Тайното учение

IV

Картината на Космоса, разкрита ни още в „Тайното учение“, е твърде далеч от църковната догма за сътворението на света, но не се покрива и с данните на Астрофизиката. Ако библейската легенда, взета в буквалния си смисъл, е наивна, то сведенията на науката са непълни и не винаги точни.

И в наши дни все още се втълпява на милиони деца, че Господ е създал света точно за шест дни, като основното му творение е била разбира се нашата планета, докато слънцето, луната и звездите са били направени, „за да светят на земята“, че флората и фауната в цялото си многообразие са извикани на живот мигновено с един замах и че човекът е бил изваян от кал, а после му е била вдъхната душа.

Науката — още от времето, когато се подготвяше „Тайното учение“ — вече бе постигнала сериозни успехи в изследването на Вселената, а от тогава насам тия успехи неимоверно нараснаха. Но научното познание има един сериозен недъг, който не се свежда до неизбежните за даден период непълноти и неточности, а до ограничаването на изследванията главно във видимата страна на битието, независимо от туй дали тя е „видима“ с просто око, или с радиотелескопи. За останалото, сиреч за най-същественото, науката се задоволява с неясни догадки, а понякога не стига и до догадки.

Според теорията, развита от Е. П. Блаватска, в основата на цялата Вселена — непроявена и проявена — лежи една Безпричинна Причина, един Абсолют, който представлява Принципът на единствената Реалност в нейните два аспекта — абстрактното, абсолютно Пространство и абстрактното, абсолютно Движение.

От този „Корен без корен“, от тази „Причина без причина“ произлизат Логосите: Първият Логос, безличен и във философски смисъл „непроявен“, който като Първопричина предхожда „проявеното“; Вторият Логос, представляващ Духът на Вселената, Духът-Материя (Пуруша и Пракрити) или Животът; Третият Логос, който е космическата Душа на Света, Разумът или космическият Нумен на материята.

В книгите на Учението, които са предмет на нашето внимание, тези въпроси — доколкото се засягат — са представени по-просто. В основата на Вселената е Абсолютът, неподлежащ на анализ и обсъждане, представляващ Тайната на битието („Светът се опира върху Тайната. Няма предел на Безпределността“ М.). Разбира се не става дума за туй, че някой ни забранява да изследваме Абсолюта, а за това, че нашият разум с ограничените си понятия и представи е неспособен да обгърне безграничното и, в най-добрия случай, ще ни даде едно съвсем примитивно, сиреч непълно изопачено съждение. Както казва по тоя повод Елена Рьорих, Учителите „никога не са поощрявали споровете за Непознаваемата Причина. Тя се е приемала като най-велика Тайна, завинаги непостижима. Защото ако почнем да ограничаваме Абсолюта, той ще престане да бъде Абсолют и ще стане ограничен. Затуй Абсолютът е непостижим“.

Подобни разсъждения при цялата си правилност биха могли да доведат някого до извода, че Учението проповядва непознаваемостта на света, че то представлява някаква вариация на Агностицизма. Такъв извод ще бъде погрешен. Учението, тъкмо напротив, не само поддържа, че Вселената е познаваема, но и подканва човечеството да упорства в нейното задълбочено изследване. Но доколкото необятният Космос, това е Безпределността, дотолкова и процесът на познанието е безпределен. Другояче казано, работата не е в туй, че сме лишени от възможността да проникваме във Вселената, а че това проникване в една Вселена без край, не може също да има край. Учителят посочва:

„Светът се опира върху Тайната. За Тайната, за Съкровеното говорят всички Завети. Обичащите да търсят противоречия могат да тържествуват, на тях им се струва, че е намерено нещо несъгласуваемо. Обаче те ще мислят от Земята и естествено всичко надземно ще им се стори нелогично. Но приложете същите тия думи към Тънкия и Висшия свят, и земните противоречия ще намерят своето обяснение. Естествено, всичко тайно, извършено на Земята, вече ще бъде явно на Висшия план и Тайната, недостъпна в плана на Безпределността, ще се покаже логична.“

Ако хората с религиозна насоченост на съзнанието, се съгласят да приемат съществуването на някакъв Абсолют, твърде вероятно е те да го нарекат Бог. Разбира се, тук не става дума за терминология — ние вече видяхме, че Адептите са достатъчно толерантни към нашите терминологични предпочитания. Що се отнася обаче до въпроса по същество, Учението — както вече бе споменато — не приема и не допуска съществуването на някакъв личностен Бог, творец или властелин на Вселената. Още през 1881 Учителят Кутуми в своите писмени бележки към един текст на Алън Хюм казва:

„Нито нашата философия, нито самите ние вярваме в Бога, още по-малко в този, чието местоимение изисква главна буква. Нашата философия е предимно наука за следствията според техните причини и за причините според техните следствия, а тъй като тя е също и наука за творенията, извеждани от първоначалното, то преди да приемем такова начало, трябва да го знаем и нямаме право даже да допускаме неговата възможност…“

„Словото Бог е било изобретено за определение на неизвестната причина на тия следствия, от които човек се е възхищавал или страхувал, без да ги разбира. А тъй като ние твърдим и сме в състояние да докажем това, което твърдим, т. е. — знанието на тази причина или причини, то ние можем да настояваме, че зад тях няма Бог или Богове.“

Очевидно е, че в случая спорът не е за думата, а за същността. И ако думата се отхвърля, то е защото нейната употреба може да доведе само до изопачаване на смисъла, доколкото за всички верующи Бог представлява разумно същество, всесилно, вездесъщо и безпогрешно, което управлява, съобразно своята съзнателна воля, вселената и представлява съвършен първообраз на човека. А там, където религиозните хора откриват проявите на своя личен Бог, там още първите будисти са виждали само действието на Космическия закон.

„Аз бих избягвала църковните изрази, когато се има предвид Великия Принцип — забелязва Елена Рьорих в едно свое писмо. — Понятията за волята и завета са вече свързани с личността и затуй не подхождат за представата на Всеобемното Начало. Струва ми се, че ще бъде по-сполучливо тези понятия да се заменят с космически закон.“

И на друго място:

„Където е възможно, словото Господ, Бог, Творец трябва да се заменя с Божествено начало, защото в съзнанието на масите антропоморфическата представа вече твърде се е вкоренила със словото Бог.“

Както се вижда Е. И. е готова да приеме определението Божествено в смисъл на „Висше“, но не и съществителното Бог, отразяващо антопоморфическото разбиране.

И тъй Абсолютът или Безпричинната Причина, или Божественият принцип, това е основата на единствената и все-обемна Реалност, изразена в пространството на Безпределността и в движението на Великото Дихание. Единствената Реалност, вече не като Неизречен принцип, а като Проявена Вселена, има два аспекта — дух и материя, сиреч две, които правят едно.

Ние можем да говорим само за дух или само за материя съвсем условно, с оглед на това, че разглеждаме Единното било откъм едната, било откъм другата му страна. В реалността обаче тези две страни са неделими, защото духът може да се проявява само в материята, а материята може да добие форма, т. е. изява само чрез движението на духа.

Още в писмата на Махатмите от 1880–1883 четем:

„Материята е вечна, тя няма начало, защото материята е самата Природа, и това, което не може да унищожи себе си и е неунищожимо, съществува неотменно и затуй не може нито да има начало, нито да престане да съществува.“

„Ние вярваме само в материята, в материята като видима природа и в материята в нейната невидимост, като невидим, вездесъщ, всемогъщ Протей, в нейното непрестанно движение, което е нейния живот и което природата изявява от себе си, защото тя е Великото Всичко, вън от което нищо не може да съществува.“

„Нашите учения сочат само единния принцип в природата — дух-материя или материя-дух.“

Природата прочее, това е материята. Материята се намира в непрестанно движение („Космосът се изгражда с пулсации, иначе казано, с взривове. Ритъмът на взривовете дава стройност на творението.“ М.). Материята и нейното движение са подчинени на основни, неизменни закони („Целесъобразността, произтичаща като следствие от противоположностите, господства в цялата Вселена.“ М.).

Дотук всичко е просто и като че ли познато. Сложността се откроява едва в момента, в който си дадем сметка, че духът-материя, увлечен във вечното си движение, се видоизменя и преобразява в безкрайно многообразие от явления, че тези явления, подчинени на закона на единството, са свързани помежду си, взаимодействат си, привличат се и се отблъскват и по силата на един друг закон — законът на причинността — пораждат все нови и нови следствия и съчетания. При това в неизброимите трансформации и диференциации на материята и движението тъкмо някои от най-основните прояви не са известни на науката и следователно не се взимат под внимание при научното обяснение на света.

Науката например нищо не казва или в най-добрия случай предлага само неясни хипотези относно т. нар. Материя матрикс, сиреч първичната материя, лежаща в основата на Вселената. Науката няма данни и за т. нар. Материя люцида, невидима за физическото око, но прекрасна в сиянията си и съвършено реална за духовното зрение. Науката, макар от векове да се занимава с Пространството, няма понятие, че то представлява своеобразен огнен океан, в който действат могъщи непознати енергии, като се почне от всеначалната Психическа енергия и се свърши с Фохат или комсическото електричество. Учението съдържа неоценими данни за тези непознати материи и вселенски сили, стига да го изследваме с необходимото внимание.

В тая насока Живата Етика не повтаря сведенията, известни още от „Тайното учение“. Тя добавя нови моменти от първостепенна важност и, — което е най-съществено, — излага и новото, и вече познатото в съвсем различен план — от гледна точка на жизнените интереси на човечеството в сегашния етап.

Именно в такъв план Учителят ни приканва да овладеем онези сфери на невидимото, които с могъщите си сили могат да се окажат спасителни за бъдещето на планетата. И когато Адептът поставя някои изключително важни задачи пред науката, в този жест е изразено уважението му към научното изследване и към неговите труженици, въпреки наличните предразсъдъци и ограничености:

„Проследете развитието на науката за последния половин век; може да се изумите от прогреса на знанието… Който преследва науката е нечовекоподобен.“

Науката обаче все още не може да излезе от омагьосания си кръг, „защото психическата енергия не е призната. Без нея и най-смелият полет си остава детско занимание. Без психическата енергия няма да се открият пространствените пътища“. (М.)

Психическата енергия, за която говори Адептът, не бива да се ограничава от нашите повърхностни представи за психичното и за човешката психика, а още по-малко да се свежда до еманация на мозъчното вещество. Както ще видим подир малко, касае се за нещо съвсем различно и неизмеримо по-важно.

Така или иначе указанията на Учението за разширяване на човешкото знание в сферата на невидимото, не могат да се реализират, без да се използват методите на Учението. Другояче казано, задачите на Учението се постигат със средствата на Учението. А това в случая означава, че трябва да разберем ограничените възможности на тясно-специализираните изследвания и да потърсим отговор на големите проблеми по пътя на Синтеза.

Нашият ум непрестанно разчленява явленията с цел да ги опознае. Тази дейност безспорно е необходима в обичайното практическо и научно изследване. Но цялостното познание не може да се постигне без синтез, защото само синтезът е способен да отрази сложните връзки, да проникне отвъд измамната фасада на очевидното.

„Около понятието синтез съществуват много недоразумения. Някои, макар и да допускат неговата полезност, смятат че човек не може да знае всичко при съвременното развитие на знанието. Но нима синтез е знанието на всичко? Науката с многото й отрасли не може да бъде усвоена от едно лице, но нейният смисъл трябва да бъде осъзнат. Той може да бъде напълно усвоен и утвърден в съзнанието.“ (М.)

Ние трябва да се стремим към синтеза и в нашето интелектуално познание на явленията. Но всепроникващото познание на синтеза, за което става дума в Живата Етика, не може да се постигне по разсъдъчен път. На Запад подобно извън интелектуално и пряко познание е прието да се нарича интуиция — термин, чието съдържание се формулира различно от различни автори. В Учението подобно висше възприятие се нарича чувствознание. И тук обаче се налага да уточним, че не става дума за нашите обичайни емоции, а за знанието и опита, натрупани в оня вътрешен център, носещ названието „чаша“.

За да разберем по-добре какво се разбира под познание на синтеза, ще цитираме следния параграф от Учението:

„Религията и науката не трябва да се отличават по своята същност. Тънкото изучаване на материята и атома ще доведе до заключението, че жизнената енергия е не електричество, а Огън. Така науката и религията ще се сближат върху един принцип… Науката не може да разруши понятието за божественост на Огъня, също както и религията не може да запрети тънките анализи, използвани от науката. По такъв начин ще се утвърди разбиране и хармония между понятията на религията и науката… Затуй така важно е учените да притежават тънко окултно възприятие. Но само финият организъм може да обладава такъв божествен усет, който не се развива извън, а извътре. Затуй всички велики открития за благото на човечеството не ще идват от огромните лаборатории, а ще бъдат намирани по духовен път от учените, които обладават синтез… Естествено дарът на синтеза не винаги се дава, но тези самоотвержени съратници, които обладават синтеза, не се нуждаят от специалност… По пътя към Огнения свят трябва да се почитат Носителите на Синтеза.“

Както се вижда, Учителят посочва Огъня като основен принцип, върху който трябва да се сближат различните форми на познанието. Основен принцип, защото това е и основната енергия на Космоса:

„Вечният Огън изпълва всички тела и чрез тях се съединява с висшата огнена енергия. По такъв начин се преработва сокът на Вселената. Не може другояче да се нарече тази обновяваща се съкровена субстанция. Така всичко проявено служи като за обновяване на вечната Субстанция.“ (М.)

Две са понятията на Учението, които най-трудно се разбират и най-мъчно се възприемат. Едното е Йерархията, за която по-късно ще стане дума. Другото е Огънят. Но да не усвоим тия понятия в истинския им смисъл, това на практика означава да не усвоим Живата Етика. Не случайно една от книгите на Учението е озаглавена „Йерархия“, а две други — „Агни Йога“ („Огнена Йога“) и „Огнен свят“.

Трудността при възприемане на Огнената Йога произтича често от това, че ние свързваме понятието за Огъня с представите си за обичайните му прояви, сиреч за нещо, което пари, обгаря, опожарява, следователно повече ни плаши, отколкото привлича.

Подобни представи не са изцяло погрешни. Учителят сам казва, че можем да гледаме на Огъня не като на някакъв символ, а като на нещо реално, дори съвсем физическо („Не е нужно да се гледа на работата на Огъня като на нещо психическо. Смятайте, че Огънят е нещо физическо. Тъй на средното съзнание ще бъде по-лесно да мисли.“ М.). Същевременно думите на Адепта ясно подсказват, че подобна представа се приема само като удобна за „средното съзнание“, но че тя едва ли изчерпва смисъла на явлението. Защото прозаичните ни познания за огъня са свързани единствено с неговата най-плътна и най-елементарна проява. Именно затуй Учителят уточнява:

„… Не бива да се мисли, че в Огнения свят неговите същества са постоянно обкръжени от езиците на пламъка.

Огънят може и да кристализира, но обичайното му състояние може да бъде характеризирано като Светлина. Тия сведения са прости, но по-добре да ги споменем, за да се избегне обичайното неразбиране.“

И тъй очевидно е, че не става дума само за огъня, който ние използваме при своите домакински и промишлени нужди, че тази енергия — все още почти непозната за нас — притежава различни, често дори невидими форми на проявление. И ако не сме в състояние засега да изучим всички тия форми, необходимо е поне да знаем, че най-общо погледнато съществуват два вида огън: „Отдавна е казано за двата огъня — творящият огън и унищожителният огън. Ако първият сияе, и грее, и възнася, то вторият изгаря и изпепелява. Но аз съм ви насочвал само към творящия огън.“ (М.)

Космическият Огън е могъща стихия, проявяваща се във всяко живо същество и изпълваща цялото Пространство. То е неизчерпаема творческа сила на Вселената, ала като всяка стихия, при известни условия може да забушува и като страшна разрушителна енергия. Именно оттук — и неотложната задача, стояща пред човечеството днес:

„Когато се обявява Новата Ера на Огъня, значи тази стихия трябва да се овладее. Иначе казано, трябва да се осъзнае жизнеността на Огъня… Където е старото, там новият огън ще изгаря, и животът няма да получи ново благословение.“

„Нека думите за огъня не се приемат като отвлечен символ. Говоря за действително съществуващия огън. Вече не за пръв път планетата изпитва въздействието на тази стихия. При смяната на расата огънят се приближава като струя на пречистване. Човечеството помни разрушението, причинено от съединението на пространствения огън с неговото подземно натрупване. Защо да се повтаря разрушението на Атлантида, ако може да се привлече благотворността на стихията на огъня? Но за да се приближиш безстрашно към огъня трябва да се научиш да мислиш за него и да го приемеш в съзнанието си.“ (М.)

Следва внимателно да се прочетат многобройните пасажи от книгите на Учението, засягащи горния въпрос, за да се разбере в подробности за какво става дума. Казано съвсем накъсо, човешките прояви, не само във физическия, но и в Тънкия свят имат своите връзки на взаимозависимост с огнената стихия, както във вътрешността на планетата, тъй и в пространството. Все по-голямото развихряне на тъмните сили — проявяващо се в тъмните помисли и дела на хората, в насилията, жестокостите, убийствата, хищничеството, аморализма — води и до все по-голямо засилване напрежението на огъня, което на свой ред увеличава психическото напрежение на планетата. А тази адска механика на взаимно усилващи се колосални напрежения на разрушителните сили може да има само един епилог — унищожителният взрив — в случай, че не бъде неутрализирана от градивната пречистваща енергия на Светлината.

„Трябва да се усеща колко голямо е напрежението. Трябва да се признае, че не е имало такова време. Не може да има обичайни мисли в необичайно време. Да разбереш това, вече ще означава да се приближиш към първата редица в битката… Също тъй, като здрав щит трябва да се пази съзнанието за Победа. Пространството трябва да се изпълва с победни мисли, тъй като в тях има озон и закрила.“

„… При нарастване на космическото напрежение нараства и напрежението на психическата енергия на човечеството… Подобно на експлозивен газ, тя създава опасност от взрив, става т бъде насочена в мощното предуказано направление, иначе тя ще сложи край на еволюцията.“ (М.)

„Хората често са чели за огнената гибел на планетата. Още преди две хиляди години е указано, че Огънят ще погълне Земята, още преди много хиляди години Патриарсите са предупреждавали човечеството срещу огнената гибел. Науката не е обръщала внимание на много знаци. Никой не желае да мисли в планетарен мащаб… Възможно е да не се пропусне последният час. Може да се изпрати помощ, но ненавистта няма да стане лекар.“ (М.)

В Живата Етика не веднъж се подчертава, че Светлината е непобедима, че в грандиозната пространствена битка силите на мрака са обречени на поражение и че еволюцията не може да бъде спряна. Именно затуй не е изключено някой да изтълкува като белег на непоследователност цитираната по-горе фраза за евентуалния „край на еволюцията“. Но подобно тълкувание ще бъде неоснователно. Учителят не формулира съжденията си според едни или други дидактични съображения. Когато говори за възможната гибел, то не е за да ни плаши. И когато изтъква неотменимата победа, то не е, само за да ни ободрява.

Процесът на еволюцията действително не може да бъде спрян. Това е космически закон, обаче той съвсем не отменя възможността една или друга планета да отпадне от еволюционното движение под ударите на друг космически закон — законът на Кармата. Всеки процес на изграждане дава и своите отпадъци. И само от човечеството зависи дали то Ще влезе в нов период на възход по пътя към безпределност-та, или ще се сгромоляса като отпадък в бездната, за да бъде претопено като инертна материя. Що се отнася до хората, заслужили с помислите, стремежите и делата си по-добра Карма, те ще продължат съществуването си в други форми и на други планети.

Учението отделя твърде голямо внимание и на вече споменатата Психическа енергия. Всъщност, както обяснява Елена Рьорих в едно свое писмо, „Огънят и психическата енергия са неделими, защото последната е качество на огъня. Психическата енергия е всеначална енергия“. Именно затуй отбелязахме, че би било съвсем погрешно да отнасяме понятието психическа енергия към феномените на човешката психика. Тази енергия естествено се проявява и у човека, но тя е не чисто човешко, а космическо явление и по-точно — енергията, лежаща в основата на цялата проявена Вселена.

„Огненият свят — казва Учителят — намира израз под названието психическа енергия. Така хората по-бързо ще разберат. На всеки е ясно, че у него съществува нещо, за което езиците нямат название. Силата или енергията по-бързо ще бъде приета, отколкото огнената искра. Човечеството твърде много се противопоставя на Огъня. Огънят поглъща, но не твори — мислят хората. Затуй по-добре им назовете психическата енергия и само на развитото съзнание кажете за Огъня.“

Психическата енергия в качеството си на всеначална енергия се проявява на всички планове — от най-висшите, до най-плътните и груби. Другояче казано, тя може да има различни качества, без да променя същността си. „Слоят на висшата психическа енергия е свързан с огньовете на пространството… Именно качеството на психическата енергия е съществено. Правилно е да се предполага, че потенциалът на психическата енергия е разлян даже в низшите организми. (Там) той дава инстинкт, но не съзнание.“ (М.)

Психическата енергия изпълва и човешкото същество. Но и тук тя може да бъде от различно качество, в зависимост от качествата на нашите мисли и чувства, от характера на духовния ни живот. „Всяко отделяне на секреция, всяко издишване, изпраща еманация на психическата енергия. Всеки човек щедро насища пространството и поради това е длъжен да се грижи за по-доброто качество на психическата енергия. Ако хората разберяха, че всяко дихание вече има значение за пространството, те биха проявили старание да очистят диханието. С най-прост апарат могат да се докажат еманациите на психическата енергия. По колебанията на махалото на живота може да се види как постоянно вибрира енергията. Същият способ ще докаже излъчванията, наричани аура, значи в пространството непрестанно се изпращат частици аура и психическата енергия тъче нова обвивка.“ (М.)

Човек получава психическа енергия от пространството, трансформира я и отново я изпраща в пространството. Това е една преработка, принципно наподобяваща вдишването и издишването на въздух, макар и не тъй елементарна. От качеството с което се извършва тази преработка, зависи и качеството на Кармата, която всеки от нас си тъче, а също, в последна сметка — и качеството на планетната Карма.

Ако Живата Етика тъй настойчиво поставя задачата за изследване на психическата енергия, то е не само заради възможността тя да бъде използвана като всяка енергия, но и затуй, че едва тогава човечеството ще добие пълна представа за нейното значение и следователно ще започне с по-голямо чувство за отговорност да я произвежда и стопанисва. („Когато хората осъзнаят психическата енергия, ще се утвърди Новата Ера“ М.)

Скептикът естествено ще избърза с въпроса: Възможно ли е изобщо да се овладее една непозната енергия, в случай че тя изобщо съществува? А прагматикът ще добави и следващия въпрос: Щом е възможно, защо не ни се посочи по кой начин?

Психическата енергия разбира се е невидима, но това е нещо обичайно за енергиите, и положението с електричеството не е по-различно. Вярно е, че при определени условия присъствието на електричество се проявява във видими признаци, но същото важи и за психическата енергия, която в нашия свят добива осезаеми прояви в думи и дела. „Хората говорят охотно за приливи и отливи, за светлинни и звукови вълни, за магнетически токове, но психическата енергия остава забравена. При това психическите вълни са далеч по-силни от всички други пространствени токове. Вълните на психическата енергия действат съвършено научно като астрохимически лъчи. Забелязват се пояси на въздействие или противодействие на най-далечно разстояние“ (М.). Колкото до психическата енергия у човека, то „не само всеки център е динамо, но и всеки атом произвежда енергия. Може ли да се смята неестествено и ненаучно изследването на психическата енергия?“ (М.)

Що се отнася до начина на изследване, той не може да бъде даден наготово по причини, които вече бяха обяснени. От цитираните малко по-горе думи на Учителя все пак достатъчно ясно се разбира, че за целта е необходим не особено сложен апарат и че подобен апарат вероятно отдавна вече функционира в някой от ашрамите на Бялото Братство. Сведенията, които намираме по тоя въпрос в едно от писмата на Елена Рьорих, са съвсем недвусмислени:

„Чертежът на апарата, събиращ психическа енергия, ще принадлежи на този, който има кармическо право за това. Същото може да се каже и за апаратите, измерващи напрежението на огъня в пространството. Ако аз даже бих ви ги описала, те все пак няма да ви дадат много нещо. Но никому не се забранява да търси и намира. Именно, дават се намеци, и всички такива открития вече са зафиксирани в пространството. Всички споменати апарати действат не само на тънкия план, но даже и на физическия в Крепостта на Великото Братство.“

Хората, изморени и изплашени от непрестанните си конфликти, винаги са мечтали за хармония. Измамени в надеждите си да я открият в човешкото общество, мислители и поети са я намирали в природата. Пантеистичното съзнание им е помагало да постигнат душевно спокойствие сред вълните на социалните сблъсъци.

Съвременната наука обаче все повече изгражда у нас една обезпокояваща и неприветна представа за космоса, в която сякаш няма място за хармония. Пространството е изпълнено със смъртоносни космически лъчи, метеори връхлитат планетите, небесни тела загиват в гигантски експлозии, черни дупки всмукват материята, превръщайки я в небитие. Зачестяват и природните бедствия на планетата — опустошителни урагани, катастрофални земетресения, изригване на нови вулкани. Къде е хармонията?

И все пак хармония съществува. Достатъчно е да вдигнем очи към звездното небе, за да се уверим в това. Достатъчно е да сведем поглед към най-дребното цвете, за да се уверим в това. Представата за хармония не е плод на човешкото въображение, тя е възникнала от съзерцание на природата. Човек е открил принципите на хармонията в мъдрата книга на Вселената.

Само че хората с течение на времето — може би в противовес на яростните обществени стълкновения — все повече са били изкушени да разбират хармонията като спокойствие и неподвижност. А подобна идилия на монотонността наистина не съществува в никоя сфера на живота.

Независимо дали ще говорим за биполярност, за двойнственост, за цикличност или периодичност, но навсякъде — и у нас, и около нас — съществуват противоположностите на центробежни и центростремителни сили, на покой и напрежение, на привличане и отблъскване, на свиване и отпускане, на действие и противодействие, на приливи и отливи, на положителни и отрицателни заряди, на бодрост и умора, на будност и сън, на растеж и стареене, на изграждане и разрушение, на живот и смърт, на изгрев и залез, на ден и нощ, на светлина и мрак.

Всичко пулсира — от необятните галактики до човешкото сърце — и в тази пулсация се изявява Великото Дихание на Вселената. Всичко се движи — от планетите, до атома — и когато това е движение на небесни тела и на стихии, то може да добива неизмерима и застрашителна мощ.

Туй не означава, че в Космоса липсва хармония, а че тази хармония далеч надхвърля нашите човешки разбирания и нашите дребни мащаби. Хармонията не е нещо неподвижно, установено веднъж завинаги, а нещо, което постоянно се изгражда от уравновесяването на противоположности. Тя е едно непрестанно самоосъществяване, разкриващо ни се чрез неотменното възникване и преодоляване на противоречията.

Именно тъй можем да си обясним и онова противоречие, което в момента ни интересува — противоречието между Светлината и мрака — като разбира се в случая имаме предвид нещо по-важно от чисто физическите явления.

„Хората дотолкова са смесили понятието Светлина с осветлението, та не могат да си представят, че Светлината е енергия. Няма да надзъртаме в оная Безпределност, където и мисълта, и светлината, и всичко съществуващо се сливат в едно; да разберем Светлината според земното съзнание като целителна енергия, без която животът е невъзможен. Светлината е най-проникващият спасителен пратеник. Ние отлично разбираме разликата между ръкотворния огън и космическата Светлина. Не огън, а сияние окръжава всяко живо същество. Добрият мислител се окръжава с дъга и със светлината си носи лечение. Светлината по право може да се напече начало, което води към обновление. Мисълта и Светлината са дотолкова свързани, че мисълта може да се нарече светоносна.“ (М.)

Но освен светлината има и мрак. Във физически смисъл ние сме изкушени да кажем, че мракът като самостойна сила не съществува, че мракът е просто липса на светлина. Това само доказва, че от двете явления активната сила е светлината, докато мракът не е нищо повече от нейно отрицание. В духовен план обаче тъмнината също има своите активни прояви и активни дейци.

Учението разбира под понятието „тъмнина“ разрушителните сили, противопоставящи се на еволюционния процес — като се почне от силите, целящи да откъснат планетата от предначертаното развитие и се свърши, грубо казано, с произвола в клетките, водещ до раковите образувания. Мракът е противоположност на всичко туй, което е светлина. Той се проявява в себичността, в низшето, в необузданата стихия, в хаоса.

Всъщност мракът се ползва от сили, принадлежащи по право на светлината, след като разбира се съответно ги трансформира и доведе до необходимата степен на деградация. Той използва огъня, но не за да създава, а за да руши; той си служи с мисълта, ала не за да пречиства пространството, а за да го трови; той насочва психическата енергия на човека, само че не за да възвисява човека, а да го принизявало зверщината. Огнената мощ на вътрешния център Кундалини напр., способна да насища и подхранва висшите центрове, деградира под влияние на тъмните сили в резервоар на животинщина и разгул.

Някои хора, надникнали бегло в Живата Етика, недоумяват как тъй Божественото начало е могло да допусне зараждането и развитието на мрака. Това напомня недоумението на верующите — как всемилостивият Бог е създал толкова страдания по света. Отговорът на църковниците обикновено е, че изпитанията се изпращат за да се провери силата на вярата. За жалост такъв отговор едва ли задоволява питащите. Та нали те всеки ден отправят молба: „не ни въвеждай в изкушение и ни избави от лукавия“.

Въпросът за тъмнината съвсем не е лишен от основание. Наистина как е възможно в един свят, където Целесъобразността е основен закон, да съществуват сили на мрака, чиято цел е именно покушението над целесъобразността? Как е възможно тия разединяващи сили да действат при наличието на закон за Единство на Битието? Какви са най-сетне причините, които са ги породили в една Вселена, развиваща се според закона на Причинността?

При цялата си привидна логичност обаче тия въпроси тутакси ще отпаднат, ако вземем под внимание диалектическата връзка между детерминираността и свободата на изява. Законът е безусловен, а свободата на изява — условна и ограничена. Но тя съществува, иначе не би имало нито индивидуално многообразие, нито отговорност. Това, че ние ще скочим от някой висок етаж, няма да отмени закона на гравитацията. Но и законът на гравитацията не може да ни попречи да скочим и да си разбием главите.

Тъмнината не е символ, а съвсем реално зло. Тя има своя йерархия и свой адепт — Князът на мрака, свои черни ложи и свои убедени съмишленици, както на физическото, така и на тънкото поле. А нейното голямо предимство е, че мнозина дори не подозират съществуването й. Или както гласи известната поговорка — силата на дявола е в туй, че хората са престанали да вярват в него.

Апокалипсисът заклеймява тези, които не са нито горещи, нито студени, а топли. Ние бихме прибавили към тях и ония, които не са нито бели, нито черни, а сиви, както и другите, които не са нито добри, нито лоши, а „почтени“. Те разбира се външно изглаждат по-безопасни и по-безобидни от отчетливо тъмните. Но тъмните обикновено действат именно чрез тях. Понеже са удобни като прикритие. Понеже са лека плячка за обсебване. Понеже плахостта, колебанието, бездействието, в последна сметка — и въпреки добрите намерения, — ги правят негласни съюзници на мрака. Те с нищо не възпират мрака, а само облекчават нашествието му. Те са съюзници на мрака, без дори да подозират това.

„Може ли Светлината да сключи съюз с тъмнината? Тя трябва да се угаси, за да се съедини с противоположното начало… Светлината не може да увеличи тъмнината, както и тъмнината не може да увеличи Светлината, значи такива съюзи противоречат на Природата.“ (М.)

Между Светлината и мрака не може да има нито мир, нито примирие. Обаче неправилно би било да се мисли, че предопределението на Бялото Братство е да се сражава с тъмнината. То има да осъществява далеч по-грандиозни предна-чертания. И ако е принудено да се сражава, това е само, за-Щото тъмнината се стреми да осуети тъкмо най-голямото от тия предначертания — установяването на Новата Огнена Ера, осъществяването на еволюционния план.

„Невежите предполагат — казва Учителят, — че Светозарният идва да мъсти на тъмнината. Но Светлината дори не убива тъмнината. По-вярно е, че тъмнината, приближавайки се към Светлината, се разбива и унищожава. Твърде съществено е да се разбере, че тъмнината сама унищожава себе си, когато се приближава към Светлината.“

Именно по силата на този принцип мракът не разполага с никакви средства да преодолее Светлината: „Тъмнината има край и Светлината е изявена безпределно. Всеки, който знае тази най-проста истина, вече е непобедим. Може да се допуска слаба Светлина и голяма тъмнина — тогава победата е невъзможна. Колкото и да дадеш на неверника, той ще потопи всичко в океан от тъмнина. Така, да вземем оръжието на Светлината, като най-верното.“ (М.)

Вече стана дума за тоя тип хора, които малодушно отбягват всичко, напомнящо сражение или борба. В случая обаче се касае колкото до малодушие, толкова и до наивност. Човек не може да отбегне борбата. Той само си въобразява, че прави това. Елена Рьорих цитира следните думи на един от великите Учители:

„Всеки човек непрестанно се намира сред три битки… Първата ще бъде между свободната воля и кармата. Нищо не може да освободи човека от участие в стълкновенията на тия начала. Втората битка бушува около човека между развъплътените същности на доброто и злото. Тъй човек става плячка на едните или на другите. Невъзможно е да си представиш яростта на тъмните, опитващи се да овладеят човека. Третата битка шуми в безкрайността, в пространството, между тънките енергии и вълните на хаоса… Човешкият ум разбира земните стълкновения, но той не може, гледайки в дълбокото небе, да си представи, че там бушуват могъщи сили и вихри. Само овладял земните чувства човек, може да помисли за невидимите светове. Трябва да се привиква към такива мисли. Само те ще направят човека съзнателен участник в безпределните сили.“

Би следвало да се поясни — за окуражаване на плахите — че в грандиозната битка между силите на Светлината и мрака, всекиму се поставят задачи, съответстващи на възможностите му. Единственото, което се иска от нас, е готовността да заемем мястото си в битката, не защото участието ни е съдбовно за нейния изход, а защото е съдбоносно за самите нас. И ние ще стигнем толкова по-лесно до тази готовност, колкото по-ясно съзнаваме, че начело на редиците ни се сражават Светли Духове с могъща власт.

„Няма такова човешко въображение, което би могло да си представи хаоса на космическата битка! Продължението на битката не е по силите на човешката природа. Хората даже не могат да приемат в съзнанието си, че над всекидневието протичат стълкновения на такива мощни енергии.“ (М.)

Там, в неописуемата по размаха си космическа битка, воюва за нас Братството на Светлината. Що се отнася до нас самите — остават ни светлите прояви във всекидневието. А също и онези другите, нощем, когато заспим, в сферата на Тънкия свят, които не помним. Обикновено ние помним само сънищата си, а не преживяното в Астрала.