Надзирателите се бяха отказали да ги насилват да работят, но все още използваха свободно тоягата по време на проверката и Марго и Каро заставаха пред Скай, като поемаха ударите, предназначени за нея, за да защитят бебето – малкото съкровище – както го наричаха. Скай чувстваше всеки удар по телата на приятелките си, но беше твърде студено, за да заплаче – вместо това сълзите замръзваха по страните й и изгаряха кожата й.

— Щом надзирателите са нервни, Съюзниците сигурно са наблизо – бе прошепнала Каро след един особено силен удар по рамото, който я накара да храчи кръв, без да обвинява Скай, опитваща се все още да намери някакъв слънчев лъч, който да стопли мразовитата зима.

Освен това, всичко, което Скай си спомняше, бе непрекъснатата нужда да се крие, тъй като общите проверки започнаха да се свикват все по-често и жените бяха принуждавани да минават голи пред надзирателите. Онези с рани по краката или с прекалено слаби крака, в които не бе останала никаква сила, бяха отвеждани на една страна и натоварвани в камионите на смъртта, паркирани в гората извън портала на лагера, камиони, свързани със слуховете за газовите камери. Камиони, от които никой не се връщаше.

Скай не можеше да върви гола пред надзирателите, защото тогава те щяха да видят нейното бебе, щяха да видят кръвта, която още се стичаше по краката й, и да осъзнаят, че няма сила да стои права. Затова по време на проверките Марго и Каро я предаваха в ръцете на френската лекарка, Лулу льо Поз, която я скриваше в Десети блок – за инфекциозни болести – защото никой надзирател не смееше да припари там. Това бе най-голямата опасност – бебето да се зарази и да умре – но то със сигурност щеше да умре, ако надзирателите го откриеха, така че това бе единственият риск, който носеше в себе си и зрънце надежда.

Толкова глождещи бяха тези зрънца надежда, мислеше си Скай, докато седеше на пода в блока на смъртните със своето бебе, докато чакаше проверката да приключи. Бяха я разяли почти докрай. Пъхна пръст в миниатюрното юмруче на дъщеря си и заразказва шепнешком отново и отново за къщата, кацнала върху скалите, за нежния дъжд на цветните листенца и за тъмнокосия мъж, когото един ден бебето щеше да нарече „татко“.

След това най-голямата халюцинация – Либърти. Един ден тя се появи на Лагерщрасе, като злобно се усмихваше на Марго.

Марго застана пред Скай.

— Откога си тук? – попита тя Либърти.

— Бях под карантина от юни – отвърна Либърти.

Карантина. Едно от най-страшните места в лагера.

Скай потръпна.

— Защо те пуснаха?

Подозрението в гласа на Марго бе очевидно дори за Скай в нейното объркано състояние. Тя се опита да проговори, да подскаже на Марго какво наистина казва Либърти. Но от усилието се закашля, звук толкова познат на бебето, че то дори не трепна, когато го чу.

Шумът привлече вниманието на Либърти. Когато видя сестра си, усмивката й се стопи. Хвърли се към Скай, прегърна я така, както никога не я бе прегръщала, като смачка бебето, което изскимтя. Очите на Либърти се разшириха.

Къде е твоето бебе? Скай се опита да попита, но й бе трудно да поеме въздух, още по-малко да се насили да говори.

След този случай Либърти започна да се появява от време на време дни наред. Скай дочуваше откъслеци от странни разговори – как Марго казва на Либърти, че е разбрала в административния блок, че Либърти била под карантина, защото германците знаели, че е британка; че била пусната оттам, защото помагала на надзирателите, като им казвала кои са най-влиятелните членове на Съпротивата и кои жени в лагера са скрили истинската си самоличност.

Тя е шпионин, на Скай й се искаше да каже. Само се преструва.

Но когато Марго повдигна обвинението си пред Либърти, Либърти призна, че е дала на надзирателите две имена.

— Бяха много болни и така или иначе скоро щяха да умрат – каза Либърти със студен глас. – А и самите те даваха информация на надзирателите. – Би трябвало да се радваш, че съм ги предала, преди те да успеят да кажат на надзирателите нещо за вас, двете – тя посочи Скай и Марго.

Скай подаде бебето на Каро, преди да повърне жлъчка. Колко дълго още можеше да продължава – кървенето, кашлянето, треската, заплахата от Либърти.

Това бе началото на най-ужасния период – часове на делириум, по време на който чуваше как Каро и Марго й разказват собствената й история, за Скай и Никълъс на корнуолския плаж с раковини под краката й. Понякога и Либърти бе там, усмихваше се пресилено любезно на надзирателите и се опитваше да сложи ръка на горящото чело на Скай, но Скай извръщаше глава.

Никога през всичките тези дни на трескаво бълнуване не видя отново Никълъс.

След това настъпи Разпети петък – ден на още повече осъдени на смърт, подкарвани в Равенсбрюк с плющящи камшици. В лагера се разнесе слух, че в гората са спрели още камиони, и подборът на жените започна. Само французойки.

— Скрий се – каза Марго на Скай и на Каро този път, защото Скай вече не можеше да се движи без чужда помощ.

След това Либърти се появи, посочи Скай на надзирателите и каза с пронизителен глас.

— Трябва да я отведете в лазарета. Болна е. Пипнете челото й. Вижте кръвта. Родила е, а вие не знаете.

Лазаретът. Мястото, където хората отиваха, за да умрат.

Успя да издаде единствения звук на който бе способна през тези дни. Трябваше да бъде вик – получи се стенание. Гняв, опустошителен и яростен се разгаряше в нея. Либърти не се преструваше. Беше всичко онова, от което Марго се бе страхувала.

А Скай си спомни как бе чакала, откакто Либърти се бе появила на прага й в Хамбъл, сестра й да нанесе удар. Най-накрая го бе направила.

Скай погледна внимателно Либърти за пръв път, откакто се бе появила в Равенсбрюк, и й се стори, че вижда как тя трепва. Никога, никога нямаше да прости на Либърти, ако заради нейните думи ги изпратеха заедно с бебето в лазарета, където то със сигурност щеше да умре.

— Оставам с Марго и Каро – прошепна тя и хвана за ръка истинските си сестри.

Те я държаха и Скай разбра, че щяха да отблъснат Либърти. Надзирателите, самите те обезсилени от липсата на храна, от апатия и страх, едва ли щяха да се занимават с жена, която се съпротивлява, когато имаше толкова много други, които не бяха в състояние да го направят. Щеше да се наложи Либърти да намери някой друг за лазарета.

В очите на Либърти проблесна някакво чувство, което Скай не разпозна – чувство, което я накара да стисне очи, за да може никога повече да не го види.

Чу как Либърти изсъска: – Никълъс се ожени за французойка. Има дете от нея. Дори ако ти и твоето копеле успеете да излезете оттук живи, няма да бъде твой. Има си вече друга.

Крадец на любов! Защо си дошъл тази нощ / За да откраднеш сърцето на моя любим?* Стиховете, които някога Скай бе рецитирала от върха на стената, бичуваха сърцето й като пръчките на надзирателите.

[* Уилям Шекспир „Сън в лятна нощ“. – Б. р.]

Кошмарите, халюцинациите, каквито и да бяха тези неща, които я тормозеха всеки миг, докато бе будна или спеше, изчезнаха. Над нея се спусна непрогледен мрак. Усети как вдигат тялото й от земята и разбра, че я отнасят в лазарета, но вече й беше безразлично.

Зад себе си чу силен писък. Изстрел.

Беше ли бебето с нея? Трескаво затърси дъщеря си, но не успя да разбере нищо със сигурност, освен че зад нея Либърти щеше да продължава да се усмихва с онази ужасна усмивка.

ЧАСТ ТРИНАЙСЕТА

НИКЪЛЪС

Винаги съм мислила, че „изчезнал, вероятно загинал“, е толкова ужасна присъда.

Вера Аткинс

Трийсет и пета глава

Франция, май 1944

Никълъс отлетя заедно с Либърти към Франция през една майска нощ, малко след като се бе сбогувал със Скай и бе гледал как тя отлита с О’Фарел.

Веднага щом се приземиха, Либърти изпълзя от седалката и тръгна към стълбата, преди Никълъс да успее да установи зрителен контакт с операторите на терена.

— Чакай! – кресна й той.

Тъй като това бе Либърти, не го послуша.

Беше истинско кълбо от нерви по време на целия полет. Никълъс се бе опитал да говори с нея, да я успокои, тъй като твърде добре познаваше белезите на агент, доведен до крайност. Едва се сдържа да не направи завой и да се върне в Англия, но нямаше причина да го направи, освен лошите си предчувствия, а неговите началници щяха да се отнесат с насмешка към тях и щяха да го обвинят в пристрастност. И може би щяха да имат право.

Видя един от мъжете от приемната комисия на светлините, очертаващи мястото за кацане, и стомахът му се сви. Беше му непознат.

Вероятно германците бяха разбрали на коя поляна пристигат и кой морзов знак да светнат. От седмици насам подозираха, че сред тях има предател, може би някой от оперативните работници на терен.

— Либърти! – извика той, нарушавайки всички правила, като изрече името й, така че да разбере, че има опасност.

Либърти се извърна и той видя по безгрижното й лице да се изписва осъзнаването за опасност.

За бога, той трябваше да излети обратно и да я остави там. Но как можеше да остави сестрата на Скай с германците?

Взе пистолета си и слезе от самолета.

Имаха късмет, защото партизаните се бяха прикрили зад дърветата в този периметър. Оттам се носеха изстрели, насочени към германците.

Отново извадиха късмет, защото всички, с изключение на германците, стреляха точно и скоро двамата с Либърти бяха отведени в нелегална квартира.

— Не е най-доброто място за пренощуване – предупреди ги някакъв мъж. – Майката е нервна и сигурно ще се пречупи, ако швабите я притиснат с въпроси. Обаче дъщерята е очарователна. И това е най-близкото известно ни място.

Никълъс не се страхуваше.

— Утре вечер е планирана операция за отвеждане на агенти обратно недалеч оттук – каза той. – Трябва да се скрием дотогава. Ако успея да намеря кола до полето – то е близо до Орлеан – късно следобед, ще успеем да изчезнем в рамките на двайсет и четири часа.

Но не им бе писано. Колата изобщо не пристигна. Никълъс предполагаше, че след събитията от предишната вечер мрежата на Съпротивата е била разкрита и унищожена.

Той отчаяно се опитваше да направи някакви уговорки с жената, мадам Бофор, и с дъщеря й, Адел, но те нямаха кола. А след като мрежата бе разбита, нямаха достъп до радио, за да изпратят съобщение до УСО и да им предадат, че двамата с Либърти са живи и имат нужда от „Лизандър“, който да дойде да ги изведе от страната.

Мадам Бофор, силно изплашена от факта, че щяха да останат в нейния зимник по-дълго, отколкото предполагаха, едва им говореше. Адел им носеше храна. Каза им, че се опитва да се свърже с друга мрежа на Съпротивата, която да ги премести на сигурно място. Предположението на Никълъс, каза му тя, се бе оказало вярно – единствената мрежа в областта била унищожена. Можеше да прави само дискретни проучвания сред хора, на които се надяваше, че може да вярва. Проучвания, които засега не бяха дали резултат.

Изминаха три седмици в състояние на крайно напрежение. Нито той, нито Либърти можеха да излизат от зимника. Мястото бе тясно и те едва успяваха да бъдат вежливи един с друг. Той се опитваше с всички сили да бъде търпелив, да си държи езика зад зъбите, да си казва, че Либърти вероятно също е уплашена.

Понякога Адел се присъединяваше към тях в зимника и Никълъс й разказваше за Скай. Тогава дори Либърти млъкваше, а лицето й ставаше също така умиротворено, както бе в детството, когато гледаше каменната жена, полегнала на земята в изгубените градини.

В началото на юни отсъствието на Скай вече стана мъчително, както и вероятно безкрайното очакване на помощ. Двамата с Либърти всъщност се споразумяха за нещо – че трябва да опитат късмета си и да избягат през нощта, под прикритието на мрака.

И двамата знаеха още преди да напуснат Англия, че съюзническият десант в Европа предстои. Което означаваше, че можеха да намерят сами друга мрежа на Съпротивата, или когато разберат, че десантът се е състоял, можеха да пресрещнат някъде Съюзниците.

Когато следващия път Адел им свали храна, те й разказаха за плановете си. Тя кимна и каза, че ще им приготви провизии.

Десет минути по-късно по стълбите се чуха стъпките на двама души. Появи се мадам Бофор заедно с Адел.

— Грижихме се за вас, двамата, известно време – каза мадам Бофор с очевидно напрежение на лицето, с ръце, стиснати здраво отпред. – Като ви приехме тук, ние… – тя потърси ръката на дъщеря си, – се изложихме на опасност.

Никълъс остави таблата с храна, която Адел му бе дала, и се изправи от мястото си на пода. Нещата, които французи като мадам Бофор и Адел бяха направили за хора като него, го караха да се чувства малък и много смирен. Да рискуват да бъдат арестувани или убити, за да подслонят двама непознати – британски пилот, и шпионин отгоре на всичко – изискваше изключителна смелост. Още повече ако си толкова уплашена, каквато очевидно бе мадам Бофор. И все пак тя го бе направила въпреки страха си.

— Благодаря – каза той. – Знам, че можехте да ни предадете. Животът ни бе във вашите ръце. Ако мога да направя нещо за вас, ще го сторя.

— Има нещо – каза мадам Бофор със сълзи в очите, а и очите на Адел плувнаха в сълзи.

Със запъване каза на Никълъс, че Адел била бременна от нацист. Че се била надявала Никълъс да се ожени за нея, да даде името си на детето, да направи така, че никой да не си помисли, че дъщеря й е сътрудничела на германците, или че е имала връзка с германски войник. Времето почти щяло да съвпадне. Адел била разбрала, че е бременна в деня преди пристигането на Никълъс и Либърти. Селяните знаели, че някакъв пилот се крие в зимника на мадам – напълно достоверно било пилотът и нейната дъщеря да се влюбят и да се оженят. След това Адел и нейното дете щели да бъдат спасени.

— Довела съм свещеник – завърши тя, като посочи мъжа, който вече слизаше по стълбите.

Никълъс знаеше, че историята наистина бе достоверна – бе чувал за не един съюзнически пилот, който се бе оженил за французойка, която го бе подслонила и спасила. Питаше се дали Адел бе изнасилена, или се бе влюбила в някой от германците, разквартирувани тук. И двата сценария бяха еднакво възможни, а той разбираше начина, по който действаше селото. Нито един от двата не бе приемлив и вероятността детето на Адел да има немска кръв щеше да означава, че то и майка му щяха да бъдат отхвърлени от обществото или дори изправени пред някакъв племенен съд. Затвори очи при картината на Адел, прогонена от селото, без подслон и с невръстно дете.

Либърти застана до Никълъс и първа заговори.

— Никълъс няма да направи това – каза гневно тя. – Не можете да го карате да се чувства виновен по този начин.

Никълъс не изпитваше гняв, а само дълбока и отчаяна тъга. Как би могъл да се сърди на мадам за това, че се опитва да защити дъщеря си?

— Кажи на всички, че детето е мое – каза той. – Нямам нищо против. Но не мога да се оженя за Адел. Съжалявам.

— Никой няма да ни повярва без доказателство – каза мадам тъжно. – Трябва да има сватба.

— Вече съм женен – каза Никълъс.

Либърти втренчено го загледа.

— Заклех се пред Скай и тя се закле пред мен – каза той на Адел и на мадам. – Нямаме документи, но аз се ожених за нея телом и духом и със стръкче морска трева като доказателство.

Свещеникът разговаряше с мадам, а Адел беззвучно плачеше до тях.

— Мъжът, който е бащата на това дете – попита Никълъс Адел внимателно, спокойно, – нима той… – поспря за малко. Как би могъл да я попита дали е била изнасилена?

— Когато гладуваш и майка ти също гладува, правиш неща, които при друг случай не би извършил – каза просто Адел.

Никълъс усети как стиска челюсти. Адел се бе отдала на нациста в замяна на храна за майка си, но и това си беше изнасилване. Точно както Марго отдаваше тялото си на нацист в замяна на информация. Точно тогава почувства омраза, истинска омраза към света, в който живееше – свят, в който мъжете използваха женската слабост по толкова ужасен начин. Помисли за Скай, някъде във Франция, също така уязвима, и се наложи да се обърне и да се подпре на стената, преглъщайки порива си да повърне.

След това мадам Бофор заговори: – Ще ви оставим да си помислите. Свещеникът ще се върне днес следобед.

Хвана дъщеря си за ръка, но преди да излезе, каза несигурно:

— Каза, че би направил всичко.

Никълъс се плъзна гърбом по стената и седна на пода, скрил лице в ръцете си.

След няколко минути усети, че Либърти сяда до него.

— Това означава ли, че сега си ми брат? – попита тя.

Той погледна косо към нея и видя, че тя се усмихва, всъщност грее. Никълъс кимна и се опита също да изобрази усмивка.

— Слава богу – каза тя. – Идваше ми да ви заключа заедно със Скай. Бях изчерпила всичките си средства да направя така, че най-после да сте заедно.

— Какво искаш да кажеш? Нима казваш, че ти и О’Фарел…

Тя се усмихна.

— Започнах закачката с О’Фарел, преди Скай да успее да убеди себе си да се влюби в него в опит да забрави за теб. Но сега… – тя докосна корема си. – Сега е нещо много повече от това. Ще имаме бебе през януари. Веднага щом се върна в Англия, ще се оженим.

Никълъс се загледа в нея. Либърти омъжена, с дете. Либърти – може би дори влюбена.

— Изглеждаш толкова смаян, все едно ти казах, че ще се омъжа за слон.

Той се засмя: – Извинявай. Наистина се радвам и за двама ви.

Пресегна се и я прегърна, а тя направи същото.

— Може би ще можем да се оженим заедно – каза тя. – В Корнуол. Ти и Скай. Аз и О’Фарел.

— Мисля, че на Скай много ще й хареса – едва успя да промълви Никълъс. Скай в булчинска рокля. Скай негова жена. Вечността, която бе предопределена да бъде тяхна, която щеше да стане тяхна в минутата в която се измъкнеха от Франция, в секундата в която свършеше войната.

— Единственото, което трябва да направим, е да се върнем в Англия. И да сме сигурни, че нито Скай, нито О’Фарел ще извършат някоя глупост. Не мисля, че той е…

Тя млъкна и за пръв път изобщо някога Никълъс видя как очите й се навлажняват, но не от ярост.

— Щом майка ми можеше да вижда бъдещето, нима това не значи, че и аз имам някакви ясновидски способности? – продължи Либърти, като бързо избърса очите си. – Нищо в мен не говори, че е мъртъв. Това означава, че е добре, нали така? Не мисля, че ще мога да понеса и той да ме изостави… – гласът й се прекъсна.

Никълъс хвана ръката й: – О’Фарел е жив.

Имаше нужда да повярва на думите си, защото и той се бе опитвал, всяка нощ, да усети Скай по някакъв начин.

— Все пак ще заминем тази вечер – каза решително Либърти.

— Ще го направим.

Той потри уморено челото си.

— Иска ми се само да можех да направя нещо за Адел, предвид това, че тя рискува живота си за нас.

Либърти повдигна рамене.

— Някои жертви, като тази нейната с нациста, никога не се отплащат. Такъв е светът.

Той си спомни за Люк, който пожертва живота си на това самотно поле във Франция. Разбира се, направи го в името на свободата. И Марго също, която спеше с нацист – също го правеше заради свободата.

— Междувременно им казах, че ще направя всичко за тях, но се оказа, че съм лъжец – каза горчиво той.

Гласът на Либърти стана твърд, докато повтаряше последното си злочесто изречение.

— Такъв е светът. Не може винаги да постъпваш правилно, Никълъс.

Мадам се върна същия следобед със свещеника и с Адел.

— Наистина съжалявам – каза Никълъс на Адел. – Както ти казах, действай смело и използвай името ми. Кажи на всички, че сме женени. Нямам нищо против.

Либърти повдигна вежди към него – предишните й нападки срещу съчувствието очевидно се бяха изчерпали, но проклета да бъде, ако допуснеше Никълъс да се извинява на Адел, задето не можеше да й даде онова, което тя искаше.

Мадам каза на Либърти, че всички пердета са спуснати и тя може да се изкъпе на горния етаж, смятайки може би, че най-добре би било Никълъс и свещеникът да останат сами, без Либърти да може му влияе.

За Никълъс нямаше никакво значение. Независимо от това дали Либърти беше в стаята, или не, щеше да продължава да отказва.

Свещеникът дълго говори за милостта и благотворителността. Никълъс бе любезен, но непреклонен. Банята на Либърти продължаваше безкрайно дълго.

Надвечер се появиха мадам Бофор и Адел с ужас в очите.

— Избягала е – каза Адел немощно.

— Какво? – гласът на Никълъс прозвуча като картечен откос в тихия зимник.

Мадам Бовор му каза, че Либърти се била измъкнала от банята, докато двете с Адел били в кухнята, взела някои от дрехите на Адел и излязла във все още окупираната Франция.

По дяволите. Защо, по дяволите, бе побягнала така?

Но в момента в който зададе въпроса, вече знаеше отговора.

Не ме оставяй сама. Това бе припевът на Либърти като дете. Същият бе и когато порасна, но сподавен и затова още по-искрен, след като бе изоставена от мъртвата си майка и както го бе възприела, и от Скай в Париж.

Не можеш винаги да постъпваш правилно, му бе казала Либърти – сякаш това бе негов специален недостатък – малко преди да се качи горе в банята, като несъмнено смяташе, че свещеникът ще убеди Никълъс да постъпи правилно и да се ожени за Адел, а след това той също ще изостави Либърти. Така че си бе отишла първа.

Не трябваше никога да й казва, че му се иска да може да помогне на Адел. Тя го бе разбрала напълно погрешно. А той знаеше, още когато двамата влязоха в самолета миналия месец, че Либърти е на ръба. Да бъде затворена в зимника с прекалено много време за размишление, бе последното нещо, от което се нуждаеше, а сега бе взела и най-лошото възможно решение.

Никълъс удари стената с ръка, но това бе също толкова безсмислен жест, както да протестираш с плакат срещу Адолф Хитлер в Хайд Парк.

— Трябва да тръгна след нея – каза той. – Веднага.

— Почакай – каза умолително Адел. – Знам, че не можеш да се ожениш за мен. Но можеш да се върнеш тук, след като спечелите войната и да отведеш детето ми със себе си в Англия. Не мен. Само детето.

— Не, не мога – каза той поразен.

— Не мога да дам нищо на детето. Във Франция сега няма нищо. Искам детето ми да израсне в Англия, където войната не е разрушила всичко.

Гласът й бе разтревожен, умоляващ, настойчив.

Това правеше войната с хората.

Никълъс поклати глава.

— Ще промениш мнението си, когато бебето се появи – каза меко той.

— Ако оставиш бебето тук, значи, му отказваш възможността за по-добър живот.

Тя му каза, че ще минат години, преди Франция да се съвземе след погрома. Полетата били опустошени и пусти, нямало храна, хиляди хора били останали без дом.

Дори свещеникът кимаше в знак на съгласие.

И Никълъс разбра, че години наред Адел бе живяла прекършена в нацисткия юмрук и това я бе научило да прави каквото трябва. Кой можеше да каже дали ако си сменяха местата, той нямаше да бъде готов също да извърши нещо отчаяно, ако така ще спаси Скай?

— Добре – каза той. – Ще се върна. Обещавам.

Наистина вярваше, че обещанието му не означава нищо; че тя ще задържи детето си, щом го види, щом го прегърне и го заобича.

След това тя каза:

— Англичаните и американците са тук. Мисля, че от няколко дни са във Франция. Върви на север и на запад. Сигурно ще намериш някой да ти помогне.

Едва не заплака от облекчение. Десантът се бе осъществил!

— Благодаря ти – каза той, като я целуна по бузите. – Скоро ще се видим.

Каза това, защото смяташе, че ще намери Либърти и двамата ще се измъкнат от Франция. И че войната ще свърши само след няколко седмици. Германците вероятно нямаше да могат дълго да се съпротивляват.

Но след това Адел добави с побледняло лице.

— Мама и аз не дойдохме да ти го кажем веднага, след като открихме, че приятелката ти е изчезнала. Мислехме… – тя стисна устни и леко отстъпи назад. – Мислехме, че може би ще се ядосаш.

Той се сепна, когато осъзна, че Адел вече смяташе, че всички мъже, включително и той, са склонни към насилие и гняв.

Гласът й заглъхна до шепот.

— Мисля, че са я заловили. Някакъв човек от селото дойде насам и ни каза, че в гората намерили жена и германците я отвели със себе си.

Никълъс едва не изпадна в ярост. Защо Адел не му бе казала от самото начало? Защото трябваше да урежда собствените си дела. Така действаше войната. Превръщаше света в ад.

Възбудата му надделя.

— Тръгвам – каза той. Накара свещеника да му даде дрехите си.

Прекара нощта, като бавно и предпазливо напредваше през гората. На зазоряване в най-близкия град видя отпечатан плакат със снимката на Либърти. Текстът възхваляваше залавянето на шпионина, напомняше, че съпротивата бе безсмислена и че народът на Хитлер винаги и всякога щеше да бъде победител.

Не мина много време и Никълъс бе поет от Съпротивата. Проклинаше се задето бе чакал толкова дълго в къщата на мадам Бофор, но не знаеше, че Съюзниците вече бяха във Франция. Нещата толкова се бяха променили от времето, когато се криеше в зимника. Сега всички се опитваха да помогнат на някого, за когото се надяваха, че е на страната на победителя.

Все пак пътуването до позициите на Съюзниците бе опасно – германците бяха окупирали по-голямата част от страната. Но той успя да стигне до Нормандия, след това до Англия.

Веднага щом пристигна, изпрати информация за Либърти – че бе заловена, че трябваше да я търсят и да я намерят.

Казаха му, че Скай и Марго също бяха изчезнали. Че О’Фарел бе загинал. Че той бе единственият оцелял.

Озова се на някакъв стол, на който не можа да си спомни как бе седнал, дробовете му не функционираха правилно, лицето му бе мокро от сълзи. Спомни си какво си бе помислил в зимника на къщата на Бофор, за уязвимостта на Скай, и сърцето му бясно подскочи в гърдите.

Вера Аткинс, която отговаряше за жените агенти в УСО, и маршалът от въздушните сили Уайлд стояха в стаята заедно с него, а той успяваше само да повтаря, отново и отново:

— Не знаете ли къде е Скай?

Вера и Уайлд само поклащаха глави.

За пръв път, откакто чу новините, му се прииска да умре. Но след това пожела повече от всичко да живее. Да приключи с войната. Да я намери.

— Вземи си отпуск – каза му Уайлд.

— Върви по дяволите! – опълчи се Никълъс. – Прати ме във Франция. Веднага.

Уайлд се съгласи и каза само:

— Намери я.

Неговите очи също бяха влажни.

Така че Никълъс получи назначение във Франция като командир на бойна ескадрила. Всеки ден сваляше германски самолети. А всяка минута, когато не пилотираше, разговаряше с хората, с които се бе запознал в мрежата на Съпротивата, откакто постъпи в ескадрон 161, и се опитваше да открие какво се бе случило с жената, която обичаше. Както и с Марго. И с Либърти.

Някои говореха за конски вагони, пълни с хора, които потъвали в Германия. След като чу това, през нощта му стана толкова зле, че дори не можа да заплаче.

С всеки изминал ден ставаше все по-трескав. Сънят бе нещо, за което едва си спомняше. Проследяваше улики, мълви и слухове и поддържаше връзка с Вера и Уайлд всяка седмица, но изпитваше само крайно изтощение и невъзможност да повярва, че това се бе случило. Скай не бе загинала. Щеше да знае, ако бе станало така.

После, след почти една година, войната свърши. Но изчезналите не се появиха.

Върна се в Лондон, за да прегледа цялата информация, с която Вера разполагаше. Някой сигурно знаеше нещо.

Преди да отпътува, посети Адел. Тя не бе променила решението си. И той знаеше, че има право. Франция наистина бе прегазена. Не бе място, на което можеше да расте дете. Така че той взе детето, момиченце, със себе си. Казваше се Еме. Държа се за пръста му по време на целия полет до Англия, сякаш искаше да се увери, че той е там и я пази. В отговор той я погали по бузата.

В Лондон Вера му каза, че била чула слух за някакъв лагер само за жени. Скоро след това първите затворнички от Равенсбрюк пристигнаха в Париж. Никълъс отлетя за там и се опита да говори с някои от жените. Повърна съдържанието на стомаха си, когато ги видя – не можеше да понесе мисълта, че Скай би могла да бъде едно от тези неприлични на хора същества. Но никоя не бе чувала за жена на име Скай Пенроуз. Дори не искаха да говорят с него. Може би вече изобщо не можеха да говорят.

Накрая Вера започна да кръстосва Европа в търсене на изчезналите жени. За тринайсет от трийсет и деветте, изпратени от УСО във Франция, бе потвърдено, че са мъртви. Почти половината от тях. Що се отнася до Скай и Либърти, и Марго, Вера му каза, че всички те били изчезнали и се предполагало, че са мъртви.

Никълъс не се върна в Ню Йорк. Скай никога нямаше да може да го открие там. Остана в Лондон, докато я чакаше.

След една година Уайлд му каза, че иска да организира панихида за Скай и Либърти, но Никълъс отказа.

Нямаше нужда от панихида – невъзможно му бе да прави друго, освен да си припомня за Скай Пенроуз. Тя бе морето и небето – всъщност цялата вселена.

ЧАСТ ЧЕТИРИНАЙСЕТА

КАТ

Трийсет и шеста глава

Корнуол, 2012

Беше станало четири часът сутринта, когато Кат приключи с четенето. Пусна книгата, страните й бяха мокри. Беше плакала през цялото време – за хора, които дори не познаваше, за хора, които може би познаваше, тъй като една от тях бе нейната баба.

Сега вече разбираше какво бе имал предвид Елиът, когато й бе казал, че Никълъс не му е истински дядо. Елиът бе внук на французойка на име Адел и на безименен германец. А майката на Елиът бе детето, което Никълъс бе довел от Франция: Еме.

Кат си направи кафе и загледа как слънцето изгрява над Лондон, но виждаше нещо друго. Защото разбираше също така, след като бе прочела дневника на Никълъс, защо Елиът искаше да събере отново Скай и Никълъс. Тяхната любов бе наистина необикновена – нещо, което всички щяха да се обръщат да гледат, да въздишат, да мечтаят. Такава любов, която бе прекалено велика за ужасния свят, който я бе оформил.

Звънът на телефона й я накара да трепне. Погледна надолу и видя съобщение от Анабел.

Разгледахме надписа на етикета под спектроскоп, както поиска. Мастилото съвпада с това от писалката на Катерин Диор. Вероятно тя го е писала. И знам, че ти смяташе, че буквите на етикета са „г“ и „а“. Почти съм сигурна, че са „и“ и „е“.

На Кат й бе необходимо известно време, за да си спомни кой точно етикет Анабел имаше предвид. След това си спомни. Лазурносинята рокля. Катерин Диор бе написала нещо на етикета. Дума с „и“ и „е“. Кат потрепери.

Първият телефонен разговор, който проведе, бе и най-лесният. Дъщерите й правеха физиономии пред камерата на Фейс Тайм, както винаги по-заинтригувани от собствените си изображения, отколкото от нея. Докато не каза: – Нека да отидем на почивка в Корнуол през септември. Ние трите.

— Англия! – извика Лизбет, а Дейзи, която не разбираше, повтори думата.

— Ще видим ли Биг Бен? – попита Лизбет.

Кат се засмя: – Да.

Лицето на Пол също се появи на екрана. Обикновено щеше да трепне в очакване на най-лошото. Този път не поиска разрешение, нито се извини, задето имаше свои стремежи и амбиции и работа, която обичаше. Само каза: – Помолиха ме да поработя в Париж за шест месеца. Мисля, че това ще бъде чудесно за момичетата. И за мен.

Той разглеждаше лицето й и може би видя, че нещо се бе променило. Неговото изражение бе объркано и Кат, за пръв път след тяхната изпълнена с взаимна жлъч раздяла, изпита съжаление към него. Твърде зает лекар в спешното отделение, повторно женен също за лекарка, чийто живот вероятно бе също толкова напрегнат; прекалено кратък меден месец, преди новата му съпруга да забременее.

— Мисля, че това е страхотна идея – каза той.

— Благодаря – каза тя. И все още се чувстваше твърде развълнувана, тъй като очите й се насълзиха, а може би, помисли си тя, неговите също.

След това набра номера на баба си. „Здравей“, каза тя на френски колкото може по-весело. След това сподели на баба си половината истина. За това, че рокля, същата като друга една от вилата в Корнуол, бе подарена на музея. Тъй като баба й притежавала дубликата, Кат се питала дали баба й знае нещо за австралийската версия. Кат я помоли да разгледа снимката, която й бе изпратила на мобилния телефон.

Баба й се забави с отговора си.

— Знам тази рокля – каза тя непринудено. – Онази в Корнуол ми е подарък от Катерин Диор. Но другата… бе моя. Продадох я, след като майка ти умря, и знаех, че ще трябва да те отгледам. Тя бе моята застраховка – пари за училищни такси. Или в случай че нещо станеше с мен и нямаше да мога повече да се грижа за теб.

— Сигурно е било трудно да се разделиш с толкова красива рокля – прошепна Кат.

— Така беше – отвърна баба й и изхълца, а Кат също се разплака.

— Обичам те – каза накрая Кат.

— Ти си всичко за мен – бе отговорът на баба й.

И Кат разбра какво трябва да направи за жената, която също бе всичко за нея.

Нае кола и потегли на юг. Трябваше да говори с онази жена, Пенроуз, която още живееше в Корнуол.

Когато Кат подкара по лъкатушната алея, жената – която настояваше да я наричат Марго – изглежда, я чакаше, облегната на колоната на градинската порта, с цигара в лявата ръка.

Кат излезе от колата. В чест на баба си – която и да бе тя – бе облякла една от роклите на Диор – копринена, без презрамки, до коляното, със сини рози на наситено сапфирен фон.

— Отново се върна – каза Марго хладно. – Трябваше да се досетя, че си упорита.

— Защо? – попита Кат. – Защо е трябвало да знаеш това за мен?

— Да се поразходим – Марго тръгна напред едва ли не чевръсто, без да дочака да види дали Кат я следва.

Отидоха при езерото, над което висеше въжен мост като обърната дъга.

— Срещнах се с Никълъс Крофърд – каза Кат, докато гледаха водата.

Искаше й се жената до нея да се сепне, както сигурно щеше да направи, ако наистина беше Скай Пенроуз. Но може би бе направена от закалена стомана, защото нито тялото, нито лицето й трепнаха в отговор на думите на Кат. Или може би имаше друга причина за нейното самообладание.

— Прочетох дневника му за войната – продължаваше да настъпва Кат. – Сърцераздирателен. Толкова много е обичал жена на име Скай Пенроуз. По-скоро завиждам, защото не мисля…

Кат млъкна, когато видя пред себе си призрачните силуети на две деца в езерото, момче, което се държеше за въжетата над главата си и момиче във водата, която го окуражаваше.

— Не – поправи се тя. – Знам, че досега никога не съм обичала някого по начина, по който той е обичал Скай. Напълно. Всеотдайно. Сякаш животът му е зависел от нея. Което в крайна сметка не е било така – защото той продължил да живее без нея. Но дали тя е продължила да живее без него?

Кат погледна Марго. Другата жена отново бе поела напред толкова бързо, че Кат се уплаши да не падне по неравната пътека.

Все пак направо я попита: – Ти ли си Скай Пенроуз? И ако е тъй, нима това означава, че моята баба е твоя сестра? Или обратното?

Най-после Марго забави крачка и бавно се обърна към Кат.

— Доведи баба си при мен. Тогава ще ти кажа коя съм. И тя ще направи същото.

Когато се върна на алеята, Кат видя там да спира друга кола.

От нея излезе Елиът.

— Предчувствах, че ще бъдеш тук – каза той.

Разбира се, че бе така, помисли си Кат, защото той знаеше за нея всичко, което имаше значение.

Той свали очилата си. Изглеждаше така, сякаш не бе спал, сякаш недоразумението помежду им бе също толкова мъчително за него, колкото за нея.

— Иска ми се никога да не те бях лъгал – каза той сериозно, устремен само към нея. – Когато за пръв път те срещнах в „Савой“, никога не съм си представял, че ще лежа до теб буден цяла нощ, тъй като ти бе заспала на гърдите ми и изглеждаше толкова красива, че не исках да пропусна нито миг. Ако не те обичах наистина толкова много, нямаше да ти кажа, че съм те излъгал. Просто щях да оставя нещата да се развиват от само себе си, защото щеше да бъде по-лесно.

Кат се върна мислено към онази сутрин в леглото с Елиът. Беше щастлива по начин, непознат за нея дотогава, и бе разбрала, по същия начин, по който тялото й знаеше как да диша – естествено, по рождение – че Елиът също бе щастлив. Да, той можеше да премълчи за лъжата. Наистина щеше да бъде по-лесно. Може би тогава тя щеше да продължи да спи с него, докато се върнеше в Австралия, където щеше да категоризира тяхната връзка като случаен флирт, който я бе съживил и възродил, но който бе неуместен в истинския живот.

Пол никога не споделяше нищо с нея, а само след като тя откриеше, че нещо не бе наред. Докато Елиът бе признал лъжата си, преди тя да разбере какво бе направил и като съзнаваше възможните последици. Преди малко й бе казал колко обича да я гледа как спи.

Истинският живот бе колкото несъвършен, толкова и прекрасен. А Елиът бе част от истинския живот – също толкова несъвършен и прекрасен.

Тя се приближи към него, прокара ръка по наболата му брада и го целуна.

ЧАСТ ПЕТНАЙСЕТА

МАРГО

Нима бе възможно? Ние се връщахме от другия свят. Вярно беше. Все още бяхме живи. Бяхме свободни.

Жаклин Пери Д’Алинкур, „Прости, но не забравяй: Да преживееш Равенсбрюк“

Трийсет и седма глава

Гранвил, 1946

На тялото на Марго е необходимо време, за да се научи да се храни, без да повръща храната; време, за да й израсне отново косата; време, за да възстанови обичайните си месечни цикли. Когато менструацията й идва отново, тя ужасено се взира в кръвта, като се пита какво се случва с нея. Но след това си спомня, че тази кръв е нещо естествено.

Вера Аткинс от УСО пристига веднъж да я види, да се убеди, че е жива, да поиска от нея да свидетелства против нацистите. Марго отказва и я моли да не казва на никого за нейното съществуване – не може да понесе мисълта, че хора, които някога е познавала, ужасени ще се извръщат от нея. Дори Вера не успява да прикрие страданието си.

Обаче един ден през 1946 година, когато косата й е пораснала до раменете, а външните й рани са се покрили с коричка и са зараснали, а синините – избледнели, братът на Каро, Кристиан, казва на Марго:

— Погледни това.

Подава й рисунка – жена, облечена с пола, тясно прилепнала като мидена черупка, сако, разцъфващо като цвят от силно пристегнатата талия. Чертите на лицето не са изрисувани, но тя няма нужда от очи, нос и уста, за да приковава погледа. Сакото изпълнява тази мисия.

Тиан изважда молива си, навежда се и скицира на главата й шапка с толкова голяма периферия, че закрива лицето на жената. След което потъмнява полата.

— Черното може да бъде брутално или елегантно – повече от всеки друг цвят.

Зад тях трепти архипелагът Шоси, водата потъмнява от сапфирено до среднощно синьо, без изобщо да посивее.

— Ще станеш ли мой манекен? – Тиан пита Марго. – Оздравя тук, сред цветята. И аз искам да си щастлива. Така, както ти си направила Катерин – не щастлива, но решителна – в Равенсбрюк.

Марго клати глава. Тя все още е онова същество, което слезе от влака на Източната гара през юли 1945 година – същество, от което децата се плашеха, възрастните – също.

Обаче Кристиан й подава огледало.

— Виж – казва той.

За пръв път Марго се поглежда. Зад нея в огледалото е къщата, розова и лъскава като бухнал сладкиш. Цветята я обвиват в аромата си. Лицето й, по-слабо, отколкото някога. Очите й, по-големи, отколкото някога. И за пръв път Марго вижда, че не е онова чудовище, за каквото се е смятала. Бруталността е изчезнала. Какво остава? Може би елегантност?

Марго си представя как облича костюма, който Кристиан е нарисувал. Разкроената пола ще прикрие белезите по краката й, ще заличи всички несъвършенства.

Някакво момиченце се опитва да върви по моравата, хванало за ръка бавачката, която Тиан е наел. Не върви така добре, както би трябвало, все още не. Обаче е невероятно, че дете с най-злощастния старт в живота изобщо може да върви. И Марго осъзнава, че никога не вижда, подобно на останалите, странното клатушкане. Вижда грация. Известна красота.

Нито тя, нито дъщеря й не са съвършени. Но по някакъв начин все още са живи. Това е дар, който някога желаеше повече от всичко. Защо сега толкова упорито не иска да излезе от сянката? Защо да не протегне ръка и да докосне този живот, който тя, въпреки всичко, живее?

Дъщеря й Николет й се усмихва, нещо, което винаги кара Марго да се просълзи и да примижи към замъгления силует на това мъничко чудо. Потупва моравата до себе си и дъщеря й сяда, после ляга по гръб със затворени очи.

Каро се приближава на пръсти и разпръсква шепа розови и жасминови листчета върху момиченцето, а смехът на Николет е най-прекрасният от всички звуци. Марго хваща по-здраво ръката на дъщеря си, когато Николет й подава шепа жасмин – шепа надежда.

Очите на Марго и на Каро се срещат.

Няколко седмици по-късно Марго стои напълно неподвижна в модната къща на Кристиан, докато около нея увиват някакъв плат. Кристиан решава, че бялата сурова коприна е най-подходящата материя за сакото, а черната вълна е идеална за полата. Моделът „Бар Сют“ е създаден направо върху тялото на Марго, изработен съобразно нейните мерки. Никога не си бе представяла, че между дрехата и манекена ще има такава връзка, никога не бе осъзнавала, че идеите на Кристиан изискват не само молив и хартия, конец и игла, а конкретна фигура, която да ги вдъхновява.

Кристиан наблюдава как костюмът оживява. Поправя размера на яката; не е доволен от клоша на сакото над ханша, докато на Пиер Карден, младият шивач, отговорен за целия ансамбъл, не му хрумва идеята да използва хирургически вълнен памук в подгъва, поставен така, че да се постигне необходимият обем и форма.

След като приключва, Марго вижда, че резултатът е впечатляващ. Цветовете – брутално черно и лекомислено бяло. Спуснатата периферия на шапката, която закрива лицето й. Извитите като крила пешове на сакото. Конструкцията на талията, толкова тясна, че е трудно да говори, когато го носи.

Кристиан е видял онова, което е вътре в нея.

Неговото ревю, разбира се, преминава с огромен успех. Когато й казва, че някои от роклите му ще бъдат показани в Австралия, Марго го моли да отиде там като една от манекенките. Не знае точно защо – може би защото в една толкова далечна страна ще пие по-малко шампанско, ще допуска по-малко мъже да я съблазняват и сутрин няма да страда от толкова тежко главоболие.

Полетът до Австралия с частен самолет отнема четири дни. Четири дни! Невероятно е. Спират в Триполи, Кайро, Карачи, Сингапур, Калкута, Сингапур и Даруин – толкова много странни и далечни места – преди най-после да пристигнат в Сидни.

Веднага щом слиза от самолета, Марго разбира, че е постъпила правилно. Светлината в Австралия е пречистваща, изгаряща – унищожава всичко. Морските води са свирепи и могат да спрат всяко надвиснало зло. Хората са щастливи – никога не са чували за Равенсбрюк.

Пожелава да се върне в Австралия през 1948 година, когато магазините на Дейвид Джоунс организират ревю с модели на Диор. Пресата я възхвалява. Когато вижда фотографиите, Марго не може да познае жената, заснета на тях. Наистина се е превърнала в някой друг. Такава бе целта й още откакто напусна Равенсбрюк.

Така че решава да остане в Австралия, и се връща във Франция само веднъж, за да си събере багажа. Тогава Каро й казва:

— Кристиан е наредил да ти изпращат всяка година по една негова рокля, която реши, че е най-подходяща за теб.

Намират се в стаята на Марго в парижкия апартамент на Кристиан, където златните орнаменти на тапетите и палмите са елегантен фон за опаковките, разхвърляни след приготвянето на багаж за дълъг път, които покриват всички повърхности на мебелите в стил бел епок.

— Модната къща ще продължи това споразумение за вечни времена, независимо от това какво ще се случи с Кристиан – продължава Каро. – Написано е черно на бяло. Надявам се, че няма да ни забравиш, когато отидеш толкова далече.

— Знаеш, че никога не бих могла – казва Марго, докато поставя куклата на дъщеря си в куфара и поглежда приятелката си. – Мислиш ли, че е възможно някога да спрем да бягаме от нещо като… – Марго не може да се насили да произнесе думата: Равенсбрюк.

— Обаче сега аз съм „Мис Диор“ – казва Каро, като има предвид парфюма, който Кристиан е нарекъл на нейно име, парфюм, чийто аромат напоява въздуха в целия апартамент, но това не успява да потисне другите миризми, които Марго се моли да престанат да я преследват.

— А пък аз съм манекен на Диор – казва Марго.

Двете жени протягат ръце една към друга и неизречените думи прозвучават помежду им: Нима това наистина сме ние?

— Имам нещо за теб – казва Каро, като нарушава мълчанието. Посочва куфара, който е донесла в стаята на Марго.

Той лежи на леглото безобиден, но Марго усеща, че в него има нещо, нещо, което жадува да излезе навън. Бавно се насочва към леглото и вдига капака.

Съдържанието му е толкова блестящо, че тя отстъпва назад, а едно възхитено „О!“ се изплъзва от устата й.

Защото Каро е побрала в този куфар небето, небето на Корнуол – онова небе, под което бе израснала Скай Пенроуз, онова небе, което блестеше навсякъде около нея и Никълъс Крофърд, когато за пръв път станаха приятели, а след това – любовници. Онова небе, което я накара вътрешно да загуби самообладание по начин, по който не вярваше, че все още е способна.

— Кристиан направи една и за мен – казва Каро.

Марго се отпуска на пода, обвила една ръка около себе си, с другата покрила устата си, и се разридава.

Каро сяда до нея и я прегръща, също разплакана. Минава дълго време, преди някоя от тях да успее да помръдне.

— Ще я облечеш ли? – прошепва Каро и Марго кимва.

Съблича полата от костюма „Бар Сют“, с който е облечена, и разкопчава сакото. Каро държи роклята и тя влиза в нея, като не се оглежда в огледалото, преди Каро да се справи с всички закопчалки, а коприната и тюлът плътно се увиват около нея като втора кожа.

Но това не е кожата на скръбта. Това е кожата на спомена и ефектът е брутален. Вижда как ръцете й треперят, докато се изправя пред себе си. Вече не е Марго Журдан. Тя е другата жена, все още заключена в душата й.

— Да не я забравиш – прошепва Каро, като разкопчава горнището на роклята и показва в огледалото името, което е изписала на етикета от вътрешната страна. – Носи тази рокля, както и аз ще го направя, и мисли понякога за нея; за всичките добрини, които направи, за цялата любов, която носеше в себе си. Това не бе незначително.

Не, Никълъс, не бе незначително, мисли жената, позната сега като Марго Журдан. Как бе възможно той да се държи така, сякаш е било?

ЧАСТ ШЕСТНАЙСЕТА

КАТ

Трийсет и осма глава

Корнуол, 2012

На Кат й бе необходим цял месец, докато убеди баба си да се качи в самолета. Марго нямаше паспорт и не искаше да пътува и накрая се наложи Кат да прибегне до откровени лъжи и изнудване. Каза, че от архивите на „Диор“ настояват да се срещнат с баба й, която е настоящата притежателка на роклята на Катерин Диор, преди стажът на Кат да започне, преди да бъдат написани каквито и да било статии, преди произходът на роклята да бъде надлежно проверен. Направи така, че Дейзи и Лизбет да досаждат на баба си с въпроси защо няма да ходят във Франция, докато Марго, раздразнена, не се съгласи да замине.

Кат очакваше тя да се оплаква през целия път дотам. Но баба й през повечето време гледаше през прозореца, сякаш бе очарована от всичко навън – слънчевата светлина, облаците, необятната синева, дори от непрогледната нощ.

След като пристигнаха, се настаниха в хотел до летището. На следващия ден Кат ги откара с кола до Корнуол.

Баба й започна да нервничи, докато наближаваха Портлевън.

— Сигурна съм, че старата къща няма нужда от наглеждане – каза тя.

— Няма да променя намерението си – бе единственият отговор на Кат.

Неочаквано баба й се усмихна. Младежка усмивка; от нея дъхът на Кат секна, тя примигна и й стана тежко, защото колко ли още Марго щеше да се усмихва така?

— Може би е време – каза баба й. След това добави: – Може би това е бъдещето, което тя никога не предсказа.

— Сега пък ти ставаш загадъчна – Кат се усмихна на баба си.

Марго й върна усмивката, внезапно разхубавена, с лице белязано от живота й, така както стогодишна стара рокля все още носи формата на тялото, което я е носило.

Отклониха се от пътя при Портлевън и Кат пое към Изгубените градини на Лизандър.

Баба й повдигна вежди: – Не познавам това място.

— Може би не изглежда същото, както навремето – каза Кат.

Елиът седеше на пейката пред портата и изглеждаше красив както винаги в моряшки шорти и черна тениска, в почти същия цвят като косата му. Кат му се усмихна и обузда всичко в себе си, което искаше да се хвърли към него и да почувства как ръцете му се обвиват около нея. Този момент принадлежеше на баба й, както и на другата Марго.

Баба й излезе от колата с очи, вперени в женската фигура до Елиът – другата Марго, която, разбира се, пушеше „Житан“.

Бабата на Кат изобщо не изглеждаше смаяна или изненадана, а по-скоро примирена, когато каза на жената: – Искаш да ти простя. Искаш да спиш, без да сънуваш, без да те безпокоят кошмари. Но аз не мога. Така че – какво?

Мълчание. Двете жени бяха втренчили поглед една в друга, сякаш бяха готови да се сбият. Или може би да се защитят.

Кат се намръщи. Не знаеше какво бе очаквала, но не беше това.

Внезапно жената от портала се усмихна и усмивката й дотолкова заприлича на онази, с която баба й я бе погледнала в колата, че Кат замръзна.

— Никога не съм се съмнявала в твоята прошка, Скай – каза жената. – Ти винаги прощаваш. Но да разбереш обаче, е нещо съвсем различно.

Скай. Жената при портала бе нарекла баба й Скай.

Очите на Кат срещнаха тези на Елиът и тя видя, че и той се бе просълзил. Баба й бе онова премятащо се момиченце, което бе преобърнало живота на дядо му с краката нагоре. Което означаваше, че жената при портала…

Баба й се обърна към Кат.

— Това е сестра ми, Либърти – каза спокойно тя. – Марго Журдан… – гласът й затихна дотолкова, че Кат едва успя да чуе последните думи, – … е мъртва.

Думите болезнено пронизаха Кат. Скай и Либърти Пенроуз. Сестри. А Марго Журдан… живот, прекъснат толкова ужасно млад.

— Знаех, че Червеният кръст идва – каза Либърти на сестра си.

Кат неразбиращо поклати глава.

— Може ли да влезем? – каза тя. Напрежението между двете жени бе потискащо.

Докато Либърти ги водеше вътре, бабата на Кат – Скай, за пръв път погледна Елиът.

— Кой е този? – попита тя.

— Елиът Бофор. Той е внук на Никълъс Крофърд. Е, в известен смисъл.

— Внук на Никълъс Крофърд – бавно повтори Скай. – Какво пък, днешният ден е пълен с изненади.

Първото нещо, което бабата на Кат направи, след като влязоха, бе да се доближи до полицата над камината и златния джобен часовник. Погали капака, после го обви в дланта си и затвори очи.

— Прибрала си го от беседката – каза тя на сестра си.

След това отвори очи и внезапно седна, като втренчено гледаше Либърти.

— Искаш от мен да разбера. Има ли значение, след толкова много време?

— Говореше за кошмари, за безсъници – каза Либърти. – Което означава, че не си излязла от миналото. Докато не пуснеш призрака на свобода, той ще продължава да те навестява.

— Звучиш като майка ни.

Либърти се разсмя: – Да, това е нещо, което тя би казала. Може би наистина съм наследила нещо хубаво в крайна сметка.

— Недей – каза Скай. – Недей да се връщаш толкова назад… към всичко. Просто ми кажи каквото имаш да ми кажеш, и после двете с Кат ще те оставим…

На мира. Сама. Кат чакаше за някакъв стандартен завършек на фразата, но такъв не дойде. Тя също се настани в креслото, а Елиът седна на страничната облегалка. Двамата се хванаха за ръце.

Либърти заговори.

— Онези надзирателки, с които всички смятаха, че съм прекалено близка – каза тя. – Една от тях ми каза за Червения кръст. Бяха получили разрешение да влязат в лагера и да отведат някои французойки с автобуси към Швейцария и след това към Франция. Катерин щеше да бъде една от тях, но не ти или Марго, тъй като комендантът Сурен имаше съмнения относно вас. Беше много болна, за да разбереш, а аз знаех, че ако кажа на Марго или на Катерин, те няма да ми повярват. Всички знаехме за какво дотогава се използваха камионите в гората. Но аз повярвах на надзирателката – че били различни, не били камиони на смъртта – ми каза тя в замяна на – е, няма нужда да се занимаваме с това.

Либърти направи пауза и Кат гледаше как очите на баба й се изпълват със сълзи, сякаш Скай прекрасно знаеше какво Либърти е дала в замяна на информацията и че това е било нещо ужасно.

— Надзирателката също така каза – продължи Либърти, загледана в прозореца, сякаш той се бе отворил към миналото, към времето отпреди шейсет и седем години, когато жестокостта и срамът бяха всичко, което тези жени познаваха, – че Червеният кръст ще вземе допълнително няколко жени от лазарета. Не искаше да ходиш там, но аз знаех, че това е единственият начин ти и бебето – това мъничко бебе – да излезете. Така че ти казах… – Либърти примигна, сякаш се опитваше да спре нахлуването на миналото в настоящето. – Казах ти, че Никълъс се е оженил. Че има дете. Това бе единственият начин да те накарам да се махнеш – повтори Либърти. – Но то бе полуистина и полулъжа.

Скай поклати глава.

— Било е истина. Докато бях в Гранвил, прочетох за детето му в един от онези следвоенни бюлетини на Министерството на отбраната, пълни с окуражаващи добри новини. Удостоеният с ордени пилот Никълъс Крофърд се завърна в Лондон с детето си, издекламира механично тя. Гласът й спадна до шепот. – Не съм сигурна, че искам да слушам повече.

— Искаш – каза натъртено Либърти. – Майката на детето забременяла преди Никълъс да пристигне във Франция. Детето не е било негово. Да отведе детето в Англия, била една от онези отчаяни постъпки, които хората предприемат във военно време, за да спасят някой друг – Либърти сведе поглед към скута си, сякаш искаше да заличи всичко това, но също така знаеше колко безполезно и безразсъдно бе това желание.

Скай гледаше сестра си, потънала в сълзи. Лицето й бе толкова бледо, че Кат понечи да стане, да спре потока признания и изненади. Обаче Либърти отново заговори.

— След войната – каза тя, – бе лесно да стана Марго. Както знаеш, никой, завърнал се от лагер, нямаше документи. Никой тук, в Англия, не се бе регистрирал с името на Марго и с нейната рождена дата. Предполагам, ти си получила своите документи във Франция.

Скай кимна: – Вера не те ли посети? Тя дойде да ме види.

— Кога стана това?

— През юли 45-а.

— Отне ми малко повече време да се върна. Предполагам, тя си е помислила, че е станало дублиране, когато е видяла отново името, документна грешка.

Скай отново кимна мълчаливо.

Настъпи дълго мълчание.

Либърти се занимаваше да си пали цигара, но Кат можеше да почувства – и мислеше, че и останалите чувстваха същото – натискът на думите, прииждащи в устата на Либърти, думи, които най-после трябваше да бъдат изречени.

Когато излязоха от устата й, бяха накъсани.

— Бях… отначало бях прекалено уплашена, за да те търся. Не исках да разбера, че въпреки всичко, си загинала… мразейки ме… и че детето ти също е мъртво. Тогава направих някои внимателни проучвания и ми казаха, че Скай Пенроуз е една от жените, които не са се завърнали.

Скай бавно се надигна от стола си и се изправи срещу сестра си, с ръце на хълбоците. Кат можеше да си представи и двете като деца, преди осемдесет години, как правят същото.

— Изпитвала съм много чувства към теб в живота си – каза Скай. – Огорчение, объркване и разбира се, любов – но никога омраза. Попитах Вера Аткинс дали си жива. Каза ми, че не си, доколкото успяла да разбере.

Гласът на Скай се пречупи. Тя си пое дълбоко дъх и леко се стегна.

— Разбирам защо каза онези неща с онзи особен тон в Равенсбрюк. Много бяха ефективни, изпратиха ме в лазарета. – А сега – тя бързо смени темата след единственото споменаване на лагера, – разкажи ми за тези „Житан“. Не ми казвай, че си започнала да ги харесваш?

— Напомняха ми за теб – каза рязко Либърти.

— А аз – каза Скай, – започнах да пия „Негрони“ по същата причина. Но си забравила да станеш деснячка като Марго.

Либърти успя да се усмихне: – Не можах да се науча да пуша като десняците.

Скай също се усмихна: – И аз не можах да свикна да се храня с дясната ръка. Обаче успях почти във всичко друго.

След това докосна рамото на сестра си: – Ами твоето бебе?

— Ритник от германски ботуш в корема свърши работата.

В гласа на Либърти не се долавяше вълнение и Кат разбра как бе живяла тя след Равенсбрюк – сама, далеч от света, посветила се на една градина, която не можеше да я нарани.

Това, че бе избрала този начин на живот, стана още по-разбираемо след следващите реплики, разменени между сестрите.

— Беше ли в… Равенсбрюк – всички чуха думата, която Скай предпочете да не произнесе…, – до самия край? Когато пристигнаха руснаците?

Кат си припомни онова, което й бе казал Елиът – че руснаците победители, завоеватели, изнасилвали жените, останали в лагера, отново и отново, независимо от това, че от тях били останали само скелети.

Либърти кимна мълчаливо.

— Тогава ти си най-храбрата от всички нас – каза просто Скай.

Най-после Либърти се прекърши.

Скай я привлече в прегръдките си и двете заплакаха заедно, като истински сестри за пръв път в живота си. Сестри, които войната, мъченията, лъжите и недоразуменията не бяха успели да разделят.

Трийсет и девета глава

След като избърсаха сълзите си, Скай разказа на Либърти какво бе правила през многото, много години, откакто за последен път се бяха видели. За работата като манекен и продаването на дрехи, за отглеждането на дете и после на внуче.

А Либърти разказа на Скай как искала да бъде близо до дома на детството им, но нямала куража да влезе вътре. Вместо това закупила съседния имот и възстановила Изгубените градини, като ги нарекла на Лизандър, героя на Шекспир, за когото бяха учили в училище и чието име бе използвано за серия аероплани.

Най-после се разделиха, като Скай обясни на Либърти, че още не е влизала във вилата, но много се надява на следващия ден да се разходят заедно.

— Ще повървим покрай залива. Дори ще те оставя да ми пуснеш рак в гърба, ако се наложи – каза Скай лукаво и Либърти се засмя.

Докато вървяха към колата, Елиът прошепна на Кат: – Отивам в селото, за да взема нещо за ядене. Така с баба ти ще имате време да си поговорите. Ще дойда за вечеря – аз ще готвя.

С тези думи остави двете жени сами.

— Изглеждаш щастлива, когато си с него – отбеляза Скай, докато пътуваха към къщата на върха.

— Така е – каза Кат. – По-щастлива, отколкото някога съм била. Не съм само Кат майката, Кат историкът или Кат внучката – аз съм всички тези неща заедно. Разбрах, че няма нужда да държа тези страни от живота си разделени, нито да се извинявам, когато се смесят.

Скай кимна: – Нямам търпение да го огледам внимателно тази вечер.

В къщата Кат помогна на баба си да се качи в стаята, в която някои от роклите все още висяха на закачалките в гардеробите.

— Ще ми разкажеш ли за тях? – попита тя.

Скай седна на леглото и разказа на Кат как се бе срещнала с Катерин – Каро Диор, когато работела в УСО, и как тя, Каро и Марго станали най-близките приятелки. Всеки път, когато произнасяше името на Марго, гласът на Скай потреперваше.

— Не знаех – каза тя накрая, – нито Марго знаеше, че този ден в гората бяха спрели камиони на Червения кръст. А не камионите на смъртта. Също така не знаехме, че Червеният кръст бе възнамерявал да вземе Каро. Когато ме отведоха в лазарета, Марго извадила ножа, който криеше в ръкава си месеци наред, и порязала крака на Каро с него, достатъчно дълбоко, за да бъде изпратена и тя в лазарета – така че да не остана там сама.

Лицето на Скай се сгърчи: – След това надзирателките… те застреляха Марго.

Кат седна до тънката си, крехка баба, жена, чиито тяло и дух бяха понесли толкова много, и силно я прегърна. Скай се отпусна в нея като рокля, свалена от манекен, или като жена, на която нацистите в Равенсбрюк бяха отнели всичко.

— Само Марго можеше да направи такова нещо – прошепна Скай в рамото на Кат. – Тя бе човек, който можеше да извърши всички смели и ужасни неща, които се налага да бъдат вършени по време на война. Толкова много ми липсва.

Скай отново се разрида и Кат също, като плачеше за жена, която не познаваше, но която бе дала на баба й име и идентичност.

— Каро също бе истинска героиня – каза Скай, когато очите й позасъхнаха. – Тя не бе само Мис Диор – име върху шише парфюм. Много преди това тя бе прекрасна. Нарекох те на Катерин Диор. Марго бе моята сила, а Каро – надеждата ми.

Кат се вкопчи в ръката на баба си.

— Някак си, в камиона за Швейцария – продължи Скай, сякаш бе решена да изрече всичко, – бях записана като Марго Журдан. Продължавах да казвам името й, защото знаех, че не е с нас – така че хората от Червения кръст помислиха, че това съм аз. После, във Франция, когато прочетох за детето на Никълъс в бюлетина на Министерството на отбраната, реших, че се е оженил, както ми бе казала Либърти. Тогава разбрах, че никога вече няма да мога да бъда Скай Пенроуз. Оказа се лесно да сменя самоличността си. Когато излезеш от място като Равенсбрюк, приличаш на…

Скай притисна ръка към устата си. Кат чакаше мълчаливо, като даваше възможност на баба си да се съвземе. Когато Скай отново заговори, гласът й бе изтънял, като вода.

— Изглеждахме съвсем различно. Когато швейцарските лекари се качиха в камиона, за да решат кои да продължат към Франция и на кои се налага да останат в Швейцария в болница – както стана с мен – всички се разплакаха, като ме видяха. А когато Вера Аткинс от УСО дойде да ме види, повярва, че съм Марго. Бях неузнаваема.

Скай се приближи до прозореца с изглед към морето: – Никога не потърсих Никълъс. Наистина мислех, че се е оженил и двамата с жена му имат дете. Не можех да отида при него в състоянието, в което се намирах, и да му кажа, че съм жива. Никога нямаше да мога да поискам от него да напусне жена и дете заради чудовището, в което се бях превърнала. Не можех да се гледам, още по-малко да понасям погледа на друг човек. Така че помолих Вера да не казва на никого, че Марго се е появила. Кат си спомни какво бе казал Елиът за разказите на американския дипломат, според когото жените от Равенсбрюк били „ужасяваща гледка“. Щеше ли да има смелостта, като изглеждаше по такъв начин, да отиде при мъж, който някога я бе обичал? Потри ръцете си, но студът, който я бе обхванал, не искаше да си отиде.

— По-добре щеше да бъде, помислих си аз, никога повече да не бъда Скай – каза спокойно Скай, загледана надолу към корнуолския бряг, където двамата с Никълъс се бяха запознали. – След известно време Кристиан поиска от мен да стана негова манекенка. Нямаше нужда да мисля или да говоря. Трябваше само да се усмихвам. Съгласих се. Също така пиех доста. Когато трябваше да се проведе ревю в Австралия, изпрати мен. Останах там. И известно време продължих да пия.

Тогава Скай замълча. Кат усещаше, че иска да каже още нещо и търси не само думите, но и събира смелост да ги изрече. Седна в нишата на прозореца до баба си.

— Нарекла си майка ми на Никълъс – каза Кат меко. – Нали?

Скай си пое дълбоко въздух, след това кимна: – Така е. Николет Журдан. Това бе единственото от баща й, което някога щях да мога да й дам. Трябваше да й дам повече. Исках…

Кат обгърна раменете на баба си по време на още една дълга, натежала от сълзи пауза.

— Не дадох най-доброто на майка ти – най-после успя да каже Скай. – След като успях да я изведа от Равенсбрюк напук на всичко, изпаднах в онова, което днес биха нарекли посттравматичен стрес. Равенсбрюк живееше в мен. Никога нямаше да мога да се отърва от него. Нощем имах халюцинации. И пиех. Само нощем и никога пред майка ти. Но може би страдах прекалено много, за да мога да бъда добра майка за нея.

— Не говори така! – извика Кат. – За мен ти бе най-добрата майка, която човек може да си пожелае!

Скай я прекъсна: – Това бе така, защото в деня, в който умря майка ти, аз спрях да пия. Продадох синята рокля, която Кристиан направи за мен, и изпратих останалите в Англия, така че наистина да загърбя миналото. Имах човек от селото, който се погрижи да ги прибере в къщата и да приема дрехите, които пристигаха след всяка нова колекция. Когато Каро умря преди четири години, тя ми остави своята синя рокля и аз изпратих и нея в Корнуол. Знаех, че не мога да погледна тази рокля, без да си спомня всичко, което се бе случило.

— На жена на име Мадлен ли продаде твоята синя рокля? – попита Кат. – Тя бе жената, която я дари на музея.

— Да. Срещнах я по време на първото си дефиле в Австралия. Тя обичаше Диор. Именно тя ми даде идея за моя малък бизнес, с който се занимавах, когато живееше при мен.

— Изглежда сякаш никога не е обличала роклята.

Скай се усмихна леко: – Разбираше, че е нещо специално. Вероятно не я е носела, само я е пазила. Радвам се, че го е направила.

На следващия ден Кат и Скай слязоха към залива. И двете бяха облечени в рокли на Диор – Кат носеше „Декемврийска нощ“, дълга и черна, същия брутален цвят като вчерашните разкрития. Скай бе в бялата рокля „Венера“, чиито поли бяха от напластени овални парчета плат, оформени като мидени черупки.

Загледани във водата, хванати за ръце, те пожелаха на майката на Кат – дъщерята на Скай и на Никълъс – лек и светъл път. Пожелаха същото и на Марго Журдан. И на Катерин Диор. И на О’Фарел – също.

Вълните се носеха към тях, надигаха се като за поздрав, след това бавно се отдръпваха сякаш разбираха, че имената, които отнасят със себе си, са най-редки съкровища.

Оставаше да бъде умиротворен само още един призрак.

Четиридесета глава

Елиът закара Кат и Скай в старческия дом. Кат бе обяснила на баба си къде отиват и че Никълъс може би няма да бъде адекватен. Скай се бе смръщила и не бе казала нищо. Кат се тревожеше, че баба й може би не разбира сериозността на положението, но също така знаеше, че срещата трябваше да се състои. Скай бе живяла с Никълъс в продължение на седемдесет години и бе дошло време да пожелае и на него лек път.

Елиът ги поведе към стаята на Никълъс.

— Здравей, дядо – каза весело той, но Кат разбираше, че се преструва, че Елиът също като нея се страхува от това какво може да се случи.

— Имам нужда от хапчетата си – каза Никълъс, сякаш вземаше Елиът за лекаря. После добави, като се обърна към Кат: – Боли ме – сбърка и нея с някого от обслужващия персонал.

Кимна едва на Скай, сякаш тя бе някой пациент в това заведение за възрастни хора. Но Скай се приближи към него, като се усмихваше.

Кат не искаше да гледа какво ще се случи. Почувства как Елиът обгръща раменете й.

Скай взе ръката на Никълъс и я задържа.

— Помниш ли момиче на име Скай – попита тя.

Никълъс втренчено я гледаше, с мътен поглед, никаква искра на разпознаване не разпръскваше мъглата. Кат чакаше, като сдържаше дъха си.

— Тя обичаше да плува – продължаваше Скай, като не пускаше ръката на Никълъс, не отместваше очи, въпреки че вероятно бе мъчително да гледа безизразното лице на мъжа, когото бе обичала толкова силно, мъж, който сигурно някога я бе гледал със съвсем различен поглед.

В стаята не се чуваше никакъв звук.

След това: – Циганско колело – произнесе Никълъс.

Незначителни думи, които сигурно нямаше да имат смисъл за другите, но Кат знаеше, че за баба й те означават всичко.

— Да. Тя обичаше да прави цигански колела – гласът на Скай бе твърд и не издаваше чувствата, които вероятно изпитваше.

Никълъс се усмихна: – Гащи.

Последва дълго мълчание. Скай не каза нищо. Нито помръдна. Само седеше на леглото, като държеше ръката на мъжа, когото обичаше, може би виждаше отново онова, което се бе случило на плажа в Корнуол толкова отдавна.

— Да – успя да каже накрая Скай. – Тя ти дръпна панталоните и се присмя на твоите гащи.

Кат не можеше повече да гледа как Скай и Никълъс се вкопчват в откъслеци от спомени. Не искаше да става свидетел на мига, когато спомените на Никълъс щяха да се стопят, очите му щяха да се замъглят и той отново щеше да се превърне в човек без минало.

Извърна се, зарови глава в рамото на Елиът и се разхълца.

Измина дълго, дълго време, преди да бъде отново в състояние да говори, да избърше лицето си и да си поеме дъх, вместо да крещи.

Елиът люлееше главата й на рамото си.

— Никога повече недей да плачеш така – прошепна той. – Нищо не ме е наранявало така, както да те виждам да плачеш.

Което само я накара отново да се разридае.

Накрая сълзите й утихнаха и двамата чуха как Никълъс казва на Скай: – Коя си ти?

Кат замръзна и се обърна с гръб към леглото.

— Скай – чу тя баба си да казва.

— Оттам – отвърна Никълъс, като посочи небето над прозореца.

— Да.

— Хубаво име.

Хубаво име. Сякаш Скай бе никой. Кат видя как една самотна сълза се стича по лицето на баба й.

— Не искам това да свърши така – каза Кат на Елиът. – Не можеше ли… Не знам… Да го пренапишеш някак си?

Искаше й се да бе така просто – животът да може да бъде променен по същия начин, по който думите в книгата могат да бъдат редактирани по друг, по-хубав начин. Като щастлив финал.

— Погледни баба си – каза Елиът с тих глас. – Мислиш ли, че тя го иска?

Кат можеше да види, че Скай не пуска ръката на Никълъс. Не бе откъснала очи от него. Говореше му за Австралия, с мек и красив глас. Кат бе чувала да използва този глас само с внучките си, късно през нощта, когато те се плашеха от разразилата се силна буря.

Някак си Кат успя да се усмихне и погледна нагоре към Елиът, мъжа когото обичаше по същия начин, както Скай обичаше Никълъс.

— Ще се ожениш ли за мен? – каза тя. – Не знам как ще потръгне, знам само, че поне ще бъда наблизо във Франция през следващите шест месеца, но наистина не се интересувам от практическите въпроси и от нещата, от които обикновено живея. Искам всеки спомен от теб, отсега и завинаги, да бъде мой.

Той не отговори. Вместо това я целуна без никакви задръжки и с твърде много страст, очевидно забравил, че са в една стая с баба си и дядо си.

Кат се усмихна срещу устните на Елиът: – Това „да“ ли означава?

— Ще се оженим в замъка на Джош и Д’Арси – каза той, като също се усмихваше. След това я хвана за ръката и я отведе до леглото.

— Дядо – каза той. – Искам да те запозная с моята годеница.

— Годеница – каза Никълъс. – Винаги съм искал да се оженя както му е редът.

А след това погледна към Скай.

Дали за частица от секундата си бе спомнил коя бе Скай, че той я бе обичал и с този поглед искаше да й предаде, че единственият порядъчен брак би бил този между него и нея, Кат не знаеше. Но избра да повярва, че е така.

Скай се наведе и целуна Никълъс по устните: – Ние винаги сме били женени, Никълъс – каза тя. – И беше великолепно. Ние бяхме великолепни.

Докато Никълъс повдигаше ръката на Скай до страната си, Кат усети как годините се стопяват. Видя един тъмнокос мъж и една тъмнокоса жена на плажа, увити в одеяло, прегърнати, а на пръста на жената бе увито стръкче морска трева. По пясъка, смеейки се, тичаха призраците на момичетата, които и двамата бяха искали да имат, а наоколо звучеше клетвата, която преминаваше през времето: Ние сме безпределни.

Да, помисли си Кат, като се усмихна на Елиът. Наистина сме такива.

БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА

Идеята за тази книга ми хрумна, докато четях „Парижанки: Как жените живееха, обичаха и умираха в Париж през 40-те години“ на Ан Себа. От нея научих за Катерин Диор – сестрата на Кристиан Диор. За нейната дейност в Съпротивата по време на войната, за залавянето й от нацистите и изпращането й в концентрационния лагер Равенсбрюк. Как бе възможно да не съм знаела нищо за тази жена, освен че на нея брат й Кристиан нарекъл парфюма си „Мис Диор“?

Реших да намеря повече и за свое изумление установих, че, за жалост, съществуват много малко сведения за Катерин Диор, която била твърде сдържана във връзка с дейността си по време на войната. Успях да събера някои оскъдни факти от вила „Ле Румб“, бившата семейна къща на Диор в Гранвил, която днес е музей, и някои от автобиографията на Кристиан Диор. Катерин рискувала живота си, работейки за Ф2, поддържана от англичаните организация на Съпротивата, която действала основно в Южна Франция. Въпреки това Катерин и нейният партньор, Ерве Папийо де Шарбонери, провеждали акции на Съпротивата и в Париж, като използвали апартамента на Кристиан за събрания на мрежата. За дейността си по време на войната Катерин е наградена с Кръст за храброст и Почетния легион от французите и с Кралския медал за смелост в борбата за свобода – от англичаните.

Както се случва и в моята книга, Катерин била арестувана на 6 юли 1944 година в Париж и е изпратена с последния влак в Равенсбрюк. Известно време полагала принудителен труд в сателитните на Равенсбрюк лагери в Торгау, Абтерода и Марклеберг. Включила съм само Торгау, за да не принуждавам читателя да прескача от място на място за кратък период от време.

До средата на 2019-а не успях да намеря достоверно обяснение как Катерин Диор е излязла от Равенсбрюк през 1945 година. Според повечето източници тя била „пусната“ или „освободена“ близо до Дрезден. Например Себа отбелязва само, че Катерин била „пусната на свобода“ през април 1945 година. В отсъствието на сигурни факти, избрах да я включа в един от конвоите на Червения кръст, които извели затворнички от Равенсбрюк през април 1945 година. Обаче Жюстин Пикарди, която с помощта на Дом Диор пише книга за Катерин Диор, публикува изключително полезна статия в „Харпърс Базар“ през март 2019-а, в която твърди, че Катерин избягала, докато участвала в поход на смъртта от сателитния лагер Марклеберг през април 1945 година. По времето, когато се натъкнах на това обяснение през май 2019-а, почти бях завършила книгата си. Следователно, трябва да приемете като към литературна измислица онази част, в която описвам как Катерин напуска с конвоя на Червения кръст. Очаквам с нетърпение да прочета книгата на Жюстин и да науча повече за Катерин.

Мисля, че романите обикновено произтичат от две или три несвързани истории, които внезапно се сблъскват и такъв със сигурност е случаят с „Тайната на Диор“. Докато правех проучване за „Френския фотограф“, научих за Транспортните спомагателни военновъздушни сили и за важната роля, която жените са играли в тази организация, независимо от първоначалните предразсъдъци и трудности. Също така попаднах на историята на Ескадрила 161, която летяла по пълнолуние към Франция, за да оставя там агенти на Управлението за специални операции, чиято задача била да саботират германците и да ги шпионират. Разбрах, че искам да пиша и за двете групи пилоти.

Последната нишка, която свърза всичко в едно цяло, дойде, когато посетих изложбата на Диор в Националната галерия „Виктория“ в Мелбърн през 2017 година. Там открих, че Австралия е първото място извън Франция, където били показани роклите на Диор през 1947 година, че Дейвид Джоунс организирал специални ревюта с тях през 1948 година и поради това Австралия има силна връзка с модна къща „Диор“.

Много герои в книгата са базирани на реално съществували личности: Полин Гоувър, Розмари Рийс, Джоан Хю, Вера Аткинс, Ейми Джонсън и Катерин и Кристиан Диор са сред най-съществените. Когато използвах име на жена пилот в ТСВВС, това е име на реален човек. Наложи се леко да променя историята по отношение на Полин Гоувър: тя наистина отговаряла за женското подразделение на ТСВВС, обаче Марго Гор била командващ офицер в Хамбъл, а не Полин. Обаче нямаше логика да въведа нов герой, след като читателите се бяха запознали вече с Полин; освен това в романа ми вече имаше една Марго и щеше да бъде объркващо, ако добавех още една.

Много от случките, свързани с ТСВВС, които разказвам, се основават на факти. Всички ужасни цитати от вестници и списания за жените пилоти са истински, каквито са и първата пресконференция и фактът, че жените пилотирали открити самолети до Шотландия през цялата тази първа мразовита зима. Приписах снимката на пилота на ТСВВС Морийн Дънлоп в „Пикчър Поуст“, на която тя излиза от самолета с ръка в косата си, на Скай. Снимката на Морийн е била направена по-късно от времето, за което разказвам в книгата си.

В много книги, които изчетох за ТСВВС, се споменава за голите медицински прегледи, на които жените били подложени, само подмених времето на действието, за да съвпадне с това в романа. Новопристигналите американски жени пилоти отказали да се подложат на такъв преглед, но ми се иска да вярвам, че Скай, ако наистина съществуваше, също щеше да се възпротиви.

Постепенният напредък на жените от пилотиране на тренировъчни самолети до управлението на бомбардировачи и изтребители и съпротивата срещу тях, с която се сблъсквали на всеки етап, също бе отразен в много от книгите, които изчетох. Марго Гор, командващ офицер в Хамбъл, наистина изпратила две от своите подчинени в база на КВС да раздават усмивки на ескадрила, която била претърпяла загуби. Думите, които съм сложила в устата на Полин, „Ефективни и красиви, моля“ и нейното нареждане пилотите да се направят възможно най-красиви, освен в другите източници, са описани в книгата „Сестри по оръжие: Британски и американски жени пилоти по време на Втората световна война“ от Хелена Пейдж Шрадер. В същата книга е включена и историята на жена пилот от ТСВВС, на която възложили задачата да транспортира „Бофайтер“ до база на КВС, за да покаже на мъжете, които били отказали да пилотират този тип самолети, че дори жена може да го управлява.

Престоят на Скай в Левесден на КВС и тяхното отношение към това жени да пилотират най-големите бойни самолети, както и изискването да полагат повече пробни полети, отколкото мъжете, са истории, базирани на преживяванията на Летис Къртис, записани в „Момичета бомбардировачи“ от Форман. Заповедта всички жени да преустановят летенето и да бъдат подложени на допълнителни тестове за физическа и учебна подготовка, след като Мона Фридландър спуква гума на самолет, е описана в книгата „Жени пилоти на „Спитфайър“ по време на Втората световна война“ от Жил Уитъл.

Обядът, по време на който Скай говори да бъде дадено право на жените да пилотират оперативни самолети, за да се преодолее проблемът с недостига на пилоти в Британия, се основава на подобни събития, на които Полин Гоувър говори по същата тема. Филмът „Те летяха сами“ за пилота Ейми Джонсън, който Скай гледа в Лондон, наистина съществува.

Цялата информация за трудните условия за летене, с които се сблъсква ТСВВС, се основава на факти: те наистина са пилотирали без инструменти и радиовръзка, като вместо това си служели с визуална навигация и разпознаване и избягвали облаците на всяка цена; също така не били въоръжени. Много от техните пилоти загинали на поста си; а германските самолети понякога нападали също и транспортни самолети.

Други източници, в които търсех информация за ТСВВС, включват спомените на Даяна Барнато Уокър „Да разперя крилата си“; мемоарите на Розмари Крос „Момичето от ТСВВС“; „Кратка слава“ на командир Чесман; бележки на транспортните пилоти на ТСВВС, както и колекцията документи за ТСВВС, които се съхраняват в Националния архив в Кю. Имперският военен музей в Дъксфорд ми позволи да видя различните видове самолети, които Скай пилотира, и ми помогна да проумея техниката на летенето.

Семейната къща на Диор, вила „Ле Румб“, представлява красива сграда, разположена в поразителна местност, на върха на скала в Гранвил, Франция. Посетих къщата, градините и музея на Диор, който се намира вече там през 2017 година и веднага разбрах, че искам да включа къщата в книгата си. Единственият проблем бе, че семейство Диор, които закупили вилата през 1905, били принудени да я продадат през 1932-ра поради финансови затруднения. Била закупена от кметството, което означаваше, че семейство Диор не бяха живели там по времето, когато се развива моята история. Надявам се читателите да ми простят, задето все пак съм използвала къщата, тъй като не можех да си представя друго място, на което тази част от книгата би могла да се случи.

Всички рокли, които Кат намира в къщата в Корнуол, са истински. Четирите тоалета, дарени на музея, в който Кат работи, са описани въз основа на четири оригинални дизайна на Диор, показани на дефилето „Парижка мода за всички“ на Дейвид Джоунс през 1947 година. Мистериозната синя рокля е плод на моето въображение.

Информация за Кристиан Диор потърсих в „Кристиан Диор – дизайнер на мечти“, публикувана от издателство „Таймс § Хъдсън“; „Автобиография“ на Кристиан Диор; и „Седемдесет години висша мода“ на Национална галерия „Виктория“. Посетих също така изложбата на „Диор“ в НГВ през 2017 година и изложбата на „Диор“ в Музея на приложните изкуства в Париж през 2017-а и прочетох много от статиите, публикувани в австралийските вестници, посветени на ревютата на Диор през 1947 и 1948 година, както и всички копия на бюлетините на Дейвид Джоунс от онова време.

Ескадрила 161 наистина е провеждала нощни полети към Франция в течение на две седмици всеки месец, с които прекарвала агенти и доставяла материали за Съпротивата; те се управлявали от секретната база на КВС в Темсфорд, а самите операции се провеждали от Тангмере на КВС. За тази част от историята се позовавах на книгата „Пилот на „Лизандър“: Секретни операции с Ескадрила 161“ от бившия пилот Джеймс Атърби Маккерн; „Приземявахме се на лунна светлина“ от бившия пилот Хю Верити; „Темсфорд на КВС: най-секретното летище на Чърчил“ от Бернард О’Конър; „Писти към свободата: Ескадрилите за специални операции в Темсфорд на КВС“ от Робърт Боди; документите за ескадрила 161, съхранявани в Националните архиви в Кю; и колекцията на музея на КВС в Тангмере, който посетих през октомври 2017 година. Прочетох също така спомените на Дорийн Калвин, бивш пилот от СЖВВС, които ми помогнаха да разбера ролята на жените в СЖВВС в Темсфорд на КВС.

Друга част от историята, която леко видоизмених, е свързана с легендата на Марго и Никълъс. Когато няколко жени започнали да работят за УСО, тяхната легенда била, че работели за Междуведомствената изследователска служба, измислена организация. Жените агенти за УСО се набирали от СЖВВС и няколко били назначени за младши офицери в СЖВВС, подобно на Марго. Направих Марго една от първите жени, работили за УСО, преди протоколът за работата с тях да бъде финализиран, така че да мога да създам легендата за годежа. Възможно е това да се е случило – тъй като УСО било тайна организация, никой не знаел с точност как точно действа. Като експерт в УСО, в своята книга „УСО – 1940 – 1946“ Фут пише: „Точната бройка на УСО никога не бе разкрита… кой принадлежеше и кой не принадлежеше към него бяха въпроси толкова трудни и заплетени…“ Така че приех, че това би било възможно.

По-голямата част от информацията, която Елиът разкрива на Кат за УСО, се основава на факти, включително неуспеха на операцията по издирванията на изчезналите агенти – особено на жените – към края на войната. Почерпих по-голямата част от тях от прекрасната книга на Сара Хелмс „Живот, преминал в тайни: Историята на Вера Аткинс и изчезналите агенти от УСО“. В нея също така намерих и историята за объркване на идентичността на агентите Соля Олшански и Нора (Нур) Инаят Кан.

Освен гореизброените книги, проучванията ми, свързани с УСО, ме отведоха в Имперския военен музей в Лондон и открих, че постоянната им колекция „Тайната война“ е много полезна. Изчетох също така документите на УСО, съхранявани в Националния архив в Кю, и се позовах на книгата „Жените, които шпионираха за Британия: Жени тайни агенти през Втората световна война“ на Робин Уокър и на „Героините на УСО: британски разузнавачки във Франция“ на Берил Ескът.

Някои историци, занимаващи се с УСО, проблематизират използването на думата „шпионин“ по отношение на агентите на УСО и предпочитат да ги наричат „тайни агенти“. Въпреки това обаче, както отбелязва Сара Холмс, жените са работили за секретна служба; не са носели военна униформа и можели да бъдат екзекутирани за шпионаж; нямали никаква правна защита, тъй като по времето, когато била написана Хагската конвенция, никога не се предполагало, че жените ще бъдат използвани като бойци; и те извършвали нелегална дейност на вражеска територия. И ако това не ги прави шпиони, тогава не мога да си представя какво друго би могло.

Най-трудно ми бе да пиша в тази книга за концентрационния лагер Равенсбрюк. Спомените на Женевиев дьо Гол „Зора на надеждата: Спомени от Равенсбрюк“ са сърцераздирателни. От тази книга заех историята за тортата за рожден ден, направена от трохи. Книгата на Сара Хелм „Равенсбрюк: Живот и смърт в женски концентрационен лагер на Хитлер“ е задълбочена, значима и завладяваща и използвах много от случките, които жените са разказали на Хелм в моя роман, включително всичко, свързано с детските ясли, камионите на смъртта в гората, стоварването на тела за сортиране пред лазарета, заповедта със задна дата, получена от командира на лагера Сухрен да убива по две хиляди затворнички всеки месец, проверката на жените на Разпети петък и дързостта на Жани Русо в Торгау.

Задължена съм на Сюзън Чи, моден реставратор в музея „Пауърхауз“ в Сидни, която ме покани да прекарам деня с нея, така че да успея да разбера естеството на работата й и която ми позволи да докосна и изуча (с ръкавици!) някои от роклите на Диор от 40-те години в колекцията на музея. Тя също така ми даде копие от представянето на Диор от Марика Дженти, което много ми помогна. Дължа също така голяма благодарност на Елизабет Картър, ръководител на спектроскопската лаборатория в Университета на Сидни, която ми разказа как могат да се изследват тъкани и мастила и ми показа как този уред се използва за такъв вид аналитична работа.

Изгубените градини, които Скай и Никълъс намират и които Либърти възстановява, са измислени въз основа на Изгубените градини на Хелиган в Сент Остел в Корнуол. И накрая искам да поднеса извинения на когото и да живее в къщата на върха на скалата в покрайнините на Портлевън в Корнуол за моето непрекъснато катерене наоколо в опити да направя снимки. Местоположението на вашата къща е прототип на дома на семейство Пенроуз в този роман.

БЛАГОДАРНОСТИ

Винаги благодаря на първо място на Ребека Сондерс, но това е, защото тя играе толкова важна роля във всяка една от моите книги. Когато за пръв път й казах, че искам да напиша книга за колекция рокли на Кристиан Диор и за Катерин Диор, и за жени авиатори, и за секретна среднощна ескадрила, и всичко останало, тя ми каза – давай! – и аз го направих. Неизчерпаемият ентусиазъм и подкрепа на Ребека са всичко, от което има нужда един писател, и аз имам голям късмет тя да е мой издател.

Благодаря също на Алекс Крейг, който като литературен редактор в издателство „Ашет-Австралия“, докато Ребека бе излязла в отпуск по майчинство, трябваше да изтърпи всичките ми нервни сривове, когато си мислех, че книгата ми е прекалено голяма, прекалено обхватна, прекалено сложна и отвъд моите способности. Благодаря ти, Алекс, че винаги ме изслушваше, за мъдрите ти съвети, за великолепния ти редакторски нюх.

Искам да благодаря на всички от екипа на „Ашет – Австралия“, които имат участие в създаването на тази книга, но особено на Софи Мейфилд, чиито редакторски умения са първокласни, на която имам пълно доверие и която ми помогна да реша всички проблеми, присъщи на роман като този. И благодаря на Дан Пилкингтън, който води издаването на всяка моя книга, и на великолепния търговски екип също. На Фиона Хазар и Луиз Шъруин-Старк благодаря, че винаги бяхте на разположение и ме подкрепяхте.

Коректорските умения на Никол О’Шиа направиха тази книга много по-добра и аз й благодаря за нейните съвети и помощ.

Издателският ми екип в САЩ на „Гранд Сентрал“ е най-добрият, който всеки писател би могъл да си пожелае, и дължа голямо благодаря особено на Ли Хултеншмит и Джоди Рософ.

На моето семейство – Ръсел, Руби, Одри, Дарси – обичам всички вас и ви благодаря, че винаги се гордеехте с онова, което правех, че идвахте с мен на странни и прекрасни изследователски експедиции, и за всички ваши прегръдки и целувки.

Сара Фостър винаги чете романите ми и притежава особения талант да казва точните неща в правилния момент. Благодаря ти, че ми бе такава добра приятелка по перо. И Луиз Алън, благодаря ти за нашите откровени писателски разбори, когато пишем малко, но говорим много.

Моите читатели са най-милите хора на света и ми се иска да мога да благодаря лично на всеки един от вас. Благодаря ви, че идвате на моите събития, за вашите красиви съобщения, които ми пращате, за вашия ентусиазъм и за вашата радост, за това, че обичате героите ми също като мен.

Без книжарите няма да имаме книги, така че последното ми благодаря е за онези, които са продали, препоръчали, изложили, рекламирали или подкрепяли романите ми. Благодаря!

Natasha Lester – THE PARIS SECRET (2020)

Наташа Лестър – Тайната на Диор (2020)

Австралийска. Първо издание

Превод: Марианна Панова

Корица: Фиделия Косева

Отговорен редактор: Димитър Николов

Коректор: Русанка Одринска

Предпечатна подготовка: Надежда Тошева

Издава: Сиела Норма АД

ISBN 978-954-28-3297-3

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране: Vanilla (2022)

Загрузка...