Танц с плащове

Глава двадесет и седма

Уверил се, че всички останали са заспали или залисани, Арон навлече бледосиво наметало и се измъкна от стаята си. Една мисъл не спираше да измъчва ума му, а имаше само един човек, който можеше да му отговори. И въпросният човек бе скрит в храма на Ашур. Юношата се съмняваше, че свещениците ще му позволят да види Делисия. И също така не вярваше, че биха й позволили да излезе.

До този момент той бе обучаван как да се крие, как да убива и как да краде, но никой не бе му показал как да се промъкне някъде, за да разговаря. Нощта се очертаваше интересна.

Коридорът бе празен и Арон успя незабелязано да притича до търсената стая. Под една от дъските на пода се криеше тунел, който се простираше под цялото имение. След като се увери, че кинжалът му е добре наместен, юношата се спусна вътре и отново намести капака.

Вътре бе тясно и мрачно. Малко след отдалечаването си Арон дочу шум. Изглежда някой се приближаваше в отсрещна посока. Ако бъдеше открит, нямаше да успее да обясни присъствието си. Трен щеше да побеснее…

Последва друг шум — звучеше като дъската, която преди малко бе отместил. После настъпи тишина. След пет проточили се минути момчето отново продължи, уверено, че никой не го преследва.

Проходът отвеждаше в странична уличка, под огромна купчина сандъци, останали неразчистени.

Юношата измъкна дебело парче плат от джоба си и го привърза пред лицето си, намествайки дупките. Той вече не беше Арон.

Хаерн се стрелна надолу по улицата, развял бледосиво наметало. Миг по-късно друг силует изникна изсред сандъците и се спусна след него.

Гъделът на унасянето непрекъснато дразнеше клепачите на Мадлин, но тя се съпротивляваше на съня. Знаеше, че тук нищо няма да й се случи, но искаше съпругът й да я види с кървясали очи и движения на отсечена умора. Това щеше да разпали гнева му.

Под цепката на вратата изникна светлина. Мадлин застина от страх и стисна кинжала си. Може би бе грешала. Може би жреците все пак възнамеряваха да я убият.

Вратата се отвори. Заради резкия изблик на светлина Мадлин повдигна ръка пред очите си. На прага стоеше дребен силует, прекалено дребен за убиец.

— О, не знаех… — разнесе се момичешки глас.

Мадлин отпусна ръка, защото девойчето притвори вратата. То носеше простовата бяла рокля, която стигаше до глезените му. Не носеше никакви украшения в косата си, но пък тя сама по себе си бе достатъчно красива.

— Не спях — отвърна Мадлин и осъзна, че още стиска кинжала, затова отпусна ръка към леглото. Вторачилото се в острието момиче се поуспокои.

— Изпратиха ме да взема… — Детето се изчерви и посочи нощното гърне в ъгъла. Мадлин подбели очи.

— Остави го. Ще го вземеш на сутринта.

Момичето стоеше нерешително, очевидно преценяваше чие нареждане да последва. Забелязала позната прилика, Мадлин се загледа в лицето му. Когато девойката се обърна да си върви, жената изрече фамилно име.

— Есхатон?

Детето трепна и се обърна.

— Откъде знаете името ми?

— Зная само фамилното ти име. Още не си ми казала малкото.

Момиченцето се изчерви.

— Делисия Есхатон. Много ми е приятно да се запозная с вас, милейди.

Умелият реверанс изглеждаше особено нелеп в непретенциозната рокличка.

— Познавах баща ти — каза Мадлин. — Преди, когато той все още беше благородник. Наследила си косата и очите му. Двамата с него не бяхме близки, но се случваше да разговаряме. Впоследствие той позволи на вярата да размъти съзнанието му и изчезна зад тези стени.

Делисия не знаеше какво да каже.

— Надявам се, че пазите приятни спомени от баща ми — каза накрая тя. — Но за мен е неприятно да говоря за това. Ще ви оставя да си почивате.

— Остани — каза Мадлин. В главата й назряваше идея. — Дълги часове стоях сама. Хубаво е да има с кого да разговарям.

Делисия понечи да възрази, сетне размисли. Жената потупа леглото до себе си и момичето неохотно се настани там.

— Нарочно ли те оставят да ходиш в такъв вид? — каза Мадлин, отпуснала ръка върху огненочервената й коса.

— Не. Просто нямах време. Съвсем отскоро съм тук.

Делисия се напрегна за миг, когато другата започна да сплита косата й, сетне започна да се отпуска.

Времето, прекарано из вечери и изтънчени празненства, бе позволило на Мадлин да овладее почти до съвършенство изкуството да разчита и манипулира останалите. Делисия се чувстваше сама, объркана и уплашена. И изглеждаше, че отчаяно се нуждае от майчинска насока — това бе проличало по бързината, с която се бе отпуснала след началото на сплитането.

Мадлин настойчиво преравяше паметта си. Помнеше, че Делиус Есхатон бе имал съпруга, но какво се бе случило с нея?

— Много съжалявам за майка ти — каза тя, решавайки да се ограничи до обобщения. Дете на възрастта на Делисия не би искало да се впуска в подобни теми. От значение беше топлото състрадание, което жената бе вложила в гласа си.

— Татко ни помогна да преодолеем… — каза Делисия и цялата потръпна. — Той ми липсва. Брат ми също ми липсва. Мъчно ми е за мама и за баба. Не искам да оставам тук, искам да се върна вкъщи…

Тя се разрида. Дори и опитната Мадлин остана изненадана от бързата реакция. Момичето бе сдържало мъката си целия ден. Съвсем малко бе трябвало, за да я отприщи.

Тъй като знаеше, че трябва да уцели подходящия момент, жената я остави да плаче няколко секунди, преди да я прегърне.

— Поплачи си. Зная как се чувстваш, на мен ми липсва съпругът ми. Много се тревожа за него. Точно в този момент той може би виси окован в някое от скривалищата на Фелхорн. Бих дала всичко, за да го прегърна отново.

— Чух да се говори, че изпращат човек при него, който да му каже за вас.

— Сигурна ли си? Видя ли го да тръгва? — попита Мадлин и съвсем леко се намръщи. След миг Делисия поклати глава.

— Не. Не съм видяла.

Мадлин отново замълча. Бе оформила две плитки и започна да ги прикрепя една към друга. Тъй като не разполагаше с нищо друго, тя откъсна ивица от роклята си, за да ги привърже.

— Доколкото разбрах, само брат ти ти е останал? — попита тя, смесила любопитство и тревога в гласа си. — Знаеш ли къде е той сега?

— Чиракува при някакъв магьосник — каза Делисия. — Така и не можах да му запомня името. Малдерад. Малдрад. Нещо такова.

— Магьосниците често си избират чудати имена. Мислят си, че това им придава мистериозност, но в повечето случаи просто ги кара да изглеждат глупаво.

Делисия тихо се изкиска.

Мадлин избра този момент, за да отдръпне ръце и да ги отпусне в скута си. Момичето се извърна, сепнато от рязкото оттегляне.

— Бих могла да те заведа при брат ти — каза Мадлин. — Сигурно трябва да си дочула какво се говори за мен, Делисия. Аз съм лейди Мадлин Кинън, по-богата от краля. Жестоко е да те държат тук, докато брат ти остава сам. Ами ако той се върне във Велдарен? Ами ако гилдиите изпратят хора да убият и него?

Делисия започна да кърши пръсти, а после сграбчи лактите си и потръпна. Мадлин почака за момент, преди да нанесе последния удар.

— Делисия, той изобщо знае ли, че баща ви е мъртъв?

Детето я погледна изумено и поклати глава.

— Някой трябва да му каже — настояваше Мадлин. — Мисля, че това трябва да си ти. Ела.

— Ще си създам неприятности — плахо каза Делисия. — Баба ме доведе тук, защото е безопасно. Къде другаде бих могла да ида? Какво ще правя, ако Малдрад не ме иска? Не мога.

Това беше моментът. Мадлин се изправи и скръсти ръце, въплъщавайки се в ролята на разочарована майка.

— Можеш и ще го направиш, Делисия. Аз трябва да се върна при съпруга си. Ти трябва да се върнеш при брат си. Нима не искаш това? Забрави какво настояват другите. Не те определят живота ти. Те нямат право. Аз ще се погрижа за теб, ако ми помогнеш. Моля те, помогни ми.

Делисия не можа да издържи на дъжда от думи и бавно кимна.

— Обещавате ли да се грижите за мен? — попита тя.

Мадлин си послужи с най-очарователната усмивка, на която беше способна.

— Всички останали спят — продължи Делисия. — Бертрам трябваше да ми помага, но той е много дебел и задряма в стола си. Не зная дали вратата е заключена.

— Има само един начин да разберем — каза Мадлин и я хвана за ръката. — Води.

Хаерн намести маската. Искаше му се да бе намерил по-удобен плат.

Сетне обгърна наметалото по-плътно около себе си. С изключение на русата коса, той представляваше сиво петно, сляло се със сенките. Храмът се намираше на отсрещната страна на улицата.

Срещу светилището бе разположен магазин за дребни лакомства, разчитащ на потоците вярващи. Именно зад него се скри Хаерн, за да огледа целта си.

На пръв поглед изглеждаше, че промъкването вътре е невъзможно. Не се виждаха никакви прозорци, само редици колони. Самите колони бяха прекалено широки и гладки, за да позволят изкатерване. Огромните врати бяха затворени. Никой не стоеше на пост пред тях, но нямаше съмнение, че те са залостени. Покривът имаше пирамидална форма, със заострена среда и почти плосък по краищата.

От двете страни на храмовите стълби се издигаха две статуи. Лявата изобразяваше брониран воин с благородно лице, стиснал везни. Отдясно стоеше млада жена, повдигнала възхваляващи ръце към небето.

— Никога не отхвърляй като безнадеждно нещо, което не си опитвал — прошепна на глас Хаерн. Един от учителите му по фехтовка бе обичал да казва това. Оставаше едно неогледано място — покривът. Именно натам се насочи момчето.

Тъй като бе взел със себе си единствено плащ и кинжал, той се затича и скочи във въздуха, оттласна се от статуята на жената и се озова върху съседната. В следващия миг тялото му вече отскачаше към един от плоските краища на покрива.

Пръстите му докоснаха керемидите и се подхлъзнаха. В следващия миг Хаерн започна да пада.

В предната част на храма бе изобразен голям планински пейзаж с изгряващо слънце, пред който се разгръщаха ниви. Под този барелеф, над колоните, се издигаше втори корниз.

Макар да си удари лакътя в ръба, Хаерн успя да се извърти и да се залови. Тихото просъскване на болка бе единственият звук, който се отрони от него.

Той се набра на ръце и стъпи върху корниза. Като никога се радваше на малкия си ръст. Ръбът бе широк едва три пръста. Повече от достатъчно за краката му.

Прилепил гръб към стената, Хаерн погледна към улицата. Тя бе пуста. Нещата, които се случваха през нощта, биваха провеждани далеч от храма.

Канеше се да се обърне и да скочи към покрива, когато дочу звук откъм предните врати.

— По-бързо — прошепна женски глас.

— Бързам — отвърна шепотът на момиче. Сърцето на Хаерн трепна. Той познаваше този глас. Сетне двете излязоха от храма и предоставиха на юношата възможност да се убеди. Навсякъде би разпознал червената коса.

— Мамка му — промърмори Хаерн, осъзнал позицията си. Делисия бе излязла сама, а той не разполагаше с лесен начин да слезе…

Той се сви, пое си дълбок дъх и се постара да насочи падането си напред, а не право надолу. Колкото по-нагоре върху стълбището се озовеше, толкова по-добре. Късметът бе на негова страна. Момчето се приземи върху най-горното стъпало, което му предоставяше предостатъчно пространство за претъркулване. Дори и при тези обстоятелства не бе успял да предотврати болката в коленете, а приземяването му не се бе оказало особено безшумно. Но поне не бе уцелил някой стълбищен ръб.

Хаерн веднага се отправи след двете, тъй като знаеше, че няма време за губене. Те се изгубиха в една странична улица. Хаерн изтръпна. Бе му се сторило, че другата жена дърпа Делисия след себе си. Нещо не беше наред. Той се затича по-бързо, изтеглил кинжал.

— Защо поемаме насам? — попита Делисия.

— Струва ми се, че някой ни следи — каза Мадлин и погледна към улицата. — Трябва да внимаваме. Стой близо до мен.

Делисия осъзна, че жената е изтеглила кинжала си. Защо? И ако се страхуваше, че някой ги преследва, защо стоеше с гръб към улицата?

— Искам да се връщам — каза момичето и отстъпи от жената. — Няма да дойда с теб.

— Няма да допусна някой да ме издаде — каза Мадлин. Състраданието бе напуснало очите й. — Жреците на Ашур винаги са прибирали от мръсните пари на гилдиите, каквото и да говори Калан. Баща ти беше глупак, Делисия. Милозливостта го бе ослепила. Виждам, че и ти не падала по-долу от него.

Детето се обърна и побягна, но уличката бе задънена и свършваше в дебела дървена стена. Делисия притисна гръб към стената. Мадлин бе застанала в средата на уличката, все още стискаща кинжал. Бягството бе невъзможно.

— Няма да кажа на никого — каза Делисия. Очите й бяха започнали да се наливат със сълзи.

— Не, няма — съгласи се Мадлин.

Нещо изби оръжието от ръката й. Прашен ботуш се стовари върху лицето й, предотвратявайки започналия да се заражда вик. Делисия уплашено проплака, докато жената падаше с протегнати ръце. Тя се претърколи веднага, но Хаерн бе далеч по-бърз. Той грабна кинжала й и я изрита в стомаха.

— Как смееш да я нараняваш — прошепна момчето. Цялото му тяло се тресеше от гняв. Сега той стискаше по един кинжал във всяка ръка и изглеждаше готов да си послужи с тях. Мадлин се изправи на колене и му хвърли изпепеляващ поглед.

— Недей — извика Делисия. — Моля те, остави я.

Хаерн погледна към нея. Мадлин се възползва от този шанс, за да побегне. Момчето се извърна подире й.

— Остави я — настоя момичето. Това бе достатъчно, за да отстрани колебанието на Хаерн.

— Какво правиш тук? — попита той и прибра кинжалите в колана си.

— Нещо глупаво — смотолеви тя. — Съжалявам. Трябва да се връщам.

— Почакай. — Хаерн я хвана за китката. Делисия трепна, но в следващия миг осъзна, че допирът е почти плах. И двамата застинаха, загледани един в друг. — Остани.

— Ще ни открият.

Момчето се засмя.

— Не, няма — каза Хаерн и я поведе след себе си, стиснал ръката й по-силно.

Тогава те се затичаха, а в следващия момент се изкачваха по стената на къща, за да се озоват върху покрива й.

— Тук нищо не ни заплашва — каза момчето. Двамата приседнаха един срещу друг. Градът се простираше под и около тях. В далечината се издигаха огромните крепостни стени, които отсичаха територията му.

Хаерн посочи наляво, където се намираше улицата.

— Никой минувач не може да ни види.

Делисия кимна и разтърка ръце — трепереше от студ и от страх. Последните няколко дни от живота й бяха представлявали въртележка от болка и объркване. В момента й се искаше единствено да се свие на някое топло място и да спи дълго. Но сините очи на Хаерн не спираха да се взират в нея, настойчиви в отчаяние.

Той искаше нещо от нея, но тя нямаше представа какво.

— Защо дойде? — попита тя. Надяваше се да научи бързо, за да може да се върне по-скоро в светилището.

— Защото аз… Свързано е с баща ти.

Делисия трепна.

— За какво става въпрос, Хаерн?

Юношата въздъхна и извърна поглед. Маската му помагаше да прикрива емоциите, но не ги отстраняваше. Той изглеждаше разколебан и засрамен.

Делисия почувства пробождането на страха в стомаха си. Усещаше, че следващите думи на Хаерн няма да й харесат.

— Аз участвах в убийството на баща ти — неочаквано промълви Хаерн.

Делисия не помръдна. Мислите й се насочиха към онзи ден, но тя не бе запомнила момче. Помнеше единствено сълзи, изненаданите крясъци на тълпата и собственото си бягство, което я бе отвело на място, където да може да плаче сама.

Но болката на Хаерн изглеждаше прекалено истинска.

— Защо? — попита тя. — Защо си участвал?

— Защото баща ми ме накара. Това не е всичко, Делисия. Беше ми възложена задача, която не успях да изпълня. Ти беше моята цел. Трябваше да убия теб.

Делисия застина от страх. Тя си припомни разговора им в къщата. Ами ако беше допуснала грешка с решението си да го освободи? Той не бе успял да изпълни задачата си и сега я бе отвел на безлюден покрив, от който нямаше измъкване.

— Какво искаш от мен? — каза тя. Молеше се на Ашур момчето да не изтегли някой от кинжалите си в отговор.

— Тогава аз те следвах. Ти не ме видя, но аз бях там. Слушах как се молиш. Това ме покърти. Разбираш ли? Чух как ридаеш и се молиш отчаяно. Не можех…

Той се изправи и се извърна.

— Не можех да допусна да се превърна в подобно чудовище. Бях близо до последната крачка, но отказах да я направя.

Делисия се изправи, доловила мъката му. Тя се пресегна, положи ръка върху рамото му и го обърна с лице към себе си. Сините очи бяха насълзени. Сълзите попиваха в маската.

— Искам да се науча да се моля като теб — каза той. — Искам да се сдобия с такава вяра. Баща ти бе мъртъв, а ти продължаваше да вярваш. Аз се опитах да сторя същото, но заради това умряха хора. Чувствам се неискрен. Какво знаеш ти, което аз не знам? Какво правиш? Моля те, кажи ми, Делисия. Нуждая се от това. Нужно ми е нещо, в което да се вкопча, за да не изчезна завинаги. За да не се превърна в онова, което баща ми иска да стана.

Делисия се изчерви. Чувстваше се толкова млада и наивна, а той се обръщаше за помощ към нея. Тя се опита да си припомни думите на баща си. Споменът за благия му глас и топлата усмивка само я нарани още по-силно.

— Протегни ръце — каза тя. Имаше нещо, което тя помнеше; момент, който нищо не можеше да й отнеме. Това бяха моментите на онези нощни молитви, които бе изричала заедно с баща си в миговете, когато се бе чувствала изплашена.

Сплела пръсти с тези на Хаерн, тя коленичи. Момчето се отпусна заедно с нея.

— Сведи глава — напъти го Делисия.

— После?

— Затвори очи.

Хаерн го стори и зачака.

— Мисли за всичко, което обичаш — продължи тя. — И се моли за него. Не мисли кому се молиш. Не се тревожи дали думите ти ще бъдат чути. Просто се моли.

Хаерн отвори очи и я погледна.

— Ами ако нямам какво да обичам?

Този въпрос прониза сърцето й. Веднъж, след едно скарване, тя бе отправила същото питане към баща си. Сега тя отговори с неговите собствени думи. Никога не бе изпитвала такава мъка по баща си.

— Тогава обичай мен — каза тя.

Тялото й залитна напред. Устата й се отвори в безгласен вик на болка. Кръв започна да попива в предната част на роклята. От гърба й остана да стърчи стрела.