Тигровият мост

6. На Никобарските острови

Изкачихме се до каютата. Разбира се, че не ми беше разрешено да внеса вътре ризите. Предадох ги на Квимбо, като му обясних как трябва да ги почисти. Лордът се тръшна на един стол и кръстоса крака:

— Чарли! Я ми кажи за бога какви ти са всъщност намеренията с тези ризи?

— Ще ги облечем.

— Това е вече нечуто! И това безумие има някаква връзка с Та-ки? А каква е тя?

— Кажи ми преди това, сър, имаш ли тук стари коркови тапи?

Той направи една от най-глуповатите си физиономии.

— Дали чувам добре? Коркови тапи и стари затворнически ризи? Ще ме побъркаш!

— Става въпрос за един вид маскарад. Старите коркови тапи ще бъдат обгорени, за да си натъркам с тях кожата.

— Да си натъркаш кожата? Наистина става все по-невероятно! Толкова ли си недоволен от сегашната си кожа?

— Не в това е въпросът; ако не съм облечен в нищо друго освен в затворническата риза, тогава от време на време ще се виждат ръцете, краката ми под коляното, а също и гърдите и е съвсем естествено тези части от тялото да бъдат оцветени по-тъмно, за да не разбере Та-ки, че съм европеец. Бялата кожа ще ме издаде.

— Хмм! Започва да ми се изяснява. Искаш да отидеш при Та-ки?

— Да.

— На Тилангдшонг?

— Да.

— Вместо двамата пленници?

— Да.

— Да се представиш за избягал престъпник?

— Да.

— За да измъкнеш хитро сведения от Та-ки?

— Да.

Сега той удари ядосано с крак по пода и ми кресна:

— Да, да, да и само да! Кажи най-сетне нещо повече! Как ти хрумна тази изключително опасна мисъл да посетиш Та-ки преоблечен като избягал престъпник?

Разказах му какво бях подслушал в трюма.

— Хмм! — промърмори той. — От това още не следва, че трябва да се излагаш на една толкова голяма опасност.

— Не съществува никаква опасност.

— Не разбираш тези неща.

— Ах! Наистина ли?

— Или не им отдаваш достатъчно внимание — поправи се той. — Просто си един лекомислен човек, който не се чувствува добре, ако здравето и животът му не се изложат малко на опасност. Не мога да проумея защо е необходим тъкмо този риск.

— Аз пък проумявам толкова по-добре.

— Въобразяваш си. Ще ти кажа какво трябва да направим: тръгваме за Тилангдшонг, хвърляме котва при трите различно високи бамбукови пръта, слизаме на сушата, намираме този Та-ки и го принуждаваме да ни каже къде да търсим Тигровия мост.

— А как ще го принудиш?

— Първо ще опитам с добро, а ако не помогне, ще бъде бит.

— Хмм, хмм!

— Какво е това хъмкане? Да не би да означава, че не си съгласен?

— Да. Не спомена ли вече неколкократно, че от тези китайци не може да се изкопчи нищо?

— Хмм, вярно. Но ако приложиш твоя план, тогава…

— Тогава съм убеден, че ще го надхитрим по великолепен начин.

— И въпреки това пак те предупреждавам: ако те разкрие, загубен си!

— Охо!

— Нали чу какъв великан бил той.

— А ти сам каза, че физически силните и едри хора много често не притежават смелост.

— Ето на, пак ми се опъва! Щом веднъж си наумиш нещо, никой не може да ти го избие от главата. Твърде вероятно е да се запозная още веднъж с тебе вече като труп. Тогава не ми се сърди, ако измия ръцете си в невинност. Сега си тръгвам. Искам още веднъж да премисля нещата.

Той се отдалечи ядосан, но аз не можех да му се сърдя. Поведението му се дължеше на привързаност към мен. Когато се появих на палубата, видях го да крачи енергично насам-натам. Това продължи може би един час, през което време не ми обърна никакво внимание. После се изправи внезапно пред мен и сложи ръка на рамото ми:

— Чарли!

— Сър Джон!

— Наистина ли вярваш, че ще излезеш здрав и читав?

— Откъде?

— От маскарада със затворническата риза.

— Да.

— Квимбо държа първо дрехите над огън, после ги сложи във вряща вода; значи можете да ги облечете. Но китаецът… китаецът!

— Не ме е страх от него.

— И Калади ще дойде с теб, нали?

— Да.

— Така ми поолеква на сърцето, защото на него може да се разчита. Тогава прави каквото си наумил, нямам нищо против! Но тежко и горко на китаеца, ако и косъм падне от главата ти! Ще го направя на кайма! А как смятате да пътувате?

— С двете лодки на бегълците. Рано сутринта с Калади започваме да гребем към Тилангдшонг, а яхтата ще ни последва след няколко часа.

— В каква посока?

— Към източното крайбрежие, докато забележите трите различно високи бамбукови пръта.

— Да хвърлим ли котва?

— Да.

— А да слизаме ли на сушата?

— Не.

— Но няма ли да заловим китаеца?

— Разбира се, че ще го хванем.

— А как ще стане това, ако останем на борда?

— Няма нищо по-лесно. Ще ви го доведа на борда.

— Това би било майсторски номер!

— Ако всеки майсторски номер изисква толкова малко, колкото този, тогава не би било трудно човек да стане майстор. Накратко, ще го доведа на борда и потегляме, за да го предадем в Каморта на закона за наказание.

— Ако всичко премине така безпрепятствено, както си го мислиш, тогава ще имаш похвалата ми. Впрочем има стари коркови тапи. Кога ще започне цапотенето?

— Имаме време до вечерта. Веригата ще си сложа едва утре рано заранта.

— Каква верига?

— Която носи на краката си един от пленниците.

— По дяволите! Да не искаш да си я окачиш на краката?

— Защо не?

— Да не би да си престъпник!

— Не, но трябва да ме помислят за такъв. Бъди сигурен, че китаецът ще ми се довери по-лесно, ако се появя пред него с тази верига.

— Да речем че е така; прави каквото искаш. Нямам нищо против, ако те помислят за някой супер-мошеник.

С това въпросът за него бе изчерпан. Сега аз се заех с Калади и се зарадвах на готовността, с която се съгласи да ме придружава. Осведомих го за нещата, доколкото това беше възможно, тъй като и аз самият не знаех все още какво можеше да се случи; бях убеден, че в негово лице имах другар, на когото можех да разчитам.

Още не се беше свечерило, когато забелязахме пред нас Каморта, един хълмист остров, покрит с най-буйна растителност и ограден от коралови рифове, затрудняващи много приближаването на корабите. Когато влязохме в пристанището, бяхме посрещнати от дълбока тишина, коренна противоположност на пъстрия кипящ южняшки живот, който цари в другите пристанища на Индийския океан. На сушата видяхме кръглите наколни жилища на никобарците с конусообразни покриви, а после забелязахме и няколко сгради на каторжническата колония. Далеч по брега биха застанали групи от любопитни хора, до които не можехме да се приближим повече, защото бе настъпил отливът и морето бе отдръпнало водите си толкова назад, че от брега ни отделяше широк пояс от наноси и тиня.

Хвърлихме котва и забелязахме няколко души, които газеха в дълбоката тиня в посока към нас, като носеха на ръце лека лодка и един човек. Щом достигнаха водата, спуснаха лодката в нея, сложиха вътре човека, качиха се и те и загребаха към нас. Човекът дойде на борда; той беше комендантът на тукашната наказателна колония. Искаше да се осведоми за нашето здравословно състояние и да разбере колко време се каним да останем на острова. Неговите гребци бяха каторжници. Щом чу, че между нас няма нито един болен, той ни разреши да слезем на сушата и беше разочарован, когато му отказахме. Искаше много да ни покани на гости у дома си. Но ние знаехме, че една единствена нощ, прекарана на сушата, щеше да ни донесе никобарската треска и затова предпочетохме да останем на борда.

Разбира се, че му казахме какво ни е довело насам. Той се съгласи веднага да нареди да свалят от борда двамата пленници. Когато се осведомихме дали познава някакъв китаец на име Та-ки, той кимна:

— Естествено, че го познавам. Живее на Тилангдшонг и е единственият търговец, който се е установил на Никобарските острови. На него дължим някои наши улеснения и удобства, защото ни снабдява с предмети, които иначе не бихме могли да намерим наблизо.

— Честен човек ли е? — попитах аз.

— Без съмнение, доколкото може да се говори за честност при някой китайски търговец.

— На кое място на острова живее той?

— На северозападния му край. Щом се доближите до тази част, още отдалече ще забележите колибите му.

— А няма ли колиби на източното крайбрежие?

— Не. Там има само старо наколно жилище, собственост на възрастен туземец.

— Има ли там три бамбукови пръта с различна височина?

— Да. Както чувам, познавате тази колиба.

— Да.

— Тогава вече сте били тук по-рано?

— Не. Познавам околността по описанието, което ми дадоха неволно двамата пленници. Собствено вашият китаец не е честен човек, както мислите вие, сър, а е бандит, който ви води за носа.

Едва сега му разказах с какъв занаят се занимава всъщност Та-ки. Комендантът ме изслуша с удивление, но ми повярва и в прекаленото си усърдие поиска веднага да изпрати към Тилангдшонг няколко лодки, пълни със сипаи, за да задържат китаеца. Разубедихме го, като му обяснихме, че ще свършим тази работа вместо него и ще му предадем Та-ки. Съгласи се с това, защото залавянето на някой смел пират е все пак опасна работа, която с удоволствие се предоставя на други хора.

Той нареди да го закарат обратно на сушата и след това изпрати една по-голяма лодка, която ни докара великолепни плодове и натовари двамата пленници. От всички плодове най-много ни допаднаха кокосовите орехи заради млякото им, но човек трябва да е доста сръчен, за да не разлее част от това мляко при отварянето. За тази цел хората си служат с тежък железен нож, произведен в Бирма и наречен таху. Неопитните разтрошават черупката, при което разплискват вкусния сок; опитните обаче отстраняват с ловки удари върха на ореха, без да засегнат вътрешната обвивка. Щом като се разкрие тази вътрешна обвивка, която съдържа маслената течност на орехите, в нея се прави дупка и тогава вече е възможно да се изпие млякото от ореха.

Щом като се свечери, аз се залових да боядисвам ръцете, краката и гърдите си с обгорени коркови тапи. Спрях се на това средство за оцветяване, понеже нищо друго нямаше да бъде после така лесно отстранено. С тази работа се зае моят храбър Квимбо. Наистина бе цяло удоволствие да гледаш как той търкаше с пот на чело и с какви гримаси придружаваше действията си. Чертите на лицето му се проясняваха все повече и повече. На края той скочи, направи няколко крачки назад, за да ме огледа, както някой художник оглежда майсторското си произведение, след което извика с възхищение и възторг:

— О. колко красив съм станал добър, мил Германия, колко красив, колко красив! Съм станал почти така хубав като Квимбо и кафър от базуто!

— Наистина ли съм толкова красив? — попитах аз, възхитен от това голямо ласкателство.

— Да, така хубав! Добър, храбър Квимбо съм само съвсем мъничко повече красив, защото боя здраво на кожа, а на минхер Германия не толкова здраво, Квимбо не може отново измие. О, ако добър Германия сега бил в страна, къде живее базуто кафър!

— Защо?

— Минхер Германия съм толкоз хубав, че веднага получи едно, две, пет, десет базуто жена! А кой направил Германия така хубав?

— Ти и само ти успя да направиш това, скъпи Квимбо!

— Да — извика гордо той, — хубав, добър, храбър Квимбо бил, кой направил от минхер Германия такъв чудесен базуто кафър. О, Квимбо съм умен! Квимбо има умение и талант! Квимбо сме си Квимбо.

Блаженото чувство, което изпитваше, бе помрачавано само от мисълта, че нямаше да ме придружава. С голямо удоволствие би дошъл с мен до Тилангдшонг, но, от една страна, Калади бе изобщо по-подходящ за тази цел, а от друга, не можех дори и да помисля да взема със себе си кафъра, защото китаецът го познаваше, тъй като двамата са били заедно на пиратската джонка.

Беше започнало вече да се развиделява, когато яхтата вдигна котва, за да напусне пристанището на Каморта и да излезе в открито море. За мен и за Калади би било твърде трудно да изминем пътя от пристанището до източното крайбрежие на Тилангдшонг с двете свързани андамански лодки. Защо беше необходимо това ненужно напрежение, когато имаше и по-лесен начин? И така отправихме се с яхтата на северозапад и едва когато достигнахме течението на Вати Малве, скочихме в лодките и отвързахме въжето.

— Good luck! [23] — извика ни лордът. След това започнахме да гребем по течението в югоизточна посока.

Тъй като бяхме научили от коменданта, че всъщност владенията на китаеца се намират на северозападния нос на Тилангдшонг, ние променихме първоначалния си план. Яхтата не биваше да ни последва направо към източното крайбрежие, за да хвърли котва при трите бамбукови пръта. Това положително щеше да привлече вниманието на Та-ки. Тя щеше да спре край споменатия нос, за да сключи привидно някоя сделка с китаеца, обаче преди това трябваше веднъж да обиколи острова, за да види какво става С мен и Калади. Само в случай че с далекогледа си лордът ни забележеше край трите бамбукови пръта, яхтата щеше да легне в дрейф на това място.

— Сахиб, станал си истински сингалец; а на всичко отгоре и с тази верига на краката! Китаецът нито за миг няма да се усъмни, че не сме избягали престъпници.

— Не съм сингалец, а арабски моряк, както се уговорихме; не забравяй това!

След не повече от час пред нас се появи северозападният нос на Тилангдшонг. Забелязахме и колибите и преминахме покрай тях. На брега стояха няколко души, които ни загледаха. Наблюдаваха ни кратко време, а после един от тях се затича. Той изглеждаше необикновено едър и силен човек.

— Дали този не е китаецът? — попита Калади.

— Много е вероятно — отвърнах аз. — Той забеляза, че се насочваме към източното крайбрежие и сигурно е предположил, че сме бегълци. И сега бърза, за да ни посрещне при трите пръта.

— Личи си, че е великан. Дали ще се наложи да се бием с него?

— Вероятно не, поне ти не. Не се тревожи!

В случай на сбиване не притежавах друго оръжие освен моя ловджийски нож, който бях затъкнал под въжето от лико, служещо ми като колан. Не биваше да нося никакво друго оръжие.

Скоро излязохме от благоприятното течение и трябваше да гребем; това забави пътуването ни значително, така че Та-ки можеше да ни изпревари по сушата. Сега вече източният бряг се простираше откъм дясната ни страна и ние повишихме вниманието си. Най-после забелязахме три пръта с различна височина, които стърчаха от водата близо до брега. На сушата се намираше наколно жилище, край което бяха застанали двама мъже. Те ни наблюдаваха. Единият от тях бе с обикновени размери, другият имаше висока и широкоплещеста фигура.

— Китаецът и старият никобарец, на когото уж принадлежи колибата — казах аз, — да насочим лодките към тях!

Това никак не беше трудно, тъй като бе настъпило времето на прилива, който ни тласкаше към брега. Двамата мъже навлязоха във водата да ни посрещнат и задържат лодките ни, щом се докоснеха до дъното. Калади изскочи бързо, аз излязох по-бавно, понеже веригата ми пречеше.

Китаецът бе наистина цял Голиат с грубо издялани черти на лицето и мустаци, които се спускаха като тънки нишки чак до гърдите му. Поздравихме го, като че ли се намирахме в боязлива несигурност. Той ни оглежда кратко време, хвана ни за ръцете и ни издърпа на сушата.

— Аз съм Та-ки. Идвате при мен?

— Да. Закриляй ни! — помолих го аз.

— С удоволствие, понеже виждам, че сте избягали от Змийския остров, откъдето идват най-добрите ни хора. Откога сте тръгнали?

— От вчера рано сутринта.

— Преследват ли ви?

— Не.

— Видя ли ви някой.

— Не.

— Това е добре, така няма нужда да ви скривам веднага. Елате!

Старият туземец влезе в колибата си, но Та-ки ни поведе покрай нея нагоре към стръмния бряг, а после навътре в джунглата. Спря се на едно място, където земята бе покрита гъсто като с килим от растението пасифлора, повдигна преплетената маса нагоре и ни заповяда да го последваме. Забелязахме стъпала и слязохме по тях. Озовахме се в четириъгълна дълбока яма, разделена в няколко помещения от бамбукови стени. На местата, където над нас нямаше таван, през сплетената пасифлора проникваше слаба светлина, която ни позволи да разпознаем, че стените на ямата са облечени с мидени черупки. Вследствие на това помещенията бяха много по-сухи, отколкото би било иначе при тукашния климат.

Та-ки изчезна в едно от задните помещения и ни донесе дрехи, които трябваше да облечем вместо ризите. След това взе железен гаечен ключ и ме освободи с негова помощ от веригата. Изглежда, той се беше приготвил за всичко. Едва сега ни попита за нашите имена и минало.

Калади се представи за сипай, който бил заточен заради убийство. Аз бях собственик на арабски платноход, бях търгувал с роби, при което бях пипнат и откаран на Андаманските острови. Китаецът ни повярва всяка дума, даде ни да ядем, дори ни донесе шише ром. Докато се наслаждавахме на рома, той ни описа радостите на пиратския живот. Не ни попита за нашите намерения или желания, а изглежда вярваше непоклатимо, че ще се посветим с негова помощ на тази хубава професия.

— Особено ти можеш да стигнеш много надалеч — каза ми той. — Заповядвал си на арабски платноход, значи си моряк и умееш самостоятелно да управляваш кораб. Няма да мине много време и Линг-тао ще ти даде някоя джонка.

— Линг-тао? Кой е той? — попитах аз.

— Нашият адмирал и върховен повелител.

— Самият той излиза ли с кораби в морето?

— Вече не. Сега живее при Ху-Киао.

— Аха! Ето ти на името Ху-Киао, Тигровият мост! А сега веднага да му задам още един въпрос. Докато го изговарях, трябваше да си придам равнодушен вид:

— Ху-Киао? Какво е това място? Къде се намира този Тигров мост?

Наведох погледа си в очакване. Дали щях да получа този толкова важен за мен отговор?

— Намира се срещу острова Мансилар в залива Тапанули.

Слава богу. Имах щастие! Въпреки радостта си продължих спокойно да се осведомявам:

— Залива Тапанули? Не е ли разположен по югозападното крайбрежие на Суматра?

— Да. Виждам, че си добър моряк. Твоята щастлива съдба те е довела при нас. Щом Хайанг-дзе хвърли тук котва на връщане, ще ви закара двамата при Тигровия мост, където ще получите назначение от великия Линг-тао.

— Хайанг-дзе ли? — попитах аз, като се престорих на изненадан.

— Да.

— Китайската джонка, която наричаха «Похитителят»? Нея ли имаш пред вид?

— Да.

— Тя няма да се върне.

— Няма ли? Защо?

— Била е пленена от англичаните, а целият екипаж заедно с капитана е бил избесен по реите.

— Къде? — попита Та-ки, като втренчи в мен ужасения си поглед.

— В Поен дьо Гал на Цейлон.

— Там се канеше да отиде, да, там! Вярно ли е каквото казваш, вярно ли е?

Той беше скочил на крака и като че ли искрящите му очи се канеха да ме погълнат.

— Вярно е. Видях го със собствените си очи — отвърнах аз.

— Ти? Струва ми се, че си бил на Андаманите, на Змийския остров.

— Само два дни. После, вчера, избягахме. От Поен дьо Гал ме откараха на Андаманите; но там видях и чух всичко!

— Големи ли бяха военните кораби, които заловиха Хайанг-дзе?

— Не, това беше малка яхта с парна машина, която е собственост на един английски лорд.

Разказах му всичко, както се беше случило. Яростта на китаеца нарастваше от минута на минута; той проклинаше като умопобъркан. Гневът му беше особено голям, защото великият похитител беше победен от малък частен кораб.

— И всички ли са избити, всички? — попита той, като трепереше от възбуждение.

— Всички с изключение на един кафър, който се казва Квимбо. На него му подариха живота.

— Квимбо, побърканият чернокож! Това е вярно, сега вече няма никакво съмнение, че наистина е била джонката «Хайанг-дзе». Да ми паднеше тук този английски лорд! Да хвърлеше тази яхта веднъж тук котва!

— Какво би направил тогава?

— Щях да си отмъстя, страшно да си отмъстя!

— Но ти си сам. Какво можеш да сториш срещу екипажа на един кораб?

— Сам ли? — подигра се той. — Остани само един ден тук и ще забележиш, че не съм толкова самотен. Само трябва да…

Той беше прекъснат. Дойде старият никобарец, чиято колиба се намираше край брега, повдигна завесата от растения и извика надолу:

— Та-ки, излез! Вижда се малък параход, който заобикаля острова!

Китаецът се изкачи бързо нагоре и нямаше нищо против да го последваме и ние. Затичахме се през джунглата към брега. На края на гъсталака аз се спрях, извиках изненадано и посочих към яхтата:

— Погледни кораба, Та-ки! Познавам го. Това е англичанинът, който плени Хайанг-дзе.

Той се стъписа и ме изгледа с искрящите си очи.

— Истина ли е? Не се ли лъжеш?

— Съвсем сигурен съм. Никога няма да забравя тази яхта.

Той отправи погледа си към кораба и като стоеше неподвижно, наблюдаваше известно време хода му мълчаливо. После между скърцащите му зъби се разнесе:

— Да имах някой човек, който да може да управлява този кораб! О, тогава, тогава, тогава!

— Какво би направил тогава? — попитах го аз.

— Бих удушил всички хора, които се намират на него, и щях да го откарам на Линг-тао при Тигровия мост. Такъв кораб би могъл да ни свърши добра работа.

— Плени го тогава, ако можеш! Аз умея да се справям с такива машини.

— Ти, ти, наистина ли? — попита той почти възторжено.

— Да.

— Би ли могъл да откараш тази яхта до Тигровия мост?

— С лекота.

— Тогава елате! Той заобикаля острова и ми се струва, че ще спре при моя нос. С хитрост ще го накарам да остане там и през нощта на котва. Щом се стъмни, ще събера всички мои хора и ще се качим на борда.

Той се забърза към северозападния нос и ние го последвахме. Колибите, които се намираха там, бяха пълни с големи запаси от плодове и най-различни стоки за търговия и размяна. След известно време яхтата се зададе покрай западното крайбрежие и хвърли котва при носа.

— Корабът остава! — тържествуваше китаецът. — Ще тръгна към него с една лодка, за да им предложа плодове.

— Тогава вземи и мен! — подканих го аз.

— Тебе ли? Какво ще търсиш там?

— Трябва да огледам кораба. Трябва да видя и машината, за да разбера дали е от онези, с които умея да боравя.

— Тогава ела! Това английско куче вероятно ще ни разреши да се качим на борда.

В една лодка бяха отнесени два коша с плодове. След това се качихме в нея и загребахме срещу прилива към яхтата. Щом се приближихме дотолкова, че можехме да се чуваме, лордът се наведе през релинга и извика:

— Лодка, ахой! Какво носите?

— Плодове — отвърна Та-ки, — плодове, пресни плодове срещу треската.

— Качете се с тях на борда!

Лицето на Рафли сияеше от удоволствие. Китаецът не забеляза това. Той се радваше на поканата и улови подхвърленото въже, за да завърже лодката за него. Кошовете бяха изтеглени с въжета и ние ги последвахме. Лордът разумно беше отстъпил назад към средата на палубата. Китаецът го последва, за да го поздрави учтиво и да му предложи плодовете си. Но как се изненада, когато Рафли изобщо не отвърна на поздрава му, а го попита строго:

— Казваш се Та-ки, нали?

— Да — отвърна китаецът учудено.

— И те наричат Тсу?

— Тсу? — повтори китаецът, чието учудване се превърна в смайване.

— Да, Тсу. Така са те наричали на борда на Хайанг-дзе. Или не?

— Не знам какво искаш да кажеш с това Хайанг-дзе.

— Така ли? Хмм! Тогава сигурно не знаеш също и кой е вашият Линг-тао?

— Не.

— И къде се намира Тигровият мост?

— Не. Не те разбирам. Какво искаш от мен? Защо казваш думи и имена, които не познавам? О…о… Квимбо!!!

«Добрият, красив, храбър» кафър е бил долу в трюма и сега се показа през люка. Той чу името си и видя китаеца. В следващия миг вече беше грабнал един прът, който му се изпречи на пътя, и му кресна:

— Ето съм Та-ки, голям силен разбойник на Китай! А тук съм храбър Квимбо! Познава ти още Квимбо, а?

Китаецът разбра, че се беше издал. Присъствието на духа го напусна; той остана с отворена уста и втренчен в кафъра поглед А Квимбо се засмя:

— Защо разчеква уста, а не говори? Квимбо теб цапне по глава, та уста се затвори пак.

Последва мощен удар по главата на китаеца с пръта и човекът се стовари на земята като пън. Тоя, който бе искал да избие екипажа на яхтата, беше прострян от ръката на презирания кафър.

Грамадният китаец лежеше в безсъзнание в краката ни. Бях се приготвил за юмручен бой с него и макар че не се бях страхувал от него, все пак ме обхвана един вид облекчение, когато го видях обезвреден по такъв начин.

— Thunder storm [24], ама че удар! — извика лордът. — Кой би очаквал такова нещо от по-дребния Квимбо!

Кафърът чу това и попита гордо:

— Защо това не очаква Квимбо? Квимбо съм хубав, голям, храбър герой. Квимбо се не страхува, дори ако не така голям и дълъг и широк като китаец. Квимбо обича добър мил Германия и за него избие всички китаец и друг неприятел. Свършил Квимбо добре своя работа?

— Да, добре я свърши, но искам да се надявам, че не си убил негодника.

Наведох се, огледах Та-ки и уверих другите:

— Не е мъртъв и скоро ще се съвземе, но седмици наред ще носи на главата си значителна цицина.

— Няма да му навреди. Онзи, който получи по главата си удар с такъв прът, не трябва да се учудва, ако след това главата му бучи дълго време. Да го вържем, та да не прави глупости, като се събуди!

Китаецът беше отнесен при мачтата и там бе вързан така, че по-късно да не може да се помръдне. След това лордът нареди на кормчията:

— А сега вдигайте котва, за да тръгваме към Каморта!

— Бих предложил да поостанем още известно време на котва — възразих му аз.

— Защо?

— Имаме още работа тук. — Каква?

— Китаецът има тук свои хора, с които се канеше да нападне яхтата и да избие екипажа.

— Това сега какво ни засяга? Щом целта ни е постигната, нищо друго не искам да знам. А дали е постигната, или не?

Погледнах го усмихнато, без да му отговоря.

Тогава той приближи лицето си до моето, остави пенснето да се плъзне до върха на носа му и попита:

— Защо ме гледаш така. Чарли? Да не би да се заблуждавам?

— Мислиш, че съм имал успех, така ли?

— Йес. Поне ми се струва, че мога да го допусна.

— Уел! Значи разбираш може би, че би изгубил облога си?

— Остави ме на мира с облога, а по-добре ми кажи как стоят нещата.

— Добре! Знам къде трябва да търсим Тигровия мост, сър.

— Така ли! Къде?

— По югозападното крайбрежие на Суматра при острова Мансилар в залива Тапанули.

— Това, изглежда, е срещу големия остров Пу-ло Ния или както го наричат още Нияс?

— Североизточно от него, между него и континента.

— Славен човек си, Чарли, добре се справи с тази работа. Наистина не ми се вярваше, че ще успееш да измъкнеш тайната от този китаец. Но да не губим повече ценното си време на Тилангдшонг. Ще откараме китаеца до Каморта и там ще го предадем на управата на каторжническата колония. Тяхна работа е какво ще става с него после. Ние ще се отправим към Суматра.

— Хмм! А дали ще е възможно?

— Защо да не е?

— Имаш ли достатъчно въглища?

— Не, но вече мислих по този въпрос. На Каморта ще натоваря голямо количество дърва. Там има достатъчно затворници, които ще свършат тази работа.

Сега котвата бе вдигната и заобикаляйки северозападния край на острова, яхтата се отправи на юг. През това време забелязахме, че Та-ки дойде на себе си. Главата го болеше и той понечи да я хване с ръце, което не му се удаде, защото беше вързан.

Това го накара да се съвземе окончателно. Нададе гневен вик и неспокойният му поглед зашари между мен и лорда.

— Подлец, предател! — извика ми той, като скърцаше със зъби. — Взех те под закрилата си, а в замяна ти ме предаде най-подло.

— Лъжеш се — усмихнах се аз. — Дойдох при теб не за да търся закрилата ти, защото не съм избягал престъпник.

— А какъв си?

— Аз съм от хората на тази яхта и присъствувах, когато беше пленена джонката Хайанг-дзе. Капитанът й заедно с всички свои хора бе наказан. Ти също ще си получиш заслуженото и ние трябва да потърсим само още Линг-тао при Тигровия мост. Не знаехме къде се намира и затова дойдохме при теб, да изкопчим тайната.

Той изпусна едно проклятие и затвори очи.

Когато тръгнахме с Та-ки към яхтата, Калади беше останал на брега, но щом видя, че китаецът беше повален, той веднага пристигна с друга лодка. По мое предложение тези две лодки бяха вдигнати на борда, защото ми мина мисълта, че по-късно може би щяха да ни дотрябват.

След като отново хвърлихме котва пред Каморта, лордът даде сигнала, че желаем да разговаряме с коменданта. Той дойде и се зарадва на успеха ни. След като записа разговора ми с Та-ки, обеща да ни изпрати толкова дърва, колкото можехме да натоварим, и се върна с лодката на сушата заедно с пленника. Скоро след това ни бе докаран обещаният горивен материал и то в такова количество, че измина половината нощ, преди да бъде натоварен на борда. Беше повече от достатъчен, за да поддържа огъня под котлите до Суматра. Щом започна да се разсъмва, ние излязохме от пристанището на Каморта и се отправихме към загадъчния Тигров мост.