Танц с плащове

Глава двадесет и осма

— Не! — изкрещя Арон и прегърна рухналата Делисия.

Кайла наблюдаваше, стиснала зъби. Навсякъде около момчето изникваха сиви плащове. Две къщи по-натам Трен отпусна малкия си арбалет и се приближи.

— Не се приближавайте! — кресна момчето и изтегли кинжала си с една ръка. С другата продължаваше да прегръща тялото. Извадили оръжия, Паяците го заобиколиха и спряха, за да изчакат господаря си. Кайла бавно се приближи. Разстроеният Арон не чу стъпките й.

Трен Фелхорн прескочи и последната празнина между покривите. Ръцете му още стискаха арбалета.

— Това е последният път, в който проявяваш неподчинение — каза той. Гласът му трепереше от гняв. — Свираш се по покривите, за да се молиш с жрици на Ашур? Какво те е прихванало?

— Отдръпнете се! — отново кресна Арон. Сълзи се стичаха по покритото му лице. Трен не обърна внимание на вика. Той се приближи и свали маската от лицето на сина си, без да се притеснява от кинжала му.

— Разочароваш ме — каза Трен.

Кайла можеше да види, че момчето се готви да нанесе удар.

Тя стовари върху тила му камък, омотан в дебел плат. Със задавен вик Арон се свлече върху тялото на умиращото момиче.

— Отведете го — нареди Фелхорн на хората си. — Момичето го оставете.

Двама от мъжете в сиви плащове издигнаха Арон на раменете си и се отправиха към ръба на покрива. Други трима изчакваха на улицата и поеха зашеметеното момче от ръцете им.

— Къде го отвеждаме? — осмели се да попита Кайла.

— Трябва да бъде изцелен от тези глупащини — рече Трен, докато прибираше арбалета си. — Изглежда сам не съм способен да излекувам сина си от разяждащата зараза на Ашур.

Казаното бе достатъчно, за да й позволи сама да достигне до отговора.

— Ще го предадеш на жреците на Карак.

Трен я погледна:

— На мен също това не ми харесва, но нямам друг избор. Те ще го пречистят, ще премажат вярата му в Ашур. Ще си получа обратно наследника.

— Трен! — изкрещя един от хората му и се издигна обратно на покрива. — Намерихме я. Намерихме Мадлин!

— Отлично. Вържете я. Когато се върна, ще уредя скривалище, достойно за благородната ни гостенка.

Тази новина бе отстранила цялата му мрачност. Кайла се затрудняваше да повярва във видяното. Нима загрижеността му за Арон наистина бе толкова повърхностна?

Трен скочи на улицата при останалите си хора, а Кайла погледна към момичето с червена коса.

— Не знаех, Арон — промълви тя.

Трен й бе наредил да последва Арон. Когато той бе спрял край храма, тя бе изпратила сигнала. И тогава Мадлин Кинън бе избягала от храма, повела дете то със себе си. Кайла не бе повярвала на очите си. Бе се надявала, че Арон няма да се намеси и ще стои настрана, но той не бе го сторил. Когато Трен бе изникнал, Мадлин бе тичала сред непознати й улици — лесна плячка. Но момчето все още бе стояло с дъщерята на онзи идиотски свещеник. Това бе достатъчно, за да гарантира смъртта на момичето.

Кръвта, стичаща се по този покрив, бе пролята заради Кайла. Нейният сигнал бе довел Трен.

Жената коленичи и докосна шията на девойчето. Пулс, макар и плашещо слаб, имаше.

— Длъжница си ми — прошепна Кайла и намести тялото й върху рамото си.

Това беше глупаво, тя осъзнаваше. Инстинктът за оцеляване й крещеше да не си цапа ръцете и просто да остави хлапачката да умре. Но Кайла не можеше да стори това. Ако Арон узнаеше, че тя е била тази, която го е проследила… дори представа за изпълнения с огорчение и предателство поглед бе мъчителна. Той й се бе доверил, а ето как му се бе отплатила тя.

— Не умирай — тихо каза тя. — Ако твоят бог е истински, трябва да осъзнае, че имам нужда от огромна помощ.

Кайла внимателно се спусна на улицата, пазеща товара си. И през цялото време се стараеше да не мисли за мъченията, които очакваха Арон в храма на тъмния бог.

Трен Фелхорн бе един от малцината непосветени, които знаеха къде се намира светилището на Карак. Когато се озоваха близо, той взе Арон на ръце и отпрати останалите си хора. Денят, който настъпваше, и последващата нощ, щяха да се превърнат в най-значимата част на войната, продължаваща вече пет години. Хората му се нуждаеха от почивка. А вместо това той ги напрягаше извънредно. И всичко това заради сина му. Заради Ашур.

— Съзирам същината ти — каза Трен, застанал пред масивните порти на обширно и пусто имение. Образът трепна. Портата се отмести сама. Фелхорн прекрачи отвъд. Застланата с обсидиан пътека отвеждаше до огромна черна постройка, подпирана с огромни колони. Над входа й висеше лъвски череп, по чиито зъби блестеше кръв.

Двойните врати се разтвориха и напред пристъпи младеж, пристегнал косата си в дълга опашка.

— Ще те помоля да останеш отвън. Пристигането ти вече е известно на Пеларак.

Без да изчака отговор, свещеникът затвори вратата. Трен опря Ароновото тяло върху една от колоните и зачака. Бяха изминали години от последния случай, в който той се бе обръщал с молба към някого. Определено бе забравил това усещане. Той нямаше намерение да се прекланя пред жреците. Не можеше да отправя молби като обикновен простолюден. Може би можеше да им предложи някаква размяна.

Вратата отново се отвори. Верни на придобития инстинкт, ръцете на Трен веднага се отправиха към оръжията.

— Странна е нощта, довела ми такъв посетител — рече Пеларак и пристъпи отвън. За момент погледът му се спря върху момчето, но реакция не последва. — Защото ти си самият Трен Фелхорн, първомайстор на Паяковата гилдия, кукловод на крадците. На какво дължа тази чест?

— Искам синът ми да бъде излекуван — отвърна Трен.

— В целителните изкуства ние не притежаваме умението на съперниците си. Но се съмнявам, че те биха ти помогнали. Чух, че след като ти си убил един от свещениците им, те свалили върховния си жрец.

Фелхорн се навъси. Това беше изключително жалко. В продължение на много месеци той внимателно бе обработвал Калвин — бе го засипвал с всевъзможни подкупи, за да открие слабостта му. След като бе установил слабостта му към кремиона, работата бе тръгнала значително по-лесно. Защо всички тези проблеми изникваха непосредствено преди събирането на Трифектата?

— Не говоря за лечението, което загатваш. — Фелхорн насочи разговора към предишната тема. — Синът ми си е втълпил наивни небивалици, които искам да бъдат отстранени.

Пеларак се почеса по брадичката.

— Подвел се е по изкусителните хлипове на Ашур?

Трен кимна.

— Това ще изисква време — каза Пеларак. — И най-вероятно ще докара гибелта ми. Мейнард Гемкрофт заплаши да ни унищожи, ако не го подкрепим срещу теб, Трен. Кажи ми, какво би сторил ти на мое място?

— Бих смазал онези, които ме заплашват — каза Трен. — Никога не допускай някой да държи меч над врата ти.

— Думи, които не бихме могли да изпълним. Присъствието на Ашур тук е прекалено всадено. Мейнард би могъл да насъска тълпите срещу нас. Кръв ще залее улиците. Нищо от незначителната ти война с Трифектата не би могло да се сравни с клането, което сме способни да причиним ние. Но това би означавало край на тукашните ни дела, което от своя страна би ме натъжило. Така че почти не разполагам с избор.

Трен изтегли мечовете си.

— На твое място бих внимавал — рече Фелхорн. Пеларак се засмя.

— Прибери си оръжията. Дори и умение като твоето не би могло да се сравнява с могъществото ми. След пророка на Карак, аз съм най-верният му служител. Ако желаех смъртта ти, бих могъл да я причиня с едничка мисъл.

Трен отпусна ръце, но не прибра остриетата.

— Какви са вариантите, с които разполагаш?

— Бих могъл да ти откажа и да те превърна в потенциален враг. С тази си постъпка бих останал марионетка на Трифектата. Но дори и този вариант не е достъпен за мен. Дъщерята на Мейнард Гемкрофт е изчезнала. Тя трябваше да ни бъде предоставена, а не беше. Дори само заради това Мейнард ще ни унищожи.

— Има и друг начин — каза Трен Фелхорн, осъзнал какво загатва свещенослужителят. — Моят начин. Вземи сина ми. Изцели го. Прочисти с огън влиянието на Ашур, за да остане той чист.

— Можеш ли да убиеш Мейнард Гемкрофт? — попита Пеларак. — Моето време вече е изтекло. След Златоливника той ще изпълни заплахата си.

Трен издигна в поздрав въоръжената си десница.

— Утре по същото време Мейнард ще лежи мъртъв — зарече се той. — Можеш ли да спасиш сина ми?

— Ще го приемем — каза Пеларак и потропа двукратно по дверта. Изникнаха двама жреци. Когато Пеларак посочи момчето, те го взеха и го отнесоха вътре. Междувременно Фелхорн накратко преразказа случилото се: молитвите, амулета и тайната среща с Делисия.

— Колко време ще е нужно? — попита накрая той.

— Ден, най-много два. Освен ако момчето не се възпротиви.

— А това възможно ли е? — поинтересува се Фелхорн и погледна към двойната врата, която тъкмо се затваряше със скърцане.

Пеларак тихо се засмя.

— Не, разбира се. Той е още дете.

Трен се поклони.

— Нека начинанията ни се окажат успешни.

— Нека благословията на истинския бог те следва — каза върховният жрец и се върна в храма.

Фелхорн се чувстваше много по-добре, докато прескачаше оградата и се впускаше обратно към убежището си. Нещата отново се намираха в ръцете му. Жреците щяха да се погрижат за сина му. Влиянието на Ашур щеше да бъде отстранено. И Трен щеше да запази съвършения си наследник, който щеше да продължи делото му.

Стига замисълът за предстоящото нападение да се развиеше нормално. Но със залавянето на Мадлин, която почти сама бе влетяла в ръцете му, Трен бе направил голяма крачка към успешния завършек. Сега му оставаше само да се надява, че синът му ще бъде спасен навреме, за да вземе участие в историческата победа. Победата, която щеше да бетонира наследството на Фелхорн за предстоящите векове.

Съзнанието на Арон проблясваше неравномерно, едновременно с усилването и отслабването на болката. Тя прободе китките му и го накара да потръпне. Вода се разплиска върху езика му. Тихо напяване разкъсваше ритъма на виденията му и ги изпълваше с цвят, вибриращ едновременно със съня. Червено и лилаво. Цветовете пораждаха остър дискомфорт в ума му. Още болка, този път в глезените. Вода потече нагоре по устните му. Но това бе глупаво. Как така нагоре?

Момчето отвори очи. Очакваше да се окаже обърнато, затова се изненада, когато видя мъжа, застанал пред него. Той бе оплешивяващ, с остри очи и смръщени вежди. Над тъмната му роба висеше медальон, оформен като черепа на лъв.

— Къде съм? — попита Арон.

— В стаята на вярата — каза жрецът. — Изключително свято място. Аз съм Пеларак. Тук властва Карак. Не богинята на елфите, не Ашур, не слънцето, звездите или луната. Само Карак.

Ръката му стискаше мях. Когато го стисна, водата потече нагоре и се разплиска върху тавана. Заради странната гледка Арон почувства главозамайване. Той извърна глава и повърна. Под ужасения му поглед соковете също се понесоха към тавана.

— Това може да се очаква — каза жрецът. — Много от нещата тук са странни. Ти ще получиш възможност да зърнеш само незначителна част от тях. Карак властва навсякъде, но тази стая бе специално осветена с кръв и молитви.

Арон напразно опита да се раздвижи. Около китките му бяха обвити студени метални окови, поне така чувстваше, но когато погледна към ръцете си, не видя нищо да ги обгръща. Същото се отнасяше и за краката му. Докато се мяташе, различи следи върху кожата си. Следи, оставени от невидим захват.

— Оковите са нещо измамно — каза Пеларак. — Кой ги изковава? Какво им придава силата? Неразумно е да ги наричаме неразрушими. Глупаво е да ги обявяваме за изработени от нас самите. Ти си окован. Строши веригите си.

Докато изричаше последните думи, жрецът повдигна ръка. Внезапно желание изпълни сърцето на Арон.

Той не можеше да мисли за друго, освен за бягство. Всеки негов рефлекс, посветен на такава реакция, припламна. Всеки от мускулите му се напрегна в борба срещу невидимите вериги. Кожата му започна да се протрива. Коленете и раменете започнаха да треперят в агония. Кървав дъжд капеше към тавана. В един момент той напрегна цялото си тяло. Вените на врата му се издуха, от челото му започна да капе пот, която се стичаше към косата и оттам към тавана.

Колкото и да опитваше, той не можеше да строши веригите. Не можеше и да спре да опитва.

— Това е животът — каза Пеларак, който го наблюдаваше безстрастно. — Опитваме се да се освободим от оковите, без да сме способни да ги строшим. Но това безсилие е породено от собствената ни глупост. Ти си този, който се е обвил с тези вериги, Арон. Освободи се.

Той искаше да го стори. Само как искаше. Всеки от припрените удари на сърцето му отекваше като удар на чук върху гърдите му. От китките му продължаваше да се стича кръв. Умът му не спираше да търси решение. Робърт Хаерн никога не бе задавал въпрос с непостижим отговор, но дали същото можеше да се очаква и от този жрец? Какво имаше предвид той с тези вериги?

— Не разбирам — с пресъхнало гърло промълви момчето. Струваше му се, че езикът му се е превърнал в късче памук.

— Тогава положи повече усилия — рече Пеларак. — Невежеството не е оправдание, то е слепота, наложена от света. Тялото ти няма да понесе усилията и ти ще умреш заради невежеството си.

Очевидно този мъж бе жрец на Карак. Само едно нещо можеше да обясни защо свещеникът смяташе, че Арон сам е избрал веригите си. Ашур.

— Молих се на Ашур — изкрещя Арон. Влудяващото усилие да се мята бавно отслабна. Тялото му се разтърси във въздишка и отпусна тежестта си върху невидимите окови.

— Много добре. Напредваш. Погледни към ръцете и краката си.

Арон го стори. Веригите вече не бяха невидими. Макар допирът им да напомняше метал, те приличаха на мраморни. Над всяка от ключалките им стоеше изобразена Златната планина. Стаята бавно притъмня, но веригите запазиха белотата си. В полумрака изглеждаха почти сияещи.

— Символи — прошепна Арон. — Те лъжат със същата лекота като хората.

Лицето на Пеларак се навъси при тези думи.

— Наблюдавай внимателно — каза свещеникът. — Има нещо, което трябва да видиш.

Той отстъпи назад. Стаята притъмня изцяло. Само веригите и върховният жрец останаха видими.

Пламък премигна в средата на помещението. За момент в него блесна поглед. Следващият приплам бе по-продължителен и започна да се разгръща. Той се протегна до тавана, макар и без да излъчва топлина. Когато пламъците угаснаха отново, на тяхно място стоеше девойка. Огненочервената й коса стоеше разрошена.

— Арон? — попита Делисия. Момчето потръпна при звука на гласа й.

Това е лъжа. Поредната лъжа.

И все пак му беше трудно да повярва това, когато пръстите й се допряха до лицето му. Ръката бе студена на допир, но този допир бе истински. Сълзите, които се отделяха от очите й, се стичаха към тавана. Роклята й бе овъглена.

— Те лъжат — каза момичето. — В бездната е студено. Пламъците не греят. Ашур не ме искаше, затова съм тук. Не обичах Карак, затова той не ме обикна.

— Ти не си истинска — каза Арон, по-скоро молба, отколкото констатация. — Ти си при Ашур. На по-добро място. Ти беше добра. Ти беше невинна.

Пеларак се засмя. Делисия продължаваше да ридае. Тялото й започна да избледнява.

— Никой не е невинен — каза тя сред риданията си. — Аз почитах нещо неистинно. Молитвите ми не бяха от значение, защото бяха насочени към несъществуващото.

Арон рязко дръпна веригите си, за да я докосне. Тя продължи да избледнява пред обгърналия я мрак. Пеларак махна с ръка към облика, за да го прогони.

— Ти си отишъл при нея — каза свещеникът. — Баща ти ми разказа всичко. Зная какво си сторил. Нима не осъзнаваш колко си глупав? Тръгнал си да дириш мъдрост от едно невръстно момиче?

Арон се отпусна и се вторачи в пода, който изглеждаше бездънен.

— Молитвите й бяха толкова истински — каза той. — Тя беше искрена. Аз исках това.

Пеларак го сграбчи за косата и изви главата му, за да погледне момчето в очите.

— Има побъркани, които мълвят, че в телата им са се вселили демони. Че тези демони непрекъснато ги измъчват с гласовете си. Нима тяхната вяра е по-слаба от вярата на момиченцето? Защо не подири насока при тях?

На този въпрос Арон не можеше да отговори. Но Пеларак разполагаше с отговор.

— Защото нейната илюзия ти е допадала — довърши върховният жрец и пусна перчема му. — Харесвало ти е онова, в което тя е вярвала. Струвало ти се е примамливо. Но истината е единственото, което е от значение. Нима си готов да повярваш в лъжа, стига тя да ти хареса? Трябва ли да ти кажа, че момичето е добре, че светът е прекрасно място, че никой никога няма да те нарани? Много бих искал да живея в подобен свят, но желанието ми не го прави реален. Какво е реално, Арон? Какво знаеш, че е реално?

В ума му изникна трупът на Робърт Хаерн, намерил смъртта си от ръцете на ученика си. Неговите ръце.

— Зная, че убих онези, които обичах — каза момчето.

— Да. И защо? — поинтересува се Пеларак. — Какво е докарало тези убийства?

Очите на Арон блеснаха. Той разбра. Той видя обичта и отдадеността си, видя и на кого ги бе отдал. Срамът и вината се сляха в стрела, която вече не бе насочена към него самия.

Един-единствен човек заслужаваше това. Онзи, който бе задушавал душата му и бе попречил на желанията му. Собственият му баща.

— Молих се на Ашур — каза Арон. Това не беше лъжа. — Заради това умряха хора.

— Именно. Това ли е могъществото на Ашур? Вярност, която бива възнаградена със смърт? Карак е живото могъщество, момче. Той е Лъвът. Той властва над всичко. Всичко трепери пред рева му и се привежда да целуне ноктите на лапите му.

Неочаквано Пеларак изчезна. С дрънчене веригите се строшиха. Арон падна на земята и потръпна сред мрака. Беше му студено. Зъбите му тракаха.

И тогава видя Лъва. Той се приближаваше от много далеч, непосилно далеч за пределите на тази стая. Козината му бе бяла и пламтеше над тяло от разтопена скала. Очите, сред които се виеше дим, се насочиха към треперещото момче. В пастта, която създанието раззина, проблясваха зъби с големината на кинжали и покрити с прясна кръв.

Това е Лъвът, изкрещя удивително плътен глас, отекнал от всички ъгли на помещението. Това е могъществото.

Лъвът изрева. Дълбоко в гърлото му Арон различи хиляди ридаещи животи. Техният вой се сливаше с рева на бога. Душата му потръпна.

Той притисна лицето си към студения камък. Сълзи бликнаха от очите му. Не можеше да мисли. Можеше единствено да трепери в удивление.

Съмняваш се във властта ми? — попита Лъвът. Какво си ти пред мен, смъртнико? Аз съм Истината, която те очаква след края на живота ти. Къде ще се окажеш, когато пристъпиш във вечността ми? Ще ме боготвориш край мен, или ще останеш смазан на прах и овъглен?

Арон не спираше да ридае, споходен от неизпитван до този момент ужас. Той се чувстваше гол пред бога, жалък и беззащитен. Юмруците му удряха пода. Обгръщаше го ледена пот.

Лъвът отново изрева. Този път крясъкът му бе подсилен с огън, изпепелил дрехите на Арон. Кръв се разплиска в произволни посоки. Повелите на света преставаха да съществуват в свещената стая на Карак.

Ще посветиш ли живота си на мен? — попита Лъвът.

Част от Арон искаше да се подчини. Да сложи край на този ужас. Мракът щеше да го обгърне. Струваше му се най-разумно да се предаде. Да стои край Лъва бе за предпочитане пред стенанията, които бе доловил да долитат от утробата му. Определено бе за предпочитане.

Но той си спомняше и казаното от Робърт. Ашур въплъщаваше всичко добро у човечеството. Насълзените очи се вгледаха в Лъва, дирейки същата доброта. Но сред огъня не видя нищо подобно. Насреща му стояха смърт, гняв и проклятие, придобили физическа — животинска — форма. Нищо от онази тръпнеща обич, изпълвала молитвите на Делисия, не можеше да живее сред това ужасно създание.

Струваше му се, че умът му се раздвоява. Пред него се простираха два пътя. Всяка от половините му искаше да поеме по противоположния.

Закълни се! — изрева Лъвът. Падни на колене и се закълни. Няма да приема друго. Твоята съдба е смърт, дете. Съзирам това с онази яснота, с която ти различаваш небесните светила. Ако отхвърлиш милостта ми, ти ще умреш от ръката на приятел. Застанеш ли край мен, ще властваш като полубог, а синът ти ще бъде крал.

Два пътя. Две същества. Две съзнания. Баща му желаеше първия път, лесния, отвеждащ край кръв и убийства. А другият, показан му от Робърт Хаерн, пътят, който Кайла бе защитила и Делисия бе осветила, отвеждаше към смъртоносна светлина. И двата пътя го изпълваха със страх. Дълбоко в себе си той знаеше кой от тези пътища е правилният. Знаеше какъв избор трябва да направи. Но се страхуваше.

Избирай! — изрева Лъвът. Или ще прогоря същината ти. Жреците ще изнесат празната ти обвивка.

Той не можеше да избере. Обгръщаше го ужас. Звезди проблясваха в мрака над Лъва. Самите небеса кръжаха около въплътената форма на Карак. От ноздрите на муцуната се стелеше дим. Очите блестяха от нетърпение. Лъвът отвори уста и се озъби. Времето бе изтекло. Моментът на избор бе отминал.

Ревът се разля над него, много по-гръмък. Изглеждаше, че светът е готов да се пръсне под вълната звук. След този звук слухът на момчето щеше да стане излишен, защото нямаше да чуе нищо по-покъртително. Горящи сълзи изпълваха очите. Дробовете му застинаха. Само сърцето продължаваше да тупти яростно. Сред ума му беснееше огън, който поглъщаше всичко.

Изборът бе само един. И Арон го знаеше. Пламъкът бе олтар, върху който юношата положи оброка си.

Всичко, което означаваше Арон — да бъде син на Трен Фелхорн, да убива без угризения и да се отдаде на кръв и убийства — той захвърли върху този олтар. С готовност приветства рева, превърнал се в пламък на пречистване. Този пламък унищожи страха му. Унищожи липсата на разкаяние. Насред рева момчето се изсмя.

— Нека Арон умре — каза то. — Хаерн ще остане жив.

Ръцете и гърдите му се покриваха с рани. Сега кръвта се стичаше в правилната посока.

Дим изпълни гърдите му. Главата му се замая и клюмна. Пушекът я изпълваше с лекота. Очите му се затвориха. Все още засмян, той изгуби съзнание сред оглушителния рев.

— Елате — каза Пеларак и отвори вратата. Другите двама жреци пристъпиха след него. Стените на помещението бяха сивкави, подът бе каменен.

— Имаше ли успех? — попита един от двамата.

— Той видя Лъва — отвърна Пеларак. — Само онези с най-силна вяра са оцелявали след това. Когато се свести, сърцето му ще принадлежи на Карак. В това съм убеден.

— Слава — каза другият.

Те отнесоха проснатото на земята момче. Пеларак ги проследи с поглед, навъсен. Нещо не беше наред, само че не можеше да определи какво. Той не бе чул думите на Лъва, не бе съзрял и видението. Но бе почувствал страховитата мощ, пред която Арон се бе отпуснал на колене и бе заридал. Имаше нещо смущаващо в начина, по който момчето се бе засмяло накрая.

Решил да разпита Арон след свестяването му, Пеларак напусна най-святата стая, за да отдаде час на молитви. След това щеше да подири съня, от който определено се нуждаеше. Може би на сутринта нещата щяха да изглеждат по-добре.