Теменужки в снега

11

Осем безкрайно дълго седмици Изабел живя в страх.

В безопасност ли бе Джон? Кой желаеше смъртта му? Никола дьо Жавел, които бе решен да се ожени за нея? Изабел отхвърли тази мисъл. Никола бе страхлива невестулка. Дори един плъх имаше повече ум от него.

Уилям Гримсби? Тази възможност й изглеждаше доста по-вероятна. Той обвиняваше Джон за преждевременната смърт на сестра си. Но Джон не бе виновен за това, че Ленор бе починала при помятане. Подобни нещастия се случваха в този несъвършен свят.

Изабел копнееше да бъде в Лондон с Джон, но знаеше, че той бе прав и че присъствието й само би утежнило задачата му. Винаги трябваше да мисли първо за него, а след това за себе си.

Тя го обичаше.

Очевидно раздялата само усилваше безпокойството й. Никога преди тя не се бе чувствала така привлечена от някой мъж. Разбира се, нямаше голям опит с мъжете. Ако трябваше да бъде честна, досега никой не я бе ухажвал, освен Никола дьо Жавел, но на племенника на майка й трудно можеше да се гледа като на мъж.

Най-голямата загадка за нея си оставаха чувствата на херцога. Защо му бе на един привлекателен богат благородник, който би могъл да има за съпруга всяко момиче в Европа, да се жени за бедно селянче, и то отгоре на всичко си говори само?

Тези осем седмици сякаш нямаше да имат край, но променящите се лица на майката природа й даваха да разбере, че времето тече.

В края на април към нарцисите и форзициите се прибави и море от теменужки. Май превърна гората зад огромните дъбове в истинска цветна феерия, а въздухът бе натежал от уханието на люляковите храсти.

Красотата на скъпия й Стратфорд обаче не можеше да я отвлече от мислите за Джон. Дори техните постоянни спречквания бяха за предпочитане пред самотата. Никога преди не се бе чувствала толкова щастлива. Как бе могла да понесе всичките онези дълги самотни години без него?

Непознат копнеж изпълни душата на Изабел, когато божественият май отстъпи място на топлите, слънчеви дни на юни. Денят на сватбата й най-сетне настъпи.

Изабел нервно чакаше в сакристията на църквата „Света Троица“. Обърнеше ли се назад, й се струваше, че последните осем седмици бяха отлетели като миг и сега грижите за безопасността на Джон отстъпваха място на съмненията й относно бъдещия им семеен живот. Тя все още бе младата жена, за която никой не вярваше, че ще бъде приета във висшите кръгове на обществото. Веднъж станала съпруга на Джон, щеше да се превърне в бреме за него и той щеше да започне да я презира.

Докато накрая не я изоставеше и тя отново не останеше сама.

— Не мога да повярвам. Малкото ми момиченце е станало жена — чу тя зад себе си един благ женски глас. — Вие сте най-прекрасната булка, която са виждали старите ми очи:

Изабел прогони мъчителните мисли и се обърна към госпожица Джунипър, която седмица по-рано бе пристигнала в Ейвън Парк. Усмихвайки се на бившата си бавачка, Изабел се почувства така, сякаш никога не се бяха разделяли. Джунипър винаги я бе обожавала и закриляла. Вече с прошарени коси и напълняла, тя все още притежаваше дарбата да я окуражава и да я кара да се чувства необикновена и привлекателна.

— Много ми липсвахте — Изабел хвана ръката на госпожица Джунипър. — Надявам се да се съгласите да останете в Ейвън Парк и да ми помогнете в отглеждането на децата ми.

— Благодаря ви, че отново ми давате възможност да се почувствам полезна — отвърна Джунипър. Трогната, тя изтри с носната си кърпичка сълзите от бузите си. — Не мислите ли, че вече съм стара? Негова милост…

— Не се безпокойте — прекъсна я Изабел. — Вече говорих с него. Освен това за мен вие сте член от семейството. Коя млада майка не желае децата й да имат любяща баба?

— Винаги сте имала голямо сърце — Джунипър й се усмихна с благодарност.

— Ако нямате нищо против, бих искала да остана за малко сама, преди да се отправя към олтара — рече Изабел.

Джунипър кимна.

— Ще потърся Пебълз и ще заемем местата си — след тези думи тя изчезна във вътрешността на църквата.

Погълната от мислите си, Изабел не усещаше, че хапе почти до кръв долната си устна. Днес щеше да се състои сватбата й, един празник, за който всяко момиче бленува с години. Бъдещият й съпруг бе първият граф на Англия, а след церемонията тя щеше да стане херцогиня. Само след няколко минути щеше да прекоси централния кораб на църквата под погледите на двеста подбрани гости. Надяваше се само злословията на сестрите й вече да не бяха стигнали до ушите им.

— Дете мое, в подобен ден не бива да се отдаваш на черни мисли.

— Не съм те виждала цяла седмица — промърмори Изабел и се обърна към Жизел, която както винаги бе облечена с все същите овехтели дрехи. — Вече се безпокоях, че няма да дойдеш.

— Реших да стоя настрана, докато ти бе заета с подготовката за днешния ден — обясни възрастната жена.

— През последните дни непрекъснато мислех за родителите си.

— Повярвай ми, дете мое. В този миг родителите ти са до теб.

Изражението на Изабел се разведри.

— Мислиш ли?

Жизел кимна.

— Обичта не умира с хората — рече тя. — Духовете на баща ти и майка ти са при теб.

Изабел затвори очи и докосна златния медальон, за да усети аурата на майка си.

— Благодаря ти, че ми остана предана през всичките тези години — обърна се тя към своя ангел хранител.

— Дете мое, бях до теб, още преди да се появиш на бял свят и ще продължа да бъда с теб, докато се разделиш с него — отвърна Жизел. — Проблемът при вас, смъртните, е, че паметта ви е прекалено слаба.

— Значи никога не съм сама, дори и да ми се струва, че е така? — попита Изабел.

Жизел кимна.

— Вярваш ли вече, че Джон Сен-Жермен е тъмният принц?

— Поне се надявам да е така. — Изабел се усмихна меланхолично. — Ако не е, значи се омъжвам за неподходящ човек.

Жизел се усмихна и стисна ръката й.

— Бог да те благослови, дете мое. Най-голямото приключение в живота ти започва — възрастната жена й намигна и изчезна.

Изабел напусна сакристията и застана в края на пътеката между скамейките. Сватбената й рокля бе изработена от коприна с цвят на слонова кост и бе украсена със стотици дребни перлички. Корсажът имаше дълбоко деколте и къси набрани ръкави. Косата й падаше свободно до кръста и блестеше като златна под булото от фина дантела, останало от майка й, Изабел държеше класическия булчински букет от благоуханни портокалови цветове. Те бяха символ на нейната девственост и трябваше да й донесат плодородие, тъй като портокаловото дърво даваше плодове по същото време, по което и цъфтеше.

Изабел огледа набързо вътрешността на църквата, осветена от стотици свещи, които хвърляха играещи сенки по варосаните стени, витражите и статуите на светците. В дъното на централния кораб се намираше олтарът, където двамата с Джон щяха да коленичат пред пристигналия специално за сватбата им епископ на Ковънтри. Гирлянди от незабравки, виолетови теменужки и бели лилии красяха олтара.

Органът засвири. Гостите станаха.

Игнорирайки морето от непознати лица, Изабел погледна към привлекателния мъж, който я очакваше пред олтара. Облечен в тържествен черен костюм, Джон Сен-Жермен бе принцът, чието лице бе зърнала във водите на Ейвън преди много лета. И го дари с лъчезарна усмивка. Тъмните му, неизменно вперени в нея, очи й обещаваха любов и разбиране и й даваха сили да измине пътя до олтара.

„Почти успях“ — помисли си Изабел по средата. Погледът на Джон не се откъсваше от нея и тя с мъка се сдържа да не хукне към бъдещия си съпруг.

Тогава дочу откъм хора нежните звуци на флейта. Мелодията бе толкова прочувствена и завладяваща, че накара сърцето й да трепне.

Изабел погледна през рамо и се усмихна на своя ангел хранител. Когато отново се обърна към Джон, разбра, че той също бе чул божествените звуци. Бъдещият й съпруг погледна смутено към хора, после й подаде ръка.

Двамата с Изабел последваха епископа към олтара.

— Не съм поръчвал флейтисти — прошепна той. — А ти?

— Жизел свири за нас.

— Винаги съм мислел, че ангелите свирят на арфа — рече Джон, поглеждайки я крадешком.

— Ангелите могат да свирят, на каквото си поискат — рече Изабел и го погледна по същия начин.

За щастие сватбената церемония трая не повече от тридесет минути. Сърцето на Изабел спря, когато Джон притисна устни към нейните. Първата им целувка като съпрузи.

Тя му се отплати с лъчезарна усмивка. Може би бракът им все пак щеше да бъде щастлив. С благословията на нейния ангел хранител животът й би трябвало да протече под щастлива звезда.

Джон поведе съпругата си към изхода. Минавайки покрай Делфиния и дъщерите й, Изабел импулсивно хвърли булчинския си букет към Лобелия.

— Ти си следващата — рече той.

— Ами аз? — проплака Рю. — Ох! Мамо, престани да ме щипеш.

Ярката слънчева светлина навън ги заслепи за миг. Дори чудесното лятно време изглеждаше като многообещаващ знак за бъдещето на техния брак. Най-голямата и пищна карета на херцога вече ги очакваше.

Когато двамата седнаха плътно един до друг, Изабел ненадейно бе обзета от страх. Сега необикновено привлекателният мъж до нея бе неин съпруг и само след няколко часа двамата щяха да делят едно легло. Тя го погледна изпод гъстите си мигли и забеляза, че той я наблюдава. Сякаш отгатнал мислите й, Джон улови лявата й ръка и я поднесе към устните си.

— Надписът, гравиран на сватбения ти пръстен, е моето пожелание към теб и нашия брак. Joy sans fyn. На старофренски е. Означава безкрайно щастие.

— Това е и моето желание — отвърна Изабел. — Съжалявам само, че Майлс…

— Днес черните мисли са забранени — обясни Джон и се наведе, за да я целуне.

Устните му бяха топли и предизвикателни, а мъжественото му ухание опиваше сетивата й като тайнствена магия. Интимната му целувка говореше за отдавна забравена страст.

— Надявам се да не съм слънчасал — прошепна Джон.

— Ваша светлост, залагам и последното си пени, че не познавате нито един миг на спонтанна радост — подразни го Изабел.

— Ще изгубите, ваша светлост — не закъсня с отговора Джон.

Неочаквано Изабел придоби сериозен вид.

— Откри ли нещо за произшествието пред дома на майка ти?

— Не бих искал да говорим за това точно днес — отвърна Джон. — Нека днешното ни щастие да не бъде помрачено от нищо. Как се чувстваш като херцогиня?

Изабел се усмихна дяволито.

— Чувствам се точно така, както се чувствах и вчера, когато все още си бях обикновено селянче.

Джон се подсмихна.

— Истинските ценности нямат нищо общо с титлите.

— Така е. По този въпрос сме на едно мнение.

След час Джон и Изабел вече посрещаха заедно с майка му и Рос първите гости в огромната тържествена зала на Ейвън Парк. Под прав ъгъл до масата на младоженците бяха поставени още две маси, всяка от които можеше да побере около стотина души. Трябваше да измине обаче повече от час, преди и последните гости да поднесат благопожеланията си на младата двойка. Последен това стори майор Гримейс.

— Сърдечни благопожелания, ваша светлост — галантно целуна ръка на Изабел.

— Благодаря ви, майоре — отвърна тя.

Мили Боже, лицето я болеше от безконечните усмивки.

— Сърдечни благопожелания, ваша светлост — обърна се към Джон майор Гримейс и му стисна ръка. — Крайно време беше да се ожените отново.

— Навярно няма да е зле да ме последвате — подхвърли Джон.

— Ако трябва да бъда честен, започвам да мисля, че една млада съпруга би ме убила — отвърна майор Гримейс. — Отвратително положение, още съм прекалено млад за зряла жена, но прекалено стар за някоя младичка.

— Не вярвам, че на някоя млада жена би й хрумнало да убие толкова мил мъж като вас — ласкаво рече Изабел, което накара и двамата мъже да се засмеят.

— Както виждам, сте попаднал точно на жената, която ви трябва.

Джон кимна.

— И аз така мисля.

— Между другото, Сен-Жермен, какво мислите за войната? — попита майорът, видимо готов още дълго да разговаря с тях. — Колко време ще е необходимо на кралската флота, докато въдвори ред в тази колония?

Изабел усети как съпругът й застана нащрек. Тя го погледна крадешком.

— Ще се въздържа от коментар — отвърна Джон доста по-рязко от приетото.

— Този път ще им дадем да се разберат — гласът на майора прозвуча възбудено. — Всъщност цялата тази ситуация е изключително неприятна за брат ви. Навярно той ще бъде задържан, докато войната свърши.

— Никой не може да каже какво му готви бъдещето — уклончиво отвърна Джон.

Майорът се отдалечи и зае отреденото му място край едната от двете дълги маси.

Изабел разбра, че двамата мъже бяха разговаряли за война между Англия и Америка. В това време Майлс и Джейми все още бяха в Ню Йорк.

Неочаквано я обзе заслепяващ гняв. Съпругът й през цялото време е бил наясно с опасността от война, но бе скрил това от нея. Как бе възможно да е толкова безразличен. Той знаеше колко много тя се безпокоеше за Майлс. Нейното „безкрайно щастие“ бе траяло по-малко от два часа.

— Гостите ни очакват — каза Джон, като нежно я хвана над лакътя, за да я отведе до масата на младоженците. — Искаш ли да сядаме?

Изабел го стрелна с очи. Човек трябваше да е сляп, за да не забележи гнева й.

— Бог да ти прости тази лъжа — изфуча тя.

Джон въпросително повдигна вежди.

— За какво говориш?

— За войната.

— По този въпрос никога не съм лъгал — спокойно отвърна той. — Просто…

— Просто премълча — прекъсна го Изабел.

— Чуй ме, Изабел — помоли я Джон, снишавайки глас. — Двеста души ни очакват, за да вземат участие в празничния ни обяд.

— Лъжите ти ми развалиха апетита — тя инатливо вирна брадичка.

— Ела, нека не спорим пред всичките тези хора — възрази Джон. След това добави: — Моля те, Бел.

Изабел погледна към гостите, а след това отново към него. Накрая кимна и рече:

— Щом всички си тръгнат, ще си поговорим за това.

— Благодаря ти — каза Джон за нейно учудване.

Под звуците на цигулки я поведе към масата на младоженците, край която вече бяха заели места семействата им. След многобройните тостове той сложи в устата й парченце дюля, която бе символ на женското плодородие. Под шумните аплодисменти на гостите Изабел се изчерви и с усилие преглътна жълтия плод.

След този обред прислужниците на Сен-Жерменови започнаха да сервират обяд, какъвто Изабел никога не бе виждала. Подир супата от костенурка беше сервирана сьомга и аншоа, патица в сос от хрян, говеждо филе, артишок, аспержи в масло и пълнени с гъби домати. За десерт беше поднесен ягодов крем, крем от цариградско грозде, пасти и пудинг с орехи и шоколадова глазура. Накрая бе внесена и традиционната сватбена торта.

Леко замаяна от няколкото глътки шампанско, Изабел хапна съвсем малко от супата и зеленчуците. По време на обяда погледът й попадна на тънките пръсти на съпруга й, които стискаха столчето на една кристална чаша, и Изабел си представи как тези пръсти галят голото й тяло. Това накара страните й да пламнат. Когато го видя да й се усмихва, й се стори, че той бе отгатнал мислите й.

Изабел продължи да го наблюдава крадешком и забеляза как, докато оглеждаше гостите, погледът му ненадейно помръкна. На лицето му нервно заиграха няколко мускулчета.

На една от масите седеше Лизет Дюпре, чернокосата красавица, с която се бе запознала в Хайд Парк. Четири-петгодишно момиченце, нейно умалено копие, здраво стискаше ръката й. В другата си ръчичка държеше малък вързоп и една кукла.

Когато Лизет се изправи и с гордо вдигната глава се запъти право към младоженците, сред гостите се разнесе заговорнически шепот.

Джон понечи да стане, но Изабел постави длан върху ръката му и го накара да запази спокойствие.

— Ваша светлост, имам сватбен подарък за вас — каза високо Лизет и направи реверанс. Тя пусна ръката на момиченцето и обяви: — Водя ви вашата дъщеря.

След тези думи тя се обърна и напусна залата, оставяйки детето само.

Последвалите събития дълго време щяха да дават храна на злите езици.

— Лизет, не ме оставяй! — ужасено изпищя момиченцето.

— Проклятие! — изруга Джон и скочи от стола си.

— Мили Боже — възкликна Изабел, докато, разтърсена от вида на изоставеното дете, ставаше от мястото си.

Джон изхвръкна от залата, решен да върне Лизет Дюпре. Брат му Рос го последва по петите.

В това време Изабел се впусна към детето. Гостите притихнаха възмутени и само сестрата на възрастната херцогиня възкликна:

— Мили Боже, какво ще правим сега?

— Естер, моля те, недей да припадаш — строго рече херцогинята.

— Малко студен чай ще я оживи — извика от мястото си Джунипър.

Изабел клекна пред момиченцето и му се усмихна топло. Детето изхлипа и се усмихна тъжно.

— Казвам се Изабел — обясни младата жена. — А ти?

— Лили — детето пусна вързопчето на земята и прегърна куклата си. — А това е Шарлот.

— Лили, всички ние сме твои приятели — каза Изабел, без да сваля от момиченцето пленителните си теменужени очи. — Не бива да се боиш.

— Ти принцеса ли си? — попита Лили. Изабел се засмя.

— Не, само херцогиня.

— Къде тогава е твоят херцог?

— Твоят татко е мой херцог — отвърна Изабел.

— Аз нямам татко — възрази момиченцето.

— По всичко изглежда, че имаш.

— Винаги съм искала да имам татко — плахо рече Лили. — Мисля, че Бог понякога чува молбите ни.

— Със сигурност — потвърди Изабел.

— Кой от мъжете е моят татко? — попита Лили, оглеждайки гостите.

— Херцогът излезе за момент — обясни Изабел. — Когато се върне, ще ти го представя.

— Имаш предвид мъжа, който избухна?

Изабел кимна.

— Твоят татко е петият херцог на съдбата, десети маркиз на подлостта и дванадесети граф на… Страшния съд.

Лили се засмя.

— Харесваш ми.

— Чувствата ни са взаимни — отвърна Изабел. — Сега по-добре ли си?

Лили кимна и огледа възмутените гости. Когато отново се обърна към Изабел, личицето й отново бе придобило угрижено изражение.

— Къде е Лизет? — попита детето. — Имам нужда от нея.

Гледката на отчаяното дете сви сърцето на Изабел. Момиченцето й напомняше за собственото й безутешно детство.

— Лизет трябваше да свърши нещо много важно — излъга Изабел. — Затова те доведе при мен. Мислиш ли, че можем да се сприятелим? Зная няколко много хубави игри.

Личицето на Лили се разведри.

— Чакай да помисля — Изабел замислено наклони глава на една страна и постави пръст на устните си. — През лятото лягам в тревата и наблюдавам представлението на облаците. Когато ми омръзне, тичам по обсипания с цветя хълм. Правила ли си това някога?

Лили поклати глава.

— През есента хвърлям окапалите листа във въздуха и викам „Ура“ — продължаваше Изабел в отчаян опит да разведри детето. — През зимата рисувам ангели в снега. Но любимият ми сезон е пролетта, защото тогава се разхождам из гората и танцувам с цветята.

Лили бе ококорила възхитени очи. Никое дете не можеше да устои на подобни чудеса.

— Когато вали, обичам да пия чай и да свиря на флейта пред камината — добави накрая Изабел. — Знаеш ли, мога да свиря на флейта също толкова добре, колкото покойната ми майка.

— Не, не знаех.

— Понякога излизам навън и наблюдавам звездите по нощното небе — продължи Изабел. — Мислиш ли, че някое от тези занимания може да ти достави удоволствие?

Лили закима усърдно.

— Значи ще останеш при мен? — попита Изабел.

— Ще трябва да попитам Мъртъл какво обича да прави тя — отвърна Лили.

— Коя е Мъртъл?

— Една моя много особена приятелка — обясни Лили. — Никой, освен мен не може да я види или чуе.

— Аз също имам една много особена приятелка — сниши глас Изабел. — Казва се Жизел.

— Тя е вече много стара — прошепна момиченцето. Забележката й смути херцогинята.

— Откъде знаеш?

— Стои хей там — Лили посочи с пръстче вдясно от нея.

Изабел се обърна и веднага разпозна опърпаните одежди на приятелката си. Как бе възможно? Никой, освен нея не можеше да види нейния ангел хранител. Трябваше да попита за това Жизел. В момента обаче присъствието на Лили бе достатъчно представление за гостите, които след първоначалното слисване бяха започнали да шушукат. Нямаше нужда да им дава допълнително материал за техните салонни клюки.

— Чудесен скандал. Дори самият крал да се появеше сега, би привлякъл внимание колкото някое момче от църковния хор — намеси се Жизел. — Заведи детето горе. Избави го от тези хора.

— Гладна ли си? — обърна се към момиченцето Изабел.

Лили сви нерешително рамене, сякаш все още не знаеше дали бе редно да остане.

Изабел стана и подаде ръка на детето.

— Идваш ли? — Лили нерешително хапеше долната си устна. — Сигурна съм, че би искала да поносиш малко булото ми — рече Изабел, докато сваляше диадемата си и внимателно я слагаше върху гарвановочерните къдрици на детето. — Сега ти приличаш на принцеса.

Лили усмихнато пое ръката на Изабел.

— Може ли Мъртъл да дойде с нас?

— Разбира се — отвърна Изабел. — Не бих си и помислила да оставим Мъртъл при тези… Добс!

Икономът на херцога се появи веднага.

— Донесете в стаята ми малко печено, артишок и пудинг с орехи — нареди на мъжа Изабел. — Да не забравите и парче от сватбената торта.

— Да, ваша светлост — Добс се поклони и се запъти към кухнята, за да изпълни нарежданията на херцогинята.

След това Изабел кимна на Джунипър, която мигновено се озова до нея. Грейналото лице на възрастната жена показваше колко бе щастлива, че отново може да е полезна.

Изабел я заговори тихо:

— Отнеси горе вързопчето на моята малка гостенка и й приготви една стая.

— Да, ваша светлост — отвърна Джунипър и понечи да направи реверанс.

За да й попречи да го стори, Изабел каза:

— И зарежи това ваша светлост.

Дългогодишната бавачка на семейство Монтгомъри напусна залата. Изабел, която все още държеше момиченцето за ръка, понечи да я последва, но дочу неодобрителното мърморене на присъстващите. Даваше си сметка, че поведението й ще предизвика ужасен скандал, но не искаше да рискува детето да бъде изхвърлено. В крайна сметка не й оставаше друг избор.

С чувството, че им дължи някакво обяснение, Изабел се обърна към гостите.

— Благодаря на всички, че уважихте сватбеното ни празненство — каза тя с твърд глас, който достигна и до най-отдалеченото ъгълче на залата. — Вярвам, ще разберете, че в момента смятам това дете за по-важно от тържеството.

Изабел и Лили напуснаха балната зала. Във вестибюла се натъкнаха на Джон и Рос, които току-що се бяха завърнали. Изглежда, усилията им да върнат Лизет не се бяха увенчали с успех. Това бе добре дошло за Изабел, защото тя нямаше желание да повери момичето на една жена, която просто го бе изоставила.

— Съжалявам, че Лизет развали сватбеното ни празненство — извини се Джон, без да откъсва очи от личицето на момичето.

— Ще обсъдим това по-късно — рече Изабел. — Отпрати гостите.

— Не виждам причина да го правя — отвърна Джон и посегна към ръчичката на момичето. — Галагър ще откара детето в Лондон и ще го върне в дома на майка му.

Изабел застана пред Лили, за да попречи на съпруга си да я отведе. Тя устоя на погледа му, докато му съобщаваше решението си.

— Лили ще остане тук.

На лицето на херцога се изписа ужас.

— Не можеш да я…

— Херцогинята на Ейвън може да направи всичко, което пожелае — прекъсна съпруга си Изабел, пронизвайки го с теменуженосините си очи.

Рос Сен-Жермен избухна в смях. С високомерието на принцеса Изабел надари девера си с изпепеляващ поглед.

— Изабел… — в тона на Джон имаше предупредителна нотка.

— Ще обсъдим това по-късно — повтори тя.

Обърна се и следвана по петите от Лили, се отправи нагоре по стълбите.

— Понякога баща ти се държи като същински грубиян — каза тя, за да бъде чута от двамата мъже.

— О, не знаех — отвърна Лили. — Радвам се, че ми го каза.