Сърцето вижда

Улицата на моето детство

Когато човек остарее, неволно се връща към своето детство. Всъщност той го носи в себе си през целия живот. Най-отдалечените ми спомени за Габрово са свързани с женския манастир, Априловската гимназия, театъра, Янтра.

Дядовата ни къща беше на улица „Скобелевска.“ На мястото на нея и цялата махала сега е площад „Възраждане“. Преди Втората световна война в този отрязък от центъра на града кипеше благодатен живот. От бозаджийницата на бай Йордан до Хаджи-Генчовата къща се редуваха фотографи, шивачи и обущари, работилници за трикотаж и радиоапарати. Пред ковачницата на дядо Петър Брусев спираха каруци, за да подковат краката на коне и волове. От източната страна на улицата беше красивата къща на индустриалеца Иван Калпазанов. Следваше агрономството, кафенето на бай Димитър Турчинката, дърводелската работилница на Петър. Спрямо другите байовци той беше доста по-млад. Срещу Априловската гимназия беше къщата на доктор Иванов. С доктор Узунов те ни бяха семейните лекари. При нужда и в нощите са викани. Пристигаха по чехли.

Чудна атмосфера обгръщаше нашата уличка. По гранитните павета гърмяха каруците. Преминаваха фабричните камиони, натоварени до върха с бали от памук и вълна. От всичките работилници прииждаха техните си звуци, кънтеше наковалнята. Между тях сновеше чирачето със затворения поднос, в който димяха горещите кафета. Трудът на хората беше от сутрин до късна вечер. През нощта и в неделя уличката затихваше. Навсякъде кепенците бяха спуснати. От тях вееше някаква самотност. Срещу нас беше къщата на Бобчев. Приличаше на малък замък. В миговете на тишина от нея прозвучаваха акордите на пиано. По стълбището имаше скулптурни фигури и многоцветни стъкла. От нея се излъчваше нещо тайнствено. В дюкяна на Хаджи-Генчовата къща се правеха ковчези. Отпред редяха капаците им за реклама. Имаше и работилница за поправка на колела и мотори. Пред известния колоездач Буката се скупчваха любопитни малчугани.

Сутрин и по обед се точеха върволици от шумни ученички и ученици. Тях ги зовеше камбанчето на гимназията. Рано пък, в 4:30 часа виеха сирените на текстилните фабрики. Тогава притичваха забързаните работници.

В празнични дни камбанният звън на манастира привличаше всички. Облечени в новите си дрехи, те се отправяха към църкичката, построена от Кольо Фичето. В нея те бяха други. Изчезваха шегите и закачките, които редовно припламваха през улицата. Майсторите ставаха сериозни, само очите им излъчваха закачливост и доброта. Имах чувството, че в такъв миг те се почитаха и забравяха борбата си за оцеляване. Само ние, дечурлигите, продължавахме да палуваме и получавахме назидателно мъмрене.

Паметникът на Априлов с книгата в ръце винаги е предизвиквал в детската ми душа някакво страхопочитание. Около него ставаха големи тържества. Музиките на училищата свиреха така, както става и днес. Новите знаменосци поемаха училищните знамена. Просълзени родители наблюдаваха с умиление тази церемония. А над тях се носеше сладкият звън на църковните камбани. Денят на светите братя е оставил в сърцето ми най-свидна диря. В навечерието му пак по нашата улица бягаха факлоносците.

Янтра и Синкевица са дали началния живот на този град. Притокът беше винаги по-топъл. Ние се къпехме и плувахме в самия център на града. В грънчарската махала Синкевица правеше два завоя. На първия от тях имаше вир. В него се научих да плувам. Там се събираха десетки деца. Бутнаха ме от едно надвесено дърво над реката. От него наблюдавах батковците. Когато цапнах долу, краката не стигаха дъното. С ужас съм се измъкнал до брега. Такива преживявания ще има доста в моя живот. Човек винаги търси спасението си. Мисля, че и в новите времена моят роден град ще намери своите брегове. Неговите хора се славят със своята предприемчивост и работливост.

Когато в зряла възраст прочетох книгата на Марк Твен „Том Сойер“, имах чувството, че е писана за нас — щастливо безгрижните деца от нашата улица. Игрите ни се въртяха като вихър. Местата им се сменяха непрекъснато. Тичахме боси и ритахме парцалена топка. Изпод краката ни се вдигаха облаци бял прах. Играехме на топчета около герана на хаджи Генчо. Воювахме със „шпаги“, направени от пръчки. Краят им завършваше с тенекиено кръгче от консервна кутия. Тя защитаваше държащата ръка. Битките ставаха в двора на театъра. Терасата към двора беше нещо като крепост. Стойките за саксии напомняха зъберите. Театърът имаше висока ограда от метални пръчки, заоблени към върха. Отдалече изглеждаха като кордела. Там между килиите на калугерките и дансинга правехме големите футболни мачове. Някъде по-късно се появи и истинска топка. Играта на криеница се прехвърляше от шубраците и руските гробове по плочите на покрива на манастира. Неговите череши и орехите му бяха особен прицел за най-палавите. Тук аз бях по-въздържан. Всички калугерки ме познаваха. Дядо ми, когато е дошъл от Македония, е работил в тяхната фурна. По тайни пътища, през мазите на театъра ходехме на кино. Излизахме на сцената и покрай гърмящия високоговорител от задната страна гледахме кадрите. Водеха ни по-големите. Един път на нишка влизахме в тъмния салон. При всяко отваряне на вратата той се осветляваше. Да, но пазачът, който късаше билетите, ни е видял. По време на прожекцията зад платното се забелязвали и нашите фигури. Всеки получаваше шамар и ритник. Настъпи голяма суматоха. Ние тичахме из салона и зрителите се развикаха. Филмът спря и светнаха лампите. Едни от нас избягаха през другата врата, други се снишиха. Когато израснахме, пренасяхме лимонадите от работилницата до съда. Тогава легално ни пускаха на някой филм. В онези далечни времена родителите ни не даваха пари за кино.

Там, където се влива Синкевица в Янтра, се спускаха стълби от северната градина на сградата. За нас беше изходен пункт за риболов. Бъркахме с ръце под подпорната стена на театъра. А на това място щом се образува дебел лед през зимата, карахме кънки. Те бяха едиствени в нашето семейство — на брат ми. Понякога съм се опитвал да се плъзгам с тях през нощта. Под краката ми ледът свистеше и се пукаше. Бях осветен от големите прозорци на фабрика „Хрикон“. Стената под театъра приличаше на тъмна завеса. Всичко около мен напомняше на една красива феерия. Омекне ли времето, с брадва сечахме леда. Оформените парчета превръщахме в ладии и ги движехме с пръти. Пак воювахме с шпаги. Един път нашият „кораб“ се разцепи. Екипажът ни цамбурна в ледените води. Докато се прибрах, дрехите ми заприличаха на тенекии. Е, то се знае… Последва урок по възпитание и боледуване…

Грънчарската махала беше особен обект на игрите ни. На полянката край вира правихме дупки. Замазвахме ги с глина и пълнихме с вода. Разтваряхме карбит и я покривахме с празна консервна кутия с пробита в нея дупчица. Това беше изключително рисковано. Някой от нас, легнал, натискаше с пръст дупчицата, докато почувства голямо налягане от образувания ацетилен. После се отдръпваше назад, а друг поднасяше към дупката горяща хартия на пръчка. Сгъстеният газ свистеше през освободената вече дупка и със страшен гръм творението ни политваше към небето. Състезавахме се на кого кутията ще полети най-високо. При един случай се отървахме само с оплесканите в кал и глина дрехи. Консервата ни прелетя странично, сантиметри над главите ни. Дори бе изобретен черешов топ. От него пострада едно ято патки…

Баждар беше благодатен терен за нашите игри. Гонихме се между боровете. Ритахме топки по алеите. Катерехме се по камъните на най-високата му точка. А в подножието й беряхме синчец. Обсебена с тайнственост беше пещерата му. Ние обичахме да влизаме в нея. Викахме в голямата й зала и лежешком пълзяхме в страничните й коридори. Осветяхвахме се със запалени сухи стръкове цветя. Въображението ни ни пренасяше при някакви пирати, тайни надписи и търсене на съкровища. Никой от нас нямаше фенер и батерии за него. Такива луксове бяха непознати. Може би най-голямата ни наслада беше пурпурният залез на слънцето. То преваляше хълма и в далечината се потапяше в предпланините на Балкана, прилични на морски вълни.

Вирът

Най-интересните дни от моето детство са свързани с леля и свако. Свако ми още преди войната беше директор на една фабрика, собственост на Христо Метев. Тя се намираше в село Хаджицонев мост, сега квартал на Габрово. Фабриката се гушеше между хълмове. През нея минаваше малка река, чиито извори бяха в Балкана. Насреща беше пътят за Узана. Леля ми живееше в старата къща на фабрикантите. Там имаше голяма кухня, в която можеше да се настани почти цял клас. Щастливите ми мигове са били в игрите от сутрин до вечер с децата на работниците и служителите. Копнял съм още от първия ден на лятната ваканция да ме заведат там. Веднага след закуската тичах да се срещна с момчетата. Между тях имаше много будни деца. Четяха книги за индианци, пирати. Разговорите ни бяха свързани с героите от прочетеното. В групата беше и синът на собственика. Той беше по-голям от нас, добродушен като баща си. Винаги е имало някаква дистанция към него. Баща му не приличаше на днешните милионери. Запомнил съм го с работното облекло, изцапано от машинно масло. Постоянно носеше в джобовете си гаечни ключове. Оттам се подаваха и възможно най-евтините цигари. Те бяха вечно в устата му. Фабрикантите живееха скромно и тихо в нова къща. В двора имаше градина и малко басейнче с лилии. Собствениците само един път в годината ходеха на бани. За бай Христо нямаше събота и неделя, нямаше отпуска. Той се завираше под машините заедно с майстора и ги поправяше. Синовете му бяха инсталирали на един стълб високоговорител. Под него се скупчваха хората да слушат новините. Никой не е имал радио в дома си. Когато някой от неговите синове търсеше станция и пускаше музика, хората тичаха да помолят да се върне излъчването на радио София. Бащата на едно от момчетата — Тошко, казваше: „Ето — Томата сега се разхожда по света“.

Аз в просъница слушах свирката да призовава сутрин рано на работа. Работничките тропаха с налъмите си и се качваха към халето със становете. Те зашумяваха със своите метални гласове. Ударите на совалките звучаха оглушително. Вечерите всичко затихваше. Откъслечно прелиташе песен на младите момичета от общежитието.

Малко дървено мостче ни отвеждаше отвъд реката. Имаше и по-голям мост в долната част на фабриката. Там беше построена нова малка фабрика, собственост на сина на фабриканта — Томата. Тя беше обзаведена с по-модерни машини. Вероятно за това е допринесъл другият му син Лальо, който учеше за текстилен инженер във Франция. Случвало ми се е на няколко пъти да ме водят от Габрово с малката кола „ДКВ“ на фабриката. И сега си спомням как за шеметно време сме идвали от града до фабриката. Зад нас се издигаха облаци бял прах. Пътят и къщите покрай него се изнизваха като на филмова лента. Младият Метев правеше рязък ляв завой пред големия дървен мост на Паничарка. Малката кола се спускаше стремително към него. Изпитвах страх, че ще паднем в реката. В следващия миг сякаш политахме към небето, защото изведнъж се изпречваше кратко изкачване. После колата се спускаше надолу и се спираше пред къщата на родителите му. Ще спомена и за другия брат — Метьо, който беше шампион на България. Караше голямо „БМВ“ и се състезаваше на шосе с него. За нас, децата, беше събитие да ни повози отзад.

През лунните нощи градината с малкото езерце, постройките на фабриката, рекичката, гората заедно с надвисналите скали придаваха някаква тайнственост и оприличаваха мястото на голям манастир. Тъкмо в тази планинска пазва са протичали едни от най-незабравимите ми детски дни. Сутрин нахлузвах късите си панталонки, грабвах филията и хуквах навън. Там вече чакат момчетата. Тръгваме по рекичката. Лятното слънце е затоплило бистрите й води. Между камъните щъкат рибки. Ние ги ловим и пълним джобовете си. После хвърляме дрехите и се къпем голи. В дълбоките вирове ловим водни змии. Разбира се, че ги пускахме, защото не бяха опасни, но това правеха най-смелите от нас и беше повод за гордост. Имало е случаи и да бягаме от тях.

На шосето по пътя за Узана имаше високи диви череши. Те късно зрееха. Плодовете им бяха мънички и черни. Когато се прибирах, милата ми леля с усмихнати очи се правеше на строга и показваше боядисаните ми дрехи. Те със свако ми Пантелей бяха най-големите благодетели на моите безгрижни детски дни. Пиша и си спомням за едно преживяване, което е все още живо в съзнанието ми. Близо до споменатия дървен мост върху Паничарка има един вир. Предполагам, че все още го има. На това място реката прорязва скали, и между тях се спуска като малък водопад. Над този вир се е сгушила фабриката на Гатев.

На тези скали един ден се бяхме събрали с момчетата. Отгоре гледахме как водите скачат и се пенят във вира. Стояхме на 7–8 метра над това място. Преди това се бяхме къпали долу. По-големите започнаха да ме убеждават, че от това място са скачали долу. Караха ме и аз да скоча. „Покажете, и аз ще опитам.“ „Ами нали ти си храбър, нека да те видим… След тебе и ние ще скочим.“ Подлагаха на изпитание градското момче. Господи, винаги съм бил амбициозен и съм искал да се докажа. Толкова ли съм бил наивен и каква е била тази лудост, която е закипяла в мен и реших да се изфукам. Прорезът между скалите над водопада не беше широк повече от 2 метра. От него като гвоздеи изпъкваха остри ръбове над скалите. Мерих и се прицелвах. Изчислявах как трябва да скоча на около метър и нещо от падащите снопове вода. Всички ме подканваха отново и очакваха да видят какво ще направя. И аз го направих. Леко отскочих, за да бъда точно в средата между скалите. Летях надолу с краката. На педя от мен се зъбеха острите ръбове на камъните. Можех да си ударя главата в тях. Изпитвах ужас. Затворих очите си. Вероятно в този миг съм съжалявал за глупостта си. Това е краят… Усещах хладната прегръдка на влажните стени и сигурно съм се прощавал с живота си. По-късно в живота си съм имал подобни мигове на безразсъден риск. Това обаче беше неповторимо. Опомних се, когато се забих в прохладните води. Отворих очите си. Пред мен беше най-красивата картина на света. Сребърни потоци ни въртяха на фона на синьо-зелени вълни. Заливаха ме с балончета, които се пукаха и приличаха на снежинки в дълбоките води. Те се просветляваха над мен. Все още потъвах, но дъното го нямаше. Боже, бях жив… Сърцето ми заби от радост. Силните потоци ме избутваха напред и нагоре. В гърдите си имах въздух и се изтласквах с дланите към повърхността. Около мен водата ставаше ярко златиста. Показах се. Блестящото слънце ме ослепи, златните му лъчи огряха душата ми. Тази светлина остана в мен за цял живот… Няма нищо по-сладко от това да се измъкваш спасен и невредим от бездната, в която си паднал, да се отървеш от собствените си неблагоразумия. Когато съм изпадал в подобно положение винаги съм се връщал към чувството, което изпитах след оживяването ми в най-прекрасните, топли, кристални води на планинския вир. То се знае, след мен никой не скочи. Аз изпитвах вътрешна гордост, но сякаш всички взаимно бяхме смутени. Отделих се от тях и сам се запътих към фабриката. Бях гладен, адски гладен. Бил съм на 11 години. Тази случка не съм споделил с моята леля и свако. Страхувах се да не ме изпратят веднага в Габрово при родителите ми. Това беше моето последно красиво лято при леля ми.

2006 г.

Моите фабрики

Сега, когато се връщам към своето детство, бих искал да си припомня, че то не е преминало само в игри и забавни мигове. В паметта ми се е врязал онзи ден, когато Габровско-Севлиевският партизански отряд на 2 август 1944 година вечерта проведе своята акция във фабриката. Ние почти заспивахме. Долу на вратата започна силно да се чука, въоръжени хора искаха да влязат, а живеещите на първия етаж не ги пуснаха. Тогава те разбиха вратата и с тропот започнаха да се изкачват по стълбите на втория етаж. Само преди няколко дена леля ми беше родила своите близнаци. Питаха за свако ми, искаха да им предаде ключовете от канцеларията. А него го нямаше. На следващия ден разбрах, че са отворили касата, взели някакви средства и оставили документ, че след победата на революцията ще възстановят сумите. По алеите се движеха въоръжени хора и призоваваха работниците да се съберат в цеха. Извикаха мама и мене също да присъстваме. Когато излязохме на малкото площадче пред фабриката, десетки работници от общежитията се качваха по стълбите и влизаха. Валеше дъжд. В тъкачния цех, между становете стояха всички. Райко Дамянов, изправен на един стол, говореше за идването на съветската армия. Сцената беше неповторима. Шубите на партизаните блестяха на слабото осветление, от тях капеха капчици. Оръжието им ми изглеждаше много страшно на тази светлина. Дотогава бях чувал различни истории за шумкарите. Ние не знаехме каква е съдбата на нашия свако и какво става с леля ми. С мама тихо плачехме. Тогава някой се обади: „Това дете нека да се прибере с майка си.“ Аз бях единственото дете сред тези хора. Не си спомням кой ни съпроводи до вкъщи. Няколко седмици по-късно се помина единия от близнаците на леля ми. Говореше се, че това е последица от ужаса, който тя е преживяла. След 1944 година пред киното на село Хаджи Цоневия мост Райко Дамянов, който беше станал вече председател на профсъюзите в България, ни срещна със свако и попита с усмивка: „Това ли беше момченцето, което бяха довели в цеха?“ По-късно той стана заместник министър-председател и член на върховото партийно ръководство.

В България се извършваха големи промени. В театъра до нас течеше Народният съд. Беше въведена купонна система, нямаше продукти. Чаках на опашка за половин литър мляко, което се полагаше на родената ми през 1945 година сестричка. В Габрово се образува един съдебен процес, който по-скоро имаше политически характер. Властта преследваше търговци и индустриалци. Моят баща, който не се е занимавал с търговия и политика, случайно попадна в него. Закупил е платове за една сватба срещу хранителни продукти. По тази причина за кратко време беше задържан и пратен във Велико Търново в затвора. Ние в къщи буквално гладувахме. Преди да завърша втори прогимназиален клас се бяхме уговорили с моите братовчеди да започнем работа във фабрика „Памучен текстил“. Това беше лятото на 1946 година, само до преди година тя се казваше „Принц Кирил“. И сега не мога да си обясня как толкова малки деца са ни приели на работа. Но предприятието беше все още частно. Сутрин, когато засвиреха сирените на фабриката, в 4:30, мама ме будеше. Не си спомням какво ми е увивала за закуска. Нахлузвах обувки и панталонки и тичах. Започвахме работа в 5 часа. Пълнехме калеми с памучна нишка. Те се спускаха от бобини. Нашата работа се състоеше в това да наблюдаваме десетина такива вретена. Ако се скъса някоя от нишките, съответното гнездо спираше и нишката се завързваше. Една работничка ме следеше и ми помагаше. Учеше ме да правя фин тънък възел. Тези калеми бяха предназначени за совалката на тъкачния стан. Беше ми интересно. Запознавах се с работата на предачите, тъкачите. Някой от майсторите ми подаряваше пружини, вече излезли от употреба. Тях през зимата ги закачахме на своите импровизирани ски от дъсчени табори. Даваха ни сапун, който си носех в къщи. Тогава се работеше по 10 часа по тъй наречения План за възстановяване на народното стопанство. Но ние имахме привилегията да излизаме два часа по-рано като малолетни. Работеше се и в събота. Преди да изтече месец юли, не мога да си спомня как стана, че куриера на фабриката Митко, който беше около три-четири години по-голям от нас, ме представи в администрацията и предложи да го замествам по време на отпуската му. Така аз поех тази работа. Дадоха ми колело и чанта. Ходех до пощата, от където вземах писма и малки пратки. Носил съм документи до Народната банка и понякога някакви незначителни суми, които съм предавал. Работното ми място беше при касиера бай Стефан. Тази ми дейност ставаше до обед, а преди да си тръгна бай Стефан ми даваше да облепвам с марки работнически книжки. По онова време вече нямаше качествени моливи, а той отнякъде вадеше цветни и марка Кох-и-нор, което беше рядкост. Подаряваше ми ги за училище. Един ден ме извика директора. Неговата стая беше близо до нашата. Сега не си спомням каква задача ми е възложил, но аз хукнах към вратата с думите „Знам, знам, ще го направя.“ Тогава той ме спря. Върна ме. Повика ме до себе си и ме хвана за ръката. Приличаше на Волтер. Бяхме застанали близо до бюрото му. В кабинета му имаше картини, които понякога съм гледал с любопитство. В тоя момент той ме упрекна с думите, врязали се в паметта ми: „Никога не бързай. Имало едно време един древногръцки мъдрец, и той е казвал «Аз знам, че нищо не знам».“ Очите му бяха усмихнати и благи. Неговото обръщение ще си повтарям стотици пъти по-късно. Ще се връщам и към фразата, произнесена от артиста Константин Кисимов в ролята му на роба Езоп към неговия господар „Ксант, изпий морето! Но не можеш.“ Човек не е в състояние да обхване всичко през своя живот, не може всичко да знае. И самочувствието му, че може да управлява течащите около него събития, често пъти го прави смешен. Тази самоирония едва ли ще ми помогне да се освободя от своите многобройни грешки през годините. Директорът се казваше Иван Бонев. След три десетилетия аз отново го срещнах. Той беше най-големият приятел на Петко Стайнов и го водеше на различни места. Разбрах, че е баща на художничката Дора Бонева и на Лиляна Бонева, съученичка на съпругата на брат ми. Той е живял заедно с Петко Стайнов в Казанлък, бил е диригент и музикант. Ръководил е хор към читалище „Искра“. Оттогава датира тяхната дружба. За съжаление, когато сме разговаряли с него, аз не съм го питал дали той след толкова години е разпознал онова момче, което с усмивка съветваше.

Всяко лято съм работил. През следващата година бях във фабриката на Велчев. Тя се намираше високо над колодрума и след днешния стадион на Габрово. Моята работа беше да следя в мазата пералните машини, да ги зареждам с неизпраната вълна. Когато процеса приключваше, мократа вълна вадех, изцеждах в центрофуга и слагах в кошове. Двама работника ги изнасяха на плоския покрив. Понякога се е случвало и аз да изкача някой по-празен кош. Тогава разстилахме мократа вълна на топлите слънчеви лъчи. Прибирахме я с големи дървени гребла, предварително измитахме калдъръмения двор и тогава я изтиквахме от плочата долу ниско. Образуваше се бозаво-бяла купчина, висока около три метра. Изпробвахме качествата си на парашутисти и от 5–6 метра скачахме в нея. Беше страхотно.

Годината беше 1948. Предстоеше ми да кандидатствам в техническия техникум. В онова време аз въобще не съм се колебал за избора. Разбирах, че Априловската гимназия не може да ми даде професия. Не съм съзнавал, че моята нагласа е друга, че историята е била моя любим предмет, че хуманитарните науки и философията са ме привличали. Тъй като вземах уроци по математика, намерих друг начин за някакво препитание. Ковях щайги за надница, чепках вълнени отпадъци във фабриката на Недев в началото на пътя към Борово. Правил съм тухли от кал, пълнехме дървен калъп за две тухли и ги носехме до едно измазано с глина място, за да съхнат на слънцето. На Сточна гара съм свалял от вагони дини, които товарехме на каруци и една триколка. За съжаление не ме приеха в техникума. Много по-късно татко ми каза, че съм бил зачеркнат от окончателния списък. През същата година се откриха нови паралелки в текстилното училище. Аз кандидатствах отново и за моя радост бях втори в списъка. Приеха ме в паралелката за химична и механична обработка на тъкани. Това беше купешкото название на апретурата и бояджийството. През лятото на 1949 година в продължение на 45 дена бях бригадир. Това беше времето на младежките бригади, на строителствата в Димитровград, Хаинбоаз. Само че нашата бригада беше в града. Нейното име беше „Ангел Денчев“. Спяхме в помещенията на Втора прогимназия. Дюшеците ни бяха на земята, имахме по едно одеяло. Нашето звено работеше в бояджийната на фабрика „Малка бобка“, вече цех от комбинат „Георги Генов“. Ние боядисвахме прежди и вършехме всичко, свързано с тази дейност като пълноценни работници. Интересното беше, че всяка вечер пред знамето в двора на прогимназията отделните звена докладваха за своите постижения от деня. Спомням си, как започна от първите дни преизпълняването на дневните норми от 120–130%. Първенците заставаха отпред и бяха поздравявани от всички с възгласи „Ура“ и ръкопляскания. В неделята бяхме свободни и си ходехме в къщи. Следващата седмица процентите надминаха цифрата 200. Ние увещавахме началника на цеха да ни напише и на нас някакво високо преизпълнение. Вече мизата беше надминала 500%. Бяхме към края на месеца. Спомням си, че през следващите дни той ни попита колко трябва да пише за нас и ние му казахме над 600%. Така най-сетне дойде и нашият ред да ни изведат пред знамето. Разбира се, вече никой не обръщаше внимание на тази безсмислица. Отвсякъде се смееха и го обръщаха на майтап. Не си спомням в края на бригадата дали преизпълнението на дневната норма не надмина 1000%. Всички съзнавахме комичността на това, което ставаше, но мисля, че повечето от нас работеха съзнателно. Това не бих казал за командирите ни, които все заседаваха и понякога се черпеха. Моя баща ме извика един ден. Бил е при командира и е представил медицинско, че имам болни жлези и трябва да на отида почивка в Габровския манастир. Бях много слаб. Това беше по препоръка на училищната ни лекарка д-р Хаджиева. Тогава ми казаха, че ако отида аз няма да получа нито бригадирската си книжка, нито значката. Помислих си, че след като 30 дена съм работил, няма смисъл за 15 дни да губя това признание. Получи се така, че в деня на връчването им аз имах висока температура и не присъствах. На тези, които са отишли на почивния лагер, също са предали значките и книжките. Сигурно в моя живот често пъти съм слугувал на своята амбиция и глупост. Добре си спомням, че последната седмица почти никой вече не работеше, мнозина от моите съученици пътуваха до селата си и първоначалния ентусиазъм се изпаряваше.

На следващата година — 1950, отново работех във фабрика „Памучен текстил“, този път като стажант. Тя вече се казваше „Вълко Червенков“. Бързам да споделя едно впечатление на работниците. Когато патронът дошъл в наименуваното на него предприятие, на двора се извило хоро. Той играл също с тях. Пред него и зад него със изпъкнали зад саката им пистолети играли охранителите му. Такова нещо работниците не бяха виждали и дълго разказваха за него.

Всъщност никой от нас не беше задължен да има такъв стаж, но аз трябваше пак да изкарам някой лев за нашето семейство. Работих в бояджийната. Неин шеф беше инженер Явашев. Той беше висок, строен, красив мъж. Имаше големи светли синьо-зелени очи. Винаги ме е гледал с обич и често ми е разказвал интересни неща. Учил е в чужбина и е пътувал в различни страни. В мен покълваше едно смътно чувство и желание и аз да опозная други светове. Вече бях по-голям и зареждах автоклавите за боядисване на платовете. Наблюдавах машината, която пърлеше мъха от памучния плат и моята отговорност беше да не се запали плата. Не знам защо в ония времена е имало и нощни смени. Понякога се налагаше и аз да работя нощно време. Когато инженерът ми е гледал заспалата физиономия, с усмивка ми е посочвал купчината платове и ми е казвал „Поспи, аз ще те събудя“. В Първа прогимназия с неговия син Христо, днес световноизвестния Кристо Явашев, сме рисували заедно в един кръжок. Преподаваше ни учителя по рисуване от Априловската гимназия бай Захари. С вечната цигара на устните и такето си приличаше на Чарли Чаплин. В този кръжок беше и Ива Хаджиева. Тя се утвърди като талантлив скулптор. Разбрах, че по-късно инж. Явашев са го съдили. След освобождаването му се премества с цялото си семейство в Пловдив. Някакъв бояджия е предизвикал авария, а инженерът е бил невинен.

За мен от голямо значение бяха и разговорите с работниците. Те бяха непосредствени и не си поплюваха много. Псуваха майсторите, когато бяха недоволни. Имаше един магазинер, който с гордост ми показваше своята червена книжка. Обясняваше ми за властта на работническата класа, макар че той беше по-различен от останалите обикновени работници. По това време започнах да пиша върху един тефтер на дядо ми мои впечатления. Четях книгата „Мъжество“ от Вера Кетлинская. Действието се развиваше на някакъв строеж. Дълго мислих върху фразата на един от героите „Защо върху нашите кости трябва да бъде построено едно неизвестно и далечно общество, нали в момента протича нашия живот и човек трябва да получи сега всичко, което е необходимо“. Това го перифразирам по памет. Виждах реалността и се раздвоявах между нея, идеалите и мечтите.

Вече бях по-голям. През лятото на 1951 година постъпих във фабрика „23 декември“. Това е деня на национализацията. Преди това е била собственост на Конкилев. Работех в бояджийната. Сам отидох при директорката, не си спомням фамилното й име, собственото й беше Лалка. Пръстите на едната й ръка бяха ампутирани при измръзване като партизанка. Беше мила руса жена. Каза ми, че нямат свободни места, но щом желая да работя, може да започна като стажант. Така пак попаднах между изпаренията, миризмите на току що извадените от тепавиците платове. Поглъщаха ме влагата и полумрачните помещения в апретурата и бояджийната. Всеки ден пътувах с колелото от Габрово. Тръгвах към 6 часа и нещо. Пътя преминаваше през село Бичкинята. Пътувах почти успоредно на р. Янтра. Минавах покрай инструменталния завод, фабрика „Орел“, изкачвах Гарванов камък. Когато пресичах селото, всяка сутрин ме посрещаха с песни от радио София за новото село. Утринната свежест, зеленината, която ни обкръжаваше, ми повдигаше настроението. Когато се качвах на хълма, където се копаеха калциеви скали и се правеше вар, пред мен се откриваше чудна гледка от Стара планина. Ниско долу течеше Янтра и имаше бент, в чийто вир съм се къпал. След това стремително се спусках надолу към фабриката. Тя приличаше на голям манастир със своите сгради. Правех рязък ляв завой, минавах през моста на Янтра и влизах. Така започваше работният ми ден. Мисля, че това беше времето на моето пробуждане и съзряване. На един дъх бях изчел „Жерминалът“ на Зола, „Дон Кихот“ от Сервантес, „Как се каляваше стоманата“ от Николай Островски. След ослепяването ми с пръстите си бавно като първолак я четох на руски език. Бях си я купил в Москва. За пръв път в мен се пораждаше желанието да чета. Попаднаха ми и разказите „Южна поща“ на Екзюпери. Купих си „История на философията“ и други книги и реших да си правя библиотека. Вълненията си вписах в моя своеобразен дневник, който изгорих след ослепяването ми. Направих го заради някои от еретичните си мисли, които не исках да попадат у другиго. Стигнах до моето последно лято, затоплено от слънцето, на чийто лъчи се радвах. Преди да завърша четвърти курс се договорих да започна работа в химическата лаборатория на комбината „Георги Генов“. Вече в мен беше узряла мисълта за следване в чужбина. Двама наши студенти следваха в Бърно и те ме убеждаваха, че по време на моето учение там български градинари ще ме издържат, пък и аз мога да поработвам нещо. Няма да забравя как класния ни инж. Стоян Петков в края на годината ме задържа в лабораторията. Гледаше ме през очилата си. По едно време ги свали и пак се вторачи в мене. „Тоя ум, който бог ти е дал, го разваляш с твоя мързел. Време е да се стегнеш, трябва да следваш.“ През следващата година ми предстоеше да уча в пети курс. Той беше завършил химия в Полша и беше зет на фабриканти от Велико Търново. В техникума преподаваха все бивши фабриканти, които са учили в чужбина. Бяха интелигентни и културни хора. Имаха богат опит и знания. Благодарен съм на моите ученически години в техникума, на тези преподаватели, на дружбата ми със съучениците. Дори и днес с някои от тях поддържаме връзка. Лабораторията за мен беше мястото, където с истинско удоволствие работех. С нейният ръководител инж. Иванов, който беше завършил в Германия, изследвахме здравината на вълнения косъм, определяхме степента на апретурната и багрена обработка на платовете. Аз правех химическите анализи, извършвах измервания под микроскоп. За съжаление предприятието не ми плати според уговорката като общ работник и това ме огорчи. От 1 август постъпих веднага на работа в пощата срещу нас. Пътувахме с камиона по посока на Витата стена. Прокарвахме телефонни жици между село Седянковци и Кози рог. Копаехме дупки. В тях поставяхме импрегнирани дървени стълбове. Понякога дълбаехме в скали. Когато кирката не можеше да помогне, използвахме тежки метални лостове. Аз не бях свикнал на такава изтощителна работа. В торбичката си имах 2–3 домата и бучка пожълтяло сирене с комат хляб. Правеше ми впечатление как работниците обядваха. Режеха парченца месо, сланина. Когато са ме гледали какво ям, са ми давали. Чувствах се неудобно. На селската чешма се обливахме с вода. Пълнехме си каскетите с вода и си правехме шеги. Бяха минали две седмици. Организмът ми не издържа. Един ден, както копаех, ми причерня пред очите и започнах да повръщам. Не можех дълго да лежа на земята. Трябваше отново да почна работа, но работниците ме успокояваха да дойда на себе си и тогава да ставам. На връщане с камиона аз едвам се държах, гледах към Балкана, а погледът ми се премрежваше. В моята душа е останала най-красивата картина от Стара планина. И сега виждам от тези възвишения, където работехме, високата снага на Балкана. Пред нас стояха гирлянди от върхове. В ляво синееха Мазалатите, а на дясно в далечината се редуваха другите върхове чак някъде далеч до Ботев връх. Тогава му казваха Юмрук чал. Към тази изумителна гледка винаги съм се връщал и сякаш от нея е извирала нова сила в живота ми. Повече няма да продължа, защото се нанизаха моите мимолетни дни на преминаването през Габровската, Търновската болница и злополучната ми мозъчна операция в София. Да, последната книга, която съм чел с очите си, беше „Вечери в Антимовския хан“. Четох я в габровската болница. Заради вирусния менингит съм виждал двойно. Затварях си едното око, за да следя текста. Връщал съм се много пъти към разказа „По жицата“. През следващите две години трябваше да търся своята бяла лястовица. Народният лечител Петър Димков със сложна процедура, в която участваха всички вкъщи, ми излекува болките в главата. Те бяха останали след излизането ми от Александровска болница в края на януари 1953 година. Аз пътувах през нощта към моя роден град. Винаги съм обичал да пътувам. Наблюдавал съм светлинките през прозореца, трепкащите звезди в небето, заревото на изгрева. Това вече го нямаше, вероятно ме нямаше и мене. Трябваше да живея в нов, друг свят, без образи. Преживяното ме е подготвило за него. Разбирам защо ми допадат силните разкази на Джек Лондон и неговия житейски път. Моите фабрики са били суровата Аляска в живота ми.

2006 г.

Женският манастир

Най-далечните ми спомени са свързани с него. Той се намираше срещу родната ми къща. Тя е била построена на землището му. Той винаги е имал значение в живота на фамилията ни. Когато дядо ми още не е бил навършил 13 години, постъпил като чирак в манастирската фурна. Това било през 1885 г., когато пристигнал от Македония.

Измежду сестрите калугерки най-близка ни беше игуменката — леля Олимпиада. Не е имало празник в нашия дом без нейното присъствие. Обикновено тя бе придружавана от няколко сестри и нейната послушница, която по-късно носеше името й. В мен е живо усещането как нейната малка кокалеста ръка гали детската ми коса. В нашата македонска къща беше съхранен споменът за един подвиг на тази жена. В миналото водата за хляба се е вземала от Янтра. Представете си колко чиста е била! Обикновено дядо ми е пренасял съдовете. Зиме реката замръзвала и той пробивал с брадва леда, за да ги напълни. Един път ледът се счупва и водата го увлича под него. Не е имало време за чакане. Олимпиада и другите жени бързо изрязват леда и го изваждат. Историята се допълва от това, че за него две агнета са заклали, за да го увият с кожите им. Така са го спасили от дълбокото премръзване.

У нас великденският празник се честваше особено тържествено. Стаите и коридорите се измазваха с вар. Завивки и дрехи се изнасяха на слънце. Белите стълби от русенски камък се четкаха и измиваха основно. После се застилаха с червени домашно тъкани пътеки. Моята задача беше да ги защипвам с блестящи никелови пръчки. Тогава всичко блясваше — от махагоновото стълбище до светлините в цялата къща. През Страстната седмица всички обличахме новите си дрехи, камбанният звън на манастира ни зовеше. Водеше ме за ръка баба или мама. От градината се беряха свежи цветя. На особена почит беше здравецът. Било е Велики четвъртък. С много радост са боядисани яйцата сутринта. С първото червено от тях баба ми изписваше кръст на челото ми. После като пъстроцветен букет ги нареждаха в красиви купи. Привечер отивахме на църква.

Манастирът е построен в началото на деветнайсти век. На север граничи с театър „Априлов-Палаузов“. На изток се огражда от коритото на река Янтра, а на юг достига до градинката на Априловската гимназия. По думите на дядо ми землището му е достигало до Баевия мост. Калугерските килии заемаха североизточния ъгъл под формата на буквата „Г“. Покривите бяха от почернели плочи, а отпред пред всяка килия минаваше дълъг чардак. В средата на двора се издигаше малката църква, построена от Кольо Фичето, а на северозапад от нея е съществуващата още до днес правоъгълна чешма с чучурите, направена пак от него. Пред килиите и около чешмата цъфтяха през различните сезони от зюмбюли и лалета до гергини и хризантеми. Чардакът пред стаята на леля Олимпиада беше обгърнат от виещи се растения и бели цветове. Когато вървяхме по пътечките към стаите между феерията от аромати най-силно изпъкваше миризмата на кипарисите. Те стояха като тъмни стражи покрай каменната настилка.

През двадесетте години започва и се завършва строителството на пощата. На изток под нея се запазва районът на манастирското сиропиталище и фурната, която единствено беше останала срещу градинката на гимназията. Зад нея през двадесетте години в югоизточния ъгъл е построен девическият пансион с детска градина. Аз все още виждам девойките с черни престилки на балкона. Прозорците пък на първия етаж биваха украсявани от различни фигурки, направени от цветна хартия и станиол. За децата и девойките се грижеха калугерките. С построяването на общежитието манастирът бе ограден със солидни стени. През няколко метра в оградата имаше отвори във формата на кръст в средата с метално черно желязо. Оградата беше боядисана в жълт цвят. Имаше само две тесни железни врати — едната на запад към днешния площад „Възраждане“, а другата на юг срещу пощата. В моята памет се е врязало събитието около построяването на камбанарията. Тя беше в северозападния край. Граничеше с градината на театъра и площада. Някъде в този ъгъл на градината имаше паметници и гробове на руски войни, загинали по време на руско-турската война. Това показва, че тези места все още са принадлежали на манастира. А по време на войната той е бил превърнат в лазарет. Там са се лекували ранените руски войници и български опълченци. Майсторите бързо издигнаха камбанарията и на нея монтираха неголяма медна камбана. Нейният звън беше по-остър спрямо плътните тонове на камбаните на храма „Света Троица“ и „Света Богородица“. В нейния приземен етаж изградиха гробница, в която положиха костите на загиналите в освободителната война. Преди това те са били оставени на друго място. Когато слизахме надолу по стълбичката и потъвахме в полумрака, изпитвахме страх. Всичко ни изглеждаше много тайнствено и загадъчно. В манастира е преспивал и се е криел Васил Левски. Това с гордост изтъкваха горките калугерки, преди да ги преместят, с надеждата да бъдат спасени и защитени от разрушението на манастира. Ние, момчетата, много обичахме да бием камбаната по време на великденските ритуали. Беше чест за всеки от нас да хване дебелото плетено въже, завързано за клепалото. Тази много важна работа ни се възлагаше от една от по-младите лелки.

Разпети петък е. Тихо, на пръсти, пристъпваме в храма. В средата пред олтара е поставен саркофагът. Ние доближаваме и баба, наведена, първа преминава под него. Аз почти без усилие също го преминавам. Всеки от нас оставя цветята и пали свещи. Встрани на олтара имаше два бронзови свещника, окапани от восък, приличащи малко на сталактити. Като че ли от малките пламъчета идваше светлината на полутъмната църква. След това излизахме в градината, а когато дойде мигът на службата, всички се връщахме и изпълвахме до сетния предел малката църква. Детското ми любопитство винаги ме е терзаело. На пръсти съм се надигал да видя как лежи Христос. Беше ми чудно защо не прилича на истински човек. Лицето му беше изрисувано със златен ореол. Дотогава аз винаги съм си мислел, че наистина сме погребвали разпънатия на кръст Спасител. Нас, малките, ни слагаха в краката на свещеника и ние навеждахме главите си под полите на расото му. Там стояхме и слушахме. В моето съзнание се е запечатала безкрайната служба, от която ние, малчуганите, се уморявахме и от време на време се закачахме помежду си. Около саркофага бяха калугерките и те пееха в хор погребални песни. Лицата им бяха печални. В очите им блестяха сълзи. Стотина богомолци бяха притиснати между стените на църквата, обладани от общо страдание за саможертвата на Исус Христос. В моята малка глава проникваше мъката на тези хора. Това бяха семействата на нашите съседи, занаятчии, дребни търговци, домакини. Никога няма да забравя как сред калугерките пееше съпругата на индустриалеца Момерин. Продълговатото й лице започваше да ми прилича на икона. Тя беше с копринена черна забрадка. Нейният нежен глас се вплиташе в песните на сестрите. От очите й капеха сълзи и тя искрено оплакваше горестната съдба на този, който изкупуваше греха на цялото човечество. Църквата имаше един централен купол, на който беше изобразен бог Саваот сред облаците. Някъде встрани беше гледката на ада с дяволите и грешниците. По-късно узнах, че тези рисунки и фрески са били на Захари Зограф. Олтарът беше дървен с метални инкрустации. Вероятно тревненските майстори дърворезбари са ваяли дървените фигури и орнаменти. От свещите, от диханието на многото хора ставаше топло. Това подсилваше атмосферата на тревожност и тъга. Според ритуала ковчегът се изнасяше и с него се обикаляше църквата. Тогава всички дишахме дълбоко свежия въздух от градините на манастира и сладкия мирис на цветята. По-късно с изненада видях, че саркофагът стои в камбанарията. Моето детско въображение вероятно го е поставило в земята. Откритието съм направил при някоя от моите игри в манастира. Свещеникът четеше от Библията и от време на време отваряше двете вратички на олтара и влизаше в него. Това внасяше и някакво разнообразие за нас децата сред протяжното пеене и дълго внимание в словата му.

Възкресение е. Всички отново се стичаме в манастира. Носим боядисаните си яйца. Този път църквата свети в цялата си пълнота. Чакаме с нетърпение да дойде дванайсетият час, за да произнесе свещеникът думите „Христос възкресе“, да се чукаме и да опитаме яйцата. У нас се постеше, а козунаците стояха на пирамида в гостната стая. Дядо ми ги караше с каруцата на фурната. Имаше цял кош за манастира. Запомнил съм как той сам ги месеше на своята пределна възраст, когато вече беше спрял да работи и когато бяха дали собствените си фурни под наем на роднини македонци. Камбаната биеха по-големите от нас и ние тичахме да ги заменим. Каква радост бликаше сред всички! Те се прегръщаха и в този момент истински се обичаха. Забравяха се съседски спорове, нямаше бедни и богати. Сякаш всички бяха братя и сестри. Ведно се смесваха възторжените дисонанси на песента, облъхващата топлина, миризмата на восъка. „Христос възкресе! Христос възкресе!“ От всички краища се носеше този възглас, а манастирската камбана биеше лудо.

Обичал съм да минавам алеите между пъстрите цветя на калугерките. Имал съм чувството, че те са ме упойвали. И днес, когато мина край кипариси, техният мирис винаги ме връща към спомена за женския метох. Нашите лудории и игри са ставали в южната част и откъм театъра. През месец юни зрееха няколко череши и калугерките ни молеха да им помогнем при брането. Зад пансиона имаше два ореха и през есента те ни привличаха с вкусните ядки. Заради приятелството на семейството ни с монахините аз обикновено се въздържах да палувам. Имах обаче другарчета, които тичаха по каменните плочи на покривите.

Като нашия женски метох съм посещавал този в Сопот и на някои други места. Габровският женски манастир беше неотделим от духовната атмосфера на града. Бе ми съдено да присъсствам в дните, през които манастирът се разрушаваше. Това стана през август 1959 година. Вероятно бюрото на окръжния комитет на БКП заедно с председателя на окръжния народен съвет Никола Българенски са приели това решение. Не е помогнал и протестът на търновския митрополит и не ми е известно дали патриарх Кирил се е намесил. На 9 август през нощта мобилизираните комунисти с взривове събориха кокетната църква на Кольо Фичето. Гражданството години наред казваше за окръжния председател другаря Съборенски. Той по-късно стана ръководител на едно обединение за управление на водното стопанство. Малкото калугерки с камион бяха качени на Соколския манастир, който от мъжки се превърна в женски. Предполагам, че идеята на инициаторите е била да отворят пространство към реката, паралелно на която се построи вътрешната магистрала. На мястото на манастира сега е градската градинка с чешмата на Кольо Фичето. Но в моята душа е останал огреният от западното слънце покрив на камбанарията, кубето на църквата и жълтата ограда с очите под формата на кръстове. Заедно с изчезналия манастир е отлетяло и моето неповторимо детство.

Пощата

Всеки е запазил смътните очертания на един прозорец. Споменът за този първи отвор към външния свят идва от най-ранно детство. Тогава, когато осъзнаваме, че пред нас стои преграда, макар и невидима, която ни отделя от пространството. Всеки има прозорец на своето детство, през който е запечатал една картина — силна и жива, избледняваща с годините на живота му.

Представете си за миг. В стаята е полумрак. В стената се оглеждат червените езичета на огъня, показват се изпод отворената вратичка на печката. От дъното идва бледа млечна светлина, оградена от бялата рамка на прозореца. Отвъд нея става едно незабравимо чудо. Сипят се снежинки, озарени от лампите на улицата. Те танцуват хаотично, наподобявайки прогонени пеперуди пред тъмните очертания на просторна къща. Това е пощата. Няколко широки стълби водят към два свода. Дъното им завършва с обковани стъклени врати. Лявата е смълчана и винаги затворена. Затова пък дясната не престава да скърца при всяко отваряне. Над тях стои стройна редица от прозорци. Виненочервеният покрив завършва с наклонени, прилични на очи отвори, погледнали надолу, сякаш да видят кой е забързал да пусне писмо в тъмнозелените метални кутии, обкичили тесните странични стени.

Сега вече трябва да се отиде до позореца. Детското чело се опира на студеното стъкло. Любопитните очи поглеждат нагоре. Там стои квадратната кула, която завършва с часовници от всички страни. Изправена е като страж. От предната страна като дълга каменна брада се спуска гранитна колона. Пощата изпълва целия прозорец — едно здание и нищо друго.

Спомняте ли си какво се виждаше от прозореца на вашата детска стая?… Може би сте се наслаждавали на красива градина? Дали още в сърцето ви са дърветата с нежните пролетни цветове или губерът на просторно поле, силуетите на долини и планини?… Всеки е запомнил някаква незабравима гледка — от сив дълъг блок, от улица, от полуразрушена градска къща или от кой знае още какво… Имаше един разказ. В болничната стая са двама. Единият не може да се повдигне от леглото. Другият всеки ден му описва гледката през прозореца. След време той умира. Когато неподвижният за първи път се изправя и достига до жадуваните стъкла, е разтърсен от удивление. Пред него стои мрачна олющена стена. Събеседникът му по легло — това мога сега да осъзная — той гледал през прозореца на своето детство, прозореца на своя живот.

Моята първа картина, очертана в рамката на прозореца, затрупана от безкрайните кадри в лентата на времето, е все още жива. Тя идва в мен, свежа и чиста, видяна от неподправените ми, искрени детски очи.

Замислена и няма, пощата имаше свой вътрешен живот, едно външно движение, което винаги й придаваше различен вид. Гледаш — пред кутията стои грохнала бабичка и от някаква селска торбичка вади с разтреперани ръце плик с писмо. Забързани и весели, скачат по стълбите млади хора, други, замислени и натъжени, излизат. Понякога се струпват на групички и оживено говорят. На ъгъла младо момиче стои и чака… А когато свърши работният ден и се спусне лятната нощ, от отворените прозорци изтича тънък и пресечен звук, сякаш жужат метални пчели и от време на време дрезгаво кашлят. Най-тайнственото са светлините. Можеш да ги наблюдаваш неуморно. Те ту припламват в червено, синьо, жълто и бързо гаснат. В някой миг се превръщат в многоцетен букет, в мимолетна красива феерия. Тогава имаш чувството, че това са сигнали от далечна планета, които носят някакви загадъчни съобщения… Откъде идват и накъде отиват? Какво казват? Играта на светлините предизвиква ту страх, ту възхита, учудване. С изгрева на слънцето пощата се оживява от други звуци.

Очите ми са отправени към покрива. На равно разстояние той е подпрян от заоблени, червени декоративни греди. Те целите са обкичени с гнезда. Щом пукне пролет, стрехите се оживяват. На земята няма такова летище, което всеки миг да приема толкова пикиращи птици. Повее ли южнякът, задъхти ли на зелено, и отвън гръмва гигантски птичи хор. Можеш да гледаш до насита какво става около гнездата, как бавно и с колко труд се гради гнездото. Полетите са един след друг. При всяко кацане се носи капчица кал, сламка. Строителите са неуморни. А после от малките дупчици се показват главичките на излюпените лястовички и започва онзи вечен кръговрат, който сплита веригата на живота. Малките се учат да летят. Виждаш как ден след ден техните крилца растат. Когато станат достатъчно силни и големи, те напускат стрехите и покрива и се отправят към близките дървета. По-смелите вече кръжат със своите родители около кулата. От нейния връх наднича медна камбана, от която стърчи черно копие с гръмоотвод, отправен направо към небето. Гледаш кулата и не вярваш на очите си. Тя се движи. Тя пътува между облаците. А в ясен ден тя е като пристанище. Парапетите й почерняват от накацалите лястовици. Изведнъж някоя се стрелне и по нея още една. Литнат високо в синевата, толкова далеч, че се превръщат в две малки точици. Те спират високо горе, задържат се, а след това устремно се спускат, чертаейки остри фигури.

Часовникът бие строго и тържествено. Звънът му отеква наоколо. И голямата стрелка е нагоре. Сочи небето. Иска да покаже къде са малките точици, които скоро ще се превърнат в бъбриви, черни джуджета, кацнали на нея. Тук започва едно друго тайнство. Наблюдаваш с трепет мига, когато стрелката ще мръдне и ще измине едва доловимо разстояние. Каква радост носи в душата това едва доловимо помръдване. Сега, когато бяга времето, когато заменяме календар след календар, и това движение е милиони и милиони пъти по-бързо, разбираме — този първи трепет е изчезнал в миналото. Падаш в клопката на един парадокс. Вече никога нямаш време да гледаш и да чакаш това странно движение на голямата стрелка.

Станах по-голям. Започнах да наблюдавам квадратната кула от различни места в квартала. Не винаги нейните големи стрелки мърдаха едновременно. Това беше нова загадка. По-късно сам ще си обясня причината. По-късно всички ще започнем да търсим причините за различното време, за разликите в мисленето и измеренията.

Моята поща стои пак там. Сега около нея има малък площад. Няма го само моят прозорец. Дядовата къща е съборена. Имам чувството, сякаш прозорецът на моето детство е пъхнат в плик и пуснат в една от зелените кутии с думите „сбогом!“.

Ноември 1984 г.

Еделвайс от Мазалат

Всеки от нас е съхранил в паметта си преживявания и събития, оставили дълбока диря в сърцето му. Те могат да изплуват и след десетилетия. В мен още са живи чувствата и възприятията от нашето изкачване на Мазалат, един от най-високите върхове в Стара планина. Това стана в средата на юни 1955 година. Ние бяхме взели своята матура след единадесети клас и предстоеше в края на седмицата да получим дипломите си. Няколко дена преди това с група мои съученици решихме да изкачим върха. Когато имах светлина в очите си, аз съм се любувал на този огромен сапфир. Още тогава съм бил запленен от неговата красота. Виждал съм го обгърнат от прозрачна синя пелена. Зад нея едва се очертаваха скали и смарагдови петна. Моята мечта беше на път да се осъществи, само че съдбата ми бе отнела шанса да го възприема с очите си. Знаех, че този път ще го виждам с душата си. Тези момчета, с които тръгнахме, вече имат внуци, а двама от тях отдавна се намират в отвъдното.

Весели, шумни, напористи, с очакване, ние потеглихме за Балкана. Ще прескоча радостта ни от пристигането на просторната планинска поляна — Узана. Дълго вървяхме по равните гори. Изскочихме на други, високи и стръмни поляни. Наричат ги Коритата. Дали името идва от огражденията на чешмата — те се пълнят от струите на кристални ледени води. Тук каракачаните докарват стадата си на водопой. Пътеката отново ни води през гори. Дърветата са стари, вековни, обрасли с мъх. Едва привечер пристигнахме в хижата. Хижарят и неговата съпруга Лидия Бринцева, която познавах от текстилния техникум, ни настаниха на най-горния ред от нарове в миришеща на одеяла и пот хижарска стая. В трапезарията похапнахме здраво от това, което си носехме. Сред гостите имаше една немска двойка, вероятно по онова време са били от ГДР. Те говореха тихо и спокойно на фона на нашия оглушителен смях и шумни закачки. Ако се подредим по темперамент, вероятно начело ще застанат Иван Калцунев и Христо Банковски. След тях ще бъда аз. Най-тих беше Петко Сираков. Той беше една година по-малък от нас и доста пълен за възрастта си. Тъй да се каже, средно положение заемаше Николай Скорчев. Трябваше да прекратим възбудата си от чистия въздух и ходенето. Май че умората надделяваше. На другия ден предвиждахме да станем много рано, за което поръчахме да бъдем събудени. Отправихме се към своя голям дървен креват и на него се подредихме като риби на тезгях.

Събудиха ни преди изгрев-слънце. В хижата оставихме раниците си, вечерта щяхме да се върнем обратно тук. Някой от нас взе част от храната. Тръгнахме с бърз ход. Предстоеше да заобиколим огромната пропаст на Габровница, която ни дели от върха. Пътят ни минаваше през Пеещите скали. И сега не знам защо ги наричат така. Вероятно те започват да свирят, когато вятърът връхлети върху тях. Слънцето озари върховете на дърветата. Не знам защо това вървене ми се стори доста дълго. Излязохме на равни планински била. Беше приятно и прохладно. Някъде встрани се чуваше звънът на хлопатарите. Пред нас се изправи върхът. Ние го доближавахме. Започнахме да се катерим по него. Наклонът не беше много стръмен. Бе обсипан с по-едри и по-малки камъни, между които от време на време се провираха скали. Зад нас остана алпийската растителност — остра и корава трева, полегнал клек покриваше билото. Чудо е, че между тях пъстрееха нежни цветчета. Стана топло, започна да припича. Вече нищо не ни скриваше от жарките лъчи на юнското слънце.

Момчетата се редуваха да ме водят. На трудните места по двама ми помагаха. Едва ли ще си спомня, но вероятно е имало и случаи да са ме изтегляли. Колкото и успешно да се провирах между камъните, често се спъвах. От тези препятствия и излишни движения започнах да се уморявам. Не е странно. След моето ослепяване аз почти се обездвижих. Не исках да се предавам. Това изпитание беше прекомерно за мен. Ние все повече и повече доближавахме прозрачното синьо небе.

Като пиша това, си спомням за моята начална учителка. В един такъв слънчев ден тя ни беше извела по пътя към Петкова нива — това е хълм, от който изгревът целува Габрово. Учили сме за хоризонта. Тя ни посочи на едно малко възвишение къде е той. Каза: „Сега тичайте и го хванете“. Хукнахме ние нагоре, но той се измести на следващата височина. „Така е — повтори тя — тая въздушна линия не може да се стигне, деца“. Вече бяхме на една ръка от хоризонта, бяхме големи и знаехме, че няма да можем да го пипнем. Човекът цял живот се стреми нагоре и като че ли никога не ще се доближи до края на голямата си цел. Тя все му бяга като хоризонта.

Ние имахме самочувствието на победители, почти тичахме и викахме от възторг. Бяхме горе. Бяхме на най-високото. Над нас небето беше синьо и ведро. Сякаш всичко беше окъпано в синева. Като загадка се виждаше хижата и поляната над нея. Над тях като самотен воин стоеше малкият Матерхорн. А в далечината се долавяха контурите на Коруджа. Под нас беше бездната на Габровница, подобна на каньон. На запад се простираше верига от върхове, виждаше се скалистият Марагидик, зад който се подаваше тъмният исполин на връх Ботев. От низините се надигаха млечни изпарения, а техните езици пълзяха към скалите. Около нас трептеше една тревожна мараня. В далечината се видя бяло облаче. На най-високата точка седнахме щастливи. Носехме купчинка дръвца. Стъкмихме огън и приготвихме чудесен обед. Храната на планината е винаги вкусна.

От стратегическата позиция, на която се намирахме, можеше най-добре да се наблюдава небосводът.

Малките бели облачета наедряха. Повея вятър. Появи се съмнение за дъжд след няколко часа. Тогава внезапно се роди едно решение. Момчетата се обърнаха към Христо и мен. Тъй като пътят нататък е дълъг и труден, на нас ни бе предложено да се върнем обратно по извървения вече маршрут. Групата трябваше да преброди масива, билото, да премине през Корудере и да се спусне право към Габровница. Предстоеше им да пресекат реката и да се изкачат по гористите хълмове на отвъдната страна, където високо беше хижата. А ние с Христо трябваше да минем по обратния път на Подковата. Групата щеше да търси еделвайс. Това беше и една от целите на нашето изкачване. Рядкото благородно цвете, символ на алпинистите, можеше да се срещне само в тези части на върха. Този изчезващ вид в Стара планина не беше позволено да се изкоренява и ние искахме да откъснем само по няколко стръка. По-късно с разочарование разбрах, че конете на Монголия го пасели около аулите. А за нас това цвете беше един блян.

Отдавна беше преломил денят. Наистина трябваше да се бърза. С препоръката ние да се движим ускорено нашите приятели побягнаха надолу. На върха бяхме с Ичо.

Около нас беше всепоглъщаща тишина. Ние също мълчахме. Стояхме смутени и малко огорчени. За това положение аз изпитвах вина. Над нас беше космосът, за него Христо Банковски беше писал разкази. Чел ми ги е вкъщи, преди да ги изпрати на Добри Жотев. Ние стояхме самотни и объркани сред тази дивна природа. За миг Христо ме напусна. След малко се върна. В този промеждутък аз се почувствах виновен. Той беше обвързан и обречен с моята зависимост. Искаше ми се да му предложа да догони групата и аз да остана тук… Разбира се, това беше немислимо. Той никога нямаше да ме изостави. Върна се и с тих и твърд глас ме попита: „Нали си смел?!“ В гласа му имаше болка и решителност. „Аз огледах местността. Готов ли си да се спуснем по отвесните скали, право надолу?“ Сигурно е замахнал с ръка, сякаш го виждах. Изведнъж ни обзе някаква магия и безрасъдност. Тръгнахме. Заслизахме бавно и предпазливо, обърнати с гръб към пропастта. Той ми посочваше всяка пролука и издатина в скалите. Наместваше ръцете и краката ми. Аз улавях кичури остра трева и се държах за тях, преди да се преместя по-долу. Предварително той ги дърпаше силно, за да бъде сигурен, че няма да се изтръгнат. Ние се спускахме метър по метър. Това ставаше някак си зигзагообразно. На една почти отвесна скала Христо предложи да се вържем взаимно с нашите колани. На няколко пъти аз се плъзгах и той ме задържаше. Случваше се и аз да му помагам.

Облаците пристигаха над нас и потъмняваха. Това ни тревожеше и ние бързахме доколкото можехме. Ръцете и краката ни се ожулваха и нараняваха. Напрежението стигаше до своя предел. Христо проверяваше и избираше най-безопасните места. Пристъпвахме ту вляво, ту вдясно. Понякога сме се връщали малко и нагоре. Нямахме представа колко време е изминало. Облаците вече ни обгръщаха, тяхната влага се просмукваше в дрехите. Спряхме да си починем. Около нас беше застрашителна тишина. Мълчахме. Изпитвахме и страх. Христо гледаше нагоре и надолу. С притаен глас сподели: „Не е възможно повече да се върнем обратно. Трябва да продължим.“ Отново заслизахме надолу, опипвайки ръб по ръб, падина по падина. Аз се залавях за тях и се закрепвах. Усещах болки в мускулите. Отмалявах. По ръцете и по коленете си напипвах петна кръв. Вероятно и Христо е бил наранен. Нямаше друг изход. Трудно ми е днес да преценя каква енергия в нас е бликала, за да се спасим. Плътното прилепване на телата ни към скалите, изтощителното захващане, бяха единствената сигурност. От време на време Христо ме окуражаваше: „Малко остана, малко…, след няколко десетки метра доближаваме спасителен наклон“. В този момент ни разтърси раздираща светкавица. По-страшна и по-зловеща никога не съм чувал. Тя сякаш се сгромоляса върху нас. Гърмът й заехтя по скалите и приличаше на безкрайна канонада.

След около два часа свличане под върха ние изпитахме радост. Христо намери няколко стръка еделвайс. На метри по-долу между камъните и лишеите той ми насочи ръката и аз опипах сам заветното цвете. Бях го виждал в значките на туристите, изсушен в техните албуми. С треперещи пръсти откъснах две цветчета и ги тикнах в пазвата. Другата ми ръка се впиваше в изпъкнал камък, а Христо със задоволство ме държеше здраво.

Разнесе се отново оглушителен трясък. И още и още… Отвсякъде се спускаше мрак. Имах чувството, че нощта бе подранила. Само огнените камшици на светкавиците осветяваха сивите скали, лишеите, мъховете, а може би и изписания върху лицата ни страх. Никога, никога през целия ми живот не съм чувал такива силни тътени. Ехото ги разнасяше по скалите и ги връщаше обратно. Гръмотевиците прииждаха като вълни. Тяхната посока не можеше да се определи. Всичко вреше около нас. И тогава доловихме нещо по-страшно… Чу се шумът на прииждащия дъжд. Скоро заплющя на едри капки и се усили. „Малко остана, малко остана…“ — ме обнадеждаваше Ичо. В този момент ние, обучавани в атеизъм, се молехме на Бог, викахме, крещяхме, за да се чуем сред грохота на светкавиците. Надеждата последна умира. Ичо повтаряше: „Малко остана, малко остана!“ В мен се загнезди съмнение колко ли остана… Около нас се стичаха струи вода. Те ни обливаха от надвесените скали. Отронваха се камъчета, започнаха да падат и по-големи. За наш ужас встрани с трополене прелетя един по-голям къс. Господи, добре че не падна върху нас! Живи сме… Малко остана, малко остана… Под краката ни започнаха да се появяват по-полегати места. Водата беше безжалостна. Превръщаше се в ручеи и водопади. Човекът е велико творение. Той е призван да издържи на всичко. Плъзгахме се, с усилия се задържахме. Кичурите трева се скубеха. Слава Богу, че под нас вече имаше тераси. „Виждам края, виждам края“. Ичо крещеше и ме прегръщаше. Стъпихме на почва, газехме трева, храстите ни бодяха. Спасителният наклон ни водеше надолу. Растителността ставаше по-гъста. Все още се провирахме между скали, които ни деряха. Това беше вече без значение. Дъждът ни промиваше раните. Идва краят, идва краят. Скоро се свлякохме в някаква падина и нагазихме в коприва, по-висока от нашия бой. Пареше лицата, краката. Боже, колко е хубаво, че има земя! Чувахме отминаващия гръм и се прегръщахме. Вече не усещахме дъжда. Бяхме щастливи и спасени. Не ми се вярваше, че бяхме вече долу, в бездната. Сякаш умората се изпари. Затичахме. Посрещна ни лай от озверени кучета. Беше ли това нова опасност?

Кучетата ни заобиколиха и ние трябваше да се отбраняваме. Какъв беше този кураж на две изтощени момчета? Христо грабна камък и двамата закрещяхме. В този миг се чуха гласове. Към нас идваха хора и викаха кучетата. Доближиха ни. Бяха каракачани. „Как попаднахте тука? Откъде дойдохте?“ Ичо посочи нагоре. Аз побързах да обясня, че не виждам. „Ами сега какво ще ви правим? Хайде с нас към колибите.“ Господи, добре че има хора на земята! Поведоха ни. Замириса на дим, предвкусвахме топлината, бяхме изгладнели. Едва сега осъзнахме, че се свечерява. Повече от пет часа сме се спускали. Спряхме пред каракачанската хижа. Дъждът само прокапваше и някъде далече, далече се чуваше тътен. И както става в приказките, отстрани някъде идваха викове. Те повече и повече се доближаваха. Невероятно! Беше групата. Ние не мислехме за огнището и топлото мляко. Изненадата беше неповторима. Срещнахме се отново! Прегръщахме се, радвахме се един на друг. Учудването беше безкрайно. Никой не можеше да повярва как сме слезли тук долу.

Дъждът спря и ние решихме да пресечем Габровница. Тя беше придошла. Гърмеше под нас. Дълбочината на каменното й корито беше повече от 10 метра. Пресичането ставаше само по два ствола, прехвърлени над коритото. Тъй като не можех да пазя равновесие, прекрачих единия ствол и седешком започнах да се придвижвам. Пред мен и зад мен имаше пазители. Преминаването на буйната кипяща река продължи доста време. Най-после скочихме на другия бряг. Затичахме. Предстоеше да изкачим стръмните хълмове, обрасли с вековни гори. Поехме пътека, която вероятно водеше към хижата. Всички бяхме уморени. Бързахме. Вече се стъмни. Гората ни посрещна хладна и влажна. От листата падаха студени капки. Почвата беше рохкава и напоена от дъжда. Върху нея се разстилаше килим от изгнили листа. Не си спомням кога сме се отклонили от пътеката. Нищо не се виждаше. Не бяхме предвидили светлина със себе си. Просто вървяхме пипнешком. Поехме по странично дере, което се стопи някъде във висините. Над него се отваряше пролука. След като повече не можехме да се ориентираме, решихме да спрем на едно по-широко място между дърветата. Тъмнината не ни позволяваше да стигнем хижата и трябваше да останем тук. Всички бяхме без храна и с мокри дрехи. Бяхме щастливи, защото изпитанията бяха останали зад нас. Другите се втурнаха да събират съчки и дървета, довлякоха и два големи пъна. Огънят лумна и се разгоря. Това беше най-красивият огън в моя живот. Лицата ни станаха бакърени и очите заискряха.

Настанихме се около пламъците. Сушахме се. Беше весело, бяхме почти голи. На пръчки закачахме ризите, панталоните и от тях се вдигаше пара. От Габрово тръгнах с чисто нови кожени сандали, а сега това никога не бих го направил. Удобството им беше в солидната гума, която вероятно ме е спасила. За жалост бяха прогизнали и деформирани. И тях сложихме до огъня.

Радостта ни не трая дълго. Отново страшен звук като вихър се появи над нас. Запръска и заплющя. Набързо събрахме каквото можахме и затичахме под короните на дърветата. Валя, валя, безмилостно валя през цялата нощ. Всичко върху нас отново бе мокро. Както се шегувахме, само пъпчетата ни бяха сухи. Огънят загасна. Всички мълчахме и кой знае какво си мислехме. За себе си ще кажа — това не беше така страшно, както горе на скалите. Треперехме от студ. През цялото време ни се привиждаха светлини, чуваше ни се звънът на спасителната камбана от хижата. На развиделяване дъждът спря, всички се скупчихме отново около пепелта на огнището. Ровихме и чудо — под дебелия пласт от пепел имаше живи въглени. Огънят отново се разгоря. Пак хвърляхме дървета и пламъците се извисяваха. Хайде сега отново да се сушим! Накрая се топлихме на жаравата. Между короните на дърветата светлината проникваше все по-ярко. Загасихме огъня и изтощени от безсъние, потеглихме нагоре. Аз поех бос, защото единият от сандалите ми беше станал жертва на пламъците. Простих се с чисто новите си сандали, смъднало ме е габровското сърце, но те бяха достоен курбан за нашия подвиг. Краката ми се подбиваха от падналите клони и стърчащи камъни. На фона на безумното слизане от Мазалат това беше детска игра. Най-после се измъкнахме от гората. Пред нас стоеше хижата. И едва тогава разбрахме, че сме лагерували на около половин час под нея. Разбира се, никой не ни беше търсил с фенери, нито пък бил камбаната. Хижарите си мислели, че сме нощували на хижа „Рай“, недалеч от връх Ботев. А всичко, което сме виждали и чували през безмилостния дъжд, е било само мираж.

Възторгът ни беше неописуем. Бяхме на топло, пиехме горещ чай, ядяхме, ядяхме всичко, каквото имаше в раниците ни. После се търкулихме на наровете и заспахме дълбоко. В просъница се чуваше как дъждът барабани по ламаринения покрив. Събуждането ни стана на другия ден в ранните часове. Не си спомням да сме вечеряли. Отнякъде ми намериха чифт изтъркани гуменки, по-малки за краката ми. Стъпвах със свити пръсти. Хижарите или някой от нас предложи да скъсим пътя до Габрово. Спуснахме се към пролома на река Росица. Там, в Лъга, имаше горска база. От нея тръгваха натоварени камиони с трупи за родния ми град. Тичали сме надолу. След ден предстоеше да ни връчват дипломите за завършеното ни образование в Априловската гимназия. Това беше извор на нови вълнения. Добрахме се до базата и се спазарихме с един шофьор. Викаха му Врачето. Той нахвърли папрат върху дърветата и ние се сгушихме в нея. Трупите бяха привързани, но на завоите от време на време се разместваха и трябваше да пазим равновесие. Имаше опасност да излетим. Всичко се размина благополучно. Поехме гладкия път от Севлиево към Габрово. Преди да влезе в града, камионът спря и шофьорът ни накара да слезем, за да не бъде проверен и глобен. Вече крачехме бодро, отивахме си вкъщи.

Иван и Петко станаха инженери. Николай — учител по практика в механотехникума. Христо Банковски се утвърди като журналист в литературната редакция на Радио София. Няколко дни преди да загине трагично, разговаряхме по телефона. Съобщи ми: „Имам да черпя. Приеха ме за член на Съюза на писателите“. Той вече беше издал четири стихосбирки. Едната от тях има наименование „Виждам планина“. Това е заглавие на стихотворение. Както му казвахме на нашите сбирки, Ичо беше най-големият поет между планинарите и най-големият планинар между поетите. В съзнанието си съм запазил една негова мисъл от стихотворение, която ще цитирам по памет: „По-трудно е, когато човекът слиза надолу, отколкото когато се качва нагоре.“ Разбирам метафората, която той е употребил. Наистина мъчително е, когато човек слиза от власт, кариера, слава, когато напуска род, семейство, приятели…

Банковски никога не си признаваше, че зрението му беше отслабнало. Понякога в тъмното почти не виждаше. Това не му попречи да преброди всички наши планини и да изкачи най-високите им върхове. Мисля, че те се преплитаха в един друг, един по-висок и необятен духовен връх. Това беше неговото вътрешно страдание и неудовлетвореност срещу примирението и несправедливостта. Христо си беше бунтар по душа.

При нашите приятелски срещи на чаша вино и без чаша вино винаги е заявявал: „Много щуротии съм правил в живота си, но най-голямата лудост беше нашето спускане от Мазалат. На няколко пъти можеше да паднеш и аз бях решил да се хвърля след тебе в бездната“.

Христо Банковски се хвърли поради отслабналото си зрение от осмия етаж през отворен прозорец, объркал посоката в тъмнината. Това се случи в Дома на учените на Златни пясъци през май 1976 г. Нямаше още 39 години. Винаги ми е казвал, че поетите умират до тази възраст. В този ден е ръководил семинар на поети от източноевропейски страни. Христо е полетял като птица в нощта, полетял е към своята далечна планета от вселената, към онези светове, които го привличаха през целия му живот. Вярвам, че сега ми се смее, когато пиша за нашия еделвайс от Мазалат.

На осми август, рождения му ден, посетих гроба му. Щеше да навърши 65 години. На мястото на паметника стоеше къс гранитна скала. Вместо кръст на нея беше издялан красив еделвайс.

Отново на училище

Когато угасна светлината в очите ми на 12 септември 1952 година, при мен всичко се обърка. Мечтаех да уча в чужбина химия. Оставаше ми само да завърша последния курс и да защитя диплома в текстилния техникум в Габрово. В първите дни след мозъчната операция все още сънувах, че проглеждам. Лекарите поддържаха надеждата в мен. Трудно ставах от болничното легло. Но трябваше нещо да се прави през това време. В духа на габровската предприемчивост помолих баща ми да отиде при слепите и да ми донесе книги. Исках да запълня времето си, докато уж се възвърне зрението ми. Той милият отишъл при тогавашния председател Стефан Ненков на пл. „Славейков“ 1. Приел го с думите: „По-добре направете всичко възможно да му се помогне на момчето. Ако остане така, то само̀ ще ни потърси.“ Минаха месеци, преминах през нервна и очна клиника. На 1 февруари 1953 година с нощния влак пътувахме с татко за Габрово. В болницата посрещнах новата година потиснат и обезверен за бъдещето. Благодарен съм на известния природолечител Петър Димков. Неговите процедури излекуваха главоболието, с което напуснах Александровската болница. Един от възрастните асистенти на проф. Пашев и самият Димков ми казаха, че ако някой ден мога да виждам, то ще бъдат само очертания. Но и това не дойде. Все пак съм благодарен, че започнах да разграничавам ден от нощ и да усещам, когато се пали лампа. Гледал съм в упор най-яркото светило. Вече не ме беше страх, че мога да увредя очите си. Наблюдавал съм слънчево затъмнение с опушено стъкло, когато виждах, а неговата ярка светлина този път само пареше лицето ми. Най-страшно е времето на отрезвяването. Преходът от светлината към свят без образи е невероятен скок в бездната. Трагизмът е неописуем. Слушам през прозореца моите съученици, които минават към Априловската гимназия. Техният смях кънтеше в душата ми. Искаше ми се да скоча и да тръгна както някога по улиците. В мен напираше друго чувство. Зрееше мъжът. Това още повече ме измъчваше, защото бях изолиран. В нашия дом идваха момичета и момчета, с които съм дружал. Към две от тях съм изпитвал юношески платонически чувства. Дори съм си водил дневник, когато виждах.

Срещите минаха и отшумяха, почти всички заминаха да учат във висши учебни заведения. Останах сам. Въртях се като разярено животно в клетката си. Трябваше да се предприеме нещо отново. При мен идваше един от моите приятели Любомир Дойчев. С него се познаваме от 5-годишна възраст. Лелите ни са седели на един чин. Той започна да ми чете новелите на Стефан Цвайг и разкази от други автори. По онова време приятелят на моя брат Стефан Брусев се беше развел. Пристигна от Варна. Там е бил капитан на малък кораб. Двамата събрахме мъката си ведно. Беше ни по-леко, когато я разделяхме. Щом беше свободен от смяна в машинния завод, ми четеше „Война и мир“. Това не беше обикновено четене. Ние се спирахме на отделни мисли. Спомням си една от тях. Изрича я Кутузов: „Всичко идва навреме за онзи, който умее да чака.“ И двамата трябваше да проявим търпение. За съжаление той е вече покойник. Ожени се втори път и има син. Баща му беше един от най-известните социалисти в града, приятел на Благоев и Георги Кирков. Беше излязъл от плевенския затвор на 8 септември 1944 г. С неговата съпруга го посрещнахме на гарата заедно с цялата група пристигащи затворници, но това е друга тема. Любомир Дойчев също е покойник, беше преподавател по руски език в Търновския и Габровския университет. Скланям глава пред тяхната памет. Мисля, че в оня начален период на новия ми живот те са ми помогнали да разсея част от мъката.

В душата ми настъпваше ново просветление. Поисках удостоверение от техникума, че съм завършил средно образование. С моя брат Петър дойдохме в София. Той занесе този документ в Министерството на просветата. Обяснили му, че не може с него да се кандидатства в Софийския университет, защото образованието ми не е хуманитарно. Такива са били правилата по онова време. Днес от всяко средно училище човек може да кандидатства, където иска. При това идване в София брат ми ме доведе в читалището на слепите. Тогава се запознах с библиотекарката Елена Живкова, с Валя Минчева и Стефка Бакърджиева. За тях и за мен всичко беше любопитно, но това не беше първата ми среща със слепи хора. Аз съм познавал някои от тях още когато виждах. Под ръка водеха чичо Коста Йотевски. Живееше срещу гимназията със съпругата си Евда. Тя е сестра на художника Лазар Донков — създателя на Етнографския музей в Етъра. На чичо Коста Йотевски дължа много. Той ми показа брайловата азбука. Аз съм я виждал на гърба на календарчета, които се разпространяваха, когато учех. Запомних я бързо. Той ми даде плоча, шило и листове. Аз пишех букви, думи, изречения. Не можех да ги прочета. Вече разбирах колко е бил прав Стефан Ненков. Когато председателят на организацията на слепите Иванчо Стефанов беше дошъл да ме покани за член през лятото на 1953 година, ми донесе един брой от списание „Животът на слепите“. Каза ми: „Ти си учен и сега ще можеш да четеш.“ Вероятно той е говорил с моите родители. Такова посещение съвсем не ми беше по сърце. Смятах го за пристигане на погребално бюро. Тази нощ също не можах да спя. Значи вече ме приобщават, значи аз съм вече един от тях. Разлиствах списанието, но нищо не разбирах от него. Всичко се преливаше в една грапавина. Плаках. Колко нощи дотогава не бях спал. Колко нощи тихо в себе си съм ридал. Не исках да го покажа на родителите си. Чичо Косьо Йотевски ми свиреше с акордеон. Искаше да ме насърчи и аз да почна да свиря. Имахме интересни разговори с него. Той беше съвипускник с Кимон Георгиев и Дамян Велчев. Учил е в Русия, във военно училище. Бил известно време военен. Даваше съвети на Лазар Донков как да оформя комплекса на Етъра. Той беше преживял много, ослепял е в късна възраст. Понякога сме били заедно, когато художникът му носеше макети. Дори аз съм опипвал някои от тях. Мисля, че те сега са в Габровския музей.

Един ден отидох с моята леля при директора на Априловската гимназия Цвятко Ковачев. Беше завършил философия. Припомням си физиономията му. Наподобяваше образите на френските просветители. Към това ще добавя неговата манта и сандалите, които обуваше на бос крак. Защо пък съм запомнил тази подробност?! Нещо я е накарало да изплува в зрителната ми памет. Срещата ни стана в градината на гимназията близо до гроба на Априлов. Обясних му с каква молба пристигам. Трябваше да уча и да завърша Априловската гимназия, за да ме приемат в университета. „Да, но вие си имате училище във Варна. Насочи се там“ — ми отговори той. Не знаеше, че там се учи до завършване на основно образование. „Можете да опитате като частен ученик тогава, но ако разреши министерството“.

С тази задача се залови моята съученичка от техникума Веска Досева-Цанкова. Жизнерадостна и винаги усмихната, тя успяла да убеди чиновниците в министерството да получа разрешение. По това време тя беше студентка в София. Обадиха ми се от гимназията, че мога да се явя като частен ученик. Съобщението се превърна в голямо събитие за мен. Ще уча отново! Ще уча отново! В нашия дом вестта беше приета с радост. Големия кръст за моята подготовка пое леля ми Милка. Тя беше учила четири семестъра философия и педагогика. Четеше ми всеки ден. Това ставаше, докато гледаше своя болен син. Понякога е слагала учебниците върху една рамка над печката. С едната ръка ги прелистваше, а с другата бъркаше гозбата, да не загори. Ще си кажете, излишни подробности. Но с нищо не бих могъл по-добре да изразя нейното невероятно, огромно сърце. Тя даде всичко от себе си. Четяха ми и моя баща, брат ми и други. Татко се връщаше от работа, слагаше очилата и вечерите трябваше да посвети на мен. Сега разбирам неговата саможертва. От умора дори заспиваше понякога над разтворения учебник. Милата леля и моя татко! Те са прегърнали лудата ми идея да уча. Вярвали са във възможностите ми. Така на две сесии през юни и септември 1954 година аз положих 32, а може би и 34 изпита, за да премина от осми до десети гимназиален клас. Бяха ми признали в министерството оценките по химия, части от алгебра и геометрия, физика, история. С изключение на рисуването, което нямаше как да го правя, предметите, които взех, бяха от пеене до психология. Последната дисциплина ми донесе огорчение. Получих добър. Тогава беше петобалната система по руски образец. Предстоеше ми последният етап — да завърша и единайсти клас. Докато още се движех в гимназията и срещах десетките млади момчета и момичета по време на моите изпити, аз твърдо знаех, че последния клас ще завърша с тях. Отново помолих директора да ми разреши това. „Да, но не е удобно да бъдеш между виждащите ученици. Ти ще им влияеш, ще ги смущаваш, пък и ти самият ще страдаш.“ Моят отличен успех на положените изпити ми даваше кураж да не се откажа от желанието си. Накрая директорът склони, но ако разреши министерството. Веска Цанкова отново ми помогна, за което й оставам безкрайно признателен. По това време се появи един нов приятел в моя живот — Петър Цокев. Той беше ученик в десети клас, един измежду отличниците на гимназията. Мисля, че Любчо Дойчев го доведе при мен. Той ми четеше учебници по литература и заедно разсъждавахме. Днес е признат журналист и се радва на високо уважение от културната общественост в родния ни град.

На 1 септември започна учебната година. Моето разрешение все още не идваше. Чаках го ден след ден, докато в началото на октомври се обадиха от гимназията, че е пристигнало от министерството.

Много са вълнуващите дни в моя живот. Всеки един човек има подобна броеница. Купиха ми черно сако и панталон, нова риза и обувки. Предстоеше ми на следващия ден да отида в моя клас. Леля ме заведе. Най-напред се срещнахме с директора. Този път ме поздрави мило. Заедно с него влязохме по време на часа. Всички станаха. Не съм сигурен, но мисля, че беше в час по математика. Математичката беше нашата класна — госпожа Вела Кокошарска. Директорът се обърна към учениците с много благи думи: „Имате един нов съученик, знаете, че той не вижда напълно и се надявам, че всички ще му помагате.“ Главата ми шумеше. Гласът му ехтеше от всички страни. В класната стая беше тихо. Толкова тихо, че не можех да се ориентирам дали съм вътре в нея. Предполагам, че предния ден или сутринта класната ги е предупредила за моето идване. Настаниха ме на първия чин. Директорът излезе с леля ми. Някого изпитваха. След малко би звънецът. Настана шум. Запознах се с моя съученик на чина Иван Калцунев. Заобиколиха ме още ученици. Бях щастлив, много щастлив. Подаваха ми ръце и се представяха. Не можех веднага да запомня имената и гласовете им. Сред първите бяха Кольо Лефтеров, Христо Попов, Христо Банковски. През следващите дни нашата връзка се задълбочаваше. Те ме водеха след училище и започнаха да ме вземат сутрин. Къщата ни беше близо до гимназията, срещу старата поща. На това място сега е площадът. Мисля, за кой ли път, че в живота няма случайности. Христо Банковски имаше феноменална памет. Недовиждаше. Това беше някакво невидимо основание за близост. По-скоро общата душевност с тези млади, красиви момчета правеше нашата спойка. Кольо и Христо бяха големи математици. Спомням си как заедно махахме покривката на голямата ни маса и от всички възможни копчета вкъщи редяхме комбинации, вариации, пермутации. Татко ми донесе кабарчета. Приятелите ми изрязваха ленти и окръжности от картони. На чамовата дъска, която се вадеше от един стар бюфет, забождаха фигурите. Аз бях учил тригонометрия и стереометрия, не ми беше трудно да въртя различните фигури и да образувам обемните тела. Както на приравнителните изпити, решавах наум задачите, с въображението си чертаех различните геометрични тела. Изчислявах обеми и решавах нощем в леглото си геометричните задачи. По това време се опитвах да пиша вече на брайловата си плоча. Едва четях. Бях го постигнал преди година. Един летен ден от инат седнах на затворената шевна машина на мама и в продължение на повече от 4 часа четох една-единствена брайлова страница. Тя беше от списанието. Мисля, че ставаше дума за откъс от речта на Вълко Червенков пред шестия партиен конгрес. Четенето ми ставаше с показалеца, буква по буква. Опипвах всяка точка. После събирах буквичките в думата. Всичко ми приличаше на ребус. Аз схващах думата, но докато фигурално не я възприема с пръстите си, не се примирявах. Преминавах през празното поле и продължавах. Когато свърших, бях потънал в пот. Страницата беше размазана. Един добър брайлист би я прочел за една минута. В гимназията на моята плоча се опитвах да пиша през ред и по-разредено. Слагах по някоя дума, колкото да ми напомня, да ме подсеща за даден текст.

Вече стоях на втория чин с Николай Скорчев. Даже понякога взаимно си помагахме по време на класните. Всъщност аз не правех класни в гимназията. Бяха ме освободили, но върху темата ме изпитваха отделно. Никога няма да забравя възторга на моята учителка по литература Надежда Пазвантова. Имал съм шанса да ми преподава в техникума в единайсти клас. Винаги ми е приличала на Мариана от френски плакат. Бях с чувството, че тя гледа на мен като на някакъв свой син. Имахме взаимни симпатии още в текстилното училище. В гимназията никога не ме е изпитвала на дъската. Само ме караше да отговарям на въпроси или да допълвам отговорите на мои съученици. Имах много мил контакт с всички преподаватели. Покланям се пред тяхното търпение и човешко отношение. Учителката по физика ме вдигаше от място. Класната ме поемаше или моите съученици ме довеждаха до дъската. Това ставаше, когато трябваше да се довърши някоя задача или да се поправи сгрешената. Аз диктувах, а ученикът пишеше на дъската. Учителят по геометрия имаше навика да потупва някоя по-луда глава. Само моята не беше докосвана. Няма да забравя един срам в час по немски език. Това беше моят език от техникума и вероятно за това съм попаднал в този клас. Събираха ни заедно с девически „А“, по половина от двете паралелки, а другите две половини изучаваха френски език. Учителката по немски език Иванка Цонева изпитваше някого. Той не успя да отговори на въпроса й. „Ей сега — каза новият ви съученик ще каже.“ Аз толкова много се смутих, че потънах от срам. За първи път бях сред девическия клас. Просто не можах да кажа на немски инперфектната форма на глагола „съм“. В следващите часове се поокопитих, разбира се, и сега, когато чета моите списания на немски, съжалявам, че не мога да проведа макар и елементарен разговор с моята учителка, за да се убеди, че ми е дала добра основа.

Твърдя, че най-добрата терапия на тоя свят е общуването с хората. Атмосферата в класа и училището присадиха нови криле на моята амбиция. Вече се чувствах по-уверен и подготвен за едно кандидатстване в университета. Вълнуващи бяха красивите мигове на празници, участията ми на различни сбирки, манифестации, в редовете на съучениците ми. И днес съм благодарен на онова незабравимо време и на моите съученици, когато човещината и идеализмът ни свързваха искрено. С мнозина от тях и днес съм приятел. Кольо Лефтеров и Христо Попов станаха професори; Недьо Големанов — ръководител на голяма стопанска структура. И още много измежду тях, с които и до днес се срещаме. Христо Банковски, с който бяхме големи приятели, отлетя към своята звезда. Няма да забравя и помощта на Надежда Койчева, която ми четеше и заедно си поправяхме четворките по психология. Веска Дончева ми четеше по руски.

Дойде 24 май, вече бяхме абитуриенти. Държахме изпити в стила на руската матура по повечето предмети. В началото на юни получихме своите дипломи в кино „Майчина грижа“. Беше незабравим миг. Заедно с първенците ме изведоха и мен и директорът ми връчи дипломата. Ако не се лъжа, в салона много ръкопляскаха и станаха на крака.

Моето записване в Софийския университет

Предстоеше ми да кандидатствам. Това отдавна го бях решил. Леля купи формулярите и един ден седнахме да ги попълваме. Записах първа специалност философия, втора — история. „Отдавна знам, че това ти е желанието — започна спокойно тя, — но хайде да помислим, какво приложение ще имаш? Едва ли ще се намерят свободни места за учители по философия и психология. Не е ли по-разумно да запишеш нещо, където практически би могъл да работиш?“ Започна да ми изброява професии, възможни за мен. От нескончаемите македонски дела, които се водеха между дядо ми и неговия брат, познавах адвокати. Тогава изведнъж казах: „Добре, скъсай го този екземпляр и пиши първа специалност право.“

Върху дебелите корици на един стар тефтер от фурната на дядо ми Христо Попов изряза успоредни полета. Между кориците слагах листа и започвах да се упражнявам. По онова време ръката ми все още беше сигурна. Моят почерк се четеше в миналото, дори беше красив. Този път обаче понякога сливах думи или букви. Перото ми заораваше. Тогава ръката ми трепереше. Ядосвах се. Рискът беше изключителен. По онова време нямаше химикалки. Трябваше да поискам с молив да напиша темата си. Към това ме подтикваха и капките мастило. И през ум не ми е минавало, че мога да се явя на устен изпит. Това го бях постигнал по-късно за моите съсъдбеници. В днешно време с помощта на компютър един добре подготвен сляп може успешно да напише своята тема. Това би повдигнало критерия и възможността за влизане на хорта с дарби и по-добра подготовка. Толкова съм бил заслепен в своята увереност, че бях си подготвил мастилницата, няколко перодръжки, кутия с подострени моливи. Спомням си, че често им чупех върховете от вълнение. Не знам как са гледали на мен моите близки и съученици — „квесторите“, когато съм им показвал упражненията и написаното. Все ме утешаваха, че може да се чете. Важното е да бъда спокоен и да не бързам. Тогава дойде най-голямата изненада. В навечерието преди отпътуването ми за София на външната врата е позвънил байчото от гимназията. Донесъл някаква голяма диплома. Това беше чудо. Не можех да повярвам. Ръководството на гимназията е направило предложение за мен и още пет мои съученици да получим медали от Министерството на образованието. Боже! Има и справедливост на този свят. Това беше невероятно облекчение за мен. Значи постъпвах без изпит. На другия ден все пак тръгнах с моите такъми. Де да знам, може да са много медалистите, може да има някаква квота. Изпитът трябваше да се състои след два дена.

Когато представихме дипломата в юридическия факултет, ми казаха, че това е достатъчно и ще бъда приет без изпит. И наистина, аз бях втори в списъка на приетите. Пред мен беше Димитър Димитров. Куриозът е, че и двамата бяхме инвалиди, и двамата бяхме медалистите. Той трудно се движеше със своя бастун. Още един път се убеждавам, че в този живот няма случайности. Неговият баща беше ослепял софийски адвокат. Разбира се, станахме добри и близки колеги. Когато четяхме списъка на приетите, бях на седмото небе. Мечтата ми беше осъществена. Имаше друг парадокс. Бяха приети само 29 души през учебната 1955–56 година. В четвърти курс нараснахме на 70. Това беше най-малкият курс в историята на юридическия факултет. След войната са приемали по 2000, по 3000 студенти. Те са слушали лекциите в киносалони. Радостта ми скоро помръкна. При прегледа в университетската поликлиника в документите бе вписан моят физически недъг. Съгласно правилата аз нямах право да следвам. Натъкнах се на нова бариера. От правния факултет ми обясниха, че трябва да подам молба пред министерството, за да получа разрешение. То се намираше в бившия партиен дом. С баща ми се изкачихме по външните стълби и ни отпратиха при заместник-началника на управлението за висше образование. Това беше доцент Беловеждов. Изслуша ни, прие молбата и каза да изчакаме. От мен поискаха гаранция, че ще постъпя на работа. Това беше според изискванията на плановата икономика за завършилите висше образование. Доколкото разбирам, такъв документ съм представил само аз. Вероятно причината е била моето състояние. Чест прави на тогавашния председател на Съюза на слепите Димитър Домусчиев, който без да се замисли ми даде писмо, с което увери Министерство на образованието, че след завършването ми ще постъпя на работа в нашата система. Благодарен съм му за този жест. Макар че по-късно това писмо никъде не се намери в съюзната канцелария и трябваше да направя копие от него в ректората. На това място споменавам времето след приключването на моя стаж в Софийски градски съд през 1961 г.

Чакахме разрешението близо седмица. През това време няколко пъти баща ми е ходил да проверява. Милият той! Неговата отпуска е била винаги прахосвана по грижите за мен. Но и колегите му във фабриката са проявявали разбиране. Все още нямаше резултат. На другия ден беше първи септември. Откриваше се учебната година в Софийския университет. Повече от 2 часа стояхме пред кабинета на заместник-началника. Най-накрая той се появи и носеше разрешението с подписа на неговия шеф. Изпитахме огромно облекчение. Тръгнахме тримата заедно надолу. Преди да се разделим с него на стълбите пред министерството, той се обърна към мен с думите „След пет години ще дойдеш при мен с бастунчето си за работа“. Изтощен ли съм бил, изпаднал в еуфория, аз нахално му отвърнах: „Я камилата, я камиларя.“ Такава дързост не бих си позволил сега, но пак ще кажа, че няма случайности в живота. По-късно той стана професор и ректор на института за чуждестранни студенти. Там моята съпруга беше преподавател. Дотогава на няколко пъти сме се чували, но няма да забравя на едно тържество на института колко весело сме се смели на моите думи.

Грабнахме скъпоценния документ и хукнахме към университета. Уловихме трамвая, тогава едва ли е имало таксита. Пристигнахме в последните минути в канцеларията на правния факултет. Подадохме си документа с изражения на победители и нескривана радост. Служителката с усмивка отговори: „Вие вече сте записани за студент, документът е без значение. Днес факултетният съвет реши да Ви приеме без всякакви други формалности.“ В тоя момент един познат глас се обърна към нас: „О, това ли е момчето, за което е станало дума днес във факултетния съвет?“; беше самият Константин Кисимов, големият артист. Бях го слушал много пъти по радиото. Прегърна ме. Каква е тая съдба! Нанесе ми толкова беди и същевременно ми подава ръка. Даде ми възможност да се докосна до необикновени умове и големи сърца. Аз станах близък на семейството на артиста. Неговият син през втората година ме водеше от моята квартира на „Дондуков“ 61 до университета. Често закъснявахме. Тичахме. За да си вдигна крака на тротоара, казваше: „монте“, когато слизахме: „дезанде“. Ползваше френски език, стана дипломат и посланик в Норвегия. И днес сме приятели с него.

Първи септември 1956 година. Зала 272. Стоях на една банка с другите студенти. Сбъдна ми се мечтата. Всичко ми изглеждаше като вълшебна приказка и свещенодействие. В душата ми нахлуваха сили, надежди. Те отместваха тревогите за неясното бъдеще. До мен беше моят колега Тодор Русев. Нему съм безкрайно благодарен. Живеехме заедно в една квартира на ул. „Джовани Горини“ 20. Четеше ми. Водеше ме. Това не всеки би направил. Съзнавам каква огромна отговорност е поел. Неговият хуманен и морален ангажимент няма измерения. В квартирата при мен идваха много мои колеги, които ме водеха и ми четяха. Аз не можех самостоятелно нито една крачка да направя. Грижите на Тошко поставиха началото на моя път по-нататък. През октомври 2005 година го посетих в дома му. От десетилетия живее във Варна. Приключил беше преди няколко години кариерата си на преподавател в МВР. Посрещнаха ме сърдечно с Атанаска — неговата мила съпруга.

Никога няма да залича от сърцето си бай Ангел Бързев. Така му казвахме, защото беше с около 30 години по-възрастен от нас. Бил е учител в гимназия, кмет в Драма и Неврокоп. Беше напуснал със семейството си пиринския край по политически причини. Пееше в хора на храм-паметника „Св. Александър Невски“. В продължение на две години и половина аз му давах цялата си стипендия. Това му беше и един от източниците за издръжка. Четеше учебници и лекции на магнетофона. Както към него, така и към десетки мои близки, приятели, колеги, съученици, дори съкварталци, ще остана признателен до сетния си дъх. В центъра на тази необозрима верига от добри сърца и топло подадени ръце е момичето на моя блян, майката на нашите две деца. Съдбата ми отне очите. Замени ги със светлината на нейното най-възвишено и благородно сърце в моя живот. Бог я превърна в моя ангел и благослови нашата обич.

Удавникът

Преди 50 години, на 2 август 1956 година се запознах с Венци Свещарова. Беше дошла в студентския лагер на спирка „Почивка“, Варна. Гостуваше на Сабина — нейна приятелка от ученическите й години в Плевен. И сега продължаваме тази дружба. Тя живее през един блок от нас. Със своя съпруг Любомир Пръвчев станаха нашите най-близки приятели. Наистина няма случайности. Двете бяха седнали на скалистия висок бряг, от който се разкрива гледка към малкия залив и морето. Изведоха ме от нашата барака, все още възбуден и смутен. Сутринта преживях едно от най-незабравимите вълнения в моя живот.

Бяха изминали дванайсет дена от пребиваването ми тук. Почивахме заедно с моя състудент Николай Братанов. Не съм го срещал повече от 40 години. Живее и работи във Франция. Родителите му ни бяха съкварталци. Играеше във футболния тим „Академик“. От университета ни дадоха карти за лятната почивка. Той беше непрекъснато с мен. Имаше две групи свои познати в международния студентски лагер. Ние се събирахме с едните и другите. Те ме поемаха, водеха до плажа и връщаха. Често обядвахме и вечеряхме заедно. Плувахме заедно. Бях спечелил доверието на спасителя Любо. Той беше също студент. Водеха ме до ръба на мостика. От него скачах и често плувах сам. Отдалечавах се до предел, от който слушах в далечината смеха и свирките на брега. Те ме ориентираха и аз доплувах обратно. Чувствах се самостоятелен и независим. Всички знаеха, че плувам добре.

На 2 август, а това беше и рожденият ден на татко, морето беше прекрасно, топло и спокойно. Около 9 часа пак скочих от мостика. Постепенно заплувах навътре. Около мен се къпеха десетки студенти. Сред тях бяха и доста чужденци. Душата ми преливаше от радост. Слънцето ме огряваше и аз се радвах на златните му утринни лъчи. Гмурках се. Въртях се. Започна да ме доближава някаква лодка. Преди това бяха минали още една или две моторници. За да не ме блъсне, започнах да плувам в обратната посока. Нейните отметнати вълни ме докосваха. Взаимно се отдалечавахме. Тя отмина и аз спрях да плувам. Ослушах се. Никакви звуци не долитаха от брега. Започнах да плувам. Движех се ту вляво, ту вдясно. Вероятно съм правел кръгове. Отново нищо не чувах. Встрани пак минаваха моторниците. Не знам дали отиваха или се връщаха от лагера. Усещах, че времето минава. Гледах към слънцето. Беше се издигнало на хоризонта. То трябваше да ме насочи към брега. По едно време дочух плисък на вълни. Мислех си — там е брегът. Заплувах към него. На това място е имало скали и вълните се разбивали в тях. Доближих ги. Спуснах си краката, за да стъпя на дъното. Те потънаха в плътни, лигави растения. Отдръпнах се рязко. Реших да избера друго място за акостиране. Плувах. Изведнъж почувствах остра болка в крака ми. Беше се схванал. Разтривах го. Продължих да търся брега. Вече не чувах плисъка на вълните. Разбирах, че доста време е минало. Слънцето достигна зенита си. Казвах си — те ще ме потърсят. Усещах тръпки от прохладата. Водата беше топла, но дългото стоене в нея ме охлаждаше. Пак минаваха моторници. Само че бяха доста далече от мен. Бях решил да викам и махам. Движех се в предполагаемата посока. Вече съжалявах за скалистия бряг и страшните водорасли. Да бях излязъл там. Чувах само чайките и далечния шум на отминаващите лодки. Щом превали слънцето, ще се ориентирам точно. След мозъчната ми операция загубих слуха на дясното си ухо. Ехото винаги ме е обърквало. Не бях в състояние да определя пътя на моторниците. Бях принуден непрекъснато да плувам, за да не замръзна. Учудвах се, защо не ме търсят. Съзнавах, че доста дълго време съм във водата. Непрекъснато се обръщах към небесното светило. Започнах да се безпокоя. Защо не идват? Не би могло вече да не са излезли със спасителната лодка.

Вероятно съм плувал в кръг. Изглежда съм се придвижил отново към сушата. Много далеч долових минаващите автобуси. Слава Богу! Отправих се натам. Гребях предимно с ръцете. Мускулите на краката ме боляха. Изведнъж чух движение на плавателен съд. Не много далеч от мен започнаха да ме викат някакви хора. Доближи ме голяма лодка. „Хей момче, да не ти е лошо?“ — някой отгоре ме питаше. „Сигурно му има нещо“ — обадиха се от другата страна, по посока на брега. „Гледаме го от час и половина да се върти в морето. Тъкмо щяхме да се придвижим, за да разберем какво става.“ — това са били думите на двама рибари, които зареждали мрежи. „Ама и ние го гледахме от кораба и затова дойдохме да го извадим“ — обясняваха отгоре. „Какво ти е?“ — питаха ме едновременно няколко души от голямата дървена лодка. Обясних, че напълно не виждам. Изгубил съм се от международния студентски лагер. Отгоре се спусна младеж. Пое ме и ме насочи към вдлъбнати стъпала. Хванах се за тях, но не можех да се надигна. Бях се изтощил. Във водата слезе още някой. Започнаха да ме надигат. Хванах се по-здраво и стъпих на първата стъпенка. Отгоре ме поеха. Изтеглиха ме. Търколих се на палубата. Треперех. „Днес е Илинден. Морето взема жертви!“ — възкликнаха няколко души. „Ще пишем във вестника как сме го спасили.“ Намирах се на рибарската гемия „Свети Петър“. Тръгнала е на весла за поправка. Моторът й бил повреден. „Ще го предадем на офицерския плаж. Оттам ще го върнат в лагера“ — разсъждаваха моите спасители. Те се развеселиха и сърдечно се смееха. По-късно научих, че това са били липованци. Техните прадеди — руски рибари — са дошли преди столетия в този край. Гемията се клатеше. Движението й беше бавно. Няколко души гребяха от двете й страни. Вероятно са имали дълги весла. Парапетите бяха високи и от плътно дърво. Седях ниско. Тялото ми беше премръзнало. Жаркото слънце ме топлеше. Най-после гемията заседна на бряг. Капитанът й слезе с мен и ме предаде на спасителите. Обясняваше весело как са ме намерили. Качиха ме на една моторница. Запознах се с момче, малко по-голямо от мен. Имаше чуждестранно име. Не го помня. Коренът му бил от Унгария. Работел като спасител. Заедно с мен той взе на моторницата две момичета. Тогава разбрах, че е минало 14 часа. Означаваше, че съм бил около пет часа в морето.

Моторът забръмча. Водата зашумя около нас. Движехме се бързо. Обясниха ми, че пътуваме на север към лагера. Едва сега осъзнах какво е станало. Какво ли правят там? Сигурно ме търсят. И така е било. Едва към 13:30 часа видели, че ме няма. Едната група студенти са смятали, че съм с другата. С ужас са разбрали, че не съм в лагера. Вдигнали тревога. Разпределили се. Едни са ме търсили по бреговете, други са тръгнали с лодка и водни колела. Никъде не ме открили. На няколко пъти се разминавали с гемията. Аз съм бил вече в нея. След 15 часа тревогата достигнала своя връх. Възникнало най-страшното предположение…

В този момент лодката доближаваше нашето малко заливче. Бях помолил компанията, която ме придружаваше, да обяснят, че са ми приятели. Завели са ме до Варна… А аз трябваше да се извиня за това, че не съм предупредил. Какви ли не тревожни мисли ми минаваха през главата. Може би още същата вечер ще ме натоварят за Габрово. Щях да се простя с морето. Виждал го бях само на филми и картини. Когато за първи път чух рева му тук от мостика, сълзи капеха от очите ми. Почувствах стихията му. Беше развълнувано. На другия ден се укроти. Моторницата намали своя ход. Плъзгахме се към брега. „Спасе, днес косата ми побеля от тебе!“ — крещеше яростно Любо. Няколко души му изшъткаха… „Любо, прости ми. Виновен съм…“ — объркано и смутено замънках. Няколко души ме прегърнаха и започнаха да ме успокояват. Кашата, която забърках, ми отне ума и дума. Водеха ме по стълбите нагоре. Правех всичко машинално. Накрая се опомних — бяха ме завели в столовата. Затича се една от леличките и ме прегърна. „Всички знаехме вече, че си се удавил!“ Наизскочиха и други от кухнята. Още когато се изкачвах, усещах, че ме прекарват между пътека от хора. Целият лагер е бил излязъл навън, за да види какво става. Леличките започнаха да пренасят чинии с пълнени чушки. Изведнъж се почувствах толкова гладен, че забравих гузността си. Ядох, ядох. Не знам колко порции са били. Лелките ми се радваха и ме насърчаваха. В този момент дойде и седна до мен Пино. Така наричахме Николай. Сложи ръката си върху моята. Мълчеше. Какво ли е преживял? Дали не е съжалявал за поетата отговорност…

Тръгнахме към бараката. В нея наровете бяха на два етажа. Трудно ми е да си спомня колко момчета сме се побирали в нея. Настана голяма аларма. Със закачки и смях започнаха да ме разпитват. Каква ли версия съм обяснявал… Вероятно съм казал истината за моето загубване. Нито те, нито аз можехме да заспим. Денят бе превалил. Макар често да се бях топил във водата, усещах изгаряне около врата. Раменете ми пареха. Добре бях прегорял на слънцето. Помолих да ме изведат. Следобед край високия бряг винаги имаше свеж вятър. Сложиха ме до Сабина и нейната приятелка. Моята история вече е била разказана. Гласът на Венци буквално ме галеше. Тя говореше сладко и мило. Някакво чувство ме измъкна от кошмара. Преодолях срама си, вината си. Изпитах вътрешна сила, сякаш най-после съм преодолял нещо много страшно. Дори се понапъчих. В мен запълзя скрита удовлетвореност. Не, не приличаше на гордост. Осъзнатата ми вина все още ме държеше в прегръдките си. Очаквах наказанието си. Разбира се, такова нямаше…

През студентските ми години винаги със смях се връщахме към моето удавничество. Ама то наистина е било такова. Влюбих се във Венци. Отвори се нова страница в моя живот. По-точно, 2 август 1956 година преобрази моя живот.

Август 2006 г.

Белият Дунав беше мътен

Какво ме върна назад цели 44 години към едно събитие, което е все още живо в мен. Дали високата вода на Дунава по време на пролетните дъждове и топенето на ледовете или споменът за човека, който на 16 септември тази година щеше да бъде на 70 години.

В основното ни училище правехме карта на България. Тя се градеше от пластелин с различни цветове. Върху дъската най-напред начертахме контурите. От синия пластелин източихме дългата нишка на великата река. Тръгваше от Тимок, спускаше се на юг, правеше завой и оттам потегляше на изток. В колко песни, в колко стихотворения е възпят тихият бял Дунав. Безсмъртният марш винаги звучи на празници. С очите си бях виждал реката само на картички и филми. Мечтал съм да греба по нея с лодка и да се радвам на зелените брегове. Това стана много по-късно.

Съюзът на слепите организираше походи. За тях участниците все още говорят с умиление. Вече не се правят такива гребания за младите хора.

Съдбата ми се усмихна през юли 1962 година. Бяхме се сприятелили с Георги Бодаков. С него и още трима души от физкултурно дружество „Септември“ се отправихме за Видин. В групата имаше дама, завършила ВИФ, плановик от някакво предприятие и техник в една кооперация.

За Георги бих искал да кажа, че спортът го увличаше. Имаше увредено зрение, но то не му пречеше да се ориентира добре. Природно интелигентен, с блага усмивка, винаги прегръщаше някаква нова идея. Запознахме се в предприятие „Успех“. По това време бях юрисконсулт там и председател на физкултурния съвет. Отговарях за спорта в районната организация на слепите. Истинският двигател, който проявяваше инициативи, беше Георги. На него му давахме някакъв хонорар, за да движи задачите. Има една интересна история, която ми е разказал.

Бил кошничар в софийското предприятие. Един ден след банкет си играели с върбовите пръчки, борили се и са ги размахвали. Счупили няколко дамаджани. При един от ударите съборили портрета на Сталин. Това от партийното и административното ръководство се преценило като поругаване на бащата на народите и заточили Георги Бодаков в габровския клон. Още по-комичното е, че тия, които останали, по двама стояли пред портрета, за да изразят почитта си. Това е било в края на 1957 година. Изтекли са повече от 22 месеца след историческия февруарски пленум на Хрушчов.

Георги Бодаков е роден в София. Неговите братя Пееви са големи и известни музиканти. Свирили са в страната и чужбина. Самият Георги е свирил на акордеон, но, както се шегуваше със себе си, Бог не му е дал дарбата да бъде като братята си; накарал го да се занимава с физиката на другите хора. Той беше организирал за слепите плуване в Централната баня, където тогава имаше плувен басейн. Там ходехме два пъти седмично, тренирахме и правехме състезания. Когато затвориха банята, Георги продължи тази дейност в басейна на стадион „Спартак“. Беше вече завършил курс за физкултурен организатор. Работеше като спортен инструктор в едно предприятие на виждащи. Имаше вече семейство с две красиви момичета, а всеотдайната му съпруга Любка преподаваше физика. Той не се откъсна от нашата среда. Продължи с нас тренировките по плуване. Бодаков беше великолепен шахматист. Представяше слепите от София на национални състезания. Винаги водеше по двама от нас. Умееше да се шегува, разказваше забавни случки. За жалост напусна този свят през 2000 година.

Не можех да започна своя спомен, без да опиша жизнерадостния характер на Георги Бодаков. Смеехме се във влака по пътя за Видин. Вълнувахме се. Още с пристигането нашата група се отправи към кея. Описваха ми румънския бряг, акостиралите лодки, минаващите параходчета. Преспахме в хотела близо до реката. Трудно ми е да си спомня сега около какво се въртяха нашите разговори вечерта в ресторанта. Неизбежно са попитали Георги дали действително имам възможности да преплувам. По някое време на чашка директно ми зададоха въпроса.

На другия ден около кея се стичаха групи от участници. По онова време на мода беше масовото преплуване на Дунава. Рекламираше се чрез масмедиите и спортните дружества се надпреварваха да изпращат плувци. Тази кампания беше в разгара си. Отговорниците съставиха списъци и проверяваха хората си.

Натовариха ни на корабче. Вероятно сме били 50–60 души. Мнозинството бяхме от София. Най-големите групи идваха от „ЦСКА“ и „Левски“. Моторът забръмча и ние се отлепихме от видинския бряг. Всички възбудено говореха и се смееха. Доближихме пристанището на Калафат. Корабчето пусна котва близо до кея. Капитанът и други организатори дадоха последни указания. Заедно с останалите плувци и ние петимата застанахме на мястото, от което да скочим в реката. Георги неотлъчно беше до мен. Водата се плискаше под нас. Беше мътна, сиво-кафява. Дълбочината позволяваше да се хвърлим надолу с главата. Изплувахме. Групичката беше около мен и всички ме насочваха. Далече от нас се чуваха другите. Вероятно сме преплували около стотина метра, когато трябваше да намалим темпото. Срещу течението се движеше моторен тласкач. Сирената му ехтеше. Пред себе си тикаше няколко шлепа. Шумът му беше силен и вълни започнаха да ни заливат. Изчакахме. Вероятно сме били недалеч от него. Отмина. Ние продължихме към българския бряг. Достигнахме талвега на реката. Водите шумяха и ни увличаха. Трябваше да гребем повече надясно. Течението ни отнесе доста надолу. Денят беше слънчев, водата — топла. Георги ми обясняваше, че остава малко. Все още петимата, макар и разпокъсани, бяхме заедно.

Не зная колко време сме плували. Вероятно около час. Мислех си за изтеклите години в моя живот, за следването, за моето изгубване във варненския залив. Изпитвах радост, че мога да бъда равен с другите. По нищо не се отличавах от тях в реката. Едновременно плувахме, едновременно се радвахме на това незабравимо преживяване. Бях благодарен на Георги, че прие да бъдем заедно и пое риска да ме придружава. Знаех, че винаги ми е вярвал. Какво ли е било на това място преди хиляди години? Дали върху гърбовете на конете си са преминавали племената, дали на лодки? Или са плували като нас? Тези могъщи води не са били преграда за тях.

С Бодаков излязохме на около 100–150 метра южно от точката на пристигане. Стъпихме в тиня и камъни. Заедно с още неколцина се отправихме към импровизирана трибуна. Поздравяваха ни. На всеки от участниците поднасяха грамота и значка. Едва тогава разбраха, че аз бях единственият сляп между всички. В този момент сигурно съм изпъчил гърди и съм се поласкал. На мен ми стига само една сламка за такива неща. Бях току-що навършил 28 години. Спомням си, че когато се връщахме с влака към София, в купето бяхме отворили някаква малка бутилка алкохол и празнувахме, моите нови познати гледаха на мен с други очи.

След една година, през 1963, придружавах главния редактор на руското списание „Жизнь слепых“, историка Виктор Першин. Отивахме към вилата на Петко Стайнов във Владая. Заведоха ни с колата на Съюза на слепите. Уговорката беше направена от предния ден. Много мислих какво да поднеса на големия композитор, когото вече познавах. Единственото, което ми хрумна, беше да взема значката си от преплуването. Грамотата все пак си запазих. Посрещнаха ни Стефанка и Петко Стайнови. Домакинята предложи сладко. Изчаках разговорите с гостите и преди да се разделим, извадих значката и я подадох на композитора. Избухна весел смях. „Защо ми я даваш? По-добре я запази. Аз нямам намерение да се топя в Дунава“. „Петко, той е мил и ти трябва да я приемеш“. Така значката ми остана във Владая. А грамотата ми кой знае къде е сега. А Дунав? Дунав е в душата ми. Усещам го около тялото си, усещам движенията си в него. Това ми припомня за голямото плуване в живота, което трябваше да измина.

С въже през Ню Йорк

През май 1992 година в сградата на Съюза на военноинвалидите на ул. „Солунска“ основахме Бегови клуб „Ахил“. Той е част от веригата спортни клубове за хора с увреждания с централа в Ню Йорк. Ръководителят й бе г-н Ричард Траум. Той е инженер-химик, работил е в голям концерн. При катастрофа е счупил краката си, единият от които беше с голяма протеза. Волята му да спортува го е довела до идеята да изгради тази организация за Америка. По-късно се основават клубове в Европа и в Азия. През 1991 година Ричард Траум е посетил България. Разяснил е целите и задачите на клуба. Поел е разходите на двама представители от София за своя сметка.

Седалището на българския клуб „Ахил“ беше в Съюза на инвалидите. Постепенно той придоби популярност. Възможността човек с увреждания да участва в международния нюйоркски маратон беше невероятен шанс. Централата поемаше престоя там. Участниците само трябваше да потърсят свой спонсор, който да покрие пътните до САЩ. През 1992 и 1993 година клубът изпрати 15 души. Получихме покана за Двадесет и петия международен маратон през 1994 година. Имаше кандидати, които вече бяха ходили по един-два пъти и ръководството прие принципа, че трябва да се даде възможност на нови участници. Така аз попаднах сред тях. За да бъда искрен, е нужно да поясня, че бях председател на клуба. Тази ми позиция вероятно е облагодетелствала колективното решение. Благодарен съм на ръководството на клуба, на федерацията за спорт на инвалидите, понастоящем с наименование Национален параолимпийски комитет. От федерацията заплатиха билета ми за самолета. Клуб „Ахил“ имаше участие в различни спортни прояви. Някои от тях бяха организирани от федерацията по лека атлетика, от Олимпийския комитет, от БСФС. До нашето заминаване в Ню Йорк бяхме участвали в маратона на София, на „Олимпийските надежди“ в Банкя. Клубът организираше свои годишни бягания. Членовете му бяха на колички, с двигателни и ментални увреждания, с нарушения на зрението. В него членуваха и напълно здрави лица, спортисти или родители. Обикновено те ни помагаха. На по-голямата част от тези прояви аз съм бягал с придружител. Водеха ме с въженце. Придружавали са ме доц. Каранешев от Спортната академия, инж. Сашо Христов, Златка Скендерска, треньори и други мои приятели от клуба. Заради увредения ми слух моята позиция беше отдясно на водача. Не съм изминавал повече от 10 км. Целият или половината маратон се пробягваше от младите и от участниците с инвалидни колички. Нашите състезания се превръщаха в малък празник на духа. Сърдечно поздравявахме тези, които преодоляваха дългите разстояния. Клуб „Ахил“ е единствената спортна организация, която е изпратила повече от 100 души с увреждания в САЩ, Канада, Испания, Швейцария и на други места.

Настъпи денят, в който групата се събра на софийското летище. Това бяха Веска Младенова, на инвалидна количка от Пловдив, Красимир Иванов от Силистра, Станко Кралев от Бургас. От София бяхме още Златка Скендерска, Стоян Манолов, Николай Няголов и аз. Николай беше единственият здрав сред нас. Той владееше английски. Беше моят придружител. Сред тях само аз бях без зрение.

Самолетът Боинг излетя по обед. Летеше пряко за Ню Йорк. Разстоянието взе за около 8 часа. Кацнахме на летище Кенеди към 15 часа. Няма да се спра на вълненията ни по време на продължителното летене. То изобщо не беше скучно. Не усетихме как минаха часовете. Освен яденето там се предлагаха различни забавления. Самолетът е прелетял Атлантическия океан през Ирландия към Бостън, откъдето се спусна на юг и кацна на огромното летище. Всъщност то представлява сбор от летища. Не си спомням на кой терминал слязохме. Имахме американска виза за една година. Дори не разбрах кога сме преминали граничния контрол. Обикновено Ники ни събираше паспортите и ги представяше. Наземните стюардеси са били предупредени за нас. За първи път в моя живот осъзнах каква грижа се полага за инвалидите в тази страна. От самото начало ни поеха. Изживях нещо комично. Въпреки нежеланието ми ме накараха да седна в една инвалидна количка. Висока американка започна да ме вози по коридорите. По пътя разговаряше непрекъснато по закачения на врата й апарат. Бяхме отделени от другите потоци хора. С широк асансьор се изкачихме на по-горен етаж. Там изчакахме, докато ни донесат багажа. Отправихме се с две таксита към хотела, който предварително знаехме от кореспонденцията ни с г-н Ричард Траум. Намираше се между Пето авеню и Сентръл парк на Ню Йорк. Не беше от най-новите и модерни. В него бяха настанени всички чуждестранни гости от клубовете „Ахил“. На другия ден трябваше да се регистрираме. Мястото беше близо до кулите-близнаци. Всичко шеметно се въртеше около мен. Невъобразимо беше движението по улиците, но в него имаше ред и търпение. Независимо от безкрайния поток на колите въздухът в Ню Йорк е по-чист, отколкото в София. Може би за това допринася непрестанният морски ветрец. Направихме малка разходка по Бродуей и посетихме централата на клуб „Ахил“. Там се запознах с Ричард Траум — спокоен, тих мъж. Аз говорех на руски, а на английски превеждаше един емигрант руснак. Групата получи своите екипи — зелени панталонки и тениска с емблемата на клуба — ябълката на Ню Йорк и откъм гърба — надписа на основния спонсор.

Вечерта хиляди маратонци от Америка и света бяха обкръжили две огромни палатки в района на Сентръл парк. Това беше коктейл с бира и безалкохолни напитки и пълни чинии с месо и макарони. По-гладните отново се нареждаха за допълнителна порция. Не това беше най-важното. Красивото се състоеше в атмосферата. На трибуната излизаха представители от всички щати — от Аляска до Флорида. Свиреше оркестър. Разговорите, смехът, гъмжилото, всичко това наподобяваше шумът на огромен водопад.

Дойде 6 ноември 1994 година — денят на маратона. Тази нощ почти не спах. Стаите бяха с по едно легло. Моята се оказа вътрешна. През цялото време бучаха вентилатори, нахлуваше цигарен дим. Около два часа през нощта отидох да се бръсна. Бастунът ме ориентираше по коридорите. Баните и тоалетните бяха общи за етажа. Докато се къпех, мислех. Предстоеше ми тежко изпитание. Моята подготовка се състоеше само в две бягания на стадион „Славия“. Тичахме по пистата със сина на Манолов, Кирчо. Благодарен съм му. Възможно ли е да преодолея цялото разстояние? Тази мисъл се беше загнездила в мен. Измъчваше ме. В четири часа сутринта се събрахме във фоайето на хотела. Аз носех малка раничка на гърба си. В нея сложих шоколад и тънко яке. Бяхме възбудени, макар и сънливи. Имаше някакво предзнаменование. Сигналната уредба на хотела зазвъня неочаквано. Това е било предупреждение за възможен пожар в една от инсталациите. Разтичаха се служители. Отвън пристигнаха две пожарни. Мислех си — те няма да угасят пламъците на моите съмнения.

През пусти и тихи улици вървяхме до автобусите. В Ню Йорк няма тъмнина. Отвсякъде струи светлина, греят реклами. Превозиха ни до района на старта. От всички автобуси шумно слизаха участници. Когато споменавам за тези автобуси, силно впечатление у нас оставиха платформите, които се спускаха и по тях изкачваха количките. По нюйоркските линии пътуват такива коли и ние бяхме свидетели как автобусът на два пъти спира, за да качи инвалиди на количка. Шофьорът слизаше и ги подпомагаше. На една от следващите спирки имаше отново инвалид в количка. Тогава водачът съобщи, че местата му са заети и трябва да се изчака следващия автобус. В тези превозни средства нямаше гърмяща музика. Когато ни виждаха, пътниците скачаха, помагаха ни, настаняваха ни.

Стартът за хората с увреждания беше от 6 часа, а официалният — от 10. Скупчвахме се по групички. Разговаряхме с инвалиди от други страни. Раздадоха ни нещо топло за хапване. Намирахме се в малък парк. Неволно докоснах ниска декоративна елха. По нея имаше шишарки. Откъснах си една, сложих я в раничката си с пожелание да ми носи успех. Подредиха ни на улицата. Отпред инвалидите с колички, зад тях — тези, които имаха регистрация с по-добро време. Върволицата продължаваше. Мисля, че нашата група беше между последните. Вълнувахме се. Очаквахме сигнала. Той дойде от кораб. Началото на всеки маратон се дава от флотата и морските пехотинци. Хората с увреждания и техните придружители бяха около 400 души. До нас имаше линейки, полицейски коли. Сирената звучеше продължително с нисък регистър. Масата участници се раздвижи и разтегли. Поехме по широка улица. Постепенно пътят се изкачваше нагоре. Навлязохме по Веразано бридж. Той минаваше над Ийст ривър. В началото му се промушваше крайбрежен булевард. Под нас бучеше поток от коли. Мостът беше дълъг, изкачваше се. Отминавахме инвалиди, които вървяха бавно. Към върха настигнахме колички. Маратонците ги движеха с мускулестите си ръце. Сред тях беше Веска. От върха тя бързо полетя надолу. Изгубихме я от погледа си. Срещнахме се след финала.

До 6-ти-7-ми километър всички българи бяхме все още заедно. Стоян вървеше трудно със своята протеза, а Красимир не се отделяше от Златка. Тя имаше увреждане на краката от полиомиелит. Преминавахме Бруклин. Районът се събуждаше. На кръстовищата срещахме служебни лица, подготвящи големия маратон. Това бяха първите зрители, които ни ръкопляскаха. Към десетия километър нашата група вече се беше разтеглила. Ники ми описваше сградите, улиците. Държеше ме за въженцето, а от лявата му страна вървеше Станко. Той беше без една ръка, която е била строшена от комбайн. Тримата бързахме. Небето просветляваше. Около нас не се виждаха участници. Голямото ехо на града се усилваше. Все по-често срещахме хора, които минаваха или заставаха край тротоарите. Тъкмо това е най-силният ми спомен. Където и да сме минавали, сме срещали усмивки, поздравления, ръкопляскания. Така беше от отделните наблюдатели до стотиците хиляди хора в Манхатън. Маратонът се наблюдаваше от близо милион жители на града. Маршрутът му се предаваше по телевизията за целия свят. Ние бяхме сгорещени. По пътя от първите пунктове пиехме вода с витамини. Наливаха я в големи картонени чаши. Ники ме оставяше за момент и ги хвърляше в предназначените за смет кофи. Някъде преди двадесетия километър предстоеше спускане. Беше вече светло. Слънцето прозираше изпод облаците, но беше все още хладно. По-нататък на три пъти ни валя дъжд и аз се покривах с моето тънко яке. Преди Грийн пойнт авеню булевардът стръмно слизаше надолу. На това място започнахме да тичаме. За мой ужас аз рязко се спънах и полетях. Заедно с мен се сгромолясаха Ники и защо ли пък Станко, който бягаше самостоятелно. Трябваше да направим 90-градусов завой. Ники и Станко се били загледали в полицейски коли, които пресичали кръстовището и не са обърнали внимание кога сме налетели на тротоара. С лявата ръка държах въжето здраво. Ники не го е изпускал. Затова моят плонж на тротоара не беше толкова дълъг. Нараних коляното и лакътя си. Потече кръв. За наш късмет на мястото имаше няколко линейки. Потърсихме медицинска помощ. Лекарят поиска да ме закара в болница. Разколебах се. А може би нямаше да ме пуснат по-нататък. Опипвах ръката и крака си. Те бяха изтръпнали, но се движеха. Отказах. Решихме да продължим. Тогава ми обясниха, че след моста има здравен пункт, където могат да ме превържат. Леко накуцвайки, тръгнах. Докато се обяснявахме, Станко беше изчезнал. След един километър преминахме малък мост. Озовахме се пред здравния пункт. Румънска лекарка ми превърза раните. Бяхме достигнали тринадесетата миля. Целият маршрут беше маркиран с отбелязване на милите. „Ники, значи сме на половината, ще успеем.“ Ходехме, бързо ходехме… Бяхме сами по улиците. Вдясно пред нас се появи голям пункт с маси. Изскочиха две дами и ни поканиха да седнем. Едната беше от Виена. Това ми позволи да общувам на немски. Бяхме адски гладни. Чувах около себе си много хора. Принасяха ни сладкиши, банани, малки сандвичи, напитки. Задържахме се повече от 40 минути. Бяхме спокойни. Зад гърба ни беше половината път. Трябваше да наберем сили. От време на време минаваха маратонци с увреждания. Учудвах се защо ги нямаше още нашите. Ободрени и сити, с Ники потеглихме отново. Пак бяхме сами. На някакъв наклон ни догониха четирима колоездачи, между тях беше млад мъж на количка. Имаше мощни мускули на ръцете. Количката и велосипедите летяха със скорост, по-голяма от 50 км. По-късно ни обясниха, че този мъж е минал целия маратон за час и двадесет минути!…

Бяхме вече в района на Куинс. Стъпихме на най-забележителния нюйоркски мост — Куинс Бъроу Бридж. Той е метална конструкция. Ние вървяхме по гумена пътека, а под нас гъмжеше потокът на колите. Почти на върха му Ники ме спря. Доведе ме до парапета. Направи ми снимка. Зад гърба ми се виждаха небостъргачите на Манхатън. Продължихме. Участъкът беше пуст. По едно време млад човек дойде и ни попита за имената. Ние направихме голям завой от 180 градуса. Изненадаха ни високоговорители, споменаващи нашите имена и стотици ученици високо ги повтаряха. За нас свиреха два духови оркестъра. Такива поздравления получавахме и на други места. „Hi, Bulgarian“. Вече бяхме в Манхатън. Поехме на север по Първо авеню. По тротоарите се стичаха хора. Глезените ме боляха. Отидохме до тоалетните. Пишкането мина, но не можех да стана. Ники ме измъкна от клетката. Чувствах краката си вдървени. Малко по-късно спряхме. Идваха полицейски коли. Пристигаше челото на големия маратон. Кметът Джулиани беше в една от колите. В началото на кортежа бягаха двама кенийци. Дрехите им бяха пъстри и ярки. Заедно със стотиците около нас и ние ги приветствахме. Отминаха, а ние отново тръгнахме. Държахме дясната страна. На върволица пристигаха бегачи. Темпото им беше бързо. Отвсякъде се сипеха поздравления и акламации.

Иска ми се да спомена за софийския маратон. Когато участниците бягаха по софийските улици, никой не ги поздравяваше. Това стана едва при пристигането им на стадион „Васил Левски“ и то за първите десетина души. Дори си спомням един куриоз. Минавахме с доц. Каранешев по бул. „България“ край НДК. Участвахме в късото разстояние. От тротоара ни се подиграваха. Нищо общо нямаше нюйоркската публика с това безразличие и сарказъм. Хората се радваха искрено на всеки участник. Още по-забележително беше, че хиляди наблюдатели държаха в ръце шишета с напитки, чинии с нарязани плодове. Понякога си вземахме от тях, а не само от пунктовете. Стъпвахме по хвърлени чаши, кори от банани, дори на два пъти се хлъзнахме с Ники и щяхме да се изтърсим. Няма да забравя как една възрастна негърка ни поднесе парчета банан. Бяхме сити и препили с Ники. Аз се усмихвах и отказвах, а той ме подкани: „Не, ще я обидиш, вземи.“ Целунах й ръка и взех банана. Тя се усмихна щастливо. В края на Първо авеню преминахме през Уилис авеню бридж. Влязохме в Бронкс. Зад нас беше деветнадесетата миля. Оставаха по-малко от 12 км. Не след дълго отново се върнахме в Манхатън през Медисън авеню бридж. Поехме на юг по Пето авеню. Бяхме минали през латинския квартал. От десетки балкони високоговорители излъчваха музика на различни състави. Звучаха латино ритми. Ники ми описваше: „Ето, минаваме през еврейския квартал.“ На столове седяха стари евреи с типичното им черно облекло, на главите на мъжете стърчаха високи шапки. Пред тях стояха внуците им със същото облекло и със същите шапки. Те спокойно наблюдаваха атракцията. Вече не си спомням колко духови оркестри свиреха. Те гърмяха ту от едната, ту от другата страна. Незабравими мигове имаме от Харлем. Наоколо танцуваха негърки и негри. Хвърляха ни цветенца. Хващаха ни за ръце и ние играехме с тях под ритъма на джаза. На едно място от тълпата се провикнаха красиви млади момчета: „Гледайте, гледайте, той е сляп.“ Ние вече се бяхме смесили със здравите маратонци. Сега се сещам как на много места сме скъсявали въжето до юмруците си. На опасни участъци Ники ме държеше за ръката. „Идва краят“ — се провикна той. „Държим ли се още?“ Краката ми бяха вдървени, но казах, че се държа. Не можех повече да тичам. Боляха ме бутовете високо. От едната страна на авенюто беше паркът. На 59 улица завихме надясно край южната му страна. След като заобиколихме тази част от парка, навлязохме в него. Предстоеше финалната права. Тъй като нашето преминаване през Ню Йорк траеше часове, аз често си мислех за моето детство, за близките ми, за живота ми. Дори си говорех с Христо Банковски и си обещах, когато се завърна, да посетя гроба му. Сторих го по-късно.

Не вярвах, че съм тук. Имах чувството, че сънувам. Ники подръпваше понякога въженцето и ме събуждаше от моите мисли. Алеите в парка се стесняваха от мнозинството. Вървяхме и се пазехме от притичващите към финала. Той беше на една височина. Оркестри и поощрителни гласове ни заливаха.

Истина ли е това, че бях изминал 42 км и 195 м? През юли бях навършил 60 години, а само преди 3 години — отслабнал повече от 20 кг. Моята съпруга и приятелят ми Георги Бойчев ме придържаха по стълбите към кожната клиника на Александровската болница. На всеки две стъпала спирах, за да си почина. Трябваше да постъпя за лечение от страшна хроническа болест — пемфигус вулгарис.

Аха, оставаха последните 200 метра. Ники ме подкани: „Хайде сега да ги бягаме.“ Трудно ми беше, задъхвах се. Ударих го на лек тръс. Отвсякъде се сипеха викове. Главата ми шумеше. Още малко, още малко, пред нас е финалът. От очите ми капеха сълзи. Значи минах маратона. Не си спомням в кой миг прекрачихме линията. Някаква дама ме прегърна и през главата ми сложиха лентата с медала. Окачиха медал и на Ники. Двамата се прегърнахме. Бях безкрайно благодарен на Ники. Имах чувството, че залитнах и той ме задържа. Прииждаха финалисти и отминаваха. Ние се изтеглихме встрани. В една палатка ни дадоха храна и напитки. Пипнах глезените си. Бяха подути. Мускулите ми трепереха. Бях щастлив, много щастлив. Не вярвах, че и такова чудо съм преживял в моя живот. Половин час по-късно се срещнахме с другите участници от нашата група. След моето падане и намаляване на темпото сме били на разстояние 15–20 минути пред Златка и Красимир. Станко и Веска ни намериха. Те бяха финиширали далеч преди нас. Едва в хотела се срещнахме и със Стоян. Всички си легнахме в стаите.

На сутринта едва успях да вкарам краката си в обувките. Вървях, куцайки. Смених стаята си. Дадоха ми удобна, голяма. В нея се събирахме. На следващия ден цялата група отидохме в българската църква „Св.Св. Кирил и Методий“. Седнали на банки, изслушахме службата. Пееше малък хор от българи, които живеят в Ню Йорк. Негов диригент беше Николай Колев. Там се запознахме със свещеника и митрополит Йосиф. В помещението за празници разговаряхме с мнозина българи. Те милееха за България, разпитваха ни и се отнесоха с голямо уважение към нас.

През дните до нашето отпътуване посетихме Статуята на свободата, Емпайър стейт билдинг. Със Стоян се разходихме по Сентръл парк и разгледахме Националния природонаучен музей. В една от залите му беше сглобен прочутият скелет на огромен динозавър. Пак в Сентръл парк бягахме в памет на Фред Тери. Когато той осакатява от рак в костите, прави голяма кампания в Канада за събиране на средства за изследователски фонд. Тръгва от Атлантическия към Тихия океан. Най-напред се движеше с протеза, а после продължи с количка. Мисля, че пробягахме 6 км. С нас беше и Ричард Траум. На финала говориха майката на Фреди и канадският посланик. Те подчертаха неговия пример и хуманен подвиг да бъде призовано човечеството в борбата срещу коварната болест. От върха на Емпайър билдинг чувствах диханието на града. Отвсякъде прииждаха звуци и характерни шумове. Описваха ми пристанището. Виждаха се съседните небостъргачи; кулите-близнаци, които на 11 септември 2001 бяха сринати от терористичен акт.

На черно-бял филм съм виждал картини от Ню Йорк. Кадрите бяха правени откъм океана. Виждаше се Статуята на свободата на фона на високите здания. В друг филм съм гледал нощния Ню Йорк. По небостъргачите пълзяха светещи реклами. Спускаха се като светкавици. Сега аз бях в реалността. Разхождахме се по Бродуей. Светлините бяха многоцветни. Това е улицата на театрите, на художниците, на хората на изкуството. Групата гледаше часовника на Таймс скуеър. В навечерието на новата година площадът се изпълва от десетки хиляди хора, които гласно отброяват последните секунди на годината. Ню Йорк беше моята мечта и тя се сбъдна. Шишарката и медалът стоят при сувенирите ни.

Летяхме за България. Описваха ми изгряващия ден. Помъчих се да си представя многоцветната палитра на зората. Очите ми не я виждаха, но сърцето ми я възприемаше. Зад мен остана преживяване, което никога няма да забравя.

Веруюто Левски

През живота си човек се среща с безчет хора. Едни отминават бързо, други му остават близки. В сърцето намират място семейството и приятелите. Паметта закрепва техните образи. И след години, когато вече не са сред нас, продължават да живеят, да съветват или оспорват, да съдят или подкрепят. Съзнанието само неволно ги вика. Те ни спохождат в сънищата, те са неотделими от нас. Тъй е и с паметта на цял един народ. Тя е съхранила образите на своите най-свидни и незабравими чеда. Отбирала ги е от поколение на поколение като цвят от цвят, за да изплете венеца на националното самочувствие и гордост.

Ако се върнм към своето детство и възкресим родители и род, бащината къща, буквара и първото чувство за принадлежност към нашата изстрадала земя, сред най-отдалечените спомени ще изплува един лик, чист и светъл като безметежното небе на ранните ни години. Той се чертае от лъчите на нашето духовно пробуждане и ни придружава през целия ни житейски път.

Някога моят неуверен молив го изписа върху ученическа тетрадка. Не бих могъл да твърдя дали тази набързо нахвърляна скица е приличала на човека, тъй добре познат на всички. Днес страшно много ми се иска да е приличала на него. И желанието е тъй силно, че тя започва да прилича.

Мисля, че всеки по един път се е опитвал да напише стих или да нарисува човешко лице. Първите поетични думи или черти са изписани за мама или любимата. Наред с тях сигурно ще сме направили един друг опит — да изрисуваме човека, който ни е накарал да осъзнаем, че с интимното „аз“ все още сме и българи. Непременно искам да е така и вярвам, че е така. Дори ръката ни да не е посягала към листа, синеокият образ е запечатан в най-дълбоката душевна плака. Върху сребърния й слой е отлята силата му, поривът му и светостта. И би било великолепно нищожна капчица от тази благородна смес да е проектирала светлосенките си върху обширното платно на нашите добродетели и постъпки. И ако не сбъркам, пак да кажа, животът ни прилича на платно, ще го нацапаме, ще го оцветим, ще го накъсаме. Но има хора, дето ще го превърнат и в знаме. Неговият живот беше тъкмо такова знаме, чист и светъл отвътре и отвън. Запомнил съм една малка черква, градена от Кольо Фичето, където Дяконът е пребивавал. Олтарът й бе обкичен с икони, сводът — изографисан. А днес я няма, на това място е градина. Но думата ми е за друго. Едва ли някой ще си спомни повече за тези картини. С Дякона е по-различно. Той се превърна в най-живата икона, сложена вътре в душата на всеки и пред най-свидния олтар — Отечеството.

Кой не е закърмен с това име, кой не свежда чело пред подвига? Кой не е изричал свидни думи и стихове за него?! Сега пипам релефни линии, които се мъчат да изобразят лицето му. Мога да схвана само овал и дреха. Тези, които виждат, възприемат рисунката, но за пръстите това е нищо. Нима може да бъде нищо идеята да пресъздадем един от най-великите образи в българската история! И все пак някога аз съм го виждал. Това е безценна привилегия спрямо моите събратя, които никога не са се докосвали до нежните, толкова скъпи за цял един народ черти. Разбирам. От по-голямо значение е и ще бъде винаги оня изграден вътре в нас духовен портрет на Апостола. Неговата сила е в отношението му към всичко — към народ и революция, към съдбата на отделния човек.

Има един малко известен факт, който дълбоко ме впечатли. Последните няколко години от своя живот бащата на Левски, Иван Кунчев, прекарва в тъмнина. Този карловец, занаятчия, който е багрил тъкани, се е разделил със светлината, с цветовете — неотделими от неговия труд. Това ме кара да мисля, че самият Левски е опознал мъката на слепеца, стремежа му към простор и превъзмогване. Дали това родителско страдание не се преплита с мъжеството на безстрашния, всеотдайния син? Дали то не е допринесло още повече за осъществявания от него идеал — да превърне живота си в светлина?

Поколения са живели с делото на Левски, поколения наред ще търсят упование в неговата святост и чистота, защото животът му е най-точната мярка, отнасяща се не само до едно време на робство, класова борба, но до днешния и утрешния ден, защото има и огън, и пепел, светлина и мрак, правда и несправедливост, защото има страх и надежда. Защото богатството не е в полученото, а в даденото, в дълга и нравствеността, в способността да потискаме недостатъците си, да отворим път на новото.

Мисълта на Левски ни пречиства и ни прави по-добри. Защото веруюто Левски е и трябва да бъде мярка в нашия личен и обществен живот, отговорност за всичко, което вършим и ще вършим.

Списание „Зари“, бр. 7, 1987 г.

(Материалът е отпечатан по случай 150 години от рождението на Васил Левски.)

Четем — значи живеем

Неизмеримо е удоволствието в миг на вътрешна потребност да посегнеш към лавицата и да извадиш желаната книга. Какво по-голямо блаженство от това, след изнурителен ден да се пренесеш в един друг свят. В такова състояние душата ти жадно се вкопчва в мислите и чувствата на твореца, за да се пречисти и обнови, за да намери нов брод към идващото време. Да се връщаш към Дон Кихот, към горенето на Петьофи или при пасторалните картини на Елин Пелин е като потапяне в свежа вода през зноен ден.

Един път в приятелски кръг спорехме. Искахме да си отговорим кое има по-голямо значение за хората — книгопечатането, изобретено от Гутенберг, или откриването на очилата. Книгата, този най-могъщ мост кьм културата, това средство, което свързва хиляди и милиони хора с мислите и идеите на автора и ни кара с толкова трепет да се докосваме до неговото сърце и ум, е неотделима от нашия живот. Днес никой не може да си представи своето съществуване без нея. Когато се изтърколят годините и очите отслабнат, когато буквите и редовете се превръщат в шевици, идват на помощ очилата. Сега за миг си представете, че сте лишени от това най-човешко и естествено право да посегнете към лавицата, да прелистите и погледнете познатата страница, да не могат да ви помогнат и очилата да сторите това. Тогава изведнъж всичко ще стане пусто. Животът ви ще заприлича на реещ се в безкрайната вселена, излязъл изпод контрола космически кораб. В нашата епоха на информационен бум, когато изображенията на образи и символи ни заобикалят на всяка крачка, когато нашето обучение, труд или бит са немислими без тях, слепотата става по-страшна и несправедлива.

Преди хилядолетия песните и легендите, епосът са се предавали от уста на уста. Днес всеки поема своята глътка знание и красиво слово от океана на книгите, екрана и дисплейните устройства. Така зрението става по-скъпо от всякога. И вероятно през следващото хилядолетие неговото значение ще нарасне още повече.

Преди 160 години французинът Луи Брайл изобрети релефното писмо. Не само Франция, която положи останките му в Пантеона на безсмъртните, но и поколения слепи от всички краища на света с благодарност се прекланят пред изумителното дело на своя събрат по съдба. Изпъкналото шестточие посредством осезанието преведе на слепите хора книгата, открехна вратата към колосалните натрупвания на човешкото знание. За съжаление това незаменимо средство, този тактилен начин на четене остава почти недостъпен за възрастните късно ослепели хора, както и за тези, чиито пръсти са загрубели или не притежават онази сетивност за едно по-бързо и по-леко опипване. За тази преобладаваща част от слепите печатаното слово, което ни съпровожда вредом, оставаше все още блян. Тази изгаряща вътрешна нужда намери своето осъществяване в развитието на науката и техниката.

Така, както семето търси почвата, така, както искрата превръща в пламък горивната смес, закономерният стремеж се превърна в действителност благодарение на звукозаписа. Радиото беше първият предвестник на това явление. То откри възможността едновременно много хора и всеки поотделно да слуша прочетен текст. През двадесетте години и до средата на нашето столетие грамофонната плоча запечата човешкия глас върху малкия диск.

В различни страни бе записана литература. Възникна говорещата книга, тази нова форма на писаната реч, облечена в гласа на диктора. Своето истинско въплъщение говорещата книга получи в изнамирането на магнитния запис. Възможността да се записва и възпроизвежда прочетеното веднага направи магнитната лента безценно средство за информация, проводник, по който да протича токът на човешко знание. Милиони слепи получиха нов достъп до света на книгата, този верен приятел в самота и размисъл, събеседник, съветник в живота. Кой не е търсил отговор на загадките, упование в мисълта на светли умове?! Нима можем да си представим и нашия живот без брайловата и говорещата книга?!

Слепотата е страшна не само защото покрива в мрак обкръжаващия свят, не само защото ни прави зависими, но и защото ни отнема възможността да четем, и то тъкмо днес, когато това е нужно повече от всякога. И ето ние имаме един малък фар, който ни води през тъмата на деня и безсънието на нощта към красотата на мисълта и словото.

Познавах инженер със заслуги за прокарването на втората железопътна линия през Искърския пролом. Напълно сляп и прикован на легло, той преживя последните осем години от живота си единствено с говорещата книга. Стотици измежду нас със затаен дъх са се вслушвали в текста, търсейки разтуха и отговор на въпросите. Тогава в тишината наистина един глас съживява книгата, води ни по нейните страници — от монолога към диалога, описвайки с топлота и мек тембър картините от повествоването. И ето — тази оживяла книга чрез микрофона има ново измерение. Перото е по-силно от меча. Потвърждението на тази поговорка ще срещнем и при зазвучалото перо, когато буквите се превръщат в слово. Убеден съм, че всеки, който чете, прави това със своя вътрешен глас и навярно това е най-доброто и съвършено четене, без да си подложен на интонационна интерпретация от друг външен глас. Когато двата гласа се слеят, когато се постигне хармония, ние мислено благодарим на актьора. Изпитваме желание да върнем отново лентата, да вникнем в съдържанието, да се вслушаме в гласа. Това е вече едно предимство пред мимолетното излъчване от радиото.

Хиляди заглавия, десетки хиляди касетки пътуват из цялата страна. Безценното богатство навестява и най-далечния дом, буди надежда и решимост.

Слепотата е присъща на живота. Причините за нея са много — биологични, социални… Вероятно ще има слепи и през следващия век на научно-технически прогрес. Вече се явяват и ще се явяват по-съвършени електронни средства с приложение на лазерни лъчи за съхранение и предаване на информацията. Това ще даде възможност от някакъв център посредством телефонен кабел, радиомагнитни или от друго естество вълни да се получава озвучен текст вкъщи или на работата, сред природата или в космическото пространство.

Едно е сигурно — успоредно със забързаното движение напред все така неизменна ще остане жаждата за повече знания, за правото да подбереш любимото четиво. Защото ако очите ни не виждат, то умът и душата ни никога не трябва да остават слепи. Нека се преклоним пред това неугасимо стремление към светлината, пред онова вътрешно духовно зрение, което подхранва нашата сила и борба за утвърждаване!

Съветският психолог Виготски е писал, че слепотата, преди да бъде преодоляна физически, ще бъде победена социално.

В нашето хуманно общество това е действителност. Хората без зрение учат и работят с успех, свързват се по-дълбоко с духовната култура на народа.

Дени Дидро е казал, че хората престават да мислят, когато спират да четат, и ако тези думи свържем с мисълта на Декарт: „Мисля, значи съществувам“, ще имаме пълното основание да направим аналогия и да кажем високо: Днес ние можем да четем — значи живеем!

Списание „Зари“ бр. 5, 1986 г.

Страдание за недостижимото

Имам приятел от ученическите години. Пътувал е в много страни. Стигнал е чак до Япония и Бразилия. Дълго ми е разказвал за паметници, сгради и музеи, за картини от изложбени зали. Сега често разглежда цветните си диапозитиви. Измъчва го една неосъществена мечта — да посети Флоренция — прочутия град на средновековните италиански майстори. И все пак той е в състояние да се любува на тяхното изкуство от илюстрации, албуми и филми.

Когато минавам по „най-просветения“ български площад „Славейков“, аз също се измъчвам. Там са изложени стотици книги. Една болка пробожда душата ми. Колко мъдрост, знание и красота остават недостъпни за мен, а и за всички лишени от зрение хора. Така е и с реката от филми, които се разливат по телевизионните канали… Всеки ден чувам съобщения за открити изложби, премиери на филми, пиеси и концерти. Съвременникът ми не може да обхване това изобилие от покани поради липса на време, пари или друга причина. Но той има възможността някой ден да види картини, изложени от български или чуждестранни художници, да разглежда като моя приятел албуми с творби на Леонардо или Микеланджело, да се вълнува от филмите на Спилбърг. През свободното си време застава на малкия екран, този благословен прозорец към света, който може да го отведе от базиликата „Свети Петър“ до очертанията на най-отдалечената планета Плутон. За него телевизията е онова чудо, което днес съчетава и пресъздава всички изкуства. А те могат да бъдат възприети само от този, който е изградил в себе си душевна нагласа да приеме красотата в сърцето си. Непросветените очи ще виждат само камъните и контурите на сградата. Те никога няма да се насладят на нейния архитектурен стил, който ще те накара да се извисиш до духа на пластичните й фигури и форми.

Човекът е творческо същество. Той допълва природата с красота, която го прави по-съвършен и по-добър. Творчеството е свързано с хармонията на сетивата. И ако отпадне най-важното от тях — зрението, едва ли останалите биха могли да компенсират и възстановят хармоничното цяло.

С разширяване на знанията ми у мен се разгоря един неугасим конфликт. Той се свързва с обективната невъзможност да видя загадъчната усмивка на Мона Лиза, танца на умиращия лебед от балета на Чайковски, статуите на Фидий, Дисниленд и още, и още… стенописите на сина ми. Те могат да бъдат описани, но истинското съзерцание на картината или на изящните движения преминава през очите.

Понякога съм се питал доколко душата ми може да създаде свои рецептори и механизми за възприятия към света на изкуството. Та нали то се намира не толкова в самата творба, колкото в отношението към нея, в предизвиканата от нея емоция. Така с годините започнах да се задоволявам с идеята за конкретната творба, с нейното вътрешно осмисляне.

На сцената на театъра в родния ми град беше окачена емблемата на изкуството — съединени в едно маска, лира и палитра. Питам се какво от този символ остана достъпно за мен. Аз мога да възприемам поезията и литературата, словесната игра в театъра, в предаванията по радиото и телевизията, но ми липсват от сцената образите и мимансът. Това не бих казал за оркестъра. Музиката ми остана единственото непосредствено възприятие.

Чел съм, че се правят опити в някои страни да се озвучат филми с описание на картината. Освен в телевизията и киносалоните подобни обяснения могат да бъдат получени и в изложбени зали. Там се допуска и опипване на скулптури. В ръцете ми е жив споменът от пластичните фигури, които съм докосвал в музея „Пергамон“ в Берлин и в кралския дворец във Варшава — превърнат в национална галерия.

На една лавица в дома ми стои малка мраморна скулптура на девойка, изваяна от Китка Делибалтова, за съжаление вече изгубила зрението си. Понякога я докосвам. Тогава винаги допълвам някаква черта в образа и загатнатото движение. Тази малка фигура, мелодиите на Моцарт, благозвучието на Павароти или драматичният глас на Константин Кисимов са звездици от моя вътрешен космос, който искам да изпълвам със светлината на изкуството — толкова изстрадано и жадувано, тъй далечно и близко за мен. Близко, защото в моето детство и юношество съм имал дарбата да рисувам. В прогимназията съм рисувал заедно със скулпторката Ива Хаджиева и с Христо Явашев — знаменития художник и майстор на опаковките. Блажени са тези, които сами създават изкуство за другите. Другите, към които принадлежа и самият аз. Тези, които освен усилията за преодоляване на ежедневните нужди, посягат към книгата, компактния диск, видеокасетата… Защото само с хляб не се живее.

1996 г.

Гласът

Моята пролет е свързана с идването на славеите. Когато чуя тяхната песен, разбирам, че тя е тук. Птиците — тия Божи създания, чиито многобройни гласове чувам в полето и гората, край морето, навсякъде. Вкъщи котката мяучи, кучето скимти или лае. Искат нещо. Ревът на лъва, на тигъра, на другите животни в зоологическата градина са ме впечатлявали. Викът на делфините ме е поразявал. Сред цялата тази хармония от звуци има един глас, облечен в реч от Бога и природата, от оная непозната мисия, която му е възложила безкрайно много роли. От гальовните думи на мама, надвесена над детската постеля, до желязната воля на командира или виковете при атака. Това са все гласове на онова същество, което е надарено с разум. Човешкият глас, това чудо, което се превъплъщава в най-различни нюанси и разкрива вълнението в душата. Така, както е маска лицето на обиграните картоиграчи, така е равен, снишен гласът на дипломата. Но аз бих искал да слушам онзи глас, звучен и очарователен, на девойката, на красотата, която се лее от сцените, изразена и в усмивката на Павароти или Гена Димитрова. Гласът е творение, което омайва като картината, като флейтата. Може би сред всички музикални инструменти, дори преди цигулката, на върха е той. В него може да се разгадае не само обич или омраза, безразличие или самочувствие. Формата му може да бъде крясък, зловещо заклинание или кристално чисти и благи звуци на нежност и гальовност. Казват, че очите са огледалото на душата. Гласът вероятно ще бъде нейните сребърни звънчета или оръдейните залпове. По стълбицата на нашето развитие човешкият глас се е превърнал в реч. Това велико средство на общуване ни свързва. То е навсякъде около нас. Чуваме го при среща, от екрана, на улицата, на обществени места. Какво е човешкият глас!? Не, не става дума за гласните струни и за онези трептения, които го образуват. Те са заложени в животните, в звука на вятъра, във вълните на морето. За мен човешкият глас е нещо друго. Той е обективирана или скрита мисъл, струна на съвестта или безсрамието. Гласът е двойнствен, външен и вътрешен. И все пак на всичките езици по света неговата тоналност е еднаква, при скръб и радост, при страх и ужас, при нежност и любов. Гласът на човека е онова, което ни омайва и грабва, без което е невъзможен живият език на хората. Когато отваряме книгата, ние пак чуваме гласа на нейния творец. Човешкият глас е трептение от диханието на земния живот и безкрайната вселена.

Ще се допълваме до края

Предизвикателството да участвам в конкурс е също един опит да опозная себе си. От житейския си път разбрах, че човек сам за себе си остава една невероятна загадка. Сигурно и известният руски философ Николай Бердяев ще потвърди, че самопознанието продължава през целия живот. Безкрайно съм се учудвал на моите собствени постъпки, мотивирани от воля или безволие. Дори тези редове са необмислено дръзновени. Това идва от съблазънта пак да проверя себе си. Нямам необикновени прозрения, с които да смая света или дори вас, които ще продължите да четете. От години търся себе си, философския камък на моето битие. Оплитал съм се в съмнения и вътрешна борба. За жалост не във всичко откривам границата между доброто и злото. Питал съм се дали в моето лутане не ме е изгризала завистта, дали съм укорявал генетичния си код, задето слънцето не ме е близнало в мига на сътворението ми. Ние, хората, не сме си равни — едни се раждат грозни, други — красиви. Едни идват на тази земя с ум и дарби, други — с глупостта и тъпоумието си. Едни се раждат в коприна, а други са паднали направо върху сламата. Всички тръгваме по широкия друм — кой с кръста си, кой с рога на изобилието. Едничка само смъртта ни изравнява.

Едно земетресение преди повече от век откри за човечеството древното светилище на гърците в Делфи. На разчистения Аполонов храм археолозите са прочели: „Човече, опознай себе си!“. Защо умалително? Може би сме прашинката във Вселената, мислещата тръстика на Паскал. Може би сме слаби пред величието на живота и природата. Сам съм се свивал, умалявал съм се, огъвал съм се от тежестта на компромисите. И духът ми е ридал, когато не съм намирал сили в Горкиевото „Човек звучи гордо“. Една жажда ме е водила към знанието и все още не мога да схвана цената на това любопитство. Еклесиаст казва, че този, който трупа знание, трупа и печал. Вероятно страданието, което извисява човека според Дюма, ударите на съдбата са онова сътресение, което отваря очите ми. Ранимата беззащитност обръща погледа ми навътре. Започвам да слизам в дълбините на сърцето и душата си. Дали в това потапяне е смисълът на онова, което те превръща в Човек с главна буква. Всеки от нас е една загадка. Може би психолозите ще кажат, че себепознанието е оръжието, с което може да воюваш, да се опазиш, да докоснеш устрема на богинята Нике. Самопроникването не е ли страх от самия себе си? Ужас от кръста, който трябва да носиш към своята Голгота. Трудно е да бъдеш лицемер пред себе си. Такава игра не минава.

Най-тежка е борбата със самия себе си. Кой си, къде отиваш, какво ще оставиш. Сред тия светлосенки изплува Гьотевият Фауст и неговият вечен отговор, изплува и Хамлетовият въпрос: „Да бъдеш или да не бъдеш“. По-добре да остана сам за себе си загадка. Така е по-интересно и ще продължа да търся себе си.

Навън е топла юлска утрин. Първите лъчи заблестяват по мръсните прозорци на сивите блокове. Приемам спокойно кучешката крамола. Зазвучава птича песен. Благодаря ти, живот, аз съм още с тебе, взаимно ще се допълваме до края.

Силата на духа

Следващият текст е написан по повод Европейската година на хората с увреждания.

Всеизвестно е, че никой не може да избере родителите си, часа на раждането си и онова, което Бог и генетичната верига са вложили в съдбата му. Тя се предопределя от условията и събитията, които ни обкръжават. Някои се раждат на мека постеля с кордели, а други — върху слама в бедняшка хижа. Едни се раждат умни, други — с ограничени възможности. Едни със способности и талант, други — непохватни и обречени на неспособността си. Едни са красиви с великолепно телосложение и разкошен образ, а на други е отнет приличният външен вид. Едни се раждат физически здрави, а други обременени с болести и недъзи. Следователно началният старт в живота не е равен. Малцина в надпреварата успяват да достигнат до висините на творчеството и интелектуалното развитие, кариерата и материалното богатство. Това неравенство само смъртта заличава и в този смисъл тя може да бъде определена като най-справедливият акт. Когато аз си отида от този свят, едва ли някой ще каже, че тук почива слепият… Ах, споменах слепотата. Не знам защо я свързах със смъртта. Мисля, че няма по-ужасна съдба от това да си сляп или да ослепееш. Както пише академик Константин Пашев, зрението е най-драгоценният дар в природата. Да ослепееш в ранна или младежка възраст е равносилно на смъртоносен удар, който те оставя да живееш лишен от най-естествения начин на общуване и връзки с хората и околния свят. Изричам това не от сълзливо окаяние, сантименталност или потрес от несправедливостта в естествения ход на живота. Просто красивото е в хармонията на всички сетива, с които човек трябва да се роди и да живее. Човешкият дух е осенен от разум, който се наслаждава на багрите, картините в природата и живота. Несправедливо е да ти отнемат възможността да погледнеш пламъка в очите на обичаните от тебе хора, да проникнеш в тях със своя поглед. Това е толкова естествено в ежедневието за онези, които виждат и когато те сполети съдбата на сляп, ти остава един-единствен изход: отново да бъдеш човек. Твоите вътрешни душевни сили да се мобилизират, да впрегнеш волята си отново за живот и да положиш усилия, за да се развиваш като останалите твои съвременници. Тези черти и стремления у слепия човек ще срещнете в повечето от кратките ми очерци. Аз се срещам с много мои млади и по-възрастни колеги и слепи приятели, които са образец на духовно израстване, интелект и начетеност.

Много се говори и пише за социалната интеграция на хората с увреждания. Безспорно е, че обществените условия са от значение за нея. Но истинската интеграция на човека, който е здравословно ощетен, започва от самия него. От порива му за живот, от жаждата му за догонване на другите. И дай Боже да е надарен със способности, той може да се изравни с тях. Нещо повече, дори да ги изпревари. Вече имаме такива примери в обществото в областта на науката, културата и изкуството. Познати са имена в световната литература, философията, математиката, музиката… Ние имаме едно име, с което се гордеем. То се е превърнало не само в символ, но и в ярък пример за насърчение на поколения слепи в България. Става дума за големия български композитор и общественик Петко Стайнов. За него са казвали, че той е по-виждащ от виждащите. Наистина няма предели за човешкия дух. Пример в днешно време е героичния подвиг на професор Стивън Хокинг, който е неподвижен и общува само с един от пръстите си чрез компютъра. Вероятно неговите теоретични концепции ще внесат промени в научните знания. Неизброими стихове и портрети са посветени на очите, на онзи драгоценен дар, който позволява на светлината да се превръща в чувства, дух и мисъл.

Мое малко радио

Ти си толкова много в живота ми! Заспивам и се събуждам с теб. Стоиш до леглото ми. Съпровождаш ме, когато съм на път. Надвиваш шума на гората или вълните… Нека ми е простено.

Не става дума за гръмогласно опиянение от високоговорителя. Не, хиляди пъти не! Ти не заглушаваш хора на птиците, благозвучието на природата, онова дивно съприкосновение с вечното и далечното. Ти просто го допълваш. Ти си част от него — онова необикновено продължение на всичко, което ме заобикаля, което чрез теб прониква в стаята ми, в моя малък душевен мир.

Мое радио, ти ме доближаваш или пренасяш във времето и пространството. Какво си ти — човешки глас, песен, музика, вулканичен тътен и ехо от нашия век? Какво си ти — посредник или среща с хората и техните дела, трибуна или форум, вест за интересно събитие, общуване, незрими образи от живота, звук от вселената. Ти преминаваш разстояния и отлиташ в далечни светове и ако срещнеш умни същества, те ще приемат твоите чудодейни вълни, ще разберат човека, тебе — безкрайния мост на всичко сътворено от него. Вълшебните сигнали на човешкия дух, които в миг свързват и обединяват милиони обитатели на нашата мислеща и красива планета.

Мое малко радио, този път ти нежно шептиш стихове. Друг път се редуват актьори, автори. Обикновени хора разкриват съдбата си. И отново знаменитости с примера на своя живот ме разтърсват, вливат вяра, издигат ме високо на нравствените ми криле. Какво си ти — наука, отглас, жива книга. Няма да сбъркам, ако те назова мое училище, мой университет.

В тихите нощи сме пак заедно. За минути с твоя помощ облитам далечни страни, чувам различни езици. Чувам водопади от шумове и сред тях долавям Моцартова симфония, приливи на електронна музика, български хора̀. Настроението само̀ избира станцията — тази, която е в хармония с него и в това приобщаване търси себе си. Съжителството ни е странно. Аз те слушам и потъвам в тебе. Ти откликваш в душата ми. Нашият мълчалив диалог продължава в мислите ми и когато се разделим, ти оставаш в мен. Тогава страданието е по-леко, бодростта — по-силна.

Мое малко радио, радвам се на твоето сътворяване. Да са живи и щастливи в труда си тия, които с ум и сърце те оживяват през денонощието и в нашия напрегнат век ти оставаш незаменимо присъствие, опорна точка за общуване, един от върховете за духовно проникване между народите и културите, между хора и време. Благодаря ти, приятелю мой! Ти ме научи да познавам по-добре човека и света. Ти си частица от моето съществуване. Благодаря ти, мое малко радио!

Това есе е излъчено от БНР на 7 май 1977 г. То е прочетено от автора му с помощта на брайловото писмо. Благодаря ти, мое малко радио!

Може ли да има и позитивни последици от слепотата

Въпросът е странен, дори парадоксален. Мракът, тъмнината са символи на злото.

При една импровизирана анкета с десетина напълно слепи всички единогласно подчертаха, че слепотата им е донесла нещастие, отнела е свободата им, пълния достъп до визуална информация… Те въобще не намират смисъл в поставения от мен въпрос. Самият аз съм изпитал това сътресение. Преди 51 години при мозъчна операция в миг съм ослепял. В по-малка степен това преживяват онези от другарите ми, които се раждат без зрение или в най-ранна възраст го изгубват. Когато имах очи и ми предстоеше да завърша техническо образование, мечтаех да уча по-нататък химия.

Всеки от нас, които присъстваме тук, ще се пита — а какъв би станал в живота, ако имаше нормално зрение. Дали наистина аз бих станал химик или нещо друго? При един приятелски разговор познатият на всички ни Педро Зорита казва: „Ако аз не бях ослепял, може би все още щях да бъда в родното си село. Сега знам осем езика, пътувал съм до всички континенти, имам многобройни приятели.“ Ще добавя — това е човек с един достойно извървян път. Отново ще се попитаме — дали това се дължи на слепотата, генетичната програма, унаследените качества или случайността… Дали по-друга съдба щяха да имат, ако виждаха Петко Стайнов, Рей Чарлз, Стиви Уондър, Андреа Бочели. Интересно кой от тях какъв би бил, но и този въпрос е безпредметен. От психологическа гледна точка е ясно, че когато слепотата е обективен факт, ситуация, от която не може да се излезе, волята и стремежът се мобилизират и слепият човек се преустройва. Той се приспособява към съществуващата действителност и в нея се развива, сякаш вижда. Може да настъпи и отклонение. В живота има отчаяние, има и прекомерна самонадеяност, свързана с агресивност. А както се знае от науката и практиката, зрението е основното сетиво, което пропуска информацията. Хармонията е човек да притежава всички сетива.

В България популярна беше Ванга. Тя е ослепяла като дете. Учила е в Земун. Прочува се по-късно със своето умение да „вижда“ проблемите на отделния човек и да прави предсказания. При нея се стичаха хиляди хора от страната и чужбина. Неотдавна руски учени откриха при мозъчни изследвания на една екстрасенска — Вера Кочовска тъй нареченото трето око (а тя е виждаща), с което тя може да улавя четвърто измерение. На това място ще спомена за вътрешното чувство на нашата котка и куче. Ние живеем в голям панелен блок и когато някой от нас наближи външната врата на входа, котката скача от гърмящия телевизор, за да го посрещне пред вратата на апартамента, а кучето тича на балкона. Доказано е, че животните имат вътрешен механизъм, с помощта на който без да чуват и да виждат, вероятно долавят някакво биополе.

В един друг аспект ще осмислим мъдростта на Аристотел, че човек гледа с очите, но вижда с ума. Наистина виждането е духовен процес, който зависи от подготовката, зрелостта и дълбочината на знанията. Затова писателите могат да открият в живота онова, което ние не сме забелязали. Според съвременния индийски гуру Ошо 95% от енергията изтича от очите. А означава ли, че който не вижда, ги запазва и може да трансформира тази енергия в полезни неща? Означава ли това, че слепият е много съсредоточен в себе си? Поне за себе си мога да твърдя, че когато виждах и сега, си оставам разсеян човек, който си пропилява енергията. Когато виждах, познавах слепи в родния ми град. Казвал съм си: „Боже, добре че не съм като тях.“ След това станахме приятели. Слепотата ни свърза, както ме свърза с моята съпруга, с моите колеги, с вас, есперантистите. Наистина на нея се гледа със страх и се преценява като нещо по-различно от нормалния ход в живота на човека. Разбира се, никой не я е възпял, но когато тя дойде и няма друг изход, човек си построява живота при новата ситуация. Тогава той ще се наименува Педро Зорита, Харалд Тиландер, Таха Хюсеин, Джон Милтън, Омир…

Лично аз съм чул от устата на руския очен лекар академик Краснов легендата за Демокрит. Той сам си бил извадил очите, за да вижда по-дълбоко и по-далече. Това е легенда и всеки от нас би предпочел да има очи, за да се радва на природата и света, макар че в тях има и грозни неща.

Ако е безспорен фактът, че зрението е духовен процес и че за очите по-голямата част от този свят е невидима — вътрешността на земята, вселената, дори собственият ни характер и организъм, остава шансът в тях да прозрем единствено чрез разума. Може би това е част от отговора на поставения от мен въпрос и утехата да живеем и да продължим да живеем, виждайки всичко онова, което ни заобикаля чрез ума и сърцето.

(Този текст е прочетен пред Седемдесетия конгрес на слепите есперантисти в Белград през 2004 година.)

Оптимистични вопли

Започвам с добре познатото терзание пред белия лист. Една любезна покана от в. „Кураж“ и ето ти нова тревога на духа. Да изразя спешно онова, което съм замислил отдавна… Подсещам се за един случай с Луначарски. Бил поканен от червеноармейски офицер да изнесе беседа върху революционното изкуство. Когато го изпращал след събранието, офицерът изразил възхитата си с думите: „Та Вие кога успяхте да се подготвите така добре!“ Впечатлил ме е отговорът на тази знаменита личност, за която вече не е модерно да се споменава: „За тази беседа съм се подготвял през целия си живот.“

Едва ли ще постигна същия резултат върху моите няколко листа, но искрено желая да се „разголя“ пред читателите на вестника.

Това, което се е загнездило в душата ми, тлее и напира в нея, остро ме измъчва. Нали вече споменах за тревогата на духа! За нея искам да пиша. За оная неугасима битка, която се е разпалила в тялото. Не, по-точно то е обвивката, която стяга огъня в душевното налягане. И ако от време на време защитните клапани на нервната система не се отварят, ще се взривя.

Не бързайте с извода. Почакайте малко. Не ми казвайте нормално е, всички живеем така. Тичаме за хляба си, вредом сблъсъци, по пътя ни — нагнетяване до изблик. И какво? Да, но вие можете да тръгнете по улицата ей така, свободно, и да се реете в пространството, докато се успокоите и забравите за дразнителя. Или по-просто — да прелиствате вестниците, да намерите в библиотеката най-подходящата за настроението ви книга, да прехвърляте албумите, да гледате филм… А какво става с онзи, който е зависим от обвивката си? За кой ли път ще я проклина, че не може да се измъкне от нея, да избяга вдън гори тилилейски и да потърси в себе си точката на онова равновесие, което тъй горещо препоръчват психолозите, лекарите, писателите, философите…

За съжаление човек не се ражда равен със себеподобните си. Нито в биологически, нито в социален смисъл е равен. Едни са физически и умствено надарени, други — недъгави или грозни. Едни се отглеждат в кордели, а други — ако оцелеят върху сламеника. Нюансите са безкрайни като света.

Дали от моя гледна точка на обиден от природата човек, но си мисля, че да бъдеш пленник на собственото си тяло е един от най-жестоките варианти. Да не можеш да го преместиш в пространството, да чакаш винаги ръката на ближния, да изгаряш от мъка и яд, че не си способен самостоятелно нито една крачка да направиш в непознато място, количката ти да застане безпомощно пред високия тротоар или пред стълбата… това ли е битието?

Според Жан Пол Сартр екзистенциалното равнище те отделя от Аз-а, забравяш за мъките си, ти си на нивото на ежедневните дейности, които не ти оставят време да се замислиш върху същността си. Да, така е, ако имаш всичките сетива и собственото ти тяло беше най-съвършената машина, за да постигаш хилядите ежедневни цели… Нещата са много по-дълбоки. Всяко препятствие е едно напомняне, всяка невъзможност за осъществяване на най-просто действие, е една болка. Тогава как да се забрави истинската сьщност — че ти си просто обречен да страдаш, да се примиряваш с всичко, което те заобикаля! А този сблъсък ражда хиляди, хиляди пъти ражда противоречия в душата. Ти си вътре, много вътре във вечния конфликт между стремеж и можене. Ето, докоснах се до най-интимното: Кой Си, какво можеш, каква е мисията в живота ти? Как ще постигнеш равновесието, онова жадувано спокойствие, което ще те направи мъдър и щастлив, очистен от невъзможните амбиции и вътрешни страдания? Колко човешко е всичко това! Та нали такива въпроси си задава всеки нормален човек.

Странно, като рефрен, като тъпи и глухи удари на съдбата се връща една мисъл: „Ти не си като другите.“ Всяко твое мръдване е едно усилие, физическа болка, която трупа пласт след пласт, прави утайка, огорчава радостите ти, стяга душата ти и се питаш дали цялото това натрупване не те деформира, извиквайки гняв и омраза, завист, злоба и агресивност, или избираш позицията на мекотелото — да си обезличен, по-нисък от тревата, вечно отстъпващ, и съгласен, за да изпросиш нужната ти помощ и да оцелееш. Животът е всъщност едно приспособяване, оцеляване спрямо себе си, семейството, близките, социалната среда… В такива форми ли трябва да се отлее твоето поведение?! А сега викай неволята — възпитание, знания, опит и най-вече онова желязно затягане вътре в тебе, за да издържиш.

Нелсън Мандела четвърт век преживя сред стените на затвора. Устременият му дух към свободата е подгрявал в най-висока степен волята му за борба. Пред нас е примерът на един прекрасно осъществен идеал. Но как да стане с онези стени, които не са Берлински и никога няма надежда да рухнат, освен с последното потропване на буците пръст? Как да разположим духа между стените на своя телесен затвор и с каква вяра да гледаме навън? Да си самовнушаваме оптимизъм? Да бягаме от себе си, да тичаме из лабиринтите на съзнанието си като побъркани, за да открием пролука, спасителна и светла, глътка пространство, илюзия за сила и вдъхновение?! Дюма пише, че страданието като крилете на орел издига високо човека. Ницше вижда в оздравяването висша наслада след болката, неповторимо благо на духа. Това би ли могло да ме утеши? Аз страдам, че не мога да видя „Джокондата“ на Леонардо. Ще заменя ли това страдание с „Мона Лиза“ на Нат Кинг Кол? И къде е ключът на опиване и вътрешна наркоза, които ще съборят стените и преградите? Не мога да изхвърля тялото си, колкото и да го проклинам. В него съм аз, единственият, неповторимият, с всичките ми терзания, грехове, жажди и болки…

Думите на Еклесиаст са се забили в мен като табела: „Който трупа знания — трупа печал.“ За кой ли път се питам защо не останах невежа. Невежа, който да не познава сътворението, дори и капчица от необятното. Какво от това, че познавам последиците, страшните последици от окованото ми тяло и дух! Не е ли по-честито от мен онова сляпо каракачанче, което срещнах в Стара планина да се придвижва с гегата си между камъните на поляната под Мазалатите? То подсвиркваше на овцете си и се вписваше съвършено в красотата на природата. Питам се дали са му липсвали едрите нощни звезди или сапфирените сияния на върховете. Хлопатарите, кучешкият лай, топлото мляко — не са ли здравата земя, на която стои и не го ли правят те духом силна, доволна от живота натура?!…

Някога един мой приятел на количка, вече покойник, ми казваше: „Не мога, убива ме погледът на другите по улицата.“ Глупаво го утешавах: „Ами ти не ги гледай!“ А той можеше ли да се прави, че не вижда? Как да напипаме тази формула, чрез която да се правим, че не сме ние?

Спасението е във вършенето на нещо. Нали клин клин избива. Ангажираното внимание е вече едно самозабравяне. Милиони съвети има как да не обръщаме и въртим всичко около себе си, което поражда егото в различните му „изми“. Изумително интелигентна музикантка ме порази със своята мъдрост: „На своето ослепяване аз гледам като на една мисия в живота си.“ Чудесно откритие, за да бъде постигнато бленуваното равновесие! Това прозрение е най-близо до човешкото достойнство. Защото недъгът може да бъде и средството, което да предизвика милосърдието или да се експлоатира користно, както това е със застаналите днес пред Шератон хроми.

Здрав дух, здраво тяло! А в болно? Силният дух ще лекува ли тялото? Те са заедно свързани и животът е в цялото. В тяхното единство. Затова често се вкопчвам в духа и се мъча като прииждащ поток да възбудя адреналина в кръвта. Подскачам и се хващам за въображението. Минавам с милиардите слънца през „черната дупка“ и ако не потъна съвсем в нея, се пренасям на Мусала. Там е свежо, чувства се просторът и пак съм близо до космоса, моя космос, за който пише Уолт Уитман. Заменям свободата на тялото със свободата на духа и пак се гмуркам в него, защото той е безкраен като космоса. Жив съм, светът е в мен и аз съм в него, до безкрая…

Сега вече започвам да приличам на другите и разбирам защо Хайдн и Моцарт преди векове са знаели, че ще слушам техните хармонични звуци, писани за мен. Когато слушам божествения глас на Гена Димитрова и цялото ми същество е погълнато от него, забравям за недъга и страданието, за несъвършената си обвивка. Казвам си, добре че я имам, колкото и нестандартна да е тя. На този свят има и красиви мигове, за които си заслужава да се живее. Тези мигове не са малко. Те извират от любовта и обичта, от литературата, изкуството, от приятни занимания, от постоянно удовлетворяващия труд… Те са буквално толкова, колкото е и страданието. Важното е да се научиш да ги слагаш на везните.

Вече не се питам кое повече ми е навредило в моя дълъг живот — слепотата, която обхваща 42 години, или характерът ми. Безусловно — последното. Нали древните гърци казват, че той е съдбата. Щастливият характер има и щастлива съдба. Надписът на Аполоновия храм в Делфи „Човече, опознай себе си!“ е едно от най-великите правила, чрез което ще намериш своето място в света и в живота. Когато знаеш на какво си способен, невъзможното няма да превръщаш в драма, няма да измъчваш себе си и другите и неусетно ще се вградиш в човешките взаимоотношения, което ще изпълни със смисъл и достойнство съществуванието ти, единственото, неповторимото, и ще те направи човек с голяма буква.

1995 г.

Вместо изповед

Всеки от нас се е удивлявал на чудото живот. Всеки от нас е търсил своето място в него. Ако кажа, че животът е съвкупност от пропуснати възможности, това ще бъде едно съжаление. Животът ни е такъв, какъвто си го направим или такъв, какъвто съдбата ни го моделира. Това е вечното противоречие между онова, което зависи от нас и онова, което не зависи от нас. Дали Бог ни е дал разума или според последните модерни теории той ни е привнесен от по-високо организирана цивилизация, за да живеем по-добре, е трудно в момента да се отговори. Не забравям, че нашата половина е биологична същност. До голяма степен съдбата ни се предопределя от първата сигнална система. От хилядолетия тази ни природа не се е променила. Човек се ръководи от първичните си инстинкти да се самосъхрани чрез агресивност, алчност, завист, ограбване на материални и духовни ценности и т.н. Ние сме родени с този дуализъм. От една страна да ни възпитават и да се самовъзпитаваме, да усъвършенстваме съзнанието си, сиреч да се опираме на своя разум. На другото блюдо са нашите биологични и химически процеси, адреналинът и серотонинът. Мъдър е оня, който постави в равновесие тези начала. Сенека смята, че не е важно колко си живял, а как си живял. Блажени са ония, които изграждат своя живот върху основата на съзиданието, правенето на нещо духовно, реално покриващо нуждите или изпълняващо моралните норми. Човек е раздвоен между своите въжделения. Необходимо е да премерва доброто и злото, позволеното и непозволеното. Както са ме учили, осъзнатата вече необходимост е свободата. Човек е свободен, когато не се замисля, а в него е изграден критерият и отношението към околния свят. Критерият се променя от условията на живот. Мисля, че ние със своето развитие непрестанно се приспособяваме към тези условия. Това тръгва от семейството, роднински и приятелски кръг, училището, социалната среда. Един от многобройните ми грехове е постоянно правените компромиси в разрез с моите схващания и възгледи. Поговорката „Срещу ръжен не се рита“, дядо Петко Славейковата мисъл, че „остра сабя преклонена главица не сече“, са ме карали през годините да се огъвам не само пред властта, авторитетите, силните, обстоятелствата… Компромисът винаги ми е причинявал болка, упреквал съм се заради слабостта си. И отново съм правил следващия компромис, за да подсигуря болезнения си комфорт. Нали това не е морално! Може би светая светих на душата ми остава едничкото — да я пречиствам с нещо по-добро. Но какво е доброто, свързано ли е с утвърждаване на интереса?

Животът ме е научил, че той се движи от интересите. Не смятам само техния материален израз. В тях се включват нагона, духовната потребност от знания, вярата в Бог. Кръвната връзка между деца и родители… Духовното и биологическо начало се проявява чрез интересите. Те се и преплитат. Мога да кажа, че през моите години аз съм се подчинявал на осъзнати или неосъзнати интереси. Допускал съм конформизъм. Вероятно това е продиктувано пак от инстинкта за оцеляване. Покланям се пред онези герои от историята, от примерите в обществото, науката или културата, които са съумели да изчистят от себе си интересите, произтичащи от биологическото им начало и да направят нещо за останалите хора. Колкото и да посипвам с пепел главата си, аз не успях да се справя със своя страх и компромиси. Грохотът от бързия бяг на годините ме събуждаше от приспивните илюзии, прогонваше красивите мечти и натрапваше в съзнанието ми извечните библейски истини, че всичко е суета на суетите и че под слънцето няма нищо ново.

Спомням си, това е било година преди ослепяването ми, как през месец май открих нещо, което сякаш преди това не съм забелязвал. Бях се излегнал на една поляна сред нейните високи треви и в този малък свят видях гъмжило от животинки. Мравките пълзяха по своя път, калинки прелитаха между тревите, жужаха мухи, пчели. Тази зелена стена от треви се озаряваше от проникнали слънчеви лъчи. Може би това беше чудото живот, на което душата ми се е радвала неподправено и искрено. Колко малко му трябва на човек, за да се почувства част от природата и вселената. Всеки от нас си поставя високи цели. Нали човек не трябва да се примирява и в тази гонитба всеки от нас забравя за най-обикновеното, човешкото, което е свързано с истинския ни живот. Един от греховете ми са стремежите и амбициите да постигна нещо повече в работата, професионалния път, кариерата. Съзнавал съм необходимостта да се радваш на онова, което имаш, колкото и малко да е. Може би това е душевното равновесие и успокоението. Блажени са ония, които се радват на мига. Поне аз такова блаженство не успях да постигна.

И така, какво е животът? Може би онова, което става в момента — онова което ти носи скръб или радост, чувството, което те кара да възприемеш момента такъв, какъвто е. Има някаква закономерност на този свят. След злото идва и добро, а както е казал шопът „когато е много на харно, не е добре“.

Хайде, стига толкова душевен мазохизъм — ще кажат старите ми приятели. Достигна средната възраст за страната и ти остава само да се радваш на своите дни. Прави са. По-добре да се връщам към онази картина, напоена от злато и смарагди, оживена от жуженето на насекомите. Дали съм станал по-мъдър? Аз трудно мога да си отговоря. Ако съм постигнал равновесие със себе си и онова, което ме обкръжава може би. Стрелката като че ли още се люлее. Едно знам — че характерът ми е навредил повече от слепотата. Ако това е вече някакво помъдряване!

Роден съм в града на хумора. Това е донякъде набедено. Години наред се мъча да се самовъзпитам в този стил, но трудно става. Може би човек се ражда с чувство за хумор. Иначе е сложно да се накара сам да гледа на всичко с весели очи. Ако го постигне това, и светът му ще стане по-красив.

Не се отличавам от останалите. И на мен нищо човешко не ми е чуждо — суетата, честолюбието, леността, ласкателните думи, изречени от мен или възприемани с удоволствие за мен. И все пак животът ме научи да спазвам някои правила. С благост да моля и неподправено да благодаря, искрено да се извинявам и чистосърдечно да прощавам. С годините се уча да общувам с хората. Да се опитвам да влизам в кожата на всеки един от тях. Може би така се запълва празнотата на онова, което не може да се обхване. Всеки един събеседник разкрива нещо по-различно, всеки един от тях е равен на една книга. Узнах, че да бъдеш свободен означава да се освободиш от страха и да казваш това, което мислиш. Това повлича след себе си неприятности. В книгите съм чел, че духовният човек е раним и лесно уязвим. Ще бъде нескромно да се причисля към тази категория, но заради прибързаността и острия ми език съм имал често главоболия.

Изпълнен съм с признателност към всички онези, които ми помагаха в работата и живота, към всички онези, които ме коригираха искрено.

От дете знам, че политиката е нещо нечисто. Учил съм, че тя е концентриран израз на икономика. Всъщност политиката е средство за облагодетелстване. Това ще потвърди и нашият дълго продължил преход към демокрация. Спомням си времената на капитала и годините след войната. Бях малък, но разбирах с какви големи надежди тръгваме всички към едно ново общество. Чел съм за конвергенцията. Ако можеше в една епруветка да се съберат ведно индивидуализма, личната инициатива и обществената осигуреност, ще се получи най-добрата амалгама за живот. Девизът „От всекиму според способностите, всекиму според потребностите“ се оказа поредната утопия. Нуждите винаги изпреварват възможностите. Заедно с това равенството е абсурд при неравенство на индивидите.

Надеждата! Тя е неизбежна и ще ни придружава до края на дишането ни. След злото идва и добро. Ето пак се хванах за онова равновесие, за онзи философски камък, който всеки трябва да намери в своя живот. Може би още го търся и това ми прилича на детска игра, а навярно аз съм запазил детето в себе си много повече от другите на моята възраст. Съзнавам, че това се заплаща с оценки, които носят отрицателен знак. Утеха е да остана такъв, какъвто съм бил и какъвто ще продължа да бъда. Мои приятели ме определят като красиво луд. Навярно са близо до истината. Приемам го и както писа Александър Островски: „И най-мъдрият си е малко прост“. Затова ми стават противни онези, които се изпълват с въздух под налягане. Правят се на големи, без да са такива. Държат се високомерно, а това е нещо, което винаги ме е дразнило. Така, както и човешката лакомия и алчността. Ако на този свят всеки си знаеше мярата във всичко, щеше да бъде като в рая. Осъзнато или неосъзнато, всеки гледа да вземе през единствено дадения му живот колкото може повече от него. Сигурно това отново граничи с инстинкта за самосъхранение. Ако съм достигнал до някаква степен на своето духовно развитие, то е защото полагам усилия да вземам толкова, колкото е възможно да понесе умът и сърцето ми. Улавял съм се в жаждата да трупам знания. Да се интересувам от безкрайно много неща. Те едва ли са ми служили в живота. Още не мога да си обясня какво е това неистово чувство и любопитство да се интересувам от безкрайно много неща. Известно е правилото, че човек трябва да знае от всичко по малко и от нещо много, за да бъде добър в професията си. Схващам, че и тук е нужна мяра. Стремежът да се научават новости е нещо като наркотик, болест, от която няма отърване. И все пак съм благодарен на прочетеното и наученото. Книгите, песните и музиката са онези чудни духовни стъпала, които са ме спускали към дълбините на моята душа. Мога да съжаля само, че слепотата ми отне достъпа до визуалното изкуство. До картините, скулптурите, архитектурата, киното, телевизията. Това не може да се компенсира.

С годините все повече се радвам на младите хора. Схващам, че те са по-умни от нашето поколение, много по-надарени и способни. Не бих искал да кажа, че това е ехо от оная обич, която ме е придружавала в ранните години. Неусетно стигнах и до любовта. Това е въздухът, солта на живота, по-скоро онзи мед, без който не могат да живеят пчелите. Винаги съм възприемал жената като част от мен. Като неотделимото друго аз. Естествено, че това отнасям за моята съпруга. Съдбата ми отне очите, но ми даде нейната светлина. Интелектът и доброто й сърце запълваха празнотите в характера и възпитанието ми. Нека Бог ми прости, но съм се наслаждавал и тогава, когато Амур ме е навестявал. Мисля, че това е нормално за всеки един човек. Сега мога да определя, че любовта е част от понятието обичам. Обичта е като безкрая, като вселената, тя е онова чувство, което никога не угасва и щастлив е онзи, който го притежава спрямо другите. Не само към съпруга, семейство, деца, внуци, към приятели. Както е казано в Библията: „обичай ближния“ е постулат, с който се ражда всеки от нас. Мисля, че аз го прилагам все още. Обичта е онази субстанция, свързана с духа, която ни прави по-добри. И най-накрая стигам до крачката от съвършенството. То не е в мен естествено и никога няма да го достигна. Съвършен е само Бог и всеобемащ. Като дете съм кръстен и за мен Бог е бил оня добър старец и дух, който ни покровителства. Обществото ме възпитаваше в атеизъм и аз го възприемах с разума си. След 40-тата си година се убедих, че религиите не са чист опиум за народите, както е казал Маркс. Започнах да ги възприемам като нравствени правила за поведение. Когато се сблъсках с многообразието и красотата на света, съвършенството на вселената, с кардиналната промяна в моята лична съдба, започнах да мисля за оная сила, която направлява живота ни. Човек се нуждае от нея, той я търси в беда и подем и я олицетворява с понятието Бог. Склонен съм да възприема мисълта на Волтер, че ако няма Бог, ние сме длъжни да го създадем. Бог не е самият човек, човекът трябва да се освободи от него, както е казал големият теолог и философ Ерхард Майстер. Той трябва да направи място в душата си за истинския Бог.

Ослепяването ми в миг, както стана на 12 септември 1952 година при една операция в Александровска болница, беше най-ужасният удар в живота ми. Със съдбовно значение. Това не само промени моята първоначална нагласа, но ме принуди да се преустроя кардинално. Този обрат е почти равен на акта на смъртта. Напускайки този свят, човек сякаш прави един кръг към своето начало, сякаш се завръща там, откъдето е дошъл. Слепотата обаче те оставя до края на живота ти не само в тъмнина и свят без образи, но в една постоянна принуда да виждаш със сърцето си невидимия свят. Така изграждаш образите на всичко, което те заобикаля, в душата си и започваш да живееш отново. И все пак това е по-доброто, отколкото физическия край.

След техникума си, вече като сляп, продължих да уча. Завърших Априловската гимназия и право в Софийския университет. След съдебния си стаж станах работник. След това в продължение на 10 години бях юрисконсулт. Окончателно скъсах с правото през 1967 година, след опита ми да стана аспирант. Останах сам да се състезавам с празното място, не ме приеха. Дали не искаха да се занимават с мен или това беше строго идеологическа дисциплина, а аз бях безпартиен?… За мен все още няма обяснение, след като от шестима кандидати бяхме допуснати двама на устен изпит за две места. Единствената правна монография, която бях прочел от руския професор Кечакян ми се падна на този устен изпит. Съдбата е решила вероятно да поема друг път. През целия си живот съм служил на идеята за интеграцията. Знам, че тя започва от самия човек. Той трябва да я носи вътре в себе си. Мисля, че аз в един друг аспект съм я постигнал. Не става дума за това, че превърнах собствения си недъг в професионалното си занимание, в препитанието си. Моята среда винаги е била между съучениците и колегите ми. Всички около мен са виждащи хора. Дори в преносен смисъл обкръжението на моите невиждащи приятели е от хора, които са равни с другите. Ако всички сме убедени, че Петко Стайнов виждаше повече от виждащите, защо това да не се отнася и за надарените, умни мои съсъдбеници? Интеграцията е реализация на интелекта, независимо дали виждаш или невиждаш. Дали си в средата на организацията на слепите или извън нея, основното е да имаш съвременното виждане за околния свят и духовното зрение на съвременен човек.

Моите родители и деди са трудови хора. След Втората световна война не е провървяло на моето семейство. То е било недолюбвано от властниците. Самият аз съм бил винаги раздвоен и мисля, че това е нормално за всеки един човек. Естествено е сами да открием истината, а не по внушение отвън. Искал съм да прозра коя от двете системи през моя живот е жизнената и справедливата за хората. Всеки от нас може да има някаква позиция в обществото, но по-важно е как то е устроено, какви са правилата му, за да се спазват и в него да има равновесие. Русо говори за обществения договор между гражданите за управлението им. Ако демокрацията изисква спазването на определени правила, свързани с индивидуалната инициатива и свободата, човешките права, това би било добре, но практическият живот е пронизан от сили, които го деформират и пригаждат към интересите на отделен кръг от хора. А това е нарушение на правилата. Сигурно съм достатъчно наивен, за да очаквам социална справедливост при една подредба на съвременните ни български условия. Не можех да си представя начина, по който стана трансформацията и избуяването на свръхбогати върху недоимъка на останалите хора. Чувствам се виновен за това заедно с милионите мои съграждани, които го допуснаха.

Роб ли съм по провидение или не? Мога ли да се бунтувам или не? Естественият ход е еволюцията. Но в живота има и гняв, и бунтове, и революция. Мисля, че съм прилагал някаква справедливост в моите действия. Дали ще намеря сили още за това или ще продължа да трупам своята глупост.

Човешко е да се греши, божествено е да го проумееш и да се покаеш. Само това пречистване може да ти даде силата да продължиш по-нататък.

Съзнавам, че съм в края на своя живот. Често ме занимава същността на смъртта. Будистите вярват в прераждането. Християните — във възкресението. Атеистите — в нищо. Всички са убедени в едно — че тук на земята е раят или адът, или подготовката за бъдещия живот. В едно съм сигурен — че смъртта е най-справедливият акт в природата. След нея на моя камък няма да поставят: „Тук почива слепия…“ Просто аз ще бъда отново равен с всички. Смъртта е справедлива, защото тя заличава грозното и уродливото, неправдата и силата на онзи, който използва властта си. Добре че богатите и императорите не са в състояние да си я откупуват. Пред нея няма бедни и богати, умни и глупави, грозни и красиви. Тя коригира неравния старт при раждането на всеки от нас. Добре че живата материя загива, иначе нямаше да има живот. Затова вярвам, че смъртта е другата страна на живота. Тя просто гарантира неговото продължение. Нещо повече, в космоса черните дупки поглъщат цели съзвездия. Тези далечни светове отвъд този предел преминават в друго състояние на антиматерия.

Не бих искал да завърша своето верую с толкова зловещи мисли. Просто нашата усмивка ще победи и смъртта.

Юли 2006 г.