Таен обожател

Глава 24

Краката на Рей Нунън се бяха подули, а главата я цепеше. Тя знаеше какво означава подуването на краката — то не водеше до нищо хубаво. Нямаше да се освободи още три часа, а просто не можеше да си представи как ще изкара до края на смяната. Рей работеше в един дом за възрастни хора в покрайнините на Кълъмбъс. Понякога й беше приятно да бъде сред неговите обитатели. Те се задоволяваха с малко — няколко добри думи, няколко минути, докато й покажат снимките. Освен това винаги я разпитваха за Вики. Възрастните хора знаеха колко важно нещо са децата. И мъжете, и жените знаеха, че каквото и да са правили, каквито и да са били, в крайна сметка всичко се свежда до децата и внуците. Те са бъдещето на онези, пред които вече няма бъдеще.

Разбира се, пипнеха ли я веднъж, тя трудно се отскубваше от тях. Костеливите им пръсти се вкопчваха в пълното й тяло като удавник за сламка. Рей обаче не се дразнеше. Винаги си казваше, че един ден и тя ще остарее.

Рей въздъхна и продължи да сгъва нощници. Дела Уотърс, чернокожа медицинска сестра, която беше благосклонно настроена към нея, надникна в пералното помещение.

— Търсят те на телефона, Рей. Мисля, че е Вики.

— Благодаря, Дела — каза Рей, остави нощниците и излезе в коридора, където беше телефонът.

— Здравей, мамо — каза дванайсетгодишната дъщеря на Рей. — Вкъщи съм.

— Какво ще правиш? — попита ласкаво Рей.

— Взех две книги от библиотеката. Ще чета.

Рей си представи дъщеря си, с дълга до раменете коса като коприна, седнала в кухнята с разтворените книги върху масата с нарязана мушама.

— Как беше в училище?

— Получих си бележника — каза Вики.

— И?

— Шест шестици. Една петица — съобщи гордо Вики.

— Браво — зарадва се Рей. Няма да си като мен, помисли си тя. Няма да си принудена да приемаш каквото ти предложат. Ще имаш избор. Ще отидеш в колеж, ще си намериш добра работа и няма да зависиш от никого и за нищо. За това мечтаеше Рей и денем, и нощем — дъщеря й да има по-добър живот.

Мъжът й ги остави, когато Вики беше само на две години и затова детето не го помнеше. На Рей й беше много трудно, но успя да отгледа дъщеря си, да осигури покрив над главата, да я изхрани. И макар че едва свързваше двата края, Вики порасна хубава и умна. Тя беше всичко на света за Рей.

— Мисля, че ще стана лекарка, мамо — каза сериозно Вики. — Естествените науки са любимият ми предмет. И след това ще мога да се грижа за теб.

— Чудесно, скъпа — каза Рей, макар и да знаеше, че това е невъзможно. Медицинското образование е най-скъпото, но ще намеря начин, помисли си тя. — Слушай, чичо Хърман върна ли се? — попита Рей.

— Не. Няма и следа от него — каза Вики.

На Рей й беше на устата да каже „Слава богу“, но се сдържа.

— Ако си гладна, имаш закуска.

— Ти как си, мамо? Звучиш ми уморено.

Рей погледна подутите си глезени.

— Добре съм. Ти си чети книгите. Аз ще се върна към шест часа. Не се тревожи за мен.

Рей затвори телефона и бавно се изправи на крака. Като се обърна, видя Дела, която замислено я гледаше.

— Не ми изглеждаш много добре — каза Дела.

— Главата ме боли днес — успя да се усмихне Рей.

— Ела тук и седни — каза Дела. — Искам да ти премеря кръвното налягане.

— О, Дела, не се безпокой — възпротиви се Рей, но седна и Дела стегна маншона на апарата около ръката й. — Сигурно е от времето. Синузитът ми се обажда — каза Рей, докато Дела помпаше гумената топка в ръката си и гледаше намръщено стрелката.

— Синузитът ти — как не — каза Дела. — Рей, вземаш ли си лекарствата?

— Днес май пропуснах да ги взема — отвърна разсеяно Рей.

— Рей, искам да си отидеш вкъщи, да си вземеш хапчетата и да си вдигнеш краката на възглавница. Работният ти ден е приключил.

Рей понечи да възрази, но Дела, клатейки глава, я изведе навън.

— Искаш ли да помоля някой да те закара? — попита Дела.

— Не, не. Това, което направи, е достатъчно. Да ти кажа ли, нямам нищо против да си отида.

— Хайде, тръгвай — каза Дела.

Рей изчака търпеливо автобуса и седна. Пак се замисли за бележките на Вики. За шестиците. Това слабо дете носеше на плещите си тежко бреме. До миналата година се справяха, но един ден, докато беше на работа, на Рей й прилоша, а на връщане в автобуса усети, че не й стига въздух и че някаква тежест притиска гърдите й. Разбра, че е получила сърдечна криза. След двуседмичен престой в болницата внимателно подреденият свят на Рей започна да рухва. Тя нямаше застраховка, беше без работа, а неплатените сметки се трупаха. Когато хазяинът им каза, че трябва да освободят апартамента, Рей нямаше друг избор освен да се обърне към Хърман. Той беше неин брат, единственият жив роднина. Иначе трябваше да остане на улицата.

Помоли го да ги приеме и той се съгласи. Беше наел една селска къща, скрита от хорските очи. И нищо чудно. Нали му трябваше тайно място. А Рей знаеше защо. Единственото хубаво беше, че Хърман пътуваше много „по работа“. През повечето време двете с Вики бяха сами в къщата. Когато той се върнеше, тя гледаше да не му се мярка пред очите и държеше Вики по-далеч от него. Само си мълчи, повтаряше тя на Вики. При първа възможност ще се измъкнем оттук.

Рей вече беше готова да се преместят. Една от другите санитарки се развеждаше и търсеше квартиранти за къщата си. Рей се надяваше, че нещата ще се уредят. Хърман не им вземаше пари, но тя не искаше нейното дете да живее в такава атмосфера.

Автобусът изтрополя тежко и спря в края на черния път, където беше къщата на Хърман. Рей взе пазарската чанта и слезе. Пое по пътеката под тунела от дървета, заради които тук беше тъмно и прохладно дори през лятото. Само три жилища имаше наоколо — една къща и два фургона, фургоните бяха разположени точно един срещу друг от двете страни на пътя на два еднакви парцела. На единия фургон имаше сателитна антена и отвътре долиташе плач на бебе. От другия не се чуваше нищо, освен ръмженето на вързаното отвън черно куче. На Рей не й беше приятно, че Вики трябва да минава по този път. Все я беше страх злото куче да не се откъсне от синджира и да подгони детето. Къщата на Хърман беше в самия край на пътеката.

Като излезе на откритата поляна пред къщата, тя видя колата на Хърман и сърцето й се сви. Работата не беше там, че с него се живееше трудно. Всъщност той почти не говореше. Беше десет години по-голям от Рей и тя имаше смътни спомени за него като за кротко, малко странно дете. Като всяко момче правеше бели и като всяко момче ядеше бой от баща си. Това беше преди да отиде във Виетнам. Но когато се върна, беше различен.

Рей живееше в къщата му и се опитваше да си гледа работата, но просто нямаше как да не разбере с какво всъщност се занимава нейният брат. Докато обаче той беше на път, тя можеше да не мисли за това. Да не мисли колко окаян живот води, щом е принудена да остави детето си под един покрив с човек като Хърман.

Рей стисна устни и въздъхна. Ще се оправя, каза си тя. Ще я измъкна оттук. Скоро, повтори си тя. Това й даваше сили.

Като стигна до стълбите на верандата, чу отвътре гласове.

— Моля те, чичо Хърман, недей — умоляваше Вики. — Не-е-е…

Рей отвори рязко вратата. Хърман беше притиснал Вики на канапето и разкопчаваше методично блузата й с отсъстващ поглед, а тя се опитваше да го отблъсне с юмруци.

Платнената торба на Хърман беше на пода до вратата, сякаш той изобщо не си беше направил труда да си разопакова багажа. Беше влязъл и се беше нахвърлил на племенницата си.

В първия миг Рей замръзна, неспособна да мисли. След това реагира. Пресегна се за платнената торба — знаеше какво има в нея. Извади пистолет и го насочи в гърба на брат си.

— Пусни я, мръсник такъв, или ще те убия.

Изненадан, Хърман се обърна и погледна сестра си, а Вики продължи да се мъчи да се освободи от него.

— Остави пистолета, Рей — каза той.

— Пусни дъщеря ми.

Хърман се изправи и пристъпи към сестра си с разкопчан колан на панталоните си и смъкнат цип. При тази гледка Рей обезумя от гняв, мъка и безсилие.

— Знаех си, че ще се случи нещо такова — каза тя.

— Остави пистолета, дявол да те вземе. Ще правя каквото искам в собствената си къща.

— Вики, върви в нашата стая — извика Рей. — И заключи вратата.

— Нашата стая. Това ми харесва. И от къде на къде е ваша? Вие не плащате за нея — каза Хърман. — Аз просто искам това, което ми се полага за щедростта ми.

— Не се приближавай — каза Рей.

Вики стискаше блузата си и се опитваше да я закопчее с трепещи ръце.

— Вики, излез оттук — извика Рей.

Хърман беше толкова близко, че тя усещаше бирения му дъх.

— Не посягай на майка ми! — изпищя Вики, измъквайки се зад гърба му.

— Я млъквайте, млъквайте и двете! Не мога да понасям този шум — извика Хърман, извъртя се, сграбчи Вики за врата и я вдигна във въздуха. Увиснала в ръцете му, тя замаха с крака, а от гърлото й заизлизаха задавени звуци.

Рей не мислеше. Просто натисна спусъка. Ръката на Хърман се отпусна и Вики тупна на пода, изправяйки се с писък на крака. Хърман се олюля и падна. Рей отстъпи. Не натисна втори път спусъка, но не пусна пистолета. Нито се опита да му помогне. Изчака, готова да стреля пак, ако се наложи. Но Хърман не помръдна. Целият беше в кръв.

— Мамо, ти го уби — прошепна Вики. Тя цялата трепереше.

— Няма нищо. Не се страхувай — каза Рей, макар че сърцето й щеше да се пръсне от ужас.

След още няколко минути той издъхна. Рей не отместваше пистолета от него.

— Обади се в полицията — каза тя тихо на Вики, сякаш й напомняше да си обуе ботушите, защото навън вали дъжд. — Хайде!

Рей не отместваше очи от неузнаваемото лице на мъжа, чиято кръв изтичаше в краката й. За нищо на света нямаше да рискува. Искаше да е сигурна, че е мъртъв. Толкова лош човек сигурно трудно умира.

— Няма нищо — каза тя на Вики, която се разплака. — Няма нищо. Умря вече. Толкова по-добре. Иди сега и се обади в полицията. Аз ще пазя.

Глава 25

Ванда Юрик гледаше през прозореца в падащия мрак. Къде е той? Къде може да е отишъл? Не беше виждала Гари от деня, в който я остави вкъщи и отиде при Лаура Рийд. Беше взел четките и боите си. Когато не се върна, тя реши, че е отишъл да рисува. Когато стана осем часът вечерта, а него още го нямаше, се обади в полицията. Със зле прикрито нетърпение началникът на полицията Мур каза, че един възрастен мъж не може да се смята за изчезнал, ако не се е върнал у дома за вечеря. Оттогава изминаха осем дни без следа от него.

Ванда загърби прозореца и започна да обикаля къщата като звяр в клетка, надничайки през всички прозорци, стряскайки се от всеки звук. Ту я обземаше надежда, ту губеше вяра.

Върна се в кухнята, където недокоснатата вечеря изстиваше в чинията. Подпря чело на дланта си. Каквото и да му се е случило, то е свързано с онази жена, която тайно се омъжи, каза си Ванда. Знаеше за цветята, който Гари пращаше на Лаура Рийд. Знаеше, че той тайно мечтае за нея. Всичко ми е ясно, макар че той нищо не подозира, помисли си тя. Познаваше го като прочетена книга. Още от раждането му.

Ванда чу скърцане на кола по чакълестата алея, скочи от стола с разтуптяно сърце и изтича на прозореца. Не можа да види дали е неговата кола. Кой друг може да е по това време, помисли си тя в момент, когато надеждата надделяваше над разума. Отвори задната врата и слезе на широкото, ниско стъпало. Морският бриз я погали по лице.

— Гари — извика тя.

— Не, аз съм, Ванда.

Ванда толкова се ядоса, че цялата настръхна — всичките й надежди угаснаха за пореден път, когато видя едрата фигура на Винс Мур, който изникна от тъмното на светлината, хвърлена от запалените лампи в къщата. Вчера, най-сетне, той се съгласи да започне да издирва Гари.

— Какво искаш? — попита тя и сърцето й внезапно се сви от страх. — Какво има? Да не…

— Имам хубави новини за Гари. Може ли да вляза за малко?

Ванда отстъпи и му направи път да влезе в кухнята. Той свали шапката си и остана прав до вратата.

Ванда стисна ръцете си в юмруци, едва сдържайки се да не го сграбчи за ризата.

— Какво? — попита настоятелно тя. Забеляза, че той гледа към кухненските столове. — Седни — добави троснато тя.

— Благодаря — каза Винс. — Исках просто да знаеш, че се свързахме с компаниите за кредитни карти и разполагаме с пълни подробности за движението на парите му. Оказва се, че в деня, когато е напуснал дома си, е изтеглил голяма сума с кредитната си карта. Няма нищо друго оттогава, но с толкова пари човек може да издържи доста време.

— Това ли е? — изгледа Ванда полицейския началник.

— На мен това ми изглежда много обнадеждаващо — отговори Винс. — Точно такава информация се молихме да получим.

— Той е умрял — каза глухо тя. — Знам. Като каза новина, помислих, че сте го намерили.

— Умрял? От къде на къде? Аз мисля, че е изтеглил парите, за да попътува малко. Всеки момент може да се върне с колата и да се появи на вратата.

— Кое е обнадеждаващо? Това нищо не значи — изсумтя презрително Ванда. — Може да е нападнат и убит. Кредитната карта може да е открадната.

— Изтеглил е парите в една от тукашните банки, Ванда. Касиерът каза, че е бил в инвалидна количка — обясни търпеливо Винс.

— Това изобщо не ме успокоява — въздъхна Ванда и седна на масата с плувнали в сълзи очи. — Аз просто не мога да се самозалъгвам. Ако беше жив, щеше да ми се обади досега. Не. Не искам да го повярвам, но аз познавам сина си. Той избяга като ранено животно и е посегнал на живота си.

— О, господи, Ванда, защо трябва да посяга на живота си?

— Казах ти още първия път, когато ти се обадих — извика възмутено Ванда. — Беше толкова разстроен, че онази жена, Лаура Рийд, се е омъжила. Той беше влюбен в нея. Но ти просто не ми обърна внимание.

— Добре де, може и да е бил разстроен, но това не е причина да се самоубива.

— За какво друго да живее, прикован в тази количка? — попита Ванда, клатейки глава. — Години наред все от това ме е страх. Всичко възможно правех, за да му е добре, но какъв живот е това?

Винс усети, че започва да се ядосва.

— Поне за това, че е много добре приет художник.

Ванда махна с ръка, сякаш това изобщо не беше важно.

— Казвам ти, познавам си сина. Няма никъде да отиде. Никога никъде не е ходил. Трудно му е да се придвижва с количката. Искам да кажа, че инвалидите трябва да имат достъп навсякъде, но и двамата с теб знаем, че никой не се интересува дали тези закони се спазват. — Тя погледна обвинително Винс и добави: — Не, той беше безпомощен.

Винс стисна зъби. Яд го беше, че Ванда говори за сина си в минало време, макар и да знаеше, че понякога хората искат да изрекат на глас най-ужасните си страхове пред полицията. По този начин се надяват някой да им вдъхне вяра. Ванда обаче вещаеше толкова лоши неща, че му беше трудно да й съчувства. Вечно черногледа. Яд го беше, че тя винаги подценява възможностите на Гари и омаловажава постиженията му в живота. Като че ли краката са единственото, което прави живота смислен. Винс имаше един любим вуйчо, който бе прекарал половината от живота си в инвалидна количка. Беше един най-силните, най-жизнените хора, които Винс познаваше. Баща на четири деца, ръководеше сам фирмата си, обичаше спорта. Ти го караш да се чувства безпомощен, помисли си той. Кой ти дава право да казваш, че Гари няма за какво да живее? Но веднага се укори. Ванда страдаше посвоему. Той нямаше как да знае какво й е на душата. Каква полза от това да се търси кой е виновен?

— Каква ирония на съдбата — продължи Ванда с равен глас. — Джеймс Рийд го натика в инвалидната количка, а сега неговата вдовица го тласна в пропастта.

— Какви ги приказваш? Джими Рийд няма нищо общо с катастрофата. — Винс намръщено я изгледа. Помнеше добре катастрофата. Собственият му син Роби беше на баскетболния мач същата тази вечер. Помнеше как изтръпна, когато му съобщиха за пътна злополука и пострадали младежи.

— Джими Рийд го накара да отидат на този баскетболен мач. По време на снежна буря. Другите момчета не го искаха. Но Джими Рийд го убеди да отиде. Той му пълнеше главата с глупости и разправяше, че Гари е един от тях. Винаги така правеше. Каквото кажеше Джими Рийд, за Гари беше закон. Моят син нямаше работа в онази кола през онази нощ. Когато се опитах да кажа това на Джими Рийд, той ми каза: „Вие се тревожите прекалено много, мисис Юрик“. — Ванда се облегна на стола и погледна Винс, а в очите й проблесна пламъче на стара вражда. — Горе-долу същото, което ми каза и ти, когато ти се обадих да ти съобщя, че Гари го няма.

Винс въздъхна. Разбра какво намеква Ванда, но за нищо на света нямаше да се извинява.

— Казах ти само как действа полицията в такива случаи. Един възрастен човек не се смята за изчезнал, ако не се прибере вкъщи за вечеря.

— Гари не е нормален човек — извика Ванда.

Винс поклати възмутено глава.

— Това, което казваш, е ужасно. Надявам се, че никога не го казваш пред сина си.

— Сигурно никога вече няма да имам възможност да му казвам каквото и да е — отвърна ядосано тя.

— Държиш се така, сякаш сме открили трупа му! За бога, Ванда, нима не е възможно Гари просто да е имал нужда да се махне оттук и да отиде някъде да си събере мислите? Ако бях на твое място — продължи натъртено Винс, — нямаше толкова бързо да прежалвам детето си.

Двамата се изгледаха непримиримо. Мълчанието бе прекъснато от звука на пейджъра, закачен на колана на Винс.

— Може ли да използвам телефона ти, Ванда?

Ванда сви рамене и Винс набра номера на полицейския участък.

— Междущатски разговор, шефе — каза Джерилин Конлън. — Сега ще ви свържа.

— Добре — каза Винс и зачака.

— Началникът на полицията Мур? — чу той мъжки глас.

— Слушам.

— Тук е капитан Орин Еванс от щатската полиция на Охайо. Обаждам се от Кълъмбъс.

— Кажете, капитане.

— Тук стана едно убийство, което може да представлява интерес за вас.

Винс се намръщи. Изведнъж си представи Гари Юрик — насилствено свален от колата си. Нападнат от бандити. Оставен в безпомощно състояние. А Ванда седеше на една крачка от него, готова да извика: „Нали ти казах“, и след това да рухне. Моля те, Господи, помисли си той. Само не това.

— Защо смятате така, капитан Еванс?

— Един човек на име Хърман Пауел е застрелян от сестра си днес късно следобед. Тя се прибрала вкъщи и го сварила да напада дванайсетгодишната й дъщеря, затова го застреляла със собствения му пистолет.

— Не я обвинявам — изсумтя възмутено Винс.

— Не, сър. Но открихме нещо много интересно за този Хърман Пауел — продължи капитан Еванс. — Сестра му го е знаела или поне се е досещала. Изглежда Хърман Пауел е бил професионален убиец. Предлагал е услугите си в едно от онези списания за военни. Някакво дясноориентирано издание, казва се „Наемен войник“.

Винс се напрегна да се съсредоточи и попита:

— Наемен убиец, така ли?

— Точно така — отговори капитан Еванс. — Сестра му оказа пълно съдействие. С голямо облекчение разкри всичко, което знае. Сега започваме да проверяваме вещите му, но вече открихме доста предмети, които смятаме, че са свързани с извършени от него убийства. За наш късмет не е успял да сложи в ред нещата си, ако разбирате какво искам да кажа. Вече се свързахме с полицията в щатите Мичиган и Ню Йорк заради едни бележки, които си е водил. Сред тях е и домашният адрес на някой си Джеймс Рийд младши от вашия град.

— О, боже мой — едва успя да си поеме дъх Винс.

— Жертва на убийство ли е мистър Джеймс Рийд младши?

— Да — отвърна Винс.

— Така си и мислех — каза доволно Еванс и в гласа му прозвуча задоволство, граничещо с наслада. — Застрелян ли е?

— Да.

— Може ли да попитам какво е било оръжието на убийството?

— 38-калибров пистолет „Смит енд Уесън“ — каза Винс. На челото му бе избила пот. Ръцете му залепнаха за слушалката.

— Мистър Пауел е притежавал точно такова оръжие. Макар че е имал и няколко други. Сигурно ще искате да дойдете тук да видите оръжието и да разгледате вещите на мистър Пауел. Има една кутия с бижута и други неща, които той вероятно е вземал от жертвите си. Може и тях да видите.

Винс погледна часовника си и каза:

— Ще взема първия самолет утре сутринта от Филаделфия или от Атлантик Сити. Ще ми обясните ли как да стигна до управлението?

Ванда се изправи и тръгна към телефона, неспособна да прикрие любопитството си. Винс даде знак с ръка и тя му донесе лист и молив. Докато Еванс обясняваше, Винс записа каквото го интересуваше.

— Тук утре ще има много адвокати — продължи капитан Еванс, сякаш обещаваше радостно събиране на випуск. — Ще ви очакваме с нетърпение.

— Благодаря — каза Винс. Затвори телефона и намери номера на Рон Ленард. — Трябва да проведа още един разговор — каза той.

— Какво има? — попита тревожно Ванда. — За Гари ли е?

Докато набираше номера на Рон, Винс разсеяно каза:

— Не, не е за него.

Рон Ленард вдигна телефона си.

— Рон, Винс Мур е — каза мрачно Винс. — Току-що говорих с щатската полиция на Охайо. Случаят Рийд започва да се разплита.

В очите на Ванда проблеснаха искрици на любопитство, но Винс я погледна предупредително и тя се отдалечи от телефона.

Глава 26

Фасадата на Окръжния съд на Кейп Крисчън напомняше за една отминала епоха, когато обществените сгради са се отличавали с изящество и простор. Масивната двойна дъбова врата с цветни стъкла сякаш искаше да внуши колко сериозни и значими са събитията, разиграващи се зад нея. Пристъпеше ли обаче човек въз фоайето, сградата му се виждаше съвсем различна. Отвътре тя беше ремонтирана и осъвременена. Нищо не беше останало от декоративните корнизи и ламперии, характерни за стария интериор. Всички стени бяха гладки, бели и семпли. Влизането в сградата се следеше от охрана зад пластмасова преграда. Мраморният под беше покрит с мокет, а температурата на въздуха се регулираше от климатична инсталация. Вътре цареше делови дух.

Долорес и Сидни влязоха в Окръжния съд на Кейп Крисчън и се представиха на охраната зад преградата. Гледаха телевизия, когато им се обадиха от кабинета на Винс Мур и ги поканиха да се явят в съда. По-точно телевизия гледаше Сидни. Долорес обикаляше из стаята, местеше неща, които вече беше преместила, и не чуваше молбите на Сидни да седне до него на канапето и да се отпусне.

— Окръжният прокурор Джаксън ви чака — каза мрачно полицаят и натисна бутона, за да отвори вратата.

Сидни хвана здраво жена си подръка и я насочи към кабинета на прокурора. Странно беше, че ги викат в съда вечерта. Долорес се опита да изкопчи нещо от полицейския служител, който се обади, но нищо не научи.

— Нещо важно е станало — каза тя на Сидни, като затвори телефона. — Усещам го.

Господи, сложи край на всичко това, каза си Сидни. Не можеше да издържа повече да я гледа как страда. Направо беше съсипана. Почти не спеше, забравяше да яде! Беше почти толкова зле, колкото когато Джими беше убит. Откакто чу, че Лаура повторно се е омъжила, не беше на себе си. Понякога посред нощ Сидни се събуждаше стреснат и виждаше, че мястото в леглото до него е празно. Обикновено я намираше в кухнята, потънала в размисли пред чаша кафе. Нямаше сила, която да я накара да се върне в леглото. А кой можеше да издържи на такова напрежение. Дано този път нещо да се случи, хубаво или лошо.

Окръжният прокурор Джаксън седеше зад голямото си лъскаво бюро. Зад гърба му се беше изправил Рон Ленард, а от дясната му страна седеше Винс Мур. Присъстваше и един служител, който щеше да записва разговора. Окръжният прокурор посочи два стола пред бюрото си. Долорес погледна уплашено Сидни и седна. Сидни се настани до нея, отпускайки ръка на облегалката на стола й, готов да я брани.

— Долорес и Сидни Барън — каза Винс, — това е окръжният прокурор Клайд Джаксън.

Сидни стана от мястото си и се здрависа с прокурора.

— Ние се познаваме — каза Сидни.

Долорес само се усмихна леко на прокурора. Страхуваше се, че краката й не я държат. Всички се бяха събрали. Наистина е нещо сериозно, помисли си тя.

Винс погледна към окръжния прокурор, който му кимна да продължи.

— Долорес, Сидни, има нещо ново във връзка с убийството на Джими — каза Винс. — Опитах се да се свържа с Лаура, но тя не е вкъщи.

— Отишла е някъде с новия си съпруг — каза мрачно Долорес.

— Изпратили сме наши хора да ги намерят — каза Винс.

Очите на Долорес се разшириха.

— Какво значи това, Винс? Какво става?

Винс се прокашля и се зачуди как да започне. Карай направо, каза си той.

Окръжният прокурор отвори чекмеджето на бюрото и извади един найлонов плик. Даде го на Долорес, която го пое озадачено.

— Искам да знам познавате ли предметите в този плик — каза Клайд Джаксън.

Долорес опипа плика.

— Моля да не го отваряте — каза окръжният прокурор Джаксън. — Това е веществено доказателство за обвинение в углавно престъпление. Само разгледайте вещите, без да ги вадите.

Долорес послушно протегна плика към лампата на бюрото и огледа съдържанието му. Златният часовник проблесна на светлината. Тя опъна найлона върху надписа на кутийката на часовника. Надписът гласеше „От мама и Сидни“, следваше годината, в която Джими бе станал магистър по изящни изкуства. Сидни настоя да купят този много скъп часовник. Каза, че било важно, когато човек навлиза в света на бизнеса, да носи подходящ часовник. В плика имаше и един пръстен с перла и диамант, подарен на Долорес като малка от нейната баба. А Долорес го даде на Джими, за да го подари един ден на своята избраница. Без да си дава сметка, че… Долорес обърна плика и разпозна още един пръстен — пръстена на Джими с печата на гимназията му. През найлона тя видя рубина и успя да прочете годината, изписана на външната страна на халката. Отвътре, макар и поизтрити, тя все пак можа да различи през найлона инициалите, които познаваше толкова добре. Сърцето й се сви, сълзи напълниха очите й. Тя стисна с две ръце плика в скута си. Докато преглъщаше сълзите, зарея поглед някъде далече, все едно че надзърташе в миналото — рожден ден, дипломиране, щастливи дни… много отдавна. Преди нейният свят да рухне.

— Познавате ли тези предмети? — попита тихо Винс. Той вече знаеше отговора. И Долорес, и Лаура му бяха описали най-подробно липсващите бижута. В мига, когато ги видя описани на масата в полицейския участък в Охайо, той ги позна.

Долорес кимна.

— На Джими са — каза тя с треперещ глас. — Тези неща са на сина ми.

— Няма нищо, скъпа — потупа я Сидни по рамото. Той измъкна внимателно плика от нея и го сложи на бюрото. След това я стисна здраво за ръцете, сякаш да я подготви за тежък удар.

Долорес погледна Винс.

— Къде ги намери? — попита тя.

Винс се обърна към окръжния прокурор Джаксън, който леко кимна. Винс облиза устни и заговори бавно.

— Бях днес в Охайо заедно със следователя Ленард. Тези предмети бяха сред вещите на един човек на име Хърман Пауел, който вчера е бил убит…

— Убит… как? — попита Долорес объркана.

— Бил е убит, докато е извършвал насилие. След смъртта му стана известно с какво се е занимавал. Бяхме уведомени за това от щатската полиция на Охайо. Намерихме тези бижута сред вещите му заедно с негови бележки, които съдържат името и адреса на Джими. Затова ни се обадиха.

— Искаш да кажеш… — пое дълбоко дъх тя.

— Намерихме също и пистолета, с който с убит… синът ти. Оръжието на убийството. В момента се правят някои допълнителни разследвания.

— О, боже мой! — каза Долорес. Тя се изправи на стола си потресена, обнадеждена и объркана. — Той ли е убиецът? — Тя сведе очи към ръцете си, в които Сидни бе преплел пръсти. После вдигна засрамено глава. — Значи е имало мъж. Значи тя казва истината. — Всички в кабинета знаеха, че говори за Лаура. — Господ да ме прости, бях толкова несправедлива към нея. Значи това е бил той. Мъжът, който е убил сина ми.

— Да, сигурни сме в това — каза Винс.

Долорес се обърна към Сидни. Изписаното на лицето й облекчение го изпълни с радост дори в този мрачен момент.

— О, Сидни!

— Слава богу — каза той развълнувано.

— Страхувам се, че това не е всичко — каза Клайд Джаксън.

Глава 27

Мастиленото небе бе обсипано със звезди, които блещукаха като скъпоценни камъни, а на лунната светлина морето беше като от коприна. Лаура затвори очи и потръпна от удоволствие, докато прохладният нощен бриз галеше кожата й. Единствената светлина, освен луната и звездите, бяха червените и зелените лампички на мачтите и отстрани на яхтата, които се отразяваха във водата. В далечината Кейп Крисчън приличаше на златна, искряща верига, бавно приближаваща се към тях.

— Прекрасна вечер — промълви тя.

Пам беше поканила Майкъл на гости — да вечеря наденички на скара и да гледа видео — а Лаура и Иън се възползваха от това и отидоха с яхтата в един романтичен крайбрежен ресторант. Вечеряха на свещи и хванати за ръка, се върнаха на яхтата. Ставаше късно.

— Много скоро всички вечери ще бъдат като тази — каза Иън.

— Нямам търпение — отвърна Лаура. Бяха се сдобрили след скарването заради Гари и недоразумението беше забравено в една нощ на страсти. Дните на Лаура минаваха в пренареждане на цялата къща, а Иън помагаше. Тя искаше да опакова всичко, преди да заминат. Кашоните с вещите им щяха да бъдат изпратени по пощата, след като отседнеха някъде през есента. — Въобразявам ли си, или наистина спираме? — попита тя.

— Хрумна ми нещо — отговори той. — Реших да пусна котва за малко.

— Но ние сме почти в пристанището.

Той я прегърна и зашепна в косата й:

— Никога не сме се любили сред морето.

— Не можем, Иън. Трябва да вземем Майкъл.

— Ще постои у Пам още малко.

Лаура се отскубна от ръцете му.

— Не мога да злоупотребявам така с нея. Освен това… — каза тя вече по-нежно, съзнавайки колко грубо е реагирала — цялото лято е пред нас, за да се любим сред морето.

— Сигурна ли си, че това е причината? — попита намръщено Иън.

— Какво?

— Че Майкъл е причината? Или това е просто извинение?

— Извинение? — извика тя. — Извинение за какво?

— За да не се любим. Имам чувството, че ме отбягваш.

— О, Иън, това е смешно. Имам малко дете, което преживя толкова много. Той трябва да се чувства сигурен, да знае, че няма да го изоставя. Нали не ме караш да избирам между теб и сина си?

— Не, разбира се, че не — каза рязко той, но тя видя ядно пламъче в очите му.

Иън се обърна да издърпа котвата и в този миг Лаура се почувства виновна. Ако трябваше да бъде напълно честна пред себе си, той имаше известно право да недоволства. Проблемът не беше в него, не ставаше дума за това как я люби. Никоя жена не можеше да мечтае за по-страстен любовник. Но дори и в миговете на любовен екстаз у нея сякаш се вселяваше един малък демон на тревожността, който я караше да мисли за Джими. Където и да се любеше с Иън, имаше чувството, че Джими е там и укорително наблюдава. Не че той се явяваше като призрак или нещо подобно. Това беше просто някаква смесица от копнеж и съжаление, която я изпълваше със съмнения за… нищо, наистина за нищо. Ще мине с времето, казваше си Лаура. Естествено е, опитваше се да се успокои тя. Макар че кой можеше да предвиди кое е естествено при странните обстоятелства, в които се намираха? Но сега трябваше да мисли за Майкъл. Не можеше да се отпусне, като знаеше, че нейният син притеснено я чака.

— Добре — каза той. — Връщаме се.

— Иън… — Искаше да му каже „Обичам те“. Той я погледна очаквателно и тя каза: — Благодаря ти.

Доловил нежеланието й да говори, Иън замълча и впери поглед в проблясващите на хоризонта светлини.

— Знаеш какви са децата. Когато чакат, всеки миг им се струва дълъг като ден. Сигурна съм, че и Филип е бил точно такъв.

Иън се обърна към нея със святкащи очи. Лаура веднага се засрами от себе си, че използва сина му, за да се опита да го убеди, че е права.

— Извинявай — каза тя. — Не исках да съживявам болезнени спомени.

— Никога не забравям Филип — отвърна навъсено Иън — Нито за миг.

Лаура прехапа устни и наведе очи. Не искаше да види гневното му лице.

— Извинявай — повтори тя.

— Заради Филип сега съм тук с теб. Заради Филип… разбрах, че трябва да променя живота си. Не е нужно да ми напомняш…

Лаура протегна боязливо ръка и я сложи на рамото му. Мускулите му бяха напрегнати, гърбът — вдървен.

— Прав си. Не трябваше да казвам това. Скъпи, целият живот е пред нас, за да се обичаме. Няма защо да бързаме.

Той не отговори, но побърза да включи мотора, за да се приберат в пристанището. Задуха студен вятър и Лаура потрепери, докато яхтата се насочваше към пристанището.

— Замръзнах — каза тя. — Нали нямаш нищо против да сляза долу?

Иън сви рамене и Лаура въздъхна. Слезе по стълбата в каютата, където светеше малка лампичка. Настани се в ъгъла и се загърна с едно тънко одеяло. Срещу нея беше снимката на Филип и Габриела. Лаура загледа лицата им и се замисли за Иън. И на него му е трудно да започне всичко отново. Влагаш толкова много от сърцето си, толкова усилие в брак и в деца, сякаш всеки ден се изкачваш по малко към висок връх и изведнъж се изтърколваш на дъното. След време, ако имаш късмет, започваш отново да се катериш. Но е обезкуражаващо. Да започнеш отново. Независимо колко много искаш това.

Бяхте ли щастливи, се попита тя, загледана в усмихнатите лица на снимката. Ще му дадете ли някога свобода? Ще ми даде ли Джими свобода?

— Лаура — прозвуча рязко гласът му над главата й. — Стигнахме.

Тя сгъна одеялото и се качи на палубата. Изведнъж видя ярката червена светлина на полицейска кола, спряла на кея до магазина.

— На кея има полицейска кола — възкликна тя.

— Какво от това?

— Не знам? Просто имам лошо предчувствие. Да не е станало нещо с Майкъл?

— Нищо не е станало с Майкъл — увери я той, изключвайки мотора. Яхтата бавно зае мястото си. — Защо си мислиш, че нас търсят? Сега е лято. Много яхти влизат и излизат от тук.

— Прав си — каза тя.

Лаура обаче не можеше да откъсне очи от мигащата светлина и когато Иън започна да връзва яхтата, тя не се изненада — призля й, но не се изненада като видя, че един униформен полицай се запътва към тях. Тя обикновено помагаше на Иън да свали платната, тъй като искаше да стане негов опитен помощник в предстоящото пътуване, но сега направо скочи на кея да посрещне приближаващия се полицай.

— Лаура Рийд? — попита той.

Кръвта на Лаура се смрази. Търнър, помисли си тя, но не го поправи.

Иън остави платната и вдигна глава.

— Синът ми добре ли е? — попита умолително Лаура.

— Не знам нищо за сина ви — отговори полицаят. — Окръжният прокурор Джаксън иска да говори с вас и със съпруга ви в съда. Това той ли е?

Иън приключи с мачтата и слезе уверено на кея. Двамата с Лаура се спогледаха.

— Да — каза Лаура. Облекчението, че на Майкъл нищо му няма, внезапно премина в раздразнение. Все същото — още въпроси и нахлуване в крехкия им интимен свят. — Какво толкова важно се е случило, че трябва да ходим в съда посред нощ?

Полицаят се усмихна, но усмивката му не предвещаваше нищо добро. Беше злобна.

— Май са намерили убиеца на мистър Джеймс Рийд — каза той.

За миг сърцето й замря. Светът замря. И в следващия момент, когато всичко отново се раздвижи, тя изпита едновременно гняв, благодарност и облекчение.

— О, слава богу! Кой е той?

Полицаят поклати глава.

— Ще трябва да дойдете в участъка.

— Иън, чу ли? — извика тя. — Хайде, побързай!

— На ваше място нямаше толкова да бързам — каза полицаят.

Лаура не го чу. Тя вече тичаше към колата.

Глава 28

Пред сградата на окръжния съд, където беше кабинетът на окръжния прокурор, имаше група журналисти и фотографи. На улицата се бяха струпали телевизионни коли, а оператори с видеокамери се блъскаха, опитвайки се да заемат по-добра позиция. Един полицай ги държеше на разстояние и не ги пускаше да влязат вътре. Лаура и Иън слязоха от черно-бялата полицейска кола и се озоваха сред хаоса от светкавици и въпроси.

— Не знам — повтаряше Лаура, докато полицаят им проправяше път. — Моля ви, още нищо не знам.

Влязоха в сградата и спряха пред остъклената преграда, зад която седеше човекът от охраната. Той беше едър чернокож мъж. Беше въоръжен и говореше по телефона.

— Ей, Марти — извика полицаят, — пусни ни да влезем.

Марти им даде знак, че трябва да изчакат. Докато говореше по телефона, той ги огледа през преградата и вдигна вежди.

Вратата се отвори и във фоайето се появиха Сидни и Долорес, следвани от двама полицаи.

— Сидни, Долорес! — извика изненадано Лаура. — Какво става?

Лаура се изуми, като видя колко се е смалила Долорес. Не се бяха срещали лице в лице от погребението. Оттогава Долорес показваше ясно чувствата и подозренията си, като напълно избягваше Лаура. Сега обаче по всичко личеше, че убиецът на Джими е открит. Лаура беше готова да прости и да забрави. За всички щеше да бъде голямо облекчение, ако най-накрая можеха да намерят душевен покой.

Но когато се обърна и видя Лаура, очите на Долорес се изпълниха не с облекчение, а с омраза.

— Ти — изсъска Долорес. — Ти, зла вещице такава.

— Внимавай какво говориш на жена ми — извика ядосано Иън.

— Долорес — извика стреснато Лаура, — полицаят каза, че са намерили мъжа…

— Твоя убиец — каза Долорес. — Твоя наемен убиец.

— Какво? — Лаура усети, че краката й се подкосяват и Иън бързо протегна ръка да я хване.

— Не се прави на невинна. Господи, как е възможно да има толкова злина у теб? Това няма да ти се размине. Помни ми думите. Ще си получиш заслуженото!

— Наемен убиец? — повтори Лаура.

При тези думи Долорес се хвърли към нея и я удари през лицето. Сидни и един от полицаите се спуснаха да задържат Долорес.

Лаура извика от изненада и от болка. Вратата рязко се отвори и отвътре излезе Рон Ленард.

— Нека да ти кажа нещо — извика Долорес. — Може да си мислиш, че ти се е разминало, но Бог ти обръща гръб. Смятала си, че този човек просто ще изчезне вдън земя и за известно време си имала късмет. Но го откриха. А ти си следващата. Те ще открият доказателствата. И когато ги открият, аз няма да се успокоя, докато не отидеш на електрическия стол. А той с тебе — посочи тя Иън.

— Ти си луда — каза Лаура.

— И още нещо. Няма да ти оставя внука си. Няма значение колко ще продължи всичко това, но аз ще го взема. Няма да отглеждаш детето на сина ми, след като си убила моя Джими.

— Стига — извика Лаура, — стига вече. Какви ги приказваш?

— Кажи й, Сид! — Долорес крещеше, лицето й беше на петна, очите — обезумели. — Кажи й, че ще си плати за това!… — Тя изведнъж се хвана за сърцето и на лицето й се изписа страх, сякаш се олюляваше на покрива на висока сграда.

— Какво ти е, скъпа? Помогнете, някой да помогне — извика за помощ Сидни.

— Ей, Марти, извикай „Бърза помощ“. Веднага — намеси се Рон Ленард.

— Скъпа, скъпа, кажи ми нещо — молеше Сидни.

Лаура усети, че някой я пренася вътре в сградата, сякаш е клонка, понесла се по течението. Видя, че Сидни и един полицай подкрепят Долорес, чиито очи бяха широко отворени, а лицето й — мъртво бледо.

Дуейн Гарити последва жена си в кухнята, след като тя затвори телефона и включи малкия телевизор, за да чуе новините. Той не можеше да повярва и само клатеше глава, докато говорителят съобщаваше последните новини по случая Рийд.

— Видя ли? — каза Дуейн. — Казах ти. През цялото време ти казвах.

Пам отвори хладилника и извади пушен салам и майонеза, за да направи сандвичи на децата за вечеря.

— Намали звука — каза тя. — Майкъл ще чуе.

— Рано или късно ще разбере — отговори Дуейн.

Пам намаза с майонеза филия хляб и сложи отгоре парчета салам.

— Ти какво очакваше да направя? — опита се да се защити тя. — Да кажа, че няма да го приема тази вечер, така ли?

— Какво изобщо търси тук? — попита гневно Дуейн.

— Мислех, че ще бъдеш в базата тази нощ — каза тя. — Не предполагах, че ще си бъдеш вкъщи.

— С други думи, действаш зад гърба ми.

— Не, не е така. Просто, когато не си тук, не готвя за вечеря. Давам на децата каквото те обичат. И освен това ще каня в къщата си когото си искам — каза предизвикателно тя.

— Пами, просто не разбираш, че тази жена е беля. Ще ти докара сериозни неприятности.

Пам сложи още една филия хляб върху майонезата и салама и разряза сандвича наполовина. Не отговори нищо. Събитията от тази вечер я бяха разтърсили. Никога нямаше да повярва такова нещо за Лаура, но трябваше да признае, че внезапното й омъжване я бе изненадало. Разбира се, тя насърчаваше Лаура да излиза, да не стои само вкъщи. Но да се жени? А сега и това. Наемен убиец. И все пак, не беше възможно…

Дуейн видя вътрешната борба, изписана на лицето на жена си, и се приближи към нея. Сложи ръка на рамото й и я прегърна, а тя вяло му се усмихна.

— Ти си толкова добра. Винаги си мислиш само хубави неща за хората — каза тихо той. — Но светът е пълен с лоши хора, скъпа.

Пам въздъхна и се зае да направи сандвич за Майкъл. Оставаха още няколко дни до ваканцията и той трябваше да си носи обяд в училище. Жал й беше за него. Той беше невинният в цялата тази история. Тя знаеше кое е добро и кое — лошо. Независимо от всичко, не беше редно да си го изкарва на Майкъл.

— Дуейн, не ме интересува какво мислиш. Просто няма да се държа с Майкъл различно, тъй като той не е направил нищо, което заслужава това. — Сълзи напълниха очите й.

Дуейн въздъхна и хапна малко грозде от една купа на кухненския плот.

— Сигурно си права за това, скъпа — каза той. — Когато си права, си права. Но трябва да признаеш, че за твоята приятелка нещата не са никак розови.

Ръката на Пам трепереше, докато слагаше майонезата обратно в хладилника.

— Просто не мога да повярвам — каза твърдо тя. — И няма да го повярвам.

Сидни, който седеше на леглото на жена си, отметна косата от челото й с мокра кърпа. Тя беше на системи, заобиколена отвсякъде с апарати, които следяха и най-малката промяна в състоянието.

Беше със затворени очи, но въпреки лекарствата, които й дадоха, не спеше. Все пак не беше толкова напрегната. И Сидни беше благодарен за това. Чу, че вратата на стаята се отваря и видя до себе си един млад лекар. Сидни присви очи към картончето с името му и не можа да повярва, че това момче е лекар.

— Мистър Барън? Аз съм доктор Питкин. Видяхме се с вас в спешното отделение.

Сидни кимна, макар че всичко, което се бе случило след като Долорес припадна, му беше като неясно петно.

— Как е тя? — попита любезно младият човек.

— Мисля, че си почива — отговори Сидни.

Доктор Питкин се усмихна. Сидни се зачуди как успява да се усмихва, при положение че през цялото време е изправен пред толкова тревожни очи, толкова отчаяни лица. Това е номерът на професията, каза си той.

— Хубавото е, че няма инфаркт. Беше пристъп от гръдна жаба.

— О, слава богу — каза Сидни и шумно въздъхна.

— Пристъпът обаче беше тежък и трябва да се направят допълнителни изследвания. Искам да подчертая, че това е сериозна работа… може да е предупреждение за неприятности в бъдеще.

Сидни кимна. Като всеки човек на шейсет и пет години бе чувал какви ли не истории за заболявания на сърцето.

— Знам, докторе.

— Ще я задържим тук за ден-два, ще направим още някои изследвания и когато си я приберете вкъщи, ще трябва да я пазите. Да я пазите да не се вълнува.

— Няма да е лесно — въздъхна Сидни.

— Но е много важно — каза доктор Питкин. Погледна Долорес и видя, че е отворила очи. — Как се чувствате, мисис Барън?

— Чувам, че говорите за мен — каза тя.

— Не бива да се тревожите, нали разбирате?

Долорес само го изгледа.

— Благодаря ви, докторе — каза Сидни. — Добре че не беше инфаркт.

— Много лесно можеше да бъде. Ще направим още някои изследвания. Междувременно ще минете на специална диета, мисис Барън. И ще ви предпишем лекарства. Ще говорим за всичко това, като ви изпишем.

— Кога ще ме изпишете? — попита тя.

— Не бързайте — отговори лекарят. — Вероятно вдругиден. Сега и вие си починете, мистър Барън.

— Благодаря, докторе. Лека нощ — каза той.

Младият мъж пак се усмихна, махна с ръка и излезе.

Сидни се върна на мястото си при Долорес.

— Нали го чу какво каза? — каза строго той, ясно съзнавайки колко е безполезно.

Долорес го погледна и очите й се наляха със сълзи на безпомощност. Стисна ръката му върху одеялото със студени и влажни пръсти.

— Тя го е убила, Сид. Убила го е и ще се измъкне. Нали ги чу? Полицията. Не могат да я арестуват. Макар да знаят, че е виновна. Нямат никакво доказателство. Нищо, което сочи, че е свързана с този човек…

— Ще открият нещо — каза Сидни успокояващо. — Ако има какво да се открие.

— „Ако“? — извика Долорес. — Как може да казваш „ако“?

— Казвам само, че не би трябвало да е много трудно. След като вече знаят за наемния убиец.

Долорес се намести на възглавницата.

— Знам, че тя го е убила. Винаги съм го знаела. Но ако този тип Пауел не беше убит по този невероятен начин, тя щеше да се измъкне. Тя дори има наглостта да се омъжи за любовника си. Беше толкова сигурна, че е свободна като птичка.

Сидни я потупа нервно по рамото.

— Но нали все пак го намериха. А сега ще изяснят и всичко останало. Трябва да оставиш нещата в ръцете на полицията. Трябва да им имаш доверие.

Долорес се размърда и се поизправи, подпирайки се на лакът. Цялата апаратура, с която бе свързана, се разклати.

— Ами ако нищо не е останало? Месеци минаха оттогава. Почти една година. Може да не е останала никаква следа, която да води до нея…

— Долорес, стига — каза умолително Сидни. — Намираш се в болница. Уплаших се, че ще те загубя.

— Аз ще се оправя — погледна го тъжно тя. — Защо не си отидеш вкъщи и не си легнеш, Сид? Аз ще поспя.

— Не, няма да поспиш. Ще лежиш и ще продължиш да мислиш за това, докато получиш друг пристъп.

— Не можеш да очакваш от мен да не мисля за това. Той беше моето дете. Единственото ми дете.

— Знам — въздъхна Сидни и я целуна по челото.

В стаята влезе енергично една сестра. Носеше малка чашка с хапче в нея.

— Хайде, мисис Барън — каза бодро тя. — Това ще ви помогне да заспите.

Долорес сложи хапчето в устата си, пийна вода през една сламка и преглътна. Сестрата премери пулса и кръвното налягане и я потупа по ръката.

— Добре — каза тя високо, сякаш говореше в стая, пълна с деца. — Сега ще ви се приспи. Съпругът ви сигурно вече трябва да се прибира вкъщи.

Сидни поклати глава. Това хапче едва ли ще я успокои, помисли си той. Ще лежи и часове наред ще премисля всичко. Той се наведе и я целуна нежно по бледата буза, а сестрата многозначително задържа вратата отворена.

— Обичам те! Опитай се да починеш — каза умолително той.

— Добре — отвърна тя.

Сидни поклати глава и с усилие се изправи. Но още преди да тръгне към вратата, тя обърна глава към стената и той видя, че веднага започна да премисля всичко от начало до край. Да размишлява трескаво върху онова, което вече знаеше. Въпреки лекарствата, които й дадоха, умът, майчиното сърце нямаше да се отпуснат — дори ако това щеше да я убие.

Глава 29

Ричард Уолш паркира своя „Лексус“ пред къщата.

— Сигурни ли сте, че не искате да ви закарам на пристанището, за да си вземете колата? — попита той.

Лаура се бе отпуснала на задната седалка, облегната на Иън, който седеше като вцепенен, стиснал здраво дръжката на вратата.

— Ще я приберем утре — каза Иън. — Жена ми е уморена.

— Нищо ми няма — възрази Лаура. — Ричард, искаш ли да влезеш да изпиеш чаша кафе или едно питие?

Ричард погледна платинения си „Ролекс“.

— Господи, наближава три часът сутринта. Най-добре е да се прибирам вкъщи. — Обърна се назад и ги погледна. — И двамата изглеждате ужасно. Трябва да поспите. Къде е Майкъл?

— У съседите — отговори уморено Лаура. — Благодаря ти, че дойде в съда, Ричард. Оценявам жеста.

— Няма проблем. Това е задължение на адвоката. Виж какво, нещата можеха да бъдат много по-лоши. Искам да кажа, че те знаят, че някой е платил на онзи тип да убие Джими, но нямат нищо конкретно, което да ви свързва с него. Това е ясно. Ако не беше така, досега да ви бяха арестували — каза бодро той.

— О, благодаря — отвърна Иън.

— Искам да кажа, че трябва да се опитаме да гледаме оптимистично на нещата. Разбира се, трябва да сте наясно, че ще превърнат живота ви в кошмар. Ще искат всяка разписка, всяко банково разплащане, всичко, за което се сетят, от времето около убийството. Най-добре е да им сътрудничите. Дайте им всичко, което поискат. Ще търсят доказателства за платена сума на онзи тип Хърман Пауел. Тези наемни убийци не работят за стотинки. Полицията ще издирва голяма сума пари, която не е отчетена.

— Няма да намери такова нещо — отвърна вяло Лаура.

— Още не мога да повярвам — каза Ричард. — Наемен убиец. Кой би могъл да направи такова нещо? Кой би искал да наеме човек, за да убие Джими?

Лаура изведнъж се почувства като в капан на задната седалка на колата. Имаше чувството, че не може да диша.

— Ричард, искам да се прибера вкъщи.

— О, разбира се — каза Ричард, отвори вратата и се обърна напред, за да могат те да слязат. — Починете си сега — каза съчувствено той. — Утре ще говорим.

Иън и Лаура тръгнаха към къщата, хванати под ръка. Лаура отпусна уморено глава на рамото му. Ричард ги проследи с поглед, докато влязоха вътре. След това вдигна прозореца, включи климатичната инсталация и избра една касета, за да слуша музика, докато се прибере у дома. „Ред Хот Чили Пепърс“, помисли си той. Усили звука до край и се насочи към Рок Харбър.

Докато Иън си вземаше душ, Лаура си облече нощница и метна отгоре един летен халат. Погледна с копнеж през прозореца към къщата на Пам. Всички прозорци бяха тъмни и тя с разочарование видя колата на Дуейн. Нищо чудно, че Пам звучеше толкова нервно по телефона, когато я помоли Майкъл да преспи у тях. Лаура знаеше много добре, че сега, след всичко случило се, Дуейн ще се настрои срещу нея. Колко време трябва на Пам, за да започне да мисли като мъжа си?

Все едно — вече е много късно да звъни по телефона. На Майкъл му е добре тази вечер, каза си тя. Той обича да спи у Луис. Докато гледаше прозореца на Луис, Лаура си спомни думите на Долорес. Иска да вземе Майкъл, за да ме накаже за нещо, което не съм извършила. А също и за нещо, което извърших, помисли си тя, като чу, че вратата на банята се отваря.

Иън влезе във всекидневната, бършейки косата си с хавлиена кърпа, облечен само с долнището на пижамата си. Толкова е хубав, помисли си тя. Толкова меланхоличен и толкова хубав. Беше се хвърлила в ръцете му като в спасителна мрежа. А сега — какво ще стане с тях сега?

Иън си наля чаша вино, което извади от дъбовия бюфет.

— Искаш ли малко? — попита той. — Може да ти се отрази добре.

Тя машинално отказа, после размисли.

— Може би, да — каза тя.

Той й занесе чашата — тя седеше свита в единия край на канапето. Иън седна в едно кожено кресло до студената камина. Креслото на Джими. Сините му очи бяха посивели, сякаш зад тях се надигаше буря. Гледаше в чашата си.

— Иън, продължавам да мисля какво каза Долорес — не можа да се сдържи Лаура. — За това, че ще ми отнеме Майкъл.

— Не може да направи това — каза рязко той.

Тя разбра по тона му, че той не иска да обсъжда този въпрос. И се подразни от начина, по който той отхвърли нейните тревоги, макар че знаеше какво има предвид. За момента Долорес нямаше основания да прави каквото и да било.

А и как да му се сърдя, че проявява нетърпение, укори се тя. Той изобщо не е допускал, че ще се случи такова нещо, когато поиска да се оженим. А при създалите се обстоятелства проявява голямо разбиране. Тя се загледа в чашата с вино и усети във всяко мускулче умората след напрежението при разпита, след шока от новите разкрития. Известно време и двамата мълчаха.

Накрая Иън отпи от виното и каза:

— Ще наема друг адвокат.

— Друг адвокат? — попита изненадано тя. — Защо? Винаги Ричард е движел нещата.

— Първо, става дума за углавно престъпление, а той, както изглежда, няма никакъв опит в тази област.

— Сигурно е така — каза с въздишка Лаура.

— Второ, нямам му доверие. Не ми е симпатичен и му нямам доверие.

— Защо не ти е симпатичен? — Тя беше изненадана от реакцията му.

— Не знам. Наречи го интуиция — каза раздразнено той.

— Това не е основателна причина — отвърна тя. — Но щом така мислиш…

— Мисля, че имаме нужда от първокласен специалист по наказателно право. Чувал съм за такъв адвокат от Филаделфия, казва се Къртис Станхоуп.

— Но защо ни трябва първокласен специалист, след като не сме извършили нищо нередно? След като няма какво да крием…

— Лаура, сега не е моментът да си губим времето с някакъв провинциален глупак.

Тя обаче продължи да следва нишката на собствените си мисли.

— Освен, ако не смяташ, че аз съм го убила? Така ли мислиш?

— Не, не ставай смешна. — Той се отпусна тежко в креслото. — Лаура, знаеш ли колко много невинни хора стават жертва на фалшиви обвинения. Искам на всяка цена да се предпазим от това.

— Не те обвинявам, че искаш такова нещо — каза тихо тя. — И ти си човек. Всички смятат, че аз съм убила Джими. Ти още колко време ще продължаваш да ми вярваш?

— Въпросът изобщо не е в това — каза той. — Аз обвинявам себе си.

— Себе си? Как може да обвиняваш себе си?

Иън прокара ръка през тъмната си мокра коса и отбягна погледа й.

— Защото… грешката е моя. Аз се появих и настоях да се омъжиш за мен. Ако не се беше омъжила за мен, нямаше да те подозират. Нямаше да се отнасят с нас по този начин.

— Винаги подозират първо семейството — сви рамене Лаура.

— Разбира се, но една вдовица, която се омъжва толкова бързо… Естествено ще си мислят, че… трябваше да изчакам… да бъда по-търпелив… не знам какво съм си въобразявал.

Лаура отпи от виното. Това, което той казваше, беше вярно, разбира се.

— Но как можехме да знаем, че това ще се случи? Направихме го, защото сме невинни. И ти не си ме принудил да се оженим. Аз исках да… — Гласът й секна.

— Няма да им позволя да ти направят нещо. Кълна се — каза той. — Ще те защитавам, каквото и да стане. Не съм преживял толкова много неща, за да те изгубя сега. Веднъж вече загубих всичко. Няма пак да го загубя.

Решимостта му я развълнува и в същото време я уплаши.

— Не говори така. Плашиш ме.

Той отиде при нея, седна и я притисна в прегръдките си.

— Извинявай — промълви той, целувайки я по косата. — Не се тревожи. Ще се погрижа за всичко. Обещавам. Всичко ще се оправи.

Лаура затвори очи и се опита да му повярва. Но освен страховете за полицията, за Майкъл, за това какво Иън може би си мисли, един друг надигащ се въпрос я измъчваше. Един въпрос, който не искаше да изрече на глас пред Иън. Кой е наел Хърман Пауел? Кой го е наел да убие Джими?

Тя винаги мислеше, че Джими е станал жертва на случайно убийство, на обир, който не е протекъл по запланувания начин. Независимо какво смяташе полицията, тя беше убедена, че той е убит от непознат човек, от неизвестен нападател. Но сега всичко се беше променило. Вярно, че куршумът бе изстрелян от непознат, но Джими беше убит от човек, когото познаваше. Когото тя познаваше. При тази мисъл Лаура потрепери. Иън усети потръпването и още по-силно я прегърна.

Канди Уолш се изправи в леглото, разтърка очи и погледна часовника. После изгледа гневно мъжа си.

— Защо си подсвиркваш по това време на нощта? Голяма досада си, Ричард. — Тя обърна възглавницата си и се опита отново да се намести на нея.

— Не искаш ли да чуеш защо? — попита Ричард. Той се събличаше и беше преметнал панталоните си на стола, макар че в стаята имаше всички удобства за окачване на дрехите на закачалки.

— Добре, кажи — подпря се Канди на лакът. — Арестуваха ли я?

Ричард бе напълнил устата си с вода за освежаване и я изплю.

След това си сложи одеколон.

— Не, не я арестуваха.

— И как уреди това? — попита Канди.

Ричард застана на вратата на спалнята само по копринени боксерки.

— Аз съм гений — каза той и тръгна полека към леглото.

Канди се намръщи и го предупреди:

— Откажи се, Ричард. Часът е три и половина сутринта.

Ричард се пъхна под завивките.

— Искам една сладка целувчица.

— Ще ме накараш да повърна — каза Канди. — Как така не я вкараха в затвора?

— О, ще я вкарат — отвърна Ричард. — Сигурен съм, че няма да може да опъне платната и да отплава с новия си съпруг към непознати брегове.

— И защо се радваш от това?

— Кой казва, че се радвам? — попита Ричард, внезапно обзет от подозрителност. Все още не се чувстваше напълно безопасно. От сметките на Лаура все още липсваше голяма сума пари и той не бе намерил начин да ги възстанови. Когато секретарката му Аделейд Мърфи му съобщи, че Лаура се е омъжила повторно и смята да изтегли всичко, преди да замине, той толкова много се разтревожи, че почти припадна. Но сега поне разполагаше с време. И можеше да се възползва от това. Биваше го за такива неща. Не за първи път му се налагаше да балансира по ръба, но винаги се задържаше.

— Толкова си весел, че чак ме отвращаваш.

— Весел съм, защото обичам мойта мъничка Канди — каза той, потърквайки лицето си в нейната шия.

— О, я млъквай — каза тя и го ръгна в гърдите с острия си лакът.

Глава 30

След твърде кратка почивка и бърза закуска Рон Ленард, Винс Мур и Клайд Джаксън се срещнаха отново в кабинета на окръжния прокурор.

Рон с удоволствие прие чаша кафе от секретарката на окръжния прокурор и се опита да се разсъни. Предишната нощ, след като най-сетне се добра до леглото, не можа да заспи. През цялото време докато се въртеше на възглавницата му се привиждаше бледото лице на Лаура Рийд, тъжните й сиви очи, които умолително го гледаха. Убийца, каза си той. Престъпница. Накрая стана от леглото, изпи една бира и изгледа по кабела някакъв детективски филм от 40-те години. По едно време заспа на стола. Винс, въпреки годините си, изглеждаше както винаги свеж и уверен.

— Как може да изглеждаш така, сякаш си спал осем часа сред рози? — попита Рон.

— Може, ако водиш здравословен живот и имаш край себе си добра жена, която те обича — засмя се Винс на по-младия мъж.

— Сигурно е така — отвърна уморено Рон.

— Добре, господа — каза окръжният прокурор. — Да се опитаме да се оправим в тази бъркотия. Да разграничим фактите от подозренията.

Джаксън ги погледна и двамата мъже мрачно кимнаха.

— Знаем, че някой е наел Хърман Пауел да убие Джеймс Рийд. Знаем, че вдовицата му Лаура Рийд наследи голяма сума пари и пет месеца по-късно се омъжи повторно за Иън Търнър. Налице са парите, мотивът и удобният случай. До този момент, като се изключи предполагаемото приятелство от детинство, не можем да установим връзка между двамата преди деня, когато те уж са се срещнали в Кейп Крисчън. Значи, главният заподозрян е мисис Рийд. Но, ако допуснем, че тя е наела Пауел, Иън Търнър неин съучастник ли е, или срещата и бракът им са невинни, както и двамата твърдят?

— Знаете ли, в известен смисъл този прибързан брак според мен не ги уличава в нищо — каза Винс. — Точно обратното. Искам да кажа, че ако са замисли всичко заедно, ако са виновни, защо трябва да действат толкова открито? Така на практика те ни карат да ги заподозрем.

Окръжният прокурор Джаксън сви пълните си устни и погледна полицейския началник с присвити очи.

— Може би не са могли повече да чакат. Може би са сметнали, че вече са ни надхитрили, така че защо още да чакат?

— Продължавам да се питам — ами ако не са го направили те? Кой друг има интерес да го направи? — каза Винс.

— Това е много важен въпрос — заяви Клайд неангажиращо.

— Какво ще кажете за техния адвокат? — попита Рон. — Никак не ми хареса. Съдружник ли е бил на Рийд?

— Уолш играе на борсата с големи суми. Това ни е известно. Но не мога да разбера как смъртта на Джим Рийд ще го облагодетелства — каза Винс.

— Нали той се разпорежда с парите на мисис Рийд? — попита Рон. — Може да е искал да разиграе милиона от застраховката на Рийд.

Окръжният прокурор Джаксън сви рамене и си записа нещо в бележника.

— Ще проверим това. А какво става с изчезналия мъж? С Юрик? — попита окръжният прокурор. — Били са много близки. Като братя, разправят някои хора. А между братя, както е известно, може да има и много лоши чувства. Искам да кажа, че първоначално ние го отхвърлихме като заподозрян, защото е в инвалидна количка. Но сега, след като се установи, че е имало наемен убиец…

— Както знаете — въздъхна Винс, — Гари Юрик изчезна, напусна града, без да каже нито дума никому. Майка му твърди, че бил силно разстроен от женитбата на Лаура Рийд. Страхува се, че той може да се самоубие.

Рон изсумтя.

— Сигурно се е разкарал от майка си. Разбрах, че била много зла жена.

— Тази сутрин получихме информация къде се намира — каза мрачно Винс. — Един собственик на оръжеен магазин в Бостън проверява дали не е криминално проявен. Справката излезе на нашия компютър. Веднага изпратих човек да провери адреса, който е дал.

— Значи майката може да се окаже права — каза Рон.

Тримата мъже замълчаха, обмисляйки тази възможност.

— Всъщност Ванда Юрик ми каза нещо странно — призна Винс. — Тя обвинява Джеймс Рийд за катастрофата, в която пострада синът й, макар че Рийд няма никаква вина. Възможно ли е тя да е искала да си отмъсти?

— Винс — обърна се към него Рон, — тази катастрофа е станала преди четиринайсет години, нали? Обикновено хората не чакат толкова дълго, за да си отмъстят. Отмъщението най-често е престъпление, извършено под влияние на силна емоция. Прав ли съм?

— Така е — въздъхна Винс.

— Като говорим за силни емоции — започна Рон и описа полукръг с чашата си за кафе, — ако Гари Юрик е толкова влюбен в съпругата на Джими Рийд, че новината за повторната й женитба го е тласнала към самоубийство, може би точно той е решил да ликвидира Джими Рийд.

— Възможно е — сви рамене Клайд Джаксън. — Ако е смятал, че може да бъде с нея, стига Джеймс Рийд да не стои на пътя му. Но изведнъж тя се омъжва за друг. Затова той си купува пистолет и бум-бум…

— И отнася отговора в гроба си — каза Рон.

— Интересен сценарий — каза окръжният прокурор, — но първо, нямаме никаква основателна причина да мислим, че Гари Юрик възнамерява да използва това оръжие срещу себе си и второ, ако погледнем реалистично, и тримата знаем, че подозренията ни са насочени към новобрачната двойка.

— Точно така — каза мрачно Рон. — Колко жалко, че Пауел няма списък на клиентите си.

Тримата мъже мълчаливо претегляха възможностите. Винс наруши мълчанието, като започна да разсъждава гласно:

— Възможно ли е Търнър да го е направил, без тя да знае?

Те го изгледаха недоумяващо.

— Не, изслушайте ме — настоя той. — Искам да кажа, че те признават, че са се познавали много отдавна, нали така? Ами ако Търнър е бил обсебен от нея и е смятал, че трябва само той да я притежава? Има такива хора.

— Искаш да кажеш, че през всичките тези години той не е мислил за нея и след това тя изведнъж се превръща за него в нещо като идея фикс? — попита Рон.

— Знам, че звучи странно — призна Винс.

Клайд Джаксън разпери големите си ръце на бюрото и попита:

— Как става така, че един мъж изведнъж се оказва обсебен от едно момиче, което е познавал в началното училище?

Рон почука по зъбите си с един молив.

— Той действително е разправял, че я познава. Казал го е на онова момиченце в Барбадос. На мене ми наговори разни глупости за това как можеш да опознаеш един автор по неговите книги, но детето беше съвсем категорично.

— Значи, искаш да кажеш, че след като съпругата му е починала, той е решил да убие Джеймс Рийд? — попита Клайд.

Винс погледна въпросително.

— Може би първо се е отървал от жена си. Искам да кажа, че който е способен да наеме убиец, е способен на всичко. Не е ли така?

— Това е доста пресилено — каза Клайд.

— Не знам. Просто мисля на глас — каза Винс.

— Известно ли е всичко, което трябва да знаем, за пожара, в който е загинала първата му съпруга? — попита Клайд Джаксън.

— Има някои неща, които ме смущават — призна Рон.

— Например? — попита Винс.

— Ами брат му е пожарникар — сви рамене Рон. — А това означава, че Търнър лесно би могъл да разбере как точно е действал серийният подпалвач.

— Престъпление по подражание — каза Винс.

Рон кимна и продължи:

— Братът отрича някога да е разговарял с него на тази тема. Но той се чувства много задължен на Търнър. За нищо на света няма да си признае, ако има нещо такова. Въпросът е, че всички знаят колко много Търнър е обичал сина си и как никога не би му причинил нищо лошо. Но… синът му е трябвало да бъде на мач същата вечер, когато става пожарът. Той не е знаел, че жена му е задържала детето вкъщи.

— Виж ти — възкликна Винс.

— Това нищо не доказва — каза рязко Клайд Джаксън. — Вижте какво, не ме интересува той ли го е направил, тя ли го е направила или двамата заедно — нужно ми е доказателство за това кой е платил на Хърман Пауел. Или свидетел. Някой, който ги е видял заедно преди Джими Рийд да умре. Без да разполагаме с едно от тези две неща, може да си седим тук и да размишляваме до златната им сватба.

— Правилно — каза смутено Винс.

— Рон, искам да провериш банковите сметки на Търнър. Притисни банките да ти дадат пълен отчет за изтеглени суми. Същото и за нейните сметки. И трябва да изпратим някой да разбере нещо за този адвокат. Все отнякъде ще изскочи нещо… — Клайд Джаксън се изправи на стола си. — Господа, имаме да вършим много работа. Винс, с колко души разполагаш?

— С пет, на разположение през цялото време.

— Добре, вземи от моите хора колкото ти трябват. Провери старите телефонни записи. Разпитай по всички хотели, мотели или приюти за бездомници, където би могло да са отсядали, когато не са били в града. Имаш ли сведения някой от двамата да е пътувал по работа или да е ходил да се забавлява някъде извън града?

Рон кимна.

— Ами, да започваме тогава — каза Клайд. — Тази история с Пауел дава някаква надежда за изясняване на случая. Но няма време. От ФБР ми съобщиха тази сутрин, че вече действат в Мичиган и Охайо. Аз искам този случай да се разследва на местна почва, ако можем. Но ни трябват отговори на някои въпроси и то бързо. Затова да действаме. Сега ме извинете, господа, но ме чакат в съдебната зала.

Глава 31

Арън Келерман се настани на една празна пейка, отвори кафявата книжна торбичка с обяда си и вдигна с облекчение глава към лекия ветрец, поглеждайки синьото небе и носещите се по него облаци. Припомни си какво бе казал Хенри Джеймс — „летен следобед“ са двете най-красиви думи. Съвсем вярно за днешния ден, каза си Арън. Хубаво е човек да излезе за малко от болницата и да постои на чист въздух. Той работеше като фелдшер в юношеското психиатрично отделение на една скъпа частна болница на Бийкън Хил. Обичаше децата, макар че някои от тях бяха много шантави. Работата му обаче беше изтощителна и той имаше нужда от почивка. При хубаво време винаги отиваше да обядва в парка. Докато вадеше обяда си от торбичката, седнал на пейката, той се огледа и видя, че мъжът в инвалидната количка е още там.

Арън бе забелязал мъжа в инвалидната количка преди една седмица. Всеки ден седеше до едно и също дърво срещу група продавачи, които предлагаха обици и балсами на алеята отсреща. Седеше там, сякаш бе пуснал корени. Винаги носеше скицник, но през повечето време не го използваше. С тази посивяла коса и бледа кожа имаше вид на художник. Седеше главно на сянка. Като че ли не ядеше и не пиеше нищо, нито говореше с някого. Тайнствен и тъжен, той сякаш наблюдаваше от друга планета. Арън си даде сметка, че се чуди какво му е на този човек.

Вероятно опитът му като фелдшер го караше да се тревожи за него. Работата с децата в отделението го бе научила да долавя предупредителните знаци: празния поглед, безразличието, факта, че човекът не забелязва прекрасния ден. Арън хапна още малко от спагетите и салатата и отпи от ябълковия сок. Защо не си гледаш работата, укори се сам той. Не ти ли стигат проблемите в болницата? Опита се да не обръща внимание на мъжа и насочи погледа си към хората, които се возеха на лодки, но нищо не помагаше. От дете не понасяше да гледа как някой страда. Баща му, чието умение като пластичен хирург му беше донесло слава, тълкуваше това като знак, че синът му ще го наследи в лекарската професия. Той обаче познаваше твърде малко сина си и се ужаси, когато Арън стана фелдшер. Мащехата на Арън беше напълно безразлична по какъв път ще тръгне той, стига да е извън нейното полезрение.

Арън въздъхна и счупи на две една солета. Мисли за нещо друго, каза си той. И се опита да насочи мислите си другаде. Към маратона, в който щеше да участва следващия уикенд; може би трябва да отида следобед на реката и да засека за колко време извървявам няколко мили, помисли си той. Беше канен на вечеря с приятели, една семейна двойка в Кеймбридж, с които бяха учили заедно. Сега е моментът да отиде да купи бутилка вино. Червено или бяло, помисли разсеяно той. Но не го направи. Даде си сметка, че отново гледа към инвалидната количка като привлечен от магнит. Мъжът беше взел скицника и рисуваше, но лицето му оставаше все така безизразно и бледо. След като прибра торбичката, пластмасовата чиния и книжната салфетка, Арън се запъти бавно към кошчето за боклук, намиращо се близо до инвалидната количка на мъжа. После, след кратко колебание, отиде при него, приклекна до количката и погледна скицника.

В присъствието на досадника мъжът спря да рисува и остана в скована поза. Арън разгледа с възхищение скиците на старите сгради на Бийкън Хил.

— Имате дарба — каза искрено той и вдигна очи към художника.

Гари изгледа Арън сякаш беше от друга планета, изчаквайки го да си тръгне. Но Арън се престори, че не забелязва студения поглед.

— Може ли да погледам още малко? — попита той. — Казвам се Арън Келерман — протегна притеснено ръка Арън.

За да избегне ръкостискането, Гари измърмори името си и без да иска подаде скицника на непознатия човек. Арън го отвори и започна да разглежда скиците. След малко, без да вдига очи, каза:

— Бях любопитен да видя какво рисувате. Виждам ви всеки ден тук от една седмица. Аз обикновено обядвам в парка.

— Днес е последният ден — каза с равен глас Гари.

Арън продължи да разлиства скицника. Не реагира веднага на думите на мъжа, но изпита неприятно усещане в стомаха си. Този тон му беше познат. Беше го чувал и друг път, в болницата. Но се направи, че не разбира.

— Последният ден! Искате да кажете в парка? На различни места из града ли работите?

Гари го погледна безпомощно. Мъжът беше дребен, с грижливо поддържана черна брада и топли тъмни очи. Гари беше смутен от интереса, който проявяваше този човек. Знаеше, че в големите градове хората не обръщат внимание на другите. Защо този човек му задава такива въпроси? Разбира се, че няма да му каже нищо.

— Аз… не. Заминавам… от града.

— Трябва ли да заминете? — попита невинно Арън.

— Да — тросна се Гари, за да покаже, че иска да каже „Не е ваша работа“.

Мъжът обаче не схвана намека. Започна да обсипва Гари с въпроси за работата и за семейството му. Попита го дори защо е в инвалидна количка. Гари отговаряше едносрично на повечето въпроси. След това мъжът го попита направо къде живее, но Гари не можа да каже.

— В мотела „Златния фазан“ в китайския квартал — отговори той. В известен смисъл беше вярно. Това беше последното място, където смяташе да живее.

Без Гари да го пита, Арън му разказа за себе си — за тавана, на който живееше в Норт Енд. За работата си като фелдшер. За това, че е от Флорида, но е учил тук, в Бостън. Упоритото мълчание на Гари не го смущаваше. Продължаваше да говори все така тихо, но настоятелно, сякаш това беше най-естественото запознанство в света. Накрая със съжаление Арън заяви, че трябва да тръгва, да се върне на работа.

— Ще ви видя ли тук утре? — попита той.

— Вече ви казах — отвърна Гари. — Това е последният ден.

— Защо трябва да е последният ден? — попита разтревожено Арън.

— Най-последният — каза Гари. Лицето му беше мрачно.

— Съжалявам, че не дойдох по-рано, Гари — каза той.

— Нямаше да има никакво значение — отвърна унило Гари.

Гари проследи с поглед тъмнокосия мъж, облечен в бяло, който прекоси тревата. От време на време той се обръщаше със сериозно лице и вдигаше ръка за поздрав. Когато стигна до края на тротоара, Гари обърна количката и се насочи към колата. Настани се вътре и запали мотора. Без да иска, се обърна и погледна назад. Арън още стоеше там и го наблюдаваше. Гари се ядоса. Какъв ти е проблемът, помисли си той. Да не би тази седмица да е обявена за помощ на инвалидите? Цинизмът не му беше присъщ, но в момента беше циничен. Насочи вниманието си към улиците. Още чувстваше погледа на Арън, но се направи, че не го забелязва и внимателно се вля в натоварения трафик на Бойлстън стрийт. Страшничко беше да шофира в непознат град като този. Досега беше карал само около Кейп Крисчън. Все още не знаеше защо се озова на това място. Но всъщност знаеше. Бостън беше градът, за който бе мислил много — градът на музея, на стипендията. Но това изглеждаше толкова отдавна, преди много време.

Гари въздъхна и тревожно се огледа. Надяваше се, че ще може да стигне до онзи магазин. Беше попаднал случайно на него, а изобщо не познаваше тукашните улици. Опита се да си спомни завоите, забележителностите, край които бе минал. Оказа се, че не е лесно. Не беше обръщал внимание къде се движи. Всъщност, помисли си той, докато се провираше по натоварените улици към бедния квартал в Южен Бостън, не е чак толкова страшно, колкото би могло да бъде. В края на краищата нямаше какво да губи.

Изпълнен с нелепо чувство за победа, Гари позна съмнителната уличка, която търсеше. На единия ъгъл имаше сграда със сива тухлена фасада и надпис, който гласеше „Осребряване на чекове“. На другия ъгъл имаше бар, а срещу него — ресторант за бързо хранене. Гари паркира колата и се смъкна на тротоара. Заобиколи една празна бирена бутилка и мина с количката през смачкани пергаментови хартии, по които все още имаше полепнало сирене от пица, и захвърлени на тротоара угарки. Спря пред магазина и загледа мръсната витрина с изложената сбирщина от стоки. Тя приличаше по-скоро на нечий таван, отколкото на търговска витрина. Магазинът предлагаше стари градински инструменти, домакински уреди и дори детски играчки.

Гари влезе в магазина и стигна по затрупаната със стоки пътека до остъклената витрина, съдържаща най-ценната стока на магазина — голям асортимент от пистолети и пушки. Собственикът на магазина, мъж с посивяла коса и шапка от вестник на главата, който гледаше някаква сапунена опера на купения на старо телевизор, вдигна очи и веднага го позна.

— Надявам се, че сте направили проверката — каза без заобикалки Гари.

— О, да — отвърна любезно мъжът. — Няма проблем. Досието ви е чисто. Изчакайте малко. Сега ще се върна. Ще ви донеса пистолета.

Гари търпеливо зачака. Нямаше защо да бърза.

Глава 32

Винс се върна в кабинета си, където намери Рон Ленард, седнал на стола му със затворени очи, качил краката си на бюрото.

— Чувствай се у дома, следователю — каза многозначително Винс.

Рон отвори очи и свали краката си на пода, усмихвайки се неловко.

— Извинявай — каза той. — Очите ми трябваше да починат. Цял ден съм проверявал финансови отчети — сметките на Лаура и Джеймс Рийд, факсовете, които банката на Търнър изпрати от Кънектикът.

Винс му даде знак да не става. Трябваше да провери картотеката си и да върне на място една папка.

— Откри ли нещо?

— Засега не — отговори Рон. — Макар че онова, което търся, сигурно е добре скрито. Не съм очаквал, че ще намеря чек на името на Хърман Пауел в общата сметка на съпрузите Рийд. Колкото до Търнър, ликвидирал е всичко, преди да замине за Карибите. След това се е разплащал само в брой.

Винс разсеяно кимна.

— А при теб има ли нещо ново? — попита Рон.

— Току-що ми се обади Боби Маккандълс — каза намръщено Винс, — когото изпратих в Бостън да търси Гари Юрик. Оказва се, че Юрик е купил пистолета, но адресът, който е дал на продавача, е фалшив.

— Майка му е права — сви вежди Рон. — Той е намислил нещо…

— Знам — каза Винс. — Моят човек обаче не познава Бостън. Няма да може да открие Юрик в непознат град. Все едно че земята се е отворила и го е погълнала.

— Какво ще правиш? — попита Рон.

— Какво мога да направя? Казах на Боби да алармира местната полиция и да се връща.

Рон разбиращо кимна. Телефонът на бюрото на Винс иззвъня.

— Ще се обадиш ли? — помоли той Рон. — Ако е Ванда Юрик, кажи й, че ме няма.

Рон вдигна слушалката и зададе няколко въпроса. После се обърна към Винс, закрил слушалката с ръка.

— Обажда се Доминик Ванезе. Държи голям ресторант в Атлантик Сити.

— Братът на Мари? Това не е ли мафиотско свърталище? — попита Винс. — Какво иска?

— Иска да говори с теб — сви рамене Рон. — Казва, че има важна информация за случая Рийд.

— Един по един започват да излизат на светло — каза Винс и предпазливо посегна към телефона.

Влезеше ли човек в „Стела ди Маре“, ресторанта на Доминик Ванезе, сякаш потъваше в тъмна пулсираща утроба. Стените бяха боядисани в наситено и лъскаво виненочервено, килимът беше в по-ярки краски — кървавочервено. Тапицираните в гладка кафява кожа пейки и сепарета, къпещи се в светлината на свещи, поставени в тъмночервени стъклени свещници, също излъчваха алено сияние.

„Стела ди Маре“ беше един от най-известните ресторанти на плажната ивица на Атлантик Сити. И един от малкото, който не бе станал жертва на игралните домове. Доминик Ванезе имаше много влиятелни приятели, които години наред се наслаждаваха на неговата кухня. И когато дойде моментът, те, както и Доминик, не бяха склонни този забележителен ресторант да бъде погълнат от новите чудовища, появили се край морето. Те се погрижиха „Стела ди Маре“ да остане на мястото си. Атлантик Сити беше от онези градове, където хората ценят приятелството и лоялността. За тях парите не са единственото нещо.

Винс и Рон застанаха на входа, рамкиран от тъмната брокатена завеса с ресни, и надникнаха в полутъмното помещение.

— Онзи там не е ли Джани ди Марко? — попита Рон, назовавайки по име една известна мафиотска личност.

Винс присви очи към дъното на ресторанта и кимна:

— Той е.

Джани ди Марко, около шейсетгодишен внушителен мъж с посивяла коса, пременен с костюм „Армани“, седеше в едно сепаре в най-отдалечения ъгъл на ресторанта и се хранеше елегантно от малка чиния. Един по-млад мъж, облечен във виолетово-черна лъскава грейка, седеше до него и отчупваше парчета препечен хляб от кошничката пред себе си.

Някъде отдалеч се носеше натрапчивата музика от прелюдията към „Кавалерия Рустикана“. Доминик Ванезе, както винаги в тъмносин костюм и колосана бяла риза, се приближи към двамата мъже във фоайето.

— Имате ли резервация? — попита той.

Винс и Мур отместиха очи от гангстерите и насочиха вниманието си към дребния плешив мъж, застанал пред тях.

— Полицейски началник Мур — каза Винс. — А това е следовател Ленард от окръжната прокуратура в Кейп Крисчън.

Гладкото лице на влезлия в средна възраст Доминик Ванезе изобщо не трепна от изненада. Част от успеха си дължеше на своята дискретност. Известни хора често си уреждаха делови срещи в ресторанта му. Неговата единствена грижа беше те да бъдат добре нахранени. Като даде знак на Винс и Рон да го последват, Доминик ги поведе през лабиринта от маси към дъното на помещението. Рон успя да забележи розовите отблясъци на ленени покривки, жени със сложни прически в компанията на елегантни мъже на средна възраст, диаманти, които проблясваха, когато лъскави сребърни прибори и чаши с тъмно вино се поднасяха към жадни устни.

Когато минаха край масата му, Джани ди Марко вдигна поглед към собственика.

— Отлично, както винаги.

— Grazie — усмихна се Доминик. — Насам — каза той спокойно на Винс и Рон и ги поведе към една врата в дъното. Отвори вратата и ги покани в кабинета си.

Рон се сдържа да не се огледа. Кабинетът на Ванезе беше с размерите на всекидневна, каквито имаха повечето къщи, в които Рон бе влизал, но много по-богато мебелиран. Подът бе покрит с персийски килим, а креслата и канапетата бяха тапицирани с мека черна кожа. В единия край на стаята имаше камина с мраморен плот, съвсем чиста, сякаш никога не бе използвана. По стените висяха снимки в рамки на Доминик Ванезе с някои от известните му клиенти — Доналд Тръмп, Дон Кинг, Чарлс Баркли, дори самия Франк Синатра.

Ванезе им даде знак да седнат. Винс и Рон се настаниха на широкото кожено канапе. Пред тях на покритата със стъкло масичка имаше сребърен поднос с няколко кристални гарафи с питиета и чаши. Винс забеляза, че образцовият Ванезе не им предлага питие. Беше сигурен, че пропускът е съзнателен, а не от разсеяност. И дума не можеше да става за приятелска среща. Домакинът изчака началникът на полицията да заговори.

— Мистър Ванезе, двамата със следователя Ленард разследваме този случай — започна Винс. — Нали ви е известно, че ако информацията, която имате, е важна, ще трябва да дадете показания под клетва пред окръжния прокурор и ние можем да ви привлечем като свидетел. — Ванезе махна с ръка, сякаш това нямаше значение. — Казахте по телефона, че имате някаква информация по случая Рийд.

Доминик Ванезе кимна, загледан във вратата на кабинета си.

— Точно така — каза той. — За Рийд. И за наемния убиец…

Винс усети, че косъмчетата на врата му настръхнаха и седна на крайчеца на мекото канапе.

— Какво по-точно? — попита спокойно той.

— Мисля, че знам кой е наел убиеца — каза Ванезе.

Винс вдигна вежди.

— Това не е дело на някой местен талант, нали ви е ясно?

За първи път Ванезе се обърна и го изгледа — погледът му издаваше презрение.

— Искате ли да знаете, или не? — попита той.

— Да. Разбира се — отговори Винс. — Моля, продължавайте.

— Гледах новините онази вечер. И я познах.

— Кого?

— Съпругата.

Винс погледна Рон, който видимо пребледня при думите на Ванезе.

— Може да е идвала във вашия ресторант — каза внимателно Винс.

— Нямам предвид това — отговори рязко Ванезе.

— А какво имате предвид?

— Преди известно време… мисля, че беше миналото лято… тя дойде при мен в ресторанта.

Винс го наблюдаваше подозрително.

Ванезе се намръщи, сякаш се опитваше да си припомни.

— Каза, че иска да говори с мен. Трябвало й някаква информация и смятала, че аз мога да помогна. Каза, че била чувала разни неща за моя ресторант. — Ванезе погледна Винс и Рон. — Разбирате какво искам да кажа. Всички знаят, че сред клиентите, които обслужвам, има такива, които… нека да кажем… се ползват с лоша слава.

Винс не си направи труд да отговори.

— Така или иначе, тя беше чувала за мистър Ди Марко и за няколко други мои редовни клиенти и си беше направила заключението.

Рон потисна раздразнението си. Винс му отправи предупредителен поглед.

— Продължавайте — каза Винс.

Ванезе го погледна в очите и продължи без повече заобикалки:

— Тя каза, че иска да уреди едно убийство. Иска да знае мога ли да кажа кого да наеме за тази работа.

Винс усети, че сърцето му се разтупа. Това е, каза си той. Това е пробивът, който се надявахме да направим.

— И? — попита той.

— Това е — каза Ванезе. — Казах, че информацията й не е вярна, че не разбирам нищо от такива работи. И тя си отиде.

Винс и Рон останаха безмълвни.

— Мисля, че си е намерила човек, който й е помогнал — каза Доминик Ванезе и се облегна на стола си.

— Измисляте ли си всичко това, мистър Ванезе? — попита рязко Рон.

Доминик Ванезе го погледна така, сякаш Рон беше хлебарка, току-що появила се в безукорно чистия му будоар.

— Защо трябва да си измислям?

— Не знам — отговори искрено Рон. — Нали съзнавате, че информацията, която току-що ни дадохте, уличава мисис Рийд.

— Съобщавам ви само какво ме попита тя — каза упорито Ванезе.

— Защо чак сега? — попита Винс. — Джеймс Рийд беше убит преди месеци. Ако сте знаели всичко това, защо не ни се обадихте веднага?

— Аз съм бизнесмен. Имам голям ресторант. Не си губя времето да мисля за престъпления. Някакъв човек бил убит от крадец в Кейп Крисчън… голяма работа. Проверявам дали алармената ми система е в ред и забравям за случая.

— Същият този човек е бил женен за жената, която е търсила наемен убиец.

— Тя не ми каза името си, следователю — каза студено Ванезе на Рон. — Никога преди това не я бях виждал. Как можех да знам, че застреляният мъж е бил неин съпруг? И през ум не ми мина. Изобщо не мислех за това.

Винс сви рамене, сякаш да покаже, че в думите му има логика. Ванезе се възползва от този момент и преглътна яда си.

— След това, онази вечер, гледам новините — Холи Броуди на пети канал — аз я харесвам — и чувам, че онзи мъж бил застрелян от наемен убиец и не щеш ли, виждам същата жена да слиза от колата и да влиза в съда. И си я спомних. Красива жена, лесно се разпознава с тази сребърна коса и големи тъжни очи. Казах си, значи е отишла и го е направила.

— Добре, видяхте я по телевизията и я познахте. И си я спомнихте — каза нетърпеливо Рон. — Кое ви накара да ни се обадите? Не си направихте труда да ни потърсите, когато тя е дошла при вас да търси наемен убиец. Длъжен сте бил да ни съобщите какво съдействие е искала от вас.

— Не знаех дали говори сериозно. Реших, че няма защо да й вярвам. Може да е луда, откъде да знам. Всеки ден се разправям с хора. Тук влизат всякакви луди. Казах, че не мога да й помогна и я помолих да си отиде.

— Какво ви накара сега да се обадите и да ни кажете всичко това? Сигурен съм, че освен тази жена познавате и други хора, които са останали ненаказани за извършени престъпления — каза саркастично Рон.

Доминик Ванезе го изгледа заплашително.

— Много от редовните ми клиенти са от италиански произход като мен и харесват храната, която им предлагам. Но аз не знам нищо за мафията, не знам нищо за бизнеса им. Разбирам от ресторанти. Разбирам от храна, от вина и от красиво наредени маси. За всичко останало съм глух, гледам си само моята работа. Какво вършат другите, си е тяхна работа. А вие или ще се държите с уважение, или ще напуснете заведението ми.

Рон отбягна стоманения поглед на Ванезе.

— Все пак, съгласете се, че можехте и да си замълчите — каза Винс помирително. — Много хора не биха се замесили в такова нещо.

Ванезе се обърна към Винс. На лицето му бе изписан израз на предизвикателна непреклонност, израз, който гарантираше, че казва истината. Един човек със семейство казва истината на друг човек със семейство.

— Тя е убила мъжа си. Двамата са имали дете. Прав ли съм? — Винс кимна. Доминик Ванезе повиши глас. — След това бяга и се омъжва за друг. Наречете ме старомоден. Но за мен това е лошо. Обидно. Дадох си сметка какво е станало и не искам да й се размине. Можете ли да разберете това?

— Да, мога — каза Винс. — Разбирам го много добре.

Глава 33

Мотелът „Златният фазан“ се намираше под един надлез на Югоизточната магистрала и грохотът на камионите и профучаващите коли постоянно напомняше на гостите му колко ниско под небето се намират стаите им. Гари паркира колата в занемарения, осеян с боклуци паркинг. В дъното му, седнали на ниска ограда пушеха тийнейджъри с различен цвят на кожата, с нахлупени на тила шапки и развързани маратонки на краката. Докато Гари слизаше от колата, те хвърляха алчни погледи към превозното средство, надявайки се, смяташе той, да го сплашат. Ваша е, каза си Гари. Чудеше се само дали ще изчакат да се стъмни, за да я ограбят или откраднат. Страх го хвана, като си помисли колко бързо се е заразил от параноята на жителите на големите градове. За миг му мина през ум да остави колата отключена, но се отказа. Нека се поизмъчат малко, щом я искат. Нали са американци.

Влезе в мотела през фоайето със синьо-зелени пластмасови мебели и зелени изкуствени растения. Един мъж със зализана черна коса, мърлява бяла риза и тиранти четеше на рецепцията гръцки вестник. Изгледа подозрително Гари, сумтейки зад гърба му. Гари продължи по осветения от много слаби крушки коридор, докато стигна до стаята с номер седем.

Отключи вратата и влезе. Мръсните бамбукови щори бяха свалени и в стаята беше тъмно и горещо. Той запали нощната лампа, която имаше пергаментов абажур във форма на пагода, и огледа оскъдната мебелировка. На стените висяха две евтини картини, наподобяващи свитъци, с китайски йероглифи и жени в кимона. На леглото беше метната памучна покривка с цвят на горчица, а от двете страни на прозореца имаше два стола, сякаш пренесени от някой офис.

На малкото нощно шкафче освен лампата имаше един картонен календар с реклама на местния магазин за алкохол и снежен пейзаж от Върмонт. До него беше телефонът. Гари загледа телефона и в ушите му като развалена плоча закънтя вик за помощ. Кого да викам за помощ, помисли си той. И защо? Какво толкова може да му каже някой, та да го накара да не се отказва от живота?

Някой психиатър например да му каже, че е изпаднал в депресия и иска да извади на бял свят всичките си травми от детството? Преди катастрофата животът му не беше по-добър или по-лош от живота на всички останали. Родителите му не се разбираха, но всъщност не се караха. Един ден баща му просто се вдигна и замина някъде. Отсъстваше все по-дълго и по-дълго. Гари често се чудеше къде е. Карл никога не казваше. Може би понякога е ходил в Бостън, каза си Гари. Може би е отсядал тук, в същата тази стая, когато е бягал от тях. Може и сега, в този момент да е в Бостън, в онази кръчма на ъгъла, и да показва на някой пияница снимка на сина си. И да казва: „Той е художник, също като мен“.

Сякаш чувам майка си, помисли си Гари. Гневният сарказъм беше единственият начин, по който тя се справяше с изчезванията на Карл. Той се опита да не мисли за Ванда. Знаеше как ще преживее това, когато разбере. Но накрая щеше да изпита облекчение. Колко пъти само се оплакваше, че катастрофата е провалила живота им? Така и тя ще се освободи от него, от бремето си. А Лаура? Гари се усмихна горчиво при мисълта за Лаура, но ъгълчетата на устата му потрепериха. Не, не и Лаура. Тя караше меден месец.

Гари отвори кутията в скута си и взе да разглежда пистолета. Беше тежък, много по-тежък, отколкото очакваше. Човекът в магазина му показа как се зарежда и го предупреди, че трябва да се упражнява в стрелба, преди да започне да носи оръжие. За целта, за която ми трябва, не е нужно много практика, помисли си той. Сега, когато моментът бе настъпил, по някакъв странен начин се чувстваше свободен от всичко. През цялата седмица, докато чакаше разрешението за оръжие, се подготвяше, почти не ядеше, спеше малко, навлизаше в едно състояние на освобождаване от всекидневните неща. Седеше в тази стая. После седеше в парка, за да мине времето. За миг си спомни за Арън, мъжа от парка. За миг сякаш усети старото любопитство към живота, но го потисна. Не можеше да мисли за това. Вече не изпитваше нито яд, нито тъга. Имаше само един факт: беше загубил Лаура и Майкъл въпреки всичките си глупави надежди и планове. И какво друго му оставаше? Не си беше давал сметка колко безкрайно и напълно самотен е, докато тя не застана срещу него на задната веранда, където люляците ухаеха, и не призна, че се е омъжила повторно. Когато си тръгна от къщата й, осъзна какво представлява собственият му живот. Представи си, че се връща у дома в стаята си при майка си да чака — да чака какво? И продължи да кара колата. Но чувството за празнота остана. Като надвиснал отровен облак. И не го напускаше.

Харесваше му как изглежда тази стая — потискаща и чужда. Идеалното място за това, което щеше да извърши. Въпреки вътрешното спокойствие, пръстите му трепереха, докато зареждаше пистолета. Сложи по един куршум във всяко гнездо. Нямаше да играе на руска рулетка. Това не беше игра, а логично заключение, логичен край на жалкия му живот. Помисли си за Джими Рийд. Искаше последният образ, който щеше да види, да бъде лицето на Джими Рийд. Така трябваше. Защото смъртта на Джими Рийд беше причина да се озове най-накрая на това място. Тук, където не можеше да остане сам със себе си нито миг повече.

Гари зареди пистолета и го вдигна. Дали все пак ще има кураж? Ще му стигнат ли силите да го направи? Замисли се. Не знаеше колко време седи така. Дневната светлина притъмня зад щорите, навън се спусна мрак, чуваше се само грохотът на колите. На хора, които бързаха да стигнат някъде. Бързаха да отидат при някой, който ги чакаше. При нещо, което беше важно. Това обаче не важеше за него. Той вече беше стигнал там, където един ден всички стигаха. Не можеше да издържа повече на напрежението. Беше време да действа. Вдигна бавно пистолета и притисна студеното оръжие до осеяната с венички бяла кожа на темето си. Затвори очи и се опита да каже някаква молитва. Но не можа. Пръстът му докосна леко спусъка и цялото му тяло потрепери.

Изведнъж на вратата се почука.

Глава 34

— Я дай да ти видя ноктите, приятел — каза Лаура, преструвайки се на много строга, докато Майкъл навличаше горнището на пижамата си след банята.

— Измих ги — възпротиви се той.

Лаура хвана меките му ръчички и разсеяно ги разтри с палците си, правейки се, че оглежда внимателно ноктите му. Нищо друго на света не беше толкова нежно и доверчиво, колкото тези ръчички, отпуснати в нейните ръце. Майкъл усещаше, че нещо не е наред, но се държеше храбро и разчиташе на нея да оправи всичко. Всичко ще се оправи, повтори си тя. Нищо не може да ми се случи, защото не съм направила нищо лошо.

— Изглеждат много добре — каза тя.

— Нали ти казах. Мамо, може ли да играем „Уно“ тази вечер? Моля те.

— Добре, може. Обуй си обаче пантофите, преди да слезеш долу.

Лаура го остави в стаята да си търси пантофите и слезе във всекидневната. Свил устни, Иън стоеше облегнат на камината, вперил поглед в студеното огнище.

— Надявам се, че си в настроение за един турнир по „Уно“ — каза тя.

Иън се обърна, стреснат от гласа й.

Лаура се приближи до него, прегърна го и той силно я притегли към себе си.

— Ти си някъде много далеч оттук — каза тя.

— Мислех.

Тя вдигна глава и го погледна.

— За какво?

— Мисля, че трябва да заминем оттук, както бяхме решили. Знам, че идеята беше да пътуваме с яхтата през лятото и после да се върнем пак в Щатите, но сега си мисля, че няма да е лошо да останем известно време на островите. Има един остров, казва се Сейнт Юстейсиъс, който е направо рай за живеене. Той е част от Холандските Антилски острови. Климатът е прекрасен през цялата година. И на Майкъл ще му хареса. Все едно че е Островът на съкровищата. Едно голямо приключение…

— Иън, не можем да заминем — каза Лаура и се освободи от прегръдката му. — Знаеш това. Сега не може. Не може да заминем. След като разбрахме за Хърман Пауел, трябва да разберем и кой го е наел.

— Защо да не може? — попита Иън. — Нищо не се е променило. Те не могат да ни задържат, след като нямат никакво доказателство. Защо трябва да живеем в това напрежение? Нека просто да заминем — другата седмица, както бяхме запланували. На Майкъл му остават само няколко дни в училище.

— Аз не мога — каза упорито Лаура.

— Защо? Да не би да се притесняваш как ще бъде изтълкувано? Малко е късно за това.

— Не — отвърна твърдо тя. — Не мога да замина оттук, докато не арестуват човека, който уби Джими. Сигурно ще го открият скоро, след като знаят за Пауел. Тогава ще мога да сложа точка на това.

— Джими е мъртъв. Какво значение има дали си тук, или си заминала? И в единия, и в другия случай той е мъртъв. А аз искам да започнем нашия живот. Докато сме тук, все едно че не сме живи — извика той.

Лаура го погледна разтревожено. Знаеше, че думите й ще го ядосат, но нямаше смисъл да крие как се чувства.

— Виж… аз… чувствам се виновна, че трябва да понасяш всичко това. Загубата… не е твоя. Отмъщението, така да се каже, не го търсиш ти. Но аз — да. То е част от мен. А сега вече и част от теб. Иън, аз трябва да знам. Не мога да замина, докато не узная кой е бил. Не разбираш ли? Убиецът на мъжа ми е някой, когото аз познавам. Трябва да знам кой е. Трябва да знам, че ще бъде наказан. Не е възможно да не разбираш това. Не изпита ли облекчение, когато най-накрая арестуваха Стюарт Шорт? Нима не искаше да го хвърлят в затвора?

— Кой е хвърлен в затвора? — попита Майкъл, понесъл картите, влачейки обутите си в пантофи крака.

Лаура се протегна и го придърпа към себе си, макар че той се опитваше да се отскубне. Иън се отдалечи от тях.

— Няма значение, скъпи — каза Лаура.

— Хайде да играем — подкани я Майкъл.

— Аз ще играя — каза Лаура. — А ти, Иън?

Иън отиде при тях и седна на канапето. Беше толкова напрегнат, че сякаш всичко в него пулсираше. Лаура се премести до него и разтри раменете му.

— Може ли аз да раздавам? — попита Майкъл.

— Разбира се, миличък — каза разсеяно Лаура. Майкъл съсредоточено започна да разбърква картите. Лаура прошепна на Иън: — Не се тревожи. Не може да продължава дълго още. След това веднага ще заминем. Не знам дали ще останем на Антилите…

— Ти просто не искаш да заминеш — прекъсна я ядосано той. — Не можеш да се откъснеш от стария си живот. Не можеш да направиш една крачка. Защо си въобразих, че ще успея да променя това? Какъв глупак съм.

Лаура се облегна и каза:

— Това е съвсем несправедливо. Аз бях готова да заминем. Опаковах всичко, събрах багажа. Знаеш това. Но нещата се промениха.

— Така е — каза с горчивина Иън. — И сега вече те са напълно убедени, че ти си убила Джими. А преди само те подозираха.

В първия момент Лаура остана потресена от думите му. След това си каза, че не трябва да се изненадва. Той започваше да се огъва. Тя трябваше да знае, че това ще се случи.

— Нека да не говорим за това сега — каза тя, поглеждайки към Майкъл.

— Защо се карате? — захленчи Майкъл.

— Извинявай, скъпи. Хайде, раздавай картите. Иън, ще играеш ли с нас?

Иън я погледна с отчаяни тъжни очи.

Няма да мине много време и ще ме остави, каза си Лаура. Ще поднесе куп извинения, всичко ще бъде много цивилизовано, но той ще се качи на яхтата и ще си кажем довиждане. Не ме интересува, помисли си тя. Аз имам Майкъл. Ще оцелея.

— Бягството не решава нищо — каза тихо тя. — Аз трябва да остана тук. Но ти не трябва да оставаш. Ако искаш да заминеш — разбирам те.

Тогава Иън се пресегна и сложи нежно ръка на косата й.

— Моят ангел пазител — каза той. — Как мога да те оставя…

Предаността му я отрезви.

— Благодаря — прошепна тя, без да го погледне и заби поглед в картата, която Майкъл й бе подал. Сложи на масата една синя петица и каза: — Твой ред е.

Иън въздъхна и се включи в играта. Майкъл щастливо хвърли една карта, отнемайки на Иън реда.

— Твой ред е, мамо — извика той.

Изиграха три игри и атмосферата постепенно се успокои, докато тримата се надпреварваха да трупат точки.

Лаура стана и отиде в кухнята да донесе солети.

— Последна игра, Майкъл — предупреди го тя, като се върна.

Майкъл приложи цялата хитрост и ловкост, на които бе способен, и извика щастливо „Уно!“, а партньорите му примирено въздъхнаха. В този момент настойчивото чукане на вратата рязко промени настроението.

Лаура погледна Иън, който вдигна вежди.

— Аз ще отворя — извика Майкъл, скочи и се затича към вратата.

— Не тичай с тези пантофи — предупреди го Лаура, но той взе с пързаляне завоя и продължи по коридора.

Лаура стана от канапето и тръгна след него.

— Ще отида да видя кой е — каза тя неспокойно.

— Който и да е, кажи му да си върви — отвърна Иън.

Лаура тръгна към вратата след Майкъл и изведнъж я връхлетяха спомени от предишния живот, спомени за Джими, който винаги се радваше, ако някой ги посетеше, винаги беше готов да седне с всеки на приказки и на чаша бира. Отначало това я смущаваше. Тя не беше научена така. Беше израснала в тих, затворен дом, където гости не бяха желани. Но годините, прекарани с Джими, я промениха. Тя разбираше защо на него му харесваше да живее тук, в родното си старо градче. За Джими животът в големия модерен град беше непълноценен, незадоволителен. А тук той познаваше всеки човек и се радваше на всяка случайна среща. Но без да подозира, един от тези негови приятели е поръчал смъртта му, напомни си тя.

Майкъл отвори вратата, после отскочи назад и хукна с вик към майка си. Лаура се намръщи, като видя началника на полицията Мур и двама униформени полицаи на вратата си.

— Здравейте — каза уморено Лаура.

— Мисис Търнър.

Иън излезе в антрето.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита Лаура.

— Трябва да дойдете с нас.

— Защо? — Лаура стисна Майкъл за раменете.

Винс Мур погледна към Майкъл и каза:

— Мисля, че не е хубаво да обсъждаме това… тук…

— Това не може ли да почака до сутринта? — попита Лаура.

— Страхувам се, че не може. Имам заповед да ви арестувам.

— Какво? — извика Лаура. — За какво?

— За предумишлено убийство на Джеймс Рийд младши — каза Винс.

— О, господи, не можете… — извика Лаура.

— Това е безумие! — изкрещя Иън.

— Трябва да дойдете с нас сега — каза Винс. — Моля ви. Изведете детето оттук.

— Помогнете ми — извика Лаура.

— Махайте се оттук! — извика в същия миг Иън.

— Мамо — изплака Майкъл. — Какво искат тези хора?

Един от полицаите пристъпи напред с белезници и се протегна да хване ръцете на Лаура. Тя усети, че губи всякакъв контрол над света около себе си и осъзна какво става. Щяха да я арестуват. Досега не се страхуваше от това, защото беше невинна. Но те бяха тук, като кошмар, превърнал се в действителност. Майкъл вече пищеше, вкопчил се в краката й.

— Недей така, миличък — взе да го увещава тя. Опита се да се наведе към него, но полицаят се пресегна и я дръпна назад.

— Какво доказателство имате? — попита Иън. — Не можете да нахлувате така в дома на един невинен човек. Съпругата ми е жертва на…

— Имаме свидетел, който обвинява мисис Търнър в убийството на първия й съпруг.

— Това не е възможно — каза Иън.

— Не съм длъжен да ви казвам нищо — отговори Винс. — Все пак ще ви кажа само, че имаме свидетел, който се кълне, че тя е търсила наемен убиец.

Иън се нахвърли върху началника на полицията, но вторият полицай успя да го задържи.

— Това е лъжа! — изкрещя Иън. Лицето му стана пурпурночервено.

— Хайде, мисис Търнър.

— Аз идвам с нея.

— Трябва да останеш с Майкъл — погледна Лаура безпомощно съпруга си.

— Мамо, какво правят тези хора? Не вземайте мама!

— Иън, моля те. — Лаура се опита да надвика детския плач. — Не плачи, миличък. Мама скоро ще се върне — каза тя и усети под мишниците си ръцете, които грубо я изтръгваха от нейното дете, от дома, от съпруга.

— Станала е ужасна грешка — настояваше тя с треперещ глас.

— Хайде да вървим! — извика високо Винс. Не можеше да издържа да гледа повече разплаканото лице на Майкъл.

Тласнаха я напред, по стълбите на верандата към полицейската кола. Вечерта бе завалял дъжд и сега всичко бе мокро. Лаура погледна назад. Майкъл удряше с две ръце по рамката на вратата и плачеше. Иън държеше сина й за раменете със застинало от ужас лице. Лаура усети, че една ръка натиска главата й, а някой я бута на задната седалка на тъмната кола.

Глава 35

Сидни пристъпи предпазливо към жена си, защото не беше сигурен дали не е заспала в креслото. Долорес седеше неподвижно, загърната в плътен халат. Не четеше, нито гледаше телевизия. Но това не означаваше, че спи. Може би просто седеше и гледаше дъжда.

— Вземи си хапчето, скъпа — каза той.

Долорес обърна глава и го погледна с безжизнени очи. Сидни не издържаше да я гледа такава. Неговата Долорес беше енергична, кипяща от живот. Тази Долорес беше като обвивката на предишната Долорес. Откакто се върна у дома от болницата, не си даваше труд да се облече. Твърдеше, че е добре, но не искаше никъде да излиза. Сякаш през повечето време се беше пренесла на някаква мъглява планета.

— Донесох ти и нещо за пиене да преглътнеш хапчето — каза той, подавайки й чашата. Тя я взе. Костите на ръката й изглеждаха крехки и чупливи. Тя преглътна с безразличие хапчето и му върна чашата. — Да ти донеса ли книгата или нещо друго? — попита Сидни.

— Не ми се чете — поклати глава Долорес.

Не ти се живее, помисли си Сидни. На вратата се почука.

— Аз ще отворя — каза той. — Ти си почивай.

Долорес се отпусна в креслото. Не я интересуваше кой е. Не я интересуваше дали седи в креслото, или лежи в леглото. Това просто нямаше значение. После чу името на Лаура и се изправи на крака. Тръгна към съпруга си и го чу да казва:

— Без коментар.

Младият мъж на вратата беше с вратовръзка и шлифер. Тя не го позна веднага, макар че лицето му бе смътно познато.

— Кой е този, Сид? — попита тя.

— Този млад човек е от вестника — каза Сидни, опитвайки се да говори спокойно, но възбуденият му глас го издаваше. — Казва, че са арестували Лаура за убийството на Джими.

— Искаме да чуем вашата реакция, мисис Барън — каза нетърпеливо репортерът.

Сидни препречи вратата.

— Мисис Барън и аз не искаме да коментираме.

— Може ли да вляза? — попита репортерът.

— Не, съжалявам. Съпругата ми не е добре — каза Сидни, затваряйки вратата под носа му.

Обърна се към Долорес, готов да я хване, ако залитне, но тя го отстрани. Очите й горяха, бузите й бяха порозовели.

— Арестували са я. Най-сетне. Как е станало? О, слава богу, знаех си… — В гласа й се долавяха едновременно ужас и възбуда. Върна се във всекидневната и се обърна към Сидни, който проверяваше дали вратата е заключена.

— Цяла нощ ще ни досаждат — заяви той.

— Сид, как е станало? Каза ли нещо журналистът?

— Изглежда се е явил свидетел. Само това ми каза.

Долорес закърши ръце.

— Значи наистина е тя. Знаех си, знаех си аз. Но защо? Защо? Той я обичаше толкова много. Моят Джими. Искам да я сложат на електрическия стол. Как е могла да направи такова нещо? — Настроението й се люшкаше между скръб и силна възбуда.

— Успокой се, Долорес. Седни! — замоли я Сидни. — Все още не си добре.

— О, вече съм по-добре. От месеци не съм била по-добре. По-точно от нощта срещу Нова година. Най-накрая, най-накрая справедливост за моя син. — Очите й се наляха със сълзи. — Разбираш ли, Сид? — обърна тя към него разкривеното си лице.

— Тя ще бъде наказана за онова, което е сторила — каза той.

Долорес го прегърна, знаеше какво означават тези решителни думи, изказани от нейния кротък съпруг. Известно време двамата останаха прегърнати, докато сълзите на Долорес се стичаха по лицето й. След това тя внезапно се отдръпна и каза:

— Майкъл.

— Какво има? — намръщи се Сидни.

— Искам го — каза тя. — Веднага.

— Кой знае с кого е сега. Надявам се, че не е с онзи тип Иън — каза Сид.

Долорес хвана ръцете му и ги разтърси.

— Тя е убила баща му. И повече няма права над него. Ще й го отнема и тя никога повече няма да види детето си. Сид, трябва да се обадиш на нашия адвокат Франк О’Мали — извика тя. — Аз отивам да се облека.

Сидни погледна мрачно трескавите й очи и кимна.

— Ще се обадя на Франк. Той знае какво трябва да се направи.

Лаура седеше пред тясна маса в едно помещение без прозорци, където се провеждаха разпити в Окръжния съд на Кейп Крисчън, и чакаше адвоката си. Очакваше да види Ричард, но униформеният полицай каза, че адвокатът й е от Филаделфия и се казва Къртис Станхоуп.

— Докарали са тежката артилерия за вас — каза полицаят и в гласа му се прокрадна нотка на възхищение. Той нямаше какво друго да каже. Стоеше прав, вперил поглед право пред себе си, подпрял ръце на вратата. От време на време казваше нещо неразбираемо по радиостанцията си, но не разговаряше с Лаура.

Най-накрая на вратата се почука, той се обърна и отключи. Влезе пълен мъж, около шейсетгодишен, с оредяла русолява коса и бели вежди. Беше облечен с жълто велурено яке и жълто-зелени карирани панталони. Имаше зелена вратовръзка със златни фазани по нея. Кимна любезно на полицая, който излезе и заключи вратата. Ярките одежди на Станхоуп изглеждаха ужасно неподходящи — сякаш някой бе отишъл с червен тоалет на погребение. Сигурно има някаква грешка, помисли си Лаура. Очакваше да види някакъв зализан мъж с костюм на райета.

— Мисис Търнър — каза той високо. — Аз съм Къртис Станхоуп. Вашият съпруг ми се обади тази вечер. Измъкна ме от една благотворителна акция на жена ми.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза машинално Лаура.

— О, радвам се, че дойдох, повярвайте ми. Тези вечери са ужасно досадни. Особено напоследък, когато вече никой не пие!

Лаура затвори очи.

— Можете ли да ме измъкнете оттук? — прошепна тя.

Станхоуп отвори една кожена чанта за документи, която беше толкова лъскава, че Лаура видя отразено в нея изтерзаното си лице. Той извади чифт половинки очила и ги закрепи на върха на носа си. След това провери някакви документи.

— Ами, ще направим каквото можем. Говорих с окръжния прокурор и със съпруга ви. Но, естествено, искам да чуя всичко от вас… как вие виждате нещата. Преди това обаче искам да ви съобщя какво ще предприемем стъпка по стъпка. Тази вечер съдът ще гледа вашето дело — първо, обвинението, отправено срещу вас, и второ, освобождаването ви под гаранция.

— Каква ще бъде гаранцията? — попита Лаура. — Няма значение. Не е важно. Иън ще намери по някакъв начин парите.

Станхоуп я изгледа строго над очилата си с жълтеникавокафяви рамки.

— Мисис Търнър, става дума за углавно престъпление. Предумишлено убийство. Трябва да ви предупредя, че е много възможно да не приложат мярка освобождаване под гаранция.

Лаура го изгледа неразбиращо.

— Няма да ме освободят под гаранция?

— Ще пледирам, че не представлявате обществена опасност. Че няма риск да избягате. Но честно казано, характерът на престъплението е против нас. Друг път не сте била арестувана и не са предявявани обвинения срещу вас, нали така?

— Не — отговори Лаура.

— Е, това е хубаво. По-добре щеше да бъде, ако ставаше дума за престъпление в момент на афект. Характерът на престъплението, извършено хладнокръвно и пресметливо, ще настрои зле съдията.

Лаура впи пръсти в ръба на масата, за да не направи онова, което искаше. Да сграбчи мъжа за жълтите велурени ревери и да го разтърси.

— Мистър Станхоуп, въпросът е, че аз не съм извършила това. Искам да кажа, че някой е извършил убийството. Но не съм аз. Аз обичах съпруга си. Изобщо не знам защо ме арестуваха. Просто е невероятно.

Къртис Станхоуп леко въздъхна.

— Току-що разговарях с окръжния прокурор и той ми каза, че имат свидетел — някой си Доминик Ванезе, който твърди, че миналото лято сте се обърнали към него с молба да ви намери наемен убиец.

Лаура се втренчи в него, опитвайки се да разбере какво й казва.

— Това е… това е гнусна лъжа. Изобщо не познавам човек на име Доминик Ванезе.

Станхоуп се вгледа в документите.

— Мистър Ванезе е собственикът на ресторант „Стела ди Марс“ в Атлантик Сити.

— О… — каза Лаура.

— Сега вече името говори ли ви нещо?

— Ами, името ми е познато — сви безпомощно рамене Лаура. — Искам да кажа, че ресторантът е много известен. Веднъж със съпруга ми вечеряхме там. Но не познавам човека, който е собственик на заведението. Защо ще каже такова нещо за мен? Защо му вярват?

— Чакайте, чакайте — каза Станхоуп. — Успокойте се. Окръжният прокурор не е потвърдил обвинението, той просто действа по законния ред. Не може да направи нищо друго, освен да ви арестува.

— Защо? Какво означава това?

— Ами, никой не иска да поеме риска вие да избягате от тукашните съдебни власти. Имали сте намерение да заминете, нали така? — Той не изчака нейния отговор, а продължи: — Смятат, че могат да съберат още доказателства, след като ви арестуват. И още нещо, въпросът със застраховката…

— Казах за това на полицията. Нашият адвокат ни посъветва така.

— Хм-м-м — измърмори Станхоуп. — А посъветва ли ви да не се омъжвате повторно с оглед на продължаващото полицейско разследване на смъртта на първия ви съпруг?

— Аз не му дадох възможност да ме съветва — призна Лаура.

— Във всеки случай, като се имат предвид доста прибързаният втори брак и висящите въпроси около престъплението, сигурно никак не е било трудно един прокурор да бъде убеден, че трябва да издаде заповед за арестуване.

— Говорите така, сякаш аз съм виновна — извика Лаура.

— Точно обратното, настроен съм оптимистично по въпроса за защитата. Очевидно те нямат материални доказателства, нито очевидци на престъплението, иначе отдавна да бяхте в затвора. Единственото, с което разполагат, са косвени улики и показанията на този свидетел. Това е достатъчно за предявяване на обвинение, но не виждам как ще могат да ви осъдят. Ще трябва просто да проверим този свидетел.

— Това означава ли, че ще изляза оттук?

— Ами, надявам се… след време.

— След време? Какво искате да кажете?

— Възбуждането на съдебно преследване ще отнеме две до три седмици. След това има няколко месеца до процеса.

— Няколко месеца? — извика Лаура. — Аз не мога да остана тук няколко месеца.

Станхоуп не реагира на нейните възражения, а продължи делово.

— Довечера, след като бъдете призована на съд, съдът ще разгледа на извънредно заседание подадена молба, в която се излагат аргументи детето ви да не остане под попечителството на вашата свекърва.

— Какво? — изгледа го Лаура и усети, че сърцето й се сви.

Станхоуп я погледна безстрастно.

— Свекърва ви, мисис Сидни Барън, иска временно попечителство над сина ви Майкъл, докато бъде произнесена окончателната присъда на процеса.

— Тя не може да го вземе — извика Лаура и скочи от стола.

Полицаят почука на вратата, но Станхоуп му даде знак да се оттегли.

— Седнете, мисис Търнър — каза той.

Лаура седна, но се наведе над масата и каза през зъби:

— Няма да дам сина си. Трябва да я спрете. Не може да й позволят да го вземе.

Станхоуп побърза да я опровергае със спокоен глас.

— Страхувам се, че е много вероятно тя да получи временно попечителство. Вие сте обвинена в убийството на другия родител на детето. В случаите, когато е замесено дете, съдията не поема никакви рискове. Твърде възможно е съдията да реши спора в полза на свекърва ви.

— Но това не е честно. Аз не съм осъдена. Как могат да ми налагат наказание, без да са доказали, че съм виновна за нещо? Защо да не може Иън да го гледа?

— Съпругът ви няма роднинска връзка с детето. Той дори не го е осиновил. Освен това повторният ви брак е спорен въпрос в делото, което ще се гледа. Малко вероятно е съдията да предостави попечителство на мистър Търнър.

— Вие нали сте мой адвокат. Защо поне не се опитате да ми помогнете? — извика Лаура.

Станхоуп остана невъзмутим от този неин изблик. Имаше дългогодишен опит с объркани, безпомощни хора.

— Казвам ви как стоят реално нещата, мисис Търнър. Няма да губя нито своето, нито вашето време, като ви давам фалшиви надежди.

Лаура цялата се разтрепери. Започваше да разбира колко подвеждаща е смешната, ярка премяна на адвоката. Човекът, облечен като палячо, беше безмилостен.

— Ще пледирам, че свекърва ви може да настрои детето срещу вас. Както разбирам от вашата реакция, основания за това има.

Лаура кимна, представяйки си Долорес. Добереше ли се до Майкъл…

— О, да — каза тя. — Ще го убеди, че аз съм убила баща му.

— А ние просто ще трябва да убедим съдебното жури, че не сте го убила — каза спокойно той.

Лаура изгледа този човек, който стоеше от другата страна на една пропаст. Там, където тя бе прекарала целия си живот. Там, където хората живееха в сигурност и безопасност и викаха полицията само за помощ. А ето че сега тя е тук. Сред другата половина хора. Сред онези, които имат неприятности с полицията. Които хората избягват. И предупреждават децата си да ги избягват. Подай ми въже да се хвана, искаше да извика тя. Мястото ми е при теб. Не ме оставяй тук.

Станхоуп спокойно си записваше нещо в бележника, който капакът на лъскавото куфарче закриваше от погледа й. Нямаше да допусне тя да го повлече към пропастта със своите емоции. Беше прекалено опитен за това.

— Хайде сега да поговорим какво точно се случи с Джеймс Рийд младши.

— Не съм го убила — каза тихо тя. — Помогнете ми.

— Точно затова съм тук — отговори любезно той.

Тя усети, че пропастта става още по-дълбока.

Глава 36

— Обърни се към стената, госпожа.

Лаура влезе в асансьора, влачейки крака, затруднена в движението си от оковите, хванали глезените й, и се подчини на унизителната заповед на придружаващия полицай. Беше с белезници, трепереше цялата в раздърпания сиво-кафяв анцуг, който сега беше принудена да носи.

Асансьорът се разтърси и се изкачи два етажа нагоре. И тя, и полицаят мълчаха. Вратата се отвори и побутвана от полицая, Лаура затътри крака. В коридора стоеше друг униформен полицай, който поздрави колегата си. Лаура все едно че беше невидима. Срещу асансьора по диагонал имаше една двойна златиста дъбова врата с табелка, която гласеше: Заседателна зала. До Лаура имаше друга врата.

— Ще чакаш тук, докато те извикат — нареди полицаят, който я беше довел с асансьора.

Лаура се озова в килия без прозорци, с бетонни стени, само с една тясна пейка и тоалетна в единия край; на стената над главата й беше монтирана видеокамера, за да бъде наблюдавана отвън. Тя се свлече на дървената пейка, все още зашеметена от предявеното към нея обвинение.

Обвинението беше отправено на първия етаж на същата сграда. Цялата процедура беше бърза и кошмарна, на неразбираем юридически език, прекъсван от чукчето на съдията, чийто рязък глас реши нейната съдба: „Искането за освобождаване под гаранция се отхвърля“. Къртис я потупа по рамото доброжелателно и прошепна нещо успокоително. Тя нямаше представа какво казва. Не можеше да възприема, защото сетивата й сякаш не бяха на мястото си и в главата й се въртеше безумна въртележка.

Искането за освобождаване под гаранция се отхвърля. Не може да си тръгне. Не може да се върне у дома при Иън и детето си. Просто не можеше да разбере. Загледа железните белезници на ръцете и на краката си. През главата й мина абсурдната мисъл, че в хладилника има нарязано месо, което трябва да се замрази, иначе ще се развали, а в пералнята има дрехи. Не можеше да си спомни дали е затворила всичките туби с бои. Няма да ми позволят да проверя, каза си тя. Ще трябва да се подчинявам на заповедите на омразни хора, докато… докато какво? Умът й отказа да се спре на тези възможности.

Чу звук от електронна карта и вратата на килията се отвори.

— Викат те вече — каза младият полицай.

Той я заведе до вратата на заседателната зала и една служителка ги пусна да влязат. Залата беше като малка университетска аудитория. На пода имаше бежов мокет, а стените бяха боядисани в кремаво. Вместо подиум имаше голямо съдийско бюро, чиято дървена политура блестеше, осветявана от лампите в нишите на стените; отстрани гордо и внушително се издигаха знамената, а между тях бе разположен въртящ се стол с висока облегалка.

Съпроводена от полицая, Лаура се придвижи, тътрузейки крака, до мястото, където седеше Къртис Станхоуп. Заседателната зала беше почти празна — на журналистите бе отказан достъп — и зад Станхоуп седеше само Иън. Отсреща, зад адвоката Франк О’Мали седяха Долорес и Сидни със скръстени ръце. Сидни сведе очи, когато Лаура го погледна, но Долорес отвърна на погледа й със смразяваща ярост.

Преди да заеме мястото на подсъдимия, Лаура се обърна към Иън, който се пресегна и се опита да я прегърне. Полицаят ги раздели. Служителката, облечена със сако, бяла риза и вратовръзка, обяви началото на съдебното заседание, председателствано от съдия Уоткинс. Една странична врата се отвори и съдията влезе. Това беше добре облечена чернокожа жена на средна възраст и със сериозни интелигентни очи.

— Къде е Майкъл? — обърна се умолително Лаура към Станхоуп, докато всички ставаха на крака.

— В кабинета на съдията. С една полицайка — прошепна Станхоуп, докато съдия Уоткинс заемаше мястото си и обясняваше защо са се събрали.

— Мистър О’Мали, имате думата — каза съдия Уоткинс.

Франк О’Мали, кръглолик мъж с бяла коса и измачкан костюм, се изправи.

— Ваша Светлост, моите клиенти са баба и дядо на Майкъл Рийд младши, детето, за което ви молим да решите на чии грижи да бъде временно поверено. Майката на Майкъл Рийд е арестувана и обвинена в предумишлено убийство на бащата на Майкъл, Джеймс Рийд старши. При тези обстоятелства моите клиенти, които са баба и дядо на детето по бащина линия, молят Майкъл Рийд да бъде незабавно поверен на техните грижи, докато не приключи процесът срещу Лаура Търнър. Майкъл се чувства добре при баба си и дядо си, обича ги и е свикнал те да се грижат за него. От друга страна, той почти не познава втория си баща, Иън Търнър. Обвиняемата е задържана без право на освобождаване под гаранция и няма възможност да се грижи за детето. Мистър и мисис Барън искат да поемат незабавно отговорността за Майкъл, да се грижат за него и да го гледат, докато процесът приключи.

Лаура се опита да се изправи и да улови мрачния поглед на съдия Уоткинс.

— Аз съм невинна. Това нищо ли не означава? — извика тя.

Още докато я дърпаха да седне на мястото си в голямата съдебна зала, която приличаше на камбановиден похлупак, тя си даде сметка колко неубедително звучи твърдението й, че е невинна.

— Седнете, мисис Търнър — погледна я строго съдия Уоткинс. — Тук всеки може да говори съвсем свободно, но няма да толерирам ничии изблици. Ще получите думата. Свършихте ли, мистър О’Мали?

— Ваша Светлост, ние смятаме, че обстоятелствата говорят сами за себе си.

— Мистър Станхоуп?

Къртис Станхоуп се изправи да говори. Лаура погледна към Долорес, чието лице изразяваше непоколебима решителност. Опита се сама да си вдъхне омраза към свекърва си, но не можа. Тя е убедена, че съм извършила най-лошото нещо, помисли си Лаура. Разбира се, че ще иска да вземе Майкъл.

— Ваша Светлост — започна Станхоуп, — ние не се съмняваме, че бабата и дядото на Майкъл го обичат. Но моята клиентка, която очаква да бъде оправдана, не иска детето да бъде настройвано срещу нея, докато излезе на свобода. А за съжаление точно това очакваме да се случи, ако Майкъл Рийд бъде предоставен на грижите на семейство Барън. Мисис Барън не допуска ни най-малката възможност нейната снаха да е невинна. Как може да се очаква тогава, че ще бъде безпристрастна. Моята клиентка се страхува, че мисис Барън ще се опита да разкъса връзката между нея и сина й. Мисис Търнър няма да се откаже от детето си. Макар че изобщо не подценяваме сериозността на обвиненията, ние очакваме, че мисис Търнър ще бъде напълно оправдана и ще бъде в състояние отново да се грижи за сина си. Междувременно тя иска той да живее в собствения си дом и да има възможност да се отнася към нея със същата любов и привързаност, както досега. По тези причини ви молим да предоставите временно детето на грижите на втория му баща Иън Търнър.

След като изслуша и двете страни, съдия Уоткинс си направи допълнителни бележки и вдигна поглед.

— Обстоятелствата по случая не оставят място за съмнение. В законодателството на този щат има такъв прецедент. Майката на детето е обвинена в убийството на баща му, а бабата и дядото на детето са готови да се грижат за него и настояват за това. Аз разговарях с Майкъл в кабинета си и той ми каза, без да му бъде оказано никакво давление, че иска да живее с баба си и дядо си, докато дойде време да се върне пак при майка си. Затова обявявам за временни настойници на Майкъл Рийд баба му и дядо му по бащина линия, Долорес и Сидни Барън.

Лаура се опита да поеме дъх. Предчувстваше, че това ще се случи, но обявяването на решението й подейства като удар в гърдите. Тя закри лицето си с ръце, а Долорес победоносно възкликна.

— Мисис Барън — каза строго съдия Уоткинс, — според мен страховете на снаха ви са оправдани и искам да ви напомня, че тя е обвиняема, а не осъдена. Разбирам, че изпитвате силни чувства в това отношение, но ви нареждам да не говорите за тях или по какъвто и да е начин да ги съобщавате на внука си. Ето защо представител на съда ще посещава периодично детето и ще го разпитва за това. Уверявам ви, че всяко нарушение на съдебното нареждане ще постави под съмнение основанието да ви бъде предоставено попечителство. Ако бъде оправдана, мисис Търнър има право да си вземе детето и то не трябва да бъде непоправимо настроено срещу нея. Това ясно ли е?

Долорес погледна послушно съдия Уоткинс и прошепна:

— Да, Ваша Светлост.

— Добре тогава. Майкъл Рийд веднага ще бъде предаден на грижите на баба си и дядо си. Доведете сега детето от кабинета ми — обърна се тя към служителката.

Лаура усети върху раменете си ръцете на Иън, които я притискаха, сякаш от страх, че тя ще се разпадне. Вече победила, Долорес не поглеждаше към Лаура. Жената, облечена със сако и вратовръзка, излезе от залата и след малко се върна с Майкъл за ръка. Очите на детето обходиха стаята и откриха лицето, което търсеха.

— Мамо — извика Майкъл, отскубвайки се от ръката на служителката, и хукна към Лаура.

Тя се изправи и се опита да се приближи към него.

Един униформен полицай пристъпи бързо напред и задържа детето, като го вдигна във въздуха, докато то пищеше, и препречи пътя до майка му.

— Майкъл — извика умолително Лаура.

Долорес и Сидни бяха вече при полицая.

— Хайде, скъпи — каза Долорес. — Ела при баба.

— Мамо! — изпищя Майкъл.

— Ваша Светлост — възпротиви се Станхоуп, — това е жестоко.

Съдия Уоткинс, която се бе изправила и се канеше да напусне залата, се обърна и удари с чукчето по бюрото.

— Полицай, оставете детето да отиде при майка си.

С чувство на облекчение младият полицай пусна внимателно детето на пода и лекичко го побутна към Лаура. Майкъл се втурна към нея и Лаура го пое, притискайки топлото му телце към сърцето си, зажадняло за него.

— Любов моя — прошепна тя с треперещ глас, — обичам те.

— Ела си у дома — изплака той.

— Не мога. Баба ще се грижи сега за теб.

— Искам ти да се грижиш — каза той и очите му се наляха със сълзи.

— Разбира се, веднага щом мога — обеща Лаура.

— Искам сега — повтори той, търкайки очи с юмруци.

За първи път в живота си Лаура си благодари, че не може да плаче. Не искаше да го плаши още повече.

— Сега не мога — каза тя. — Ти слушай баба и Попи. Ще се видим веднага, щом мога. — Трябваше да мобилизира всичките си сили, за да каже това. Трябваше да го накара да си мисли, че всичко е наред.

— Хайде, стига толкова — чу тя гласове около себе си и усети отчаяното биене на детското сърчице, притиснато до нейното сърце. Нечии ръце успяха да я издърпат за раменете и да я разделят от Майкъл.

— Обичам те повече от всичко — извика тя. — Бъди сега добро момче. Отиди с баба.

Служителката предаде Майкъл на Долорес, която го пое в прегръдките си. Детето склони уморено глава на познатото рамо. Долорес вече не изглеждаше нито уморена, нито съсипана. Изглеждаше силна и пълна с решителност. Сидни се усмихна кротко на баба и внук.

— Хайде да вървим, скъпи — прошепна Долорес на Майкъл.

Залитайки, Лаура стъпи на краката си с помощта на Иън. Той пак се опита да я прегърне, но полицаят рязко ги раздели. Лаура потърси в очите на Иън сила, но в тях имаше само отчаяние и тя извърна поглед.

— Довиждане, майко — извика едно жално гласче.

Лаура погледна в очите детето си, което се отдалечаваше от нея. Майкъл държеше Долорес за ръка и й махаше.

Майко. Той не ме е наричал друг път така. Това е по-лошо и от смъртта, помисли си тя. Как ми се случи такова нещо? Тя стисна силно ръката на Иън и махна на Майкъл. И докато му махаше, усети, че някой издърпва пръстите й от ръката на Иън и я извежда от съдебната зала, зад чиято врата бе изчезнал нейният син.

Глава 37

Миризмата на печени на скара наденици и чушки се смесваше с други ухания и вятърът я довяваше до таванския прозорец на Арън Келерман. Гари седеше пред прозореца и гледаше трепкащите светлини на уличния панаир долу. Движението по улицата беше спряно тази вечер, тъй като енориашите на Свети Себастиан украсяваха църквата с цветя и празнуваха деня на своя светец, отдавайки се на ядене, пиене и забавления.

Макар че благодарение на огромния асансьор можеше лесно да влиза и излиза от таванското жилище, Гари винаги имаше проблеми с тесните улички в северната част на града, а да не говорим за панаирен ден. От прозореца се разкриваше весела гледка, от която той винаги се чувстваше добре. Но тази вечер беше тъжен, защото знаеше, че новият ден ще донесе промяна. Докато наблюдаваше уличната сцена, забеляза Арън, който идваше от ъгъла, приключил с вечерната смяна в болницата. Той се открояваше сред тълпата. Имаше наперена походка и въртеше глава ту наляво, ту надясно, сякаш не можеше да се насити на гледките и на миризмите около себе си.

Гари се дръпна назад. Не искаше приятелят му да го види, че го наблюдава. На Гари това му беше стар навик — навик да прикрива интереса си към хората, към които изпитва най-голямо любопитство. Вече го правеше машинално, макар че Арън не можеше да бъде измамен. Гари чу дрънченето и скърцането на асансьора и знаеше, че следващият звук ще бъде отварянето на вратата на етажа на Арън. Гари се отдалечи от вратата, когато чу превъртането на ключа в ключалката. Арън влезе, вдигнал високо в ръка една торба.

— Виж — каза той вместо поздрав. — Донесох нещо и за нас. Все едно, не можем да се преборим с миризмата. По-добре е да се включим и ние в карнавала.

Гари леко се усмихна и поклати глава.

— Тези хора наистина обичат да се веселят.

— Никога не изпускат такава възможност. Това е една от причините, заради които живея в този квартал. Кипи от живот. — Арън остави покупките на кухненския плот и извади една бира от хладилника. — Искаш ли и ти? — попита той Гари.

Гари поклати глава и пак се загледа през прозореца.

— Как прекара вечерта? — попита Арън.

Гари посочи към недовършената картина на статива, който Арън бе поставил близо до прозореца.

— Поработих. Не можах да изляза, защото долу започнаха да нареждат масите. Много е трудно да се движа между тях. Принудих се да работя.

— Утре всичко това ще изчезне — каза Арън, сякаш се извиняваше, и се отпусна на канапето. — Не искам да се чувстваш тук като затворник.

Гари възрази. Не се чувстваше като затворник. Точно обратното, всеки ден се чудеше кога Арън ще каже, че му идва много и че той трябва да си отиде. Но Арън изглеждаше доволен, че Гари е при него. Гари дори се боеше да му разкрие плана си от страх да не бъде разбран погрешно.

Арън отпи от бирата и се протегна.

— Господи, тези деца днес бяха побеснели. Искаха да отидат в закрития басейн. Това винаги е голямо изпитание. Там дават израз на всичките си чувства. Опитват се да се удавят или се давят един друг.

— Представям си — кимна Гари. Чудеше се откъде Арън има енергията да се раздава толкова много на хората. Работата му би трябвало да го изтощава, а изглежда тя му даваше сили.

— Много си мълчалив — каза Арън и се изправи. — Има ли нещо?

— Взех едно решение.

— Така ли? — попита предпазливо Арън.

— Утре заминавам. Трябва да се върна.

— Защо? — попита Арън, плъзгайки бирената бутилка между дланите си. — Мислих, че ще останеш.

— Трябва да уредя някои неща там.

Арън замълча, премисляйки разтревожен думите му. Накрая каза:

— Ще дойда с теб. Мога да си взема няколко дни отпуска.

— Не — отговори бързо Гари. — Не. Трябва да отида сам.

Арън кимна и се излегна на канапето. Известно време и двамата мълчаха. От прозореца долиташе неаполитанска песен, която някой пееше на италиански.

— Добре ли си? — попита Арън.

— Просто трябва да свърша нещо — каза Гари.

— Малко се тревожа, че ще се върнеш в онази атмосфера, в онези проблеми — каза Арън с безстрастно професионален тон.

— Нищо няма да ми стане — отговори рязко Гари.

— Позволи ми да се съмнявам — каза Арън.

Гари не отговори. И двамата знаеха какво има предвид Арън. Неговото почукване на вратата на „Златният фазан“ бе спасило живота на Гари. Онази вечер Гари не искаше да отвори вратата, защото се страхуваше, че може да е собственикът или чистачката — някой с ключ, който сам ще влезе. Затова извика да го оставят на мира, но тихият, настоятелен глас на Арън накрая го убеди да отвори. Поне да отвори вратата — той още не можеше да разкрие пред Арън натрупалите се чувства на мъка и измама, довели го до състояние на пълно отчаяние. Но имаше моменти… когато почти успяваше.

— Просто трябва да уредя някои неща, за да мога… да се върна.

— Защо просто не ги оставиш така? Каквито и да са тия неща, не са ти докарали нищо хубаво. Защо трябва да се връщаш да разравяш всичко отново?

— Трябва — каза Гари.

— Пак се затваряш в себе си — измърмори Арън.

— Какво?

— Професионално наблюдение. — Арън стана и отиде при Гари. Клекна пред количката и сложи ръце на раменете му. Гари срещна тъмните му, тревожни очи. — Просто не искам отново да затънеш в някакво емоционално тресавище.

— Ще се опитам това да не се повтори.

— Обещаваш ли, че ще се върнеш? — попита Арън.

Защо искаш да се върна, запита се Гари. За какво съм ти?

Арън, който сякаш четеше мислите му, каза:

— Животът ми стана по-хубав, откакто ти дойде тук.

Гари се изчерви от удоволствие. Беше свикнал да го приемат като бреме.

— Добре — каза той, макар че не погледна Арън в очите.

— Ще оставиш тук пистолета — каза Арън.

— Ще го взема — отговори Гари. — Не е за… за това, което си мислиш. Просто съм по-беззащитен от другите хора, когато съм на път.

— Искам да хвърлиш този пистолет веднъж завинаги… — каза Арън, опитвайки се да прикрие тревогата си зад раздразнителния тон.

Гари се вгледа в хубавото лице на Арън, в загрижените му очи. Добър човек. Истински добър човек. Беше се досетил какво му е и беше спасил живота му. Човек, който се опитваше да мисли само добри неща за хората. Който никога нямаше да им направи нещо лошо. Човек, който никога не би използвал пистолет.

— Ще го хвърля — каза Гари. — Веднага щом се върна.

Глава 38

Тялото на Канди Уолш лъщеше от пот и яркото й синьо-розово трико бе станало влажно и лепкаво. Тя правеше упражнения за ръцете пред голямо огледало и на всеки две-три секунди вдигаше поглед от циферблата на уреда, за да провери мускулите на ръцете си, без да отклонява вниманието си нито за миг, твърдо решена да постигне идеалната форма и готова да вложи всичките си сили в това. Тя не беше от хората, които докато действат с уредите, гледат телевизия или слушат музика. За нея това сутрешно занятие беше време за съсредоточаване, беше почти религиозно преживяване.

Тя чу тежките стъпки на Ричард по стълбите и се намръщи. Трябваше вече да е отишъл на работа. Никак не обичаше той да се мотае из къщи.

— Защо още не си излязъл? Кой звъня на вратата, Ричард? — попита Канди и вдигна брадичка да огледа шията и мускулите на раменете си. За да изглеждат красиви, трябваше да са твърди, но не и напомпани.

Ричард влезе в залата за фитнес на Канди и седна на пейката с изпружени крака. Канди успя да откъсне поглед от собствения си образ в огледалото и се обърна към съпруга си.

— Защо изглеждаш толкова вкиснат?

— Беше полицията — каза той.

— Заради Лаура ли? — попита злобно тя.

— Тя е арестувана — каза той вяло.

— Недей да страдаш толкова. Крайно време беше. Освен това процесът ще бъде шумен. Ще изкараш много пари.

— Тя е наела друг адвокат — каза той.

— Ама че нахалство — поклати глава Канди. — След всичко, което направи за нея.

— Той е най-добрият специалист по наказателно право.

— Ами точно от такъв човек ще има нужда. Мръсница такава.

— Имаме проблем, Канди — каза уморено Ричард, без да я погледне в очите.

Канди слезе от уреда, взе една хавлиена кърпа и започна да попива потта.

— Не, нямаме никакъв проблем — каза тя весело.

— Имаме — повтори мрачно той.

Канди се намръщи. Мразеше проблемите. Тях ги разрешаваше Ричард.

— Какво има, Ричард? — попита раздразнено тя.

— Този… Станхоуп… той ще иска да му се плати. Не бях помислил за това. Смятах, че тя ще иска аз да й остана адвокат.

— И какво от това?

— Ами, взема високи хонорари и ще иска да му се заплати една голяма сума предварително.

— Какво значи голяма сума?

— О, сто хиляди долара. А може и повече.

— Това не е наш проблем — каза безгрижно Канди. — Това си с неин проблем. Колко е часът, Ричард? Трябва да започвам упражненията с гирите.

— Не знам — каза Ричард.

— Ами, погледни си часовника.

Ричард не отговори.

Канди откъсна очи от огледалото и се обърна към него.

— Къде ти е часовникът? — Тя изведнъж забеляза, че Ричард държи една книжна торба в скута си. — Какво има в тази торба?

Той я погледна виновно и не отговори.

— Ричард, какво има? — попита настоятелно тя.

— Канди, направих лоши инвестиции с парите на Лаура. Полицията знае. Затова бяха тук преди малко.

— Какво я интересува полицията парите на тази убийца?

— Въпросът е сложен — каза Ричард. — Те знаят, че съм загубил пари… в игралните домове.

— Какво искаш да кажеш? Колко пари си загубил?

Ричард шумно въздъхна.

— Доста… много пари. Искат… да ме разпитат.

Канди го изгледа с присвити очи. Преди той да реагира, тя се наведе и издърпа торбата от скута му. Той понечи да си я вземе, но после отпусна ръце.

Канди отвори торбата и погледна вътре. Отначало се озадачи, после го погледна със святкащи очи.

— Това е твоят „Ролекс“. А това са моите бижута от сейфа — каза тя. — Ричард, какво търсят скъпите ми бижута в тази мръсна книжна торба?

— Трябва да съберем малко пари — каза той. — Много бързо.

— А, не — каза тя. — Няма такова нещо. Не ми пипай бижутата, Ричард. Не ставай глупав. Имаме много пари. Продай някои акции или нещо друго.

Ричард потрепна и я погледна.

— Идиот такъв — извика тя, притискайки книжната торба към стегнатите си в трико гърди. — Какво си направил?

Доминик Ванезе наблюдаваше търпеливо и одобрително как разтоварват ухаещите златисти хлябове от колата на хлебопекарната в кухнята на ресторанта му. Не можа да се сдържи и отчупи крайчето на един хляб, наслаждавайки се на хрускавата коричка и на плътната мека среда.

— Е, Фиона, как е баща ти? — попита той красивата млада жена с джинси и хлебарска престилка, която вече бе приключила с доставката и затваряше задната врата на колата си.

— Горе-долу — отвърна любезно Фиона. Тя беше прекрасният плод от един смесен брак между баща италианец и майка шотландка. — Казах му, че другата седмица ще го доведа тук на обяд.

Ванезе кимна. Купуваше хляб от бащата на Фиона вече трийсет години, откакто бе отворил ресторанта си. За Ванезе това не беше нещо необичайно. Той беше човек, който от всички добродетели най-много ценеше лоялността — у себе си и у другите. През последните няколко години старият хлебар се бе схванал от ревматичен артрит, но Фиона пое нещата в свои ръце, приемаше поръчките и запази качеството. Бизнесът на бащата премина в ръцете на дъщерята. Доминик Ванезе одобряваше това с цялото си сърце.

— Вече не сме толкова млади, колкото бяхме. Доведи го тук. Аз ще се погрижа да бъде обслужен както трябва.

— Ще го доведа, мистър Ванезе — извика тя.

Точно се качваше в колата, когато от тъмната уличка зад ресторанта, където двамата стояха, внезапно изникна един мъж. Той премигна няколко пъти, докато очите му свикнат с мрака, след това ги забеляза, застанали пред задната врата на ресторанта. И тръгна към тях.

— Доминик Ванезе? — попита мъжът.

— Кой сте вие? — присви очи Ванезе към задната уличка.

Неканеният посетител, който имаше пронизващо сини очи, гледаше като обезумяло бясно животно. Той се озова до Ванезе и го сграбчи за ръката.

— Гаден лъжец — изрева той. — Жена ми е невинна и ти го знаеш.

— Кой сте вие? Пуснете ме — извика Ванезе, но още докато изричаше тези думи, разбра кой е този човек. Позна го веднага от описанията. Новият съпруг.

Иън хвана за реверите по-възрастния мъж и го разтърси, държейки го пред лицето си.

— Аз съм съпругът на Лаура Търнър и искам да знам защо излъга за жена ми. Заради теб сега тя е в затвора. Никога не те е питала за никакъв наемен убиец и ти знаеш това.

— Мистър Ванезе, какво има? — попита Фиона.

— Успокойте се — изхриптя Ванезе, притиснат от мъжа, който не му позволяваше да си поеме въздух. — Пуснете ме, господине. Не съм длъжен да ви отговарям.

— Напротив, длъжен си, жалко нищожество — извика Иън. — Мислиш, че можеш да ми опропастиш живота с лъжите си и да останеш ненаказан. Помисли си хубаво. — Той отново разтърси по-дребния мъж, като този път го вдигна във въздуха, така че краката му увиснаха.

— Стига вече — извика ядосано Фиона, която бършейки ръце в престилката, тръгна към Иън. — Пуснете го.

Иън сякаш не забелязваше жената, която го дърпаше. Той не отместваше поглед от Ванезе. Разтърси възрастния човек, който извика от болка.

— Стига. Пуснете го! — извика пак Фиона и заудря Иън по гърба с юмруци, които бяха много заякнали от месене и вдигане на хлябове. Въпреки това Иън не реагира на нейната намеса. Погледът му беше прикован във Ванезе, от когото се опитваше да изтръгне признание.

— Помощ! — извика Фиона. — Бързо, помощ!

Двама от готвачите в кухнята чуха виковете и излязоха тичешком на уличката зад ресторанта. Единият беше мускулест чернокож мъж на средна възраст, а другият — млад, як азиатец. Чувството за лоялност веднага заговори у тях. Единият сграбчи Иън за гърба и освободи Ванезе, а другият го удари силно в корема. Иън се сви на две и рухна на земята. Запълзя, изправи се и се опита да отвърне на удара, но по-възрастният готвач му изви ръцете, а азиатецът стовари юмрука си в лицето му. Иън се строполи, облян в кръв. Всичко приключи за миг.

— Добре ли сте, мистър Ванезе? — попита разтревожена Фиона.

Ванезе се отърси като куче и оправи маншетите на ризата си.

— Добре съм. Благодаря ти, мила — каза той с разтреперан глас.

— Какво му е на този човек? — попита Фиона.

Като видя, че Иън се опитва да се изправи на крака, единият готвач замахна с ръка да го удари.

— Не, достатъчно — заповяда Ванезе.

Иън се изправи. От устната му течеше кръв, под окото му се оформяше голяма синина.

— Слушайте, господине — каза Ванезе, застанал между двамата си едри помощници, които хвърляха заплашителни погледи. — Сега сте много възбуден. Но един ден не се знае как ще се чувствате. Може и да ми благодарите, че съм ви направил услуга. Може и да се окаже, че сте бил следващият, от когото тя е искала да се отърве. Сега обаче не сте в опасност.

Иън отново се нахвърли върху Ванезе, но този път собственикът на ресторанта си имаше охрана. Готвачите пристъпиха и задържаха Иън. Единият от тях го удари силно по лицето и го блъсна в гърдите.

— Хайде, вървете си — каза Ванезе. — Не съм виновен, че тя е такава. Отивайте си сега.

Глава 39

Лаура отиде до умивалника, завъртя крана и подложи шепи на тънката ръждива струйка хладка вода. После се наведе и наплиска лицето си в отчаян опит да прогони главоболието, което напираше в слепоочието й. За цялата нощ беше спала само един час, и то с прекъсвания. През нощта шумоленето и ругатните на другите затворнички се прекъсваха от писъци и крясъци, следвани от удари с палка по решетките за укротяване на размирничките. Когато най-сетне съмна, крясъците стихнаха, но от всички страни се разнесе силно жужене… обидни думи, съпроводени от истеричен смях заляха женското крило на окръжния затвор.

Закуската в мрачното общо помещение не можеше да се яде — една клисава топка, обявена за пържени яйца, и една кифла като камък. Гимнастиката беше последвана от безсмислени трудови занимания. Прибирайки се в килията си, тя чу, че другите затворнички си шепнат нещо, а една висока мускулеста жена с късо подстригана коса се изхили в лицето й и каза:

— Здрасти, сладурче, дай ми една целувка.

Лаура влезе в килията си с чувство на облекчение. Намокри врата си с вода и разтърси глава като куче, защото нямаше кърпа. После седна на тясното легло. Усещаше студената стоманена пружина през тънкия матрак. В килията беше топло и задушно. Тя имаше чувството, че въздухът тежи от миризмата на потни тела и дезинфекционни препарати. В цялото затворено пространство нямаше климатична инсталация. За разлика от модернизираната съдебна сграда, окръжният затвор на Кейп Крисчън беше зле поддържан и лишен от елементарни удобства, което говореше много ясно за отношението към обитателите му.

Лаура легна на леглото и притисна с ръце очите си, за да разсее пулсиращото главоболие. Помисли си за стаята у дома, за леглото, на което лежаха двамата с Иън, за сенките на листата и проблясващата слънчева светлина по дантелените пердета. А в другия край на коридора Майкъл спеше под каубойските завивки. Опита се мислено да се пренесе в онзи спокоен, щастлив кът, но той й се изплъзваше. Мисълта й се раздвояваше. Следваше една нишка: невинните хора не ги осъждат, не остават в затвора до края на живота си. Скоро ще бъда отново свободна, а после друга, нишката на вината, размахваща пръст срещу нея: това ти е наказанието, защото се омъжи повторно толкова бързо, защото искаш да си щастлива, защото се поддаде на желанията си и спря да скърбиш за Джими. Това е някакъв вид висше възмездие, което едва сега започва.

— Търнър — изрева надзирателят.

Лаура скочи и отвори очи.

— Имаш посещение.

— Боже мой — извика Лаура, заемайки мястото си срещу Иън на масата за посещения. — Какво ти се е случило?

Иън машинално понечи да прикрие насиненото си подуто око. Опита се да свие устни и в устата му се стече кръв.

— Ходих при мистър Ванезе — каза той.

Сърцето на Лаура се изпълни с безнадеждна признателност за храбростта му.

— О, Иън, не трябваше да го правиш!

— Трябваше — каза той. — Този човек лъже и аз искам да знам защо.

— Ти си се бил с него — каза разтревожено тя. — Иън, следващия път ще те арестуват.

— Не се тревожи — отговори той и мрачно се усмихна. — Това беше по-лошо и от затвор. Но въпреки всичко отговор не получих.

Той изглеждаше изтощен, лицето му беше посивяло, а очите му — помътнели от умора. Синята му памучна риза бе изпръскана с кръв. Тя протегна ръка да докосне лицето му.

— Облегни се назад — изрева надзирателят, пристъпвайки към масата.

Лаура се отпусна на стола.

— Трябва да отидеш вкъщи да си починеш — каза тя.

— Да си почина? Как мога да си почина, докато ти си тук? Останах снощи на яхтата, за да се измъкна от репортерите, но не можах да спя. Опитвам се да се свържа със Станхоуп, но секретарката му ме разиграва. Мисля да отида днес във Филаделфия и няма да мръдна от кантората му, докато не ме приеме. Искам да знам какво прави за теб. Твоето място не е тук.

— Извинявай — каза тъжно Лаура.

— Не, не се извинявай — сграбчи Иън ръцете й. — Ти си тази, която страда. Не мога да се примиря, че си тук.

Лаура искаше да му каже, че не е чак толкова лошо, но не можеше да лъже толкова добре. Опита се да каже нещо обнадеждаващо.

— Станхоуп каза, че е оптимистично настроен, тъй като те нямат никакво доказателство срещу мен.

Иън поклати глава.

— Мислиш, че не го е казал сериозно ли? — попита тревожно тя.

— Разбира се, че го е казал сериозно — увери я той. — Но искам да знам какво, дявол да го вземе, прави по въпроса. Трябва да изпрати някой при онзи тип Ванезе.

— Иън — каза тя, — искам да знаеш, трябва да знаеш, че каквото и да говори онзи човек, аз не съм убила никого. Докато ти ми вярваш…

— Аз винаги ще ти вярвам — отвърна той и я погледна с уморени, отчаяни очи.

Лаура се облегна и го загледа сякаш от много далеч. Не, помисли си тя. Няма да можеш. Няма да издържиш дълго. А аз нямам право да те обвинявам. Каква лоялност мога да очаквам от напълно непознат човек? Не искаше да мисли за горещото му тяло, за страстните му целувки. Те не принадлежаха на действителността. Имаше едно-единствено създание, за което трябваше да се бори — едно момченце с кръгло личице, с доверчиви очи, чиито малки пръстчета бяха издърпани от нейните пръсти. Само за него можеше да се бори.

— За какво мислиш? — попита той.

— Мисля за Майкъл — отговори тя.

— Времето изтече — обяви надзирателят, пристъпи напред и взе да чука с палката си по масата.

— Искаш ли да отида у Долорес и да се опитам да го видя? — попита Иън.

Лаура си представи как ще го посрещнат Долорес и Сидни. По-лошо и от Ванезе. Тя поклати глава.

— Не, но все пак благодаря.

— Недей да ми благодариш — възпротиви се Иън. — Готов съм на всичко за теб. Обичам те!

— Хайде — каза надзирателят и хвана Лаура за ръката над лакътя толкова здраво, че пръстите му сякаш пробиха тънката изкуствена материя на анцуга.

Иън изтегли пръстите си, преплетени в нейните, и се изправи.

Лаура се обърна да го погледне и усети изгарящия му поглед като остра болка дълбоко в стомаха си. После приведе рамене и попадна в ръцете на друг надзирател, който я съпроводи по коридора. Изчака като ученичка, докато той се наприказва с една служителка на затвора. Когато най-накрая свърши, се обърна и я забута, сякаш тя не искаше да върви. Лаура се олюля и тръгна, изчака да отключат вратата и след това продължи към килията си. Надзирателят точно я вкарваше в килията, когато се появи негов колега.

— Още едно посещение за Търнър — извика той.

Надзирателят въздъхна, а Лаура с надежда попита:

— Синът ми ли е?

— Някаква жена — чу тя отдалече отговора.

Надзирателят погледна часовника си.

— Добре, хайде. Имаш още пет минути.

Глава 40

Марта Еберхарт седеше нервно на стола за посетители, почукваше по масата и отправяше лицемерна усмивка към надзирателя всеки път, когато погледите им се кръстосваха. Той я гледаше без всякакво любопитство, сякаш беше насекомо. Марта трябваше да поема дълбоко дъх, както я бяха учили в часовете по йога, за да не избухне.

Ще занеса този костюм на химическо чистене в мига, в който се върна в Ню Йорк, помисли си тя. Тук миришеше като в подлеза на Таймс Скуеър. Тя се надяваше, че химикалите ще заличат тази миризма от новия й костюм „Дона Карън“. Облече го, защото с него се чувстваше уверена и спокойна, а искаше да се чувства точно така при първото в живота си посещение в затвор.

Вратата на стаята за посещения се отвори и Лаура влезе. Марта извика ужасена, скочи и я прегърна.

— Сядай — извика надзирателят.

— Я стига! — отвърна ядосано Марта, но седна на мястото си.

Надзирателят я изгледа злобно, но не каза нищо повече. Лаура седна на стола срещу Марта, която я гледаше и не можеше да повярва. Тя се пресегна и стисна ръката на Лаура.

— О, господи, това не е възможно — каза тя.

Лаура вдигна вежди, неспособна да изрази възмущение. Беше много уморена, а и главата все така я болеше. Само погледна с благодарност редакторката си.

— Много ти благодаря, че дойде, Марта. Знам колко си заета.

— О, Лаура, трябваше да дойда. — Марта се наведе към нея и прошепна: — Ужасно ли се държат тук с теб? — Тя насочи поглед към безизразното лице на надзирателя.

— Не, по-скоро като че ли не ме забелязват — каза Лаура. — За тях съм невидима. Влачат ме от едно място на друго. Аз съм просто килия 13-Д.

— Това е такъв кошмар — въздъхна Марта, която се чувстваше неловко и не знаеше какво да каже.

— Как пътува? — попита Лаура, опитвайки се да води нормален разговор. — Трудно ли ме намери?

— Взех кола под наем, макар че ме знаеш какъв шофьор съм — ококори очи Марта. Беше готова с тирадата си за движението по пътищата си и за собствените си шофьорски грешки, но й се стори абсурдно да се оплаква точно пред Лаура в този момент. — Добре мина. Помня пътя до Кейп Крисчън, нали дойдох на погребението, сега трябваше само да попитам къде е… затворът. — Тя сдъвка последната дума, сякаш се притесняваше да я изрече гласно.

Лаура гледаше с обич редакторката си. Помнеше, макар и съсипана от скръб, колко много се трогна от това, че Марта дойде на погребението на Джими. След погребалната служба Лаура седна вцепенена на едно канапе с вдигнат крак, подпряла патериците отстрани. Междувременно Марта, както беше с изискана прическа и лакирани нокти, си върза престилка и започна да зарежда в кухнята подносите с храна за гостите.

— Винаги си при мен, когато имам нужда от теб — каза Лаура.

— Опитвам се — отвърна бодро Марта.

— Това, че дойде, означава много за мен — каза Лаура.

— Само да можех да направя нещо… да ти помогна по някакъв начин. Имам чувството, че си съвсем сама тук.

— Не съм. Иън е с мен — каза Лаура храбро, макар че не се чувстваше така.

— Той изглежда е страхотен — каза Марта.

— Мислех, че… може би не одобряваш, че се оженихме… толкова внезапно. Никой не го одобрява.

— Аз ли не одобрявам? — засмя се Марта. — Скъпа, в момента говориш с жена, прекарала Деня на благодарността с една разведена лесбийка и с една превъртяла актриса, която се лекува с „Прозак“. Ако се появи подходящ мъж, омъжвам се за две секунди и съм готова да скоча с него в затворен варел в Ниагарския водопад. Кажи ми само Иън има ли братя?

— Един, но е женен — усмихна се Лаура.

— Такъв ми е късметът — каза Марта.

— Много ще се радвам да се запознаеш с Иън, когато цялата тази история приключи — каза Лаура.

Гласът на Лаура прозвуча толкова глухо, че Марта потрепери и се опита да я развесели:

— Горя от нетърпение.

Лаура кимна и отмести поглед.

— Трябва да те попитам нещо. Имаш ли добър адвокат?

— Казват, че е най-добрият. Казва се Къртис Станхоуп. От Филаделфия. Иън го нае да ме защитава.

— Това е добре — измърмори Марта.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лаура, като видя как Марта се замисли.

— Нищо. Просто… Може би ще трябва да поговоря с твоя адвокат. Нямаш представа колко обаждания получавам. Медийните лешояди.

— Иън каза, че и него го преследват — кимна Лаура.

— Направо са се побъркали — поклати глава Марта. — Вчера Шарън Гласман ме държа един час на телефона. Тя работи за една от холивудските агенции. Искат права за филм.

— О, Марта, моля те — възрази Лаура.

— Скъпа, не ме разбирай погрешно. Аз мисля, че това е отвратително. Но може би ще успея да ги препратя всичките на мистър Станхоуп и се надявам, че той ще успее да ги разкара.

— Да, той е железен. Ще се оправи с тях. Направи каквото смяташ, че е най-добре — каза уморено Лаура. — Аз не искам да говоря с никакви журналисти, категорична съм за това.

— Разбирам, че Боб Гърстър вече е успял да се добере до теб — каза възмутено Марта.

Лаура я погледна объркано.

— Кой? — поклати глава тя.

— Журналистът от „Книжен свят“. Ако не греша, е бил при теб. Не е възможно в този прекрасен затвор да се намират двама писатели, нали? — възкликна Марта.

— Не разбирам за какво говориш — каза Лаура.

— Не си ли спомняш? Той искаше да те интервюира… кога беше това? Миналата зима?

Лаура присви очи, опитвайки се да си спомни.

— Смътно — каза тя. Беше й трудно да мисли с това главоболие. А и сега това не й се струваше важно.

— Той дойде при мен, разпита ме за теб. Работеше върху някакъв материал за автори на книги за деца. Голям твой почитател… познаваше всичките ти книги.

— О, точно така — каза вяло Лаура. — Казах на Джими, че иска да дойде. — Обзе я тъга, като си спомни за ентусиазма на Джими, за това как му се бе присмяла, че винаги търси реклама.

— Дадох му пълна информация — продължи Марта, — а той повече не се обади. Предположих, че се е отказал. Но сега, разбира се, когато избухна този прекрасен скандал, той отново се появи…

— Ясно — каза апатично Лаура.

— И какво искаше? — попита Марта.

Лаура я погледна неразбиращо.

— Не знам. Не съм говорила с него.

— Видях го, като излизаше, разминахме се на входа. Зачудих се какво прави тук — каза замислено Марта. — Няма значение. Радвам се, че не е бил при теб. Моят съвет е да си мълчиш. Недей да говориш с никого от тях.

— Няма — обеща Лаура. — Повярвай ми.

— За малко да не го позная — продължи да бърбори Марта. — Той е хубав мъж, но имаше вид на човек, блъснат от камион. Устната му разкървавена, окото му — насинено… и сякаш не беше спал цяла седмица.

Лаура усети как сърцето й силно подскочи. Изгледа редакторката си и с мъка каза:

— Какво?

— Свиждането свърши — извика надзирателят.

Марта се наведе към Лаура.

— Никога обаче няма да му забравя очите. Яркосини. И тая синя риза как му отива само. Нали разбираш какво искам да кажа? Може да е използвач, но е хубавец. Но няма защо да ти приказвам за Боб Гърстър. Ти си имаш мъж. А аз си нямам и това ме подлудява.

— Косата му черна ли е? — попита с равен глас Лаура.

Марта докосна с нокти слепоочията си и каза:

— Леко посивяла. Разкошен тен. О, защо ли се занимавам с него? Явно не съм му направила никакво впечатление. Днес мина покрай мен, без изобщо да ме забележи. Мисля, че трябва да си кажем довиждане, скъпа.

— Чакай малко — каза с разтреперан глас Лаура и се вкопчи за ръката на Марта.

Надзирателят се наведе и потупа Марта по подплатеното рамо на костюма й „Дона Карън“.

— Казах, че времето за свиждане изтече.

— Добре де — обърна се ядосано Марта и се дръпна от него. — Лаура, трябва да вървя. Слушай, ако имаш нужда от нещо… каквото и да е, искам да ми се обадиш… — Марта стисна леденостудената ръка на Лаура и я погледна разтревожено в очите. — Добре ли си? Изглеждаш ужасно. Опитай се да не се тревожиш. Всичко ще се оправи. Ще видиш.

Лаура остана като вцепенена на мястото си, докато потропването на токчетата заглъхна по коридора.

— Събуди се, Търнър — каза надзирателят. — Ставай.

Лаура не помръдна.

— Хайде, ставай — изрева пазачът.

Тя гледаше право пред себе си, сякаш не го чуваше. Той гневно я изгледа и започна да я бута с палката си.

Лаура с мъка изправи скованото си тяло.

Глава 41

Ванда Юрик извади торбата с покупки от багажника на колата си и закрачи тежко по застланата с пясък алея към задния вход на къщата под плискащия дъжд. Тя придържаше торбата отдолу, защото знаеше, че щом се навлажни, ще се скъса и всичко ще се изсипе на земята. А това не биваше да се случва. Вкъщи нямаше нищо за ядене. Вчера беше изяла само консерва черни маслини, която намери в дъното на един шкаф. Не можеше да продължава да живее по този начин. Но от друга страна, не можеше да реши дали изобщо иска да живее.

Днес за първи път от… не си спомняше откога си наложи да отиде на пазар. И това й отне цял ден. Да събере нужната енергия. Откакто Гари замина, нямаше желание за нищо. Седеше вкъщи, където беше мрачно, независимо колко светло беше навън. Седеше пред включения телевизор и мислеше непрекъснато за него. Понякога плачеше, убедена, че той е мъртъв. Друг път си мислеше, че може би е жив и се чудеше как се справя. Тогава я обземаше гняв — ако е жив, защо не й се обади? После отново се убеждаваше, че е мъртъв, тъй като беше немислимо да е другаде, а не тук. Въртеше се в един злокобен кръг на пълна апатия и ужас. Понякога се чудеше колко още ще издържи така.

Като сви зад къщата и пристъпи към задните стълби, пред очите й изникна една голяма кола, появила се сякаш в отговор на чута молитва. За миг Ванда не можа да издаде нито звук. Усещаше, че сърцето й бие в гърлото, обля я гореща вълна, сякаш буен поток кръв бе нахлул във вените. Торбата с покупки падна от ръцете й и се разкъса на земята, но тя не обърна внимание на това. Изкачи стълбите като дете и закрещя, блъскайки вратата.

— Гари, Гари, о, скъпият ми той, къде си?

Със сълзи в очите, повтаряйки името му, тя профуча през стаите. Чу телевизора във всекидневната, долови, че един глас й отговаря. Втурна се и видя, че той седи пред екрана все едно че не е мърдал оттам.

— О, скъпият ми той! — прошепна тя. Коленичи и допълзя до него, притискайки чело към безчувствените му колене.

Той се пресегна и я потупа леко и разсеяно по рамото.

— Здравей, мамо — каза тъжно Гари.

— Мислех, че си умрял — изхлипа тя.

— Бях почти умрял — отвърна той.

— О, миличкият ми, ти се върна. Не смеех да се надявам, че… — Тя приклекна и стисна здраво крачолите на панталоните му с възлестите си пръсти. Лицето й беше мокро от сълзи, очите — замъглени. — Накарах полицията да те търси. Защо замина така?

— Съжалявам, че си се разтревожила толкова много — каза той.

— Защото онази жена се омъжи, нали? Лаура Рийд. Казах ти да забравиш за нея. Кога ще разбереш, че ти мисля само доброто? О, Гари, толкова се измъчих. Как можа да не ми се обадиш и да не ми кажеш?

Гари сведе очи към майка си, сякаш я гледаше от голямо разстояние. По гладките му бледи бузи бяха избили петна. Стоманеносивата му коса беше грижливо сресана.

— Трябваше да ти се обадя, мамо. Права си. Не постъпих добре. Но просто бях на ръба. Съвсем на ръба…

Тя закри лицето си с ръце и открито захлипа — сълзите се стичаха по бузите, носът й течеше.

— Съжалявам — каза тихо той. — Извинявай. Не знаех какво да правя. Трябваше да помисля…

— Къде беше? Какво прави? Как можа да живееш толкова време без моята помощ? О, господи… — риданията разтърсиха цялото й тяло.

— Мисля, че бях отчаян — каза той. Бледите му устни се разтегнаха в крива усмивка. — В моменти на отчаяние се предприемат отчаяни мерки.

Ванда поклати глава, извади няколко книжни кърпички от джоба си и избърса с тях очите и носа си. След това се разсмя през сълзи.

— О, всичко е наред, няма нищо. Мислех, че ще полудея, но сега вече съм добре. Щом ти си тук. — Тя се хвърли и обви с ръце съсухрените му глезени, сякаш именно тяхната безчувственост я изпълваше с любов. След това го погледна с блеснали очи. — Вече си у дома. Това е важното.

— Не, мамо. Чакай. Трябва да поговорим — каза тихо той.

Лицето му имаше странен израз, който тя познаваше. Но реши да не му обръща внимание. Подпря буза на слабото му коляно и тихичко затананика. Не я беше грижа, че пропуска една от телевизионните си програми. Можеше да остане така часове наред, само тя и той, заедно, вън от опасност.

— Не сега, миличък — каза напевно тя. — Нека първо да направя нещо за теб. Ще ти донеса чаша чай. Трябва да си починеш. Толкова много си преживял. Аз имам нужда от един чай.

Ванда не беше сигурна дали има мляко. Спомни си торбата, която беше изпуснала на алеята. Ще изляза и ще събера нещата, каза си тя. Картонените кутии са здрави. Всичко ще бъде наред. Ще му направи чай и може да му даде един валиум, който доктор Ингълс й беше предписал. Това ще го успокои. После, докато спи, ще му разопакова багажа. Където и да е бил, нищо хубаво не му се е случило. Това е съвсем сигурно.

— Ти стой тук — каза нежно Ванда. — Аз ще донеса чая.

Тя отиде забързано в кухнята и напълни чайника с вода. Измъчи се, докато запали газовата печка с кибрит, пускайки разсеяно в джоба си клечките. Докато търсеше чиста чаша и чинийка, чуваше монотонното бръмчене на телевизора. Сложи една торбичка чай в чашата и излезе на дъжда да вземе торбата. Спря се с ръце на кръста и загледа жалката купчина пред стълбите. Част от нещата бяха неспасяеми. Ягодите, целите в пясък, се бяха смачкали. Един плик с кифли се бе разкъсал и кифлите се бяха разпилели като златисти камъни. Но това не я интересуваше. Докато събираше картонените кутии и консервите, сърцето й сякаш пееше. Тревожеше се за сина си, защото той продължаваше да мисли за онази жена, за Лаура Рийд. Всичко това беше толкова травмиращо за него. Но като му помогне да се нахрани и да си почине, той ще забрави. А тя отново се бе върнала към живота. Дъждът, който мокреше главата и раменете й, беше истинска благодат. Той се беше върнал у дома. Светът беше съвършен. Само това беше важно.

Ванда се върна в кухнята, вдигна чайника, който пищеше, и напълни чашата. Нареди в шкафовете продуктите, които бе спасила, после наля мляко и сложи лъжичка захар в чая, точно както той го обичаше. Може и малко бисквити, каза си тя. Огледа пакетчето. Беше се поразкъсало, но бисквитите най-отгоре сигурно бяха останали сухи. По навик бе купила любимите му бисквити. Нали като майка се надяваше и когато нямаше надежда. И беше възнаградена. Нейното любимо дете се върна.

Крепейки бисквитите на чинийката с чашата чай, тя внимателно тръгна към тънещата в мрак всекидневна.

Глава 42

— По-високо, Попи — извика Майкъл.

Сидни веднага тласна още по-силно люлката, която се издигна високо във въздуха. Съседната люлка беше заета от едно по-голямо момче и Майкъл държеше да го надмине.

— Сега се засили сам. Няма само аз да се напъвам — каза шеговито Сидни на внука си.

Майкъл се разсмя и смехът му подейства като балсам за свитото сърце на Сидни. Той е щастлив тук с нас, каза си Сидни. Това е важното. Това и Долорес.

Сидни погледна към пейката под черешовото дърво. Долорес седеше неподвижно, обърната към тях, макар че той не виждаше очите й зад черните очила, които носеше. Преваляваше, но тя не сваляше слънчевите си очила.

— Хайде пак, Попи — помоли го Майкъл.

— Уморих се вече — каза Сидни. — Ще отида да седна при баба ти. Засили се сега и ще го настигнеш. — Той намигна на по-голямото момче на съседната люлка.

Майкъл, който усети, че губи скорост, започна съсредоточено да се засилва.

Сидни отиде на пейката, седна до жена си и извади носната кърпа да избърше челото си.

— Пфу-у — въздъхна той. — Половин час от това упражнение и сърцето ми се разбива.

Долорес го погледна с помръкнала усмивка и го потупа по ръката, загледана във внука си на люлката.

— Да го заведем ли на вечеря в някой от крайбрежните ресторанти? — попита Сидни.

— Започва да вали — каза Долорес.

— Може и да не завали — отвърна Сидни.

— Сигурно няма — съгласи се тя.

— Може да седнем вътре. Ще си поръчаме миди на вълнолома. Има една закрита тераса, откъдето можем да гледаме вълните.

Долорес кимна.

— Не е лошо — каза тя с глух глас.

— Трябва да му осигуряваме занимания — каза Сидни. — Да се правим, че това е ваканция, за да не страда.

— Прав си — каза Долорес.

— Тук му е най-добре. При нас. При така създалите се обстоятелства той е наш.

— О, да, при така създалите се обстоятелства — каза Долорес.

И двамата замълчаха, загледани във внука си. Майкъл вече беше загубил интерес към люлката, след като дядо му не участваше в люлеенето. Другото момче, което носеше баскетболна топка, започна да я хвърля в коша. Майкъл се мотаеше край игрището и подритваше камъчета. Момчето улови погледа на Майкъл и му подхвърли топката. Майкъл се стресна, не успя да я хване, но хукна смело след нея и се върна под коша. После се прицели.

— Дриблирай първо — посъветва го по-голямото момче и се зае да му покаже как се прави това.

Сидни въздъхна и кимна.

— Така е най-добре — каза високо той.

Долорес не отговори. Сидни я погледна. Знаеше, че трябва да я попита какво има, но изражението на лицето й го изпълваше със страх. Нещо я тревожеше, измъчваше я. Цял ден беше така, от момента, в който се обади един репортер и спомена името на свидетеля — Доминик Ванезе. Но защо, разсъждаваше отчаяно той. Засега всичко е наред. Лаура е в затвора, където й е мястото, а Майкъл е при тях. Ужасно положение, но това все пак е някакво разрешение. Той мислеше, че Долорес най-накрая ще бъде доволна. Е, не точно доволна, но по-спокойна при това развитие на нещата. Мислеше, че ще си възвърне бодрия дух. Беше направил всичко, което един мъж можеше да направи. А тя седеше все така тревожна и притеснена.

Сидни си припомни времето преди Джими да умре, когато животът им беше като сбъдната мечта за щастие. След като се ожениха, той си мислеше, че лошото и трудното ще дойде, когато двамата остареят и се разболеят и започнат да се грижат един за друг. Но лошото и трудното, дойде рано, със смъртта на сина на Долорес. Понякога Сидни се чудеше дали щастието не ги е отминало завинаги.

Няма да питам нищо, каза си той. Ще се правим, че се радваме на днешния ден.

— Сидни, трябва да поговорим за това — каза тя.

— За кое, скъпа? — Сърцето му се сви от тона на нейния глас.

— Знаеш много добре — каза тя. — За свидетеля. Мисля си за това, откакто чух името му тази сутрин от репортера.

— Какво да говорим за свидетеля? — попита кротко Сидни и усети как стомахът му се свива.

— Ние го познаваме, нали? Ванезе?

— Познаваме го. — Сидни пое дълбоко дъх и кимна.

— Аз никога не съм го виждала, затова ми трябваше време, за да свържа името му, но после си спомних всичко. Той е един от клиентите ти. Във Флорида отседнахме в неговата вила.

— Така е — отвърна Сидни, загледан в Майкъл, който се целеше в коша, но не улучи.

— Защо не ми каза? Защо не ми каза преди да отидем в съда? Защо не каза на полицията?

— Не знаех — оправда се Сидни. — Тази сутрин за първи път чух. Когато и ти чу.

Макар че не я погледна в очите, Сидни усети как жена му цялата настръхна.

— Сидни, да не би да искаш да ми кажеш, че този човек, този твой стар приятел, е знаел през цялото време, че Лаура търси да наеме убиец и си е мълчал? Защо? Та той би могъл да предотврати убийството на сина ми. Що за човек е той?

— Виж, нищо не искам да ти кажа. Нищо не знам. Ванезе е казал на полицаите, че едва сега е свързал нещата.

— И ти никога не си говорил с него за това. Този човек ни пусна да живеем в къщата му, а ти никога не си обсъждал това с него?

Сидни навири брадичка.

— Не, никога. Не става дума за приятелство, а за бизнес. Затова ми предложи вилата си. Виждам този човек веднъж в годината. Снабдявам го с покривки за маси за ресторанта му и толкова.

— Има нещо подозрително, Сидни. Нещо подозрително има тук.

Сидни не отговори. Изведнъж стана и плесна с ръце.

— Хайде, Майкъл! Тръгваме. Долорес, тръгваме. Не знам нищо повече от това, което ти знаеш. Хайде да вървим.

Майкъл понечи да възрази, но в същия миг баба му извика „Можеш още малко да поиграеш“. Лицето на Майкъл светна при това неочаквано благоволение и той се върна при другото момче, за да си опита пак късмета с баскетболния кош.

— Седни — каза Долорес на мъжа си.

Сидни остана прав, загледан в тихото, притъмняло игрище. Сърцето му силно биеше.

— Аз не съм вчерашна и затова ще ми кажеш какво става. Защо този човек Ванезе е чакал толкова дълго, за да отиде в полицията? Искам да ми отговориш, Сидни. Настоявам да получа отговор.

— Не е знаел, че жената, която е отишла при него, е била Лаура — измърмори Сидни. — Така каза. Никога не съм обсъждал този въпрос с него.

Долорес изгледа гневно съпруга си.

— Не ти вярвам, Сидни. Защо ме лъжеш? Никога не си можел да лъжеш.

Сидни седна на пейката и тихо каза:

— Недей, Долорес. Не се рови в тази работа.

Долорес погледна изумено съпруга си. Кроткото му добродушно лице сега бе станало каменно.

— Какво още знаеш? — попита настоятелно тя. — Какво друго криеш?

Сидни прецени положението си. Познаваше жена си. Веднъж влезе ли й нещо в главата, отърване няма. Трябваше да предвиди, че тя ще задава въпроси. Беше много интелигентна, а освен това и любопитна. Той просто смяташе, че след като получи онова, което иска, тя няма да започне да рови в него. Беше сгрешил. И разбра, че няма да може да удържи положението, след като в главата й се е загнездила тази идея. Познаваше Долорес. Нямаше да го остави на мира. Той нямаше друг избор, освен да си признае. Рано или късно така щеше да стане. Затова се опита да си вдъхне увереност.

— Виж, скъпа — започна той. — Много мислих за това. Нямаше друг начин. И двамата знаем, че тя го е направила — накарала е някой да убие Джими. Но няма доказателства. Тя се канеше да се качи на яхтата и да изчезне заедно с нашия внук. Знаеш го и аз го знам. Нямаше друг начин да бъде спряна.

Брадичката на Долорес увисна. Почувства, че главата й олеква и че й се завива свят.

— Какво искаш да кажеш? Искаш да кажеш, че Ванезе лъже?

— Той е добър човек — заяви убедено Сидни. — Искаше да ни помогне.

Сидни се обърна и я погледна в очите.

— Ти от самото начало твърдеше, че тя го е направила. Аз не бях толкова сигурен. Дори когато се омъжи за онзи човек Търнър и ти побесня, аз пак бях склонен да я оправдая. Но когато се разбра за Пауел… какво друго можех да си мисля? А ти се съсипваше, като гледаше как тя се измъква. Накрая трябваше да те закарат по спешност в болницата. Разбрах, че ако не направя нещо, ти ще се погубиш…

— Платил си му, за да го каже?

— Никога не е ставало дума за пари — каза обидено Сидни. — Той предложи да го направи. Беше приятелски жест.

Долорес седеше мълчаливо до него. Той я погледна, но не можа да види очите зад черните очила.

— Полицията ще направи връзка, нали разбираш. След както аз направих връзка между теб и Ванезе, те също ще се усетят.

— Много хора познават Доминик Ванезе — сви рамене Сидни. — Всички го знаят. А онези, които не го познават, са чували за него.

— И двамата може да влезете в затвора за такова нещо — извика тя.

Сидни й даде знак да говори тихо.

— Той няма да каже нищо. Никой нищо няма да узнае.

Долорес загледа Майкъл, който играеше. Сидни чакаше тя да каже нещо. Известно време Долорес остана безмълвна, после се пресегна и хвана ръката му.

— Не се ли сърдиш? — усъмни се той.

— Направил си го заради мен — каза тя. — Аз не заслужавам такава любов.

Сидни усети, че буца засяда в гърлото му и каза с хриплив глас:

— Заслужаваш.

— Значи не е истина — каза Долорес, клатейки глава. — А аз помислих, че е истина.

— Може и да е. Помисли за Джими — каза възбудено Сидни. — Тя е уредила синът ти да бъде хладнокръвно убит. Помисли от какво лиши Майкъл. Собствената му майка…

Долорес загледа внука си, който увлечен в играта, бе забравил за миг какво е загубил.

— Ще помисля — каза тя.

Глава 43

— Влез — извика Клайд Джаксън в отговор на почукването на вратата.

В момента, в който Рон Ленард влезе в кабинета му, той отхапа от поничката и изтърси захарта, полепнала по ревера на синия му костюм на райета.

Рон се престори на силно възмутен от шефа си.

— Деби знае ли, че ядеш това? — попита той.

Съпругата на Клайд, преподавател в един от местните колежи, беше луда на тема здравословно хранене и постоянно следеше количеството мазнини, които съпругът й поемаше.

— Деби е на конференция в Ню Йорк. Оставих Клайд в детската градина и после забравих да закуся.

— Ще те издам — каза Рон.

Клайд се засмя виновно и сви рамене.

— Аз мисля, че тя вече ме подозира — каза той. — Какво ново има?

Рон се отпусна тежко на стола срещу бюрото на Клайд и като въздъхна, поклати глава.

— Лоши новини.

Клайд вдигна вежди и дояде поничката.

— Казвай.

— Поразрових се вчера и установих, че нашият скъпоценен свидетел от много години работи със Сидни Барън. Свекърът. Миналия месец, когато отидоха във Флорида, са отседнали във вилата на Ванезе.

— Барън има връзки с мафията? — попита изненадан окръжният прокурор.

Рон поклати глава.

— Търгува с памучни и ленени изделия в Атлантик Сити. Снабдява ресторанта на Ванезе. От години. Барън и Ванезе са израснали в един квартал.

— Ама че работа, дявол да го вземе — каза окръжният прокурор. — Мислиш ли, че съпрузите Барън са накарали Ванезе да свидетелства?

Рон поклати глава.

— Лъжесвидетелстването е сериозно престъпление. Не мога да си представя как един умен човек като Ванезе ще се замеси в такова нещо, ако не е вярно. Искам да кажа, че не би го направил за пари. Той няма нужда от пари. Но явно че двамата със Сидни Барън се знаят отдавна. А родителите са изпаднали в крайно отчаяние. Наемен убиец? Ти какво би си помислил, ако си на тяхно място?

— Ще си помисля същото, което си мислят и те — каза мрачно Клайд. — Но ако този свидетел лъже, ние не можем да отправим обвинение срещу Лаура Рийд. Или срещу новия й съпруг.

Рон сви рамене.

— Така е… а Станхоуп надуши ли това… Но той ще го разбере. Изненадам съм, че още не е вдигнал шум.

— Хм-м-м — кимна мрачно Клайд.

Двамата мъже замълчаха и се замислиха.

— Работа е там, че аз знам, че Търнър е виновен — каза Рон. — Усещам го. Онзи ден, когато го разпитвах, ме лъжеше. Напълно сигурен съм в това. Много по-склонен съм да вярвам на нея, отколкото на него. Понякога всъщност си мисля, че тя казва истината. Но не можем да се доберем до нея, ако тя не представи улики срещу него.

— Единственият начин да постигнем нещо е да ги накараме взаимно да се обвинят — кимна Клайд. — Мисля, че единствената ни надежда е да опитаме с нея, докато още е на наше разположение. А това няма да продължи дълго — добави той, поглеждайки часовника си, сякаш беше въпрос на минути, — ако това, което казваш за Ванезе и семейство Барън, е вярно.

— О, вярно е — въздъхна Рон.

— Трябва да я доведем тук и да я разпитаме — каза замислено Клайд.

— Нейният адвокат няма да се съгласи на такова нещо — предупреди Рон.

Клайд махна с ръка.

— Надявам се, че ще измислим нещо. В рамките на закона, разбира се.

— Разбира се, — каза иронично Рон. — Но защо мислиш, че тя ще иска да го издаде? Ванезе не е споменал нито дума за него. А тя твърди, че е невинна.

Клайд взе един молив и започна да почуква с него по бюрото си.

— Хрумна ми нещо. Може би, ако тя реши, че й вярваме… — каза той.

— От къде на къде ще реши такова нещо? — попита Рон.

— Нали току-що каза, че понякога си мислиш, че тя говори истината — каза Клайд.

— Ами, да — съгласи се предпазливо Рон. — Понякога така си мисля.

— Хайде да видим колко добър актьор си — каза Клайд, накланяйки се над бюрото си. — Да видим колко си убедителен.

Рон го изгледа подозрително.

В съдебните коридори, виещи се като лабиринт, светваха сигнални лампи, което означаваше, че водят затворник. Забила очи в земята, Лаура влачеше веригата, свързваща по неумолим начин китките и глезените й. Не искаше да види погледа в очите на служителите, които я наблюдаваха, докато се придвижваше. Придружаващите я от затвора надзиратели наредиха да седне на пейката пред кабинета на окръжния прокурор и единият от тях почука на вратата.

— Влез — извика отвътре плътен глас и пазачът съобщи, че Лаура е пристигнала.

Тя не знаеше защо е тук. Днес нямаше работа в съда. Просто бяха наредили за пет минути да се приготви.

Докато чакаше на твърдата пейка, голите й ръце настръхнаха. В окръжния затвор беше задушно, краткото пътуване в затворническата кола беше още по-лошо, но сега, в прохладните бели коридори с климатична инсталация тя замръзваше.

Окръжният прокурор се появи на вратата.

— Искате ли да изчакате вътре, мисис Търнър? — каза той и посочи към кабинета си с голямата си, идеално поддържана ръка. — Свързахме се с адвоката ви мистър Станхоуп и той всеки момент ще пристигне.

— Добре — каза Лаура, доволна, че може да се махне от студения коридор и пристъпи тежко в кабинета на окръжния прокурор. Надзирателят я заведе до стола пред бюрото му, кимна й и тя седна.

До бюрото седеше Рон Ленард и Лаура веднага съжали, че прие да влезе. Окръжният прокурор изпрати надзирателя да чака отвън. После седна на бюрото си, заемайки непринудена поза.

— Мисис Търнър — започна любезно той, — искаме да поговорим с вас.

В главата на Лаура сякаш се включи алармена инсталация.

— Защо съм тук? — попита рязко тя. — Къде е адвокатът ми? Той нали трябва да присъства?

Окръжният прокурор вдигна примирително ръце.

— Точно така. И както ви казах, всеки момент ще дойде — обясни той. Лаура го гледаше с присвити очи и го чакаше да продължи, без да каже нито дума. — Не искаме да ви разпитваме — добави той. — Точно обратното, днес искаме да обсъдим един странен въпрос, отнасящ се до вас като обвинена в убийство. Вижте, следователят Ленард развива една теория, която е много интересна. Признавам, че е трудно приемлива, но е интересна. Той смята, че мистър Ванезе лъже, а вие казвате истината. Смята, че сте невинна.

Думите му подействаха на Лаура като шамар. Тя погледна Рон Ленард и когато той вдигна очи към нея, тя видя как в обичайния му безстрастен поглед нещо трепна.

— Опитвам се да погледна обективно на нещата — каза окръжният прокурор, — но признавам, че ми е необходима вашата помощ. Затова решихме да изложим неговата теория пред вас и да видим какво мислите вие. Явно някой е наел Хърман Пауел да убие съпруга ви. Нека да приемем за момент, че това не сте вие. — Той се обърна към следователя.

Рон Ленард се изкашля и погледна бележника си. Лаура се опита да съсредоточи вниманието си върху него. И въпреки всичко усети как сърцето й се изпълва с надежда. Възможно ли е този човек, който изглеждаше толкова враждебно настроен към нея, най-сетне да е разбрал, че греши? Мислите й се завъртяха около освобождаването й, около връщането й при Майкъл, при… За кой ли път си припомни посещението на Марта, нейното описание на Боб Гърстър. Това е бил Иън. Но как е възможно? Ако…

Окръжният прокурор забеляза тревожния поглед на Лаура.

— Мисис Търнър, не сте ли любопитна да чуете какво ще ви кажем? — попита той.

— Да, моля — пое дълбоко въздух Лаура, давайки си сметка, че отговаря като дете в детска градина, което иска допълнително десерт.

Следователят Ленард не владееше ловките похвати на окръжния прокурор и започна грубо и тромаво.

— Знаете ли, че Габриела, първата съпруга на Търнър, и синът му Филип са загинали в пожар, за който се смята, че е предизвикан от сериен подпалвач?

— Следовател Ленард — прекъсна го рязко окръжният прокурор, — без въпроси, моля. В момента просто излагаме една теория.

— Разбира се, че знам — каза вяло Лаура.

— Знаете ли… — Рон Ленард побърза да се поправи и продължи: — Братът на мистър Търнър, Джейсън, е пожарникар. Въпреки че отрича, аз имам основание да смятам, че Джейсън Търнър е разказал на брат си всичко за подпалвача — как действа, какви средства използва.

— И какво от това? — попита мрачно Лаура.

— Макар че Стюарт Шорт, осъденият подпалвач, отрича всички обвинения, според мен е възможно той да не е предизвикал точно този пожар.

Лаура го гледаше втренчено. Устата й беше пресъхнала, сърцето й силно биеше. Те си измисляха. Крояха нещо.

— Това няма нищо общо с мен — успя да каже тя.

— Вие и мистър Търнър твърдите, че сте се срещнали случайно преди няколко месеца и че той нищо не е знаел за вас. Но аз имам свидетел, един човек в Барбадос, чиято дъщеря е получила от мистър Търнър подарък една книга. Ваша книга. Търнър е казал, че ви познава, че отива да ви види. И всичко това преди да се срещнете. Всички тук мислят, че вие и Търнър сте съучастници много преди смъртта на Джими. Аз обаче казвам — ами ако не е така?

Лаура мобилизира всичките си сили, за да не трепне. В главата й нахлуха спомени. Иън се преструва, че не знае, че тя е писателка. Иън разказва наизуст книгата й на Майкъл, след което твърди, че току-що я е купил. Марта й обяснява за Боб Гърстър, получил от нея всички лични данни за Лаура Хейстингс.

— И какво от това? — попита тя шепнешком.

Рон Ленард се наклони към нея и я изгледа.

— Лаура — каза той и тя потръпна, когато той изрече нейното име. Сякаш приятел се обръщаше към нея. — Ами ако Иън е обсебен от вас? Ами ако е убил съпругата си и вашия съпруг, за да може да се добере до вас? А вие нищо не сте знаела.

Лаура поклати глава.

Той продължи.

— Защо? Запитала ли сте се защо толкова настояваше да се ожените? Той настояваше, нали?

— Не отговаряйте, мисис Търнър. Никакви въпроси, следователю — каза назидателно окръжният прокурор.

— Искал е да ви притежава. Бил е готов на всичко. Готов да премахне всяка преграда от пътя си. Съпругата си, съпруга ви…

Лаура се опита да го погледне, без да трепне.

— Това е нелепо — пое дъх тя. И с чувство на облекчение разбра защо. — Филип, синът на Иън, е загинал в пожара, мистър Ленард. Знам, че вие нямате деца, но трябва да ви кажа…

Рон Ленард побърза да я опровергае.

— Филип Търнър е трябвало да бъде на мач същата тази вечер. Но без баща му да знае, Габриела Търнър е решила, че детето не е добре и го е задържала вкъщи.

Лаура го изгледа. Обръчът стисна главата й още по-силно. Усещаше как единият й клепач пулсира от болката в слепоочието.

— Аз ще намеря парите — каза Рон. — Ще открия как е платил на Хърман Пауел и ще го изоблича. Но сега-засега излиза, че двамата сте действали заедно. Ако нямате нищо общо с това, трябва да се спасите. Заради сина си. Защо трябва да поемате вината, ако нямате нищо общо със смъртта на Джими?

Окръжният прокурор погледна любопитно следователя. Той действаше според предварителния план, но в държането му имаше нещо… сякаш наистина смяташе, че тази жена не е съучастник.

— Следовател Ленард — каза той заплашително.

— Но Иън има — извика Рон и удари с юмрук по бюрото. — Дявол да го вземе. Знам, че има. Не разбирате ли? Ако ни помогнете да го хванем, можете да се спасите. Можете да се махнете оттук със сина си. Да избягате от него, докато все още имате възможност.

Пред вратата се чуха гласове, а после на вратата на прокурорския кабинет се почука. Една млада жена притеснено надникна през вратата.

— Извинявайте за безпокойството, сър — каза тя на Клайд Джаксън.

Отвън един мъжки глас изрева:

— Къде е моята клиентка? Настоявам веднага да я видя.

— Това е мистър Станхоуп — каза извиняващо се секретарката.

— Нека да влезе — кимна окръжният прокурор Джаксън.

Лаура откъсна очи от Рон Ленард и видя нахлуващия Къртис Станхоуп, облечен в светлозелено ленено сако и вратовръзка на морски кончета.

— Какво, по дяволите, търси тук моята клиентка? — попита Станхоуп прокурора. — Ако така си вършите работата в тоя загубен окръг, нека да ви кажа, че…

— Не правим нищо незаконно — каза спокойно окръжният прокурор.

— Разпитваха ли ви? — обърна се Станхоуп към Лаура.

Лаура се поколеба, после поклати глава.

— Не точно.

— Защо настояхте да присъствам? — попита високо той и поклати отвратен глава. — Ако искате да кажете нещо на мисис Търнър, ще го кажете на мен. Казах ви, че ще дойда по обяд. Как смеете да я викате тук без мен? Искате ли това дело да не стигне до съд? Мисис Търнър, не си ли знаете правата?

— Няма значение — каза глухо Лаура.

— Сега ще мълчите. Аз ще говоря — каза Станхоуп.

— Искахме само да съобщим на мисис Търнър какво мислим по някои въпроси — каза окръжният прокурор Джаксън.

— Можете да съобщите на мен — отговори Станхоуп.

— Разбира се, адвокате. Открихме някои факти за съпруга на мисис Търнър, които смятахме, че тя ще иска да знае.

— С други думи, опитвате се да я накарате да свидетелства срещу него. Предложиха ли ви някаква сделка? — обърна се Станхоуп към Лаура. — Нали не сте приели нищо от тези хора?

Лаура поклати глава.

— Започвам да съжалявам, че не сте приели, защото ако са имали наглостта да… — извика Станхоуп.

— Чакайте малко — прекъсна го Джаксън.

Докато двамата спореха, Лаура извърна очи. Рон Ленард улови погледа й и отвърна предупредително.

Лаура знаеше какво иска той. Искаше от нея да помисли за онова, което й беше казал. Като че ли мога да мисля за нещо друго, каза си отчаяно тя.

Глава 44

Лаура нямаше спомен за връщането от съда в затвора. Преди да я изведат от съда и да я качат в чакащата затворническа кола, Станхоуп я посъветва да не обръща внимание на нищо, което й бяха казали, защото според него се бяха опитали да я подведат. Прилагали най-стария номер — взаимно уличаване на заподозрени. Кажете ли, че Иън е замесен в това, и с двама ви е свършено, заяви Станхоуп. В мига, в който Станхоуп изрече тези думи, Лаура разбра. Адвокатът смяташе, че тя е виновна. Защитаваше я, но не защото вярваше в нейната невинност. За Станхоуп всичко това беше някакъв вид интелектуална игра, чиято цел беше да се надхитри окръжният прокурор. Те си разиграваха номера. За тази игра Станхоуп щеше да получи голям хонорар, независимо дали ще спечели, или ще загуби. Това нямаше нищо общо с вина или с невинност. Той мислеше същото, което мислеше и окръжният прокурор — че тя и Иън са се наговорили да убият Джими.

Станхоуп беше нетърпелив и ядосан, че са прекъснали работата му и са го извикали да дойде тук. Червендалестото му лице беше потно. Нищо не им казвайте, повтори той. А следващия път не напускайте килията, преди аз да дойда. Или първо се свържете с мен. Днешното ми идване тук беше безсмислено, скара й се той като ядосан родител. Те ще приказват какво ли не, за да ви накарат да проговорите. Ще измислят какво ли не, за да ви объркат. Трябва само да си мълчите. Не им давайте никакво оръжие в ръцете. Лаура усети, че му се извинява, докато той си затваряше чантата. След това надзирателите я поведоха към гаража на съда. Тя схвана какво казва Станхоуп. Той не разбира, помисли си тя, когато колата потегли.

Много скоро се озоваха в подземния гараж на затвора и Лаура бе свалена от колата. Без да разсъждава, съвсем машинално, докато отключваха вратата, тя се подготви за миризмата на затвора. Изчака да я претърсят, довлече се до килията, усети, че някой я побутва да пристъпи вътре и после отново заключва. За нея това нямаше значение. Мислите й бяха другаде.

Невинните приказки на Марта предния ден бяха отприщили страхове и съмнения. И сега всичко това, което Рон Ленард й наговори… Следователят й се бе сторил толкова искрен. По някакъв начин Лаура знаеше, че той е убеден в правотата на думите си. Това не беше номер от негова страна. Той започваше да гледа на нея като на невинна, като на жертва, каквато беше и Джими. Жертва на мъжа, за когото се бе омъжила.

Лаура се опита да мисли трезво. За Иън и за начина, по който се срещнаха. За деня, когато се видяха на кея. Майкъл беше отишъл при яхтата му. Нямаше как той да е подготвил това, нямаше как да го е предвидил. Изглеждаше толкова невинно, толкова… толкова случайно. Това беше случайност, каза си тя. По този въпрос беше спокойна. Та нали можеше и да не отиде на кея точно този ден. Той можеше и да замине и тогава двамата никога нямаше да се срещнат. Но случайно или не, това беше станало. Когато се срещнаха, той се престори, че не я познава. А е знаел коя е тя. Знаел е къде живее. Знаел е наизуст нейните книги. Още тогава.

Лаура потрепери, сякаш в задушната килия бе станало студено. Той е Боб Гърстър. Лъгал е, за да я открие, лъгал е, след като я намери. Ако всичко това е лъжа, какво друго остава? Тя погледна ръката си. В затвора позволиха да носи брачната си халка. Взря се в подарения й от Иън пръстен. Представи си щастливото му лице, когато й се вричаше: за добро и за лошо. А може ли да има по-лошо от всичко това? Думите на Рон Ленард не излизаха от ума й. Колко силно е искал Иън да я притежава? Толкова силно, че да превърне във въглен собствената си съпруга? Да убие случайно собствения си син? Да наеме убиец, да застреля… Не, каза си тя. Не. Не е възможно чак толкова. Това е безумие.

Безумие. При тази дума косъмчетата на врата й настръхнаха. Спомни си колко страстно я любеше той. До полуда. Отчаяно. Не. Това беше желание, а не безумие. Ако беше луд, тогава и тя е луда. Защото тя го желаеше не по-малко и бе пренебрегнала всякаква предпазливост.

А Иън беше такъв. Иън вярваше в нея и я подкрепяше, независимо какво твърдеше полицията. Иън отхвърляше всичките им обвинения. Въпреки лъжите на Доминик Ванезе, довели до нейното арестуване, Иън оставаше непоколебим. Макар че почти не я познаваше, и през ум не му минаваше да мисли най-лошото за нея. Нима тя не трябва да му отговори със същото? Но докато тези мисли минаваха през главата й, си спомни за Майкъл, който плачеше на сватбата им. Защо ще се жениш за този непознат? И си даде сметка, че има едно просто обяснение за безпределната вяра на Иън в нея. Единственото основание той да бъде толкова сигурен в нея е, че той е извършил убийството.

Лаура тръсна глава. Трябва да има някакво обяснение на това. Разбира се, такива хора съществуват. Представят се пред света по един начин, а в същото време притежават друга, скрита същност. Но какво повече може да скрие от нея един мъж, когото тя е видяла в мигове на любовен екстаз? Докато я е прегръщал, шепнел и стенел в сладостна болка? Защо тя да не може да повярва, че именно любовта му към нея е обяснението за неговото доверие? Нали любовта премества планини. Нали и в Библията пише, че заради любовта човек понася всичко, вярва във всичко, надява се на всичко, изтърпява всичко. Защо тогава тя да не отвърне на любовта му и да не отхвърли всички тези ужасни подозрения? Целта им е да я огънат, да я объркат. Така каза Станхоуп. В сравнение с неговата любов нейната е толкова слаба.

Но после отново се замисли за думите на Марта. Боб Гърстър — хубав мъж, но сякаш го е блъснал камион. Отново я побиха тръпки. Стомахът й пак се сви. Добра се до тоалетната и зачака, усети как й се повдига, как една неестествена вълна се надига заплашително и се излива. Повърна. Вътрешностите й се преобърнаха, напиращи към мръсната тоалетна.

Докато се изправяше, на челото й изби пот. Пусна водата, после си изплакна устата на ръждивата струйка от чешмата. Чувстваше се празна отвътре. Празна. Зави й се свят и едва се добра до леглото. Легна върху бодливото одеяло и впери поглед в сивата стена, издраскана с инициали. „Р. В. и К. Л.“, оградени в едно безформено сърце. „Лесбийки завинаги“, предизвикателно надраскано до тоалетната. Лаура и Иън, помисли си с горчивина тя. Главата й пулсираше и тя затвори очи, за да прогони болката. Жалко, че нямаше хапче за сън. Или нещо друго, което да успокои трескавия й мозък и да прогони мислите. По-точно мисълта, че може би без да знае, се е омъжила за убиец.

Глава 45

— Искам да ти кажа само три думи — прошепна Дафни, придворната продавачка на Канди в магазин „Рулин“. — Бял кожен костюм. — Тя плесна с ръце и зачака реакция на думите си.

Канди, седнала на един розово атлазен стол в дизайнерския салон, поклати глава.

— Не знам — каза тя, после присви очи към Дафни и попита: — Мек ли е?

Дафни затвори очи, усмихна се и кимна загадъчно.

— Като масло. Като коприна. Никой не го заслужава повече от теб.

Дявол да те вземе, Ричард, помисли си Канди. В момент като този не обичаше да се тревожи за пари. Когато в магазина имаше нещо точно за нея, не искаше да се терзае дали да го купи, или да не го купи. Беше унизително. Негова грешка беше, че се е подредил така. Когато цялата тази бъркотия се оправи, няма да му позволи да обикаля повече игралните домове. Но сега ставаше дума за кожения костюм и Дафни чакаше. Но аз си имам и лична банкова сметка, каза си Канди. Тайна сметка, в която прибавяше по нещо всеки път, когато получаваше от Ричард пари. „Бели пари за черни дни.“ Канди пое дълбоко дъх.

— Добре — реши тя. — Ще го пробвам.

Дафни изписка от удоволствие. Тя обичаше да обслужва Канди, която имаше идеални размери и изглеждаше прекрасно във всичко, което пробваше. А когато изглеждаше толкова прекрасно, Канди просто купуваше. Разбира се, че комисионите бяха важни за Дафни, но истинско удоволствие тя получаваше от възможността да види Канди доволна от работата й.

Когато Дафни отиде да донесе белия кожен костюм, Канди се отпусна на стола и нехайно заоглежда другите клиенти на изискано притихналия дизайнерски салон. Веднага се разбираше кои от тях са попаднали тук случайно. Една жалка дебелана с накъдрена кестенява коса, застанала пред бизнес костюмите, явно не знаеше, че първо трябва да си купи корсет. А едно изпито слабо момиче на около седемнайсет години, което с много усилия би могло да изглежда красиво, никога нямаше да има пари за тези тоалети. То опипваше замечтано мънистената тъкан на една вечерна рокля, но не смееше дори да я свали от закачалката и да застане с нея пред огледалото. По-добре да не я сваля, помисли си Канди. Едно мънисто само да падне, ще трябва да го изплаща двайсет години.

Канди провери внимателно има ли драскотини по лакираните си нокти, после пак се огледа. Видя още една жена, около четиридесетгодишна, с изрусена, равно подстригана коса, добре запазена. С хубави дрехи. Вероятно играеше тенис. Тя поне има пари, за да бъде тук, но жалко, че е толкова стара, каза си Канди. Номерът е да си млад и да имаш пари. Иначе направо не си струва да носиш тези дрехи. Кой обръща внимание на такава бабичка?

Канди се намръщи при мисълта за пари. И за полиция. Това беше още по-лошо. Но Ричард ще се оправи. Само се паникьосваше малко. Полицията не арестува хора като тях. Те са богати. Това е просто някаква счетоводна дреболия. Ричард разбира от такива работи. Макар че за много други неща не го бива, призна си с досада Канди. Засега обаче тя имаше достатъчно пари в тайната сметка, за да се справи с положението. Пръста си нямаше да мръдне да го освобождава под гаранция. О, не! Засега можеше да кара и сама.

Дафни се появи иззад една брокатена завеса с белия кожен костюм на закачалка. Вдигна го високо и Канди сложи ръка на устата си.

— О, права си — каза тя, свивайки и опъвайки пръстите си с лакирани нокти като дете, което иска бонбон. — Дай да го пробвам.

Без да губи нито миг, тя се усамоти в пробната, надяна приятно ухаещия кожен костюм върху коприненото си бельо и се върна обратно в салона, за да разбере Дафни и всеки друг, който желаеше, как трябва да изглеждат този тип дрехи. Дафни почти припадна, като я видя, и Канди се засмя от удоволствие.

— Дафни, ти си магьосница. Купувам го. Знаеш номера на кредитната ми карта. Действай — каза небрежно Канди, сякаш купуваше не костюм за хиляда долара, а дъвка в супермаркета. После се върна да се преоблече във всекидневните си дрехи.

Когато излезе от съблекалнята и застана пред старинното бюро, където беше касата на дизайнерския салон, Дафни я погледна уплашено.

— Дай да се подпиша — каза Канди, премятайки небрежно костюма на стола до бюрото.

Дафни скочи и грабна костюма, после внимателно го покри с един тънък найлон и го закачи на закачалката до бюрото. Като видя това, Канди усети как по гръбнака й се стече пот. И в същия миг разбра, че има някакъв проблем.

— Дафни, какво има? — попита надменно тя.

— Кредитната ти карта… няма нищо в нея, Канди — измърмори Дафни, докато оглеждаше костюма за следи от грим или червило. — Проверих два пъти.

— Не е възможно — възрази Канди, но гласът й прозвуча неуверено. Не може да го е направил. Мръсник такъв. Без да ми каже. Ще го убия.

— Може ли да използвам телефона? — попита Канди. Не й харесваше как я гледа Дафни. Сякаш току-що се беше изпарил целият й блясък.

Дафни посочи телефона и тактично каза:

— Ще отида да видя другата клиентка.

Канди се тръшна на стола и набра служебния номер на Ричард. Аделейд Мърфи каза:

— Кабинетът на мистър Уолш.

— Свържи ме с този мръсник, Аделейд — започна Канди без всякакви заобикалки, — и не ми казвай, че има среща в момента. Мисис Уолш се обажда. Веднага ме свържи с него.

— Съжалявам, мисис Уолш — каза грозноватата възрастна жена, която Канди бе избрала за секретарка на съпруга си, за да бъдат избегнати всякакви изкушения и съблазни. — Той замина. Не ви ли е казал?

По дланите на Канди изби пот.

— Къде замина?

— Не знам. Каза, че трябва да се срещне с един клиент в Тексас. Сам си уреди пътуването.

Дафни погледна към нея и Канди се опита да запази спокойствие.

— Добре. Явно има някакво недоразумение. Ще проверя. — Тя затвори телефона и остана седнала на стола, стиснала слушалката в ръка.

Дафни пристъпи към нея и я погледна.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

Не, не е, глупачко такава, помисли си Канди. И виждаш много ясно, че не е наред, но ти е драго от това, нали? Канди се усмихна на Дафни.

— Всичко е наред. Станала е някаква глупава чиновническа грешка. Може ли да завъртя още един номер?

Дафни бе наблюдавала много пъти тази сцена — жени, зарязани от съпрузите си — и беше деветдесет и девет процента сигурна, че Канди повече нищо няма да купи. В такива моменти Дафни се радваше, че си има добра работа и може да се издържа сама. В такива моменти се изкушаваше да унижи клиентката си. Канди Уолш не се ли държеше с нея като с придворна? Но човек никога не може да бъде сигурен. Все пак имаше един процент възможност да е чиновническа грешка. А тя не искаше да се лишава от комисионите на Канди. В никакъв случай.

— Разбира се — каза любезно Дафни.

Канди звънна вкъщи, но там никой не отговори. После провери дали има съобщения за нея. Изведнъж се разнесе гласът на Ричард, кънтящ и разкайващ се. „Скъпа, когато чуеш това, аз вече ще съм заминал. Нещата се объркаха толкова много, че изобщо не е възможно да ги оправя и просто не мога да ти ги обясня. Полицията е по петите ми заради онази история с парите на Лаура. Както се казва, пълна гадост. Ако остана тук, ще затъна още повече. Написал съм ти едно писмо вкъщи, за да знаеш какво можеш да продадеш и на кого какво дължим. Сигурно няма да ти е леко без пари, но знам, че ще се оправиш, скъпа. Ти си красива, невероятна жена и няма от какво да се страхуваш. Знам, че ще ме намразиш, но открих, че имаш тайна сметка и за да стъпя отново на краката си, трябваше да изтегля парите от нея. Ще ми липсваш много, скъпа.“

Притиснала слушалката до ухото си, Канди бе вперила поглед в белия кожен костюм, закачен от другата страна на полираното бюро. Сълзи на гняв изпълниха очите й, втренчени в меката като масло кожа. Все едно че костюмът беше заключен в желязна клетка — нямаше никаква надежда да го занесе у дома си.

Глава 46

— Лаура Търнър — извика надзирателят, удряйки по решетките на килията. — Директорът те вика. Веднага!

Лаура мигновено отвори очи, но главата й беше замаяна. Колко време бе спала? В устата си имаше отвратителен вкус след повръщането, езикът й бе грапав. Чувстваше се толкова слаба, че не можеше да мръдне. Сега какво има, помисли си тя. Какво друго са измислили?

— Хайде, по-бързо — каза надзирателят. — Слизаме долу.

Лаура безропотно се изправи на крака. Искаше да използва тоалетната, но нямаше да го направи пред униформения служител, застанал на вратата.

— Идвам — измърмори тя. Докато се опитваше да плисне малко вода на лицето си и да прибере косата зад ушите си, попита: — Какво иска той?

— Не знам. Той е директор на затвора. Не ми е приятел. Не ми доверява тайните си. Хайде, тръгвай!

Лаура седеше на дървен стол срещу директора Фъргюсън и не можеше да повярва. Той беше слаб, плешив мъж с половинки очила. Държеше се кротко, незаплашително. Тя бе чувала, че е строг човек, който не търпи нарушения на реда. Сега го виждаше за първи път. Той приличаше повече на учител, отколкото на началник на затвора.

— Разбирате ли какво ви казвам? — попита той.

Лаура поклати глава.

— Това е изпратено до мен от кабинета на окръжния прокурор. Нарича се жалба. — Протегна към Лаура един документ. — Обвиненията срещу вас отпадат. Свободна сте.

— Не разбирам — каза тя. — Аз бях при прокурора тази сутрин.

Тънките устни на Фъргюсън се разтеглиха в бегла усмивка.

— Предполагам, че не възразявате да си отидете оттук. Повечето от гостите ни не държат да се възползват от нашето гостоприемство.

Лаура разбираше, че той се шегува, но главата й се въртеше. Имаше чувството, че е топка, която подхвърлят ту насам, ту натам.

— Аз току-що… Как е възможно?

Началникът на затвора Фъргюсън, който очевидно обмисляше внимателно всяка своя дума, замълча, след което обясни пестеливо положението.

— Очевидно свидетелят днес е оттеглил обвинението си срещу вас. Твърди, че е направил грешка. Както разбирам, окръжният прокурор не е никак доволен от тази работа. Но след като свидетелят се отрича от показанията си, няма основание за задържането ви. Подробностите ще трябва да научите от адвоката си.

— Той е признал, че е излъгал? Но защо изобщо е трябвало да лъже? — извика Лаура.

— Мисис Търнър, според този документ вие сте свободна — изправи се началникът на затвора. — Ако бях на ваше място, щях веднага да си тръгна. Можете да си вземете дрехите и личните вещи. Надзирателят ще ви придружи. Желая ви всичко хубаво.

Лаура се изправи, но не знаеше какво да мисли. Нямаше доверие на тези хора. Това беше някаква ужасна шега, която просто щеше да я довърши. Само се пошегувахме, очакваше да чуе тя. А сега, обратно в килията.

— Хайде да вървим — подкани я надзирателят, но гласът му не прозвуча много грубо.

Тя беше свободна. Той я заведе при една служителка, седнала зад пластмасова преграда, и подаде заповедта, връчена от началника на затвора.

Жената изчезна някъде, все едно че беше пощенска служителка и отива да търси препоръчано писмо. Дрехите ми, помисли си Лаура. Спомни си онази вечер. Играеха на карти. Тя беше с джинси и с гуменки. Други вещи нямаше. Нищо не си беше взела. Представи си лицето на Майкъл и очите му, станали още по-големи от страх. Какво ти причиних, каза си тя.

Служителката се върна и бутна към нея един пакет.

— Преди да си тръгнете, проверете дали това са вашите вещи — каза тя.

Докато отваряше пакета, ръцете на Лаура трепереха. Ето ги старите избелели джинси, тениската, гуменките. Понечи импулсивно да ги притисне до гърдите си. Сякаш бяха стари приятели, дошли да я утешат.

— Преоблечете се там — каза надзирателят и посочи една малка тоалетна за посетители. — Затворническите дрехи оставете в коша.

Единствената заповед, която прозвуча като музика в нейните уши. Лаура отиде в тоалетната и тъй като вече не беше затворничка, заключи вратата зад гърба си.

Преоблече се, излезе от тоалетната и се огледа. Надзирателят се усмихна, като я видя в неугледните летни дрехи. Тя имаше вид на жена, която се кани да поработи в градината си. Той я придружи до чакалнята.

— Искате ли да се обадите на някого? — попита той и посочи с глава към телефона. — Да кажете на съпруга ви да дойде да ви вземе?

— Не — каза рязко тя. После се огледа и безпомощно добави: — Не знам.

— Може да използвате телефона — продължи надзирателят. — Ако никой не ви чака или нямате пари, може да извикаме такси за сметка на затвора. Всичко хубаво — протегна ръка той.

Лаура стисна сковано ръката му, не можеше да се насили да бъде груба, дори тук, дори след всичко това. Огледа се с чувството, че е съвършено сама и че не знае къде да отиде. Изведнъж чу един познат глас, който извика:

— Мамо!

Обърна се и го видя, втурнал се към нея, събарящ столове, с паника в очите. Тя се олюля и в следващия миг вече го прегръщаше. Никога в живота си не бе изпитвала нещо по-прекрасно. Искаше й се никога да не го пуска, опияняваше се от чистата му коса, от познатото ухание.

— О, сладкият ми той — каза тя. Опипа дрехите му, усети, че са влажни и добави: — Мокър си.

— Вали дъжд — каза той, притиснал глава в рамото й.

Вярно, помисли си тя. В колата на връщане към затвора, Лаура видя, че вали. Смътно си спомни чистачките, които сякаш отмерваха разстоянието. Тогава нямаше никакво значение какво е времето. Нали не отиваше никъде — или поне така си мислеше. А сега, сега прегръщаше Майкъл.

— Какво правиш тук? Как дойде? — извика тя.

— Баба и Попи ме доведоха — каза той, без да отмести глава от нейното рамо.

Тя вдигна очи над меката му коса и видя Долорес в ъгъла до телефона.

Лаура пак погледна и не можа да повярва на очите си. Взе Майкъл на ръце и отиде при Долорес, която отвърна предизвикателно на погледа й. Като се изключи срещата им в съда, двете се изправяха за първи път лице в лице след смъртта на Джими.

— Здравей, Долорес — каза сковано Лаура. — Благодаря, че доведе Майкъл.

— Хайде да излезем навън — каза Долорес. — От това място тръпки ме побиват.

— С удоволствие — каза Лаура, като се усмихна през свити устни.

Все още на ръце с Майкъл, когото нежно галеше, тя последва свекърва си и излезе от окръжния затвор. Застанаха пред портала. Навън беше дъждовно и сиво. Колата на Сидни беше паркирана в края на алеята, зад идеално поддържаната тревна площ пред затвора. Лаура видя Сидни, седнал пред волана, с черни очила. Той им махна с ръка.

Лаура направи опит да отвърне на поздрава. Все още държеше Майкъл на ръце.

— Изглеждаш добре — каза сдържано Долорес. — Дойдохме да те закараме вкъщи.

— Защо? — попита Лаура. Нали ме мразиш, искаше да добави. Но не го направи заради Майкъл. — Как разбрахте, че ме освобождават? — продължи да пита тя, объркана от внезапно получената свобода и от неочакваната поява на роднините си.

— Винс Мур ми се обади — каза Долорес. — След като мистър Ванезе оттегли обвинението си. Смятал, че е редно да ни съобщи.

— Не мога да разбера — каза Лаура, клатейки глава. — Не разбирам защо Ванезе изобщо наговори такива неща за мен. Нито защо се отказва от твърденията си. Какво смята Винс Мур?

— Кой знае — отвърне раздразнено Долорес. — Размислил е.

Лаура пусна Майкъл на земята. Той увисна на крака й, а тя го хвана за рамото. Недоумявайки, Лаура си даде сметка, че на Долорес й е неприятно да говори за Ванезе. Усети, че стомахът й се свива.

— Долорес? Знаеш ли защо?

Долорес извърна очи. Загледа се в тревата. Отвори уста да каже нещо, но се поколеба. После пак се опита. Лаура я гледаше как се мъчи да намери подходящите думи.

— Ходих при мистър Ванезе — започна внимателно Долорес. — Исках да поговоря с него за цялата тази история. Но колкото повече говорихме, толкова повече той разбираше, че е направил грешка.

— Чакай малко — прекъсна я Лаура и без да иска, гласът й прозвуча саркастично. — Дай да се разберем. Искаш да кажеш, че си убедила Ванезе да се откаже от свидетелските си показания? Извинявай, но ми е малко трудно да проумея това. И двете знаем колко щастлива беше, когато ме арестуваха. Нямаше търпение да ми отнемеш Майкъл!

Долорес зае обидена поза.

— Мислих много и дълго по този въпрос. Преглътнах собствените си чувства заради Майкъл — каза предизвикателно тя. — Вярно, че се обявих срещу теб. Но ти си майка на внука ми. Ако мистър Ванезе е направил грешка… Ако ти не си извършила това, което мистър Ванезе каза… — Гласът й секна.

— Ти беше тази, която искаше да се лее кръв. Ти искаше да ме видиш на електрическия стол, доколкото си спомням — извика Лаура.

Застанал до майка си, притиснал лице в джинсите й, Майкъл сподавено изплака. Лаура веднага се почувства виновна. Той се разкъсва, помисли си тя. Спри. Не пред него. Не го замесвай в тази гадост.

Долорес смутено смени тона.

— Какво значение има кой какво е казал? Всичко вече приключи.

— Какво значение ли? — изгледа я изумено Лаура. И като сниши глас, добави: — Ще направя всичко възможно, за да разбера защо този човек излъга за мен!

— Стават грешки — каза Долорес, като се обърна и погледна Лаура в очите, сякаш я предизвикваше да опровергае нейното твърдение. — Мистър Ванезе е смятал, че постъпва като приятел. Но е направил грешка. А грешката вече е поправена.

Лаура изгледа учудено Долорес.

— Приятел ли? — попита тя. — Приятел на кого?

Долорес я изгледа гневно, но устните й потрепериха.

— На теб? — попита Лаура.

Долорес не умееше нито да се преструва, нито да крие нещо. На лицето й бе изписано пълно признание. Лаура успя да потисне желанието си да я стисне за гърлото. Присвитите й очи пронизаха гузно предизвикателната свекърва.

— Твой приятел ли е?

— На Сидни. Аз не знаех. Нищо не знаех за това — каза припряно Долорес. — Отначало мислих, че мистър Ванезе казва истината. Но след това, като разбрах какво прави, отидох при него и му казах, че искаме само истината и нищо друго.

— На Сидни? — извика Лаура, замаяна от мисълта, че нейният свекър, добрият Сидни, е извършил такова предателство. — Винаги съм мислила, че Сидни ми е приятел.

— Не го е направил, защото има нещо против теб. Мислил е, че аз така искам — каза рязко Долорес. — Но аз не искам лъжи. Не искам по този начин.

Лаура не можеше да повярва. Значи те бяха организирали всичко това. Сидни беше убедил Ванезе да лъже, за да я вкарат в затвора. Трудно беше да го разбере, да го осмисли. Сякаш бе плътно заобиколена от непроницаеми зложелатели. Обзе я желание за мъст. Какво бе сторила на тези хора, освен това, че обичаше сина им? Те злоупотребяваха чудовищно с нейните права и живот.

Лаура изгледа втренчено Долорес, готова да нанесе ответен удар, да каже каквото й беше на устата. Долорес я гледаше засрамено, но очите й не трепваха. В следващия момент, въпреки гнева си, въпреки справедливото си възмущение, Лаура прозря нещо много важно. Долорес можеше и да си замълчи. Можеше и никому нищо да не каже и да остави Лаура в затвора, но не беше постъпила така. Когато се бе наложило да действа, бе постъпила честно. Бе направила каквото трябва. Дори за снаха си, която мразеше и смяташе за свой враг. Какво повече би могла да очаква от тази жена?

Без да се усмихва, Лаура протегна ръка и Долорес трепна. Лаура леко сложи ръка на рамото й.

— Благодаря ти — каза тя.

Долорес я погледна подозрително.

— Искаш ли да те закараме вкъщи? — попита рязко тя. — Можеш да вземеш Майкъл.

Пред затвора спря телевизионна кола, от която слезе репортерка с мушама и маратонки, следвана от фотограф.

— Може ли да те помоля да го задържиш още малко? — попита бързо Лаура.

— Разбира се — отговори рязко Долорес.

— Не — изплака Майкъл. — Искам с тебе у дома.

Лаура клекна до него и хвана с ръце лицето му.

— Чуй какво ще ти кажа. Само за един-два часа. Отиди сега с баба, а като се върна, ти обещавам, че никога вече няма да се разделяме.

— Моля те…

— Бързо! Преди да са ни нападнали тези хора. Долорес, трябват ми пари за такси.

Долорес намери портмонето си и й даде пари.

— Моля те, измъкни Майкъл оттук — каза мрачно Лаура, когато до телевизионната кола спря още една кола с рекламния знак на един вестник. — Аз ще се оправя с тези хора.

— Добре — каза Долорес.

— Ще се върна да го взема… — добави предупредително Лаура.

— Той е твой син — въздъхна Долорес.

— Вземи го сега. Аз няма да се бавя — каза Лаура и изпрати Майкъл с баба му, докато репортерите пристъпваха към нея.

Глава 47

Рон Ленард се опитваше да не отклонява вниманието си от въпросите, които искаше да зададе, но му беше трудно. Джинджър Кук, която ръководеше лятната младежка програма в окръга, беше облечена в червени шорти и бяла блуза, а русата си коса беше хванала на опашка — любимата дамска прическа на Рон. Само че… дъвчеше дъвка… Толкова по-добре, каза си Рон, не бива да проявявам интерес, след като съм дошъл тук служебно.

— Ето оплакванията, които сме получили — каза делово младата жена, подавайки на Рон няколко листа хартия през бюрото.

Рон забеляза, че на загорелите си пръсти тя няма годежен пръстен или брачна халка. Той разследваше обвиненията в сексуален тормоз срещу един от дългогодишните треньори по атлетика в лятната програма. Този случай му беше неприятен. Смяташе, че е голяма глупост и губене на време. Но тъй като ставаше дума за програма на окръга, това влизаше в служебните му задължения. Въпреки всичко Рон се опитваше да не показва неудоволствието си. Тази млада дама Джинджър сигурно веднага ще му изнесе лекция на тема „Незачитане на човешките права“.

Джинджър кръстоса ръце на бюрото си и го загледа, докато той шареше с поглед по страниците.

— Казал е някои недопустими неща на момичетата. Явно е използвал доста груб език и майките се оплакаха.

Рон потисна въздишката си. Ето, почва се, каза си той, опитвайки се да не отклонява погледа си от страниците, които държеше. Сега ще последва лекцията.

— Не се опитвам да го оправдавам — каза тя, — но той е от старата школа, нали разбирате. Понякога проявява типичен треньорски манталитет и не си дава сметка на момичета или на момчета говори. Разбирам много добре възраженията на майките, но можете да погледнете на проблема и от друга страна — той просто се отнася към момичетата и към момчетата по еднакъв начин, без да проявява дискриминация. Много добър треньор е.

Рон я погледна с интерес. Напоследък често си мислеше, че войната между половете е станала направо унищожителна. Затова се изненада и окуражи, като чу, че жена се обявява в защита на мъж.

Телефонът на бюрото иззвъня и Джинджър вдигна слушалката, като изпука с дъвката в устата си. Рон въздъхна и продължи да чете оплакванията.

— Един момент — каза Джинджър. — За вас е.

Рон се пресегна и пое слушалката, докосвайки без да иска върховете на пръстите й.

— Рон Ленард — каза той.

Рон изслуша окръжния прокурор Джаксън, който го информира, че Доминик Ванезе се е отказал от показанията си и че Лаура Търнър е освободена от затвора.

Рон изруга и веднага погледна Джинджър извиняващо се. Тя лукаво му се усмихна. Той се обърна с гръб и заговори тихо по телефона.

— Аз продължавам да мисля, че онзи мръсник Търнър има пръст в тази работа. Време е картите да се свалят. — Рон се уговори с окръжния прокурор да му се обади, когато се върне. После попита Джинджър: — Може ли още веднъж да използвам телефона?

— Разбира се — кимна тя.

Рон се обади в полицейския участък на Кейп Крисчън и се свърза с кабинета на Винс Мур. Винс се извини за Ванезе.

— Ти нямаш вина — каза Рон. — Рано или късно това щеше да се разбере. Виж сега, можеш ли да изпратиш твой човек на яхтата на Търнър, за да го задържи там, докато се върна?

— Аз ще отида — каза Винс и затвори.

Рон пак се обърна към Джинджър.

— Вижте какво, искам да поговорим още малко по този въпрос, но точно сега трябва да тръгвам. Може ли да отложим разговора за утре?

Джинджър кимна и Рон се изправи.

— И умната — каза тя усмихнато.

Рон усети, че сърцето му леко подскочи.

Таксито спря на кея и Лаура видя през две коли собствената си кола, паркирана там. Той беше на яхтата. Тя предполагаше, че той се е свил там, откъснат от света. Плати на шофьора и слезе от таксито. Все още пръскаше дъжд и на кея нямаше хора. В магазина на пристанището светеше, но никой не влизаше, нито излизаше през вратата. Денят не беше от онези мъгляви летни дни, когато слънцето гледа през дъжда. Беше едновременно студено и задушно и нямаше никакви признаци, че ще се проясни.

Тя тръгна по кея към яхтата, мислейки за деня, когато се срещнаха за първи път. Майкъл се беше качил на яхтата — Иън нямаше как да знае, че това ще се случи. Беше чиста случайност. И след като не го е направил нарочно, тогава може би…

Главата я болеше да мисли за това, да се опитва да го оправдае. Нямаше повече време. Стигна яхтата и се качи на палубата. Беше хлъзгаво. Щом стъпи на стълбата, за да слезе долу, чу гласа му. Тя се спусна по стълбата и го видя как крачи в тясното пространство на капитанската каюта и гневно жестикулира, разговаряйки по мобилния телефон.

— Не, ти ме изслушай, Станхоуп — извика той. — Търся те из целия Делауер и вече ми писна. Плащаме ти, за да си тук и да защитаваш жена ми. Какво?… Не… Не съм разбрал. — Иън спря и стисна телефона с две ръце. — Какво е станало в затвора?

— Иън! — каза тя.

Иън рязко се обърна и я видя. Не каза нищо. Тя чуваше как Станхоуп крещи в телефона, който Иън остави на плота. Той я гледаше втренчено, после отново затвори очи, сякаш виждаше призрак, сякаш нейното въображаемо присъствие бе жестока шега. След това отвори изумено очи.

— Лаура — каза той. — О, господи. Значи не сънувам. — Той тръгна към нея с протегнати ръце. — Как дойде тук?

Отдалечавайки се от него, тя отстъпи назад, към кухненския бокс с шкафовете от тиково дърво зад гърба си, но той остана на мястото си. Тя се вгледа в умореното му, охлузено лице. Още щом го зърна, усети, че пулсът й се ускорява. Дори и физически смазан, за нея той пак имаше сексуално излъчване. Това е лудост, каза си тя. Страст.

— Обвиненията отпаднаха — каза тя. — Ванезе оттегли показанията си. Казал на полицията, че е направил грешка — добави тя и в гласа й прозвуча презрение.

— Скъпа — извика той. — О, слава богу!

Сега вече той се доближи до нея и тя пак отстъпи назад.

— Не ме докосвай — каза тя. — Махни се!

Той я погледна по-скоро стреснато, отколкото ядосано.

— Какво има? Какво е станало? Не сме се и надявали на такова нещо.

— Не се приближавай. Говоря сериозно.

Иън улови решимостта в нейните очи и отстъпи, предоставяйки й пространство.

— Добре — каза той. — Добре, добре. Толкова неща ти се струпаха на главата. Сърдиш се, че не дойдох да те взема ли? Извинявай. Не знаех. Току-що го разбрах от Станхоуп. Сигурно трябваше да слушам радиото, но бях толкова напрегнат, че си пуснах една касета, за да се успокоя. Лаура, ако знаех…

Тя скептично го изгледа. Опитваше се да го види в нова светлина, в светлината на новите факти, които бе узнала. Той все още изглеждаше същият. Колко странно. Гласът му звучеше все така успокояващо.

— Не исках да знаеш — каза рязко тя и сякаш за първи път го накара да се замисли. Той прогони умората от сините си очи и премигна.

— Защо? Защо не искаше да знам? Как дойде дотук?

— Няма значение. Взех такси. Да не забравя, искам ключовете от моята кола. Веднага.

Той се сдържа да не каже „нашата кола“ и само посочи към една купичка на плота.

— Ето ги там — каза предпазливо той.

Тя взе ключовете и ги сложи в джоба си.

— Искам също ключовете от къщата — добави тя и прибра връзката ключове, които му бе дала. — Не искам да ходиш повече там. Аз заминавам оттук заедно с Майкъл. Ако имам късмет, довечера вече няма да съм тук. Дотогава стой далеч от мен.

Лицето на Иън застина и очите му се втренчиха подозрително. Той се наклони, взирайки се в нея. Ограниченото пространство в яхтата изведнъж се стори на Лаура заплашително. Тя се обърна и протегна ръка към стълбата, сякаш да се хване за нещо, с чиято помощ можеше да избяга.

Иън поклати глава.

— Господи, защо ме гледаш по този начин? Пусни се от стълбата. Аз няма да мърдам оттук. — Той положи и двете си ръце на плота. — Лаура, виждам, че си много ядосана. Наистина извинявай, че не дойдох. Не знаех. — Той прокара ръка през черната си коса, клатейки глава. — Какво изпитание само. Беше ужасно. Но сега, след като вече всичко свърши… Нека да поговорим. Какво каза Ванезе? Защо е излъгал?

— Не съм дошла тук да говоря за лъжите на Доминик Ванезе — каза тя. — Дошла съм заради твоите лъжи.

— Моите лъжи? — извика той. — Чакай малко.

— Да, твоите. — Последва мълчание и тя видя как единият му клепач потрепери. Тикът на виновния човек. — Твоите лъжи — повтори тя. — В затвора дойде да ме види Марта Еберхарт — каза тя.

За миг Лаура видя проблясък в сините му очи — хванат на местопрестъпление, попаднал в капан, уличен във вина. Но мигновеното трепване изчезна. Иън отмести поглед и сърцето й натежа. В този миг тя разбра. И си даде сметка, че въпреки всичко се е надявала това да не е вярно и той да отхвърли нейните обвинения. Да й докаже, че греши. Но това нямаше да се случи.

— Точно тя. Ти я познаваш — каза Лаура.

— Твоята редакторка, нали? — попита спокойно той. — Споменавала си за нея.

— Продължаваш да лъжеш, дявол да те вземе! — каза тя.

Той срещна погледа й непреклонно, но мускулчето под окото му отново заигра. После сведе очи към ръцете си.

— Спомни ли си сега, мистър Гърстър?

Единственият звук в яхтата беше дъждът, който тропаше по палубата.

Иън затвори очи.

— Добре — каза той с въздишка. — Може ли да ти обясня?

— Ти си знаел коя съм — продължи тихо тя. — Преструвал си се, че всичко е станало случайно. Преструвал си се, че в момента си се сетил за мен, но си знаел през цялото време. Как направи така, че да се срещнем? Какво щеше да направиш, ако не бях отишла на кея този ден?

— Може ли да ти обясня?

— Не, не може — извика тя. — Лъгал си ме от сутрин до вечер. Отишъл си при моята редакторка и си се представил за някой друг. Никой не би постъпил така, ако… Има нещо ненормално в това…

— Да — прекъсна я той. — Аз не бях в нормално състояние. Изобщо не бях в нормално състояние. Бях се побъркал от мъка и самота. Не знаеш ли как се чувства човек в такова състояние?

— О, не — каза тя. — Само не с този стар номер за съчувствие и състрадание. Няма да мине. „Писателка ли сте? О, колко интересно“ — опита се да го имитира тя. — „Книги за деца. Сериозно?“ Ти знаеше книгите ми наизуст — извика тя.

— Откъде знаеш всичко това? — попита той.

— И полицията го знае — каза тя. — Разкрили са играта ти. Мислеше, че си по-умен от всички. Е, от мен може и да си по-умен…

— Рон Ленард — каза той. — Това е онази история в Барбадос.

— Рон Ленард има теория за тебе.

— И ти му вярваш. След като те подложи на такова преследване?

— Той не е лъжец, за разлика от теб — каза тя.

— Знаех, че трябваше да ти кажа — каза той. Седна на едно от леглата, прокара ръце през лицето си и след това я погледна.

Тя се опита да срещне погледа му, но онова, което видя в очите му я разколеба. Сега, изправила се срещу него, беше трудно да намести Иън, за когото се бе омъжила, в сценария на Рон Ленард. Подпалва къщата си, убива съпругата и сина си, наема убиец да ликвидира Джими… Аз просто не искам да си призная, че съм се омъжила за такова чудовище, помисли си тя.

— Вярно е, че знаех за теб — каза той с треперещ глас. — Когато Филип беше много болен, Андрея, една жена, с която работехме заедно, му донесе книги в болницата. Една от тях беше твоята книга. Тя му беше любимата. Искаше да му я чета много пъти. Аз отварях книгата и виждах теб. Гледах красивото ти лице на обложката. Познах те веднага, въпреки че бяха минали толкова много години. Същото лице, което веднъж се надвеси над една яма и обеща да ме спаси. Моят ангел пазител. Явил се да ми помогне отново. Не мога да ти обясня какви бяха онези дни. Седях до него и го гледах как измъчван от болката, ми се изплъзва. Твоята книга, твоята снимка се превърнаха в нещо свещено и за двама ни. Лицето ти. Не се отделях от лицето ти. А той си отиде. Тялото му не издържа, предаде се и се стопи пред мен.

Лаура не искаше да си представи Филип в болничното легло. Но беше невъзможно. Погледна Иън, искаше да протегне ръка и да го докосне. Но ужасите, които Рон Ленард й беше втълпил, я караха да се въздържа. Ти ли го докара до болничното легло, питаше се тя. Това част от лудостта ти ли е?

— Понякога, след онези дни, си мислих за това как ще те намеря. Исках просто да ти благодаря. Мисля… че разиграх номера, че съм друг, само за да те открия. Боб Гърстър. Хванах се за тази идея. Така можех да мисля за нещо друго, освен за… — Той поклати глава, присвивайки очи при тези спомени от миналото. — Толкова хубаво беше да съм друг, поне за кратко. Знам, че сега звучи налудничаво, но тази идея… мисълта, че ако успея да те намеря…

Той звучеше толкова искрено, че тя усети как започва да се поддава. Да иска да му повярва. Той те разиграва, предупреди се Лаура. Не се хващай отново. А Джими, напомни си тя. Не забравяй Джими.

— Колко странно, че не спомена нищо за това, когато случайно се срещнахме.

— Случайно беше — потвърди той. — Е, може би не съвсем. Добре, когато пристигнах, знаех, че живееш тук, в този град. И не бързах да си тръгвам. Добре. Имах намерение да те открия. Макар че знаех, че имаш съпруг и дете. Не съм искал да те съблазнявам или нещо такова. Просто исках да те видя — и да ти разкажа всичко.

— На какво основание си мислил, че аз ще проявя интерес към теб или към твоите проблеми? — попита рязко и грубо тя.

— На никакво. Не знам. Ти просто не ми излизаше от главата. Може би беше някакъв вид телепатия. Давах си сметка, че звучи налудничаво, но може би съм знаел, че ти също страдаш…

— Да — отвърна троснато Лаура. — Налудничаво е.

— Знам, че така звучи. Затова не можех да ти го кажа. Ти ме намери… а след това беше вече много късно да ти казвам… знаех какво ще си помислиш.

— Не може да знаеш какво съм щяла да си помисля. Ти беше напълно непознат за мен. Господи, как само влязох в капана ти.

— Чакай малко — извика гневно Иън. — Нямаше никакъв капан. Наречи го съдба или случайност, но не и капан. Когато тръгна към яхтата, имах чувството, че коленете ми се размекват. Все едно че срещата ни беше предопределена. Не се преструвай, че ти не изпита нещо подобно. Аз го почувствах у теб в мига, в който се срещнахме…

Тя помнеше какво изпита тогава. И се разгневи, че той иска от нея да си спомни. Тя не само му беше повярвала, беше го пожелала. И се омъжи за него, а сега господ да й е на помощ.

— А как стана така — попита тя през стиснати зъби, — че съпругът ми беше вече умрял, когато ти дойде да ме търсиш? И това ли беше съдба? Или ти помогна на съдбата?

Иън се изправи на крака и се втренчи в нея. Пронизително сините му очи сякаш бяха побелели. Лицето му застина в безмълвен гняв. Тя отвърна на погледа му. Някой беше убил нейния съпруг, а полицията подозираше точно този човек. Човека, за когото се беше омъжила. О, господи, какво направих. Нямам вече какво да губя. И веднага си помисли за Майкъл.

— Не — извика Лаура и тръгна към стълбата.

Неговите очи гневно искряха.

Иън тръгна към нея. Хвана я и стисна здраво ръцете й.

— Как смееш да кажеш такова нещо? След като стоях неотлъчно до теб. Вярвах в теб. Независимо какво разправяше полицията или който и да е друг, вярвах в теб. А сега ти обвиняваш мен? Ще се опитам да забравя какво каза, Лаура. За доброто и на двама ни, ще се опитам да го забравя.

— Не ме докосвай! — изкрещя тя. — Пусни ме!

— Какво става тук?

Лаура погледна нагоре, фигурата на един униформен полицай се бе надвесила над тях от палубата. Когато заслиза по стълбата и големите черни мокасини заскърцаха, тя позна началника на полицията Мур. Как се преобръщат нещата в рамките на един ден само, помисли си тя. Ничие друго присъствие не би я зарадвало повече. Направо се сдържа да не се хвърли на врата му.

— Винсънт Мур — извика тя.

Иън веднага я пусна. Винс Мур се спусна тромаво в каютата. Едрата му фигура сякаш изпълни затвореното пространство. На Винс неведнъж му се бе налагало да усмирява семейни двойки, ожесточено вкопчени един в друг. Но тези двама души бяха различни от другите. Винс Мур обикновено виждаше омраза в гневните лица на съпрузите и раздразнение в налетите със сълзи, насинени очи на съпругите. Но гледката, която сега наблюдаваше, го объркваше. Лаура гледаше съпруга си с ужас, сякаш той беше призрак, а в очите на Иън се четеше обречеността на осъден човек.

Винс изпита чувство на вина към Лаура и желание да я защити. Той разбра какво се бе случило с Доминик Ванезе. Долорес говореше със заобикалки, даваше неясни отговори, но той разбра. Лаура беше натопена от роднините си, чиято съвест бе проговорила със закъснение. Винс започваше да мисли, че тя през цялото време е обвинявана несправедливо. В края на краищата нямаше никакви доказателства срещу нея. В края на краищата не е ли за това правосъдието? А полицията не трябва ли да защитава невинните? А колкото до този човек, до Търнър, Рон Ленард изглеждаше много сигурен за него. Ако Рон се окажеше прав, този човек имаше сериозен душевен проблем. И ако се съдеше по лицето на Лаура, Винс смяташе, че тя е стигнала до същото заключение. Той изпита силно желание да се погрижи за нея като за собствена дъщеря. Опита се да си представи как би искал някой да се държи с Кейти, ако тя е изпаднала в такава беда.

— Какъв е проблемът, Лаура? — попита Винс с дрезгав, добродушен глас.

— Искам само да си отида. Не му позволявайте да тръгне след мен — каза умолително тя.

Винс кимна към стълбата.

— Тръгвай и иди където искаш. А вие, мистър Търнър, ще останете тук, защото следователят Ленард иска да ви зададе няколко въпроса. Той всеки момент ще дойде. Трябва да го изчакате. Аз ще бъда на палубата, за да съм сигурен, че няма да мърдате — каза Мур и се обърна кавалерски към Лаура. — Ще ти помогна по стълбата.

Лаура пое протегнатата ръка на полицая. Не се обърна да погледне Иън. Мислеше само как да се махне.

Глава 48

Ванда изключи пералнята, мушна ръка в барабана да провери колко влажни са дрехите и се ослуша. Стори й се, че Гари я вика. Но къщата беше тиха, като се изключат глухите гласове от телевизора.

— Гари — извика тя.

Отговор не последва. Тя събра сухото бельо и чорапите и надникна в празния коридор.

— Гари? — извика тя този път по-настоятелно.

— Какво има? — отвърна раздразнено той.

— Викаше ли ме за нещо?

— Не — отговори троснато той.

Ванда притисна към гърдите изпраните му дрехи, все още топли след изсушаването, и продължи с домакинската работа. Винаги ставаше така, когато вършеше нещо шумно — чистеше с прахосмукачка или включеше миксера. Тогава й се причуваше, че той я вика, че има нужда от нея. Но той всеки път отричаше, че я е викал. Всъщност ядосваше се от това. Ядосваше се, че тя го пита, сякаш не му беше приятно майка му да се грижи за него. А тя просто правеше това, което винаги бе правила. Проверяваше дали той е добре. Защо сега това изведнъж го ядосваше, чудеше се тя. Нали откакто всичко започна, тя беше до него всеки миг и всеки час?

Ванда сгъна изпраните дрехи на масата, специално поставена там за нейно удобство. Къщата беше обзаведена с всичко необходимо. Колко жалко, че живееше сред такива удобства само заради катастрофата и застраховките. А удобствата нямаха никакво значение за нея. Веднага би се отказала от тях, стига това да му спести болката и страданието. Можеше да пере и на ръка, ако за него това имаше някакво значение. И се тревожеше, че откакто се върна, той проявяваше нетърпимост към нея. Сякаш се беше променил, докато го нямаше вкъщи при нея. Изведнъж бе станал неспокоен и раздразнителен, приемаше неохотно порядъка, който тя налагаше. Когато му слагаше да яде, казваше, че не е гладен или че ще яде по-късно. Няколко пъти се наложи да му напомни доста строго, че не може да я кара по този начин. Обикновено това беше достатъчно да се вразуми. Той винаги беше добро момче. Понасяше страданието си без да се оплаква. Както и тя понасяше своето страдание.

Ванда сгъна дрехите и кухненските кърпи и започна да ги слага по местата им из къщата. Първо отиде в кухнята и остави кърпите за ръце и ръкавиците за тенджерите. После влезе в банята и закачи хавлиените кърпи. След това влезе в стаята си. Окачи в гардероба две поли, а сгънатите блузи подреди в едно чекмедже на скрина. На бюрото Гари се усмихваше от една гимназиална снимка. Косата му беше още черна. Снимката беше направена преди катастрофата. Черна като нейната коса, когато беше млада. Не руса като на баща му. Понякога, не често, се питаше къде ли е Карл Юрик. Когато се запозна с него, той беше красив и имаше много планове. Но всички тези планове бяха удавени в алкохол. Карл ги оставяше толкова пъти и толкова често, че когато накрая завинаги си отиде, отсъствието му почти не се усети. Гари изобщо не е като баща си, каза си тя. Слава богу!

Ванда затвори чекмеджето и тръгна по широкия коридор към стаята на Гари. Сигурно рисува в ателието си, помисли си тя и въздъхна. Карл обичаше да рисува. Веднъж, докато я ухажваше, я нарисува и картината излезе много хубава. Сигурно от него Гари е наследил рисуването. Само това. Нищо друго. Тя влезе в стаята на Гари и се сепна, като го видя там.

— Какво правиш тук? — попита тя.

Гари поклати леко глава, сякаш удивен от въпроса.

— Нещо лошо ли казах? — попита пак тя.

— Не, майко. Не — отговори тихо той.

— През деня обикновено не стоиш в стаята си. Затова попитах.

— Знам — отвърна той.

— Донесох ти изпраните дрехи — продължи тя. Точно се канеше да отвори най-горното чекмедже на скрина, когато изведнъж забеляза на леглото куфар. Платнен сив куфар. Втренчи се в него, сякаш в дръжката му се бяха омотали змии. Никога преди не беше виждала този куфар. Когато замина, Гари не взе нищо със себе си. Заради това беше толкова сигурна…

— Чий е този куфар? — попита тя.

— Мой е — каза той. — Пълен е.

— Виждам, че е пълен — каза тя. — Какво прави тук?

— Майко, не се разстройвай.

— Какво търси тук този куфар? — Тя притисна изпраните дрехи до гърдите си и втренчи поглед в куфара.

— Майко… — поколеба се той, после продължи: — Заминавам. Вземам си някои неща.

— Заминаваш? Къде заминаваш? Нали току-що се върна?

— Бях… Смятам да се преместя на друго място.

— Какви ги приказваш? Какво друго място? По-добре кажи на друга планета. Гари, говориш глупости.

— Друг град, майко. Повече от това сега не мога да ти кажа.

— Не можеш да ми кажеш — повтори тя невярващо.

— Ами… засега е тайна. Докато нещата се уредят.

Тайна, каза си тя. Тази дума я уплаши. Каква е тази шпионска история. Той сякаш бе загубил контакт с реалността. Ванда се отпусна на леглото и сложи внимателно изпраните дрехи до себе си. Приглади ги разсеяно с ръка и се опита да изрече внимателно мислите си.

— Скъпи, — започна тя, — не можеш да отидеш на друго място. Нали знаеш, че не можеш да се справиш.

— Справях се много добре, докато ме нямаше тук — отговори той.

— А аз всеки ден благодаря на Бога, че се върна здрав и читав у дома. Ти предприе едно малко приключение… и за щастие остана жив, докато то траеше. Но сега си у дома и трябва просто да се опитаме да забравим за това.

— Майко, спри да говориш по този начин. Трябва да замина. Да се махна оттук.

Ванда се изправи ядосана и гневно го изгледа.

— Не може да заминеш оттук. Не можеш да се оправиш сам. Имаш нужда от специално обслужване. Тази къща е обзаведена така, че да посреща твоите проблеми. Някой трябва да се грижи за теб. Кой ще прави това?

— Има кой — отвърна той, избягвайки нейния поглед.

— Кой? — попита Ванда и презрително изсумтя. — Кой е този, който ще се нагърби с това бреме? Ти не си даваш сметка какви проблеми създаваш. Никой не иска да поеме такива проблеми. Ти ме лъжеш, Гари. Няма никой.

Гари сякаш внимателно обмисляше отговора си, събирайки сили да направи признание. Накрая каза:

— Заминавам с Лаура. Ясно ли е? Тя има нужда от мен сега. Ние имаме нужда един от друг.

— Лаура? Лаура Рийд? — Ванда не знаеше да плаче, или да се смее. — Ти съвсем ли си полудял? Лаура Рийд? Как не! — заклати глава тя. — Като оставим настрани факта, че е омъжена, има и някои други събития, които се случиха, докато теб те нямаше. За твое сведение, тя е в затвора.

— Не, не е — каза той. — Вече не е. Излезе от затвора днес. И заминава. Оставя съпруга си. И иска аз да замина с нея… и с Майкъл. Така че, заминавам.

Ванда безнадеждно го изгледа.

— Горкото ми объркано дете. Тази жена ти е разстроила ума. Трябва да проумееш. Тя е в затвора. И никога няма да излезе оттам.

— Не, не е в затвора — каза Гари. Взе дистанционното устройство и включи телевизора срещу леглото си. — Сега ще се увериш.

На екрана се появи реклама за перилен препарат. Ванда погледна тъжно сина си. Протегна ръка и го погали по лицето.

— О, скъпото ми момче — каза тя. — Не е така. Това, което си го мислиш, не е така. Ти си тук, у дома, с мен, а тя е… там, където й е мястото. — И тревожно се взря в лицето му. — Нали знаеш, че е така?

— Ще си взема новите четки — каза рязко Гари. Заобиколи я с количката, излезе от стаята и се отправи към ателието.

Ванда закри лицето си с ръце, после огледа празната стая. Какво ще правя, помисли си тя. Не искаше за миг дори да допусне, че той полудява. Но как иначе можеше да си обясни поведението му? Откакто се беше върнал, той се държеше странно. Не й каза нито къде е бил, нито какво му се е случило. Всичко е възможно. Може би губеше разсъдъка си. Това се случваше понякога на хора, преживели голям стрес.

Имаше и още нещо, от което стомахът й се свиваше от ужас. Пистолетът. Намери го един ден, когато чистеше. Взе го и дълго го гледа. Беше истински пистолет. Какво разбираше той от пистолети? Понякога прелистваше разни списания за наемни войници, но тя мислеше, че за него всичко това са само фантазии. Пистолетът обаче не беше фантазия. Тя искаше да го попита, но оръжието се намираше в едно заключено чекмедже, затова трябваше да се преструва, че не знае нищо за него. Безпомощността, която чувстваше, се задълбочаваше. Тя винаги знаеше как да се погрижи за него. Как да го успокои и да оправи нещата. Но сега… сега беше различно. Нужна й беше помощ.

Мърморейки си, Ванда хукна по коридора и влезе в кухнята, където взе да търси бележника с телефонните номера. Ръцете й трепереха и едва разгръщаше тънките страници. След отчаяно търсене намери номера. Набра го и не спря да мърмори, докато един женски глас каза:

— Кабинетът на доктор Ингълс.

— О, слава богу — извика Ванда. — Мери, Ванда Юрик се обажда.

— Здравейте, мисис Юрик — каза сестрата.

— Обаждам се за сина си Гари — каза тихо Ванда. — Той… не е добре…

— Звучите много разстроена, мисис Юрик — каза внимателно сестрата. — Нещо спешно ли е? Какво му е на Гари?

— Нали знаете, че е инвалид, Мери.

— Да — отговори предпазливо сестрата.

— Много съм разтревожена за душевното му състояние — каза Ванда. — Мисля, че доктор Ингълс трябва да го види. Мисля, че има нужда от нещо успокоително. Много е възбуден и разстроен. Мога да му дам малко валиум, но мисля, че трябва да му се сложи инжекция.

— Опитайте се да се успокоите — каза сестрата.

— Да се успокоя ли? — изкрещя Ванда. — Вие щяхте ли да сте спокойна, ако детето ви се държи по този начин?

— Доктор Ингълс има пациент в момента. Ще ви се обади веднага щом се освободи. Не давайте на сина си никакви лекарства, които не са предписани за него. Може да бъдат опасни.

— Добре — каза Ванда. — Но му обяснете, че е много важно.

— Ще му обясня — увери я сестрата.

Ванда затвори телефона и тръгна към ателието. Почука на вратата и извика:

— Гари? Гари?

Никой не отговори. Тя отвори вратата и видя, че ателието е празно. Не можеше да каже дали нещо липсва. Той имаше толкова много моливи, кутии с бои. Според нея ателието винаги приличаше на детска стая за игра. Какъв смисъл има да следи броя на цветните моливи. Винаги може да се купят нови. Но въпреки това имаше чувството, че нещо липсва. А може би просто се страхуваше, че нещо липсва. Усещайки обземащата я паника, тя хукна по коридора към стаята му. Той не беше там. Куфарът го нямаше на леглото.

— Гари, къде си? — извика Ванда и се втурна обратно в коридора към всекидневната.

Там също нямаше никой. Телевизорът, както винаги, работеше. Предната врата беше отворена. На екрана се появи лицето на един репортер.

„Както вече ви съобщихме, Лаура Рийд Търнър бе освободена от окръжния затвор тази сутрин“, каза той, „след като бяха оттеглени свидетелските показания срещу нея, че е търсила да наеме убиец, който да ликвидира нейния съпруг. Ще чуете запис, направен в момента, в който мисис Търнър напусна окръжния затвор.“

На екрана се появи лицето на Лаура.

„Какво ще правите сега, след като вече сте свободна?“, попита един репортер.

„Ще замина оттук“, отговори тя. „Няма да остана нито миг повече в този град. Нямам какво повече да кажа.“

Ванда чу шума от кола, която излизаше от алеята. Погледна закачалката до вратата. Якето, което Гари носеше дори през лятото, го нямаше. Тя се обърна рязко към прозореца и видя как колата му се отдалечава.

— Гари! — изпищя тя. — Върни се!…

Глава 49

Ето ни тук, скъпи, каза си Лаура. Приклекна пред паметната плоча от гранит и сложи букета от хортензии, които току-що бе откъснала зад къщата си, във вазата на гроба на Джими. По пътя към гробищата спря пред дома си да откъсне цветята. Пам Гарити беше излязла на двора да събере играчките на Луис и като видя Лаура да къса цветя за голям букет, я заговори любезно, почти извиняващо се.

Лаура знаеше, че Пам се е усъмнила в нейната невинност след арестуването й за убийството на Джими. Не че бе казала нещо — просто тонът на гласа й издигаше преграда между двете. Отначало Лаура се почувства малко като Цезар — изумена и обидена, че дори най-близката й приятелка се обръща срещу нея. Представяше си обаче как е злорадствал Дуейн, когато я арестуваха. Освен това в човешката природа беше заложена склонността да се приема официалната версия за истината. Презумпцията за невинност няма значение. Щом един човек го арестуват, повечето хора започват да мислят, че е виновен.

Освен това, разсъждаваше Лаура, вече започвам да свиквам с тези обиди и да не им обръщам внимание. Предателството се бе превърнало във всекидневие за нея. Помисли си за Иън и изтласка мисълта за него от главата си. Пам изобщо не ме интересува, каза си тя. Двамата с Майкъл заминаваме оттук и споменът за Пам и цялото й семейство постепенно ще избледнее. С Майкъл ще си намерим нови приятели и нов дом. Но на кого ще мога някога пак да се доверя, запита се сериозно тя. Мислеше си всичките тези неща, докато обясняваше на Пам, че ще занесе хортензиите на гроба на Джими. Той много обичаше цъфнали хортензии. Те бяха толкова красиви, някак екстравагантно раздърпани, като изсипали се синьо-виолетови снежинки върху плоските тъмнозелени листа. Той казваше, че хортензиите са като очите й. Лаура приемаше комплимента, макар и да знаеше много добре, че нейните очи са сиви, а не пурпурносини като цъфналите хортензии. Но може би на него…

Сега, докато коленичеше на гроба му, мъглявият дъжд придаваше на цялото небе сивия оттенък на гранитния надгробен паметник. В този дъжд на гробището нямаше никой. Нямаше други опечалени, които да крачат по тревистия килим, който блестеше мъхестозелен в мрачния ден. Лаура каза една молитва и докосна паметника. Джими бе погребан до баща си Джеймс Рийд старши. Лаура се помоли и за свекъра си, когото не познаваше. Но нали неговата кръв течеше и във вените на Майкъл. Макар че никога не го бе виждала, тя завинаги беше свързана с бащата на Джими, първия съпруг на Долорес.

Майка ти ми подаде ръка най-накрая, помисли си Лаура, говорейки на Джими, сякаш той се бе изправил край нея и чуваше мислите й. Наистина го направи. Мислех, че никога няма да изляза от затвора. Не знам какво точно се е случило. Може би никога няма да узная. Знам обаче, че човекът, който ме измъкна оттам, е Долорес. Когато всички се нахвърлиха върху мен, тя постъпи честно и справедливо. Ти винаги казваше, че тя е такава, нали? А аз смятах, че ти имаш по-проницателно око за хората от мен. Обещавам ти, че независимо къде сме с Майкъл, той винаги ще знае кои са родителите на баща му.

Лаура въздъхна. Джими, Джими, каза си тя. Как стана така, че се оказахме разделени по този начин? Разделени от едно разстояние, което никога не можем да извървим. Целият ми живот трябва да мине, за да мога пак да те видя. И докато си мислеше това, се чудеше. А той ще иска ли отново да я види, след всичко, което бе направила? След като се бе омъжила за човек, който беше…

Лаура нямаше желание да довърши мисълта си. Просто умът й отказваше да го побере. Ще ми простиш ли, скъпи, питаше тя, загледана в името Джеймс Рийд младши, издълбано в гранита. Лаура не си беше изградила ясна представа за отвъдния свят. Обикновено си представяше, че това е място, където душите се срещат без омраза и съжаление. Сякаш житейските събития на земята не са били толкова важни. Всички ядове и скърби избледняват и единственото важно нещо е любовта, която човек е изпитвал към другия в земния живот. Ако това действително е така, двамата ще се срещнат и ще се насладят на срещата си.

Заминавам за известно време, каза му мислено тя. Няма да мога да идвам тук. Ще заведа нашия син далеч оттук, за да се отърсим от спомените от последните месеци. Ще се върна, ако се наложи да се явя като свидетел, ако има процес… Тя отново си помисли за Иън, за ужасния израз на лицето му, и потрепери. Може ли да остави спомена за него тук и да вземе със себе си само спомена за Джими? За истинския си съпруг. О, Иън също беше неин съпруг. Лицето й пламна при мисълта за желанието, което изпитваше към него. Чувстваше се виновна, само като си помислеше за това тук, на гроба на Джими. Но горчивината изтласкваше любовта, която би могла да храни към Иън. Много скоро нямаше да остане нищо освен твърдата решимост за хладнокръвно отмъщение. Беше сигурна в това. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Джими, каза си тя, насочвайки съзнателно мислите си към единствения мъж, за когото искаше да си спомня. Не мога да повярвам, че ти си тук. Това просто е мястото, където идвам да мисля за теб. Знам, че ще бъдеш с нас, където и да отидем. Ще се опитам да възпитам Майкъл така, както ти би искал. Той също като теб загуби баща си толкова малък. Но ти се справи. Стана прекрасен човек. Ако аз можех да постигна поне половината от това, което е постигнала Долорес… Тя тъжно се усмихна при тази мисъл.

— Никога няма да допусна Майкъл да забрави баща си, скъпи — каза тихо тя. — Обещавам ти.

Докосна отново паметната плоча и с пръсти погали гранита. След това се обърна и тръгна към колата си. Забеляза без всякакво любопитство, че още една кола е паркирана до пътя под увисналите клони на един стар бряст. Още някой, чиято скръб дъждът не можеше да възпре. Лаура отиде до една кофа за боклук и хвърли увехналите цветя, които бе извадила от вазата. После продължи бавно, с наведена глава към колата си. Точно когато стигна до колата и понечи да я отвори, чу, че някой я вика.

— Лаура — каза един познат глас.

Лаура извика и се обърна, стресната, че чува името си сред това място на призраци. Не можа да повярва на очите си.

— Гари — извика тя.

Гари Юрик седеше в инвалидната количка, прикрит до колата й.

— Здравей, Лаура — каза той.

Рон Ленард изключи чистачките и затърси чадъра си по пода на предната седалка. Мразеше такова време. Костюмите се мокреха и измачкваха, а после трябваше да се носят на химическо чистене. Взря се в мрака към кея и видя черно-бялата кола с включени фарове само на няколко метра от яхтата на Търнър. Предположи, че Винс чака в колата, за да не се мокри на дъжда.

Рон отвори чадъра и тръгна по кея. Лъскавите му мокасини се намокриха от дъжда и се хлъзгаха по дъските. Добра се внимателно до колата на Винс, като разсеяно се чудеше каква тежест може да издържи този кей. Една полицейска кола не е играчка. Сигурно тук рядко идват коли. Малка група любопитни зяпачи се беше събрала под навеса на магазина, чудейки се какво означава това необичайно присъствие на полицейска кола. Рон се направи, че не ги забелязва, макар че докато крачеше към колата на полицейския началник, се почувства много важен.

Рон наближи колата. Вратата на шофьора се отвори и Винс Мур излезе на дъжда.

— Видях те в задното огледало — каза Винс.

Двамата мъже се здрависаха.

— Къде е нашият заподозрян? — попита Рон.

Винс кимна към яхтата.

— Той и госпожата доста се бяха посдърпали, когато дойдох.

— Така ли? — попита заинтригувано Рон.

— Мисля, че младата дама е стигнала до твоето заключение — каза Винс, но в гласа му нямаше никакво тържествуване. Цялата история му се струваше тъжна. Но Рон, както по всичко личеше, беше готов да започне отначало. — Попита ме дали го арестувам — добави Винс.

— Ти какво му каза?

— Казах му, разбира се, че не го арестувам, но го предупредих да не мърда оттам, защото ти всеки момент ще дойдеш. И оттогава съм все тук.

— Добре — каза Рон.

— Наистина ли мислиш, че този човек е луд?

— Толкова време прекарах в родния му град. Има нещо съмнително около пожара, в който са загинали съпругата и детето му. Като се прибавят към това едно наемно убийство и лъжите, че не знае нищо за една жена, която всъщност познава много добре, мисля, че става дума за луд човек. Мисля, че е обсебен от мисълта за Лаура Рийд и е готов да направи всичко, за да я има.

— Горката Лаура — поклати глава Винс.

Рон погледна Винс леко изненадан. Макар и да смяташе вече, че Лаура може би е невинна, той не изпитваше никакво съчувствие към нея. В края на краищата омъжила се е за този човек по своя воля. Той погледна към яхтата.

— Значи седи долу и се чуди какво да прави.

— Сигурно — сви рамене Винс. — Виж какво, по-добре да дойда с тебе. Той имаше време да обмисли нещата. Може да е опасен.

Рон се усмихна и потупа пистолета в кобура си.

— Не се тревожи. Готов съм за него. Ще го поканя в участъка. Не искам да стоя на тази яхта. Хваща ме клаустрофобия, когато се кача на яхта.

— Разбирам те — съгласи се Винс. — И аз предпочитам твърда земя под краката си.

Радиото в колата на Винс взе да припуква. Винс се извини и отиде да отговори на повикването. Излезе от колата разтревожен.

— Какво има? — попита Рон.

— Грабеж на Мейн стрийт — поклати глава Винс.

— Върви. Аз ще се оправя — каза Рон.

— Сигурен ли си? — попита Винс. — Мога да изпратя някой тук.

Рон обмисли предложението, но като си представи, че трябва да чака на дъжда, не му стана приятно и каза:

— Няма проблем.

— Добре. Трябва да тръгвам — въздъхна Винс.

— Ще се видим после.

Двамата си кимнаха, Винс се качи в колата и започна бавно да се изтегля от кея. Любопитните зяпачи гледаха как Винс обърна черно-бялата кола и включи сирената. Всички се стреснаха от воя й. Винс потегли с пълна скорост към местопроизшествието.

Рон се качи на яхтата, като пристъпваше внимателно с кожените си мокасини. Не извади пистолета си, докато не се скри от погледа на зяпачите на кея. Веднага щом стигна стълбата и стъпи с единия крак на най-горното стъпало, го извади. Нямаше намерение да попадне в нечий капан. Не беше вчерашен.

— Мистър Търнър — извика той, — аз съм следовател Рон Ленард от окръжната прокуратура. Слизам долу.

Отговор не последва.

Рон пое дълбоко дъх и усети как сърцето му заби по-бързо. Тази работа нямаше да свърши бързо и просто. Веднага му стана ясно. Търнър не отговаряше. Опита се да си представи най-лошото. Търнър, дебнещ в долния край на стълбата, открива огън по следователя, щом го види. Рон сви устни и стисна здраво пистолета. Каквото и да станеше, беше готов за него. Въпреки това обаче за миг съжали за самоувереното си поведение, затова че отпрати Винс и отказа подкрепление.

— Мистър Търнър — повтори високо той. — Слизам долу, за да поговорим. — Глупаво е да искам помощ за най-обикновен разпит на заподозрян, помисли си Рон. Ще ми се смеят. Но нали напоследък се приказваше само за това колко малко ценят човешкия живот тези престъпници. Убиват за една кока-кола. Дори не за кокаин. За „Кока-кола, която освежава“.

Спри да разсъждаваш по този начин, заповяда си Рон. Стисна още по-здраво пистолета и се спусна по стълбата в каютата. От Иън Търнър нямаше и следа.

— Търнър — извика той, — къде по дяволите…? — Огледа каютата. Беше попадал на няколко рибарски корабчета, но тази яхта беше друга работа. Имаше отделни помещения. Той предпазливо вдигна пистолета и пристъпи напред. Запали лампата, огледа тоалетната. Никой. Усети, че го обзема паника и гняв, влезе в малката каюта срещу кухненския бокс и запали лампата. Вътре имаше само едно голямо трапецовидно легло, с вградени около него шкафове. Рон излезе от малкото празно помещение и продължи напред. В каютата под носа видя само едно двойно легло с голямо чекмедже отдолу, което беше чисто и празно.

— Дявол да го вземе — извика Рон. — Къде по дяволите е отишъл? — огледа се безпомощно той. Винс е бил на кея през цялото време. Той остаряваше, но не ослепяваше. Не е възможно Търнър да е минал покрай колата му.

Рон вдигна поглед към стълбата. Имаше само още един начин да слезе човек от яхтата. Той изкачи стълбата и видя онова, от което се страхуваше. Кърмата на яхтата беше потопена по-дълбоко във водата, отколкото носът. Ако Търнър се е качил по стълбата и се е плъзнал през кърмата, се е озовал във водата, без някой да го види.

— Мръсник — извика Рон. Пъхна пистолета в кобура си и затрополи нагоре по стълбата. Побесня, като си помисли как Търнър се е измъкнал. — Трябваше да го арестувам този мръсник, когато имах възможност — измърмори той, излизайки на палубата.

Вбесен от този обрат на събитията и смътно разтревожен за Лаура Търнър и сина й, той не внимаваше къде върви. Бързаше. Обувките му с кожени подметки се поднесоха по хлъзгавата палуба, измита от дъжда, и той падна назад. Усети остра болка в гърба си и извика, свличайки се на палубата. Опита се много внимателно да се помести, но болката в гърба беше пронизваща.

— Дявол да го вземе — извика той. Но дори изговарянето на тези думи усили болката.

Групата зяпачи пред магазина бе оредяла, но все още се мотаеха любопитни хора, които нямаше какво друго да правят в този дъждовен ден от отпуската си, освен да гледат какво става на голямата яхта. Едно дванадесетгодишно момиче, надарено с орловите очи на младостта, видя как Рон падна и остана да лежи на палубата.

— Татко, виж! — изкрещя то. — Онзи човек падна на палубата. Ето го, лежи там…

На останалите им трябваше малко време да се убедят. След това още малко, за да решат какво да правят. После няколко мъже и жени, които казаха на децата да стоят настрани, тръгнаха по кея към яхтата и към неподвижния човек, строполил се на палубата.

Глава 50

— Изненадана ли си? — попита Гари.

Лаура гледаше приятеля си, протягайки внимателно ръка, за да докосне лицето му и да се увери, че това е наистина той.

— По-скоро изумена — каза тя. — Господи, колко се радвам, че те виждам. Къде беше?

На бледите му бузи избиха розови петна.

— И двамата преминахме през тежки изпитания — каза мрачно той. — От новините разбрах какво ти се е случило. Още не мога да повярвам.

— Беше… истински кошмар — каза Лаура с престорено весел глас. Приклекна до инвалидната количка и притисна студената му ръка към лицето си.

Двамата тъжно се усмихнаха.

— Никога, нито за миг не съм повярвал, че ти си го убила.

— Благодаря ти. Ти си май единственият. Ти… и колкото и да е невероятно, свекърва ми Долорес. Накрая тя ме защити. Убеди Ванезе да каже истината. Човек никога не знае… — поклати глава тя. — Толкова ми е неприятно да мисля за това. Ти кажи нещо. Какво стана с теб? Къде беше? Какво правиш тук?

— Отбих се у вас. Твоята приятелка ми каза къде мога да те намеря.

— Моята приятелка… О, имаш предвид Пам — каза многозначително Лаура. — Аз мислех, че ти си ми единственият останал приятел. Нали все още си ми приятел?

— Разбира се — отговори той, без да откъсва очи от нея.

— Къде беше? Майка ти беше обезумяла. Разбра ли, че е казала в полицията, че си заминал заради мен? Заради това, че съм се омъжила повторно. Толкова виновна се почувствах. Нали не беше заради мен?

Гари тъжно я изгледа. После кимна.

— В известен смисъл беше заради теб.

— Съжалявам. Повече, отколкото можеш да си представиш — каза Лаура и отмести поглед от него.

— Няма нищо — поклати глава Гари. — Това беше тласъкът, който ми беше нужен. Виж, тук дъждът ще ни намокри. Искаш ли да се качим в моята кола?

Лаура погледна часовника си, после погледна към колата на Гари, спряна по-надолу на пътя. Изненада се, че не я позна веднага. Разбира се, че можеше да остане няколко минути с Гари. Долорес ще задържи Майкъл.

— Добре — каза тя.

Отидоха при колата и тя се въздържа да му предложи помощ, докато той се настаняваше на мястото си. Гари няма нужда от помощ, напомни си тя. Той прекрасно се справя. Лаура седна отпред до него и чу изщракването, което означаваше, че всички врати са заключени. Тя го погледна въпросително.

— По навик — обясни той извиняващо се. — Сигурно се чувствам по-уязвим от другите хора.

Лаура кимна и присви очи към замъгленото предно стъкло, през което гробището с добре поддържаните тревни площи и стари дървета изглеждаше като неясна сиво-зелена маса. Усети, че Гари я гледа, и въздъхна.

— Значи бракът не се оказа сполучлив, така ли? — попита той.

— Гари… оказа се, че в основата на брака стои една лъжа. А може би и по-лошо от лъжа.

— Какво значи това? — попита той.

— Това значи, че трябва да се махна от него — поклати глава Лаура. — И от това място.

— Знам — кимна той. — Чух какво каза по телевизията.

Тя замълча, заслушана в дъжда, който тропаше по покрива на колата. После каза:

— Полицията смята, че Иън може да е човекът, който…

— Който какво?

Лаура поклати глава.

— Сигурно е било от самотата… пълната самота, която ме лиши от трезва преценка.

— Който уби Джими ли? — попита той.

Тя отпусна глава на облегалката и затвори очи.

— Просто не мога да го повярвам. Всеки път, като си помисля за това, мисълта ми се отклонява в друга посока, нали разбираш. Не мога да повярвам, че съм могла да се омъжа… да се любя… с мъжа, който…

В колата цареше тишина. Лаура изпита някакво успокоение в тъмната, притихнала кола, седнала до приятеля си. Обърна глава и го погледна.

— Не ми каза къде беше ти — проговори тя.

Гари гледаше безизразно през стъклото.

— Бягах — каза той. — Като разбрах, че си се омъжила, нещо в мен се скъса.

Тя го изчака да обясни. Тонът на гласа му я накара да потръпне.

— Карах на север. Стигнах до Бостън. За малко да… бях решил да се самоубия.

— О, не.

— Бях готов да го направя. Бях на ръба.

— Гари, защо? — попита Лаура. Не ми казвай, че е заради мен, помисли си тя. Моля те, недей.

Гари вдигна глава и се облегна на прозореца.

— След смъртта на Джими все едно че не знаех къде съм… Отидох в Бостън, защото той искаше да отида там. Разбрах това, когато ми помагаше за онази стипендия. Все ми разправяше за музея, за града, който съм щял да обикна…

— Той толкова много ти вярваше — каза Лаура.

Гари се усмихна някак накриво.

— Аз го обичах, разбираш ли. Той беше първата ми и единствена любов.

— Не те разбирам — сви вежди Лаура. — Искаш да кажеш… че си бил влюбен?

— Шокирана си, нали? — попита той и в гласа му се прокрадна горчивина. — Но и такива неща се случват.

Лаура кимна, стаила дъх. Признанието на Гари наистина я шокира. Чувстваше се смутена от думите му. Но веднага си даде сметка, че на него му е много по-трудно да признае, отколкото на нея да осмисли казаното. Не искаше Гари да съжалява, че е споделил това с нея.

— Знам — каза тя. — Не го приемай по този начин. Не знаех. Признавам, че дори си мислих…

— Мислеше, че съм влюбен в теб.

— Майка ти каза… каза на полицията… — смутено сви рамене Лаура.

— Майка ми — поклати глава Гари. — Тя също не знае. Никой не знае. Любовта ми към него беше моят живот. Моят таен живот. Когато отиде в колежа, а след това се премести в Калифорния, го виждах само като се върнеше у дома, и смятах, че си е отишъл завинаги. Утешавах се с мисълта, че ми е достатъчно и това, че съм обичал някого. Нали знаеш, по-добре да си обичал и да си загубил някого… Но нямах нищо, с което да заменя загубата — каза тъжно той. — След това, като се премести тук от Сан Франциско, женен и с дете, видях, че е щастлив, че двамата много се обичате. Но всички стари чувства отново ме връхлетяха. Той въобще не знаеше какво изпитвам. Щеше много да се притесни. Щяхме и двамата да се чувстваме неловко. Джими беше толкова почтен. Почтен и добър. Най-добрият, когото познавах…

— Да — каза тихо тя. — Добър беше. — Сигурно съм била сляпа, щом нищо не съм разбрала, помисли си тя. А и Джими също. Тя знаеше, че той никога не си е давал сметка за това. Никога.

— Реших, че най-хубаво е просто да бъда член от вашето семейство… част от вашия свят — каза Гари. — И точно така стана, нали?

— Да, така стана — каза сериозно тя, припомняйки си миналото.

— Той инсталира в къщата си всички тези удобства за мен. Нямаш представа какво означаваше това за мен. Беше доказателство, че съм един от вас. — Очите на Гари се наляха със сълзи. Лаура протегна ръка и стисна студените му пръсти. — Не беше пълноценен живот, но след като това се случи — той посочи с ръка неподвижните си крака, — след всички тези години, когато нямаше никой и нищо, не очаквах нещо повече. Струваше ми се, че е достатъчно…

— Той очакваше много повече от теб — каза разпалено тя. — Винаги смяташе, че целият свят ще те приеме, ако го допуснеш до себе си. Затова искаше толкова много да се включиш в тази програма в Бостън.

— Знам — каза Гари. — Макар че в действителност не исках стипендията. Не исках да заминавам и да се разделям с него. Все едно… след смъртта му успях да запазя разсъдъка си, като мислех за теб и за Майкъл. Нали разбираш, да правя това, което той би правил за вас. Изпращах ти цветя, все едно че той ти ги изпращаше чрез мен… Мислех, че така правя нещо за него… нали разбираш. — Сълзи се стичаха по бузите му, но той не направи опит да ги спре. — А след това, когато ти хвърли тази бомба и ми каза, че си се омъжила… толкова скоро… — Гари поклати глава. — Не знам. Нещо се прекърши. Сякаш най-накрая разбрах, че той си е отишъл завинаги. Че нищо не ми е останало…

Лаура преглътна с мъка и кимна.

— Знам. Извинявай.

— Не се извинявай. Вината не е твоя. Аз не бях на себе си — каза той.

Лаура се вгледа в мокрото му от сълзи лице, но не изпита съжаление. У него имаше някакво благородство, което дълбоко я развълнува.

— Какво те накара да се върнеш? — попита тихо тя.

— Отидох в Бостън, купих си пистолет и отседнах в един мотел. Когато насочих пистолета в главата си, някой почука на вратата. Един човек, с когото се бях запознал в парка, ме беше издирил. Изглежда беше разбрал… — Гари я погледна удивен и усмихнат. — Мисля, че Джими го е изпратил да се погрижи за мен.

— Може и така да е — съгласи се Лаура.

Гари кимна. Двамата пак замълчаха. После той заговори и гласът му леко потрепери.

— Казва се Арън. Работи като психиатричен фелдшер. С тийнейджъри. Много се сближихме. Имам чувството, че цял живот съм го познавал. Връщам се да живея при него. Дойдох да кажа това на майка си и да си събера нещата.

— Сякаш ти се е случило чудо, само на теб — каза Лаура и без да иска си припомни как самата тя се чувстваше, когато срещна Иън. Сякаш съдбата го бе изпратила. Но се оказа лъжа. За нея беше лъжа. — Това, което се е случило, е прекрасно за теб — каза искрено тя. После добави: — Джими много би се зарадвал. Наистина. Той мислеше само хубави неща за теб.

— Благодаря — прошепна Гари.

— Надявам се, че ще намериш истинското щастие. Ти го заслужаваш — каза тя.

— Надявам се, че и ти ще го намериш — каза той.

Лаура понечи да го опровергае, но си даде сметка, че няма да е права и каза:

— Аз имам Майкъл и ще се оправя.

Той кимна, двамата се прегърнаха спонтанно, протегнали сковано ръце през волана на колата. Тя се отдръпна и каза:

— Като говорим за Майкъл, трябва да отида да го взема, защото и нас ни чака път.

— Дълго ще трябва да пътуваме, преди да можем да спрем — каза усмихнат Гари.

— Така е — отвърна тя.

Гари кимна, а Лаура отвори вратата, за да слезе от колата.

— Между другото, майка ми може и да ти се обади — каза той.

— Майка ти ли? Защо?

Гари пое дълбоко дъх и я погледна смутено.

— Не посмях да й кажа за… нали разбираш… за Арън. Опитах се, но… Тя не може да разбере. Искам да кажа… няма начин.

— Може би е така — кимна Лаура.

— Затова казах, че заминавам с теб.

— С мен?

— Просто така ми хрумна. Гледах те по телевизията точно когато казваше, че заминаваш и си помислих, а защо не? Тя ще приеме такова обяснение за момента. После ще имам достатъчно време, за да й кажа истината.

Лаура поклати глава.

— Колко си лош — скара му се тя.

— Ще ме прикриваш ли временно? Щом се установя в Бостън, ще се разбера с нея. Обещавам.

— Разбира се — засмя се Лаура. — Нали затова сме приятели?

— Желая ти всичко хубаво, Лаура — каза той. — Ще ми бъде мъчно и за теб, и за Майкъл.

Лаура затвори вратата на колата и му изпрати въздушна целувка. Изчака го да потегли към новия си живот. Бъди щастлив, каза си тя. После се обърна и тръгна към своята кола. Време беше да вземе Майкъл и да замине.

Глава 51

— Хайде, хайде — каза енергично Лаура, като отвори входната врата и влезе в къщата със сина си. — Трябва да си съберем нещата и да тръгваме. — Съзнателно не гледаше Майкъл в лицето. Достатъчно беше, че го отделя от Долорес и Сидни. Обяви, че двамата ще предприемат едно „малко пътуване“, но никой не повярва. Майкъл се разплака и се вкопчи за баба си и дядо си. Лаура се чувстваше като чудовище, но беше стигнала предела, от който връщане назад нямаше.

— Кога се връщаме? — попита Майкъл. — Няма да замина, ако не знам кога ще се върна.

— Не знам точно кога — каза внимателно Лаура. Не искаше да го лъже повече. — Мисля, че това място вече не е подходящо за нас.

— Искаш да кажеш, че няма да живеем повече в тази къща? — попита Майкъл, който не можеше да повярва на ушите си.

— Ще намерим друга къща. По-хубава от тази.

— Аз харесвам тази — настоя той.

Лаура погледна предупредително сина си.

— Виж какво, знам през какви изпитания премина. Повярвай ми, че не съм искала на никой от нас да се случи такова нещо. Но дойде моментът да сложим край на всичко това.

Той не знаеше какво има предвид майка му. И веднага мина на следващия въпрос.

— Ами Иън?

Лаура отвори вградения гардероб в коридора и извади празните куфари, които беше наредила там.

— Иън няма да дойде с нас — каза тя, ровейки слепешком сред зимните обувки на пода на гардероба.

— Нали щяхме да пътуваме с яхта това лято — разплака се Майкъл.

Лаура се обърна и го хвана за раменете.

— Спри, миличък. Знам, че ти е трудно. Повярвай ми, че знам. И много съжалявам. Но просто ще заминем. — Още докато изричаше толкова убедено тези думи, тя си даде сметка, че не знае какво точно има предвид. Помисли си за Калифорния. Може би там ще отидат. Все още поддържаше връзки с някои хора там. А и беше далеч оттук. — Ще пътуваме с колата, ще пътуваме — продължи тя. — Ще отсядаме в хотели по пътя, ще разглеждаме забележителностите. Ще бъде хубаво. Аз горя от нетърпение да попътувам след дните в онзи ужасен затвор. — Това отчасти беше истина. А отчасти — начин да му напомни, че са били разделени, че са преминали през голямо изпитание.

Но като всяко дете той не се интересуваше от случилото се в миналото. Интересът му беше насочен към настоящето, към сегашния момент.

— Никъде няма да ходя — каза той. — Ти всичко променяш. Искам да се върна при баба и при Попи. Не искам да заминавам с теб.

Основателното му обвинение я жегна и вместо да признае, че той е прав, тя му се ядоса. Хвърли една празна раница към него и гневно го изгледа.

— Качвай се веднага горе и си сложи нещата в раницата. Не ме интересува какво ще сложиш, вземи каквото искаш и повече такива приказки да не съм чула, разбра ли?

— Мразя те — извика той и хукна нагоре по стълбите, влачейки раницата.

Лаура блъсна вратата на гардероба и се облегна на него, затворила очи. О, господи, каза си тя. Пак ли бъркам? Беше стигнала дотам, че се съмняваше във всяко свое решение. И как да не се съмнява? Излизаше, че всеки неин избор е погрешен. Стегни се, каза си тя. Като тръгнем на път, всичко ще бъде много по-просто. Този маршрут или онзи. Този мотел или онзи. Докато стигнат Калифорния, нещата отново ще бъдат под неин контрол.

Хващайки се за тази крехка надежда, тя въздъхна и се отдалечи от гардероба. Добре че поне къщата й е подредена. Много от стаите бяха почистени, а вещите — опаковани в кутии. В края на краищата нали с Иън смятахме да заминем, каза си тя и горчиво се усмихна. Оставаше да свърши още едно-две неща. Да изчисти хладилника, да изхвърли всичко, което щеше да се развали, и да приготви нещо за ядене по пътя. След това щеше да си събере дрехите. Стигна през тъмния коридор до кухнята и отвори хладилника. Вътре, редом до няколко филии чеснов хляб, грижливо бяха опаковани остатъците от пиле, което Иън беше приготвил на скара последната вечер. Вечерта, когато я арестуваха. Вечерта, когато съдът повери Майкъл на Долорес. Последната вечер, прекарана в тази къща, когато играеха на карти, без да подозират нищо. По някое време Иън беше прибрал храната. Като грижлив съпруг. Като идеален съпруг. Лаура имаше чувството, че е лишена от сетива, сякаш беше пребита до безсъзнание. С крайчеца на пръстите си взе печеното на скара пилешко и хляба и ги хвърли на дъното на голяма тъмнозелена торба за боклук. Изля в умивалника полупразни бутилки с плодов сок и кока-кола и ги хвърли заедно с празните консерви в кофата. Сега тя беше празна, но Лаура още виждаше снимките на Джими, хвърлени там първата вечер след прибързаната й сватба. Сигурно Иън ги е изхвърлил. Сигурно е бил той, а не цветарят. Не искаше да си спомня другото — онова, което се бе случило през нощта в малката стая в дъното на къщата. Само като си помислеше за това и се намразваше.

— Майкъл — извика машинално тя, — побързай. — Отговор не последва, но тя не се изненада. Сигурно е в стаята си, проснат на леглото, без да е сложил дори една вещ в раницата. — Качвам се горе — предупреди Лаура.

Тя завърза торбата с боклука и я премести до вратата, за да я хвърли в контейнера до задната веранда. Притъмняваше, макар че всъщност целият ден беше мрачен. Може би тази нощ трябва да преспим тук и да тръгнем утре сутринта, помисли си тя. Но знаеше, че няма да изкара тук още една нощ. Искаше да се махне преди Иън да излезе от полицията. Преди за пореден път да се измъкне невредим. Този път тя нямаше да допусне да почука на вратата и да я принуди да изслуша нови лъжи.

Лаура отиде до задната врата и я отвори. Дръжката остана в ръката й. Тя погледна ключалката и видя треските, паднали при разбиването на вратата.

Тръпки полазиха по гърба й и се спуснаха надолу по краката. За миг Лаура замръзна пред вратата, опитвайки се да осмисли факта, че някой е влязъл с взлом в къщата. След това с разширени от ужас очи рязко се обърна, очаквайки, че някой стои зад нея. В кухнята нямаше никой, къщата беше тиха. Очите й зашариха от ъгъл на ъгъл, докато се опитваше да мисли. Кога, защо? По всяко време през последните няколко дни, каза си тя, опитвайки се да се успокои.

— Майкъл — прошепна тя и името заседна в гърлото й. В къщата беше тихо. Може би прекалено тихо.

Лаура остави торбата с боклук до задната врата и хукна през кухнята към коридора. Подхлъзна се и се задържа да не падне, като се хвана за масата. Погледна дървения под и видя: мокра пътека, която започваше от задната врата, минаваше през кухнята и продължаваше в коридора, сякаш нещо, от което капеше вода, беше минало през цялата къща. Призля й от страх. Някой беше влизал. Още ли е тук?

Заобикаляйки малките локвички, тя се придвижи по коридора към дъното на стълбите и погледна нагоре.

— Майкъл? — извика тя, скована от ужас, но гласът й прозвуча немощно и както очакваше, отговор не последва.

Огледа се отчаяно. Върху една маса, от двете страни на вазата с изсъхнали цветя, имаше по един тежък месингов свещник, които бе купила някога на старо. Извади свещта от по-близкия свещник и го стисна в горната част с изпотената си ръка. Тежката му основа й даваше някаква увереност. Може би всичко е наред, каза си тя. Майкъл често не отговаря, когато го викат. Децата се потапят в своя малък свят. Тази врата може да е разбита преди няколко дни, когато в къщата не е имало никой. Може Пам да е идвала, когато е валял дъжд, да провери какво е положението. Но не, каза си безнадеждно тя. Пам никога няма да остави такива следи след себе си. Тези разсъждения не бяха обнадеждаващи, но й помагаха да върви, да се движи по стълбите, поемайки с мъка дъх.

На площадката се огледа. Къщата беше притихнала. Тя тръгна веднага към стаята на Майкъл. Вратата стоеше отворена, вътре нищо не бе докоснато. Нямаше я дори раницата. Докато се взираше в празната стая и сърцето й сякаш се опитваше да пробие гърдите, чу удар. Обърна глава.

Звукът идваше от дъното на коридора, от някогашната й спалня. От стаята, където спяха с Джими. Лаура се взря в мрака. Вратата беше леко открехната и вътре беше тъмно. Но тя беше сигурна. Звукът беше дошъл оттам. Може би е там, рови из вещите на баща си и понеже се чувства виновен, го е страх да отговори.

— Майкъл, обади се — каза тя и гласът й потрепери.

Никой обаче не се обади. А когато погледна в краката си, видя, че локвичките вода, доста по-малки тук, но все така проблясващи по пода, водят към спалнята. Искаше да избяга, да се обади по телефона в полицията и да каже, че в дома й някой се крие. И да изчака на някое сигурно място, докато дойдат полицаите. Но не можеше да направи такова нещо. Защото Майкъл го нямаше. Трябва да влезеш вътре, каза си тя. Каквото и да се е случило, трябва да влезеш вътре и да вземеш детето си.

Лаура пристъпи напред и усети, че цялото й тяло пулсира. Стисна свещника в изпотената си длан и протегна ръка. Не искаше пак да отваря тази врата. Майкъл, повтори си тя, и това й даде сили. Засили се, блъсна вратата и влезе в стаята.

Сивият полумрак на дъждовната привечер се процеждаше през прозорците и хвърляше върху бялото легло неясни сенки във формата на листа и клони. Чаршафите и покривките бяха разхвърляни, някои от тях бяха свлечени на пода. А на леглото, превърнало се в спомен за най-ужасния й кошмар, беше проснато тялото на мъж.

Дрехите му бяха тъмни и смачкани, сякаш току-що извадени от пералнята, а чаршафите под него изглеждаха прогизнали. Косата му също беше мокра, на зализани, гъсти кичури, черни на фона на бялата покривка. Докато го гледаше в ужас, мъжът обърна глава и Лаура видя безизразните му очи. Беше Иън.

Тя сложи ръка на устата си, за да не изпищи. Изведнъж зад гърба си чу друг удар и сподавен вик. Обърна се рязко и замръзна при гледката, която се разкри пред очите й.

Майкъл седеше на пода с протегнати напред крака. Кафявите му очи бяха широко отворени от ужас. В устата му беше натикан някакъв парцал. Към главата му беше насочен пистолет. Насочен от Ванда Юрик, приклекнала до него.

— Какво по дяволите… — пое дъх Лаура. — Пусни ми детето.

Тя тръгна към тях, но Ванда изправи Майкъл на крака и притисна пистолета в тялото му.

Лаура остана на място ужасена.

— Мисис Юрик… моля те — прошепна тя. — Защо държиш детето ми? Моля те, хвърли този пистолет. Може да гръмне — каза тя и погледна към леглото. Иън я наблюдаваше унесено, с отсъстващ поглед. Притискаше с ръка раната на гърдите си, сякаш да спре кръвта. Пръстите му бяха червени и лепкави.

Лаура погледна обезумяло Ванда.

— Какво правиш? Мисис Юрик? Какво има? Какво се е случило тук?

— Теб чаках — каза Ванда, после кимна към леглото. — А той дойде тук и ме намери.

Лаура се обърна към Иън толкова объркана, че просто й призляваше.

— Исках да те видя… да говоря с теб — прошепна Иън на пресекулки. При всяка дума лицето му се изкривяваше от болка. — Задната врата беше разбита. Изплаших се. Качих се горе. Тя чакаше… стреля по мен… Съжалявам…

— Аз го подредих така… — усмихна се леко Ванда.

Като гледаше агонизиращите очи на Иън, Лаура се изплаши, че ще припадне от страх. Смъртоносно ли е ранен, запита се безпомощно тя. Откъсна очи от лицето му и погледна изумено Ванда, която самодоволно се усмихваше. Стегни се, каза си Лаура. Трябва да овладееш положението.

— Мисис Юрик… какво си мислиш, че правиш? — попита Лаура. — Остави ми детето. Хайде, пусни го. Сигурна съм, че всичко това е станало случайно, но… моят… Иън има нужда от лекар. И то веднага. Моля те!

Ванда поклати глава.

— Не беше случайно. И никой никъде няма да ходи. Къде е Гари?

— Гари ли? — попита Лаура. — Той замина… Какво…?

— Не се опитвай да ме лъжеш, мойто момиче. Знам какви са ти плановете. Но няма да се измъкнеш. Няма да ми го отнемеш. Не, няма.

— Да ти го отнема ли… Какво по дяволите…? — И в този момент въпреки пълното объркване Лаура си спомни думите на Гари. Майка ми може да ти се обади. О, господи, помисли си тя.

— Ванда — каза тя, опитвайки се да говори спокойно, да преглътне неудържимия гняв, който я заслепяваше, гледайки как Майкъл се мъчи да се отскубне от здраво стисналата го ръка, като си помислеше за кървавото тяло на Иън, проснато зад нея. — Всичко това е едно недоразумение. Аз… аз току-що говорих с Гари. Той няма да ходи никъде с мен. Само така ти е казал. Аз никъде няма да ходя с него. — Тя погледна отчаяно Иън. Кръвта от гърдите му се просмукваше в покривката на леглото, където се бе образувало розово петно. — Моля те — каза умолително тя, — съпругът ми… — сепна се, като изрече тази дума, после продължи: — Има нужда от помощ.

Ванда поклати глава. Изобщо не я интересуваше съдбата на мъжа, когото бе простреляла.

— Лъжи и само лъжи — каза тя. — Няма да ме измамиш. Аз не съм като невинния си син, когото можа да измамиш. Той си е наивен. Нищо не знае за живота. Прикован е за количката си. Аз обаче знам…

Лаура погледна отчаяно Ванда. Видя страха в очите на Майкъл, но и нещо друго: доверието му в нея. Той разчиташе на нея. Тя трябваше да направи нещо, да каже нещо.

— Виж какво, Ванда. Гари вече замина без мен. Казал ти е, че ще замине с мен, защото… — Тя се поколеба, беше й гласувано доверие и не искаше да издава поверената тайна. Но погледна Майкъл, с опрян в тялото му пистолет, чу хрипливото дишане на Иън на леглото и разбра, че нищо друго няма значение. — Гари замина за Бостън, където си е намерил приятел, с когото ще живее. Един мъж, Ванда. Един мъж, на когото той много държи. Не искаше да ти каже, защото мислеше, че няма да го разбереш. Той обича този мъж, Ванда. Иска да отиде там и… и да заживее с него. Но не е събрал сили да ти каже. Още не е събрал сили. Видях го преди по-малко от половин час. Заминаваше за Бостън. Обеща ми, че ще ти каже истината, веднага щом си уреди нещата.

Ванда обаче я гледаше с невиждащи, стъклени очи.

— Никога няма да разбера каква е тази сила, с която вие двамата му влияете. Първо беше Джими Рийд. Сега ти. Непрекъснато се опитвате да ми го отнемете. Някаква магия ли му направихте? Защо не го оставите на мира? Той за малко не се самоуби заради теб. Купил е този пистолет — заяви тя, като размаха обезумяла пистолета, а после пак го притисна в слепоочието на Майкъл, — само защото ти пак се омъжи. Каза ли ти това? Теб обаче да не би да те интересува? Не. Сега изведнъж решаваш, че той трябва да замине с теб. А на него му е достатъчна само една твоя дума и хуква след теб. Ти го въртиш на пръста си.

— Това са глупости — извика Лаура вбесена. — Престани да ме обвиняваш. Не чу ли какво ти казах? Пусни ми детето и веднага хвърли този пистолет! — Тя пристъпи към Ванда, размахвайки свещника.

— Няма — каза заплашително Ванда, придърпвайки Майкъл още по-близо до себе си. Възлестите мускули на ръцете й изпъкнаха под навитите ръкави на блузата. — Аз съм по-силна от теб. Свикнала съм да вдигам тежести. Да нося на ръце сина си. Да си нося бремето. Моя Гари — заяви тя.

— Не ме интересува на какво си свикнала — извика Лаура, отпуснала безпомощно свещника в ръка. — Искам да си взема детето.

— Трябваше да го убия след… онзи случай, още тогава исках да го направя — взе да нарежда Ванда. — Сега това нямаше да се случи. Защо ми трябваше да чакам толкова време?

— Гари ли? — попита тихо Лаура, ужасена от нейните думи.

— Как така Гари? — ядоса се Ванда. — Защо ще убивам собственото си дете? Та аз живея само заради него. Колко си глупава.

И тогава Лаура разбра. В пристъп на ужас, последван от чувство на смазващо съжаление, тя разбра. Ванда имаше предвид Джими.

— Ти ли беше? — извика тя. — Ти ли го направи? Защо?

— Гари не искаше да ме остави — изхлипа Ванда. — Хвана се за тази стипендия в Бостън, само защото Джими Рийд искаше. Той му дърпаше конците, манипулираше го. Гари щеше да замине. Познавам сина си. Той беше безпомощен пред Джими Рийд. Правеше каквото му кажеше Джими Рийд. Затова е в инвалидна количка. Защото Джими Рийд го накара да се качи в онази кола онази вечер. Беше заледено. Аз го предупреждавах. Но каквото кажеше Джими Рийд, това ставаше. Той непрекъснато се опитваше да ми го отнеме. Трябваше да направя нещо. Смятах, че няма ли го Джими Рийд, магията ще се разтури. Но не. Ти пое нещата в свои ръце. Защо не ми го остави? — изплака Ванда.

— Ти си убила Джими — каза бавно Лаура, опитвайки се да приеме този факт, и сърцето й се сви при спомена за отишлия си от нея съпруг, който искаше само да помогне на приятеля си.

След това си помисли за Иън, който лежеше ранен на леглото до нея. Прималя от срам и от угризения. Иън я откри, когато тя имаше най-голяма нужда от него, вярваше в нейната невинност и застана на нейна страна. Единственото му престъпление беше, че я е търсил. А за благодарност тя го обвини в убийството на Джими. Лицето й пламна при тази мисъл. Сърцето я заболя. Искаше да отиде при него, да коленичи до него, да го помоли да разбере. Но той никога няма да й прости за това. Кой би могъл да прости такова нещо? А за него това едва ли има някакво значение в момента. Заради нея, заради вярата му в нея сега той лежеше, потънал в кръв…

— Да знаеш, че няма да ми го отнемеш — каза Ванда. — Няма да го допусна… не и този път.

Лаура изгледа жената, хванала сина й като заложник, с разрошена посивяла коса, с безумен тържествуващ поглед в очите. Ти си го убила, каза си Лаура. Ти, побъркана, ненаситна вещице. Ти провали живата ни, живота на всички нас. И за какво? Нищо не си разбрала. Обзе я гняв, но в същото време почувства и някакво странно спокойствие. Душевно спокойствие. Трябваше да мисли. Трябваше да сложи край на тази лудост. Всички съмнения отпаднаха.

— Не — каза Лаура, — не и този път.

Глава 52

Мисли, каза си Лаура. Мисли. Но не беше лесно да мисли, докато тази жена с пистолет в ръката я гледаше със змийски очи. Трябваше да забрави за страха си от пистолета, опрян в главата на Майкъл. Да мисли за Иън, чийто живот бавно изтичаше. Единствените хора, заради които имаше смисъл да живее, бяха до нея, заплашени със смърт, и тя трябваше да направи нещо. По някакъв начин.

Стегни се. Помисли си какво иска тази жена. Измисли как да й го обещаеш. Само така ще се измъкна от положението, каза си Лаура. Трябва да я накарам да повярва, че се предавам. Да. Трябва по някакъв начин да я убедя.

Лаура пое дълбоко дъх и каза колкото се може по-внимателно и спокойно:

— Добре, Ванда. Може би си права. Постъпила съм егоистично. Мислех само за себе си, а не за доброто на Гари.

— Крайно време беше да разбереш това — отвърна с въздишка Ванда.

— Измислих историята за мъжа в Бостън — продължи Лаура. — Няма никакъв мъж. И никога не е имало.

— Разбира се, че не е имало — изсумтя презрително Ванда. — Каза го само от злоба. Като намек, че синът ми върши разни извратени неща… което е направо смешно. Гари изобщо не изпитва такива чувства. Той е като дете. Влюбва се до забрава. Направо се поболява. Както се поболя по теб. Но то е обяснимо. — Тя поклати глава. — Ти си готова да кажеш всичко, само и само да получиш онова, което искаш. Само че аз нито за миг не ти повярвах. Мислиш ли, че една майка може да не знае такива неща за собствения си син? Много има да учиш, за да станеш майка. Мъчно ми е за това дете — каза тя, разрошвайки косата на Майкъл с пистолета, — че има такава майка.

Лаура усети как болезненият обръч около главата й се затяга и заби нокти в дланите си, за да не се хвърли срещу жената срещу себе си. Успокой се, каза си тя. Добре че поне говори.

— Ванда — започна тя, — кажи ми какво точно искаш. Готова съм да направя всичко…

Ванда бе доловила умолителната нотка в гласа на Лаура и веднага застана нащрек.

— Готова си да кажеш всичко. Това го знам. Но да го направиш, е друг въпрос.

Не бива да я моля, напомни си Лаура. Тя се опиянява от това. Трябва да измисля нещо.

— Добре — каза Лаура уверено, без изобщо да се чувства уверена. — Ето какво ти предлагам. Гари и аз се уговорихме да се срещнем. Той сигурно… ме чака сега. Майкъл и мен.

— Къде чака? — попита с любопитство Ванда.

Къде ли, каза си нервно Лаура. После поклати глава.

— А, не… Няма да ти кажа всичко. Няма, докато заплашваш живота на сина ми по този начин.

Ванда стисна още по-здраво детето и изръмжа:

— Или ще ми кажеш всичко, или ще убия детето пред очите ти.

Лаура се опита да спре треперенето, което разтърсваше цялото й тяло. Сякаш се опитваше да стигне до Майкъл, пристъпвайки върху лед, който всеки миг щеше да се пропука. При всяка крачка чуваше пукане и направеше ли една грешна стъпка, щеше да пропадне в ледените дълбини.

Мисли, мисли, повтори си тя. Преструвай се, че е истина. После какво?

— Добре, слушай, Ванда. Има един-единствен начин Гари да повярва, че повече не искам да имам нищо общо с него. И този начин е аз да му го кажа. Няма да повярва, ако ти му го кажеш. В края на краищата ти си му майка. Майките винаги искат да предпазят децата си, не е ли така? Той знае, че и ти това искаш. Не може да не знае, че ти не ме харесваш. Единственият начин е, ако аз му го кажа.

Ванда се усмихна, сякаш разсъжденията на Лаура я бяха развеселили.

— Не-е-е — каза бавно тя. — Единственият сигурен начин е ти да умреш.

Ванда се наслаждаваше, като гледаше лицето на Лаура.

— Нали не мислиш, че ще те оставя жива? След като вече знаеш за Джими Рийд?

— Няма да кажа на никого. Кълна ти се — обеща Лаура.

— Какво значат твоите думи? — извика Ванда и огледа стаята. — Ще трябва да изглежда така, сякаш ти си го направила. Или той — посочи тя небрежно с пистолета към Иън. — Ще оставя пистолета. Все едно че здравата сте се скарали. В края на краищата той ти е съпруг. Такива неща се случват всеки ден.

Лаура усети, че свитото й сърце изведнъж се втвърди като камък. О, не, няма да го направиш, каза си тя. Може и да имаш пистолет, но няма да стане. Няма да ти позволя.

— Ако не отида на срещата, Гари ще дойде тук да ме търси — каза тя.

— Да, сигурно ще дойде… Никога няма да се научи… — въздъхна Ванда.

— Нали знаеш, че полицията винаги подозира онзи, който намери трупа. Знаеш ли? — попита Лаура. — Аз вече много добре знам как действа полицията.

Ванда сви рамене, но погледна Лаура с присвити очи.

— И какво от това?

— Пистолетът е на Гари — каза студено Лаура.

Ванда погледна намръщено пистолета в ръката си, сякаш той внезапно бе проговорил, а тя трябваше да заглуши гласа му.

— Ще обвинят него — каза Лаура. — Ще кажат, че Гари го е направил. И ще го хвърлят в затвора. А може и на смърт да го осъдят. Какво ще ти остане тогава?

— Затваряй си устата — каза Ванда. — Затваряй си устата. Никога няма да обвинят него. Той е в инвалидна количка.

— И е напълно способен да стреля с пистолет — отвърна Лаура. — Ти сама го каза.

— Голям дявол си — каза Ванда. — Не те интересува какво ще се случи с него, нали?

— Ще ти го отнемат завинаги — продължи Лаура. — Ще трябва да се простиш с него.

Ванда изгледа Лаура с очи, изпълнени с омраза и объркване.

Лаура погледна часовника си.

— Помисли си — каза тя. — Закъснявам за срещата. Той много скоро ще дойде.

Ванда се огледа като обезумяла, опитвайки се да вземе решение, но внезапно паниката изчезна и широка самодоволна усмивка се разля по лицето й.

— Мисля, че няма да дойде — каза тя.

— Няма какво да мислиш — възрази Лаура. — Ще обвинят него. Той има мотив. Ти си казала на полицията, че Гари е влюбен в мен. Казала си, че е готов да се самоубие заради мен. Повярвай ми, че полицията ще търси точно такъв мотив.

— Съжалявам, миличка — поклати глава Ванда. — Добре си го измислила, но те ще намерят труповете на втория етаж. А моят син не може да стигне тук.

Лаура трепна, но не се издаде. Това е. Това е решаващият момент, каза си тя. Трябваше да убеди тази жена, като се държи напълно хладнокръвно. Дори тържествуващо. Спокойно, помисли си тя. Убедително. Сигурно.

— Не е така, Ванда — каза Лаура. — Не съм го измислила. Имаме вътрешен асансьор.

— Не. Нямате. — Очите на Ванда се разшириха.

— Имаме — повтори Лаура. — Нали видя какво е направил Джими за Гари. Отвън.

Ванда мислеше трескаво.

— Всеки може да направи такова нещо — каза тя. Но увереността й бе разколебана. — Аз се качих по стълбите. Няма никакъв асансьор.

— Тази стара къща има задна стълба — каза спокойно Лаура. — По-широка е от вътрешната стълба и върви право нагоре. Затова Джими инсталира там асансьор. Така Гари може да стигне навсякъде.

— Лъжеш — каза Ванда.

— Така ли? Ела да видиш — подкани я Лаура.

Ванда се поколеба и Лаура затаи дъх. Но Ванда трябваше да се увери. Тя не смееше да осъществи плана си, без да знае със сигурност има ли асансьор. Защото не искаше обвинението да падне върху Гари.

— Пусни това нещо, което държиш. Хвърли го на пода.

Лаура внимателно се наведе и остави свещника на пода до себе си.

— Ритни го — нареди Ванда.

Лаура се подчини. Свещникът направи полукръг и се удари в крака на бюрото.

— А ти се изправи сега — каза Ванда на Майкъл.

Детето се изправи на крака. Лицето му беше мокро от сълзи. Лаура нарочно не погледна уплашените му очи от страх да не трепне. Докато Ванда прихващаше Майкъл за яката на ризата му, Лаура погледна към леглото.

Иън я гледаше и се опитваше да каже нещо. Но не можеше. Цялото легло беше вече в кръв.

Не умирай, каза си Лаура. Трябва да издържиш. Тя отвърна на погледа му, прочете думите, които не можеше да изрече. Недей да умираш, каза си отново тя. Трябва да получим още един шанс.

Добре, спокойно сега, повтори си Лаура, докато Ванда я избутваше заедно с Майкъл от стаята, опряла пистолета в главата на Майкъл.

— Къде е тази задна стълба? — попита скептично Ванда.

— Натам — каза Лаура.

Тя усещаше, че се движи бавно по коридора. Имаше една-единствена надежда, един миг, в който да действа. И трябваше на всяка цена да успее. Щом стигнеха стълбата, щеше да стъпи на долното стъпало вместо да продължи напред, след това да се завърти и като изненада Ванда, да се вкопчи в ръката, която държеше пистолета. Разчиташе, че Ванда ще реагира точно така, както очакваше. Друга надежда нямаше. Понеже Ванда беше права. Задна стълба нямаше, асансьор нямаше, друг изход нямаше.

— Хайде — подкани я раздразнено Ванда. — По-бързо.

Лаура стигна най-горното стъпало и отправи мислено една молитва. Точно щеше да направи следващата крачка, когато изведнъж Майкъл, чиито ръце сега бяха свободни, издърпа парцала от устата си и се разплака:

— Недей, мамо. Няма задна стълба. Тя ще види. И ще те застреля…

— Така ли? — извика Ванда и Лаура замръзна. — Няма ли друга стълба? — попита тя и заблъска Майкъл с пистолета.

Лаура се обърна и ги погледна безпомощно. Майкъл избухна в ридания и заклати глава.

— Моля те не ни убивай. Майка ми не искаше да те лъже.

Ванда изгледа Лаура, която отвърна предизвикателно на погледа й.

— Какво послушно момченце. Веднага казва истината. А сега си затваряй устата.

Но Майкъл вече пищеше, плачът му премина в хълцане, а лицето му почервеня.

— Недей да правиш нищо лошо на майка ми — крещеше Майкъл. Плачът му оглушаваше Лаура и кънтеше по стълбата.

Ванда грубо го разтърси, за да го накара да спре.

— Дай да го взема — опита се да надвика плача Лаура. — Не виждаш ли колко е уплашен?

Изведнъж зад Ванда тя видя една фигура на вратата на спалнята. Остана без дъх, като осъзна, че това е Иън, който се опитваше да мине през вратата, като притискаше с една ръка, обагрена в аленочервено кървящите си гърди, а с другата се придвижваше покрай стената с безумна решителност в очите.

— Иън — едва промълви тя, — недей.

Ванда удари Майкъл, който пищеше, по ухото и погледна Лаура с присвити очи.

— Я не ме разсмивай — каза тя, без да се обръща. — Не съм вчерашна. Не можеш ли да накараш това дете да млъкне?

Лаура поклати глава, останала безмълвна при гледката, която представляваше олюляващият се към тях Иън. Какъв смисъл имаше? Какво си мислеше той, че може да направи? Едва се държеше на краката си. Но самоотвержеността му я разтърси.

— Стига с тези номера. Веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода… — продължаваше да мърмори Ванда.

В този миг Иън, който се бе довлякъл достатъчно близо до нея, за да се подпре на перилото, хвана рамото й с едната си лепкава, кървава ръка. Ванда усети, че някой я дърпа, обърна се и изпищя. Кървавата ръка я накара да пусне Майкъл.

Лаура разбра, че това е нейният шанс. Иън се строполи в коридора, а Лаура се приведе, извърна се и стисна протегнатата ръка на Ванда, която държеше пистолета. Избута с всичка сила Ванда и успя да я притисне до перилото.

За секунда Ванда се задържа над перилото, опитвайки се да намери равновесие и да усети пода с краката си. Но Лаура бе действала достатъчно бързо и неочаквано. Като изпищя от ужас, Ванда се преобърна и полетя надолу.

Лаура отскочи към стената и видя как Ванда лети, удряйки се в извитите перила, и пада на пода. Когато се строполи на паркета в антрето, се разнесе оглушителен трясък. Пистолетът изгърмя, когато се удари в пода.

— Мамо! — изпищя Майкъл.

Лаура вдигна очи към сина си, после погледна надолу към сгромолясалата се на пода жена. Очакваше Ванда да се изправи на крака, но видя, че около нея се образува виненочервена локва.

— Мамо, какво стана? — изхлипа Майкъл.

— Няма нищо — извика Лаура, — няма нищо. — Спусна се към детето и го притисна в прегръдките си, обсипвайки с целувки ухото, косата и мократа му от сълзи буза. — Добре ли си, скъпи?

Детето храбро кимна. Но телцето му се тресеше от плач.

— Ами Иън? Тя го уби — изплака Майкъл.

— Не — извика рязко Лаура. — Не. — Но макар да отричаше, знаеше, че и за него, и за нея се повтаря старият ужас. — Чакай тук — каза тя и го остави до най-близката врата — вратата на кабинета си. Влезе бързо вътре, вдигна припряно телефона, набра номера на „Бърза помощ“, каза си адреса и помоли да изпратят лекар. След това се върна в коридора.

Всичко беше в кръв — стените, персийският килим, топките на перилата. Очите на Иън бяха затворени, клепачите му имаха восъчен цвят.

— Иън — прошепна тя. Коленичи до него и внимателно повдигна главата му, като сложи ръка под врата му. Клепачите му потръпнаха и той я погледна.

— Сега ще дойде лекар — прошепна тя. — Трябва да издържиш още малко. — Той я погледна, сякаш се взираше през дълбок мрак и сърцето й се сви от страх. — Недей да умираш — каза тя. — Моля те, не умирай! Всеки момент ще дойде лекар. Трябва да издържиш само още малко. Съжалявам за всичко. Не трябваше да се усъмнявам в теб. Моля те, остани жив. Моля те, остани жив и да опитаме още веднъж. Аз имам нужда от теб. Наистина имам нужда. Моля те, остани жив заради мен. — Хвана лепкавата му кървава ръка и я погали. Отдалече се чу спасителният сигнал — трикратният писък на сирените. — Вече идват — каза тя. — Всеки момент ще бъдат тук.

— Мамо, може ли да дойда? — изплака Майкъл от вратата на кабинета. — Не ме е страх.

Иън представляваше кървава гледка. Но Майкъл го беше видял вече. Какъв смисъл имаше да го предпазва от нещо, което той вече знаеше?

— Моля те, мамо — настоя той.

— Да, ела — каза тя и той се спусна към нея. Намести се между нея и Иън, проснат на пода, и го загледа с широко отворени очи.

— Недей да умираш, Иън — каза сериозно той.

Иън облиза бавно устни с върха на езика си и погледът му спря върху Майкъл. Отвори уста и успя да прошепне:

— Няма. Обещавам.

— Трябва да си изпълниш обещанието — каза Лаура, стисна ръката му и го целуна по челото. И усети, че той й отвръща, притискайки пръстите й.

Долу някой шумно отвори вратата и тя чу нахълтването на полицията и на лекарския екип, чу викове, тропот по стълбите и погледна тревожно лицето на Иън. Устните му бяха свити от болка, но дълбоко в очите му имаше нещо спокойно, почти радостно. Нещо, което й вдъхваше надежда. Той сякаш чакаше помощ на сигурно място. Изглеждаше като човек, положен на крилата на своя ангел пазител.