Теменужки в снега

13

„Мили Боже, тя отново си говори.“

На другата сутрин Джон стоеше до прозореца на работния си кабинет и наблюдаваше Изабел, която седеше сама на една пейка в парка.

Приличаше на някой ангел, готов за лудницата. Облечена в бяла памучна рокля, на главата с венец от дъбови листа и теменужки, тя оживено разговаряше с празната пейка. Но къде бе детето?

Джон премести поглед от съпругата си към парка, докато не откри детето в една отдалечена част на градината. Момиченцето носеше също венец от дъбови листа и теменужки и танцуваше по моравата с такова въодушевление, сякаш на земята нямаше по-голямо удоволствие от това, да тичаш по тревата под лъчите на лятното слънце.

Радостта на детето бе заразителна и на устните на Джон трепна усмивка. Беше ли осъзнавал някога обикновените радости на живота? Може би някога много, много отдавна, преди Ленор Гримсби да унищожи всичко…

Чул вратата на кабинета да се отваря, Джон загърби прозореца и видя Добс да внася поднос със закуската. След него в стаята влезе Рос.

— Каква трогателна гледка — каза Рос, изправен пред прозореца, докато икономът оставяше подноса върху писалището.

Джон го погледна с бялото на очите си, но не каза нищо.

— С кого всъщност говори Изабел? — попита след малко брат му.

— С момиченцето — излъга Джон.

— Но то изобщо не я слуша — отвърна Рос.

— Децата често не слушат, когато възрастните им говорят.

— Е, във всеки случай, двете представляват очарователна гледка — каза Рос и обърна гръб на прозореца.

Джон си отдъхна. Не искаше брат му да разбере, че Изабел си говори сама.

Когато икономът ги остави, двамата седнаха край писалището. Джон наля кафе на брат си, а след това и на себе си.

— Е, как върви бракът? — попита Рос. Джон смръщи чело. — Значи добре?

— Появата на малката едва не ме лиши от първа брачна нощ — обясни Джон. — И това, след като Гримейс бе отворил дума за войната между Англия и Америка.

— Не беше ли казал на Изабел за войната? — попита Рос.

Джон поклати глава.

— След тази грешка реших, че Изабел ще постави детето на първо място.

Рос придоби сериозно изражение.

— Малката е очарователна, но никога не съм виждал толкова тъжно личице.

— Госпожица Дюпре, както държи да бъде наричана, е прекарала нощта заедно с Джунипър — рече Джон.

— Искаш ли да я върна на Лизет?

— Изабел никога няма да се съгласи — отвърна Джон. — Госпожица Дюпре ще остане в Ейвън Парк, докато откриеш кои са родителите й.

— И ако е дете на някой друг?

— Никога не бих приел чуждо дете.

— Ами ако е твоя дъщеря?

Джон сви рамене.

— Дори само присъствието й тук е достатъчен скандал. Не зная какво ще правя, ако наистина се окаже мое дете — той стана, и отново се приближи към прозореца. — Кога тръгваш за Лондон?

— Мама и леля Естер имат нужда от още няколко часа — отвърна Рос. — Щом станат готови, заминаваме.

Джон не сваляше очи от съпругата си, която сега седеше мълчаливо на пейката и наблюдаваше тичащото наоколо дете. След това тя стана и се затича към детето. Лили стоеше пред един от огромните дъбове, които отделяха парка от гората. Момиченцето сочеше към короната на дървото и Изабел бе вдигнала поглед, сякаш се опитваше да открие нещо.

Изабел се усмихна.

— Какво е това, ваша светлост? — попита Лили. Озадачена от това обръщение, Изабел погледна детето.

— Защо ме наричаш така?

— Джунипър каза, че не трябвало да се държа прекалено фамилиарно с теб — обясни Лили. — Тя ме посъветва да те наричам ваша светлост.

Изабел клекна, така че сега лицата и на двете бяха на една височина.

— Приятелите ми ме наричат Бел.

Лили грейна.

— Значи сме приятели?

— Надявам се — отвърна Изабел.

— Не бих искала Джунипър да се разсърди — обясни Лили.

— Тогава ме наричай госпожа Бел.

Лили кимна.

— Какво е онова, госпожо Бел?

— Гнездо.

Докато наблюдаваха гнездото, отнякъде долетя една червеношийка и кацна на клона. Малките й веднага вирнаха човчици.

— Какво правят?

— Майката храни малките си с бръмбари.

Лили направи гримаса.

— Дрън-дрън.

Изабел не можа да се сдържи да не се засмее.

— Ела да седнем на пейката. Ще ти посвиря на флейта.

Момиченцето я улови за ръка и двете тръгнаха по моравата. Изабел вдиша дълбоко, а след това въздъхна доволно. Във въздуха се носеше ухание на орлов нокът и рози, а от храстите и клоните на дърветата долиташе цвърчене на птици. Ейвън Парк приличаше на същински земен рай.

— Тази сутрин ме посети майката на херцога — заговорнически прошепна Лили.

Изабел я погледна изненадано.

— Наистина ли?

Лили кимна.

— Джунипър тъкмо ми помагаше да се облека.

— И какво каза херцогинята?

— „Видях достатъчно“.

— Колко интересно. Усмихваше ли се?

— Да, и кимна с глава.

Изабел седна и взе флейтата, която бе оставила на пейката, а Лили се настани на тревата в краката й.

Изабел извади инструмента от калъфа и попита мимоходом.

— Какво желаеш най-силно?

— Искам да бъда обичана — без да се поколебае, отвърна Лили.

Изабел рязко обърна глава и я погледна. Същото бе пожелала и тя, когато преди много, много години бе срещнала за пръв път своя ангел хранител.

Изабел се наведе към момиченцето и прошепна:

— Аз те обичам.

— О, толкова съм щастлива, че Лизет ме доведе при теб! — Лили плесна с ръце.

Изабел вдигна флейтата към устните си и засвири. Мелодията й бе жизнерадостна като безметежна утринна разходка. Ясни тонове и трели, напомнящи песента на славей, изпълниха парка.

— Ваше височество?

Изабел престана да свири и двете с Лили погледнаха в посоката, от която бе дошъл гласът.

— Простете, че ви прекъсвам — извини се икономът на съпруга й. — Госпожа херцогинята би желала да поговори с вас и детето.

— Благодаря, Добс — Изабел прибра флейтата и погледна въпросително момичето. — Отиваме ли? — На личицето на Лили бе изписано дълбоко разочарование. — Между другото, знаеш ли как целуват пеперудите? — попита Изабел.

— Не.

— Тогава ела насам и затвори очи — когато Лили стори каквото й бе казала младата жена, Изабел погъделичка с мигли бузата й и я накара да се разсмее.

След това двете станаха и се запътиха към къщата. Преди да влязат вътре, Лили се извърна и извика:

— Доскоро, прекрасна градина! Веднага се връщам.

Когато стигнаха до покоите на херцогинята, Изабел почука на вратата. Камериерката ги покани в салона, където завариха възрастната херцогиня и сестра й.

— Скъпа Изабел, двете с Естер заминаваме за Лондон — поздрави снаха си херцогинята.

— Толкова скоро?

— Двамата с Джон имате нужда от време, за да забравите това нещастно произшествие — каза възрастната херцогиня. — Мислиш ли, че би могла да му простиш?

— Няма нищо за прощаване — обясни Изабел. — Станалото станало. Освен това миналото на съпруга ми не ме засяга.

— Радваме се да чуем това — намеси се Естер. — Други млади дами от висшето общество биха… — Тя замълча и прехапа устни, забелязала предупредителния поглед на херцогинята.

— Както виждам, вече сте се сприятелили с малката — усмихнато рече херцогинята. След това се обърна към Лили. — Знаеш ли коя съм аз?

Лили кимна.

— Майката на херцога на съдбата.

Възрастната дама се подсмихна.

— Знаеш ли какво означава това?

Лили поклати глава.

— Аз съм твоята баба — обяви възрастната жена.

Изабел грейна от щастие. Поне един от членовете на семейството се бе вразумил. Лили гледаше възрастната жена със страхопочитание.

— Теса, не можеш да бъдеш сигурна — възрази Естер.

— Пст! — накара я да замълчи херцогинята. — Детето е моя внучка.

— Откъде знаеш? — озадачено попита Изабел.

— Една жена винаги познава своята кръв и плът.

— Как трябва да те наричам тогава? — попита Лили.

— Наричай ме бабо.

Момиченцето грейна и се хвърли в обятията на възрастната жена.

— Наистина ли трябва да си тръгваш?

— Двамата с татко ти имате нужда от време, за да се опознаете — рече херцогинята и прегърна детето. — Ще ми направиш ли една услуга.

Лили кимна.

— Бъди търпелива с него.

— Обещавам, бабо — тържествено рече момиченцето.

— Добре, ще се видим в Лондон. — Херцогинята се обърна към Изабел, която беззвучно изрече едно благодаря. — Разчитам на теб да се грижиш добре за тях и да ги подкрепяш в тежките мигове, които им предстоят.

Изабел кимна с усмивка.

— Разбира се.

— Както вече си разбрала, синът ми може да бъде ужасно своенравен, една неприятна черта, която е наследил от покойния си баща — продължи възрастната дама. — Не се оставяй да те заблуди. Обещай ми да не му позволиш да направи най-голямата грешка в живота си, като отпрати малката.

— Обещавам — отвърна Изабел не по-малко тържествено от Лили.

„Безкрайно щастие.“

Изабел разглеждаше сватбения си пръстен. Ех, защо тези думи не бяха истина!

Предишния ден се бе случило истинско чудо. В мига, в който бе станала съпруга на Джон, животът й се бе променил. Изабел затвори очи и си представи как съпругът й се бе приближил към нея предната вечер. Отново видя широките му рамене, тесния ханш, мускулестите му гърди. Отново почувства устните му, пръстите, които галеха най-интимните й части. Усети тежестта на тялото му, докато я вземаше и двамата се сливаха в едно тяло и една душа.

По лицето й изби руменина. Съзнаваше, че предишната нощ бе изпълнила съпружеските си задължения с огромно удоволствие, и това й се струваше някак греховно.

Наложи си да се овладее. Ако се появеше на вечеря с червено като домат лице, Джон веднага щеше да отгатне за какво бе мислила. Тогава би потънала в земята от срам.

Успехът или неуспехът на вечерята зависеше от съпруга й. Предишния ден Джон се бе държал много студено с Лили, но Изабел знаеше, че съпругът й не е коравосърдечен човек. Той просто се боеше да не бъде наранен отново.

Изабел решително изправи рамене и докосна талисмана си — златния медальон, с който не се разделяше никога. Щеше да накара Джон да признае малката за своя дъщеря и да я приеме в дома си.

Въпреки грижите Изабел бе в добро разположение на духа. Още едно нейно желание бе на път да се осъществи. За пръв път от много години насам тя бе част от истинско семейство.

Изабел огледа критично отражението си в огледалото. Тази вечер искаше да изглежда особено красива, така че бе избрала копринена рокля с цвят на лавандула с къси набрани ръкави. Русата й коса бе привързана с подходяща панделка.

— Влез — извика Изабел, дочула да се чука на вратата.

— Приличаш на принцеса! — възкликна Лили, която се бе втурнала през вратата.

След детето изникна госпожица Джунипър.

— Благодаря — Изабел дари момичето с лъчезарна усмивка. — Ти също изглеждаш чудесно.

В бялата си памучна рокличка Лили приличаше на ангел. Рокличката контрастираше с гарвановочерните й коси, които Джунипър бе сплела на плитка.

Изабел реши при първа възможност да заведе Лили в Стратфорд. Детето имаше нужда от нови дрехи и ако се наложеше, Изабел щеше да му ги купи със собствени средства.

— Гладна ли си? — попита Изабел.

Лили закима усърдно.

— Готова ли си да вечеряш със своя татко?

Изражението на Лили помръкна и тя смръщи чело.

— Какво има? — попита Изабел.

— Какво ще стане, ако негова милост отново ми се кара? — попита момичето.

— Тогава му отвърни със същото — отвърна Изабел.

Лили я погледна учудено.

— Ако негова милост те ухапе, ухапи го и ти — рече Изабел. — Ако те погъделичка, погъделичкай го и ти. Ето така… — Тя погъделичка момичето и то прихна.

Изабел подаде ръка на Лили, която я прие с благодарност. След това се обърна към бавачката.

— Госпожице Джунипър, можете да отидете да вечеряте.

— Не забравяй — напомни на възрастната жена Лили, — обеща преди лягане да ми разкажеш приказка.

— Не съм забравила, съкровище — отвърна Джунипър.

Хванати за ръка, Изабел и Лили се отправиха по дългия коридор към главното стълбище. Във вестибюла се натъкнаха на иконома на херцога.

— Добър вечер, ваша светлост — поздрави той младата жена. — Добър вечер и на теб, госпожице Дюпре.

— Благодаря, Добс — каза Изабел.

— Благодаря, Добс — повтори след нея Лили.

Изабел поведе момичето към трапезарията. Видяла Джон да стои с гръб към тях и да гледа през прозореца, тя спря.

— Каква огромна маса! — възкликна Лили.

Гласът на момичето накара Джон да се обърне. Забелязал детето, той смръщи чело, но за щастие лицето му веднага придоби обичайното си изражение.

— Добър вечер, ваша светлост — извика му Лили.

Джон кимна.

— И на теб, госпожице Дюпре.

„Слава богу“ — помисли си Изабел. Днес съпругът й бе малко по-мил с детето.

Тримата седнаха на единия край на дългата махагонова маса. Джон седна на челото на масата, а Лили и Изабел от двете му страни.

Под зоркия поглед на иконома лакеите внесоха вечерята — салати от краставици и домати, грахова супа със сланина, ролца от аспержи, печено пиле, а за десерт крем от ягоди.

Докато вечеряха, на масата се възцари тягостна тишина. Изабел често поглеждаше крадешком Джон, който замислено наблюдаваше Лили. Само момичето се хранеше с апетит, макар и то от време на време да го поглеждаше крадешком.

Изабел трескаво се опитваше да измисли нещо остроумно, но за нещастие не й хрумваше нищо. В крайна сметка Лили бе тази, която успя да спаси вечерята.

— Уф — възкликна по едно време момиченцето, изпуснало парченце пиле в скута си. Детето понечи да го вдигне, но то падна на килима.

— Няма нищо — успокои я Джон.

Без да му обърне внимание, Лили отмести стола си и коленичи на пода.

— Когато приключим с вечерята, Добс ще се погрижи за това — рече Джон.

— Добс е възрастен човек — прозвуча гласът на Лили някъде изпод масата. — На мен ми е по-лесно да се навеждам.

Най-сетне тя изникна отново и размаха парчето пиле като някакъв трофей. Изабел тъкмо се канеше да й каже, че не бива да го яде, когато Добс се приближи, за да го вземе от ръцете на детето.

Лили обаче бе по-бърза. Тя го пъхна в устата си и усилено започна да дъвче, което накара херцогът да се ухили. След като бе преглътнала хапката, разпери ръце и каза:

— Щетите са отстранени.

Джон избухна в смях, а момиченцето го дари с лъчезарна усмивка.

Изабел си отдъхна с облекчение. Може би нямаше да се окаже толкова трудно да убеди херцога да приеме дъщеря си.

След като отново бе седнала на стола си, Лили подпря брадичка с ръка, наведе се към Джон и попита:

— Как е стомахът ти днес?

Изабел с мъка успя да се сдържи да не се засмее. Тя погледна към иконома, който стоеше до бюфета. Добс бе загърбил масата, но раменете му се тресяха издайнически.

Джон озадачено погледна момичето.

— Какво, моля?

— Госпожа Бел ми разказа за стомашното ти неразположение — обясни Лили. — Затова ми беше толкова сърдит вчера. Но вече трябва да си по-добре, защото се засмя.

След един бегъл поглед към Изабел Джон рече:

— Ти притежаваш забележителни лечебни способности, госпожице Дюпре.

— Благодаря — Лили грейна, видимо поласкана.

Изабел беше готова да заложи и последното си пени за това, че момичето нямаше и представа за какво говореше той.

— Какво още ти каза госпожа Бел? — попита Джон, навеждайки се към детето.

— Ако ми се караш — обясни Лили, размахвайки пръст, — да ти отвърна със същото. Ако ме ухапеш, да те ухапя и аз. Ако ме погъделичкаш, тогава…

— Да ме погъделичкаш и ти? — довърши Джон.

Лили кимна.

— Тогава ще гледам да се проявя от добрата си страна. — Джон закачливо погали върха на нослето й.

Докато ги наблюдаваше, Изабел усети от сърцето й да пада камък. Лили бе очарователно дете и само безсърдечен човек можеше да й устои.

— Когато ме гъделичкаш, ме караш да се смея — обясни Лили, — а това ми харесва.

— Какво друго харесваш? — попита Джон.

— Госпожа Бел — отвърна Лили. — Харесвам и теб.

Очите на Изабел се наляха със сълзи. Когато погледна съпруга си, тя го видя да преглъща с мъка, сякаш се опитваше да сдържи чувствата си.

— И аз те харесвам — увери детето Изабел.

— А би ли ти харесало да поседиш в парка през някоя топла лятна вечер? — попита Джон.

— И още как — отвърна Лили с блеснали очички.

— Тогава да вървим — обърна се Джон към Изабел.

Тримата станаха и напуснаха трапезарията. Следвана от Джон и Изабел, Лили изхвръкна през вратата към парка.

„Като истинско семейство“ — помисли си Изабел, преливаща от щастие.

Навън ги посрещна хладен летен бриз. Във въздуха трептеше ухание на орлов нокът, рози и прясно сено.

Изабел улови момичето за ръка и го отведе в една част на градината, която граничеше с някакво пасище. Във въздуха постоянно светваха и изгасваха стотици бледи светлинки.

— Какво е това? — уплашено прошепна Лили.

— Светулки — отвърна Джон. — Светят, докато летят.

— Ако сега си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне — рече Изабел. — Тези създания ще отнесат желанието ти нагоре към Бога и неговите ангели.

Лили затвори очички и в продължение на няколко мига устните й помръдваха безмълвно.

— Какво си пожела? — попита Джон.

Момичето го погледна с огромните си смарагдено зелени очи, след това вирна брадичка.

— Не мога да ти кажа, иначе желанието ми няма да се изпълни.

Тя се запъти към къщата и седна на една от каменните пейки. Някой бе оставил на пейката купа с вода.

— Какво е това? — попита Лили.

— Донесох вода за градинската жаба — обясни й Изабел. — Ако стоим съвсем тихо, може би ще се появи.

Лили седна между тях и в продължение на десетина минути тримата седяха мълчаливо. Изабел погледна крадешком към Джон, който я наблюдаваше така, сякаш за него тя бе най-интересното нещо на света. Тя се изчерви, усмихна му се, и отново насочи вниманието си към детето.

— Една жаба, която търси човешка компания, е нещо много особено — обясни Изабел. — Не бива да се разочароваш, ако не се появи още тази вечер, защото жабите са плахи същества. Първо трябва да свикне с теб.

— Какво ще направиш, ако господин Жабок наистина се появи? — попита Джон.

— Ще го уловя и ще го целуна по устата — отвърна Лили.

Подсмихвайки се, той рече:

— Погледни небето. Скоро ще се изпълни със звезди. Знаеш ли, че залезът има три степени? — Лили поклати глава. — Първата е, когато слънцето изчезне зад хоризонта, но все още има достатъчно светлина, така че човек може да чете без свещ — обясни Джон. — Втората е, когато небето и хоризонтът се слеят. А третата настъпва с появата на звездите.

— Обичам да гледам звездите — рече Лили, вдигайки поглед към потъмняващото небе.

— Още е твърде светло — обясни той.

— Тогава да почакаме, докато се стъмни — каза Лили.

Джон поклати глава.

— Може би някоя друга вечер. Трябва да се погрижа за счетоводните си книги.

— Какво е счетоводна книга? — попита момичето.

— Книга, в която се записват резултатите от сделките — отвърна той.

— Какво е сделка? — попита Лили и Изабел прихна.

— Ще ти обясня утре — обеща Джон. — Вече е време малките момиченца да си лягат.

Когато се върнаха в къщата, госпожица Джунипър вече чакаше Лили. Момичето целуна Изабел, след което се обърна към Джон.

— Би ли искал да целуна и теб?

Джон се поколеба и за миг Изабел затаи дъх. След това обаче се случи най-голямото от всички чудеса. Той кимна и се наведе, за да може детето да го целуне.

— Ще се моля за стомашното ти неразположение — обясни му момичето.

Джон се ухили.

— Ще се радвам, ако включиш стомаха ми в молитвите си.

Джунипър и Лили се отправиха нагоре по стълбите към стаята на детето, а гласовете им още известно време долитаха до вестибюла.

— Какво е всъщност стомашно неразположение? — попита малката.

— Приказка за принцеса ли искаш, или предпочиташ да узнаеш нещо за стомашното неразположение на негова милост? — попита бавачката.

— За принцеса…

Изабел усмихната се обърна към съпруга си, който обаче не изглеждаше никак развеселен.

— Бих искал да поговорим в кабинета ми — сухо рече той.

Изабел кимна и го последва. Вътре младата жена направи усилие да се успокои и го погледна с очакване.

— Бих искал да обсъдим две неща — каза Джон. Изабел бе наясно, че той не възнамерява да й благодари за отношението към дъщеря му.

— Първо, избягвай да си говориш сама, когато има вероятност някой да те види — нареди.

Изабел отвори уста, за да възрази, но с едно рязко движение той я накара да замълчи.

— Тази сутрин те видях да разговаряш с една от пейките в парка — каза той. — Моля те, не се опитвай да изпитваш интелигентността ми, като ми разправяш врели-некипели за разни ангели — пазители.

Изабел отново отвори уста. Имаше много неща за изясняване и най-вече неговият скептицизъм по отношение на свръхестественото. Съпругът й обаче не й даде тази възможност.

— И второ, не ми натрапвай това дете — гневно каза той. — Не мога да го приема. Дори, нещо твърде невероятно, да се окаже моя дъщеря, Лили ще си остане извънбрачно дете, така че мястото й е при Лизет.

— Бог да се смили над теб — беззвучно рече Изабел. — Искам да ти кажа едно нещо. Ще задържа Лили и при никакви обстоятелства няма да позволя да бъде върната на жената, която позорно я изостави. Ясно ли се изразих?

— Не можеш да задържиш чуждо дете — изфуча Джон, чийто гняв растеше. — Мястото му не е тук.

В очите на Изабел заблестяха войнствени искри.

— Тогава ще я отведа в Арден Хол.

— Като твой съпруг ти забранявам да правиш това.

— Когато поискам развод, няма да си вече мой съпруг.

— Само през трупа ми — отсече Джон.

Изабел устоя на погледа му.

— Така да е, ваша светлост. Нека черната ви душа почива в мир — след тези думи тя се обърна и се втурна към вратата. Преди обаче да напусне стаята, извика през рамо с гневен глас: — Благодаря, че бяхте мил с нея поне тази вечер.

Проклинайки мислено тесногръдието на съпруга си, Изабел тръшна вратата след себе си. След това по коридора се запъти към главното стълбище.

Вече в стаята си, тя седна пред камината и с въздишка усети да я напускат и последните останали й сили. И дума не можеше да става тази нощ да сподели леглото на съпруга си. В крайна сметка не можеше да го заплашва с развод, а след това да се пъхне в леглото му.

Изабел се вгледа в сватбения си пръстен. Безкрайно щастие? Празни думи. Безсмислена сантименталност на един безсърдечен човек.