Терминален експеримент

ГЛАВА 25

И така най-сетне историята на Питър Хобсън и тази на детектив Сандра Файлоу стигнаха до обща точка — смъртта на Ханс Ларсен. Покушението срещу Ларсен и другите опити за убийство, които щяха да последват, ги сближаваха. Сандра свързваше спомените на Питър Хобсън със своите от онова време и бавно сглобяваше общата картина на мозайката — късче след късче…

Детектив инспектор Александрия Файлоу от полицейски участък „Метрополитън“ в Торонто седеше на бюрото си и се взираше в празното пространство.

След около час щеше да пристигне нощната смяна, ала тя не беше изпълнена с нетърпение да се прибере у дома. Бяха изминали четири месеца, откакто тя и Уолтър се разделиха, и Уолтър имаше равни права на настойник над дъщеря им. Когато Кейли беше при него, както тази седмица, къщата изглеждаше огромна и изоставена.

„Може би трябва да си взема домашен любимец — помисли си Сандра. — Куче или котка.“ Нещо живо, нещо, което да се движи, нещо, което да я посреща, когато се прибира у дома.

Сандра поклати глава. Беше алергична към котките и можеше да мине без протекъл нос и зачервени очи. Тя се усмихна тъжно: щом беше скъсала с Уолтър, значи не й трябваха домашни любимци.

Сандра бе живяла с родителите си, докато завърши университета, и се беше омъжила за Уолтър точно след дипломирането си. Сега беше на тридесет и шест, дъщеря й я нямаше и за пръв път през живота си тя се чувстваше самотна.

Може би тази вечер щеше да отиде в АМЕ (Асоциация на младите еврейки). Трябваше да се поосвежи. Огледа критично бедрата си. Във всеки случай в Асоциацията щеше да е по-добре, отколкото да гледа телевизия.

— Сандра?

Тя вдигна глава. Пред нея стоеше Гари Киношита, стиснал папка в ръце. Той беше почти шестдесетгодишен, но с късо подстриганата си сива коса младееше.

— Да?

— Случай за теб. Току-що са обадиха по телефона. Зная, че дежурството ти почти изтича, но Розенбърг и Макейвън са заети със серийните убийства в Шепърд. Имаш ли нещо против?

Сандра протегна ръка. Киношита й подаде папката. „Още по-добре от Асоциацията“ — помисли си тя. Имаше работа. Бедрата й можеха да почакат.

— Благодаря — отговори тя.

— Случаят е малко… ххм… как да кажа… отвратителен — подметна Киношита.

Сандра отвори папката и огледа описанието — компютърен запис на полученото по радиото съобщение на служителя, който бе пристигнал пръв на местопрестъплението.

— О!

— Двама униформени полицаи в момента са там. Очакват те.

Тя кимна, изправи се, оправи кобура, така че да пасне удобно към тялото й, после облече светлозелен блейзър върху тъмнозелената си блуза. Случаят „Убийство“ с пореден номер 212 за годината в участък „Метро“ вече беше неин.

Пътуването с автомобила не й отне много време. Престъплението беше извършено на улица „Так Фраъруей“ 137 — Сандра ненавиждаше тъпите имена на улиците в новите квартали. Както винаги тя огледа околността, преди да отиде на местопрестъплението. Типичен квартал, населен с представители на средната класа — тоест модерната средна класа. Малки къщички от червени тухли, сякаш от магазин за детски играчки, издигнати в прави редици, а между тях толкова тесни пролуки, че трябва да се обърнеш с рамото напред, за да се промъкнеш. Пред къщите дворчета, гаражи за по две коли. Пощенски кутии на пресечките. Дървета, малко по-големи от току-що наболи фиданки.

„Мястото на престъплението, мястото на престъплението“ — помисли си Сандра. Да.

Бяла полицейска кола от участъка „Метро“ беше паркирана на алеята пред къща номер 137, а полицейската линейка беше спряла неправилно на улицата. Сандра се приближи към широко отворената входна врата и погледна в къщата. Видя проснатото тяло — човекът бе убит поне преди десет часа. Засъхнала кръв по пода. Случаят беше точно такъв, какъвто го описваше компютърният запис: осакатяване.

Посрещна я униформен офицер, негър: извиси се с цяла глава над нея — а тя съвсем не беше ниска: в гимназията й викаха „Разтегателната“.

Сандра му показа полицейската си значка и се представи.

— Минете отдясно, инспектор — каза той с подчертан ямайски акцент. — Хората от лабораторията още не са си свършили работата.

Сандра мина отдясно.

— Вие сте?

— Кинг, госпожо. Дарил Кинг.

— А покойният?

— Ханс Ларсен. Работил е в рекламна фирма.

— Кой е намерил тялото, Дарил?

— Съпругата — отговори той и кимна към задната част на къщата. Сандра видя една красива жена, облечена в червена блуза и черна кожена пола. — Тя разговаря с моя партньор.

— Има ли алиби?

— Да, има нещо такова — отговори Дарил. — Работи като помощник главен мениджър на банката „Скотия“ на пресечката на „Финч“ и „Йондж“, но една от касиерките се обадила, че е болна, и съпругата на убития работила на гишето през целия ден. Видели са я стотици хора.

— Тогава защо използвахте фразата „нещо такова“ когато говорихте за алибито й?

— Мисля, че е работа на професионалист — отвърна Дарил. — Няма и следа от проява на колебание. Изследването със скенера не откри отпечатъци. Дискетата на камерата пред входната врата също е изчезнала.

Сандра кимна, после отново погледна жената в червено и черно.

— Въпреки това е възможно всичко тук да е организирано от изпълнената с ревност съпруга — отбеляза тя.

— Може би — отговори Дарил и хвърли поглед към трупа. — Да ви кажа, радвам се, че жена ми ме харесва.

„Контрол“, двойникът, който не бе претърпял никакви промени, сънуваше.

Нощ. Облаци са покрили небето, но звездите са успели някак да ги пробият и блещукат. Гигантско дърво, чепато и старо — може би дъб, може би клен; струваше му се, че вижда и двата вида листа. От едната страна ерозията бе открила корените — като че ли дървото беше издържало напъните на страхотна буря или някакво наводнение. Виждаше се топка сплотени филизи, с почва, полепнала по тях. Цялото дърво изглеждаше нестабилно, като че ли всеки момент щеше да се сгромоляса.

Питър се катереше по дървото, ръцете му сграбчваха клоните, тялото му се издигаше все по-високо и по-високо. Кейти също се изкачваше след него, вятърът повдигаше полата й.

А долу, някъде далеч надолу… имаше някакъв звяр. Може би лъв. Той се вдигна на задните си крака, изпълнен с ярост, опрял предните си лапи о ствола на дървото. Макар че беше нощ, Питър виждаше цвета на козината му. Не изглеждаше светлокафява, както бе очаквал. По-скоро наподобяваше нюанс на руса коса.

Изведнъж дървото се заклати. Лъвът го блъскаше.

Клоните се разтресоха. Питър се изкачи още по-високо. Под него Кейти протегна ръка към някакъв клон, но той беше далече. Прекалено далече. Дървото се разтресе още веднъж и тя полетя надолу…