбив, той завършва успешно началното училище в родното си село, а прогимназия в съседно селище. Сдружава се със свои другари и съидейници и заедно с тях се приобщава към съпротивителното движение по време на Втората световна война.

През 1950 г. постъпва на работа като кошничар в ДП „Труд“ — Пловдив, където е плел дамаджани. Този занаят продължава и в София през 1956 г., в съюзното предприятие „Успех“. Сред невиждащите си колеги Желязко намира едно ново поприще. Неговата благост и житейски опит предизвикват уважението на другарите му по съдба. Те често се обръщат към него за съвети, защото Желязко не престава да чете и да се интересува от литература и обществени знания. Постепенно става неформален лидер в колектива и както сам казва: „Моите университети бяха сред хората“.

На Втория съюзен конгрес през 1955 г. той е избран в ЦС на ССБ. На следващия Трети конгрес през 1959 г. идва неговото голямо обществено признание — избран е за заместник-председател на ССБ и на този пост работи до 1971 г. Отговаря за организационната и културна дейност. Съратник е на съюзния председател Иван Илиев и Тодор Шошев — заместник-председател по стопанските въпроси. Това е периодът, когато се разгръща строителството на производствено-жилищни комплекси и се слага началото на производствените филиали и на териториалните съюзни организации в страната. С негово активно участие през 1962 г. се провежда първата спортна спартакиада, а през 1963 г. — фестивал на художествената самодейност. Незабравими ще останат и първите походи по река Дунав и Стара планина. В малкото звено на зам.-председателя работят неговите виждащи сътрудници Георги Папазов, Константин Топалов и Иван Генчев. В спокойна атмосфера и с много старание се подготвят съюзните културни прояви, почивките на членовете в чужбина.

От 1977 до 1989 г. Желязко Пеев оглавява софийския районен съвет. Вече излязъл окончателно в пенсия, той не може да остане затворен вкъщи. Желязко отново влага енергията си като председател на териториална организация „Оборище“ в София.

Едва ли има друг деец в нашето съюзно дело, който толкова дълго време да е бил в съюзните ръководни органи. Бил е член на ЦС на ССБ в продължение на 35 години, а на неговото бюро — 30 години. Когато бяхме заедно в ръководството, съм наблюдавал с каква страст защитаваше обществения интерес. Той се грижеше съюзните пари разумно да се изразходват, да се пази имуществото. Успоредно с работата си в съюза е бил и няколко мандата член на читалищното ръководство. За големите му заслуги към делото на слепите е удостоен със званието „Почетен член на ССБ“. Носител е на държавни и съюзни отличия.

Желязко Пеев винаги е сътрудничил на сп. „Зари“. Вземал е отношение по различни въпроси. Неговото перо се изяви най-вече в пътеписите му за Индия и Бразилия, където беше в състава на съюзните делегации на световните конгреси на международната организация на слепите. Умението му да пише намери своето признание в краеведската му книга „Край Голата чука“, издадена през 2000 г. Тук той се представя като добър разказвач и етнографски изследовател на родното си село и край. Подготвил е и нова книга със спомени за рода си.

Съдбовен миг в живота му е срещата с неговата съпруга Милка Бонева. Тя всеотдайно му помага навсякъде и във всичко. Нейната грижовност е пословична, особено след пълната загуба на зрението му в началото на 90-те години. От щастливия им брак се ражда син, който завършва висш институт.

Общата съдба ни свърза с Желязко в края на 1971 г., когато продължих неговата дейност. И двамата бяхме членове на едно и също ръководство. Заедно споделяхме отговорността, тревогите и успехите на съюзното дело. Край другите добри неща от него съм запомнил и две поговорки: „Този, който не може да си направи плет на къщата, не може да бъде и кмет на селото“ и „Този, който се страхува от врабците, не трябва да сее просо“. Такъв е той — човек от народа, земен, непосредствен. Нему е чужда позата, надменността, алчността и сребролюбието. Тих и скромен, обгърнат от обичта на семейството си и уважаван високо в нашата среда, Желязко Пеев и днес остава един добър пример за подражание на новото поколение.

Нека е честита неговата 80-годишнина! Ние му пожелаваме крепко здраве, бодър дух и още много години да се радва на почит и уважение.

Април, 2001 г.

На 15 август 2004 г. почина Желязко Пеев. Напусна ни един необикновен човек на 83 години. Смъртта го отне внезапно. Както пише Алберт Айнщайн, трябва да си живял по-дълго, за да разбереш колко е кратък животът. И наистина според Аристотел животът изтича в един миг. Този миг извървя с достойнство един от ръководителите на движението на българските слепи, посветил на тях своите духовни сили и способности.

Роден на 15 май 1921 г. в село Припек, Варненско, той след десетилетия ще му посвети две краеведски книги. Там е получил своето образование и е прегърнал идеала за справедливо устройство на обществото, от който не се отказа до сетния си дъх. Зрението му намалява силно. Принуден е да постъпи в работилница за инвалиди в Пловдив. Когато част от нея се влива в новосъздаденото предприятие „Успех“, Желязко заедно със своите другари полагат основите му. Още тогава се разкриват добрите черти в неговия характер. Общителен, спокоен, той винаги е готов да предложи своите услуги и да подпомогне другите. Избран е за синдикален лидер. По това време се запознава с Милка — неговата бъдеща съпруга. Обичта им е пословична и от нея се ражда синът им Бончо. През месец юни 1959 г., на третия съюзен конгрес, Желязко Пеев е избран за негов първи заместник-председател. Заедно с председателя Иван Илиев и другия замеснтник-председател Тодор Шошев в продължение на 3 мандата ръководят съюзната дейност. Това е времето, когато се извършва най-голямото строителство, когато се формират териториалните организации, когато се организират първите фестивали на любителското изкуство и първите спортни състезания. Като член на бюрото и оглавяващ организациионната и културна работа той активно участва в планирането и развитието на съюзната дейност. Избран е за член на настоятелството на читалището на слепите и координира сътрудничеството му със съюзното ръководство. Влиза в редакционната колегия на съюзния орган.

През декември 1971 г. имах шанса да продължа работата на Желязко Пеев като заместник-председател. Това още повече ни сближи. Той ще остане единственият, който е членувал най-дълго време в централните съюзни органи. По-късно оглавява софийската районна организация.

За своите заслуги е получил най-високите отличия и звания на съюза и читалището на слепите. Носител е и на държавни ордени и медали.

Всички ще го запомним с неговата усмивка и благост, със съхранената му необикновена памет. Над личните си интереси винаги е поставял обществените. Цепеше лева, когато е ставало дума за съюзните средства. В личния си живот обаче не беше такъв. Беше щедър и помагаше на хората. Пословична беше и неговата приннципност и морална чистота. В днешно време тези качества рядко се срещат.

Желязко Пеев винаги е имал отношение към съюзните проблеми, към нашето общо дело. Многократно е участвал в международни и национални форуми. Изразявал е позицията си и писмено чрез свои публикации. През последните години ни изненада с интереса към родния си край и публикуваните две краеведски книги. Истинско предизвикателство в живота му беше непрекъснатият интерес към историческото развитие на организациите на слепите у нас. Напускайки активната си професионална работа, той ускори своите проучвания. Посещаваше със сътрудник държавния архив и събираше данни за делото на слепите. Това правеше със собствени средства. Плод на неговите усилия стана написването на задълбочен и сериозен труд, посветен на това дело. С присъщата си точност той проверяваше и изследваше всеки факт. При съмнение търсеше други източници. Месец преди житейския си край предаде завършена творческата си работа за компютърна обработка. За нейното написване е споделял с мнозина съюзни деятели. Прецизирал е отделни моменти. Може би тази книга, която е върхът на неговия житейски път, го е крепяла и мобилизирала, когато поради бъбречното си заболяване трябваше да ходи 3 пъти седмично на хемодиализа. Мечтаеше да опипа готовата отпечатана книга, но за съжаление не дочака този миг.

Съюзното ръководство е поело ангажимент в близко бъдеще да издаде неговата книга. Национално читалище на слепите ще я отпечата на брайл.

Стоя пред саркофага на Желязко Пеев. Покрит е с цветя. Около него са поставени венци на признателност. Напусна ни един чист, добър човек. Отиде при своята светлина, на която служеше през целия си живот. Няма да бъде повече сред нас. Убеден съм, че неговият пример ще бъде образец за поколението, което идва след нас. Нашето общество се нуждае от чисти и нравствени личности. Такъв беше и остана Желязко Пеев.

Август 2004 г.

До последния си час

Само преди няколко месеца, на 12 декември, ние чествахме неговата шейсетгодишнина. Заобиколен от свои другари от Централното управление, Минчо Стоянов с вълнение прие за втори път почетната златна значка на съюза. Последвалото заседание на редакционната колегия се превърна в малко тържество. На уважавания главен редактор всички казваха добри думи, а той се държеше все тъй непринудено и скромно. Това бе негова отличителна черта, позната на всички. Никога не разказваше за себе си. Само в последните месеци от живота си по настояване на приятели написа спомени за годините, прекарани в института за слепи. Не шумеше около своята дейност. Начертаните цели постигаше бавно и методично. Беше събрал много знания върху съвременните проблеми на слепия човек и търсеше начин те да намерят решение. Неговата упоритост и трудолюбието му бяха пословични. Прояви ги и в последните си дни, до последния си час…

На 3 април 1980 година Почина нашият другар и съратник Минчо Стоянов Минчев, нашият дългогодишен главен редактор. Една мисъл е заседнала в съзнанието ми — след себе си човек оставя дирята на своя живот, наследство от идеи и дела, отдадени на хората. Ние помним точността и мъдростта на перото му, неговата подкупваща честност, щастливото съчетание на прямота и благост в характера му. Неговите статии, както и душевността на техния автор, се развиваха и обогатяваха заедно със задачите и проблемите на списанието. „Зари“ навърши тридесет години и това е част от жизнения път на Минчо Стоянов, а може би е историята на неговия живот, времето, през което той се изяви най-пълно като личност и творец.

Осмелявам се да пиша за този, който приживе не допусна нито ред за себе си, който строго би осъдил всяка превзетост и излишество. Ще ми помогне един последен дълъг разговор. На помощ ми идват и нашите многогодишни другарски и служебни срещи.

Може би силата и твърдостта му идват от родния край. Сипеи и стръмни урви са протегнали склоновете си направо към небето. Тревата и дърветата са вкопчени здраво в малкото земя, за да не бъдат отнесени от пороите и ветровете. Там, където две планински реки се съединяват, едно селце носеше името на габровския въстаник Тотю Иванов — Тодорчетата. То бе в самата пазва на Балкана, под острите върхове на Мечови чуки и Мара Гидик. Като всички балканджии и родителите на Минчо били работни хора. Баща му имал много занаяти — разбирал от дърводелство, правел крини. Ходел по далечна Добруджа да строи къщи. На година и половина Минчо изгубил зрението си. Голяма била мъката на родителите му. Какво ли не опитали те. Къде ли не ходили, но без резултат. Минчо растял буден и жизнерадостен. Участвал в игрите заедно с другите деца. Приказките и легендите на майка му и баща му, на дядо му Минчо — опълченеца, и на местния учител породили любовта му към знанието и книгите. Известно време посещавал селското училище, но скоро разбрал, че не е възможно да учи с виждащите си другари. Баща му, посъветван от габровския учител Стефан Пулев, през октомври 1929 г. го завел в института за слепи. Тук неговата любознателност намерила плодоносна почва. Малкото момче с нетърпение очаквало вечерните часове, когато всички събрани в училищния салон, слушали книги, четени от учители и възпитатели. „Дълбоко впечатление у мен оставиха «Клетниците» и «Мъртвите сибирски полета» — разказваше Минчо. — Преди да заспим, ние дълго коментирахме чутото и с нетърпение очаквахме следващата вечер. Увличаха ме литературата, математиката и историята. Учех цигулка при Николай Бехтеров, а пиано при Петко Стайнов. Към края на обучението си вече свирех първа цигулка в училищния оркестър. Имах и солови изпълнения. Тези мои музикални прояви отдавна са забравени, а у нас е останала само цигулката.“

Траен спомен от института оставят учителите му Загоров, семейство Шекерджиеви, класната Караваневска, Люба Кацарова. Той учи заедно с именития певец Христо Маринов, със съгражданина си Димитър Донков. Дружбата с тях продължава през целия им живот.

Института завършва през 1938 година. По съвета на композитора Бехтеров предприема стъпки за продължаване на образованието си в гимназия. Със специално разрешение на Министерството на просветата му се дава възможност да учи в средния курс и той става първият у нас сляп гимназист. Училищните власти го посрещат със съмнение и на първите му изпити присъства лично и директорът. Необикновеният ученик се представя добре, проявява самостоятелност, служи си с пишеща машина и скоро спечелва доверието на своите преподаватели, сред които е бил и известният днес академик Димитър Косев.

През 1939 г. Минчо Стоянов спечелва конкурс за печатар в института за слепи. Срещу оскъдно заплащане той копира книги за учениците. Оттогава и до края на живота си се занимава с коригиране на релефни текстове и се проявява като тъньк познавач на българския брайлопис. Прилагайки творчески правилата на книжовния език, той спомага за развитието на родната релефноточкова система. Не скриваше радостта си от това, че днес издаваме достатъчно учебници на брайл и не пропускаше да подчертае, че дълги години в института за слепи учениците имали само буквар, че първите десетина брайлови заглавия били написани с доброволен труд на учители и ученици. За да задоволи литературния си интерес, а и поради липсата на книги бил препрочел дванадесет пъти „Нещастна фамилия“.

През целия си живот Минчо не се раздели с книгите. Негов любим автор бе Лев Толстой. Възхищаваше се от делото на Айнщайн. Навярно под влияние на тези титани е изградил у себе си такива черти като задълбоченост и уравновесеност.

През 1945 г. будният сляп гимназист взема успешно матура в Първа мъжка гимназия и още същата есен става редовен студент в шуменския учителски институт. След две години го завършва с отличие, но тъй като в момента нямало свободно място за учител, работи пак като печатар. По време на войната бомба унищожила печатарската машина и той е принуден да пише на ръка. За известно време става възпитател, а след това получава назначение за преподавател по история и френски език. Когато училище „Г. Димитров“ се премества във Варна, той заминава за там с още неколцина колеги и остава единственият сляп педагог. Междувременно следва задочно и завършва педагогика в Софийския университет „Климент Охридски“. Учениците му го обичат и почитат, откриват в негово лице нравствена опора, разбират, че и без зрение човек може да има широк кръгозор и да заема достойно място в живота. Пред тях, а по-късно и в редакцията, навсякъде и при всички случаи Минчо отстояваше идеята за самостоятелност и упование в собствените сили, призоваваше към създаването на умения и навици, които да превърнат слепия човек в независим и пълноценен труженик.

През 1951 г. Минчо свързва живота си с Валентина Христова, наша другарка по съдба. Ражда им се дъщеря. Обичта към семейството след много години той ще разпростре и върху двамата си внука, радостта от които носеше винаги в сърцето си.

Почти 15 години, от 1953 до 1977 година, Минчо Стоянов е коректор на читалище „Луи Брайл“. И тук работата му се отличава с изключителна прецизност и компетентност. Но върхът на неговите успехи и разцветът на способностите му идват с редакторската работа. Неговата ерудираност и образованост в областта на тифлологията, владеенето на руски, френски, есперанто, познаването на полски, чешки и сърбо-хърватски език намериха сполучливо приложение в журналистическата му практика. Поел „Зари“ от 1953 г., той укрепна и се разви като творец успоредно с възходящата линия на списанието. Прояви качества на организатор и автор, на добър познавач на културните потребности и духовните въжделения на другарите си по съдба. Ние ще запомним бюрото му, отрупано с чуждестранни брайлови списания, в които той се ровеше безкрайно, за да намери някоя новост или мисъл в полза на актуалните тифлологически задачи.

Минчо Стоянов има свой принос и в обществения живот на зрително увредените. Бил е член на Върховния съвет на Дружеството на българските слепи, участвал е в първия обединителен конгрес на съюза, от 1958 до 1963 г. е член на бюрото на Централния съвет. Повече от 25 години бе несменяем секретар на читалище „Луи Брайл“, а на два пъти е бил избиран и за негов председател. За ползотворната му дейност и по случай 50-годишнината на читалището Комитетът за култура го удостои с почетна значка, а за големия му принос към списание „Зари“ Държавният съвет го награди с орден „Кирил и Методий“.

Главният редактор на „Зари“ се ползваше с уважението на всички слепи и виждащи, които работеха заедно с него или го познаваха. Ние храним признателност към изминатия жизнен и творчески път на Минчо Стоянов. Той ще остане в нашата памет като неуморим радетел за благото на своите другари и достоен гражданин на нашето общество.

Публикувано в „Зари“ бр. 4, 1980 г.

Животът му беше изпълнен с предизвикателства

Получих съгласието му да пиша за него. Беше през пролетта. Занесохме му книги, които поръча. Заварих го в леглото. Каза ми, че това му е първият случай, когато допуска да бъде посетен в такова състояние. Благодарих му.

Времето ме изпревари. Както става в живота, подробностите поглъщат най-важното и същественото. И така, моето посещение все се отлагаше. Михаил Карамихайлов е бил засегнат от втори инсулт и това е влошило здравето му. Самият аз претърпях операция и отсъствах от София. Още първия ден от моето завръщане всички в читалището имахме някакво предчувствие. Звъняхме в неговия дом, но не установихме връзка. На сутринта — 19 юли узнахме за неговата кончина, настъпила в ранните часове.

Тези думи бяха едно предмостие към човека и личността, която остави диря в образованието и културния живот на слепите хора у нас. Михаил Карамихайлов е роден на 28 юли 1921 г. в град Пловдив. Изгубва зрението си на година и половина. Събитието причинява необратима болка в сърцата на многолюдното семейство. Бащата е пристигнал като бежанец от района на Серес, където е оставил имоти и къща. Става каруцар. Майката се отличавала с благост и душевна сила. Тези родители са дали висше образование на четири от петте си деца.

Михаил постъпва в института за слепи в София. Отрано проявява своите характерни качества. Отличава се с любознателност, упоритост, ученолюбие. Завършва с отличие. Сред неговите преподаватели е бил академик Петко Стайнов. От училищната скамейка до смъртта на големия български композитор двамата запазват своята топла човешка връзка. След много години композиторът ще ме упрекне, че в качесттвото на ръководител в Съюза на слепите не съм оценил правилно музикалното дарование и способности на Михаил Карамихайлов. „Запомни, че Михаил е един голям музикант“ — ми е казвал той.

След завършване на института будният младеж продължава своето образование в музикалната академия. Отличният му успех позволява да вземе дори два класа за една година. Допълнително учи руска филология.

През 1943 г. в Скопие е основано първото училище за слепи, чийто директор е била Люба Кацарова. През 1945 г. е назначена и за директор в ноовобразуваното училище за слепи деца в Шумен, преместено след това във Варна. След пенсионирането й просветните власти в града се спират на младия педагог Михаил Карамихайлов за бъдещ директор. В тази му роля той развива по-нататък положеното начало. Издирва ученици и въвежда професионална практика. Отстоявал е вижданията си, когато учениците завършат основно образование, вече да имат някаква професионална ориентираност. След спорове предвидил часове за изучаване на занаяти. През 1955 г. се завръща в София. Учатства активно в работата на втория съюзен конгрес и е избран в неговия централен орган. Влиза и в ръководсттвото на Народнопотребителна кооперация на слепите. По-късно става неин председател. Както в образованието на слепите хора, така и в разрастването на кооперацията Михаил Карамихайлов дава своите идеи, участва активно в осъществяването им.

С него се познаваме от 1959 г., когато съм бил студент. В продължение на повече от 30 години делото на слепите ни ствързваше. Това ми позволява да надникна по-дълбоко в някои от чертите на характера му. Ще потвърдя, че той имаше силен дух и беше изключително упорит. Възхищавал съм се на неговата логика и аналитичен ум. Знаех, че слуша на руски език западни станции. Всички бяхме убедени в неговата вяра в комунистическия идеал. Предполагам, че любознателността му и неговият стремеж към истината го караха да прозре бъдещето в двубоя между двете социално-икоономически системи.

Още в началото на шейсетте години Карамихайлов е член на редакционната колегия на сп. „Животът на слепите“. Тъй като бяхме заедно в нея, съм имал възможност да слушам неговите преценки на предложените материали. Той държеше за по-широкия спектър и обхват на списанието. В онова време нямаше днешното разнообразие от брайлови издания с различна тематика. Винаги одобряваше научните съобщения.

През 1959 г. е избран в бюрото на Съюза на слепите. Заедно с тогавашния председател Иван Илиев е пътувал до Кемниц, където са участтвали в международна конференция по проблемите на рехабилитацията. Неговите знания на руски, френски и есперанто са му помагали да чете литература за живота на слепите и тяхното образование и професионална реализация. Още като ученик той чете на есперанто. Оглавява есперантското дружество „Балкана стело“ и е познат в международните среди на слепите есперантисти. Активен участник е в международните форуми на движението. През 1978 г. във Варна той е председател на международния есперантски конгрес, а през следващата година открива конгреса в Швейцария. Когато пиша за характера му, не мога да отмина едно от най-важните достойнства, които притежаваше. Винаги заемаше определена позииця, която отстояваше. Това му създаваше главоболия и го сблъскваше със съюзни ръководители и негови колеги. Аргументирано критикуваше, а това не винаги се възприемаше. Понякога се смяташе, че той стига и до негативизъм в отношенията си. Мисля, че от върха на годините това другомислие в отминалите времена не беше на мода. Костваше му кариерата в обществената дейоност. Дори се стигна до изключването му от кооперацията на Общото събрание през 1995 г. Виновните за това трябва да се срамуват. Още повече че Върховният съд на републиката отмени това противоправно решение. За жалост и до днес в условията на демокрация с необяснимо упорство ръководството на кооперацията не направи необходимото, за да се извини и да го реабилитира приживе.

Една от най-големите заслуги на Михаил Карамихайлов и Тодор Шошев към слепите е включването на текст в Закона за пенсиите през 1958 г., който дава възможност независимо от възрастта те да се пенсионерат след 5 години трудов стаж. На това правно основание се пенсионираха хиляди слепи. Духът на тази правна норма е запазен и в днешния Кодекс за социалното осигуряване.

От 1960 г. Карамихайлов намира своето истинско призвание. Тогава е бил назначен за главен диригент на професионалния хор на слепите. Неговата ерудиция и висока интелигентност му позволяват бързо да се ориентира и възстанови своите умения на музикант и тълкувател на песенното творчество. Администтративната му работа и функциите на ръковдител не са заглушили онова съзвучие на хармонии, които той е усвоил в музикалната академия. Бързо овладява хоровия състав. Поставя творби от български и чуждестрани композитори от всички епохи и стилове — от Палестрина до Петко Стайнов. С творческия състав е изнасял концерти от зала „България“ до всички краища на страната. Звездни мигове на хора са пътуванията до Прага, Берлин, Лайпциг, Дрезден, Братислава, Ереван… Многобройни изпълнения на хора под палката на Карамихайлов са записани в БНР, както и на грамофонна плоча. Сред тях има и песни на есперанто.

Ще припомня един болезнен момент от нашата съвместна работа, когато и двамата диригенти трябваше да бъдат освободени. Положението в хора беше неудържимо. Имаше разцепление и вътрешни борби. По преценка на ръководството това беше необходима мярка. Дори беше взето мнението на висши интстанции. Комичното, но с тревожни последици за засегнатите беше в допусната правна грешка за прекратяване на трудовите договори и на двамата диригенти. Заедно с още 7 юристи и аз нося отговорност за това. Разбира се, и двамата диригенти бяха възстановени в хора. Михаил Карамихайлов се пенсионира като главен диригент през 1986 г. След това той продължи да помага в съюзната печатница и студио на хонорар.

Важна страница от живота на Карамихайлов е участието му в дейоността на читалище на слепите „Луи Брайл“. На два пъти е бил негов председател. Дълги години е бил член на настоятелствтото му. Общо събрание на читалището го удостои със званието почетен член. Смъртта го завари в състава на ръководството. Удостояван е с високи отличия както от Съюза на слепите в България, така и от Столичната община за неговия принос към културата.

Един необикновен човек не е сред нас. Ще го помнят неговите ученици, неговите колеги и съсъдбеници. Ще липсва най-вече на своите син и дъщеря, за които положи изключителни грижи — да ги възпита и изучи. Той разкри още една страна от своята същност. Оказа се незаменим баща. Както споменава дъщеря му Мария, той беше всеотдаен и помагаше на всички, които имаха нужда от него. Самата тя изпълни своя дълг на любяща дъщеря и се грижеше за него през последните години от живота му.

До сетния си дъх той остана верен на своя интерес към науката и космоса. Постоянно е слушал предаванията на програмата „Дискавъри“ на руски език.

В сблъсъка и противоречията, в отрицанието и утвърждаването, в отстояването на аргументираната мисъл и нравствена позиция и в приемане на предизвикателства премина животът на Михаил Карамихайлов. Тая линия винаги се свързваше с неговата скромност и незабележима последователност при разкриване възможностите на слепия човек и неговото личностно и обществено признание. Тази житейска линия предопредели неговия респект и уважението на другите.

Юли 2005 г.

Да четеш с пръстите си на 90 години е впечатляващо

Наистина не познавам друг измежду моите приятели по съдба, който на такава почтена възраст е запазил страстта си към брайловата книга. Става дума за бай Киро, както всички го наричаме. Той ни е „бай“ не само според дългия път, който е извървял, но и защото по него е преодолявал много препятствия, изкушаван е бил от противоречия и е запазил равновесието в себе си. Ослепял е на 7 години от едра шарка. От възпалението се налага едното му око да бъде извадено. Постепенно и другото изгубва светлината си.

Родил се е в село Габров дол на 2 юни стар стил (сега 20 май) 1914 година. Семейството му е имало многобройна челяд. Когато най-голямата сестра постъпва като домашна прислужница в дома на проф. Александър Цанков, станало дума, че в София има институт за слепи. Баща му го е завел в училището, където Кирил Манов се учи до 1931 година. Щом научава брайловата азбука и развива чувствителността на пръстите си, бай Киро се пристрастява и жадно поглъща книга след книга. Свири на цигулка в училищния оркестър, пее в хора му. Това му участие е предвестник на онова време, когато той отново ще пее в професионалния хор на слепите. Сред другарчетата си се отличавал със своя пъргав ум.

В училището постъпва като преподавател един от най-големите български есперантисти Асен Григоров. При него отишъл малкият ученик и помолил да изучава езика. „Ти си малък“, му казал той, ала момчето се повдигнало на пръсти и му отговорило: „Я вижте“. Усмихнал се господин Григоров и го приобщил към групата, която изучавала есперанто. По-късно двамата станали близки и си гостували. Още в училището бай Киро се отличавал със своята завидна памет. Тя и днес му служи, когато се връща в миналото. Той е съхранил в себе си безкрайно много впечатления от личности, събития и случки. С охота разказва за тях. Оставали са му две години, за да получи дипломата си, но се залавя с търговия. Наложило се да започне да помага на родителите си, които пристигнали с голямото си семейство в София.

Още като ученик Кирил Манов започва да чете книги от библиотеката на читалището на слепите. На 17 години става негов член и много скоро е избран в контролните му органи. Постъпва и в редовете на Дружеството на българските слепи. През 1934 г. за първи път участва в неговия конгрес и е избран за член на контролната комисия. Когато правим равносметката в обществения живот на бай Киро, ще открием, че почти 25 години той фигурира в списъците на ръководните органи на тези две организации.

През 1933 година бай Киро се запознава със своята съпруга Йорданка Дюлгерова, която е от село Козаревец, Великотърновско. Тя е била съселянка на съпругата на председателя на дружество „Мрак“ Стефан Герджиков. Те са харесали сляпото момче, което продавало вестници в началото, а после открило сергия пред Халите. Запознали ги и ги оженили през лятото на 1933 г. От брака им се ражда Константин, а по-късно след смъртта на дъщеричките им се ражда второто момче Манол.

Кирил Манов винаги е проявявал интерес към политическите събития в страната. Оскъдните средства, с които е разполагал и недоимъкът са го причислили към този слой от населението, който се е борил за социална справедливост и подобрение живота на наемните работници. В началото на 30-те години става член на комунистическата партия, по време на Втората световна война се свързва с личности, които активно участват в съпротивата. Сред тях е Славчо Радомирски. Той е работил с брат му.

Бай Киро с възторг приема преврата на 9 септември 1944 година. Създава комитет на Отечествения фронт в средите на слепите и се включва в новосъздадените ръководства. По онова време революционната вълна помита избраните по демократичен път управителни тела.

Забележително дело в живота на бай Киро е учредяването на потребителната кооперация на слепите през месец февруари 1945 година. Той е един от инициаторите и съосновател на кооперацията, която получи развитие в продължение вече на 60 години и даде хляб на стотици хора без зрение. В нейния управителен съвет той е бил многократно. За тези му заслуги е удостоен със званието почетен член на Централния кооперативен съюз. Той е богат на такива звания и държавни отличия. Съюзът на слепите в България и Национално читалище на слепите „Луи Брайл“ са го удостоили също с общественото признание на почетен член. Тези външни атрибути безспорно имат значение в живота му. Истинското богатство на бай Киро обаче са децата, внуците, та чак двамата му правнука. Жалко, че съпругата му е починала преди 3 години. Двамата са живели щастливо в продължение на 67 години. Построили са си кокетна къща с красива градина в Лозенец. Това е един от най-хубавите квартали в столицата. Южният парк се намира на стотина метра от дома му, а тишината и чистият въздух превръщат мястото в малък рай. Когато узреят черешите в двора му, си струва човек да отиде при бай Киро, да се посмее с него на преживените весели истории, да отпие глътка от лютата ракия на сина му. А тя развързва сладкодумно приказката…

Един път със слепия композитор Васил Коев двамата били повикани за военна служба. Пред донаборната комисия имало дълга опашка от младежи. Бай Киро изгубил търпение, влязъл вътре и се провикнал: „Докога ще чакаме, тука има двама кандидати — единият за авиацията, а другият за артилерията.“ В комисията се засмяли и ги отписали. Бай Киро е неизчерпаем на такива случки. Може да ти каже с точност кога е падал в шахти, за слепите му съученици, за личности от обществения живот. Гледаш го и му се чудиш на жизнеността и порива му за живот. Не е загаснал в него епикурейският дух, като че ли спазва максимата „Живей така, сякаш утре няма да те има.“ В него извират спомени за жени, които са го харесвали, за цигулката му, на която го е учил Михаил Шекерджиев, за радостта от житейските наслади. И ние от читалището се радваме на бай Киро. Дори учудващо той ни е толкова редовен читател, че може да посрами по-младите. У него жаждата за четене не е загаснала. Иска ни се да го прегърнем в деня на неговата 90-годишнина и да му пожелаем още бодрост, за да пламти онзи дух в него, който е заразяващ пример за всички нас.

2004 г.

Спомен за Коно Горанов

С него се срещнах в читалището в средата на 50-те години. По това време той живееше в общежитието на ул. „Любен Каравелов“ в София. Беше нещо като големият батко на домуващите слепи младежи. Както казва Райчо Васев той „бдеше за хигиената и от предадените бутилки и отпадъци заплащаше телефона. Когато получаваше от село продукти, споделяше с нас трапезата си. Често ни съветваше. Щом стана директор ние за първи път получихме горни чаршафи за одеялата“. Тези щрихи ще допълнят образа на човека, който вече не е сред нас. Почина внезапно на 21 февруари 2000 г., пет дена преди да навърши 72 години.

Жизненият път на Коно Горанов се преплита с перипетии и борба, горчивини и тревоги, радост и оптимизъм. Роден е в ловешкото село Дренов. Още като малък се проявява като любознателно дете. На 12-годишна възраст в игра с остро ножче едното му око се наранява. За жалост не са взети бързи мерки и другото му око ослепява по симпатия. По-късно постъпва в института за слепи в София, в който продължава образованието си. След завършването му пребивава известно време на село, но неговата жажда за знание и обществен контакт го връщат отново в столицата. Приет е на работа в потребителната кооперация на слепите, в чиито ръководни органи той е избиран многократно. Същевременно учи във вечерна гимназия. А от 1958 се записва като редовен студент във висшия икономически институт в София. Завършва специалност Икономика на промишлеността. Той е първият от следвоенното поколение слепи, който получава висше икономическо образование. Още като студент през 1959 г. на третия Съюзен конгрес е избран за председател на ревизионната комисия на ССБ. Оглавява я до назначаването му за директор на предприятие „Успех“ — София. Тази длъжност заема от 1965 до 1984 г. Това е най-творческият период в неговия живот. Предприятието се разраства, премества се в новите сгради на бул. „Европа“, разкриват се нови филиали в пет града — Лом, Михайловград, Кюстендил, Перник и Дупница. Персоналът е удвоен, а продукцията е нараснала няколко пъти. През това време на работа са били приети повече от 1000 слепи. Предприятието е внасяло най-големия дял във фондовете на съюза, с чиито средства са построени многобройни съюзни обекти в страната. Със своя аналитичен ум и респект Горанов спечели авторитет сред колектива си и обществеността. От 1967 до 1990 г. е бил избиран за член на ЦС на ССБ. А в продължение на 10 години до декември 1976 г. е бил член и на неговия Изпълнителен съвет. Коно Горанов винаги е заемал смела позиция срещу неправилните решения на тогавашните политически и държавни органи: да бъде закрита потребителна кооперация на слепите, да се упражнява намеса във вътрешния живот на съюзната организация. Беше познат с твърдия си характер и това понякога му навличаше лични беди. Но в каквито конфликти и дискусии да е навлизал, той винаги е защитавал интереса на слепите хора. Отличаваше се с остър усет за справедливост и това влизаше в противоречие с официалните становища и конюнктурни решения. Въпреки големия му принос за развитието на кооперацията той беше изключен, след като е бил неин член в продължение на 38 години. Това бе по инициатива на неколцина от ръководството в нарушение на кооперативния устав. За съжаление не дочака възстановяването на членството му от съда, което беше закономерно и нравствено.

През 1970 г. той свързва живота си с Пиринка Александрова Кърлина. Отгледаха с обич децата си дъщери. Семейството живя скромно в панелен апартамент, без да има друго имущество. Неговото богатство беше в домашния уют, искреността между близките и уважението.

И като пенсионер Горанов не престана да се интересува от делото на слепите и кооперативния живот. Ще го запомним и като читалищен деец. През 1958 г. като председател на читалището той закупува първите магнетофони, които се раздават на слепи и се правят записи на книги. По случай 30 години от основаването на читалището при една среща с Петко Стайнов решава да кръсти културната организация с името на Луи Брайл. Предложението му се приема с въодушевление от тържественото събрание. За неговите заслуги той е избран за почетен член на читалището.

На прощаването с Коно Горанов на софийските централни гробища дойде внушително мнозинство — негови работници, служители, другари по съдба, близки и приятели. Простиха се обикновените хора с един достоен човек. И както се казва — не може да има бъдеще, ако не се помни миналото. Централното съюзно ръководство не намери време да изпрати представител, за да почете паметта на своя дългогодишен деятел. Това направиха наистина по един достоен начин слепите и виждащите, които се простиха с него.

Отиде си от нашите редици един радетел за благото на слепите, който ще остави светла диря в паметта ни и ще ни напомня, че в миг на колебание трябва решително да се защитава каузата за благото на другите.

След смъртта няма виждащи и слепи. Този акт на природата ни изравнява и ако душата ни отива в царството на вечната светлина, то и душата на Коно, моят другар и приятел е там, където се е стремила през целия му живот.

Нека повторим вместо него любимия му стих от романа „Мартин Идън“ на Джек Лондон, в негова памет:

Февруари 2000 г.

Добрият човек Стойчо Милчев

Тъжно ми е да се връщам към живота на моите другари по съдба, които вече не са сред нас. За Стойчо Милчев вече е писано веднъж в списание „Зари“. Едва ли бих могъл да добавя нещо повече към предишния очерк. Последния път, когато се срещнах с него, беше в навечерието на новата 2000 година. Посетихме го в неговата боксониера в жк „Дружба“ на столицата. Посрещна ни както винаги с благата си усмивка, само че този път беше отпаднал. Трудно се движеше, имаше остри болки в ставите. Това беше последица от дългогодишната му работа като кошничар. Върбовата пръчка, от която се правеха кошчета, се потапяла във вода, затова ръцете и коленете му постоянно са били мокри. Това е само едната страна на неговия дълъг житейски път. По-голямата част от енергията на доброто му сърце бе вложена в изграждането на съюзното дело на слепите след Втората световна война.

Роден е в китното казанлъшко село Ръжена на 26 май 1920 г. Учи в института в София. След завършването му заедно със свои съсъдбеници наема помещение за кошничарска работилница на ул. „Кирил и Методий“ в София. През войната за известно време е принуден да прекъсне работа, но след 1944 г. се връща в столицата, за да се включи отново активно в съюзната организация. Става секретар на комитет (с председател Стефан Ненков), който имал за цел възобновяването дейността на Дружеството на българските слепи. През 1946 г. е избран за член на Върховния съвет на Съюза на слепите и бюрото му. След обединителния конгрес през март 1951 г. е преизбран в ръководствата на организацията. Това е времето, когато е създадена и нейната стопанска система. Стойчо Милчев участва активно в работата на софийското предприятие, което по онова време е било Промкомбинат 1. През 1954 г. е назначен за негов директор и той го регистрира с името „Успех“. Полага усилия за изграждането на трите филиала към предприятието в Пловдив, Габрово и Варна. Издейства през 1955 г. правителствен акт, с който се отпускат средства за стабилизиране на предприятието и му се дават стопански привилегии. Произлязъл от средите на работниците, той се е ползвал с авторитет и уважение. Слушал съм разказите им как заедно с тях е разтоварвал дамаджани, посипани със сняг. Сядал е при младите работници, за да ги научи на занаят и да им предаде майсторството си. Негова е заслугата за настаняването на предприятието в сградата на ул. „Найчо Цанов“ 172. Тя е била опразнена от турска гимназия въз основа на издействан правителствен акт и предадена на ССБ. Дотогава предприятието се е помещавало в полусрутени помещения на ул. „Русалка“. Освободен е от директорския пост през 1958 г., от който момент димитровският партиен комитет назначава свои виждащи сътрудници за директори.

От 1962 до 1967 г. е председател на читалището на слепите „Луи Брайл“. Под негово ръководство е направено малко студио за записи на говорещи книги. От този момент на професионална основа се създава фонотеката. И сега в нейния фонд биха могли да се открият заглавия, записани през този период. За своите заслуги през 1993 г. Стойчо Милчев бе избран за почетен член на читалището. В продължение на няколко мандата той е бил член на Централния съвет на ССБ. От 1962 г. влиза в състава на бюрото на софийския районен съвет, а от 1964 до 1976 г. е негов председател. През тези години под неговото вещо ръководство са били укрепвани и създавани съюзни първични организации в района.

Стойчо беше спокоен и уравновесен ръководител. Умееше да изслушва хората и да влиза в положението им. Ще го запомним като сърдечен наш колега, у когото нямаше надменност и поза, които могат да се забележат в някои от днешните ръководители в ССБ.

Присъщата доброта и скромност на Стойчо могат да служат за пример на всички ония, поели отговорността да ръководят една социална организация.

Отиде си от нас един стожер от старото поколение съюзни дейци. За моя радост през 1990 г. успяхме да отпечатаме на брайлов шрифт спомените му „Трудни времена“. Пред неговата памет бих искал да изповядам един свой грях. Аз бях член на читалищното ръководство от 1962 до 1964 г. Тогава отговарях за циклостилната база, в която Милчев беше назначил своята всеотдайна съпруга Мария за чистачка. Допуснах грешката да му кажа, че негови опоненти смятат това за неправилно. Той реагира бързо: „Тъй ли? От утре ще си остане вкъщи!“. Тогава аз осъзнах, че не мога да поправя грешката си. Той беше непреклонен и чувствителен към общественото настроение. Съпругата му беше работник като всички останали и още ми тежи на душата моята необмислена прибързаност. Разбира се, Стойчо ми е простил отдавна това и ме е успокоявал с усмивка. Такъв човек беше той, принципен, чувствителен, незлоблив, умеещ да разбира и прощава грешките на другите. Смисълът на неговия живот може да се охарактеризира със собствените му думи, написани в спомените му преди 15 години:

„Дейността на бившите дейци по делото на слепите трябва всеки сляп да познава, за да знае с цената на колко труности е изграждано делото на слепите и да пази и умножава постиженията на Съюза на слепите в България.“

Струва си да се замислим върху тези думи в днешно време.

Април 2000 г.

Журналистът Иван Бояджиев

Той беше познат на по-старото поколение мои другари по съдба. От началото на шестдесетте до средата на седемдесетте години е член на редакционната колегия на сп. „Зари“. С появата в списанието той пренесе своя журналистически опит, придобит в богатия му житейски път.

До Втората световна война е сътрудничил на големите столични ежедневници: „Заря“, „Дневник“, на седмичниците „Последна поща“, „Илюстрована седмица“ и др. Сам е списвал ребусни издания.

След военните години работи във вестниците „Народна армия“, „Народен спорт“, „Кооперативно село“. Бил е сътрудник на българското радио.

Споменавам професионалната му ангажираност в миналото, защото Иван Бояджиев е един пример на несломимия човешки дух, който при всички обстоятелства намира своята изява. Той пренесе в нашата среда не само навиците на професионалиста, но преди всичко широтата на погледа и на онази висока нравственост, която се противопоставя на егоизма, алчността, завистта и омразата. Той обичаше хората неподправено и тази своя любов раздаваше безкористно. Ще го запомним като вечен оптимист, който въпреки болестите и несгодите винаги отвръщаше: „Аз съм Живко, Здравко, Веселко, Щастливко, Бодърко, Обичливко, Игривко и Скокливко“. Навярно това са били псевдоними на материалите му, но по-точно това са имената на неговата искренна душа.

Той беше щастлив със своето семейство, с благородната си съпруга Магда, която го придружаваше навсякъде след пълната загуба на зрението му през 1964 г.

Интеграцията е преди всичко проява на душевния мир. Иван Бояджиев не преустанови връзките с многобройните си приятели след ослепяването си, защото той владееше до тънкост изкуството да общува с хората — това, което по думите на Екзюпери е най-големият разкош в живота на човека.

26 декември 2005 г.

Закъснели щрихи

Константин Константинов (26 август 1924 — 2 януари 1987 г.) живееше чрез работата си. Тя запълваше мислите му, беше извор на идеи и планове. Това ще потвърди всеки, който е общувал с него, защото от тези черти ще се изгради образът му — на един забързан и винаги търсещ човек.

Константин Константинов дойде в печатницата през октомври 1971 г. Тя се помещаваше в барака и имаше неколцина работника. По това време се монтира марбургската релефно-наборна машина. След две години пристигнаха и другите две. Завъртя се печатарското колело.

Ученици, стотици невиждащи хора очакваха релефните издания.

През 1974 г. ръководството на ССБ предостави цял етаж от сградата на управлението на печатницата.

През 1975 г. се откри отдел за висок печат и репрофото. С развитието на това дело израстваше един колектив, чийто ръководител беше Константинов. Той имаше възможност да приложи богатия си опит и зрял професионализъм. Беше работил в големи печатници. Беше измежду първите в страната, въвели офсетовия способ. Търсеше новости в традицията. Неговото неспокойно сърце искаше да открие в известните печатарски способи метод за релефно изображение. Тази му наклонност идваше от детството, приемственост от баща му, известен професионалист печатар.

И както е в живота — редуват се неудачи и успехи. Не се получи желаната илюстрация, но за сметка на това нараснаха брайловите тиражи, подобри се подвързията, оформлението, създаде се фотоархивът.

Записаното слово е жива памет! И Константинов му служеше като древен жрец. У него имаше един тънък усет към новаторството. А както е известно, пътят на нововъведенията не винаги е гладък. Често е оспорван, подлаган на съмнения.

Мога да съжалявам, че не съм се вслушал в една негова препоръка — да записвам преживяното. Сега бих извадил ярки примери от нашата съвместна работа. Няма да бъде нужно да се напрягам, за да си припомня радостта му от първите шпалти на първия набран брой, на първите литературни издания на релефен шрифт…

Вълнуваше се от труда си, от всичко хубаво, което се създаваше. Беше закърмен с естетическо чувство. Преживяваше и съдбата на младите. Мнозина са окуражени от него да постъпят в полиграфическия техникум и, разбира се — да го завършат.

Доброволец в Отечествената война, общественик в квартала, с активно отношение към съюзните задачи, Константинов заемаше гражданска позиция, която го отличаваше с родолюбие и чувство за дълг.

За него, печатар от десетилетия, дойдоха и заслужените признания — орден „Кирил и Методий“ И степен, съюзните отличия.

Животът е толкова кратък. Стоим пред гроба му смълчани и поставяме на равносметка и оценка твърде много неща.

По темперамент беше холерик. Реагираше емоционално. Това вътрешно горене и устременост го водеха към по-съвършеното и по-доброто.

В мразовития ден един лъч се протяга от небето. Огрява със светлина хората. Константинов беше оптимист. Той свърза живота си с духовната светлина, така нужна на слепите, искрата от неговия възрожденски дух се сливаше с тази светлина. Той бе частица от нея.

Януари, 1987 г.

При Ванга

В Делфи научих една легенда. Сляпа жрица се прочула със своите предсказания. При нея пристигали хора от Елада и от най-далечни земи. Тя предрекла поражението на Ксеркс и върнала неговите пратеници с даровете му. И нейното пророчество се сбъднало…

Стремежът да погледнем в бъдещето е толкова стар, колкото и човечеството. Минало, настояще и бъдно са все посоки на времето, те се сплитат във възела на живота, чертаят пътя, вечното движение на човека. И ние сме вътре в това време и искаме да надникнем във всичките му посоки. Затова някога предводителите са търсели оракулите, днес археолозите отмахват пластове, за да разкрият историята, а науката съставя прогнози, разработва модели на бъдещето. Но нека оставя на психолозите и футуролозите да обяснят това исконно човешко любопитство. Науката изследва обективните явления, а интуицията и логическите догадки са плод на субективното. Те могат да съвпаднат с хода на нещата или да бъдат опровергани от тях.

Сбъдна се и моята малка мечта да се срещна с Ванга. Напоследък тя стана изключително популярна чрез предаванията по телевизията, с отпечатаните откъси от книгата на Красимира Стоянова, с публикации в българския и чуждестранния печат. Имах желанието да разговярям с нея, да разкрия отношението й към онова, което ни заобикаля, да я възприема и като обикновен човек, чийто живот е обременен от слепота. Няма да отрека, че до известна степен съм под влияние на атмосферата, която се създаде около Ванга, от нашумялата тема за екстрасенсите, лечителите с биополе. Блазнеше ме мисълта да се срещна с феномена Ванга, с нейните необикновени спобности. За съжаление целите, които си поставих, не се осъществиха. И все пак аз се докоснах до Ванга.

Виждали ли сте ранна пролет на Рупите, в подножието на скалиста Беласица? Дръвчетата цъфтят и ухаят. Зелена полянка се стели пред къщата на Ванга. Пътен знак не позволява влизането на колите там. Разбира се, това не се отнася за сивата „Волга“, която превозва до Петрич и обратно стопанката на дома. Колона от автомобили стоеше на асфалтирания път. Смълчани, десетки хора се бяха събрали на поляната. Погледите им бяха отправени към Ванга, която говореше с млада жена. После те постепенно се доближиха до къщата — бавно и почтително, сякаш застанаха пред светица. Наоколо пасеше стадо кози, пуйки минаваха спокойно между хората, куче дремеше под топлите лъчи. Чуруликането на птици се носеше в пространството, в упойващия въздух. Имаше нещо пасторално и същевременно магнетично. Природа и хора се сливаха в едно спокойствие и само очакването създаваше известно напрежение. Тук имаше посетители от различни краища на страната. Така е било и предния ден. Възрастна селянка ми каза, че от две седмици търси начини да се срещне с гледачката. Чакащите са винаги много. Ванга е боледувала и затова от известно време не приема, а ежедневно десетки, седмично стотици хора пристигат. Какво ги води? Мит ли е Ванга? Някаква особена психоза ли е обзела всички тези люде, за да я търсят и да получат отговор на въпрос, който ги вълнува.

Млад мъж е дошъл с тъща си от Асеновград. Жената е лежала в болница, а състоянието й не се подобрило. Затова желаят да се срещнат с Ванга за съвет. Разказаха ми как тя е пращала при различни лекари своите посетители, които са оздравявали. Лекарка от София, без да е специалист по кожни заболявания, излекувала плешивост на момче, изпратено от Ванга. Една баба чакаше за своето внуче. След падане то било в „Пирогов“. Искаше да узнае къде може да му помогнат. Човешките проблеми и страдания са неизброими. Майка се тревожеше за своя син. Станал е на 37 години, а е все още ерген. Дошла е да научи дали ще дочака снаха. Идват млади и стари, едни пристигат от съмнения в любовта и брака, на други им предстои важна стъпка в живота, но повечето са тук заради здравето — своето и на близките си.

Едва ли въображението може да обхване случаите. Вероятно всички обаче са тук заради едно — последната надежда…

Трудно ми е да определя начина, по който можеш да бъдеш допуснат при Ванга. Нееднократно се обясняваше на множеството, че тя не приема, че тя е болна, и че дори да влязат някои, изключено е за два часа да премине и малка част от чакащите. Образува се безформена опашка. Когато пристигна касиерът на петричката община, възбудата нарасна. Нямаше списък за чакащите. Отделени бяха няколко души, дошли предния ден, и по-нататък допускането ставаше по преценка на служебното обкръжение. Тези, които идваха с някаква протекция, влизаха без ред. Не можех да повярвам, че на това място може да има привилегии, или тези, които дълго и упорито чакат — да спорят нервно за мястото си в опашката.

Всяка поява на Ванга успокояваше посетителите. Всички замълчаваха и внимателно слушаха какво ще каже. Имаше един чудесен миг. Минавайки покрай саксиите с цветя, тя ги опипваше, докосваше листата и цветчетата. Всички мълчаха и погледите им бяха устремени към нея. Всеки жест, всяка дума, всяко нейно движение въздействаха на хората.

Тези, които излизаха от срещата, имаха замислен и съсредоточен вид, бързаха да си тръгнат. Не им беше до разговори с останалите. Имаше и такъв момент. Излезе широко усмихната жена. Очевидно в отговора на Ванга тя е получила пълно удовлетворение.

До обяд преминаха 15–20 души. Една майка с парализирано детенце на ръце, която и предния ден е била тук, трябваше отново с разочарование да си тръгне. Предполагам, че на Ванга не е известно каква надпревара съществува вън, колко надежди за среща с нея се рушат. А би могло да се въведе ред. И все пак благодарение на разбирането, което проявиха нейните близки и помощници, желязната врата се отвори и аз се намерих пред Ванга. Тя седеше на тапицирана ракла пред малка масичка. Краката й бяха стъпили върху дънер, гърбът й — облегнат върху стената, застлана с ковьор, главата й — изправена. Лицето й е гладко, то в никакъв случай не съответства на годините й, кожата — бяла и опъната. Забрадена бе с фин шал. Носеше красива мериносова дреха. Всичко беше в тъмна тоналност. Посрещна ме с упрек — защо така настойчиво съм държал да я посетя тъкмо този ден. По думите на касиера аз трябваше да бъда приет на следващата сутрин. Нямах възможност да остана и единственият ми изход бе да вляза при нея в този час. Разопаковах брайловия будилник, който носех като подарък. Поднесох й брой от сп. „Кръгозор“ с откъси от подготвената за печат книга на племенницата й. Ванга започна да опипва редовете, разгледа и брайловата ми плоча. Попита ме как се изписват отделни букви и как съм се научил да чета. Самата тя осем години е прекарала в института за слепи в Земун, край Белград. Каза, че няма добри спомени от това време. Върна ми списанието. Предполагам, че не е чела десетилетия наред и е изгубила осезанието си към релефното писмо. След като се поинтересува от какво съм ослепял, кой точно ме е оперирал, колко деца имам и каква заплата получавам, заключи с по-спокоен глас:

— Такава ни е съдбата с тебе. Но и слепите хора имат очи за живота.

Бях силно развълнуван. Тайно се надявах, че тя ще ми каже нещо, свързано с изгубеното ми зрение. Човек все се надява, докато е жив…

Споменах за известността на Петко Стайнов, но тя не подхвана разговора. За съжаление не се получи диалог. Ванга беше уморена и искаше да завърши срещата. А моите намерения бяха други. Очаквах да науча много повече неща от нея и за нея. Тя бе мой другар по участ. Най-известният сляп човек в България, прочут със способностите си за ясновидство. Последното може да се подлага на съмнение. Може да се отхвърля от учените или пък да се подкрепя от парапсихологията. Фактът обаче е налице. Хиляди, хиляди хора от страната и чужбина посещават Ванга. Сред тях са били и някои известни личности. Близо половин век Ванга проявява своята дарба и е придобила своеобразен социален престиж. Това е изпълнило със смисъл живота й — да общува с посетителите, да ги насърчава и подпомага. Чрез това е изградила своето достойнство, самочувствието, което я прави жизнена и човек със силен дух.

Ванга умее да окуражава. Може би тъкмо това е най-ценното. Тя е изключително контактен човек. Има бързи реакции. Умее да извлича тревогата от събеседника си. Това почувствах и разбрах от прекия си разговор, макар да е траял минути. Пожелах да я докосна и тя го направи с жест. Подаде царствено ръката си. Мисля, че в този момент беше много мила и дружелюбна.

Прочетох в списание „Огонек“, че тя е беседвала дълго време с кореспондент на списанието и придружаващите го. Те са си заминали, дори без да се ръкуват с нея. Улавяйки нежната й ръка, аз знаех, че тя го направи не само спонтанно, но и съзнателно. Освен гласа й, това бе другият начин за непосредствено физическо възприемане. С това тя изрази отношението си, развитото си чувство за милосърдие и добро.

Март 1989 г.

Неуморимият Георги Митев

През нощта срещу 22 март 2001 година завинаги си отиде Георги Митев. Отпътува към своята най-далечна и вечна пролет. Слънцето го беше озарило още тук, на земята. Даде му невероятна жизненост, таланта да пее и свири, да моделира дървото, да влияе на човешките души.

Спомням си го през лятото на 1962 г. Бяхме заедно на един от стадионите във Варна. Провеждаше се първата съюзна спартакиада. За общо удивление Гошо се покатери като катерица по върлината. Провъзгласен бе за шампиона на тази дисциплина. Чувам хрипкавия му смях. Звучи широката мелодия на акордеона му и приятният му глас.

Георги се отличаваше от другите деца във варненското училище за слепи. Той четеше, сякаш виждаше с очи, този навик му остана до края на живота. Будеше винаги възхищение. Ръцете му бяха пъргави и като работник се отличаваше със своята сръчност. Пъргав беше и умът му, той го открояваше сред неговите виждащи съученици във вечерната гимназия. Георги съчетаваше с успех работата и учението. Не закъсня и общественото признание. През 60-те години го избраха за председател на районния съвет, за член на Централния съвет на Съюза на слепите. На това поприще той беше неуморим. През 70-те години разви художествената самодейност във Варна. Поощряваше младите хора да се учат. Даде им личен пример. Записа се във варненския икономически институт и там защити блестящо дипломната си работа.

През декември 1977 г. бе избран и за член на висшия изпълнителен съюзен орган. През пролетта на следващата година бе назначен за директор на технически най-добре съоръженото съюзно предприятие. Тук той разгърна нови страни на своите възможности. Контактуваше с много икономически партньори. Продължи и доразви установените производствени традиции. Няма да го забравя как един ден се сдоби с брайлов шублер. Показах му го като образец от една пратка от Германия. С усмивка ми заяви: „Нали ти вече ми го подари. Той ми е нужен, за да меря винтчетата, за да не ме заблуждават понякога моите технически кадри“. Аргументът му ме обезоръжи. И наистина този не много лек инструмент беше постоянно в джоба на престилката му. Търчеше по цеховете, обикаляше в инструменталната работилница, срещаше се с хората. С болка си припомням момента, когато беше освободен от тази длъжност през 1983 г. Изкуствено бяха събрани аргументи срещу неговата дейност. Този несправедлив акт нанесе дълбока рана в душата му и мисля, че до края на живота му тя не зарасна.

Нашето общество ще го запомни като жизнерадостния управител на най-голямата съюзна почивна станция край морето. И тука той приложи своя новаторски дух. Обнови и модернизира почивния дом. В свободното си време се завираше в своята дърводелска работилница и майстореше мебели. Неговите виждащи колеги се учудваха на необикновеното му умение. Като че ли най-голям простор на своята контактност той намери сред красивата природа на Обзор. Общуваше със своите другари по съдба, с българи и чужденци. Свиреше и пееше. По-късно с неговата сестра Недялка Митева сформираха инструментално-вокалната група „Еделвайс“, спечелила многобройни награди на конкурси и фестивали. Но най-голямото признание идваше от възторжената публика, която ги аплодираше с радост навсякъде.

Както е казал древногръцкият философ, „Сънна сянка е човека“. Един силен дух и едно гъвкаво тяло могат да бъдат прекършени от болест. Дълга и мъчителна беше тя. До леглото му беше винаги неговата съпруга Светла. Така, както през десетилетията те бяха ръка за ръка заедно. Родиха им се чудесни деца — Мариана и Тодор. Най-голяма радост на Георги му носеше внукът, който поднови името му. Много го обичаше, гордееше се с него. С насмешка казваше: „Когато порасне, ще стане като дядо си — бохем“. Наистина в натурата на Георги Митев имаше нещо преплетено от епикурейските начала. Така ще го запомним — бликащ от жизнелюбие и енергия, готов да действа, да се включи във всичко.

Сякаш сам ще припомни думите на Габриел Гарсия Маркес:

„Ако Бог ми подари парченце живот…

На всички хора ще им кажа, че винаги съм ги обичал.

Мъжете ще ги сгълча, че са глупаци, ако не искат да се влюбят, защото били стари.

На старците ще обясня, че смъртта не идва със старостта, а със забравата.

На децата ще им дам криле, но ще ги оставя сами да се научат да летят.

А на жените… ще им призная, че цял живот съм ги обожавал.

Ако Бог ми подари парченце живот…

Ще се обличам съвсем простичко, ще легна на слънце и ще разголя не само тялото, но и душата си. И цялата си злоба ще я извадя върху късче лед и ще го оставя да се стопи на слънцето.

Научих твърде много от вас, хората до мен.

Разбрах, че всеки иска да живее на върха на планината, без да си дава сметка, че щастието е по пътя към върха.

Усетих, че за да помогнеш на другия, когато е в беда, трябва да го гледаш отдолу нагоре, а не обратното.

Научих толкова много от вас, хората до мен.“

Март 2001 г.

Усмивката на Холянов

Истанбул, 18 април 2006 година. Международен фестивал на детската песен. Залата аплодира българския състав „Усмивки“. Това са слепи ученици от софийското училище за деца с нарушено зрение. Усмихнат е и техният диригент. Това е композиторът Георги Холянов, преподавател в училището. Какво ли мисли в този миг той?

Не са отлетели напразно неговите шест десетилетия. Изпълва ги на 10 юли 2006 година. Роден е в Пещера. Когато е бил на една година, семейството му се заселва в Ракитово. По безкрайните поляни на Родопите баща му е отглеждал овце. Имал е мандра. Хлопатарите, песента на птиците, мелодията на кавала са първите звуци, проникнали в душата на малкия Георги. Когато бил на осем години, пада от високо. От удара се отлепват ретините на очите му. Приложеното лечение отдалечава пълната слепота. Родителите му го изпращат в училище „Николай Островски“ — Варна. Там завършва осми клас и допълнително още една година професионална квалификация за кошничар. Когато бил във втори клас, родителите му купили акордеон, нещо рядко срещано сред връстниците му. Това е първият му досег до музикален инструмент. По всяко време свири. Разтягат акордеона и неговите съученици. През толкова много ръце е минал, че накрая се поврежда. Георги започва да свири на пиано. Негови любимци стават Бийтълс, Елвис Пресли. Постоянно слуша по радиото техни изпълнения. Рок и попмузиката го завладяват. През 1963 пристига в Пловдив, постъпва на работа в предприятието на слепите „Успех“. Бил е на 17 години и скоро окончателно изгубва зрението си. Плете дамаджани, изработва меки папки, работи в куфарния цех. Вече умее да свири на няколко инструмента. Работи като музикант и певец в ресторант. Записва се в средното музикално училище в Пловдив. Успешно го завършва. Дарбата му получава признание. С любов и уважение по пеене го обучава Елена Вапцарова, а по пиано — Бистра Шопова. Талантът му го отвежда и в музикалния факултет на Пловдивския университет, сега Българска музикална академия — Пловдив. Негови преподаватели са били професорите Калина Жекова по пеене и Анастас Славчев по пиано. Успоредно с работата си сформира музикална група в предприятието, с която печели награди на съюзни фестивали на ССБ. Георги Холянов е утвърден и признат музикант и художествен ръководител. В Пловдив започва да композира и да изпълнява свои творби.

През 1981 година се премества в София. За кратко време пее в професионалния хор на слепите, а от есента на същата година е назначен за редовен учител по музика в софийското училище за деца с нарушено зрение. Там разгръща своите творчески сили. Създава четиригласен хор и тамбурашки оркестър. Ръководи естраден състав от ученици. Тогавашната директорка Димитрина Витанова му оказва доверие и му създава условия за пълноценна работа. Георги пише песни и инструментални творби, а те се изпълняват от хора и съставите на училището. По-нататъшното развитие в творческата дейност на диригента е организирането на състав „Усмивки“ през 1997 година. Детската формация получи популярност и на два пъти е носител на най-високата награда за младежко и детско творчество в столицата. Песните на композитора се запяват от детски състави в различни краища на страната. „Усмивки“ участват в многобройни концерти от училищната сцена до подиума на НДК. Вече излязоха четири техни компактдиска — „Моята кукла Барби“, „С баба на мач“, „Магаренцето Влади“, „Моята Барби винаги е с мен“. На път е да излезе пети диск — на синтезатор Георги изпълнява своя музика за релаксация. Заглавието е „Споко“.

По телевизията и по радиото могат да бъдат чути песните на „Усмивки“. Някои от тях имат клипове. Излъчвани са предавания и филми за състава и композитора. С песните на Георги български представители са участвали в Италия и Румъния. През 1995 година на международния фестивал в град Варна с песента „Варна“ Йорданка Христова печели втора награда. На следващата година певицата е премирана на международния фестивал „Бургас и морето“ с песента „Спри“. През 1997 година отново в Бургас награда печели и Маргарита Хранова с песента „Море“. Росица Кирилова също изпълнява песни на Холянов.

„Имам две незабравими срещи с Петко Стайнов. Изпитах голяма радост през 1968 година, когато го посетих. Бях щастлив да разговаряме продължително върху музиката. Той ми даде много ценни съвети, които никога няма да забравя. Аз му представих четиригласни песни, изпълних ги на пианото. Тогава той спокойно ми каза, че това са песни по-скоро от попмузиката и че там е моята дарба, където да насоча усилията си. Веднъж се срещнах и с Панчо Владигеров. Той спомена за Петко Стайнов, че е вторият след Моцарт с необикновена музикална памет. Това ми направи силно впечатление, ето защо го споменавам.“

Всички познаваме Георги Холянов с неговата лъчезарна усмивка. Той излъчва одухотвореност, интелигентност, сърдечност. „Аз винаги съм обърнат с лице към хората, уважавам техните разбирания, възприемане на околния свят, музикалните им предпочитания. За мен са от значение взаимоотношенията между хората. Мисля, че човек вижда с душата и сърцето си.“ Думите на Георги Холянов са искрени. Откъде ли извира тази чистосърдечност? „Сутрин, когато се събуждах, моята майка ми казваше: «Усмихвай се, Георги. Никой не ти е виновен за твоите грижи. И нека тая усмивка създава добри чувства на хората към теб.»“ Тази нежност и обич на майка си Георги е вградил в своята душа и пренесъл в творчеството си.

„Моят корен идва от Егейска Македония, от град Грамости. В началото на XVIII век в този район е пристигнал католическият мисионер от Испания Холеан де Лармосос. Той се оженва за далечната ми прабаба. Тя е била армънка. Така се създава родът на Холянови, от който е баща ми. Населението от този край през XVIII век е било подлагано на геноцид от турците. Избити са 30 000 души. Десетки хиляди се разбягват по различни краища на Европа и света. От нашия род имаме роднини дори в Австралия и Нова Зеландия. Правил съм проучвания за това в библиотеката в Скопие.“

До Георги Холянов неотлъчно е неговата съпруга Гергана. Тя е филолог. Преподава български език на чуждестранни студенти. Много пъти е със съпруга си и детския състав и ги подпомага при техните изяви. Нейната ръка е не само подкрепа, но и вдъхновение.

„Може да има такъв момент, но аз не чакам вдъхновението, просто всеки ден работя системно. Моите песни са 130. Ще продължа да пиша предимно поп и развлекателна музика.“

На добър час, маестро! Честит юбилей! На многая лета!

Юли 2006 г.