Тайната на Диор

През целия този уикенд, докато оперираха апандисита на Лизбет, а Кат и Дейзи спяха до леглото й – Дейзи бе още кърмаче и тя не можеше да я остави – Кат бе бясна на съпруга си заради онова, което си представяше, че е връзка с колежка, или може би студентка по медицина. Когато той се върна вкъщи, разбра, че става дума за нещо много по-лошо.

— Нямам връзка с друга жена – заяви войнствено той. – Просто понякога имам нужда от време за себе си. Да играя голф и да ям нормална храна, вместо паста през цялото време. Така че понякога прекарвам уикендите си в Куинсланд.

Време за какво? На Кати се искаше да изкрещи. Всичко, което трябваше да прави, бе да работи, да се грижи за градината и да сменя проклетото руло тоалетна хартия, когато се свърши; тя трябваше да работи, да готви, да организира почистването, да знае кога момичетата имат нужда от зъболекар и кога от инжекции, да ги води на детска градина и да измисля костюми за Седмицата на книгата, да се грижи за подстригване на косата, нови обувки и всички онези неща, от които децата имат нужда и от които главата й щеше да експлодира.

И тогава той каза:

— Ако ти кажа, че искам да имам свободен уикенд, за да не правя нищо, ще се държиш като най-голямата мъченица, тъй като ти никога не си почиваш от задължението да бъдеш майка.

Тогава тя разбра, че с брака й е свършено. Беше прав. Наистина щеше да му бъде бясна, задето бе поискал отпуск от семейните си задължения. Но що за човек би се измъкнал, докато тя жонглираше със спешната операция на едното дете и с грижите за другото, което бе още малко бебе. Каза му, че иска развод, и още тогава знаеше със сигурност, че той никога няма да й прости, задето го бе изоставила. Той така виждаше нещата.

— Какво има? – прозвуча резкият глас на Пол.

— Наистина съжалявам и знам колко е трудно, но бихме ли могли да се организираме така, че да мога да отида в Лондон другия месец? – попита тя.

Надяваше се, че предварително поднесеното извинение щеше да им даде възможност да обсъдят попечителството върху момичетата, докато отсъства.

— Пак ли? – оплака се Пол. – Кат, не мога да захвърля всичко, за да се грижа за Лизбет и Дейзи всеки път, щом решиш да заминеш.

Каза го така, сякаш отиваше на почивка, и тя преглътна възражението си – а какво да каже за негласното очакване, че тя ще вземе отпуск, когато някое от момичетата се разболее, както сега. Ако бяха при Пол, когато някое от тях се почувстваше зле, той просто й ги връщаше на следната сутрин с думите „тя повърна“ или „има температура“ и оставяше Кат да прибере изнуреното дете, да го сложи да си легне и да се обади в музея, за да каже, че ще отсъства, докато Пол потегляше към работа.

Аргументът на Пол бе, че той спасява човешки живот, докато Кат само се мотае с някакви си рокли. За него нямаше ни най-малко значение, че през последната година всички статии, които бе написала за списания, и всички доклади, които бе изнесла на конференции, даваха дивиденти и тя се бе превърнала в нещо като говорител на гилдията на модните реставратори.

Решението й да запази спокойствие се прокъса като разпран подгъв.

— Ще направя следващото пътуване колкото се може по-кратко – каза тя. – Много е трудно да отидеш и да се върнеш от Лондон само за седмица-две, но така правя винаги. Може би предпочиташ да не работя, а вместо това да поискам от съда да увеличи издръжката на децата ти?

Това беше подло, а и двамата го знаеха. Кат обичаше твърде много работата си, за да помисли изобщо за напускане.

Опита се да се върне отново към изискания тон, на който бе изменила.

— Мога да наема бавачка. Или момичетата биха могли да преспят при приятели за вечер – две. Има много възможности. Няма нужда да стоят непрекъснато при теб.

— Много ще ти хареса, нали? Да разкажеш на всички, че съм такъв егоист, че не мога да се грижа за собствените си деца? Разбира се, че ще бъдат при мен.

— Не, няма да ми хареса – каза тъжно тя. – Иска ми се нищо от това да не се бе случвало изобщо.

Някакъв шум я накара да се обърне. Горката Дейзи бе хукнала към долапа в кухнята, където държаха кофа, в случай че на някого му прилошееше. Но не бе успяла и сега подът бе мръсен, а Дейзи хълцаше.

— Трябва да затварям – каза Кат.

Дейзи протегна ръце и независимо от изцапаното, Кат я вдигна и силно я прегърна, целуна малкото й горещо чело и й каза, че няма значение. Нейните собствени сълзи се смесваха с тези на Дейзи.

По-късно, когато момичето заспа, хванато за майка си, Кат се опита да напише с една ръка имейли на приятелите си, за да уговори Дейзи и Лизбет да преспят при тях през уикендите. След това написа на Пол останалите дати, като се опитваше да не мисли за факта, че животът й бе изтъкан от чувство за вина, ведно със сигурността, че не прави нищо правилно за другите, камо ли пък за себе си.

По-късно през нощта, когато и двете момичета спяха, Кат телефонира на баба си.

— Питах се дали да не отскоча до Франция, докато съм в Лондон следващия месец – излъга тя. – Но не в Париж. Някъде другаде.

Направи пауза, сякаш размишляваше:

— Къде, казваш, си била родена?

— В Лион – отвърна Марго. – Но съм живяла там само като дете, преди да се преместим в Париж. Не си спомням достатъчно, за да ти дам туристически съвет.

Лион. Кат замръзна. Продължавай, каза си тя.

— Някакъв писател ми се обади по-рано днес – каза тя колкото се може по-небрежно. – Търси жена на име Марго Журдан. Интересува се какво е правила по време на Втората световна война.

Мълчанието продължаваше и продължаваше, като опъваше нервите на Кат до краен предел, така че те едва не се скъсаха при следващите думи на баба й.

Баба й каза:

— Никога не съм мислила, че някой ще се заинтересува от Марго Журдан.

Настъпи нова продължителна пауза.

Най-накрая баба й проговори:

— През войната работех като всички останали жени. Окомплектовах парашути в някаква военновъздушна база, доколкото си спомням. Не знам. Доста неща потъват в паметта, като чорапи в пералня, когато си на моята възраст.

— Ако успееш да си спомниш нещо повече – каза почти умолително Кат, – ще мога да му кажа, че не си онази Марго, която търси.

Независимо от това, че сте родени на една и съща дата. И на едно и също място. И казваш, че си окомплектовала парашути, за което спомена и Елиът.

— По време на войната не съм се занимавала с нищо, което си заслужава да бъде запомнено – каза баба й.

След това затвори телефона.

Единайсета глава

Кат колебливо влезе в бар „Бофор“ на хотел „Савой“. Отдавна не й се бе случвало да се среща с мъж в бар въпреки че това беше бизнес, а не лична среща, тя все пак се чувстваше като непохватна тийнейджърка, докато минаваше покрай група от безукорно облечени джентълмени.

Беше пристигнала в Лондон два дни по-рано призори и бе отишла с кола до Корнуол, за да вземе още някои рокли. Не им беше мястото в някаква необитаема вила, а и бяха в прекрасно състояние, така че тя успя да убеди себе си, че ако ги облече по няколко пъти, това ще бъде по-малък грях към догмите на консервацията, отколкото ако ги зареже във влажните гардероби. Освен това непрекъснато бе мислила за тях, като се питаше дали, далеч от живота й на австралийска майка, биха подхождали на една Катарина Журдан, която би могла да изпие едно питие в хотел „Савой“ в шест часа вечерта, без да се налага да преобръща земята, за да се случи това. И не можеше да престане да се пита откъде всъщност идваха те.

Днес бе избрала да облече рокля от серията „Лале“ от 1953 година. Беше черна с великолепен корсаж с шал яка, който придаваше на роклята напълно неочакван и доста ласкателен оттенък. Ръката й несъзнателно погали яката, докато очите й поглъщаха лъскавите черни стени и извивките на нишите, подчертани със златни бордюри, и мрачния разкош на бара. Из цялата зала хората се изтягаха в кафяви кожени кресла и канапета, тапицирани с черно кадифе, и Кат си даде сметка, че толкова бе бързала да стигне до Корнуол и след това да се върне обратно в Лондон, че бе забравила да направи проучване относно Елиът Бофор. Дори не бе потърсила негова снимка в Гугъл.

Някакъв по-скоро красив мъж пристъпи към Кат. Беше с тъмна коса и невероятни тъмнокафяви очи, с цвят, какъвто сякаш никога не беше срещала досега. Умът й на научен работник се питаше как е възможно тази наситеност на цвета да се запази за цял живот. Ако беше тъкан, със сигурност щеше да избледнее. Усмивката му бе особено предразполагаща и в приглушената светлина на бара бе невъзможно да се прецени на колко години е. Някъде между трийсетте и четиресет, помисли тя. Изведнъж се почувства много щастлива, че бе облякла тоалет на Диор.

— Кат? – попита той.

— Елиът? – отвърна тя и той кимна.

Стисна протегнатата му ръка и го последва до два свободни стола на бара.

— Какво ще пиеш? – попита той. – Ако идваш често в Лондон, сигурно си била тук и преди, но коктейлите им са много хубави.

Подаде й нещо, което приличаше на книга. Стана й приятно, че той я приема за жена, която често посещава места като бара на хотел „Савой“.

Отвори менюто и се засмя възхитено, когато фигурата на Коко Шанел и на елегантен букет камелии изскочиха от страниците, сякаш Кат разглеждаше детска триизмерна книжка, а не менюто с коктейлите. От следващата страница изскочи главата на Ърнест Хемингуей.

— Прекрасно е – каза тя и вдигна поглед към Елиът.

Той се усмихна:

— Мисля, че идвам тук само заради менюто.

— Нали разбираш, че ще ми трябва цяла вечност да си избера питие? – каза тя, като обърна следващата страница.

— Не бързай.

Звучеше така, сякаш наистина го мислеше. Сякаш тук, в този луксозен бар, часовете нямаха никакво значение.

Доколкото Кат си спомняше, не й предстоеше нищо спешно, изобщо никакви задължения, освен да се наслаждава. Тя се зае да си избере питие. Обикновено вземаше джин с тоник, обаче класическите коктейли привлякоха погледа й и тя си спомни, че преди много време, преди женитбата, децата, развода и работата, понякога баба й правеше „Негрони“ през летните вечери, когато беше във ваканция от университета.

— Ще взема „Негрони“ – накрая каза тя.

Елиът поръча „Негрони“ и за двамата, след това я попита:

— По работа ли си тук? Моден историк си, нали? Как стигна дотам?

— По обиколния път – каза тя, като взе питието, което барманът бе поставил пред нея. – Отначало учех медицина – винаги съм обичала точните науки. Бях смахнат математически и научен вундеркинд във време, когато момичетата, които се занимаваха с математика и наука, бяха наричани откачалки. Е – поправи се с усмивка тя, – „откачалка“ вероятно бе най-милото ми прозвище. Но бързо осъзнах, че бих била ужасен лекар – прекалено чувствителна съм, моят… – Тя направи пауза. Готвеше се да каже „моят бивш съпруг казваше…“ но не искаше сянката на Пол да помрачи разговора.

— Моят приятел казваше, че съм много чувствителна – каза вместо това тя. – Преместих се в химичен факултет, открих, че се интересувам от химия на материалите, особено от химия на тъканите. Отново се преместих – в Сорбоната в Париж и направих магистратура по консервация. Обичам история на модата и имах късмета да успея да съчетая този интерес с науката.

— Това определено те прави най-интересния човек, с когото съм разговарял днес, ако не и от месеци – каза Елиът.

Тя се засмя:

— Сигурна съм, че писателите срещат много по-интересни хора от мен.

— Скромна, както и умна, и красива. Рядка комбинация – той й се усмихна.

Кат усещаше, че се изчервява. Звучеше искрено, а не сякаш рецитира отдавна заучена реплика, но сигурно беше точно така. Повечето хора, когато чуеха думите „текстилен химик“ и „консервация“, мислеха работата й за мръсна и скучна, а не за интересна.

— Едва ли – успя да промълви тя. А след това, с предизвикана от коктейла смелост каза: – Това ли е твоят обичаен подход – да ласкаеш хората, които разпитваш, за да извлечеш повече информация от тях?

Беше негов ред да се разсмее.

— Просто бях искрен. Наистина си такава. И като се има предвид, че хората, които интервюирам, обикновено са над осемдесет години, за да получа информация от тях, е достатъчно да се преструвам, че обичам преварен чай, и да ги оставя да говорят за болестите на териерите си. Рядко коментирам външния вид на някого, защото разбрах, че никога не можеш да си съставиш вярна представа за човек въз основа само на външността му. Интервюирал съм жени, които изглеждаха толкова крехки, че сякаш трудно биха вдигнали бебе, а след това разбирах, че са устоявали на мъченията в Гестапо седмици наред.

Направи пауза:

— Но ти си заета жена и отдели време да се срещнеш с мен. Ще говоря по същество.

Той отвори тетрадка и Кат усети мимолетно разочарование. Отдавна никой не я бе наричал красива, с изключение на баба й или децата й, и на нея това по-скоро й харесваше. Но споменаването на Гестапо и мъченията я накара да потръпне.

— Сигурно си чувал ужасни неща – каза спокойно тя.

— Достатъчно, за да ме накарат да се чувствам много радостен, че живея сега, а не тогава.

Кат кимна в знак на съгласие.

— Написа в имейла си, че баба ти е била родена в Лион – продължи той. – Което означава, въпреки че знам, че си скептична, че все по-голяма е вероятността тя да е жената, която търся. Същата рождена дата, място и име. Но не иска да ти разкаже друго за живота си през войната, освен че е била в Англия.

— Каза, че не си спомня друго, освен че окомплектовала парашути.

Кат въртеше почти празната си чаша, като не искаше да му каже за мълчанието на баба си, пропуските в разказа й и този ужасен, объркващ страх.

— Окомплектоване на парашути – повтори Елиът. – Което означава, че е работила за Спомагателните женски военновъздушни сили – организацията, в която моята Марго била командирована като прикритие за истинската й работа като шпионин за Управлението за специални операции.

Кат смръщи вежди, а Елиът погрешно реши, че е объркана.

— Знам, има много абревиатури – каза той. – СЖВС – това са Спомагателните женски военновъздушни сили. Не е било секретно поделение. Много жени са работили в него. УСО – това е Управлението за специални операции, организация, за която никой не е знаел. То изпращало агенти във Франция, които да работят с френската Съпротива, да извършват саботажи, да наблюдават стратегически обекти…

Кат го прекъсна:

— Защо за книгата ти е важно да намериш Марго Журдан?

Елиът отпи от коктейла си:

— Марго Журдан не е героиня на моята книга, но тя е познавала две от жените, които са, и затова искам да разговарям с нея. Проучвам три жени от едно и също семейство – Ванеса Пенроуз и нейните дъщери Либърти и Скай. Всяка една от тях е работила за разузнаването по време на двете световни войни. Три жени от две поколения в едно семейство, които са работили като шпиони.

Дори Кат, чиито интереси бяха повече в областта на науката, отколкото на литературата, би могла да каже, че книгата щеше да бъде впечатляваща.

— Никога не съм чувала за някоя от тях – каза тя. – И въпреки че не знам много за онова, което е правила по време на войната, аз всъщност добре познавам баба си.

Продължаваше да говори, въпреки че нейното подсъзнание й напомняше за всички загадки и неизвестни, с които напоследък я бе засипала баба й.

— Тя също е и моя майка, знаеш ли? Грижила се е за мен откакто съм била на два месеца. Марго ме взе, защото майка ми…

Кат се опита да помисли как да го обясни, без да предизвиква още въпроси:

— Майка ми не е можела да се грижи за мен.

— Съжалявам – каза Елиът. – Мислиш, че любопитствам, но тъй като времето минава, малко хора от 40-те още са живи и проучването става все по-трудно и по-трудно. Налага се да използвам каквото и който е склонен да помогне. И наистина съм благодарен за отделеното време, дори и да не излезе нищо.

— Нищо, поне ми припомни колко много обичах „Негрони“ навремето – каза Кат, като се усмихна леко.

— Като стана дума, ще поръчам още по едно.

Тя поклати глава:

— Загубила съм практика в това отношение. Определено не мога да изпия два „Негрони“ на празен стомах.

Елиът огледа бара и посочи едно от сепаретата, което вече бе празно:

— Ако те устройва, ще ги накарам да ни донесат някаква храна, а след това ще можеш да изпиеш още едно „Негрони“.

— Не трябва да правиш това – възпротиви се Кат, ужасена, че той може би ще си помисли, че тя намеква за покана за вечеря.

— За мен е удоволствие.

— Добре тогава – отвърна тя със съмнение в гласа.

Докато се настаняваше на канапето и го чакаше да се присъедини, осъзна, че коктейлът я бе ударил в главата. Въпреки деликатното проучване за баба й, за пръв път се чувстваше така възхитително безгрижна. Може би прекалено безгрижна, като се вземе предвид, че се бе съгласила да прекара още един час, или нещо такова, в компанията на мъж, който бе по-красив от всички, с които бе разговаряла от много време насам.

Елиът се върна с усмивка, понесъл още две чаши „Негрони“.

— Имаш ли нещо против да ти покажа някои снимки – попита той, като отвори чантата си.

— Това е най-малкото, което мога да направя като благодарност за питиетата.

Той й подаде няколко неясни черно-бели фотографии.

— Това – каза той, като посочи една от тях, – е Марго Журдан. Прилича ли на твоята Марго? Знам, че са изминали седемдесет години и качеството е лошо, но…

Кат разгледа отблизо фотографията. В здрача на бара можа да различи чернокоса, сериозна жена в униформа, с цигара между пръстите си.

— На колко години е била тази жена, на около двайсет ли? – попита тя. – Баба ми е на деветдесет и четири. Страните й са набръчкани. Лицето на тази жена е гладко. Дори ако качеството бе отлично, не съм сигурна, че бих успяла да видя Марго в нея. Защото е черно-бяла. Дори не мога да кажа какъв цвят са очите й. Мога да кажа само, че изглежда приблизително на нейния ръст – дребна. И сякаш косата й е тъмна, както и на Марго. Така че, предполагам, тази жена прилича на баба ми по същия начин както всяка дребна, тъмнокоса жена от онова време.

Елиът въздъхна:

— Знам. То е като да се опитваш да видиш перла зад черупката на стрида.

— Каза, че си срещал крехки жени, за които никой не би могъл да предположи, че са направили невероятни неща – продължи Кат. – Но баба ми се интересува твърде малко от света. Определено не е била шпионин.

Елиът не й възрази. Вместо това извади друга фотография.

— Няма снимки на Ванеса Пенроуз. Била обучена да пилотира самолет от някакъв офицер от разузнаването, който след това я уредил да отиде във Франция при сестра си по време на тъй наречената Голяма война. Двете жени пращали разузнавателни сведения за действията на германците в разузнавателното бюро в Лондон. Но това е Либърти Пенроуз, нейната дъщеря. Работела е в Управлението за специални операции, също като Марго Журдан.

Елиът подаде на Кат снимка на жена с тъмна коса, която бе застанала сред група други жени, а лицата бяха твърде малки, за да се различат чертите. – А това – той подаде друга снимка на Кат, – е Скай Пенроуз.

Келнерът донесе храната. Кат разгледа и втората снимка; на нея се виждаше някаква жена, която слиза от самолет, придържайки косите си с ръка.

Елиът се облегна назад на канапето, като държеше чашата с „Негрони“ в ръка:

— Либърти е работила по саботажните операции на УСО. В крайна сметка, въпреки коментарите на нейните висшестоящи офицери, въпреки емоционалната си неуравновесеност, била много ефективна в работата си. А Скай събрала информация, която довела до относително мирното предаване на Париж на Съюзниците през август 1944 година. Преди това била една от малкото жени, които пилотирали самолети за Транспортните спомагателни военновъздушни сили. Не участвала в бой – транспортирала ги из цяла Англия до военновъздушни и ремонтни бази.

Кат изпита съпричастност към жената, за която говореше Елиът:

— Това сигурно е било много нетипично за жена по онова време – каза тя.

— Така е. Към края на войната само около сто и петдесет жени са работели за ТСВВС срещу тринайсет хиляди мъже. Вероятно същото неравномерно разпределение по полове, както в паралелки с научен профил през деветдесетте.

Тя усети, че отново му се усмихва.

— Е – каза тя, като се опитваше да прикрие задоволството си от неговата интуиция при избора на апетитните хапки пред тях, – как по друг начин бих могла да те убедя, че моята баба не е жената, която търсиш?

— Защо не ти се иска да е тя? – попита той, докато изучаваше лицето й, сякаш искаше да го прочете, да види какво има вътре в нея.

Тя потръпна леко, защото никой не я бе гледал по такъв начин от години. Вдигна рамене. Отпи от коктейла. Изяде една стрида, като печелеше време. Реши да каже на Елиът част от истината, но не цялата, засега.

— Баба ми е един от най-ценните хора в света за мен – каза тя. – Казваш ми, че не зная нищо за нея. Това е… – тя се опитваше да намери точните думи, – плашещо. Означава, че се е крила от мен. Или че ме е лъгала. Не обичам лъжците.

Това бе омаловажаване, но тя нямаше намерение да го запознава с подробности от развода си.

— Не мога да те виня за това – каза меко той. – Но знам също така, че това е книга, която трябва да бъде написана, и аз искам да я напиша. Толкова малко хора знаят какво са вършели тези жени. Отчасти защото жените рядко говорят за своите постижения и отчасти защото са израснали в среда на стоическото „не показвай емоциите си“ и „ще свикнеш“. Фактът, че три жени шпиони произхождат от едно и също семейство, е невероятен, но за хора като семейство Пенроуз – и Марго Журдан, която и да е тя – ужасните неща, на които са станали свидетели и може би е трябвало да извършат, означава, че още по-малко биха говорили за тях. Те са ни помогнали да имаме свободите, на които се радваме днес, Кат. Така че някой трябва да говори за героичните неща, които са направили. Бих искал аз да бъда този човек.

Със сигурност я подмамваше. И беше прав. Без тези жени кой знае накъде е щял да тръгне светът? Кат усети как част от съпротивата й се стопява. Тя кимна:

— Какво друго искаш да узнаеш?

— Какво ще кажеш за дядо си? – попита Елиът. – Какво знаеш за него?

— Не много – отвърна Кат и със сигурност разбра, че родословното й дърво е осеяно с дупки като чифт джинси от 80-те години. – Бил американец на име О’Фарел. Пилот. Двамата с Марго не били женени, а знаеш колко скандално е било да бъдеш самотна майка по онова време. Сигурна съм, че затова не говори за онзи период от живота си.

— Не съм знаел, че Марго Журдан и О’Фарел са били любовници, каза той, сякаш бе чувал името О’Фарел и преди.

Разрови чантата си и извади друга фотография. На нея се виждаха мъж и жена, които танцуваха плътно прегърнати по начин, подсказващ, че са нещо повече от партньори по фокстрот. Трудно бе да се каже дали тази жена бе същата като на останалите фотографии, но когато Кат я обърна, видя кръглия и слят почерк, който потвърждаваше, че двамата на снимката са Марго Журдан и мъжът без малко име, О’Фарел.

— Предполагам, че подобна улика трудно може да се опровергае – каза бавно Кат, докато размишляваше. Не се превръщай в непозната, моля те, Марго. Няма да мога да го понеса.

— Наистина – каза Елиът, сякаш основанието, което искаше да изтъкне пред нея още първия път, когато говориха по телефона, всъщност не беше толкова важно. – Мога ли да те попитам кога е била родена майка ти?

— На трети януари 1945 година.

— Тази снимка на О’Фарел и Марго е направена в края на 1944 година.

— Около девет месеца по-рано?

— Да.

Кат можеше да види как парчетата от пъзела на Елиът идват на място като копчета, които влизат в илик. Това я накара да изрече гласно голата истина:

— Не исках нищо от това да бъде вярно, защото когато се опитах да разговарям с баба си за всичко това, тя звучеше толкова уплашена.

Думите прозвучаха рязко на фона на веселото жужене в бара.

— Наистина съжалявам, че се разрових в нещата – каза Елиът.

Това не бе изтъркана фраза. Кат го разбра по начина, по който гледаше право към нея, впил нежен поглед в лицето й, сякаш наистина го мислеше.

Телефонът му избръмча и накара и двамата да подскочат. Той погледна дисплея, сякаш имаше намерение да го игнорира, после каза:

— Извинявай, това е дъщеря ми. Трябва да се обадя. Хей…

Трепна и отдалечи телефона от ухото си и дори Кат можеше да чуе воплите, които се носеха от него. Елиът завъртя очи към нея и тя разбра, че каквото и да се случваше, то не трябваше да бъде приемано прекалено сериозно.

— Оглушах от теб и човекът с мен също – каза той и стоновете позатихнаха. – Трябваше да стоиш при майка си тази вечер. – Пауза. – Добре. Ще ти помогна. Ще дойда да те взема след малко… Вече си в таксито? Чудесно. Тогава ще приключа каквото правя и ще се прибера вкъщи да те видя, става ли? – Още една пауза. – Не, всичко е наред. Сигурен съм, че Кат ще разбере. Доскоро.

Елиът затвори телефона.

— За хиляден път тази вечер, съжалявам. Дъщеря ми е четиринайсетгодишна и положението е като да имаш раздразнителна кралска особа в къщата. Само за себе си говори и всичко е катастрофа, независимо колко често й разказвам за истинските катастрофи в миналото. Тази вечер драмата е за домашно по история, което трябва да предаде утре. Трябваше да й кажа, че няма да й помогна. Вместо това вероятно ще я насоча към правилните източници на информация и ще поправя грешките й и ще се надявам, че след като не съм го написал вместо нея, съм намерил точния баланс между разглезването и пренебрежението. Въпреки че тя ще го възприеме като пренебрежение, а аз – като глезене. Освен това – добави той, – напоследък не се разбира много добре с майка си. Подозирам, че нещо се е случило, и това е истинската причина в момента да пътува с такси към дома ми.

Той се поколеба.

— Не успяхме да завършим разговора си. Предполагам, че не си свободна утре вечер?

— Напротив – думите й се изплъзнаха, преди Кат да успее да помисли.

— Поканен съм на парти, където възнамерявах да прекарам вечерта в някой ъгъл с неколцина приятели, пристигнали от Франция. Искаш ли да дойдеш с мен? Може да се окаже забавно.

Парти? С приятели на Елиът. Беше ред на Кат да се поколебае.

— Може да приключим разговора някой друг път – каза тя. – По-добре иди се виж с приятелите си, вместо да се занимаваш с мен, когато не мога да ти кажа нищо полезно за книгата ти.

— Ще се радвам да дойдеш. Приятелите ми – Джош и Д’Арси са страхотни, но също са много… – Той се спря и се замисли. – Прекалено напористи. Хубаво ще е да имам компания. И не само това – ще се радвам да те видя отново.

При тези последни думи в тялото на Кат започна да пулсира топлина, каквато не беше усещала от дълго време.

— Добре – каза тя. – Отседнала съм в „Софител“. По кое време…

— Ще те взема в осем. Доскоро тогава.

Кат го наблюдаваше как се отдалечава през фоайето, където го спря група жени. Той им се усмихна сдържано, не по начина, по който се усмихваше на Кат, а жените повикаха рецепционистката и се скупчиха усмихнати около Елиът. Кикотейки се, даваха наставления на рецепционистката, която ги снима от пет различни телефона. Елиът продължаваше любезно да се усмихва през цялото време и накрая надраска нещо на лист хартия на всяка от тях – дори и на рецепционистката. Най-после махна с ръка за сбогом и преследван от общата въздишка на събралите се жени, изчезна.

Кат грабна телефона си и написа в Гугъл името Елиът Бофор. Още не бе свършила да пише, когато Гугъл разбра какво търси. Появиха се стотици снимки, както и още толкова страници намерени резултати. Както изглеждаше, мъжът, който бе стоял срещу нея, беше нещо като знаменитост.

Елиът Бофор бе започнал с писане на биографии на поп звезди, преди да се обърне през последното десетилетие към по-сериозна документална литература, или „популярна история за широките маси“, както злонамерено бе написал някакъв критик. Той разглеждаше исторически събития, за които хората мислеха, че знаят, и ги преразказваше от гледната точка на някой неочакван или пренебрегнат участник – следователно, помисли си Кат, щеше да пише за семейство жени шпиони през световните войни.

Продължаваше да чете и откри, че името му на корицата гарантираше на книгата статут на бестселър, опашките пред неговия щанд по време на писателските фестивали винаги бяха най-дълги, участията му в различни телевизионни програми за книги или история – за щастие, не в риалити формати – го бяха направили по-разпознаваем от повечето писатели. Беше изучавал история и чужди езици в Кеймбридж, така че очевидно не беше глупав.

По-дълга биографична справка посочваше, че бе роден през 1972 година, наскоро бе навършил четиресет години – което означаваше, че е една година по-възрастен от Кейт, три пъти женен и разведен и имаше дъщеря от втория си брак. Три пъти! Един път бе достатъчен, но да сгрешиш три пъти в избора, означаваше само, че бе вземал много грешни решения и никога не си бе вземал поука от тях. Но коя бе тя, за да го съди – решението й да се омъжи за Пол също бе грешка.

Независимо от всичко, Елиът Бофор не бе типът човек, с когото би трябвало да ходи на парти. Вниманието, което обръщаше на една жена, очевидно бе по-късо от подгъвите на полите през 60-те. За щастие, тя не искаше от него нищо друго, освен да прекара една приятна вечер навън – и както се надяваше, да получи възможност да докаже, че нейната Марго не е неговата Марго. След това никога повече нямаше да го види.

ЧАСТ ПЕТА

СКАЙ

Кралските военновъздушни сили не ни посрещнаха радушно в своя изцяло мъжки и боен свят. Разбира се, по онова време никой не си бе представял, че ще пилотираме техните любими бомбардировачи и изтребители, но не виждаха никакво основание да ни позволят да оскверняваме с присъствието си дори техните елементарни тренировъчни самолети…

Розмари дьо Кро (по баща Рийс)

Дванайсета глава

Англия, ноември 1942

Когато Скай се върна от Бедфоршир, й казаха новина толкова голяма, че изглеждаше невероятна. Щеше да бъде прехвърлена в базата на Кралските военновъздушни сили в Ливесден за четиримесечно обучение.

— Избрана си да се обучиш да пилотираш самолети Клас V – каза й Полин.

От всички позиции, които жените бяха извоювали, тази изглеждаше най-немислимата – нещо, което Скай бе смятала, че никога няма да се случи. Щеше да пилотира най-големите самолети – огромни, тежащи 29 тона „Халифакс“ и „Ланкастър“ – и щеше да бъде първата жена, която прави това.

Дори, меко казано, не толкова сърдечното посрещане от страна на командващия офицер в Ливесден не успя да развали настроението й. Скай отдавна бе снижила очакванията си и се надяваше само на учтивост. Освен това Длуга, полски пилот, който бе обучавал Скай при предишни курсове за квалификация, щеше отново да бъде неин инструктор и я очакваше с обичайната си приятелска усмивка.

— Готова ли си да вдигнеш този носорог във въздуха? – попита той.

Скай се усмихна:

— Напълно. Тренирах с хипопотами.

Прекара прекрасен следобед на обучение с Длуга и надвечер отиде отново в щаба, за да прибере нещата си, да ги занесе там, където бяха решили да я настанят, и да вечеря. Но когато пристигна, видя, че пътната й чанта я няма.

— Забранено ми е да влизам в столовата в пилотските си дрехи – каза Скай, като посочи гащеризона си. – Трябва да се преоблека.

Най-после намери някакъв капитан, който й каза, че е разпределена в селска къща извън базата и че чантата й е там. Дадоха й указания как да стигне и следвайки ги, накрая се озова на някакво бунище, пълно с отломки от аеродрума. Намекът бе груб и недвусмислен.

Върна се в базата и влезе в столовата.

Капитанът й препречи пътя.

— Трябва да се преоблечеш – каза той.

Прониза я силен гняв:

— Разбира се, ако намериш пътната ми чанта и квартирата ми.

— Сигурно си записала погрешно указанията – каза той.

— Разбира се, че е станало така – каза тя със сарказъм, който струеше от всяка нейна дума.

Той й даде още указания, съвсем различни от предишните, и Скай демонстративно си ги записа.

— Много си мил – каза тя.

Той отстъпи встрани, като очевидно очакваше тя да излезе, да намери квартирата си, да се преоблече и след това да се върне по обратния път. Вместо това тя бързо го подмина и взе табла за храна, все още облечена в забранения авиационен гащеризон.

— Трябва да се преоблечеш – повтори капитанът.

— Наистина трябва – съгласи се тя. – Но първо ще се нахраня.

Седна съвсем сама на някаква маса. Тишината бе ужасна и враждебна и й показваше с болезнена яснота, че не може да допусне и най-малката грешка през следващите четири месеца. КВС отдавна твърдяха, че жените не са достатъчно силни, за да могат да пилотират четиримоторни бомбардировачи. Не трябваше да им позволи да си помислят, че са били прави. Товарът на плещите й бе по-тежък от парашут и тя се опитваше да не мисли за Роуз и Джоан и за това колко ужасно дълъг щеше да й се стори престоят й в Ливесден без близки хора.

След вечеря й заповядаха да отиде в офиса на главнокомандващия. Запъти се бавно натам, като се стараеше да разпали у себе си огъня отпреди малко, да събере сили да защити позицията си след строгото порицание, което щеше да получи заради номера си в столовата.

Но в офиса не я посрещна главнокомандващият на Ливесден – там стоеше маршалът от въздушните сили Уайлд, приятелят на майка й, мъжът, когото бе видяла два пъти от детството си насам – първо, по време на пробните полети и след това още веднъж, по време на обяда, когато произнесе реч. Загледа го мълчаливо.

— Капитан Пенроуз – каза той. – Разбрах, че си имала инцидент с „Месершмит 110“ преди три вечери.

— Тъй вярно.

Скай се стараеше да стои изправена, въпреки че сърцето й падна в петите, когато осъзна, че въздушната й акробатика не бе останала незабелязана. Ако Уайлд прибавеше към това и предизвикателното й поведение в столовата, в най-добрия случай щеше да я изритат обратно в Хамбъл и никога жена нямаше да пилотира четиримоторен бомбардировач. Скай отново щеше да провали всичко.

— Прочетох рапорта за инцидента – каза Уайлд.

— Ако сте чели доклада на Никълъс…

Тя се запъна. Рапорт за инцидента. Това не беше „инцидент“. Скай бе обстрелвана от самолет на Луфтвафе. Ако не се бе преметнала встрани, можеше я убият. Съсредоточи целия си гняв в погледа, който впи в Уайлд: – Ако бяхте прочели доклада на командир Крофърд, щяхте да знаете, че едва ли бих могла да бъда обвинена в нещо – освен в това, че съм невъоръжена жена. Знам, че КВС се опитват да представят моя пол като оскърбление, но доколкото знам, още не са успели.

Уайлд се отпусна тежко в стола си:

— Почтителността не ти е присъща както разбирам?

— Извинете, трябваше да добавя „маршал от въздушните сили Уайлд“ в изречението си.

Скай стисна устни. Беше прекалила. Как изобщо бе възможно да има безупречен самоконтрол в небето и никакъв на земята?

Уайлд леко й се усмихна:

— Да, това определено щеше да направи казаното от теб по-почтително.

Въпреки че се опита да се сдържи, неочакваната шега я накара да изкриви устни в усмивка. Усети как напрежението в стаята поспада.

— Дошъл съм тук, за да ти заповядам да не споменаваш за… приключенията си в Бедфордшир пред никого – продължи Уайлд. – Трябвало е да ти дадат да подпишеш Закона за служебната тайна. Не знам какво са си мислили. Неприсъщо е за командир Крофърд да бъде толкова небрежен.

Извади документ, озаглавен Закон за служебната тайна, и посочи на Скай къде трябва да подпише.

— Какво… – започна Скай, после се спря.

Уайлд никога нямаше да й каже каква задача изпълняваха Никълъс и неговата ескадрила. Но сигурно бе нещо ужасно важно, след като самият маршал от въздушните сили бе дошъл тук, за да й каже да си затваря устата и да не казва на никого за тази странна и секретна военновъздушна база.

Подписа документа, смръщи се и го подаде на Уайлд.

Той се изправи.

— Трябва да си легнеш рано. Занапред те чакат тежки месеци.

След това държанието му се промени, сякаш някак бе свалил маршалския си ореол и бе влязъл в ролята на друг, не толкова заплашителен мъж. Говореше спокойно.

— Много приличаш на майка си. Но щях да помисля, предвид случилото се с нея, че ще бъдеш последният човек, който би се изправял пред нови предизвикателства във въздуха.

— Това ми е работата.

Преди да успее да го попита нещо повече за връзката му с майка й, той се извърна, за да излезе. Спря се на прага:

— Добър летец си. Какъвто бе и Ванеса. Ще ми се на нея да й бе достатъчно просто да осъзнава това. Надявам се да бъде достатъчно и за теб.

Вратата се затвори и Скай се отпусна на стола. Съжалението в гласа на Уайлд не можеше да я заблуди. Сякаш скърбеше не само за загубата на Ванеса, а за начина, по който я бе изгубил. Скай притисна с пръсти клепачите си, докато под тях затанцуваха малки светли точици. Така нямаше да вижда отново и отново сцената как Уайлд танцува с майка й. Искаше да спре да вижда и Никълъс и да забрави за това, че каквото и да вършеше той, то бе секретно. Тя започваше да разбира защо той се бе държал така предишната нощ. Не трябваше да избухва срещу него, особено ако – очите й се разтвориха широко – цялата тази секретност означаваше, че той се занимава с нещо наистина опасно.

Настъпи денят, в който Скай щеше да пилотира „Халифакс“ съвсем сама – излитане, обиколка, приземяване.

Сутринта бе втори пилот, летя в недружелюбен тандем до близката база и се върна в Ливесден по обяд, твърде изнервена, за да се храни. Длуга, инструкторът, я откри в столовата, втренчила поглед в празната си табла.

— Скай – започна той и тя вдигна очи от тона на гласа му.

— Какво има? – попита тя.

— Заповядано е да направиш десет изпитания и приземявания, преди да завършиш квалификационния курс – каза той.

Тя не възрази – обаче мъжете трябва да направят само седем, – защото знаеше, че изискването не е на Длуга. Усети как кимва, сякаш се съгласява, не възразяваше да направи повече обиколки само защото бе жена. По това разбра, че престоят в Ливесден бе преобразил Скай Пенроуз. Трябваше да се съвземе преди самостоятелния си полет, в противен случай никога нямаше да успее.

— Пенроуз! В кабинета! – извика някой и тя скочи като виновна.

Бавно се насочи към кабинета, като в ума си прехвърляше изминалата сутрин като втори пилот. Бе сигурна, че не е направила никаква грешка и нямаше начин нещо да я заплашва. Може би щяха да й кажат, че трябва да направи двайсет обиколки. Или някаква невъзможна бройка, която никога нямаше да може да покрие. Нима отново щеше да кимне? Или щеше да намери смелост да се опълчи за пореден път.

В кабинета обаче се озова лице в лице срещу Никълъс.

Ръката й се стрелна към ръба на бюрото и се хвана за него.

— Опитвах се да дойда дотук през изминалия месец – каза бързо той. – Дължа ти извинение. Онова, което възнамерявах да кажа, и това, което казах в действителност, когато те видях последния път, са две различни неща.

Той смръщи вежди, а Скай замръзна на място, заслушана в думите му.

— Исках да ти кажа, че се радвам да те видя отново – продължи той. – И най-после да ти обясня защо не съм ти писал. Прехвърлиха ме в Управлението за специални операции скоро след като те видях в Бигин Хил през 1940 година. Пред всеки друг бих могъл да твърдя, че съм бил преместен в друга база. Но ти работиш в ТСВВС и ги знаеш всичките. Щеше да разбереш, че те лъжа. А очевидно не ми е разрешено да казвам на всеки, че съм в ескадрила за специални операции. Което значеше да не ти пиша. Но след онова, което се случи миналия месец, мога да ти обясня поне това. И се надявам да успея да те убедя, че не съм един от идиотите шовинисти в КВС, които смятат, че жените не могат да пилотират. Знам, че можеш да управляваш самолет по-добре от повечето мъже, включително и от мен.

Той спря, за да си поеме дъх и Скай откри, че бе забравила за Ливесден и за това колко обиколки ще трябва да направи. Засмя се.

— Защо се смееш? – попита той, като се намръщи още повече.

— Защото си помислих, че никога не съм те чувала да казваш толкова много неща наведнъж.

Заобиколи бюрото, което ги разделяше, и видя, че лицето му е не само сериозно, но и тревожно, сякаш и той не бе могъл да спи след последния им напрегнат разговор.

— Извинението е прието – каза тя. – Изглежда, обстоятелствата са ме накарали да си мисля, че си се превърнал в пушещ лула, пускащ мустаци ужасно надменен командир от КВС – усмихна се тя.

Дойде ред на Никълъс да се разсмее:

— Е, определено нямам мустаци, въпреки че – той докосна тъмната сянка над горната си устна, – вероятно бих могъл да се обръсна. Никога не съм пушил лула – моята същност на нюйоркчанин се бунтува само при мисълта за това. Това тук е повече по мой вкус.

Извади пакет „Житан“ от джоба си.

— Любимите ми – каза тя. – Не съм ги виждала, откакто започна войната.

— Тогава ги задръж.

Той й подхвърли пакета, тя взе една, запали я и задържа дима за секунди.

— Само за мен са си – каза тя.

— Значи, си се превърнала в човек, който крещи на старите си приятели и не ги черпи с цигари?

Тя бе глътнала наполовина дима, когато той проговори, и от ненавременния си смях се закашля.

— Предполагам, че си го заслужих – успя да каже най-накрая.

Но трябваше да му каже нещо по-важно и тя се загледа в запаленото връхче на цигарата си, докато говореше.

— Някакъв маршал от въздушните сили ме посети, за да се увери, че няма да кажа на никого за мистериозната база на КВС и нейната ескадрила самолети „Лизандър“. Щом изпълняваш такива специални полети, които изискват един маршал да ме предупреди да си затварям устата, тогава вършиш по-опасни неща от мен. Това означава ли, че и аз трябва да те нахокам?

Той мълчеше, но от начина, по който мускулите на лицето му внезапно се втвърдиха, тя разбра две неща – че не може да й каже нищо повече и че е права.

Тя посегна към врата си и издърпа небесносиния с шал, като го задържа пред себе си.

— Както ти казах, или по-скоро ти изкрещях миналия месец, пилотирала съм почти всяка механична руина в тази страна и нещо ме запази жива. Това е моят талисман, но ти имаш нужда от него повече от мен. Не защото не си прекрасен пилот, а защото секретните специални мисии могат да бъдат рисковани в най-добрия случай и смъртоносни – в най-лошия.

Никълъс гледаше шала, след това вдигна очи към нея да срещне погледа й и тя видя, че те са изпълнени с копнеж, прозрачно сини.

— Не мога – каза той, докосна леко шала и след това отдръпна ръка. – Ако нещо се случи с теб и шалът ти е у мен…

Скай бързо оттегли подаръка си. Разбира се, че не можеше да го приеме – беше сгоден за друга жена.

— Носиш ли поне часовника си? – попита тя.

Той кимна:

— Съжалявам, че се е наложило да те преследват маршали от въздушните сили. И наистина съжалявам за всичко, което ти наговорих. Бях толкова поразен, когато те видях, че поведението ми след това може да бъде квалифицирано само като изключително тъпо.

— И аз съжалявам, че казах на Марго, че съм видяла бельото ти – каза Скай равнодушно.

Той се разсмя:

— За щастие, Марго не е… – той се поколеба. – Ревнива.

Как да отговори на това? Той произнесе името на годеницата си небрежно, сякаш двамата се познаваха от дълго време и се чувстваха напълно удобно заедно. За Скай това бе още едно напомняне, че трябва да свикне да мисли за Никълъс като за човека, който бе сега, а не като за онзи от миналото.

След това Никълъс се обърна към прозореца, като й хвърли кос поглед:

— О’Фарел питаше за теб. Казах му, че в цяла Англия няма да намери друга жена, с която по-добре да си прекара времето.

— Това значи ли, че си заслужава да прекарам време с него? – попита тя, като небрежно смачка цигарата си в най-близкия пепелник. Тя се опитваше да прикрие колко странно бе за нея да говори за О’Фарел с Никълъс.

— Определено. През 1940 година твърдеше, че е канадец, за да може да дойде тук и да лети с КВС.

— Много смело от негова страна – каза Скай.

Защото през 1939 година Съединените щати бяха приели Закона за неутралитета, което означаваше, че всеки американец, заловен при опит да се добере до Англия, за да помогне, го заплашва затвор. Когато Америка влезе във войната, той, естествено, бе анулиран. Обаче това означаваше, че зад нахаканото държание на О’Фарел може би се криеше по-интересен мъж, отколкото тя бе предполагала. Какво щеше да стане, ако когато се върнеше в Хамбъл, престанеше да ограничава връзките си с мъжете само до един танц или вечеря в Дипломатическия клуб в Лондон и си позволеше нещо повече?

Докато обмисляше онова, което Никълъс бе казал за приятеля си, тя му подаде кутията „Житан“: – След като и ти си бил тук през 1940 година, не само О’Фарел е бил смелчага.

Страните на Никълъс поруменяха и той взе една цигара.

— С О’Фарел се запознахме в университета – каза той. – И двамата бяхме членове на авиационния клуб в Харвард. Толкова бе досадно да седя в Америка, когато знаех, че тук нямате достатъчно пилоти, а притежавах уменията, които КВС изискваха, и да ми се каже, без конкретна причина, че не мога да ги използвам. Една вечер си помислих: „Да вървят по дяволите“. О’Фарел също дойде. Вероятно и двамата бяхме изпили твърде много уиски – добави той, сякаш се стараеше да омаловажи постъпката им.

— Предполагам, уискито е изветряло много преди да стигнете в Канада – каза спокойно тя.

Страните на Никълъс поруменяха още повече и Скай почувства почти непреодолим порив да го прегърне, да го притисне в обятията си толкова силно, както в пещерата в деня, в който бе заминал от Англия, за да му благодари подобаващо и да даде израз на всичко, което чувстваше в този момент – гордост от своя приятел и непреодолимата сила на обичта, която винаги бе изпивала към него. Навремето изразяваше чувствата си, като му даваше своя залив, своята майка, самолета си и понякога – най-бързия рак отшелник за участие в състезанието. Сега нямаше представа как да го направи.

— Нямаше да взема О’Фарел в моята ескадрила, ако не беше смел – каза Никълъс, като се извърна от прозореца, за да я погледне в лицето и да върне разговора към началото. – И ако можех, със сигурност щях да взема и теб.

Неговата искреност я накара да се загледа в самолета „Халифакс“ навън, вместо в него.

— Хубаво би било – каза тя тихо. – Много по-добре, отколкото да съм тук.

Никълъс отиде до края на масата и вдигна някакъв буркан: – Това ще бъде най-трудната ми задача – каза той. – Знам как ще изглеждат тук и може би това е нещо незначително, като се има предвид, че ти искаше да ми дадеш шала си, но ги донесох за теб – подаде й буркана.

Беше пълен с малки раковини, каквито Скай навремето събираше. Те блестяха на слънцето като детството и лятото и света отпреди войната. Тя погледна безмълвно Никълъс, а всички сълзи, които упорито бе потискала през изминалия месец, се готвеха да рукнат и да разрушат язовирния бент на нейния самоконтрол.

— Нося ги със себе си откакто напуснах Корнуол – каза той, като бързо докосна бузата й. – Мислех, че нещо от дома може да помогне.

Отне й цяла минута, преди да успее да проговори, и когато го направи, му каза истината, както винаги:

— Днес за пръв път ще пилотирам сама „Халифакс“. През целия ден мислех, че имам нужда от нещо, което да ми напомня коя е Скай Пенроуз, така че да не катастрофирам и да осуетя шансовете на жените да управляват някога четиримоторен бомбардировач. Това – погледна надолу към буркана, – е точно нещото, от което имах нужда.

— Тогава се радвам, че днес е свободният ми ден.

Той й се усмихна и тя му върна усмивката и това някак си не бе просто движение на устните. Беше физическо усещане, сякаш краката й искаха да танцуват, сякаш звучеше музика.

— Трябва да вървя – каза Скай неохотно, като взе буркана.

Излезе от кабинета и остави зад себе си момчето, за което бе тъгувала в продължение на десет години. Но вече не искаше това момче да се върне. Искаше мъжа, в който Никълъс се бе превърнал, и с когото тя се надяваше, че е установила някакъв нов вид приятелство.

Нейното първо излитане с „Халифакс“ премина толкова гладко като повърхността на морската раковина. Приземяването бе друга работа. Не бе грациозно, но докато работеше в ТСВВС, бе виждала много самолети „Халифакс“ да се забиват с трясък на земята. След това, вместо да излезе от кабината, подкара самолета към пистата и за удивление на Длуга извърши десетте излитания и десетте кацания последователно едно след друго.

Новата година си течеше и зимата почти бе свършила, когато Скай се върна в Хамбъл, нетърпелива да се види с всичките си приятели. Облаците бързо и неочаквано бяха започнали да пълзят по небето, докато влакът й спираше на гарата, и тя се надяваше нито една жена от ТСВВС да не попадне в техния капан.

Роуз първа се хвърли да прегръща Скай, когато тя се появи в салона.

— Забранявам ти повече да заминаваш – каза Роуз. – Кажи ни сега кога ще можем да се докоснем до „Халифакс“?

— По-скоро бих докоснала нещо топлокръвно – каза Даян и взривът смях накара Скай да се усмихне за пръв път от цяла вечност.

Но това не можеше да продължава, не и докато войната вилнееше наоколо и сякаш дори самият Господ бе свалил защитата си от тях и ги бе оставил уязвими като мравки, пресичащи натоварена магистрала. Разнесе се гласът на Полин, която призоваваше всички в салона.

Джоан, която, изглежда, се бе приземила преди малко, дотича с пребледняло лице.

— Онър загина – каза просто тя.

— Не – Скай поклати глава. – Не може да бъде. Не и още една.

— Вярно е – каза Полин с напрегнат глас, докато влизаше зад Джоан.

— Напоследък някой все катастрофира в хълмовете – прошепна Джоан ужасната истина.

— Тази сутрин загинаха петима пилоти от ТСВВС – продължи Полин. – Онър, плюс четирима мъже.

— Петима? – повтори Скай, като очакваше Полин да я опровергае; да каже, че Скай не е чула добре.

Вместо това Полин продължи:

— Слой инверсия покрива почти цяла Англия. Невъзможно е да се излезе от него.

Както и за много други неща, за смъртта на Онър не трябваше да се говори. Докато обучението на жените да пилотират нови модели самолети бе свързано с вербални инструкции, въпросът как да се справят със смъртта не се обсъждаше, но по някакъв начин всички знаеха как. Не можеха един ден да говорят как техен приятел е загинал в самолет и на следващия да седнат в пилотската кабина. Това щеше да ги сломи. Но нима всички те не бяха донякъде сломени, помисли си Скай.

Вечерта, когато жените излязоха от транспортната база след дългия и мълчалив следобед, Джоан каза:

— Не мога да понасям как всички стоим и не говорим за това.

— Приказките няма да я върнат – каза Роуз.

Навън денят отстъпваше пред нощта и всичко изглеждаше пепеляво – нюанс, който точно копираше цвета на лицето на Джоан.

— Елате с мен – каза Скай и пое не към централната порта, а към пистата, мястото, където полетът започваше и където се предполагаше, че приключва.

Скай хвана ръцете на Джоан и на Роуз и трите жени застанаха върху чакъла и загледаха нагоре небето, на което бяха дали своята Онър. Дар, от който то нямаше нужда, но все пак бе приело.

Заваля ситен дъжд като онзи, който нежно росеше понякога в слънчев юлски ден, дъжд, след който непременно се появяваше дъга. Мокреше лицата им така, както сълзите не успяваха.

След това дъждът спря също така внезапно, както бе започнал, но за дъга нямаше слънце, а слабата светлина на лунния полумесец не можеше да предизвика това природно явление. Така че Роуз запя песента за онова вълшебно място над дъгата, където имало само сини безоблачни небеса.

Ако можеше небесата винаги да бъдат сини, помисли си Скай и хвана по-силно ръцете на приятелките си. Да нямаше облаци, нито бури, нито слоеве инверсия, само звезди и пойни птици и приказна страна, където никога нямаше война и никой не умираше и мечтите на всички се сбъдваха.

Затвори очи и се заслуша в гласа на Роуз, който се прекъсна, когато гърлото й се сви и не можеше вече да произнася думите. Лицата на всички бяха мокри, но не от дъжда.

Тринайсета глава

През следващата седмица Роуз ги накара да отидат на танци и кино на аеродрума на КВС в Тангмере, където един от хангарите бе превърнат в модерен киносалон. Смяташе, че това е нещото, което щеше да повдигне духа им. И така, те отидоха с колела до Саутхемптън, а след това хванаха влака до Чичестър. Времето бе променливо, пълната луна се бе скрила зад тежки дъждовни облаци и жените се молеха да стигнат до базата, без да се измокрят до кости.

Имаха късмет. Минаха през главния портал и намериха хангара, в който се помещаваше киното, преди да настъпи потопът.

Джоан веднага се хвана с някакъв сержант от КВС, а Роуз и Скай постъпиха както обичайно – отклониха поканите на някои познати ухажори, за да могат да изгледат филма на спокойствие, с аргумента, че нямат нужда от партньори до началото на танците.

Готвеха се да заемат местата си, когато Скай чу някой да я вика по име. Обърна се и видя О’Фарел, който й се усмихваше.

— Каква прекрасна изненада – каза той.

Скай си спомни, че бе решила да даде шанс на О’Фарел.

— Ела да седнеш при мен – каза тя. – Но не искам Роуз да скучае.

Роуз се усмихваше подкупващо и О’Фарел извика един от мъжете, когото Скай бе видяла в секретната база в Бедфордшир, да се присъедини към тях, което той стори и насочи целия си чар към Роуз.

— Какво правиш в Тангмере? – попита Скай О’Фарел, докато той ги водеше към свободните места.

— Неколцина от нашите сме тук за няколко седмици – О’Фарел посочи вратата.

Точно в този момент Никълъс Крофърд и Марго Журдан влизаха.

Никълъс сдържано кимна на Скай и не изчака да види дали тя ще му отговори. Скай потисна разочарованото си възклицание. Изглеждаше така, сякаш разговорът им в Ливесден изобщо не се бе състоял. Сякаш мъжът, на когото бе крещяла онази нощ в базата в Бедфордшир, бе истинският Никълъс, а другият – онзи, с когото се надяваше, че е възродила приятелството си, бе просто плод на нейното преуморено, а по онова време – свръхемоционално въображение.

— Какви са отношенията ти с Крофърд? – попита О’Фарел, като забеляза неловките поздрави.

— Познавах го, когато бях десетгодишна – отвърна Скай. След това добави, като се опита да не звучи тъжно: – Това е всичко.

— Така че няма да го настъпя по мазола, ако по-късно те поканя да танцуваш първия танц с мен? Не е разумно да ядосаш командира си.

— Той си има годеница. Не мисля, че е в позиция да възрази, ако танцуваш с мен.

— Добре! – О’Фарел преметна ръка през облегалката на стола й. Скай се облегна на нея, решена да се забавлява.

— Не летиш ли тази нощ? – попита небрежно тя, с надеждата той да каже нещо повече, като все още се чудеше каква ли толкова важна задача бе изпълнявала неговата ескадрила, та се наложи тя да се подпише под Закона за служебната тайна.

Той вдигна рамене:

— Не можем заради времето.

Все едно нищо не й каза.

Филмът започна. В края на левия ъгъл на екрана, три реда по-напред, Скай можеше да види главата на Марго, отпусната върху рамото на Никълъс.

— Цигара? – О’Фарел й предложи пакет „Лъки Страйк“ и тя взе една, въпреки че мразеше американските цигари. Той й поднесе огън, а пламъчето осветяваше очертанията на изсеченото му красиво лице, а също и двойката до него, която се опознаваше с устни.

О’Фарел се изправи.

— Да отидем някъде по-назад. В противен случай ще започна да поправям техниката им.

Скай се разсмя:

— Виж, това е нещо, което бих искала да видя.

Последва го към отсрещната страна на залата, откъдето повече нямаше да вижда главата на Марго, нито тази на Никълъс. Раменете й се приведоха.

— Тук е по-добре – каза тя, докато сядаше.

— Сякаш филмът не ти е много интересен – каза О’Фарел, като я гледаше настойчиво. – Наистина си красива.

Наведе се над нея и нежно я целуна по устните, не така, както си бе мислила, че ще направи, и тя веднага усети неговия чар.

Когато се отдръпна, той каза:

— Знаеш ли, не си търся съпруга или някоя, която да ми топли леглото за една нощ или за колкото там искам. Танцувай с всеки, с когото поискаш и когато поискаш. Аз не съм клетка. Просто търся някой, който също участва във война и който понякога има нужда от нещо малко, за да я преживее.

Докато той говореше, Скай изпита остър пристъп на самота, самота, която чуваше отразена в думите му. Разбира се, и двамата всеки ден бяха заобиколени от хора, тя в транспортната база в Хамбъл, той – в своята. Но горе в небето нямаше никой и за него сигурно бе още по-тежко, тъй като приятелите му вероятно загиваха по-често, отколкото нейните. Може би се взривяваха пред очите му, докато тя научаваше за гибелта на своите едва по-късно. Празното легло след такава нощ вероятно бе най-самотното място на света.

Така че тя сгуши глава в рамото му и той обви ръцете си около нея, като леко я галеше по врата, докато продължиха заедно да гледат филма.

Когато филмът свърши, навиха грамофона и танците започнаха, залата се изпълни с шум и започна да вибрира от енергия.

Докато О’Фарел водеше Скай към дансинга, двамата минаха покрай Марго и Никълъс, когото О’Фарел поздрави със „сър“.

Никълъс му кимна и назова Скай по име, а Марго не им обърна внимание, докато Никълъс я повеждаше в танца.

Скай успя да изтанцува два танца с О’Фарел, преди някаква жена от Спомагателните женски ВВС да го покани, после още една. Не си заслужаваше да избира толкова привлекателен мъж за развлечение, помисли си кисело тя.

Никълъс бе също толкова популярен и Марго изглеждаше напълно спокойна, докато той танцуваше с всяка свободна жена, чийто интерес към него надвиваше страха й от Марго. Никълъс се смееше и бъбреше свободно с всяка от тях, след което те се отдалечаваха и изглеждаха замаяни от любов, въпреки че той неизменно се връщаше до Марго след всеки танц.

На Скай също така не липсваха партньори, а музиката бе подходящо подбрана – „Ще се върна у дома за Коледа“ и „Когато светлините над целия свят се запалят отново“. Но дали щеше да стане така, питаше се Скай и копнееше за песен, която да не е за войната и отсъствието.

Отказа следващия танц. На връщане от тоалетната се натъкна на Марго, облегната на стената, която пушеше цигара с начервените си устни, с тъмна безукорно подредена коса, а самообладанието се излъчваше от нея като прожектор, независимо от униформата й на СЖВВС.

— „Голоаз“? – попита Марго като й предложи пакета.

Как, по дяволите, Марго успяваше да се снабди с френски цигари? А също и Никълъс? Скай осъзна, че заради смесените чувства, които беше оставил у нея последният им разговор, така и не му беше задала този очевиден въпрос.

Поклати глава:

— Не, благодаря.

— Може би предпочиташ „Плейърс“ – интонацията на Марго бе язвителна, а думите произнасяше с акцент, който подсказваше, че е родена във Франция и вероятно се събужда с мисълта, че нейната страна, нейните съграждани, а може би и семейството й, са жертви на жестоката германска окупация.

Скай омекна:

— Никой, който има вкус, не би предпочел „Плейърс“. Мечтая за „Житан“, но тези са доста подобни.

Взе една цигара и после почувства, че не може да си тръгне.

— В Тангмере ли е базата ти? Или в Бедфордшир?

— Движа се напред-назад с пилотите – отвърна Марго. – Те са тук за едно денонощие и аз също.

— Имаш късмет да работиш близо до годеника си.

Марго вдигна рамене:

— Ти си първата жена пилот, която срещам – каза тя, като смени темата на разговора.

— Обаче нас ни има – отвърна весело Скай, като се питаше колко още празни приказки трябва да изрече, за да се отплати за цигарата.

— Къде си се научила да летиш? – попита Марго, като се насочи към хангара, сякаш очакваше Скай да я последва.

Скай й разказа за майка си, като се питаше защо Никълъс не бе разказал на Марго как именно майката на Скай го бе научила да лети.

— След това известно време учех във Франция. Там живеех с леля си, след като майка ми почина.

Отвлече вниманието от себе си: – А ти очевидно си французойка. Името ти…

— Да, името ми – Марго издиша дълга, тънка и елегантна струйка дим. – Сякаш нося значка, която указва принадлежността ми към някакъв екзотичен вид. „Маргарет“ казват винаги хората, след като им се представя. Или „Мога ли да те наричам Мег?“ – тя вдигна язвително вежда. – Англичаните са единствените хора на света, които могат да съкратят „Марго“ на „Мег“.

Скай се засмя. По никакъв начин не би посмяла да нарече тази сдържана и надменна жена Мег.

— Скай, как си? – долетя възпитаният глас на Никълъс и усмивката на Скай угасна.

Успя да каже едно „Добре, благодаря“ и „Благодаря за цигарата, извинявай“ на Марго, преди да се измъкне навън. Мина покрай хангарите на Белфаст, където чакаха самолетите „Спитфайър“, „Хърикейн“, „Мустанг“ и „Тифон“ на ескадрилите на Тангмере. Покрай основния склад, машинното отделение и парашутния склад – всички тези грозни квадратни сгради с плосък покрив, които Скай обожаваше, защото без тях самолетите нямаше да могат да летят. Въздухът миришеше на гориво и влага, когато стигна до оръжейния склад.

На тревата зад него откри черните „Лизандър“, наредени в редица като изоставени дракони. Дъждът бе спрял и тя се покатери на един от тях, онзи с нарисуваната русалка, облегна се на корпуса, прехвърли крака през крилото и изпуши две „Плейърс“ една след друга. След цигарата „Голоаз“ вкусът им бе незадоволителен.

Чу нечии стъпки и помисли, че О’Фарел е дошъл да я потърси, но главата, която се показа зад носа, бе тъмнокоса, а не руса.

— Скай – започна Никълъс. Изучаваше лицето й с насмешлива настойчивост, след това бързо прокара ръце през косата си. – Всеки път, когато те видя, имам чувството, че се връщам във времето и съм отново на единайсет години, а войната е нещо от далечното минало. После си спомням, че войната е сега, не съм на единайсет, а ти си…

Той направи пауза и тя се зачуди дали скованият му поздрав не е бил просто израз на същото смущение, която тя изпита, когато го видя – смущение, произтичащо от неспособността, независимо от това, което си бе мислила в Ливесден, да завърши изречението. Ти си… какво? Стар приятел? Нов приятел? Някакво друго безименно и незнайно нещо?

Звукът от валса долиташе до тях, понесен от надигналия се бриз. Скай пушеше цигарата си така съсредоточено, сякаш й бе за пръв път. Никълъс изучаваше земята със същата настойчивост, докато облаците не изтъняха и луната не се показа, осветявайки нощта.

Погледна към нея:

— Имаш ли нещо против да седна при теб?

— Разбира се, че не – каза весело тя, като наподобяваше акцента му, а той се усмихна и се намести до нея, бръкна в джоба си и извади цигара.

— Още една „Голоаз“?

— На Марго ли са? – попита тя и той кимна.

— Кой би помислил – замислено каза той, докато двамата наблюдаваха как димът се вие като лозови филизи и се разтапя във въздуха, – че и двамата накрая ще пораснем достатъчно, за да пилотираме сами самолети, да пушим цигари и – той измъкна някакво шише от джоба си, – да пием уиски.

— И да се сгодяваме – каза небрежно Скай.

Прие предложеното й шише и отпи голяма глътка:

— Кога ще се жените?

— Не знам. Не сме решили.

Скай вдигна учудено вежди:

— Наистина ли? Винаги съм мислела, че в наши дни годежите или са излишни, или са бърза крачка от леглото към олтара. Че бракът е целта, като се има предвид колко несигурен е животът.

— Ние не бързаме – бе всичко, което каза Никълъс. След това добави: – Съжалявам за майка ти.

Звучеше искрено, сякаш наистина разбираше каква пукнатина се бе отворила в сърцето на Скай, след като майка й умря. Усети, че очите й се пълнят със сълзи, и смачка цигарата, като разбра, че й е невъзможно да поеме въздух, камо ли тютюнев дим. Следващите му думи бяха толкова неочаквани, че дъхът й отново секна.

— Прочетох за това във вестника – каза той. – Жена, загинала в самолет, навремето бе нещо толкова невъобразимо, че новината бе отпечатана в „Ню Йорк Хералд Трибюн“. Реших да открадна пари от леля си, да избягам от училище, да дойда в Англия и да присъствам на опелото. Успях да стигна само до спирката на метрото, преди да ме върнат отново и да ме наложат с пръчка за наказание.

— Не знаех – промълви тя. – Мислех, че след като не ми писа…

— Пишех ти всеки проклет ден в продължение на две години – рязко каза той.

— Не, не си – настоя на своето тя. – Аз ти пишех всеки ден в продължение на две години и ти никога не ми отговори.

— Повярвай ми, ако бях получил дори едно писмо, не само щях да ти отговоря – щеше да ме чуеш как крещя от радост чак във Франция – думите му звучаха с непоколебимата убедителност на абсолютната истина.

— О! – успя само да каже тя, онемяла от откритието, че Никълъс не я бе зарязал в Ню Йорк и не я бе изхвърлил като дребна рибка.

— Не мога да повярвам, че си мислела, че не искам да ти пиша – каза той. – Предполагам, че леля ми е наредила на училищните власти да не ми предават никакви писма и да не позволят и на мен да изпращам.

— Никога не ме е харесвала – каза Скай, като си припомни жената с остър като кукичка за риба глас. Въздъхна: – Нека не говорим за нея. Разкажи ми вместо това за себе си. Вече си командир на ескадрила. И имаш Кръст за храброст и Медал за изключителни заслуги – посочи към ордените на униформата на Никълъс. – Поздравления.

Той се размърда, преди да й отговори, и тя също се премести, като и двамата се обърнаха един към друг, така че да не се налага да извръщат глава, когато си говорят, и сега Скай можеше да види лицето му и менящите се изражения по него, докато говореше.

— Исках да продължа уроците по пилотиране в Ню Йорк, обаче леля ми не разреши – каза той. – Така че не летях в продължение на две години и изглеждаше сякаш съм загубил всичко от живота си в Корнуол – твоето семейство, плуването, летенето. Обаче когато постъпих в Харвард, тя не можеше да направи нищо, за да ми попречи. Получих наследството от баща си едва когато станах двайсет и една годишен, така че нямах пари за уроци по пилотиране. Започнах да работя в един от баровете в Кеймбридж всяка нощ, докато затвореше, след това учех до зазоряване, спях два часа, отивах на лекции и го правех отново и отново, така че платих уроците си по летене и членския си внос в Харвардския авиационен клуб с парите, които бях спечелил. След това се появи О’Фарел и дойдох тук. Отначало се присъединихме към една от Ескадрилите на Орлите. Сега съм в Управлението за специални операции. Това, че имам майка англичанка и баща американец, означава, че мога да работя почти навсякъде в КВС. А ордените – той повдигна рамене, – са просто късмет.

— Съмнявам се – каза Скай. – Винаги си работил усърдно, за да постигнеш каквото искаш. А ордени като твоите се дават за смелост, а не за късмет.

— Сигурно и ти доста си се постарала – отвърна той. – Не е лесно жена да стане капитан в ТСВВС. А ако там раздаваха кръстове за храброст и медали за заслуги, щеше да имаш повече от мен.

Никълъс отново се раздвижи и облегна лакът на сгънатото си коляно, като вдъхваше дима. В униформата си на КВС, със сините си очи и гарвановочерна коса изглеждаше като пропаганден плакат на въоръжените сили.

Скай отклони поглед, изненадана от внезапния трепет, който я прониза. Беше разговаряла с мъже хиляди пъти през последните две и половина години, бе виждала хиляди комбинации от различни черти – очи и коса, лице и тяло – и нито една от тях не я развълнува. Но най-малко два пъти Никълъс, нейният приятел Никълъс – когато й се усмихна, или както седеше сега, осветен от лунната светлина – бе накарал тялото й да реагира по начин, който тя не разбираше. Приятелите бяха като котенца – те не пораждаха други чувства, освен успокоителна, доволна топлина.

— Как е майка ти? – попита тя, като изпитваше нужда да запълни пространството между тях с думи, а не със странните си мисли.

— По-зле – каза той и посегна към бутилката. – Понякога е като… Не знам. Изглежда полужива. Пиша й писма. Обаче се съмнявам, че все още разбира кой съм.

— Толкова съжалявам – каза Скай и не можа да се сдържи да не го докосне по ръката – как би могла да го слуша да говори толкова мрачно и да не му предложи някаква утеха?

И отново:

— Съжалявам – повтори тя, като отдръпна ръката си.

— Недей. Както казах и преди, за Марго няма значение.

Той смени темата.

— Как е Либърти? Още ли е такъв борец?

— Мой ред е за уискито – рязко каза Скай.

Никълъс наблюдаваше как чувствата, които не можеше да скрие, се изписват по лицето й.

— Какво се е случило – попита той.

Скай отпи от бутилката и не усети паренето на алкохола в гърлото си, а само топлината и обещанието да забрави поне за една нощ всички неща, за които се опитваше да не мисли.

Започна да разказва на Никълъс за удивителната промяна на Либърти в Париж.

— След това, когато станах на осемнайсет, исках да напусна Франция и да се върна у дома. Изчаках Либърти да стане на седемнайсет, за да може да се грижи за себе си. Честно казано, не смятах, че изобщо ще й пука дали си отивам – не прекарвахме много време заедно. А Париж никога не е бил мой дом – Скай се запъна на последното изречение.

— Сигурно си мислиш, че любопитствам – каза Никълъс с извинение. – Просто е толкова странно, че години наред знаех всичко за теб, а сега имам чувството, че изобщо нищо не знам.

— Не любопитстваш. Не говоря много за нея, но непрекъснато мисля за Либърти. Казвам си да не го правя. Чувствам се… виновна.

Така беше – абсолютен факт, за пръв път изречен на глас.

— Никога не би направила нещо, ако то ще нарани сестра ти – Никълъс изучаваше сивите прашинки пепел по върха на цигарата си. – Знам това.

— Обаче го направих – каза Скай. – Когато й казах, че си отивам, Либърти ми се разкрещя. Тя каза… – Скай пое дима, след това го изпусна. – Тя каза, че ако разваля обещанието, което леля ни е дала, като избягам, духът на майка ни щял да ни преследва цял живот. Казах й, че най-съкровеното ми желание е да ме преследва духът на майка ми.

— Скай – промълви Никълъс, но тя поклати глава.

— Недей – каза тя, като енергично примигваше. Въпреки това една сълза се плъзна по бузата й…

Над тях неуморно се носеха облаците и затъмняваха светлината на звездите. Музиката се усили и Никълъс се изправи на крилото.

— Там вътре – той посочи към хангара, – ми се стори, че танцувалните ти умения са се подобрили през последните десет години. Но не мога да съм сигурен, докато не танцуваш с мен. – Той скочи на земята и протегна ръка. – Моля?

— Добре – съгласи се тя смутена. След това внезапно осъзна – беше му досадила с приказките си за Либърти.

Тя се плъзна надолу по самолета и за да прикрие смущението си, се зае да мачка цигарата си с обувка. Щеше да танцува веднъж с него – бе танцувала и с други офицери от базата в хангара, така че щеше да изглежда естествено – но нямаше да спомене повече за Либърти.

Той я хвана за ръката и тя вдигна очи, за да срещне неговите. В тях видя такава нежност, че дори сърцето я заболя. Беше този вид нежност, за която несъзнателно бе копняла.

С другата си ръка докосна гърба й.

— Не можех просто да седя и да те слушам, когато звучеше толкова тъжна – прошепна той. – Разкажи ми останалото.

Най-после тя разбра. Единственият начин, по който можеше да я утеши, беше този – да танцуват като всички мъже и жени, независимо дали са сгодени, или не. И така, в познатата окръжност на ръцете му, докато двамата се движеха в такт с долитащата музика, тя му разказа онова, което никога и на никого не бе казвала. Каза му, че бе останала в Париж заради Либърти, която й се бе отплатила, като бе заляла леглото й с вода и бе спукала гумите на колелото й.

— Така че на следващата година си тръгнах, без да й кажа – завърши тя.

Никълъс още по-силно стисна ръката й.

— Сега си мисля дали всичките тези неща не са били нейният начин да ме помоли да остана – каза Скай тихо. – Да прави каквото може, за да привлече вниманието ми. Не искаше да се връща в Англия. Но на мен толкова много ми липсваше Корнуол. Може би толкова много, че чак го предпочетох пред сестра си. Затова изпитвам вина. Тя никога повече не ми писа. Знам само, че е някъде в Англия. Мисля, че ме мрази.

— Няма основание за това – каза меко Никълъс. – Не е искала да заминеш. Тя е искала да остане. Казала си й какви са плановете ти. Била е на осемнайсет, не е била дете.

— Обаче аз бях обещала на майка ми да се грижа за нея.

Гласът й бе толкова тих, че си помисли, че Никълъс може би не я чува. Но той я чу.

— Майка ти знаеше колко много обичаш Корнуол – каза той, като намали разстоянието между телата им само с два сантиметра, обаче увеличи десетократно мощта на съпричастността, която излъчваше. – Тя повече от всички други щеше да разбере. Аз разбирам. Годините, прекарани в Корнуол, бяха най-големият подарък – семейството ми бе отнето, но после това друго семейство, това невероятно семейство ми бе дадено, за да го замести. То превърна детството ми в нещо, което си заслужава да помня, а не в нещо, което да се опитвам забравя. Ако можех да избягам от Ню Йорк и да се върна в Корнуол, щях да го направя.

Никълъс погледна надолу към нея и тя го видя обезоръжен. Пред нея стоеше не командирът на ескадрила, а мъж, който независимо от пропуснатите години, познаваше Скай Пенроуз по-добре от всички останали. Мъж, който извършваше нещо секретно и опасно за нейната страна, но също и за своята, но който все още имаше време да я изслуша. Мъж, който не се страхуваше да й покаже различните страни от личността си, скрити под униформата.

Танцът им стана по-бавен.

— Знаеш ли – каза той със загрижен израз на лицето, – ако тази война скоро не приключи, ти ще се стопиш. Сега, когато танцуваме, усещам, че си почти толкова слаба, каквато беше като дванайсетгодишна. В ТСВВС не ви ли хранят? Нали не е вярно онова, което каза в моята база, че си изяла за закуска само дажбата си шоколад?

От своя страна Скай можеше да каже, че Никълъс не бе кльощав. Беше добре сложен и мускулест – мъж, разбира се – сякаш летенето и физическите упражнения запълваха времето му между две хранения. Не се зареждаше само с адреналин и цигари като нея и останалите жени от ТСВВС.

— Не получаваме яйца с бекон, когато се върнем от полет – каза весело тя.

— Значи, си казвала истината.

Тя не отговори.

Той се смръщи:

— Колко често се храниш?

Гласът му бе кротък, а не натрапчив и внезапно на нея й се прииска да се приближи още по-близо до него, да постави глава на рамото му, докато танцуват под звуците на музиката. Да усети как дъхът му гали ухото й.

Рязко си пое дъх. Очевидно бе изпила твърде много уиски, щом можеше да си помисли да положи която и да е част от тялото си върху Никълъс Крофърд.

— Хайде да говорим за нещо не толкова сериозно – каза тя в опит да отвлече вниманието му. – Нещо смешно би било идеално.

— Добре – каза той, като се замисли, после леко се усмихна.

— Какво? – попита тя, а ъгълчетата на устата й се повдигнаха в очакване на следващите му думи.

— Докато говорехме за майка ти, си спомних нещо, което никога не съм ти казвал. Нещо смешно. Въпреки че по онова време не ми се струваше смешно – добави той.

— Трябва да ми го кажеш – промълви тя.

— Когато ми даваше уроци по плуване, тя ме накара да седна и ми разказа за птичките и пчеличките, за това как ще се промени тялото ми, а и твоето.

Усмихна се накриво, когато видя изражението на Скай, и на нея й се стори, че страните му порозовяха съвсем леко.

— Тогава нямах никаква представа за какво говори – продължи той. – Обаче осъзнах в деня, в който напуснах Корнуол, че онова, което е искала тя, е било да се увери, че никога няма да злоупотребя с теб или с близостта на нашето приятелство. Не е знаела, че щях да си отида, преди който и да е от нас двамата да бъде достатъчно голям за това, и че е било излишно изобщо да провеждаме този мъчителен разговор.

Скай се върна в миналото в Корнуол и си спомни за една лятна сутрин, когато с насинени от щипането на Либърти ръце се готвеше да наруши разпорежданията на майка си и да отиде на брега, за да се отърве от сестра си. Никълъс се бе върнал от урока си по плуване, говореше едносрично и бе такъв през по-голямата част от деня.

— Спомням си, че един ден се върна толкова зачервен, че си помислих, че си изгорял от слънцето – каза тя. Не смееше да ме погледнеш, въпреки че исках да ти покажа забележителните си синини. Това ли бе денят, за който говориш?

Той кимна:

— Тя ми каза, че ще ти пораснат гърди, и ме беше страх да те погледна, за да не би това да се случи пред очите ми. Не бях разбрал, че това е постепенен процес.

Скай го заглуши със смеха си:

— За бога, наистина ли?

И Никълъс започна да се смее и за известно време нито един от двамата не можеше да говори.

— Покрихме пълната скала на емоциите тази вечер, нали – накрая каза той, когато се съвзеха.

— Наистина.

А след това и двамата си дадоха сметка, че вече не танцуват и не се смеят, а само стоят заедно в мрака на летището. В тази тъмнина, впила поглед в очите му, Скай се почувства като в самолет, който с акробатични фигури неудържимо се носи към него. Стисна пръстите си в юмрук, за да не се поддаде на ужасния порив да протегне ръка и да го докосне.

Нещо се раздвижи зад Никълъс. Някакъв мъж вървеше към тях. Косата му блестеше като злато на лунната светлина и Скай разбра, че това е О’Фарел и че за нея е време да си ходи.

Никълъс се извърна към самолета и запали нова цигара. Преди О’Фарел да се доближи достатъчно, за да може да го чуе, той промълви:

— Липсваше ми, Скай.

— И ти ми липсваше – каза тя.

След това се запъти към О’Фарел и мушна ръката си под неговата.

Четиринайсета глава

Никълъс изпуши цигарата си, отпи още една голяма глътка от уискито, след това се върна в спортния хангар, за да намери Марго. Тя наблюдаваше Скай и О’Фарел на дансинга.

— Прилича на фея, която танцува с великан – каза Марго, когато Никълъс отиде при нея.

— По-скоро на сирена, която танцува с великан – отвърна Никълъс, който отново се замисли за това, което бе осъзнал отвън – че режимът на живот на Скай, с много работа и малко храна, я караше да изглежда крехка в сравнение с добре сложения О’Фарел.

— Не знам какво е това.

— Митични морски същества. Майката на Скай ни разправяше приказки за тях.

Марго застана с лице към него, като откъсна погледа си от Скай и О’Фарел.

— Изглежда, си прекарал доста време в Англия като малък, щом познаваш майка й достатъчно добре, за да ти разказва приказки.

— Четири години.

— Вероятно би трябвало да знам това – усмивката на Марго както винаги бе лека извивка на устните, която не докосваше очите.

— Вероятно би трябвало.

Той също й се усмихна и няколко минути двамата мълчаха дружелюбно.

— Знаеш ли – каза внезапно той, когато танцът свърши, започна друг, а Скай остана в прегръдките на О’Фарел. – Ще й изпратя от портокалите, които получих миналата седмица от Алжир. Ескадрила 161 е повече от добре снабдена. Нямаме нужда от тях.

— Защо не я изведеш и на вечеря? Ако утре всичко мине добре, ще отсъствам още няколко месеца, може би и по-дълго, и така ще имаш някакво друго занимание освен да прекаляваш с уискито.

Вдигна вежди към него и Никълъс й се усмихна неохотно, тъй като Марго винаги знаеше всичко и по някакъв начин бе разбрала, че тази нощ е изпразнил шишето с уиски.

— Лунният цикъл почти приключи – завърши тя. – Което означава, че ще имаш време.

— Може би – каза той.

Не, наистина щеше да го направи. Най-трудното за него бе да не й пише, след като я срещна в Бигин Хил преди две години – сякаш водеше битка срещу гравитацията и се надяваше да я спечели. Толкова често бе сядал да й напише писмо, в което да не й казва къде се намира или какво прави, но знаеше, че това щеше да бъде като да се качи на покрива, да извика гласно всичко и така да наруши Закона за служебната тайна – Скай щеше да разбере, че има нещо скрито. Обаче можеше да й изпрати портокали и да я заведе на вечеря, както бе предложила Марго. Усети, че се усмихва по начина, по който се усмихваше само когато бе със Скай.

След това видя как О’Фарел я притегли към себе си, като й шепнеше на ухото, и двамата изчезнаха навън. Той не можеше да откъсне погледа си от вратата, през която двамата излязоха, макар да знаеше, че Марго го наблюдава.

По-късно, докато Скай, Роуз и Джоан пътуваха с велосипедите си през непрогледната тъма към своята селска къща, докато челниците им излъчваха снопове светлина, а далечният тътен от противовъздушната артилерия и бойните самолети над Франция долиташе слабо до тях, Джоан каза на Роуз.

— Така широко се усмихваш, чак зъбите ти святкат и ще направят пътека за германците. Не ми казвай, че си се влюбила в някого.

Роуз се разсмя.

— Може би – предпазливо отговори тя.

— В онзи пилот от ескадрилата на Никълъс? – попита Скай. – Наистина ли?

— Ричи Дженкинс – каза Роуз. – Беше мил. А изглежда, тази ескадрила е влязла под кожата на някои от нас.

— Какво искаш да кажеш? – изписка Скай, която едва успя да избегне някаква дупка.

— О’Фарел – каза Джоан. – Нещо се е объркало в света – добави тя, докато неприятелският огън ехтеше в нощта, – щом вие двамата може да се влюбите още от първата вечер, но сърцето ми е спокойно.

— О’Фарел – каза тихо Скай, докато наближаваха къщата, а тя размишляваше върху последния им танц, като си припомняше начина, по който я бе извел навън и я бе целунал, и как тази целувка се бе оказала не толкова вълнуваща, колкото й се искаше.

Въпреки че беше март, два дни поред валя сняг като голям, пречистващ потоп. Тези два дни Скай прекара в мразовитата палатка в пилотския си гащеризон и кожена куртка, тъй като бе получила заповед за приоритетно изчакване. Това означаваше, че трябва да стои до бойния „Спитфайър“, който трябваше да прекара от Чатис Хил до Колерн при първия знак за подобрение на времето. След това трябваше да се качи в него и да го транспортира. Това бе единственият случай, когато им бе разрешено да не се съобразяват с основното правило за двеста четирисет и трите метра до облаците – приоритетно изчакване означаваше, че хората са в опасност и всяка секунда закъснение е нов удар за загазилите съюзници.

Но докато времето бе такова, дори Скай, която наричаха „повелителка на мъглите“, не бе успяла да излети. Чакането означаваше да не прави нищо и нямаше как да прогони мислите от главата си. Спомняше си как се бе събудила на сутринта, след като бе танцувала с Никълъс, докато главата й пулсираше от предизвиканата от уискито болка. Отначало почувства облекчение, тъй като това означаваше, че наистина бе пила твърде много. Но в следващия миг си спомни усмивката на Никълъс, как изглеждаше той, седнал на крилото на самолета, облегнал лакът на коляното си, и цялото й тяло изведнъж пламна от внезапна и недопустима топлина.

Загледа се отново през прозореца, като искаше споменът да си отиде. Вече се виждаха дърветата и пистата. Време беда полети.

Това бе най-трудният полет през целия й живот, а това означаваше много – все пак вече беше преживяла атака от вражески самолет, когато перките й бяха паднали, докато още беше във въздуха. Сега обаче бе принудена да се държи под влажното одеяло на дебелите черни облаци, чиято основа бе деветдесет и два метра над земята. Затова се налагаше да лети толкова ниско и толкова бавно, както никога през живота си, да следва всяка траверса на железопътната линия, която беше нейният ориентир, като облизваше върховете на дърветата със струята на двигателя и знаеше, че загубата на видимост в такава снежна буря би била фатална. Когато влаковата линия направи двоен завой в Савернейк Форест, тя не прелетя напряко, в посока север, както обикновено би постъпила. Вместо това съвсем точно проследи завоя и никога не се бе чувствала толкова щастлива, както когато разбра, че вече се намира само на няколко километра от дестинацията си.

След това обаче видя някаква форма, която се носеше право към нея. Бомбардировачът „Ланкастър“, небесният слон, бе на път да се блъсне в нея.

Чу се как ругае, как вдига самолета на опашка и натиска докрай дросела. Понечи да се свие, сякаш това щеше да помогне, като с ужас видя изуменото лице на задния артилерист на почти ръка разстояние от себе си.

След това се озова в облака и очакваше опашката на огромния самолет да я закачи отдолу, като благодареше на Бога, че той се бе спуснал, докато тя инстинктивно се бе издигнала. Нищо не се случи. Обаче бе заседнала заслепена в облака.

Не се паникьосвай, каза си тя.

Невъзможно бе да се опише чувството да попаднеш в облак без никаква възможност да разбереш къде е земята и къде – небето, объркана сякаш някой я бе хвърлил в дълбините на океана, бе я завъртял и я бе оставил на произвола без никаква пътеводна светлина. Сърцето й достойно съперничеше на мотора по мощност и сила и тя се вкопчи в яката на гащеризона си, останала без въздух.

Единственото, което можеше да направи, бе да се спусне право надолу и да се моли онова, което й се струваше „долу“, да не се окаже всъщност „горе“. Под нея, ако имаше късмет, щеше да се намира аеродрумът, а не гората, бомбардировачът или краят на света.

Нима това бе изпитала майка й? Чувство за предопределеност, знаейки, че има само една възможност – да се гмурне надолу, без никаква видимост, и да се надява.

Облаците изтъняха. Проблесна нещо зелено. Туфи облаци. Още зелено. Аеродрумът, твърде близо.

Кацна тежко, но нямаше никакво значение. Беше жива.

Бяха приготвили линейка за кръвопреливане и аварийната кола за нея, но слава богу, нямаше нужда от тях. Остана да седи, неспособна да помръдне, а екипажът на ланкастъра и инженерите се втурнаха да я поздравяват.

Някакво тупване издаде, че някой се катери по крилото. Непознат мъж откопча каишите й, протегна ръка и каза:

— Да ти помогна ли?

— Щях да се възползвам от малко помощ преди десет минути – каза тя с треперещ глас, като се стегна.

— Казах ти, че е жена – чу как казва някой долу, погледна и видя артилериста, който бе минал съвсем близо до нея в небето.

Скай поклати глава, като не можеше да повярва, че полът й отново е най-чудното нещо от всичко, случило се преди малко.

— Нямахме представа, че ще дойдеш – каза инженерът. – Самолетът, който е излетял след теб, е направил една обиколка и се е върнал в базата. Твоят оперативен командир в Хамбъл мисли, че си загинала. Добре би било да й телефонираш.

— Преди това изпий чаша чай – предложи пилотът на ланкастъра.

— И може би ще изпуша една цигара – каза кисело Скай.

Новината за случилото се стигна до знанието на Полин и транспортният график на Скай през следващите няколко седмици бе облекчен. Толкова облекчен, че един следобед приключи цял час по-рано, но трябваше да остане да чака в базата в случай на нещо непредвидено. Грееше топло априлско слънце. Снегът очевидно бе последният напън на зимата, преди пролетта да залее с великолепието си изнемощялата Англия. Скай излезе навън, усмихвайки се на хубавото време, толкова щастлива, задето бе още жива, че реши да направи нещо, което не бе правила от миналата пролет.

Отиде в най-отдалечената част на аеродрума, зад един от хангарите, където бяха паркирани два самолета „Спитфайър“. Покатери се на крилото, което бе затоплено до точно нужната температура от слънцето. След това разкопча блузата си, свали я и легна по гръб, само по пола и сутиен – копринен, светлосин, който си бе донесла от Франция. Всеки път, когато го обличаше, се молеше той да изтрае по-дълго от войната, така че да не й се налага да прибягва до купони за бельо. За повечето хора вероятно времето бе твърде студено за слънчеви бани. Но за Скай бе прекрасно. Остави топлината да проникне в нея и напрежението от избегнатата на косъм катастрофа да се стопи.

Не чу приближаващи се стъпки, а само глас, който я повика по име. Седна изненадана и видя как някакъв мъж в униформа на КВС се извръща, след като видя как е облечена.

— Какво правиш? – попита Никълъс с гръб към нея с глас с една октава по-висок от последния път, когато го бе чула.

Скай легна отново, като стискаше устни, за да не се разсмее:

— Слънчеви бани – каза невинно тя.

— На крилото на „Спитфайър“?

— Всъщност е много удобно. И ти трябва да опиташ.

Чу как той се разсмя, което накара и нея да се засмее.

Представи си редица пилоти от КВС, легнали на крилата на самолетите си, правещи слънчеви бани. Това определено щеше да накара сърцето на Даяна да се разтупти.

Взе блузата си и я облече:

— Виждал си ме по бански.

— Изглеждаше малко по-различно последния път, когато те видях по бански – каза той с несигурен глас, а пръстите на Скай върху копчетата трепнаха.

— Хората се променят за десет години – каза тя също с променен глас. Приглади блузата си. – В безопасност си. Няма повече да ти бода очите.

Той се обърна и се усмихна, а Скай едва не падна от крилото. Ако от усмивката на О’Фарел коленете на жените омекваха, то усмивката на Никълъс я накара да забрави, че изобщо има колене.

— Изглежда, не си изменила на навика си да си показваш бельото – каза той, после страните му поруменяха и той тихо изруга. – Не исках да прозвучи така. Сякаш…

— Сякаш редовно лежа по крилата на самолетите само по сутиен в очакване на пилотите? – не можа да удържи престореното си възмущение повече от няколко секунди, преди да започне отново да се смее.

Той прокара ръка през косите си и й се усмихна унило. – Мислех, че се готвиш отново да ми се развикаш. Но да се надяваме, че няма да ми се караш, когато видиш какво съм ти донесъл – вдигна някаква торба.

— Портокали? – Скай гледаше поразена, след това се спусна на земята, за да ги погледне отблизо и да се увери, че са истински. Не беше виждала портокал от две години.

— Спомням си, че обичаше портокалов сок за закуска – каза той.

— Наистина. Благодаря ти.

— И ще те водя на вечеря. Говорихме си с Марго какви късметлии сме, че имаме столова и готвени ястия след операциите и че искам да ти донеса портокали, а тя ми каза, че трябва също да те заведа и на вечеря.

Скай едва не зяпна от изненада. Марго бе казала на годеника си да изведе Скай на вечеря. Определено не беше от ревнивите.

— Не трябва да го правиш – възпротиви се Скай, въпреки че й се искаше да вечеря с Никълъс. Беше й приятно да разговаря с него, докато танцуваха. Разговорите помежду им бяха непринудени и я караха да забрави войната и да си припомни един друг начин на живот.

— Аз искам – каза той. – Тази вечер няма да летя, защото утре се връщам в Бедфоршир, така че дойдох тук със служебния самолет на една от приятелките ти. Ще прекарам нощта в хотела в града и ще взема същия превоз утре.

— Кой пилотираше служебния самолет?

— Роуз.

Това поне означаваше по-деликатен разпит за Никълъс, отколкото ако Даяна бе пилотирала самолета. А на въпросите на Роуз лесно можеше да отговори, изтъквайки, че Никълъс бе приятел от детинство. Това бе добре.

— Вечеря звучи примамливо – каза Скай. – Благодаря ти. Нека първо отнесем тези неща във фоайето – тя посочи портокалите.