Тамплиерът магьосник

Глава първа

— Смутно време, време на откровения, знамения и предзнаменования! Небесата ни се чумерят, защото сме загубили пътя! Нашите души, със зеещите язви, ще се продънят в ада. Около нас няма нищо освен празни гробове, изгнили и гниещи трупове. Водата може и да се просмуква в земята. Ала кръвта напоява небесата и призовава справедливостта Господня да блесне като светкавица. Греховете, извършени в затворени и тайни покои, ще бъдат изложени на показ по широките плочници и площади на пъкъла, където бесилките и колелата за мъчения ще тъмнеят пред вечните пламъци на гнева Божи. Приканвам ви да се покаете! Превзехме Йерусалим, ала загубихме правия път! — Проповедникът, облечен в мръсни животински кожи, повдигна тоягата си и посочи към ясното синьо небе, ширнало се над блесналия бял Триполи, надничащ над Средиземно море. — Покайте се! — изкрещя той в последен опит да прикове вниманието на слушателите си. — Покайте се, преди портите на гибелта да зейнат и да отприщят мощта адова.

Рицарят от Ордена на тамплиерите Едмънд дьо Пайен се приведе сред звуци на скърцаща кожа и докосна ръката на английския си другар Филип Майеле.

— Боиш ли се, Филип? Страх ли те е от онова, което предстои?

На длъгнестото, смугло и изсечено лице на англичанина се появи усмивка. Той прокара пръсти през сивеещата си коса, израснала до бялата мантия на раменете му. Почеса се по брадата и мустаците, а кафявите му очи светнаха с циничен пламък.

— Едмънд, ти си мека душа, която ще бъде брулена от много тъмни вихрушки, преди да загрубее. Огледай се. Животът е какъвто беше и какъвто ще бъде вовеки веков.

Рицарят се изсмя, когато спътникът му се намръщи на подигравката с молитвата „Слава на Отца“.

Дьо Пайен веднага се сети за решението, което бе взел след последната си изповед, да не си придава важност и да не бърза да се обижда. Усмихна се насила и кимна, увивайки юздите на коня около дланите си, облечени в рицарски ръкавици. Двамата с Майеле се движеха бавно по улицата на Алепо към портите на Триполи. Придружаваха граф Реймон, управника на града, който се канеше да го напусне, за да се събере и сдобри със съпругата си Мелизанда в Йерусалим. Дьо Пайен притвори очи, за да не гледа блъсканицата. Всъщност му се искаше сега да беше при братята си, неговите сподвижници — воините монаси. И въпреки това отвори очи и хвърли поглед към Майеле — не всички братя следваха идеала и откровенията. Нима Майеле не бе отлъчен с камбанка, Светото писание и свещ6 заради убийството на свещеник в Когшал — град на онзи обвит в мъгли английски остров накрай света?

— Cruciferi, a bas, a bas — долу кръстоносците!

Присмехулният гърлен крясък беше избълван на провансалското наречие от някакъв турчин. Викът накара Едмънд да се отърси от унеса и рицарят отново насочи вниманието си към заобикалящата ги тълпа. Пред него лековъоръжените туркопули7 на Реймон от Триполи си пробиваха път през навалицата, а ризниците им блестяха на греещото все по-силно слънце. Едмънд се вглеждаше в лицата от двете си страни, но никой не смееше да срещне погледа му. Всеки можеше да извика подобна обида. Повечето мъже бяха скрили глави в бели тюрбани, а лицата им бяха наполовина забулени от края на плата, предпазващ устните и носовете им от въртящите се рояци мухи и от пясъка, разнасян от повеите на вятъра. Дьо Пайен беше неспокоен. Издигна се пясъчен талаз. Смрадта на камилски и конски изпражнения натегна във въздуха. Наоколо се извисяваха гласовете на всякакви търговци. Тук, в Триполи, евреи и мюсюлмани, католици и православни, франки и сарацини съжителстваха в несигурно примирие из мрачните улички, по шумните пазарища и опалените от слънцето площади. Триполи беше пресечна точка на различни вери и култури, укротени и успокоени от желязната ръка на стария граф, яздещ зад гърбовете им, придружаван от свитата и воините си. Над главите им разкошните жълто-сини знамена на Реймон със сребристите кедри на Ливан се развяваха от вятъра в късната утрин.

— Бъди спокоен, тамплиере! — високият глас на графа принуди Дьо Пайен да се извърне в седлото си.

Рицарят кимна учтиво на Реймон, макар да съжаляваше, че не беше с бронята си. Под бялата мантия с червения кръст не носеше нищо освен леки ботуши, подплатената дреха и панталоните. На гърба му висеше вдлъбнат щит, а на кръста си беше опасал прост кожен колан с ножници за меча и камата. Дали това бе достатъчно, за да се брани, ако подобни нападки прераснеха в насилие? Дьо Пайен разкърши шия, за да отръска потта, стичаща се под дългата му коса. Стисна юздите в дланите си, облечени в рицарски ръкавици, и промърмори тамплиерската молитва:

— Non nobis, Domine, non nobis, sed nomini tuo da gloriam! Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава!8

Трябваше да помни, че бе просто рицар тамплиер, отдал се на бедност, подчинение и целомъдрие. Беше се заклел на великия магистър да следва кръста на тамплиера в неопетнена вяра, затова и с Майеле сега бяха тук. През последните няколко месеца двамата бяха разпределени в гарнизона на Белия замък9 — тамплиерска крепост на юг от Триполи. Оттам ги бяха изпратили да придружат граф Реймон до Йерусалим. Едмънд беше нетърпелив. Радваше се, че се бе освободил от суровите порядки в Белия замък, нямаше търпение отново да зърне Йерусалим, но бързо си напомни, че тази мисия бе основен негов дълг. Беше обвързан с клетва. Тамплиерският орден бе създаден, за да пази пътищата на Светите земи, Палестина, земята на Спасителя. Иисус Христос, Синът Божий, беше ходил, спал, беше се хранил, говорил с приятелите си, проповядвал, умрял и възкръснал тук, на тази земя. И въпреки това Дьо Пайен усещаше безпокойство, което бе сграбчило сърцето и замъгляваше разума му. Триполи беше шумен и трескаво оживен — море от преливащи се цветове, постоянни пясъчни талази, засилваща се жега и безчинстващи мухи. Тялото му беше плувнало в пот, а конят му бе неспокоен. Тълпата от двете му страни можеше да приютява и врагове, и приятели.

— Бъди бдителен — Майеле се наведе към него и лъхна на пот и ейл. — Бъди бдителен, Едмънд, защото не знаеш деня, нито часа, а той ще те връхлети като крадец в нощта!

Дьо Пайен премигна, за да тръсне капките пот, и облиза солените си устни с полепнал по тях пясък. Жегата го обгръщаше като плътна завивка. Не трябваше да мечтае, както често правеше в такива случаи, да мечтае за дома на дядо си и баба си, и за прохладата на белите му варосани стени сред кипарисите и маслиновите насаждения в Северен Ливан. Размърда се неспокойно на седлото, потупа дръжката на меча си, извади и после плъзна обратно на мястото й камата си. Процесията вече криволичеше по главния път към голямата порта, над която флаговете на Триполи се вееха между бесилките, наредени край оръдейните кули. На всеки ешафод висеше обесен, на чиито гърди висеше списък на престъпленията му. Мястото се беше превърнало в отвратителна трапеза за каните, мишеловите и лешоядите, чиито опръскани с кръв крила разпъждаха облаците мухи, танцуващи на светлината.

Шумът стана оглушителен. Конете и магаретата цвилеха и ревяха, доловили близостта на прясна вода. Потракването на гърнетата и тиганите и приглушеното бумтене на тимпаните, бърборенето на десетки хиляди усти, докато търговците призоваваха и жестикулираха, беше постоянно. Тълпата се раздели като пасаж от многоцветни риби в морето от сергии. Една жена привлече погледа на Едмънд. Гарвановочерната й коса обрамчваше широко, гладко чело с извити над сияещи очи вежди. Половината й лице бе закрито от фин воал, украсен с мъниста и ресни, който само подчертаваше загадъчната й красота. Усмихна му се. Едмънд усети как интересът му се възбуди, сетне извърна поглед, сякаш заинтригуван от група евреи, облечени в дълги тъмни шуби, които се измъкнаха от странична уличка и се смесиха с дългокосите маронити10 и тъмнокожите копти11 от земите, простиращи се южно от Нил. От близката църква долитаха слабият ромон на песнопенията и силната миризма на тамян.

Пеенето стана по-силно, когато група гръцки свещеници си проправи път през множеството. Те благославяха струпалите се мърляви деца, докато носеха към някой параклис или църква своите скъпи икони и статуи. Всички бяха облечени в пищни одежди с бляскави драгоценни камъни. Зад процесията керван от тежко натоварени камили, клатещи се като търговски кораби в морето, се бореше с гмежта, а ездачите и водачите им крещяха да им се направи път.

Дьо Пайен полагаше усилия да не обръща внимание на нищо от това. Вече наближаваха портата, където бяха строени наемниците на граф Реймон, а меките провансалски гласове се смесваха с гърлените диалекти на Швабия. Наблизо дърводелци и ковачи създаваха шумотевица от дрънченето на брадви, чукове и мечове. Писнаха тръби. Дръннаха цимбали. Тимпаните забумтяха в приветствие. Търговците се подредиха по санове, за да посрещнат своя сеньор, а слънцето стигна зенита си в деня, който щеше да рухне и да потъне в убийства и кръвопролития.

Дьо Пайен трепна, когато ято гълъби прелетя ниско край него. Обърна се в седлото си. Беше се появила група свещеници маронити, облечени в тъмнокафяви одежди, със сплетени черни коси, закриващи лицата им. Те носеха прошения за граф Реймон. Владетелят на Триполи им помаха да се приближат. Маронитите забързаха като глутница хрътки, надушили миризмата. Наобиколиха франкския господар и неговия първи рицар, крещейки кръвожадно. Убийци! Графът и оръженосецът му бяха раздалечени един от друг, а придружителите им се втурнаха напред. Дьо Пайен и Майеле обърнаха конете си… ала беше прекалено късно! Нападателите изоставиха преструвките, белите късове пергамент литнаха като пеперуди. Мъжете извадиха дълги, закривени ками, украсени с червени ширити. Остриетата прорязаха въздуха, намушкаха и посякоха графа, незащитен заради обикновените си панталони, туника, мантия, и меки ботуши. Двамата с оръженосеца му нямаха време дори да викнат за помощ, пък какво оставаше да извадят меч или кама. Убийците ги наобиколиха, ножовете разкъсваха и се впиваха, кръвта бликаше от кожата като вино. Камите се вдигаха и спускаха като млатила. Дьо Пайен извади меча си. Майеле, крещейки бойния вик на тамплиерите: „Beauseant! Бъди прославен!“, замахна към тълпата и опита да се измъкне. Конете им се втурнаха, подплашени от миризмата на прясна кръв и внезапно избухналото насилие. Графът се свлече върху шията на коня си. Ала ножовете продължиха да прорязват въздуха в проблясващи дъги. Двама от главорезите се отделиха от групата и се насочиха към Дьо Пайен. Тамплиерът пришпори коня си напред и се блъсна в тях, мечът му сечеше и се размахваше, докато рицарят крещеше молитви и проклятия, и надаваше бойни викове. Кървавото безумие го покори — песента на острието, чистия звук от сблъсък на метал с метал — още повече убийци го наобикаляха. Графът беше свършен и мъжете нямаха търпение да се присъединят към другарите си, и да погубят този омразен тамплиер. Бойната ярост на Дьо Пайен се превърна в червена мъгла. Воинът обърна коня си, копитата на животното ритаха силно и нападателите бързо се пръснаха и изчезнаха в тълпата.

Пазителите на граф Реймон се бяха съвзели от първоначалното стъписване и сега бяха жадни за кръв. Те не преследваха виновните, но също като Майеле въртяха мечове срещу всеки, изпречил се наблизо. Войниците се врязаха в ужасената навалица като палачи, кълцайки, мушкайки и смазвайки с боздуганите, брадвите и мечовете си. Някои от хората наоколо се сбиха с тях, клането се разрасна като демоничен черен облак. Гарнизонът край портата и свирепите наемници нямаха нужда от второ подканяне.

— Нека гарваните и лешоядите пируват! — изкрещя Майеле, когато налетя на група търговци.

Дьо Пайен, освободил се от бойната жар, сега се оглеждаше с ужас. Труповете на граф Реймон и неговия оръженосец, оцапани с кръв, бяха увити в плащовете им и отнесени. От двете страни на пътя смъртта връхлиташе бързо и внезапно като повей над пясъците. Стрелците от градските стени и портата затъмниха небето и обсипаха бягащата тълпа с градушка от стрели. Проблясваха окървавени до дръжката мечове. Задушените под пясъка плочници се измокриха с кръв, шуртяща от отсечени крайници. Отрязани глави се валяха по земята като мръсни топки от трънаци. Белите стени на постройките се изпъстриха с алени пръски, сякаш се лееше кървав дъжд. Стълбове черен дим се издигнаха към синьото небе. Насилието нахлуваше навътре в града. Хората бягаха и се криеха по къщите и църквите.

Едмънд чу грозен писък, разцепил площада пред портата. Две сирийски девойки се бореха в алчната прегръдка на швабски наемници, чиито двуостри секири лежаха на земята. Мъжете разсъбличаха хлипащите момичета и ги блъскаха насам-натам. Сирийките крещяха, едната посочи окървавен труп на мъж, проснат край тях. Едмънд изрева от гняв. Опита да успокои разбеснелия се жребец, но бе твърде късно. Наемниците се умориха от играта или пък доловиха опасността. Отдръпнаха се настрана, а един от шайката им чевръсто стисна брадвата си и отсече главите на двете девойки. Останалите се извърнаха, за да пресрещнат Дьо Пайен. Тамплиерът рязко дръпна юздите на животното и се втренчи потресен в труповете. Кръвта се изливаше от прерязаните шии, главите, забулени във валма коса, отскачаха и се търкаляха по калдъръма.

Дьо Пайен се извърна отвратен. С изваден меч той пришпори коня си към стъпалата на рушаща се църква със зейнали врати, посрещащи прииждащите хора, покачи се заедно с животното на стълбището и принуди бегълците да се дръпнат настрана. Трепкащият мрак тежеше от аромата на смирна, алое и тамян, тъмнината беше разкъсвана от лумналите факли и свещите, запалени пред иконите и статуите. В далечния край стоеше олтарът, скрит под тежко, тъмно покривало с избродирана сребърна дарохранителница в центъра. Църковният кораб бързо се пълнеше с бягащи от всички вероизповедания. Семействата се притискаха един в друг ужасени, децата хленчеха. От сакристията излязоха гръцки свещеник със златен кръст, следван от дякони и мъж с кадило. Свещеникът извика, че всички, които не са кръстоносци, трябва да напуснат начаса. Зад него търговци с ризници, провесили на гръб щитове с формата на хвърчила, затътриха по пода мръсните си ботуши, извадили мечове и ками в ожесточено очакване.

— Напуснете! — извика гъркът, а хората му затракаха с оръжията си. — Неверници, еретици, разколници! За вас няма убежище тук!

Крясъците му бяха посрещнати от нови стонове. Дьо Пайен подкара коня си към светлинния сноп, промъкващ се през един от прозорците високо горе на стената. Слънчевите лъчи попаднаха на бялата му мантия и червения кръст на дясното му рамо изпъкна.

— Няма нужда никой да напуска, господарю — заяви той на „лингва франка“12.

Духовникът заекна и попипа кръста на врата си. Воините му, алчни за кръв, плячка и насилие, замърмориха заплашително, ала рицарят тамплиер — с изваден меч и опръскан с кръв кон — бе достатъчно страшен. Свещеникът се поклони, лавна нещо на свитата си и се скри отново в сакристията.

Дьо Пайен застана на пост край отворените врати на църквата. Всички хора бяха допускани в храма, изгубили ума и дума от уплаха и потрес. Ако имаше някакви преследвачи, те се отказваха заради мрачния страж, увит в плащ, подпрял окървавен меч на рамо. Стоеше като изсечен от гранит, взрян в площада пред стените, застлан с трупове, а кръвта светеше и блещукаше на слънцето. Мухите се тълпяха на черни рояци. Лешоядите и мишеловите се спускаха към пиршеството с пляскащи криле. Жълтеникави улични кучета с щръкнали ребра вървяха от труп на труп и душеха дрехите, нетърпеливи да разкъсат плътта. Разпръсваха се само при вида на мародерите и грабителите, промъкващи се насам с алчни за всяка ценна вещ очи. Един търговец, благодарен за спасението си, предложи на мрачния тамплиер малко сусамова питка и стомна с вода. Дьо Пайен ядеше и пиеше, докато наблюдаваше, а мислите му се люшкаха като галера сред водите на бурно море. Чувстваше се изстинал, мъртъв. За това ли се беше присъединил към великия орден, за това ли се беше клел да служи на Бога, на Христа и Дева Мария, да се подчинява на великия магистър на Храма?

За да се успокои, той си припомни някогашната утринна служба за ръкополагане. Как бе получил мантията на ордена, вълнения шнур за талията, символизиращ целомъдрие, и меката шапка — символ на подчинение, всичко това запечатано с целувката за мир на великия магистър. Преди не повече от две години, макар сега да му се струваха като векове! Беше пристигнал в тамплиерския двор в Йерусалим, облечен с най-хубавите си дрехи. Там бе посрещнат от тамплиери сержанти и преведен през големия плочник до покоите на рицарите тамплиери. Бяха минали покрай портали, колонади и сводести галерии, осветявани от мъждиви лампи, а застланите с каменни плочи подове бяха отразявали звука от всяка стъпка. След като бе благословен и помазан в едно преддверие, той беше въведен в голямата зала, където чакаха тамплиерите; червеният кръст се открояваше на белите им мантии, на главите си носеха меки копринени шапки, а ръцете им, облечени в ръкавици, държаха дръжките на извадени мечове. В онази зала, подобна на пещера, студена и мрачна, сред отблясъците от светилници, раздвижващи сенките, Дьо Пайен се бе заклел със страшна клетва, че е достоен за рицар, законороден и в добро здраве. Че е верен последовател на католическата вяра според каноните на Рим, че не е женен и е свободен от такива връзки. Там, в мрака, близо до конюшните, където едно време Соломон държал конете си, на съвсем малко разстояние от мястото, където Спасителят бе проповядвал и откъдето бе прогонил търговците, там се изричаха клетвите на белите рицари. Бернар дьо Трамле, великият магистър, бе обявил предизвикателството със силен глас:

— Трябва напълно да се отречеш от собствените си желания. Да се подчиниш на чуждите. Трябва да постиш, когато си гладен. Да стоиш жаден, когато ти се пие. Да бдиш, когато си уморен.

Дьо Пайен беше отвърнал:

— Да, господарю, ако такава е Божията воля.

Беше прозвучало като шепот. След като се закле, се бе състояла церемонията, докато редиците тамплиери пееха псалма: „Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно.“13

Вече ръкоположен, той бе отведен в трапезарията, за да получи поздравленията на дядо си и баба си — Теодор Гърка с неговата мързелива усмивка и приятни маниери и достолепната Елеонор, сестра на великия Юг дьо Пайен — основател на ордена. После двамата се бяха върнали в Ливан, а той бе останал в Йерусалим, за да се подложи на строгата дисциплина и обучението, за да стане Беден рицар на Христа.

Дьо Пайен бе настанен в най-скромната част от обиталищата на тамплиерите. Подчинението бе тежък факт, не избор, а ужасните лишения бяха неизменният фон на деня и нощта. Спеше с дрехите си на легло, което всъщност бе килим, проснат на пода, с една запалена свещ от едната си страна и оръжията си, готови за ползване, от другата. Сънят му непрестанно бе разкъсван от призивите да се спазват молитвените последования от „Часослов“-а14. Оскъдните ястия бяха и единствените. Трудни упражнения с меч и копие в ослепителната жега по пладне, пратена от демоните, бяха всекидневно изискване. Ловът и жените бяха строго забранени, налагаха се жестоки наказания за престъпването на правилото: четирийсет дни пост за удряне на другар. Изпадналите в немилост трябваше да клякат на пода с кучетата и да ядат тяхната храна, и не биваше да опитват да гонят животните.

Веднъж преминал обучението, Дьо Пайен бе изпратен да пази прашни пътища, минаващи през мрачни проходи или опърлени пясъчни пустини с пръснати из тях оазиси, в които скъпоценната вода бълбукаше изпод сведените стволове на смокинови, терпентинови дървета и финикови палми. Беше служил като придружител на поклонници, които слизаха на брега, нетърпеливи да прекосят страната и да коленичат в сянката на базиликата на Гроб Господен. Беше охранявал търговци с товарите им от конопени торби, кожени чанти, ракитени кошове и ракли, натрупани върху гърбовете на потни носачи; както и важни пратеници, сановници и чиновници. По време на тези мисии се бе сблъсквал с брадатите мъже от пустинята, които имаха сурови лица и изскачаха като вихрушки от прахта, развели зелените си флагове и надали бойни викове. Заедно с други тамплиери бе преследвал тези мъже в безводните земи, из които слънцето ги налагаше безмилостно като боздуган, търсейки лагерите на пустинните влечуги, както ги наричаха, дирейки оранжевите им шатри, нападайки и убивайки, следейки техните главатари, скрили глави в тюрбани и тела в кадифени одежди със сребристи пояси. Жени и деца бяха падали, стъпкани от копитата на устремения му жребец. По време на едно такова нападение той бе пленил млада жена, която бе успяла да избяга и да се скрие дълбоко в пустошта. Беше го умолявала да я пощади, притискайки тяло в неговото, кръшна талия о ризницата му, пълнейки шепите му с твърдите си гърди, а устните и очите й бяха обещавали всичко. Беше се извърнал, препъвайки се от страх пред такова изкушение, а когато отново се бе обърнал с лице към нея — тя бе изчезнала.

Тази среща беше променила Едмънд. Той бе отровен от блянове, от сукуби15 на нощта с мека благовонна кожа и съблазнителни очи, от гледката на тяло, извиващо се под неговото, на копринени кичури, докосващи лицето му. Заради угризенията си той се бе проснал в храма, бе изповядал тези помисли и бе наказан да яде черен хляб и да пие подсолена вода. Бе лазил до кръста в сградата на тамплиерите и се беше покаял сред каменно море в ослепителния пек на пустинята. И най-важното — бе изгубил жаждата си за кръв — не яростта от битката, от звъна на удари от меч, а жестокостта към беззащитните. Едмънд си припомни историите за стари паладини, за чиито дела бе чул от несломимата Елеонор. Нима тя не му бе пошепнала как великият Юг бе създал ордена, за да защитава слабите, били те християни или турци? Беше го наставлявала, че убиването е безсмислено заради студенината на безвъзвратността, надвиснала над бойното поле. Тя го беше учила на четмо и на молитвените последования, беше рецитирала поезия за последиците от кланетата. Как ли звучаха строфите?

„Много копия, студени на допир, издигаме ние високо, ала арфата на поета няма да вдигне падналите воини, докато мишеловите, кръжащи мрачно над равнините, носят вести на лешоядите как са късали и яли, как с чакалите са довършвали мъртъвците…“16

— Господарю, господарю! — Дьо Пайен усети, че някой го докосва по бедрото. Погледна надолу към жената с ококорени очи, сбръчкано лице и металносива опърлена коса. — Господарю — устните й едва помръдваха и тя посочи към вратата на църквата, — имаме магазин за вино с малко лозе отзад. Войниците дойдоха. Отведоха мъжа ми и го пъхнаха в пресата, после натискаха, докато главата му не се пръсна като орех, кръв и мозък избълваха и се смесиха с нашето вино. Господарю, защо постъпиха така?

— Демони — Дьо Пайен погали лицето й нежно, — обсебили са ги демони. Светът гъмжи от тях.

Рицарят проводи жената далеко и осъзна, че шумът в църквата стихва, после се върна към поста си и се замисли какво да прави. Обгорена, дрипава фигура се запрепъва през площада, крещейки:

— Христос и Неговият Гроб Господен!

Дьо Пайен му махна. Мъжът се заклатушка по стълбите и се отпусна на прага, гълтайки като жадно куче от меха с водата, която някаква жена донесе. Погледна нагоре към Едмънд.

— Бог да ви прокълне всички — промърмори той. — Части от града горят. Твърдят, че са виновни асасини, пратеници на Стареца от планината.

— Защо? — попита кръстоносецът.

— Бог знае! — Мъжът се изправи и несигурно пристъпи към него. Сграбчи оглавника на коня му и впери обезумял поглед в рицаря. — Градът тъне до коляно в трупове, земята лепне от кръв. Мъже като теб…

Дьо Пайен се дръпна бързо, обърна коня и отблъсна мълниеносното мушване с ножа, скрит в дясната ръка на непознатия. Оръжието изтрака на пода на църквата. Една жена изпищя от страх, мъже наскачаха на крака и завикаха предупреждения. Дьо Пайен пъхна върха на меча си под брадичката на беглеца и го принуди да отиде на светло. Нападателят не се примоли, клепачите на затворените очи на това кафеникаво лице не трепнаха.

— Как разбра? — прошепна той.

— Ти си десняк, но дръпна оглавника с лявата ръка. — Тамплиерът разгледа лицето на новодошлия — интелигентно, решително, с чип нос, плътни устни и твърда брадичка. — Защо? — попита той.

— Убийци! — отвърна мъжът. — Убийци, свързани с ада заради днешните си дела. Всички трябва да се изправите пред вратите на смъртната сянка и да срещнете пазителите на страната на тъмата.

— Цитираш „Книга на Иов“ — отвърна Дьо Пайен. — Учен ли си? Писар?

— Лечител, който се нагледа на достатъчно убийства и се пресити за много животи.

Тамплиерът свали меча си:

— Тогава вдигни камата си и застани зад мен. Аз не съм демон, поне не още.

Мъжът се плъзна в тъмата на храма зад Дьо Пайен. Тамплиерът се напрегна и се ослуша за всеки звук, издаващ повторно нападение. Вместо това лечителят застана до него, прибра оръжието в ножницата и прошепна:

— Ужасът на здрача, покрит и подут от кръв, дебне в града в одеждата си от лъвски кожи. Зад него се влачат оковите на смъртта. Цели легиони взема той…

Дьо Пайен се взря в него и рече:

— Звучиш повече като свещеник, отколкото като лечител.

Писъци се разнесоха над площада. Три силуета заобиколиха ъгъла и се затичаха към църквата, бързи като сенки, препъваха се в труповете и се озъртаха плашливо през рамо. Почти бяха стигнали стъпалата на храма, когато се появи и преследвачът им, облечен в бяло, с глава, скрита в качулка. Майеле! Яздеше коня си в тръс през площада, после поспря. Забеляза Едмънд, но с нищо не показа, че го бе познал. Вместо това хладнокръвно вдигна сарацинския си рогов лък, опъна тетивата, отпусна я и сетне отново я опъна. Всяка стрела изскочи като проклятие, бърза и смъртоносна. Двама от мъжете се извиха, щом зъбците се забиха дълбоко в гърбовете им, третият, стиснал в шепата си скъпоценности, изкачи наполовина стълбите. Ала Филип беше убийствено точен. Стрелата се впи във врата на бягащия мъж, острието й разкъса меката потна шия. Човекът рухна, ръсещ кръв, а Майеле мълчаливо поведе коня си през площада, сетне спря и се ухили на Дьо Пайен.

— Бяха неверници, мародери.

— Имаш ли доказателство?

Майеле посочи последния убит:

— Откраднал е дарохранителница.

— Това не е дарохранителница — Едмънд посочи с меча си. — Накити са. Бягал е, за да се спаси. Да намери убежище, невинен, Филип, като толкова много, които погинаха днес.

— Виновен, невинен? — Майеле закачи лъка на седлото си. — Кой може да отсъди освен Господ? Нека той реши…

Глава втора

Едмънд дьо Пайен, покрил бедра с долната си дреха, клечеше близо до вратата на голямата трапезария в дома на тамплиерите, построен на ъгъла на големия плочник в сърцето на старото храмово ограждение в Йерусалим. Почеса се по гърдите, където потта се стичаше, прогони мухите и се опита да не обръща внимание на огромните ловджийски хрътки, които искаха да отмъкнат хляба му. Стисна бокала си, преливащ от вино, и ядно изгледа Майеле, който беше облечен като него самия. Двамата изтърпяваха наказание заради хаоса в Триполи. Клането беше приключило, когато знаменосецът на Балдуин III, краля на Йерусалим, тържествено бе преминал през града с тръбачи и глашатаи, заповядващи кръвопролитието да бъде прекратено под страх от смъртно наказание или осакатяване. Бесилата скоро бяха окичени с труповете на онези, които бяха дръзнали да не се подчинят. Повелята бе наложена с обезглавявания, отсичане на крайници и кастрации, а кралското знаме бе издигнато пред църквата. Дьо Пайен и Филип бяха отпътували за замъка, само за да бъдат незабавно арестувани по изрична заповед на великия магистър Бернар дьо Трамле, който бе наредил двамата тамплиери да бъдат съблечени, оковани и върнати опозорени. Бяха прекарали две седмици в тъмниците на Храма, а после бяха освободени, но само за да бъдат подложени на други наказания и унижения.

Едмънд алчно изпи разводненото вино. Опита да срещне погледа на Майеле, ала той бе прекалено зает да дояжда хляба си, преди това да направят хрътките. Дьо Пайен се озърна към залата, към подиума, издигащ се под знамето на Храма — черен кръст, пришит на платно от златоткан брокат. Бернар дьо Трамле седеше там заедно със сенешалите си, с писарите и другите мъже на служба в ордена. Всъщност, замисли се Едмънд, той не харесваше Дьо Трамле — наперен мъж, горделив и арогантен, с гневно разширяващи се ноздри; душа, която не бе богобоязлива, нито почиташе хората. Червенокос, избухлив и сприхав, Бернар бе бичувал Едмънд и Майеле с презрителните си думи, обвинявайки ги, че се бяха провалили със закрилата на граф Реймон, че не бяха заловили или погубили нападателите му. В присъствието на всички братя той ги беше осъдил на това. Сега седеше и пируваше на подиума, пиеше от стъклен бокал — най-добрата защита срещу отровителство, докато Дьо Пайен и Филип клечаха на пода сред псетата. Едмънд се зачуди дали да не излае и се усмихна сам на себе си. Хвърли отново поглед към Майеле, който седеше подпрял гръб о стената и глозгаше кокал с полуусмивка на лице.

— Едмънд дьо Пайен — прошепна той, — благороден член на благородно семейство.

Гласът му бе натежал от сарказъм. Едмънд не възрази. Майеле бе негов брат, рицар, странен кръвожаден мъж, очевидно лишен от всякакво чувство за страх. По време на срещата на ордена, на която двамата бяха съдени и наказани, Майеле шумно бе протестирал и защитил невинността си, спорейки разгорещено с господаря Дьо Трамле, крещейки, че бе по-добре великият магистър да разкрие причината за убийството на граф Реймон и да настоява за пълно разследване на случката от страна на папския нунций. Бернар също бе изкрещял в отговор, преди да заповяда и на двама им да се съблекат и да се проснат на земята пред първенците на ордена. Дьо Пайен беше изпълнил повелята, ала Майеле се бе възпротивил и затова бе хванат, разсъблечен насила и набит с жилава пръчка. Моравите линии и синините вече бяха избледнели и кожата бе заздравяла, но Майеле не прости, нито забрави побоя и жестокото унижение.

— Pax et bonum17, братко! — Майеле се наведе към него. Сграбчи бокала на Едмънд, отпи и му го върна. — Това няма да трае дълго. Братята ни са се намесили в наша защита. Самият твой приятел и покровител Уилям Тръсел се е застъпил за нас.

Дьо Пайен кимна в знак на съгласие. Тръсел беше легенда — англичанин, присъединил се към Юг дьо Пайен след като кръстоносците бяха нахлули и превзели Йерусалим преди петдесет и три години. Мъж, преминал седемдесет и петата си година, ветеран, с когото се отнасяха като с герой, почитан и уважаван от ордена.

— А, добър ден, братко Бейкър, братко Търифър, братко Смит, братко Кук — саркастичният поздрав на Майеле отекна в залата, докато по-нисшите по ранг сержанти от ордена се трупаха, за да получат дажбите си.

Подигравателните му думи явно достигнаха и до великия магистър, защото скоро след това при тях се появиха широкоплещести сержанти. Двамата мъже бяха вдигнати на крака и избутани по протежението на сводест коридор към площада и после към подземието за покаяние под старата джамия. Дьо Пайен примигна, когато босите му стъпала докоснаха нагорещените плочи на калдъръма. Светлината го заслепи, а слънчевите лъчи бяха жежки като разпален огън. Филип опита да се подиграе с неприятното усещане, като затанцува джига за удоволствие на придружителите им. Докато те опитваха да усмирят наказания, Дьо Пайен заслони очи с ръка и се взря в гледката над стените на Храма — кулите и наблюдателниците на базиликата на Гроб Господен. Тук, замисли се той, в сърцето на Йерусалим, докато армиите на кръстоносците бяха вилнели из улиците на Свещения град като изгладнели вълци, Юг дьо Пайен и неговите сподвижници бяха стигнали до големия плочник и продължили към Купола на скалата18, надолу в тъмата, където великият Соломон бе построил конюшните си. Легендата разказваше, че Юг и братята му — първата група Бедни братя от Храма, бяха открили съкровища, по-ценни от всяко злато, сребро или прелестни рубини. Реликви, предмети от времето на Христос! Трънената корона, впила се в плътта на святата глава; гвоздеите, приковали ръцете и краката му; плащаницата, в която повили трупа му, и платното, с което покривали лицето му и което, както се твърдеше, още носело чудотворния отпечатък на лика му.

— Сър! — Сега сержантите бяха хванали здраво Майеле. Мъжът начело помаха на Едмънд да ги последва.

Спуснаха се по стръмни стъпала в студения мрак и под сводеста галерия, която вонеше на масло и смола, а стените й проблясваха, сякаш мокрени от вода. Отвориха една врата към тъмнична килия и бутнаха Дьо Пайен и Майеле, които седнаха върху натъпкания сламеник.

— Кога ще приключи това? — попита Едмънд.

— Скоро — Майеле припълзя из помещението, взе лампата и я постави помежду им.

— И защо? — пита отново Дьо Пайен. — Защо бе убит граф Реймон?

— Слуховете пъплят като мишки в плевня — измърмори Майеле. — Та какво бе графът, ако не поредният владетел, грабещ територии, разкъсващ Светите земи като комат хляб? Навярно свада между барони — Майеле се изсмя сам на шегата си. — Охранени владетели, подкрепяни от още по-охранените си свещеници.

— Тогава кой го уби? И защо?

— Казват, че онези, които се опияняват от хашиша. Асасините — тайна мюсюлманска секта, управлявана от господаря им — Стареца от планината. Франките ги мразят, турците ги ненавиждат. Според мълвата те са виновни. Те и техните водачи живеят високо в планините и сеят смърт. Хайде, Едмънд — гласът на Майеле омекна, — не може да не си чувал легендите? Как, когато Стареца излиза, го придружава глашатай с огромна датска брадва, чиято дръжка е обкована със сребро, а към нея са прикачени заплетени възли. Той върви, а глашатаят обявява: „Махнете се от пътя на онзи, който държи в ръце съдбата на кралете.“

Гласът на Майеле трепна през сенките и разтревожи още повече Дьо Пайен.

— Ала защо граф Реймон? Защо им е било на асасините да убиват точно него?

— Само Господ знае.

— И защо ни пратиха от Белия замък да бъдем негови закрилници?

— Само Бог и великият ни магистър знаят това, Едмънд. Стояхме далеч от Йерусалим цяла година, заключени в твърдината в Ливан.

— Не и ти — отвърна Дьо Пайен и се раздвижи върху неудобния сламеник. — Ти бе пратеникът на крепостта в Йерусалим и по други земи. — Рицарят замлъкна заради острия рев на рог, последван от далечния звън на камбани, отбелязващи нов час в деня на братята.

— Времето се промъква — промълви Майеле — като крадец. На дневната светлина всичко ще излезе наяве, Едмънд. Да, аз бях пратеник на тамплиерите. Събирах клюките и брътвежите на братята, отсявайки плявата. Познаваше ли Уокън, един от братята ни, англичанин? — Дьо Пайен поклати глава. — Беше прокуден от ордена!

— По какво обвинение?

— Някои казват, че заради магьосничество, заради упражняване на тъмните изкуства, заради призоваване на демоните, подчинени на ангела на мрака. Не знам цялата истина. Според мълвата той е бил арестуван, съден тайно и признат за виновен. Трябвало да го пратят обратно в Англия, окован във вериги. Друг англичанин — Ричард Берингтън — трябвало да го придружава. Познаваш ли Берингтън? — Едмънд отново поклати глава. — Както и да е — въздъхна Майеле. — Уокън може да е избягал. Берингтън обаче със сигурност изчезнал, поне така твърдят приказките.

— Може би великият магистър желае и ние да изчезнем.

Филип се изсмя и поклати глава:

— Не, братко, не и това.

— Какво се случи? — Дьо Пайен отново се върна на въпроса, който го тормозеше. — Какво всъщност се случи в Триполи? Защо бяхме там? Защо бе убит граф Реймон?

Майеле не отвърна. Звук от стъпки отекна в коридора. Вратата се отключи и отвори, а един сержант им махна да се изправят и да го последват.

Бернар дьо Трамле ги очакваше в осмоъгълната си стая в дома на тамплиерите — приземно помещение, украсено с прекрасни разноцветни гоблени. Първото от паната изобразяваше падането на Йерусалим преди около петдесет години. Второто представяше историята на тамплиерите от тяхното създаване до подкрепата, оказана им от свети Бернар от Клерво. Третото — признаването на ордена от страна на папството и издаването на булата „Milites Dei et Militia Dei — Воините на Бога, Армията на Бога“. Папата бе изобразен, ограден от двете си страни от свети Петър и свети Павел, а заглавието на декрета, поставящ тамплиерите под пълната власт на папството, написано на сребрист пергамент, излизаше от устните на светия отец.

Дьо Трамле седеше на престол насред тези прелести зад широко писалище от полирано канелено дърво. В далечния ъгъл двама писари преписваха документи, а трети разливаше горещ восък върху ръкописи, за да ги запечата с печата на Ордена на Храма, изобразяващ двама Бедни рицари, споделящи един кон, и символизиращ другарство и смиреност. Тази добродетел липсваше върху зачервеното гневно лице на великия магистър, както и в разкошните му покои с пищна мебелировка, килими от агнешка вълна и свещи от пчелен восък. Бернар се облегна назад в стола си и посочи с пръст Едмънд и Майеле.

— Отново ще бъдете приети в нашите редици в залата утре. За да се подготвите… — той вдигна ръка и помаха с пръсти. Един от писарите се изправи, взе два плаща от закачалката на стената и забърза през стаята. Дьо Пайен и Филип се загърнаха и седнаха на столовете, които им донесоха. — За да се подготвите — повтори магистърът, — ще изчетете великата творба на Бернар „De Laude Novae Militiae — Във възхвала на новото рицарство“19.

— Вече съм я чел — отвърна Майеле.

— Тогава ще я прочетеш отново.

— Господарю — Едмънд внимателно подбираше думите си, — какво се случи в Триполи?

— Граф Реймон бе убит от асасините, мохамедани еретици, укриващи се заедно със своя тъй наречен принц — Стареца от планината. Колкото до това защо — Дьо Трамле направи физиономия, — графът нападнал един кервансарай, който бил под тяхна защита.

Великият магистър се втренчи ядно в Едмънд, воднистите му сини очи бяха изпъкнали, червената му брада стърчеше, а брадичката му бе вирната предизвикателно, сякаш се готвеше да отхвърли всяко възражение. „Лъжеш — бързо заключи Дьо Пайен. — Фучиш, но защо?“

— По-важното е — продължи Бернар и отвърна поглед, — че граф Реймон бе под защитата на Ордена на Храма. Стареца от планината трябва да бъде спрян, съден, принуден да плати обезщетение, да признае мощта на Храма. Двамата ще предвождате пратеници в планините — великият магистър възпря възражението на Дьо Пайен с вдигната ръка. — Ще вземете шестима сержанти и един писар. Ще настоявате за извинение и отплата.

— И какво ще стане — изръмжа Майеле, — ако той прати главите ни, набучени и изсъхнали, в кошница?

— Няма да го направи — успокои го Бернар. — Вече получих писмените му уверения. Ще бъдете посрещнати подобаващо.

— Той отхвърля ли обвинението? — попита го Едмънд.

— Не отрича и не предлага нищо.

— Убийците — настоя Майеле, — откриха ли труповете им?

— Не — Дьо Трамле поклати глава. — В онази кървава баня бяха отсечени глави и крайници, телата бяха разпилени — великият магистър сви рамене.

— Тогава защо бяха обвинени асасините? — настоя Дьо Пайен.

— Назарити20 — Майеле го прекъсна — това е истинското им име, еретици!

— Те са убийци, убийци и мародери — отвърна Дьо Пайен. — И въпреки това, какво основание имаме да твърдим, че са замесени?

— Истина е, че труповете им не бяха открити — отвърна Дьо Трамле, — но намерихме един от техните медальони — знак, който оставят върху телата на жертвите си.

Великият магистър махна на един от писарите. Той му подаде меден кръг със сечение около шест инча, чийто ръб бе орнаментиран със странни символи, а в центъра му се виждаше нападаща усойница. Дьо Пайен и Майеле разгледаха украшението и после го върнаха, а мъжът им подаде две дълги и извити ками с дръжки от слонова кост, украсени с кървавочервени ширити. Едмънд си спомни, че бе зърнал подобни ножове у онези облечени в кафяво главорези, когато напредваха към графа.

— И тези двете бяха намерени — излая Бернар. — Достатъчно доказателство, поне за момента. Сега… — той замлъкна за миг, — казах, че ще пътувате с шестима сержанти и един писар. Последният доброволно предложи да тръгне с вас.

Великият магистър щракна с пръсти и пошепна нещо на един от хората си, който забърза навън и след малко се върна, водейки човек, облечен в тъмната одежда на сержант от ордена. Непознатият остана в сенките зад бюрото на Дьо Трамле. Едмънд присви очи, за да види лицето, което му се стори, че разпознава.

— Вярвам, че сте се срещали.

Великият магистър прикани с жест новодошлия да се покаже на светлината. Дьо Пайен се стресна, когато го разпозна. Беше лечителят, който се бе опитал да го намушка в църквата след клането. Тъмната коса на мъжа, мустаците и брадата му сега бяха спретнато подстригани, смуглото му лице бе намазано с благовонно масло, дълбоко разположените очи — невъзмутими, а изражението му бе по-спокойно, за разлика от свирепата маска, която Едмънд бе зърнал преди. Непознатият се поклони и разпери ръце:

— Тиери Парменио, господари — измърмори той, — лечител, скиталец, вечен пилигрим.

— Когото трябваше да обеся — викна Бернар, въпреки че тонът му бе изненадващо добродушен като на човек, пил и ял до насита.

Дьо Пайен хвърли поглед към прозрачната стъклена чаша, предпазваща от отрова, пълна с вино, оставена между навитите ръкописи, застилащи писалището.

Гостът на Дьо Трамле се приближи с протегната ръка. Едмънд стана и я пое.

— Поднасям извиненията си, господарю, съжалявам — ръкостискането на Парменио бе топло и силно. — Нека ви обясня — той се облегна на писалището и се обърна към Майеле, който се изправи, загледа новодошлия с присвити очи, после вдигна рамене и стисна подадената ръка. Парменио въздъхна шумно и посочи към Дьо Пайен. — Бях в Триполи, защото така се налагаше — начена той. — Имах работа с крал Балдуин. Аз, господа, съм и лечител и писар, обучен съм в катедралното училище в Генуа, по-късно бях отдаден на работата си учен в Салерно. Ненавиждам насилието най-искрено. Станах свидетел на трагедията, на ненаситността на наемниците на граф Реймон. Помислих, че ти, Едмънд, си един от тях.

— Облечен в дрехите на тамплиер? — попита иронично Майеле.

— В потреса не разпознах одеждите — отвърна тактично Парменио и се усмихна на Дьо Пайен. — Просто още един убиец — така си помислих. Едва по-късно осъзнах кой си, какво си направил и какъв ужасен грях щях без малко да извърша. Побързах да се изповядам и да бъда опростен от великия магистър. Предложих да се покая, да изкупя стореното. И така — той отново разпери ръце, — от известно време нося дрехите на сержант от вашия орден и ще дойда с вас в планините.

— Защо, сър? — попита Дьо Пайен.

Усмивката на Парменио стана още по-широка:

— Гледате ме, сякаш съм надянал огърлица от отрязани пръсти около врата си. Не съм измамник, нито странстващ просяк, а учен човек, изпълнен с желание да намаже с мехлем раната…

Дьо Пайен напусна покоите на великия магистър объркан и уплашен. Майеле го тупна по гърба и с пренебрежителен смях нарече Парменио бъбрив излъскан генуезец. Едмънд поклати глава, ала Майеле отново отвърна с присмех и добави, че двамата не могат да направят почти нищо за това. Великият магистър бе заявил, че трябва да потеглят вдругиден и затова имаше много работа за вършене. Двамата рицари отидоха при шивача на ордена, за да си набавят плащове, долни дрехи, ризници, готварски съдове, чаши и всичко друго, необходимо за пътуването им. Служещите в скрипториума, канцеларията и архива ги снабдиха с карти. Конярите подготвиха ездитните коне и товарните кончета, от които щяха да се нуждаят. Шестимата сержанти също бяха избрани — издръжливи, здрави провансалци, груби, но опитни, лично посочени от великия магистър. Дьо Пайен съзнаваше, че те бяха верни по-скоро на Дьо Трамле, отколкото на тамплиерите, които придружаваха. Парменио се присъедини към тях, беше самата любезност, извор на забавни истории, анекдоти и приказки, разказваше им за предишните си пътувания, за чудесата, които бе видял, за хората, които беше срещнал. Майеле бе все така предпазлив с него, а Едмънд, все още заинтересуван от случилото се в Триполи, нетърпеливо се възползва от възможността да се измъкне от другарите си и да навести стария англичанин Уилям Тръсел.

Многоуважаваният ветеран бе настанен в просторни покои, гледащи към плочника на Храма, чиито отворени прозорци предлагаха омайна гледка към града и Елеонската планина отвъд него. Полираното кедрово дърво, ползвано за настилката на пода и за направата на мебелите, блестеше и излъчваше изтънчен аромат. Гоблени красяха стените, бродирани везани килими покриваха пода. Таванът бе с висок свод, от чийто център висеше колело21 с множество лампи, закрепени по края му — то можеше да се спуска, за да бъдат палени фитилите, щом паднеше мрак. Купи с плодове — портокали, смокини и ябълки — бяха наредени по плоските капаци на раклите. В ъглите имаше кошници със свежи цветя — скални рози, камбанки и ружи, чиито чудни аромати се смесваха със сладките благоухания на смола, канела и смирна, пъхнати в кесийки и поставени пред мънички отвори в стените. Раираното пухкаво коте на Тръсел се бе излегнало като император на подплатено ниско столче. Самият Тръсел седеше на стол с висока облегалка и се взираше в църковна книга, поставена така, че да улавя светлината, нахлуваща от отворения прозорец зад гърба му.

Старият англичанин се изправи, когато Дьо Пайен влезе. Беше висок, кокалест мъж с изгърбени рамене и ръце, дълги като на истински майстор на меча. Неподредената му сива коса се спускаше до раменете, а цветът на лицето му напомни на Едмънд изсъхнал пергамент. Тръсел стисна протегната ръка на Дьо Пайен и припряно му махна да седне на стола до неговия. Докато си разменяха любезни думи, Едмънд изучаваше лицето на домакина си. Тръсел беше дълбоко почитан в ордена ветеран, герой, нахлул през стените на Йерусалим, проправил си път през редиците на опитните египетски войници, които сформирали основата на градската защита. Беше си проправил път сред тях и бе обезглавил вещиците, които египетският владетел бил поставил зад линията на отбраната — зли магьосници с лица, изкривени от омраза, с мръсни усти, сипещи проклятия. В онези времена Тръсел бе срещнал всички герои на ордена: Юг дьо Пайен, Годфроа дьо Сент-Омер, Елеонор дьо Пайен и непоколебимия й съпруг Теодор Гърка. Именно Теодор и Елеонор бяха отгледали Едмънд и откакто се помнеше, той навестяваше Тръсел, който пълнеше главата му с разкази за всички дръзки и благородни подвизи на Ордена на Храма. Сега обаче възрастният мъж слабееше, а мощното му тяло страдаше от треска и язви, които никога не оздравяваха. Понякога мисълта му се залутваше, очите му се изцъкляха като стъклени, лицето му се отпускаше, ала сега то изглеждаше съсредоточено и загрижено. Старецът посочи към ръкописа, който четеше:

— Фулк дьо Шартр, описанието му на похода към Йерусалим. Много е добър, Едмънд — той се опомни, нави ръкописа на руло и погледна смутено към Дьо Пайен. — Със съжаление разбрах какво се е случило в Триполи. Как са те обвинили. Дьо Трамле е глупак, надменен и непочтен… — Тръсел като че щеше да продължи, ала вместо това се тупна по гърдите. — Mea culpa, съгреших. Не бива да говоря така за нашия велик магистър. Едмънд, ти няма да ме издадеш в ордена, нали?

Дьо Пайен се приведе и нежно обхвана в длани лицето на стареца.

— Учителю, господарю, благодаря ти за загрижеността, ала съм объркан. Защо убиха Реймон от Триполи? Какво се случва тук, в ордена? Сигурно си чул, че заедно с Филип Майеле сме пратени при Стареца от планината.

Тръсел кимна и изражението му стана тъжно. Докосна ръкописа с ръка с изпъкнали вени и се загледа в един от гоблените.

— Имам видения, нали знаеш. В мъртвилото на нощта идват съновиденията. Кораби плават на запад — гласът му отслабна до шепот, — издигат се черни знамена, мачтите се пречупват, а бурни ветрове ги запращат в дълбините. Ще дойде, Едмънд, отмъщението, Йерусалим под обсада. Кръстът ще си отиде и откровенията на кръстоносците няма да бъдат нищо повече от сънища на ветрогонци. — Уилям вдигна ръка, за да възпре уплашеното възклицание на Дьо Пайен. — Сънувам — продължи той после — как по пътищата на запад конете чаткат с копита и отнасят мрачното си послание из сънени, златни, обагрени от есента полета. — Тръсел вдигна поглед. — Ще се събират на кръстопътища, пред огромните порти на катедрали и дървените греди на селски параклиси. Ще се сбират на мъждивата светлина на свещите в хановете или на блясъка на огньовете в лоното на замъци, а хладната тъма ще натежи от стонове за нашите глупави грехове, извършени от гордост и алчност. Чуй ме, Едмънд, флаговете на Антихриста ще бъдат въздигнати, знамената на сатаната ще се развяват над този град, някога осветен и пречистен от присъствието и кръвта на Христос. Наближава буря и тя няма да бъде спряна от недовършени молитви, изречени в трескав шепот. — Старият рицар се усмихна на себе си и продължи: — Пиша своя хроника за живота тук, в Светите земи. Спечелихме земята, превзехме града, ала огледай се около себе си. Кралят ни — Балдуин III — е затънал в интриги. Великите владетели разделят Светите земи на държави, градове и графства. Те сплетничат и се карат, докато новите заплахи надвисват. Домът на Ордена на Храма не прави изключение. Дьо Трамле е амбициозен, безскрупулен, не е далновиден. Пуснали сме корени тук, но те се простират чак до Франция, Бургундия и Райнланд. Бернар иска още. Говори, че ще проводи пратеници в Англия, които да се намесят в гражданската война между крал Стивън и братовчед му Хенри Фицемпрес от Анжу. Иска да пусне корени и там, да сграбчи място, близко до короната — Тръсел замлъкна, премигна и изтри белезникавата пяна между устните си. — Omnia mutanda — всичко се променя. Погледни ме, Едмънд, веднъж ядох глави на плъхове пред Антиохия, преди Боемунд да щурмува градските порти. Ядох плъхове и дъвках хамути и кожите, с които обвивахме краката си. Сега всеки ден мога да избирам измежду три супи в чест на Светата Троица.

— Ами Триполи? — попита Дьо Пайен.

Тръсел поклати глава:

— Нещо се губи — измърмори старецът. — Само Бог знае защо си бил там. Не знам, Едмънд, наистина не знам. — Той направи пауза, сетне добави: — Зловещи сили заплашват ордена ни.

— Учителю?

— Тук, в дома на Храма в Йерусалим, се говори как Хенри Уокън, един от нашето братство, е бил арестуван и отлъчен — Тръсел бързо надзърна зад рамо, сетне и зад Едмънд, сякаш някой подслушвач можеше да се крие край вратата. — Вещерство и магия — изсъска той.

— Небивалици! — измърмори Дьо Пайен.

— Не са небивалици, не са — Тръсел се примъкна по-близо. — Тук открихме реликви. Още стоят скрити. Има го и тайното знание. Цели петдесет години нашият орден се смесва с мистиците на исляма и разучава кабалата на юдеите. Всички тайни на царството се крият тук. Ти казваш, че са небивалици, е, аз съм съгласен, ала отвъд тези стени сатаната ни обсажда. О, да, господарят Сатана! — Тръсел се разтревожи още повече, облегна се и пропя: — „Веждите му са гъсти, лицето — плоско с хищни очи и нос на котка, вълчата му паст е раззината и показва бивни като на див глиган, кървави и остри.“22 Приказки за деца, Едмънд, ала сатаната наистина дебне тук, както и из пустинните земи. Ах, да, аз съм го виждал — старецът вдигна бързо пръсти към устните си, — малка черна фигура на скалите. Изчезва като насекомо, очите му святкат в зелено посред бял ден, впивайки се като червеи в сърцата човешки.

— Учителю, учителю, моля те! — Дьо Пайен прехапа устни. Дали мислите на Тръсел се губеха, примесени със сънищата?

— Огледай се, Едмънд — Тръсел се втренчи в него, — сега ние набираме последователи на изток чак до Иберия и на север — до ледената пустош на Норвегия и Швеция. Ние, тамплиерите, сме мощни като бенедиктинците и цистерианците. Подчинени сме пряко на папата. Притежаваме сърцето на Храма, крепости в Акра, Газа и Белия замък. Владеем великите съкровища на нашата вяра и въпреки това много от нас са ненаситни за още, и заради това желание дали се замисляме кого привличаме в редиците си? Мъже, които са убивали, които са извършвали гнусни светотатства, мъже, търсещи убежище, престъпници в родните си страни. Дьо Трамле ще има много да обяснява. Толкова е алчен…

— А тук, в Йерусалим? — Едмънд отчаяно се опитваше да върне разговора към темата, която го вълнуваше.

— Бернар дьо Трамле жъне, каквото е посял. Клюкарите и сплетниците говорят, че имало сборища, тайни общности в братството, отдадени на едно или друго, но това може и да са кръчмарски раздумки. Ние сме под обсада и бойните кули на ада, претъпкани от нашите врагове, настъпват — Тръсел сви юмрук. — Тъмни души вече са приети в нашия орден!

— Учителю, какво говориш?

— Чувал ли си, че Уокън бе отлъчен от ордена по подозрение в магьосничество?

— Да, Майеле ми прошепна за това.

— А, Майеле! — Старецът се усмихна цинично, после направи пауза и отново се огледа зад рамо, сякаш усети студен вятър, нахлуващ през прозореца зад гърба му. Сетне се обърна и докосна Едмънд по коляното. — Чуй ме! — Той облиза устни. — Открили са трупове пред Храма и в долината Хином, а също и на Елеонската планина. Млади девойки, телата им били ужасяващо осакатени, а кръвта им — източена. Сега нашият тъй наречен Свещен град гъмжи от сквернословци и измет от Средиземноморието. Тук има толкова много вещици и магьосници, колкото бълхи по кучетата. Повечето са измамници и фокусници, шарлатани, живеещи на гърба на хорските страхове. Ала има една жена, Ерикто, която е истинска поклонница на демоните, вещица, която замърсява въздуха дори само с дъха си. Магьосница, от която дори скалните пепелянки се плашат. И така — възрастният мъж избърса уста с опакото на ръката си, — Ерикто е обвинявана за много престъпления. Набеждавана е, че източвала телесните течности на трупове, гризала ноктите на мъртъвци, разтваряла примките на обесените и отхапвала подутите им езици. И още по-важно, обвинена е за участие в тези убийства, гладна и жадна за човешка кръв за своите жертвоприношения — той поспря. — Едмънд, мислиш, че съм си загубил ума ли? Ще ти разкажа цялата история и тогава ще разбереш тревогите ми. Йерусалим гъмжи от чародейци и вещици, ала има сериозни твърдения, че поклонници на демоните са се промъкнали и тук, в Храма — старецът за втори път вдигна ръка, за да прекъсне изненадата на Дьо Пайен. — Истина е! Нашият велик магистър и някои от другите ни водачи знаят това. И патриархът на Йерусалим, както и управителят на града, възразиха срещу такива кобни дела. Настояват нещо да бъде сторено. А сега да те попитам, срещал ли си двамата англичани Уокън и Ричард Берингтън?

— Не, но Майеле спомена имената им.

— О, да, не се съмнявам, че го е сторил — Тръсел загриза ъгълчето на устните си. — И така, за Уокън се говореше, че посещава бордеите, къщите, където има плът за продан. Очевидно е сметнал, че дадената клетва за целомъдрие е трудноизпълнима. Той е пример за хората, които привличаме сега. Подозирам, че Уокън не е спазвал клетвите си повече от моето коте Тортоса. Това, което е обезпокоило нашия магистър, са вестите от неговите шпиони, според които Ерикто е забелязана да се промъква в сградите на Ордена на Храма. Според тези приказки тя се обличала като вещица, носела перука, лицето й цялото било изрисувано, тялото й било увито в роба, съшита от гарванови пера. Дьо Трамле няма избор и затова държи собствените си покои под око. Нощните похождения на Уокън при жените в града бяха забелязани, ала тогава бяха отправени и нови обвинения, че всъщност той заговорничел с последователите на демоните. Не знам действителните подробности, ала Уокън бе арестуван, а стаята му — претърсена. Бяха открити доказателства, че навярно принадлежи към същото сборище като Ерикто — Тръсел пое дълбоко дъх. — Знаеш как постъпва Орденът на Храма, Едмънд. Беше свикан таен съд, Уокън бе признат за виновен, ала Бернар не искаше да го наказва тук, в Йерусалим. Вместо това се обърна към един сеньор, английски рицар — Ричард Берингтън. Задачата на Берингтън и на двама други сержанти бе да отведат Уокън обратно в Англия, където той да бъде разпитан подробно и затворен до живот или дори екзекутиран. Всичко беше държано в тайна. Преди няколко седмици Берингтън и сержантите отвели от града окования Уокън. Дьо Трамле повикал и английския магистър от Лондон, Бозо дьо Беосис, за да отговори на някои въпроси. Дьо Трамле не прави нищо както трябва. — Тръсел потърка лицето си. — Може би е трябвало да осигури по-многочислена охрана, но да си дойда на думата, очевидно Уокън е избягал.

— Как?

Тръсел поклати глава:

— Не знаем, но може да е отишъл в Триполи.

— О, не! — възкликна Едмънд. — Възможно ли е злосторник като Уокън да има пръст в онова, което се случи там?

— Клюките нашепват, че не асасините са замесени, а тамплиер отстъпник, което обяснява и факта, че Дьо Трамле е така нетърпелив в преследването на асасините. Иска тях да обвини за смъртта на граф Реймон. Но ние нямаме доказателства за това какво наистина се е случило или за виновниците. Уокън? Стареца от планината? Или друга група, за която нищо не знаем? Шпионите ни в Триполи донасят, че убийството на граф Реймон може просто да е било предлог за оплячкосването на града. Списъците вече пристигат — старецът разпери ръце. — Явно някои от къщите на определени търговци са били разграбени малко след покушението. Но в края на краищата, Едмънд, ако наистина искаш да знаеш какво се е случило в Триполи, няма да мога да ти отговоря.

— Ами този Берингтън?

— Дьо Трамле е много разтревожен. Берингтън бе един от най-добрите рицари, мъж с неопетнено име. Той пристигна тук и се присъедини към ордена, като доведе и почтената си сестра лейди Изабела. Тя е настанена в женския бенедиктински манастир близо до Портата на Ирод. Берингтън е изчезнал. Дьо Трамле вярва, че той и двамата сержанти са убити от Уокън, който е бил подпомогнат от сборището в Йерусалим. От него ни вест, ни кост.

— А Ерикто?

— А, нашата зла вещица! Тя сякаш е изчезнала от лицето на земята. Дълбоко в себе си Бернар се тревожи, но същевременно е доста доволен от това. Най-важното е, че ужасяващите убийства престанаха. Дьо Трамле използва шпионите и армиите си от съгледвачи да открият къде е избягал Уокън и какво се случило с Берингтън.

— Ами ти, Уилям, ти какво мислиш?

— Искаше ми се да мога да ти кажа, Едмънд. Някои хора смятат, че граф Реймон се бил разтревожил, че бил дочул слуховете, че нещо гнило се мъти в града му, и затова е помолил Храма за закрила.

— А така ли е?

Тръсел не посмя да погледне Едмънд в очите.

— Не знам — измърмори старият англичанин. — Седя тук, в здрача на своя живот, предъвквайки с голите си венци. Не знам истината за всичко. Nihil manet sub sole — така казват певците на псалми — нищо не се задържа под слънцето, и — едва ли не прошепна той — dixi in excessu omnes mendaces — в гнева си аз казвам, че всички хора са лъжци — старецът се протегна и хвана ръцете на Едмънд. — Стига слухове. Грубиянинът Дьо Трамле вече осъзна, че станалото в Триполи е пълна загадка. Никой не знае защо граф Реймон бе така жестоко убит. Не съди Бернар толкова строго. Той те избра за Триполи, защото те уважава. Ти си Дьо Пайен, а това бе знак на почит и уважение и към господаря Реймон.

— А Майеле, какво знаеш за него?

Тръсел се усмихна, ала само с устни:

— Много малко, ала Дьо Трамле възлага големи надежди на теб, Едмънд. Благословеният Юг отиде чак до Англия, за да основе ордена там, за да се установи. Бернар дьо Трамле иска да надгради постигнатото. Той и съветниците му възнамеряват да те пратят в Англия, въпреки че в момента страната е разкъсвана от междуособици. Крал Хенри I почина, без да остави мъжки наследник. Дъщеря му Матилда, императрицата, предяви претенции към трона, но незабавно срещна съпротивата на братовчед си Стивън от Блоа. На свой ред пък той бе предизвикан от нейния син Хенри от Анжу, както го наричат. Островът сега е огласян от ударите на мечове, както и през последните осемнайсет години. — Възрастният рицар се облегна в стола си и махна с ръце, взрян в Едмънд. — Нека Господ винаги бди над теб. Достатъчно говорих.

Дьо Пайен се сбогува и напусна покоите му. Мина по коридора и слезе по стълбите така унесен в мислите си, че се стресна, когато една ръка го докосна по рамото. Извърна се рязко и зърна красиво видение, което напрегнато се взираше в него. Жената бе средна на ръст, облечена в сините дрехи на бенедиктинска послушница, с бяла монашеска забрадка, обрамчваща лицето й. Пръстите й стискаха топчетата от слонова кост на молитвена броеница.

— Мадам — Дьо Пайен се отдръпна и се поклони.

— Извинете, че ви стреснах, но исках…

— Мадам, няма нужда да ми се извинявате — Едмънд бе поразен от невероятната прелест на жената, от светлата й кожа и виолетово-сините й очи. Присмиваше ли му се, дали го дразнеше, или само се усмихваше? — С какво мога да ви помогна, мадам?

— Брат ми, Ричард Берингтън, е рицар от ордена. Може би сте чувал за него?

— Разбира се, мадам. Съжалявам за загубата ви. Знам, че е придружавал затворник, който е избягал, а брат ви сега е в неизвестност. Може би…

— Живея само заради това „може би“… Мастър Дьо Пайен — тя се приближи. Тамплиерът долови аромата на изтънчения й парфюм. Стоеше омаян от това лице, от деликатните движения, с които тя прехвърляше мънистата, а хубавите й очи се взираха в неговите. — Моля да ме извините, сър — отново се усмихна тя, — но всеки ден идвам в Храма, за да получа вести за брат си. Чух, че вие и още един рицар, Филип Майеле, отпътувате от Йерусалим по заръка на великия магистър. Просто се питах дали може да се ослушвате за някакви вести относно брат ми. — Тя пристъпи още по-близо и хвана ръката на Дьо Пайен. Кожата й бе нежна и мека като коприна. Жената се надигна на пръсти и неочаквано го целуна по бузата, сетне се отдръпна и скри устни зад пръстите на ръката си, сякаш за да прикрие усмивка. — Това е единствената отплата, която мога да ви предложа, рицарю тамплиер, ала моля ви, помнете Ричард Берингтън! Всичко, което разберете, всичко, което откриете. Уверена съм, че брат ми е още жив.

Дьо Пайен кимна. Взе ръката й между дланите си и целуна връхчетата на пръстите й.

— Мадам, за мен ще бъде удоволствие. Ще направя каквото мога.

Сетне Едмънд отстъпи, поклони се и си тръгна.

Глава трета

Едмънд дьо Пайен, Филип Майеле, Тиери Парменио и шестимата им сержанти напуснаха сградите на Храма на следващия ден. Преди това всички посетиха изповедалнята пред „Пиета“-та в параклиса на Дева Мария. Всеки от тях коленичи и се вгледа в изваяното лице на техния измъчен Спасител. Тялото му бе свалено от кръста и поставено в скута на опечалената му майка. Дьо Пайен призна шепнешком незначителните си прегрешения, включително помислите за Изабела Берингтън. Получи опрощение и отиде в преддверието на параклиса, където запали свещички пред иконата на свети Христофор, могъщ закрилник, предпазващ от внезапна, насилствена смърт. Останалите се присъединиха към него. Там ги срещна и Дьо Трамле, който носеше запечатана чанта с писма за предводителя на асасините в неговото убежище в планината, на изток от Белия замък на тамплиерите. Картите бяха връчени на Парменио, който щеше да им бъде водач и преводач. Месата бе отслужена, нафората бе раздадена, изречени бяха благословиите, причастията бяха взети. След приключването на литургията, всички се събраха на големия плочник. Следобедното слънце все още бе силно и блестеше по сградите на Храма. Бернар дьо Трамле и неговите маршали и сенешали изрекоха благословиите си. Дьо Пайен и спътниците му се качиха на конете. Черно-бял тамплиерски гонфалон23 им бе връчен като официален флаг на отряда. Над главите им изреваха рогове, следвани от разгарящ кръвта ек на фанфари покрай стените на вътрешния двор. Дьо Пайен наклони три пъти гонфалона във възхвала на Светата Троица и те напуснаха Храма през Красивата порта, която отвеждаше към града.

Едмънд, който пазеше жив спомена от варварското нападение в Триполи, беше силно разтревожен. Всеки път оставаше поразен от противоположностите на Йерусалим. Предполагаше се, че градът е дом на молитвите, и все пак беше трудно да си представи това, докато заедно със спътниците му, изгубени всеки в своите мисли, се придвижваха под палещите слънчеви лъчи и после в почти пълната тъма на тесни, мръсни улици и закрити пазарища, осветявани единствено от трепкащите пламъчета на газени лампи и от мъждивото сияние на свещи с парлива миризма. Слънцето проникваше през процепите на платнищата, опънати между допиращите се плоски покриви. От време на време стигаха кръстопътища, окъпани в светлина, и после се гмуркаха обратно в чернотата, смърдяща на изпражнения, готвено, мърляви дрехи, потни тела и пропити с отвратителния мирис на евтино, многократно прегаряно масло. Стените от двете им страни блестяха, сякаш твърдите камъни изпускаха собствената си пот. Гласове крещяха и се молеха, бърбореха на различни езици и надвикваха нестихващия шум на претъпканите пазари. Навалицата намаляваше или се тълпеше, докато те напредваха навътре в града по търговската улица към главния път, отвеждащ към Портата на Ирод в западната част на града.

Дьо Пайен се замисли за мрачните догадки на Тръсел за случващото се в Йерусалим — град, привличащ всевъзможни хора — нещо, което Едмънд си припомни, докато направляваше коня си през гмежта от дебели и богати арменци; страховито изглеждащи воини от сухите земи на Йордания; туземци от безводните местности около Мъртво море, парцаливи и с лукави очи; бедуини; араби и християни, враждебно настроени и тревожни, чиито сурови лица бяха белязани с множество бойни рани. Вниманието на Едмънд бе привлечено и от красотата на жените: светлокоси хубавици с розови страни, смугли гъркини с ярко татуирани кожи, бедуинки, обвити в черно от глава до пети, с изключение на процепа за очите. Мъже и жени от всички раси, говорещи на всякакви езици, струпали се в Йерусалим да дирят спасение или печалба, но обикновено и двете. Уличници мамеха от отворените прозорци. Сводници и продавачи на плът предлагаха всякакви видове тайни наслади дълбоко в сенките зад тях. Търсачи на реликви с лица, зачервени от лъжовно въодушевление, обявяваха поредната находка. Готвачи и чираците им изскачаха иззад сергиите си с шишове с набодено печено месо, смесено със зеленчуци и покрито с тежки подправки, прикриващи лошия вкус и миризмата на развалено. Водоносци досадливо предлагаха за продан калаени чаши, пълни със студена чудодейна вода от къпалнята на Силоам24.

Никой не дръзваше да доближи тамплиерите. Дьо Пайен, който носеше гонфалона, нямаше нужда да разчиства пътя си. Дори само отличителните им знаци — рицарите бяха облечени в одеждите на ордена, към който принадлежаха — бяха достатъчни. Търговци, разносвачи, сводници, продажници, странстващи учени, дори измършавелите улични кучета се разбягваха в тъмните процепи между къщите или в тесничките като ширит алеи. Дьо Пайен дочу странно мърморене и вдигна поглед. Някаква жена стоеше на покрива на къща, препречвайки пътя на светлината така, че тялото й се бе превърнало в рязко очертан тъмен силует. Едмънд видя гъста мърлява коса, а тъмните дрипи, в които бе облечена, се вееха и наподобяваха гарванови пера. Рицарят присви очи и се размърда в седлото. Успя да зърне нацапано с бяло лице, огърлица от кости и ръкавици без пръсти. Жената вдигна ръце, сякаш за да произнесе някаква демонично заклинание, и той напипа броеницата, завита около дръжката на меча му, ала когато отново вдигна поглед нагоре, ужасното видение бе изчезнало. „Вещицата Ерикто ли бе това?“ — зачуди се Едмънд. Едва ли. Той стисна юздите и се огледа. Най-добре беше да не мисли за това, не и сега!

Групата напусна мрачните пазари и тържища, и навлезе в по-заможни части на града, където красиви имения се въздигаха зад богато украсени порти. Прекосяваха малки площади с бълбукащи фонтани и смокинови дървета, хвърлящи сянка, терпентинови дървета и палми. Пойни птички чуруликаха в позлатени клетки, закачени на вратите, а въздухът стана сладък от аромата на цъфнали кактуси и други растения. Накрая стигнаха Портата на Ирод, където потъналите в прах стражи им помахаха да преминават нататък по дългия път, простиращ се на север към Рамала и Наблус25. Късната януарска жега тук не бе така гнетяща, както в града, дори пясъчните повеи се усещаха като освежаващи след миризливите улици. Известно време Дьо Пайен язди мълчаливо, отправил взор към далечните хълмове, покрити с цъфтящата в тъмносиньо мандрагора, докато край пътя се бяха разлистили цветовете на бледи теменужки и жълти ириси.

Друмът гъмжеше от пътници, товарни кончета и редици камили. Разносвачи и търговци бутаха количките и двуколките си или водеха воловете, теглещи тежки каруци. Войници целите покрити с прахоляк, се влачеха върху рошави кончета. Групи поклонници вървяха, събрани под импровизирани флагове и грубо сковани дървени кръстове. Просяци придиряха за милостиня. Предприемчиви селяни наизскачаха от ивица борови дървета, за да им предлагат подноси с хляб и чаши вода или прясно изстискани сокове. А над всички тях кръжаха винаги бдителните мишелови и лешояди — масивните им криле се олюляваха на вятъра, а скалните гълъби, узнали за дебнещата заплаха, пърхаха над хората от едно прикритие към друго.

Едмънд познаваше пътя. Щяха да вървят из Йорданската долина, изпъстрена с маслинови горички, където щурците свиреха нескончаемото си песнопение и не спираха дори заради големите жълтеникавокафяви лисици, промъкващи се на лов за гризачи или за някоя непредпазлива птица. Продължиха напред и групата им се откъсна от навалицата, следвайки посоката, начертана от Парменио, който очевидно познаваше всяка извивка на земята тук. Отначало разговорите им бяха откъслечни, докато не прекараха първата нощ заедно, установили лагера си в коритото на един пустинен поток. В далечината се затъркаляха гръмотевици и по небето блеснаха светкавици, ала дъждът така и не ги застигна. Провансалците издигнаха лагера и събраха изсушен тор и каквито съчки намериха. Скоро запращя весел огън. Сготвиха месото, препекоха хляба и отвориха меховете с вино. Дьо Пайен изпя Песента на Творението26 и мъжете започнаха да се хранят и да разговарят за пустинята и за вездесъщите й призрачни легенди. Нормално бе тази и другите последвали вечери разговорите да се завъртят около приказките за неотдавнашните събития в Йерусалим. Един от провансалците спомена история за вещици, които варели отвари от пяната на бесни кучета, от гърбиците на човекоядни хиени и от очи на орел, ала Дьо Пайен не узна нищо повече за труповете на млади момичета, открити извън града. Дьо Трамле явно бе успял да спре мълвата, въпреки че провансалците яростно отхвърляха всички нападки срещу Ордена на Храма. Никой не спомена за Уокън и Берингтън.

Сутрините, тъкмо преди пукването на зората, те продължаваха пътуването си през Галилея, покрай езерото, където Христос бе ловил риба и бе ходил между растенията и храстите, сега лишени от лятната си красота. Поспряха за малко край езерото, погледаха как патиците и калугериците се стрелкат и носят над главите им. После по настояване на Парменио продължиха по пътя си. Понякога отсядаха в села, бедни и бъкащи от бълхи, или в някой тамплиерски замък или аванпост. Най-сетне стигнаха и при собствения си гарнизон в Белия замък — високо в планините, каменна, самотна крепост с овален двор и извисяваща се кула, в която се намираха параклисът и водохранилището. Кастеланът се зарадва да види отново предишните членове на гарнизона си и да узнае всички новини. Изслуша ги, докато му разказваха за мисията си и въпреки че се изненада, възстанови запасите им и лично ги проводи към последната част от пътуването им.

След като той ги остави, Парменио пое сам задачата и ги поведе през самотни каменисти проходи и дерета, стръмни проломи и клисури. Почва почти нямаше, не вирееше почти нищо освен жилави храсти и пръснати цветя от рода на лавандулата, както и кактуси. Нямаше орни земи и ливади, само отвесни канари, няколко дървета и шубраци, и тук-там по някое езерце в сянката на избелено от слънчевите лъчи дере. Нощем преспиваха под надвиснали скали, а тишината бе накъсвана от зловещ вой и сумтене, когато хищниците излизаха на лов. Свикнаха с ловуващите сови, които прелитаха мълниеносно над сиянието на огъня им и ги караха да настръхват, преди отново да отлетят като духове обратно в мрака. От време на време зърваха отблясъци от светлини, сякаш от далечен фенер. Парменио им обясни, че планините бяха свърталище не само на демони и изгубени души, но и на отшелници и пустинници, диви хора, дирещи Господа по високите чукари. Освен това им каза, че без съмнение те бяха следени от съгледвачи, от последователите на шейх Ал Джебал, Стареца от планината.

На третата вечер след напускането на Белия замък се бяха подслонили в планинска пещера и огънят трептеше пред тях. Небесата бяха обсипани със звезди и измити от сребърната светлина на пълната месечина. Майеле промърмори, че след няколко месеца щеше да настъпи пролетното равноденствие, празненствата за Великден. Дьо Пайен, който с половин ухо слушаше бъбренето на провансалците зад него, остро изгледа другаря си. За пръв път бе срещнал Филип Майеле в Белия замък. Бяха им дали да делят една стая и така те бяха станали братя по оръжие, строяваха се един до друг в бойните редици, обвързани от клетви да се закрилят един друг. Това беше преди около дванайсет месеца. Когато Едмънд свикна с военния живот на тамплиерите, откри, че Филип беше достатъчно поносим, макар и мълчалив, добър воин, който харесваше битките, имаше студено сърце и желязна воля. Екзекуцията на тримата в Триполи, наречени от Майеле грабители, беше доказателство за това. По време на наказанието им в Йерусалим англичанинът бе изгубил част от своята сдържаност и бе нашепвал шеги за Дьо Трамле и другите тамплиерски водачи — забавен поток от наблюдения и забележки. Този негов събрат посещаваше църковните служби и изпълняваше молитвите, сякаш бяха част от някаква подготовка, и през смях признаваше, че не е нито религиозен, нито вярващ, и че съвсем не е готов да се влачи на колене за кръста, както той сам се изразяваше. Едмънд бе стигнал до извода, че причина за това трябва да е богохулното деяние, което Майеле беше извършил в Англия — убийството на духовник, което бе довело и до незабавно отлъчване. Веднъж Филип дори му беше разказал какво се бе случило тогава, как погубил човека по време на свада и после избягал в една църква, вкопчил се в олтара и помолил за убежище. Най-накрая, след четирийсет дни, го пуснали да си върви, да се спаси в Лондон, където приел да се запише в Ордена на тамплиерите — покаяние, наложено му от епископа заради извършените грехове. Едмънд си помисли, че Майеле не беше мъж, който би мислил за празника на Великден и подготовката за него чрез Великите пости.

— Ти говориш за Великден, Филип? — подразни го той. — Защо сега? Защо тук?

— Може и да не знаеш… — Майеле се приведе напред и разбута огъня с камата си, ровейки изсъхналата тор и подпалките, които избухваха в ярки искри. Помълча заради жалното скимтене на някакъв чакал, последвано от шумния крясък на нощна птица. — Дьо Трамле говореше, че иска да ни прати двамата в Англия, Едмънд. Имаме малко имение там, близо до замъка в Уестминстър. — За първи път, доколкото можеше да си спомни, Дьо Пайен долови тъга в гласа на Майеле. — Щеше да бъде хубаво да сме в Англия през пролетта, далеч от прахоляка и жегата, от пясъчните вихрушки и мухите. Прохлада — гласът му стана мек, — влажна, зелена тъмнина и свеж въздух.

Той млъкна и се взря в Парменио, който приклекна наблизо с ръка върху устата. Дьо Пайен скри изненадата си, ала бе уверен, че бе зърнал жеста на генуезеца, бързото движение на пръстите, с което бе направил знак на Майеле. Парменио обаче имаше остро око, забеляза погледа на Едмънд и се засмя.

— Предупреждавам го да бъде благоразумен — прошепна Тиери, а огънят окъпа в светлина хитрото му лице. Водачът кимна с глава и рече: — Тези провансалци не са глупави като магарета, на каквито се преструват. Те са лично избрани и знаят повече езици, отколкото предполагаме. Те са съгледвачи на Дьо Трамле.

— Ами ти, Парменио? — попита Едмънд. — Ти такъв ли си? Тази история с изкупването на греха ти към мен…

Майеле, отпуснал глава на гърдите си, се изсмя тихо. Парменио цъкна с език и седна, заслушан в звуците, долитащи от мрака — разбягването на нощните същества и едва чутият писък на прилепите. Нощният въздух ставаше много студен, топлината от нагретите от слънцето камънаци беше отслабнала. Парменио хвърли още съчки в огъня.

— Едмънд, аз съм лекар, търгувам с билки и отвари. Движа се като сянка по Божията земя. Също така събирам и разменям информация за владетелите на този свят. Да, и преди съм работил за Ордена на Храма, Дьо Трамле знае това, ала в Триполи беше различно. Видях наемници да размазват с камъни главичките на бебета, след като изнасилваха и убиваха майките им. Беше наистина ден на ярост — той се усмихна накриво, — но се възхищавам на онова, което ти стори. Освен това научих, че съм нападнал не просто тамплиер, а потомък на великия Юг дьо Пайен. Храмът никога нямаше да забрави това — Тиери разпери ръце, — затова и реших да изкупя вината си. А Дьо Трамле се зарадва, че може да ме ползва, особено сега. — Сетне, сякаш искаше да смени темата, той посочи в мрака към светлинката на далечна газена лампа. — Чудя се какво ли е написал великият магистър в онези писма. Какво е намислил да се случи в Хедад.

— И което е още по-важно — Дьо Пайен потърка брадясалата си буза. — Какво можем да очакваме ние от шейх Ал Джебал? Никога преди ли не си идвал насам, Парменио?

— И да, и не. Научих туй-онуй за асасините.

— Какво по-точно? — настоя Майеле.

— Последователите на пророка Мохамед са разделени — едните се считат за последователи на зетя на пророка — Али, а другите имат свои претенции за истинност. Това разделение се засилва все повече и повече. В последвалите граждански войни се появили и намерили своя разцвет и други секти, включително назаритите или хашишините27 — пушачите на хашиш, събрани от Хасан ибн Сабах. Той се обградил с така наречените федаини — преданите. Този култ не само се отделил от основната група вярващи, но и им обявил война. Асасините завладявали каменисти местности и построявали своите крепости. Преданите имат и свое облекло — обличат се в чисто бели дрехи и слагат кървавочервени пояси и сандали. Всички те носят по два дълги извити ножа. Според легендата федаините използват хашиш и опиум, смесени с вино. През вековете пращали своите хора да убиват противниците им, понякога открито, а друг път — предрешени като камилари, водоносци, просяци, свещеници. Някои от мъжете, които срещнахме по пътя — Парменио протегна ръце към пламъците, — може да са били федаини.

— Ала ние сме в безопасност, нали? — Майеле потупа кожените дисаги с писмата.

— Да, ние сме защитени — съгласи се Тиери и замлъкна заради странния вой, който отекна в нощта, последван от врясъка на някакво животно, заловено от хищник. Смразяващото ръмжене и писъците заглъхнаха. — Стига Стареца от планината да е дал дума за сигурността ти — продължи той, — ти си в безопасност. Те наистина спазват много строги порядки на гостоприемство спрямо хората, които ги търсят. Останалите тръпнат от страх пред Стареца. Асасините имат хапливо, черно чувство за хумор. Веднъж избрали своята жертва, те често й пращат сусамова пита с медальон със змия като предупреждение за онова, което я очаква. Жертвата се събужда и открива питата и медальона край постелята си, както и две закривени ками, украсени с червени ширити, забити в земята наблизо. С годините влиянието и мощта на Стареца и неговите федаини нараснали. Те сами се отбраняват в самотната си планинска крепост. Издигнати от камък, непревземаеми и неуязвими, подобни замъци могат да бъдат защитавани от малцина, пък макар и обсадени от многохилядни армии.

— Вярно е — измърмори Майеле. — Как би могла която и да е настъпваща армия да се изхрани в страна като тази?

— Точно така — съгласи се Парменио. — И така се родила легендата. Всеки недоволен, от бреговете на Средиземно море до границите на Самарканд, бърза да се присъедини към мъжа, който носи името шейх Ал Джебал, Стареца от планината. Най-ценената твърдина на асасините се намира в орловото гнездо на Аламут в Персия. Ако вярваме на сказанията, на върха на тази стръмна планина Стареца строи рай — опасана със стени градина с най-плодородна почва, напоявана от подводни ручеи. Истински Едем, с всякакви дървета, басейни с бистра вода, мраморни фонтани, изливащи най-прекрасни вина, лехи, засадени с екзотични растения, омайващи редки благоухания. Навсякъде има беседки и шатри, отвън оградени с цветя, а отвътре украсени и застлани с коприна. Най-изкусни майстори покрили пътеките в този рай с разноцветни плочи, които улавяли слънчевите лъчи. Пойни птички чуруликали от златни кафези. Пауни, прелестни в своите хилядооки оперения, пристъпяли гордо в тучната, хладна зеленина. В градината се влизало през порта от чисто злато, обсипана със скъпоценни камъни. Там водели федаините да пият упойващо вино, поднесено от най-прекрасни, чувствени девици… — Парменио млъкна, осъзна се и се засмя, когато собствената му уста се напълни със слюнка заради описваната картина.

Дьо Пайен хвърли бърз поглед към Майеле, който се бе отдръпнал по-дълбоко в сенките. Едмънд виждаше само долната част от неговото брадато, изсечено лице на циник. Потрепери и протегна ръце към огъня. Разказът на Парменио събуди собствените му грешни блянове за забулените красавици, които бе зървал по улиците и из пазарищата, както и за младата жена, която бе заловил при онова нападение и която се бе притискала към него и бе шепнала как била готова да направи всичко, за да спаси живота си…

— Продължавай — промърмори той.

— Над портата на градината — пророни Парменио — имало послание, гравирано със сребро и инкрустирано с брилянти. — Той млъкна, сетне додаде: — То гласяло следното: „Определен от Бог, Господарят на света разчупва оковите на всички, нека всеки възхвалява името му.“ Но както и да е — Тиери сви рамене, — федаините се събуждали след предизвикания от опиума сън отпочинали и освежени. Били уверявани, че ако изпълняват заповедите на господаря си, онова, което току-що били изживели, щяло да бъде тяхно през вечността. Колкото до цялата истина — Парменио направи гримаса, — това може би са легенди, слухове или бляновете на някои хора, ала асасините са истински. Те са лешояди, събрани на каменистите върхове, дебнещи за плячка ниско долу в равнините. Дори само сянката на крилете им всява страх.

— И сега нашият велик магистър желае да работим с тях? — попита Дьо Пайен.

— А защо не? — тонът на генуезеца стана обвинителен. — Казват, че асасините и тамплиерите имат много общо.

— Не!

— Едмънд, наистина е така, имат много общо помежду си: основното им правило — подчинение пред господаря, кралство в кралството, отдаденост на войната, разбиранията им. Е, добре — Тиери въздъхна и се изправи на крака. — Сигурен съм, че утре ще се срещнем с тях.

На следващата сутрин те напуснаха пещерата и започнаха изкачването си към Хедад. Наложи се да слязат от конете си и да ги водят заедно с товарните кончета. Отначало въздухът бе така студен, че на Дьо Пайен му се струваше, че камъните ще се пропукат. Спусна се мъгла, подобна на армия от привидения, поглъщаща всички звуци и заглушаваща слуха им. От време на време изпищяваше птица с пронизващ, остър глас. Един от провансалците им рече, че това не било пернато, а предупредителен вик на съгледвач. Друг го поправи, че можело да е изгубена душа. Сетне слънцето се издигна бързо и уверено и мъглата изчезна, за да разкрие пейзаж, осеян с яки скали, ниски дървета и жилав прещип. След един завой на пътя спряха. Върху огромна канара близо до пътеката бяха грижливо прострени кървави дрехи, сякаш за да съхнат на слънце. Малко по-нататък лежеше гол труп, добре закрепен за зъбера. Мъжът, турчин, бе пронизан от стрели. Тялото вече бе наядено от мършоядите, които не бездействаха. Дори докато хората минаваха, каните и мишеловите се спускаха върху камъка, размахваха оцапаните си с кръв криле, нетърпеливи да продължат с пиршеството си.

— Предупреждение — прошепна Парменио.

Мъжете подминаха и други зловещи сцени: кожи и черепи, натъпкани в процепи, вече превърнали се в гнезда на птици и гущери, още окървавени одежди и осквернени трупове. Стигнаха едно дере с тесен като игла проход, в който скалните стени се издигаха отвесно над тях. Мъжете прекосиха клисурата и излязоха на плато, потънало в зеленина и прещип, простиращо се към чепатия връх на Хедад и замъка на асасините. Каменоделците на Стареца се бяха показали като много съобразителни. Бяха използвали широк, издаден ръб, току под върха, за да построят крепостта си с дълги назъбени стени, с извисяващи се кули и бойници. Всяка армия, решила се на обсада, щеше да намери мястото за непревземаемо. Голата, брулена от ветровете местност не би изхранила хората и животните, а замъкът се възправяше на скала, отвесна от всички страни. Основната, подсилена порта беше отделена от платото чрез дълбок ров — дълъг изкоп през равнината, който можеше да се премине само с помощта на спускащ се въжен мост, който лесно можеше да бъде прерязан или вдигнат в случай на нападение. Дори враждебни сили да успееха да преминат ямата, укрепленията отвъд бяха впечатляващи. Портата бе оградена от двете страни с кули от гладки четвъртити камъни, като всяка бе поне стотина стъпки висока и десет — широка. От двете страни на кулите се простираше стена, назъбена и подсилена, изпъстрена с тесни бойници. Дьо Пайен и спътниците му гледаха в захлас този страховит дом на войната, черен и заплашителен на фона на изсветляващото синьо небе — непоклатим каменен силует, орлово гнездо, защитаващо обитателите си от нападения. Едмънд разгледа укрепленията. Беше невъзможно за превземане, помисли си той, Хедад можеше да бъде удържан само от стотина мъже. Крепостта в много отношения му напомняше на тамплиерските замъци, построени на подобни усамотени места.

— Пуста — рече Майеле, — като замък на мъртвите!

Дьо Пайен отново огледа стените. Филип беше прав. Хедад изглеждаше изоставен, забравен. Нямаше огньове, които да пламтят по бастионите. Никакви фенери не хвърляха светлина, нито пък се развяваха знамена и флагове. Нямаше проблясване на оръжия, нито движение на постови. Мъжете яхнаха конете си и бавно се приближиха към моста. Злокобната тишина рязко се разкъса от дрънченето на вериги, когато бе спуснат подвижният мост. Рицарите спряха. Конник препусна с грохот през портата. Беше облечен в надиплени бели дрехи с широк червен пояс на кръста. Дългата му черна коса подскачаше на вятъра, докато той без никакво колебание галопираше през моста право към новодошлите. Чаткащите копита на дребничкия, ала пъргав арабски жребец, блъскаха земята със заплашително думкане, напомнящо на тимпани. Дьо Пайен обърна коня си и посегна към дръжката на меча, но ездачът спря близо до тях и лицето му, потънало в тъмна брада, разцъфна в усмивка. Непознатият се поклони и в същото време им показа отлични ездитни умения, тъй като конят му се дръпна назад и се обърна и накрая по нечута команда спря неподвижен. Ездачът нежно погали сивата му, мокра от пот шия, сетне посочи към Едмънд и групата му и бързо заговори на наречието „лингва франка“, ползвано в Светите земи.

— Тамплиери, генуезци, или както и да наричате себе си, вие сте добре дошли. Аз съм Утама, капитан на стражата. От името на моя баща ви приветствам в Хедад.

— Капитан без стража? — попита Майеле. — Без меч или щит?

— Господарю Майеле, моят меч и щит, а и стражата ми са зад вас.

Дьо Пайен се извърна рязко. Цяла редица конници, загърнати в сини плащове, с лица и глави, покрити от плетени ризници, тихомълком се бе разгърнала зад гърбовете им. Дълга, застрашителна линия от мъже, опънали роговите си лъкове, насочили стрелите им право срещу тамплиерите. Дьо Пайен се обърна, свали собствената си качулка и, протегнал ръка, пришпори коня към Утама.

— Приятелю — усмихна се той, — благодаря за топлия прием.

— Наистина си приятел — Утама силно стисна ръката на Едмънд. — Тук в планината, също както и в пустинята, няма непознати, само приятели или врагове. Но елате, моят баща ви очаква.

И те го последваха през подвижния мост над тесния, ала стръмен изкоп. С облекчение стъпиха на каменистата пътека, минаваща под сводест вход и водеща в централния двор, над който се издигаше висока четвъртита кула. Дьо Пайен скри изненадата си, когато откри, че това не бе прашният двор, който бе очаквал да види, напротив — море от тучна зелена трева се ширеше от всички страни на външните дворове. Утама ги поведе през централния двор вляво. Всичко напомняше на Едмънд за благоденстващо селище с къщи със сламени покриви, конюшни, хамбари и ковачници. Отново видяха поляна със свежа трева, кладенци и фонтани, малко водно колело, градини и лехи с билки — оживено, мирно място. Сега, когато те бяха пристигнали, потушените и угасени огньове отново бяха запалени и димът им се издигаше в синевата. Тамплиерите слязоха, конете им бяха отведени от слуги, които се кланяха и усмихваха, показвайки белите си зъби. Провансалците бяха съпроводени до стаите им в далечния край на замъка, където, както ги увери Утама, щяха да имат меки постели и добра храна. Сетне домакинът им щракна с пръсти към свитата си и прошепна нещо в ухото на едного от мъжете. Човекът забърза нанякъде. Утама отново се обърна към гостите си, очевидно развеселен от изненадата им.

— Какво очаквахте, господарю Дьо Пайен? Шайка убийци, скитници, крадци от бедняшките махали?

— Минахме покрай трупове.

— Не толкова много, колкото виждам, когато влизам в Йерусалим или Триполи — отвърна Утама. — Елате, баща ми чака.

— Баща ти е шейх Ал Джебал?

— Не точно — засмя се Утама. — Нашият велик магистър живее в Аламут, а моят баща — Низам — е неговият халиф в тази планина, въпреки че може, ако пожелае, да ползва господарските си титли.

Той отново ги поведе през централния двор в голямата кула. Дьо Пайен повторно се смая. Кулите на франките бяха студени и голи, сурови военни постройки. Тук бе различно. Прозорците бяха големи и така хитроумно поставени, че да улавят слънчевата светлина през целия ден. Подът бе мозайка от плочки, поставени близо една до друга, образуващи сложни, заплетени геометрични фигури в различни цветове. Яркоцветни драперии украсяваха стените. Кошници с набрани цветя и зрънца ароматни подправки пръскаха деликатни благоухания във въздуха, вече пречистен и сладък от смирната, поръсена върху мангали с горящи въглени.

В просторно преддверие, под погледа на Утама и неговите хора, тамплиерите свалиха всичките си горни дрехи, кожените ботуши и рицарските си ръкавици. Майеле пожела да задържи меча си, ала Дьо Пайен поклати глава, а Утама промърмори, че подобни оръжия няма да им бъдат необходими. Донесоха им плата с безквасен хляб и бокали с вино. Тримата тамплиери ядоха и пиха, знаейки, че веднъж приели гостоприемството на асасините, щяха да бъдат в безопасност. После измиха лицата и ръцете си в розова вода и се избърсаха с меки вълнени кърпи. Предложиха им дрехи и сандали. Утама, със спокойно лице, прошепна молитва на арабски и натри челата им със сладко ухаещо миро. Сетне се отдръпна и се поклони без каквато и да е било следа от присмех.

— Елате — рече и отново ги поведе нагоре по някакво стълбище, чийто каменен под бе покрит с мека материя, а към стената бе прикрепен за удобство полиран дървен парапет. Минаваха покрай стълбищни шахти и тесни пролуки, а навсякъде имаше стражи със сини плащове и лица, скрити от плетени ризници, въоръжени със сребърни щитове с кървавочервени издатини и извити ятагани в алени ножници.

Залата за аудиенции, в която ги покани Утама, бе наистина забележителна. Блестеше като съкровищница; резбованите греди на тавана бяха инкрустирани със злато, сребро, малахит и други скъпоценни камъни. Огромни прозорци, гледащи към слънцето, бяха покрити с тънки воалени завеси, които позволяваха на въздуха и светлината да влизат, ала отпъждаха мухите, насекомите и прахоляка. Стените бяха украсени с резбовани екзотични птици с емайлирани сребърни пера, с вградени големи рубини наместо очи. Подовете бяха покрити с най-хубавото кедрово дърво на Ливан, лъснати и пропити с благоухания, застлани тук-там с най-разкошни турски килими. Изящните мебели от акация бяха излъскани до блясък, а край стените бяха наредени меки дивани, отрупани с дебели възглавници със златисти ресни.

Централното място за срещи бе заградено с двойни завеси от обточена със злато щавена кожа, украсени със сложни сребърни плетеници. Завесата бе дръпната встрани и тримата тамплиери бяха настанени на възглавници, поставени пред малки квадратни маси. Отрупани с плодове купи, блюда със сладък хляб и украсени с филигран бокали, пълни с вино, бяха наредени до изящни чаши от венецианско стъкло с бавно топящ се шербет. От другата страна на трапезата седеше Низам, ограден от своите федаини, облечени в чисто бели дрехи с червени пояси около кръстовете. Тъмнокожите воини, с дълги коси гледаха, без да мигат, докато гостите им се покланяха и присядаха на земята.

— В името на Милостивия — устните на Низам едва помръднаха, ала гласът му бе силен — ви приветствам, пътници, приятели, почитани гости.

Халифът бе белокос, брадата и мустаците му бяха старателно подстригани. Лицето му бе кръгло, с меко изражение, усмихнати очи и пълни червени устни. Той носеше сребърна одежда и извезана със златен брокат къса кървавочервена пелерина на раменете. Усмихна се на Дьо Пайен и ги покани да хапнат и пийнат. Утама остави кожените дисаги с писмата до Едмънд.

— Яжте и пийте — прошепна им той. — Баща ми ще ви каже кога да предадете посланията си.

Дьо Пайен се подчини. Федаините се отпуснаха и забъбриха помежду си. Низам се хранеше бавно. От време на време се усмихваше на Утама и после на Дьо Пайен. Тамплиерът опита от виното. Беше вкусно, без съмнение от най-доброто грозде на Гаскония или Бургундия. Най-сетне владетелят се облегна назад и попита за пътуването им и за новините от Йерусалим. Беше любезен и докато разказваха вестите, той показа, че бе наясно с всичко, което се случваше по света. Най-накрая прикани с жест да му предадат писмата. Леко разтревожен, Едмънд му ги подаде. Сега погледът на Низам беше студен и пресметлив, сякаш си бе припомнил нещо, което бе събудило у него гняв или недоволство. Утама им пошепна, че трябва да се оттеглят. Щом излязоха от залата за аудиенции, Майеле настоя да узнае кога ще получат отговор. Дьо Пайен просто се взираше през прозореца, все още обезпокоен от враждебния поглед на владетеля. Прикрито под любезностите и щедрото гостоприемство, това място бе гнездо на интриги, в което се проливаше кръв. Утама бе зает и разговаряше с другите двама тамплиери, ала когато Едмънд се присъедини към тях, младият асасин го дари с благосклонна усмивка.

— Всичко ще бъде наред — заяви той и настоя лично да ги изпрати до покоите им на долния етаж.

Майеле и Парменио бяха настанени в една стая, която щяха да споделят. Спалнята на Дьо Пайен бе малка, удобна и добре наредена. Сетне, щом се увериха, че багажът им бе донесен, те навестиха провансалците, които като всички войници се бяха устроили като у дома си — седяха навън, изули ботуши, облегнати на стената, и се наслаждаваха на слънцето и свежия въздух, споделяйки кана вино. В отговор на въпроса, който Майеле отправи, Утама рече, че според него пиенето на вино не било в разрез с учението на пророка. След това той помоли гостите си да забравят за мисията си и ги покани да разгледат замъка заедно с него. Дьо Пайен предположи, че разходката щеше да има за цел да онагледи мощта на домакините. Ала в края на краищата той и спътниците му останаха силно впечатлени. Хедад бе крепост, построена на стръмен рид, а нейните стени и кули бяха трудно преодолими и се издигаха във всички посоки. Прясната вода се добиваше от подземни потоци и извори, и бе достатъчна за напояването на просторните градини, както и за скрития рай, който лежеше зад стената на един от външните площади. Замъкът бе добре запасен с оръжия, балисти, катапулти и останалите съоръжения, необходими за отблъскване на обсада. Ковачниците, работилниците за метали и лечебницата, както и конюшните и складовете, бяха добре поддържани. Парменио разпита Утама за отличната осведоменост на Низам относно делата извън стените на твърдината. Асасинът плесна весело с ръце и ги заведе при клетките в гълъбарника, където им обясни как тези „въздушни коне“ пренасят послания в малки тръбички, прикрепени към крачетата им. Едмънд и другарите му знаеха за този начин за узнаване на новости и бяха пълни с въпроси. Утама просто сви рамене и обясни, че инстинктите на птиците им помагали да стигат, закъдето били тръгнали.

— Разбира се — той се потупа по носа28, — това означава, че ние трябва да притежаваме места из равнините, които те познават, тайни места, ала — той вдигна ръце, — като изключим това и заплахата от ястреби, птиците летят в правилната посока право към целта. Позволете да ви известя — Утама застана с ръце на кръста, — че крал Балдуин III развя знамената си и обяви война. Призова всички франки да се включат в обсадата на Аскалон. О, да — продължи той, развеселен от изненадата им, — Аскалон — Мостът на Сирия, Южният ключ към Йерусалим, Пристанището за Египет, под обсада е.

— Изглеждаш доволен — заключи Дьо Пайен.

— Разбира се. Ако Аскалон падне, влиянието на египетските еретици ще отслабне…

— Баща ти… — Едмънд отведе Утама настрана от разпаления разговор, който Майеле и Парменио бяха подхванали, след като бяха научили новините. — Гледа ме, сякаш ме познава. Не като приятел.

— Като враг ли? — издума бързо Утама. — Ти си точно такъв. Както казвате вие, франките: usque ad mortem — до смърт — той извади камата си, бързо и заплашително. — Стържещият звук привлече вниманието на Майеле и Парменио, които забързаха към тях. Дьо Пайен отстъпи, ала Утама му подаде ножа и рече: — Погледни, тамплиере, погледни в метала и виж лицето си! — Едмънд така и направи — гладката стомана беше като огледало, което леко изкривяваше чертите му. — Очите — асасинът се обърна към Майеле и Парменио — дълбоко разположени и светлозелени. Черната коса със сивкави кичури. Лицето — тъмно, строго и брадато, хлътнатините в бузите. Воин, навярно аскет, мъж, който не е сигурен в себе си. Баща ми вероятно забелязва всичко това, но той най-вече вижда лицето на Дьо Пайен — своя смъртен враг.

Тамплиерът отпусна ръката с камата, после бързо завъртя оръжието, така че Утама да може да го хване за дръжката. Асасинът го прибра в ножницата и пристъпи нататък.

— Не знаеше ли, тамплиере? За прачичо ти, Юг дьо Пайен, и дядо ти, Теодор Гърка? Някога те преследвали баща ми из тези планини. Не успели да го заловят, ала убили двамата му братя. Кръвна вражда има между нас. Вашият велик магистър, Бернар дьо Трамле, не те ли предупреди? — Сега вече Утама не се усмихваше. — Явно не е, след като ти дори не знаеш историята!

Глава четвърта

— И сега, въпреки обещанията ви, че няма да ни навредите — ожесточено запита Дьо Пайен, опитвайки се да скрие страха, смразяващ кръвта му — ще бъда ли убит, а голото ми тяло положено на някоя канара?

Утама го изгледа мрачно и после прихна да се смее, с приведена глава, пляскайки бедрата си.

— Така ли мислиш? — ахна той и лицето му отново върна мрачното си изражение. Едмънд се зачуди дали този мъж бе с всичкия си. — Така ли мислиш? — викна Утама и сграбчи ръката на Дьо Пайен. — Тук си в безопасност. Ще ти покажа кого провесваме на скалите.

Той извика някакви заповеди към свитата си, а един от мъжете забърза нанякъде, докато Утама почти повлече Едмънд по стълбите на централната кула. Денят се оттегляше, небето притъмняваше. Гарнизонът сега бе зает, а първият вечерен хлад напомняше за себе си. Всички замръзваха при появата на Утама и тамплиерите. Мъжете от свитата се суетяха наоколо. Един от тях донесе на асасина здрав рогов лък и колчан със стрели. Синът на владетеля издаде редица заповеди, докато премяташе през рамо колчана. Сложи стрела в лъка и застана на ръба на най-горното стъпало. Иззад кулата хората от свитата избутаха мъж с оковани ръце и крака. Измъкнат от тъмницата, той бе целият в мръсотия и гнила слама, ала въпреки всичко крещеше обиди към Утама. Асасинът му отвърна по същия начин и посочи към портата. Затворникът се изсмя и направи подигравателно движение. Веригите бяха разхлабени. Дьо Пайен предусети какво щеше да се случи. Даваха шанс на пленника. Оковите бяха махнати и човекът затича, нарочно движейки се на зигзаг. Утама вдигна извития лък и дръпна усуканата тетива. Зъбчатата стрела, с орлови пера в края, полетя. Едмънд помисли, че няма да улучи, но точността на асасина бе смразяваща. Стрелата покоси бягащия мъж точно под врата, запращайки го напред. Затворникът падна на земята, после се изправи и се олюля още крачка-две, преди втората стрела да се забие дълбоко в гърба му. Мъжът вдигна ръце като за молитва и отново се строполи. Хората от гарнизона се върнаха към работата си, докато Утама тичаше надолу по стъпалата. Пробяга разстоянието с извадена кама, дръпна за косата главата на мъжа и преряза гърлото му. Кръвта зашуртя на земята в нарастваща тъмна локва. Утама избърса ножа си в трупа на непознатия и се върна при тях. Усмихна се на Дьо Пайен.

— Тамплиере, той ще бъде провесен на скалата! Беше убиец, пратен тук от принцовете на равнините, за да погуби баща ми. Ти не си дошъл за това, нали?

Дьо Пайен само го изгледа. Разпозна душата на Утама, същата като на Майеле или неговата — убиец, обитаващ този дом на кръвта.

През следващите няколко дни Дьо Пайен и спътниците му обсъдиха всичко научено — нападението срещу Аскалон, кръвната вражда между Низам и семейството на Едмънд и факта, че великият магистър не ги бе известил за нея.

— И ти никога не си знаел за тази вражда? — настоя отново Майеле.

— Не! — отвърна му той. — Родителите ми са умрели, когато съм бил невръстно дете. Дядо Теодор и лейди Елеонор ден и нощ ме поучаваха колко славен е Орденът на Храма. Само Бог знае какво всъщност е извършил прачичо ми. Дьо Трамле навярно знае и въпреки това нито веднъж не е споменал за кръвна разпра с предводителя на асасините — той замлъкна. После добави: — Нито Тръсел, който винаги ме е съветвал. Дали това, че съм тук, е просто съвпадение…?

Едмънд умишлено не довърши въпроса си и огледа стаята, в която се бяха срещнали за вечеря. Вече от четири дни бяха в Хедад, ала Низам не ги бе повикал отново. Утама си оставаше техният винаги засмян и щедър домакин, но Едмънд се чувстваше много неловко в негово присъствие. Асасинът бе кръвожаден насилник, който щеше да се чувства в свои води в свитата на някой велик франкски лорд или в казармите на Храма. Дьо Пайен погледна към Майеле, който внимателно дъвчеше силно подправените късчета агнешко, докато Парменио мрачно се взираше в чашата си с вино. След пристигането им генуезецът се бе захванал да изследва крепостта, приел облика на любопитен пътешественик, нетърпелив да научи повече. Беше станал по-открит с Майеле, който на свой ред бе започнал да разкрива малко по малко миналото си и особено участието си в гражданската война между крал Стивън и Хенри Фицемпрес.

— Бях в свитата на Джефри дьо Мандевил, графа на Есекс — заяви той, когато двамата с Дьо Пайен се качиха на върха на кулата, за да се насладят на гледката. — Страховит началник е той, Едмънд. Сражавахме се из студените, мрачни мочурища на Източна Англия. Превзехме абатството на Рамзи и го укрепихме. Е, свещениците ни отлъчиха и ни проклинаха, докато се хранехме, облекчавахме, или спяхме и ходехме! Горчиво време бе това — рече той и замлъкна.

— И какво стана?

— Обсаждахме един замък в Бъруел на брега в Есекс. Граф Джефри бе ранен със стрела в главата. Раната не беше голяма, ала се замърси и възпали. Издъхна, изреждайки греховете си, ала църквата отказа да му устрои подобаващо погребение. Тамплиерите разбраха за това. Те милостиво прибраха трупа му и го откараха в дома си в Лондон, близо до имението на епископа на Линкълн. Църквата обаче отново отказа погребение, защото Дьо Мандевил умрял in peccatis — в грях, затова тамплиерите провесиха ковчега му на един тис в гробището си. — Майеле се изсмя остро. — Значи сега е на осветена земя, но не и в нея! Е, както и да е — той продължи, — моите грехове са също толкова многобройни и обагрени в алено. Тамплиерите бяха единствените, които имаха милост, така че… — Майеле се облегна на назъбената стена, позволявайки на планинския бриз да докосва набръчканото му жестоко лице. — Когато ми наложиха покаянието, станах послушник и ме изпратиха в Светите земи. — Филип се извърна и сграбчи рамото на Едмънд. — Но достатъчно за миналото. Нека се заемем с настоящето. Господарят Утама ни показа как се стреля с лък, нека му върнем комплимента.

Двамата слязоха в двора за упражнения зад кулата, където федаините и стражите в сините одежди упражняваха уменията си. Майеле настоя да покаже уменията си. Накара да доведат коня му. Представи безупречната си подготовка за турнир: ловкостта, необходима за двубоя и сблъсъка, движенията на меча и камата в схватка отблизо, както и ползването на лъка и хвърлянето на копие. Дьо Пайен, който бе свикнал да наблюдава най-добрите от ордена да се съревновават в двубои, бе истински впечатлен, също като Утама и свитата му. Майеле бе отличен ездач; рицар и жребец станаха едно, мълниеносни и безмилостни. Той направляваше коня с колене, докато стискаше щита, копието, боздугана или меча. Някои от федаините пожелаха доброволно да играят ролята на негови противници. Тогава Филип показа ужасяващата красота на рицар в битка, въртеше се и се извиваше, използвайки коня си, за да сломи врага, докато връхлиташе с острието и ромбовидния щит, за да разпръсне, раздели и победи противниците си. Когато свърши, Утама сам начена хвалебствията. Майеле обаче просто сви рамена, намигна на Едмънд и се пошегува, че се надявал двамата с домакина им да не се срещнат никога в битка.

Хитрата идея на Майеле да представи пред федаините силата на воините тамплиери не бе напразна — напрежението от безмилостната проява на сила от страна на Утама бе уталожено и тримата мъже се сближиха. Парменио довери на спътниците си какво бе узнал за замъка, как бе проучил всяка странична вратичка и местенце за внезапно нападение за в случай, при който можеше да им се наложи да напуснат по-рано, отколкото домакините им очакваха. Дьо Пайен остана с подозрението, че Парменио търси и нещо друго, нещо, което не споменаваше. Въпреки това той осъзна, че бе важно да поддържа добри отношения с другарите си. Всеки ден те навестяваха провансалците, а вечер тримата се събираха, за да обсъдят събитията от изминалия ден или да слушат историите на Майеле за военните походи из мрачните тресавища на Източна Англия. Може би беше от скука, ала съзнанието, че бе напълно безсмислено да гадае какви са тайните планове на Дьо Трамле, или намеците, че той имал намерение да ги прати в Англия, направи Едмънд нетърпелив да научи повече за гражданската война, развилняла се там. На Майеле толкова му и трябваше. Той разказа как Стивън и синът му Юстъс били вкопчени в смъртна схватка с Хенри Фицемпрес от Анжу; как Хенри — млад, безмилостен и пълен с енергия — бил решен да завоюва английския трон и да смаже бароните, чиито тежки вражди удължавали войната. Едмънд подозираше, че Филип е верен на Хенри Фицемпрес, тъй като старият му господар — Джефри дьо Мандевил — бил твърд противник на крал Стивън. Накрая, както всяка вечер, разговорът се завъртя около причините да бъдат изпратени в Хедад и скритите намерения на Дьо Трамле. Още с напускането на Триполи Едмънд беше приел като Божа истина факта, че асасините са виновни за убийството на граф Реймон. Вярваше, че великият магистър има тайно доказателство за това. Това убеждение обаче скоро бе разтърсено из основи.

Най-сетне Утама ги повика да говорят с баща му и неговите съветници. След като спазиха обичайните официалности, Низам се приведе напред и посочи Дьо Пайен. Заговори бавно на „лингва франка“, като изброяваше на пръсти аргументите си:

— Разбирате — той погледна Майеле и Парменио, — че ние нямаме нищо общо с убийството на Реймон от Триполи, нали? Истина е — той кимна, — че имахме дрязги с графа, неразбирателства, но не му пратихме предупреждение, нали? — Дьо Пайен бе принуден да се съгласи. — И не открихте трупове?

Едмънд и спътниците му отново кимнаха в знак на съгласие.

— Ала ние бяхме там — рече Майеле. — Чухме виковете. Видяхме камите, украсени с вашите червени ширити. Бяха намерени две такива, както и един от медальоните ви.

— Всеки глупак може да вика Бога! — незабавно последва острият отговор на халифа. — Ками, червени ширити и медни медальони могат да бъдат купени на всеки пазар или тържище. Само защото една жена има мамещи очи, това не значи, че е уличница. — Низам си пое дълбоко въздух. — Какво доказателство имате? — настоя той. — Всъщност защо ние, асасините, както ни наричате, да сме виновни, защо не вие, тамплиерите?

— Невъзможно — отвърна Дьо Пайен. — Ние бяхме изпратени да го защитаваме.

— И се провалихте — Низам се усмихна. — Господарю Едмънд, моля ви да помислите внимателно. Какво си спомняте?

Дьо Пайен мълчаливо обмисли казаното. Не бе размишлявал истински за онези няколко мига — убийците, устремени напред, облечени в дългите си роби, мъжете с ножовете, връхлитащи към него, кървавата, прашна буря, граф Реймон, който се свлича от коня си и пада на земята.

— Не и Храмът! — прошепна той, докато Майеле шумно изказваше собствените си възражения.

— Господари — Низам вдигна чашката с шербет в мълчалива наздравица, — не казах Храма, а тамплиерите. Нима един от вас не бе отлъчен? Знаем за ужасните събития в Йерусалим, за отвратителните убийства, обвиненията в магьосничество, знаем, че някои тамплиери са се отдали в служба на тъмните властелини на мрака. — Той се усмихна на безмълвието им и посочи прелестната фреска, изобразяваща птица на стената вляво от него. — Паунът на Гавраил29 — обясни владетелят — той вижда всичко.

— А пък вие, господарю, имате хиляди гълъби — отвърна Дьо Пайен.

Низам остави чашата си и се присъедини към смеха на другарите си, пляскайки с ръце от веселие.

— Много добре, много добре, господарю Едмънд, събуждате се от съня си. Знаем какво се случва в Храма и в Свещения град. И по-точно — той задъвка долната си устна, — ние знаем всичко за отлъчването на Уокън и за изчезването на Берингтън. Знаем това не само заради Паунът на Гавраил, о, не — рече той и се взря мрачно в Дьо Пайен, — знаем, защото Уокън дойде тук. Помоли за помощта ми. Отказах му я. Възможно ли е той да има пръст в убийството на графа?

— Потърсил е помощта ти? — намеси се и Майеле. — Защо?

— Господарю — отвърна Низам, — ние не се различаваме много от някой от вашите манастири или тамплиерски домове. Не сме планински главорези. Видяхте как живеем в нашето общество. Вярно е, екзекутираме онези, които искат да ни навредят. Ала нима вашите лордове и абати нямат право да ползват секира, примка, въже и затвор, или пък властта да екзекутират престъпници на бесилките си? Мнозина са идвали тук, за да дирят помощ. Нашите обичаи за гостоприемство са най-строги. Такива гости са добре дошли. Вашият брат рицар не бе изключение. А и къде всъщност можеше да избяга той? Вашият орден се бе обърнал срещу него.

— Какво искаше той? — бързо попита Дьо Пайен. — Какво ви каза?

— Беше се превърнал в просяк — заговори Утама, — окъсан, мръсен и преследван. Не се преструваше. Трябваха му храна, пари и дрехи. Бяхме длъжни да му помогнем. Разказа ни как бил изключен от ордена заради някакви престъпления. Не ни каза какви, ала настоя, че е невинен. Беше решен да стигне Триполи, да потърси помощ и да се качи на кораб, отпътуващ за родната му страна. Спомена едно пристанище — Дув… — Утама се затрудни с думата.

— Дувър — предположи Майеле.

— Дувър — съгласи се Утама. — Уокън не бе заплаха за нас. Защо да папаме ръцете си с тамплиерска кръв? Дадохме му каквото можахме, осигурихме му закрила по пътя му до равнините, и така… — Младият мъж се заклати напред-назад на мястото си. — Възможно ли е такъв човек да е убил граф Реймон? Да не би да е потърсил помощта на графа, а той да го е отритнал? Господарю Майеле, видяхме вещината ти с оръжията. Не беше ли и вашият покоен събрат мъж на меча, воин?

— Имаше повече от един убиец — заяви Дьо Пайен.

— Истина е — съгласи се и Низам. — Ала в градовете от равнините главорезите се тълпят като мухи на лайно. Наричат се мъже скорпиони, или нещо подобно, заради извършваните от тях злодеяния. Да не би бившият рицар да се е присъединил към тях? Няма значение — гласът на Низам зазвуча решително. Халифът погледна към федаините си, насядали около него с непроницаеми изражения и пронизващи погледи. — Така или иначе — заяви той, — ние нямаме връзка с убийството на граф Реймон. Нямаме мотив, нямаме причина, липсва и доказателство. Както и да е…

Той извади изпод възглавницата до себе си красиво ковчеже, изработено от кедрово дърво и украсено по краищата с инкрустирани скъпоценни камъни и емайл. Куполообразното капаче беше здраво затворено, заключено с три ключалки и запечатано със синьо-зелен восък. Малка кожена кесийка, която съдържаше ключовете за него, също бе връчена на рицарите. Ковчежето беше тежко, Дьо Пайен реши, че то бе пълно или с монети, или с драгоценни камъни. Той даде кутията на Майеле, а ключовете прибра в собствената си кесия.

— Дар за вашия велик магистър. Сандъчето носи моя отговор. Господари — Низам разтвори ръце и задържа погледа на Дьо Пайен, — повече няма да зърнете лицето ми. — Той се засмя. — Поне не тук. Починете си и се освежете. След два дни трябва да отпътувате. Синът ми, Утама, ще ви проводи безопасно до равнините.

Срещата приключи. Дьо Пайен, Майеле и Парменио изказаха благодарностите си и се върнаха в покоите си, където започнаха разгорещен и безсмислен спор за онова, което в действителност се бе случило с Берингтън и Уокън, както и за това какво точно знаеше великият магистър. Едмънд промърмори извинение и се оттегли в стаята си, за да помисли върху казаното от Низам и да се опита да си припомни всяка подробност от нападението над граф Реймон. Водачът на асасините беше прав — с изключение на смразяващите кръвта викове, медальона и камите с алените ширити, нямаше друго доказателство, че федаините бяха замесени. Тогава защо великият магистър бе заключил обратното? Седнал на крайчеца на леглото си, той се сепна от тихото почукване на вратата. Помисли си, че отвън е Майеле, ала там стоеше Утама с двамина от свитата си.

— Ела — прошепна асасинът, — баща ми желае да говори с теб насаме.

Дьо Пайен нямаше друг избор, освен да го последва извън кулата, вляво — във външния двор. Утама го преведе през площадчето към заобиколеното със стена място. Той бутна портата и тя се отвори, а Едмънд бе въведен в рая. Вратите се затвориха с щракване зад гърба му. Нямаше го Утама, нито стражите, или поне не можеше да види никого. От двете му страни се издигаше чемширен плет. Рицарят пристъпи и ботушите му изхрущяха по белите камъчета на чакълената пътека.

— Ела, тамплиере, пробуди се! Не се бой — разнесе се силният глас на Низам.

Дьо Пайен тръгна напред и стигна края на пътеката. Огледа се. Градината бе наистина прекрасна — идеален квадрат, заобиколен от три страни с дървета и храсти от всички видове: смокини, мирта, борове и палми, дъбове, рододендрони и хибискуси с тъмночервени цветове. Тучна зелена морава се ширеше пред него. В центъра й се издигаше фонтан, изкусно изваян във формата на паун, инкрустиран със злато, сребро, скъпоценни камъни и цветно стъкло, събрани така, че да улавят светлината и да я отразяват със силен блясък. Най-бистра вода бълбукаше из човката на пауна и се изливаше долу в поръбеното със злато корито. Отдясно на фонтана имаше беседка, построена във формата на шатра, от полиран кедър, с прозорци от цветно стъкло. Низам го чакаше на стъпалата отпред, облечен в червени одежди и хванал в ръка бокал, окичен със скъпоценни камъни. Той махна на Едмънд. Тамплиерът свали ботушите си, прекоси поляната и се качи по стъпалата в сладко ухаещата беседка. Вътре стените бяха покрити с миниатюрни плочки от злато, сребро и сплав от двата метала, всяка с уникална рисунка. Подът бе застлан с най-чудните персийски килими. От двете страни на входа стояха поставени големи кръгли съдове, равномерно надупчени, които излъчваха силно благоухание. Низам посочи към купчината възглавници в средата. След като Дьо Пайен се настани, халифът седна от дясната му страна в края на дълга полирана маса, върху която искряха бокали, блюда и купи.

— Най-добрите вина и плодове — Низам напълни чашата, поставена пред Едмънд и виното заблещука край ръбчето, изпъстрено с драгоценни камъни. Сетне халифът вдигна собствената си чаша като за тост. Дьо Пайен направи същото и отпи толкова внимателно, че Низам се засмя. — Пий, тамплиере, пий до дъно от виното и от живота.

Виното бе вкусно, също както и мекият сладък хляб и нарязаният плод, който Низам настоя да поднесе на Едмънд. Рицарят се хранеше и пиеше, наслаждавайки се на изключителните вкусове. Могъщо чувство на покой и доволство го заля, докато наблюдаваше как Паунът на Гавраил изливаше живителната си вода.

— Пий — подкани го отново Низам.

Дьо Пайен го послуша, удивен от начина, по който паунът се раздвижи в цялата си прелест. Усети как клепачите му натежават, как тялото му се отпуска в примамливата топлина на удобно ложе, между завивките, които лейди Елеонор подпъхваше около него. Върнаха се и други спомени. Беше в онази малка лодка, която дядо му Теодор бе построил, „Бойна лодка“ — така я бе кръстил. Сетне се озова в Триполи, обръщайки коня си, движейки се, за да пресрещне нападащите го асасини, а от едно дърво наблизо висеше ковчег, полюшващ се леко на въжетата, завързани за клоните.

— Господарю тамплиер! — Дьо Пайен се сепна. Отново се озова в беседката, зяпнал фонтана. — Заспа, тамплиере, засънува. Подозирам, че това си правил през целия си живот — бленувал си да бъдеш идеалният паладин или да следваш стъпките на своя велик и прославен предшественик сър Юг.

— С когото сте имали кръвна вражда — Дьо Пайен се разбуди. Почувства се освежен, укрепнал и малко засегнат от думите на Низам.

— Господарю — усмихна се Низам, — не искам да те обидя. Опитвам се да помогна. Не желая да ходиш насън до самата си кончина.

— Какво имаш предвид? — Едмънд застана нащрек.

— Огледай се, Едмънд. Светът, в който живееш, не е онзи, описван от баба ти — непоколебимата Елеонор. Пази се от заблудите. Домът на тамплиерите вече не е обитаван само от Бедни рицари, заклели се да живеят в сиромашия, отдадени на закрилата на поклонниците. Храмът сега притежава градове, замъци и имения. Има флотилия от кораби. Тамплиерът може да пътува до самите граници на християнския свят, че и отвъд, и по пътя си пак да среща братя тамплиери. Твоят орден има мощ, богатство и влияние.

— Ами кръвната вражда? — настоя Дьо Пайен.

— Ще стигнем и до това. Твоят велик магистър, Бернар дьо Трамле, е славен лорд с несломима амбиция. Възнамерява да протегне корените си надълбоко — Низам направи гримаса — и да ви превърне в църква в църквата, в кралство в кралството. Той мечтае за империя — империя, която да може да се опълчи на всекиго в Запада. С онова, което ви казах по-рано, за тамплиера, който дойде тук — той повдигна рамене, — не ви казах истината. — Владетелят сви устни. — Вярвам на теб, но не и на спътниците ти. Майеле е тъмна душа, Парменио крие тайни и души из крепостта ми като плъх, дирещ храна. Той търси нещо, но не знам какво. Разбира се — Низам въздъхна шумно, — възможно е той да подозира истината.

— Каква е истината?

— Уокън в действителност дойде в Хедад, но не като окъсан просяк. Беше обръснал брадата и главата си, облечен в арабски дрехи. Когато синът ми го проводи извън планините, той бе сигурен, че гостът се бил запътил да се среща с други хора. Уокън не дойде да ни моли за храна и за подаяния. Дойде да търси помощ за убийството на граф Реймон от Триполи.

— Какво?

— Заяви, че след като графът напада кервани, отправили се към Хедад, и ги ограбва, би трябвало да съм разгневен. Говореше за отмъщение и ми предложи да го осъществя.

— И ти отказа?

— Разбира се, че отказах — засмя се Низам. — Но не защото обичах граф Реймон — наистина имахме сметки за уреждане, ала асасините, както вие ни наричате, сами взимат решенията си. Сами избираме жертвите си. Не позволяваме на други да ни повеляват какво да правим.

Дьо Пайен остро изгледа лукавия старец.

— Защо не убихте Уокън? Все пак той бе тамплиер. Вие не ни обичате.

— Защо продължаваш да ни считаш за шайка главорези? Уокън дойде с мирни намерения. Яде от хляба ни, пи от виното ни; беше гост, търговец с предложение. Бе защитен от строгите ни порядки. Признавам, че бяхме заинтригувани. Попитах го защо иска тази смърт. Отвърна ми, че искал да предизвика хаос, да възникнат безредици, но имал и свои собствени причини. След като напусна Хедад — рече Низам и отпи от бокала си, — решихме да наблюдаваме какво ще се случи. Когато се срещнах с теб и спътниците ти, споменах ви, че е възможно графът да е бил погубен от тамплиери. Сега вече знаеш защо, и то не само заради молбата на Уокън. Моите гълъби, моите въздушни коне, гнездят в Триполи. Имаше слухове там, преди убийството на графа, както и след него, че е възможно да е замесен тамплиер или поне франкски рицар. Наистина хрумна ми мисълта, че ти и Майеле може да сте съучастници на Уокън, поне докато не ви срещнах, ала, Едмънд, ти си почтена душа. Ти навярно също се питаш — той вдигна тост — защо твоят велик магистър те прати тук. Имам предвид кръвната вражда между нашите родове. Не съди строго Трамле! Може би те е пратил, не само защото си станал свидетел на убийството на граф Реймон, но и защото знае цялата истина за враждата между нас, както я знае и твоят голям приятел Уилям Тръсел.

— А каква е цялата истина?

— Ах — Низам затвори очи. — Преди години, когато бях воин, твоят прачичо и дядо ти поведоха хора в тези планини. По време на едно такова нападение бяха убити братята ми, в ръкопашна схватка срещу лорд Юг. Вярно е, загинаха геройски, ала пролятата кръв си остава пролята. Шест месеца по-късно лорд Юг, лукав като змия, нападна отново. Зимният сняг се топеше и той направи засада на един керван, натоварен с припаси от Аскалон. Жена ми, майката на Утама, пътуваше с кервана. Тя беше пленена. Лорд Юг обаче се отнесе към нея с подобаваща почит. Изпрати ги живи и здрави, нея и свитата й, обратно при мен заедно с едно съобщение: Орденът на Храма не воюва с жени и деца. — Низам отвори очи. — Е, тамплиере, в какво положение ме поставя това? Трябва да ти кажа какво си ти, Едмънд дьо Пайен. Ти си мечтател в тъмна стая. Живееш в заблуда. Не осъзнаваш какво се случва в собствения ти орден. Трябва да отвориш очи, да извадиш камата си и да застанеш с гръб към стената — Низам извади парче пергамент изпод една възглавница и му го подаде. — Вземи това и нека твоят Бог бъде с теб. Дългът ми е платен.

Глава пета

Аскалон, който се гордееше със звучни титли: Мостът на Сирия, Южната врата към Йерусалим и Портата към морските пътища на Изтока, бе под обсада. В сърцето на прекрасния град се въздигаше джамия, нейните колони от блестящ черен мрамор подпираха тежките каменни стени. До нея се стигаше по алея с колонада от бял варовик, със сводове и под от искрящ мрамор. Стените около вътрешния двор бяха изкусно украсени с мозайки от злато и сребро. Фонтани изливаха бистра вода в дълбоки корита, където посетителите можеха да утолят жаждата си. В сенчестите ъгли на това светилище мамелюците30 на турския управител — безстрашни воини, загърнати в сребристочерни наметала, наблюдаваха прииждащите поклонници. Всякакви хора идваха тук: пустинни странници, облечени в своите дрехи от камилска кожа; турци в тъмни кожи; нубийци в огненочервено; мрачни наемници с щитове, провесени на гърбовете им; кадии, облечени в кожи, пристъпващи бавно под слънчобраните си; търговци в ярко раирани одежди; просяци, обкръжени от мухи, изправени на тънките си крака, с подути кореми и дървени купи за подаянията, провесени на вратовете им. Забулени жени се движеха като привидения. Святи мъже присядаха в сенките. Пророци, куртизанки и вестоносци, високомерните и злочестите — всички прииждаха в Аскалон, преди да се отправят на път към завладяния от франките Йерусалим, за да посетят Купола на скалата, да се съберат в Пещерата на душите31 и да почетат святото място на възнесението. Сега всички те бяха в капан, както и мъжете и жените из пазарищата, където персийските килими се трупаха на купчини до денкове с коноп, стъкленици с маслиново масло, кутии с подправки и ковчежета, пълни с бисери. Всички бяха под обсада — евреите в техните сини роби, както и арменците и венецианците, които трябваше да носят клупове около шиите си, за да се отличават като чужденци.

Управителят на Аскалон бе напълно слисан. Франките внезапно бяха тръгнали на похода, изскачайки от мрачните си крепости — поток от мъже, обединени под пъстрите си знамена, прииждащи под флаговете на Балдуин III, който бе решен да превземе това ключово морско пристанище. Шпионите и съгледвачите на управителя, възседнали най-бързите коне на Арабия, бяха препуснали в галоп сред вихрещи се облаци прах през голямата Порта на Йерусалим, понесли ужасните вести. Кръстоносците отново бяха потеглили на поход! Страшната кавалерия на франките се сбираше и се подготвяше да връхлети гръмовно и да помете всяка съпротива. Орди от стрелци бяха следвани от дълги редици въоръжени мъже, лека конница и пехота. Зад всички тях се търкаляха тежките обсадни машини на обоза, балистите, катапултите, тараните и бойните коли, претъпкани със смола, катран и главни за палене и изстрелване.

Аскалон щеше да бъде обграден, смачкан, разорен и опожарен. И което бе още по-лошо — Орденът на Храма — онези отмъстителни воини монаси с дългите си надиплени одежди от бял златоткан брокат, с шапките, нахлупени върху обръснати като за война глави, с лица, полускрити от гъстите бради — се беше присъединил към обсадата. Великият магистър Дьо Трамле бе събрал ветераните си и се бе появил като най-пламенен поддръжник на Балдуин. Тамплиерите бяха разположили лагера си, техните тъмни кожени шатри бяха стегнато издигнати около мястото, където бе синята палатка на великия магистър и алено златистата шатра параклис, в която бе олтарът и свещените реликви. Аскалон щеше да бъде нападнат. Господарят Трамле бе настоял на това. Той бе откликнал на повика на крал Балдуин, като в действителност бе оттеглил от Свещения град всички воини от ордена си, тъй като той държеше всички големи замъци и аванпостове в Светите земи. Тамплиерите затегнаха обсадата. Аскалон бе впримчен, затворен в себе си, и гарнизонът му нямаше друг избор, освен да развее по кулите и стените черния флаг на войната. Управителят показа своето непокорство пред кръстоносците с биене на тимпани, трясък на цимбали и бумтене на гонгове. И сега вече земята между градските стени и предните редици на воините кръстоносци бе покрита с трупове, гниещи в жегата. Неумолимото пърлещо слънце изгаряше белезникавите и сиви камъни на Аскалон, както и палатките на обсаждащите. Кръстоносците се надяваха на бърз, безжалостен изход. Аскалон обаче се противеше. Нападателите се гневяха в жестокия пек, а раздразнението им се засилваше от упорития пустинен вятър, който им придаваше собствената си жарка настойчивост.

Едмънд дьо Пайен също се бе включил в обсадата. Той седеше под сянката на кожения навес пред входа на шатрата, която споделяше с Майеле и Парменио. Беше облечен в проста бяла ленена дреха, до него стоеше мях с вода от близкия извор, а той самият мрачно наблюдаваше няколкото изпосталели черни кози, подкарани към кошарите им. Прашната мъгла висеше жълтеникава във въздуха, заглушаваше звуците и покриваше всичко с тънък слой бляскав пясък. Дьо Пайен взе меха с водата и отпи, докато си припомняше срещата си с Дьо Трамле. Великият магистър ги бе приел в дълбините на синята си шатра. Едва ли не бе изтръгнал от ръцете им запечатаните писма, пратени от асасините, преди да изслуша напрегнато разказите на Дьо Пайен и спътниците му. Лъщящото му червендалесто лице бе грейнало в усмивка, когато отвори ковчежето и зърна драгоценните камъни, струпани вътре. Беше доволен, ала криеше и някакво раздразнение, така поне си бе помислил Дьо Пайен, като че ли мисията им в Хедад не бе постигнала всичко, което великият магистър бе желал. По време на срещата им Дьо Трамле не го бе погледнал право в очите, като че погълнат в мисли за писмото, което Низам му бе пратил. Едмънд внимателно бе наблюдавал двамата си спътници. Те не подозираха за срещата му с халифа, а и той сам бе настоял да не разкриват онова, което бяха научили в Хедад за Уокън и кръвната вражда между асасините и семейство Дьо Пайен. Майеле и Парменио се бяха съгласили.

След като донесоха вестите, те бяха освободени, настанени в тази шатра и им бе заповядано да чакат следващата атака. Това се бе случило преди пет дни. Мълвата, че предстои цялостно нападение, се ширеше навсякъде. Малко след деветия час32, когато дневната жега бе започнала да намалява, Дьо Пайен, Майеле и Парменио получиха повеля да се включат в първия отряд. Едмънд развърза кесийката, която висеше на връв около врата му, и извади пергамента, който Низам му бе поверил. Разгледа спретнато изписаните цифри — посланието бе скрито от код, който той не можеше да разгадае, поне все още не. Почеса потната си буза и обузда раздразнението си, когато някакъв паж, мръсен и разчорлен, завика на кученцето, с което се бе сприятелил. Едмънд остави настрана пергамента и се взря в движещата се жълта мъгла, стомахът му се свиваше и се бунтуваше от възбуда. Вече почти цяла седмица бе в лагера, ала продължаваше да го мъчи безпокойство. Примири се, че удобното ежедневие, което си бе създал, часовете на деня, редящи се със задълженията му на тамплиер, сега бе прокъсано като овехтял гоблен. Трябваше да разпита Дьо Трамле, ала как? Към кого можеше да се обърне? С пристигането си в лагера бе узнал за внезапната кончина на Тръсел. Великият герой бе заболял от треска и си бе отишъл за един ден. Дьо Пайен, чието съзнание бе измъчвано от съмнения, се питаше дали смъртта на стареца е била естествена.

— Време е!

Едмънд погледна нагоре, засенчвайки очи. Парменио и Майеле стояха изправени пред него и го гледаха.

— Време е! — Майеле го потупа по рамото.

Дьо Пайен се присъедини към тях в шатрата. Сложи си наколенниците и ризницата, прехвърли през рамо войнишкия си колан, нахлупи на главата си островърхия шлем и вдигна ромбовидния си щит. Изплакна уста с глътка вода, докато чакаше Майеле и Парменио. След като се приготви, той прошепна молитва за закрила, после и тримата напуснаха шатрата и влязоха в основния лагер.

Следобедната мараня бе много по-плътна тук. Тримата минаха покрай огромна талига със заострена предница, чиито дръжки бяха послужили за бесилка за двама престъпници, заловени, съдени и обесени същата сутрин. Вонята на гниещи трупове вече бе примамила лагерните кучета, които стояха настрана единствено заради някакъв старец, беззъб и със замъглено зрение, който седеше на преобърнат кош и помахваше с тояга. От другата страна на каруцата, облечен в черно расо, клечеше монах бенедиктинец и изслушваше изповеди. Група натруфено облечени жени от онези, които следваха войската, минаха набързо, крещейки и пеейки песни. Тежката миризма на конски фъшкии се смеси със смрадта на пот от хиляди немити тела и със странния мирис от готварските гърнета. Тримата мъже избегнаха непоносимата горещина на ковачниците и работилничките за метал, избирайки пътя си внимателно, заобикаляйки отпадъците и денковете в лагера. Сън, помисли си Дьо Пайен, кошмар, изпъстрен със зловещи сцени: мъж и жена, съвкупяващи се шумно под платнището на някаква шатра; проповедник, застанал на счупено буре, пеещ псалми; продавачи на реликви, предлагащи медали като сигурна защита по време на битка; наперени благородници, яздещи в тръс върху жребци с натруфени сбруи, със соколи на китките и кучета, лаещи гръмко около тях. Потискащ, неясен, гротесков свят.

Дьо Пайен вече тънеше в пот; ръката му, държаща меча, натежаваше. Зад него Майеле и Парменио бъбреха. Повикаха и него, ала той не им обърна внимание. Други фигури, облечени за битка, също си пробиваха път към края на лагера, изкачвайки полегатия склон, окичен със заострени колове, на повечето от които бяха набучени отсечените глави на екзекутирани пленници. Дьо Пайен опита да не обръща внимание на пресъхналите си уста и гърло. Последва пътеката между коловете, по която подготвените балисти, требушети, тарани, катапулти и кули щяха да бъдат избутани за цялостната атака на града. Поспря за миг и разгледа тези ужасяващи машини на войната. Хората, които ги управляваха, се суетяха заети около тях, смазвайки осите, стягайки въжетата, зареждайки близкостоящите каруци със запалими гърнета, камъни, бохчи с коноп и парцали, насмолени и готови за запалване. Около обсадните кули простираха по земята волски кожи, напоени с оцет — единствената защита срещу разрушителния гръцки огън, който пазителите на Аскалон щяха да ползват.

— Скоро ще започне — заключи Майеле, — нападението над града. — Той застана до Дьо Пайен. — Може би утре или вдругиден. Трамле настоява.

Едмънд изсумтя в знак на съгласие. Двамата изкачиха хълма и слязоха по стръмния склон към мрачните стени на Аскалон. Местността, ширнала се пред града, бе пуста и зловеща като съновидение от ада. Жълтеникавата камениста почва бе покрита със зловонни трупове и пръснатите останки от битката. Пълчища лешояди, хиени и от време на време някоя и друга лисица или чакал прииждаха, за да пируват през нощта. Над тази пуста, ужасяваща ивица земя се издигаха укрепленията на града, натъкмени със знамена, където броните блестяха на слънцето. Черни колони дим се извиваха срещу небето — сигурен знак, че управителят и неговата войска се подготвяха да се защитят от внезапно нападение.

— Един от петте града на филистимците — рече Парменио, — град от равнините, оплискан с кръв, за който непрестанно се водят битки, превземан, отнеман и отново превземан.

От всички страни на Портата на Йерусалим, сега зазидана, се издигаха високи масивни кули. Сред войниците се ширеше слух, според който въпреки непревземаемия си външен вид, портата е била отслабвана и разбивана. Дьо Пайен се взря през жежката мараня. Тамплиерските строители бяха заети с изграждането на гигантска обсадна кула, за чиято дървения се ползваха корабни мачти. Според мълвата кулата бе готова и първият набег щеше да има за цел да се огледа местността като подготовка за всеобхватното нападение. Едмънд се присъедини към останалите, които се събраха със строителите и зидарите зад големия щит — високата преграда на дървени колела под синьо-златните знамена на крал Балдуин. Около шейсетина мъже от различни отряди се бяха обединили под командването на кралски рицар, чийто щит представяше сребърен грифон на лазурносин фон. Ветеран, участвал в много обсади, рицарят бързо обясни как щяха да доближат Портата на Йерусалим толкова, колкото това бе възможно. Задачата им беше да опитат да узнаят броя на далекобойните машини, възкачени на стените, и да установят колко стражеви постове се криеха сред скалите, осеяли земята между обсаждащите и града. Дьо Пайен вдиша, навлажни устни и стисна нос срещу носещия пясък вятър. Взря се през малка дупчица в бариерата. Земята отпред изглеждаше пуста и единственото движение идваше от огромните крилати лешояди, прелитащи напред-назад. Промърмори в знак на съгласие, след като кралският рицар просъска предупрежденията си за възможна засада. Мишеловите и лешоядите не се приближаваха до скалите, които стояха между тях и града.

— Внимавай — предупреди го Майеле. — Възвишенията са укрепени. — Той тупна с юмрук щита. — Дано това наистина да издържи.

— Deus Vult! — викна кралският рицар. — Deus Vult!33 — викът бе подет, когато всички те се наведоха към щита, чиито скърцащи колела застъргаха. Дьо Пайен забута заедно с останалите, без да обръща внимание на горещината, на носещия се прах, който се набиваше в носа и устата. Озърна се през рамо. Арбалетчици и тамплиерски сержанти ги следваха, движейки се по-близо до фланговете, за да наблюдават както стените, така и скалите. Зад стрелците се трупаше орда от рицари на коне, готови да се впуснат в атака. Дьо Пайен се зачуди защо той и другите бяха избрани за тази задача, ала после отпъди мисълта. И други понасяха основната тежест на обсадата. Прошепна стиховете на псалма за пътуването през долината на смъртната сянка34. Щитът стигна подножието на склона с тропане и тракане, като си проправяше път напред, натъквайки се на камъни и дупки. Един от другарите на Дьо Пайен изруга, когато ботушът му се запъна в гниещите останки на труп, чиито кости се чупеха и пукаха под смазващите колела на преградата. Някакъв сержант изкрещя предупреждение. Едмънд отново се взря през дупчицата. Сега от бастионите се издигаше гъст пушек. Предупредителният вик долетя отново. Свистящ звук раздра въздуха, последван от огнена буря от запалени гърнета, пламтящи топки смола и намазани с масло камъни. Те падаха на земята и се разбиваха в лумнали езици и танцуващи искри. Огнена стена запълзя напред към щита и принуди мъжете зад него да започнат да кашлят и плюят. Последваха нови залпове. Повечето попадаха близо до фланговете. Един обаче прелетя над преградата и се разби в редиците на арбалетчиците, подпали трима от тях, превръщайки ги в живи факли. Те закрещяха и се замятаха ужасени, преди останалите стрелци да ги покосят, за да им спестят мъките.

Щитът отново се затъркаля напред. Последва нова градушка от пламъци. Една от топките смола удари края му, опърли лицето на един мъж, втечнявайки очите му като вода. Той се отпусна на колене, пищейки за облекчение. Кралският рицар ги подкани да бутат по-бързо, за да разстроят мерника на наблюдателите по бойниците. Вече наближаваха първите могили. Предупредителни викове долетяха, когато скритите зад скалите мъже се втурнаха към щита. Дьо Пайен и останалите бяха тласнати назад и извадиха мечовете си, за да срещнат врага. Воините с арбалетите минаха напред, коленичиха и стреляха. Някои от нападателите бяха покосени, а останалите заобиколиха преградата. Дьо Пайен се хвърли да пресрещне един връхлитащ турчин с развети одежди, чието лице и глава почти целите бяха скрити под шлем с шипове, от който висеше покритие за врата, изплетено от метални халки. Въоръжен с копие и кръгъл щит, турчинът запристъпва отдясно към Едмънд, като нанасяше удари от горе на долу и отляво надясно. Не улучи. Дьо Пайен блъсна мъжа, използвайки и меча, и щита си, за да го притисне към преградата. Нанесе силен удар в лицето на онзи и отскочи встрани. И други нападатели бяха отблъснати. Прахолякът се завихри. Тимпани забиха в бастионите, отговори им писъкът на франкските фанфари. Дьо Пайен се приближи към дъските, сетне се извърна. В същия миг една арбалетна стрела се заби в мястото, където допреди малко бе главата му.

Огледа се. Лудостта на бойното поле отмираше, врагът се оттегляше, не се виждаше нищо освен многото прахоляк. Кралският рицар изрева заповедите си и преградата се премести напред. Сега възвишенията стояха изоставени, а защитниците им бягаха към страничната врата, разположена високо в едната от кулите, ограждащи Портата на Йерусалим. Някои мъже стигнаха спуснатата им стълба, други бяха настигнати от франкската конница и прегазени, съсечени или пронизани с копия. Въздухът отново се раздра от писъци, крясъци, бойни викове и от стърженето на стомана. Тръбите от лагера провъзгласиха отбой. Строителите и зидарите, скрити зад кожите, предпазили глави под шлемове, се бяха приближили толкова близо, колкото бяха успели. Сега, очевидно, вече разполагаха с нужните сведения. Щитът — преграда бе дръпнат назад, а Дьо Пайен се опитваше да обуздае страха и паниката си, които бяха толкова силни, че сякаш гърлото му се стягаше. Не можеше да признае уплахата си. Осъзнаването на факта, че стрелата от арбалета можеше да разтроши черепа му, едва не стопи куража му. От една страна, беше сигурен, че нарочно е бил взет на прицел, ала от кого? Турците не носеха арбалети, а и той бе в самия център на големия щит. Враговете се бяха появили в краищата, преди бързо да се оттеглят, а и никой не бе пробил защитата, идвайки отзад. И въпреки това, незнайният му нападател бе изчакал той да се помръдне и се бе прицелил малко по-високо. Защо?

— Не е случайност — измърмори той.

— Какво каза?

Дьо Пайен погледна надясно. Майеле, стиснал дръжката на преградата, го гледаше объркано. Нямаше и следа от Парменио. Едмънд поклати глава.

— Капаните на гибелта ме обкръжават — зашепна той, — дълбоката паст на смъртта се е раззинала.

Това не бе животът, за който бе копнял. Низам беше прав. Всичко бе заблуда, илюзия: нямаше ги паладините в бели одежди, възседнали бързи жребци, нямаше припяване на псалми в хладната сивкава светлина на зората, нямаше истинско приятелство или другарство. Това бе по-скоро долина на смъртта, ивица земя, осеяна с ями и капани, които той трябваше да избегне. И Дьо Пайен бе решен да успее.

Стигнаха подножието на склона, който отвеждаше към лагера. Горещ бриз облиза прахоляка. Разнесоха се викове да се помага на ранените, хора с носилки се втурнаха напред и натовариха покосените, завличайки ги обратно като омачкани чували. Трима сержанти донесоха ракитени кошове, пълни с отсечените глави на враговете, които после бяха набити в гората на колове, на фона на воплите на гайдите и предизвикателните викове, отправени към стените на Аскалон. Мъже сваляха панталоните си и правеха неприлични движения, осмивайки защитниците на града. Враговете отвърнаха. Мощният тътен на тимпаните екна над кървавите останки от битката. Вдигнаха черен флаг. Някакви фигури се раздвижиха по стената и отвън увисна грозд от голи тела, които се мятаха и танцуваха, докато примките се стягаха около шиите. Франките отговориха. Затворниците бяха избутани отпред, съпротивляващи се, разголени, набити живи на коловете. Кръв се проля отново, носеха се сърцераздирателни крясъци. Мишеловите и лешоядите кръжаха ниско и отлетяха в очакване на мършата.

Дьо Пайен тръгна към вонящия лагер, олюлявайки се. Щом стигна шатрата си, дръпна платнището и се свлече върху купчината завивки и чували, служещи за легло. Образи, спомени и мисли нахлуха в душата му като пясъчна буря: как се извърна да пресрещне нападателите си там, в Триполи; циничния поглед на Низам; прикритостта на Дьо Трамле, лукавите му, изучаващи погледи. Попипа малката кесийка, висяща около врата му, в която бе скрит кодът, даден му от Низам. Беше му невъзможно да разбере смисъла на арабските цифри, ала подозираше каква тайна крият те. Нима Дьо Трамле знаеше за кървавата вражда между асасините и семейството на Дьо Пайен и нима нарочно го бе пратил в Хедад, за да бъде убит? Нима и в Триполи бе нарочен да бъде погубен? Ала защо?

Разтревоженият Парменио го събуди от потния му унес. Дьо Пайен се взря към платнището на шатрата — навън светлината отмираше, а вечерният бриз разнасяше благодатна прохлада. Ехтеше скърцането на въжета, трополенето на колела, писъкът на осите, викове и крясъци, острото припукване на камшик.

— Какво става?

— Обсадната кула е готова. — Парменио замлъкна заради тръбенето на фанфарите. — Едмънд, великият магистър ни вика. Скоро ще започне голямото нападение към Портата на Йерусалим. Всички са свикани под знамената.

Проклинайки и мърморейки, Дьо Пайен се надигна. Все още облечен в ризницата си, той бе натъртен и подгизнал от пот, изгаряше от жажда, с лепнещи устни и леко подут език. Сграбчи кожения мех, наплиска лицето си и накваси уста. Влезе Майеле. Двамата рицари затърсиха мечовете, шлемовете, щитовете и камите си, сетне последваха Парменио навън — генуезецът изглеждаше малко нелепо с шлема си с форма на гърне, нахлупено на главата му. Събраха се при поставката за снаряжението и олтара пред поръбената със злато шатра на великия магистър. Бернар дьо Трамле се бе изправил в една каруца, над която се вееха свещените флагове на ордена. Настоя на висок глас за тишина. Сержантите въдвориха ред. Огромната шестетажна обсадна кула, отворена отзад, а отпред и от двете си страни отрупана с волски кожи, накиснати в оцет, тежко спря. Дьо Пайен се огледа и забеляза обсадните навеси, требушети и катапулти; зад тях стояха бойните талиги, изпълнени с гърнета с катран, бали слама, вълна, въжета и стърготини, подготвени за запалване. Миризмата на масло и смола уплътни въздуха. Парменио беше прав: нападението в прохладата на вечерта щеше да бъде страховито. Дьо Трамле потвърди това, като обясни как всички големи обсадни машини на франките, чудовища, наречени с имена като „Лошия съсед“, „Мъст Господня“ и „Адови огньове“, били поверени на тамплиерите. Щяха да направят пробив в Портата на Йерусалим или близо до нея и да организират защитна линия, докато останалите франки нахлуваха вътре. Беше открито слабо място в укрепленията и тъкмо върху него щяха да се съсредоточат.

Речта на Трамле бе посрещната с рев на одобрение, последван от зова на тръбите. Черно-белите знамена и знаци на ордена бяха тържествено развити и благословени, димът от тамяна се заиздига на плътни сиви облаци. Запяха химн и завършиха с победната бойна песен на ордена, възхвала на Бога — „Non nobis, Domine, non nobis“. Бойните рогове ревнаха. Множеството на тамплиерите сформира широк и дълъг строй със стрелци по фланговете. Наченаха марша си, вървейки през местността, която Дьо Пайен в себе си наричаше „земята на тежката сянка“. Той все още се чувстваше слаб след първата атака, тялото го болеше, а коремът му се бунтуваше като врящ казан. От двете му страни Майеле и Парменио бяха потънали в собствените си мисли. Поспряха за миг, за да пийнат вода и да освободят оръжията в ножниците си. Сетне бяха готови. Огромните военни машини изкачиха наклона със страшен трясък и се затъркаляха нататък към стените на Аскалон. Едмънд погледна бляскавото зарево на очакващите ги врагове. Дим се издигаше от огньовете, загряващи катрана, маслото и другите запалителни материали. Виждаха се и върховете на балистите и катапултите, черни на фона на небето. Хладината на вечерта сега бе заменена от вихрещия се пясък, раздигнат от напредването на тамплиерския строй към Портата на Йерусалим. Бяха защитени от внушителната обсадна кула, търкаляща се отпред. Крещяха се заповеди. Мъже с орлови погледи донесоха, че защитниците били хвърлили през стените дебела плетеница от въжета за предпазване от кулата. Дьо Пайен стисна меча и щита след издаването на последните повели. Нападението щеше да бъде измамно. Трамле бе набелязал като истинска и основна цел тясната странична врата в кулата до Портата на Йерусалим. Щурмът по-рано през деня бе донесъл вестта, че тази врата била отслабена и било възможно да бъде разбита. Дьо Пайен опита да се разсее, като извика при себе си още мирни спомени: разходките с Теодор из горите на Ливан, описанията, които дядо му даваше за различните дървета и храсти, възхитен от величавостта на миртата или силата на дъба.

Писък го изтръгна от унеса му. Сега обсадната кула и другите бойни машини бяха близо до стените. Вечерното небе бе обгорено от проблясването на пламъци, стълбове дим и зловещо оранжево зарево, когато защитниците отприщиха огнена буря срещу настъпващия враг. Чуваха се скърцането на въжета, съскането на изстреляните снаряди, а камъни, слама, катран и парцалени топки се разбиваха около тях, сякаш огньовете адови бяха разцепили земната кора. Мъжете измираха с хиляди по ужасяващи начини: подпалени, изгорени, покосени от стрели, камъни или летящи късове метал. Писъците, крясъците и бойните викове призоваха огнени сцени от пъкъла. В очите на Едмънд те вече не бяха хора, а същества на мрака, струпани в своята бронирана мощ, готови да убиват, грабят, завладяват.

Бойните машини на франките се примъкнаха по-близо, запращайки залп след залп срещу стените горе. Най-сетне обсадната кула стигна портата и се блъсна в дебелата завеса от въжета. Тамплиери се катереха по стълбите вътре в кулата, готови да подкрепят мъжете, които вече се биеха на двете платформи на върха. Ала Дьо Пайен и другарите му бяха отвън; защитени от кулата, те можеха само да наблюдават ужасите на нападението. Мъже се извиваха, окъпани в масло, погълнати от огън, който стапяше телата им, така че броните и плътта ставаха едно. Войници, заслепени от торби с вар, се олюляваха, бягайки назад, само за да бъдат покосени от стрели или камъни. Сякаш от небесата на земята падаха тела и отскачаха. Стълби биваха отрязвани или разрушени от изблиците на пращящия гръцки огън. Спусна се задушлива чернота. Вихреше се пушек. Майеле проклинаше глупостта на Трамле, а покрай обсадната кула строителите домъкнаха таран, с който да блъскат стената отдясно на страничната врата. Портата бе залостена отвътре, ала в зидарията бяха забелязали слабост, някакъв недостатък при построяването й. Дьо Трамле, със свален шлем, крещеше на онези на третия етаж да блъскат вратата, докато таранът, скрит под покрива си като под щит, удряше с грохот стената. Сега нападението се бе пръснало и от двете страни на Портата на Йерусалим. Обърканите защитници не знаеха на коя страна да се обърнат, а Бернар крещеше заповедите си. Дьо Пайен, спотаен в сенките, можеше единствено да наблюдава, напрегнат и уплашен пред лицето на смъртта и разрушението, вихрещи се около него.

— Deus Vult! Deus Vult! — бойният вик приветства гръмовния трясък на камъните и зидарията.

Стената до страничната врата бе разбита и срината и от мястото се сипеше огромна лавина от отломки, вдигна се плътна пушилка и щом тя се поразнесе, отдолу се показа дупка, висока и широка около девет стъпки. Дьо Трамле дотича обратно при тях, вече с нахлупен шлем на главата, и с меч, разсичащ въздуха, посочи чакащите тамплиери и им изкрещя да го последват. Едмънд бе бутан и блъскан около кулата, когато заедно с останалите, вдигнали щитове срещу залповете, валящи от стените, се втурнаха към очакващите ги стълби и се изкачиха в зеещия черен отвор, където прахта и пушекът се кълбяха като мъгла, а мъжете се хвърлиха вътре, задъхани и пъшкащи. Донесоха им мехове с вода, които бързо бяха изпразнени, сетне вече се запромъкваха вътре, вдигнали щитове пред себе си, с извадени мечове, бронирана тълпа от около четирийсет мъже, промъкващи се по протежението на настлан с камъни проход, в който пълният мрак бе разкъсван единствено от мъждукащите лампи и горящите факли.

— Влезли сме в някакво помещение! — възкликна Парменио. — Сигурно сме в прохода, водещ извън кулата. Ние…

Следващите му думи заглъхнаха, когато група мъже се появи сякаш от нищото и препречи пътя им. Тамплиерите дадоха воля на гнева и страха си, втурнаха се напред в дива схватка, мушкайки и налагайки. Мъже, притиснали раните си, падаха на колене, крещейки. Земята стана хлъзгава от кръвта. И ето че пробиха, вече бяха вън от кулата и гълтаха студения нощен въздух. Забързано заслизаха по стълбище, продължиха през калдъръма към уличките, отвеждащи към града. Зловещ тътен отекна зад тях. Парменио стисна ръката на Дьо Пайен. Тамплиерът опита да се отърси от него. Все още бе заслепен от кръвопролитния сблъсък в прохода, където мечът му бе рязал плът, а горещата кръв на враговете му бе шуртяла върху тялото му; все още преследван от свирепи тъмни лица, въртяща се стомана, вонята на кръв и пот, всепроникващата смрад на изгорено.

— Едмънд, Едмънд, насам!

Бяха слезли от стълбището. Тамплиерите се подредиха в дъга, готови да напреднат. Дьо Пайен чу да викат името му, а Парменио го дърпаше, буташе го по калдъръма. Едмънд се запрепъва. Не знаеше защо, но се почувства заразен от ужаса на генуезеца. Стигнаха началото на някаква алея, студен ветрец повя през нея и вледени потта му. Тиери го дърпаше за щита.

— Едмънд, Едмънд, за Бога, свали го!

Дьо Пайен остави щита си да падне, а меча — да се изхлузи от дланта му. Махна и шлема си и като сомнамбул свали бронята си, въпреки че Парменио съскаше предупреждения за опасност. Погледна отвъд каменната площадка. Останалите тамплиери, около трийсетина, се бяха скупчили във формата на кръг, не на дъга, с притиснати един до друг щитове. Шепотът на генуезеца успокои разстроеното му от битката съзнание. Бяха сами, откъснати. Едмънд си спомни втория трясък на зидарията. Стените се бяха срутили, затрупвайки дупката, тамплиерите отвън вече не можеха да им се притекат на помощ. До тях продължаваха да долитат далечните шумове от сражението. Нападението щеше да бъде отблъснато и после турците щяха да се разправят с врага вътре.

Дьо Пайен гледаше с ужас. Великият магистър и неговите лейтенанти, които бяха предвождали атаката, осъзнаха, че бяха впримчени в капан, че не можеха да се върнат, а по-нататъшното настъпление щеше да бъде гибелно. Малкият строй се стегна още повече — кръг от стомана и притиснати щитове. Чуха се викове и крясъци. Дьо Пайен понечи да тръгне натам.

— Глупаво! — прошепна Парменио. — Глупаво — повтори после, — отново смърт без смисъл!

Той сграбчи Едмънд, дръпна го назад и двамата останаха да наблюдават. Появиха се застрашителни светлинки. Полетяха факли, сенките се раздвижиха. Градският гарнизон, изненадан от свирепата атака, не можеше да повярва на това, което се бе случило. Бризът отнесе отслабващите звуци на повсеместното нападение. Франките от външната страна на стените се оттегляха. Още факли бяха запалени и хвърлени към чакащите тамплиери. Дьо Пайен се облегна на покритата с мръсотия стена, когато силен франкски глас начена De Profundis35: „От дън душа викам към Тебе, Господи. Господи, чуй гласа ми.“

Хвърлиха към тях още факли. Пеенето стана напрегнато, израз на силата на мъжете, запращащи своето непокорство в лицето на сигурната смърт. Тамплиерите никога не биха се предали. Нямаше да молят за милост и такава нямаше да им бъде дарена. Стрели просъскаха през въздуха, докато сенките се движеха, и затракаха върху щитовете, бойният вик „Deus Vult!“ прогърмя и строят на воините, все още със събрани щитове, се оттегли обратно към стълбището, отново към кулата. Сега река от мъже се изля от тъмнината, затича по стъпалата и се впусна срещу тамплиерите във вихрушка от стомана и пронизителни бойни викове. Преградата от щитове остана непокътната, турците, с шлемове с шипове и тежки плащове, бяха победени. Те запратиха още факли и нападнаха отново. В светлината на прелитащите пламъци Дьо Пайен, напрегнат и хладнокръвен, видя как по стълбите надолу потече кръв. Стената от щитове бе пробита, ала нападателите отново се оттеглиха. Трупове на тамплиери покриха горните стъпала. Нямаше вече викове или псалми, само тягостна тишина. Врагът нападна отново. Екна гръмовен боен вик, когато стената от щитове най-накрая бе разбита. Тамплиерите бяха разпръснати — по един мъж сам срещу много, и поведоха самотни схватки на смърт. Атаката бе несигурна, противниците се оттеглиха. Напред излязоха стрелци с опънати тетиви, залп след залп се редуваха, докато точните стрелци избираха определени мишени. Тамплиерите падаха, оръжията им се изплъзваха от дланите им. Нова тълпа се втурна нагоре по стълбите със секири и сопи, мечове и ками, и най-сетне всичко свърши.

Турците оглеждаха телата. От време на време проблясваше стомана и се чуваше задавен звук, когато довършваха ранените. Безжизненото тяло на Бернар дьо Трамле бе измъкнато, разсъблечено и провесено на желязна кука на една стена. Тържествуващи, турците затанцуваха, ликуващи, че са заловили и убили великия магистър на Ордена на Храма. Писнаха фанфари. Градски сановници, облечени в дрехи в червено и бяло, забързаха през площада, за да огледат мъртъвците. Бяха дадени заповеди. Под висящото тяло на Трамле бяха сложени факли. Дьо Пайен зърна рошавата червена коса на някога гордия си покровител, неговото тяло бе изцапано с кръв от зеещите рани на главата му, шията и корема. Сега и останалите тела биваха разголвани и обесвани, а дрехите и доспехите на тамплиерите бяха събрани в един кош.

— Ще ги провесят през парапетите на кулите. — Дъхът на Парменио бе горещ върху лицето на Едмънд. — Същото ще направят и с труповете. — Дьо Пайен трепна, когато върхът на камата на генуезеца се опря в меката му шия. — Господарю Едмънд — прошепна Парменио, — сега не е времето за смели, благородни подвизи. За тази нощ претърпяхме достатъчно такива. Не бъди глупак. Ако се разкриеш, и двамата ще умрем, при това бавно, така че ела с мен.

Едмънд последва Парменио дълбоко в мрака, сетне спря и се обърна. Не можеше да тръгне, не още, трябваше да види това. Телата на мъртвите тамплиери, вече голи, бяха завързвани с въжета и подготвяни да бъдат влачени през града. Тръбачите вече разпространяваха вестите из улиците, барикадирани заради нападението. Аскалон се съживяваше, и това се чувстваше дори и в тази зловонна алея. Запалваха се лампи, отваряха се врати и капаци на прозорци. Парменио сграбчи плаща на Дьо Пайен, шлема и бронята и ги напъха в купчина боклук, сритвайки мръсотията върху тях. Викна глас, остър и раздразнен. Генуезецът отвърна на същия език, после стисна ръката на Едмънд и го изблъска в мрака.

Следващите няколко дни се подвизаваха като просяци. Парменио накара тамплиера да се престори на ням, докато двамата се приютяваха сред гъмжащите легиони на бедняците в Аскалон, които денем се прокрадваха в сенките, а нощем изпълзяваха оттам. Парменио, опитен с езиците, играеше ролята си, хленчейки и молейки се. Изпросваше или крадеше хляб, гниещи плодове, канчета с вода и веднъж дори пълен мях с вино. Никой не ги притесняваше. Още повече, че градът се вълнуваше от вестите за отблъснатото нападение, за убийството на великия магистър на Ордена на Храма, говореха за трупа му, както и за труповете на другарите му, обесени голи над стените. Жителите ликуваха, че всички, които бяха проникнали вътре, бяха намерили смъртта си.

Дьо Пайен имаше чувството, че живее насън. Срамът, че не бе загинал заедно с Трамле, скоро изчезна. Всъщност, мислеше си той, великият магистър се бе отнасял злонамерено към него, а нахлуването в града бе прибързано и зле подготвено. Зачуди се какво ли се бе случило с Майеле. Парменио му бе казал, че техният събрат е бил зад тях, така че той или бе убит при атаката, или бе извадил късмет да се оттегли. Водеха тези разговори шепнешком в ъглите на мръсни ниши. Колкото до другото, трябваше да оцелеят. Тиери продължи да упражнява занаята си на просяк; бе ненадминат актьор, който можеше хем да отмъква храна, хем да представя себе си и спътника си като още двама бедняци в този град на просяците. Освен това той слушаше внимателно брътвежа по пазарищата и претрупаните тържища. Знаеше, че труповете на тамплиерите били извлечени през града, вързани за опашките на коне, преди да бъдат обесени извън бастионите. Това унижение обаче само бе направило франките по-неотстъпчиви. Сега те затягаха обсадата още повече. Дори бе по-опасно — те бяха отблъснали флотата, пратена от Египет, носеща така нужните за Аскалон запаси.

— Не се надявай на фараон36 — каза Парменио, — нито на неговите коне, нито на неговата мощ. Слушай, Едмънд, трябва да останем скрити тук. Дръж се както досега, докато вдигнат обсадата, каквото и да става.

Тиери настояваше да останат в най-бедните части на града. Те напомняха на видение от чистилището: черните гърла на уличките, криволичещи между рушащи се къщи; отъпкани пътеки, покрити с изпражнения; горещи, прашни, зловонни тунели. Нямаше почивка, нямаше подслон, всяка хапка храна и всяка глътка вода бяха посрещани с благодарност. Дьо Пайен се отърси от потреса и стана по-бдителен. Сега вече се доверяваше на Парменио. Ако бе искал, генуезецът беше имал възможности да го убие по хиляди начини. Вместо това обаче той внимателно се грижеше тамплиерът да бъде нахранен и напоен, и дори споделяше припечеленото, когато го наемаха временно като носач на пазара за масло. В същото време успокояваше рицаря, че Дьо Трамле сам си бе навлякъл гибелта. Продължаваха да преживяват като бездомници и лесно се сливаха с тълпите. Парменио отбелязваше:

— Кой всъщност се вглежда в бедните, особено във времена като днешните?

Сега отвън затягаха яростно обсадата. Франките изпратиха напред требушетите си, обсадните кули и катапултите и отприщиха същинска буря срещу стените на града. Нови страхове плъзнаха по тържищата. Постоянните яростни залпове унищожаваха парапетите. Мъртвите трябваше да бъдат отнасяни и трупани на погребални клади; пламъците и димът, които се кълбяха от огньовете, се превърнаха в постоянна прокоба за ужаса, прокрадващ се отвъд стените.

Настроението в Аскалон се промени. Шумотевицата на пазарите се превърна в непрестанно стенание, което се носеше из града. Жителите губеха всякакво желание за битки. Те искаха да се преговаря. Уплашен, че можеше да избухне бунт, и дълбоко обезпокоен от придвижването на военните машини на франките още по-близо до бойниците, управителят на града издигна над бастионите клони със зелена шума и помоли за примирие. Залповете спряха незабавно и това бе приветствано с облекчение, тъй като последната каменна градушка бе избила повече от четирийсет мъже. По-късно този ден глашатаите оповестяваха тържествено новините. Франките приемаха условията на предаващия се Аскалон!

Глава шеста

Едмънд дьо Пайен, изкъпан и облечен в чиста дреха, оглеждаше варосаните стени в залата, където бе заседавал съветът на предишния владетел на Аскалон. Управителят, семейството и домакинството му, както и всички, които бяха поискали да го последват, сега пътуваха на юг, тъй като им бе осигурено безопасно преминаване в Египет. Аскалон и всичко в него сега бе васално владение на Балдуин III. Кралските знамена плющяха от кулите и бойниците на града. Кралски стражи кръстосваха улиците. Франкски рицари се перчеха в градските дворци, а централната джамия вече бе изпразнена и подготвена за посвещаване в църква на името на свети апостол Павел.

След като градът се бе предал, Дьо Пайен и Парменио се бяха разкрили на новите господари. Орденът на Храма ги бе посрещнал като завърнали се блудни синове, приветстваха ги като герои, настояваха Парменио отново и отново да разказва за последната съпротива на Дьо Трамле, сега възприемана като юначна също като бойните подвизи на Ролан и Оливър37, славните паладини на Карл Велики.

Дьо Пайен и Парменио бяха настанени в едно просторно имение близо до пазара за подправки, където се събраха отново с Майеле. Циничен и подигравателен както винаги, англичанинът, подкрепян от красноречивите думи на трима сержанти, им разправи как те тъкмо се канели да влязат през отвора, когато повторното срутване го запечатало. Дьо Пайен му повярва. Неговият рицар събрат не бе страхливец. Филип говореше язвително за Трамле, заради когото се бе стигнало до толкова много опустошения, и не се опитваше да прикрие радостта си от смъртта на великия магистър. Разказа им, че сега редиците на тамплиерите тънели в смут и че бургундецът Андре дьо Монбар, близък роднина на Бернар от Клерво, бил избран набързо за временен велик магистър. Дьо Пайен огледа блестящата от белота стая. В действителност и той бе объркан. Не знаеше какво се случва. Доведоха ги тук, хвалеха ги, ала в същото време и ги държаха като затворници, тъй като им бе забранено да излизат и да се виждат със събратята си. Освен всичко друго Майеле им каза също, че тамплиерски пратеници и вестоносци продължавали да идват и да влизат в имението. Сега, осем дни по-късно, Едмънд бе повикан да дойде тук и да седне край тази овална кедрова маса. От лявата му страна седеше Майеле, а отдясно — Парменио.

Дьо Пайен се обърна, когато вратата се отвори. Монбар и английският магистър Бозо дьо Беосис влязоха, придружавани от двама стражи, и заеха местата си в далечния край на масата. Великият магистър щракна с пръсти, стражите се оттеглиха, както и повечето от свитата, с изключение на един мъж, чиято дълга коса обграждаше тясно, смъртнобледо лице, който държеше възглавничка. По знак на великия магистър той тържествено мина през помещението като духовник през светилище и постави възглавничката пред Дьо Пайен. Върху нея имаше икона. На пръв поглед изглеждаше съвсем обикновена, каквато можеше да бъде открита във всяка гръцка църква. На нея бе изписано измъченото лице на разпнатия Спасител — страдащ мъж, чиято глава бе увенчана с трънен венец. По челото му се стичаха капки кръв, очите му бяха притворени, а устата безмълвна срещу мъчителите и страданията, на които бе подложен. Дьо Пайен се втренчи в тази толкова свещена реликва, потискайки потреперването си. Беше чувал слуховете, че това бил истинският лик на разпнатия Христос, пред когото благоговееха висшите предводители на ордена. С ясен глас Монбар ги накара да докоснат иконата и да се закълнат, че това, което щяха да чуят тук, бе secretissime — дълбока тайна. Дьо Пайен се подчини. Майеле и Парменио също положиха клетвата и мъжът се оттегли. Монбар, притиснал един към друг пръстите на ръцете си, се взря в Дьо Пайен. От време на време погледът му скачаше върху Майеле или Парменио. Той отвори уста да каже нещо, ала спря, сетне склони глава, сякаш се молеше за напътствие. Едмънд бе уверен, че беше доловил великият магистър да прошепва думите: „Veni Creatus Spiritus — Ела, Дух на Съзиданието“.

— Най-добре е — Монбар вдигна глава. — Да, най-добре е да чуете сами истината.

Той викна към вратата и мъжът се втурна отново вътре. Монбар му нашепна нещо и човекът пак излезе. От коридора се чуха стъпки и някакъв непознат бе въведен в стаята — беше висок, облечен в надиплена тамплиерска роба, с изцяло обръснати глава и лице, блеснали от масло.

— Мътните ме взели! — прошепна Майеле. — Ричард Берингтън!

Дьо Пайен се ококори от изненада, когато Берингтън се поклони на великия магистър и на Бозо дьо Беосис, а после зае предложеното му място отдясно на масата. Усмихна се на Едмънд и кимна многозначително на Майеле. Първата мисъл на Дьо Пайен бе, че имаше съвсем малка или че всъщност нямаше никаква семейна прилика между този тамплиер с груби черти и неговата сестра — прелестната Изабела, която бе срещнал в Йерусалим. Ричард Берингтън имаше грубо лице и тъмни очи, беше с високи скули, тънки устни и издадена напред брадичка. Воин, заключи Едмънд, опасен мъж, строен, мускулест, с бързи движения. Заприлича му на вълк.

— Братя, господарю — Берингтън отново се поклони на хората в края на масата. — Добре е братя да живеят в единство — Ричард начена обичайните тамплиерски поздрави.

— Кажи ни — резкият глас на Монбар се открои от мекия тон на Берингтън. — Кажи ни, братко, какво се случи, какво знаеш. — Великият магистър потри с ръце лицето си. — Прегледах съдебните архиви. Вече съм чувал историята ти. Най-добре е ти да разкажеш на своите братя.

Берингтън се вгледа напрегнато в Парменио и многозначително погледна през масата към Монбар.

— Може да му се има доверие, Ричард. Той е положил клетвата.

— В това той е един от нас — задращи и гласът на Бозо Беосис.

До момента английският магистър бе седял като издялан от дърво. Беше дребен мъж с огромен търбух, с изпъкнали очи и изтъняваща посивяла коса, висяща на кичури, а брадата и мустаците му бяха чисто бели. Дьо Пайен и преди го бе срещал. Бозо изглеждаше напрегнат, човек с непрестанно стрелкащи се очи и трепкаща долна устна. Бе нервен, като че не знаеше защо беше призован от Лондон да се срещне с великия магистър, който междувременно бе убит в кървавия сблъсък при стените на Аскалон.

Докато Берингтън мълвеше благодарности към Бозо, Дьо Пайен бързо огледа другарите си. Майеле седеше със сведена глава, притиснал пръсти към повърхността на масата. Парменио зяпаше Берингтън, който чакаше да започне разказа си.

— От самото начало — рече Монбар. — Ричард, ние всички сме братя по кръст, но за някои от нас ти си непознат.

— Роден съм — начена рицарят — в Бруър в Линкълншир като втори син на господар на имение. Служих в свитите на много барони, включително Мандевил, граф на Есекс, преди да реша да отпътувам за Светите земи. Сестра ми — той се усмихна на Едмънд, — се съгласи да ме придружи. В Йерусалим се присъединих към Ордена на тамплиерите. Господарят Трамле ми бе наставник. Както може би знаете, служих в няколко замъка и гарнизона, преди той да ме повика обратно в Йерусалим. Бях провъзгласен за рицар ветеран. Служих под неговите знамена по време на много нападения — той замлъкна и облиза устни.

Монбар стана на крака. Донесе гарафа с вода и чаша, която Берингтън напълни, а после отпи от нея.

— Спомена сестра си — прекъсна го Дьо Пайен. — Лейди Изабела, да, познавам я. Тя не беше ли самотна в Йерусалим?

— Не, братко — Берингтън поклати глава. — Тя отседна с другите дами в бенедиктинския манастир близо до Портата на Ирод. Господарят Трамле бе много любезен. Той дори й предложи малка къща в северната част на града. Тя си имаше своето наследство, а аз се грижех да не й липсва нищо.

— Какво стана в края на отминалото лято? — настоя Монбар и изгледа Дьо Пайен, сякаш бе ядосан от прекъсването.

— Късно през миналото лято — продължи Берингтън — около и вътре в Храма под купола, както и в други части на Йерусалим, бяха извършени ужасяващи убийства. Бяха погубени млади жени, а телата им бяха обезкървени. Да, Йерусалим може и да привлича праведните, ала приютява и обитателите на ада. Първоначално градските управители смятаха, че някой луд е повел своя нечестива война, защото жертвите бяха мюсюлманки, ала сетне бяха убити и франкски жени. Според мълвите смъртта им бе плод на черните науки, магия, вещерство, чародейство. Отправяха се обвинения. Имаше една вещица — Ерикто, говореше се, че била англичанка, пристигнала в града и се отдала на тайното познание. Патриархът и управителят на Йерусалим обявиха награди за залавянето й, ала Ерикто сякаш бе пазена от магии. Рядко я забелязваха, сякаш настина си менеше външния вид, така и не бе заловена. И така — той замлъкна за миг, — според приказките хората я виждали или да посещава, или да се навърта близо край сградите на Храма. Други източници пък намекваха, че Орденът на Храма може да е намесен, и по-лошо — че тайно сборище от магьосници е проникнало в нашия орден. Случаят с Хенри Уокън със сигурност не уталожи слуховете. Беше си спечелил зловеща слава, защото се промъкваше в града, посещаваше домовете на уличниците, продажниците, бордеите, пивниците и баните, посещавани от леки жени. Не беше кой знае какво, не бе достатъчно, та да бъде съден, ала подобни слухове се обърнаха в обвинения срещу ордена, че братята ползвали магия. — Берингтън вдигна ръка. — Разбира се, подобни обвинения срещу нашето братство са били отправяни и преди. Нашите писари и учени изучават тайното познание на евреите и на арабите, а това от своя страна всява смут у някои прелати на Светата Майка — Църквата, ала този път обвиненията бяха сериозни. Името на Хенри Уокън не слизаше от устите на хората. Господарят Дьо Трамле се обърна за съвет към мен като изтъкнат рицар тук, в Йерусалим. Покоите на Уокън бяха претърсени. Той притежаваше ковчежета и сандъчета с тайни чекмеджета и отделения. В тях имаше достатъчно доказателства, за да бъде обесен или изгорен няколко пъти.

— Какви по-точно? — тихо попита Парменио.

— Купи и стъкленици, оцапани с кръв, вещи или скъпоценности, взети от момичетата, книги със заклинания, билки. Уокън отхвърли обвиненията. Трамле обаче настоя той да бъде съден за престъпленията си, макар и не в Йерусалим — скандалът щеше да бъде прекалено голям. Великият магистър искаше да държи всичко sub rosa — в тайна. Той се допита до мен и реши, че аз трябва да отведа Уокън обратно в Англия, където да бъде съден в имението на Храма близо до Уестминстър. В същото време, доколкото знам, той ти изпрати писмо, господарю Беосис, в което те молеше внимателно да преосмислиш всичко, което знаеш за Уокън в Англия и те призоваваше да дойдеш тук.

— Да, да, така беше — развълнува се Бозо. — Много се обезпокоих, когато получих призива му. Господарят Трамле ме молеше да извърша внимателни проучвания за произхода на Уокън. И за това как бе постъпил в ордена ни.

— И? — попита Дьо Пайен.

— Много малко открих — Беосис сви рамене. — Хенри Уокън е роден и отгледан в имението Борли в Есекс. Родителите му починали, когато бил малък, и имението било поставено под опека. Когато пораснал достатъчно, Уокън също служил при Мандевил. По-късно предал имението си на нашия орден, към който бе търсил път. Аз го приех. За кратък период бе послушник в Лондон, сетне помоли да бъде пратен в Светите земи.

— Какъв човек беше той? — попита Парменио.

— Набожен, отдаден, добър рицар, но потаен — Беосис вдигна рамене. — Със сигурност не бе сплетник или пък бъбривец.

— Такъв бе и в Светите земи — обади се Берингтън. — Уокън бе затворен в себе си. Е, хранеше се в нашата трапезария — сигурно си го срещал, Майеле.

— Да, няколко пъти. Не се набиваше на очи — Майеле се усмихна. — Не и ако сам не пожелаеше да бъде забелязан. Среден на ръст, русокос, доколкото си спомням, с изключително сини очи, можеше да бъде приятен и любезен, ала много малко съм говорил с него. — Филип направи гримаса. — Знаех, че е от Есекс, че за кратко се е сражавал в гражданската война, ала повечето английски рицари са го правили.

— Ами ти, Дьо Пайен? — попита Монбар. — Ти познаваше ли го?

Едмънд поклати глава:

— Не, милорд. Преминах кратко обучение в Йерусалим и околностите, преди да бъда пратен в Белия замък.

Монбар кимна, посочи към Берингтън и рече:

— Продължавай.

— Уокън продължи да настоява, че бил невинен, ала доказателствата срещу него бяха неоспорими. Господарят Трамле реши, че аз трябва да го съпроводя заедно с двама сержанти до пристанището в Триполи и там да се качим на кораб за Англия.

— Ами Ерикто? — заговори Парменио. — Какво стана с нея?

Монбар разпери ръце.

— В Свещения град бе извършено претърсване. Изглежда, тя бе изчезнала, макар че според мълвите все още се криела в Йерусалим.

Дьо Пайен си спомни страшната фигура, която бе зърнал при отпътуването от Йерусалим към Хедад, ала реши да замълчи сега, както щеше да постъпва и занапред.

— И така, ние напуснахме града — продължи Берингтън — и потеглихме през Йорданската долина към крайбрежието. Стигнахме до Кладенеца на Иаков38, на изток от Наблус. Възнамерявах да продължим пътуването през Самария и да лагеруваме близо до гроба на свети Йоан Кръстител39. Уокън се бе променил. Вече не се държеше като невинен. Започна да прави намеци, че обвиненията са основателни. Не съм съвсем сигурен дали не се хвалеше. Каза, че питае дълбока ненавист срещу крал Стивън и че се надява, когато се завърне в Англия, да има възможност да излее омразата си върху самия крал.

— Какво? — Парменио се отблъсна от масата.

— Така твърдеше — заяви Берингтън. — Че таи омраза, че има кръвна вражда с крал Стивън. Твърдеше, че Орденът няма да го възпре. Че ще бъде освободен, обвиненията — оттеглени, че после той и други имали сметки за уреждане.

— Защо — попита Дьо Пайен. — Защо се е променил Уокън? Ти казваш, че първоначално защитавал невинността си.

— Не знам — отвърна Берингтън и прехапа крайчеца на устната си, — обаче размишлявах. В Йерусалим той може би е вярвал, че ще успее да опровергае обвиненията, но когато го оковаха във вериги, за да отплава на кораб за Англия, явно е осъзнал, че подобни протести няма да му помогнат. Изглеждаше уверен, сигурен и доста безочлив. Не спомена никого другиго, ала, разбира се, вероятно е имал свои съмишленици в града. И така ние с един рицар тамплиер и двама сержанти — Берингтън разпери ръце — мислехме, че никой бандит не би дръзнал да застраши пътуването ни. Още повече че минавахме и покрай аванпостове и можехме да повикаме помощ.

— Нападнали са ви? — попита Майеле.

— Късно през нощта — отвърна Ричард. — В един оазис близо до Кладенеца на Иаков. Бях сложил постови. Уверих се, че Уокън е все така здраво окован във веригите. Само Бог знае истината, ала тъкмо преди зазоряване ни нападнаха, бяха около двайсетина. Бяха се промъкнали в лагера, не съм убеден дали някой от сержантите не е бил подкупен. Ръкопашната схватка, която последва, бе кървава и свирепа. Аз не отстъпвах, ала нападателите ни бяха добре въоръжени с лъкове, копия, пики и боздугани. Сержантите, без значение кому бяха предани, бяха убити. Опитах се да се добера до Уокън. Знаех, че набегът има за цел да го освободят. Щях да го убия още тогава, на място, ала когато стигнах там, той вече бе изчезнал. Скрих се, а нападателите се оттеглиха. Бях целият в синини и рани. Когато слънцето се показа, открих, че всичките ни запаси и коне бяха отмъкнати. Така погиват могъщите — прошепна той. — Няколко часа преди това бях рицар тамплиер, въоръжен, с броня, яхнал добър боен кон; сега нямах нищо, бях облечен само с ризата си. Не можех да остана там. Направих каквото можах за мъртвите и тръгнах пеш. По-късно същия ден бях нападнат от пустинни скиталци. Скоро те осъзнаха кого са заловили. — Берингтън сви рамене. — Бях предаван от ръка на ръка. Молих ги да ми позволят да пиша на нашия велик магистър в Йерусалим, казвах им, че той ще ме откупи, ала те отказваха. Бях доведен в Аскалон и затворен като роб. Тогава реших да избягам. Скрих се в града, опитвайки се да измисля какво да правя оттук нататък. Отчаяно исках да се върна в Йерусалим — той отново вдигна рамене. — И тогава дочутите от мен слухове се оказаха верни. Крал Балдуин настъпваше към Аскалон. Градът бе обсаден — Ричард кимна към Дьо Пайен. — Нямах друг избор, освен да правя онова, което сте правили и вие — криех се в бедняшките квартали, потулвах се и се молех да дойде избавление.

— Значи Уокън е избягал? — рече Парменио. — Господарю Ричард, преди обсадата на Аскалон вашият велик магистър ни изпрати със заръка при Низам, халифа на асасините в Хедад. Той ни разказа, че Уокън го бил навестил там — Тиери прочисти гърлото си. — Но онзи Уокън, който е отишъл там, е бил само един скитащ просяк. Нима е бил същият мъж, който е организирал такова драматично бягство?

Берингтън въздъхна шумно. Дьо Пайен не се издаде. Беше решил, че така е най-добре. Нямаше да разкрие какво му бе казал Низам — че Уокън е бил целеустремен мъж, зает с кобните си дела. Още повече, че това, което халифът му бе казал, съвпадаше с описанията на Берингтън, според които Уокън бе опасен противник.

— Не знам — отвърна Ричард. — Господарю Парменио, чувал съм за теб. Ти познаваш асасините. Дали са ви казали истината? Дьо Трамле все пак подозираше, че са замесени в убийството на граф Реймон.

— Прочетох отговора на халифа — намеси се Монбар. — Твърди, че той и хората му нямат нищо общо с онова, което се случи с граф Реймон. Предлага Трамле да сложи в ред собствения си дом, преди да се бърка в чуждите. Е, отговорът е дипломатичен, тактичен, пълен с хвалебствия и съпроводен с дарове, ала посланието му бе достатъчно ясно.

Дьо Пайен забеляза, че Тиери е възбуден и измъчван от въпроси. Въпреки цялата подкрепа, която му бе оказал в Аскалон, генуезецът си оставаше загадка. Какво бе търсил в Хедад? Знаел ли е за посещението на Уокън там?

— И защо аз бях пратен в Триполи? — попита Майеле.

— По две причини! — отвърна остро Монбар. — Първо, защото си англичанин. Беше срещал Уокън, може би щеше да го познаеш. Второ, ти си побратим на Дьо Пайен.

— Признавам — разпери ръце Едмънд, — че се съмнявах в мотивите на великия магистър да ме прати в Триполи и после в Хедад.

— Не, не — Монбар поклати глава. — Господ да дари покой на Трамле. Понякога той постъпваше глупашки, можеше да бъде много самонадеян и прибързан, ала те ценеше, господарю Едмънд. Ти беше пратен при Низам първо, защото беше в Триполи, и второ — като знак за почит — твоето име е почитано не само от християните, но и от нашите врагове.

— Ала е имало кръвна вражда — обяви Парменио — между Низам и семейството на Дьо Пайен. Трамле го е знаел.

— Да, знаеше, и това е другата причина, поради която прати Едмънд. Той знаеше всичко за кръвната вражда — знаеше, че лорд Юг по време на набезите бил пощадил живота на жената на Низам и на детето в утробата й. Знаеше, че Дьо Пайен ще бъде в безопасност в Хедад, че никаква беда няма да го сполети. Това беше знак за доверие. Едмънд, по някакви причини семейството ти никога не е говорило с теб за враждата. Трамле сигурно е узнал това и не би ти разкрил истината, освен ако ти не бе отказал да отпътуваш. В края на краищата той обаче знаеше, че ти ще бъдеш в безопасност там.

Помещението потъна в тишина. Всички седяха заслушани в звуците, долитащи отвън: ревът на рог, цвиленето на кон, чаткането на копита, виковете на слугите, смеховете около кладенеца, откъдето вадеха вода. Дьо Пайен се вгледа в Монбар. Великият магистър изглеждаше измъчен и изнурен. Едмънд се зачуди какво от всичко това бе истина. Дали Уокън беше вещер, магьосник, чародей? Възможно ли бе да е опитал с лъжа да се освободи от обвиненията, ала след като го бяха арестували, да е показал истинската си същност? Онова, което бе казал Берингтън, имаше смисъл. Много малко бяха хората, които дръзваха да нападнат тамплиерски пратеници, и със сигурност не биха посегнали на рицар тамплиер и двамина сержанти. Навярно Уокън бе имал последователи в града, мъже и жени, верни на него, както федаините бяха предани на Низам. Ами Парменио, каква бе неговата истинска роля? Защо Дьо Трамле, а сега и Монбар, бяха приели генуезеца в тайния си съвет? Дали той бе виновен за онази арбалетна стрела отвън Аскалон? И все пак, като си помислеше, онази стрела явно бе пусната по-високо, а Парменио бе спасил живота му в града. Ами Берингтън, Майеле и Уокън? Те имаха доста общи неща помежду си. И тримата бяха английски рицари, бяха се сражавали в гражданската война на страната на противниците на крал Стивън, зачислени в свитата на онзи Мандевил, графа на Есекс. Дьо Пайен бе изказал на глас мислите си. Берингтън се усмихна, а Майеле само сви рамене.

— Едмънд — каза той с лениво безразличие, — не крия в тайна миналото си. Бих се за Мандевил, както и Берингтън за известно време, също и Уокън. Само три имена измежду хилядите други. Помни, че Мандевил бе въвлечен в бунта заради неправдата, извършена от крал Стивън, не че нас това ни интересуваше. Ние се биехме като наемници. Много мъже го правеха. В края на краищата единствено Храмът се опита да защити името на Мандевил и да му устрои подобаващо погребение.

— Ала Уокън е различен. Той е говорел за кръвна вражда с крал Стивън.

— Ти ме познаваш, Едмънд. Аз наблюдавам и се надсмивам, ала мъже като Уокън хранеха дълбока преданост към Мандевил. Те винят крал Стивън за смъртта на графа — крал, чиито ръце са опетнени с кръвта на техния господар. Ти не си ли съгласен, Ричард?

Берингтън кимна и тупна по масата.

— Много английски рицари се сражаваха за Мандевил — съгласи се той. — За мнозина това бе обикновена служба, ала за някои… е, то бе различно, неповторимо. И наистина, когато Уокън започна да се разкрива в действителност, стана ясно, че тази преданост не е само спомен, а го вълнува и сега. Той дори наричаше крал Стивън убиец, който трябвало да плати за престъпленията си.

— Достатъчно за това засега — заговори Монбар. — Събитията в Англия ме тревожат, ала се надявам, Едмънд, че за момента онова, което чу тук, е успокоило тревогите ти и тези на другарите ти. — Великият магистър пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Ти и Майеле бяхте пратени в Триполи, за да закриляте граф Реймон, защото този благородник бе дочул слухове, че го дебне опасност. Споделил това с великия магистър и помолил за помощта му. Дьо Трамле, обезпокоен заради бягството на Уокън и заради изчезването на Берингтън, те изпрати като израз на доверие — наследника на великия лорд Юг. Теб, Майеле, прати, защото можеше да разпознаеш Уокън. В действителност ние не знаем кой наистина организира покушението, но нашият велик магистър, Господ да дари покой на душата му, все още бе силно разтревожен. Реши да изпрати и трима ви в Хедад, за да получи уверенията на асасините, че не са замесени, както и да получи думата на халифа, че подобно нещо никога няма да се случи.

— Ами Аскалон? — попита Едмънд и се покашля. — Желанието на великия магистър да нахлуе в града — това беше ли свързано с теб, Берингтън?

— Да, беше — намеси се Монбар. — Мълвата сама си бе вестоносец. Сплетниците бъбреха из пазарищата, че един тамплиер е бил заловен и продаван, тези новини стигнаха и до Йерусалим. Трамле сигурно бе заподозрял, че мастър Ричард, или дори Уокън, е затворен в Аскалон. Може би това обяснява прибързаността на великия ни магистър, желанието му да превземе крепостта, глупавия, изключително глупавия риск, който той пое.

— След изчезването на Берингтън — заговори Парменио — великият магистър сигурно е пратил съгледвачи, които да открият какво се е случило в действителност? Те навярно са следвали същия път?

— Така е — отговори Монбар. — Без никой да знае, Трамле прати потеря от рицари и сержанти. В оазиса край кладенеца те открили следи от битка, ала никакви трупове. Трамле бе горд човек. Рицар тамплиер и двама сержанти бяха изчезнали, а тамплиер отстъпник бе на свобода. Това не е било за него повод за задоволство. Нищо чудно, че е решил да превземе Аскалон.

— Ами Уокън? — попита Дьо Пайен.

— Няма го, изчезнал е като мираж в пустинята — каза Монбар, — ала ние смятаме… Е, позволете да изкажа подозренията си. Смятам, че Уокън, а вероятно и вещицата Ерикто, са избягали от Триполи по море. В този момент те пътуват обратно към Англия или вече може би са стигнали онези брегове. Има възможност, истинска опасност, да се опитат да нанесат вреда на крал Стивън и неговата кауза. Както знаете, гражданската война в Англия между Стивън и неговия роднина Хенри Фицемпрес е като отворена рана в тялото на това кралство. — Монбар замлъкна. Хвърли бърз поглед към Бозо. — Господарят Трамле изключително силно желаеше Орденът на Храма да увеличи мощта и влиянието си в Англия. Крал Стивън доказа, че е добър приятел, и ни предостави имоти в Лондон и на други места. Разбирате ли накъде бия? Не искам името на Храма да бъде очернено от някакъв убиец. За да бъда ясен — Монбар посочи през масата, — господарят Бозо ще отпътува обратно за Англия. Вие, Едмънд дьо Пайен, Филип Майеле и, да, ти също, мастър Парменио, ще го придружите. Вашата задача ще бъде двояка. Първо — той вдигна ръка, — да предупредите крал Стивън за опасността. И второ, да намерите Уокън и да го екзекутирате.