Текла

Пролог

Намерих оракул на три карета надолу по „Кураж“, малко извън моя район. Носеше синьото и бялото на дома Тиаса и работеше в една дупка над една хлебарница — стигаше се по прогнило дървено стълбище между порутени стени, до още по-прогнила врата. Вътре беше… да не ви описвам. Все едно.

Не беше зает, тъй че хвърлих два златни империала на масата и седнах срещу него на едно кекаво осмоъгълно столче като неговото. Изглеждаше попрестарял, сигурно гонеше хиляда и петстотинте.

Мерна с очи двата джерега, кацнали на раменете ми, но предпочете да се направи на безразличен.

— Източняк — каза ми. Каква проницателност. — И джерег. — Тоя направо беше гениален. — С какво мога да ви услужа?

— Наскоро — обясних му — изведнъж спечелих повече мангизи, отколкото съм мечтал някога, че мога да имам. Жена ми иска да й построя замък. Бих могъл да си купя по-висока титла в джерег — сега съм баронет. Или мога да си използвам парите за разширяване на бизнеса. Ако избера последното, рискувам да си имам, хм, проблеми с конкуренцията. Колко сериозни могат да са те? Това ми е въпросът.

Той сложи дясната си ръка на масата, опря брадичката си на нея и забарабани с пръстите на лявата си ръка, без да откъсва очи от мен. Трябваше да ме е познал: колко източняци са се издигнали толкова високо в организацията и обикалят с джереги на раменете?

След като ме погледа достатъчно дълго, за да ме впечатли, оракулът рече:

— Ако се опиташ да разшириш бизнеса си, една могъща организация ще рухне.

Тралала. Наведох се над масата и го плеснах през устата.

„Роуца иска да го изпапа, шефе. Може ли?“

„Може би по-късно, Лойош. Не ми досаждай“.

На тиасата му викам:

— Имам видение с теб — с два счупени крака. Чудя се дали е вярно.

Онзи изломоти нещо за „чувство за хумор“ и затвори очи. След около трийсет секунди видях, че на челото му изби пот. После поклати глава и извади тесте карти, увити в синьо кадифе с инсигниите на дома му. Изстенах. Мразя гадателите на карти.

„Може би иска да поиграе на шерийба“, каза Лойош. Долових смътното псионично ехо от смеха на Роуца.

Оракулът ме погледна извинително и обясни:

— Нищо не хващам.

След като изпълнихме ритуала, взе да ми обяснява оракулските значения, които му разкриваха картите. Като му казах: „Само отговорите, моля“, ме погледна обидено.

Погледа известно време „Планината на промените“ и рече:

— Доколкото мога да разбера, милорд, все едно е. Това, което ще се случи, не зависи от действието, което ще изберете.

И отново ме погледна извинително. Сигурно много я беше упражнявал тази физиономия.

— Това е всичко, което мога да направя.

Страхотно.

— Добре. Задръж рестото.

Трябваше да мине за шега, но не мисля, че я схвана, тъй че сигурно и досега смята, че нямам никакво чувство за хумор.

Слязох по дървените стъпала и излязох на „Кураж“ — широка улица с нагъчкани плътно занаятчийски дюкяни от източната страна и рехаво застроена с малки къщи от западната, поради което изглеждаше малко странно закривена. Някъде по средата на пътя до кантората ми Лойош ме предупреди: „Нещо идва насам, шефе. Прилича ми на мускул“.

Забърсах с едната ръка косата от очите си, а с другата наместих наметалото, колкото да проверя няколко от скритите си бонбонки. Усетих напрежение във впитите в рамото ми нокти на Роуца, но оставих на Лойош да я успокоява. Още беше нова в тази работа.

„Само един ли, Лойош?“

„Абсолютно, шефе“.

„Добре“.

Малко след това ме настигна и закрачи редом до мен среден на ръст драгар, в цветовете на дома Джерег (сиво и черно, в случай че си водите бележки). Среден ръст за драгар, което, както разбирате, го правеше с глава и половина по-висок от мен.

— Добър ден, лорд Талтош — поздрави ме той. Произнесе името ми правилно.

Изпръхтях му за отговор. Мечът му беше лек — носеше го на бедрото и той подрънкваше между двама ни. Наметалото му беше толкова издуто, че сигурно криеше десетки от същите изделия като шейсетте и три под моето.

— Един мой приятел иска да ви поздрави за големите ви успехи напоследък — продължи той.

— Предайте му, че благодаря.

— В много хубав квартал живее.

— Радвам се за него.

— Може би ще пожелаете да му гостувате някой път.

— Може би — отвърнах.

— Искате ли да го обсъдим?

— Сега ли?

— Или по-късно. Както ви е удобно.

— Къде да говорим?

— Вие предложете.

Изпръхтях отново. В случай, че горното ви беше много бързо, приятелчето току-що ме беше уведомило, че работи за определен индивид, който е много високо в „организацията“, и че въпросният индивид може би търси услугите ми за нещо. Теоретично можеше да е за какво ли не, но има само едно нещо, с което съм известен, че върша по поръчка.

Продължихме още, докато не навлязохме безопасно в територията ми. Тогава рекох: „Добре“ и свърнахме в една гостилница, вклинена на няколко стъпки в „Кураж“, една от причините търговците с ръчни колички да мразят тая част от улицата.

Намерихме свободен край на една от дългите маси и седнах срещу него, внимателно, да не ми се забие някоя треска в бутовете. Лойош огледа заведението отгоре и не възрази.

— Казвам се Баджинок — представи се спътникът ми, след като гостилничарят ни донесе бутилка доста прилично вино и две чаши.

— Хубаво.

— Приятелят ми иска да се свърши една „работа“ около къщата му.

Кимнах. „Работа“, произнесено по този начин, означава, че иска да му убият някого.

— Познавам хора — рекох. — Но точно в момента са много заети.

Последната ми „работа“ беше само преди няколко недели и беше, да се изразим така, свършена прекалено явно. Точно в този момент не изпитвах голямо желание да поемам нова.

— Сигурен ли сте? — попита той. — Това е точно във вашия стил.

— Сигурен съм. Но благодаря, че приятелят ви се е сетил за мен. Друг път — може би. Нали?

— Добре — рече той. — Друг път.

Кимна ми, стана и излезе. И това трябваше да е краят на тая история.

Вийра, богиньо-демон на предците ми, дано водата на езика ти на пепел да стане. Това трябваше да е краят.