Терминален експеримент

ГЛАВА 9

Питър Хобсън държеше на Мариса, сестрата на Кейти. През 2004 година първото й дете беше починало от Синдрома на внезапната бебешка смърт: момиченцето просто беше престанало да диша, без да вдига шум, на третата вечер от своя живот. Мариса и бившият й съпруг бяха използвали стандартен монитор за наблюдение на бебета и микрофон, излъчващ звуците до радиоприемник, който носеха навсякъде из къщата.

Но малката Аманда беше умряла съвсем беззвучно.

На следващата година Мариса роди още едно дете и отказа да се отдели от креватчето му. Ден и нощ, месеци наред детето бе винаги пред очите й. С разума си тя осъзнаваше, че сред децата има подобни смъртни случаи, но емоционално обвиняваше себе си — ако беше край Аманда, когато малката бе престанала да диша, може би щеше да я спаси.

По това време Питър разработваше медицински уреди, които функционираха, без да бъдат докосвани от медицинския персонал. Болестта СПИН все още продължаваше да измъчва света и имаше огромна нужда от апарати, които да не влизат в контакт с тялото на пациента. Мониторите за измерване на сърдечния пулс от разстояние бяха разработени с лекота. При тях влизаха в употреба измервателни апарати и техники, първоначално създадени за военен шпионаж. Пък и откриването на мозъчна активност поначало се извършваше от разстояние — чрез електроди, отделени от мозъка от дебелината на черепа. В последна сметка Питър откри начин да улавя наченки на мозъчна активност от голямо разстояние, без до кожата на пациента да се докосва нищо освен нисковатов инфрачервен лазер.

Така се роди мониторът за наблюдение на бебета „Хобсън“ — устройство, което беше в състояние да предава в съседна стая признаците на живот, давани от бебето. Той даде прототипа на Мариса и нейния съпруг. Вградените в монитора алармени системи незабавно щяха да ги предупредят, ако бебето им се намираше в беда. Родителите бяха очаровани от уреда и с настояването на Кейти Питър напусна работата си в болницата „Ист Йорк“ и основа малка компания, за да започне да продава мониторите за наблюдение на бебета.

Една сутрин Питър лежеше до жена си в леглото. Пикаеше му се. Часовниковият механизъм, вграден в радиото, показваше 6:45. Будилникът щеше да звънне в седем. Ако Кейти не спеше дълбоко и той станеше, със сигурност щеше да я събуди. Така щеше да я лиши от петнадесетте минути сън, а не желаеше да го прави.

Питър остана да лежи. Искаше да разбере дали тя наистина спи дълбоко. Може би дори вече беше будна, но само очите й бяха затворени.

Тогава го осени особена идея — изцяло различно приложение на неговата технология за наблюдение. Готовият продукт проблесна в ума му в напълно завършен вид. Екран на стената срещу леглото с две колони данни — по една за всеки човек в леглото. Във всяка колона щеше да има голям и малък светодиод — СД. Големият СД щеше да сочи състоянието на съня, в което се намира човекът в момента, а малкият — състоянието, към което се приближава. Щеше да има и цифров брояч, показващ колко време ще мине, докато се осъществи преходът от едното състояние в другото — след няколко нощи напасване уредът щеше да очертае циклите на съня на човека, който го използва.

Светодиодите щяха да променят цвета си: бялото щеше да означава, че човекът е буден; червеното — че сънят му е лек и ще бъде нарушен от съвсем слаб шум или движение. Жълтото щеше да означава, че човекът се намира в междинната фаза на съня — и ако партньорът му е внимателен, може да отиде до тоалетната, да се изкашля или да направи каквото иска, без да обезпокои спящия. Зеленото щеше да означава дълбок сън. В такъв случай дори ако се разскачаш в леглото, няма да събудиш заспалия.

Щеше да е съвсем просто човек да се справи с данните на екрана: жълта светлина на големия СД и зелена на малкия, плюс цифрата 07, изобразена на брояча, щеше да означава следното: ако станеш сега, може би ще събудиш своята партньорка, но ако успееш да задържиш седем минути, тя ще е заспала дълбоко и можеш да се измъкнеш от леглото, без въобще да я обезпокоиш.

Налягането в пикочния мехур причини типичната за ранната сутрин ерекция у Питър и той осъзна нещо друго. Често се будеше с ерекция в 2:00 или в 3:00 през нощта и се чудеше дали жена му също е будна. Ако не бе заспала, вероятно щяха да се любят, но Питър дори не би и помислил да я събужда заради това. Ако мониторът показваше бели светлини и за двамата, е, тогава апаратът, който се бе родил като монитор за наблюдение на бебета, щеше да допринесе за зачеването на много нови малчугани…

С течение на времето Питър усъвършенства своята система. Всички телефони в къщата му бяха свързани с монитора „Хобсън“ и чрез него — с домашния компютър. Дали телефоните щяха да звънят, или просто щяха да препратят сигнала за обаждането в компютъра, зависеше от това дали Питър и Кейти спяха, или не.

В 3:17 часа през нощта наистина бе засечено телефонно обаждане. Питър стана и отиде в банята — там се намираше единственият телефон, който работеше само чрез звуков сигнал. Индикаторът проблясваше. Питър затвори вратата, седна на тоалетната чиния, взе слушалката и каза прегракнало:

— Ало.

— Доктор Хобсън? — чу се мъжки глас.

— Да.

— Аз съм Сеп ван дер Линде от болницата „Карлсон“.

— Да? — Питър потърси пипнешком чаша и я напълни с вода от чешмата.

— Мисля, че госпожа Фенъл ще умре тази нощ. Получи още един удар.

Питър почувства лек пристъп на тъга.

— Благодаря, че ме уведомихте. Нали моите апарати все още са включени?

— Да, господине, но…

Питър се опита да спре прозявката си.

— Тогава ще дойда сутринта, за да взема дискетата с данните.

— Но, доктор Хобсън, тя ви моли да дойдете.

— Мен ли? — попита Питър.

— Казва, че вие сте единственият й приятел.

— Тръгвам веднага.

Питър пристигна в отделението в 4:00. Показа пропуска си на охраната и взе асансьора до третия етаж. Вратата към стаята на госпожа Фенъл беше отворена, точно над главата й струеше силна бяла светлина, макар че флуоресцентното осветление на тавана беше изключено. Четири зелени светодиода пронизваха мрака край леглото й, показвайки, че оборудването на Питър функционира нормално. Една медицинска сестра отегчено седеше на стола до леглото.

— Аз съм Питър Хобсън — представи се Питър. — Как е тя?

Госпожа Фенъл се размърда.

— Пи-тър — изрече тя, но усилията, положени за тези две срички, видимо отнеха силата й.

Медицинската сестра се изправи и застана до Питър.

— Получи удар преди около час. Доктор Чон очаква, че скоро ще претърпи още един; в артериите, захранващи мозъка с кръв, има няколко съсирека. Предложихме й болкоуспокоителни, но тя отказа да ги приеме.

Питър се приближи към записващата апаратура и включи екрана, по който незабавно потекоха назъбени линии.

— Благодаря — каза той. — Аз ще остана с нея.

Сестрата кимна и излезе от стаята. Питър седна на стола. Облицованата с винилово покритие облегалка все още беше затоплена от присъствието на сестрата. Той протегна ръка и хвана лявата длан на госпожа Фенъл. От опаката й страна беше поставен катетър, една тръба отвеждаше до банките на системата, монтирана близо до стола. Ръката й беше тънка, ситните кости бяха покрити с прозрачна кожа. Питър обви пръстите на госпожа Фенъл със своите. Тя съвсем леко стисна дланта му.

— Аз ще остана с вас, госпожо Фенъл.

— Пе… Пе…

Тя поклати глава почти недоловимо.

— Пе… Пе… — Отново попита тя, после добави с огромно усилие: — Пег…

— О, добре — промълви Питър. — Ще остана с теб, Пеги.

Старицата се усмихна съвсем, съвсем слабо — устните очертаха просто още една бръчка върху лицето й. И после, без никакво предупреждение, пръстите й се отпуснаха в дланта на Питър, клепачите й бавно се отпуснаха и се затвориха. Зелените следи върху монитора се превърнаха в редица идеално прави хоризонтални линии. След няколко секунди Питър освободи дланта си, примигна бавно няколко пъти и отиде да намери сестрата.