Текла

4.

Само в случай, че още не ви е станало ясно, вървенето пеш до източняшкия район отнема цели два часа. Започваше да ми писва. А може би не. Сега като си мисля за тази история, можех да съм се телепортирал за три секунди, след което да изкарам петнайсет-двайсет минути в повръщане или в съжаление, че не мога да повърна. Затова предполагам, че може би съм предпочел да си загубя времето в ходене и мислене. Но помня, че си помислих, че общо взето прекарвам твърде много време в тегели от квартала на Малаковия кръг до Южна Адриланка.

Но най-после стигнах. Застанах на прага, който вече си имаше завеса. Съобразих да не чукам и не ми се блъскаше по стената, затова извиках:

— Има ли някой?

Чуха се стъпки, завесата се дръпна и видях приятелчето си Грегъри. Шерил беше зад него, гледаше ме. Не можах да разбера дали в стаята има и други. След като пред мен стоеше Грегъри, го избутах настрана и рекох:

— Кели да е тъдява?

— Току-що се върна — отвърна ми Шерил. Почувствах се леко объркан. В стаята нямаше други. В един ъгъл бяха струпани таблоиди — същият брой, който беше чела Коути.

— Защо искаш да го видиш? — попита Грегъри.

— Каня се да оставя цялото си земно богатство на най-големия идиот, който мога да намеря, и исках да го поразпитам, за да се уверя, че отговаря на условието. Но след като срещнах теб, не виждам смисъл да търся повече.

Изгледа ме с яд. Шерил се изсмя, а Грегъри се изчерви.

Тогава Кели дръпна завесата и се появи. Този път го огледах по-внимателно. Наистина беше доста едър, както и нисък, но не знам защо ми се щеше да го нарека по-скоро топчест, отколкото дебел. Симпатяга, донякъде. Челото му беше плоско и създаваше впечатлението, че главата му е голяма. Косата му беше подстригана много късо, малко повече от сантиметър, и нямаше никакви петна. Очите му бяха в две положения — или присвити, или примижали, и имаше много изразителна уста, сигурно заради тлъстините около нея. Хрумна ми, че е един от онези хора, които могат от весели изведнъж да стават много злобни; като Светулката например.

— Така. Хайде — каза той, след което се обърна и закрачи към дъното на жилището. Не ми остана никакъв избор, освен да го последвам. Зачудих се дали не ми го прави нарочно тоя номер.

Задната стая се оказа душна и миришеше на дим от лула, въпреки че Кели нямаше зъби на пушач. Всъщност той сигурно нямаше никакъв порок. Освен преяждането, да речем. Срам, че беше източняк. Драгарите могат да използват магия, за да махат излишната тлъстина; източняците обикновено се убиват, докато опитват. В стаята беше пълно с рафтове с подвързани в кожа книги, с черни или кафяви подвързии. Не можех да прочета всички заглавия, но авторът на една се оказа Падрайк Кели.

Той ми посочи с глава един груб дървен стол и седна на друг, зад паянтовото писалище. Посочих книгата и казах:

— Вие ли сте я написали?

Той погледна сочещия ми пръст.

— Да.

— За какво е?

— Историята на въстанието от двеста и двайсета.

— Къде е било това?

Кели ме изгледа внимателно, сякаш да се увери, че не се шегувам, и отвърна:

— Тук, в Южна Адриланка.

— О. — Окашлях се. — И поезия ли четете?

— Да.

Въздъхнах наум. Не исках да го започвам още с влизането, но и не виждах за какво друго можехме да говорим. И каква полза? Рекох:

— Коути ми поразказа това-онова за заниманията ви. — Той кимна, изчакваше. — Не ми харесва — казах и очите му се присвиха. — Никак не съм доволен, че Коути е намесена. — Той продължаваше да ме гледа, без да казва нищо.

Отпуснах се в стола и кръстосах крака.

— Както и да е. Не аз ръководя живота й. Щом иска да си губи времето по този начин, нищо не мога да направя. — Замълчах, изчаквайки го да подхвърли някое междуметие. След като не го направи, казах: — Това, което ме притеснява, е тая работа с класовете по четене — това го е правил Франц, нали?

— И това, както и други неща — отвърна той със стиснати устни.

— Е, добре, значи предлагам ви сделка. Аз ще открия кой е убил Франц и защо, ако вие зарежете тези класове или намерите някой друг, който да ги води.

Той не откъсваше очи от мен.

— А ако не?

Почнах да се дразня, може би защото ме караше да се чувствам неловко, а това не го обичам. Стиснах зъби и овладях желанието си да му кажа какво мисля за него. Накрая заявих:

— Не ме принуждавайте да ви заплашвам. Не обичам да заплашвам хората.

Той се надвеси над бюрото с очи, по-стеснени от обикновено, стегнал плътно устни.

— Идвате тук веднага след смъртта на човек, който стана мъченик на…

— Спестете ми това.

— Мълчете! Казах „мъченик“, и го казвам сериозно. Той се бореше за онова, в което вярваше, и затова го убиха.

Изгледа ме много твърдо за миг, след което продължи с малко по-мек тон, но все пак рязък:

— Зная с какво се прехранвате. Не можете дори да разберете колко дълбоко сте затънали.

Пипнах дръжката на една от камите си, но не я извадих.

— Прав сте — рекох. — Не разбирам дълбочините, в които съм затъвал. И би било наистина глупаво точно вие да ми го казвате.

— Не ми казвайте кое е глупаво и кое — не. Вие не сте в състояние да съдите за това, нито за нищо, извън опита си в малкия си личен свят. На вас дори не ви хрумва, че може да има нещо лошо в това да продавате смърт все едно, че е стока като всяка друга.

— Не. Не ми хрумва. И ако случайно сте свършили…

— Но не става въпрос само за вас. Помислете над това, лорд Убиецо: колко от това, което върши всеки, е нещо, което би го вършил доброволно, ако не му се налагаше? Приемате го, без да мислите или да го оспорвате, нали? Докато източняците и текла са принудени да продават половината си деца, за да изхранят останалата половина. Смятате, че това не се случва, или просто отказвате да го видите?

Поклати глава. Видях, че е стиснал зъби, а очите му бяха толкова свити, че бях изненадан как може да вижда.

— Това, което вършите… човечеството едва ли може да падне по-ниско. Не знам дали го правите, защото нямате друг избор, или защото сте толкова извратен, че ви харесва, но все едно. В тази сграда ще намерите мъже и жени, които могат да се гордеят с това, което правят, защото знаят, че така ще донесат едно по-добро бъдеще. А вие, с вашата лъжлива, цинична хитрост не само отказвате да го видите, но се опитвате да ни наставлявате какво да правим и какво — не. Нямаме време за вас и за вашите сделки. А заплахите ви изобщо не ни впечатляват.

Замълча, може би за да види дали ще кажа нещо. Не казах.

— Вървете си.

Станах и излязох.

„Разликата между печеленето и губенето е в това дали ти се иска да се прибереш вкъщи“.

„Не е зле, шефе. Е, къде отиваме?“

„Не знам“.

„Можем да се върнем при Херт, да му се изплюем в супата и да видим какво ще каже“.

Не мислех, че е много умно.

Все още беше следобед и гъмжилото из района на източняците беше пълно. На всеки няколко пресечки имаше пазар и всеки беше различен. Този тук беше жълт, оранжев и червен, и зелен, със зеленчуци, които миришеха на прясно, и с тихо жужене. Следващият беше бял и розов, и миришеше на месо, повечето от което все още добро, и беше по-тих, така че човек можеше дори да чуе вятъра, шумящ в ухото. Третият беше предимно за платове и най-шумният, защото никой не може да се пазари като търговеца на платове, с крясъците, ревовете и молбите. При това като че ли не се уморяваха. Мен нещата ме уморяваха. Много неща ме уморяваха. Уморявах се да ходя в замъка на Мороулан, за да проверявам охраната му, капаните и алармите. Уморявах се да говоря с подопечните си с кодове, които през повечето време дори аз не разбирах. Уморявах се да се стряскам и да се потя, щом видя униформата на стражата феникс. Уморяваше ме да се държат с мен презрително от другите домове затова, че съм джерег, и от джерегите затова, че съм източняк. И вече започвах да се уморявам всеки път, щом помислех за Коути, от това стягане в гръбнака вместо топлото, отпускащо, светло чувство, което имах доскоро.

„Трябва да намериш отговор, шефе“.

„Знам. Просто съм уморен“.

„Тогава пробвай нещо друго“.

„Да“.

Открих, че съм обикалял около района, близо до който живееше дядо ми, което не можеше да е случайно, въпреки че изглеждаше точно така. Влязох през входа и звънчетата дръпнаха. Звъняха весело. Даже малко ми поолекна, щом прекрачих прага. Звънчета. Вещер със звънчета на вратата!

Той седеше до масата си и пишеше или рисуваше нещо с гъше перо върху голям къс пергамент. Беше стар, но много здрав. Едър мъж. Ако Кели беше топчест, то дядо беше солиден. Главата му беше почти съвсем плешива, така че отразяваше светлината на малките лампи в дюкяна. Вдигна очи, щом чу звънчетата, и ме посрещна с широката усмивка на редките си зъби.

— Владимир!

— Здрасти, Ноиш-па.

Прегърнахме се и той ме целуна по бузата. Лойош отлетя от рамото ми на една лавица, докато привършим с поздравите, после прелетя на ръката на Ноиш-па да го почешат по брадичката. Неговият познайник, едър рунтав котарак, казваше се Амбрус, скочи в скута ми и завря носа си в мен. Презапознахме се. Ноиш-па окачи една малка табелка на връвта, която държеше звънците, и ми махна към задната стая. Миришеше на билков чай и взе да ми става още по-добре.

Дядо наля и цъкна с език, когато си сложих мед. Отпих. Розова пъпка.

— Е, как е внукът ми?

— Горе-долу, бих казал, Ноиш-па.

— Само горе-долу?

Кимнах.

— Имаш проблем.

— Да. Сложно е.

— Простите неща изобщо не са проблеми, Владимир. Някои прости неща са тъжни, но изобщо не са проблеми.

— Да.

— Е, как започна проблемът ти?

— Как започна ли? Някой си Франц беше убит.

— А! Да. Ужасно.

Изгледах го.

— Знаеш ли за това?

— Всички говорят.

— Тъй ли?

— Ами, тези хора, неговите… каква е думата? Елвтарсок?

— Приятели? Съратници?

— Е, тия хора са навсякъде и говорят за това.

— Разбирам.

— Но ти, Владимир? Ти не си от тези хора, нали?

Поклатих глава.

— Коути е с тях.

Той въздъхна.

— Влад, Влад, Влад. Глупост е това. Ако дойде революция, разбира се, че ще я подкрепим. Но да кривнеш от пътя си така е все едно да си сложиш главата на дръвника.

— Кога е идвала революция?

— А? В двеста двайсет и първа.

— О. Да. Разбира се.

— Да. Тогава се бихме, понеже нямаше как, но някои не могат да го забравят и си мислят, че трябва винаги да се бием.

— Какво знаеш за тези хора? — попитах.

— О, чувам това-онова. Водачът им, този Кели, казват, че бил борец.

— Борец ли? Бияч?

— Не, не. Искам да кажа, че не се предава, така чувам. И стават все повече, да знаеш. Помня, че чух за тях преди няколко години, когато направиха шествие с двайсет души, а сега имат хиляди.

— Защо хората отиват при тях?

— О, винаги се намират недоволни. Пък и тук имаше много насилие; побоища и обири и казват, че стражата на феникс не искала да ги спре. А и някои домовладелци вдигат наемите, защото някои от къщите им са изгорели, а хората и от това са недоволни.

— Но всичко това няма нищо общо с Коути. Ние дори не живеем тук.

Той поклати глава и пак цъкна.

— Глупост е, глупост.

— Какво мога да направя? — попитах го.

Той сви рамене.

— Баба ти правеше неща, които не ми харесваха, Владимир. Нищо не може да се направи. Може пък да загуби интерес. — После се намръщи. — Не, едва ли. Коути не губи интерес, когато се заинтересува от нещо. Но виж, животът й си е неин, не е твой.

— Но, Ноиш-па, точно за това става дума. За нейния живот. Някой е убил тоя Франц и сега Коути прави същото, което е правил той. Щом иска да си губи времето с тези хора и да вдига свади по улиците, или каквото там правят, чудесно, но ако я убият, няма да го понеса. Но не мога да я спра, защото ще ме напусне.

Той отново се намръщи и кимна.

— Опитвал ли си нещо?

— Да. Опитах се да поговоря на Кели, но това не доведе до нищо.

— Знаеш ли кой е този, дето е убил Франц?

— Да. Знам кой е.

— И защо?

Замълчах.

— Виж, това не знам.

— Тогава трябва да го разбереш. Може би ще откриеш, че в края на краищата нямаш причина да се тревожиш. Ако има, навярно ще намериш начин да го решиш без риск за жена ти.

„Жена ти“, каза. Този път не „Коути“, а „жена ти“, Ето как мислеше за нас. Като семейство. Всичко беше в семейството, а ние бяхме единственото семейство, което си имаше. Изведнъж ми хрумна, че може би е разочарован от мен; не смятам, че одобряваше убийците, но аз бях семейството му, и толкова.

— Какво мислиш за моята работа, Ноиш-па?

Той поклати глава.

— Това, което правиш, е ужасно. Не е добре за мъж да преживява с убийства. Уязвява те.

— Добре. — Съжалих, че попитах. — Благодаря ти, Ноиш-па. Вече трябва да си тръгвам.

— Радвам се, че се видяхме, Владимир.

Прегърнах го, прибрах Лойош и излязох от дюкяна. Пътят до моята част на града беше дълъг, но все още не ми се телепортираше.

Когато вечерта Коути се прибра, си киснех краката.

— Какво ти е? — попита тя.

— Краката ме болят.

Тя ми отвърна с полуусмивка.

— Кой знае защо, това не ме изненадва. Въпросът ми всъщност беше защо те болят краката?

— Много ходя напоследък.

Тя седна срещу мен и се протегна. Носеше широки сиви панталони с висока талия, с широк черен колан, сив елек и черно яке. Наметалото си беше окачила в антрето.

— Къде по-точно?

— В източняшкия район, предимно.

Тя извърна глава леко настрана, едно от любимите ми нейни движения. Така очите й изглеждаха огромни и невероятно красиви на финото лице със съвършено изваяните скули.

— И защо?

— Ходих да видя Кели.

Очите й се разшириха.

— Защо?

— Обясних му, че трябва да се погрижи да не правиш нищо, което би могло да те изложи на опасност. Намекнах, че ще го убия, ако не го направи.

Любопитното изражение се смени с неверие, после — с гняв.

— Наистина ли го направи?

— Ами да.

— Не ми изглеждаш много изнервен, че ми го казваш.

— Благодаря ти.

— А Кели какво ти каза?

— Каза, че като човешко същество се класирам някъде между сухо говно и гнил боклук.

Погледна ме изненадано. Не ядосано, изненадано.

— Той е казал това?

— Не с толкова много думи. Но почти.

— Хм.

— Радвам се, че това грубо оскърбление на съпруга ти те изпълва с такова справедливо възмущение.

— Хм.

— Опитваш се да решиш дали е бил прав ли?

— О, не. Знам, че е прав. Просто се чудех как точно го е казал.

— Коути… — започнах и млъкнах, защото гласът ми секна.

Тя се приближи, седна до мен и сложи ръка на крака ми.

— Извинявай. Не го мислех сериозно и не биваше да се шегувам с това. Знам, че той греши. Но не трябваше да го правиш.

— Знам — отвърнах почти шепнешком.

Помълчахме малко. После тя каза:

— Сега какво ще правиш?

— Мисля, че ще почакам, докато ми минат краката. После ще изляза и ще убия някого.

Тя ме изгледа.

— Сериозно?

— Да? Не. Не съм сигурен. Наполовина, предполагам.

— Трудно ти е. Съжалявам.

Кимнах.

— Ще става още по-трудно.

— Да.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна.

— Вече го направи. Щеше да направиш повече, ако можеше.

Тя кимна. След това нямаше какво повече да си кажем, затова поседяхме още малко. После се прибрахме в спалнята и спахме.

Бях в кабинета си рано на следващата сутрин, с Лойош и Роуца. Пуснах ги през прозореца, за да може Лойош да продължи да развежда Роуца. Всъщност той постепенно я учеше как се влиза и излиза по разните места из града. При това му харесваше. Зачудих се как се връзва това с един брак — единият да обучава другия. При тия двамата също можеше да се окаже обтегнато — Лойош беше учителят, но при джерегите командва женската.

„Ей, Лойош…“

„Не е твоя проклета работа, шефе!“

Е, не беше съвсем честно; самият той си вреше носа в моя брак. Освен това имах правото да знам, ако се окажех зрител на някой още по-евтин театър от този, който сам заформях. Но не настоях.

Докато се върнат, около два часа по-късно, вече знаех какво ще направя. Получих един адрес от Крейгар, заедно с мръсния му поглед за това, че не казвам за какво ми е. Лойош и Роуца кацнаха на раменете ми, слязох по стъпалата и — на улицата.

Долен Кийрон, близо до Малаковия кръг, е най-широката улица в тази част на града и е пълна с гостилници, леко отдръпнати от платното, и вдадени навътре пазари и хотели, някои от които — с дребен бизнес вътре. Всичкият дребен бизнес беше мой. Долен Кийрон ме отведе на югозапад. Постепенно се стесняваше и жилищата по него ставаха все повече. Повечето някога са били боядисани в зелено, но сега изглеждаха мръсно-сиви. Тръгнах по тясната уличка Улор.

По-нататък Улор малко се разширява и някъде там свих по Медникарска улица, различна от Медникарския булевард близо до кантората ми, или от Медникарска улица на изток, или Медникарска улица още по на изток или други, които не знам. След няколко крачки завих наляво и влязох в една съвсем прилична гостилница, с дълги маси от излъскано дърво и дълги пейки. Намерих гостилничаря и казах:

— Имате ли стая за частни гости?

Отвърна ми с половин уста, че имал, макар че физиономията му намекваше, че обикновено не се мърси с присъствието на източняк.

— Аз съм Влад — казах. — Кажи на Баджинок, че съм тук.

Той кимна и извика един слуга да отнесе съобщението. Забелязах къде трябва да е задната стая и влязох. Беше празна. Останах доволен, че е с истинска врата. Затворих и седнах, с гръб към вратата (Лойош наблюдаваше), на една от пейките до маса, по-къс вариант на онези в главния салон. Зачудих се колко ли хора ще доведе Баджинок. Ако се окажеха повече от един, нямаше да стане. Но пък можеше да не доведе нито един. Реших, че шансовете ми са добри.

След малко вратата се отвори и Баджинок влезе с друг джерег, когото не бях виждал. Станах, преди да са успели да седнат.

— Добро утро — поздравих. — Надявам се, че не съм ви притеснил.

Баджинок се навъси леко и попита рязко:

— К’во?

— Кратко и ясно. Харесва ми. — Лойош изсъска, което той може би прие за съгласие.

— Какво искаш?

— Помислих си, че бихме могли да продължим дискусията си.

Джерегът, дошъл с Баджинок, разкърши рамене и се почеса по корема. Баджинок отри ръце в наметалото си. Аз проверих токата на наметалото си с една ръка и забърсах косата си с другата. За тях не знаех, но всички мои оръжия бяха готови.

— Ако имаш нещо за казване, казвай — рече той.

— Искам да знам защо Херт е пожелал смъртта на онзи източняк.

— Лягай мъртъв, мустак — каза Баджинок.

Махнах с дясната ръка все едно, че се канех да кажа нещо важно. Предполагам, че в известен смисъл си беше така. Жестът произведе кама, която се заби точно под брадичката на непознатия и в главата му. Той се преви, залитна към мен и се свлече на пода. Докато падаше, бях извадил от наметалото си друга кама и държах върха й точно пред лявото око на Баджинок.

— В мига, в който в тази стая се появи някой, или отвори вратата, или дори ми се стори, че си в псионичен контакт с някого, ще те убия — казах му кротко.

— Добре — съгласи се той.

— Смятах, че може би ще искаш да ми разкажеш някои неща за Херт и защо е пожелал източнякът да бъде убит.

Без да движи главата си, той хвърли поглед към трупа. После отново го вдигна към върха на камата.

— Знаеш ли, бих могъл.

— Хубаво — отвърнах весело.

— Нещо против да седна?

— Не. Давай.

Седна, аз пък се преместих зад него и опрях острието в тила му.

— Това ще те убие, знаеш ли? — изсумтя той.

— Всички все ще умрем някога. А ние, източняците, бездруго не живеем дълго. Разбира се, това е сериозно основание човек да не бърза, предполагам. Което ни връща на въпроса за Франц, — Усилих натиска в тила му. Усетих, че трепна. Останах нащрек срещу всеки евентуален опит да се телепортира. С повече бързина, можех да го убия преди да е духнал.

— Да. Франц — каза той. — Беше член на някаква група…

— Това го знам.

— Добре. Тогава нямам много за разправяяе.

Отново притиснах острието във врата му.

— Опитай. Специално него ли ти казаха да убиеш, или просто някой член на групата?

— Дадоха ми името му.

— Имате ли данни какво правят тези хора?

— Херт има.

— Това го знам, идиот. Питам ти ли си тоя, дето ги следи?

— Не.

— Кой е?

— Казва се Нат.

— Къде мога да го намеря?

— Ще ме убиеш ли?

— Не, ако продължиш да говориш.

— Живее над една килимарска улица на запад, малко на север от източняшкия район. Улица „Сенчесто дърво“, номер четири.

— Добре — казах. — Смяташ ли да кажеш на Херт за този разговор?

— Да.

— Ще трябва да му разкажеш какво си ми казал.

— Така той проявява разбиране.

— В такъв случай ми трябва добра причина да те оставя жив.

— Каза, че ще ме оставиш.

— Да, това е добра причина. Трябва ми друга.

— Ти си труп, нали знаеш.

— Знам.

— Един безчестен мъртвец.

— Просто съм в лошо настроение. Обикновено съм честен мъртвец. Питай когото щеш.

— Окей. Ще си държа устата затворена за един час.

— Ти би ли си спазил думата за някой, който те е излъгал?

Той поразмисли малко и каза:

— Да.

— Херт трябва да е много разбран човек.

— Да. Освен когато убиват хората му. Това изобщо не го разбира.

— Добре — казах. — Можеш да си ходиш.

Стана без повече думи и излезе. Прибрах камата, оставих другата в трупа и излязох в главния салон. Гостилничарят изобщо не ме погледна. Излязох на улицата и поех към кантората си. Усещах напрежението на Лойош, докато се мъчеше да надникне на всеки завой и във всяка задна уличка, край която минавахме.

„Не трябваше да убиваш другия, шефе“.

„Ако не го бях убил, Баджинок нямаше да ме вземе на сериозно. А и не съм сигурен, че щях да мога да удържа и двамата“.

„Сега Херт ще иска главата ти“

„Да“.

„Не можеш да помогнеш на Коути, ако си мъртъв“.

„Знам“.

„Тогава защо?“

„Млъкни“.

Дори и аз не смятах, че това е кой знае какъв отговор.