Танц във въздуха

Осемнадесета глава

Рипли отправи към Зак най-умоляващия поглед, на който бе способна, и започна да хленчи. Обикновено не го правеше често, а го използваше само за по-силно въздействие.

— Но аз не искам да ходя у Миа.

Зак живееше с нея почти от тридесет години и имаше имунитет към подобна тактика. Все пак трябваше да признае, че е убедителна.

— Когато беше малка, почти се бе пренесла да живееш у тях.

— Тогава — да, но не и сега. Не виждаш ли разликата? Защо не отидеш ти?

— Защото съм мъж. Ще се въздържа и няма да те попитам дали виждаш разликата. Бъди приятел, Рип.

Рипли се завъртя в кръг и тропна с пети по пода:

— Щом Нел ще прекара нощта у Миа, тя ще я пази. За бога, Зак, не се дръж като загрижена майка! Онзи негодник в Лос Анджелис дори не знае, че е жива.

— Ако съм прекалено предпазлив, всички трябва да го приемат. Не искам да шофира сама до скалите. — При мисълта как колата й прелита над шест хиляди километра оттук кръвта му се смрази. — Докато всичко се уреди, искам да бъде наблюдавана непрекъснато.

— Тогава сам я дръж под око. Вие двамата решавате дали да бъдете злочести влюбени или новите Уорд и Джун Клийвър.

Зак не отвърна на оскърблението, защото се досети, че целта й е да предизвика кавга и да се измъкне от това, за което я бе помолил.

— Никога няма да си обясня как е възможно аз да знам повече за жените от теб, след като ти си представителка на същия вид.

— Гледай ти!

Все пак не се бе сдържал да отвърне на обидата.

— Тя няма нужда постоянно да се навъртам около нея. Не се нуждае от мъж, дори забележителен представител на този пол като мен, който да я притеснява. Трябва да вземе трудни решения. Старая се да стоя на известно разстояние, без да се натрапвам, докато достигне до тях.

— Господи! Явно доста си поразмишлявал.

Истината бе, че Зак я поставяше в трудно положение. Искаше от нея да държи под око Нел, докато самата тя смяташе, че трябва да пази него. От два дни, след като й бе разказал историята на Нел, нямаше миг спокойствие.

„Кръв по Луната“, помисли си Рипли. Видението на Нел: Зак, облян в кръв, съпругът й — психопат и потенциален убиец, а и собствените й обезпокоителни сънища. Не й бе приятно да навлиза в територията на предзнаменованията, но… по дяволите, те не вещаеха добро!

— Какви намерения имаш, докато аз се грижа за любовта на живота ти в Централата на вещиците?

През тези тридесет години съжителство бе научил и още нещо: винаги можеше да разчита на Рипли.

— Ще направя вечерната обиколка, която обикновено правим двамата, ще си купя храна за вкъщи, ще се прибера у дома и ще вечерям сам.

— Ако смяташ, че с това ще ме накараш да те съжалявам, грешиш. На драго сърце бих се съгласила да разменим местата си. — Рипли тръгна към вратата. — Ще отида у Нел да й съобщя, че ще се мъкна подир нея тази нощ. Пази се.

— Моля?

— Не искам да говоря за това. Просто те предупреждавам.

— Ще се пазя.

— И купи бира. Изпил си и последната бутилка.

Рипли затръшна вратата, защото… ами просто така.

Миа замени амулетите с нови. С всеки изминал ден като че ли въздухът ставаше малко по-тежък. Сякаш нещо го притискаше надолу. Погледна навън. Вече бе почти тъмно. В края на октомври нощите бяха толкова дълги, имаше толкова много часове преди зазоряване!

За някои неща не бе разумно да се говори, дори да се мисли през нощта. Тя бе като отворен прозорец.

Запали сушен градински чай, за да отблъсне отрицателната енергия, сложи обиците си с аметисти — за усилване на интуицията. Изкушаваше се да пъхне малко розмарин под възглавницата си, за да пропъди неприятните сънища. Но трябваше да види и разбере какво да очаква. Добави на верижката около шията си яспис, който подсилваше енергията и отстраняваше стреса.

За първи път от години бе подложена на постоянен стрес.

„Тази вечер не е време да мисля за това“, напомни си. Щеше да посвети Нел в следващата стъпка, което бе радостно събитие.

Миа стисна магическата торбичка в джоба си, която бе напълнила с кристали и билки и бе завързала със седем възела, както бе научила и Нел. Мразеше да бъде толкова нервна, сякаш очаква да се случи нещастие. Струваше й се глупаво, защото цял живот се бе учила как да предвижда и отблъсва беди.

Чу шума от приближаващата се кола и видя светлини, които проблеснаха в предните прозорци. Докато вървеше към вратата, мислено си представи как излива стреса в малка сребърна кутийка и я заключва.

Когато отвори вратата, бе възвърнала спокойния си израз. Докато не съзря Рипли.

— На обиколка ли, заместник-шериф?

— Просто се чудех какво да правя. — Рипли беше изненадана да види Миа, облечена в дълга черна рокля, защото тя рядко носеше черно. Трябваше да признае, че тази жена невинаги е предсказуема. — Специален повод ли има?

— По случайност — да. Нямам възражения да присъстваш, стига Нел да желае. Но недей да се месиш.

— Не проявявам толкова голям интерес към теб, че да се намеся.

— Дълго ли ще продължи този спор? — закачливо попита Нел. — Надявах се да получа чаша вино.

— Мисля, че свършихме. Влизайте и добре дошли. Ще вземем виното с нас.

— С нас? Къде ще ходим?

— В кръга. Донесе ли каквото ти казах?

— Да. — Нел потупа голямата кожена торба, която носеше.

— Добре. Ще взема всичко необходимо и тръгваме.

Рипли свободно се разхождаше наоколо, докато Миа се приготвяше. Винаги бе харесвала къщата на скалите. Обичаше я. Големите стаи, пълни с мебели, странните ъгли, масивните резбовани врати и излъсканите подове.

Тя би се задоволила с една стая и легло, но трябваше да признае, че къщата на Миа има стил и е от класа. Що се отнася до атмосферата, беше несравнима. Освен че имаше класа, стил и атмосфера, къщата бе и удобно място, където човек знаеше, че би могъл да се отпусне на някое кресло и да изпъне уморените си крака.

Рипли си спомни, че някога бе тичала свободно и винаги бе добре дошла тук — като домашен любимец. Изведнъж с тъга осъзна колко много й липсва всичко това.

— Все още ли използваш стаята с фронтона? — попита неочаквано, докато Миа избираше червено вино от полицата.

Когато тя се обърна, погледите им се срещнаха и в съзнанието им изплуваха общи спомени.

— Да, някои от нещата ти още са там — отвърна Миа, докато увиваше три чаши в бяла ленена кърпа.

— Не ги искам.

— Все още са там — за всеки случай. Щом си тук, можеш да носиш тази чанта. — Миа посочи към нея и взе другата, в която бяха виното и чашите. Отвори задната врата и Изис се втурна навън. Това изненада Нел, тъй като обикновено котката не идваше с тях.

— Тази нощ е специална. — Миа вдигна качулката на пелерината, която бе наметнала на раменете си. Беше черна, с вишненочервена подплата. — Тя знае това. Наближава Самхайн. Нел трябва да се упражнява в запалването на ритуалния огън.

Рипли рязко вдигна глава:

— Не смяташ ли, че избързваш?

Докато вървяха, Миа внимателно разглеждаше Луната. Сърпът бе съвсем тънък и скоро щеше да настъпи новолуние. Около сребристобялата светлина се виждаше мъгла, по-гъста и по-черна от небето.

— Не.

Раздразнена, че Миа отново събуди тревогите й, Рипли сви рамене.

— Хелоуин. Смъртта се надига. Нощта е изпълнена със зли духове и само смелите и глупците се разхождат в мрака.

— Глупости! — безгрижно отвърна Миа. — Но няма смисъл да поемаме в тази посока и да плашим Нел.

— Краят на третия и последен лунен цикъл за годината. — Нел дълбоко вдиша от нотния въздух. — Време да си спомним за мъртвите, да празнуваме вечния кръговрат. Говори се също, че през тази нощ завесата между живота и смъртта е най-тънка. Не е нощ на злото, а време за радост. И, разбира се — рожденият ден на Миа.

— Този път голямата тройка и голямата нула — добави Рипли.

— Не бъди толкова самодоволна! — В гласа на Миа се долови хаплива нотка, която съвсем не бе безобидна. — Ти също ще навършиш тридесет след шест седмици.

— Да, но ти винаги ще си по-голяма от мен.

Изис вече бе на полянката и стоеше в средата, неподвижна като сфинкс.

— Имаме няколко свещи за светлина, докато работим. Можеш да ги закрепиш по камъните, Рипли, и да ги запалиш.

— Не. — Рипли демонстративно показа, че ръцете й се пъхнати в джобовете на шушляковото яке. — Мога да нося чантата ти с джунджурии, но нямам намерение да участвам.

— О, за бога! Едва ли запалването на една или две свещи е нарушение на обета ти да не се занимаваш с магии. — Миа грабна чантата и наперено се отправи към камъните.

— Аз ще го направя — настоя Нел. — Няма смисъл и двете да се ядосвате, по-добре е всяка от вас да прави каквото иска.

— Защо си толкова разгневена? — Рипли сниши глас и се наведе, когато Миа се върна, за да избере от чантите това, което й трябваше. — Обикновено се налага здравата да се потрудя, за да те извадя от кожата ти.

— Може би тези дни кожата ми е изтъняла.

— Изглеждаш уморена.

— Наистина съм уморена. Задава се нещо и го чувствам все по-близо. Не знам колко дълго ще мога да го задържа или дори дали е по силите ми. Ще бъде пролята кръв. — Сграбчи Рипли за ръката и я задържа. — И ще има болка, насилие и скръб. Страхувам се, че без кръга ще има и смърт.

— Ако си толкова сигурна в това и се боиш, защо не си повикала някого? Познаваш и други.

— Това не е работа за други и ти го знаеш. — Миа се обърна и погледна към Нел. — Може би тя е достатъчно силна. — Изправи се и свали качулката си. — Нел, ще запалим огнения кръг.

Рипли не бе очаквала, че ще изпита такъв копнеж, какъвто премина през тялото й, докато гледаше изпълнението на основния ритуал и в съзнанието й отекваха познатите думи. „Отказах се от това“, напомни си тя. Беше го отхвърлила. Гледаше как проблясват магическата пръчка и камата. Винаги бе предпочитала меч. Сви устни, докато наблюдаваше как Миа запали свещите с кибритена клечка. Когато отвори уста да попита защо, Миа й хвърли предупредителен поглед. „Чудесно, винаги става така, както ти желаеш“, помисли си Рипли, но запази коментарите за себе си.

— Земя, вятър, огън, вода — стихии четири, чуйте този зов на своите дъщери. Докато Луната горе свети, в магическия кръг се появете!

Миа очакваше с отметната назад глава и вдигнати нагоре ръце. Изви се вятър, почти засвистя, пламъците на свещите се удължиха право нагоре, въпреки вихрушката, която брулеше всичко наоколо. Земята под краката й леко потрепери, а ароматната течност в казана започна да бълбука.

Когато отново свали ръцете си, всичко утихна.

Нел затаи дъх. През изминалите месеци бе видяла, бе чула и самата тя бе правила фантастични неща. Но до тази нощ не се бе наслаждавала на такава ярка демонстрация.

— Силата е в очакване — каза Миа и й подаде ръка. Когато Нел я стисна, усети, че кожата и е топла, почти гореща. — Тя се крие в теб. Твоята връзка е въздухът и когато го призовеш, ти става по-лесно. Но стихиите са четири. Тази вечер ще запалиш огън.

— Ритуален огън? Но не донесохме дърва.

Миа отстъпи назад с лека усмивка.

— Не са ни необходими. Съсредоточи се, проясни съзнанието си. Този огън не гори, никому той не вреди. Тъмнината озарява и с магия засиява. Златна кула ти създай, силата си осъзнай. Щом се заловиш с това, да не носи то вреда.

— Твърде рано е за нея — обади се Рипли извън кръга.

— Тихо, не се намесвай! Погледни ме, Нел! Вярвай в себе си и в мен. Гледай и се учи!

— Дръжте си шапките — промърмори Рипли и за всеки случай се отдръпна още назад.

Миа разтвори ръце с разперени пръсти, в после енергично ги протегна напред.

Появи се синкава електрическа искра, след нея още една и последваха много други. Засъскаха като огън във вода и въздухът в кръга доби сапфирен оттенък.

Върху голата земя се издигна ярък стълб от златисти пламъци.

Краката на Нел се подкосиха и тя коленичи на земята. Не бе в състояние да събере разпилените си мисли и да изрази това, което минаваше през съзнанието й.

— Казах ти — въздъхна Рипли и поклати глава.

— Тихо! — Миа се отдръпна от огъня и подаде ръка на Нел, за да й помогне да се изправи. — И преди си ме виждала да правя магии, малка сестричке. Ти също си правила.

— Не и като тази.

— Това е основно умение.

— Основно? Миа, така ли е? Ти запали огън от нищото.

— Тя иска да каже, че е същото, като да загубиш девствеността си. Един вид шок — услужливо се намеси Рипли. — Първия път може и да не е чак толкова приятно, колкото си очаквала, но след известно време ставаш все по-добра.

— Нещо подобно — съгласи се Миа. — Сега се съсредоточи, Нел! Ти знаеш как. Проясни съзнанието си. Визуализирай, събери силата. Запали своя огън!

— Не мога…

Миа вдигна ръка и я прекъсна:

— Откъде знаеш, без да си опитала? Съсредоточи се. — Застана зад нея и сложи ръце на раменете й. — В теб има светлина, топлина и енергия. Знаеш това. Събери ги в едно. Почувствай го. Прилича на изтръпване в стомаха и се издига към сърцето. Разпростира се нагоре, изпълва те цялата. — Хвана нежно ръцете на Нел и ги повдигна. — Тече под кожата ти като река, струи надолу по ръцете, стига до върховете на пръстите. Нека излезе! Време е.

Докато двете работеха, Рипли наблюдаваше. В това имаше нещо прекрасно. Сякаш Миа учеше Нел да кара колело, окуражаваше я, вдъхваше й увереност.

Първия път никога не беше лесно както за ученика, така и за учителя — тя знаеше това. От усилието лицето на Нел бе обляно в пот. Мускулите на ръцете й трептяха.

Поляната, която и досега не бе напълно тиха, сякаш завибрира. Въздухът, който и досега не бе напълно неподвижен, сякаш започна да стене. Появи се слаба, колеблива искра. Когато Нел понечваше да отскочи назад, Миа бе до нея, задържаше я на мястото й. Непрекъснато и тихо я окуражаваше, което звучеше като монотонна песен.

Появи се още една искра, този път по-силна.

Рипли видя как Миа отстъпи назад, оставяйки своята малка сестричка да се клатушка сама на колелото. Изпита гняв към себе си, щом усети, че очите й се изпълниха със сълзи, и лек изблик на гордост, щом огънят на Нел заблещука.

За първи път, откакто бе започнала, Нел почувства ударите на сърцето си и учестеното си дишане. Сякаш в кръвта й се вля сила, искряща като сребро.

— По-хубаво е, отколкото да загубиш девствеността си. Прекрасно е и носи радост — прошепна тя. — За мен вече нищо няма да бъде същото.

Обърна се, изпълнена с радост. Но Миа не гледаше към нея, а към Рипли.

— Трябва да бъдем трите.

Вбесена, Рипли преглътна напиращите сълзи:

— Няма да ме накарате да бъда третата.

Миа бе видяла сълзите и бе разбрала на какво се дължат. И сега разбираше държането на Рипли.

— Много добре — обърна се тя към Нел. — Навярно вече не умее да го прави.

— Не е твоя работа какво умея и какво не умея да правя — с раздразнение отвърна Рипли.

— Трудно й е да приеме, че е загубила способностите си, след като ти се справи за толкова кратко време.

— Престани да говориш, сякаш не съм тук! Дразниш ме.

— А защо си тук? — гневно я попита Миа. — Двете с Нел можем да компенсираме това, че ти не участваш. — Такъв бе планът й, преди да види Рипли на прага. — Със сигурност нямаме нужда от жалките ти опити. Никога не е била добра колкото мен — отново се обърна Миа към Нел. — Винаги се ядосваше, че това, което бе лесно за мен, на нея й костваше много усилия.

— Бях добра колкото теб.

— Напротив.

— Дори по-добра.

„Аха“, помисли си Миа, Рипли никога не би отхвърлила предизвикателство.

— Докажи го.

Упоритостта на Рипли отстъпи пред неудържимия копнеж и тя прекрачи кръга.

„Не — помисли си Нел. — Само се перчи.“

Рипли не протегна ръцете си като Миа, а енергично ги тръсна и от пръстите й пламна огън, който достигна земята. Миг след това просъска като змия:

— Направи го, за да ме предизвикаш.

— Може би — и успях. Е, както виждаш, небето не се стовари върху нас. Ти направи избора си, Рипли. Нямаше да те подтикна, ако ти самата не го искаше.

— Това не променя нищо. Направих го само веднъж.

— Щом така казваш, но би могла да пийнеш малко вино, докато си тук.

Миа погледна към трите пламъка, докато вдигаше бутилката. Този на Рипли бе по-голям от нейния — заради гнева й. „Но не е толкова изящен“, помисли си тя със задоволство.

Докато наливаше виното, усети огън в себе си. Това бе обнадеждаващо.

Когато се върнаха в къщата на Миа, изпиха по още една чаша.

Рипли неспокойно се разхождаше от прозорец до прозорец, подрънквайки с дребните монети в джоба си. Миа не й обръщаше внимание. Откакто я познаваше, не помнеше Рипли да е била спокойна по душа. А в момента усещаше, че води вътрешна борба със себе си.

— Решила ли си как да оправиш отношенията си със Зак?

Нел й хвърли бегъл поглед. Седеше на пода, хипнотизирана от огъня.

— Не. Имам съвсем малка надежда, че Евън ще се разведе с мен и ще ми спести главоболието. Но знам, че не това е същността на проблема.

— Ако не се противопоставиш на грубияните, те те стъпкват.

Нел се възхищаваше на Рипли. „Силна, издръжлива я винаги готова за действие“, помисли си.

— Да знаеш това и да го изпълниш са две различни неща. Евън никога не би могъл да разклати душевното равновесие на човек като теб.

Рипли повдигна рамене:

— Тогава възстанови своето.

— Ще го направи, когато е готова — намеси се Миа. — Ти най-добре от всички би трябвало да знаеш, че е невъзможно да наложиш принудително убежденията, идеите и начина си на поведение на друг човек. Или да прогониш нечий страх.

— Сърдита ми е, защото нараних Зак. Не мога да я обвинявам.

— Той е голямо момче. — Рипли сви рамене и седна на страничната облегалка на дивана. — Междувременно какво ще правиш по въпроса за отношенията си с него, имам предвид — със Зак?

— Трябва ли да правя нещо?

— Да. Нима ще го оставиш да потъне в меланхолия, след като премине фазата на гнева, а трябва да ти кажа, че тогава е много по-трудно да се живее с него. Мисля, че донякъде станахме приятелки, откакто си тук. Направи ми приятелска услуга и му помогни да се отърси от това, преди да го удуша, докато спи.

— Вече разговаряхме.

— Нямам предвид разговори, а действия. Наистина ли е такава сладурана? — обърна се Рипли към Миа.

— Очевидно. Нел, Рипли по свой деликатен начин те моли отново да примамиш Зак в леглото и да разрешите проблемите си с няколко сеанса див секс, което е нейното спасение от всички дразнещи неща.

— Престани да хапеш! Миа се е отказала от секса, което обяснява защо е такава кучка.

— Не съм се отказала. Просто съм по-придирчива от разгонена котка.

— Сексът няма да оправи нещата — бързо и решително заяви Нел, за да сложи край на тази препирня.

Рипли промърмори:

— Да, разбира се, права си.

Миа въздъхна:

— Колкото и да ми е мъчно, не мога да не се съглася с Рипли. Макар и отчасти. Разбира се, за разлика от връзките на Рипли, твоята със Зак не е основана само на секса. Но той е важна част от нея, израз на чувствата ви и вашата близост.

— Както и да го украсяваш, си е просто секс — отвърна Рипли, размахвайки чашата си. — Колкото и възвишен да е Зак, той все пак е мъж. Да бъде около теб и да не изпиташ желание да го съблазниш…

— Рипли, моля те.

— Не непременно да го вкараш в леглото си — с престорено целомъдрен тон поясни Рипли, след като Миа я бе упрекнала, — това би го изнервило. Щом ще си има работа с твоя негодник от Лос Анджелис, трябва да бъде в отлична форма.

— Той се старае да ме държи на разстояние.

— Тогава съкрати разстоянието — без да се замисли, отвърна Рипли. — Ето какво ще направим: аз ще остана да спя в твоята къща тази нощ, а ти ще отидеш у дома и ще се погрижиш за това. От доста време сте заедно, сигурно знаеш как да подходиш.

— Това е подло и манипулативно.

Рипли наведе глава към Нел:

— Какво е твоето мнение?

Неочаквано за самата себе си, Нел се засмя.

— Може би ще намина. Да поговорим — каза тя.

— Наричай го както искаш. — Рипли допи виното си. — Можеш да отнесеш тези чаши и другите неща в кухнята и да си събереш багажа.

— Разбира се. — Нел стана и започна да събира чашите. — Връщам се след минута.

— Не бързай.

Миа почака, докато Нел излезе от стаята.

— Няма да се забави много, така че казвай това, което не искаш да чуе.

— Това, което направих тази нощ, не променя нищо.

— Излишно е да го повтаряш.

— Просто млъкни! — Рипли отново започна да крачи из стаята. Беше проявила слабост само за миг, но точно толкова бе нужно. Беше усетила тежестта и напрежението във въздуха. — Е, добре, идва беда. Няма да се преструвам, че не я усещам и че не съм се опитала да намеря начин да се справя с нея. Вероятно бих могла, но няма да рискувам живота на Зак. Ще участвам в ритуала, Миа. — Погледна я. — Но само този път.

Миа не изпита злорадство.

— Ще запалим ритуалния огън в навечерието на Самхайн. Ще се срещнем в десет часа на Сабат. Зак вече носи талисмана на Нел, но на твое място бих направила нещо за защита на къщата. Спомняш ли си как става?

— Знам какво да направя — сопнато отвърна Рипли. — Щом бедата отмине, нещата стават, каквито бяха. Това е…

— Да, знам — язвително каза Миа. — Само този път.

Зак се бе отказал от канцеларската работа, от телескопа си и от заблудата, че нещо ще му помогне да заспи. Опитваше се да убива времето, като четеше едно от списанията за оръжия на Рипли.

Люси се бе изтегнала до леглото и бе потънала в блажен сън, за който й завидя. От време на време краката и трепваха, докато гонеше чайки или плуваше в съня си. Но изведнъж вдигна глава, заскимтя радостно и след секунди Зак чу вратата да се отваря.

— Спокойно, момиче! Рипли се прибира.

Щом чу името, Люси стана, втурна се към прага и енергично завъртя опашка.

— Забрави! Твърде късно е за игра.

Почукване на вратата на спалнята накара Люси да нададе радостен лай, а Зак да изругае.

— Какво?

Люси започна да обикаля нетърпеливо, а когато вратата се отвори, изведнъж се хвърли към Нел. Зак се надигна в леглото.

— Люси, долу! Извинявай. Помислих, че е Рип. — Понечи да отметне завивките, но си спомни, че е съвсем гол — Какво има?

— Нищо. — Нел се наведе да погали Люси и се запита кой от двамата е по-изненадан. Не можа да реши. — Просто исках да се видим. Да поговорим.

Зак хвърли поглед към часовника и видя, че показва полунощ.

— Защо не слезеш долу? Идвам след малко.

— Не. — Нямаше да му позволи да се държи с нея като с чужд човек. — Тук е добре. — Приближи се, седна на ръба на леглото и забеляза, че той все още носи медальона й, което бе добър знак. — Тази вечер запалих огън.

Зак я погледна озадачено:

— Добре.

— Не. — Леко се засмя и почеса Люси по главата. — Не с кибритена клечка, а с ръцете си. Чрез магия.

— О! — Той усети тръпка на вълнение. — Не знам какво трябва да кажа в такъв случай. Поздравления? Или „охо“?

— Това ме накара да се почувствам силна, пълна с енергия и… пълноценна. Исках да го споделя с теб. Усетих нещо, както когато съм с теб. Когато ме докосваш. Не искаш да ме докосваш, защото по закон съм обвързана с друг.

— Това не означава, че не те желая, Нел.

Тя кимна. Думите му й донесоха облекчение.

— Но сдържаш желанието си, защото съм законно омъжена за друг. Зак, истината е, че единствения мъж, с когото се чувствам обвързана, си ти. Когато избягах, се зарекох никога вече да не се обвързвам, да не се излагам на риск. Но после срещнах теб. Разбрах, че имам магическа сила. — Повдигна ръка, свита в юмрук, към гърдите си. — Това е удивително, вълнуващо и опияняващо. И все пак то е нищо, нищо, Зак, в сравнение с чувствата ми към теб.

Всяка съпротива и всяка капка здрав разум сякаш го напуснаха.

— Нел.

— Липсваш ми. Искам просто да бъдем заедно. Не те моля да се любим. Намерението ми бе да те съблазня.

Зак прокара пръсти през косите си.

— Какво те накара да го промениш?

— Никога вече не искам да те лъжа, дори за нещо толкова незначително. И няма да се възползвам от чувствата ти в момента. Просто искам да бъда с теб, Зак. Не ме отпращай.

Притегли я до себе си в леглото я, когато тя отпусна глава на рамото му, долови дългата й въздишка на щастие, което и той споделяше.