Тайното съкровище

V

Да се намери мястото, където беше погребан вождът на Седемте племена, не бе особено трудно. Цамора носеше един старинен шал, изпъстрен с най-различни източни орнаменти, които, гледани отблизо, напомняха истинска географска карта — може би единствена в света по своята оригиналност. Този шал момичето пазеше през всичкото време като зеницата на окото си. Беше го наследила от майка си, която пък го имала от своята майка, а тя — от своята и т. н.

Според мнението на Карминильо този шал бил съществувал най-малко няколко столетия. На много места тъканта бе излиняла, превърнала се бе почти в паяжина, боите бяха доста избелели, но фигурите все още учудваха със своята красота. Върху основната тъкан имаше чудновати шевици, които представлЯваха хора и животни.

Разглеждайки тия фигури, Карминильо обърна внимание на обстоятелството, че те напомняха образите, които знаем от стените на пирамидите, тоест от гробовете на фараоните. Тук-таме по шала се срещаха и подобни йероглифи. Не липсваше образът на Анубис и на крилатото слънце.

— Но това много напомня египетски храм! — възкликна Педро, който вземаше дейно участие в изследването на шала, прострян върху поляната.

— Погледнете! Ето два извити островърхи рога, между тях къща, а под нея череп.

— Навярно това е мястото, където е погребан вождът на Седемте племена! — обади се Карминильо. — Все пак ще трябва много обстойно да се изследва това място.

Търсенето не трая дълго. Разбира се, да се намери изобразеният преди много векове египетски храм на върха на Гуругу — такъв, какъвто бе нарисуван — не можеше и да се мисли. Но развалините на храма бяха скоро открити, щом нашите пътешественици се добраха до двурогия връх на Гуругу.

Бурите и дъждовете, а може би и земетръсите, каквито често има по тези места, бяха унищожили някогашната величествена сграда от лицето на земята. Там, където преди са се издигали стълбове и масивни колони, сега бяха струпани грамади от камъни. Но Карминильо, който бе учил архитектура и бе отлично запознат с тънкостите при строежа на египетските храмове, лесно определи мястото, където би трябвало да се намира централната зала.

— Ще трябва да се разчисти всичко струпано тук! — каза той загрижено. — Истинско щастие е за нас, че сградата е била зидана само в долния етаж от камък, от плочи и блокове с такива огромни размери. Горните етажи са били от кирпич, сушен на слънце.

И тримата се заловиха незабавно да копаят. Педро се сърдеше: за него, юриста, не бе твърде приятно занимание да прехвърля строителния материал. Но скоро работата го увлече и дори, за собствено учудване, прояви изключителна ловкост при изваждането на тухлите.

След няколкочасова работа изПод боклука се показа мозаечният под, по който без особен труд можеха да се видят доста красиви, дори изящни орнаменти в египетски стил. Не след дълго изпод развалините се появи и голяма гранитна плоча, която затваряше, както изглежда, водещ към подземие вход.

Всички опити да се вдигне плочата, бяха несполучливи: тя бе изключително тежка за силите на трима души. А може би се вдигаше с някакъв секретен механизъм? Но да се намери този секретен механизъм беше почти невъзможно, щом не се знаеше предварително неговата тайна.

Цамора, чувствайки се тъй близо до целта, бе готова да се отчае. Но Карминильо й каза няколко ласкави думи, като й обеща, че ще измисли нещо след кратката почивка, от която имаха голяма нужда и тримата, и тя се успокои. Като си отдъхнаха малко, Карминильо поиска от Педро и хитаната всичките патрони, които все още се търкаляха по джобовете им.

— Какво смяташ да правиш с тях? Да не стреляш по плочата? — запита Педро.

— Да стрелям? Не, с куршум тук нищо не бихме могли да направим! — отвърна Карминильо. — Но да я разбием с барут — това да! Струва ми се, че барут имаме достатъчно.

И той извади всичкия барут от патроните и събра значително количество. Сетне с помощта на ятагана проби малка дупка в края на плочата, насипа в нея барута, като го натъпка добре и предварително прокара фитил от усукано тънко копринено парцалче, и запали този импровизиран експлозив.

И тримата бързо се отдалечиха от опасното място. Само след няколко мига зарядът експлодира. Над развалините на древния храм се издигна сив пушек, полетяха и се пръснаха на всички страни камъни и суха глина. Когато димът се разнесе, инженерът с чувство на пълно задоволство посочи на другарите си Дупката, която се откриваше на мястото, където бе плочата. Това бе входът за подземието на храма.

Пред очите им се откри цял подземен храм с няколко големи и по-малки зали. Стените бяха покрити от безкрайни редове йероглифи.

На пода в най-голямата зала се виждаше грубо издялана и покрита не с йероглифи, а с клинообразно писмо плоча. Тя се оказа значително по-лека от онази, която трябваше да разбиват пред входа, и с общите усилия на тримата беше отместена встрани. Пред тях се откри продълговат гроб, а в него — увит в полуизгнил плат — скелет на човек с почти гигантски ръст, със златна диадема на голия череп.

— Ето го моя заветен талисман! — извика с радост Цамора, като сочеше лежащия върху гърдите на гиганта необикновен предмет, който напомняше по форма вретено. — Това е древният тотем на нашето племе! Най-сетне той е в ръцете ми! Най-сетне той е мой! Сега вече моето племе не ще ми откаже да бъда негова царица! — викаше в радостен изблик Цамора.

Момичето от сърце се радваше на талисмана. Не така обаче мислеше практичният юрист.

— Гробът, който е може би отпреди повече от петстотин години — започна сериозно да обяснява той, — е тъй нареченото „рее пулиус“, тоест ничия собственост. Или пък става собственост на онзи, който пожелае да го вземе по право. От името на хитаната Цамора, деветнайсетгодишна, родена в Севиля, по професия танцувачка, аз като неин довереник и упълномощено лице встъпвам във владение на тоя гроб и всичко, което се намира в него. Черепът и костите на блажения почтен покойник не са ни нужни. Почивай в мир, мили приятелю! Но това, което е погребано с теб, моля, да се предаде нам!

И Педро извади от гроба една дълга огърлица от едри изумруди, нещо подобно на броеница ох тъмночервени рубини, една гривна от масивно злато, обсипана с едри брилянти, пръстени, които можеха да служат за гривна върху някоя по-тънка ръка, някаква мрежичка от злато — изящна изработка, покрита с бисери. Някои от тях времето бе разрушило, защото още при първия допир се разпаднаха и превърнаха на прах, но други бяха все още запазени. Само бисерите дори представляваха голямо богатство.

— Ти си вече най-богатата жена, Цамора — каза Педро, като й подаваше намерените съкровища. — Тук са заключени най-малко петстотин хиляди франка. Поздравявам те!

— Приемам поздравленията ти, приятелю Педро! — отвърна с лъчезарна усмивка хитаната. — Но аз. . . не за тия богатства. . . Тия скъпоценности могат да останат в гроба на вожда на Седемте племена! Аз ще се задоволя само с талисмана!

— Какво крие този загадъчен талисман? Разкажи ни историята му — полюбопитства Карминильо. — Ти много пъти си обещавала, Цамора, да ни разкажеш за това!

— С голямо удоволствие ще ви разкажа всичко — живо отвърна хитаната. — Щом сега разполагам с талисмана, вече имам много права, които преди ми бяха отнети, и сега мога открито да говоря за това, за което преди бях длъжна да пазя пълно мълчание. За съжаление, това, което ще ви разкажа, далеч не е цялата тази странна история. Изобщо днес почти никой не знае легендите докрай, историите, свързани с нашето племе и неговото скитничество по света. Мога да ви разкажа само онова, което зная от моята майка. И така, според нейните думи ние, циганите, известни скитници по света, навред свои и навред чужди, водим началото си от съюза на някакъв храбрец от страната на чудесата — от Инд или Индия, с някаква египетска принцеса. Индусът се наричал Map Аменготеп, а жена му била египтянката Цамора. Съюзът на принцесата с индуса не бил по волята на египетските жреци. Принцеса Цамора била дадена под съд, защото издала някакви свещени тайни от древната страна на пирамидите, тайни знания на йероглифите: изкуството да се предават мисли от разстояние, изкуството да се четат чужди мисли, изкуството да се приспива човек в дълбок сън и да се извикват у спящия ясновидски сънища и така нататък. За това провинение принцесата я чакало смъртно наказание: трябвало жива да я зазидат в подземията на пирамидата, построена от собствения й баща. Но нещо се случило и смъртното наказание било заменено с вечно изгнание, а така също били изгонени и нейният съпруг, децата, слугите и робите й. От онова време тия изгнаници, които приели името хитан, шитан или житан, се скитат по света. Те са навред свои и навред чужди. Те нямат своя родина, но затова пък целият свят е техен. След време, когато циганите се размножили и увеличили доста, те се разделили на седем главни рода, или племена, и на други второстепенни родове. Кога циганите са минали в Европа? Легендата разказва, че това станало по време на кръстоносните походи. Тогава започва и жестокото преследване на нашето племе. Обвинявали ни в сношения със злите духове, в магьосничество, в разпространЯване на заразни болести и в какво ли не още… Затваряли ни, гилотинирали ни, морели ни с глад, изгаряли на кладите хиляди от нас, давели ни в реките, в блатата, тровели ни, сякаш сме диви зверове. Но нашето племе е плодовито. Така сме успели да се съхраним досега. Когато се образували седемте рода, всеки род имал свой вожд, или цар. Те се избирали, но били непременно от оная фамилия, която имала родствени връзки с Аменго-теп и принцеса Цамора. Загрижени за съдбата на своите сънародници, преди хиляда години седемте рода цигани си избират на общо събрание край Магдебург общ вожд на Седемте съединени племена. Той бил най-старият от рода на Аменготеп и му дали същото име — Аменготеп. Тоя цигански император е трябвало да се скрие в страна, където не можели да проникнат враговете на циганите, и в неговите ръце се събрали богатствата на Седемте племена. Той имал право да определя пътуването на дадено племе, като му определял и съответната територия, където да се засели. На тая територия, за да не си навлекат гнева и проклятията на своите съплеменници, не можели да се заселват цигани от другите родове. Родът на Аменготеп II е управлявал циганите около петстотин години. Сетне започват разпри и раздори. Циганите престанали да се подчиняват на заповедите на императора, който се скрил в Египет, сред фелахите и арабите. И тогава именно се появява този тайнствен талисман, който току-що намерихме в гроба. Според легендата този талисман е принадлежал на царица Цамора. Него е могла да наследи само жена. И жената, която притежава този талисман, може да стане царица — царица на оня род, към който принадлежи. Тогава, в памет на египтянката Цамора, тя придобива и правото да си избере съпруг, дори ако той е чужденец. Как е бил погребан талисманът с трупа на последния потомък на индуса Map Аменготеп — аз не зная. Обаче зная, че моята майка цял живот мечтаеше да се сдобие с този талисман… и да напусне своето племе. „Жената циганка — казваше майка ми — е робиня на племето. А аз не искам да остана робиня. Искам да имам право да разполагам сама със себе си, без да моля племето за позволение и съгласие!“ Бедната ми майка! Не можа да осъществи мечтата си: тя имаше силни врагове и един от тях, някой си Архаз, струва ми се, погуби майка ми, защото не се съгласила да му стане жена

Аз подозирам, че майка ми е била отровена предателски от някого. Умирайки, тя ми откри тайната на талисмана, даде ми старинния си шал, в който според легендата са вплетени нишки, които са покривали тялото на египетската принцеса. Като малка бях безгрижна. Животът ми се усмихваше и ми се струваше като сладък сън. Но ето, станах на петнайсет години. Хората започнаха да ми казват колко съм хубава, колко прелестни са моите женствени форми, ръцете ми, краката ми, устните ми… Тогава Архаз ме повика веднъж при себе си и ми каза:

— Дете, ти трябва да си избереш за мъж някой младеж от нашето племе, от нашия род! Какво би казала за Романьо, моя племенник? Ако не искаш Романьо, нека ти бъде мъж Педро Руза или пък твоят млечен брат Янко.

— Но аз Не обичам нито един от тримата! — възразих му категорично.

— Това не е важно! Ти не си царица, за да си избираш мъжа, за когото ще се ожениш! Ти си длъжна да се подчиняваш на заповедите, които давам аз, вождът на племето!

— Но аз имам право да стана царица — възразих му категорично.

— Само ако намериш талисмана! Но това няма да ти се отдаде!

— Не, ще го намеря непременно! — беше моят отговор.

И оттогава се зарекох на всяка цена да го намеря. Минаха години, а аз все още не можех да узная къде е погребан последният цигански император, последният потомък на рода Аменготеп и Цамора.

Едва тази година узнах тайната от една стара циганка от Унгария, която бе дошла в Севиля, за да умре там, където се бе родила преди повече от един век. Така тръгнах да го търся. Останалото вече знаете.

— Да, останалото знаем! — отвърна Карминильо.

Нашите пътници прекараха нощта край развалините на храма и решиха да се промъкнат в Мелила, като се движат нощем по планинската област на Гуругу, а денем се крият в дебрите. Този план явно криеше доста рискове, но друго по-разумно не можеше да се предприеме. По съвета на Карминильо, който с общото съгласие бе, така да се каже, отговорен водач на малкия керван, пътниците и следващия ден прекараха край развалините, за да могат чак на мръкване да потеглят.

Щом се стъмни, Карминильо даде заповед за тръгване. В това време Цамора пожела още веднъж да види гроба на последния император на циганите и помоли другарите си да не я придружават.

— Да не правиш там заклинания? — засмя се Педро.

— Не! — отвърна момичето. — Аз не вярвам в заклинания. Аз отдавна вече не съм циганка… Но искам да се помоля за душата на Map Аменготеп.

И тя с леки стъпки се отдалечи и скри в развалините.

Настъпи здрач. Всеки миг трябваше да изгрее луната. Наоколо цареше зловеща тишина. Като че двурогият Гуругу бе изпълнен с призраци, излезли от гробовете.

— Защо ли се бави толкова? — нетърпеливо попита Педро. — Вече трябва да тръгваме!

— Е, почакай малко. Щом се върне, и тръгваме!

Чу се лек шум. Някой доближи камъните, на които бяха седнали двамата испанци.

— Най-сетне — избъбра Педро, като ставаше. — Можем значи да тръгваме!

— Не бързате ли много, сеньори? — чу се от тъмнината язвителен и насмешлив глас, в който испанците веднага познаха гласа на Янко.

И в същия миг тълпа рифиоти се нахвърли върху двамата испанци. Те изтърваха оръжието си, преди да помислят за съпротива. Набързо ги вързаха като пеленачета. Особено усърдие прояви оня рифиот, който бе станал вожд на племето Бени Асан след смъртта на Абдала.

— Нашите привети, неверници! — язвително извика той на пленниците. — Както виждате, отново сме заедно. Бяхте се изхитрили и избягахте, но… Нима ви е лошо при нас? Защо искате да изоставите другарите си, които ви обичат — продължаваше да се подиграва рифиотът.

Испанците нищо не му отговориха. Тогава зад групата рифиоти се появи Янко, за когото се бе уловила сгърбената Саба.

— Къде е Цамора, кучета? — запита той, като ритна Карминильо с върха На обувката си в хълбока.

— Тя не е при нас — отвърна късо Карминильо.

— Лъжеш! Лъжеш, куче! — изрева циганинът и отново ритна жестоко испанеца.

Но това бе последният му удар. Тъкмо циганинът се бе навел над испанеца, за да го заплюе в лицето, когато Карминильо се изви с такава сила, че въжетата, с които беше вързан, изпращяха и се скъсаха. Изправи се като пружина и заби главата си в корема на Янко.

Неочаквал такава пъргавина от вързания испанец, Янко се строполи на земята и се затъркаля с охкане и скърцане на зъби. Рифиотите се разсмяха.

Когато Янко се посъвзе и отново доближи испанеца, вождът на рифиотите грубо го отстрани, като рязко му заяви:

— Достатъчно! Той е наш враг, но е човек храбър! А теб те бива само с беззащитни да се оправяш! Махай се!

— Но вие ми обещахте аз да се разправям с тях, както намеря за добре! — запротестира Янко.

— Да, но не и в неравностоен двубой. Ние сме мъже! Ако искаш, ето ти ханджара ми. Прережи му гърлото! Това е твое право! Но не се гаври с пленените, които са сто степени над теб, цигански чакал!

Янко, скърцайки със зъби и мятайки зли погледи наоколо към рифиотите, грабна ножа, но скоро го захвърли.

— Не, не бих искал да свърши толкова бързо. Искам да се наслаждавам на мъките му! — каза той със сатанинска усмивка. — Нека моли смъртта час по-скоро да го избави от мъките. Все ще се намери тук някоя яма, в която да хвърлим тоя червей, като изхода ще затворим с камъни.

— Нека бъде по твоето желание! — отвърна вождът.

— За последен път кажи: къде е Цамора! — питаше гневно Янко. — И не мисли, че можеш да ме излъжеш. Знам, че беше при вас, кучета! Видях я преди половин ден. Успях да изпълзя между камъните почти до самото място, където бяхте вие, без да ме видите, и чух вашите гласове. Кажи къде е Цамора! Кажи или ще те убия, без да ти дам и минута повече. А другарят ти ще освободя. Къде е Цамора? Питам те за последен път!

— Върви в ада! — извика извън себе си Педро. — Бих се считал за опозорен, ако получех свобода от твоите мръсни ръце, от ръцете на Юда.

— Все едно. Ще науча къде е Цамора! Ще я намеря! Непременно ще я намеря! — заканваше се Янко.

— Търси я — презрително му отвърна Карминильо.

— Нека привършим! — намеси се вождът на рифиотите. — Времето ни е малко. Войниците неверници отново идват срещу нас и този път те са с удвоени сили. Ние сме нужни там, където се водят боевете, а ти ще ни забавиш, циганино!

Трима войници рифиоти се хвърлиха срещу Карминильо, а други трима върху Педро, който призоваваше всички светии на помощ.

Янко се отдалечи към развалините.

— Боже, та той ще я намери! — пошепна отчаяно Карминильо.

— Да се надяваме, че няма да я намери — опита се да го ободри Педро. — Момичето е хитро и ловко, силно и умно. Ще съобраЗи. Ей, Богу, Карминильо, с удоволствие бих се оженил за нея! Защо не я направиш своя жена? Кълна се, че те обича, пък, доколкото разбирам, и ти не си безразличен към нея.

Разговорът бе прекъснат от върналия се Янко.

— Открих цяло подземие! — каза той на рифиотите. — Ще хвърлим тия кучета в такъв гроб, който би бил достоен и за крал. Дайте ми ги!

Младите испанци бяха повлечени и хвърлени в подземието.

— От тук не ще излезете никога! Това не ви е търбухът на биковете! — извика им и вождът на рифиотите.

И разбойниците заедно с Янко и Саба напуснаха подземието. Изчезна светлината и на последната им факла. В подземието настъпиха гробовен мрак и тишина.

Скоро тишината бе нарушена от силен грохот, който като ехо се понесе из цялото подземие: рифиотите го затвориха със същата плоча, която преди покриваше гроба на вожда на Седемте племена, и нахвърляха върху нея куп камъни.

Карминильо и Педро бяха живи погребани в подземието на древния египетски храм.

Рифиотите потеглиха към мястото на сраженията. Край развалините останаха само Янко и Саба.

— Къде ли е отишла Цамора! — чудеше се Янко.

— Огледах навред. Ако Цамора бе тук, тя не би могла да се скрие от нас. Сигурно е заминала преди нашето идване. Ако не беше нощ, майко, ние бихме открили следите й. Но само с факлите нищо не можем да направим.

— Вярно е, синко — обади се старата. — И аз обиколих навсякъде наоколо, огледах всеки камък, но от момичето няма и следа. Само да ми падне, ей с тия ръце ще я удуша!

— О, не! Ти не би могла да сториш това, майко! — викна Янко. — Ти забравяш нашето условие: момичето е мое! И аз ще й наложа да стане моя жена! Ще я накарам да ме моли на колене да я взема за жена! Ще видиш! Хахаха! — изсмя се той злъчно. — Но не чу ли нещо, майко? Като че ли някакъв човешки глас се изсмя.

— Това е само ехо от твоя смях, синко!

— Но защо ми се струва, че един от камъните се размърда като жив? Ей там, до стената?

— Сънуваш ли, синко?

Янко стана от мястото си и насочи револвера с вперен в мрака поглед. В същия миг някаква човешка сянка се изправи зад него. Щракна спусък, чу се гръм.

Пронизан в гърдите, циганинът се строполи на земята. Саба изплашено скочи и побягна към завързаното муле. Но куршумът бе по-бърз от немощната старица. И бабата с вик падна там, където, дращейки земята, стенеше умиращият Янко.

Сянката приближи и тогава ясно се видя, че това е Цамора. Без да се колебае, тя изстреля още два куршума: единия в главата на Янко, а другия в слепоочието на неговата покровителка.

За да разберем как се беше спасило момичето, ще трябва да се върнем малко назад.

Когато Карминильо и Педро очакваха Цамора, тя, след като се бе помолила на гроба на Map Аменготеп, се отправи към двамата си другари.

Излязла от подземието, тя застана под портика, образуван от две къси дебели колони, прикрити от един голям камък.

И в същия миг пред очите й се разигра сцената с рифиотите, които, както знаем вече, нападнаха двамата испанци. Момичето не бе в състояние да помогне на своите другари. Свикнала да запазва самообладание в опасни моменти, хитаната бързо реши какво да предприеме. Гъвкава и ловка като млада пантера, тя безшумно се метна върху една плоча и цялата се простря върху нея.

Под нея минаха десетки хора, ровейки се из всеки кът на храма, разглеждайки всяка дупка. И никой не се сети да потърси момичето там, където всеки можеше да го види.

На няколко пъти Саба и Янко се спираха под портика. Цамора чуваше всяка дума на враговете и едва се сдържаше да не пръсне черепа на Янко с един удар на своя ятаган. Така Цамора стана свидетелка на ужасното погребване на живите Педро и Карминильо.

Когато рифиотите се оттеглиха, тя тихо се спусна по колоната, промъкна се между камъните и отиде на мястото, където бяха Янко и вещицата. Като използва удобния момент, с точни изстрели простреля смъртно своите врагове. Сега й предстоеше да спаси другарите си.

Но Цамора скоро се убеди, че не е в състояние да направи нищо: камъните, с които бе затрупана плочата, бяха тъй тежки, че момичето не можеше дори да ги помръдне. А под тях лежеше още по-тежката плоча.

— Карминильо! — с плач го зовеше Цамора. — О, Боже! Помогни ми да ги спася!

Карминильо, дочул гласа на момичето, със слаб стон и отвърна.

— Какво да направя, Карминильо? Как да ви спася? — викаше извън себе си хитаната. — Готова съм да дам живота си за теб, кръвта си за твоето спасение, мили Карминильо! Обичам те повече от всичко! Но не зная, не зная какво трябва да направя за да отместя тая камара от камъни! Ръцете ми са разкървавени, а нито един камък не е и помръднал! Посъветвай ме, Карминильо, какво трябва да направя!

— Спасявай се! — викна й инженерът. — И аз също те обичам, но не ми е било съдено Да те направя своя жена! Остави ни и търси спасение за себе си. Аз чух разговора на рифиотите. Испанците отново са минали в атака. Разбира се, докато те дойдат дотук, ние с Педро не ще имаме вече нужда от тяхната помощ. Но ти можеш да се спасиш и да отмъстиш за нашата гибел! Иди в лагера на испанците и разкажи за всичко станало, любима!

Гласът на Карминильо ставаше все по-глух и по-глух. Цамора с плач се отдръпна от камарата камъни, които затискаха входа на подземието. В същия миг ухото й долови ехо на далечна канонада. В подножието на Гуругу кипеше бой между испанците и рифиотите. Сам генерал Марина водеше своите избрани войници, за да накаже планинците за дързостта им. Тридесет планински оръдия обстрелваха дуарите на рифиотите.

Лицето на Цамора засия. След миг по склоновете на Гуругу се носеше мулето на старата вещица. Върху гърба на мулето се вееше разкошната вълниста коса на храброто момиче.

Аванпостовете на спрелия за почивка отряд на генерал Марина много се изненадаха, когато от храсталака изскочи в галоп странна ездачка, която за нашите читатели е познатата ни вече хитана.

Разбира се, момичето бе спряно. То поиска веднага да бъде отведено при генерал Марина, който командваше отряда.

Генерал Алдо Марина трябваше да бъде разбуден, защото момичето бе крайно настоятелно и казваше, че трябва да съобщи нещо изключително важно. Не малко труд употреби Цамора, докато накара стария воин да повярва, че на няколко километра от испанския лагер двама испанци са живи погребани. Особено учуден бе генералът от разказа за руините на египетския храм, за подземието, което е служело за гробница на вожда на Седемте племена, или императора на циганите.

Но Цамора толкова настоятелно молеше за помощ, че генералът трябваше да отстъпи. Само след половин час един значителен отряд драгуни от астурийския полк с две оръдия напусна лагера. Пред отряда се носеше на мулето Цамора. Тя предвождаше испанските кавалеристи, за да спасят живи погребаните.

Всъщност това начинание се оказа не чак толкова рисковано, колкото се предполагаше: през изминалата нощ, както и през изминалите няколко дни, испанците съвсем бяха разгромили рифиотите. Много войници от най-влиятелните рифиотски родове бяха избити. Много дуари бяха заличени от лицето на земята. Населението, което все пак успя да се спаси, бягаше в луда паника от испанците. По хребетите на Гуругу се скитаха малки шайки, които не бяха сериозна заплаха.

Но тъкмо на една такава шайка се натъкна и доближаващият върха Гуругу отряд, воден от хитаната.

Офицерът, който командваше отряда, даде заповед. Двете планински оръдия загърмяха.

Три-четири гранати бяха достатъчни, за да очистят пътя от рифиотите: там, където падаха гранатите, се търкаляха трупове на хора и коне. Минавайки край това място, Цамора видя един труп, който й направи впечатление: един снажен рифиот, ударен от парче граната по главата, седеше върху камъка с изваден блестящ ятаган и като че се смееше. Но това бе страшна, вкаменена усмивка: граната бе откъснала половината череп на вожда на рифиотите, наследника на Абдала, съучастник в престъплението на Янко и вещицата Саба.

Два часа след тая среща драгуните стигнаха двурогия връх на Гуругу и го заеха. Генерал Марина бавно се насочи към същия пункт с цялото си снаряжение. Преди отрядът да стигне двурогия връх, драгуните разчистиха подземието и освободиха от ужасния гроб живи погребаните.

Педро, почувствал се спасен, веднага поиска от командира на отряда сухари и вино. Карминильо, едва държащ се на крака, доближи Цамора и каза:

— Мила, животът ми ти принадлежи. Искаш ли да станеш моя жена?

В отговор Цамора нежно се усмихна и се притисна до гърдите на любимия човек.

— Бях сигурна, че ще ми го кажеш — шепнеше тя тихо на ухото на инженера. — Обикнах те още от първия миг, щом те срещнах. Тая среща, тая любов ме преродиха! Заради теб желаех да не съм вече хитана. Исках на всяка цена да придобия правото да ти бъда достойна съпруга и да напусна племето. Затова се заклех на всяка цена да намеря тайнствения талисман на моите прадеди, защото талисманът — това е моята свобода, това е любовта ми към теб!

Всички с любопитство наблюдаваха младите хора, които като че ли бяха забравили, че не са сами.

Тогава Карминильо, като обви с ръка тънката талия на Цамора, извика с преливащо от щастие сърце:

— Сеньори! Вие сте синове на Астурия, ако не се лъжа!

— Да! Така е! Ние сме астурийци! — чу се дружен отговор.

— Сеньори! В нашите планини още се тачи един стар обичай, който свято пазим. Чуйте ме, деца на Астурия, свободни планинци! Аз, астуриецът, хидалгото, несвързан с никого и на никого не обещавал досега своето име, заявявам пред вас тържествено: тази жена е моя съпруга, моя царица!

И като се обърна към Цамора, заяви:

— Довърши ти традиционната фраза, мила моя! Цамора, светнала от щастие, произнесе със звънлив глас:

— Аз, свободната жена, с никого несвързвана и никому не обещавала своята ръка, заявявам, че този човек от днес става мой съпруг, мой господар!

— Отнине и довека! Амин! Потвърждавам! — чу се и гласът на Педро, чиито думи не бяха много ясни, защото беше напълнил устата си с хрупкави сухари.

— Ура! — завикаха драгуните, като се струпаха около щастливата двойка, за да стиснат ръката на Карминильо и Цамора.

Като узна за случилото се, генерал Алдо Марина нареди да донесат от склада сандък шампанско и благородното вино заискри в чашите в чест на Карминильо и неговата красива съпруга.

Всъщност бихме могли тук да приключим нашия разказ, но обичаят изисква да разкажем нещо и за по-нататъшната участ на нашите герои.

Походът на генерал Алдо Марина завърши с пълен разгром на рифиотите. Планинските хищници бяха принудени да се укротят и да прикрият ненавистта си към испанците. Околността на Мелила бе очистена от техните разбойнически шайки и колонията можеше спокойно да продължи своето съществуване.

Разбира се, нито Педро, нито Карминильо и Цамора пожелаха да останат, докато се извърши окончателното умиротворЯване на този край.

Те бързо се приготвиха за път и се отправиха за Мелила, а оттам за Испания.

Тайнственият талисман помогна на красивата хитана да осъществи мечтата си: Цамора бе избрана за царица на испанските цигани. Разбира се, талисманът имаше значение само пред племето.

Но на Цамора й бе нужно тъкмо това: като царица тя имаше право да напусне племето и да се омъжи по свой избор, тоест без да се излага на отмъщението на своите съплеменници и без да си навлича тяхното проклятие, да стане жена на любимия човек.

Единственото нещо, което трябваше да бъде съобразено с волята на циганите и на което Караминио с готовност се съгласи, бе сватбеният обряд да бъде извършен според обичаите на циганското племе.

И едно малко пояснение.

В определения ден и час в дома на вожда на племето Архаз, неуспял да попречи на Цамора да избере за съпруг човека, който й е на сърцето, дойдоха близките й приятелки. Пред тях Карминильо и Цамора напълниха с вода една глинена стомна и отпиха по глътка от нея. След това Караминио каза:

— Това момиче става моя съпруга.

— Този момък става мой законен съпруг — добави Цамора.

И държейки от двете страни стомната, с всички сили я удариха о каменния под. Стомната се строши на десетки парчета. Циганчетата се скупчиха да събират парчетата и да ги броят.

Според традицията на циганите, пренесена Бог знае откъде и откога, просъществувала незнайно колко векове, извършеното по този начин бракосъчетание ще трае толкова години, на колкото парчета е счупена стомната.

Циганчетата преброиха около сто парчета.

Още нещо?

Аха, да! Щяхме да забравим доблестния потомък на конквистадорите, юриста Педро.

Цамора след омъжването си за Карминильо превърна накитите, които бе намерила в гробницата на вожда на Седемте племена, в пари. Педро не се бе излъгал в оценката на тая колекция от скъпи камъни: общата сума за всичко надхвърляше седемстотин хиляди франка.

Без да говори много, Цамора откупи от лихварите всички полици и разписки, които Педро дължеше на кредиторите, изплати на заложните къщи всичките му дългове и в една хубава сутрин, именно когато трябваше да се извърши за трети пореден път бракосъчетанието й с Карминильо, тоест венчаването им в една стара готическа черква в Саламанка, сияещата от щастие и красота хитана поздрави своя приятел и бивш спътник в скитанията им из Африка — Педро. Тя му поднесе всичките полици и разписки, с което го освобождаваше от всичките му дългове.

Педро бе смаян и трогнат до сълзи и се закле, че след като завърши университета и добие служба, ще се погрижи незабавно да се издължи на Цамора за цялата сума, платена за неговото освобождаване от дълговете. Цамора се съгласи и приятелски се усмихна.

Не след много Педро действително се дипломира като юрист и получи добре платена длъжност. Но тъй като той си остана, както преди, голям лакомник, а гастрономията в Испания, както във всяка друга страна, се заплаща, то Педро и досега изяжда цялата си заплата. Но винаги, когато срещне семейната двойка, обещава, че ще започне да пести, за да върне парите на Цамора.

Царицата на циганите Цамора, преименувана в Кармен, и нейният мъж инженер Карминильо да Истмо не след дълго напуснаха Саламанка. Те предпочетоха да живеят в разкошната си вила край Барселона. От прозорците на вилата и обширната тераса се открива великолепна гледка: скали, самотно дърво, разбиващи се вълни и море. . . Безкрайно, горчиво-солено море.

А там, в простора, ден и нощ кръстосват кораби, отправящи се към Африка или идващи оттам. Двамата щастливци, приютени в красивата вила, често си спомнят за преживяното там и пращат своите поздрави на заминаващите кораби.