Танц във въздуха

Деветнадесета глава

За един влиятелен бизнесмен не бе лесно да си осигури няколко дни без ангажименти. Отменянето на уговорки с клиенти и партньори и даването на указания на персонала бе сложна и досадна процедура. Хората, които разчитаха на него, бяха безброй. Още по-досадно бе да уреди пътуването си сам, вместо да възложи това на някоя от секретарките си.

Но след внимателно обмисляне Евън реши, че няма друг избор. Никой не биваше да узнае къде отива и с каква цел. Нито подчинените му, нито клиентите, нито пресата. Естествено можеха да се свържат с него по мобилния му телефон, ако възникнеше сериозен проблем. Иначе, докато не изпълнеше намерението си, щеше да бъде неоткриваем.

Трябваше да провери. Сведението, което сестра му бе поднесла така нехайно, не излизаше от мислите му.

Двойница на Хелън. Или призракът й. Хелън.

Нощем се будеше, плувнал в студена пот от сънища, в които Хелън — неговата Хелън — се разхождаше по живописен бряг жива, надсмивайки се над него. Беше готова да последва всеки мъж, който щракне с пръсти. Това бе непоносимо.

Мъчителната скръб, която бе изживял след смъртта й, бавно и необратимо се превръщаше в хладен, убийствен гняв. Нима го бе измамила? Нима бе инсценирала собствената си смърт?

Не я бе смятал за достатъчно умна и смела, за да направи подобен опит, още по-малко — той да е успешен. Тя знаеше последствията. Беше се погрижил да й бъде пределно ясно какво я очаква. „Докато смъртта ни раздели.“

Явно не го бе направила сама. Някой й бе помогнал. Мъж, любовник. Никоя жена, особено ако бе като Хелън, не би могла да състави такъв план сама. Колко ли пъти се бе срещала зад гърба му с някой съблазнител на чужди съпруги и двамата бяха обмисляли измамата й? Бяха го направили за смях със своя заговор.

О, щяха да си платят!

Би могъл да продължи живота и бизнеса си спокойно и да си внуши, че твърденията на Памела са безпочвени брътвежи. Все пак тя бе жена, а жените по природа бяха лекомислени и склонни да фантазират. Призраци не съществуваха. А на света имаше само една Хелън Ремингтън. Онази Хелън, която бе родена за него.

Но понякога в голямата разкошна къща на Бевърли Хилс му се струваше, че чува шепот на призраци или подигравателния смях на покойната си съпруга.

А ако не бе мъртва? Трябваше да узнае истината. Трябваше да бъде предпазлив и съобразителен.

— Фериботът потегля.

Очите му — светли, почти като стъклени — примигнаха:

— Моля?

Служителят престана да духа кафето си в пластмасова чашка и инстинктивно се отдръпна назад, щом срещна хладния му поглед. Сякаш се взираше в пуста морска шир.

— Фериботът потегля — повтори той. — Ще пътувате за Трий Систърс, нали?

— Да. — Усмивката, която се появи на красивото лице, бе по-смразяваща и от погледа. — За там.

Според легендата една от сестрите, известна с името Въздух, напуснала острова и тръгнала с мъж, който обещавал да я обича и да се грижи за нея. Когато нарушил тези обещания и превърнал живота й в мъчение, тя не предприела нищо. Родила децата си в мъка и ги отгледала в страх. Огънала се и била смазана. Последното, което сторила преди смъртта си, било да върне децата на острова, за да бъдат в безопасност. Но не направила нищо — дори каквото е било по силите й, — за да защити или спаси себе си. Така се появила първата нишка на проклятие, което до ден-днешен застрашавало острова.

Нел отново обмисли тази история. За избора, за грешките и съдбата. Многократно я преповтори в съзнанието си, докато вървеше по улицата на селцето, което се бе превърнало в неин дом. Беше твърдо решена да остане в този дом завинаги.

Когато влезе, Зак изнасяше назидателна лекция на момче, което тя не познаваше. Понечи отново да напусне стаята, но Зак вдигна пръст, без да прекъсне мисълта си.

— Не само ще отидеш при мисис Демира, за да почистиш тиквените вътрешности до капка и да се извиниш за идиотския си номер, а и ще платиш глоба за незаконно притежание на експлозив и съзнателно повреждане на чужда собственост. Петстотин долара.

— Пет стотачки! — Момчето, навярно около тринадесетгодишно, вдигна наведената си глава. — За бога, шериф Тод, нямам толкова пари. И без това мама ще ме убие.

Зак заплашително помръдна вежди.

— Чу ли ме да казвам, че съм свършил?

— Не, господине — промълви момчето и отново сведе поглед, така умърлушено, че Нел изпита желание да го погали по главата.

— Можеш да платиш глобата с общественополезен труд. Ще почистваш участъка два пъти седмично. Три долара на час.

— Три? Но ще трябва да работя… — Момчето размисли и явно реши, че е по-добре да замълчи. — Извинявайте. Знам, че все още не сте свършили.

Зак едва сдържа усмивката си и продължи да го гледа строго:

— Имам нужда и от малко помощ с някои досадни задължения у дома. В събота. — „Стига му толкова“, рече си. Нямаше по-сурово наказание от възлагането на досадна работа в събота. — Същото възнаграждение. Можеш да започнеш тази събота, а тук — от понеделник, след училище. Ако чуя, че имаш други подобни провинения, майка ти ще трябва да чака на опашка, за да смъкне кожата ти от бой. Ясно ли е?

— Да, чичо Зак… искам да кажа, шериф Тод.

— Бягай у дома!

Момчето наистина побягна навън и едва не блъсна Нел, когато минаваше покрай нея.

— Чичо Зак?

— Втори братовчеди сме. Нарича ме така от уважение.

— С какво е заслужил да бъде наказан с тежък труд? — Сложил пиратка в тиквата за фенер на учителката си по история. Била доста голяма и навсякъде се разхвърчали вътрешности.

— Говориш така, сякаш се гордееш с него.

Зак прие най-невинното си изражение:

— Грешиш. Онова нещо би могло да откъсне пръстите на малкия глупак, както едва не се случи с мен на неговата възраст, когато взривих фенера на учителката си по природознание. Ако сега не дам пример, утре ще бъдем затрупани с оплаквания за подобни номера.

— Мисля, че се справи като професионалист. — Нел се приближи и седна. — Имате ли време за нещо друго, шерифе?

— Ще намеря. — Беше изненадан, че тя не се наведе да го целуне, а зае сериозна поза. — Какво има?

— Нуждая се от малко помощ и от съвет. Мисля, че въпросът е от юридическо естество. Създадох си фалшива самоличност, попълвах фалшиви данни в официални формуляри и се подписвах с име, което по закон не е мое. Мисля, че и инсценирането на собствената ми смърт е престъпление, поне заради измама със застраховка „Живот“.

Зак не откъсваше поглед от очите й.

— Мисля, че когато със случая ти се заеме адвокат и всички факти станат известни, няма да бъдат повдигнати обвинения. Какво се опитваш да ми кажеш, Нел?

— Искам да се омъжа за теб. Искам да прекарам живота си с теб и да имаме деца. За да се осъществи това, налага се да скъсам с миналото си. Трябва да знам срещу какво ще бъда изправена и дали ще лежа в затвора.

— Няма да отидеш в затвора. Нима мислиш, че бих го допуснал?

— Не зависи от тебе, Зак.

— Фалшивите ти документи няма да накарат ничие чувство за справедливост да заговори. Всъщност… — Многократно бе обмислил нещата от тази гледна точка. — Всъщност, Нел, когато разкажеш историята си, ти ще се превърнеш в героиня.

— Не, никой не би ме нарекъл героиня.

— Знаеш ли какво сочи статистиката за домашното насилие? — Отвори долното чекмедже, извади една папка и я сложи на бюрото си. — Събрах малко информация. Може би някога ще поискаш да я прегледаш.

— С мен беше различно.

— С всички е различно, всеки път. Фактът, че произхождаш от добро семейство и че си живяла в голяма, разкошна къща не променя нищо. Мнозина, които мислят, че с тях е различно или че не могат да променят положението си по никакъв начин, ще те гледат и слушат с възхищение. Някои от тях ще направят крачка, на която без твоя пример не биха се решили. Това те прави героиня.

— Даян Маккой. Все още не можеш да се примириш, че не успя да й помогнеш. Че тя не ти позволи.

— По света има безброй жени като нея.

Нел кимна:

— Добре. Но дори ако обществените симпатии са на моя страна, все пак съм нарушила закона.

— Ще се справим с всичко постепенно. Що се отнася до застрахователната компания, ще получат парите си обратно. Ако се наложи, ще им платим. Заедно ще сторим каквото е необходимо.

Щом чу тези думи, от плещите и падна огромна тежест.

— Не знам откъде да започна.

Зак стана, заобиколи я и клекна пред нея.

— Искам да направиш това заради мен. Знам, че е егоистично, но нямам избор. Искам да го направиш и за себе си. Повярвай ми.

— Ще стана Нел Тод. Ще нося име, което желая. — Забеляза как изражението му се промени и погледът му издаде тревога и осъзна, че никога досега не се е чувствала толкова уверена в нещо. — Боя се от него, не мога да се отърся от това чувство. Но няма да се спра пред нищо. Искам да живея с теб, да седим на верандата вечер и да гледаме звездите. Искам да нося прекрасния пръстен, които си ми купил. Искам да изживея с теб толкова неща, които иначе никога не бих имала. Страхувам се и искам да се избавя от страха.

— Познавам един адвокат в Бостън. Ще му се обадим и ще започнем.

— Добре — въздъхна тя. — Добре.

— Има нещо, за което държа да се погрижа още сега. — Зак се изправи, отново заобиколи стола й и отвори едно чекмедже на бюрото. Сърцето й подскочи от радост, когато видя кутийката в ръката му. — Непрекъснато го нося със себе си. Омръзна ми да го пъхам тук или да стои на тоалетката у дома. Да го сложим там, където му е мястото.

Нел стана и подаде ръката си:

— Благодаря.

Стомахът й се бунтуваше, когато тръгна обратно към книжарницата. Беше притеснена, но и нетърпелива. Всеки път, когато погледнеше тъмносиния скъпоценен камък на пръстена си, нетърпението надделяваше.

Влезе, махна с ръка на Лулу и с игрива походка се изкачи по стълбите към офиса на Миа.

— Трябва да поговоря с теб.

Миа се завъртя на стола си пред компютъра.

— Добре. Бих могла да те лиша от удоволствието да ми съобщиш новината, като поднеса поздравленията си и кажа, че ще бъдете много щастливи заедно. Но няма да го направя.

— Видяла си пръстена ми.

— Видях лицето ти, малка сестричке. — Макар и да се смяташе за невежа по отношение на любовта, изражението на Нел бе стоплило сърцето й. — Но искам да видя пръстена. — Скочи и хвана ръката й. — Сапфир. — Не можа да сдържи възхищението си. — Дар от обич. Пръстенът има лечебна сила и може да те предпазва от зло. Освен това е великолепен. — Целуна Нел и по двете бузи. — Радвам се за теб.

— Разговаряхме с адвокат, познат на Зак, от Бостън. Съгласи се да поеме случая ми. Ще ми помогне с всички усложнения и при развода. Ще подаде молба за постановление за въздържане от посещения срещу Евън. Знам, че това е само парче хартия.

— Но представлява символ. В него има известна сила.

— Да. След ден-два, когато оформи документите, адвокатът ще се свърже с Евън и ще го уведоми за всичко. Но с или без съдебно постановление, той ще дойде тук, Миа. Сигурна съм.

— Може би си права. — Дали затова Миа чувстваше напрежение и надигащ се ужас? Есенните листа бяха опадали и се очакваше първият сняг. — Но си подготвена и не си сама. След като му бъде съобщено, че си жива, Зак и Рипли ще наблюдават всеки пристигащ ферибот. Ако нямате планове веднага да заживеете заедно, можеш да ми погостуваш. Утре е Сабат. Рипли се съгласи да участва. Щом кръгът се затвори, той не ще може да го разкъса — уверявам те.

Беше решила час по-скоро да съобщи и на Рипли, ако успееше да я открие. Но щом излезе извън, почувства гадене. Леко залитна и по кожата й изби пот. Нямаше друг избор, освен да се подпре на стената и да изчака да отмине.

Когато усети облекчение, Нел успокои дишането си. „Просто съм нервна“, каза си. Очакваха я поредица драматични събития, които щяха да се случат много бързо. Нямате връщане назад. Щеше да има журналистически въпроси, любопитни погледи и клюки зад гърба й — дори от страна на хора, които вече добре познаваше. Нормално бе да се чувства напрегната. Погледна отново пръстена си и топлият блясък на камъка разсея неприятния пристъп.

Можеше да потърси Рипли по-късно. Първо щеше да купи бутилка шампанско и да приготви вкусно печено.

Евън слезе с колата си от ферибота на остров Трий Систърс, докато Нел стоеше, нехайно облегната, на стената на книжарницата. Той с безразличие разгледа пристанището. Не забеляза нищо интересно и на плажа. Следвайки напътствията, които му бяха дали, пое по главната улица и спря пред хотел „Омагьосаният хан“. Стори му се заведение с облик, типичен за град, обитаван от представители на средната класа. Слезе от колата и огледа улицата миг след като Нел сви зад ъгъла към пазара.

Евън влезе и резервира луксозен апартамент, но не бе впечатлен от резбованите тавани и отлично запазените антики. Ненавиждаше подобна натруфена обстановка, предпочиташе модерни, изчистени линии. Картините, които едва ли можеха да се нарекат произведения на изкуството, представляваха мрачни акварели и морски пейзажи. В минибара нямаше от любимата му марка минерална вода.

А изгледът? Не се виждаше нищо друго, освен пясъчна ивица и море, крякащи чайки и лодки — навярно на местни рибари.

С намръщено изражение влезе във всекидневната. Оттам видя извивката на брега и острите, издадени скали, върху които бе фарът. Забеляза каменната къща и се запита кой ли безумец би избрал да живее на такова уединено място.

Неволно примигна, сякаш заслепен от светлина, проникваща през дърветата. „Зрителна измама“, реши той, вече отегчен.

Във всеки случай причината за пристигането му тук не бе пейзажът, слава богу. Беше дошъл да търси Хелън — или да се убеди, че останките й лежат на дъното на Тихия океан. Островът бе малък и със сигурност щеше да постигне целта си за един ден.

Разопакова багажа си и старателно подреди дрехите си в гардероба така, че между закачалките да има точно два сантиметра разстояние. Извади тоалетните си принадлежности, сред които бе и марковият му сапун. Никога не използваше евтините сапуни, предлагани в хотелите. Само при мисълта за това изпитваше отвращение.

Накрая постави на бюрото снимката в рамка на съпругата си. Наведе се и целуна през стъклото съвършените й устни.

— Ако си тук, скъпа Хелън, ще те намеря.

На излизане резервира маса в ресторанта за вечеря. Единственото ястие, което бе склонил да хапне в хотелската си стая бе закуската.

Тръгна и зави надясно точно когато Нел изминаваше последните няколко крачки до дома си в обратната посока.

Нел бе сигурна, че това е най-щастливото утро в живота й. Небето бе сребристосиво, с розови, златисти и тъмночервени отблясъци. Тревната площ бе отрупана с шума, която весело хрущеше под краката й, а оголените стволове на дърветата приличаха на страховити чудовища. Атмосферата бе идеална за Хелоуин.

В леглото й спеше мъж, който бе изразил по доста приятен начин насладата си от превъзходното й печено.

Кифличките й се печаха във фурната, навън духаше режеш вятър, а тя бе готова да се изправи срещу демоните си.

Скоро щеше да напусне малката си къщичка и тя щеше да й липсва. Но при мисълта за съвместен живот със Зак в нов дом тъгата и се разсейваше.

Щяха да прекарат коледните празници заедно, може би дори като законни съпрузи, ако успееха да преодолеят всички юридически пречки.

Мечтаеше за сватба на открито. Не бе разумно, но желаеше именно това. Щеше да облече дълга рокля от синьо кадифе и да носи букет от ситни бели цветя. Всичките й познати от селото щяха да присъстват на венчавката.

Докато бе унесена в блянове, котаракът жално замяука.

— Диего. — Нел се наведе и го погали. Вече не бе малко коте, а млад красавец с лъскава козина. — Забравих да те нахраня. Днес съм ужасно разсеяна — заговори му тя. — Влюбена съм и ще се омъжвам. Ти ще дойдеш да живееш с нас край морето, ще се сприятелиш с Люси. — Извади котешката храна и докато пълнеше купичката му, той нетърпеливо се отърка в краката й.

— Жена, която говори на котката си, би могла да се нарече странна.

Нел не подскочи уплашено и това зарадва и двамата. Изправи се и пристъпи към Зак, който бе застанал на прага.

— Бихме могли да общуваме чудесно, но ми казаха, че това зависи и от него. Добро утро, шериф Тод.

— Добро утро, мис Чанинг. Може ли чаша кафе и една кифличка?

— Първо платете.

Той се приближи и последва дълга, страстна целувка.

— Достатъчно ли е?

— О, да. Почакайте да ви върна рестото. — Притисна се към него и блажено сля устни с неговите. — Толкова съм щастлива!

Точно в осем и тридесет Евън седна да закусва омлет, две препечени филийки пълнозърнест хляб, кафе и портокалов сок. Вече бе посетил фитнес центъра на хотела. Само бе хвърлил поглед към плувния басейн. Мразеше да влиза в общи басейни, но преди да види, че вече е зает, му бе минало през ум да го ползва. Висока стройна брюнетка бързо изминаваше дължина след дължина. „Като че ли е на състезание“, помисли си той. Само няколко пъти бе зърнал лицето й, докато тя ритмично въртеше глава в синхрон с движенията на ръцете си. Не й обърна особено внимание и се отдалечи, без да забележи как тя изведнъж забави темпото, повдигна очилата си и трескаво се озърна, усетила присъствието на враждебна сила.

Беше взел душ в стаята си и бе облякъл светлосив пуловер и тъмни панталони. Погледна часовника си, готов да се ядоса, ако закуската му бъде донесена с минута закъснение.

Но сервитьорът пристигна тъкмо навреме. Не размени нито дума с него. Никога не проявяваше излишна любезност. Този човек получаваше заплата, за да доставя храна по стаите, а не да общува приятелски с гостите на хотела.

С наслада изяде закуската си, приятно изненадан, че не откри в нея никакъв недостатък, докато прочете сутрешния вестник и чу новините по телевизора в хола.

Замисли се как би било най-добре да свърши това, за което бе дошъл. Обиколките из селото и острова, които бе започнал вчера, можеха да се окажат недостатъчни. Не би имало полза и да разпитва хората дали познават жена, отговаряща на описанието на Хелън. Вместо всеки да гледа работата си, щяха да любопитстват, да станат подозрителни и предпазливи. Ако случайно Хелън бе жива и се намираше тук, колкото по-малко внимание привлечеше, толкова по-добре.

Какво би правила тя без него? Не притежаваше никакви умения. Как би изкарвала прехраната си сама? Можеше да използва единствено тялото си, за да съблазни друг мъж. По природа всички жени бяха склонни да се продават.

Трябваше да седне и да изчака, докато яростта му отмине. Трудно бе да разсъждава логично, когато в него се надигаше гняв, макар и оправдан.

„Ще я намеря!“, каза си решително. Ако бе жива, щеше да я открие. Никой не би го спрял. В съзнанието му се прокрадна въпросът какво да прави по-нататък.

Безспорно трябваше да я накаже. Заради скръбта, която му бе причинила, заради измамата й и опита й да се измъкне от обещанието, което му бе дала. Срамът, който му бе донесла с постъпката си, бе неизмерим.

Щеше да я върне обратно в Калифорния, но не веднага. Първо трябваше да прекарат известно време насаме, за да й напомни за нейната брачна клетва, както и кой командва парада.

Щяха да кажат, че е излетяла от колата, че е ударила главата си или нещо подобно. Поради амнезия, когато напуснала местопроизшествието, не помнела самоличността си. „Пресата ще лапне тази история като топъл хляб“, помисли си Евън.

Веднага щом се оттеглеха на някое усамотено място, щяха да съчинят подробностите. Ако не се получеше, ако тя откажеше да тръгне с него или отидеше в полицията, както бе направила преди време, не би имал друг избор, освен да я убие.

Взе това решение така спокойно, както бе решил какво да поръча за закуска. Нейният избор му се струваше съвсем прост: живот или смърт.

Чу почукване на вратата. Сгъна вестника и отиде да отвори.

— Добро утро, господине — приветливо каза младата камериерка. — Поискали сте смяна на спалното бельо между девет и десет часа.

— Точно така. — Погледна часовника си и забеляза, че е девет и половина. Беше прекарал твърде много време в размисъл.

— Надявам се, че престоят ви тук е приятен. От спалнята ли да започна?

— Да.

Наля си последната чаша кафе, докато по телевизията вървеше безинтересен репортаж от гореща точка в Източна Европа. Твърде рано бе да се обади по телефона в Калифорния, за да провери дали има нещо, което би трябвало да знае. Но можеше да позвъни в Ню Йорк, където очакваше важна сделка.

Влезе в спалнята, за да вземе бележника си и завари там камериерката, която се бе спряла с куп чисти чаршафи пред тоалетката и гледаше снимката на Хелън.

— Проблем ли има?

— Моля? — Момичето се изчерви. — Не, господине. Извинявайте. — Припряно се залови да постила чаршафите.

— Много съсредоточено гледахте тази снимка. Защо?

— Симпатична жена.

Гласът му я караше да трепери. Искаше час по-скоро да свърши работата си в тази стая и да излезе.

— Да, това е съпругата ми Хелън. Гледахте я така, сякаш лицето й ви е познато.

— Не, господине. Не мисля. Просто ми напомня някого.

Евън едва се сдържа да не скръцне със зъби.

— Така ли?

— Много прилича на Нел… въпреки че тя няма такива красиви коси и не изглежда… толкова изтънчена.

— Наистина ли? — Кръвта му закипя, но продължи да говори със спокоен, почти приятелски тон: — Интересно. Жена ми би се зарадвала да узнае, че има двойница. — „Нел“. Майката на Хелън я бе наричала така. Простовато име, което никога не му бе харесвало. — На острова ли живее тази Нел?

— Да, установи се тук през лятото. Живее в жълтата къщичка. Работи в кафенето над книжарницата и се занимава с доставка на храна. Готви божествено. Трябва да се отбиете там за обяд. Всеки ден предлага сандвичи и супи, специалитети на заведението и винаги са превъзходни.

— Благодаря за препоръката — каза той, преливайки от любезност.

Нел влезе през задната врата на кафенето, нехайно поздрави Лулу и продължи нагоре по стълбите. Щом се качи на горния етаж, започна да действа като стихия. След по-малко от две минути извика с престорено тревожен глас:

— Миа, извинявай, можеш ли да дойдеш за малко?

— Вече трябваше да се е научила да се справя сама — промърмори Лулу и работодателката й я стрелна с поглед.

— А ти трябваше да си променила отношението си към нея — отвърна Миа на злобната й забележка и се отправи към стълбите.

Нел стоеше до едната от масите, върху която бе поставена торта с красива глазура и запалени свещи. До нея имаше малка опакована кутийка и три вазички с мимози.

— Честит рожден ден!

Този трогателен жест успя да изненада Миа, което рядко се случваше. На лицето й засия усмивка на искрено задоволство.

— Благодаря. Торта? — Повдигна вежди, докато разглеждаше едната вазичка. — Мимози и подарък. За това си заслужава човек да стане на тридесет.

— Тридесет. — Лулу се промъкна иззад нея и промърмори: — Все още си дете. Ще си поговорим, когато станеш на петдесет. — Подаде и друга опакована кутия, но по-голяма. — Честит рожден ден!

— Благодаря. Е, с кое да започна?

— Първо си пожелай нещо! — нареди Нел. — После духни свещите!

Отдавна не бе правила нещо толкова просто, като да си измисли желание, но го стори и угаси пламъците на един дъх.

— Ти трябва да отрежеш първото парче. — Нел й подаде нож.

— Добре. После е ред на подаръците.

Миа разряза тортата, а след това взе голямата кутия и разкъса опаковката. Вътре имаше мека пелерина с цвят на нощно небе, осеяно със зодиакални знаци.

— О, Лу, прелестна е!

— Ще ти топли.

— Великолепна е! — Нел погали пелерината. — Опитах се да си я представя, когато Лу я описваше, но в действителност е много по-красива.

— Благодаря.

Миа се обърна и потърка буза в лицето на Лулу, преди да я целуне. Въпреки че страните и поруменяха от задоволство, Лулу я побутна да се отдръпне, сякаш бе раздразнена от тази проява на сантименталност.

— Отвори подаръка на Нел, защото и тя изгаря от нетърпение.

— Щом го видях, веднага се сетих за теб — сподели Нел, когато Миа остави пелерината и отвори малката кутийка. В нея блестяха чифт обици с малки сфери от лунен камък, в които бяха гравирани множество сребърни звезди.

— Прекрасни са! — Миа ги разгледа на светлината и целуна Нел. — И съвършено подходящи за днешния ми тоалет — добави и разпери ръце. Отново бе облечена в черно, но по лъскавата материя на роклята й блестяха безброй малки сребристи звезди и луни. — Не устоях на изкушението да си я купя за Хелоуин, а сега и тези… — Бързо свали обиците, които бе сложила, преди да излезе от къщи, и ги замени с подаръка на Нел. — Вече всичко е идеално.

— Добре тогава. — Лулу повдигна очилата си. — Върви да обереш точките!

— О, Лулу, не разваляй настроението ми. — Но Миа се засмя, докато вдигаха наздравица. — Искам торта. — Погледна миниатюрния часовник, който висеше на една от верижките на шията й. — Днес ще отворим няколко минути по-късно.

Не бе трудно да намери жълтата къщичка. Евън забави, докато минаваше покрай нея, за да разгледа малката постройка, скътана сред дърветата. Според него бе почти мизерна колиба и това го накара да се почувства дълбоко засегнат. Хелън предпочиташе да живее в този бордей, вместо в прекрасния дом, който той и бе осигурил.

Едва бе сдържал импулсивното си желание да нахълта в онова кафене и да я повлече навън за косите. „Публичният скандал — напомни си — не е препоръчителен начин човек да се справи с невярната си съпруга.“ — Подобни неща се решаваха насаме.

Върна се в селото, паркира и измина пътя обратно пеша. Кръвта му вече кипеше. Направи внимателен оглед и се убеди, че никоя от съседските къщи не е достатъчно близо, за да му даде повод за безпокойство. Все пак първо се поразходи сред дърветата и скрит в сенките им, дълго наблюдава къщата. Не долови никакво движение и най-сетне изтича до задната врата.

Почувства някаква вълна — силна и заплашителна, която сякаш го тласна обратно назад от вратата. За миг усети, че кожата му настръхва от страх и неволно се отдръпна от прага.

Напиращата ярост надделя над страха. Докато звездовидните камбанки, висящи от стрехите, силно звъняха от внезапен порив на вятъра, той се втурна през невидимата преграда и сграбчи дръжката на вратата.

„Дори не е заключила къщата“, помисли си с раздразнение, щом влезе. Как можеше да бъде толкова лекомислена?