Тайното съкровище

IV

Мълчаха планините. Мълчеше гората. Спеше вятърът, който през деня се носи над планините Риф. Само морето, неспокойно, вечно тъгуващо, плискаше вълните си към скалистите брегове.

През тая нощ край дефилето Гран Лупо като че ли живееше само водата. Небето бе ясно и чисто, въздухът — сух. А на този, който се намираше в дефилето, му се струваше, че ясно чува шума от падащи дъждовни капки, които се спускат от небесните висини върху сухите листа на вехнещия от зноя лес.

И този шум все повече се засилваше. Малко след полунощ при входа на дефилето като че ли заклокочи цял поток.

Трима души се движеха доста шумно из почти непроходимия гъсталак над дефилето.

— По-тихо! За Бога, по-тихо! Враговете са тук! — чу се предупредителен глас.

— Какво виждаш, Карминильо? — тревожно прозвуча познат ни вече глас.

И наистина, това бе гласът на студента от Саламанка, на злополучния юрист Педро Алварес.

— Тишината мами — добави Карминильо. — Тук всичко живее! Цамора, ти виждаш ли добре наоколо?

— Виждам, че тук всичко живее, сеньор! — отвърна хитаната. — Но това е страшен живот, готов всеки миг да бъде изместен от смъртта!

— Ама какво всъщност виждате? — запита с досада Педро. — Нима това не е някакъв сън? Наоколо — нищо живо!

— Почакай. Струва ми се, че луната ей сега ще се покаже! Сега ще можеш да огледаш и ти.

Бегълците стояха на ръба на една скала. Пред тях се простираха планински склонове — ту съвсем голи, ту каменливи, ту обрасли с храсталаци. По-долу смътно се очертаваше проходът

Гран Лупо.

— Ужасно скучна история! — с досада избъбра Педро. — Ей, дявол знае какво е това! Всички небесни и земни сили са се съюзили против нас. Вече забравих как обядват или закусват порядъчните хора.

— Е, приятелю. Това все още не е най-голямата беда! — отвърна му насмешливо Карминильо. — Ако само в това се състоеше нашето нещастие! Забрави ли, че самите ние щяхме да станем закуска за лъва!

— Не закуска, а вечеря! — поправи го Педро. — Ти забрави, че това се случи през нощта! Когато на помощ ни дойде Цамора, нямаше още дванайсет часа.

И като помълча малко, Педро добави:

— Всъщност, ако не пречеха някои странични обстоятелства, аз бих направил днес предложение на Цамора.

— И какво би ми предложил, Педро? — полюбопитства хитаната.

— Ръката и сърцето си! — полусериозно, полушеговито й отвърна испанецът. — Сърцето ми е изпълнено с признателност към теб. Душата ми прелива от възхищение към теб! Ти, нежно момиче, успяваш да се изплъзнеш от ръцете на магьосницата, да я хвърлиш в пропастта, да прелетиш дебри с хвърковатото си конче, да ни намериш по воя на зверовете и…

— И се хвърляш в неравен бой с лъва! — добави Карминильо. — А как служи само старият пистолет на Сиза Саба!

— Ама че история! — цъкаше с език Педро. — Не, това трябва да се запише! Нима друг някой е излязъл срещу лъв с пистолет и то напълнен със сачми?

— Нали сачмите в случая свършиха работа? Сачмите попаднаха точно където се целеше и ослепиха лъва. А ослепеният лъв повече не може да бъде опасен. Така Цамора успя да го убие след това с ятагана. И да освободи първо мен. А след това не закъсня и твоето освобождение, Педро.

— Да не говорим повече за това, сеньори — с явно неодобрение помоли хитаната. — Направих това, което бях длъжна да сторя, и нищо повече! Доволна съм, че успях да дойда навреме. Но ако продължавате да ми напомняте за случилото се, ще ви намразя.

— И двамата ли? Или само мене? — лукаво я погледна Педро. Сетне добави: — А какво стана със сърцето и ръката, Цамора? Аз съм беден, но честен студент. От благородна фамилия. Като завърша университета, ще получа добро място, ще си обзаведа собствен дом. Тогава ще ми трябва добра домакиня, която да умее да ми готви любимите ястия.

— Че защо ще ти е нужна тогава Цамора? Не можеш ли да си вземеш някоя икономка?

— Е, да. Но преди всичко ще ми трябва жена, храбра като Цамора. Жена, която да умее…

— Да се справя с лъвове!

— Какви лъвове? — безгрижно махна с ръка Педро. — Има и по-страшни двуноги зверове.

— Кои имаш предвид? — поинтересува се Карминильо.

— Ами кредиторите. Забрави ли? Колкото до мен, предпочитам да се срещна с цяла дузина лъвове, отколкото с двама кредитори. Ако се оженя за Цамора, убеден съм, че всичките ми кредитори скоро ще разберат с кого ще си имат работа, и ще преценят, че е съвсем безполезно да си искат обратно старите ми дългове по техните разбойнически полици. Нали така, Цамора?

— Не! — рязко отвърна хитаната, като сключи витите си вежди.

— Е, нищо — успокои се сам Педро. — Няма да свърша със самоубийство след жестокосърдечния отказ на една красавица.

— Млъкни, дърдорко! — прекъсна го Карминильо, комуто не харесваха тия шеги.

— Защо трябва да мълча? Та аз съм гладен, пък гладният стомах настройва печално. А печалното настроение може да се прогони с весел разказ. Затова ще продължа. Впрочем, приятели, сеща ли се някой какво стана с нашите познайници?

— С кои, дърдорко?

— Думата ми е за магьосницата, която Цамора изпрати в пропастта, и нашия верен спътник Янко. Нали когато отидохме в колибата на магьосницата, за да поговорим приятелски с Янко, видяхме, че ямата, в която бе паднала Саба, е празна. Някой бе извадил бабата от там. Ясно е кой е бил този.

— Янко, разбира се, кой друг!

Да, и това се потвърди от някои следи, останали от престояването на Янко в тази колиба: празната му лула, празната тютюнева кесия. Ясно е, че циганинът е извадил от ямата Саба, която при падането е била само зашеметена. И са се спуснали да ни гонят… Учудва ме само как не са успели да ни намерят, когато Цамора, след като уби лъва и освободи нас, нещастните осъдени на смърт… от търбуха на биковете…

— Хайде, затвори си най-сетне устата — навъсено го сряза Карминильо. — Нали знаеш поговорката: за вълка говорим, а той в кошарата. И без това сме в такова окаяно положение — без оръжие, ако не смятаме двата ятагана и празния пистолет, които Цамора донесе, без пари, без храна, окъсани като просяци…

— Ами! Ятаганът е отлично оръжие — запротестира вечно спорещият юрист. — Вярно е, че облеклото ни не е твърде за пред хората, особено след престоя ни в търбуха на биковете. Но нали все пак го почистихме, доколкото можахме, пък и Цамора приложи своето женско изкуство. Нима не закърпи тук-там дрипите, така че сега представляваме доста живописна гледка. Само сме за сцена, представлението трябва да си изберем. Защо трябва да казваме, че положението ни е отчаяно? Не, не съм съгласен! Докато човек е жив, не бива да се отчайва! Освен това, както ни се иска да вярваме, испанските войски се придвижват към нас. Вярно е, че от съотечествениците ни делят само вражеските сили, т. е. тълпата конни и пеши рифиоти, които, както ми се струва, искат да се противопоставят на испанците… И все пак, защо да не се надяваме на добър изход?

— Винаги трябва да се надяваме, че по-доброто е пред нас, Педро! — наставнически каза Карминильо. — Но не трябва да пренебрегваме и лошото, което може да ни дебне.

— Не споделям твоя песимизъм, приятелю!

— Погледни, дърдорко! — със суров тон прекъсна лекомисленото бърборене на Педро приятелят му Карминильо.

— Боже мой! — простена вцепененият юрист. — Но те отиват на явна смърт! Те и не подозират тук засада!

— Да, нашите братя дори не подозират какво ги чака тук.

— Но ние, ние не можем ли да ги предупредим, Карминильо?

— По какъв начин? Ако имахме пушки, но и тогава изстрелът едва ли би ги предупредил за опасността от засада в дефилето.

— Какво можем да направим? Как да им помогнем? — питаше припряно Педро.

— Нищо! Остава само да бъдем очевидци на драмата, която предстои да се разиграе, и толкова Безсилни сме!

Докато водеха този разговор, луната ярко освети планини и долини, гори и поляни, проходи и пропасти.

И нашите герои можаха да видят с всички подробности фантастична картина: голям пехотен отряд с четири полски оръдия навлизаше в прохода Гран Лупо. Друг, още по-голям отряд с две планински батареи се намираше на два-три километра зад първия. Връзката между двата отряда се поддържаше от слаби артилерийски части.

Това бе експедицията на генерал Мартини, която имаше за Цел да завземе върховете на планината Гуругу и да я очисти от разбойниците и да отмъсти за разбойническото нападение срещу испанската концесия Мелила. През миналите няколко дни испанците бяха водили няколко сражения с рифиотите. Храбрите планинци бяха събрали многобройна кавалерия и проявиха отчаяна твърдост, като подхвърлиха и резиденцията на опасността да бъде обсадена и превзета с щурм.

Но отлични ездачи, те се оказаха доста лоши стрелци. Затова пък испанците разполагаха с многобройна планинска и полева артилерия, с помощта на която напълно разгромиха дуарите на рифиотите. Недисциплинираните тълпи от полудиви чергари не издържаха и се разбягаха на вси страни, щом испанските гранати започнаха да ги обсипват. Така испанците успяха да нанесат на рифиотите чувствителни загуби в отделни сражения. Увлечена от евтино спечеления успех, испанската войска обаче забрави съветите за благоразумие и опасността от засада. През тази септемврийска нощ й предстоеше жестока разплата, задето пренебрегна коварството на врага.

Как бе допуснато цяла дружина от полка, командван от такъв опитен военен като полковник Лареа, да се отдалечи толкова от главните сили, без да вземе предпазни мерки в тая удобна за засади планинска местност — това и до днес не е изяснено. Но фактът бе налице: около осемстотин пехотинци с четири оръдия през тази нощ влязоха в прохода Гран Лупо.

Известени много по-отрано от своите разузнавачи за движението на испанците, рифиотите струпаха грамадни маси от двете страни на прохода. Нашите герои, които бяха на доста по-високо място от рифиотите, отлично виждаха огромните им отряди, скрити зад естествени и нарочно направени скривалища над прохода.

— Карамба! — извика Педро. — Та рифиотите са десет пъти повече от испанците! Но те са планинци и са много по-лошо въоръжени от нашите войници. При това нямат топове. Така че превъзходството е на страната на нашите!

— Боя се, че не е така! — тъжно отвърна Карминильо.

В този миг планините като че ли оживяха. Всичко се раздвижи. Като че ураган профуча над прохода. По даден сигнал от някаква скала върху испанската колона се изсипа градушка от куршуми. Последваха камъни и дървета.

Предната испанска колона се обърка и смути. Но изходът от прохода бе отрязан: мнозина рифиоти бяха залегнали там и стреляха по всеки войник, който ги доближеше. В същото време многобройна конница незнайно откъде навлезе в долината и огради главната колона, като не й позволяваше да мръдне нито стъпка.

— Боже мой! Защо мълчат нашите топове? — притеснено прошепна Педро, уловил се за главата. — Та това е повече от ужасно!

Защо наистина мълчаха испанските топове?

Отговор на този въпрос даваше грамадата трупове, издигаща се до испанските топове: избрани стрелци рифиоти съсредоточиха адски огън в местата, където бяха оръдията. Конете бяха моментално избити. Един след друг падаха артилеристите, без да успеят да напълнят оръдията.

Испанците се хвърлиха на нож, за да си пробият път, но този опит предварително бе осъден на неуспех: те трябваше да изкачват стръмни склонове, заети от рифиоти, а планинците стреляха срещу тях отгоре надолу, иззад прикрития, без да бъдат засегнати от испанския огън. Скоро куршумите на рифиотите пратиха испанците чак в дъното на прохода. Тогава испанските войници се опитаха да си пробият път на запад. Но и този опит пропадна, защото пред колоната израснаха цели пълчища въоръжени с ятагани и револвери планинци. Наистина, те бяха принудени да отстъпят под натиска на пехотинците, но само стъпка по стъпка, сетне се пръснаха и тогава върху испанците връхлетя една истинска жива лавина — конницата на рифиотите.

Редовете на испанците се топяха, докато пълчищата на рифиотите се множаха. Главната колона се опита да се притече на помощ на своите другари още щом започна боят в прохода, като си проправяше път с гранати, но топовният гърмеж не вършеше кой знае каква работа, защото обстрелваха бързо движещата се конница на рифиотите.

Тази конница се струпваше пред колоната, обсипваше я с дъжд от куршуми, изчезваше за миг, както се бе появила, и отново се събираше, за да се хвърли в нова отчаяна атака.

— Те отстъпват! Боже мой, те отстъпват! — тюхкаше се Педро, като наблюдаваше как главната колона бе започнала да се изтегля под силния натиск на рифиотите, оставяйки предния отряд на произвола на съдбата.

А в прохода се разиграваха последните сцени от кървавата драма: съпротивата на испанците бе сломена и вместо бой започна сеч. Рифиотите се справяха с последните групи испанци, останали от разбития полк. Не ги щадяха — колеха ги, разстрелваха ги. От прохода Гран Лупо, където през тази нощ бяха влезли осемстотин отбрани испански войници, не излезе нито един!

Рифиотите също дадоха жертви. Около триста-четиристотин техни трупа останаха по бойното поле. Но победата бе на тяхна страна и те имаха основание да се гордеят с това. Бяха удържали бляскава победа над испанците. Нанесоха огромни загуби на своя вековен враг.

Канонадата от боя започна да стихва. Без да се погрижат за своите ранени и мъртви, рифиотите хвърлиха последните си сили срещу главната колона, като се надяваха да унищожат и нея.

Зоркият Карминильо реши, че трябва да се помогне на испанските войници.

— Напред, приятели! — викна той. — Трябва веднага да слезем долу!

— Защо? — недоумяващо го запита Педро.

— Първо, там ще можем да се сдобием с оръжие. На мъртвите то не е потребно вече. А на нас ще ни послужи. Ей Богу, ако потрябва, скъпо ще дадем живота си! И второ, там ще се сдобием с провизии!

— Провизии, казваш? — ободри се Педро. — Е, това е друго нещо! За това си заслужава да рискуваме. За пакет сухари и шише коняк съм готов да се бия с цяла орда рифиоти!

— Не бързай да се радваш. Бас държа, че там долу ще намерим само чакали или куп арабски старци, дошли да доубиват и обират ранените — охлади ентусиазма му инженерът.

Карминильо не се лъжеше. Като слязоха долу, в прохода, нашите герои не видяха жива душа, ако не смятаме няколкото ранени, които раздираха въздуха с предсмъртните си стонове.

Да намерят оръжие не бе трудно: наоколо се търкаляха стотици маузери. В раниците на войниците се намериха и сухари, и консерви, а в походната чанта на един офицер — няколко бутилки херес и малага. С тази плячка бегълците можеха да преживеят поне още три-четири дни.

— Какво е това, Карминильо? — с тревожен глас попита хитаната, слагайки ръка върху рамото му, когато малкият отряд се готвеше да напусне бойното поле.

— Аеростат! Привързан балон! — отвърна Карминильо. — Испанците са го носили навярно за да го ползват при дневните си разузнавания.

— А защо не лети?

— Защото е привързан.

— Но там би трябвало да има хора?

— Едва ли! Те биха се обадили, щом чуят нашите гласове. Не, там няма хора. На сутринта рифиотите ще приберат тоя балон.

— А не можем ли ние да използваме аеростата! — запита Педро.

Карминильо загрижено огледа аеростата. Беше великолепен военен балон, напълно здрав и се клатушкаше на не много голяма височина над бойното поле. Интересно как куршумите на рифиотите не го бяха пробили. Но фактът си е факт.

Като го огледа още веднъж, Карминильо запита Цамора:

— Къде искаш да отидеш с него?

— Аз ли? — като че ли се сепна в своята замисленост хитаната. — Ти знаеш. Трябва да се добера до двойния връх Гуругу. Там, между два зъбера в една падина, е погребан вождът на Седемте съединени племена.

— Значи ти не се отказваш от идеята си?

— Талисманът — това е моята свобода. Аз или ще се сдобия с този талисман, или… животът няма да ми е нужен! — отвърна категорично Цамора.

— А какво мислиш за едно пътуване по въздуха? Не се ли страхуваш да летиш с балон?

— От нищо не се боя, стига да се добера до целта! Но защо ме питаш?

— Защото лесно можем да вземем балона. Нощем тук постоянно духа вятър от морето към сушата. Сега сме на склоновете на планината Гуругу. Следователно вятърът духа към върха. Ако не използваме балона, ще ни е необходимо да пътуваме, излагайки се на хиляди опасности, още два-три дни до мястото, където е погребан твоят талисман. Ако си послужим с аеростата, за няколко часа ще изминем голямо разстояние и ще слезем близо до върха. С една дума, ще можем да облекчим задачата си.

— Като станем аеронавти! — усмихна се Педро. — И аз отдавна мечтая за едно летене. Представям си как биха се изплашили моите кредитори, ако можеха да ме видят в коша на балона. Сигурно веднага биха ме обявили за душевно болен и биха призовали съда да се разпореди незабавно. Напук обаче на всичките ми многобройни кредитори аз съм твърдо решен — ще летя!

Карминильо успя без много труд да притегли аеростата почти до земята. Копринената стълбичка, която висеше от балона, допря земята. Педро пъргаво като катерица изкачи стълбата и влезе в гондолата, откъдето се разнесе неговият тържествен вик:

— Ура! Тук имаме истински ресторант. Има термоси, а в термосите, о-хо, ароматно горещо кафе, бульон и какво ли не още — от вкусно по-вкусно!

След Педро в гондолата се качи и Цамора. Последен, който изкачи стълбичката, бе Карминильо. След минута той преряза въжето на балона и той започна бавно, лениво да се издига.

Карминильо зорко следеше това издигане. Отначало балонът се движеше в тесен проход и съществуваше риск да се удари в някоя скала. Освен това трябваше да се внимава с товара, който балонът в зависимост от дължината на полето можеше да понесе. Но всички опасения излязоха напразни: издигането мина спокойно и скоро аеростатът се понесе плавно и величествено към хребетите на Гуругу.

Отзад, откъм пясъчните дюни, още се чуваха топовни гърмежи и отглас от пукотевица: там приключваше боят между рифиотите и отстъпващата колона на испанските войски под командването на полковник Лареа.

Генерал Марини, който можа да получи навреме вестта за неуспеха на отряда на Лареа, побърза да му помогне със знаменития си пехотен полк, носещ името на император Карл V. Под убийствения огън на испанската артилерия, конницата на рифиотите, претърпяла неимоверни загуби, трябваше да намали своя воински жар и главните сили от отряда на Лареа успяха спокойно да заемат предварително укрепените позиции.

Боят привършваше…

За да могат от склоновете на Гуругу да отидат до самия връх, както предвиждаше Карминильо, трябваше да пътуват поне два-три часа. Нощта още не бе превалила, когато младият инженер, ориентирайки се не толкова лесно по плана, който намериха в гондолата на балона, реши да слезе. Спускането, което е най-опасното при този вид въздушен полет, за щастие, стана лесно.

Карминильо успя, след като изпусна част от газа, да застави балона да се спусне почти до земята. Няколко минути котвата се влачи по земята, после се заби в един кактус. Балонът се залюля във въздуха и гондолата опря във върха на един зъбер.

Като се убеди, че балонът е здраво закрепен, Карминильо отново пусна част от газа и тогава аеростатът просто седна на земята. Пътниците от балона, които успяха за толкова кратко време да изминат този дълъг и труден път, пътуваха щастливо и спокойно. Те бяха само на километър от целта, към която се стремеше хитаната. Двата рога, или двойният зъбер от централната част на хребета на Гуругу, се виждаха ясно при светлината на изгряващото слънце.

Наоколо цареше гробна тишина. По тия височини, сред дивия хаос на скалите, тук-там обрасли с кактуси, нямаше никакъв живот.

— Странна приумица на природата! — чудеше се Педро.

— Какво има? — попита Карминильо.

— Говоря за приказния цигански вожд. Кой дявол го е накарал да избере за погребението си такова запратено накрай света място?

— Не е попитал теб, така ли? Ти би му дал друг съвет.

— Разбира се, че бих му дал друг съвет! — отвърна Педро. — Преди всичко колко погребения се извършват без помен? Кажете, за Бога, как биха могли да дойдат тук роднините на скъпия покойник, за да го оплачат?

— Боже мой, за какво си се загрижил! — неволно се засмя Карминильо. — Не, ти си непоправим, Педро.

— Какъвто от люлката, такъв и до гроба! — отвърна юристът.

Като си отпочинаха малко, нашите пътници отново продължиха. Разбира се, те предварително изпуснаха всичкия газ от балона. Педро със своята безгрижност нямаше нищо против да се отреже балонът и да се пусне да лети сам по волята на вятъра.

Но Карминильо запротестира:

— Не би могло да се мисли, че рифиотите често посещават това място тук. Следователно ние имаме възможност да запазим балона. Всеки военен аеростат е голяма ценност, а Испания не е чак толкова богата, за да жертва напразно десетки хиляди франка. С вашата помощ аз ще мога да свия балона така, че да се запази. Ще трябва грижливо да го приберем и заровим някъде в пясъка. Вчерашният неуспех само ще отложи за известно време завземането на тия места. Но да се остави Гуругу в ръцете на рифиотите би било недопустимо! И аз съм уверен, че нашите войски непременно ще дойдат дотук. Тогава… именно тогава ще можем да върнем на нашата родина аеростата. Това е наш отечествен дълг!

— Тогава нека изпълним този свещен дълг, щом си рекъл! — патетично отвърна Педро. — Да не забравяме, че балонът ни помогна много, и ние сме му задължени. Освен това в неговата кошница намерихме такива вкуснотии, които лично аз не ще забравя до… следващия обяд.

Когато нашите пътници скриха грижливо аеростата, като захвърлиха в кактусите кошницата на балона, те потеглиха отново на път. Но върху раменете на Педро се стовари доста тежък товар: той бе задигнал целия запас от храна и напитки, които бяха в гондолата на аеростата.

На упрека на Карминильо защо се е натоварил толкова, Педро сърдито отвърна:

— Остави ме, моля те, на спокойствие! Виждам, че си в особено настроение.

— В какво настроение? — полюбопитства Карминильо. Като хвърли бегъл поглед към бодро вървящата до него хитана, Педро бързо отвърна:

— Ами в такова, когато човек нито яде, нито пие, защото мислите му са заети със съвсем друго, а не с делничната проза на живота.

Карминильо леко се изчерви:

— За какво намекваш? — тихо запита той.

— А, за нищо особено! За нещо, как да кажа, много естествено. Но в това ни най-малко не се бъркам. Само че да се храня само с мечти за блаженството на двама, не! Не бих могъл! Предпочитам нещо по-веществено. Например сардели в провансалско масло, пушен жамбон, приготвен от знаменитите колбасари в Саламанка… И, разбира се, подходящо питие. Затова съм се натоварил с всичко това.

Карминильо не намери за уместно да възрази на лакомия гастроном. В същото време, докато нашите търсачи на приключения се движеха към върха на Гуругу, в подножието на планината се появи някаква тайнствена група. Тъмнолик мъж бе яхнал клепоухо магаре, зад гърба му, притисната о него, седеше някаква грозна твар с безумни очи и развети от вятъра проскубани коси. Без съмнение, това бяха Янко и Саба.

Предателите се отправяха към двурогия зъбер, или към върха на Гуругу. Поради голямото разстояние, а и поради това, че бяха по-ниско от тях, не можеха да видят нашите герои. Но и те не можеха да съзрат своите смъртни врагове.