Тарантула (Кожата, в която живея)

I

Ужас! Всичко започва отначало… Нищо не разбираш или по-скоро се боиш, че много добре разбираш: този път Тарантулата ще те убие!

От три дни не ти е проговорил. Носеше ти храна в стаята, избягвайки дори да те погледне… Когато нахлу в студиото, за да спре ударите с камшика на смахнатия Варнроа, ти бе изумена. Пропукваше се, за първи път показваше съчувствие. При завръщането във Везине бе нежен, внимателен към страданието ти. Намаза раните ти с мехлем и ти объркана видя сълзи в очите му…

После сутринта го чу да тръгва за болницата. Върна се, без предупреждение се нахвърли върху теб, удари те по главата и ето те отново затворена в мазето, окована в мрака.

Адът щеше да се повтори, точно както преди четири години, след като те залови в гората.

Полуделият, още по-луд отпреди Тарантула ще те убие. Да, Вивиан е имала нов пристъп, посетил я е в Нормандия и не е издържал. Не му е достатъчно да те прави на проститутка. Какво още ще измисли?

При това последните месеци се бе променил много. Вече не бе така зъл. Естествено, продължаваше да крещи по проклетия интерфон, за да те стряска…

Всъщност май бе по-добре да умреш. Винаги ти е липсвала смелостта да се самоубиеш. Той бе унищожил в теб всякакви наченки на бунт. Превърнал си се в негова вещ! Превърнала си се в негова вещ! Вече си нищо!

Често мечтаеше да избягаш, но къде да отидеш в това състояние? Да се срещнеш с майка си, с приятелите? С Алекс? Кой щеше да те познае? Тарантулата бе успял… Обвърза те завинаги към себе си.

Надяваш се това „завинаги“ да приключи бързо. Да сложи край на това, да спре да те манипулира!

Здраво е завързал въжето, не можеш да помръднеш. Циментираният под на мазето дращи кожата ти. Въжето наранява гърдите ти и ги пристяга. Болят те.

Гърдите ти…

Гърдите ти… Той положи неистови грижи да се появят. Те започнаха да растат известно време след първите инжекции. Първоначално не им обърна внимание, отдавайки появата на мастните издатини на безгрижния живот, който водеше. Но при всяко посещение Тарантулата опипваше гърдите ти и поклащаше глава. Нямаше никакво съмнение. С ужас наблюдаваше как гърдите ти се издуват и оформят. Ден след ден следеше нарастването на циците и мачкаше все така безнадеждно омекналия си член. Често плачеше. Тарантулата те успокояваше. Всичко било наред. Да не би да ти липсва нещо? Какво още можел да ти подари? Да, бе толкова мил, толкова внимателен.

Спря да плачеш. За да забравиш всичко, рисуваше, прекарваше дълги часове на пианото. Нищо не се променяше, Тарантулата те посещаваше все по-често. Беше направо смешно. Познавахте се вече от две години, бе унищожил свенливостта ти; в началото на пленничеството вършеше естествените си нужди пред него, а ето че прикриваше гърдите си. Постоянно оправяше халата, за да притвориш деколтето. Тарантулата ти даде да пробваш сутиен. Не бе необходим: твърдите и здрави цици можеха и без него. Но така бе по-добре. Сутиен, корсаж — чувстваше се по-удобно.

Точно както с веригите, с килията и с инжекциите, постепенно свикна с новото си тяло, до степен да го приемеш. Пък и защо да се вълнуваш за това?

А косата… Отначало Тарантулата те подстригваше. После я остави да порасне. Дали бе под влияние на инжекциите, на хапчетата или на ампулите? Бе придобила обем, Тарантулата ти носеше шампоани, подари ти и фризьорски комплект. Започна да ти доставя удоволствие да се грижиш за нея. Опита различни прически — кок, опашка, — накрая я накъдри и оттогава я носиш така.

Ще те убие. В мазето е горещо, жаждата отново се връща… Преди малко те поля със студена вода, но не успя да пиеш.

Очакваш смъртта; вече нищо няма значение. Спомняш си училището, селото, момичетата. Момичетата… Твоя приятел Алекс. Никога повече няма да ги видиш, въобще нищо повече няма да видиш. Бе свикнал със самотата: единствен другар ти бе Тарантулата. На моменти те обземаха изблици на носталгия, пристъпи на депресия. Мръсникът ти даваше успокоителни, обсипваше те с подаръци само за да те докара дотук…

Какво чака? Сигурно подготвя изтънчени мъчения, мизансцена на твоето убийство… Дали сам той ще те убие, или ще те остави в ръцете на някой Варнроа?

Не! Вече не понася някой друг да те докосва, да те доближава — много добре го видя, когато удари смахнатия Варнроа! Той ти причиняваше болка с камшика си.

Може би вината бе твоя? Напоследък му се подиграваше… Щом влезете в стаята, ако ти бе на пианото, веднага засвирваше The Man I Love, най-омразната му мелодия. Или пък, и това беше още по-извратено, го предизвикваше. Той от дълги години живее сам. Може би си имаше любовница? Не… не е способен на любов.

Забеляза смущението, което го обземаше, когато те виждаше гола. Бе сигурна, че те желае, но естествено изпитваше отвращение да те докосва. Съвсем разбираемо. И въпреки това те желаеше. Та ти винаги стоеше гола в стаята си, веднъж, седнала на столчето пред пианото, се обърна към него, разтвори бедра и му показа вулвата си. Видя как адамовата му ябълка заподскача, целият се изчерви. Това го влуди още повече: да те желае след всичко, което ти стори. Да те желае напук на това, което си!

Колко дълго ще те остави да гниеш в това мазе? Първия път, след гонитбата в гората, те остави осем дни сам в тъмнината. Осем дни! Чак после ти го призна.

Може би, ако не бе заигравала с желанието му, днес нямаше да си отмъщава така?

Ами, нелепо е да си го мислиш… Заради Вивиан е, Вивиан е луда за връзване вече четири години… Колкото повече време минава, толкова по-очевидно е, че е неизлечима… А той не може да се примири. Не може да приеме, че този парцал е неговата дъщеря. На колко години е сега? Беше на шестнайсет, сега е на двайсет. А ти беше на двайсет, сега си на двайсет и четири…

Не е честно да умреш на двайсет и четири години. Да умреш? Но ти вече умря преди две години. Венсан умря преди две години. Призракът, който го надживя, е без никакво значение.

Призрак, но може да страда безкрайно. Не искаш повече да те бъзика — да, това е точната дума, — уморена си от неговите интриги, от извратените му машинации. Ще страдаш още. Един Бог знае на какво е способен! Специалист е по мъченията, доказа го.

Трепериш, пуши ти се. Липсва ти опиумът; вчера ти даде, ти си го взе. Моментът, винаги вечер, когато идва да те види и приготвя лулите, е момент на върховно удоволствие. Първия път повърна отвратен. Но той настоя. Това бе денят, когато трябваше да приемеш очевидното: гърдите ти растяха! Хвана те да плачеш сам в мазето. За утеха ти предложи нова плоча. Но ти безмълвно му показа гърдите си, не можеше да говориш. Излезе и след малко се върна с необходимото: лулата и мазните топчета. Отровен дар. Тарантулата е паяк с разнообразни отрови. Остави се да те убеди и вече сам си искаш дрогата, ако забрави ежедневния ритуал. Първоначалното ти отвращение от опиума остана далече в миналото. Веднъж, след като пуши, заспа в ръцете му. Издишваше последните облачета от лулата; той те държеше в обятията си, седнал до теб на дивана. Несъзнателно те галеше по бузата. Ръката му милваше гладката ти кожа. Ти неволно му бе помогнал да те преобрази: никога не си имал брада. Когато бяхте хлапета с Алекс, нетърпеливо очаквахте поникването на косми, на мъх над горната устна. Много скоро Алекс успя да пусне мустаци, най-напред възредички, после по-гъсти. Ти си оставаше напълно голобрад. Една подробност по-малко за Тарантулата. Но той ти каза — това нямаше никакво значение! При всички положения инжекциите естроген щяха да те направят безкосмен. Въпреки това ти се вбесяваше, задето така добре отговаряш на очакванията му с красивото си момичешко лице, както казваше Алекс…

И тялото ти, толкова изящно, с крехки стави, бе влудило Тарантулата. Една вечер те попита дали не си също и хомосексуалист. Не разбра това „също“. Не, не беше хомо. Не че понякога не бе изпитвал мимолетно изкушение, но не, не се бе случвало. И Тарантулата не беше, както ти първоначално си бе помислил. Да… онзи ден, когато дойде да те опипа. Ти обърка прегледа с ласки. Още бе прикован, спомни си, беше в самото начало. Плахо протегна ръка към него. И той те удари!

Остана объркан. Защо те държеше пленник, ако не да се възползва от теб като сексуална играчка? Това бе единственото ти обяснение за начина, по който се отнасяше с теб… Долен вманиачен педал, който иска да разполага с опитомен любимец! При тази мисъл се изпълни с ярост, но после си каза: няма значение, ще му играя по свирката, да прави, каквото ще, някой ден ще избягам, после ще се върна с Алекс и ще му смачкаме кратуната!

Но малко по малко несъзнателно започна да играеш една друга игра. Тази, на която Тарантулата бе определил правилата: „не се сърди, човече“ на твоето падение… Едно квадратче/болка, едно квадратче/подарък, едно квадратче/инжекция, едно квадратче/пиано… Едно квадратче/Венсан, едно квадратче/Ева!

Следобедът бе изтощителен за Лафарг: многочасова операция на дете с изгорено лице, чиято кожа на врата се бе свила и се налагаше търпеливо да се присаждат парчета.

Освободи Роже на излизане от болницата и се прибра сам във Везине, като по пътя спря при един цветар и поръча да му приготвят великолепен букет.

Когато видя зейналата, отключена врата на апартамента на Ева на горния етаж, изпусна букета и обезумял хукна натам. Столчето пред пианото бе съборено, една ваза беше счупена. По земята се валяха рокля и бельо, покривката на леглото бе изчезнала. До леглото бяха забравени обувки с високи токчета, едната бе почти смачкана.

Ришар си спомни нещо странно: порталът бе широко разтворен, а сутринта Роже го бе затворил. Някой разносвач? Преди да замине на почивка, Лин сигурно бе направила поръчки… Но отсъствието на Ева? Беше избягала… Разносвачът е дошъл, озовал се е пред празната къща и по настояване на Ева е отлостил резетата.

Обзет от паника, Ришар обикаляше в кръг. Защо не бе облякла явно приготвените на леглото дрехи? Ами липсващата покривка? Версията с разносвача не се връзваше. Впрочем това за малко не се случи веднъж, преди година, именно когато Лин бе в отпуск. За късмет Ришар се бе върнал тъкмо навреме, за да чуе как Ева умоляваше зад вратата; бе успокоил разносвача: всичко било наред, жена му била в тежка депресия, заради това имало резета…

Що се отнася до Лин и Роже, предполагаемата „лудост“ на Ева бе достатъчен довод, за да не проявяват повече любопитство: пък и Ришар се държеше много мило с младата жена и от една година вече й позволяваше да излиза все по-често… Понякога вечеряше с нея в трапезарията на партера. Лудата по цял ден свиреше на пиано или рисуваше. Лин почистваше апартамента, без да проявява никакво любопитство.

Всичко изглеждаше наред. Отрупваше Ева с подаръци. Веднъж Лин бе повдигнала бялото платно, покриващо статива; виждайки портрета на Ришар като травестит, седнал на бара, си бе казала, че май наистина на господарката й хлопаше дъската! Господинът заслужаваше похвала, че търпи това положение: по-добре беше да я остави в болница, но щеше да звучи зле, нали, жената на професор доктор Лафарг при лудите! При положение че и дъщеря му вече беше там!

Отчаяният Ришар се свлече на леглото. Държеше роклята в ръка и поклащаше глава.

Телефонът иззвъня. Хукна към партера да го вдигне. Не разпозна гласа.

— Лафарг? Държа жена ти…

— Колко искате, кажете направо, плащам…

Ришар викаше с пресеклив глас.

— Успокой се, не ми трябват парите ти! Всъщност ще видим, ако можеш да ми дадеш и пари…

— Моля ви, кажете ми, жива ли е?

— Естествено!

— Не й причинявайте болка…

— Спокойно, няма да я съсипвам…

— Тогава?

— Трябва да се видим. Да поговорим.

Алекс определи среща на Лафарг: същата вечер, в 22 часа, пред търговския център до Операта.

— Как ще ви позная?

— Нямай грижа! Аз те знам… Ела сам и не прави глупости, иначе ще й се случи случка.

Ришар прие. Човекът отсреща вече бе затворил.

Ришар направи същото като Алекс преди няколко часа. Грабна бутилка скоч и отпи дълга глътка направо от гърлото. Слезе в мазето, за да се убеди, че нищо не е пипано. Вратите бяха заключени, поне тук всичко бе наред.

Какъв беше този тип? Несъмнено някой бандит. Обаче не искаше откуп, поне засега не. Искаше нещо друго: но какво?

Не бе казал нищо за Ева. През първите дни при пленяването на Венсан той бе взел мерки присъствието му да не проличи по нищо. Направо бе освободил двамата слуги преди Лин и Роже, наети много по-късно, когато положението с Ева отчасти се бе „нормализирало“. Страхуваше се полицията да не надуши дирите му. Родителите на Венсан не се отказваха от издирването, научаваше го от местните вестници… Разбира се, всичко бе минало идеално, бе заловил Венсан посред нощ, далече от всякакво населено място, бе унищожил уликите, но знае ли човек? Самият той беше пуснал жалба относно Вивиан, винаги можеше да се получи някаква случайна връзка.

После бе минало време. Шест месеца, година, две, днес — вече четири… Случаят бе забравен.

Ако онзи знаеше коя е Ева, нямаше да говори така, нямаше да каже „жена ти“. Явно, вярваше, че Ева и Ришар са женени. Понякога Лафарг се появяваше с нея и тогава всички мислеха, че си има млада любовница… От четири години бе прекратил всякакви връзки с бившите си приятели, които си обясняваха отдръпването му с лудостта на Вивиан. Бедният Ришар, казваха си те, какъв лош късмет: жена му загина при самолетна катастрофа преди десет години, а сега и дъщеря му е в психиатрията, горкичкият!…

Хората, на които показваше Ева, бяха единствено служебни познати, колеги, никой не се учудваше на присъствието на жена до него по време на редките приеми, които посещаваше. Шепотът на възхита, който придружаваше появата на неговата „любовница“, го изпълваше със задоволство и… професионална гордост!

Следователно бандитът не знаеше нищо за Венсан. Това бе повече от ясно. Но какво искаше?

Лафарг подрани за срещата с Алекс. Пристъпваше на тротоара, блъскан от хората, които влизаха и излизаха от търговския център. На всеки двайсет секунди поглеждаше часовника си. Най-сетне Алекс отиде при него, след като се убеди, че лекарят бе сам.

Ришар внимателно огледа лицето на Алекс — четвъртито, грубовато лице.

— С кола ли си?

Ришар посочи паркирания наблизо мерцедес.

— Да вървим…

Алекс му направи знак да седне зад волана и да потегли. Бе извадил колта от джоба си и го държеше на коленете си. Ришар тайно оглеждаше мъжа, надявайки се да открие някое слабо място в поведението му. Първоначално Алекс не казваше нищо. Задоволяваше се с „направо“, „наляво“, „надясно“; мерцедесът се отдалечи от квартала на Операта и извърши дълга обиколка из Париж — от „Конкорд“ до кейовете, от „Бастилия“ до „Гамбета“… Алекс не откъсваше очи от огледалото за обратно виждане. Когато се убеди, че Ришар не бе предупредил ченгетата, се реши да започне разговор.

— Ти си хирург, нали?

— Да… Ръководя отделението по пластична хирургия в…

— Знам, имаш и клиника в Булон. Дъщеря ти е луда, затворена е в лудница, в Нормандия — както виждаш, всичко знам… А жена ти е добре засега, вързана е за един радиатор в едно мазе, затова ме слушай добре, иначе няма да я видиш повече… Онзи ден те видях по телевизията!

— Да, давах интервю преди месец — потвърди Ришар.

— Дрънкаше как оправяш носове, как опъваш сбръчканата кожа на дъртите, такива неща… — продължи Алекс.

Ришар вече разбираше. Въздъхна. Мъжът не искаше Ева, а самия него.

— Мен ме търси полицията. Гръмнах едно ченге. Ако не си сменя мутрата, спукана ми е работата. И ти ще го направиш… По телевизията каза, че не отнема много време. Съвсем сам съм, нямам съучастници в удара. Няма какво повече да губя! Ако се опиташ да кажеш на ченгетата, жена ти ще пукне от глад в мазето. Не ми играй номера, както ти казах, нямам какво да губя. Ще си отмъстя на нея. Ако ме издадеш, никога няма да кажа на ченгетата къде е и тя ще пукне от глад, което хич не е приятно…

— Ясно, приемам.

— Сигурен ли си…

— Естествено, щом ми обещаете, че няма да я нараните.

— Обичаш я, а? — отбеляза Алекс.

Ришар се чу да произнася с безизразен глас „да“.

— Как ще го направим? Ще ме вкараш в болницата, не, по-добре в твоята клиника…

Ришар караше, стиснал с ръце волана. Трябваше да убеди мъжа да дойде във Везине. Очевидно не бе от най-умните. Наивността на действията му го доказваше. Дори не му бе минало през ума, че щом се озове под упойка, е напълно зависим. Глупак, най-обикновен глупак! Мислеше, че ще се измъкне, задържайки Ева. Смешно, направо смешно! Да, но трябваше да го накара да дойде във Везине: в клиниката Лафарг не можеше нищо да направи и идиотският му план можеше да успее, защото Ришар никога, за нищо на света не би се обърнал към полицията…

— Чуйте — каза той, — ще спечелим време. Всяка операция изисква дълга подготовка. Трябва да се направят изследвания, нали знаете?

— Не ме вземай за тъпанар, все пак…

— Да… Ако дойдете в клиниката, ще изникнат редица въпроси, операциите са предвидени отдавна, има разписание…

— Нали ти си шефът? — измърмори изненаданият Алекс.

— Така е, но ако ви издирват, съгласете се, че колкото по-малко хора ви видят, толкова по-добре.

— Така е, и какво?

— Ще отидем у нас, ще ви покажа какво мога да направя, ще скицираме нов нос, имате двойна брадичка, можем да я премахнем, всичко…

Алекс бе недоверчив, но прие. Изглежда, всичко се развиваше без грешка: докторчето се страхуваше за мацката си.

Когато пристигнаха във Везине, Лафарг покани Алекс да седне удобно. Бяха в кабинета; Ришар извади папки със снимки и намери някакъв мъж, който бегло напомняше на Алекс; с бял флумастер постепенно изтри носа и нарисува нов с черен контур. Алекс го гледаше със зяпнала уста. После Лафарг направи същото и с двойната брадичка. Набързо нахвърли портрет на Алекс в профил и анфас и друг, изобразяващ бъдещия Алекс.

— Супер! Ако ме издокараш така, няма защо да се безпокоиш за жена си…

Алекс грабна първата рисунка и я накъса.

— Ей, нали няма след операцията да дадеш описанието на ченгетата? — попита той разтревожено.

— Не ставайте смешен, за мен е важно единствено да видя отново Ева!

— Значи се казва Ева? Добре… При всички положения ще взема предпазни мерки…

Лафарг не се заблуждаваше: ако направеше операцията, мъжът възнамеряваше просто да го убие. Колкото до Ева…

— Вижте, да не губим време. Трябва да направя някои изследвания преди операцията. В мазето имам оборудвана малка лаборатория и можем веднага да започнем.

Алекс смръщи вежди.

— Тук?

— Ами да — отговори Ришар с усмивка, — често работя извън болницата!

Двамата се изправиха и Ришар посочи пътя към мазето. Помещението бе много голямо, имаше няколко врати. Лафарг отвори една от тях, запали осветлението и влезе. Алекс го последва. Ококори очи, удивен от гледката: дълга кушетка, множество уреди, пълен с инструменти остъклен шкаф. С колта в ръка обиколи малката операционна, която си бе направил Ришар.

Спря се пред масата, огледа огромния изгасен прожектор, който висеше отгоре, взе маската за анестезия, разгледа банките. Не знаеше какво съдържат.

— Какво е всичко това? — попита слисан…

— Ами… това е лабораторията ми…

— И оперираш тук хора?

Алекс посочи масата, големия прожектор. Разпознаваше най-общо уредите, които бе видял по време на телевизионния репортаж.

— О, не! Но нали знаете, принудени сме да правим опити… върху животни.

Ришар усещаше как потта избива по челото му, пулсът му се учестяваше, но той се стараеше страхът да не му личи.

Озадаченият Алекс поклати глава. Така беше, знаеше го, в крайна сметка лекарите правят разни експерименти с маймуни и други такива…

— Ами то тогава няма нужда да ходя в клиниката. Просто ще ме оперираш тук. Нали? Щом има всичко необходимо! — предложи той.

Ръцете на Лафарг трепереха. Скри ги в джобовете.

— Нещо се умисли, проблем ли има? — попита Алекс.

— Не… може би ще ми липсват едно-две неща.

— Колко време трябва да остана в леглото след операцията?

— О, съвсем малко! Вие сте млад, силен, а операцията не е тежка.

— И ще мога веднага да сваля превръзките?

— А, не! Ще трябва да изчакаме поне осем дни — увери го Ришар.

Алекс замислен крачеше из стаята, опипвайки апаратурата.

— Ако го направиш тук, няма ли някакъв риск?

Лафарг разтвори ръце, преди да отговори: не, всъщност никакъв риск…

— А сам ли ще си, няма ли да има медицинска сестра?

— О, няма нужда, мога да се оправя сам. Достатъчно е да не се бърза.

Алекс избухна в смях и с все сила потупа лекаря по гърба.

— Знаеш ли какво ще направим? Ще се настаня при теб и щом си готов, ще ме оперираш… Утре?

— Да… утре, щом искате… Но по време на, така де, на вашето „възстановяване“ кой ще се грижи за Ева?

— Споко, в добри ръце е…

— Мислех, че сте сам?

— Не съвсем, споко, няма да й направим нищо лошо… Ще ме оперираш утре. И оставаме двамата тук осем дни. Слугинята ти е в отпуск, ще се обадиш на шофьора да не идва утре… Заедно ще отидем да вземем каквото ти липсва. Трябва да си вземеш отпуск от болницата. Хайде, идвай…

Върнаха се на партера. Алекс накара Ришар да се обади на Роже в дома му. Когато Ришар свърши с разговора, Алекс му посочи стаята на първия етаж.

Вкара го в апартамента на Ева.

— Жена ти не е ли наред? Защо я заключваш?

— Тя… ами понякога тя се държи странно…

— Като дъщеря ти?

— Донякъде, понякога…

Алекс залости трите резета, пожелавайки лека нощ на Лафарг. Огледа другата стая и излезе да се поразходи в парка. Сигурно времето вече й се струваше доста дълго на Ева там, в Ливри Гарган, но всичко се нареждаше… След десет дни, след като свали превръзките, Алекс щеше да убие Лафарг и много поздрави на всички! След десет дни Ева може би щеше да е мъртва? Какво значение имаше?

На другата сутрин Алекс събуди Ришар много рано. Откри го излегнат с дрехите на леглото. Алекс приготви закуска, която изядоха заедно.

— Ще отидем до клиниката ти, да ти вземем нещата. Можеш ли да ме оперираш следобед? — попита го.

— Не… трябва да направя изследвания, да ти взема кръв.

— А, да, урина и всичко останало!

— Щом получа резултатите, можем да започваме. Да речем, утре сутринта…

Алекс бе доволен. Докторчето изглеждаше свястно. Седна зад волана на мерцедеса, за да отидат в Булон. Остави Лафарг пред клиниката.

— Не се бави много… нямам ти доверие!

— Не се безпокойте, трябва ми само минута.

Ришар влезе в кабинета си. Секретарката се изненада, че го вижда толкова рано. Помоли я да предупреди в болницата, че няма да присъства на сутрешната консултация. После порови в чекмеджето, взе две случайни шишенца, замисли се за миг и отиде да потърси кутия със скалпели, надявайки се това да впечатли допълнително Алекс, да го убеди още повече в неговото искрено „съдействие“.

Когато се върна в колата, Алекс прочете етикетите на лекарствата, отвори кутията със скалпели и внимателно прибра всичко в жабката. Във Везине направо слязоха в лабораторията. Лафарг взе кръв на бандита. Сведен над микроскопа, той огледа бегло стъклата, смеси произволно няколко капки реактиви и накрая разпита Алекс за предишни болести.

Алекс сияеше от задоволство. Следеше действията на Лафарг, надничаше зад рамото му и дори погледна за миг през микроскопа.

— Добре — каза Ришар, — всичко е наред. Няма нужда да чакаме до утре. Вие сте в цветущо здраве! Ще почивате цял ден. Няма да ядете на обяд и вечерта ще ви оперирам!

Приближи се до Алекс, опипа носа, врата му. Алекс извади от джоба скицата на новото си лице и я разгъна.

— Така ли? — попита, сочейки рисунката.

— Да… така! — потвърди Лафарг.

Изпънат на леглото на заключения в другата стая Лафарг, Алекс се излежава в продължение на няколко часа. Искаше му се да пийне нещо, но му бе забранено. В осемнайсет часа отиде да потърси хирурга. Бе напрегнат: винаги го бе плашила мисълта да се озове на операционната маса. Ришар го успокои, накара го да се съблече. Алекс неохотно остави колта.

— Не забравяй жена си, докторе… — измърмори, лягайки.

Ришар запали големия прожектор. Бялата светлина бе ослепително ярка. Алекс запримигва с очи. Почти веднага се появи Лафарг, облечен в бяла блуза и с маска. Алекс се усмихна успокоен.

— Почваме ли? — попита Лафарг.

— Почваме… И не прави глупости, иначе няма да видиш жена си!

Ришар затвори вратата на операционната, взе една спринцовка и се приближи до Алекс.

— Инжекцията ще ви отпусне… После, след четвърт час, ще ви приспя…

— Добре… И без глупости!

Върхът на иглата внимателно се заби във вената. Алекс виждаше над себе си усмихващия се хирург.

— Без глупости! Нали, без глупости…

Внезапно заспа. По време на последната секунда, докато бе в съзнание, разбра, че става нещо нередно.

Ришар свали маската, загаси прожектора и метна бандита на гръб. Отвори вратата на операционната, излезе в коридора и залитайки, се насочи към другата врата, която водеше към подземието.

След като заключи, отнесе Алекс до облицованата с пенопласт стена. Диванът и креслата все още бяха тук, както и други вещи, останали от Венсан. Прикова Алекс за стената и скъси веригите, като премахна няколко халки. Върна се в операционната, взе един катетър и го заби във вената на ръката му: щом се събудеше, макар и в окови, Алекс със сигурност щеше да се опита да вилнее, за да попречи на Ришар отново да му бие инжекция… Лафарг бе убеден, че този отчаян и преследван от полицията тип щеше да намери достатъчно сили, за да издържи на „класическо“ мъчение, поне за известно време. А Ришар бързаше… Оставаше само да чака.

Захвърли престилката си на земята. Отиде да вземе бутилката скоч и една чаша. После се настани на креслото срещу Алекс. Дозата упойка бе съвсем слаба, затворникът му скоро щеше да се събуди.

II

Алекс бавно изплува от съня. Лафарг чакаше, дебнейки всяка негова реакция. Надигна се и му удари силна плесница, за да го върне по-бързо в съзнание.

Алекс видя веригите, задръстената с безразборно нахвърляни мебели стая, странните фалшиви прозорци, морето, планината… Захили се. Всичко бе приключило. Нямаше да каже къде е мръсницата, можеха да го измъчват, не му пукаше за смъртта…

Лекарят го наблюдаваше, седнал на фотьойла, посръбваше от чашата. Уиски: бутилката бе оставена на земята. Какъв мръсник! Беше го прекарал, беше му се присмял в лицето. Страшен пич, не му беше мигнало окото, добре го изпързаля… Да, Алекс си признаваше, признаваше си, че е жалък.

— Значи така… — каза Лафарг — Ева е в някакво мазе, прикована за радиатор. Сама.

— Ще пукне… Никога няма да разбереш къде е! — измънка Алекс.

— Бяхте ли груб с нея?

— Не… Искаше ми се да я изчукам, но предпочетох да го оставя за после; май трябваше, а? Виж, никой повече няма да я чука. Никога повече… Там, където е, никой няма да се появи до две седмици! Ще пукне от глад, от жажда. Заради теб… Някой ден може би ще намериш скелета й… Поне добре ли се чукаше?

— Млъкнете — промълви през зъби Лафарг. — Ще ми кажете къде е…

— Няма да стане, щурак, можеш да ме нарежеш на парчета, нищо няма да ти кажа! Аз вече съм заникъде. Ако не ме убиеш ти, ще ме пипнат ченгетата: свършен съм, вече ми е все тая.

— Напротив, грубиянино, ще проговорите…

Ришар се приближи до Алекс, който се изхрачи в лицето му. Бе приковал китката на ръката му за стената, с дланта нагоре, а широки свръхздрави залепващи ленти възпрепятстваха всяко помръдване на крайника.

— Виж! — каза Ришар.

Посочи забития във вената му катетър. Алекс плувна в пот, разхлипа се. Мръсник, значи така щеше да го пречупи… С лекарство.

Ришар му показа една спринцовка и я свърза с катетъра. Бавно натисна буталото. Алекс изрева, опита се да напъне веригите, но напразно.

Веществото вече беше в него, разтваряше се в кръвта му. Започна да му се повдига, някаква бяла мъгла постепенно помътняваше съзнанието му. Спря да вика и да подритва. Изцъклените му очи продължаваха да виждат захиленото, неприветливо лице на Лафарг.

— Как се казваш?

Ришар дръпна за косата клюмналата му глава.

— Барни… Алекс.

— Спомняш ли си жена ми?

— Да…

След няколко минути Алекс даде адреса на къщата в Ливри Гарган.

Досами земята си проправя път свеж полъх. Извиваш се, за да легнеш на една страна, притискаш буза към пода и вкусваш свежата струя. Пресушеното гърло те боли. Пластирът на устните опъва кожата ти.

Вратата се отваря. Става светло. Това е Тарантулата. Втурва се към теб. Защо изглежда толкова разстроен? Прегръща те, внимателно маха пластира от устата ти, обсипва лицето ти с целувки, нарича те „момичето ми“, заема се с въжетата, развързва ги. Вдървените крайници те болят, кръвообращението ти се възстановява рязко, неограничено.

Тарантулата те държи в обятията си, притиска те до себе си. Прокарва ръка през косите ти, гали главата, тила ти. Повдига те от земята, измъква те навън.

Не сте във Везине, а е някаква друга къща… Какво означава всичко това? С шут Тарантулата отваря една врата. Някаква кухня. Без да те оставя, взема една чаша, пълни я с вода, дава ти да пиеш, бавно, на малки глътки…

Имаш чувството, че си погълнала килограми прах; а водата в устата ти — никога не си усещала нещо по-приятно.

Тарантулата те отнася в просташки обзаведен хол. Поставя те да седнеш в едно кресло, коленичи пред теб, отпуска чело на корема ти, обгръща с ръце кръста ти.

Присъстваш на всичко това някъде отдалече, като зрителка на абсурдна игра. Тарантулата е изчезнал. Връща се с покривката, която е забравил в мазето; завива те и те изнася навън. Навън е нощ.

Мерцедесът чака на улицата. Тарантулата те настанява и сяда зад волана.

Говори ти, разказва ти някаква безумна, невероятна история. Едва го слушаш. Отвлякъл те някакъв бандит, за да го изнудва… Горкият Тарантула, полудял е, вече не различава действителността от своите постановки. Не… Въпреки нежността, която демонстрира, знаеш много добре, че ще те накара да страдаш, за наказание… На светофара се обръща към теб. Усмихва се, отново гали косите ти.

Когато пристигате във Везине, отнася те до салона, настанява те на дивана. Изтичва до стаята ти, връща се с някакъв халат; облича ти го, след това отново изчезва… Появява се с поднос: храна и пиене… Дава ти някакви хапчета, не знаеш какви, няма никакво значение.

Кара те да ядеш, настоява да хапнеш малко кисело мляко, плодове.

Когато свършваш, очите ти се затварят, изтощена си. Отвежда те на етажа, слага те в леглото; преди да заспиш, виждаш, че е седнал до теб, че те държи за ръката.

Събуждаш се… Светлината е приглушена, сигурно е рано сутрин. Тарантулата е тук, спи в едно кресло, вратата на стаята зее широко отворена.

Краката все още те болят, примката на въжетата бе много силно стегната. Обръщаш се на една страна, за да виждаш по-добре Тарантулата. Отново мислиш за невероятната история, която ти разказа… Някакъв гангстер? А, да… избягал бандит, който искал Тарантулата да промени лицето му! А ти си била заложничка!

Не знаеш какво да мислиш… Сънят отново те наляга. Прекъсван от кошмари сън. Все същите видения: подсмихващият се Тарантула, ти си излегната на масата, огромният прожектор те заслепява. Тарантулата е с бяла блуза, с хирургическа престилка, бяло кепе, присъства на събуждането ти, смее се с цяло гърло.

Чуваш смеха, многократно умножен, който проглушава ушите ти, още ти се спи, но не, упойката вече не действа… Продължава дълго, връщаш се отнякъде другаде, образите от съня ти още са съвсем живи, а Тарантулата се смее… Извръщаш глава, ръката ти е завързана, не, ръцете ти са завързани… В свивката на лакътя ти е забита игла, свързана е с тръбичка, капкомерът виси от бутилка със серум, която леко се полюлява високо над главата ти… Вие ти се свят, но постепенно силна болка нахлува на тласъци, някъде отдолу, ниско от корема, а Тарантулата се смее.

Бедрата ти са разкрачени, боли те. Коленете ти са привързани за някакви подпори, стоманени тръби… Да… Като онези столове на гинеколозите, за да преглеждат… Ох! Болката се изкачва от члена към корема, опитваш се да надигнеш глава, за да видиш какво става, а Тарантулата продължава да се смее.

— Почакай, миличък Венсан… ще ти помогна…

Тарантулата е взел някакво огледало, придържа те зад тила, поставя огледалото между краката ти. Не виждаш нищо, нищо, освен куп окървавени компреси и две тръбички, свързани с банки…

— Скоро ще виждаш по-добре! — казва ти Тарантулата и избухва в смях.

Да… ти знаеш какво ти е направил. Инжекциите, порасналите гърди и сега — това.

Когато действието на упойката преминава изцяло, когато напълно си възвръщаш съзнанието, надаваш вой, продължителен вой. Бе те оставил тук, в операционната в мазето, легнал, завързан за масата.

Върна се. Надвеси се над теб. Като че ли не можеше да спре да се смее.

Бе донесъл някаква торта, малка торта със свещичка. Една-единствена свещичка.

— Скъпи мой Венсан, ще отпразнуваме първия рожден ден на някого, когото ти добре ще опознаеш: Ева!

Посочи корема ти.

— Там вече няма нищо! Ще ти обясня. Вече не си Венсан. Ти си Ева.

Разряза тортата, взе едно парче и го размаза върху лицето ти. Вече нямаше дори сили да викаш. Усмихвайки се, изяде другото парче. Отвори бутилка шампанско, напълни две чаши. Изпи своята и изля другата върху главата ти.

— Е, миличка Ева, само това ли имате да ми кажете?

Попита какво ти е направил. Беше много просто. Той избута масата в другия край на мазето, където ти живееше досега.

— Скъпа приятелко, не можах да направя снимки на операцията, която извърших върху вас… При все това, тъй като този тип операции са често срещани, ще ви я обясня с помощта на това филмче.

Пусна прожекционен апарат… На опънатия на стената екран се появи операционна зала. Някой коментираше, но не бе Тарантулата.

„След хормоналното лечение, продължило две години, ще можем да осъществим вагинопластика върху господин X, с когото проведохме многобройни предварителни разговори.

След прилагането на анестезия, започваме с разрязване на част от главичката на пениса — 1,2 см — после отделяме цялата кожа на члена до основата. Разрязваме крачето също до основата… Същото се отнася и до дорсалното нервно-съдово краче на члена. Целта е да издърпаме предния лист на порестите тела до основата на члена…“

Не можеше да откъснеш очи от гледката, от хората с ръкавици, които боравеха със скалпела и пинцетите, дялкайки плътта, точно както Тарантулата бе направил с теб.

„Следващата стъпка се състои от скротоперинеален разрез, като оставаме на 3 см напред от ануса; екстериоризация на члена през разреза и продължаване на дисекцията на кожата и на главичката.

Така постигаме обособяване на уретрата и отделяне от порестите тела по медианата.“

Тарантулата се смееше, смееше… От време на време ставаше да оправи фокуса на картината и се връщаше при теб, потупвайки те по бузата.

„Третата стъпка е създаването на неовагина между уретралната повърхност, от една страна, и ректума отзад, от друга страна, с една вътрешно-ректална тръба, за да контролира отделянето.

Ето отделянето от неовагината, широка 4 см и дълбока 12–13 см… тук, затваряне на предния край на обвивката на члена и инвагинация на кожата на члена в неовагината…

Парчето главичка е екстериоризирано, така че да създаде неоклитор. Кожата от торбичката на тестикулите, която оставихме съвсем тънка, е изрязана: тя ще оформи големите срамни устни.

Тук виждате същия пациент няколко месеца по-късно. Резултатът е напълно задоволителен: вагината е с нормални размери и напълно действаща, клиторът е чувствителен и реагира, уретралното отвърстие е на мястото си и без пикочни усложнения…“

Филмът свърши. В лоното на болката, в долната част на корема усещаше силен сърбеж. Пикаеше ти се. Каза го на Тарантулата… Постави ти сонда и така дойде странното усещане, новото възприемане на половия ти орган. Отново се разкрещя…

Бе ужасно, не можеше да спиш. Тарантулата ти даваше успокоителни. По-късно те отвърза, за да те изправи. Пристъпи едва-едва около масата. Сондата се поклащаше между краката ти, както и тръбичките, свързани с вакуумни банки, които всмукваха секретите. Тарантулата държеше едната, другата бе натъпкана в джоба на халата ти… Бе останал без сили. Тарантулата те изведе от мазето и те настани в малък апартамент. Там имаше будоар, спалня… Всичко това те заслепи. За първи път от две години излизаше от килията. Слънцето къпеше лицето ти. Бе приятно.

„Възстановяването“ трая дълго. Сондата бе изчезнала, банките също. Бе останала единствено дупката там, между краката ти. Тарантулата те принуждаваше да носиш някакъв цилиндър, вкаран във вагината. Било необходимо, твърдеше той, иначе кожата щяла да се затвори. Носи го месеци, месеци наред. Нагоре имаше една особено чувствителна точка: твоят клитор.

Вратата на спалнята бе винаги заключена. През спуснатите капаци виждаше някаква градина, езерце, лебеди. Тарантулата те посещаваше всеки ден в продължение на дълги часове. Говорехте за твоя нов живот. В какво се бе превърнал… Превърнала.

Върна се към пианото, рисуването… Понеже имаше гърди и онази дупка там, между бедрата, налагаше се да играеш играта. Да избягаш? Да се върнеш у дома след толкова време? У дома? Беше ли вече „у дома“ онова място, където бе живял Венсан? Какво щяха да кажат неговите познати? Нямаше никакъв избор. Гримът, тоалетите, парфюмите… Един ден Тарантулата те изведе на една алея в Булонския лес. Вече нищо не можеше да те трогне.

Днес този мъж спи до теб. Сигурно му е неудобно, свит в креслото. Когато те откри в мазето, те бе целувал, бе те взел в обятията си. Вратата е отворена. Какво иска сега?

Ришар отвори очи. Болеше го кръстът. Изпитваше странно чувство: цяла нощ бдя над Ева, после долови нещо, шумолене на плат — чаршаф — или пък Ева се бе събудила, наблюдавайки го на утринната светлина…

Тук е. Тук, в леглото, с широко отворени очи. Ришар се усмихва, става, протяга се, сяда на ръба на леглото. Говори, отново използва наложеното от него абсурдно обръщение „вие“ с непристойните цензури по време на пристъпите на омраза.

— Вече сте по-добре — каза той. — Всичко свърши. Аз… всъщност, край, можете да си тръгнете, ще се погрижа за документите, можеш да получиш нова самоличност, нали знаеш? Ще отидеш в полицията и ще им кажеш…

Ришар не спираше да говори, бе жалък, признавайки поражението си. Пълно и унизително поражение, което идваше твърде късно, за да накаже вече заглъхналата омраза.

Ева стана, изкъпа се и се облече. Слезе в салона. Ришар я откри на брега на езерото. Носеше натрошен хляб, който хвърли на лебедите. Тя клекна край водата и призова птиците с изсвирване. Дойдоха да ядат от ръката й, като извиваха шии, за да погълнат коричките.

Денят бе слънчев. Тръгнаха заедно към вилата и седнаха един до друг в люлката с навес край басейна. Останаха така дълго време, без да промълвят и дума.

— Ришар? — каза накрая Ева. — Искам да видя морето…

Извърна се към нея, погледна я с безкрайно тъжни очи и кимна. Върнаха се в къщата, Ева отиде за сак, напълни го с няколко неща. Ришар я чакаше в колата.

Тръгнаха. Тя свали страничното стъкло и протегна ръка във въздуха, извън вратата. Препоръча й да престане заради насекомите и камъчетата, които можеха да я наранят.

Ришар караше бързо, вземайки почти гневно завоите. Тя го помоли да намали. Скоро се появиха стръмните скали на морския бряг.

Каменистият плаж на Етрета14 бе почернял от народ. Туристите се бяха скупчили край водата; имаше отлив. Разходиха се по пътеката, която лъкатушеше покрай скалата и свършваше с тунел, извеждащ на друг плаж, където се издигаше Кухата игла15.

Ева попита Ришар дали е чел романа на Льоблан — странната история за бандити, скрити в издълбана в носа пещера. Не, Ришар не го беше чел… Каза през смях, с известна горчивина в гласа, че от работа не му остава особено свободно време. Тя настоя — стига де, всички познават Арсен Люпен!

Поеха обратно, за да се върнат в града. Ева бе огладняла. Седнаха на терасата на ресторант с морски дарове. Тя си поръча плато със стриди и морски охлюви. Ришар опита щипка от морски паяк и я остави да довърши храната сама.

— Ришар — попита тя, — каква е тази история с гангстера?

Отново й разказа за завръщането във Везине, за празната спалня и отключената врата, за ужаса си от изчезването й. И как накрая я бе открил.

— И остави бандита да си тръгне? — настоя тя, изпълнена със скептично недоверие.

— Не, завързан е в мазето.

Отговори тихо, с безизразен глас. Тя за малко не се задави.

— Ришар! Трябва да се върнем там, не можеш да го оставиш да пукне така!

— Той ти причини болка, заслужава си го!

Блъсна с юмрук по масата, за да го върне към реалността. Имаше чувството, че играе в някаква пиеса на абсурда — бялото вино в чашата й, остатъкът от рака и неуместният разговор за мъжа, гниещ в подземието на къщата във Везине! Той гледаше встрани с отнесен вид. Тя настоя да се приберат. Той веднага се съгласи. Тя имаше чувството, че ако му каже да скочи от скалата, би го направил, без да се замисли.

Бе вече късно, когато се върнаха в имението. Тръгна пред нея по стълбите към мазето. Отвори вратата, включи осветлението. Онзи бе тук, на колене, с ръце, опънати от веригите, които тя познаваше толкова добре. Когато Алекс вдигна глава, тя нададе продължителен вик, стенание на животно, което не може да разбере какво му се случва.

Сломена, останала без дъх, сочеше с пръст пленника. Изтича в коридора, падна на колене и повърна. Ришар бе дошъл при нея и я подкрепяше, придържайки я за челото.

Значи това беше последното действие! Тарантулата си бе измислил безумната история за гангстера, за да приспи доверието ти. Бе те залъгал с ласки, отстъпвайки пред прищявката ти да видиш морето, за да те захвърли в безкрайния ужас!

А хитростта му да ти покаже пленения Алекс, също като теб преди четири години, бе имала за цел единствено да те пречупи още повече, да те тласне още повече — беше ли възможно? — към лудостта…

Да, такъв беше планът му! Не да те унижи, като те прави на проститутка, след като те бе скопил, накълцал, смлял, след като бе унищожил тялото ти, за да изгради друго — играчка от плът. Не, всичко това бе една игра, началото на истинския му замисъл: да те тласне в обятията на лудостта, като дъщеря му… Понеже бе издържала всички изпитания, той вдигаше мизата!

Постепенно те бе принизявал, потапяше главата ти в тъмните води, от време на време те сграбчваше за косите, не позволяваше да се удавиш напълно, за да ти нанесе накрая последния удар: Алекс!

Тарантулата не бе луд: той бе гений. Кой друг можеше да измисли толкова умело подготвяна развръзка? Мръсник, трябваше да го убие!

От Алекс нищо нямаше да се получи, трябваше да му е ясно… Със сигурност не възнамеряваше да му приложи същите мъчения, Алекс бе недодялан дървеняк, животно, навремето ти бе забавен, правеше с него каквото си поискаш, би те последвал навсякъде, като куче!

Тарантулата не можеше нищо да направи с него: изтънчеността, която ти познаваше, нямаше да му въздейства. Може би щеше да те принуди да го… Да, той беше окован, гол като червей, точно това искаше Тарантулата!

Не се бе задоволил с един, искаше да владее и двамата. Четири години, на Тарантулата му бяха нужни четири години, за да открие Алекс… Какво бе станало с Алекс? Но най-вече как Тарантулата бе успял да го залови? Та ти нищо не му бе казал!

Тарантулата стоеше до теб. Подкрепяше те. Локвата повърнато се разливаше по бетона. Тарантулата шепнеше нежни думи — душичка, миличка, — бързаше да избърше устата ти с носна кърпа…

Вратата на другото помещение бе отворена. С един скок ти се озова в операционната, взе един скалпел от масата и с бавни стъпки се върна при Тарантулата, насочвайки острието срещу него.

III

Бяха изправени един срещу друг в осветеното от ярка неонова светлина бетонно подземие. Тя приближаваше спокойно със скалпела в ръка. Ришар не помръдваше. Алекс се развика от мазето. Бе видял Ева да пада на колене, да изчезва от полезрението му, а сега, през открехнатата врата, я виждаше да приближава с нож в ръка.

— Револверът ми, малката! — извика. — Револверът ми, ела, той го остави тук.

Ева влезе отново в мазето, взе оръжието на Алекс, наистина захвърлено на канапето. Ришар дори не бе трепнал, стоеше прав в коридора, но не отстъпваше пред дулото на насочения към гърдите му колт. Каза нещо невероятно:

— Ева, моля те, обясни ми!

Тя спря слисана. Това престорено изумление сигурно бе поредната хитрост на Тарантулата. Но нямаше да се измъкне така лесно мръсникът!

— Спокойно, Алекс! — извика тя. — Ще го пипнем този боклук!

Алекс също не разбираше какво става. Тя знаеше името му! Сигурно Лафарг й го бе споменал. О, да: всичко бе много просто… Лафарг държеше жена си затворена и сега тя се възползваше от случая, за да се измъкне от мъжа си!

— Ева, убий ме, ако искаш, но ми кажи какво става!

Ришар се бе строполил на земята, облегнат на стената. Седеше отпуснат.

— Бъзикаш се с мен! Бъзикаш се с мен! Бъзикаш се с мен!

Бе започнала шепнешком, за да свърши с вик. Жилите на врата й бяха изхвръкнали, погледът й бе изцъклен, цялата трепереше.

— Ева, моля те, обясни ми…

— Алекс! Алекс Барни! И той беше с мен… Той изнасили Вивиан! Дори я изчука отзад, докато… докато аз я държах! Винаги си мислил, че съм бил сам, нищо не ти казах, не исках да преследваш и него… Той също е виновен за лудостта на дъщеря ти, мръсно копеле! А само аз се прецаках!

Алекс слушаше жената. Какви ги приказваше? И двамата ми играят някакъв номер, искат съвсем да откача… После внимателно огледа жената на Лафарг, устата, очите…

— А-а, не знаеше, че сме били двама? — продължи Ева. — Така е, Алекс бе мой приятел! Горкият, не му вървеше особено с момичетата… Налагаше се да му ги… свалям. С твоята хлапачка бе по-трудно, изобщо не искаше да бутне! Харесваше й да я галя, да я целувам, но щом бръкнех под полата й, край! Трябваше малко да я насилим.

Ришар невярващо поклащаше глава, смазан от виковете на Ева, от пискливия й глас, който продължаваше да се извисява.

— Аз я прекарах първи. Алекс я държеше, тя се дърпаше… А вие в хотела през това време плюскахте или танцувахте, нали? После пуснах Алекс. Той страшно се забавлява, знаеш ли, Ришар? Тя стенеше, много я болеше… Все пак по-малко, отколкото от това, което ти ми направи. Ще те убия, Тарантула, ще те убия!

Не, Тарантулата наистина нищо не знаеше. Ти така и не му каза. Когато ти призна защо те е осакатил — заради изнасилването на Вивиан, която полудяла, — реши да мълчиш. Единственото ти отмъщение бе да предпазиш Алекс. Тарантулата не знаеше, че сте били двама.

Лежеше там, на операционната маса, и той ти разказа за онази юлска нощ преди две години. Събота. Мотаехте се с Алекс из селото без никаква работа. Училищната ваканция току-що бе започнала. Ти заминаваше за Англия, а Алекс щеше да остане във фермата на баща си, за да работи на полето.

Шляехте се, обиколихте кафенетата — джаги, флипери, — после и двамата се качихте на мотора. Времето бе меко. В Динанкур, голямо съседно село на тридесетина километра, имаше танцова забава, някакъв събор. Алекс стреля с въздушна пушка по балони. Ти оглеждаше момичетата. Бяха много. Късно следобеда забеляза хлапачката. Беше хубавка. Вървеше под ръка с някакъв възрастен, най-малкото доста по-стар от нея тип. Явно баща й. Носеше светлосиня лятна рокля. Косите й бяха чупливи, руси, а все още детското й лице бе без грим. Разхождаха се заедно с други хора и по облеклото им веднага се виждаше, че не бяха селяни.

Седнаха на терасата на едно кафене. Момичето продължи обиколката си само. Заговори я, както винаги любезно. Казваше се Вивиан. Да, онзи с белите коси наистина бил баща й.

Вечерта на площада имаше танцова забава. Покани Вивиан да отиде с теб. Искаше й се, обаче баща й! Бяха дошли тук, в хотела, за някаква сватба. Хотелът се намираше в бивш замък, отдалечен от къщите, и в парка му често организираха приеми, тържества. Трябваше да присъства на сватбената вечеря. Успя да я убедиш: вечерта щеше да дойде тук, до будката за пържени картофки. Бе още хлапе, малко лековерна, но толкова хубавка.

Вечерта няколко пъти намина край замъка. Богаташчетата бяха поръчали оркестър — о, не селяндури с акордеони, а истински оркестър, свиреха джаз, бяха облечени в бели смокинги. Прозорците на хотела бяха затворени, за да предпазят богаташите от недодяланите припеви на селската забава.

Към десет часа Вивиан излезе. Предложи й нещо за пиене. Тя поръча кола, ти — скоч. Танцувахте. Алекс ви наблюдаваше. Ти му намигна. По време на блуса целуна Вивиан. Усещаше колко силно бие сърцето й до гърдите ти. Не умееше да се целува. Здраво стискаше устни. После, когато й показа какво да прави, ето че започна с все сила да върти езика си! Абсолютна будала. Миришеше приятно на някакъв сладък, дискретен парфюм, а не като местните момичета, които си изливаха литри одеколон. Докато танцувахте, ти я галеше по голия гръб — роклята й бе дълбоко изрязана.

Разходихте се из улиците на селото. До една порта отново я целуна. Плъзна ръка под роклята й, по вътрешната страна на бедрото, чак до слипа. Бе възбудена, но те отблъсна. Страхуваше се, че баща й ще се кара, ако отсъства по-дълго. Не настоя повече. Върнахте се на площада. Бащата бе излязъл от хотела да търси дъщеря си. Видя ви заедно, ти извърна глава и продължи по пътя си.

Отдалече видя, че спореха. Изглеждаше ядосан, но се разсмя и се върна в хотела. Вивиан отново дойде при теб. Баща й я пускаше още малко.

Танцувахте. Притискаше се към теб. Ти галеше гърдите й в полумрака. След час пожела да се прибира. Ти направи знак на Алекс, облегнат на бара до дансинга с кутия бира в ръка. Каза на Вивиан, че ще я изпратиш. Хванати за ръка, заобиколихте замъка. През смях я повлече към храстите, в дъното на парка. Тя се противеше, също през смях. Много й се искаше да остане с теб.

Облегнахте се на едно дърво. Вече целуваше съвсем прилично. Позволи ти съвсем мъничко да вдигнеш роклята й. Внезапно сграбчи слипа й и го разкъса, затискайки устата й с ръка. Алекс бе до вас, хвана й ръцете, извивайки ги зад гърба, и я просна на земята. Държеше я здраво, докато ти се наместваше между краката й. Алекс гледаше как действаш.

После ти държеше Вивиан, на четири крака в тревата, докато Алекс се наместваше зад нея. Алекс не се задоволи с това, което ти вече й бе направил. Искаше нещо повече. Прониквайки, й причини силна болка, тя се бореше със силата на отчаянието, освободи се. Крещеше. Ти я последва, задържа я за крака. Успя да я обездвижиш. Искаше да я шамаросаш, но ръката ти сама се сви и в лицето й се заби юмрукът ти. Тилът й силно се блъсна в дънера, до който стояхте. Загуби съзнание, а тялото й бе обхванато от гърчове.

По-късно Тарантулата ти бе разказал всичко. Когато чул виковете, оркестърът в хотела свирел The Man I Love. Излязъл тичешком в парка. Видял те, коленичил в тревата, докато си се опитвал да сграбчиш Вивиан за глезена и да й попречиш да вика.

Алекс бе избягал, без да чака, шмугвайки се в храсталака. Вивиан бе политнала напред. Трябваше да изчезваш. Хукна право пред себе си с онзи по петите. Той излизаше от обилна вечеря и ти без никаква трудност му избяга. Алекс те чакаше на другия край на селото, до мотора.

През следващите дни ти бе много неспокоен. Онзи те бе видял до будката, на поляната, до хотела, за миг ти се бе поколебал, преди да решиш накъде да хукнеш… Но поне не беше от селото, което бе твърде отдалечено от вас. Постепенно тревогите ти се разсеяха. Следващата седмица замина за Англия и се върна чак в края на август. Пък и не за първи двамата с Алекс имахте неприятности!

Тарантулата те издирвал дълго време. Знаел приблизителната ти възраст. Видял смътно лицето ти… Не се обърнал към полицията. Искал на него да му паднеш. Обходил района, разширявайки малко по малко кръга от околни села, дебнейки пред заводите, после и пред училищата.

Три месеца по-късно те видял в едно кафене срещу гимназията в Мо. Проследил те, наблюдавал те, отбелязал си навиците ти, до онази вечер в края на септември, когато ти се нахвърлил в гората.

Нищо не знаеше за Алекс, нямаше откъде да знае… Ето защо сега е тук, пред теб, останал без дъх, изцяло на твоята милост…

Ришар бе зашеметен. Коленичилата Ева бе насочила колта срещу него; изпънала ръце, с показалец, побелял от стискането на спусъка. Повтаряше монотонно с глух глас: ще те убия.

— Ева. Не знаех… Не е справедливо!

Бе разколебана от ненавременните угризения и леко се отпусна. Ришар дебнеше точно този момент. Ритна силно ръцете на младата жена, която изпусна оръжието и извика от болка. Скочи, сграбчи колта и се втурна в стаята, където бе окован Алекс. Стреля два пъти. Алекс рухна, улучен във врата и сърцето.

После Ришар се върна в коридора, наведе се над Ева, помогна й да се изправи, самият той коленичи и й подаде колта.

Залитайки, тя се изправи напълно, пое си дълбоко дъх, прицели се с раздалечени крака, доближавайки края на дулото до слепоочието на Лафарг.

Той я гледаше втренчено, погледът му не издаваше никакви чувства, като че ли искаше да постигне онова безпристрастие, което щеше да позволи на Ева да не проявява никакво състрадание, като че ли искаше отново да стане Тарантула, Тарантула със студени и непроницаеми очи.

Ева го гледаше — смален, рухнал. Изпусна колта на пода.

Качи се на партера, изтича в парка и спря задъхана пред входния портал. Времето бе хубаво, по синята повърхност на басейна пробягваха отблясъци.

Тогава Ева се върна обратно, влезе във вилата и се изкачи на горния етаж. Седна на леглото в спалнята си. Пред нея бе триножникът, покрит с парче плат. Дръпна го, дълго съзерцава отблъскващия портрет на Ришар като травестит, с пиянското лице и сбръчканата кожа, Ришар като застаряваща проститутка.

Бавно слезе обратно в мазето. Тялото на Алекс продължаваше да виси на веригите. На цимента се бе образувала голяма локва кръв. Повдигна главата на Алекс, издържа за момент погледа на мъртвите му очи, после излезе от килията.

Ришар все още седеше в коридора, с отпуснати край тялото ръце и вдървени крака. Горната му устна леко потреперваше. Тя седна до него и го хвана за ръката. Остави главата му да се отпусне на рамото й.

После прошепна с тих глас:

— Ела… не трябва да оставяме трупа тук…