Тигър! Тигър!

1.

Беше в безсъзнание сто и седемдесет дни. Бореше се за живот с упоритостта на звяр, попаднал в капан. Не беше на себе си, но понякога примитивното му съзнание изплуваше от горящия кошмар и в него проблясваше реалността. Тогава той вдигаше разстроеното си лице към Вечността и мълвеше: „Какво става с мен? Помогнете, Вие, проклети Богове! Помощ!“

Богохулството за него бе лесно, правил го бе цял живот. Той беше израсъл в двадесет и четвърти век, бе живял на улицата и говореше на жаргон. Бе нисше създание, от което светът не се нуждаеше, но той толкова искаше да живее. И се бореше да оживее, и се молеше с богохулство. Понякога проясненото му съзнание се връщаше години назад, в детството, и си спомняше детското стихче:

Името му беше Гъливер Фойл, помощник-механик III клас, на 30 години, недодялан и груб. Сто и седемдесет дни се носеше без посока в пространството. Той беше Гъли Фойл, човекът който смазваше, миеше, товареше, постоянно сполетяван от неприятности, далеч от забавленията, недружелюбен, твърде мързелив за любов. Мудността на неговия характер личеше и от официалните данни на Търговския флот:

ГЪЛИВЕР ФОЙЛ — АS 128/127:006

ОБРАЗОВАНИЕ: НЯМА

УМЕНИЯ:      НЯМА

ЗАСЛУГИ:     НЯМА

ПРЕПОРЪКИ:   НЯМА

Космическият кораб „Номад“ се носеше в пространството по пътя някъде между Марс и Юпитер. След катастрофата, която го бе сполетяла, от лъскава стоманена ракета, сто ярда дълга и сто фута широка, той се бе превърнал в скелет, от който стърчаха останки от корпуса, кабини и командни, табла. Откъм огряната от слънцето страна на кораба проблясваха огромни пукнатини по корпуса. Звезди искряха през замръзналите процепи на тъмната страна. Космическият кораб „Номад“ беше носеща се безтегловна маса сред заслепяващото слънце, замръзнал и тих.

Развалината беше изпълнена с плуваща смес на замръзнали останки, които висяха в повредения кораб като снимка на експлозията. Гравитационното притегляне бавно образуваше групи от парчетата отломъци, които периодично се разпадаха при преминаването през тях на един все още жив обитател на развалината: Гъли Фойл, АS 128/127:006

Той живееше в единственото херметическо помещение, останало непокътнато сред развалините — инструментална кабина в коридора към главния команден пулт. Кабината беше четири фута широка, четири фута дълбока и девет фута висока. Размери на великански ковчег. Преди шестстотин години било измислено най-изтънченото ориенталско мъчение — да се затвори човек в клетка с тези размери за няколко седмици. А Фойл обитаваше тази тъмна килия пет месеца, двадесет дни и четири часа.

„Кой сте Вие?“

„Гъли Фойл е моето име.“

„От къде сте?“

„Земята е моята родина.“

„Къде сте сега?“

„Пространството е моето жилище.“

„Закъде пътувате?“

„Смъртта е моята съдба.“

На сто седемдесет и първия ден от своята борба за оцеляване Фойл отговори на тези въпроси и се събуди. Сърцето му биеше силно, гърлото му гореше. Пипнешком потърси в тъмното въздушната капсула, с която делеше пространството на инструменталната кабина, и я провери. Тя бе празна. Трябваше незабавно да бъде заменена с друга. Този ден щеше да започне една изключителна схватка със смъртта, която Фойл прие с безмълвна издръжливост.

Той опипа рафтовете на кабината и откри повреден скафандър. В действителност, това беше единственият скафандър на борда на „Номад“, но Фойл вече не помнеше къде и как го беше намерил. Той запълни дупките му с авариен спрей, но нямаше начин да презареди кислородната бутилка на гърба. Фойл облече костюма.

Облеклото му би задържало достатъчно въздух от кабината, за да му позволи да прекара пет минути във вакуум. Но не повече. Фойл отвори вратата на инструменталната кабина и се потопи навън в черното мразовито пространство. Въздухът от кабината заструи навън, заедно с него кристализира и влагата му в малко снежно облаче, което се понесе надолу по разрушения коридор към главната командна кабина. Фойл се протегна към изразходваната въздушна капсула, изнесе я извън кабината и я изхвърли. Беше минала една минута.

Той се обърна, превъртя се по посока на отвора на склада за контейнери. Не бързаше. Неговата походка беше уникалното движение в безтегловност: оттласквания с крака, лакти и ръце от пода, стените и ъглите, бавни движения, спускания през пространството, като плуване под вода. Фойл се отправи през отвора към тъмната страна на склада за контейнери… Две минути минаха.

Както всички кораби, „Номад“ беше балансиран чрез масата на газовите си контейнери, монтирани по дължината на кораба, прикрепени към страните чрез лабиринт от тръбни съединения. Отне му минута, за да демонтира един въздушен контейнер. Нямаше начин да разбере дали е пълен или вече е изразходван, дали нямаше да го пренася излишно до кабината си само за да открие, че е празен и животът му свършва. Това бе поредният риск — игра на покер в пространството.

Ушите му зашумяха, въздухът в скафандъра бързо свършваше. Той заблъска цилиндъра по посока на отвора на помещението, гмурна се, за да го остави да изплува над главата му, след това се отблъсна след него. Промуши капсулата през отвора. Четири минути изтекоха и той вече трепереше и почти губеше съзнание. Насочи капсулата надолу по главния коридор и я блъсна в инструменталната кабина.

Затръшна херметическата врата, намери чук на полицата, удари три пъти замръзналия цилиндър, за да разхлаби крана. Фойл решително завъртя ръкохватката. С последни сили смъкна шлема на скафандъра, за да не се задуши в него, докато кабината се напълни с въздух, ако в тази капсула изобщо имаше въздух. Той припадна, както беше припадал толкова често преди, никога не знаейки дали това не е смъртта.

„Кой сте Вие?“

„Гъли Фойл.“

„Откъде сте?“

„Земя.“

„Къде сте сега?“

„В пространството.“

„Закъде пътувате?“

Той се събуди. Беше жив. Не загуби време за молитви или благодарности, а продължи работата по оцеляването си. В тъмнината той изследва рафтовете на кабината, където пазеше своите провизии. Бяха останали само няколко пакета. Тъй като вече беше облечен в залепения скафандър, той можеше отново да премине вакуумната преграда и да попълни запасите си.

Той изпълни скафандъра си с нов въздух от капсулата, затвори шлема и отново излезе навън, на студа и светлината. Насочи се надолу по главния коридор и се покачи по останките на стълбата до контролната зала, която не беше нищо повече от покрит коридор в пространството, чийто стени бяха разрушени.

Слънцето бе вдясно от него, звездите вляво Фойл се упъти назад, по посока на кухненските складови помещения. На половината път по коридора той премина през рамката на врата, все още стояща стабилно между пода и тавана. Вратата висеше на пантите наполовина отворена, водеща за никъде. Зад нея беше само пространството и вечните звезди.

Като минаваше покрай вратата, Фойл хвърли бърз поглед към своя образ, отразен в полирания хром. Гъли Фойл — великанско, мрачно създание, брадясало, покрито със засъхнала кръв и мръсотия, изтощено, с болни, търпеливи очи… След него плуваха отломъци, раздвижени от минаването му, следващи го в пространството като опашка на комета.

Фойл се завъртя в кухненския склад и започна да граби с методичната скорост на петмесечния си навик. Повечето бутилирани продукти, бяха дълбоко замразени. Много от консервираните храни бяха загубили опаковките си, тъй като техните кутии се разпадаха на прах при абсолютната нулева температура в пространството. Фойл събра провизиите в пакети, концентратите и по-големите парчета лед от разрушените контейнери. Прибра всичко в широк меден съд, обърна се и напусна складовото помещение.

При вратата, водеща към нищото, Фойл погледна отново отражението си върху хромовата повърхност на висящата сред звездите рамка. И тогава замръзна в недоумение, неподвижен и невярващ. Гледаше звездите зад вратата, които му бяха станали близки приятели след петте месеца, прекарани сред тях. Имаше една изпъкваща, приличаща на комета, звезда, с невидима глава и къса опашка с форма на струя. Тогава Фойл осъзна, че гледа космически кораб с пламтящи от ускорението ракетни двигатели, който държеше курс към Слънцето и можеше да го подмине.

— Не — промърмори той. — Не, по дяволите! Не! Непрекъснато страдаше от халюцинации. Обърна се, за да продължи обратното пътуване към кабината си. После погледна отново. Все още виждаше космическия кораб с пламтящите двигатели, устремен в посока към Слънцето, който би го подминал. Той обсъди илюзията с вечността:

— Шест месеца вече — каза той на своя груб език. — сега ли е моментът? Чувате ли ме. Тъмни сили? Говоря ви за споразумение, за сделка. Виждам го отново, Тъмни сили. Ако е кораб, аз съм ваш. Във ваши ръце съм. Но, ако греша… Ако не е кораб… Ще се изкормя и ще изхвърля вътрешностите си. Нека играем честно! Дайте ми знак сега — да или не! Това е всичко, което ми трябва.

Погледна за трети път. И за трети път видя космически кораб с блестящи от ускорението двигатели, отправил се към Слънцето. Посока, в която би го подминал.

Беше знакът. Той вярваше. Беше спасен.

Фойл се оттласна и се отправи бясно надолу по главния коридор, по посока на контролния пулт. Но сред приятелски настроените звезди той се успокои Не можеше да стои навън повече от няколко минути, без да запълни с въздух скафандъра си. Той метна още един умолителен поглед към приближаващия се кораб, затвори се в инструменталната кабина и зареди скафандъра си.

Покачи се на контролния пулт през вратата на обсерваторията за наблюдение на звездите той видя кораба. Маневрените двигатели блестяха, очевидно осъществяваха генерална промяна в курса, тъй като корабът се насочваше към него много бавно.

На таблото със знак СИГНАЛНИ СВЕТЛИНИ Фойл натисна бутона АВАРИЯ. Тревожно изчака трисекундната пауза. Заслепи го бяло сияние, когато аларменият сигнал се излъчи от три тройни избухвания — девет молби за помощ. Фойл натисна бутона още два пъти, след това още два пъти. Сигналните светлини лумнаха в пространството, докато вградените в тях радиоактивни сензори излъчваха статическо смущение, което би се регистрирало на всяка вълна на приемник.

Непознатият кораб го засече. Той бе видян. Щеше да бъде спасен. Раждаше се отново. Ликуваше.

Фойл заопипва обратния път към кабината си и отново зареди скафандъра. Разплака се. Започна да събира вещите си: неугледен будилник, който навиваше само за да чуе цъкането му, френски ключ с хубава ръкохватка по формата на дланта, който държеше в ръце в моменти на самота, яйцерезачка. на чиито струни понякога изсвирваше обикновени мелодийки… Той ги събра в тъмнината, а след това се засмя подигравателно на себе си.

Зареди още веднъж скафандъра с въздух и излезе навън. Удари с юмрук бутона за сигналните светлини с надпис О. От Корпуса на „Номад“ се изстреля ракета, която избухна и увисна, осветявайки пространството на мили разстояние със студена бяла светлина.

— Ела, миличък — тананикаше Фойл, — побързай! Ела, ела, хубавецо!

Като призрачно торпедо непознатият кораб се плъзна по ръба на осветеното пространство. приближавайки се бавно, изследвайки обстановката наоколо. За момент сърцето на Фойл се сви. Непознатият кораб се държеше толкова предпазливо, че би могъл да се окаже на неприятелските Сателити. Но точно тогава той съзря знаменитата червено-синя емблема върху едната страна на корпуса. Това беше отличителният знак на могъщия индустриален клан Пристейн. Пристейн от планетата Земя — мощен, величав, вездесъщ. Знаеше, че това е братски кораб, тъй като и „Номад“ беше собственост на Пристейн. Разбра, че това е небесен ангел, бдящ над него.

— Мило братче — мълвеше Фойл, — ангел мой, полети с мен далече, вкъщи!

Корабът се приближи към Фойл, осветените люкове по дължината му грееха с приятна светлина, името и регистрационният му номер ясно се виждаха върху корпуса: „Ворга-Т“:1339. Той се изравни успоредно с „Номад“, премина бавно, набра скорост и в следващия момент изчезна.

Братчето го бе отритнало, ангелът го бе изоставил.

Фойл спря да танцува и да тананика. Гледаше с недоумение. Насочи се към сигналното табло и натисна бутоните. Сигнали за бедствие, за кацане, за излитане, за карантина избухваха от корпуса на „Номад“ в невероятна бъркотия от бели, червени и зелени светлини, пулсиращи, умолителни… А „Ворга-Т“:1339 отмина тихо и неумолимо, с пламтящи ракетни двигатели от набираното ускорение в посока към Слънцето.

Така в продължение само на пет секунди, той се роди, живя и загина. След тридесетгодишно съществуване и шест месеца мъчения, Гъли Фойл, стереотипният Обикновен Мъж, вече го нямаше. Ключът се превъртя в душата му и вратата беше отворена. Непредвиденото обстоятелство заличи Обикновения Мъж завинаги.

— Ти мина край мен — Каза той с нарастваща ярост — и ме остави да умра като куче. Остави ме да умра, „Ворга“… „Ворга-Т“:1339. Не! Аз ще се измъкна! Ще те пипна! Ще те намеря, „Ворга“! Ще ти отмъстя! Ще те скапя! Ще те убия, „Ворга“! Ще те унищожа!

Яростта го връхлетя, отнасяйки далече скотското търпение и мудността, които го правеха едно нищожество, ускорявайки изникването на верига от реакции, които щяха да създадат една адска машина на име Гъли Фойл. Той бе посветен:

— „Ворга“, ще те унищожа!

Той направи това, което едно нищожество не би могло — подготви своето спасение.

В течение на два дни той претърси превърнатия в развалина кораб чрез петминутни набези, докато успя да изобрети хамут за плещите си. Прикачи въздушен контейнер към хамута и свърза цилиндъра с шлема на скафандъра си посредством импровизиран маркуч. Влачеше се в пространството подобно на мравка, събираща зимнина, но бе свободен да се движи по „Номад“ непрекъснато.

Той разсъждаваше.

В контролната кабина се научи да използва няколко от все още останалите здрави навигационни инструменти, като изучи стандартните наръчници, които откри, разхвърляни в изпочупената навигационна кабина. През десетте години работа в пространството не бе и мечтал дори да успее да изучи тези неща, въпреки възможността за повишение и увеличение на заплатата, но сега „Ворга-Т“:1339 трябваше да му плати.

Огледа се. „Номад“ дрейфуваше в пространството в еклиптична орбита на триста милиона мили от Слънцето. Пред него се простираха съзвездията Персей, Андромеда и Риби. На преден план. като окачен, висеше в прашно оранжево петно Юпитер. Планетарният диск се забелязваше с просто око. С малко късмет, той би могъл да установи курс към Юпитер и да се спаси.

Юпитер не беше обитаем и вероятно никога нямаше да бъде. Като всички други планети отвъд астероидните орбити той бе замръзнала маса от метан и амоняк. Но неговите четири големи спътника бяха наситени с градове и многобройно население, което воюваше с обитателите на Вътрешните планети. Той би станал военнопленник, но щеше да остане жив и да разчисти сметките си с „Ворга-Т“: 1339.

Фойл проучи машинното, помещение на „Номад“. Имаше свръхенергийно гориво в резервоарите и един от четирите двигателя се бе запазил в добро състояние. Фойл намери ръководствата за управление на двигателите и ги разучи. Ремонтира връзката между горивните резервоари и камерата на оцелелия двигател. Резервоарите бяха към огряната от Слънцето страна на кораба развалина и затова бяха затоплени над точката на замръзване. Свръхенергийното гориво бе все още течно, но нямаше да премине по връзките. В безтегловност липсваше гравитация, която да придвижи горивото надолу по тръбите.

Фойл проучи космическия наръчник и се запозна с някои понятия от теорията на гравитацията. Ако успееше да създаде въртеливо движение на „Номад“, центробежната сила би създала достатъчна гравитация за придвижване на горивото до горивната камера на двигателя. Ако, от друга страна, успееше да запали горивото в камерата, действието само на единия двигател би довело до възникване на въртеливо движение на „Номад“.

Но той не можеше да включи двигателя, без предварително да има въртеливо движение на кораба. И не можеше да има въртеливо движение, без да заработи двигателят.

Хрумна му как да излезе от тази безизходица. Беше вдъхновен от „Ворга“.

Фойл отвори контролната пробка на горивната камера на двигателя и с усилие напълни камерата ръчно. Ако сега успееше да запали горивото, то би горяло достатъчно дълго, за да създаде въртене и да се появи гравитация. След това потокът гориво от резервоарите щеше да дойде и двигателят да заработи.

Опита се да запали горивото с кибрит. Клечките не се запалваха при наличието на вакуум в пространството.

Той изпробва кремък и стомана. Искрите не се разгоряха при абсолютната нула.

Помисли да използва нагорещен до червено реотан. Нямаше електрическа енергия за загряване на реотана.

Нахвърли се отново да чете. Макар често да губеше съзнание и да беше близо до пълен колапс, мислеше и планираше. Беше максимално вдъхновен от „Ворга“.

Фойл донесе лед от замръзналите кухненски резервоари, счука го и добави вода в горивната камера. Горивото и водата не се смесиха. Водата плуваше на тънък слой над горивото.

От склада за химически материали Фойл донесе парче сребриста жичка чист натрий. Той мушна жичката през отвора. При допира с водата натрият се възпламени и загоря с висока температура. Горещината загря свръхенергийното гориво, от което избухна пламъче. Фойл запуши отвора с помощта на френския ключ. Горенето в камерата се задържа, двигателят изхвърли пламък отзад с беззвучни вибрации, които разтърсиха кораба.

Нецентричният тласък от двигателя придаде на „Номад“ бавно въртеливо движение. Появи се слаба гравитация. Теглото се възвърна. Плуващите отломъци, разпилени из корпуса, се прилепиха към подове, стени и тавани. Гравитацията позволи на горивото да потече от резервоарите в горивната камера.

Не му остана време да се зарадва. Излезе от машинната зала и безразсъдно се хвърли напред за окончателен оглед на контролния пулт. Искаше да разбере дали „Номад“ извършва неконтролируемо гмуркане в пространството, или следва курс към Юпитер и спасението.

Слабата гравитация го затрудни при носенето на въздушния контейнер на гръб. Внезапно надигане напред разтърси свободните маси на отломките, които полетяха назад по „Номад“. Докато Фойл се мъчеше да се качи по познатата стълба към контролната кабина, отломъците се понесоха по коридора и се стовариха върху него. Улучен от тази маса, той се отъркаля по дължината на празния коридор до преградата на кухнята и ударът в нея отне и последните проблясъци на съзнание в главата му. Лежеше смазан сред половин тон отломъци, безпомощен. едва дишащ, но все още с безумно желание за мъст.

„Кой сте Вие?“

„Откъде сте?“

„Къде сте сега?“

„Закъде пътувате?“

2.

Между Марс и Юпитер се простира широк пояс от астероиди. Сред хилядите познати и непознати единствен и уникален бе Саргасо. Астероид, мъничка планета, създаден от естествени скали и отломки, събирани от обитателите му в продължение на двеста години.

Те бяха диваци. Единствените в двадесет и четвърти век. Потомци на членове на научна експедиция, които се загубили и останали да живеят на астероидния пояс преди две столетия. Когато след време открили техните потомци, те вече били изградили свой собствен свят и собствена култура и предпочели да останат в пространството, където спасявали и съединявали отломките и практикували варварски имитации на научните методи, предадени от предшествениците им. Нарекли себе си Учените хора. Светът бързо ги забравил.

Космическият кораб „Номад“ се движеше в пространството по курс, ориентиран не към Юпитер, а по-скоро към далечните звезди. Дрейфуваше през астероидния пояс в бавна спирала. Премина на миля от Саргасо и веднага беше заловен от Учените хора, за да бъде вграден в малката планета. Те намериха Фойл.

Той се събуди, докато го носеха триумфално на носилка през естествените и изкуствените проходи в астероида. Те бяха изградени от метали от метеори, скални късове и плочи от корпуси на кораби. Върху някои от плочите все още личаха отдавна забравени в историята на космическите пътувания имена: „Индус Куин“ — Земя; „Сиртус Рамблър“ — Марс; „Три Ринг Съркъс“ — Сатурн. Проходите водеха до големи зали, складове, апартаменти и къщи, всички изградени от спасени кораби, вградени в астероида.

Фойл беше пренесен последователно през старинен кораб от Ганимед, ледоразбивач от Тритон. капитанска баржа, тежък разрушител от Калисто, танкер от двадесет и втори век със стъклени резервоари. Все още пълни с ракетно гориво. Тук бяха струпани вещи, събирани в продължение на двеста години — арсенал от оръжия, библиотеки с книги, колекции от костюми, склад с инструменти, пособия, провизии, напитки, химикали, синтетика, полуфабрикати.

Около носилката тълпа хора надаваше триумфален вой: „Достат. кол“ крещяха всички. Женски хор започна вълнуващо блеене:

„Амониев бромид — 1 112 грама.

калиев бромид — 3 грама.

натриев бромид — 2 грама.

лимонена киселина — достат. кол.“

„Достат. кол. — ревяха Учените хора. — Достат. кол.“

Фойл припадна.

Съвзе се отново. Бе със свален скафандър. Намираше се в оранжерията на астероида, в която се отглеждаха растения за свеж кислород. Стоярдовият корпус на стар рудовоз образуваше стаята, а едната стена бе изцяло направена от прозорците на спасени кораби: кръгли, квадратни, ромбоидни, шестоъгълни илюминатори — всяка форма и възраст бе представена и бе образувана луда шарения от стъкло и светлина.

Отдалеченото слънце грееше. Въздухът беше топъл и влажен. Фойл се огледа с мътен поглед. Дяволско лице се взираше в него. Бузите, брадичката, носът и клепачите бяха отвратително татуирани като старинна маорска маска. На челото беше изписано ДЖОЗЕФ. През буквата О от ДЖОЗЕФ беше промушена стрелка в посока нагоре от дясното рамо, превръщайки я в символа на Марс, използван от учените за означаване на мъжкия пол.

— Ние сме Учените хора — каза Джозеф, — аз съм Джозеф, а тези са моите събратя.

Той ги посочи с пръст. Фойл огледа смеещата се тълпа, обградила носилката му. Върху всички лица бяха татуирани дяволски маски, а на челата им — изписани имената им.

— Колко време дрейфувахте? — попита Джозеф.

— „Ворга“ — промълви фойл.

— Вие сте първият, който пристига жив от петдесет години насам. Вие сте могъщ. Много могъщ! Пристигането на най-силните е доктрината на свети Дарвин. Много научно!

„Достат. кол.“ — ревеше тълпата.

Джозеф хвана лакътя на Фойл така, както лекарите хващат пулса, за да го измерят. Дяволската му уста тържествено отброи до 98.

— Вашият пулс е деветдесет и осем цяло и шест десети — каза Джозеф, като извади термометъра и го разклати благоговейно. — Много научно!

„Достат. кол.“ — отговори хорът.

Джозеф подаде една колба. На нея имаше етикет с надпис „Лунг, Кат, с. с., хематоксилин и еозин“.

— Витамин? — предложи той.

След като Фойл не отговори, Джозеф взе голямо хапче от колбата, сложи го в лулата си и запали. Смукна веднъж и даде знак. Три момичета се появиха пред Фойл. Лицата им бяха татуирани отвратително. На челото на всяка от тях бе изписано името й: ДЖОАН, МОЙРА и ПОЛИ. В основата на букбата О на всяко име имаше малко кръстче.

— Изберете — каза Джозеф, — при Учените хора важи естественият подбор. Действайте научно в избора си. Бъдете генетичен

Фойл припадна отново. При това ръката му се плъзна от носилката и неволно се насочи към Мойра.

— Достат. кол.

Намираше се в цилиндрична зала. Тя бе пълна със занемарена старинна апаратура: центрофуга, операционна маса, изпочупен флуорограф, автоклави, кутии с ръждясали хирургически инструменти.

Бяха привързали Фойл към операционната маса, докато бълнуваше и се мяташе. Нахраниха го, избръснаха го и го изкъпаха. Двама мъже завъртяха центрофугата наръка. Тя произвеждаше ритмичен шум, подобен на удряне на боен барабан. Насъбралите се започнаха да тропат и пеят.

Включиха стария автоклав. Той вреше и кипеше и, съскайки, пълнеше залата с пара. Включиха стария флуорограф. От късото съединение, с пращящо съскащ звук блеснаха светкавици в пълната с пара зала.

Десетфутова неясна фигура се появи над масата. Беше Джозеф на кокили. Носеше хирургическо кепе, хирургическа маска и мантия, висяща от раменете му до пода. Мантията беше сложно избродирана с червени и черни конци, илюстрирана с анатомическите органи на тялото. Джозеф представляваше зловещ гоблен:

— Кръщавам те Номад! — напяваше Джозеф.

Шумът затихна. Джозеф надвеси ръждива кутия над тялото на Фойл. Замириса силно на етер. Фойл загуби и остатъците от съзнание и потъна в мрак. В съня му „Ворга-Т“:1339 се появяваше отново и отново, набираше скорост по курс към Слънцето, пробиваше с взрив кръвта и съзнанието на Фойл, докато той не започна да крещи за отмъщение.

Той неясно си спомняше измиването, храненето, тропането и песните. Накрая се събуди окончателно. Беше тихо. Лежеше в легло. Момичето Мойра бе в леглото с него.

— Коя си ти? — изграка Фойл.

— Твоята жена, Номад.

— Какво?

— Твоята жена. Ти ме избра, Номад. Ние сме съпрузи.

— Какво?

— Научно бракосъчетание — каза гордо Мойра. Тя повдигна ръкава на нощницата си и му показа ръката си. Беше обезобразена с четири грозни разреза.

— Аз бях белязана с нещо старо, нещо ново, нещо — взето назаем, и нещо синьо. Фойл се измъкна с усилие от леглото.

— Къде сме сега?

— В нашия дом.

— Какъв дом?

— В твоя. Ти си един от нас, Номад. Трябва да се жениш всеки месец и да имаш много деца. Това ще бъде научно. А аз съм първата ти съпруга.

Фойл я изостави и започна да проучва обстановката. Намираше се в главната кабина на малък ракетен кораб от ранните години на двадесет и трети век — вероятно частен кораб. Главната кабина бе превърната в спалня. Той надникна през илюминаторите и огледа. Корабът бе вграден в масата на астероида, свързан с проход с главното тяло. Той продължи да оглежда. Две по-малки кабини бяха пълни с пълзящи растения за кислород. Машинното помещение бе превърнато в кухня. Имаше свръхенергийно гориво в резервоарите, но то захранваше горелките на малка печка върху ракетните кожуси. Контролната кабина сега бе гостна, но контролните уреди бяха все още в ред

Той се замисли:

Отиде обратно в кухнята и прекъсна печката. Свърза горивните резервоари към оригиналните ракетни горивни камери. Мойра го следеше учудена.

— Какво правиш, Номад?

— Трябва да се измъкна оттук, момиче — изграчи Фойл. — Имам да разчиствам сметки с кораб, наречен „Ворга“. Ще се чупя с тоя кораб и това си е.

Мойра тревожно се дръпна назад. Фойл видя погледа в очите й и се хвърли към нея. Бе толкова осакатен, че тя успя лесно да се измъкне. Мойра отвори уста и нададе пронизителен вик. В този момент мощен металически звън изпълни кораба. Отвън беше Джозеф със своите събратя с дяволски лица, удрящи в металния корпус и пресъздаващи церемониалния ритуал за новобрачните. Мойра пищеше и се извърташе, докато Фойл търпеливо я преследваше. Хвана я в ъгъла, скъса нощницата й, върза я с нея и запуши устата й, Мойра шумеше достатъчно силно, за да вдигне накрак целия астероид, но научният ритуал бе по-звучен.

Фойл завърши грубите кърпежи на машинната зала. Той вече бе почти експерт. Хвана вързаното момиче и го заведе до главния изход:

— Напускам — извика той в ухото на Мойра. — Излитам. Директно от астероида. Ще стане адска катастрофа, момиче. Може би всички ще загинете. Край на всичко. Не се знае какво ще стане. Край на въздуха. Край на астероида. Иди и им кажи. Предупреди ги. Върви, момиче.

Той отвори вратата, избута Мойра навън, халоса обратно вратата и я застопори. Ритуалът отвън внезапно спря.

Фойл включи запалването на таблото за управление. Автоматичната сирена за излитане нададе бой, Какъвто не бе звучал десетилетия. След дълго сътресение ракетните камери се включиха. Фойл изчака температурата да достигне нивото за запалване. Вълнуваше се. Корабът бе бетониран в астероида. Бе заобиколен от камък и железа. Страничните двигатели бяха до корпуса на друг кораб, монтиран върху астероида. Не знаеше какво ще стане когато двигателите го оттласнат, но трябваше да рискува заради „Ворга“.

Включи двигателите. Чу се глуха експлозия, когато високоенергийното гориво се възпламени. Корабът потрепера, напрегна се. Дочу се стържене на метал. Корабът пое напред. Метал, камъни и стъкло се цепеха на парчета и корабът се отдели от астероида в пространството.

Разузнавателните патрули го засякоха на девет хиляди мили отвъд орбитата на Марс. След седем месеца военни действия патрулите бяха нащрек, но не бяха безразсъдни. Когато корабът не отговори на повикванията и не даде опознавателни пароли, трябваше да го унищожат с бластър и въпросът да се изяснява по развалините по-късно. Но корабчето бе малко, екипажът на разрушителя не бе безразличен към наградите. Те се приближиха и го допряха.

Вътре намериха Фойл да се влачи като безглав червей сред странна смесица от изпочупени корабни съоръжения и битово обзавеждане. Той кървеше и гноеше — с воняща гангрена в напреднал стадий, лицето му представляваше кашава маса. Пренесоха го в изолатора на разрушителя и внимателно го закриха със завеси. Фойл беше ужасна гледка даже за грубите стомаси на коравите флотски мъже. Положиха тялото му в аниотична камера до приключването на дежурството си. При обратния полет към Земята Фойл възвръщаше съзнанието си и бълнуваше дума, започваща с буквата „В“. Знаеше, че е спасен, че вече отмъщението е само въпрос на време.

Дежурният болногледач чу възклицанията в изолатора и надникна. Фойл гледаше с помътнели очи. Болногледачът не можа да сдържи любопитството си:

— Чуваш ли ме, човече? — прошепна той. Фойл промърмори нещо. Болногледачът се наведе по-ниско:

— Какво се случи? Кой, по дяволите, ти стори това?

— Кое? — изграчи Фойл.

— Ама ти не знаеш ли?

— Какво? За Какво става въпрос?

— Почакай малко.

Болногледачът изчезна. Той джонтира до кабината със запасите и пет секунди по-късно се появи в изолационната. Фойл се надигна. Очите му се ококориха.

— Спомените се връщат, човече. Или поне някои от тях. Джонтирането, аз не можех да джонтирам на „Номад“.

— Какво?

— Не бях на себе си. Не можех да джонтирам. Просто забравих как. Забравих всичко. Все още не си спомням много. Аз…

Той се отдръпна назад отвратен, когато болногледачът показа пред очите му картина на ужасно татуирано лице. Това беше маорска маска. Бузите, брадичката. носа и клепачите бяха украсени с ивици и спирали. Напреки на челото беше изписано НОМАД. Фойл се втренчи в нея, после извика силно. Картината беше огледало. Това беше неговото собствено лице.

3.

— Браво. мистър Харис! Добре направено! М-В-О, джентълмени. Никога не забравяйте. Местоположение. Височина. Обстановка. Това е единственият начин да запомним координатите си при джонтация. „Etre entre le marteau et l’enclume1. Френски. Превод няма да последва.“ Не джонтирайте още, мистър Питърс. Чакайте реда си. Бъдете търпелив. Вие всички скоро ще бъдете клас С. Някой да е виждал мистър Фойл? Той липсва. „Този възхитителен вечен пътешественик? Моцарт в летенето.“ О, драги мои. През цялото време мисля… или говорех, джентълмени?

— Наполовина, мадам.

— Това е несправедливо. Еднопосочната телепатия е досадна. Извинявайте, че ви засипах с моите мисли.

— Харесва ни, мадам. Вашите мисли са приятни.

— „Колко любезно от Ваша страна, мистър Горгас.“ Добре, ученици, всички — обратно в училище и започваме отново. Мистър Фойл джонтира ли вече? Никога не успявам да го следя.

Робин Уенсбъри ръководеше своя клас по джонтиране при обиколката му през Ню Йорк сити — тази дейност с мозъчните случаи бе толкова интересна и вълнуваща, колкото и работата с децата в началния клас. Тя се отнасяше с възрастните като с деца и те бяха доволни от това. През последния месец те бяха запаметили етапите на джонтацията, напявайки „М-В-0, мадам. Местоположение. Височина. Обстановка.“

Тя беше високо, миловидно, чернокожо момиче, изискано и интелигентно, но в затруднение от факта, че можеше да изпраща мисли само в една посока. Тя можеше да предава мислите си към хората, но не можеше да получи отговор. Това беше неудобство, което не й позволяваше по-добра кариера, но все пак я правеше подходяща за възпитателка. Въпреки своя непостоянен характер Робин Уенсбъри беше съвършен и методичен инструктор по джонтиране.

Мъжете, които обучаваше, бяха взети от главната военна болница в школата по джонтиране, Която заемаше една цяла сграда в Хъдзън Бридж на 42-ра улица. Те тръгваха от училището и вървяха, подредени в колона, до обширния Таймс Скуеър — платформа за джонтиране, която те старателно запаметяваха. След това джонтираха до училището и обратно до Таймс Скуеър. Строят се оформяше отново, те отиваха до Калъмбъс Съркъл и запаметяваха координатите му. После джонтираха всички обратно до училището през Таймс Скуеър и се връщаха по същия път до Калъмбъс Съркъл. Веригата се образуваше още веднъж и те отиваха в Търговския център, за да повторят запаметяването и джонтирането.

Робин учеше повторно пациентите (Всички бяха случаи на нараняване по главата, със загубване на способността за джонтиране) на специално избрани места. тоест на обществени платформи за джонтиране. По-късно те щяха да запаметят локалните платформи на уличните кръстовища. Като се разраснеха хоризонтите им и енергията им се възвърнеше, те трябваше да запаметят платформи за джонтиране в разширяващ се обхват, ограничен както от дохода, така и от способностите им, но едно нещо бе сигурно: трябва да видиш мястото, за да го запаметиш. Което значи, че трябва да платиш за транспорта дотам. Величествената Гранд Тур беше по джоба само на богатите.

— Местоположение. Височина. Обстановка. — Робин Уенсбъри поучаваше и класът джонтираше от специалните платформи на Вашингтонските височини до Хъдзън Бридж и обратно на първоначални скокове от четвърт миля всеки.

Дребният технически сержант с изкуствен платинен череп внезапно запита:

— Каква ти височина, мадам. Та ние сме си на земята. „Няма височина, сержант Логан. изобщо няма“ — щеше да бъде най-правилният отговор.

— Моля, да ме извините. Ученето става навик и аз нещо лошо контролирам мислите си днес. Военните новини са толкова лоши. Ние ще стигнем до Височината, когато започнем да запаметяваме платформите на върховете на небостъргачите, сержант Логан.

Човекът с новоизграден череп смля това и после попита:

— Ние Ви чуваме, когато мислите. Но наистина ли сте Вие?

— Точно аз съм.

— Но Вие не ни чувате?

— Никога. Аз съм еднопосочен телепат.

— Ама всички ли Ви чуваме, или само аз?

— Зависи, сержант Логан. Когато съм концентрирана, ме чува само този, за когото мисля. Когато съм свободно мислеща — всеки… бедни души. Извинете ме. — Робин се обърна и извика: — Не се колебайте преди джонтиране, офицер Харис. Това предизвиква съмнения, а съмненията пречат на джонтацията. Просто се приближете и действайте.

— Понякога се безпокоя, мадам — отговори младши офицерът със стегната в бандаж глава. Той явно се проваляше в опита за джонтация на ръба на платформата.

— Безпокоите се? За какво?

— Може някой да стои точно на мястото, където аз пристигам. Тогава ще стане едно дяволско халосване! Извинете ме, мадам.

— Аз вече обясних това сто пъти. Експертите са преценили всяка платформа на джонтиране в света да поеме върховия трафик. Ето защо собствените джонтсцени са малки, а платформата Таймс Скуеър е двеста ярда широка. Тя е разработена и изчислена математически и няма шанс дори едно на милион за едновременно пристигане. Това е по-малка възможност от тази да бъдете убит в автомобилна катастрофа.

Младши офицерът с бандажа на главата кимна със съмнение, и пристъпи към издигнатата платформа. Тя беше от бял бетон, кръгла и украсена откъм лицевата страна с черно-бели фигури, подходящи за лесно запаметяване. В центъра имаше блестяща плоча, на която бе написано името на платформата и джонткоординатите й: географска ширина, дължина и височина.

В момента, когато мъжът с бандажа събираше кураж за своята първоначална джонтация, платформата започна да трепка от внезапната суматоха на пристигащи и заминаващи, фигури се появяваха за миг в момент на пристигане при джонтация, колебаеха се, докато проверят обкръжението си и поставят новите координати, и изчезваха в ново джонтиране. При всяко изчезване се чуваше неясно пукане „поп“ от запълването с въздух на освободеното от нечие тяло място.

— Почакайте, ученици — каза Робин. — има натрупване. Моля всички да се отстранят от платформата.

Работници в тежки работни дрехи, все още покрити със сняг, се отправяха на юг към домовете си след свършването на смяната им в северните гори. Петдесет облечени в бели дрехи служители в магазини за млечни произведения се отправяха на запад в посока Сент Луис. Те следваха утрото от зоната с източно време до зоната на Пасифика. И от Източна Гренландия, където вече беше следобед, тълпа чиновници се изливаше в Ню Йорк за обяда си.

Натрупването свърши за няколко секунди.

— Добре, ученици — повика ги Робин, — сега ще продължим. О, драги, но къде е мистър Фойл? Той сякаш винаги отсъства.

— С лице като неговото не можете да го обвините, че се крие, мадам.

— Той изглежда ужасно, нали, сержант Логан? Не могат ли да премахнат тези рисунки?

— Опитват се, мис Робин, но все още не знаят как. Нарича се „татуиране“ и е нещо вече напълно забравено.

— Защо тогава мистър Фойл е с такова лице?

— Никой не знае, мис Робин. Той е в мозъчната хирургия, защото е загубил паметта си. Нищо не си спомня. Лично аз, ако имах такова лице, също не бих искал да си спомням нищо.

— Интересно. Видът му е ужасен! Сержант Логан, предполагате ли, че съм допуснала да ми се изплъзне някоя мисъл и съм наранила неговите чувства?

Дребният мъж с платинен череп помисли и каза:

— Не, мадам. Вие не бихте наранила чувствата на никого. А Фойл не е някой, който би се засегнал. Той е търпелив като ням вол.

— Трябва да бъда много внимателна, сержант Логан. Всъщност никой не желае да знае какво действително мислят другите за него. Ние си въобразяваме, че искаме, но в действителност не желаем. „Заради това изпращане на телепатични мисли ме мразят. И съм самотна. Моля не ме слушайте. Имам трудности с контрола на мисленето си.“ А ето Ви и Вас, мистър Фоил къде се загубихте?

Фойл се бе приземил на платформата и се приближи тихо, с лице, обърнато встрани.

— Упражнявах се — промърмори той. Робин потисна тръпките на отвращение у себе си и се доближи със съчувствие. Хвана го за рамото.

— Вие наистина трябва да бъдете повече време с нас. Ние всички сме приятели и прекарваме времето си приятно. Присъединете се.

Фойл отказа да срещне погледа й. Когато отдръпна рамото си от нея, Робин внезапно осъзна, че ръкавът му е мокър. Цялата му болнична униформа бе измокрена. „Мокър? Той е бил някъде, където вали дъжд. Но аз чух сутрешната прогноза за времето. Няма дъждове на изток от Сент Луис. Тогава трябва да е джонтирал по-далече. Но той не е в състояние да стигне дотам. Предполага се. че е загубил цялата си памет и способността да джонтира. Значи той е симулант.“

Фойл скокна към нея.

— Мълчи! — свирепостта на лицето му бе ужасяваща.

„Значи ти си симулант“

— Доколко сте осведомена?

„Че ти си глупчо. Престани да правиш сцени.“

— Те чуват ли Ви?

„Не зная. Нека спра тези мисли!“ — Робин се отдалечи от Фойл. — Добре, ученици. За днес свърщихме. Всички — обратно в училището за болничния автобус. Джонтирайте първи, сержант Логан. Запомнете: М-В-0. Местоположение. Височина. Обстановка.

— Какво искате? — изръмжа Фойл. — Да Ви смажа ли? „Тихо. престани да правиш сцени.“ — Сега не се колебайте, офицер Харис. Стъпете горе и джонтирайте!

— Искам да говоря с Вас!

„Със сигурност не!“ — Изчакайте реда си, мистър Питърс. Не бързайте толкова.

— Възнамерявате ли да ме издадете в болницата?

„Разбира се!“

— Искам да говоря с Вас.

„НЕ!“

— Вече всички си отидоха. Имаме време. Ще Ви посетя в апартамента Ви.

— В апартамента ми? — Робин бе истински изплашена.

— Грийн Бей, Уискънсин.

„Това е абсурд. Нямам какво да обсъждам по този въпрос.“

— Напротив, има много, мис Робин. Вашето семейство…

Фойл се усмихна на ужаса, които предизвикаше.

— Ще Ви видя в апартамента Ви! — повтори той.

— Вие дори не знаете къде се намира! — запъна се тя.

— Казах Ви вече, нали?

— Не бихте могъл да джонтирате толкова далече. Вие…

— Дали? — маската се захили. — Току-що ми казахте, че съм симу… Как беше тази дума? Казахте истината. Ще се видим у Вас след половин час.

Апартаментът на Робин Уенсбъри беше в масивна сграда, разположена самотно на брега на Грийн Бей.

Сградата изглеждаше така, сякаш магическа ръка я бе грабнала от жилищната зона и я бе изоставила сред боровата гора на Уискънсин. Сгради като нея бяха нещо обичайно в епохата на джонтация. Със собствени източници за топлоподаване и електрозахранване, с джонтацията като средство за решаване на транспортния проблем, жилищата бяха изградени сред пустинята, горите и пущинаците.

Апартаментът беше четиристаен, добре изолиран, за да предпази съседите от излъчваните от Робин телесигнали. Той беше претрупан с книги, музикални списания, рисунки и снимки — Всички белези на интелектуалния и самотния живот на този нещастен, сгрешен телепат.

Робин джонтира във всекидневната стая на апартамента няколко секунди след Фойл, който я чакаше със свирепо нетърпение.

— Сега вече знаете със сигурност — започна той без предисловие, като изви болезнено ръката й. — Но няма да кажете за мен на никого в болницата, мис Робин. На никого!

— Остави ме! — Робин го шибна през лицето. „Животно! Дивак! Не смей да ме докоснеш!“

Фойл я освободи и отстъпи назад. Въздействието от нейното отвращение го накара сърдито да се отдалечи, за да закрие лицето си.

— Значи ти симулираш? Знаеш как се джонтира. И си джонтирал през цялото време, докато се преструваше. че учиш в първоначалния клас, правил си големи скокове из страната и по света.

— Да. Аз ходя от Таймс Скуеър до Калъмбъс Съркъл без междинно спиране, мис Робин.

— Значи затова постоянно отсъстваш. Но защо? Защо? Каква е целта ти?

Израз на овладяно лукавство се появи на отвратителното лице.

— Аз съм се установил в Централната болница. Тя е моята база за действие. Решавам един проблем, мис Робин. Имам да оправя един дълг. Трябва да открия къде се намира един кораб. Имам да разчиствам сметки с него. Не говоря глупости. „Ворга“. Ще те убия, „Ворга“. Ще те унищожа!

Той спря да крещи и я гледаше свирепо в див триумф. Робин се отдръпна разтревожена.

— За Бога, какви ги говориш?

— „Ворга“. „Ворга-Т“:1339. Чувала ли сте някога за нея, мис Робин? Аз открих къде е от корабните регистри на „Бонис и Уигс“. Те са от Сан Франциско. Отидох там, докато ни обучавахте за платформите на пресечките. Отидох до Сан Фран. Намерих „Ворга“. Тя е на ремонт във Ванкувър. Собственост е на Пристейн от Пристейн. Чували ли сте за него, мис Робин? Пристейн е най-влиятелният човек на Земята. Но той няма да ме спре. Ще унищожа „Ворга“. И Вие няма да ме спрете, мис Робин.

Фойл приближи лицето си до нейното.

— Защото се прикривам, мис Робин. Аз осигурявам всяко слабо място по веригата. Научавам по нещо за всекиго, който би се опитал да ме спре. преди да унищожа „Ворга“, Включително и за Вас, мис Робин.

— Не.

— Да. Аз открих къде живеете. В болницата знаеха. Дойдох тук и поогледах. Прочетох дневника Ви, мис Робин. Имате семеиство на Калисто — майка и две сестри.

— За Бога!

— Това Ви поставя на страната на воюващата с нас държава. Когато Войната започна, на Вас и всички като Вас бе даден един месец да напуснете Вътрешните планети и да си отидете вкъщи. Тези, които не го изпълниха, се третират като шпиони по закона. Примката е около врата Ви — Фойл разтвори длани: — В ръцете сте ми, мис — и той сви дланите си.

— Майка ми и сестрите ми се опитват да напуснат Калисто вече година и половина. Ние сме тукашни. Ние…

— В ръцете сте ми — повтори Фойл. — Знаете ли как постъпват с шпионите? Те им изтръгват информацията. Ще Ви разкъсат на части, мис Робин. Ще Ви късат парче по парче…

Робин изпищя. Фойл кимна щастливо с глава и взе треперещите й рамене в ръцете си.

— Хванах ви натясно, мис. Не можете да ми избягате, защото само да дам знак на тайните служби, и къде ще се озовете? Никой нищо не може да направи, за да ме спре. Нито болницата, нито дори могъщият свети мистър Пристейн от Пристейн. „Махай се, мръсно, отвратително… нещо! Махай се/“

— Вие не харесвате лицето ми, мис Робин? Нищо не можете да направите и по този въпрос. Внезапно той я вдигна и я занесе до мекото легло.

Хвърли я в него.

— Нищо — повтори той.

Верен на принципа за показна разточителност, на който е изградено цялото общество, Пристейн от Пристейн бе разположил викторианската си резиденция в Сентръл Парк с асансьори, телефони, безмълвна прислуга и всички други механизми, заместващи обслужващия персонал, който джонтирането беше изхвърлило от употреба. Обслужващите в тази гигантска резиденция се разхождаха от стая в стая с чувство за дълг. отваряйки и затваряйки врати и изкачвайки стълби.

Пристейн от Пристейн се надигна, облече се с помощта на своя камериер и бръснар, спусна се в дневната стая с помощта на асансьора и закуси, обслужван от иконома, лакея и сервитьорките. Напусна стаята и влезе в своя кабинет. Във века, когато комуникационните системи фактически бяха изчезнали, когато беше много по-лесно да се джонтира директно до един офис, за да се дискутира, отколкото да се телефонира или телеграфира, Пристейн още поддържаше един старинен телефонен възел с оператор в кабинета си:

— Свържете ме с Дейджинхам — каза той. Операторът се помъчи и накрая установи връзка с „Куриери Дейджинхам, Инк.“. Това могъщо обединение с капитал 100 милиона кредита и многобройни специалисти по джонтиране осигуряваше изпълнението на всякакви обществени и поверителни услуги за който и да било поръчител. Таксата беше един кредит за миля. Дейджинхам гарантираше куриер навсякъде по света само за осемдесет минути.

Осемдесет секунди след като Пристейн бе установил връзката, куриерът на Дейджинхам се появи на частната джонтплатформа пред дома на Пристейн, разпознаха го и го преведоха през непроницаемия джонтлабиринт зад входа. Както всеки служител на Дейджинхам, той бе джонтър от клас М, способен да се телепортира на разстояние до хиляда мили и запознат с хиляди джонткоординати. Той беше старши специалист — изтънчен, ловък, хитър, добре обучен, проницателен, работоспособен — черти, характерни за куриерите на Дейджинхам и отразяващи безпощадността на създателя на фирмата.

— Пристейн? — каза той, без да губи време за протоколни формалности.

— Искам да наема Дейджинхам.

— Уредено, Пристейн.

— Но не Вас. Аз искам Сол Дейджинхам, лично.

— Мистър Дейджинхам вече не прави лични услуги за по-малко от сто хиляди кредита.

— Ще заплатя петкратно тази сума.

— Съгласен. Проблемът?

— ПирЕ.

— Бихте ли го произнесъл буква по буква.

— Името не Ви говори нищо, нали?

— Не.

— Добре, но Дейджинхам го знае. ПирЕ. Главно П — и — р — главно Е. Кажете на Дейджинхам. че ние открихме ПирЕ, Той е заинтересован да го достави… на всяка цена, чрез мъж на име Фойл. Гъливер Фойл.

Куриерът извади мъничка сребърна перла — мемофон, — повтори инструкциите на Пристейн в него и напусна без дума повече. Пристейн се обърна към телефонния оператор;

— Свържи ме с Реджис Шефилд — заповяда той. Десет минути след като бе осъществена връзката с адвокатската кантора на Реджис Шефилд, млад адвокат се появи на личната платформа на Пристейн; той беше прегледан и преведен през лабиринта. Адвокатът бе светъл млад мъж с безцветно лице и изражение на възхитен заек.

— Извинете за закъснението, Пристейн. Получихме повикването в Чикаго, а аз съм все още D Клас — 500 мили — джонтър. Трябваше ми известно време да пристигна тук.

— Вашият шеф решава случай в Чикаго?

— Чикаго, Ню Йорк и Вашингтон. Той джонтира от съдилище в съдилище цяла сутрин. Ние го заместваме, когато е зает в съда.

— Искам да го ангажирам лично.

— Това е чест за него, но мистър Шефилд е много зает.

— Не толкова, че да пренебрегне ПирЕ.

— Съжалявам, сър. Аз не схващам…

— Да. Вие не разбирате, но не и Шефилд. Само му съобщете: ПирЕ и размера на хонорара му.

— Който е?

— Петстотин хиляди.

— И какво трябва да извърши мистър Шефилд?

— Да приготви всички известни легални средства за отвличането на мъж и задържането му без намесата на армията, флота и полицията.

— Ясно. А Кой е този мъж?

— Гъливер Фойл.

Адвокатът произнесе кратка бележка над мемофона. поднесе го до ухото си, изслуша, кимна и тръгна. Пристейн напусна кабинета си, качи се по покритата с плюш стълба до апартамента на дъщеря си, за да поднесе сутрешните си почитания.

В къщите на богатите стаите на дамите бяха блиндирани, без прозорци и врати, достъпни само за джонтиране на близки членове на фамилията.

Това бе за поддържане на морала и защита на целомъдрието. Но тъй като Оливия Пристейн бе сляпа, тя не можеше да джонтира. Следователно в апартамента й се влизаше през врати, строго охранявани от облечени в ливреи служители на клана Пристейн.

Оливия Пристейн беше великолепен албинос. Косата й беше като бяла коприна, кожата й — бял атлаз, ноктите, устните и очите — коралови. Тя бе красива и сляпа по един учудващ начин, тъй като можеше да вижда в областта на инфрачервеното лъчение с дължина на вълната от 7500 ангстрьома до 1 милиметър. Тя виждаше горещи вълни, магнитни полета, радиовълни, радарни, сонарни и електромагнитни полета.

Оливия провеждаше един от великолепните си приеми в гостната на апартамента. Седеше в трон, облечен в брокат, пиеше чай, бе център на вниманието, водеше непринуден разговор с дузина мъже и жени, стоящи наоколо в салона. Тя приличаше на изискана статуя от мрамор и корал, с проблясващи слепи очи, които гледаха и все пак не виждаха.

Тя „виждаше“ гостната като пулсиращ поток от топлинни лъчи, който се движеше от топлите светлини към студените сенки. Виждаше бляскавите магнитни изображения на часовниците, телефоните и осветлението. Разпознаваше хора по характерното топлинно излъчване от лицата и телата им. Тя виждаше около всяка човешка глава ореол от слаби електромагнитни мозъчни импулси и блясъка от топлинното излъчване на всяко тяло, от постоянно променящия се тонус на мускули и нерви.

Пристейн не се интересуваше от художниците, музикантите и контетата, с които Оливия се ограждаше, но беше доволен да види пъстротата от знаменитости на обществото тази сутрин. Тук бяха Сиърс Робук, Джилет, младият Синди Кодак, който един ден ще бъде Кодак от Кодак, Хаубиган, Буик от Буик и Р. Х. Мейси XVI, глава на мощния клан Сакс-Джимбел.

Пристейн поднесе почитанията си на своята дъщеря и напусна къщата. Той замина за щаба на своя клан на Уол Стрийт 99 с карета и четворка, управлявана от кочияш, подпомаган от лакей, и двамата със специалните ливреи на Пристейн в червено, черно и синьо. Това черно „П“ върху алено-кобалтов фон беше един от най-старинните и благородни гербове в обществения регистър, конкуриращ „57“ на клана Хайнц и „РР“ на династията Ролс Ройс.

Главата на клана Пристейн беше позната гледка за джонтърите на Ню Йорк. Приятно посивял, хубаб. мъжествен, безупречно облечен, с маниери в старомоден стил, Пристейн от Пристейн беше въплъщение на социалния елит, толкова издигнат, че използваше кочияш, лакеи, домакини, помощници в конюшните и коне, за да извърши функции, за които останалите просто използваха джонтацията.

В тези времена, когато човек се изкачи по стълбата на успеха в обществото, той демонстрира положението си, като се отказва от джонтиране. Новопостъпилите в голям търговски клан използват скъп велосипед. Издигащият се мъж в клана вече шофира малка спортна кола. За ръководителя се осигурява карана от шофьор антика от старите дни — бентли, кадилак или много висока лагонда. Предполагаемият наследник по права линия на главатаря на клана наема персонал за яхта или самолет. Пристейн от Пристейн, глава на клана Пристейн, притежаваше карети, коли, яхти, самолети и влакове. Положението му в обществото беше толкова високо, че не бе джонтирал вече четиридесет години. Той презираше бързането на новобогаташите като Дейджинхам и Шефилд, Които още джонтираха, без да се срамуват.

Пристейн влезе през пропуска на Уол Стрийт 99, където бе храмът на Пристейн. Той бе обслужван и пазен от прочутите джонтгардове, облечени в ливреите на клана. Пристейн влезе в офиса си с величествената походка на главатар под звуците на музика. В действителност той се държеше като по-високостоящ и от главатар, както откри за сбоя изненада един настойчив държавен служител, чакащ аудиенция. Нещастният човек излезе напред от чакащата тълпа молители, когато Пристейн минаваше.

— Мистър Пристейн — започна той, — аз съм от Данъчния департамент и трябва да се срещна с Вас тази сут…

Пристейн го прекъсна с леден поглед.

— Има хиляди с името Пристейн — произнесе той. — Обръщението към всички тях е „мистър“. Но аз съм Пристейн от Пристейн, глава на клана, пръв във фамилията. Обръщението към мен е „Пристейн“. Не „мистър Пристейн“.

Той се обърна и влезе в офиса си, където служителите го поздравиха в хор.

— Добро утро, Пристейн.

Пристейн кимна, усмихна се със своята надменна усмивка и седна зад разкошното си бюро. Пристейн даде знак за започване на доклада. Той презираше мемофоните и всички останали механически бизнесустройства.

— Движение на акциите на клана Пристейн. Обичайни колебания: най-висок курс — двеста и едно и половина. най-нисък — двеста и едно и четвърт. Среден курс за Ню Йорк, Париж, Цейлон, Токио…

Пристейн махна ръка с раздразнение. Докладващият бе заменен от Блек Род:

— Новият Мистър Престо следва да бъде посветен, Пристейн.

Пристейн потисна своето нетърпение и се зае с досадната церемония по полагането на клетва от четиристотин деветдесет и седмия Мистър Престо в йерархията на Пристейновите Престовци, които ръководеха магазините в сектора за продажби на дребно. Доскоро мъжът имаше собствени тяло и лице. Сега, след десет години предпазливи експерименти и внимателно проучване, той бе избран да се присъедини към групата Престо.

След шест месеца хирургическа намеса и психоподготовка той бе идентичен с останалите четиристотин деветдесет и шестима Мистър Престо и близък до идеализирания портрет на Мистър Престо, който висеше окачен зад бюрото на Пристейн: любезен, честен мъж, наподобяващ Абрахам Линкълн, мъж, които вие бихте харесали и на когото бихте се доверили. Без значение е къде по света пазарувате. Вие ще влезете в магазин на Пристейн, еднакъв с всички други негови магазини, любезно посрещнат от мениджър, идентичен с всички други — Мистър Престо. Той бе конкуриран, но не и надминат от Мистър Куик на клана Кодак и Чичо Монти на Монтгомери.

Когато церемонията свърши, Пристейн се надигна рязко, за да покаже, че аудиенцията е завършила. Всички напуснаха офиса с изключение на служителите на клана с висок ранг. Пристейн крачеше, очевидно потискайки своето кипящо нетърпение. Той никога не ругаеше, но неговата сдържаност бе по-ужасяваща от ругатни.

— Фойл — каза той със задавен от гняв глас. — Обикновен космонавт. Мръсотия. Утайка. Гадна твар. Аз съм Пристейн от Пристейн. Но този мъж стои между мен и…

— Моля Ви, Пристейн — плахо го прекъсна Блек Род. — единадесет часа източно време е, осем часа тихоокеанско време.

— И какво?

— Моля Ви, Пристейн, припомням ви, че в девет часа тихоокеанско време е церемонията по кръщаване на кораба. Вие трябва да я ръководите в космодрума на ванкувър.

— Кръщаване?

— Да, на нашия нов товарен кораб „Принцеса“ Ще е необходимо известно бреме, за да се установи пространствен радиоконтакт с космодрума, така че добре е ние…

— Ще присъствам лично.

— Лично! — Блек Род се запъна. — Но полетът до Ванкувър е повече от час, Пристейн. Ние…

— Ще джонтирам — сопна се Пристейн от Пристейн.

Толкова бе възбуден.

Ужасеният му щаб извърши бързи приготовления. Пратеници джонтираха напред, за да известят офисите на Пристейн из страната и частните джонтплатформи бяха освободени. Пристейн бе въведен на платформата на своя нюйоркски офис. Това беше кръгла площадка в мрачна стая без прозорци. Тази маскировка и прикриване бяха необходими, за да се предотврати откриването и запомнянето на координатите от неупълномощени лица. По същата причина всички жилища и офиси имаха еднопосочни прозорци и объркващи лабиринти зад вратите си.

За джонтацията е необходимо освен другите неща да знаеш точно къде се намираш и точно къде пристигаш, защото в противен случай няма шанс да пристигнеш някъде жив. Невъзможно бе да се джонтира от неизвестна стартова точка, както и да се пристигне на неизвестно място. Както при изстрел с оръдие, трябва да знаеш къде да се целиш и кой край на оръдието да държиш. Но поглед през прозорец или врата може да се окаже достатъчен, за да позволи на човек да запамети М-В-О координатите на мястото.

Пристейн стъпи на платформата. Като гледаше координатите на пристигането си в офиса във Филаделфия. Той се отпусна. Концентрира се, събра енергията си в едно желание, в една вяра по посока на исканата цел. Той джонтира. Имаше момент на замаяност, в който очите му се замъглиха. Нюйоркската платформа остана вън от фокус, а филаделфийската се появи неясно във фокус. Имаше усещане за пропадане и след миг — на възвръщане. Пристигна. Блек Род и останалите от щаба пристигнаха малко по-късно на респектираща дистанция.

Чрез джонтскокове от сто и двеста мили всеки Пристейн пресече континента и пристигна край космодрума на Ванкувър точно в девет часа сутринта по тихоокеанско време. Бе напуснал Ню Йорк в единадесет часа предобед. Спечели два часа време за деня. Това бе нещо обикновено в джонтиращия свят.

Една квадратна миля бетон (каква ограда би спряла джонтиращ човек) изглеждаше като бяла маса, покрита с черни монети, точно подредени в концентрични кръгове. При приближаване, монетите се разрастваха в черни бункери със стофутов размер, вкопани дълбоко във вътрешността на земята. Всеки кръгъл отвор беше ограден с бетонови сгради — офиси, контролни пунктове, трапезарии, битови помещения.

Това бяха бункери за излитане и кацане — сухите докове и конструкционните силози на космодрума. Въздушните кораби по подобие на морските плавателни съдове не се проектираха да носят сами собствената си маса. Нормалната земна гравитация би пречупила конструкцията на въздушния кораб като черупка на яйце. Корабите се изграждаха в дълбоки бункери, укрепени и поддържани от антигравитационни екрани и мрежа от конструктивни скари с монтажни проходи. Те излитаха от подобни бункери с помощта на подемен антигравитационен лъч до определена от гравитацията височина, над която разчитаха на собствените си двигатели. Кацащите кораби изключваха двигателите си и биваха поемани от лъчевия поток до достигане на ямите.

Когато свитата на Пристейн влезе във Ванкувърския космодрум, видяха кои от ямите се използваха. От някои стърчаха носове и корпуси на въздушни кораби, повдигнати до четвъртина или половина от дължината си от антигравитационни екрани, докато обслужващите в ямите монтираха отдолу елементите по задната част на кораба. Три транспорта клас В на Пристейн — „Вега“, „Вестал“ и „Ворга“, стояха изправени в централната част на космодрума, осветявани от проблясъците на електрозаварките

Групата на Пристейн спря пред бетонната сграда с маркировка ВХОД и надпис ВАШИЯТ ЖИВОТ Е В ОПАСНОСТ. АКО ВЛЕЗЕТЕ НЕЗАКОННО. ПРЕДУПРЕДЕН СТЕ. На групата бяха раздадени емблеми за посетители и дори Пристейн от Пристейн получи една. Той старателно прикрепи своята на гърдите си, защото добре знаеше какъв ефект може да има влизане без такъв знак. Свитата продължи, лъкатушейки по пътя си между бункерите, докато достигна до бункер 0–3, чийто отвор беше украсен в цветовете на Пристейн и на който бе изградена малка сцена.

Пристейн бе приветстван с добре дошъл и в отговор поздрави многобройните си служители. Оркестърът на Пристейн изпълни химна на клана звънко и ясно, но един от инструментите, изглежда, бе полудял. Той издаваше фалшив тон, който виеше все по-силно и по-силно, докато погълна целия оркестър и учудените възклицания. Едва тогава Пристейн осъзна, че това не бе звук от инструмент, а алармената система в космодрума.

Имаше нарушител в зоната, някой, който беше без идентификационна емблема за посетители. Радарното поле на алармената система бе нарушено и тревогата звучеше. През дрезгавия рев на алармата Пристейн чуваше многобройни звуци „поп“ — изсвирвания във въздуха, когато пазачите от охраната наоколо джонтираха от земните площадки и заемаха позиции около квадратната миля бетоново поле. Собственият му джонтгард се доближи плътно, като гледаше загрижено и бдително.

По уредбата прогърмя глас, който направляваше защитата: „НЕИЗВЕСТНО ЛИЦЕ В ОБЕКТА НЕПОЗНАТ В ОБЕКТА ПРИ Е — ЕДУАРД — ДЕВЕТ. Е — ЕДУАРД — ДЕВЕТ НАРУШИТЕЛЯТ СЕ ДВИЖИ НА ЗАПАД.“

— Някой се е промъкнал — извика Блек Род.

— Известно ми е — отговори тихо Пристейн.

— Трябва да е външно лице, ако не е джонтирал.

— И това зная.

„НЕПОЗНАТИЯТ ПРИБЛИЖАВА Д — ДЕЙВИД — ПЕТ. Д — ДЕЙВИД — ПЕТ ВСЕ ОЩЕ СЕ ДВИЖИ ПЕША. ВНИМАНИЕ Д — ДЕЙВИД — ПЕТ.“

— Какво, за Бога, иска този? — възкликна Блек Род.

— Нарушавате моите правила, сър — каза Пристейн студено. — Никой служител в клана Пристейн не може да споменава името на Бога напразно. Вие не се контролирате.

„НЕПОЗНАТИЯТ СЕГА ПРИБЛИЖАВА Ч — ЧАРЛИ — ПЕТ. СЕГА ПРИБЛИЖАВА Ч — ЧАРЛИ — ПЕТ.“

Блек Род докосна рамото на Пристейн.

— Той идва в тази посока. Пристейн. Бихте ли се прикрили, моля!

— Не, няма.

— Пристейн, тук наскоро имаше опити за убийство. Три пъти. Ако…

— Как мога да се изкача на върха на тази платформа?

— Пристейн!

— Помогнете ми да се кача.

Подпомогнат от Блек Род. Който все още истерично протестираше, Пристейн се изкачи до върха на платформата, за да наблюдава защитните мерки на клана Пристейн при опасност. Далече надолу той можеше да види работниците, облечени в бяло, катерещи се от силозите, за да видят събитието. Хора от охраната се появяваха, като джонтираха от отдалечени сектори към мястото на действието.

„НЕПОЗНАТИЯТ СЕ ОТПРАВЯ НА ЮГ КЪМ Б — БЕЙКЪР — ТРИ Б — БЕЙКЪР — ТРИ.“

Пристейн наблюдаваше силоз Б-3. Появи се фигура, която бързо се втурна към ямата, като променяше посоката, извърташе се и лавираше в движението напред. Беше човек с великанска фигура, в сини болнични дрехи, с дива, гъста черна коса и изкривено лице, което от това разстояние изглеждаше боядисано в ярки цветове. От дрехите му се вдигаше пушек, индукцията на предпазното поле на защитната система го загряваше до запалване и светли проблясъци от пламъци се появиха по гърба, лактите и коленете му.

„ВНИМАНИЕ. Б-БЕЙКЪР-ТРИ Б — БЕЙКЪР — ТРИ. ПРИБЛИЖАВА СЕ.“

Чуха се викове и прогърмяха изстрели от разстояние. Половин дузина работници в бяло се хвърлиха към натрапника. Но той ги разбута като кегли и продължи напред и напред Към Б-3, където стърчеше носът на „Ворга“. Дрехите му избухнаха в пламъци и той се превърна във факла, която се промъкваше между работници и охрана, пробивайки неудържимо напред.

Внезапно той спря, пъхна ръка в горящия си жакет и измъкна черна метална кутия. С конвулсивния жест на животно в предсмъртен гърч той отхапа нещо от върха на кутията и я запрати точно върху високата арка пред „Ворга“.

В следващия момент бе повален.

„ЕКСПЛОЗИЯ ПРИКРИЙТЕ СЕ. ЕКСПЛОЗИЯ ПРИКРИЙТЕ СЕ. ПРИКРИЙТЕ СЕ.“

— Пристейн! — крещеше Блек Род.

Пристейн му махна да замълчи и наблюдаваше траекторията на кутията нагоре, после надолу по посока на носа на „Ворга“. На върха на ямата тя бе подхваната от антигравитационния лъч и излетя нагоре като запратена от невидима гигантска ръка. Тя се въртеше и издигаше все по-нагоре — петдесет, седемдесет, сто фута. Тогава блесна сбеткавица и миг по-късно ужасен гръмотевичен трясък проглуши ушите на всички.

Пристейн се надигна, слезе от платформата и се приближи към пулта. Сложи пръст на специалния бутон за кръщаването на „Принцесата на Пристейн“.

— Доведете този мъж, ако е още жив! — Каза той на Блек Род. Натисна бутона:

— Кръщавам те… „Силата на Пристейн“! — каза той триумфално.

4.

Звездната зала в двореца на Пристейн имаше овална форма, беше облицована със слонова кост, украсена бе със злато и с високи огледала. В нея бяха разположени златен орган с робот органист, библиотека с библиотекар андроид на библиотечната стълба, бюро в стил Луи XV със секретар андроид пред записващ мемограф и американски бар с обслужващ робот. Пристейн би предпочел обслужващият персонал да бъдат хора, но андроидите и роботите добре пазеха тайни.

— Моля седнете. капитан Йоувил — учтиво каза той. — Това е мистър Реджис Шефилд, който ме представя в този случай. Този млад мъж е асистентът на мистър Шефилд.

— Бъни е моят портативен справочник по законите — промърмори Шефилд.

Пристейн включи системата. Изведнъж залата оживя. Органистът засвири, библиотекарят започна да подрежда книгите, секретарят печаташе, а обслужващият на бара смесваше напитките. Беше ефектно и въздействащо. Обстановката бе създадена с цел да установи предимство за Пристейн в контрола на ситуацията, като постави посетителите в неизгодно положение:

— Говорехте за мъж с име Фойл, капитан Йоувил? — подсказа Пристейн.

Капитан Питър Янг Йоувил от Централното разузнаване беше пряк потомък на учения Минсиус и работеше в Управлението на Вътрешнопланетните армейски сили. От двеста години насам Вътрешнопланетните армейски сили възлагаха секретните дела на китайците, които със своята ловкост и коварство, култивирани в продължение на пет хиляди години история, бяха постигнали чудеса. Капитан Янг Йоувил беше член на страховитото общество на Книжните мъже, привърженик на последователите на Тиен-Тсин, Магистър по суеверие, добре владееше Секретния език. Той не приличаше на китаец.

Янг Йоувил се колебаеше, напълно осъзнаващ психологическия натиск, упражнен върху него. Той разучи внимателно аскетичното лице на Пристейн, тъпото, агресивно изражение на Шефилд и енергичния млад мъж на име Бъни, в чиито заешки черти непогрешимо се разпознаваше една ориенталска жилка. Необходимо беше Йоувил да установи отново контрол върху обстановката.

И той приложи флангова атака.

— Не сме ли свързани с кръвно родство отпреди петнадесет поколения назад? — попита той на китайски диалект. — Аз съм от рода на учения Минг Тсе, Когото варварите наричат Минсиус.

— Тогава ние сме наследствени врагове — отговори Бъни на несигурен китайски, — защото моят известен праотец е бил детрониран като губернатор на Шан Тунг в 342 година преди новата ера от негодника Минг Тсе.

— При цялото си възпитание аз ви плюя в лицето — каза Янг Йоувил.

— С най-големи почитания ще Ви избия зъбите — засмя се Бъни.

— Господа, моля — запротестира Пристейн.

— Ние потвърдихме една трихилядогодишна кръвна вражда — обясни Янг Йоувил на Пристейн, който изглеждаше доста объркан от разговора и смеха им, тъй като не схвана причината за него, Йоувил опита директен удар. — Кога ще приключите с Фойл?

— По-точно кой Фойл? — намеси се Шефилд. — Има тринадесет човека с това име на служба в клана Пристейн.

— Интересно число. Знаете ли, че аз съм Магистър по суеверията? Някой ден трябва да ви покажа Огледалната и Слуховата Мистерия. Говоря за този Фойл, участвал в неуспешния опит за покушение върху мистър Пристейн тази сутрин.

— Пристейн — коригира го Пристейн. — Аз не съм „мистър“. Аз съм Пристейн от Пристейн.

— Имаше три опита за покушение върху Пристейн — Каза Шефилд. — Трябва да определите кой по-точно имате предвид.

— Три опита тази сутрин? Пристейн е имал доста работа — Янг Йоувил въздъхна. Шефилд си бе създал упорит опонент. Разузнавачът опита друг подход. — Бих желал нашият Мистър Престо да бъде по-точен.

— Вашият Мистър Престо! — възкликна Пристейн. — О, да. Не знаехте ли, че един от петстотинте ваши Престо беше наш агент? Това е странно! Смятахме, че сте разбрали и че ще предприемете ответни действия.

Пристейн гледаше ужасен. Янг Йоувил преметна крак върху крак и продължи оживено да обяснява:

— Това е основната слабост в обикновената разузнавателна дейност — тбърде много се хитрува, без да е необходимо.

— Той блъфира — избухна Пристейн. — Никой от нашите Престо не би могъл да знае нещо за Гъливер Фойл.

— Благодаря Ви — Янг Йоувил се усмихна. — Това, което искам, е Фойл. Кога ще ни го предадете?

Шефилд погледна намръщено Пристейн и се обърна към Янг Йоувил.

— Какво да разбирам под „ни“? — попита той.

— Централното разузнаване.

— Защо го искате?

— Кога правите любов с жена — преди или след като свалите дрехите си?

— Това е един дяболски неуместен въпрос.

— Такъв беше и Вашият. Кога ще ни предадете Фойл?

— Когато представите разумна причина за това — На Кого?

— На мен — Шефилд щракна с пръсти. — Това е граждански случай, интересуващ само цивилните. Ако не са замесени военни материали, военнослужещи или стратегически и тактически военни интереси, гражданската юрисдикция господства.

— Параграф 191 — промърмори Бъни.

— „Номад“ превозваше военни материали.

— „Номад“ возеше платинени кюлчета за Марсианската банка — отговори троснато Пристейн. — Ако парите са…

— Този разговор го водя аз — прекъсна го Шефилд. Той се наведе към Янг Йоувил. — Назовете военния материал.

Това грубо предизвикателство извади Янг Йоувил от търпение. Той знаеше, че обяснението на загадката с „Номад“ се състоеше в наличието на двадесет фунта ПирЕ на борда на кораба, целия запас на човечеството, който бе незаменим днес, когато откривателят му бе изчезнал. Всеки от тях знаеше, че противникът му знае как стоят нещата. Йоувил схващаше, че Шефилд би предпочел да не назовава ПирЕ. Но все пак той бе предизвикан да го назове.

Опита се да посрещне предизвикателството откровено

— Добре, джентълмени. Ще ви кажа — „Номад“ превозваше двадесет паунда от субстанцията, наречена ПирЕ Пристейн трепна. Шефилд му кимна успокоително.

— За какво ПирЕ става въпрос?

— Съгласно нашите доклади… — започна Йоувил.

— От Мистър Престо от Пристейн ли?

— О, това беше блъф — Янг Йоувил се засмя и моментално възвърна самообладанието си. — Съгласно разузнаването ПирЕ беше разработено за Пристейн от човев, който впоследствие изчезна. ПирЕ е избухлив метал, пирофор. Това е всичко, което знаем в действителност. Притежаваме невероятни доклади от агенти с добра репутация. Ако дори само малка част от нашите заключения са верни, ПирЕ може да окаже решаващо значение за победата или поражението.

— Безсмислица. Никое новооткрито оръжие не може да окаже решаващо значение.

— Не може ли? Да вземем за пример атомната бомба от 1945 година. Ами Неутралната с антигравитационна инсталация от 2022 година? А защитният радарен екран от 2194 година? Новосъздаденото оръдие често е определящо за изхода от войната, особено когато го притежава единият противник.

— Сега такъв шанс няма.

— Благодаря за това, че признахте важността на ПирЕ.

— Аз не признавам нищо и оспорвам всичко.

— Централното разузнаване предлага една размяна. Човек за човек. Откривателят на ПирЕ срещу Гъли Фойл

— Той е при Вас! — Възкликна Шефилд — Тогава защо ни вадите душата за Фойл?

— Защото имаме само тялото му! — избухна Янг Йоувил. — Сателитите на Външните планети го държат на Ласел вече шест месеца и се опитват да измъкнат информацията от него. Проведохме невероятна акция и с цената на седемдесет и девет процента загуби от състава ни успяхме да спасим само тялото. Все още не знаем дали Сателитите не ни се изсмяха цинично за загубите за спасяване на едно тяло. Все още не знаем какво са измъкнали от него.

Пристейн беше като ударен от гръм. Пръстите му барабаняха бавно и силно.

— По дяволите! — избухна Янг Йоувил. — Нима не виждате каква е ситуацията, Шефилд? Ние сме в примка. За какъв дявол подкрепяте Пристейн в това подло дело? Вие сте лидер на Либералната партия. Земен патриот, Вие сте политически враг на Пристейн. Зарежете го, преди всички да сме ликвидирани.

— Капитан Йоувил — включи се Пристейн с ледена жлъч, — не одобрявам такова поведение.

— Ние искаме ПирЕ и се нуждаем от него — продължи Янг Йоувил. — Ще трябва да изследваме тези двадесет паунда ПирЕ, да преоткрием синтеза и да се научим да го използваме за военни нужди. И всичко това трябва да стане, преди Сателитите на Външните планети да ни изпреварят, ако вече не са го направили. Но Пристейн отказва да сътрудничи. Защо? Защото е в опозиция на управляващата партия. Той не желае Либералите да постигнат военни успехи. Той дори би желал ние да загубим войната, Което ще е в интерес на политиката му, защото богатите никога не губят. Осъзнайте се, Шефилд, Вие сте ангажиран от изменник. В името на Бога какво се опитвате да направите?

Преди Шефилд да успее да обясни странния си съюз с Пристейн, се чу отчетливо почукване на вратата на Звездната стая и вътре въведоха Сол Дейджинхам. Преди време Дейджинхам беше един от известните изследователи на Вътрешните планети, физик с невероятна интуиция, изключителна памет и мозък като компютър от шесто поколение, но той претърпя злополука при ядрена катастрофа в пясъците на Тайшо. Не загина, но стана опасно радиоактивен — превърна се в „горещ“, трансформира се в „Тифозната Мери“ на двадесет и четвъртия век.

Плащаха му двадесет и пет хиляди кредита годишно от Вътрешните планети, за да взима предпазни мерки и му вярваха, че го прави. Той избягваше физически контакт с който и да е човек за повече от пет минути дневно. Не можеше да обитава нито една стая, дори своята собствена, за повече от тридесет минути на ден. При тези задължителни ограничения, които определиха начина му на живот, Дейджинхам изостави изследванията и изгради колоса „Куриери Дейджинхам, Инк“.

Когато Янг Йоувил видя ниския, мъртвоблед мъж с оловносива кожа и мъртвешка усмивка да влиза в Звездната стая, той разбра, че ще претърпи провал. Не беше равностоен противник на тримата мъже, работещи заедно. Надигна се:

— Нося заповед от Адмиралтейството за Фойл — каза той. — Що се касае до Разузнаването, всички преговори с него са завършени. От този момент ние сме във война.

— Капитан Йоувил си тръгва — каза Пристейн на офицера от джонтохраната, който бе въвел Дейджинхам. — Моля преведете го през лабиринта.

Янг Йоувил почака, докато офицерът се приближи към него с поклони. И когато мъжът любезно му посочи вратата, Янг Йоувил се обърна към Пристейн, усмихна му се иронично и шумно изчезна във въздуха.

— Пристейн! — възкликна Бъни, — той джонтира. Значи тази зала не е недостъпна за него. Той…

— Очевидно — каза хладно Пристейн. — Осведомете домоуправителя — заповяда той на озадачения офицер от охраната, — че координатите на Звездната зала вече са разсекретени. Да бъдат променени в срок от двадесет и четири часа. А сега, мистър Дейджинхам…

— Момент — каза Дейджинхам. — Тази заповед от Адмиралтейството…

Без извинения или каквито и да са обяснения той също изчезна. Пристейн повдигна вежди.

— Ето още един, за когото координатите на Звездната стая не са тайна — промърмори той — Но този поне тактично изчака заповедта за смяна на Координатите.

Дейджинхам се появи отново.

— Няма защо да се губи време за преминаването през лабиринти — каза той. — Дадох заповеди във Вашингтон. Ще забавят Йоувил, два часа са гарантирани, възможно е да са три, даже четири.

— А как ще го забаВят? — попита Бъни.

Дейджинхам го удостои с мъртвешката си усмивка:

— Стандартните З.И.С.К. Действията на „Куриери Дейджинхам“ — забава, илюзия, смут, катастрофа. Трябват ни четири часа. По дяволите! Разстроих куклите Ви, Пристейн — роботите внезапно се бяха разлудували, след като силната радиация на Дейджинхам проникна в електронните им системи. — Няма значение, скоро ще си тръгна.

— Фойл? — попита Пристейн.

— Все още нищо — захили се Дейджинхам с мъртвешката си усмивка. — Той наистина е уникален. Опитах върху него всички бидове стандартни наркотици и методики. Нищо. Външно той изглежда като един най-обикновен космонавт. Ако не се обръща внимание на татуировката върху лицето му. Но всъщност е твърд като стомана. Нещо го е завладяло и не може да се освободи.

— Какво го е завладяло? — попита Шефилд.

— Надявам се да открия.

— Как?

— Не питайте! На път съм да пречупя Фойл.

— Къде го държите?

Дейджинхам поклати глава.

— Тази стая не е достатъчно сигурна, за да ви съобщя — и той изчезна.

Джонтира през Цинцинати — Ню Орлеан — Монтерей до Мексико Сити, където се появи в Психиатричното крило на гигантската болница на Обединените земни Университети. „Крило“ едва ли бе подходящо име за тази секция, която заемаше цял град от метрополията, наречена болница. Дейджинхам джонтира на четиридесет и третия етаж на терапевтичното отделение и погледна в изолаторния резервоар, в който Фойл плуваше в безсъзнание. Той насочи погледа си към изискания брадат джентълмен.

— Здравей. Фриц.

— Здравей, Сол.

— По дяволите, самият ръководител на психиатрията се грижи за моя пациент.

— Мисля, че сме Ви длъжници. Сол.

— Ти все още ли мислиш за пясъците на Тайшо, Фриц? Аз вече не. Дали ще облъча твоето крило от болницата с радиацията си?

— Всичко тук е защитено с екрани.

— Готов ли си за мръсната работа?

— Бих желал да зная какво преследваш.

— Информация.

— И за да я получиш, трябва да превърнеш моето терапевтично отделение в инквизиция?

— Такава е идеята.

— Защо не използваш обикновен наркотик?

— Опитах вече. Безполезно. Той не е обикновен човек.

— Знаеш, че това е забранено, нали?

— Зная. Промени ли си мнението? Искаш ли да се измъкнеш? Ще получиш още четвърт милион за оборудване.

— Не, Сол. Винаги ще сме ти задължени.

— Тогава да действаме. Да започнем с Театъра на кошмарите.

Те изтътрузиха резервоара надолу по Коридора и го вкараха в облицована стая с размери около 100 квадратни фута. Тя бе една от тези, в които се извършваха терапевтичните експерименти. Театърът на кошмарите беше първоначален опит чрез шок шизофрениците да се завърнат в реалния свят чрез превръщане на света, в който бяха изхвърлени, в кошмарен. Но поради претоварване на емоциите на пациентите методът бе отречен като несигурен и много жесток.

Заради Дейджинхам ръководителят на психиатрията беше почистил осветителните тела и свързал отново сензорните прожектори. Измъкнаха Фойл от резервоара, сложиха му стимулатор и го оставиха в средата на пода. Преместиха резервоара, изключиха светлините и влязоха в изолирана контролна кабина. Оттам включиха прожекторите.

Всяко дете си въобразява, че светът на фантазии е уникален и е само негов. Психиатрите знаят, че преживяванията и ужасите на личните фантазии са най-обикновено наследство. Страхът, вината, ужасът и срамът, които изживяваме при кошмар, могат да бъдат прехвърлени от един човек на друг и никой няма да забележи разликата. В Терапевтичното отделение на Обединената болница са записани хиляди ленти с емоционални изживявания, сведени след това до една-единствена, наречена Театър на кошмарите, включваща всички най-ужасни изживявания.

Фойл се събуди, задъхан и изпотен, без да може да се осъзнае. Въртяха го в серпентините на кошмари и ужаси. Преследваха го, хвърляха го в пропасти, горяха го, деряха го, разпъваха го, покриваха го с паразити и гадини, разкъсваха го. Той крещеше. Тичаше. Забавящото действие на радарното поле в Театъра задържаше тичането му и той се намираше в ужасното състояние на забавено движение, присъщо на кошмарните сънища. И през бъркотията от писъци, стонове, преследване, които проглушаваха ушите му, се дочуваше упорит, настойчив глас:

„КЪДЕ Е «НОМАД». КЪДЕ Е «НОМАД». КЪДЕ Е «НОМАД». КЪДЕ Е «НОМАД». КЪДЕ Е «НОМАД»?“

— „Ворга“ — грачеше Фойл. — „Ворга“. Той бе обзет от собственото си внушение. Неговият кошмар му създаваше имунитет.

„КЪДЕ Е «НОМАД». КЪДЕ Е «НОМАД». КЪДЕ Е «НОМАД». КЪДЕ Е «НОМАД». КЪДЕ Е «НОМАД»?“

— „Ворга“ — крещеше Фойл. — „Ворга“, „Ворга“, „Ворга“!

В контролната кабина Дейджинхам проклинаше. Управителят на психиатрията погледна часовника, регулирайки прожекторите:

— Една минута и четиридесет и пет секунди, Сол. Няма да издържи дълго.

— Трябва да го пречупя! Дай му финалните ефекти! Гориха Фойл жив — бавно, неумолимо, безжалостно.

Пускаха го в черни дълбини, потопяваха го във воняща тиня, която го задушаваше, лишаваха го от въздух и светлина. Той бавно се задушаваше, докато външният глас гърмеше:

„КЪДЕ Е «НОМАД»? КЪДЕ ИЗОСТАВИ «НОМАД»? МОЖЕШ ДА СЕ СПАСИШ, АКО НАМЕРИШ «НОМАД»! КЪДЕ Е «НОМАД»?“

Но Фойл бе на борда на „Номад“, в своя тъмен ковчег, плувайки удобно между пода и тавана. Той се свиваше на кълбо и се приготвяше да заспи. Беше доволен. Щеше да се спаси. Щеше да намери „Ворга“.

— Проклето, дебелокожо животно! — проклинаше Дейджинхам. — Някой досега издържал ли е на Кошмарния театър, Фриц?

— Никой. Ти си прав. Това е един необикновен мъж, Сол.

— Трябва да го разкъсам. Добре, стига с това, по дяволите! Нека опитаме с мегалмуд. Готови ли са актьорите?

— Всичко е готово.

— Тогава да вървим.

Съществуват шест направления, в които манията за величие би могла да се насочи. Мегалмуд е най-драматичната диагностична техника за установяване на частен случай на мегаломания.

Фойл се събуди в луксозно легло. Намираше се в разкошна спалня, облицована с брокат и кадифе. Огледа се учудено. Меки, слънчеви лъчи се промъкваха през решетките на прозорците. В ъгъла на стаята камериер подреждаше дрехи.

— Хей… — изсумтя Фойл. Камериерът се обърна.

— Добро утро, мистър Формейл — промърмори той.

— Какво?

— Прекрасно утро, сър. Приготвих ви кафявия халат и леките кожени чехли.

— Какво става тук?

— Аз… — камериерът погледна Фойл учудено — нещо не е ли наред, мистър Формейл?

— Как ме наричаш, човече?

— С името Ви, сър!

— Името ми е… Формейл? — Фойл се размърда в леглото. — Не, не е. То е Фойл. Гъли Фойл. Това е името ми. Камериерът прехапа уста.

— Един момент, сър… — той пристъпи навън и повика някого.

Красиво момиче, облечено в бяло, влезе тичешком в стаята и седна на ъгъла на леглото. Тя взе ръката на Фойл и надникна в очите му. Лицето й бе разстроено.

— Скъпи, скъпи, скъпи.-. — шепнеше тя. — Нали няма да започнеш всичко това отново? Докторът се закле, че вече си го преодолял.

— Какво да започна отново?

— Цялата тази безсмислица за Гъливер Фойл, за това, че си обикновен космонавт и…

— Но аз съм Гъли Фойл. Това е името ми, Гъли Фойл.

— Сладък мой, не е. Това е само една самоизмама, с която живееш от няколко седмици. Тя е резултат от преумора и прекаляване с пиенето.

— Аз цял живот съм Гъли Фойл.

— Да, зная, мили. Така ти се струва, така виждаш нещата сега. Но не си. Ти си Джофри Формейл, Джофри Формейл. Ти си… о, какъв ли смисъл има да ти обяснявам? Облечи се, любов моя. Трябва да слезеш долу. Офисът ти е запустял.

Фойл позволи на камериера да го облече и се спусна по стълбата като в мъгла. Красивото момиче, което очевидно го обожаваше, го преведе през гигантски кабинет, отрупан със стативи и недовършени картини. Заведе го в широка зала, изпълнена с бюра, папки, бележници. секретари и офис-оборудване. Влязоха във висока лаборатория, обзаведена със стъкло и хром. Горелки пламтяха и съскаха, ярки и цветни течности кипяха и преливаха, чувстваше се приятен аромат от интересни химикали и странни експерименти.

— Какво е всичко това? — попита Фойл.

Момичето настани Фойл на тапициран стол зад огромно бюро, покрито с книжа, с надраскани по тях интересни знаци. На някои от тях Фойл видя името Джофри Формейл, изписано чрез внушителен авторски подпис.

— Има някаква глупава грешка — започна Фойл. Момичето го прекъсна:

— Ето го и доктор Реган Той ще ти обясни. Представителен джентълмен с приятни маниери се приближи до Фойл, измери пулса му, провери очите му и кимна доволно.

— Добре — каза той — Чудесно. Близо сте до пълното възстановяване, мистър Формейл. Сега ще ме изслушате за момент, нали?

Фойл Кимна

— Вие не си спомняте нищо от миналото. Имате само една фалшива памет. Преуморен сте. Вие сте важна личност и вече има толкова много запитвания за Вашето състояние. Започнахте да се напивате тежко преди месец. Не, не, няма смисъл да отричате Вие пиехте. И загубихте връзка с реалността.

— Аз…

— Успяхте да се убедите, че не сте прочутият Джеф Формейл. Един глупав опит да избегнете отговорностите. Внушихте си, че сте един обикновен космонавт на име Фойл. Гъливер Фойл, нали? С един странен номер…

— Гъли Фойл. АS 128/127:006. Но това съм аз. Това…

— Не сте Вие. Това сте Вие — доктор Реган посочи обширните офиси, които се виждаха през прозрачната стъклена стена. — Можете да възвърнете истинската си памет, ако се разтоварите от старата. Цялата тази великолепна реалност е Ваша, ако ние успеем да Ви помогнем да се отървете от съня за космонавта.

Доктор Реган се наведе напред, неговите огледални очила блестяха хипнотизиращо:

— Предайте ми тази Ваша лъжлива памет в детайли и аз ще успея да я унищожа. Къде си представяте, че напуснахте кораба „Номад“? Как се спасихте? Къде си представяте, че е сега „Номад“?

Фойл се развълнува пред романтичната сцена, която беше на път да го заблуди.

— Струва ми се, че напуснах „Номад“ в… — той изведнъж спря.

Дяволско лице се взираше в него от отражението на очилата на доктор Реган — ужасна тигрова маска с надпис „Номад“ на обезобразеното чело. Фойл се изправи.

— Лъжец! — изръмжа той — Аз съм истински. Това тук е измама. Случилото се с мен е истина. Аз съм истински.

В лабораторията влезе Сол Дейджинхам.

— Достатъчно. Прекратете! — нареди той. — Пълен неуспех.

Провалилият се театър приключи. Актьорите тихо изчезнаха, без да погледнат Фойл. Дейджинхам дари Фойл с мъртвешката си усмивка.

— Труден си, нали? Ти си наистина уникален. Казвам се Сол Дейджинхам. Имам пет минути за разговор. Ела в градината.

Градината на спокойствието се намираше на върха на сградата на Клиниката и беше триумф на терапевтичното планиране. Всяка перспектива, всеки цвят, всяко очертание беше решено така, че да внесе успокоение, да смекчи страстите, да стопи гнева, да изпари истерията, да донесе меланхолия и успокоение.

— Седни — каза Дейджинхам, като посочи пейка край басейн с кристална вода. — Аз трябва да стоя на известна дистанция. Не бива да се приближавам плътно до теб. Аз съм „горещ“. Знаеш ли какво значи това?

Фойл поклати отрицателно глава. Дейджинхам обхвана с дланите на двете си ръце една разцъфнала орхидея и я подържа известно бреме.

— Наблюдавай това цвете. Ще видиш. Разходи се по пътеката и се обърна.

— Ти си прав, разбира се. Всичко, което си мислиш, че ти се е случило, е истина. Само че какво ти се случи?

— Върви по дяволите! — изръмжа Фойл.

— Фойл, знаеш ли, аз ти се възхищавам.

— Върви по дяволите.

— По свой примитивен начин ти притежаваш изобретателност и решителност. Ти си кроманьонец, Фойл. Аз те изследвам. Бомбата, която хвърли в космодрума на Пристейн, беше забележителна и ти почти съсипа Главната болница, грабейки материали и пари — Дейджинхам изброи на пръсти. — Ти оплячкоса шкафчетата, обра отделението за слепи, изпокраде лекарствата от аптеката, сви апарата от склада на лабораторията.

— Върви по дяволите.

— Но защо си против Пристейн? Защо се опита да взривиш неговия космодрум? Казаха ми, че си се промъкнал и си атакувал ямите като индианец команч. Какво се опитваше да направиш, Фойл?

— Върви по дяволите.

Дейджсинхам се усмихна.

— Ако ще си говорим — каза той, — ще трябва да участваш. Твоят разговор става вече много еднообразен. Какво се случи с „Номад“?

— Нищо не зная за „Номад“.

— Последната вест за този кораб се получи преди около седем месеца и после мълчание. Ти ли си единственият оцелял? И какво си правил през цялото време? Украсявал си лицето си?

— Нищо не зная за „Номад“.

— Не. не. Фойл, това няма да мине. Ти се показваш с татуировка „Номад“ на лицето. Прясна татуировка. Разузнаването провери и откри, че ти си бил на борда на „Номад“ по време на полета. Фойл Гъливер, АS 128/127:006. помощник-механик трети клас. И сякаш всичко това не е достатъчно за разузнаването, ами се появяваш с частен кораб, изчезнал преди петдесет години. Човече, ти се печеш на огън. Разузнаването иска отговори на всички тези въпроси. А ти трябва да знаеш как Централното разузнаване измъква отговорите от хората.

Фойл трепна. Дейджшнхам кимна, виждайки, че думите му попаднаха в целта.

— Затова мисля, че ще ме послушаш. Ние искаме информация, Фойл. Опитах се да я измъкна от теб с хитрост, признавам. Провалих се, защото си твърде упорит. Поздравления. Сега ти правя едно предложение за честна сделка. Ще те защитим, ако ни сътрудничиш. Ако откажеш, ще прекараш пет години в една лаборатория на Разузнаването и те ще измъкнат информацията.

Фойл не се плашеше толкова от перспективата за мъченията. колкото от мисълта, че ще загуби свободата си. Трябваше да бъде свободен, за да намери пари и отново да открие „Ворга“. да я разкъса, да я разруши и унищожи.

— Какъв вид сделка? — попита той.

— Кажи ни какво се случи на „Номад“ и къде го изостави?

— Защо?

— Защо. Заради спасяване на имуществото, човече.

— Няма нищо за спасяване. Той е развалина.

— Даже и развалините се спасяват.

— Искаш да кажеш, че ще прелетите милион мили, за да спасите отпадъци? Не ме баламосвай, човече.

— Добре — каза Дейджинхам примирено. — Има ценен товар.

— Корабът беше отворен скелет. Няма никакъв останал товар.

— Това е товар, за който ти изобщо не знаеш — поверително каза Дейджинхам. — „Номад“ транспортираше платинени кюлчета за Марсианската банка. Банките периодично уреждат сметките. Обикновено между планетите се развива оживена търговия, така че сметките могат да се уредят с документ. Войната наруши обичайната практика и банката на Марс откри, че Пристейн й дължи двадесет милиона кредита, без да има начин да получи бързо сумата. Пристеин изпрати дължимото в платинени кюлчета. Те бяха заключени В сейф на борда на „Номад“.

— Двадесет милиона! — прошепна Фойл.

— С няколко хиляди повече или по-малко. Корабът беше застрахован, но това означава, че изпълнителите „Бонис и Уиг“ получиха правата за спасяване и те са много упорити. Както и да е, ще има награда за теб. Да кажем — двадесет хиляди кредита.

— Двадесет милиона! — отново прошепна Фойл.

— Ние предполагаме, че разрушител от Сателитите на Външните планети е улучил „Номад“ някъде по курса. Те не са го оплячкосали, защото, ако е така, ти нямаше да останеш жив. Това значи, че сейфът е все още… Слушаш ли ме, Фойл?

Но Фойл не слушаше. Той виждаше двадесет милиона… не двадесет хиляди… двадесет милиона в платинени кюлчета като сияен път към „Ворга“. Край на дребните кражби от шкафчетата и лабораториите — двадесет милиона, за да открие и унищожи „Ворга“.

— Фойл!

Фойл се съвзе. Погледна Дейджинхам.

— Аз не зная нищо за „Номад“ — каза той.

— Какво, по дяволите, ти щукна сега? Защо отново те прихвана?

— Аз нищо не знам за „Номад“.

— Предлагам ти прилична награда. Един космонавт може да направи много нещо с двадесет хиляди кредита… една година почивка например. Какво повече искаш?

— Нищо не знам за „Номад“.

— Избирай, Фойл — ние или Разузнаването.

— Нещо не бързаш много да ме дадеш на тях, иначе не би минал през всичко това досега. Но то е безполезно. Аз нищичко не зная за „Номад“.

— Ти, кучи… — Дейджинхам се опита да потисне яда си. Беше съобщил твърде много на това лукаво. примитивно създание. — Ти си прав. Ние не бързаме да те дадем на Разузнаването — каза той. — Но направихме собствени приготовления — гласът му се втвърди. — Ти си мислиш, че можеш да ни баламосваш и да ни държиш в мъгла. Мислиш си, че можеш да ни напуснеш и да хукнеш за „Номад“. Ти дори си мислиш, че ще ни изпревариш, за да спасиш имуществото.

— Не — каза Фойл.

— А сега чуй това. Имаме прокурор, които чака в Ню Йорк. Той ще заведе криминално дело срещу теб за пиратство — пиратство в пространството, убийство и плячкосване. Пристейн ще те осъди за двадесет и четири часа. Ако имаш криминални прояви от какъвто и да е вид преди, това означава лоботомия. Ще ти отворят черепа и ще ти изгорят половината мозък, за да те лишат от способността за джонтиране. Завинаги.

Дейджинхам спря и остро погледна Фойл. Когато Фойл поклати глава, Дейджинхам продължи

— Ако нямаш такива прояви, ще ти дадат десет години от това, което на шега се нарича медицинско лечение. В нашата просветена епоха ние не затваряме криминалните престъпници, ние ги лекуваме, а лечението е по-лошо от затвор. Ще те затворят в тъмницата на една от болничните камери. Ще те държат в постоянна тъмнина, в единична килия и няма да можеш да джонтираш навън. Разбира се, те ще ти обещават, ще те баламосват, но ще гниеш в тъмницата. И ще стоиш там, докато не решиш да проговориш. Ще останеш там завинаги. Така че направи своя избор.

„Ворга“. ще те унищожа!" — Не знам нищо за „Номад“. Нищо! — каза фойл.

— Добре тогава — изсъска Дейджинхам. Изведнъж той посочи към орхидеята, която бе държал в ръцете си. Тя беше попарена и повяхнала. — Това ще стане и с теб!

5.

Южно от Сен Жирон, близо до испанско-френската граница, се намира най-дълбоката пропаст във франция — Гуфр Мартел. Пещерите й се вият в продължение на мили под Пиренеите. И в тях се намира най-огромната пещерна болница на Земята. Никога пациент не бе успял да джонтира извън тази тъмница. По време на престоя си там никой пациент не бе успял да научи джонткоординатите на черните дълбини.

Ако не броим фронталната лоботомия, има само три начина да се предотврати джонтирането: удар в главата, предизвикващ сътресение, успокоителни лекарства и наркотици, които отслабват възможността за концентрация, и засекретяване на джонткоординатите. От трите възможности се предпочиташе засекретяването на координатите. Килиите, които очертаваха виещите се коридори на Гуфр Мартел, бяха издълбани в самата скала. Те никога не се осветяваха, коридорите също. Инфрачервени светлини прорязваха мрака на подземието. Но те бяха видими само за охраната. Пазачите и обслужващият персонал носеха специални очила с обработени за целта стъкла. За пациентите съществуваха само непрогледна тъмнина и тишината на Гуфр Мартел, разкъсвана единствено от далечния шум на подземните води.

За Фойл там съществуваха само тъмнина, тишина и установеният болничен ред. В осем часа (това можеше да бъде който и да е друг час в тази бездна, в която нямаше нито ден, нито нощ) го събуждаше звънец. Той ставаше и получаваше сутрешната си дажба храна, подадена в килията чрез пневматична тръба. Храната трябваше да бъде изядена веднага, защото порцеланът, от който бяха направени чашите и чиниите, се разпадаше след петнайсет минути. В осем и тридесет вратата на килията се отваряше и Фойл заедно със стотици други се затътряше слепешком през виещите се коридори до санитарния възел.

Тук, пак на тъмно, ги третираха като животни в кланица: чистеха ги, бръснеха ги, дезактивираха, дезинфекцираха, ваксинираха. Сваляха хартиените им дрехи и ги изгаряха. Обличаха ги с нови. После те се тътрузеха обратно до килиите си, които се почистваха автоматично, докато те бяха на санитарна обработка. Предиобед Фойл слушаше в килията си безкрайни терапевтични разговори. лекции, указания по морал и етика. След това отново настъпваше тишина, нарушавана само от далечния шум на течаща вода и тихите стъпки на пазачите със защитни очила в коридорите.

Следобед бе определен час за лечебен труд. Във всяка килия светваше екран и пациентът пъхаше ръце в рамката му. Болният виждаше в три измерения и усещаше предаваните обекти и предмети. Пациентът кроеше болнични униформи, шиеше ги, произвеждаше кухненски прибори, приготвяше храна. Макар че в действителност не докосваше нищо, движенията му се предаваха в помещението, където работата се изпълняваше чрез дистанционно управление. След този кратьк час на облекчение отново настъпваха тъмнина и тишина.

Но понякога, веднъж или два пъти седмично, се чуваше глух бумтеж на далечна експлозия. Сътресението от нея бе достатъчно, за да откъсне Фойл от мислите за отмъщение, които се трупаха по време на дългата тишина. Той нашепваше въпроси към невидимите фигури около него в санитарната служба.

— Какви са тези експлозии?

— Експлозии?

— Избухвания са. Чувам ги, далече са.

— Джонтират при Дявола.

— Какво?

— Джонтират при Дявола. На някого му идва до гуша. И повече не понася. Скача при черния Дявол.

— Иисусе!

— Не зная къде са. Не зная къде отиват. Черен скок в неизвестността и ние ги чуваме в планините. Буум! Дяволски джонтъри.

Беше в ужасно състояние, но с разум. Тъмнината, тишината и еднообразието разстройваха чувствата и носеха отчаяние. Самотата беше непоносима. Пациентите, погребани в болницата затвор Гуфр Мартел, чакаха с нетърпение сутрешната санитарна служба заради шанса да прошепнат дума и да чуят дума. Но тези моменти не бяха достатъчни и отчаянието настъпваше. Тогава се чуваше поредната далечна експлозия.

Понякога страдащите мъже се спречкваха и тогава започваха свирепи схватки в санитарната. Прекратяваха ги очилатите пазачи и в сутрешната лекция включваха част от моралната проповед за Добродетелността и Търпението.

Фойл знаеше записа наизуст — всяка дума. Всяка пауза и щракване на лентата. Втръснаха му гласовете на лекторите: Всезнаещия баритон. Бодрия тенор. Доверителния бас. Научи се да се абстрахира от терапевтичното еднообразие и да изпълнява терапевтичните задължения механически, но въпреки това не му беше по силите да издържи безкрайните часове на самота. Само гневът не достигаше.

Загуби представа за броя на дните. Вече не се опитваше да шепне в санитарната. Мислите му се разстроиха и започнаха да блуждаят Представяше си отново, че е на борда на „Номад“ и води борба за оцеляване. Загуби дори тази илюзия и започна да потъва дълбоко и все по-дълбоко в утробата на тишината, тъмнината и дълбокия сън.

Имаше плуващи сънища. Изведнъж чу гласа на ангела. По-късно той тихо му запя. Третия път го чу да говори: „О, Боже…“ и „Боже проклети!“, и „О…“ със сърцераздирателни нотки.

Той потъна в бездната, слушайки нашепването на ангела.

„Има начин да се спасиш — мълвеше ангелът в ухото му, приятно и нежно. Гласът му беше мек и топъл, и все пак гневен. Това бе гласът на един гневен ангел. — Има път за спасение.“

Ангелът шептеше на ухото му от неизвестна посока и внезапно, с логиката на отчаянието, му дойде наум, че има път за спасение от Гуфр Мартел. Глупак е бил да не се сети досега.

— Да — гракна той. — Има път за спасение.

Чуха се мека въздишка и тих въпрос.

— Кой е там?

— Аз, само аз — каза Фойл. — Ти ме познаваш.

— Къде си?

— Тук. Където винаги съм бил.

— Но тук няма никой. Аз съм сама.

— Трябва да ти благодаря, че ми помагаш.

— Да чувам гласове е лошо — промърмори ядовитият ангел. — Това е първата стъпка към безвъзвратния край. Трябва да прекъсна.

— Ти ми показа пътя за спасение. Дяволското джонтиране.

— Скокът в тъмата! Боже мой, това трябва да е истина. Ти говориш на жаргон. Трябва да си истински. Кой си ти?

— Гъли Фойл.

— Но ти не си в моята килия. Дори не си наблизо. Мъжете са в северната част на Гуфр Мартел. Жените са в южната. Аз съм в Юг-900. Къде се намираш ти?

— Север-111.

— На четвърт миля от тук. Но как можем… Боже мой! Разбира се! Това е линията на шепота. Винаги съм мислила, че това е измислица, но се оказа истина. И сега работи.

— Аз тръгвам — прошепна Фойл. — Черният джонт.

— Фойл, послушай ме. Забрави дяволския джонт. Не унищожавай това. То е чудо.

— Кое е чудо?

— Тази акустична игра на природата в Гуфр Мартел. Получава се в подземните пещери. Игра на ехото, проходите и шепнещите галерии. В Старите времена са го наричали Линия на шепота. Никога не съм вярвала. И никой не е мислил, че е истина, но ето, че е действителност. Ние разговаряме един с друг по Линията на шепота. Никой освен нас не може да ни чуе. Можем да говорим, Фойл. Можем да градим планове Може би ще успеем да избягаме.

Тя се казваше Джизбелла Маккуин. Беше темпераментна, незабисима, интелигентна и вече пет години се намираше на лечение в Гуфр Мартел — заради кражба. Жизнерадостната Джизбелла темпераментно обясни на Фойл своя бунт срещу обществото:

— Ти не знаеш какво донесе джонтацията на жените, Гъли. Тя ни заключи. Тя ни върна назад в сиреглио.

— Какво е сиреглио, момиче?

— Харем. Място, където държат жените затворени. След хиляди години цивилизация ние все още сме собственост. Джонтацията била така опасна за нашите добродетели, ценности, чест и достойнство, че сме затворени като златни кюлчета в сейф. Няма какво да правим… нищо достойно. Нямаме работа. Няма кариера. Няма излизане навън, Гъли, освен да се измъкнеш и да плюеш на всички норми.

— И ти направи ли го, Джиз?

— Аз трябваше да бъда независима. Гъли. Трябваше да живея свой собствен живот и това бе единственият начин обществото да ми позволи това. Така че избягах от къщи и наруших правилата.

И Джиз продължи да описва своя сензационен бунт: хладнокръвното изнудване, грубия шантаж, обира в медения месец, погребалния грабеж.

Фойл й разказа за „Номад“ и „Ворга“, за своята омраза и за плановете си. Той обаче не разказа на Джизбелла за татуировката на лицето си и за двадесетте милиона в платинени кюлчета, които чакаха на астероидите.

— Какво се случи с „Номад“? — попита Джизбелла. — Всичко ли беше така, както предполага този мъж, Дейджинхам? Беше ли унищожен от разрушител на Сателити на Външните планети?

— Не зная. Не мога да си спомня, момиче.

— Вероятно взривът ти е увредил паметта. Шок. А да бъдеш шест месеца в изолация никак не е от полза. Забеляза ли нещо, заслужаващо да се спасява от „Номад“.

— Не.

— А Дейджинхам спомена ли нещо?

— Не — излъга Фойл.

— Тогава той трябва да има друга причина, за да те напъха в Гуфр Мартел. Може би има нещо друго, което иска да вземе от „Номад“.

— Да, Джиз.

— Но си постъпил глупаво, опитвайки се да взривиш „Ворга“ по този начин. Ти си като диво животно, Което се опитва да накаже капана, който го е наранил. Стоманата не е жива. Тя не мисли. Ти не можеш да накажеш „Ворга“.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, момиче. „Ворга“ ме изостави.

— Трябва да накажеш разума, Гъли. Разумът, който е сложил капана. Да откриеш кой е бил на борда на „Ворга“. Да намериш този, който е дал заповедта да те изоставят. Него да накажеш.

— Да. Но как?

— Научи се да мислиш, Гъли. Главата, която е измислила как да задвижи „Номад“ и как да създаде бомба от подръчни материали, може да измисли и това. Открий някого от екипажа на „Ворга“. Той ще ти каже кой е бил на борда. Проследи и открий кой е дал заповедта. И тогава накажи него. Но това ще отнеме време, Гъли, време и пари. Повече пари, отколкото имаш.

— Имам цял живот.

Говореха си с часове по Линията на шепота. Гласовете им звучаха тихо, но близо до ухото. Имаше само едно място във всяка килия, където другият би могъл да бъде чут, затова те бяха открили чудото толкова късно. Но сега наваксваха пропуснатото време. И Джизбелла обучаваше Фойл.

— Ако някога се измъкнем от Гуфр Мартел, Гъли, трябва да го направим заедно, а аз не мога да имам доверие на един невежа.

— Кой е невежа?

— Ти — отговаряше Джизбелла решително, — аз трябва да ти говоря през цялото време на жаргон.

— Мога да чета и пиша.

— И това е горе-долу всичко, което значи, че освен с бруталната си сила ти не можеш да бъдеш полезен с нищо друго.

— Говори смислено! — каза ядосано той.

— Говоря съвсем смислено. Каква полза може да има от най-здравия резец в света, ако той няма острие? Трябва да наостриш ума си, Гъли. Трябва да те обучавам, човече.

Той се покори. Разбра, че тя беше права. Необходимо му беше обучение, не само за да се избави, но и за да открие „Ворга“. Джизбелла беше дъщеря на архитект и бе получила първостепенно образование. Тя го предаваше на Фойл, обогатено от циничния опит на петгодишния престой под земята. Понякога той се бунтуваше срещу упоритата работа и тогава шепнешком се караха, но в края на краищата той се извиняваше и отново се покорябаше. Понякога Джизбелла се изморяваше от преподаването и те си бъбреха, като споделяха мечтите си в тъмнината.

— Мисля, че се влюбваме, Гъли. Аз съм стара вещица, Гъли. На сто и пет години съм. А ти как изглеждаш?

— Ужасно!

— Колко ужасно?

— Лицето ми…

— Става много романтично! Сигурно имаш един от тези вълнуващи белези. Които правят мъжете да изглеждат толкова привлекателни?

— Не. Ще видиш. Като се срещнем. Ти само определи кога ще се видим. Някакъв период

— Добро момче.

— Ще се видим един ден, нали, Джиз?

— Скоро, надявам се, Гъли — далечният глас на Джизбелла стана решителен и служебен, — но трябва да спрем с мечтите и да се заловим за работа. Трябва да направим план и да се приготвим.

От подземния свят Джизбелла бе събрала богата информация за Гуфр Мартел. Никой не бе джонтирал извън пещерните болници, но от десетилетия подземният свят събираше и сравняваше информацията за болниците. От тези данни Джизбелла бързо бе успяла да разбере същността на Линията на шепота, която ги свърза. На базата именно на тези данни тя започна да обсъжда възможността за бягство.

— Ще се справим, Гъли. Никога, нито за минута не се съмнявай в това, нито за минута. Трябва да има цяла дузина пукнатини в осигурителната им система.

— Досега никой не ги е открил:

— Никой досега не е работил с партньор. Ще обединим информацията си и ще успеем.

Той вече не се влачеше до санитарната и обратно Оглеждаше стените на коридорите, отбелязваше местата на вратите, материала им, броеше, слушаше, изучаваше и докладваше. Обработваше всяка отделна крачка в санитарната и съобщаваше на Джиз. Въпросите, които шепнеше на мъжете под душа и в хигиенните стаи, имаха цел. Фойл и Джизбелла заедно изграждаха картината на установения ред в Гуфр Мартел и неговата осигурителна система.

Една сутрин на връщане от санитарната го спряха, когато влизаше в килията си.

— Продължи направо, Фойл!

— Това е Север-111. Зная мястото си.

— Движи се!

— Но — той беше ужасен, — местите ли ме?

— Имаш посетител.

Заведоха го до края на северния коридор, където се пресичаха още три главни коридора, които оформяха огромното кръстовище на болницата. В центъра на кръстовището бяха административните офиси, работилниците по поддръжката и клиниките. Въведоха го в стая, тъмна като килията му. Затвориха вратата зад него. Съзря бледи, неясни очертания на човешка фигура в тъмнината. Беше един призрак с неясно очертано тяло и мъртвешка глава. Двата кръгли диска на черепа му бяха или кухини, или инфрачервени очила.

— Добро утро — Каза Дейджинхам.

— Ти! — възкликна Фойл.

— Аз. Имам пет минути. Седни. Столът е зад теб. Фойл опипа за стола и бавно седна.

— Забавляваш ли се? — попита Дейджинхам.

— Какво искаш, Дейджинхам?

— Има промяна — каза Дейджинхам сухо. — последния път, когато разговаряхме, ти отговаряше само „Върви по дяволите“.

— Върви по дяволите, Дейджинхам, ако това те прави да се чувстваш по-добре.

— Остроумието ти явно е подобрено, речникът ти — също. Изменил си се — Каза Дейджинхам, — промяната е много силна и много бърза. Не ми харесва. Какво става с теб?

— Ходя на нощно училище.

— Десет месеца ходиш на това нощно училище.

— Десет месеца! — учудено повтори Фойл като ехо. — Толкова дълго?

— Десет месеца — мрак и тишина. Десет месеца — самота. Трябва да си сломен.

— О, добре, аз съм сломен.

— Трябваше само да свирнеш. Прав бях. Ти си необикновен. Толкова много време ми отне. Не можем да чакаме. Искам да направя нова оферта — десет процента от кюлчетата на „Номад“. Два милиона.

— Два милиона! — възкликна Фойл. — Защо не започна направо с това?

— Не знаех цената ти. Приемаш ли?

— Почти. Още не.

— Какво искаш още?

— Да изляза от Гуфр Мартел.

— Разбира се.

— А също и още един човек.

— Може да се уреди — гласът на Дейджинхам се изостри — нещо друго?

— Да получа достъп до папките с документи на Пристейн.

— Това е изключено. Нормален ли си? Бъди разумен.

— Достъп до неговите папки за корабите.

— За какво?

— Нужен ми е списъкът на хората на един от корабите му.

— О — Дейджинхам стана нетърпелив, — това мога да уредя. Друго?

— Няма.

— Тогава сделката е сключена — Дейджинхам беше доволен. Бледият призрак се надигна от стола. — Ще те измъкна след шест часа. Ще започнем уреждането на въпроса с твоя приятел веднага. Глупаво е, че загубихме толкова време, но никой не можеше да те прецени.

— Защо не изпратиш телепат да ме измъкне.

— Телепат? Бъди разумен, Фойл. Няма и десет пълни телепата на всички Вътрешни планети. Времето им е планирано за следващите десет години. Не можем да искаме някой от тях да изостави задълженията си нито поради симпатии, нито дори за пари.

— Извинявай, Дейджинхам. Мислех, че не разбираш от работата си.

— Почти щях да се обидя.

— Сега знам, че ти просто си излъгал.

— Ласкаеш ме.

— Ти можеш да наемеш телепат. За откриването на двадесет милиона лесно ще наемеш един.

— Правителството никога…

— Не всички работят за Правителството. Ти си подготвил някаква измама и не ти трябва телепат.

Сноп светлина разсече тъмнината на стаята и освети Фойл.

— Какво ти е известно. Фойл? Какво криеш? За кого работиш? — ръцете на Дейджинхам се разтрепериха. — Господи! Какъв глупак съм бил. Разбира се, ти си необикновен. Не си обикновен космонавт. Попитах те: за кого работиш?

Фойл отблъсна ръцете на Дейджинхам от себе си.

— За никого — каза той, — за никого ос8ен за себе си.

— За никого, а? Като включим и твоя приятел в Гуфр Мартел, който толкова искаш да освободиш, за Бога, ти почти ме измами, Фойл. Кажи на капитан Янг Йоувил, че го поздравявам. Има по-добър екип, отколкото предполагах.

— Никога не съм чувал за някакъв Янг Йоувил.

— Ти и приятелят ти ще изгниете тук. Ще гноясате. Ще те преместя в най-лошата килия на болницата. Ще те завра на дъното на Гуфр Мартел Аз ще… Пазач, тук! П…

Фойл сграбчи Дейджинхам за гърлото, събори го на пода и удари главата му в настилката от плочи. Дейджинхам се сгърчи и затихна. Фойл смъкна очилата от лицето му и ги сложи. Гледката се върна в мекочервени и розови светлини и сенки. Той се намираше в малка приемна стая с маса и два стола. Фойл съблече жакета на Дейджинхам и с две бързи движения го облече. Широкополата разбойническа шапка на Дейджинхам лежеше на масата. Фойл я нахлупи на главата си и дръпна периферията надолу пред лицето си.

На двете срещуположни стени имаше врати. Фойл отвори едната със силен удар. Тя водеше към северния коридор. Той я затвори, пресече стаята и опита другата. Тя водеше към джонтлабиринт. Фойл се промуши през нея и влезе в лабиринта. Без водач той веднага се загуби. Започна да тича през криволиците на лабиринта и отново се озова в приемната стая. Дейджинхам се бе изправил на колене.

Фойл се върна обратно в лабиринта. Тичаше. Стигна до затворена врата, отвори я. Тя водеше към голяма работилница, осветена с нормална светлина. Двамата техници, работещи вътре, изненадано го погледнаха.

Фойл грабна ковашкия чук, нахвърли се върху тях като дивак и ги повали. Зад себе си чу далечните викове на Дейджинхам. Огледа се диво и откри с ужас, че стаята няма друг изход освен този, през който беше влязъл. Работилницата имаше Г-образна форма. Фойл зави зад ъгъла. Втурна се през изхода, озова се в джонтлабиринта и отново се изгуби. Алармената система на Гуфр Мартел се задейства. Фойл блъсна стената на лабиринта с чука, проби тънката пластмасова преграда и се озова в осветения с инфрачервена светлина южен коридор на женската част на болницата.

Две надзирателки се зададоха по коридора, тичайки бързо. Фойл ги нападна с чука и ги повали. Намираше се в началото на коридора. Пред него се простираше дълга редица от затворнически килии. На вратата на всяка от тях имаше номер, осветен с ярка червена светлина. Отгоре коридорът се осветяваше от пламтящ червен глобус. Той удари с чука по ключа и прекъсна захранващия кабел. Целият коридор стана тъмен, даже и за човек с очила.

— Сега сме при равни условия, всички на тъмно — изрече задъхано Фойл и се понесе надолу по коридора, като докосваше стената с ръка и броеше вратите на килиите. Джизбелла му бе очертала точна картина на Южния квадрант. Той определяше пътя си по посока на Юг-900. Сблъска се с друга надзирателка. Удари я веднъж с чука, но обърка броенето на килиите, затича се и спря.

— Джиз! — изрева той.

Чу гласа й. Сблъска се с още една надзирателка, отърва се и от нея, откри килията на Джизбелла.

— Гъли, Боже мой!… — гласът й беше приглушен.

— Отдръпни се назад! Назад! — той нанесе три удара върху вратата и тя се отвори навътре. Фойл залитна в килията и се озова срещу фигура.

— Джиз? — той се задъхваше — Извинявай… Минавах наблизо. Рекох да ти се обадя.

— Гъли, в името на…

— Да. Дяволски начин да се видим, а? Хайде. Навън, момиче. Навън! — той я дръпна вън от килията. — Не можем да минем през офисите. Ония не ме харесаха. Къде е вашата санитарна?

— Гъли, ти си луд!

— Целият квадрант е тъмен. Унищожих захранващия кабел. Имаме петдесет процента шанс. Да вървим, момиче. Да вървим.

Той я тикна напред и тя го поведе по проходите към автоматизираните отделения на женския санитарен възел. Докато автомеханизираните ръце ги събличаха, сапунисваха, пръскаха и дезинфекцираха, Фойл пипнешком търсеше стъкления прозорец за медицинско наблюдение. Намери го. Вдигна чука и го разби.

— Влизай, Джиз.

Той я тикна през прозореца, след което я последва, Двамата бяха съблечени, сапунисани, порязани и окървавени. Фойл се подхлъзна и се сгромоляса в тъмнината, като търсеше вратата, през която влизаха лекарите.

— Не мога да открия вратата, ДЖиз. Вратата от клиниката… Аз…

— Ш-ш-т.

— Но…

— Тихо, Гъли.

Сапунисана ръка намери устата му и я закри. Тя стисна рамото му така силно, че ноктите и се забиха в кожата му. През шумотевицата в пещерата звучеше тропотът на стъпки. Надзирателите тичаха сляпо през помещението за санитарен контрол. Инфрачервеното осветление още не бе поправено.

— Може би няма да забележат прозореца — прошепна Джизбелла. — Тихо.

Те се свиха на пода. В санитарната се чуваше шум от безразборно тропащи крака. После всичко затихна.

— Сега е чисто — прошепна Джизбелла, — но всеки момент ще си осигурят осветление за издирването. Хайде, Гъли! Навън!

— Но вратата към клиниката, Джиз. Аз мислех…

— Няма врата. Използват вертикална стълба, която вдигат нагоре. Предвидили са и тази възможност за бягство. Ще трябва да опитаме с товарния асансьор. Господ знае дали той би могъл да ни помогне. О, Гъли, ти си идиот. Абсолютен идиот.

Спуснаха се през наблюдателния прозорец обратно в санитарната. Търсеха в тъмнината асансьора, чрез който замърсените униформи се транспортираха и се доставяха новите. В тъмното автоматичните ръце отново сапунисваха, пръскаха и дезинфекцираха. Не успяха да открият нищо.

Внезапно в залата прозвуча виенето на сирена, заглушавайки всеки друг звук. И веднага след това настъпи мъртва тишина, така потискаща, както и тъмнината.

— Използват Г-фон, за да ни открият, Гъли

— Какво е това?

— Геофон. Може да открие шепот дори през половин миля солидна скала. Ето защо пуснаха сирената, за да осигурят тишина.

— Товарният асансьор?

— Не можем да го открием.

— Тогава ела.

— Къде?

— Ще тичаме.

— Къде?

— Не зная, но нямам намерение да чакам като говедо в кланица. Хайде. Имаш нужда от упражнение.

Отново я побутна пред себе си и те тичаха задъхани и препъващи се през тъмата надолу към дълбините на южния квадрант. Блъскайки се в забоите на проходите, Джизбелла падна два пъти, като тичаше, Фойл излезе напред, държейки двадесетпаундовия чук в ръка с протегната дръжка напред като антена. Удариха се глухо в стена и разбраха, че са достигнали края на коридора. Бяха затворени, заловени

— Сега накъде?

— Не зная. Изглежда като задънения край на мечтите ми. Със сигурност не можем да се върнем назад. Аз нападнах Дейджинхам в офиса. Гаден тип. Изглежда като етикет на бутилка с отрова. Имаш ли идея, момиче?

— О, Гъли… Гъли… — изхлипа Джизбелла.

— Разчитам на теб за идея. „Без бомби вече“ — каза ти. Бих желал да имам една бомба сега. Бих могъл… Почакай малко! — той докосна мократа стена, която преграждаше пътя им. Почувства назъбените грапавини на мазилка. — Докладва Гъливер Фойл: това не е естествена стена, задънваща пещерата. Тя е построена. Тухли и камък. Пипни. Джизбелла опипа стената.

— Е?

— Това означава, че проходът не свършва дотук. Продължава. Те са го зазидали, без съмнение.

Той избута Джизбелла навътре в прохода, потри ръка о пода, за да напесъчи сапунените си длани, и замахна с чука към стената. Удряше в равномерен ритъм, като сумтеше и дишаше тежко. Стоманеният чук рушеше стената, а звукът отекваше като ехо от камъни, удряни под вода.

— Те идват — каза Джиз. — Чувам ги.

Тъпите удари преминаха в трошливи, приглушени обертонове. Падаха отделни парчета, а след това се посипаха и камъчета. Фойл удвои усилията си. Внезапно стана срутване и ги облъхна вълна леден въздух.

— Пробих — промърмори Фойл.

Той се нахвърли върху краищата на отвора, пробивайки стената с ярост. Летяха тухли, камъни и стар разтвор. Фойл спря и повика Джизбелла.

— Опитай!

Той пусна чука, грабна я и я повдигна до отвора, чиято височина бе до гърдите. Тя викаше от болка, докато се извиваше през острите ръбове. Фойл я буташе безжалостно, докато раменете й, а после и бедрата минаха през отвора. Той пусна краката й и я чу да пада от отсрещната страна.

Фойл се надигна и се промуши през назъбения пробив в стената. Когато се стовари долу върху сместа от тухли и разтвор, той почувства ръцете на Джизбелла, които се опитваха да го предпазят от падането. Двамата се озоваха в ледената тъмнина на Гуфр Мартел. сред мили неизползвани пещери и проходи.

— Господи, ще се измъкнем! — изхриптя Гъли.

— Не зная дали въобще има път навън, Гъли, — Джизбелла трепереше от студ. — Може би това е тупик, зазидан от болницата.

— Трябва да има изход.

— Не зная дали можем да го намерим.

— Трябва да го намерим. Да вървим, момиче. Те заопипваха в тъмнината напред. Фойл захвърли безполезните очила от очите си. Двамата се блъскаха в издатини, ъгли и ниски тавани, слизаха надолу по наклони и стръмни стъпала. Когато се прехвърлиха през остър гребен върху равнинно място, краката им се подхлъзнаха. Двамата тежко паднаха на гладък под. Фойл го опипа и го докосна с език.

— Лед — промърмори той, — добър знак. Ние сме в ледена пещера. Джиз. Подземен ледник.

Те се надигнаха разтреперани, с разкрачени крака и започнаха да напредват бавно през пещерата по леда, образуван в бездната на Гуфр Мартел в продължение на хилядолетия. Изкатериха се по гора от сталагмити и сталактити, стърчащи от назъбения под и висящи от тавана. Вибрациите от всяка стъпка разклащаха огромните сталактити и във всеки момент тежките остри като игли каменни копия заплашваха да се срутят долу. В края на гората Фойл спря, показа се навън и веднага се отдръпна. Чу се ясен металически звън. Той взе ръката на Джизбелла и постави в нея дълъг, заострен конус от сталагмит.

— Бастун — промърмори той, — използвай го като слепите хора.

Той отчупи още един и те продължиха, като почукваха, опипваха и се препъваха в тъмнината. Наоколо не се чуваше никакъв звук, но в ушите им звънтяха бесният галоп на паниката, задъханото дишане, тупкащите сърца, почукването на каменните им бастуни. звукът от множеството падащи капки, постоянното шуртене на вода в подземната река под Гуфр Мартел.

— Не в тази посока, момиче — Фойл я побутна по рамото, — по-наляво.

— Имаш ли поне малка представа за посоката, в която вървим, Гъли?

— Надолу, Джиз. Ще следваме всеки наклон, който води надолу.

— Имаш ли нещо предвид?

— Да. Изненада, изненада! Разум вместо бомби.

— Разум вместо… — Джизбелла се разтресе от истеричен смях. — Ти се втурна в южния квадрант с-със ковашки чук и т-това е твоята идея за р-разум вместо б-б-б… — тя не можеше да го изкаже от конбулсивни хлипания, докато Фойл не я сграбчи и раздруса.

— Млъкни, Джиз! Ако ни следят с Г-фон, ще те чуят и на Марс.

— С-съжаляВам, Гъли Съжалявам… — тя пое дъх, — защо надолу?

— Реката, тази, която чуваме през цялото време. Тя трябва да е близо. И вероятно се слива с ледника някъде по-долу.

— Реката?

— Единственият сигурен път навън. Тя трябва някъде да излиза от планината. И ние ще поплуваме.

— Гъли, ти си ненормален!

— Какво ти става? Не знаеш да плуваш ли?

— Аз мога да плувам, но…

— Тогава трябва да опитаме. Продължавай, Джиз. Хайде.

Шумът на реката все повече нарастваше, но те губеха силите си. Най-после Джизбелла се спря и прошепна:

— Гъли, трябва да си почина.

— Много е студено. По-добре да се движим

— Не мога.

— Движи се — той напипа ръката й.

— Махай си ръцете от мен! — извика ядосано тя. Беше избухнала от нищо. Той я изгледа в недоумение.

— Какво ти става? Пази си главата, Джиз. Аз завися от теб.

— За какво? Казах ти, че трябва да планираме… да изработим едно бягство… а сега ти ни насади на това.

— Аз насадих себе си. Дейджинхам щеше да смени килията ми. Край на Линията на шепота за нас. Аз трябваше, Джиз… и ние сме навън, нали?

— Къде навън? Загубени в Гуфр Мартел. Търсим проклетата река, за да се удавим в нея. Ти си един глупак Гъли, а аз съм идиот, щом позволих да ме бъвлечеш в тоба. Проклет да си! Проклет да си! Ти смъкваш всичко до твоето ниво на ненормален, така принизи и мен. Тичай. Бий се. Удряй. Това е всичко, което знаеш. Бий. Чупи. Разрушавай. Унищожавай… Гъли.

Джизбелла крещеше. Чу се тропот като от падащ в тъмнината камък и трясъкът пропадна надолу и надалеч. Фойл чу шума от падането на нейното тяло бъв водата. Той се хвърли напред, викайки „Джиз!“, и се заклатушка на ръба на пропастта. Падна и тялото му удари във водата със силен плясък. Ледената река го обгърна и той не знаеше как да изплува на повърхността. Бореше се, задушаваше се и усети, че внезапно течение го завлече към мразовити, хлъзгави скали и тогава бе изхвърлен на кипящата повърхност. Кашляше и викаше. Чу Джизбелла да отговаря със слаб, неясен глас от бучащата река. Заплува по течението, опитвайки се да я намери.

Той я викаше и чуваше гласа й да звучи все по-ясно и по-ясно. Бученето се увеличи и той бе грубо хвърлен надолу в съскащия поток от падаща вода. Потъна до дъното на дълбок басейн и се бореше наново да излезе на повърхността. Водовъртежът го запрати върху студено тяло, обхванало една скала.

— Джиз!

— Гъли! Благодаря ти. Господи! За момент те се прилепиха един към друг, докато водата се носеше край тях.

— Гъли… — кашляше Джизбелла, — тя минава оттук.

— Реката?

— Да.

Той я заобиколи, прилепи се до стената и напипа входа на подземен тунел. Течението се опитваше да го повлече.

— Дръж се! — задъхваше се Фойл. Той се огледа вляво и вдясно. Стените на тунела бяха гладки, без никакви издатини. — Не можем да се измъкнем. Трябва да минем през тунела.

— Там няма въздух, Гъли. Няма.

— Не може да е безкраен. Ще си поемем дъх.

— Може да се окаже по-дълъг, отколкото ние можем да задържим въздух.

— Трябва да рискуваме.

— Не мога да го направя.

— Трябва! Няма друг път. Напомпай дробовете си. Дръж се за мен.

Подкрепяйки се един друг, те поемаха дълбоко въздух, за да напълнят дробовете си. Фойл избута Джизбелла по посока на подземния тунел.

— Ти върви напред. Ще бъда точно след теб… Ще ти помогна, ако имаш трудности.

— Трудности! — закрещя Джизбелла с треперещ глас. Тя се потопи и се остави течението да я поеме в отвора на тунела. Фойл я последва. Яростната струя ги дърпаше надолу, надолу и все по-надолу, отнасяйки ги ту към едната, ту към другата стена на тунела, които бяха гладко излъскани. Фойл плуваше след Джизбелла и чувстваше краката й да удрят главата и раменете му.

Те плуваха през тунела, докато белите им дробове се задъхаха за въздух, а слепоочията им затуптяха. Тогава отново се чу шум, течението ги изхвърли на повърхността и те можеха вече да дишат. Гладките стени на тунела бяха заменени от назъбени скали. Фойл хвана крака на Джизбелла и се залови за една изпъкнала скала на брега на реката.

— Тук трябва да се измъкнем на брега. Трябва да се измъкнем. Чуваш ли този шум пред нас? Това е водопад. Праг. Ще ни разкъса на части. Излизай навън, Джиз.

Тя беше много слаба, за да може да се измъкне от водата. Той избута тялото й навън върху скалите и я последва. Легнаха върху хлъзгавите камъни твърде изтощени, дори за да говорят. Накрая Фойл, загрижен, се изправи на крака.

— Трябва да продължим — каза той, — ще следваме реката. Готова ли си?

Тя не можеше да отговори, не можеше да възрази. Той я изправи и те поеха, препъвайки се през тъмнината, като се опитваха да следват брега на реката. Минаваха край огромни камъни, изправени като гиганти, натрупани, разбъркани, разпръснати безразборно. Като се колебаеха и ги заобикаляха, те загубиха реката. Не успяха да стигнат доникъде.

— Загубени… — изсумтя с отвращение Фойл, — отново се заблудихме. Наистина сме се загубили този път. Какво да правим?

Джизбелла се разплака. Разтърсваше се от безпомощни и гневни ридания.

Фойл се спря и приседна, като я привлече до себе си.

— Може би си права — каза уморено той, — може би съм един проклет глупак. Аз извърших това безразсъдство и попаднахме тук, откъдето няма измъкване.

Тя не отговори.

— Толкова ми е акълът. За какво ли ми беше образованието, което ти ми даде? — Той се поколеба. — Мислиш ли, че трябва да опитаме да намерим обратен път до болницата?

— Никога няма да успеем.

— Така мисля и аз. Това беше само едно упражнение за моята съобразителност. Дали да вдигнем врява? Да вдигнем шум, за да могат да ни открият чрез Г-фона? Но никога няма да ни чуят, надали ще бъдем живи, когато ни открият. Все пак можем да вдигнем голям шум. Можеш да ми хвърлиш един бой. Ще бъде удоволствие и за двама ни.

— Млъкни!

— Каква мръсотия! — Той се облегна назад, удобно положил главата си върху стиска мека трева. — На „Номад“ имах някакъв шанс. Имаше храна и виждах накъде се опитвам да отида. Аз можех… — той се прекъсна и бързо се изправи. — Джиз!

— Не говори толкова много.

Той опипа земята под себе си, грабна пръст и стръкчета трева и ги вдигна пред лицето й.

— Помириши това — засмя се той, — опитай го. Това е трева, Джиз. Земя и трева. Ние сме извън Гуфр Мартел.

— Какво?

— Навън е нощ. Тъмна облачна нощ. Ние сме излезли вън от пещерите, без да разберем. Ние сме навън. Джиз! Успяхме!

Те скочиха на крака, като се взираха, ослушваха. Нощта беше непрогледна, но те чуваха меката въздишка на нощния вятър и сладкото ухание на земните растения стигаше до тях. Някъде далеч излая куче.

— Боже, Гъли! — прошепна Джизбелла невярваща. — Ти си прав. Ние сме вън от Гуфр Мартел. Просто трябва да дочакаме зората.

Тя се засмя. Простря ръце към него, целуна го и той отвърна на прегръдката. Те забъбриха възбудено. Отново легнаха на меката трева, уморени, но неспособни да почиват, възбудени, нетърпеливи, с целия жибот пред себе си.

— Здравей, Гъли, мили Гъли. Здравей, Гъли, след толкова много време.

— Здравей, Джиз

— Казах ти, че ще се срещнем някой ден, някой ден скоро Казах ти, скъпи. И това е денят.

— Нощта.

— Да, вярно, нощта. Но край на нощното бъбрене по Линията на шепота. Няма да има повече такива нощи, скъпи Гъли.

Внезапно те осъзнаха, че са голи, близо легнали един до друг, като се допираха. Джизбелла лежеше тихо, без да мърда. Той я прегърна почти сърдито и я обхвана с желание, което беше не по-малко от нейното.

Когато дойде зората, той видя, че тя е красива — висока и стройна, с тъмночервена коса и благородна уста.

Но когато се зазори, тя също видя лицето му.

6.

Харли Бейкър, доктор по медицина, имаше малка практика във Вашингтон, Орегон, която бе законна, но толкова слабо платена, че едва покриваше стойността на дизеловото гориво, необходимо за участията му всеки уикенд в ралитата с трактори, провеждани в Сахара. Действителните му приходи идваха от неговата необикновена клиника в Трентън, до която БейКър джонтираше всеки понеделник, сряда и петък през нощта. Там за внушителни цени и без излишни, неудобни въпроси Бейкър произвеждаше чудовища за развлекателния бизнес и възстановяваше кожа, мускули и кости за хората от престъпния свят.

С вид на акушерка Бейкър седеше на прохладната веранда на своята огромна къща в Спокейн и слушаше края на разказа на Джиз Маккуин за нейното бягство.

— След като се озовахме на свобода вън от Гуфр Мартел, всичко беше много по-лесно. Открихме една ловна къщичка, проникнахме в нея и си осигурихме дрехи. Там имаше и пушки, забавни, стари вещи от стомана с експлозиви за убиване. Взехме ги и ги продадохме на местни жители. Така си осигурихме средства, за да достигнем до най-близката джонтплатформа, която можехме да си спомним.

— Коя?

— Биариц.

— Пътувахте само нощем, нали?

— Естествено.

— А правихте ли нещо за лицето на Фойл?

— Опитахме с грим, но не стана. Проклетата татуировка прозира. Купих сурогат за тъмна кожа и напръсках лицето му.

— И свърши ли работа?

— Не — Каза Джиз ядосано, — трябва да държиш лицето си спокойно, защото в противен случай сурогатът се напуква и пада. Фойл не може да се контролира. Никога не е могъл. Той е същински ад.

— Къде е той сега?

— Сам Куейт го взе.

— Мислех, че Сам си почива от безкрайните си празненства.

— Да, почива си — Каза мрачно Джизбелла, — но той ми е задължен и сега се грижи за Фойл. Те обикалят, джонтирайки, за да стои далеч от ченгетата.

— Интересно — промълви Бейкър, — не съм виждал татуировка през целия си живот. Мислех, че е забравено изкуство. Бих искал да го прибавя към моята колекция — нали знаеш, че колекционирам куриозни случаи, Джиз?

— Всеки знае за зоологическата ти градина в Трентън. Бейкър. Ужасна е.

— Миналия месец намерих истински сиамски близнаци — започна ентусиазирано Бейкър.

— Дори не искам да чуя за това — рязко подхвърли Джиз. — И не искам Фойл да попадне в зверилницата ти. Можеш ли да махнеш маската от лицето му? Да го почистиш? Той казва, че в Главната болница се отказали.

— Те нямат моя опит, мила. Хм-м-м. Струва ми се, че си спомням — четох нещо веднъж… някъде… Но къде ли беше…? Почакай за минута.

Бейкър се изправи и изчезна. Джизбелла се заразхожда нервно по верандата, докато той се появи отново след двадесет минути с парцалива книга в ръце и триумфално изражение на лицето.

— Открих го — каза Бейкър, — видял съм го в библиотеката преди три години. Можеш да ме поздравиш за моята памет.

— По дяволите твоята памет. Може ли да се направи нещо за лицето му?

— Може! — Бейкър потупа тънките страници и се замисли. — Да, може да се направи. Индиготиндисулфонова киселина Може би ще трябва да се синтезира киселината, но… — Бейкър затвори книгата и кимна уверено. — Мога да го оправя. Само че ми е жал да унищожа това толкова уникално лице, ако е такова, каквото ми го обрисува ти.

— Ще престанеш ли с твоето хоби? — възкликна Джизбелла отчаяно — Ние сме натясно, разбираш ли? Първите, които някога са успели да избягат от Гуфр Мартел. Ченгетата няма да се откажат, докато не ни върнат обратно там. За тях това е специален случай.

— Но…

— Колко дълго мислиш, че можем да издържим вън от Гуфр Мартел с Фойл, който препуска наоколо с това татуирано лице?

— Защо толкова се сърдиш?

— Не се сърдя. Аз обяснявам.

— Той ще бъде щастлив в зоологическата — каза Бейкър убедително. — И там ще бъде под прикритие. Ще го сложа в съседство с момичето циклоп…

— За зоологическата е изключено. В това съм съвсем сигурна.

— Добре, мила. Но защо се безпокоиш, че Фойл ще бъде хванат? Това няма нищо общо с теб.

— Защо се грижиш за моите безпокойства? Аз те моля да свършиш една работа. И ще платя за нея.

— Ще струва скъпо, мила. А и аз съм привързан към теб. Опитвам се да ти спестя разходи.

— Не, не се опитваш.

— Тогава да кажем, че съм любопитен.

— Тогава да кажем, че съм му благодарна. Той ми помогна, сега му помагам аз. Бейкър цинично се усмихна.

— Тогава нека му помогнем. Като му създадем съвсем ново лице.

— Не.

— Така си и мислех. Ти искаш само да го почистя, защото се интересуваш от това лице.

— Дявол да те вземе, Бейкър, ще свършиш ли работа или не?

— Ще струва пет хиляди.

— Не е ли множко?

— Хиляда — за синтезиране на киселината. Три хиляди — за хирургическата работа. И хиляда за…

— Твоето любопитство.

— Не, мила — той се усмихна отново, — хиляда — за анестезиолога.

— А защо анестезия?

Бейкър отново отвори старите текстове.

— Операцията изглежда болезнена. Знаеш ли как се татуира? Взема се игла, потапя се в боята и се забива в кожата. За да премахна тази боя, аз трябва да обработя лицето пора след пора и да вкарам индиготиндисулфон. Ще боли.

Очите на Джизбелла блеснаха.

— Можеш ли да го направиш без наркоза?

— Аз мога, мила, но Фойл?

— По дяволите Фойл! Аз плащам четири хиляди, Без наркоза, Бейкър. Нека Фойл страда.

— Джиз! Ти не знаеш на какво го подлагаш.

— Зная. Нека страда — тя се засмя така истерично, че Бейкър се стресна. — Нека лицето му го накара да страда.

Клиниката на Бейкър заемаше пететажна сграда и се намираше зад ракетните силози на Трентън, където някога е имало завод за мотриси. Те са били предназначени за метро, преди джонтирането да премахне нуждата от метротранспорт. Страничните прозорци на клиниката гледаха към кръглите отвори на силозите, изправили антигравитационните си снопове нагоре, и пациентите на Бейкър можеха да се развличат, като наблюдават космическите кораби, които се издигаха тихо нагоре и се спускаха надолу по посока на антигравитационните лъчи, с блестящи люкове, мигащи разпознавателни сигнали и бляскави корпуси.

Партерният етаж на клиниката беше зает от зоологическата колекция, представляваща анатомически куриози, естествени уроди и чудовища, закупени, наети, похитени и отвлечени. Бейкър, подобно на останалата част от света, беше страстно привързан към тези нещастни създания и прекарваше дълги часове сред тях, вдъхновявайки се от зрелището на техните уродства по начина, по който други хора се упояват от красотата на произведенията на изкуството. Средните етажи на зданието бяха заети от стаи за реанимация, лаборатории, помещения за обслужващия персонал и кухни. На най-горния етаж се намираха операционните.

В една от тях, малка зала, обикновено използвана за очни експерименти, Бейкър работеше върху лицето на Фойл. Под студеното осветление на лампите той се бе навел над операционната маса и педантично работеше с малко стоманено чукче и платинена игла. Бейкър следваше знаците на старата татуировка по лицето на Фойл, всяка минута откриваше белег от старо пробождане и пъхаше иглата в него. Главата на Фойл беше пристегната със скоби, но тялото му не бе вързано. Мускулите му се сгърчваха при всеки удар на чукчето, но тялото му не помръдваше. Той стискаше страничните ръбове на операционната маса.

— Самообладание — произнесе той през зъби, — ти искаше да се науча на самоконтрол, Джиз. Аз се упражнявам.

Той трепна.

— Не мърдай! — заповяда Бейкър.

— Правя го, за да се забавляваме.

— Всичко върви добре, синко — Каза Сам Куейт, но беше пребледнял. Той хвърли скрит поглед към яростното лице на Джизбелла, — Какво ще кажеш, Джиз?

— Той се упражнява.

Бейкър продължи да топи иглата и да я удря с чукчето.

— Слушай, Сам — измънка Фойл едва-едва, — Джиз ми каза, че имаш собствен кораб.

— Да, имам. Малък, четириместен. С два двигателя. От вида, който наричат „Сатурн Уикендър“.

— Защо „Сатурн Уикендър“?

— Защото уикендът на Сатурн продължава деветдесет дни. Корабът може да носи храна и гориво за три месеца.

— Точно такъв ми трябва — промърмори Фойл. Той се сгърчи отново, но се овладя. — Сам, искам да наема кораба ти.

— За какво?

— За една моя тайна работа.

— Законна?

— Не.

— Тогава не е за мен, синко. Нервите ми са съсипани. Джонтирането с теб на една крачка пред полицаите ми го показа. Предпочитам да съм далеч от тия неща. Просто искам спокойствие.

— Ще ти платя петдесет хиляди. Не искаш ли петдесет хиляди? Можеш да си прекарваш неделите в броене на пари.

Иглата се забиваше безжалостно. Тялото на Фойл потръпваше при всеки удар.

— Аз вече получих петдесет хиляди. Имам десет пъти повече в брой във Виенската банка — Куейт бръкна в джоба си и извади халка с блестящи радиоактивни ключове. — Ето го ключа за банката. А това е ключът за къщата ми в Йобург. Двадесет стаи, двадесет акра. Това е ключът за моя „Уикендър“ в Монток. Не можеш да ме съблазниш, синко. Аз получих своето. Ще джонтирам обратно в Йобург и ще живея щастливо през остатъка от живота си.

— Дай ми „Уикендър“. Можеш да си стоиш на сигурно В Йобург и пак да получиш сумата.

— Кога ще я получа?

— Когато се върна.

— Искаш моя кораб на доверие и с обещание да платиш след това?

— Гарантирам ти. Куейт изсумтя.

— Каква е гаранцията?

— Това е спасителна работа на астероидите. Кораб на име „Номад“.

— Какво има на „Номад“? Какво гарантира покриването на разходите по спасяването?

— Не зная.

— Лъжеш.

— Не зная — измънка Фойл упорито, — но там трябва да има нещо ценно. Питай Джиз.

— Слушай — каза Куейт, — ще ти кажа нещо. Ние сме коректни, нали? Знам какво се върти в главата ти. Ти си пипнал нещо тлъсто и не искаш никой да ти се бърка. Ето защо искаш кораба…

Фойл се сгърчи от болка, но все още завладян от жаждата да притежава, повтори:

— Аз не знам, Сам. Попитай Джиз.

— Ако искаш честна сделка, то направи и честно предложение — каза Куейт сърдито, — недей да бродиш наоколо като дяволски татуиран тигър, готвещ се за скок. Ние сме единствените приятели, които имаш. Не се опитвай да заблуждаваш…

Куейт беше прекъснат от вик, откъснал се от устата на Фойл.

— Не мърдай — каза Бейкър с отвлечен глас, — когато си мърдаш лицето, не мога да контролирам иглата.

Той изгледа продължително Джизбелла. Устните й потрепваха. Внезапно тя отвори портмонето си и извади две банкноти по петстотин кредита. Хвърли ги до мензурата с киселината.

— Ние ще чакаме отвън — каза тя.

В хола й прилоша. Куейт я завлече до един стол и намери сестра, която я свести с ароматизиран амоняк. Джизбелла започна да плаче така сърцераздирателно, че Куейт се изплаши. Той освободи сестрата и я наглеждаше, докато хълцането й затихна.

— Какво, по дяволите, става? — попита той. — Какво означаваха тези пари?

— Това бяха проклети пари.

— За какво?

— Не искам да говоря за това.

— Добре ли си?

— Не…

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Не.

Последва дълга пауза. После Джизбелла попита със загрижен глас:

— Възнамеряваш ли да сключиш тази сделка с Гъли?

— Аз? Не. Изглежда безнадеждна история.

— Трябва да има нещо ценно на „Номад“. Иначе защо Дейджинхам ще преследва Гъли?

— Аз все още не съм заинтригуван. А ти?

— Аз? Също не се интересувам. Няма да участвам в други сделки с Гъли Фойл.

След още една пауза Куейт попита:

— Мога ли да се прибирам вече вкъщи?

— Ти имаше трудности с нас, нали. Сам?

— Струваше ми се, че ще умра хиляди пъти, докато се грижех за тоя тигър.

— Съжалявам, Сам.

— Трябваше да ми се случи, след като постъпих така с теб, когато те хванаха в Мемфис.

— Да се спасиш беше най-естественото, Сам.

— Ние винаги вършим естественото, но понякога не би трябвало да го правим.

— Зная, Сам, зная.

— И прекарваш остатъка от живота си в старание да поправиш стореното. Мисля, че съм късметлия, Джиз. Мисля, че днес ми се удаде тази възможност. Сега да се прибирам ли вкъщи?

— Обратно в Йобург и щастливия живот?

— Да.

— Не ме оставяй сама. Сам. Срамувам се от себе си.

— За какво?

— За проявена жестокост към беззащитно същество.

— Какво значи това?

— Няма значение. Постой още малко. Разкажи ми нещо за хората, които са щастливи. Какво толкова хубаво намират в тоя живот?

— Добре — отговори любезно Куейт, — те имат това, за което са мечтали като деца. Ако можеш на петдесет години да имаш всичко онова, което си искал, когато си бил петнадесетгодишен, ти си щастлив. Когато аз бях петнадесетгодишен… — и Куейт продължи да разказва за мечтите, амбициите и разочарованията на своето детство, които сега той беше реализирал, когато Бейкър се появи от операционната. — СВърши ли? — попита нетърпеливо Джизбелла. — Свърших. След като го упоих, беше много по-лесно да работя. Сега бинтоват лицето му. Ще се появи след няколко минути.

— Изтощен ли е?

— Естествено.

— След колко дни ще може да се свалят бинтовете?

— Шест или седем дни.

— И лицето му ще бъде ли чисто?

— Мислех, че не се интересуваш от лицето му, мила, Трябва да бъде чисто. Мисля, че не съм пропуснал нито едно пигментирано петно. Можеш да се възхищаваш на сръчността и умението ми, Джизбелла, а също и на мъдростта ми. Аз ще подкрепя Фойл за спасителната операция на „Номад“.

— Какво? — засмя се Куейт. — Ти правиш залог при шанс хиляда към едно, Бейкър? Мислех те за по-умен.

— И съм. По време на упойката той говореше. На борда на „Номад“ има платинени кюлчета на стойност двадесет милиона.

— Двадесет милиона? — лицето на Сам Куейт почервеня и той се обърна към ДАизбелла. Но тя също бе ядосана.

— Не ме гледай. Сам. Аз не знаех. Той криеше това и от мен. Кълнеше се, че не знае защо Дейджинхам го преследва.

— Дейджинхам е този, който му е казал — обясни Бейкър, — това също му се изплъзна.

— Ще го убия — ядосваше се Джизбелла, — ще го разкъсам на части със собствените си ръце и няма да намерите нищо в това тяло освен черна мръсотия. Ще стане експонат на зверилника ти, Бейкър. Обещавам пред Бога, че ще ти го дам.

Вратата на операционната се отвори и двама санитари изкараха болнично легло на колела, на което лежеше Фойл, леко потръпвайки. Цялата му глава беше едно голямо бяло бинтовано кълбо.

— В съзнание ли е? — попита Куейт.

— Аз ще се заема с това — избухна Джизбелла, — аз ще говоря с този кучи… Фойл!

Фойл слабо проговори под бинтованата маска. Точно когато Джизбелла си пое въздух и се приготви за яростна атака, една от стените на болницата изчезна и се чу такъв гърмеж, че повали всички. Цялата сграда се затресе от повтарящи се експлозии и през дупките на стените униформени мъже започнаха да джонтират от улиците вътре в сградата като лешояди на мърша.

— Нападение! — извика Бейкър, — Нападение!

— Боже Господи! — тресеше се Куейт. Униформените мъже плъзнаха навсякъде из сградата, като крещяха:

— Фойл! Фойл! Фойл! Фойл!

Бейкър звучно изчезна. Санитарите също джонтираха. Като изоставиха леглото, от което Фойл слабо размахваше ръце и крака и издаваше приглушени звуци.

— Нападение! — Куейт разтърси Джизбелла. — Бягай, момиче! Бягай!

— Не можем да изоставим Фойл! — викаше Джизбелла

— Съвземи се, момиче! Бягай!

— Не можем да го изоставим!

Джизбелла хвана количката и затича с нея по коридора. Куейт си пробивзше път до нея. Шумът в болницата нарасна

— Фойл! Фойл! Фойл!

— Остави го, за Бога! — настояваше Куейт — Нека го заловят.

— Не. — Ако ни хванат. ще ни определят лобо, момиче! Лоботомия, Джиз.

— Не можем да бягаме без него.

Те свиха зад ъгъла и се врязаха в тичаща тълпа от следоперативни пациенти, хора птици с пляскащи криле, русалки, влачещи се като тюлени по пода, хермафродити, великани, пигмеи, двуглави близнаци, кентаври и сфинксове. Те задърпаха в ужас Джизбелла и Куейт.

— Махни го от Количката! — извика Джизбелла. Куейт измъкна Фойл от леглото. Той стъпи на крака и се огъна. Джшзбелла и Сам го подхванаха от двете му страни и го вкараха през вратата в отделението, където Бейкър беше настанил същества с ускорено чувство за време, блъскащи се в стените със светкавичната бързина на ято птици и издаващи пронизителни писъци подобно на прилепи.

— Джонтирай с него. Сам.

— След като той се опита да постъпи така с нас?

— Не можем да избягаме без него, Сам. Досега трябваше да разбереш това. Джонтирай с него. На мястото на Кейсър.

Джизбелла помогна на Куейт да вземе Фойл на ръце. Съществата около тях изпълваха отделението с писъци. Вратата се отвори с трясък. Дузина мълнии от пневматично оръдие започнаха да вият в отделението и прекъснаха лутането на пациентите. Куейт бе блъснат назад, към стената и изпусна Фойл. Тъмносиня подутина се появи на окото му.

— По дяволите, бягай оттук! — хриптеше Куейт. — Аз съм свършен.

— Сам!

— Край с мен. Не мога да джонтирам. Бягай, момиче!

Превъзмогвайки болката от контузията, която му пречеше да джонтира, Куейт се концентрира и се хвърли напред върху влизащия в отделението униформен мъж. Джизбелла хвана Фойл за рамото и го повлече навън към задния вход на отделението, минавайки през помещението за инструменти, през клиниката, склада. за бельо и надолу по стара стълба, която скърцаше и вдигаше облаци прах.

Те стигнаха до склада за провизии. Обитателите на зоопарка на Бейкър бяха се измъкнали от клетките си и бяха нахлули в помещението като пчели в разбунен кошер. Момичето циклоп беше натъпкало в устата си шепа масло, изстискано от туба. Нейното единствено око, разположено над носа, бе впито злобно в тях.

Джизбелла преведе Фойл през склада за храни, намери залостена дървена врата и я отвори. Те се запрепъваха надолу по неудобни стъпала и се озоваха на място, което някога ще да е било склад за въглища. Бъркотията и шумът над главите им звучаха вече по-глухо. Улеят в едната страна на склада беше преграден с решетеста стоманена врата, закрепена посредством железни скоби. Джизбелла постави ръцете на Фойл върху скобите. Те заедно ги отвориха и се измъкнаха навън от склада през улея за въглища.

Вече бяха вън от клиниката, близо до задната стена. Пред тях бяха силозите на космодрума на Трентън и докато се бореха за глътка въздух, Джиз видя да пристига кораб, плъзгайки се надолу по антигравитационния лъч в чакащия силоз. Кръглите илюминатори на кораба блестяха и сигналните му светлини просветваха със зловеща неонова светлина, която озаряваше задната стена на болницата.

Една фигура скочи от покрива на болницата. Беше Сам Куейт, които правеше безнадежден опит да се спаси. Той заплува в пространството с мятащи се ръце и крака, като се опитваше да достигне изправящия се антигравитацонен лъч на най-близкия силоз, който би могъл да го подхване по средата на полета му и да смекчи падането. Начинанието му беше добре замислено. Седемдесет фута над земята, той попадна в стрелите на лъча. Но лъчът не бе включен. Куейт падна долу и се разби върху ръба на силоза.

Джизбелла изхълца. Все още автоматично стискайки Фойл за ръката, тя изтича през напукания бетон към тялото на Сам Куейт. Там тя пусна ръката на Фойл и внимателно докосна главата на Куейт. Пръстите й се изцапаха с кръв. Фойл разкъса част от превръзката пред очите си и направи отвори, за да гледа през бинтовете. Докато слушаше Джизбелла да плаче, си мърмореше и чуваше виковете зад гърба им от клиниката на Бейкър.

— Трябва да вървим — изграчи той, — трябва да се измъкнем навън. Вече са ни видели.

Джизбелла не помръдваше. Фойл събра цялата си сила и я изправи.

— Таймс Скуеър — промърмори той. — Джонтирай, Джиз! Таймс Скуеър. Джонтирай!

Около тях се появиха униформени фигури. Фойл разтърси ръката на Джизбелла и джонтира на Таймс Скуеър, където върху гигантската площадка джонтираха много хора, които погледнаха с изненада към грамадния мъж с бяло кълбо вместо глава. Платформата имаше размери на футболно поле. Фойл се огледа наоколо със замъглени очи. Джизбелла не се виждаше никъде, но тя можеше да бъде навсякъде. Той извиси глас:

— Монток, Джиз! Монток! Платформата Фоли. Фойл джонтира с последни сили, като се молеше. Студен северозападен вятър духаше в посока на Блек Айлънд и помиташе ледените кристали по платформата и средновековните руини, познати под името Фишърс-Фоли. На площадката имаше още една фигура. Фойл се заклатушка към нея, пробивайки си път през вятъра и снега. Беше Джизбелла, която изглеждаше замръзнала и отчаяна.

— Благодаря, Господи — промълви Фойл. — Благодаря, Господи. Къде се намира корабът на Сам? — той разтърси лакътя на Джизбелла. — Къде Сам пази кораба си „Уикендър“?

— Сам е мъртъв.

— Къде пази той този „Сатурн Уикендър“?

— Сам се оттегли. Няма да се страхува повече.

— Къде е корабът, Джиз?

— В двора, долу при фара.

— Хайде, ела!

— Къде?

— При кораба на Сам — Фойл разтвори огромната си ръка пред очите й. Връзка ключове блестеше в дланта му. — Аз взех ключовете му. Хайде.

— Той ти ги даде?

— Взех ги от тялото му.

— Чудовище! — тя започна да се смее. — Лъжец!… Мръсник!… Тигър!… Чудовище!… Крачещо влечуго!… Гъли Фойл.

Въпреки това, тя го последва през снежната буря до светлините на Монток.

Трима акробати с напудрени перуки, четири пищни жени, носещи питони, дете със златни къдрици и цинична усмивка, професионален дуелист със средновековна броня и мъж, носещ кух стъклен крак, в който плуваше златна рибка, стояха пред Сол Дейджинхам.

— Добре, операцията свърши — Каза им той, — Повикайте обратно останалите и им кажете да докладват в щаба на Куриерите.

Колоритната група джонтира и изчезна. Реджис Шефилд прехапа устната си и попита:

— Как да преценя цялата тая лудост, Дейджинхам?

— Тя направо разтревожи твоя уравновесен ум, нали? Това бе част от нашата З.Ф.О.К. операция: забавления, фантазия, объркване и катастрофа.

Дейджинхам се обърна към Пристейн и на лицето му се появи мъртвешка усмивка.

— Ще Ви върна таксата, ако желаете, Пристейн.

— Нали не напускате?

— Не. Аз се забавлявам. Ще работя без възнаграждение. Никога досега не съм имал насреща си човек от калибъра на Фойл. Той е уникален

— Как? — попита Шефилд.

— Аз уредих нещата така, че да успее да избяга от Гуфр Мартел. Той действително избяга, но не по замисления от мен начин. Опитах се да го опазя от ръцете на полицията чрез обърквания и катастрофи. Той й убягна, но не както исках аз, а по свой начин. Опитах се да го задържа извън полезрението на Централното разузнаване чрез забавления и фантазии. Той остана чист, и то отново по свой собствен път. Опитах се да му дам възможност да попадне на кораб, сам да намери пътя към „Номад“, за да ни заведе. Той не възприе тази възможност, но откри собствена. И сега е на път със свой кораб.

— И го следвате?

— Естествено — Дейджинхам се поколеба, — но какво правеше той в клиниката на Бейкър?

— Пластична операция? — предположи Шефилд. — Ново лице.

— Невъзможно. Бейкър е добър специалист, но не може да направи пластична операция толкова бързо. Беше много кратка хирургична намеса. Фойл беше на крака с превързана глава.

— Татуировката — каза Пристейн. Дейджинхам кимна и усмивката изчезна от лицето му.

— Това е, което ме безпокои. Вие разбирате, Пристейн, че ако Бейкър е премахнал татуировката, ние никога няма да познаем Фойл.

— Драги Дейджинхам, лицето му няма да се промени.

— Ние никога не сме виждали лицето му, а само маската.

— Аз изобщо не съм срещал този човек — йаза Шефилд, — как изглежда тази маска?

— Като тигър. Аз имах две продължителни срещи с Фойл. Би трябвало да съм запомнил лицето му наизуст, но не го зная. Всичко, което съм запомнил, е татуировката.

— Невъзможно — Каза Шефилд рязко.

— Не, за да повярвате, трябва да видите Фойл. Както и да е, това няма значение. Той ще ни заведе до „Номад“. Ще ни открие вашите кюлчета и ПирЕ, Пристейн. Аз почти съжалявам, че всичко вече свършва. Както казах, аз се забавлявам. Той действително е уникален.

7.

„Сатурн Уикендър“ беше построен като яхта за удоволствия — предостатъчен за четирима, много обширен за двама, но не достатъчно удобен за Фойл и Джиз Маккуин. Фойл спеше в главната кабина, Джиз беше запазила за себе си място в луксозната каюта.

На седмия ден от полета Джизбелла проговори на Фойл за втори път:

— Нека махнем този бандаж, Чудовище.

Фойл напусна кухнята, където в тишината топлеше кафе, и се отправи към банята. Той влезе вътре след Джизбелла с плуване и се напъха в нишата пред огледалото над мивката.

Джизбелла се подпря на мивката, отвори една капсула и започна да мокри и да развива бинтовете грубо и сърдито. Ивиците марля се отлепваха трудно. Фойл беше в агония от напрежението.

— Мислиш ли, че Бейкър е успял? — попита той. Нямаше отговор.

— Дали не е пропуснал нещо? Развиването продължаваше.

— Болките престанаха преди два дни. Отговор нямаше;

— За Бога, Джиз! Все още ли сме във война? Ръцете на Джизбелла спряха да работят. Тя погледна с омраза превързаното лице на Фойл.

— Ти как мислиш?

— Аз те попитах.

— Отговорът е да.

— Защо?

— Ти никога няма да разбереш.

— Обясни ми.

— Млъкни.

— Ако сме във война, защо дойде с мен?

— За това, което се полага на Сам и на мен.

— Пари?

— Млъкни.

— Не беше необходимо да идваш. Можеш да ми имаш доверие.

— Да ти вярвам? На теб? — Джизбелла се засмя саркастично и продължи да развива бинтовете. Фойл отблъсна ръцете й.

— Ще се справя сам.

Тя го плесна през бинтованото лице.

— Ще правиш това, което аз кажа. Стой спокойно. Чудовище!

Тя продължи работата си. След свалянето на една част от превръзката се показаха очите на Фойл. Те гледаха Джизбелла — тъмни и замислени. Клепачите бяха чисти, гърбицата на носа — също. Отдели се и марлята от брадата. Тя беше черно-синя. Фойл изпъшка, като се наблюдаваше в огледалото.

— Пропуснал е брадата — възкликна той, — Бейкър не е…

— Млъкни — отговори късо Джиз, — това е поникналата ти брада.

Междинните ивици марля бързо се отделиха, разкривайки бузите, устата и челото. Челото беше чисто. Бузите под очите също бяха чисти. Останалата част бе покрита със синьо-черна седемдневна брада.

— Обръсни се! — изкомандва Джиз.

Фойл пусна вода, сапуниса лицето си, като старателно втри крема, и избръсна брадата си. След това се приближи към огледалото и изследва лицето си, без да осъзнава, че Джизбелла е близо до него и също го наблюдава в огледалото. Нямаше нито един знак, останал от татуирането. Двамата въздъхнаха.

— Чисто е — каза Фойл. — Чисто. Той свърши добра работа. — Внезапно той се наведе по-напред и се огледа по-внимателно. Лицето му изглеждаше ново, така както изглеждаше то и на Джизбелла. — Аз съм променен. Не помня да съм изглеждал така. Работил ли е той хирургически върху мен?

— Не — каза Джизбелла, — вътрешните ти качества са се изписали върху него. Това, което виждаш, е чудовището заедно с лъжеца и измамника.

— За Бога! Излез! Остави ме сам!

— Чудовище — повтори Джизбелла, като го гледаше в лицето с пламнали от ярост очи. — Лъжец. Измамник.

Той хвана раменете й и я изтласка навън, към каютите. Тя заплува надолу към главната приемна, хвана водещия лост и го завъртя около себе си, за да се защити.

— Чудовище! — крещеше тя. — Лъжец! Измамник! Чудовище! Развратник! Животно!

Фойл я последва, сграбчи я отново и силно я разтърси. Шнолата, която държеше червената коса, събрана на врата й, се разтвори, косата й се разпусна и заплува навън като коса на сирена. При вида на зачервеното й от ярост лице гневът на Фойл се изпари и се превърна в желание. Той я разкопча и тикна новото си лице между гърдите й.

— Развратник — роптаеше Джиз. — Животно…

— О, Джиз…

— Светлината — прошепна Джшзбелла. Фойл посегна по посока на стенните ключове, натисна бутона и „Сатурн Уикендър“ продължи пътя си към астероидите с тъмни илюминатори.

Часове наред те плуваха заедно в кабината, дремеха, шепнеха си и нежно се докосваха.

— Бедният Гъли — шепнеше Джизбелла, — милият, беден Гъли…

— Не беден — каза той, — богат… скоро!

— Да, богат и празен. Ти нямаш нищо в себе си, миличък Гъли… Нищо освен омраза и жажда за отплата.

— То е достатъчно.

— Достатъчно е засега. Но после?

— После? Зависи.

— Зависи от това, което имаш в себе си, Гъли, от това, което притежаваш.

— Не. Бъдещето ми ще се реши от това, дали ще мога да се избавя от някои мои вътрешни задръжки.

— Гъли, защо се държа така с мен в Гуфр Мартел? Защо не ми каза, че има състояние на борда на „Номад“?

— Не можех.

— Вярваше ли ми?

— Не беше това. Не можех да преодолея себе си. Това е нещо, вътре у мен, нещо, от което трябва да се освободя.

— Да се контролираш ли, Гъли? Да се избавиш от това, което те влачи.

— Да. Влачи ме. Не мога да свикна да се самоконтролирам, Джиз. Искам, но не мога.

— Опитваш ли?

— Да, опитвам. Господ знае, че опитвам. Но когато нещо се случи и…

— И тогава ти се нахвърляш „безпощаден, развратен, коварен, безжалостен подлец“…

— Какво е това?

— Нещо, което е написал мъж на име Шекспир. То описва теб, Гъли, когато си вън от контрол.

— Ако мога да те нося в джоба си, Джиз, да ме предупреждаваш, да ме пробождаш с една игла…

— Никой не може да го прави вместо теб, Гъли. Трябва да се научиш сам.

Дълго време той мисли върху казаното. После попита колебливо:

— Джиз… за парите…?

— По дяволите парите.

— Може ли да обсъдим това?

— О, Гъли.

— Не че аз… че аз искам да посягам на твоето. Ако не беше въпросът с „Ворга“, аз бих ти дал всичко, което поискаш. Всичко! Когато приключа, ще ти дам всичко, което е останало, всичко, до цент, Джиз. Страхувам се, че ако ти дам един кредит, това може да се окаже решаващо между „Ворга“ и мен — той изчака малко. — Е?

— Ти си обладан от зъл дух — каза тя загрижено — и не само част от теб, а целия.

— Не.

— Да, Гъли. Целия. Това, с което ме обичаш, са само сетивата ти. Всичко останало подхранва омразата ти към „Ворга“.

В този момент ги прекъсна тревожният звук от радарната аларма в контролната кабина.

— Край на бездействието. Пристигаме — промърмори Фойл, за когото моментът на отпускане бе приключил, и отново се върна към основната си цел. Той тръгна напред към контролната кабина.

Фойл се устреми към астероида с ярост, присъща на вандалско нападение. Той с устрем изникна от пространството, включи максимална обратна тяга, от което заизлизаха пламъци от предните двигатели, и установи „Уикендър“ в плавна ниска орбита над струпаните грамади и отломъци. Наблюдаваха астероида и успяха да различат само затворените прозорци и люка, през който Джозеф и неговите събратя излизаха на лов за плуващи в пространството отломки. Видяха и новия кратер, образуван от кораба при първото излитане на Фойл към Земята.

Прелетяха над огромните прозорци на парника на астероида, които приличаха на кръпки, и съзряха стотици лица, взиращи се в кораба — малки бели лица с татуировка.

— Значи не съм ги унищожил — изсумтя Фойл. — Наврели са се в астероида. Вероятно живеят дълбоко вътре, докато оправят повърхността.

— Ще им помогнеш ли, Гъли?

— Защо?

— Ти си причинил разрушенията.

— Да вървят по дяволите. Имам си собствени проблеми. Но това е успокояващо. Те няма да ни пречат.

Той обиколи още веднъж астероида и кацна с „Уикендър“ в отвора на новия кратер.

— Ще се установим тук — каза той. — Обличай скафандъра, Джиз. Да вървим! Да вървим!

Той я подканяше и изгаряше от нетърпение да действат. Навлякоха скафандрите си, напуснаха „Уикендър“ и се запромъкваха през отломките на кратера, оголил мрачната вътрешност на астероида. Това движение приличаше на гърчене на два огромни червея през тесните тунели. Фойл включи микровълновата мрежа на скафандъра си и заговори на Джиз.

— Много лесно е да се загубиш. Стой до мен. Стой наблизо.

— Къде отиваш, Гъли?

— Към „Номад“. Спомням си, че го зациментираха към астероида, преди да излетя. Не помня обаче къде точно е мястото. Трябва да го открием.

В проходите нямаше въздух и те напредваха без шум, ако се изключат звуковете от допира на метала на скафандрите в скалата. Веднъж спряха да си отдъхнат до изправения корпус на стар космически кораб. Когато се изравниха с него, те почувстваха вибриращи сигнали вътре в кораба — ритмично почукване.

Фойл се усмихна мрачно.

— Това вътре са Джозеф и Учените хора — каза той, — молят ни за няколко думи. Ще им дам уклончив отговор — той удари два пъти в корпуса, — а сега и едно съвсем лично съобщение за жена ми — лицето му потъмня, той халоса ядосано корпуса и се отдалечи. — Хайде. Да вървим.

Но когато подновиха търсенето, сигналите ги последваха. Стана ясно, че външната част на астероида е изоставена. Членовете на племето се бяха установили в центъра. Внезапно ниско долу, в шахтата, се чу звук от удар по алуминий, един люк се отвори. блесна силна светлина и се появи Джозеф в стар модел космически костюм, застанал в несръчната стойка на каещ се човек. Демонското му лице бе втренчено, ръцете му бяха събрани умолително, а дяволската му уста се мърдаше.

Фойл се взря в стария човек, направи крачка към него и спря със стиснати юмруци. Гърлото му се задавяше от гняв и яростта му се надигаше. Джизбелла, която наблюдаваше Фойл, нададе вик на ужас, защото видя как старата татуировка се възвърна върху лицето на Фойл. с кървавочервена окраска върху бледия фон на кожата, алена вместо черна, истинска маска на тигър.

— Гъли! — извика тя. — Боже мой! Лицето ти! Фойл не й обръщаше внимание и продължаваше да гледа свирепо Джозеф, докато старият мъж правеше умолителни знаци, показвайки им да влязат във вътрешността на астероида. След това той се прибра. Едва тогава Фойл се обърна към Джизбелла и попита.

— Какво? Какво ми каза?

През чистия глобус на шлема тя можеше ясно да види лицето му. И видя как със стихването на яростта на Фойл изчезват и тъмночервените ивици татуировка.

— Видя ли го този палячо? — попита Фойл. — Това е Джозеф. Видя ли го как проси и се моли след това, което ми направи…? Какво казваше?

— Лицето ти, Гъли. Знам какво се случи с твоето лице.

— За какво говориш?

— Ти искаше нещо да те контролира, Гъли. Ето, че вече го имаш. Твоето лице. То… — Джизбелла започна истерично да се смее. — Сега вече ще трябва да се научиш да се контролираш, Гъли. Вече няма да имаш възможност безнаказано да даваш свобода на емоциите си, каквито и да са тези емоции, защото…

Но той гледаше зад нея и внезапно затвори с вик алуминиевия люк, бързо се впусна, спря се пред една отворена врата и забарабани триумфално. Вратата водеше към инструментален склад с размери четири на четири, на девет. Складът беше обзаведен с рафтове, по които бяха разхвърляни безразборно остарели провизии и празни контейнери. Това беше ковчегът на Фойл на борда на „Номад“.

Джозеф и събратята му бяха успели неподвижно да закрепят развалината към своя астероид, преди разрушителното излитане на Фойл при неговото бягство да направи по-нататъшната им работа невъзможна. Вътрешността на кораба очевидно беше недокосната, Фойл хвана ръката на Джизбелла и я помъкна след себе си да обиколят кораба. Тяхната обиколка завърши при каютата, съхраняваща ценностите при транспорт. Фойл разби илюминатора и част от обшивката, така че пред тях се показа масивен стоманен сейф, здрав и непристъпен.

— Имаме избор — тежко дишаше той — или да измъкнем целия сейф през корпуса и да го закараме на Земята, където ще можем да се справим лесно, или да го отворим тук. Аз гласувам за второто. Може би Дейджинхам е излъгал. Всъщност всичко ще зависи от това, какви инструменти ще открием на „Уикендър“. Да вървим обратно на нашия кораб, Джиз.

През цялото време не му бяха направили впечатление нейното мълчание и това, че бе заета изцяло с мислите си, докато се върнаха обратно на „Уикендър“ и той приключи със спешната задача по издирването на необходимите му инструменти.

— Нищо! — нетърпеливо възкликна той. — На борда няма дори чук или бормашина. Нищо, ако не изключим отварачки за бутилки и консервени кутии.

Джизбелла не отговори. Тя не отместваше очи от лицето му.

— Защо ме гледаш по този начин? — попита Фойл.

— Наслаждавам ти се — отговори бавно Джизбелла.

— На кое?

— Ще ти покажа нещо, Гъли.

— Какво?

— Колко много те презирам.

Джизбелла го удари три пъти. Изненадан от ударите, Фойл се стресна и разгневи. Джизбелла повдигна джобно огледалце и го поднесе пред него.

— Погледни се. Гъли — Каза тя тихо, — погледни лицето си.

Той погледна и видя старите ивици татуировка да греят с кървавочервен оттенък под кожата. превръщайки лицето му в червено-бяла тигрова маска. Той бе толкова изненадан от ужасяващото откритие, че гневът му веднага изчезна и едновременно с него изчезна и маската.

— Боже Господи… — прошепна той. — О, Боже Господи…

— Трябваше да те доведа до момент, в който губиш равновесие, за да ти го покажа — Каза Джизбелла.

— Какво означава това, Джиз? Нима Бейкър не е успял да оправи лицето ми?

— Не мисля така. Вероятно под кожата имаш белези, Гъли, от оригиналната татуировка и от работата на Бейкър върху нея. Белези от игла. При нормални обстоятелства те не личат, но стават кървавочервени, когато емоциите ти вземат връх и сърцето ти започне да помпи кръв, когато си разгневен, изплашен, възбуден или обладан от зъл дух. Разбираш ли?

Той кимна с глава, все още гледайки лицето си, като недоверчиво го докосваше.

— Ти каза, че би желал да ме носиш в джоба си, за да те муша с игла, когато губиш контрол. Сега ти имаш нещо по-добро от това, Гъли, или нещо по-лошо, бедни човече. Ти имаш лицето си.

— Не! — каза той. — Не!

— Ти никога не трябва да губиш контрол, Гъли. Ти никога няма да можеш да пиеш много алкохол, да ядеш много, да обичаш много, да мразиш много. Трябва да държиш характера си в стоманена хватка.

— Не! — настояваше отчаяно той. — Може да се оправи. Бейкър може да го направи или някой друг. Аз не мога да живея и постоянно да се страхувам, че ще почувствам нещо, което веднага ще ме превърне в чудовище.

— Аз не смятам, че е възможно да се оправи, Гъли.

— А присаждане на кожа…

— Не. Белезите са твърде дълбоки, за да бъде решен въпросът с присаждане. Никога няма да се отървеш от това клеймо, Гъли. Ще трябва да се научиш да живееш с него.

Във внезапен пристъп на гняв Фойл запрати огледалото далеч от себе си и отново кървавочервената маска се появи под кожата му. Той се измъкна от главната кабина в преддверието, захвърли скафандъра си на пода и започна да го облича.

— Гъли! Къде отиваш? Какво си намислил да правиш?

— Да намеря инструменти от повредените кораби. Трябва да има бормашини и всичко друго, което ми трябва. Не идвай с мен. Може да имаш неприятности. Как е сега моето прокълнато от Бога лице? С рисунките ли? Господи, прати ми изпитание!

Той оправи костюма си и излезе на астероида. Намери вход, който разделяше обитаемата вътрешна част от повърхността и заблъска по вратата. Изчака и отново започна да чука упорито и повелително, докато накрая вратата се отвори. Протегнаха се ръце и го вкараха вътре, а вратата се затвори зад него. Тя не се заключваше, имаше само застопоряващ механизъм. Той примижа срещу светлината. Като се намръщи на Джозеф и простодушните му събратя с ужасни татуирани лица, събрали се пред него. Досети се, че собственото му лице вероятно пламти в червено и бяло, защото видя дяволската уста на Джозеф да изговаря на срички „Номад“.

Фойл закрачи през тълпата, като я разблъскваше брутално. Той блъсна Джозеф с опакото на ръката си. Фойл мина по празните коридори и накрая се добра до шахта, която представляваше наполовина естествена пещера, наполовина старинен хол, където бяха складирани инструментите.

Той затършува, ровеше и отделяше бормашини, бургии с диамантени глави, киселини, термични горелки, замразители, пластични взривове и детонатори. Поради слабото въртене на астероида масивното тегло на екипировката беше намаляло на по-малко от сто паунда. Той я струпа на купчина, зави всичко заедно, завърза го с кабел и излезе от складовото помещение.

Джозеф и неговите събратя търпеливо го очакваха. Те се нахвърлиха върху него, а той нападателно и диво си пробиваше път през тях. Здравината на космическия костюм го спасяваше от ударите им и той вървеше надолу по прохода, търсейки вратата, която щеше да го изведе навън.

Гласът на Джизбелла, слаб и развълнуван, стигна до него в слушалките:

— Гъли, можеш ли да ме чуеш? Аз съм, Джиз, Гъли, слушай ме.

— Продължавай.

— Преди две минути пристигна още един кораб. Той лети от обратната страна на астероида. — Какво?

— Белязан е с жълта и черна окраска, като оса.

— Цветовете на Дейджинхам!

— Това означава, че са ни следили.

— Какво друго би могло да бъде? Най-вероятно Дейджинхам постоянно ме следи, откакто избягах от Гуфр Мартел. Бил съм глупак да не се досетя! Как ме следи той. Джиз? Чрез теб ли?

— Гъли!

— Забрави това. Просто се упражнявам в разказване на вицове — той се засмя без удоволствие, — трябва да работим бързо, Джиз. Влизай в скафандъра, ще се срещнем на борда на „Номад“. При сейфа. Бързо, тръгвай, момиче!

— Но, Гъли…

— Изключвам. Може би те са открили нашата честота на предаване. Тръгвай!

Той напредваше пред тълпата, наближи затворената врата, събори пазача пред нея, халоса застопоряващия механизъм, отвори я и се озова в пустотата на външните проходи. Учените хора бяха разочаровани, че вратата не успя да го спре. Но те можеха да го последват, а бяха разгневени.

Той мъкнеше вързопа с инструменти през кривини и завои към развалините на „Номад“. Джизбелла го очакваше при сейфа. Тя понечи да включи микровълновия си предавател, но Фойл я спря. Той доближи шлема си до нейния и извика:

— Без радиоизлъчване. Те ще го открият и ще засекат местоположението ни. Ти ме чуваш и по този начин, нали?

Тя кимна.

— Добре. Разполагаме с около един час, докато Дейджинхам ни открие. Имаме един час и до момента, когато ще ни открият Джозеф и тълпата му. Попаднали сме в дяволска ситуация. Трябва да действаме бързо.

Тя отново кимна.

— Нямаме време да отворим сейфа и да пренесем кюлчетата.

— Ако изобщо са там.

— Дейджинхам е тук, нали? Това е потвърждение, че парите също са тук. Ще трябва да измъкна целия сейф от „Номад“ и да го пренеса на „Уикендър“ И тогава да излетим.

— Но…

— Само ме слушай и прави каквото ти кажа. Иди обратно на „Уикендър“, Изпразни го. Изхвърли всичко, от което не се нуждаем. Всички запаси освен неприкосновения резерв.

— Защо?

— Защото не зная колко тона тежи този сейф и може би корабът няма да издържи, когато се озовем обратно в гравитацията. Ще трябва да разпределим запасите си. Това значи, че пътуването обратно ще бъде трудно, но цената си струва. Разтовари кораба. Бързо! Тръгвай, момиче. Тръгвай!

Той я побутна настрани и, без да я погледне повече, се нахвърли върху сейфа. Той бе вграден в метала, изграждащ структурата на корпуса и представляваше масивна стоманена топка с диаметър около четири фута. Беше прикрепен към носещите ребра на корпуса със заварки на дванадесет различни места. Фойл обработи последователно всяка заварка първо с киселини, а след това с бормашина, термични горелки и замразители. Той се възползваше от теорията за структурната якост на материалите, идеята му бе стоманата да се загрява, изстудява и да й се въздейства с киселина, докато кристалната й структура се наруши и материалът се разруши. Той „изморяваше“ метала.

Джизбелла се завърна и той осъзна, че вече са минали четиридесет и пет минути. Фойл се опита да откърти сейфа. Като го дърпаше и разклащаше. Накрая сферата се освободи от корпуса, но от повърхността й стърчаха цяла дузина късове. Фойл даде знак на Джизбелла да му помогне. Двамата заедно не можаха да помръднат тежкия сейф. Изтощени и обезверени, те се подпряха назад. В този миг една сянка закри слънчевата светлина, влизаща през отвора в стената на корпуса на „Номад“. Те вдигнаха очи нагоре. Космически кораб обикаляше астероида на височина не повече от миля. Фойл приближи шлема си до този на Джизбелла

— Деиджинхам — каза той задъхан, — търси ни. Вероятно тук има и група, която също се опитва да ни открие. Скоро след като се видят с Джозеф, ще бъдат вече тук.

— О, Гъли…

— Все още имаме шанс. Може би няма да забележат „Уикендър“, преди да направят няколко обиколки. Той донякъде е скрит в кратера. Може би през това време ще успеем да качим сейфа на борда.

— Как, Гъли?

— Не зная, дяволите да го вземат! Не зная — той отчаяно стисна юмруци. — Това е краят.

— Не можем ли да го изнесем навън с взрив?

— Взрив…? Какво, бомби вместо разум? Нима това са думи на разумната Маккуин?

— Слушай. Ще го изтикаме навън с някакъв експлозив. Това ще му действа като ракетен двигател, ще му даде тласък.

— Да. Това е ясно. Но после какво? Как ще се озове в кораба, момиче? Не можем да го взривяваме по целия път дотам. Нямаме време.

— Не, просто ще докараме кораба до сейфа.

— Какво?

— Ще сложим взрив под сейфа, за да го изтласкаме в пространството. После ще докараме кораба и ще оставим сейфа да влезе право в главния люк. Така, както се хваща топка с шапка. Разбираш ли?

Той разбра.

— Господи, Джиз, ние можем да извършим това.

Фойл се хвърли към купчината с материали и инструменти и започна да отделя шашки динамит, пластичен експлозив и детонатори.

— Ще трябва да използваме радиовръзка. Един от нас ще остане при сейфа, а другият ще пилотира кораба. Този при сейфа ще насочва кораба към необходимата позиция. Добре ли е така?

— Точно така. Ти по-добре се заеми с пилотирането на кораба, Гъли. Аз ще действам по насочването.

Той кимна, закрепи експлозивите върху долната повърхност на сейфа, прикрепи и детонаторите. След това доближи шлема си до нейния:

— Вакуумни взривители, Джиз. Регулирани са на две минути. Когато дам знак по радиото, просто откъсни главите на капсулите и се скрий вдън земя. Разбра ли?

— Ясно.

— Стой при сейфа. След като ме насочиш и аз поема сейфа. Веднага влизай. Не се бави нито миг. Всеки момент може да пристигнат.

Той я потупа по рамото и се върна на „Уикендър“. Остави отворени входния люк и вътрешната врата с механичния лост. Въздухът от кораба веднага изтече навън. Олекотен от разтоварването, което тя беше направила, корабът изглеждаше мрачен и изоставен.

Фойл се отправи директно към уредите за управление, седна и включи микровълновия си обхват.

— Готов съм — промълви той. — Сега ще излетя. Той включи двигателите, изду страничните за три секунди, а после — челните. „Уикендър“ леко се издигна, разклащайки отломъците отдолу и около себе си като изплуващ на повърхността кит. След, като издигна и уравновеси кораба, Фойл нареди:

— Динамита, Джиз! Сега!

Не се чу нито гръм, нито се видя светкавица. Под него в астероида се отвори нов кратер и от отломъците се образува цвете.

— Намали скоростта — зачу се в слушалките хладнокръвният и компетентен глас на Джизбелла, — движиш се твърде бързо назад. Между другото те вече са ни открили.

Гледайки тревожно надолу, той намали с помощта на задните двигатели. Повърхността на астероида сякаш бе покрита с рояк оси. Това бе екипажът на Дейджинхам, всички бяха облечени в скафандри на жълти и черни ивици. Те бързо се движеха около една самотна фигура в бяло, която хитруваше, въртеше се и им се изплъзваше.

Това беше Джизбелла.

— Запази това направление — каза тихо Джиз, макар че той я чуваше как тежко диша. — Намали още малко. Извърти се с четвърт оборот.

Той й се подчиняваше почти автоматично, като все още наблюдаваше борбата долу. Страничната стена на „Уикендър“ напълно закриваше от погледа му траекторията на сейфа, който наближаваше, но той все още виждаше Джизбелла и хората на Дейджинхам. Тя включи ракетния двигател към скафандъра си и той видя тънкия огнен език, който се появи зад гърба й. Джизбелла заплува нагоре, над повърхността на астероида. Огнени струи заблестяха и зад мъжете на Дейджинхам, които я последваха. Половин дузина от тях изоставиха преследването на Джизбелла и тръгнаха след „Уикендър“.

— Дръж се, Гъли — говореше задъхана Джизбелла, но гласът й още бе твърд, — корабът на Дейджинхам е кацнал от другата страна, но вероятно скоро ще пристигне. Задръж в това положение, Гъли. След 10 секунди…

Осите се приближиха и погълнаха малкия бял скафандър.

— Фойл! Чуваш ли ме? Фойл! — гласът на Дейджинхам достигаше до него неясен, но постепенно се усили — На твоята вълна говори Дейджинхам. Обади се, Фойл!

— Джиз! Джиз! Можеш ли да се отървеш от тях?

— Задръж в това положение, Гъли… Ето го! Влиза! СмачкВащ удар разтърси „Уикендър“, когато сейфът, като се движеше бавно, но тежко, се вмъкна в главния люк. В същия момент фигурата, облечена в бяло, се измъкна от рояка жълти оси. Тя излетя високо към „Уикендър“, следвана отблизо от преследвачите си.

— Хайде, Джиз! Хайде! — виеше фойл. — Хайде, момиче! Ела!

Тъй като Джизбелла изчезна от погледа му, минавайки зад „Уикендър“, Фойл нагласи контролните уреди и се приготви за върхово ускорение.

— Фойл! Ще ми отговориш ли? Говори Дейджинхам.

— Върви по дяволите, Дейджинхам — извика Фойл, — съобщи ми. Когато си на борда, Джиз, и здраво се дръж.

— Няма да успея, Фойл.

— Хайде, момиче!

— Не мога да се кача на борда. Сейфът е запушил люка, Той се е заклещил наполовина…

— Джиз!

— Казвам ти няма път за влизане — извика тя в отчаяние, — блокиран е.

Той се огледа диво наоколо. Хората на Дейджинхам се катереха по корпуса на „Уикендър“ като професионални щурмоваци. Корабът на Дейджинхам се показа на хоризонта на астероида в опасен курс към него. Зави му се свят.

— Фойл, свършено е с теб. С теб и с момичето. Но ще ти предложа сделка…

— Гъли, помогни ми. Направи нещо, Гъли. Аз съм загубена!

— „Ворга“ — каза той със задавен глас. Затвори очите си и сложи ръце на пулта. Задните двигатели забучаха „Уикендър“ потрепери и се хвърли напред. Той се освободи от щурмоваците на Дейджинхам, от Джизбелла, от предупреждението на Дейджинхам. Фойл се почувства притиснат в пилотското кресло от жестокото ускорение, което все пак беше по-малко потискащо, по-безболезнено, по-малко предателско и вероломно от чувствата, които го смазваха.

И когато изчезваше от погледите на всички, на лицето му се появи кървавочервеното клеймо на човек, обладан от дявола.