Тайното учение

I

„Позволете, мадам, — казах аз, като й предложих огън за цигарата. Нашето познанство започна тъй, посредством дима, но от него произлезе един голям огън, който още не е угаснал.“

Човекът, разказващ горното, е американецът Хенри Стил Олкът. Споменатата дама е рускинята Елена Петровна Блаватска. А големият огън е теософското движение, на което двамата стават родоначалници.

Въпросната среща се е състояла преди повече от столетие. Героят и героинята вече много отдавна не са между живите. А колкото до големият огън, той също вече отдавна не е чак тъй голям, макар все още да тлее някакси. Но това е друг въпрос.

Блаватска е родена на 31 юли 1831 в Екатеринослав, в един момент, когато хората наоколо умират от холера. Детето е толкова хилаво, та близките дори не вярват, че ще оцелее, тъй че избързват с кръщаването. Ала малката Елена оцелява и това е само първото от многобройните разминавания със смъртта, очакващи я в нейния странен и бурен живот. В кореспонденцията й не са рядкост писмата, започващи с думите: „Пиша ви от моето смъртно легло…“

Е. П. се ражда в знатно семейство. Бащата, полковник Петер Хан, е син на немския генерал Алексис Хан, преселил се в Русия, а майката, Елена Фадеева е дъщеря на висшия чиновник Алексей Фадеев и на княгиня Елена Долгоруки. Още като дете Е. П. озадачава околните с необичайните си дарби: тя вижда и описва събития, произтичащи далеч от бащиния дом и които впоследствие биват потвърдени, или говори за окръжаващите я странни същества, невидими за околните. Едно такова странно същество й се явява и при нейното второ разминаване със смъртта. По време на езда разбеснелият се внезапно кон хвърля малката Елена от седлото и в този страшен миг тя вижда образа на висок мъж, облечен в бяло, който я поема в здравите си ръце и леко я полага на тревата. Един висок мъж с тъмна брада и огромни очи, чийто проницателен и едновременно ласкав поглед тя ще запомни за цял живот.

Едва седемнадесетгодишна Е. П. трябва да се омъжи по волята на семейството си за статския съветник Блаватски, вече надхвърлил шестдесетте. Бракът трае не повече от три месеца и по-точно до оная нощ, когато младоженката се измъква от стаята си, възсяда коня и напуска в галоп съпружеския дом, за да не се върне никога вече там. Подобна ще бъде участта и на нейния втори брак, сключен много по-късно в Америка, също тъй по принуда и също като първия, лишен дори от една единствена брачна нощ. Защото, макар и на два пъти омъжвана, Елена ще прекара докрай живота си като девственица, изпитваща нещо средно между ужас и отвращение пред „магнетизма на секса“, за да си послужим със собствения й израз.

През 1851 в края на лятото Е. П. се намира в Лондон. Един ден, додето се разхожда с баща си по улиците, тя вижда група богато облечени индуси и сред тях висок мъж с благородна осанка, в чието лице тутакси разпознава своя някогашен спасител. Първият порив на Елена е да приближи до мъжа и да го заговори, но той едва забележимо й прави знак да остане на мястото си.

На следващия ден Е. П. обикаля из Хайд парк вече сама, и все още под впечатлението на вчерашната среща, се опитва да си обясни поведението на човека, когото още от детинство е свикнала да смята за свой покровител. И изведнъж тя вижда същия този човек да приближава към нея по алеята.

От последвалия разговор Е. П. разбира, че нейният покровител се намира тук с група непалски князе по някаква официална мисия, но че той е дошъл в Лондон и с една втора мисия — да се срещне с Елена. Предстои да бъде създадено ново духовно движение, което да разкрие на западния свят редица истини от източната философска традиция и което да заработи за благото на човечеството, без оглед различията на раси, народности, вероизповедания. Е. П. е призвана да стане родоначалник на това ново движение. И в случай, че намери у себе си сили и смелост, тя трябва да се готви за голямата задача и за всички тежки изпитания, свързани с нея.

Неизвестно е, доколко Е. П. е била уверена в силите си. Но що се отнася до куража, той никога не й е липсвал, нещо което признават дори многобройните й врагове. Тя приема Да се нагърби с бремето на голямата задача и от този момент непознатият покровител на Елена се превръща в неин учител и тя узнава името му. Това е Учителят Мория.

Започват дългите години на подготовка. Те не минават нито в четене на книги, нито в посещение на лекции, макар че Е. П. се нуждае доста и от едното, и от другото, доколкото образованието й според обичаите на доброто старо време, се ограничава с чуждите езици и с музиката. Не се предвиждат и задълбочени занимания далеч от света, в някой тибетски манастир. Нито дори беседи с Учителя. Той дори сякаш я е забравил, за да я остави сама на себе си. Да, тя наистина е оставена сама на себе си. И това е именно изпитанието.

Тези години на изпитание преминават в пътешествия и приключения, според поривите на една импулсивна натура, жадна да опознае не толкова съкровищата на световната книжнина, колкото феномените на живота с едно явно предпочитание към необикновеното и непознатото в обичаите на различни човешки общности. Странстванията на Е. П. макар външно да наподобяват лекомислени лутания, всъщност са доста отчетливо програмирани от две неща: трайният интерес към т. нар. „свръхестествени“ явления и не по-малко трайното отвращение към всичко официално установено — власт, църква, учебникарски истини и светски нрави.

От Европа Е. П. заминава за Египет, а от там — за Сирия, за да се появи по-късно в Южна Америка, където живее в най-примитивни условия сред местните племена. Подир туй прекосява Тихия океан и стига до Индия, с намерение да се прехвърли в Тибет, обаче британските власти й попречват да продължи пътуването си и тя поема отново към Европа, ала спира в Египет, за да изучава древната магия с коптския маг Метамон. Озовала се в Италия, Елена се свързва с въстанниците на Гарибалди, бива тежко ранена в една схватка и пак едва се разминава със смъртта. След като оздравява тя продължава странстванията си, този път из Канада, където живее сред индианците, за да опознае нравите им. Като компенсация за тайните, които й разкриват, туземците я обират и Е. П. се прехвърля в Тексас, за да потъне в грубото всекидневие на траперите. Отегчена и от тях, тя се отправя към Нови Орлеан с цел да изучи черната магия, практикувана от племето Воду. Макар и успяла да проникне в средата на вещерите, Елена едва не заплаща с живота си за своята любознателност.

Ново пътуване към Индия. Този път Е. П. успява да се прехвърли в Тибет и да посети редица тибетски манастири. Подир опасно лутане из Хималаите при тежките условия на суровия климат, тя отново е в Индия, където получава нареждане от Учителя да се върне в Русия. Твърде своевременно нареждане, тъй като Елена едва е напуснала страната, когато избухва известният бунт на синаите.

Най-сетне, подир шест години скитничество, младата жена е отново при семейството си в 1857. Но това е само първата част на изпитанието. През 1863 Е. П. повторно се впуска в скитническия живот, а през 1867 за трепи път предприема пътуване до Индия, и се прехвърля в Тибет. Настъпило е времето на нейното истинско посвещение. Тя стига до езерото Пелте, за да се отправи към Куенлун и някъде там, сред лабиринта на заледените хималайски хребети изчезва за три години от очите на „цивилизования“ свят.

„Някъде там“… По понятни причини Елена не е дала никога никому точни сведения за местопребиваването си, но и не е крила, че се е намирала в близост до двамата големи Учители Мория и Кутуми. Естествено всеки е свободен да вярва било на Е. П., било на нейните врагове, които винаги са оценявали свидетелствата й като „фантазии“. И все пак, понеже не е без значение дали с доверие или с недоверие ще се насочим към една нова материя, нека ни бъде позволено Да приведем две свидетелства в защита на нашата теза за посвещението на Е. П.

Първото свидетелство е едно писмо от лелята на Е. П. — Фадеева, която в ни най-малка степен не е споделяла възгледите и вярванията на своята племенница. Писмото е с дата 26 юни 1884 и е адресирано до полковник Олкът. Ето част от него:

„Преди две или три години писах на г. Синет и му разказах какво ми се случи с едно писмо, получено от мене по необясним начин, додето племенницата ми беше на другия край на света. Никой не знаеше къде всъщност се намира тя и това ни причиняваше голямо безпокойство. Всичките ни издирвания се бяха оказали безплодни. Бяхме стигнали до там, да я смятаме за мъртва, когато получих едно писмо от този, когото мисля че наричате «Кутуми» и което ми беше донесено по най-непонятен и най-тайнствен начин в дома ми от един пратеник с азиатско лице, който подир туй изчезна просто пред очите ми. Това писмо е още при мене. Ще ви го изпратя веднага…“

А ето и част от въпросното писмо на Учителя Кутуми:

„Благородните сродници на г-жа Е. Блаватска нямат никаква причина да се опечаляват. Тяхната дъщеря и племенница не е напуснала тоя свят. Тя е жива и желае да извести на тези, които обича, че е добре и се чувства твърде щастлива в далечното и непознато убежище, избрано от нея. Тя бе много болна, но вече не е, защото благодарение закрилата на Буда е намерила верни приятели, които се грижат за нея физически и духовно…“

В неизвестната долина сред Хималаите Е. П. получава първи сведения за Тайното учение, но съвсем не и точни наставления за предстоящата си дейност, както твърдят някои автори. Внушено й е само, че трябва да се върне в Европа и тя заминава с някакъв търговски кораб, пренасящ барут. По време на плаването стоката експлодира и корабът потъва. Е. П. е между малцината пътници, успели да се спасят от удавяне. Първоначално Елена се установява в Париж, където живее с брат си, додето ненадейно получава нареждане от Учителите да замине веднага за Ню Йорк и да чака там по-нататъшни инструкции. Тя тръгва още на следния ден и се озовава през юли 1873 в Америка почти без средства, настанява се в мизерна квартира, а понеже инструкциите все още не идват, опитва се да преживее някакси, като прави изкуствени цветя. Този живот в немотия и пълна неизвестност трае повече от година, чак до септември 1874, когато й бива съобщено, че трябва да потърси своя бъдещ сътрудник и че този сътрудник е полковник Олкът.

Този път съдбата или някой друг й се притичва на помощ. Точно по това време вестник „Дейли График“ публикува два пъти седмично очерци за свръхестествените явления, наблюдавани в някаква ферма на щата Вермонт. Очерците са подписани от полковник Олкът. И Елена заминава за Вермонт.

„Позволете, мадам, — казах аз, като й предложих огън за цигарата…“ И ето, че след встъпителната струя дим започва онова сътрудничество, от което лумва големият огън.

Ако изключим страстта към тютюна и към свръхестествените явления, трудно можем да намерим някакви други допирни точки между тия двама души, тъй диаметрално противоположни по характер, че всяка идея за съвместна работа изглежда нелепа.

Истинската Блаватска няма много общо с онзи идеализиран образ, който известни теософи извайват след нейната смърт. Сам Олкът пише, че не познава друга „историческа личност, у която доброто и лошото, светлината и сянката, мъдростта и лекомислието, духовното, ясновидството и липсата на здрав разум да са били така примесени“. Макар да изпитва уважение и дълбока привързаност към своята дългогодишна съратница, Олкът изнася в тритомната си „История на теософското общество“ множество факти, които никой не е оспорил и които донейде потвърждават горната оценка.

Е. П. ни озадачава дори още с външния си вид, тъй както ни го предават старите фотографии. Лице на жена без възраст, безучастно и в същото време одухотворено, с нещо азиатско в структурата и с втренчен поглед, съсредоточен сякаш не в нас, а през нас в отвъдното. Израз на сфинкс — бихме казали, ако сравнението не звучеше прекалено банално. Самата Блаватска, със свойствената й самоирония ни е оставила доста по-неласкава характеристика за външния си вид: „Една стара жена, четиридесет, петдесет, шестдесет, осемдесет години, без значение. Една стара жена, чиито калмуко-будо-татарски черти не са били никога хубави, дори в нейната младост. Една жена, чието лошо телосложение, мечешки маниери и мъжки привички са твърде подходящи за да ужасят всички красиви дами, добре пристегнати и добре издокарани.“ (1878).

Загадъчното у тази жена не е само в непроницаемото лице, но и в характера. Сам Олкът признава, че никога не е успял да я разбере докрай и че тя докрай си е останала за него една мистерия. Ако трябва да я обрисуваме според неговите данни, следва да я представим като проницателна и лековерна, спокойна и избухлива, тактична и безцеремонна, приветлива и груба, разсъдлива и фантазьорка, изумително находчива и невероятно безпомощна. Тя е властна и избухлива. Ругае, когато се ядоса и пуши като комин. Кара се с приятелите си, а оставя злонамерени хора да я подвеждат.

Личните й дела са в пълен безпорядък. С получените от някакво наследство пари купува земи нейде в Америка, ала не само загубва крепостния акт, но и забравя къде точно се намират земите. Додето е главен редактор на сп. „Теософ“, учредява конкурентно списание, на което също става главен редактор. Където да се появи, първата й работа сякаш е да си спечели възможно повече неприятели, което постига по най-простия начин, като казва всекиму истината в очите. И вместо да осигурява условия за легализиране на движението, тя неизменно настройва срещу себе си властта и духовенството.

Загадката „Блаватска“ отива по-далеч от загадъчния характер на тази жена. Не малко хора са се питали защо Учителите са избрали за свой посланик именно такова изпълнено с противоречия и несъвършенства същество. А всъщност отговорът на мистерията се крие в самата мистерия. Съвършени хора едва ли могат да се намерят на тоя свят. И важното не е дали даден индивид има недостатъци, а какви са недостатъците му, какви са качествата и кое е основното.

Неприятните черти в противоречивия характер и в буйния темперамент на Старата дама, както я наричат близките й, ще ни се видят като незначителни подробности, ако ги съпоставим с големите й качества, нещо което дори Олкът, въпреки благородството си, не е успял да стори, вероятно поради педантичната страст да каталогира и най-дребните несъвършенства.

Всички, които са познавали отблизо Е. П. ни говорят с еднаква адмирация за нейното великодушие. За да дадем един малък пример, достатъчно е да споменем, че когато получава нареждане да замине за Америка, тя си купува първокласен билет, а извършва дългото пътуване в най-мизерната класа, т. е. върху палубата под открито небе. Причината е, че преди да се качи на парахода, Елена вижда някаква бедна жена, седнала на кея с двете си дечица. Жената е в пълно отчаяние. Тя трябва да замине при мъжа си в Америка, но мошеници са й продали фалшив билет, на кораба естествено отказват да я приемат и, без всякакви средства, с две деца на ръце, нещастницата се е отпуснала апатично върху плочите на кея в това непознато пристанище, сякаш чака да стане някакво чудо. Чудото идва с Е. П., която просто разменя първокласния си билет с два от най-долната класа и взема жената със себе си.

Това е само дребен случай между много други. Всички средства, които Старата дама получава било от семейството си, било от литературен труд, са предоставяни на Движението, докато самата тя живее винаги притеснено и всякога в нужда.

Елена, както вече споменахме, се отличава с изключителна смелост. Нейният живот напомня фантастична приказка. И просто невероятно е, че една жена, при тогавашните примитивни средства за съобщение, може да обикаля сама по целия свят, да се озовава в най-диви и затънтени местности, да живее сред каубои, скитници и магесници с мрачна слава, да претърпява всевъзможни катастрофи и едва оцеляла пред една заплаха, жизнерадостно да се насочва към следващата.

Трудолюбието на Старата дама е пословично. И Олкът, и Синет, и графиня Вахтмайстер, и Ани Безант ни разказват, как тя пише по 12 часа на ден, често без да си даде труд да се нахрани, как след това до късно вечерта приема посетители, а подир туй спестява и час-два от съня си, за да прегледа руските вестници.

Но понятието трудолюбие едва ли ще ни разкрие много нещо, ако не прибавим към него и думата самовзискателност. Като описва подробно с каква мъка е бил създаван ръкописът на „Разбудената Изида“ страница по страница, Олкът добавя:

„Вече много месеци бяхме работили над тази книга и бяхме завършили към 870 страници, когато една прекрасна вечер тя запита, дали бих се съгласил, за да направя удоволствие на нашия Учител, да започна всичко отначало! Спомням си какъв шок ми причини мисълта, че всички тия седмици на каторжен труд, на психологически бури и на главобол-ни археологически загадки, ще се окажат изтърпени напразно… И все пак, понеже обичта, уважението и признателността ми към този Учител и към всички други, които бяха ми осигурили привилегията да споделя тяхната работа, бяха безгранични, аз се съгласих и ние започнахме всичко отначало.“

Тази самовзискателност подтиква Е. П. да изменя и допълва по няколко пъти всеки параграф, да редактира и преправя чак до последната коректура за голям ужас на печатари-те, тази самовзискателност е чужда на самолюбието и на стремежа към личен успех. Елена не се смята за нищо повече от популяризаторка на едно учение, което не е нейно, тя бърза да предупреди читателя в предговора към всяка своя книга, че само излага идеите, внушени й от Адептите.

Тук стигаме до известни черти на Е. П., изиграли вероятно особено важна роля, за да спре изборът на Учителите именно върху тази жена. Това са нейните психически „странности“, които не са били тайна за никого и които я правят възприемчива за посланията на Адептите, като й дават възможност да „чува“ и да „вижда“ мислите, идващи през хиляди километри разстояние. Тези своеобразни дарования се определят в съответната литература като „медиумични“, едно съвсем неточно название, тъй като психичната дейност на Старата дама е далеч по-богата и качествено различна от тази на медиума.

Но най-ценната и най-важна черта на Е. П. си остава нейната всеотдайност към делото, нейната безрезервна преданост към Учителите, нейната готовност без оглед на усилия, рискове, страдания, да изпълни поставената задача. И Старата дама мъкне по всички краища на света своето инертно болно тяло, превърнало се от помощник в бреме, търпи насмешките и хулите, преглъща горчивината на злополучните обрати, понася заплахите и рисковете, несгодите и самотата, предателството от страна на близки хора, поредните срещи със смъртта („пиша ви от моето смъртно легло…“). Тя намира сили да изтърпи дори най-трудното — мълчанията на Учителите, понеже има моменти, когато те нямат право да се обадят и когато тя сама е длъжна да взема решение и сама — да търси изход. Така, без да свърне встрани от избраната цел, Е. П. минава по дългия път на изпитанието, по пътя на своята жизнена одисея, защото изпитание е целият й неприветен живот, чак до онзи ден на 8 юли 1891 когато напуска умореното си тяло, за да продължи съществуването си в един друг свят, който, по всичко изглежда, не е по-спокоен от нашия.

Хенри Олкът (1832–1907) получава специализацията си в една област, твърде далечна, както на източната философия, така и на свръхестествените явления — агрономията. Той работи с увлечение в тази област, занимава се с научни изследвания, издава една книга и очевидно е решен да посвети целия си живот на земеделските култури, когато избухва гражданската война. Олкът е мобилизиран, а скоро подир туй и натоварен с една трудна задача: възложено му е да проучи тъмната област на военните доставки и да разкрие злоупотребите, за които съществуват известни сигнали. Той успява твърде умело да изпълни мисията си и бива награден с високи отличия. Тази дейност по време на войната изглежда оказва влияние върху по-нататъшните му интереси, защото в следвоенния период отваря адвокатска кантора, осигуряваща му добри доходи.

Въпросният следвоенен период, като всеки друг, си има своите моди, и една от тях е масовото увлечение по спиритизма. Медиумите и мошениците намират широко поле за дейност. Навсякъде се устройват сеанси, призовават се духове на умрели сродници или на прочути исторически личности, а вестниците са пълни с информации за свръхестествените феномени и, разбира се, с мнения „за“ и „против“.

Полковник Олкът също не бива пощаден от спиритист-ката епидемия. В началото вероятно той се насочва към салоните, дето се организират сеанси, с благородното намерение да демаскира мошениците, също както по време на войната е демаскирал аферистите. Полковникът и този път се справя блестящо със задачата си и няколко сръчни хитреци попадат в капана му, додето накрая сам Олкът не попада в капана на спиритизма. Педантичното наблюдение на множество сеанси постепенно го води до извода, че наред с триковете и инсценировките, предназначени да смайват глупците, в известни случаи се явяват и медиуми, които действително стават проводници на същества или сили от един невидим паралелен свят.

Спиритизмът дава повод за срещата на полковника с Блаватска. Спиритизмът е първата тема, която ги сближава. В спиритизма те виждат и благодатния терен за съвместна работа, призвана да разкрие пред хората действителните астрални явления и да насочи умовете към един нов възглед за човека и битието. Най-сетне, Спиритизмът е и първата им обща грешка.

Не бихме се спирали на тази грешка, сама по себе си без особено значение, ако тя не беше свързана с едно друго заблуждение на двамата съратници, причинило далеч повече неприятности и на тях, и на движението. Става дума за известни необясними явления, смятани от хората за „свръхестествени“ и наричани на теософски жаргон „феномени“.

Още в началото на дружбата си с Блаватска полковникът се сблъсква с редица подобни явления, понякога далеч по-смайващи от обичайните сгшритистки сензации. Мемоарите му изобилстват с описания на всевъзможни „феномени“, предизвикани от Старата дама. При това следва да се има предвид, че сам Олкът е твърде въздържан и уравновесен човек, непривикнал да вярва дори на очевидното, преди да го е проверил подробно по всички възможни начини. „Скептик“ и „студен наблюдател“ — такъв е той, според характеристиката на Ани Безант.

Подобен скептик е и А. П. Синет, за когото тепърва ще стане дума и който в книгите си „Окултният свят“ и „Животът на г-жа Е. П. Блаватска“ също подробно разказва за десетки странни явления, предизвикани от Старата дама. При това Синет описва не само явленията, но и строгите проверки, които прави, за да се убеди в реалността на „феномените“, като дори съставя подробни протоколи, подписвани от всички присъстващи.

По волята на Е. П. се носи звън на невидими звънчета, които тя по свое желание може да мести из всички части на стаята; от потона или от небето падат свежи, още росни цветя; от пъпката на една роза се изтъркулва златен пръстен, без при това пъпката да се разтваря; върху тавана, чист преди минута, се появява образът на непознат мъж. В една късна зимна нощ, след продължителна работа Олкът подхвърля, че страшно му се е прияло грозде. „Идете в ъгъла при оная етажерка“, промърморва Старата дама. Полковникът се подчинява и намира върху етажерката два големи пресни грозда. Друг път купува ленени салфетки, но когато ги отнася при Е. П., става ясно, че салфетките не са поръбени. „Поставете ги в бюфета“, нарежда домакинята, а след четвърт час, без да е мръднала от мястото си, подхвърля: „Сега вече може да ги извадите“. Олкът изважда салфетките, за да установи, че те са вече подгънати и подшити, макар не особено умело. Веднъж той предава на Е. П. едно свое писмо до Учителя, запечатано в плик. Тя оставя плика на масата и продължава заниманията си, докато полковникът, подготвен за всякакви изненади, не сваля поглед от нея. Не са изминали и две минути, когато дамата съобщава: „Вземете си обратно писмото“. Той го взема, отваря го и намира вътре наред със своето послание и отговора на Учителя.

Феномените на Е. П., описани подробно от редица очевидци, биха могли да съставят цяла антология. Няма да се занимаваме с анализа на тези явления, обяснявани по най-различен начин, като се почне с дарбата на Блаватска да хипнотизира присъстващите и се свърши с умението й да материализира и дематериализира по желание психически образи и веществени предмети. Но каквито и да са по същество тия прояви и каквото и смайващо впечатление да са произвеждали, днес ни се струва трудно обяснимо, че една жена, стремяща се да създаде широко духовно движение, е могла да си губи времето в подобни атракции, подходящи по-скоро за някой беден факир, търсещ да припечели малко пари.

Самата Блаватска не е отдавала особено значение на феномените, но е смятала, че те ще имат значение за околните. Другояче казано, надявала се е чрез демонстрация на необяснимото да сепне заспалите мозъци, да покаже, че освен общоприетото и обичайното съществува един друг непознат свят, да събуди интереса към тоя свят, а от там и към Учението, единствено способно да го обясни. Убедена от личен опит, че у хората доминира не жаждата за знание, а любопитството, Е. П. се е надявала, разгаряйки любопитството, да ги увлече по пътя към знанието.

Тези надежди не се оправдават. И първият неуспех е спиритизмът. Старата дама никога не е практикувала спиритизъм в точния смисъл на думата. Тя няма „черен кабинет“, не кани непознати хора и не взема пари, както правят професионалните медиуми. Видяхме, че дори когато е в нужда, тя предпочита да произвежда евтини книжни цветя, вместо да произвежда чудеса. Нещо повече, според собствените й думи, тя е дошла „от Франция в Америка, за да докаже реалността на феномените и погрешността на спиритическата теория за духовете“. Но понеже за всяко доказателство са нужни факти, Е. П. се движи заедно с Олкът в средите на спиритисти, замесва се в публични полемики около спиритизма, прави опит да създаде някакъв „Клуб на чудесата“ и използва за своя трибуна списанието „Спиричуъл Сайантист“.

Резултатът от цялата тази дейност е нищожен, без да говорим за нападките и подигравките, на които бива подложена Старата дама, попаднала между два огъня — този, на спиритистите, и другият, на скептиците, отричащи изобщо феномените.

При една полемика от това време (юли 1875) Е. П. за пръв път споменава от страниците на „Спиричуъл Сайантист“ за Учителите. Истинското познание за тайните на света, пише тя, е достояние „на няколко източни философи, но кои са те и къде живеят, това не ми е позволено да разкрия… Мога да кажа само, че тази общност действително съществува и че мястото дето се намира братството, ще стане известно на света едва при пробуждането на човечеството“.

Скоро след публикуване на горната статия Е. П. напълно се отдръпва от спиритизма. През есента на 1875 двамата с Олкът слагат начало на Теософското общество. По това време Старата дама вече е започнала да работи над своя голям труд „Разбудената Изида“. Тази книга е от капитална важност за теософите, като първо изложение на техните възгледи. За нас тя има значение и по една друга причина.

„Един летен ден на 1875 — припомня си Олкът — Е. П. ми посочи няколко ръкописни страници и каза: «Написах това миналата нощ по нареждане, но дявол да ме вземе, ако знам какво ще излезе от него. Може би вестникарска статия, може би книга, може би нищо. Във всеки случай изпълнявам нареждането.»“

„Какво ще излезе“ стана ясно едва две години по-късно, през 1877, когато трудът бива завършен. „Разбулената Изида“, това са четири големи тома, надхвърлящи 1600 страници, в които авторката разглежда най-сложните проблеми на човека и света, като полемизира с редица съвременни концепции и използва в мотивировките си огромен брой философски и научни произведения, публикувани на различни древни и нови езици.

„Запитах лелята на Е. П. Б., г-ца Н. А. Фадеева, — пише Олкът, — откъде нейната племенница е почерпила цялата тази разнообразна ерудиция, философия, метафизика, науки, това необикновено интуитивно разбиране за етническата еволюция, за миграцията на идеите, за окултните сили на природата и пр. Тя откровено ми писа, че до тяхната последна среща, датираща от преди пет-шест години, Елена никога «не е дори сънувала подобни неща», че образованието й е било просто обичайното за момиче от добро семейство“.

Ако този отговор е представлявал изненада за полковника, налага се да добавим, че тя съвсем не е била единствената. Тъй като Олкът през цялото време е с Е. П., той е постоянен свидетел на нейните странни похвати на работа: „Тя не пишеше според установена програма, а идеите извираха от мозъка й, сякаш непрестанно преливащ извор… Седяхме обикновено от двете страни на голяма маса и аз можех да следя всичките й движения. Перото й летеше върху страницата. После внезапно тя спираше, заглеждаше се в пространството с втренчения поглед на ясновидците, сякаш четеше нещо невидимо там, пред себе си, и започваше да го преписва. Цитатът свършен, очите й добиваха наново обичайния си израз и тя започваше да пише по обичайния си маниер… Пред многобройните цитати в «Разбудената Изида» човек би помислил, че тя е писала книгата в някой ъгъл на Бритиш мюзиум или в Ню-Йоркската библиотека Астор. А истината е, че нашата домашна библиотека едва ли съдържаше стотина тома… Тогава каква библиотека е посещавала и какви книги е използвала за справка?“

Колкото и странно да звучи — никакви. Сам Олкът ни уверява, че Е. П. съвсем не се е ровила из библиотеките, а е вземала цитатите „от пространството“. Понякога, когато полковникът с привичния си педантизъм е изразявал съмнение в точността на цитата, тя го е пращала в библиотеката, за да издири въпросното съчинение и сам да направи проверката.

Тайната на „Разбулената Изида“ ни е разбулена от самата Е. П. Предговорът на книгата започва с думите: „Трудът, който днес представяме на публиката, е плод на тесни връзки с адептите на Изтока, плод също на изучаването на тяхното Учение“.

В едно писмо до семейството си, Старата дама се изразява още по-точно: „Когато пишех «Изида», пишех я тъй леко, че това не бе труд, а удоволствие. Защо е нужно да ме възхваляват? Щом ми се казва да пиша, сядам и се подчинявам и тогава мога да пиша с еднаква лекота върху почти всяка тема: метафизика, психология, философия, древни религии, зоология, естествени науки, какво още? Никога не се питам «Мога ли да пиша това? Или способна ли съм да пиша?» Сядам на бюрото и пиша. Защо? Защото ми диктува някой, който знае всичко, моят Учител, а понякога и други, които съм познала по време на пътуванията си… Когато пиша върху тема, която владея слабо или никак, аз се обръщам към тях и един от тях ме вдъхновява, сиреч чисто и просто ми предоставя да преписвам ръкописи или печатни страници, които виждам да минават във въздуха пред очите ми, без да губя нито за миг съзнание за реалността.“

В друго писмо до сестра си Вера, Старата дама пояснява, че понякога нещата й се представят не в текстове, а в образи и тя вижда цели панорами от историята на човечеството. „Отказвам напълно да приписвам познанията си на моята памет, защото съм неспособна да стигна сама до подобни тезиси и до такива заключения… казвам ти го сериозно; на мене ми се помага и този, който ми помага е моят Учител.“

Разбира се, горното свидетелство, като всяко друго, би могло по желание да се приеме или оспори. Значително по-трудно за оспорване е съществуването на самата книга. Четирите тома на „Разбулената Изида“ са нещо наистина смайващо с огромния си фактически материал, почерпен от всички клонове на науката. Невероятно е, че дори човек със специална подготовка би могъл да създаде за две години подобно съчинение, което не е просто компилация на познати ща, но съдържа цяла система от идеи, съвършено нови за западния свят. А както вече се спомена — и това поне е доказан факт — подготовката на Е. П. е била не специална, а направо казано — никаква.

Що се отнася до Теософското общество, то съществува през ония години най-вече на книга. Две малки групички в Ню Йорк и Лондон, до това се свежда движението в продължение на доста време. За да дадат нов тласък на начинанието, двамата съратници решават да пренесат главната си квартира в Бомбай и през 1778 заминават за Индия.

Олкът признава на едно място в книгата си: „Скръбният опит ни убеди, че психическите феномени са прекалено слаба основа, за да може върху тях да се изгради едно голямо духовно движение.“ Следва да се добави, че и полковникът, и Старата дама доста късно осъзнават поуката от своя скръбен опит. Именно затуй голяма част от дейността им в Индия отново се свежда до демонстрация на феномени. Лишена от солидни връзки, както в английското, така и в туземното общество, поставена под подозрение и непрестанно следена от британските власти, Е. П. прибягва до психическите си дарования, за да получи известен престиж и популярност.

Между бързо нарастващия брой на новите познати, фигурират и двама твърде влиятелни англичани: Алфред Пърси Синет, издател на в. „Пионер“ и Алън Октавиан Хюм, висш чиновник в местната британска администрация. И двамата са твърде далеч от възгледите на Е. П. и твърде недоверчиви към нейните „чудеса“. Но когато личните им наблюдения и щателните проверки ги убеждават, че наистина се касае за своего рода „чудеса“, а не за хитроумни трикове, настъпва друго усложнение: Хюм и Синет настояват ни повече, ни по-малко, да им се осигури личен контакт с Учителите. Старата дама се опитва да им обясни, че Учителите не поддържат светски връзки и че само отделни, твърде напреднали в развитието си ученици могат да разчитат на личен контакт, но тия възражения не дават резултат. Двамата влиятелни англичани не могат дори да допуснат, че ще им бъде отказано нещо, което се разрешава на други и упорито настояват на своето.

Готовността на Синет и Хюм да възприемат теософски-те идеи — по това време двамата официално влизат в движението, — както и големите им възможности да упражняват влияние в полза на Т. О., — такива са вероятно причините, поради които Учителите вземат под внимание настойчивите молби на двамата англичани. Синет и Хюм си осигуряват рядката привилегия да адресират в писмена форма въпросите си направо към Учителите и да получават техните отговори, също в писмена форма. В резултат се завързва една необичайна преписка, навярно най-необичайната, каквато историята познава.

Въздействието на тази преписка върху двамата англичани не е еднакво. Синет възприема за цял живот истините, разкрити му от Адептите и дори се опитва да ги популяризира в системна и достъпна форма чрез книгата си „Езотеричен будизъм“. Възгледите му се отразяват и върху насоката на в. „Пионер“ и то тъй очебийно, че собствениците почват да протестират, но Синет предпочита да напусне вестника, вместо да се откаже от идеите си.

Писмата на Учителите оказват силно въздействие и върху Хюм, но той се интересува много повече от космогонията и гносеологията, отколкото от морално-етичната страна на учението. Убеден, че идеалите за братство и сътрудничество са твърде остарели, за да дадат импулс на едно ново движение, Хюм напуска Т. О. Все пак уроците, получени от Учителите, не остават без полза. Той заработва с ентусиазъм за пробуждане националното и политическо съзнание у индусите, макар от позициите на своите разбирания, и по-късно бива признат като „баща на Националния индийски конгрес“, учреден през 1885.

Писмата до Синет и Хюм не са единствените, оставени ни от Махатмите. В продължение на почти цяло десетилетие (1876–1885) те дават в писмена форма съвети на различни лица — Олкът, Рамасвамие, Мохини, Пилай, Шлайден, Гебхард, Ферн и др. Част от тези послания са свързани с конкретни проблеми от развитието на движението или от дейността на отделни негови членове и могат да бъдат интересни най-вече за онзи, който би се занимавал с историята на Т. О.

От съвсем друг характер са писмата до Синет и Хюм. В тях Учителите Мория, Кутуми, а също и онзи, когото наричат Махачохан или Старшия Махатма за пръв път дават пряк отговор на кардинални въпроси, вълнували от край време човечеството. С удивителна простота ни се разкриват най-сложните области на познанието — структурата и основните движещи сили на космоса, непознатите периоди от предисторията и историята на нашата планета, развитието на расите и подрасите, принципите на човешката еволюция, своеобразието на световете, паралелни на единствено известния ни физически свят. Човек трябва сам грижливо да се запознае с тези писма, публикувани неведнъж в различни издания, за да разбере какво съкровище от нови идеи и нови знания се съдържа в техните лаконични параграфи.

Не е трудно да се отгатне, че появата на писмата разпалва любопитството на обществеността много повече, отколкото феномените на Е. П. Не са малко хората, изразяващи убеждението, че щом Учителите са приели да отговарят на Синет и Хюм, те би трябвало да се съгласят да кореспондират и с всеки друг желаещ, особено ако той е теософ. Не са малко и тия, които смятат, че в интерес на Т. О. Махатмите следва да дадат по-убедително доказателство за съществуването си от писането на писма, че са длъжни да дойдат в цивилизования свят или най-малкото да направят хималайското си живелище достъпно за любопитните. Що се отнася до по-скромните, ония които не претендират за лична среща с Адептите, те са готови да се задоволят и с известна информация, стига тя да е достатъчно пълна: колко на брой са Махатмите, какъв е произходът им и каква — възрастта, какво е физическото им и духовно могъщество, къде и как живеят, с какво се хранят…

Няколко години по-късно, във връзка с лекомисленото или користно любопитство към Учителите, Е. П. ще заяви: „Това сте всички вие, теософи, които унижихте в мисълта си идеала за нашите Учители; това сте вие, които несъзнателно, с най-добри намерения ги осквернихте, като допуснахте, че те ще се занимават с вашите сделки, с раждането на вашите синове, с венчавките на вашите дъщери, с къщите, които си строите и пр. и пр…“

Ако подобно е отношението на някои теософи към Учителите, можем лесно да си представим какво е отношението на отявлените противници. Ирониите, сарказмите, грубите подигравки са най-невинните прояви на отрицанието. Старата дама е успяла да предизвика ненавистта на духовенството с антиклерикалните си изказвания, и мисионерите организират срещу нея истински заговор. Те използват съпрузите Куломб, работили доскоро като прислужници у Е. П. и изгонени от нея заради непочтеността им. Заедно със сребърниците, полагащи се за всяко предателство, Куломбовци получават от духовенството и съответни инструкции. Така се стига до сензационното „разкритие“ на двамата слуги, че те лично били помагали на Старата дама в мошенически трикове, представяни за феномени, и че прословутите писма на Махатмите били писани лично от Е. П.

По-късно цялата тази недостойна машинация, изградена върху лъжесвидетелства, бива разобличена, обаче опровержението, както винаги в подобни случаи, идва след като Блаватска е вече добре окаляна пред широката и неосведомена публика.

Но това, което най-дълбоко наранява Старата дама са не толкова гаврите към самата нея, колкото обидните думи спрямо Учителите. Малко преди смъртта си, в своя последен труд „Ключът към теософията“ тя ще признае: „Нашите най-добри теософи биха предпочели никога в никоя от книгите ни да не бяха се появявали имената на Учителите. С малки изключения книгите от този род са не само несъвършени, но изпълнени с грешки и заблуди. Имената на двама от Учителите бяха осквернени по всички възможни начини. Едва ли съществува медиум, който да не претендира, че ги е виждал… И което е още по-лошо, свещените за Окултизма имена бяха влачени в калта, омърсени от допира с отвратителни мотиви и неморални действия, додето хиляди хора бяха задържани извън пътя на истината и светлината, поради вредата и лошата репутация, която всички тия шарлатанства причиниха на нашата кауза. Повтарям, всеки искрен теософ съжалява днес до дъното на сърцето си, че тия неща и тия святи имена са били някога разкрити на публиката и би предпочел те да бяха запазени в тайна, в един тесен кръг на сигурни и предани приятели“.

Противно на това, което би могло да се очаква, скандалът, предизвикан от мисионерите, съвсем не се превръща в катастрофа за Т. О. По-скоро — обратното. Ако някои слабо-характерни членове побързват да напуснат движението, то далеч по-голям е броят на тези, които точно по туй време влизат в него. Полковникът, притежаващ тъкмо качествата, недостигащи на Е. П., се оказва талантлив и неуморен организатор. В резултат на неговите постоянни и безкористни усилия, движението наброява вече хиляди членове не само в Индия, но и по целия свят.

Колкото до Старата дама, в началото на 1885 тя преживява своята поредна среща със смъртта. Прикована на леглото от тежка сърдечна болест Е. П. трябва да изтърпи и едно добавъчно страдание. Излиза от печат прочутият на времето си „Доклад на Обществото за психически изследвания“, представляващ по същество обвинителен акт срещу Е. П. Въпросното общество, което вижда в теософите свои съперници, извършва доста обстойна, но не твърде съвестна анкета, за да докаже, че г-жа Блаватска е „един от най-съвършените, най-находчивите и най-интересните измамници, познати на света“. Върху един екземпляр на тоя свиреп „Доклад“ Старата дама е нахвърляла патетично писмо до приятелите си, в което ги заклева „Никога да не жертват своята почивка и своята чест, за да задоволяват любопитството на публиката“, скрито под претекста на научни интереси. Писмото, както можем да се досетим, носи послеслов: „Адиар, 5 февруари 1885, върху моето смъртно легло“.

Тя наистина е на смъртно легло по мнението на лекарите. А когато все пак оживява, бива й наредено на всяка Цена да замине за Европа, в някоя страна с умерен климат. От тук нататък пътищата на полковника и на Старата дама се разделят. Той продължава да работи за укрепване на Т. О. и предприема триумфална обиколка из Япония, а тя се установява в Германия, за да напише своята капитална творба — „Тайното учение“.

Навалицата от почитатели и любопитни около Е. П. се е пръснала. Блаватска е почти сама във Вюрцбург, а по-късно и в Остенде, ако не броим графиня Вахтмайстер, помагаща й когато може и доколкото може в писмената работа. Но това съвсем не означава, че Старата дама е намерила дългоочакваното спокойствие. Болестите, материалните затруднения, полицейският надзор и злобата на противниците продължават да я измъчват. Обществото за психически изследвания излиза с нов доклад, дело на някой си Хъдгсън, който се опитва да докаже, че писмата на Учителите, въпреки разликата в почерците, са излезли изпод ръката на Е. П. Има моменти, в които Блаватска е сякаш на ръба на отчаянието: „Кармата на Т. О. пада върху мене… И сега, когато съм обявена за най-големия измамник на века и отгоре на туй за руска шпионка, кой ще ме чуе или ще прочете Тайното учение! Как ще продължа работата на Учителя? О, проклети феномени, които предизвиквах, за да правя удоволствие на приятелите си и за да ограмотявам тия, дето ме заобикаляха… Ако умра, работата на Учителя ще пропадне и Обществото ще се провали“.

По-късно тя пише в едно писмо от Остенде: „Нещастна съм, защото няма кътче на тази земя, дето бих могла спокойно да живея и да умра. Защото нямам дом, нито никой, към когото бих могла да имам пълно доверие… Защото откакто вие заминахте, всекидневно съм тровена от полицията… която ми дава да разбера, че съм подозирана, дори във връзка с онази афера — милионът, задигнат във влака от Остенде за Брюксел!!! Защото лъжата, лицемерието и йезуитството свободно властват над света и доколкото нямам и не мога да имам нищо общо с тях, изглеждам осъдена. Защото съм уморена от живота и от борбата, от тая Сизифовска скала и от този вечен труд на Данаидите — а не ми е позволено да се измъкна от тази нищета и от всичко останало. Защото, дали съм права или греша, но съм зле разбрана. Защото съм излишна на тая земя, ето това е.“

Но подобни настроения на отчаяние са краткотрайни. И подир всеки страдалчески пасаж следва неизменното: „Аз съм много нещастна, но ще успея да издържа, не обръщайте внимание“. И Старата дама наново се заема със своята работа или както сама казва „с работата на Учителя“, сиреч с работата върху „Тайното учение“.

Свидетелствата на графиня Вахтмайстер и на други хора, помагали на Е. П. в подготовката на този огромен труд, напълно съвпадат с по-раншните свидетелства на Олкът. Блаватска пише без предварителен план и без предварително подготвена литература, като очаква темите да й бъдат внушени от невидими сътрудници, а необходимите цитати да изплуват в пространството. И нерядко, както в миналото, Старата дама изпраща в библиотеките свои приятели, за да проверят верността на цитатите, които тя вече е записала.

Това не означава, че авторката машинално се подчинява на една диктовка. Понякога Учителят сякаш изчезва за продължително време. Друг път просто наблюдава работата, без Да се намесва. Веднъж Е. П. казва на Констанс Вахтмайстер:

— Опитах дванадесет пъти да напиша тази страница както трябва, а Учителят всеки път ми казва, че е зле. Мисля, че Ще полудея от това постоянно повторение. Но оставете ме °ама, няма да спра, докато не успея, та макар и да прекарам цялата нощ.

На друго място в спомените си графинята отбелязва: „Колко пъти съм съжалявала за съдбата на цели страници от грижливо подготвени и преписани бележки, които само при една дума, едно внушение на Учителите, биваха хвърляни в огъня — сбор от сведения и коментари, които, струва ми се, биха били с неизмерима стойност за нас, сега, след като сме загубили нашата ръководителка.“ В случая става дума за унищожаването не само на несполучливи пасажи, но и на информация за неща, които би било прибързано и лекомислено да се разкриват пред света. Вахтмайстер сама пояснява, че в началото Е. П. е включвала в ръкописите си значително повече сведения „отколкото би било разумно да се съобщават на когото и да било, та дори и на мене… Във всеки случай знам със сигурност, че много наистина езотерически поуки трябваше да бъдат премахнати от текста и, както вече казах, много бележки на Учителите и много от копията ми бяха унищожени“.

Подобен начин на работа, при който внушенията и корекциите на Адептите се редуват с продължителни периоди на самостоятелно творчество без ясен предварителен план, трудно може да доведе до създаването на произведение с пестеливо изложение и хармонична структура. В такъв смисъл е и свидетелството на братята Бертръм и Арчибалд Кетли, повикани да участват в подготовката на книгата за печат. „Нашето твърдо мнение беше — спомня си Бертръм, — че целият ръкопис трябва да бъде преработен според точно установен план, тъй като в сегашния си вид нейната книга бе една втора Разбулена Изида, само че доста по-лоша, поради липсата на план и на връзка между отделните части. Подир няколко думи Е. П. ни каза да вървим по дявола и да правим каквото щем. Туй нещо вече й било дотегнало, тя ни го предоставяла и си измивала ръцете…“

От своя страна Арчибалд Кетли пояснява: „Това, което видях, бе една грамада от ръкописи, без определен ред, много от които бяха търпеливо и трудолюбиво преписани от графиня Вахтмайстер“.

Естествено, Блаватска съвсем не предоставя труда си на волята на двамата редактори, а просто се заема с тяхна помощ за цялостната преработка на ръкописа, особено що се касае до структурата. Сам Арчибалд свидетелства, че „цялото произведение е наистина нейно дело. Няколко точки, поставени тук и там, няколко внушения, корекцията на някоя дума, преведена от нея по френски маниер, ето до какво бе сведена нашата роля…“

Една година преди публикацията на този капитален труд усилията на Е. П. едва не се провалят поради поредното й умиране. Този път работата е по-сериозна отвсякога. Единият от лекарите твърди, че смъртта на пациентката е въпрос на часове, докато другият е на мнение, че по всички правила на медицината, пациентката би трябвало отдавна да е мъртва.

Мракът бавно приижда в стаята, дето Старата дама агонизира в леглото си и за никого няма съмнение, че това е нейната последна нощ. Графинята, останала едничка при болната, задрямва призори в креслото си, изтощена от безсъние.

„Когато отворих очи, вече бе почнало да съмва и аз бях обзета от ужасния страх, че Е. П. е умряла по време на съня ми… Обърнах се уплашена към леглото и видях, че Е. П. ме гледа спокойно със светлите си сиви очи… Какво се е случило? Вие изглеждате тъй променена (рекох). Тя отвърна: «Вярно е, Учителят дойде. Той ми предостави избора да умра и да бъда свободна или да живея и да завърша Тайното учение.

Той ми каза колко големи ще бъдат страданията ми и какъв Ужасен период ме очаква в Англия (защото трябва да отида там). Но аз помислих за учениците, на които ще ми бъде позволено да разкрия нещо, и за Т. О., на което вече съм дала кръвта на сърцето си и приех саможертвата. Сега, за да бъде всичко наред, пригответе ми кафе и нещо за ядене, а после ми донесете кутията с тютюна.»

Предсказанието на Учителя се сбъдва. Старата дама е обречена да преживее още един мъчителен период, но в 1888 г. «Тайното учение» най-сетне започва да излиза от печат. Написването на книгата с всички преработки и редакции трае не повече от три години, нещо удивително, ако се има предвид, че се касае за труд, надхвърлящ 2 500 страници и разработващ най-сложните и най-тъмни проблеми на човека и вселената.

Противно на казаното от Бертръм Кетли, «Тайното учение» съвсем не е втора «Разбудена Изида». Капиталната творба на Е. П. по широта на обхвата си и по стойността на разкритията далеч надхвърля нейното първо съчинение. Сам Бертръм Кетли след публикацията на книгата ще заяви: «Лично аз съм дълбоко убеден, че след като бъде проучено в дълбочина, а не оценено като разкритие, след като бъде разбрано и асимилираш, а не прието като текст на една догма, Тайното учение на Е. П. Б. ще се открои с неоценимото си значение и ще предложи такива внушения, указания и препоръки за изучаване на Природата и Човека, каквито нито едно от съществуващите произведения не е в състояние да предложи.»

Самата Блаватска не си прави особени илюзии за въздействието на своя труд, поне що се отнася до близкото бъдеще. Тя споделя с графинята, че «Тайното учение» ще бъде изучавано от малцина и че то ще трябва търпеливо да чака чак до следващия век, за да бъде напълно оценено“. Една малко песимистична прогноза, която днес, през дистанцията на близо сто години, би ни се сторила прекалено оптимистична. Тази изключителна книга и досега не е получила заслужената си оценка и, което е по-важно, изследователите от различните клонове на науката и досега не са надзърнали в нейните страници, за да разберат колко много отправни точки за откривателство са ясно набелязани там.

Днес изглежда абсурдно, че при цялата широка, макар и понякога скандална популярност на Блаватска в края на миналия век, нейните два капитални труда са останали тъй слабо познати и тъй повърхностно оценени. Може би причината за този абсурд лежи донейде и у самата авторка. Голямата усложненост на изложението, прекаленото изобилие на цитати, примери, полемични бележки, честите отклонения в странични теми и детайли, множеството непонятни санскритски термини, въведени в постоянна употреба, без да бъдат винаги задоволително обяснени, най-сетне колосалният обем на нелишеното от повторения изложение — всичко това обезкуражава читателя без солидна подготовка и сервира добавъчна аргументация на противника-специалист. Може смело да се твърди, че повечето критици на Блаватска са отрекли произведенията й, без да си дадат труда да ги прочетат.

Скептицизмът и враждебността към „Тайното учение“ не се пораждат от частичните несъвършенства, присъщи на всяко човешко дело. В случая специалистите изпитват раздразнение даже пред факта, че някакво си учение, донесено от една изостанала страна като Индия, се противопоставя на западния философски гений и се обявява за висша истина. Те са скандализирани от дързостта на Е. П. да обявява една традиция, датираща от дълбока древност, за нещо по-съдържателно и по-верно от най-новите открития на съвременната цивилизация. Своеобразието на източната мисъл ги отблъсква.

Херметизмът на източната символика ги дразни. А особено ги дразнят бележките на авторката, че Учението си има своите тайни страни, които засега не могат да бъдат разкрити. Неспособни да проумеят истинския смисъл на тия бележки, както впрочем и смисъла на цялото изложение, критиците на Блаватска го отхвърлят с един замах, според старото правило, че щом нещо е непонятно, то без друго е нелепо.

Така стигаме до равносметката. Серия от странни феномени, призвани да насочат очите на света към непознатото, но предизвикали само хули и присмех. Едно Теософско общество, създадено за да прерастне в широко духовно движение и което в наши дни по-скоро вегетира, отколкото еволюира. Най-сетне, няколко обемисти тома, изпълнени с големи истини, но прочетени докрай от малцина и разбрани от единици. Наистина скръбна равносметка.

Може би причината е в примитивното съзнание на обществото, към което е отправено посланието на Адептите. Може би вината е в пратениците, натоварени да популяризират посланието и неуспели да изпълнят задачата с необходимото умение. Вероятно — и едното, и другото.

В едно писмо до графинята Старата дама споделя извода си от неотдавнашен разговор с Учителя: „Ако бях разкрила само философията на Учителя, оставяйки настрана феномените, това би бил успех. Тези проклети феномени погубиха репутацията ми, дребна работа, която съм готова да приема, но те погубиха и Т. О. в Европа.“

А в „Ключа на теософията“ Е. П. поставя и проблема, който стои пред нас:

„Въпрос. — Но ако вашето Общество е ръководено от тъй добри и тъй мъдри хора, как е било възможно да се извършат толкова грешки?

Отговор. — Учителите не ръководят нито Обществото, нито дори създателите на Обществото и никой никога не е казал, че правят това. Те се задоволяват да бдят и да закрилят… Учителите гледат бъдещето, а не настоящето и всяка грешка представлява натрупване на мъдрост за идните дни. Онзи, другият «Учител», който даде пет таланта на един човек, не му каза как да действа, за да ги удвои и не попречи на глупавия слуга да зарови в земята едничкия получен талант. Всеки трябва да придобие мъдростта чрез собствения си опит и собствените си заслуги.“

Грешките бездруго представляват натрупване на мъдрост, но в случай, че се преодоляват, а не се повтарят и умножават. В заключението на цитираната книга Е. П. отправя едно предупреждение, чиято сериозност и навременност бе потвърдена по доста скръбен начин от по-нататъшното развитие на нещата:

„Всички движения от рода на Теософското общество досега са били обречени на неуспех, защото рано или късно са се израждали в секти със свои собствени догми, и са стигали до загубване на тази жизненост, която само Истината може да излъчва. Не бива да се забравя, че всички наши членове са били възпитани в някакво вярване или религия, че всички принадлежат повече или по-малко към своята генерация, физически и мисловно; и че в резултат тяхната оценка има извънредно много шансове да бъде повлияна по единия или другия начин. Прочее, ако не могат да се освободят от тия вродени тенденции… те ще отведат Обществото към едната или другата подводна скала на мисълта и то ще заседне там, за да загине.“

Въпреки предупреждението на Блаватска, Т. О. като че тръгва тъкмо по опасния път, от който тя иска да го предпази. Девизът „Няма религия по-висша от истината“ сякаш бива съхранен само заради красотата на фразата. В действителност някои видни теософи, вместо да се издигнат до истините, разкрити от Учителите, се опитват да ги нагодят към ограничените измерения на личното си съзнание. Верността към Блаватска се изразява не толкова в развитието на нейните идеи, колкото в излишно обожествяване на Старата дама. Теософията се превръща в нещо като секта, а понеже сектата има нужда и от по-големи божества, учението на Адептите бавно започва да се подменя с възстановяване догмите на евангелизма и с установяването на църковни ритуали в учредената от Ледбитър Либерална католическа църква. И понеже всяка църква си има по един бог в миналото и по един — в бъдещето, Т. О. не пропусна да прокламира идването на новия Месия. С това идване дори като че се избърза повече от необходимото. Председателката Ани Безант ненадейно обяви, че новият Месия е осиновеният от нея Кришнамурти. Кришнамурти наистина още в детинство бе получил някои уроци от Учителя Кутуми и с умните си беседи вече бе показал определени способности, но от подобни способности до качествата на Месия все пак има известна дистанция. Това изглежда стана ясно и на самия Кришнамурти, който скоро отхвърли предлагания му вселенски ранг и се отдръпна от Т. О. Впоследствие той продължи да изнася беседи, но вече с по-друго съдържание, като дори отрече ползата от Учителите, без да оспорва съществуването им. Тази позиция не бе израз на пренебрежение към Адептите, а логична последица от фундаменталния възглед, че никаква поука извън, колкото и мъдра да е тя, не може да ни бъде от помощ, че трябва всичко сами да откриваме, освободени от веригите на всички познати истини. Разбира се, този възглед може да бъде по желание приет или оспорен, но все пак остава въпросът, защо Кришнамурти продължи да поучава хората, след като сам бе убеден, че всяка поука е безполезна.

Що се отнася до Т. О., то след преживяната криза и след смъртта на големите му ръководители, движението постепенно се смали до своего рода просветна организация с твърде благородни цели, но с доста слабо влияние върху съвременното общество. Далеч сме от намерението да пренебрегваме благородните цели в един свят, където дори чистата мисъл е вече принос за общото благо, нито да подценяваме безкористната роля на дейци като Ани Базант. Искаме просто да покажем докъде стигат нещата в резултат на грешките, допускани от всеки един от нас, често пъти с най-добри намерения. И за да не бъдем обвинени в субективизъм, ще си позволим да цитираме привърженика на теософията Морис Магр, който в книгата си „Магесници и посветени“ (1930) бе писал:

„Колкото до преките ученици на Е. П. Блаватска…те частично изопачиха смисъла на посланието, докато го обясняваха. Съществува един закон, според който всяко движение на посвещение, ако не бъде изцяло унищожено като движението на Албигойците, изсъхва, вкаменява се, превръща се в църковен камък, в студен мрамор на догмата. Теософията се обгърна с тази религиозност, която нейната основателка смяташе за тъй гибелна… Предписанията за чист живот се преобразиха в англиканска присторена скромност. Високите цели на братството и разгръщането на духовните сили бяха пренебрегнати в полза на месиянското очакване, грижа на всички секти в света. Будизмът, към който се бяха приобщили основателите на теософското движение, бе приглушен, изличен в полза на езотеричното християнство. Най-после, за да задоволят нуждата на хората да се молят пред паметници, да виждат ритуални олтари, да бъдат подкрепяни от церемониалната магия на тамян, на свещи и на костюми, най-видните теософи се обявиха за свещеници и под името на Либерална католическа църква възстановиха това, което Е. П. Блаватска се бе трудила да разруши. Те застанаха срещу голямото слово на теософията, на основната истина, на закона на всеки човек, чиято озарена вестителка бе Е. П. Блаватска.“

Ние смятаме, че някой ни е дал право да произнасяме присъди, особено когато се касае до сложните процеси в цяло едно движение, и когато е трудно да се установи къде свършва грешката на единия и къде почва грешката на другия. Същественото е, че нещата са такива, каквито са. И очевидно те са поели в една безплодна посока не от вчера, защото още много отдавна Учителят бе заявил:

„Обществото се изтръгна от нашата прегръдка и от нашето влияние и ние го оставихме само на себе си; ние не създаваме роби против волята им. То е сега едно тяло без — душа, една машина, доста добре управлявана дотук, но която ще се разпадне на късове… То не е вече едно Братство, нито една общност, върху която витае Духът, дошъл отвъд Великата верига.“

Равносметката наистина е скръбна, ала това не значи, че е изцяло отрицателна. Всяка човешка постъпка или мисъл има своите последствия. Дейността на Блаватска и на много нейни ученици, понякога съвсем неизвестни и безименни, е оставила своята диря и тази диря е била пътеводен знак за някои хора от следващите генерации. Днес западното мислене е значително по-отворено за източните философски концепции. И ако старата дама отдавна си е отишла, то нейното дело е налице.

Известни автори са изказвали съжаление, че това дело не е достатъчно стройно, че в него има празноти и неясни места, че с две думи то не ни е поднесено като цялостна и общодостъпна мирогледна система. Е. П. очевидно е имала съзнание за несъвършенствата на своето послание. Тя използва последните дни от живота си, за да напише споменатото вече произведение „Ключът към теософията“, където във възможно най-популярна форма излага основните концепции, съдържащи се в капиталните й трудове. „Ключът към теософията“ съвсем не е „Тайното учение“ и в никакъв случай не може да го замени, но това е едно наистина необходимо и общодостъпно въведение към сложната материя на езотеричната теория.

Колкото до „Тайното учение“, белезите на фрагментарност, безсистемност или непълнота на изложението са до голяма степен резултат на своеобразния начин, по който е писана книгата и за който вече се спомена. Моменти на озарение и моменти на трудна самостоятелна работа, уникални откровения и незадоволителни разработки — това е неизбежно при едно сътрудничество между неравностойните сили на Адепта и на ученика. Но има и друго. Колкото да е привично за нашия западен манталитет поднасянето на знанията във формата на добре подреден учебник или наръчник, тази форма е не винаги възможна и не всякога целесъобразна. Учителите не са смятали, че трябва да ни поднесат изчерпателно и наготово големите истини, а са искали по-скоро да подскажат някои епизоди от духовната и материална история на човечеството, като възкресят правдата на отдавна забравени Учения, като ни отворят очите за примитивизма на съвременната емпирична наука, като открехнат леко вратата към някои съкровени тайни на природата. „Тайното учение“ не е четиво за ленивия консуматор, то е съкровищница за търпеливия и проницателен изследовател, не е удобен терен за приятни научни екскурзии, а стръмнина, привличаща само готовия на трудности и рискове търсач.

Интересът към Блаватска, нараснал особено след смъртта й, е съпроводен и с едно засилване на отдавнашния интерес към нейните Учители. Наред с някои теософи, твърдо убедени в съществуването на Адептите, намират се и такива, които са почти убедени, но не съвсем, както и такива, у които съмнението надделява, а най-сетне и други, смятащи направо, че се касае за един мит. При подобна богата гама от мнения, дори в средите на самото Общество, нищо чудно, че по въпроса възниква цяла литература, изобилстваща не толкова със сведения, колкото с догадки и спорове. В книгата си „Учителите и теософското дело“ (1910) Ани Безант пише:

„Настъпи време, когато с увеличаване броя на членовете, се появиха мнозина, които нямаха твърдата вяра на Е. П. Б. и на Х. С. Олкът в реалното съществуване на Учителите и в техните връзки с Теософското общество и възникнаха дискусии и спорове. Ако направите справка в сп. «Теософист» от тоя период, ще намерите вътре много дискусии на тема кои са Братята, какво вършат, и какви са връзките им с Теософското общество, додето накрая те се отегчиха от тия постоянно изразявани съмнения относно тяхното съществуване, техните действия, техните грижи и отправиха предупреждението, че ако в скоро време тези дискусии не стихнат… те ще се оттеглят в тишината, където са живели тъй дълго и ще очакват появата на по-добри условия…“

Така и става.

Възгласите на недоверие са естествена проява на обичайния у западния човек скептицизъм, но те могат да бъдат взети за свидетелство, че липсват неопровержими факти за съществуването на Учителите. Защото ако Адептите бяха приемали многобройни гости, както бе правила Старата дама, или бяха изнасяли беседи като полковника, то едва ли биха се породили дискусиите, за които говори Ани Безант. Изобщо възниква съвсем простият въпрос: щом Учителите наистина съществуват, защо не се появят открито пред западния свят и не разпръснат с един замах всички съмнения?

На този прост въпрос обаче съществува и един съвсем прост отговор, формулиран още преди хилядолетия в познатата библейска фраза:

„Йерусалиме, Йерусалиме, който избиваш своите пророци и замерваш с камъни тия, дето са ти изпратени…“

Без да си присвояваме правото да говорим от името на Адептите, достатъчно ясно е, струва ни се, че те не са си поставяли месиянски задачи и по съвсем определени причини не са смятали за необходимо да се явяват пред очите на един свят, любопитен за сензациите, но враждебен към истината. Що се отнася до малцината, стремящи се безкористно към висшето познание, Учителят Кутуми казва по повод на тях в едно писмо до Синет:

„Наистина ние имаме своите училища и своите ръководители, своите неофити и своите адепти, и вратата е винаги отворена за човека, който иска да влезе: той неизменно е добре Дошъл. Само че вместо ние да отидем при него, той е, който идва при нас. Нещо повече, ако не е стигнал по пътя на окултизма до онази точка, отдето е невъзможно да се върне назад, свързал се неотменимо с нашето братство, ние никога не го посещаваме — освен в случаи на изключителна важност не прекрачваме никога прага му във видимия си образ.“

„Ако някой от вас е достатъчно ревностен в следване на познанието и на благотворните сили, които то вдъхва, готов да изостави вашия свят и да влезе в нашия — нека дойде! Но той не бива да мисли за връщане, преди печатът на тайните да затвори устните му, за да се избегне всяка възможна слабост или бъбривост от негова страна. Нека дойде, като ученик на учителя, без условия, или нека чака, както правят мнозина други, смятайки се задоволен от трохите познания, които могат да паднат на пътя му.“

На тия думи никой не е намерил какво да възрази. Обаче неверниците са издигнали друга теза: „Добре, ние не държим да бъдем възпитавани лично от адептите. Но дайте ни доказателство за тяхното съществуване. Защо трябва да вярваме, когато бихме могли да знаем?“

Всъщност доказателства съществуват и то, не малко. Ала понякога тъкмо трупането на много доказателства засилва съмненията, вместо да ги разсейва. Самият факт, че ви — се представя такова множество доказателства, сякаш подсказва, че нито едно от тях не е достатъчно убедително само по себе си.

Съществуват уверенията на Блаватска, Олкът, Синет, Ани Безант, които са виждали някои от Учителите. Ала туй са словесни уверения, значи могат да се оспорят. Съществуват писмата на Адептите, но съществува и версията, че те са писани от Старата дама. Съществуват портрети на Мория и Кутуми, обаче това са рисунки, а не фотографии. Съществуват редица свидетелства на местни жители в Тибет, срещали неведнъж Махатмите с учениците им, без да смятат, че се касае за5ог знае какво събитие. Само че жителите на Тибет са прости хора, а кой ще седне да вярва на простия човек. Съществува Кришнамурти, който едва ли може да бъде третиран като прост човек, бил е ученик на Кутуми и предавайки почти дословно напътствията на своя ръководител, е написал още като юноша книгата „При нозете на Учителя“. Обаче Кришнамурти не е склонен да се връща към спомените си и думите му, че Учителите съществуват, но какво от това, могат да се използват в еднаква степен и от вярващите, и от скептиците. Съществуват най-сетне подробни разкази на някои просветени индуси като С. Рамасвамие и Дамодар Мавланкар, описващи срещите си с Адептите. Ала даже подобни доказателства са били нерядко посрещани според старото правило, че не можеш с никакви факти да убедиш онзи, който не желае да бъде убеден.

Характерен в това отношение е случаят с Рамасвамие, разказан от самия него в едно приятелско писмо до Дамодар. Обладан от мисълта да намери своя любим Учител или да умре — както сам казва — и получил бегли сведения за местопребиваването му в момента, Рамасвамие прехвърля нелегално границата на Сиким и потъва в джунглата. Той броди из диви безлюдни местности, едва не се удавя в една планинска река, едва не бива убит от разбойници при нощуването в изоставена хижа, но гладен, измръзнал, изтощен продължава пътя си, додето една заран вижда, че някакъв конник препуска към него:

„Високият му ръст, умението с което владееше юздата, ме накараха да предположа, че това е офицер на сикимския раджа. «Ето, че ме хванаха» — помислих. Ще ми поиска паспорта, ще запита какво търся в Сиким и ще ме задържи, ако не и по-лошо. Но както се приближаваше, той спря коня си. Погледнах го и веднага го познах… Бях в присъствието на същия Махатма — моят собствен обожавай Учител, който вече бях видял в астралното му тяло… Коленичих, ала се изправих по негова заповед и вперил очи в лицето му потънах в съзерцание на образа, който познавах тъй добре, след като толкова пъти бях виждал портрета му (принадлежащ на полковник Олкът). Не знаех какво да кажа: радостта и респектът ме правеха ням. Благородството на чертите му, които ми изглеждаха олицетворение на могъщество и на духовност, ме изпълваше с боязлива почит… И това не бе нито мит, нито «създание на въображението на медиум», както смятаха известни скептици. Никакво нощно видение: беше девет или десет часа заранта. Над главите ни грееше слънцето, безмълвен свидетел. Виждам го пред себе си от плът и кръв; говори ми меко и с доброта… Необходимо бе известно време, за да успея да произнеса няколко думи, окуражен от топлотата на гласа му. Тенът му не е тъй светъл като на Махатма Кутуми, но никога не съм виждал по-красива фигура, нито по-благородна стойка. Брадата му е къса и черна, като в портрета; дългите му черни коси падат върху гърдите; само костюмът му този път бе друг. Вместо широка бяла роба носеше жълто палто, подплатено с кожа…?“

Едва ли е нужно да цитираме цялото описание, нито да предаваме последвалия разговор, засягащ условията на ученичеството. Достатъчно е да отбележим, че става дума за свидетелство на очевидец, простодушие и патетично едновременно, съставено не като материал за печата, а като писмо до близък приятел. И каква е реакцията на скептика пред това свидетелство? Хъдгсън, споменатият вече „анкетьор“ на Обществото за психически изследвания, излиза с версията, че Рамасвамие е станал ни повече, ни по-малко жертва на измама и че срещнатият от него конник в джунглата на Си-ким е бил нарочно изплатен от Блаватска, за да изиграе ролята на Махатма… Какво значение, че Старата дама нито е знаела, нито е могла да знае, че Рамасвамие се намира в Сиким и то на три дни път от индийската граница, залутан сред дирите гъсталаци. Щом човек е решил да оспорва истината докрай, нищо, дори и здравият разум не може да му попречи да стори това.

Този принцип на сляпото отрицание се проявява особено отчетливо пред най-важното доказателство — бихме казали единствено неоспоримото — за съществуването на Учителите. Става дума за техните писма и за книгите на Е. П. — „Разбудената Изида“ и „Тайното учение“. Самата Блаватска, като говори за себе си в трето лице, казва следното:

„Да се претендира, че г-жа Блаватска е измислила Учителите, означава, че тя е трябвало да измисли цялата философия, съдържаща се в нашата теософска литература; че тя е автор на писмата, послужили за база на «Езотеричния Будизъм»; че тя също тъй сама е измислила съдържанието на «Тайното учение», творба, в която светът, ако бе справедлив, би намерил голям брой звена, липсващи на науката, както това действително ще бъде установено след стотина години. Наистина тия същите обвинения я превръщат в едно същество, неизмеримо превъзхождащо стотици мъже (между които се намират голям брой учени и доста твърде интелигентни хора), вярващи на това, което тя казва, и които тя, следователно, е измамила! В такъв случай тя трябва наистина да представлява олицетворение на множество Махатми, взети заедно, като ония китайски кутии, влизащи една в друга.“

Това е всъщност главното. Всичко останало са подробности, може би не без значение, но във всеки случай, не от решаващо значение. По времето когато споменатите книги биват публикувани, никой западен учен, а още по-малко самоук като Блаватска, не е в състояние със собствени сили да ни разкрие фактите и идеите, съдържащи се в тези книги. Казано безусловно и категорично, това е могло да стане само с помощта на хора, знаещи далеч повече и мислещи далеч по-различно от западните учени. И съвсем не е важно, как точно ще наречем тия хора — Учители, Адепти, Махатми или другояче. Важното е, че помощта, оказана от тези хора, е налице, явна и неоспорима, и никакво друго доказателство за тяхното съществуване не е необходимо.

Тъкмо затуй ни се струват до голяма степен безплодни опитите на някои автори да обезоръжат скептицизма, чрез привеждане на многобройни детайли за живота на Учителите. Най-характерно в това отношение е обширното съчинение на Ледбитър „Учителите и пътят“, съдържащо не малко интересни сведения, но също и куп несъществени и недоказуеми подробности относно туй къде точно живеят Адептите, каква е обстановката в домовете им, какъв е работният им ден, как и с какво се хранят и пр. Индивидът, жаден главно за информация от подобен род, едва ли ще има желание и търпение да усвои другата, по-съществена информация на самото учение. А онзи, който се интересува именно от мъдростта на учението, едва ли се нуждае от примамката на живописни битови детайли.

С течение на времето шумотевицата около Учителите стихва. И особено след кризата, преживяна от Т. О. в двадесетте години на XX век, въпросът за самоличността на Адептите сякаш отпада от само себе си. „Учителите окончателно са ни изоставили“ — твърдят някои. „Те никога не са съществували“ — свиват рамене други. Така загадката, предизвикала толкова спорове, неусетно отминава в архивите на историята. Възцарява се тишина. Тишината при всички случаи е за предпочитане пред сквернословието.

Но ако Учителите са се отвърнали от едно движение — нещо, което те сами заявяват, — значи ли туй, че са се отвърнали от съдбата на човечеството?

Въпросът е излишен. В смисъл, че отдавна е получил точен отговор. Тъкмо в момента, когато хората на Запад, включително и теософите, са забравили за Учителите, започва публикацията на поредица неголеми по обем и странни по съдържание книги. Книгите не са подписани, но характерът им достатъчно ясно подсказва автора. Няма да мине много време и името на този автор ще ни бъде разкрито. Това е един от Учителите. Същият онзи конник, посрещнал предания си ученик в джунглата на Сиким. И ето, ние го виждаме да се явява и пред нас в джунглата на нашата зверска цивилизация, за да ни озари и да ни вдъхне надежда с правдивото и мъдро слово на Учението. Това е Адептът от Хималаите.

Учителят Мория.