Тигър! Тигър!

8.

Войната се разрастваше от ден на ден — от отделни случаи на инцидентни нападения и схватки до приготовления за унищожителни действия. Стана очевидно, че вече е отминала последната от земните световни войни и е започнала първата от новите междупланетни войни.

Воюващите страни бавно съсредоточаваха хора и техника, подготвяйки се за унищожителен удар. Сателитите въведоха универсална военна повинност и по Вътрешните планети по необходимост се нагаждаха към обстоятелствата. Индустрии, занаяти, науки, умения и професии бяха поставени в услуга на армията. Последваха правила и забрани. Армиите и флотите реквизираха и управляваха.

Търговията също участваше във войната, тъй като тази война, като всички други, се предхождаше от търговска война. Но населението недоволстваше и джонтирането се превърна в критичен проблем. Ширеше се страх от шпиони и нашественици. Слабохарактерните ставаха доносници и предатели. Злокобни поличби парализираха всеки дом от Бафин Айлънд до Фолкленд. През тази мъртва година единственото оживление настъпи с пристигането на цирка Фор Майл Съркъс.

Това беше известното название на чудатия антураж на Джофри Формейл от Церера, ексцентричен млад богаташ от най-големия астероид. Формейл от Церера беше изключително богат, а също така и много забавен.

Той бе класическият буржоа благородник, парвенюто новобогаташ на всички времена. Неговият антураж беше смесица от провинциален цирк и комична придворна трупа, за което свидетелстваше и неговото пристигане в Грийн Бей, Уискънсин.

Рано сутринта адвокат с цилиндър на юридическия клан се появи със списък на местата, давани под наем. Той хареса четириакровата ливада, която гледаше към езерото Мичиган, и я нае за една огромна сума. Следваха го банда земемери от клана на Мейсън и Диксън. За двадесет минути земемерите определиха площадките за къмпиране и се разчу новината, че ще пристигне Фор Майл Съркъс. Местните хора от Уискънсин, Мичиган и Минесота дойдоха да погледат атракцията.

Двадесет работници джонтираха, като всеки носеше на гръб палатка. Разнасяха се заповеди на висок глас, викове, клетви и се чуваше мъчително свистене на сгъстен въздух. Двадесет огромни палатки с издути нагоре куполи, с лакирани повърхности блестяха, докато съхнеха на зимното слънце. Тълпите посетители шумяха възторжено.

Шестмоторен хеликоптер се понесе надолу и се закрепи над огромния лагер. Коремът му се отвори и надолу се посипаха множество мебели. Слуги, камериери, готвачи и сервитьори пристигнаха с джонтиране. Те обзаведоха и декорираха куполите. Кухните запушиха и миризма на пържено, печено и готвено обгърна лагера. Частните полицаи на Формейл вече изпълняваха задълженията си, патрулираха върху четирите акра, пазейки огромната тълпа зяпачи.

След това запристигаха и хората от антуража на Формейл — кой със самолет, кой с кола, автобус, камионетка, велосипед, или просто чрез джонтиране. Книгопродавачи и книги, учени и лаборатории, философи, поети, атлети… Подредиха площадка за фехтовка, за джудо и ринг за бокс. Издълбаха в земята петдесетфутов басейн и го напълниха с помощта на помпа от близкото езеро. Завърза се интересен спор между двама мускулести атлети — дали басейнът да бъде затоплен за плуване, или да се замрази за пързаляне.

Музиканти, артисти, жонгльори и акробати вдигаха оглушителен шум и врява. Група механици подготвяха колекция от дизелови трактори — собственост на Формейл. Накрая пристигнаха и тези, които винаги следват лагера: съпруги, дъщери, любовници, блудници, просяци, измамници, мошеници. До сутринта шумът от цирка можеше да се чуе на четири мили, откъдето произлизаше и неговият прякор.

По обяд пристигна Формейл от Церера, използвайки толкова странен транспорт, че би могъл да разсмее дори заклет меланхолик. Огромен хидроплан се появи от юг и се приводни в езерото. От него излезе баржа и прекоси водната площ до брега. Там нейната предна част се смъкна надолу и образува мост, по който от баржата премина чудновата кола от двадесети век. За любопитните зрители следваха нови и нови изненади, тъй като колата измина двадесет ярда към центъра на лагера и тогава спря.

— Какво ли може да последва сега? Велосипед?

— Не, ролкови кънки.

— Той ще излети с метла.

Формейл надмина и най-ексцентричните предположения. От Колата се показа дулото на оръдие. Чу се гърмеж и сред черния дим от експлозията от дулото на оръдието излетя Формейл от Церера, описваики красива дъга. Той попадна в мрежа, държана от четирима камериери пред входа на собствената му шатра. Аплодисментите, с които го поздравиха, можеха да бъдат чути от шест мили разстояние, Формейл се изправи, подпря се на плещите на камериера и с движение на ръката поиска тишина.

— О, Господи! То ще произнесе реч.

— „То“! Искаше да кажеш „той“, нали?

— Не, „то“. Това не може да бъде човек.

— Приятели, римляни, провинциалисти — започна сериозно Формейл, — доверете ми ушите си, Шекспир, 1564–1616. Проклятие! — четири бели гълъба излетяха от ръкавите на Формейл и литнаха далече. Той ги изгледа учудено и след това продължи:

— Приятели, поздрави, адмирации, bonjour, bon ton, bon vivant, bon voyage, bon…2 Какво става, по дяволите? — от джобовете на Формейл избухнаха пламъци, като изхвърлиха навън горящи римски свещи. Той се опита да потуши огъня, но от тялото му забълваха конфети. — Приятели… Тишина! Ще започна директно речта си. Тихо! Приятели… — той погледна невярващо надолу. Дрехите му се топяха и изчезваха, разкривайки сензационно алено бельо. — Клейнман! — изрева яростно той. — Клейнман! Какво става с вашето проклето хипнообучение?

Космата глава се показа от шатрата:

— Ти учил ли за тази реч минала вечер, Формейл?

— Дяволски точно. Учих я цели два часа. Изобщо не си вдигнах главата от „Клейнман за илюзионизма“.

— Не, не, не — изкряска рошавият мъж. — Колко пъти трябва да казвам? Илюзионизмът не заучаване на реч. Това магия. Dummkopf3. Ти лоша хипноза взел.

Аленото бельо започна да се топи, Формейл се смъкна от раменете на треперещите камериери и изчезна в шатрата. Шумни викове, смях и поздравления ехтяха наоколо и Фор Майл Съркъс бързо набираше висока скорост. Кухните цвърчаха и пушеха. Ядеше се и се пиеше без прекъсване. Музиката не спираше нито за миг. Водевилът продължаваше безспирно.

В своята палатка Формейл се преоблече, но промени намерението си, размисли още веднъж, съблече се отново, изрита камериерите навън и с ужасна смесица от френски и английски повика своя шивач. Но когато вече бе наполовина облечен, си спомни, че е пропуснал да вземе душ. Той плесна шивача, заповяда да излеят десет галона благоухания в басейна и бе осенен от поетическо вдъхновение. Повика придворния си поет.

— Записвай! — изкомандва Формейл. — Le roi est mort, les…4 Почакай. Какво се римува с луна?

— Кама — посъветва го поетът, — вина, стена, жена…

— Забравих за моя експеримент! — възкликна Формейл. — Доктор Бохум! Доктор Бохум!

Полугол, той влетя, без да гледа в лабораторията, където събори доктор Бохум, своя придворен химик, който бе тръгнал срещу него. Докато химикът се опитваше да стане, Формейл го притисна в най-болезнената и задушаваща прегръдка.

— Ногучи! — развика се Формейл. — Хей, Ногучи! Аз току-що открих нова хватка в джудото.

Формейл се изправи, повдигна полузадушения химик и джонтира до тепиха за джудо, където дребничък японец проследи хватката и кимна с глава.

— Не моля — изсъска той любезно, — натискът върху дихателната тръба е неправилен. Аз ще ви покажа моля.

Той захвана слисания химик, извъртя го и го тупна върху тепиха в положението на класическото задушаване. — Вие ме наблюдавахте, нали, Формейл?

Но Формейл бе в библиотеката, където налагаше библиотекаря по главата с „Das sexual Leben“5 на Блох (осем паунда и девет унции), защото този нещастен мъж не можеше да открие литературата по въпроса за създаването на машини с вечно действащ двигател. Той се втурна към лабораторията по физика, където счупи един скъп хронометър, за да направи експеримент със зъбно колело, джонтира при оркестъра, пое диригентската палка и оркестрантите изпаднаха в конфузно положение, сложи си кънки и падна в ароматизирания басейн, извадиха го оттам, докато сипеше огън и жупел за липсата на лед, и накрая го чуха да изразява желание за усамотение.

— Искам да обменя мисли със себе си — каза Формейл, като блъскаше камериерите във всички посоки.

Той бесня, докато и последният от тях не напусна шатрата и не затвори вратата след себе си.

Проклятията свършиха и Фойл се изправи.

— Това трябва да им е достатъчно за днес — промърмори той и отиде в съблекалнята си. Застана пред огледалото, пое дълбоко въздух и го задържа, като междувременно наблюдаваше лицето си. За една минута то остана непроменено. Той продължи да задържа дъха си, като контролираше пулса и мускулите си, и със стоманено спокойствие овладяваше напрежението. Като минаха две минути и двадесет секунди, кървавочервеното клеймо се появи. Фойл изпусна въздуха си. Тигровата маска изчезна.

— По-добре е — промърмори той. — старият факир беше прав, спасението е в йога. Контрол — пулс, дишане, вътрешни органи, съзнание.

Той се съблече и огледа тялото си. Беше в прекрасна форма, но по кожата му все още личаха деликатни сребристи белези от шевове, преплетени като мрежа от гърба до глезените. Те изглеждаха така, като че ли някой е гравирал контурите на нервната система върху плътта на Фойл. Това всъщност бяха белезите от операцията, които все още не бяха изчезнали.

За тази операция Фойл бе платил подкуп от двеста хиляди кредита на главния хирург на Марсианската десантна бригада командоси, който го превърна в една изключителна бойна машина. Всеки нервен център бе преустроен, в мускулите и костите вградиха микроскопични транзистори и трансформатори, мъничък платинен извод се показваше в основата на гърба му. Към този извод Фойл прикрепи батерия с размер на грахово зърно и я включи. По цялото му тяло се разпространиха вътрешни вибрации.

„По-скоро машина, отколкото човек“ — помисли си той. Облече се, като пред екстравагантното облекло на Формейл от Церера предпочете анонимно черно облекло, удобно за действие.

Той джонтира до апартамента на Робин Уенсбъри, който се намираше в самотна сграда сред боровете на Уискънсин. Това беше и истинската причина за появяването на Фор Майл Съркъс в Грийн Бей. Той джонтира и пристигна на тъмно и в празно пространство, Вследствие на което пропадна надолу. „Иисусе! — помисли си той. — Погрешен скок?“ Счупен край на покривна греда го натърти и той се приземи тежко на разбит под, върху гниещи остатъци от труп.

Фойл отскочи с отвращение. Той силно натисна с език първия десен горен кътник. При операцията, която бе превърнала половината от тялото му в електронна машина, контролните функции бяха съсредоточени в този зъб. Фойл натисна зъба с езика си, периферните клетки на ретината му се възбудиха и започнаха да излъчват мека светлина. Той насочи очите си, излъчващи два бледи снопа светлина, надолу към тялото на човека.

Тялото лежеше в апартамента под този на Робин Уенсбъри. Жилището беше ограбено, Фойл погледна нагоре. Над главата му имаше десетфутов отвор на мястото, където трябваше да бъде подът на всекидневната на Робин. Цялата сграда вонеше на огън, пушек и гнило.

— Ограбено — каза тихо Фойл, — това място е ограбено. Какво ли се е случило?

В ерата на джонтацията скитниците, бездомниците и вагабонтите в света кристализираха в нова класа. Те следваха нощта от изток на запад, винаги с тъмнината, винаги в търсене на плячка, изоставяйки след себе си бедствия и мърша. Ако земетресение разрушеше складовете, те ги ограбваха още следващата нощ. Ако пожар засегнеше къща или експлозия оставеше магазин без охрана, те джонтираха в него и тършуваха. Те сами се зовяха джак-джонтъри. Бяха като чакали.

Фойл се качи на четвъртия етаж през развалините на коридора. Джак-джонтърите лагеруваха там. Цяло едно теле се печеше на огън, пушекът от който се вдигаше до небето през отвора в покрива. Около огъня седяха дванадесетина мъже и три жени, груби и опасни, и бърбореха с диалекта на лондонското простолюдие. Бяха облечени в екстравагантни дрехи и пиеха картофена бира в чаши от шампанско.

Зловещо ръмжене посрещна появяването на Фойл, когато едрият мъж в черно се показа през развалините, с бездънни очи, излъчващи бледи снопове светлина. Той премина бавно през надигащата се тълпа близо до входа на апартамента на Робин Уенсбъри. Железният самоконтрол, който той вече бе успял да си наложи като постоянен навик, му осигури предимство.

„Ако тя е мъртва — мислеше си той, — с мен е свършено. Трябва да я използвам. Но ако е мъртва…“

Апартаментът на Робин бе опустошен като всички останали в сградата. Всекидневната представляваше остатъци от под около назъбения отвор в средата. Фойл търсеше тялото й. Двама мъже и една жена лежаха на леглото в спалнята. Мъжете проклинаха. Жената изпищя при появяването му. Мъжете се хвърлиха към Фойл. Той се отдръпна крачка назад и натисна с език горните си резци. Нервната му система се активизира и всяко усещане и реакция на тялото му бяха ускорени пет степени по-високо от обикновено.

Ефектът се изрази в мигновено трансформиране на външния свят до максимално забавено действие. Звукът вече се чуваше като дълбоки и бавни тонове, цветовете се прехвърлиха надолу по спектъра до червено.

Двамата нападатели изглеждаха като плуващи към него, сънливо отпуснати. За останалата част от обкръжаващия свят Фойл се превръщаше в мълниеносно движещо се петно. Той се плъзна встрани и така избягна ударите, насочени към него, заобиколи единия мъж, хвана го отзад и го запрати в дупката по средата на всекидневната стая. След това хвърли долу и втория мъж. За възбудените му сетива техните тела се движеха съвсем бавно при падането, със запазено положение на краката от нападението, със стиснати и устремени напред юмруци, с отворени уста, издаващи тежки, ръмжащи звуци.

Бърз като стрела, Фойл се хвърли към жената, която се свиваше в леглото.

— Усбри? — попита я петното.

Жената крещеше.

Фойл отново натисна горните си резци, с което прекъсна ускорението. Външният свят се отърси от забавеното си движение и се нормализира. Звукът и цветовете се върнаха в спектралните си граници, двете тела на чакалите изчезнаха през дупката и се строполиха в апартамента долу.

— Имаше ли тук тяло? — повтори любезно Фойл. — Чернокосо момиче?

Жената беше невменяема. Той я хвана за косата и я раздруса, след това я запрати през отвора долу във всекидневната. Търсенето на ключ за съдбата на Робин бе прекъснато от тълпата в хола. Те носеха факли и импровизирани оръжия. Джак-джонтърите не бяха професионални убийци. Те само измъчваха беззащитните до смърт.

— Не ми пречете — предупреди ги тихо Фойл, като тършуваше настоятелно в тоалетната и около разхвърляните мебели.

Те се приближаваха опасно, подстрекавани от грубиян с префърцунен костюм и триъгълна шапка и въодушевени от проклятията, стигащи до тях от апартамента отдолу. Мъжът с триъгълната шапка хвърли факела си върху Фойл. Той го обгори, Фойл активира отново системата и джак-джонтърите се превърнаха в живи статуи. Фойл вдигна нагоре счупен стол и тихо обработи бавно движещите се фигури. Те останаха прави. Той събори върху пода мъжа с триъгълната шапка и коленичи върху него. Тогава дезактивира.

Външният свят отново оживя. Чакалите се пръснаха в ъглите. Мъжът с триъгълна шапка и префърцунен костюм ръмжеше.

— Имаше ли тук тяло? — попита Фойл — Чернокожо момиче. Много високо и много хубаво.

Мъжът се гърчеше и се опитваше да забие нокти в очите на Фойл.

— Вие винаги забелязвате телата — каза любезно Фойл, — някои от чакалите харесват мъртвите момичета повече от живите. Намерихте ли нейното тяло тук, вътре?

Като не получи отговор, той взе факлата и запали костюма на чакала. Последва джак-джонтъра във всекидневната. Като безстрастно го наблюдаваше. Мъжът виеше. Катурна се през края на отвора и запламтя долу в тъмнината.

— Имаше ли тук тяло? — попита тихо Фойл и поклати глава на ругатните отдолу. — Не ме бива в извличане на информация — промърмори той. — трябва да се науча. Дейджинхам може да ми покаже туй-онуй. Той изключи електронната си система и джонтира. Появи се в Грийн Бей, но вонеше толкова отвратително на обгоряла коса и опърлена кожа, че влезе в местния магазин на Пристейн (скъпоценни камъни, парфюми и козметични препарати) и купи дезодорант. Но локалният Мистър Престо очевидно бе свидетел на пристигането на Фор Майл Съркъс и го позна. Фойл моментално възвърна своята безпристрастност и отново се превърна в ексцентричния Формейл от Церера. Като гримасничеше и се кривеше, той купи дванадесетунциев флакон „Ойге“ №5 по сто кредита унцията, напръска се деликатно и изхвърли бутилката на улицата за ужас и удоволствие на Мистър Престо.

Старшият чиновник в Статистическия регистър не позна Фойл и се държеше с него неумолимо и безкомпромисно.

— Не, сър. Статистическият регистър не предоставя информация без категорична заповед от съда, и то само при уважителни обстоятелства. Това е моята последна дума.

Фойл го изгледа проницателно и без злоба. „Астеничен тип — реши той. — Слаб, длъгнест, немощен. Самолюбив, педантичен, егоист, плиткоумен. Неподкупен, твърде потиснат, пуритан. Но потиснатостта… Има оръжие, което може да се използува.“

Час по-късно шест професионалистки от Фор Майл Съркъс устроиха засада на старшия чиновник. Те бяха по женски убедителни и богато надарени с каквото е необходимо. Два часа по-късно старшият чиновник, замаян от плът и очаквани удоволствия, предаде необходимата информация. Сградата с апартамента на Робин бе привлякла вниманието на джак-джонтърите след газова експлозия, станала преди две седмици. Всички наематели били задължени да се преместят. Робин Уенсбъри се намираше в охраняемата „Болница на милосърдието“ близо до Желязната планина.

„Охраняема болница — чудеше се Фойл, — за какво ли?

Какво може да е направила?“

Бяха необходими тридесет минути, за да се организира Коледно тържество във Фор Майл Съркъс. Осигуриха участието на музиканти, певци и сбирщина, която знаеше координатите на Желязната планина. Водени от ексцентричния си шеф, те джонтираха с музиката, фойерверките, напитките и подаръците. Минаха в шествие през града, като предизвикваха възторзи и смях.

Натъкнаха се на радарно поле от предпазната система на охраняемата зона, „неволно“ го прекосиха и бяха изгонени. Формейл от Церера, облечен като Дядо Коледа, разпръскваше банкноти от огромен чувал метнат през рамото му и подскачаше от болки, когато индукционното поле на охранителната система му загря задните части, всичко това се включваше в целия спектакъл. Те влетяха в „Болницата на милосърдието“, следвайки Дядо Коледа, който ревеше и скачаше с безпристрастното спокойствие на тържествен слон. Той разцелува сестрите, даде на болногледачите да пийнат, раздаде подаръци на пациентите, разхвърля пари по коридорите и внезапно изчезна. Когато веселата забава достигна такъв връх, че трябваше да бъде повикана полиция. Много по-късно откриха, че и една пациентка е изчезнала, въпреки че бе замаяна с лекарства и наркотици и поради това не беше способна да джонтира. В действителност тя изчезна от болницата в чувала на Дядо Коледа.

Фойл джонтира с нея до градината на болницата. Там, в тихата борова горичка, под студеното небе, той й помогна да се измъкне от чувала. Тя бе облечена в груба бяла болнична пижама и беше прекрасна. Той съблече костюма си, като внимателно я наблюдаваше и чакаше да види дали тя ще го разпознае и дали ще си спомни.

Тя беше озадачена и разтревожена, телесигналите й проблясваха като светкавици: „Боже мой! Кой е този? Какво се случи? Отново ли джак-джонтъри? А може би този път убиец? Музиката. Този шум. Защо ли ме отвлече с чувала? Да, във Виржиния е Дядо Коледа. И там излитат ракетите. Feu de joie ou feu d’enfer?6 Какво ли иска от мен? Кои е той?“

— Аз съм Формейл от Церера — каза Фойл.

— Какво? Кой? Формейл от…? Да, разбира се. „Палячото. Богаташът-друговерец. Вулгарният. Малоумният. Безсрамният. Фор Майл Съркьс.“ Боже мой! Дали предавам мислите си? Чувате ли ме?

— Чувам Ви, мис Уенсбъри, — тихо каза Фойл.

— Какво направихте? Защо? За Какво Ви трябвам? Аз…

— Искам да ме погледнете.

„Bonjour, Madame. В моя чувал, мадам. Ехо, погледнете ме“ Гледам Ви — каза Робин, като се опитваше да контролира движението на мислите си. Тя го погледна в лицето, без да даде признаци, че го е разпознала. — „Лице като лице. Виждала съм толкова много такива лица. Мъжки лица. Господи! С мъжествени черти. И търсещи едно и също. Ще ни запази ли някога Господ от бруталните им желания?“

— Този период при мен вече е отминал, мис Уенсбъри.

— Съжалявам, че чухте това. Аз, естествено, съм изплашена. Аз… Познавате ли ме?

— Да, познавам Ви.

— Срещали ли сме се преди? — тя го заразглежда внимателно, но все още не можеше да го познае.

Дълбоко у себе си Фойл триумфираше. Ако именно тази жена не можеше да го познае, то значи той бе в безопасност, при условие, че успееше да запази кръвта, разума и лицето си под контрол.

— Никога не сме се срещали — каза той, — но съм чувал за Вас. Искам нещо от Вас. Това е причината да сме тук — да поговорим по този въпрос. Ако не Ви хареса предложението ми, можете да се върнете в болницата.

— Вие искате нещо? „Но аз нямам нищо… нищо, нищо. Нищо друго не ми е останало освен позора и… О. Господи! Защо не успях да се самоубия? Защо не можах…?“

— Значи така било? — меко я прекъсна Фойл. — Вие се опитахте да се самоубиете? Тая работа с газовата експлозия, която отвори сградата за… И затова е принудителното лечение. Опит за самоубийство. Защо не бяхте ранена при експлозията?

— Толкоба много бяха ранени. Толкова много загинаха. Но не и аз. Нямам късмет, предполагам. Цял живот съм без късмет.

— Защо опитахте да се самоубиете?

— Изморена съм. Изчерпана съм. Загубих всичко… В черните списъци съм… подозират ме, наблюдават ме, докладват за мен. Нямам работа. Нямам семейство. Нямам… Защо опитах да се самоубия? Боже мили, та какво друго да направя, освен да се самоубия?

— Можете да работите за мен.

— Аз мога… Какво казахте?

— Аз искам да работите за мен, мис Уенсбъри. Тя избухна в истеричен смях.

— За Вас? „Още една скитница по цирковете. Още една вавилонска блудница в цирка.“ Да работя за Вас, Формейл?

— През ума Ви минаха порочни мисли — каза той внимателно, — аз не търся леки жени. По правило е обратното — те търсят мен.

„Съжалявам. Аз имам идея фикс, след като този звяр ме погуби.“ — Ще се опитам да мисля разумно — Робин направи опит да се успокои. — Нека първо да Ви разбера. Вие ме измъкнахте от болницата, за да ми предложите работа. Чули сте за мен. Това значи, че искате нещо по-специално. Моята дарба е изпращането на телесигнали.

— И обаяние, и чар.

— Какво?

— Искам да купя Вашия чар, мис Уенсбъри.

— Не Ви разбирам.

— Защо — каза меко Фойл, — трябва да е съвсем елементарно за Вас. Аз съм палячо. Вулгарен. Малоумен. Безсрамен. Трябва да приключа с тези неща. Искам да станете моя светска компаньонка.

— И Вие очаквате да повярвам на това? Вие можете да си наемете стотици компаньонки, хиляди с вашите пари. Очаквате да повярвам, че съм единствената подходяща за Вас? Че трябваше да ме отвлечете от принудителното лечение, за да ме назначите?

Фойл кимна:

— Права сте, има ги хиляди, но от тях само една може да предава мисли.

— Та каква полза може да има от това?

— Вие ще бъдете вентролог, а аз — Вашето подставено лице. Аз не познавам живота на висшето общество, Вие го познавате. Те имат свой начин да водят разговор, свои шеги, специфични свои маниери. Ако човек иска да бъде приет сред тях, той трябва да се научи да говори на техния език. Аз не мога, но Вие можете. Вие ще говорите заради мен, чрез моята уста…

— Но Вие можете да се научите.

— Не. Това би отнело твърде много време. А и човек не може да се научи на обаяние. Аз искам да купя Вашето обаяние, мис Уенсбъри. А сега, за заплатата Ви. Ще Ви плащам по хиляда месечно.

Очите й се разшириха.

— Вие сте твърде щедър, Формейл.

— Ще залича дори спомена за Вашия опит за самоубийство.

— Много сте любезен.

— Обещавам Ви също, че ще реша въпроса с премахването Ви от черния списък на армията. Името Ви отново ще бъде чисто, докато вършите работа при мен. Ще можете да стартирате в живота на чисто и с малък капитал, ще можете да започнете нов живот.

Устните на Робин потръпнаха и миг след това тя се разплака. Хълцаше и се тресеше и Фойл трябваше да я успокои.

— Добре — каза той, — приемате ли?

Тя кимна.

— Вие сте толкова любезен… То е… Аз вече не съм способна да изразя благодарността си. Тъпо сътресение от далечна експлозия накара Фойл да се вдърви.

— Господи! — Възкликна той, внезапно паникьосан. — Още един скок в тъмата. Аз…

— Не — каза Робин, — аз не зная какво означава „скок в тъмата“, но това идва от охранителната зона. Те… — тя погледна нагоре към лицето на Фойл и изпищя.

Неочакваният шок от експлозията и живата верига на асоциациите го бе принудила да загуби железния контрол върху себе си. Кървавочервените петна от татуировката се показаха под кожата му. Тя го гледаше в ужас и все още продължаваше да пищи.

Той докосна лицето си, след това се хвърли към нея и запуши устата й. За пореден път се бе овладял.

— Показа се, а? — промърмори той с ужасен глас. — За момент загубих контрол. Помислих си, че отново съм в Гуфр Мартел и чувам звука на черния джонт. Да, аз съм Фойл. Чудовището, което те погуби. Трябваше да разбереш, рано или късно, но се надявах това да стане по-късно. Аз съм Фойл и отново се завърнах. Трябва да се успокоиш и да ме изслушаш.

Тя закима с глава обезумяла. Като се опитваше да се отърве от него. С безпристрастно спокойствие той я удари през лицето. Робин припадна. Фойл я повдигна нагоре, загърна я в палтото си и я задържа в ръце, очаквайки да се върне в съзнание. Когато видя клепачите й да потреперват, той заговори отново.

— Не мърдай или ще пострадаш. Май не те ударих достатъчно силно. „Чудовище… Животно…“

— Аз можех да го направя и по друг начин — каза той, — можех да те изнудя. Зная, че майка ти и сестрите ти са на Калисто, че те разследват като чужденец, от неприятелска страна, воюваща в момента с нас. Това директно те праща в черните списъци, ipso facto. Така ли е? Ipso facto. „Самият факт“. Латински. Не трябва да вярваш на хипнообучението. Трябва да знаеш, че е достатъчно само да изпратя едно анонимно писмо до Централното разузнаване и повече няма да бъдеш под подозрение. Те ще измъкнат информацията от теб само за дванадесет часа…

Той почувства треперенето й.

— Но аз не възнамерявам да действам по този начин. Ще ти кажа истината, защото искам да те напраВя свой партньор. Твоята майКа е на Вътрешните планети. Тя е на Вътрешните планети — повтори той, — тя дори вероятно се намира на Земята.

— На сигурно място? — прошепна тя.

— Не зная.

— Пусни ме долу.

— Ти си замръзнала.

— Пусни ме долу.

Той я постави на крака.

— Ти веднъж ме погуби — каза тя със задавен глас, — не се ли опитваш да го направиш отново?

— Не. Ще ме изслушаш ли?

Тя кимна.

— Аз бях загубен в пространството. Бавно гниех и умирах в продължение на шест месеца. Той се появи и можеше да ме спаси Но просто ме изостави. Остави ме да умра. Кораб на име „Ворга“. „Ворга Т“:1339. Това говори ли ти нещо?

— Не.

— Джиз Маккуин, — моя приятелка, която вече е мъртва, веднъж ми каза, че трябва да открия защо бях изоставен да изгния. Да открия кой даде заповедта за това. И така аз започнах да купувам информация за „Ворга“. Каквато и да е информация.

— Какво общо има всичко това с майка ми?

— Изслушай ме и ще разбереш. Беше много трудно да се купува информация. Записите на „Ворга“ бяха изчезнали от папките на „Бонис и Уиг“. Все пак успях да открия три имена — трима от екипажа, състоящ се от четирима офицери и дванадесет обикновени космонавти. Никой нищо не знаеше или не искаше да говори. А също открих и това — Фойл извади от джоба си сребърен медальон и го подаде на Робин, — този медальон беше заложен от един космонавт на „Ворга“. Това е всичко, което успях да открия.

Робин нададе вик и отвори медальона с треперещи пръсти. Вътре имаше нейна снимка и снимките на още две момичета. Когато Робин отвори медальона, триизмерните снимки се усмихнаха и прошепнаха: „С любов от Робин, мамо… С любов от Холи, мамо… С любов от Уенди, мамо…“

— На майка ми е — плачеше Робин. — Медальонът… Тя… В името на милосърдието, къде е тя? Какво се е случило с нея?

— Не зная — твърдо каза Фойл. — Но мога да гадая. Мисля, че майка ти се е измъкнала от концентрационния лагер по един или друг начин.

— А също и сестрите ми? Тя никога не би ги изоставила.

— Може би и сестрите ти. Мисля, че „Ворга“ е превозвал бегълци от Калисто. Семейството ти е платило с пари и скъпоценности, за да се качи на борда и да ги превозят до Вътрешните планети. Така космонавтът се е оказал собственик на заложения медальон.

— И къде са те сега?

— Не зная. Може би са стоварени на Марс или на Венера. Но по-вероятно е да са продадени в трудов лагер на Луната и това обяснява защо досега не са установили контакт с теб, Не зная къде са, но „Ворга“ може да ни каже.

— Лъжеш ли ме? Не ме ли заблуждаваш?

— Този медальон лъжа ли е? Казвам ти истината, цялата истина, която зная. Искам да открия защо те ме оставиха да умра и кой даде тази заповед. Човекът, който е дал заповедта ще знае също къде са майка ти и сестрите ти. Той ще ти каже… преди да го убия. Ще има достатъчно време. Той ще умира бавно.

Робин го погледна ужасена. Страстта, която го бе завладяла, предизвика още веднъж появяването на алената маска върху лицето му. Той изглеждаше като тигър пред смъртен скок.

— Аз разполагам с богатство, което ще пропилея. Няма значение как съм го получил. Имам на разположение три месеца, за да свърша тази работа. Достатъчно изучих математика, за да изчисля вероятността. Имам на разположение три месеца до момента, когато ще открият, че Формейл от Церера е Гъли Фойл. Деветдесет дни. От Нова година до Деня на шегата. Ще работим ли заедно?

— С теб? — извика Робин с отвращение. — Заедно с теб?

— Целият този Фор Майл Съркъс е камуфлаж. По принцип никой никога не подозира един клоун. Но аз се учих, трудих и се подготвях за финала през цялото време. Всичко, от което се нуждая сега, си ти.

— Защо?

— Не зная къде ще ме заведе преследването и в каква ситуация ще се озова, във висшето общество или в бедняшките квартали. Трябва да съм готов и в двата случая. В бедняшките квартали мога да се оправя сам. Не съм забравил улицата, но се нуждая от теб за обществото. Ще дойдеш ли с мен?

— Причиняваш ми болка — Робин изтръгна ръката си, сграбчена досега от Фойл.

— Съжалявам. Губя контрол, когато мисля за „Ворга“. Ще ми помогнеш ли да намеря „Ворга“ и твоето семейство?

— Мразя те — избухна Робин, — презирам те. Ти си негодник. — Ти погубваш всичко, до което се докоснеш. Някой ден ще се разплатя с теб.

— Но ще работим заедно от Нова година до Деня на шегата?

— Ще работим заедно.

9.

На новогодишния празник Джофри Формейл от Церера яростно атакува висшето общество. За първи път той се появи в Канбера, на губернаторския прием, половин час преди полунощ. Това беше официален бал, наситен с цветове и блясък, тъй като имаше обичай официалните гости от висшето общество да носят вечерни тоалети, които са били на мода през годината, когато техният клан е създаден или е патентован гербът им.

Така например кланът Морз (телефони и телеграфи) носеха рединготи от деветнадесети век, а жените — поли с обръчи. В рода Шкода (взривни вещества и оръжия), чийто произход беше от древния осемнадесети век, облеклото се състоеше от трика и кринолини. Дръзките Пийнемунд (ракети и реактори) датираха от 1920 година, носеха смокинги, а жените безсрамно разкриваха ръце, крака и гърбове в дълбоко деколтирани рокли.

Формейл от Церера се появи във вечерен тоалет, много модерен, изцяло в черно, разнообразен единствено с бяло украшение от брилянти на гърдите — герба на рода Церера. С него бе Робин Уенсбъри, с блестяща бяла рокля, с пристегнат с корсаж тънък кръст и кройка на роклята, подчертаваща стройната линия на тялото й и грациозната походка.

Черно-белият контраст бе толкова впечатляващ, че един служител отиде да провери брилянтената емблема в алманаха за родове и гербове. Той се върна с информацията, че емблемата е на Минната компания Церера, създадена в 2250 година за експлоатация на минералните ресурси на Церера, Палос и Веста. Компанията не се беше изявявала на приеми, в последно време беше в упадък, но никога не е преставала да съществува. Очевидно сега тя отново се съживяваше.

— Формейл? Клоунът?

— Да. От Фор Майл Съркъс. Всички говорят за него.

— Но това същият мъж ли е?

— Не може да бъде. Той има толкова нормален вид. Обществото се събираше около Формейл, любопитно, но предпазливо.

— Ето ги, идват — промърмори Фойл на Робин.

„Отпусни се. Те опипват почвата. Ще приемат всичко, което ги забавлява. Остани на приемане.“

— Нима Вие сте същият ужасен мъж от цирка, Формейл?

„Увери ги в това. С усмивка.“

— Да, мадам, същият. Можете да ме докоснете.

— Вие изглеждате доста горд. Възможно ли е да се гордеете с проявите си на лош вкус?

„Проблемът днес е, че хората изобщо нямат вкус.“.

— Проблемът днес е, че хората изобщо нямат вкус. Мисля, че аз съм щастлив.

— Щастлив, но непристоен.

— Непристоен, но не и скучен.

— И ужасен, но очарователен. Защо не сте в ролята си сега?

— Аз съм „под влияние“, мадам.

— О, скъпи. Да не сте пийнал? Аз съм лейди Шрапнел. Кога пак ще бъдете трезв?

— Аз съм под Вашето влияние, лейди Шрапнел.

— Вие, немирен млади човече. Чарлз, ела тук да спасиш Формейл. Ще го погубя.

„Това е Виктор от R.С.А Виктор.“

— Формейл, нима? Приятно ми е. Какви са разходите по Вашия прочут антураж?

„Кажи му истината.“

— Четиридесет хиляди, Виктор.

— Всемогъщи Боже! Седмично ли?

— Дневно.

— Боже мой! И за какво прахосвате всички тези пари?

„Истината.“

— За реклама, Виктор.

— Ха! Сериозно ли говорите?

— Казах Ви, че е порочен, Чарлз.

— Дяволски свежо. Клаус! Елате за момент. Този дързък млад мъж изразходва четиридесет хиляди дневно за реклама, моля ти се.

„Шкода от Шкода.“

— Добър вечер, Формейл. Живо се интересувам от съживяването на Вашето име. Вие вероятно сте потомственият син на основателя на фондацията „Церера Инк.“?

„Кажи му истината.“

— Не, Шкода. Титлата е закупена заедно с компанията. Аз съм парвеню.

„Добре. Toujours audance!7“

— Честна дума, Формейл! Много сте откровен.

— Казах Ви, че е дързък. Много освежаващо — има цели дузини новобогаташи наоколо, млади човече, но не могат да спечелят уважение. Елизабет, ела да те представя на Формейл от Церера.

— Формейл, умирах да Ви срещна.

„Лейди Елизабет Ситроен.“

— Вярно ли е, че пътувате с подвижен колеж?

„Тук по-внимателно, фино.“

— Подвижен университет, лейди Елизабет.

— Но защо го правите, Формейл?

— О, мадам. Толкова е трудно да се харчат пари в наши дни. Трябва да изнамираме глупави извинения. Нужно е някои да измисли нещо ново и екстравагантно.

— Трябва да пътувате с подвижен изобретател, Формейл.

— Аз имам един. Нали, Робин? Но той губи времето си в опити за създаване на вечен двигател. Това, от което имам нужда, е пътуващ прахосник. Дали някой от вашите кланове не би ми заел по-младия си син?

— О, тази идея е чудесна! И много от клановете ще платят за удоволствието да бъдат разтоварени.

— А достатъчен ли Ви е един такъв непрекъснато пътуващ прахосник, Формейл?

— Не. Това е един ужасен начин за пилеене на пари. В основата на екстравагантността е да действаш като шут и да се чувстваш като шут, но да се забавляваш от това. А къде е забавата в непрекъснатото движение? Има ли екстравагантност в ентропията? Милиони за глупости и нито цент за ентропия. Това е моят девиз.

Всички се засмяха, а тълпата, насъбрала се около Формейл, се увеличи. Те се забавляваха и бяха възхитени. Той беше новата играчка. Настъпи полунощ и големият часовник възвести Новата година, а насъбралите се се приготвиха да джонтират на полунощна обиколка по света.

— Елате с нас на Ява, Формейл. Реджис Шефилд дава чудесно официално парти. Ще играем „Съдията-трезвеник“.

— Хонконг, Формейл.

— Токио, Формейл. В Хонконг сега вали. Елате в Токио и вземете цирка си.

— Благодаря, не. Аз съм за Шанхай. Обещавам една евстравагантна награда на първия, който ме разпознае в маскарадния костюм. Ще се срещнем след два часа. Готова ли си, Робин?

„Не джонтирай. Това е лош маниер. Разхождай се бавно, докато излезеш. Безгрижността е шик. Поднеси почитанията си към Губернатора, към Пълномощника, дамите с тях. Добре. Не забравяй бакшиш за прислугата. Не на този, идиот! Това е лейтенантът на Губернатора. Добре, ти направи удар. Приеха те. А сега какво?“

— Сега това, за което всъщност сме дошли в Канбера.

— Мислех, че сме дошли за приема.

— За приема и за човека на име Форест.

— Кой е той?

— Бен Форест, космонавт от „Ворга“. Имам три следи, водещи към мъжа, който е дал заповед да ме оставят да умра. Три имена. Готвач в Рим на име Поги; шарлатанин от Шанхай, който се казва Орел, и този мъж, Форест. Това е комбинирана операция „Висше общество и издирване“. Разбираш ли?

— Да, ясно.

— Имаме два часа, за да оправим работата с Форест. Знаеш ли координатите на „Оси Кейнъри“? Градската компания?

— Аз няма да взема участие в твоята разплата с „Ворга“. Аз търся семейството си.

— Във всеки случай това е комбинирана операция — каза той така ледено и свирепо, че тя трепна и веднага джонтира.

Когато Фойл пристигна в своята шатра във Фор Майл Съркъс на Джервис Бийч, тя вече се преобличаше в пътен костюм, Фойл я погледна. Макар че я беше заставил да живее в неговата шатра от съображения за безопасност, той никога повече не я бе докоснал. Робин видя погледа му, спря да се облича и зачака. Той поклати глава.

— Всичко това е свършило.

— Колко интересно. Ти си се отказал от изнасилването?

— Обличай се — каза той, като се контролираше, — кажи им, че разполагат с два часа, за да преместят лагера в Шанхай.

Беше дванадесет и тридесет, когато Фойл и Робин пристигнаха в представителния градски офис на компанията „Оси Кейнъри“. Те изчакаха уреждането на идентификационните емблеми, след което бяха поздравени лично от самия кмет.

— Весела Нова Година! — пропя весело той. — Весела! Весела! Весела! Посещение? Ще бъде удоволствие да ви разведа наоколо. Позволете ми — той ги напъха в издут хеликоптер и излетя. — имаме доста посетители тази вечер. Нашият град е много гостоприемен. Най-гостоприемният град в света.

Хеликоптерът кръжеше над огромни сгради.

— Това е нашата ледена палата. Плувните басейни са вляво. Огромната сграда там е за ски-шанцата. Сняг през цялата година. Тропическата градина е под този стъклен покрив — палми, папагали, орхидеи, плодове. Ето ги нашият магазин, театър, имаме също собствена радиокомпания. Хвърлете поглед на футболния стадион. Две от нашите момчета влязоха в професионалната лига тази година. Търнър в „Райт Рокни“ и Ковалски в „Хефилфинтър“. Ние имаме всичко. Всичко. Не е необходимо да джонтираш по света в търсене на забавления. „Оси Кейнъри“ просто ти поднася всичко, което се среща по света. Нашият град е една малка Вселена. Най-щастливата малка Вселена в света.

— Страдате от липса на проблеми, както виждам. Кметът отказа да приеме този тон.

— Погледнете долу по улиците. Виждате ли тези велосипеди? Мотоциклети? Коли? Ние можем да си позволим повече и по-луксозен транспорт на глава от населението, отколкото който и да е друг град на Земята. Погледнете тези къщи, резиденции. Нашите хора са богати и щастливи. Ние ги пазим и ги поддържаме богати и щастливи.

— Но наистина ли ги пазите?

— Какво искате да кажете? Разбира се, ние…

— Можете да ни кажете истината. Целта на посещението ни е съвсем друга. Пазите ли ги?

— Господи, не можем да ги опазим за повече от шест месеца — изохка кметът, — имаме дяволски много главоболия. Даваме им всичко възможно, но не можем да ги задържим. Получават максималното и джонтират. Отсъствията намаляват продукцията ни с дванадесет процента. Не можем да задържим постоянни работници.

— Никой не може.

— Трябва да има закон, Форест ли казахте? Точно тук е.

Той ги остави пред една внушителна къща в шведски стил, сред голяма градина, и излетя, като си мърмореше. Фойл и Робин пристъпиха към входната врата на сградата в очакване домоуправителят да ги посрещне и да ги представи. Вместо това вратата се освети в червено и върху този фон се появиха бял череп и кръстосани кости. Механически глас заговори: „ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ДОМЪТ Е ЗАЩИТЕН СЪС СМЪРТОНОСНА ОТБРАНА. МОНТИРАНА ОТ ШВЕДСКА КОРПОРАЦИЯ ВИЕ СТЕ ПРЕДУПРЕДЕНИ.“

— Как така, по дяволите? — изропта Фойл. — На новогодишния празник? Дружелюбно посрещане, няма що Да опитаме от задния вход.

Заобиколиха къщата, последвани от просветванията — сигналния череп с кръстосаните кости и механическия глас От едната страна видяха горната част на ярко осветен прозорец, а от сутерена чуха заглушено пеене:

„Господ е моя пастир и аз не искам…“

— В сутерена има християни! — възкликна Фойл.

Двамата с Робин погледнаха през прозореца. Тридесет богомолци от различни религии празнуваха Нова година в обща нелегална служба. Двадесет и четвъртият век не бе унищожил вярата в Бога, но бе забранил организираната религия.

— Нищо чудно, че сградата е с включена охранителна инсталация — каза Фойл, — със забранена церемония като тази. Погледни, те имат и свещеник, и равин, а това зад тях е разпятие.

— Някога замислял ли си се какво е проклятието? — попита тихо Робин. — Ти употребяваш „Иисус“ и „Иисус Христос“, но знаеш ли какво значи това?

— Просто проклятие и това е всичко.

— Не, то има религиозен смисъл. Ти не го знаеш, но тези думи имат двехилядогодишна история зад себе си.

— Сега не е време за излишни разговори — каза нетърпеливо Фойл, — запази ги за после. Хайде ела.

Задната част на къщата имаше солидна стена от плътно стъкло, през което прозираше мъгливо осветена празна ВсеКиднеВна.

— Легни долу и чакай! — заповяда Фойл. — Аз влизам.

Робин се просна по очи върху мраморната настилка. Фойл стегна тялото си, включи акселерацията, набра ускорение срещу светлото петно и проби отвор в стъклената стена. Някъде ниско долу по звуковия спектър той дочу тъпа експлозия. Това бяха изстрели. Куршуми като остри шипове се насочиха към него. Фойл се хвърли на пода и прослуша целия диапазон от ниските басове до ултразвуковия обхват, докато накрая долови звука от изключването на контролния механизъм. Той внимателно раздвижи главата си, засече разположението чрез бинеутралните D/F, вмъкна се навътре в промеждутъка между сериите изстрели и изключи механизма. След това изключи и електронната си система.

— Влизай бързо!

Като трепереше, Робин се промъкна при него във всекидневната. Християните от мазето се щураха някъде из къщата, издавайки мъченически стенания.

— Почакай тук — измърмори Фойл.

Той акселерира и мина като неясно петно из цялата къща, откри християните в замръзнали пози и успя да ги огледа. Върна се при Робин и изключи системата си.

— Никой от тях не е Форест — съобщи той, — може да е на горния етаж. По задната стълба, докато те са се насочили навън към централния изход. Хайде!

Те забързаха по задното стълбище. Като на последната площадка спряха да поемат дъх.

— Трябва да действаме бързо — каза тихо Фойл. — Могат да джонтират…

Той замълча. Звук, подобен на слабо мяукане, идваше от вратата, разположена срещу стълбите. Фойл започна да души наоколо.

— Аналог! — възкликна той. — Трябва да е Форест. Какво ще кажеш за това? Религиозни обреди в мазето и наркотици на тавана.

— За Какво говориш?

— Ще ти обясня по-късно. Тук вътре е. Надявам се само да не е горила. Фойл се вмъкна през вратата като дизелов трактор.

Отзоваха се в широка пуста стая. Тежка верига висеше от тавана. Гол мъж бе обвит с веригата и висеше наполовина във въздуха. Той се въртеше, гърчеше се, издаваше мяукащи звуци и излъчваше котешка миризма.

— Питон — каза Фойл. — Това е нещо по-приемливо от горила. Не се приближавай до него. Ще ти смачка костите, ако те докопа.

Отдолу се дочуха гласове, които викаха:

— Форест! Какви бяха тези гърмежи? Весела Нова година, Форест! Къде, по дяволите, е празненството?

— Идвай тук — изсумтя Фойл, — трябва с джонтиране да го измъкнем навън. Ще се срещнем пак на плажа. Тръгвай!

Той измъкна нож от джоба си, преряза веригата, хвърли гърчещия се мъж върху гърба си и джонтира. Робин бе пристигнала на празния плаж Джервис миг преди него. Фойл дойде със сгърчения мъж на гърба си, който се изви около раменете му като питон и обхвана Фойл в желязна хватка. Червеното клеймо внезапно избухна върху лицето на Фойл.

— Синдбад — каза той със странен глас. — Старият мореплавател. Бързо, момиче! Десните джобове. Третият отгоре. Вторият отдолу. Ампулата е жило. Забий я в него. Където и… — гласът му заглъхна.

Робин отвори джоба, напипа пакета със стъклени ампули и го извади. Всяка от тях имаше в края си остро жило, подобно на жилото на оса. Тя заби жилото на една от ампулите в гърчещия се гръб на мъжа. Той колабира. Фойл отърси гърба си от товара и се надигна от пясъка.

— Иисусе! — промърмори той, като масажираше с ръка гърлото си. Пое си дълбоко въздух. — Гръм и мълнии. Контрол — каза той, като възвръщаше състоянието на контролирано равновесие и спокойствие. Алената татуировка изчезна от лицето му.

— Какъв беше целият този кошмар? — попита Робин.

— Аналог. Лекарствена дрога за психопати. Незаконен. Конвулсията някак го самоосвобождава и му връща примитивните страсти. Той се идентифицира с определен вид животно — горила, мечка гризли, бивол, вълк. Взема дрогата и се отъждествява с животно, което харесва. Явно предпочитанията на Форест са към змиите.

— Отвъде знаеш всичко това?

— Нали ти казах, че се уча, подготвям се за „Ворга“. Това е едно от нещата, които научих. Ще ти покажа и още нещо, което съм научил, ако нямаш пилешко сърце. Как се прекратяват спазмите на аналога.

Фойл отвори друг джоб на бойното си облекло и започна да работи върху Форест. Робин наблюдаваше известно време, след това нададе ужасяващ вик, обърна се и отиде по пясъка до водата. Тя стоеше и гледаше невиждащо прибоя и звездите, докато мяукането и гърченето затихнаха и Фойл я повика при себе си.

— Можеш вече да се завърнеш.

Робин се върна и намери едно разтреперано същество, което седеше изправено на пясъка и гледаше Фойл с мрачни трезви очи.

— Ти си Форест, нали?

— Кой, по дяволите, си ти?

— Ти си Бен Форест, главен космонавт. Преди време си летял на борда на „Ворга“ на Пристейн. Форест нададе вик на ужас.

— Ти беше на борда на „Ворга“ на 16 септември 2336 година.

Мъжът изхлипа и заклати глава.

— На шестнадесети септември минахте покрай разрушен кораб, близо до астероидния пояс. Останките на „Номад“, братски кораб на „Ворга“. „Номад“ сигнализира за помощ, а „Ворга“ мина покрай „Номад“. Изостави го да се носи без управление и да загине. Защо „Ворга“ направи това?

Форест започна да крещи истерично

— Кои даде заповедта да преминете без спиране?

— Иисусе, не! Не! Не!

— Всички записи от папките на „Бонис и Уиг“ са иззети. Някой е стигнал до тях преди мен. Кой е направил това? Кой беше на борда на „Ворга“? Кой летеше с теб? Искам да зная кои са офицерите и екипажът. Кой беше командирът?

— Не! — викаше Форест — Не!

Фойл държеше пачка банкноти пред истеричното лице на мъжа.

— Ще ти платя за информацията. Петдесет хиляди. Ще имаш аналог за остатъка от живота си. Кой даде заповедта да ме оставите да умра, Форест? Кой?

Мъжът удари банкнотите от ръката на Фойл, изправи се и се затича надолу по плажа Фойл го настигна и го събори на ръба на вълнолома, Форест падна с главата напред, с лице във водата, Фойл го задържа така.

— Кой беше командир на „Ворга“, Форест? Кой даде заповедта?

— Ще го удавиш! — извика Робин.

— Нека страда малко. Във вода е по-лесно, отколкото във вакуум. Аз страдах шест месеца. Кой даде заповедта, Форест?

Мъжът започна да изпуска мехурчета и да се задушава. Фойл повдигна главата му извън водата.

— Какъв си ти? Лоялен? Глупав? Изплашен? Човек като теб щеше да се продаде за пет хиляди. Аз ти предлагам петдесет. Петдесет хиляди за информация или ти, кучи сине, ще умреш от бавна и жестока смърт.

Татуировката отново се появи на лицето на Фойл Той натисна главата на Форест обратно във водата и задържа съпротивляващия се мъж. Робин се опита да го измъкне.

— Ще го убиеш!

Фойл обърна ужасяващото си лице към Робин.

— Махни си ръцете от мен, кучка такава! Кой беше на борда с теб, Форест? Кой даде заповедта? Защо? Форест извъртя главата си вън от водата.

— Бяхме дванадесет души на „Ворга“ — извика той. — Иисусе, спаси ме! Бяхме аз и Кемп…

Той потръпна спазматично и увисна. Фойл извади тялото му на вълнолома.

— Продължавай. Ти и кой? Кемп? Кой друг? Говори. Нямаше никакъв отговор. Фойл разгледа тялото.

— Мъртъв — изръмжа той.

— О, Боже мой! Боже мой!

— Един изстрел напразно. Точно когато се разприказва. Какъв проклет край.

Той пое дълбоко въздух и се отпусна. Татуировката изчезна от лицето му. Нагласи часовника си да отговаря на времето на сто и двадесет градуса източна дължина.

— В Шанхай е почти полунощ. Да вървим. Може би ще имаме по-добър късмет със Сергей Орел, помощник на корабния лекар на „Ворга“. Успокой се малко. Това бе само едно убийство. Тръгвай, момиче. Джонтирай!

Робин ахна. Той видя, че тя недоверчиво гледаше през рамото му. Фойл се обърна. Пламтяща фигура се мержелееше на плажа — едър мъж с горящи дрехи и ужасно татуирано лице. Това бе самият той.

— Христе! — възкликна Фойл. Той направи крачка напред към горящия образ, който внезапно изчезна.

Фойл се обърна към Робин, смъртноблед и треперещ.

— Видя ли това?

— Да.

— Какво беше то?

— Ти.

— За Бога! Аз? Как е възможно това? Как…

— Това беше ти.

— Но… — той се запъна. Напрежението и усилията да се владее го бяха изтощили. — Дали не беше илюзия? Халюцинация?

— Не зная. Аз също го видях.

— Христос, всемогъщи! Да видиш самия себе си… лице в лице… Дрехите горяха. Ти видя ли това? Какво беше това, в името на Бога?

— Беше Гъли Фойл — каза Робин, — горящ в ада.

— Добре — избухна ядосано Фойл. — Това бях аз в ада, но аз все още съм тук и продължавам. Ако изгоря в ада, и „Ворга“ ще изгори заедно с мен — той събра дланите, възвръщайки си самообладанието и намеренията. — Аз продължавам да търся, за Бога! Шанхай е на ред. Джонтирай!

10.

На бала с маски в Шанхай Формейл от Церера наелектризира обществото, като се появи в ролята на Смъртта от „Смъртта и девойката“ на Дюрер заедно с ослепително създание, прикрито с прозрачен воал. Викторианското общество, което задушаваше жените си във фереджета и гледаше на роклите от 1920 година на клана Пийнемунд като на изключително дръзки, беше шокирано. Но когато Формейл им откри, че жената е един великолепен андроид, веднага настъпи Коренна промяна на мненията В негоВа полза. Общестбото бе Възхитено от тази идея. ДоКато при хората голото тяло се смяташе за срамно, при андроидите на него се гледаше Като на една лишена от пол атракция.

В полунощ Формейл обяви андроида за продажба на търг сред джентълмените, присъстващи на бала.

— Парите да отидат ли за благотворителност, Формейл?

— Със сигурност, не. Знаете моя девиз: „Нито цент за ентропия“. Дали чух сто кредита за това ценно и очарователно създание? Сто кредита, джентълмени? Тя е самата красота и е с изумителна приспособимост. Двеста? Благодаря Ви. Триста и петдесет? Благодаря Ви. Предложени петстотин? Осемстотин? Благодаря. Нови наддавания за това забележително произведение на гениите от Фор Майл Съркъс? Тя ходи. Говори. Приспособява се. Тя е създадена да се отзове на изискванията на лицето, което предложи най-високата цена. Деветстотин? Не чувам по-високи наддавания. Приключихте ли всички? Предадохте ли се? Продадена на лорд Иейл за деветстотин кредита.

Бурни аплодисменти, последвани от ужасени изчисления.

— Господи! Един такъв андроид трябва да струва деветстотин хиляди! Как може да си позволи това?

— Ще бъдете ли любезен да предадете парите на андроида, лорд Иейл? Тя ще реагира подходящо. До нова среща в Рим, лейди и джентълмени… В полунощ, в двореца на Борджиите. Весела Нова година.

Формейл вече си беше отишъл, когато лорд Иейл откри, че за негово и на останалите ергени удоволствие бе извършена двойна измама. Андроидът се оказа в действителност живо човешко създание с изключителна красота и висока приспособимост. Тя великолепно отговаряше на деветстотинте кредита. Този трик се оказа най-забавната история за годината, дълго разказвана в салоните за пушене. Ергените очакваха с нетърпение Формейл, за да го поздравят.

Но Фойл и Робин Уенсбъри вече минаваха под надпис на седем езика, който гласеше: ЩЕ УДВОИМ ВАШАТА СПОСОБНОСТ ЗА ДЖОНТИРАНЕ ИЛИ ЩЕ ПОЛУЧИТЕ ОБРАТНО ТАКСАТА СИ В ДВОЕН РАЗМЕР, и влязоха в приемната на доктор Сергей Орел — „несравним майстор в увеличаването на умствените способности“.

Чакалнята бе декорирана със зловещи мозъчни диаграми, които демонстрираха как доктор Орел въздейства чрез компреси, балсами и електролиза върху мозъка, увеличава двойно капацитетните му възможности или ви връща и вашата такса, удвоявайки я. Той също така увеличаваше двойно възможностите на паметта чрез обезводняващи разхлабителни, повишаваше вашия морал чрез тонизиращи компреси и премахваше душевни страдания и психически тормоз чрез „Лечителната насртойка на Орел“.

Приемната беше празна, Фойл отвори напосоки една от вратите. Пред него и Робин се разкри дълго болнично отделение. Фойл изсумтя с отвращение.

— Обществото на наркоманите. Можех да се досетя, че е устроил лов и на тези нещастници.

В Обществото се обслужваха „колекционери на болести“, най-безнадеждните наркомани невротици. Лежаха в болничните си легла и страдаха умерено от изкуствено причинени параморбили, параинфлуенца, парамалария, грижливо гледани от сестри в колосани бели униформи и очевидно забавляващи се с мнимите си болести и вниманието, което те предизвикваха.

— Погледни ги — каза Фойл презрително, — отвратително. Ако има мръсотия, която да е по-голяма от наркорелигията, то това са тези болни птички.

— Добър вечер — разнесе се глас зад тях. Фойл затвори вратата и се обърна. Доктор Сергей Орел се поклони. Добрият доктор беше свеж и стерилен, с класическа бяла шапка, халат и хирургическа маска на медицинския клан, към който той принадлежеше само благодарение на мошеническите си способности. Той беше нисък, мургав, тъмноок, наподобяваше руснак единствено с името си. За повече от век джонтирането така бе смесило националностите по света, че расовите черти бяха на изчезване.

— Не очаквах да Ви намеря зает с работа на новогодишния празник — каза Фойл.

— Нашата руска Нова година идва две седмици по-късно — отговори доктор Орел. — Минете оттук, моля.

Той посочи вратата и изчезна. Зад нея се разкри дълга редица от стъпала. Когато Фойл и Робин се заизкачваха по стълбите, доктор Орел се появи над тях.

— Оттук, моля. О… един момент — той изчезна и отново се появи зад тях. — Вие сте забравили да затворите вратата — той я затвори и отново джонтира. Този път се появи високо, в горния край на стълбището. — Тук вътре моля.

— Прави демонстрация — промърмори тихо Фойл. — Удвояване на способността за джонтиране или връщане на таксата в двоен размер. Трябва да призная, че е доста бърз. Ще трябва да бъда по-бърз от него.

Влязоха в приемната за консултации. Това бе помещение със стъклен покрив на най-горния етаж. Край стените бе подредена внушителна, но морално остаряла медицинска апаратура: успокоителен медицински басейн, електрически стол за лечебно-шоково третиране на шизофреници, един ЕКГ-анализатор за проследяване състоянието на пациенти с психически смущения, стари оптически и електронни микроскопи.

Шарлатанинът ги очакваше зад бюрото си. Той джонтира до вратата, затвори я, джонтира обратно до бюрото си, поклони се, посочи им столове, джонтира за Робин и я обслужи, докато сядаше, джонтира отново при прозореца и регулира щорите, върна се до електрическия ключ и включи подходящо осветление, накрая се появи зад бюрото си.

— Преди една година — усмихна се той. — аз изобщо не можех да джонтирам. Но след това открих секрета, металооздравителната съставка, която…

Фойл докосна с език командния накрайник, монтиран в нервните окончания на зъба му. Акселерира. Надигна се, без да бърза, пристъпи към бавно реагиращата фигура зад бюрото, извади тежък бокс и с премерена точност удари Орел в челото, като предизвика контузия на фронталната част и зашемети джонтцентъра. Той повдигна шарлатанина и го захвърли върху електрическия стол. Всичко това стана за пет секунди. За Робии всичко се сля в едно петно от бързи движения.

Фойл изключи центъра. Шарлатанинът отвори очи раздвижи се, откри къде се намира и очите му светнаха объркано и яростно.

— Ти си Сергей Орел, помощник-лекар на „Ворга“ — каза тихо Фойл. — Ти беше на борда на „Ворга“ на 16 септември 2336 година.

Объркаността и яростта се превърнаха в ужас.

— На 16 септември вие минахте край повреден кораб. Близо до астероидния пояс. Разрушеният кораб беше „Номад“. Той сигнализираше за помощ и „Ворга“ мина покрай него. Вие го оставихте да продължи неуправляем и да загине. Защо?

Орел въртеше очите си, но не отговаряше.

— Кой даде заповедта да ме отминете? Кой нареди да ме оставите да гния и умра? Орел започна да говори неразбрано.

— Кой беше на борда на „Ворга“? Кой летеше с теб? Кой командваше кораба? Аз ще получа отговор. Не мисли, че няма — каза Фойл със затаена ярост, — ще я купя или ще я изтръгна от теб. Защо бях оставен да умра? Кой ви каза да ме оставите да умра?

Орел се развика:

— Не мога да говоря за… Чакай, ще кажа.

Той увисна.

Фойл изследва тялото.

— Мъртъв — промърмори той, — точно когато се съгласи да говори. Също като Форест.

— Убит.

— Не. Не съм го докоснал. Това беше самоубийство — изсмя се мрачно Фойл.

— Ти си ненормален.

— Не, аз се забавлявам. Не съм ги убил. Аз само ги подтиквам към самоубийство.

— Какви нелепости говориш?

— Те имат вградени сърдечни блокажи. Запозната ли си със сърдечните блокажи, момиче? В разузнаването ги ползват за тайните агенти. Вземат определена част от информацията, която не искат да бъде издадена. Свързват я по подходящ начин с нервната система, която контролира дишането и работата на сърцето. Тогава когато обектът се опита да разкрие тази информация, нервната система се включва, белите дробове и сърцето спират работа, човекът умира и тайната е запазена. Агентът не трябва да се безпокои, че е необходимо да се самоубива, за да се запази от предателство. За него това е вече подготвено.

— И е било направено на тези хора?

— Очевидно.

— Но защо?

— Как мога да разбера. Организираното спасение на бегълците не е отговор. „Ворга“ трябва да се е занимавала с далеч по-важна задача, за да вземат такива строги предохранителни мерки Но ние имаме проблем. Последната ни нишка е Поги в Рим. Анжело Поги, помощник готвач на „Ворга“. Но как ще получим информация от него, без да… той се прекъсна.

Неговият призрак-подобие стоеше пред него тих, зловещ, с пламтящо кървавочервено лице и горящи дрехи.

Фойл бе парализиран. Пое си дъх и заговори с треперещ глас.

— Кой си ти? Какво се… Призракът изчезна.

Фойл се обърна към Робин, като навлажни устните си.

— Видя ли го? — изражението й му отговори. — Реалност ли беше?

Тя посочи към бюрото на Сергей Орел, до което бе стоял призракът. Хартиите по бюрото се бяха запалили и горяха ярко. Фойл се отдръпна назад, все още стреснат и невярващ. Прекара ръка по лицето си. Тя цялата се овлажни.

Робин се спусна към бюрото и се опита да изгаси пламъците. Тя повдигаше купчини хартии и писма и ги тръшкаше безпомощно. Фойл не помръдваше.

— Не мога да го загася — ахна тя накрая, — трябва да се махаме оттук.

Фойл кимна, след това събра силите си и се изпълни с енергия и решителност.

— Рим! — изграчи той. — Джонтираме в Рим, Там трябва да открием някакво обяснение на това. Ще го намеря. Господи! И не се отказвам. Рим. Тръгвай, момиче! Джонт!

От времето на средните векове Испанската стълба винаги е била център на корупцията в Рим. Тя се издига от „Пиаца ди Спаня“ до градините на вилите на Борджиите. Испанската стълба е била, е и винаги ще бъде гъмжаща от пороци. По стълбите се разтакават сводници, блудници, развратници, лесбийки, крадци. Нахални и арогантни, те се излагат на показ и се подиграват на почтените хора, които понякога минават оттам.

Испанската стълба е била разрушена при ядрената война в края на двадесетия век. Тя била изградена отново и отново разрушена през Световната възстановителна война през двадесет и първия век. Още веднъж е била възстановена и този път я покрили с покрив от неразрушаващ се кристал и я превърнали в стъпаловидна галерия. Конструкцията на галерията закривала гледката към шахтата на смъртта в къщата на Кийтс. Посетителите вече не можели да се покажат през тесния прозорец и да видят тази гледка, към която са били отправени очите на умиращия поет. Сега те могат да видят само мъгливия купол на Испанската стълба и през него долу изкривените фигури на Содом и Гомор.

Галерията на стълбите през нощта се осветяваше и тази Нова година царуваще безредие. От хиляда години насам Рим бе посрещал Новата година с фойерверки, огнени ракети, торпеда, пушечни изстрели, бутилки, обувки, стари гърнета и тигани. Римляните пазеха старите вещи месеци наред, за да бъдат запратени от най-горния етаж, когато дойде полунощ. Грохотът на фойерверките вътре в стълбата и тракането на отломките, блъскащи се в покрива на галерията, бяха оглушителни, когато Фойл и Робин Уенсбъри се връщаха от карнавала в Двореца на Борджиите.

Те бяха все още в костюми — Фойл в червено-черното трико, дублиращ Цезар Борджия, а Робин носеше сребърна инкрустирана рокля на Лукреция Борджия. Бяха си сложили гротескни кадифени маски. Контрастът между ренесансовите им костюми и модерните дрехи около тях им донесе купища подигравки и освирквания. Даже лобо, постоянни посетители на Испанската стълба, нещастните криминални рецидивисти, които бяха с изгорена четвъртина от мозъка чрез фронтална лоботомия, излизаха от мрачната си апатия, за да погледнат. Тълпата кипеше около тях, докато слизаха в Галерията.

— Поги — повика тихо Фойл, — Анжело Поги? Някаква сводница прокле с дрезгав глас.

— Поги? Анжело Поги? — питаше с безстрастен глас Фойл. — Казаха ми, че мога да го намеря на тази стълба през нощта. Анжело Поги? Една блудница спомена майка му.

— Анжело Поги? Десет кредита на човека, който ми го покаже — Фойл бе обграден от протегнати ръце, някои мръсни, някои парфюмирани, но всички алчни. Той поклати глава. — Първо ми го покажете.

Яростта на римляните заплющя около него.

— Поги? Анжело Поги?

След шест седмици разтакаване по Испанската стълба, капитан Питър Янг Йоувил накрая чу думите, които се надяваше да чуе. Шестседмичното му досадно превъплъщение в самоличността на някой си Анжело Поги, помощник-готвач на „Ворга“, умрял отдавна, най-после бе възнаградено. По принцип това бе хазартен риск, предприет, когато Централното разузнаване представи сведения на капитан Янг Йоувил, че някой старателно издирва екипажа на кораба на Пристейн „Ворга“ и плаща солидно за информация.

— Това е изстрел в тъмнината — беше Казал Янг Йоувил, — но Гъли Фойл, АS 128/127:006 направи налудничав опит да взриви „Ворга“. А двадесет паунда ПирЕ си струват риска да се опита.

И сега той се заклати нагоре по стълбите в посока към мъжа в ренесансов костюм и маска. Беше увеличил теглото си с четиридесет паунда чрез въздействие върху жлезите. Бе променил цвета на кожата си чрез манипулация в диетата. Особеностите на лицето му, които не приличаха на ориенталски, а по-скоро наподобяваха удължените като на сокол черти на потомствен американски индианец, лесно придобиваха едно благонадеждно изражение с малка игра на мускулите.

Разузнавачът се качваше по Испанската стълба — дебел готвач с лукаво изражение на лицето. Той протегна ръка, в която държеше замърсени пликове по посока на Фойл.

— Еретични картини, сеньор? Потайни християни. Коленичили, молещи се, пеещи псалми, целуващи кръст? Много еретични. Непристойни, сеньор. Ще послужат за развлечение на Вашите приятели… Ще развълнуват всяка лейди.

— Не — Фойл отстрани картините от себе си. — Аз търся Анжело Поги.

Янг Йоувил сигнализира тайно. Неговият екип, които се намираше на стълбата, започна да фотографира и записва разговора, без да прекрати сводниченето и блудстването. Секретният език на разузнавачите на Вътрешно-планетарните армейски сили им позволяваше да разговарят около Фойл и Робин посредством гримаси, подсмърчания, жестове, пози и движения. Това беше древният китайски език на знаците, подавани чрез вежди, клепачи, върхове на пръстите и безкрайно малки движения на тялото.

— Сеньор? — изхриптя Янг Йоувил.

— Анжело Поги?

— Да, сеньор. Аз съм Анжело Поги.

— Помощник-готвачът на „Ворга“ ли? — като очакваше изявата на същия ужас, показан вече от Форест и Орел, който той най-накрая си беше обяснил, Фойл протегна ръка и хвана Янг Йоувил за лакътя. — Наистина ли?

— Да, сеньор — спокойно отговори Янг Йоувил, — с какво мога да бъда полезен на Ваша милост?

— Може би тоя ще издържи — промърмори Фойл на Робин, — не изглежда изплашен, Може би той знае начина да избегнем блокажа.

— Искам информация от теб, Поги. Искам да купя всичко, което знаеш. Каквото и да знаеш. Каква е цената ти?

— Но сеньор! Аз съм човек на години и с голям опит, Целият ми опит и знания не могат да се купят наведнъж. Трябва да ми се плаща парче по парче. Кажете от какво се интересувате и аз ще назова цената. Какво искате?

— Ти си бил на борда на „Ворга“ на 16-септември 2336 година.

— Това ще струва десет кредита. Фойл се усмихна весело и плати.

— Там бях, сеньор.

— Искам да ми разкажеш за кораба, покрай който минахте близо до астероидния пояс — разрушения „Номад“. Вие минахте покрай него на шестнадесети септември, „Номад“ сигнализира за помощ, но „Ворга“ го подмина. Кой даде заповедта?

— О, сеньор!

— Кой даде тази заповед и защо?

— Защо питате, сеньор?

— Няма значение защо питам. Кажи колко искаш и говори.

— Трябва да зная с каква цел е зададен въпросът и после ще отговоря, сеньор — Янг Йоувил се засмя мазно. — И аз ще платя за своята предпазливост, като намаля цената. Защо се интересувате от „Ворга“ и „Номад“ и това шокиращо изоставяне в Космоса? Вие ли бяхте нещастникът, с когото постъпиха така жестоко?

„Той не е италианец! Произношението му е перфектно, но строежът на изреченията е погрешен. Никой италианец не би подредил думите така“ — предаде Робин.

Фойл застина в тревога. Очите на Янг Йоувил, тренирани да наблюдават и правят заключение от най-малките подробности, схванаха промяната в поведението. Той веднага разбра, че се бе провалил по някакъв начин. Веднага сигнализира това на екипа си.

На Испанската стълба внезапно избухна шумна кавга, Фойл и Робин веднага се оказаха в центъра на тълпа разярени хора, които крещяха и се биеха. Екипът на разузнаването се състоеше от майстори в организирането на подобни сцени, предназначени да предотвратят джонтирането. Те знаеха как да подберат момента и как да действат, за да изкарат всеки човек от равновесие и да го предизвикат да се разкрие. Успехът им се базираше на простия факт, че между неочакваното нападение и отбранителната реакция винаги съществува промеждутъчно разпознавателно време. Разузнавачите използваха именно това време, за да идентифицират личността, и успехът им винаги беше гарантиран.

За част от секундата Фойл бе блъснат, повален на колене, ударен през челото, съборен на стъпалата, беззащитно проснат по гръб. Маската бе отскубната от лицето му, част от дрехите му накъсани и той беше готов за работата на идентифициращите Камери. След това, за пръв път в историята на разузнаването, разписанието им бе нарушено.

Появи се мъж с ужасно татуирано лице и дрехи, които пушеха и горяха. Пизракът беше толкова ужасяващ. че екипът замръзна по местата си и само го съзерцаваше. Вой премина през тълпата, скупчена на стълбите. при вида на страховитата сцена.

— Горящ мъж! Погледни! Горящ мъж!

— Но това е Фойл — промълви Янг Йоувил. Около четвърт минута призракът стоя тих, горящ, гледащ, но с невиждащи очи. След това изчезна. Мъжът, прострян на земята, също изчезна. Той се превърна в бързодвижещо се светлинно петно, което се промуши през тълпата, откри и унищожи камерите, звукозаписващите уреди и идентификационната апаратура. След това петното грабна момичето в ренесансова рокля и изчезна.

Испанската стълба се оживи отново, така болезнено, като че ли хората се съвземаха от кошмар. Невярващият екип на разузнаването се събра около Янг Йоувил.

— Какво, в името на Бога, беше това, Йоу?

— Мисля, че беше мъжът, когото търсим — Гъли Фойл. Нали видяхте това татуирано лице.

— И горящите дрехи! Боже всемогъщи!

— Изглеждаше като вещица на клада.

— Но ако този горящ мъж беше Фойл, кого, по дяволите, сме тръгнали да търсим?

— Не зная. Дали бригадата командоси няма разузнавателна служба, за която случайно са пропуснали да ни известят?

— Защо командосите, Йоу?

— Ти видя по какъв начин акселерира Баба Яга, нали? Той унищожи всички записи, които бяхме направили.

— Все още не мога да побярвам на очите си.

— Не може да се иска да повярваш на нещо, което не си видял. Това беше върховна тайна на техниката на командосите. Те работят върху телата на своите хора, като усилват сухожилията, мускулите и монтират помощни скоростни механизми. Ще трябва да проверя в Генералния щаб на Марс и да открия дали бригадата командоси не изпълнява паралелно проучване на нашето.

— Армията съобщава ли за действията си на въздушния флот?

— Ние сме разузнаването. Ще ни уведомят — каза сърдито Янг Йоувил. — Този случай е достатъчно отговорен, за да се усложнява с формалности. И още нещо — не трябваше да закачаме това момиче по време на акцията. Не беше необходимо — Янг Йоувил направи пауза, защото забеляза особените погледи, отправени към него. — Аз трябва да открия коя е тя — добави той замечтано

— Ако и тя е натъкмена с механизми, ще бъде много интересно, Йоу — се чу ироничен глас, явно преструващ се на безучастен. — Момче среща командоска.

Янг Йоувил се изчерви.

— Е, добре — изтърва се той, — разкрихте ме.

— Просто се повтаряш, Йоу. Всичките ти романси започват по същия начин: „Няма защо да закачаме това момиче…“ Така беше и с Доли Куейкър, Джийн Уебстър, Гуен Роджет, Марион…

— Без имена, моля — прекъсна ги шокиран глас, — нима Ромео…

— Заповед: Утре всички имате важната задача да поработите върху чистотата на тоалетните! — каза Янг Йоувил. — Проклет да съм, ако търпя такова явно неподчинение. Не, не утре. Веднага след като приключи този случай — орловото му лице потъмня. — Боже мой, каква бъркотия! Можете ли да забравите някога как Фойл стоеше тук като горяща главня? Но къде е той? Към какво се стреми? Какво означава всичко това?

11.

Резиденцията на Пристейн от Пристейн в Сентръл Парк блестеше от новогодишните светлини. Очарователни древни електрически лампи със зигзаговидни жички и заострени връхчета разпръскваха жълта светлина. Осигурителният джонтлабиринт бе премахнат и парадната врата бе широко отворена за специалния случай. Вътрешността на къщата беше скрита от погледите на тълпата отвън чрез украсен със скъпоценни камъни екран, монтиран от вътрешната страна на вратата.

Множеството бръмчеше и възклицаваше, когато знаменити и почти знаменити представители на клановете пристигаха с коли, карети, носилки и всякакви видове луксозни транспортни средства. Самият Пристейн от Пристейн стоеше пред вратата със своята стоманеносива коса, красив, с властната си усмивка и посрещаше обществото в своята отворена резиденция. Едва влязла през вратата, не успяла още да се скрие зад екрана, една знаменитост се заменяше от нова, още по-прочута личност, която пристигаше с още по-оригинален транспорт.

Фамилията Кола пристигна в автофургон. Фамилията Ессо (шест сина и три дъщери) беше великолепна в своя стъклен грейхаундски автобус. По петите им бяха Грейхаунд с едисоново електрическо автомобилче, което предизвика много смях пред вратата. Но когато Едисон от Уестингхауз слезе от своето Ессо-бъги, като направи преди това един кръг, смехът на стълбите се превърна в гръмогласен рев. Точно когато тълпата гости се приготви да влезе в дома на Пристейн, далечна суматоха привлече вниманието. Чуваше се грохот, яростно тракане на пневматични инструменти, примесено с металическо стъргане. Шумът се приближаваше бързо. В далечния край сред тълпата зрители се разтвори и оформи широк проход. Тежка машина забуча по него. Шестима мъже изхвърляха дървени греди от задната й част. Следваше ги екип от двадесет човека, които подреждаха гредите сръчно в редица.

Пристейн и гостите му гледаха изненадано. Появи се нова огромна машина, която с тракане и грохот пълзеше през гредите. Тя влачеше стоманени релси. Екип с количка и пневматични инструменти прикрепваше релсите към дървените траверси. Железопътна линия във форма на плавна дъга бе прекарана до вратата на Пристейн и после изви надалече. Машините и екипът изчезнаха в тъмнината.

— Боже Господи! — дочу се ясно гласът на Пристейн. Гостите се заизмъкваха от къщата, за да гледат. Наблизо прозвуча пронизително изсвирване. По линията се зададе мъж на бял кон, който носеше червен флаг. Зад него пуфтеше парен локомотив с един-единствен закачен за него луксозен вагон. Влакът спря пред вратата на Пристейн. От вагона слезе кондуктор, следван от придружител. Придружителят постави стълба пред вратата на вагона и по нея бавно слязоха джентълмен и лейди във вечерно облекло.

— Няма да се забавим — каза джентълменът на кондуктора. — Ела да ме вземеш след един час.

— Боже Господи! — възкликна отново Пристейн. Влакът потегли. Двойката се качи по стъпалата.

— Добър вечер, Пристейн — каза джентълменът. Ужасно съжалявам, че се наложи конят да постъпче Вашите зелени площи, но старите нюйоркски правила изискват да има червен флаг пред локомотива.

— Формейл! — развикаха се гостите.

— Формейл от Церера! — аплодираха го и зяпачите. Успехът на приема у Пристейн бе обезпечен, В просторната парадна зала, цялата в кадифе и плюш, Пристейн разгледа с любопитство Формейл. Фойл издържа проницателния стоманен поглед с хладнокръвие, като междувременно кимаше и се усмихваше на ентусиазираните си почитатели, с които вече се знаеше от Канбера и Ню Йорк.

„Контрол — мислеше си той, — кръв, вътрешно спокойствие, съзнание. Той ме измъчва в своя офис цял час след оня смахнат щурм, който извърших срещу «Ворга» Дали ще ме разпознае?“

— Лицето Ви ми изглежда познато, Пристейн — каза Формейл, — срещали ли сме се досега?

— Не съм имал честта да се срещна с Формейл до тази вечер — отговори двусмислено Пристейн.

Фойл се бе научил да разгадава поведението и мислите на хората, но твърдото, красиво лице на Пристейн бе непроницаемо. Стояха лице срещу лице, единият непреодолим и безпристрастен, другият — резервиран и властен. Те приличаха на двойка бронзови статуи.

— Казаха ми, че се гордеете с факта, че сте парвеню, Формейл.

— Да. Взех за пример първия Пристейн.

— Наистина?

— Ще си спомните, че той се е гордял с натрупването на началното богатство на фамилията, извършено на черния пазар по време на Третата световна война.

— Било е през Втората световна война, Формейл. Но лицемерите от клана ни никога не го признаха. Фамилията ни тогава се е казвала Пейн.

— Не знаех.

— А каква беше Вашата жалка фамилия, преди да я промените на Формейл?

— Тя беше Пристейн.

— Наистина? — зловещата усмивка на властелина показа, че ударът е приет. — Вие претендирате за връзки с нашия клан?

— Ще претендирам, когато дойде моментът.

— А от каква степен?

— Да го наречем… кръбна връзка

— Колко интересно. Забелязвам у Вас известен интерес към кръвта, Формейл.

— Без съмнение фамилна черта, Пристейн.

— Харесва Ви да бъдете циничен — каза не без цинизъм Пристейн, — но говорите истината. Ние винаги сме имали огромна слабост към кръвта и парите. Това е наш порок. Признавам го.

— И аз го споделям.

— Страстта към кръв и пари?

— Да, действително. Дори доста страстно.

— Без милосърдие, без прошка, без лицемерие?

— Без милосърдие, без прошка, без лицемерие!

— Формейл, Вие сте един млад мъж, който много ми допада. Ако не бяха Вашите претенции за връзка с нашия клан, щях да Ви приема.

— Закъсняхте, Пристейн. Аз вече Ви приех. Пристейн взе ръката на Фойл.

— Трябва да Ви представя на дъщеря си, лейди Оливия. Ще ме последвате ли?

Те минаха през салона за приеми, Фойл триумфираше вътрешно: „Той не знае. И никога няма да разбере.“ После дойде съмнението: „Но никога няма да узная, ако ме е открил. Той е сякаш от закалена стомана. Би могъл да ме научи на доста неща в областта на самоконтрола.“ Познати лица поздравяваха Формейл.

— Прекрасна измама сте направили в Шанхай.

— Чудесен карнавал в Рим, нали? Чухте ли за пламтящия човек, който се появил на Испанската стълба?

— Търсихме Ви в Лондон.

— По какъв възхитителен начин се появихте — обади се Хари Шеруин Уилямс. — Надминахте всички ни. Господи. Накарахте ни да се почувстваме като проклети новобранци.

— Забравяте се, Хари — каза студено Пристейн, — знаете, че не всичко е позволено в моя дом.

— Съжалявам, Пристейн. Къде е сега циркът, Формейл?

— Не зная — каза Фойл, — един момент.

Множеството се събираше и с усмивки на симпатия очакваше следващите лудории на Формейл. Той извади платинения си часовник и отвори капака, на скалата се показа лице на камериер.

— А-а… каквото и да е името ти… Къде се намирате сега?

Отговорът беше с тъничък и слабичък глас.

— Вие дадохте заповед да създадем Ваша постоянна резиденция в Ню Йорк, Формейл.

— О! Така ли заповядах? И?

— Ние купихме катедралата Сент Патрик, Формейл.

— И къде е това?

— Старият Сент Патрик, Формейл. На Пето авеню и това. Което някога е било Петдесета улица. На това място установихме цирка.

— Благодаря Ви — Фойл затвори платинения часовник. — Моят адрес е старият Свети Патрик, Ню ЙорК. Има и едно хубаво нещо, което може да се каже за обявените вън от закона религии… Те поне са построили достатъчно големи храмове, за да могат да приютят цирк. Оливия Пристейн беше седнала на трон, заобиколена от почитатели. Тя беше Снежната дева, Ледената принцеса с коралови очи и коралови устни, властна, недостижима, прекрасна. Фойл я погледна веднъж и сведе очи, смутен пред слепия й поглед. Които можеше да възприема само електромагнитни вълни и инфрачервена светлина. Сърцето му заби по-бързо.

„Не бъди глупав! — мислеше отчаяно той. — Контролирай се. Това може да се окаже опасно…“

Представиха го. Тя се обърна към него с ясен сребрист глас, подаде му тънка, студена ръка, но тази ръка сякаш предизвика у него удар от електрически ток. Това бе началото на взаимно влечение.

„Но как? Тя е символ. Принцесата на мечтите… Недостижимата… Контрол!“

Той водеше такава сложна вътрешна борба, че не успя да забележи как бе изоставен, грациозно и равнодушно. Не можеше да повярва. Той стоеше и зяпаше като дръвник.

— Какво? Все още ли сте тук, Формейл?

— Не мога да повярвам, че мога да бъде изоставен, лейди Оливия.

— Едва ли е така, но ми се струва, че пречите на моите приятели да се приближат.

— Не съм свикнал да ме пренебрегват. („Не. не. Съвсем погрешно?“) И най-малкото някой, който желая да ми бъде приятел.

— Не ставайте досаден, Формейл.

— Нима успях да Ви обидя?

— Да ме обидите? Сега ставате абсурден.

— Лейди Оливия… („Христе! Не мога ли да кажа нещо свястно? Къде е Робин?“) Може ли да започнем отначало, моля?

— Ако се опитвате да станете нелюбезен, Формейл, знайте, че успявате чудесно.

— Моля, подайте ми ръката си отново. Благодаря Ви. Аз съм Формейл от Церера.

— Добре — засмя се тя, — ще приема, че се държите като клоун. А сега слезте долу. Предполагам, че все ще откриете някой, който се забавлява на поведението Ви.

— Сега пък какво се случи?

— Дали не се опитвате да ме ядосате, сър?

— Не. („Да. точно това правя. Опитвам се да те докосна някак си… Да пробия леда.“) Първия път ръкостискането ни беше… силно. А сега е никакво. Какво се случи?

— Формейл — каза загрижено Оливия, ще приема, че сте забавен, оригинален, остроумен, интересен, всичко, което желаете, ако само ме оставите.

Той се отдалечи от подиума, препъвайки се. „Животно. Животно. Животно. Не. Тя е мечта и аз мечтая за нея. Леден връх, който трябва да бъде щурмуван и превзет. Да се обсади… нахлуе… похити… да се постави на колене…“

Изправи се лице в лице със Сол Дейджинхам.

Стоеше парализиран, обуздавайки чувствата си.

— А, Формейл — каза Пристейн, — това е Сол Дейджинхам. Той ще бъде с нас само тридесет минути и настоява да прекара една от тях с Вас.

„Дали ме е познал? Дали е изпратил да повикат Дейджинхам, за да се убеди? Атака. Toujours audance.“

— Какво се е случило с лицето Ви, Дейджинхам? — попита Формейл с интерес. Мъртвешката глава се усмихна.

— Аз мислех, че съм забележителен. Радиационното отравяне. Аз съм „горещ“. По-рано казваха „по-горещ от жарава“. Сега казват „по-горещ от Дейджинхам“ — мъртвешките очи шареха по Фойл. — Какво се крие зад този Ваш цирк?

— Страст за слава.

— Аз съм стара кримка в тази област. И в каква насока работите?

— Нима Дилинджър казва на Капоне? — се усмихна в отговор Фойл и започна да се отпуска, криейки триумфа си, че е заблудил и двамата. — Изглеждате по-щастлив, Дейджинхам — моментално съзря грешката си.

— По-щастлив от кога? Къде сме се срещали преди?

— Не по-щастлив от кога, а по-щастлив от мен — Фойл се обърна към Пристейн. — Влюбих се безнадеждно в лейди Оливия.

— Сол, Вашият половин час изтича.

Дейджинхам и Пристейн, които стояха от двете страни на Фойл, се обърнаха. Приближи се стройна дама, величествена в своята смарагдова вечерна рокля, с проблясваща червена коса. Беше Джизбелла Маккуин. Погледите им се срещнаха. Преди ефектът от шока да закипи върху лицето му, Фойл се обърна, направи шест крачки до първата врата, която видя, отвори я и се хвърли през нея.

Вратата зад него се затвори. Намираше се в къс, затворен коридор. Чу се щракане, последва пауза, а после металически глас заговори учтиво: „ВИЕ НАВЛЯЗОХТЕ В

ЧАСТНИТЕ ПОКОИ НА РЕЗИДЕНЦИЯТА МОЛЯ. ОТТЕГЛЕТЕ СЕ.“

Фойл се задъхваше и се бореше със себе си.

„ВИЕ НАВЛЯЗОХТЕ В ЧАСТНИТЕ ПОКОИ НА РЕЗИДЕНЦИЯТА. МОЛЯ, ОТТЕГЛЕТЕ СЕ.“

„Никога не съм предполагал… Мислех, че са я убили там… Тя ме разпозна…“

„ВИЕ НАВЛЯЗОХТЕ В ЧАСТНИТЕ ПОКОИ НА РЕЗИДЕНЦИЯТА. МОЛЯ. ОТТЕГЛЕТЕ СЕ.“

„Свършено е с мен… Тя никога няма да ми прости Сега вероятно съобщава на Дейджинхам и Пристейн за мен.“

Вратата от приемната зала се отвори и за момент Фойл помисли, че вижда своя горящ двойник. Но осъзна че гледа блестящата коса на Джизбелла. Тя не помръдваше, стоеше и му се усмихваше с яростен триумф. Той се изправи.

„За Бога, няма да легна и да хленча.“

Без да бърза, Фойл излезе от коридора, хвана Джизбелла за ръката и я поведе обратно в приемната зала. Той не си направи труд да се огледа за Дейджинхам или Пристейн — те щяха да се появят в необходимия момент, въоръжени и с помощници. Усмихна се на Джизбелла, тя отговори, все още триумфираща.

— Благодаря за бягството ти преди малко, Гъли. Никога не съм предполагала, че ще бъда така задоволена.

— Бягство? Моя мила Джиз!

— Е!

— Не мога да опиша колко очарователно изглеждаш тази вечер. Ние изминахме дълъг път от Гуфр Мартел, нали? — Фойл се движеше към балната зала. — Ще танцуваме ли?

Очите й се разшириха от изненада, предизвикана от неговото самообладание. Тя му позволи да я съпроводи до балната зала и да я прегърне.

— Между другото, Джиз. Как успя да избегнеш Гуфр Мартел?

— Дейджинхам го уреди. Значи ти вече танцуваш, Гъли?

— Танцувам, говоря що-годе четири езика, изучавам науки и философия, пиша жалка поезия, подхвърлям се на идиотски експерименти, фехтувам като глупак, боксирам се като палячо… Накратко, аз съм прочутият Формейл от Церера.

— И Гъли Фойл вече го няма.

— Само за теб, мила, и за този, на когото си казала.

— Само на Дейджинхам. Съжаляваш ли, че му казах?

— Не мога да очаквам да се владееш като мен.

— Не, не можах. Името ти просто ми се изплъзна. Какво би платил, за да си затварям устата?

— Не се превземай, Джиз. Този инцидент ще ти донесе печалба от около 17 980 000 Кредита.

— Какво искаш да кажеш?

— Казах ти, че ще ти дам това, което остане, след като свърша с „Ворга“.

— И ти приключи с „Ворга“?

— Не, мила, ти приключи с мен. Но ще спазя обещанието си. Тя се засмя.

— Щедрият Гъли Фойл. Бъди още по-щедър, Гъли. Остави тези неща. Забавлявай ме малко.

— Да лая като куче ли? Не зная как, Джиз. Трениран съм само да преследвам — нищо друго.

— И аз убих тигъра. Задоволи ме напълно, Гъли. Ти спомена, че си близо до „Ворга“. И аз те унищожих, когато беше на половин крачка от финала. Така ли стана?

— Бих желал да съм на половин стъпка, но не съм, Джиз. Аз съм доникъде. Тази вечер съм тук, защото се опитвам да проследя една нова нишка.

— Бедният Гъли. Може би аз мога да ти помогна да се измъкнеш от тъмнината, в която се намираш. Мога да кажа, о, че съм сгрешила… или съм се пошегувала… че ти в действителност не си Гъли Фойл. Зная как да объркам Сол. Мога да го направя, Гъли… ако още ме обичаш.

Той погледна надолу към нея и тръсна глава.

— Никога не е имало любов между нас, Джиз. И ти го знаеш. Твърде дълбоко съм поел към една цел и не мога да бъда нищо друго освен преследвач.

— Твърде устремен към една цел, за да бъдеш нещо друго освен глупак!

— Какво искаш да кажеш, Джиз? Дейджинхам уреди да се измъкнеш от Гуфр Мартел… Ти знаеш как да объркаш Сол Дейджшнхам? Какво ще направиш с него?

— Работя за него. Аз съм един от неговите куриери.

— Искаш да кажеш, че те е изнудвал, заплашил те е, че ще те изпрати обратно в Гуфр Мартел, ако ти не…

— Не. Решихме го в минутата, в която се видяхме. Той започна да ме оплита, а накрая стана обратното — аз оплетох него.

— Как да те разбирам?

— Не можеш ли да познаеш?

Той я погледна. Очите й не се виждаха, но той разбра.

— Джиз! С него?

— Да.

— Но как? Той…

— Трябва да съм предпазлива, То е… Не искам да се впускам в подробности, Гъли.

— Добре. Той все още не се е върнал.

— Върнал?

— Дейджинхам. За да ме залови.

— О. Да, разбира се — Джизбелла се засмя отново, а след това заговори с нисък, ядосан глас. — Ти не знаеш по каква хлъзгава плоскост се движеше досега, Гъли. Ако беше започнал да ми се молиш за прошка, да ме подкупваш или се беше опитал да ме заблудиш с любовни обяснения… За Бога, щях да те унищожа. Щях да съобщя на целия свят кой си ти… Да го изврещя от покрива на къщата.

— Какви ги говориш?

— Сол няма да се върне. Той не знае. Можеш да вървиш по дяволите, ако искаш. — Не ти вярвам.

— Да не мислиш, че му тряббаше толлова време, за да те хване? На Сол Дейджинхам?

— Но защо не му каза? След като избягах по този начин…

— Защото не искам той да отиде по дяволите заедно с теб. Не говоря за „Ворга“. Имам предвид нещо друго — ПирЕ. Това е причината да те преследват. Целта им е да се доберат до него двадесет паунда ПирЕ.

— Какво е това?

— Когато отвори сейфа, намери ли в него малка кутия?

— Да.

— И какво имаше вътре в нея?

— Двадесет капсули с вещество, което има вид на йод на кристали.

— Какво направи с капсулите?

— Изпратих две за анализи. Но никой не успя да открие Какво съдържат. Опитвам се и сам да анализирам третата в моята лаборатория, когато не съм зает да се правя на палячо пред публиката.

— О, ти го анализираш? Защо?

— Аз напредвам във всички посоки — любезно каза Фойл. — Досега не съм предполагал, че целта на Пристейн и Дейджинхам е такава.

— А къде държиш останалите капсули?

— На сигурно място.

— С тях не може да има сигурност. Те никога няма да бъдат на достатъчно безопасно място. Не зная какво означава ПирЕ, но знам, че то е пътят към дявола, и не искам Сол да се разхожда по този път.

— Ти го обичаш толкова много?

— Толкова много го уважавам. Той е първият човек който ми обясни, че понякога е необходимо да си двуличен.

— Джиз, какво е ПирЕ? Ти знаеш.

— По скоро се досещам. Подредих всички подмятания, които съм чула. И добих представа. Мога да ти я кажа Гъли, но няма да го направя — лицето й изразяваше гняв. — Този път аз ще те изоставя. Оставям те в неизвестност и мрак. Нека и ти да видиш как се чувства човек в такава обстановка! Забавлявай се!

Тя се отдалечи от него и пресече залата за танци. В този момент паднаха първите ракети.

Дойдоха като метеорен рояк — не толкова много на брой, но далеч по-смъртоносни. Те улучиха сутрешния квадрант — тази четвърт част от земното кълбо, в която нощта си отиваше и идваше утрото. Удариха Земята в челната страна при нейното въртене около Слънцето. Бяха пропътували разстояние от четиристотин милиона мили.

Космическата им скорост бе равностойна на бързината на отбранителните военни компютри на Земята, които за микросекунди засякоха и пресрещнаха в пространството тези новогодишни подаръци от Сателитите на Външните планети. Множество нови звезди избухнаха ярко в небето и изчезнаха. Това бяха ракети, засечени и взривени петстотин мили над целта им.

Но времето за защитна реакция беше толкова кратко, че част от ракетите успяха да пробият отбраната. Те преминаха през стратосферата и удариха Земята. Невидимите траектории завършиха с титанични сътресения.

Първата ядрена експлозия, която разруши Нюарк, разтърси резиденцията на Пристейн с невероятен трус. Стени и подове се раздрусаха, гостите се строполиха на купчини заедно с мебелите и декорациите. Трусовете следваха един след друг, докато ракетните попадения пиближаваха към Ню Йорк. Бяха оглушаващи, вцепеняващи, смразяващи. Тътенът, трусовете и зловещите светлинни избухвания на хоризонта бяха толкова ужасне, че лишиха хората от разум, като ги превърнаха в стадо подивели животни, които трепереха, тичаха и се бореха за спасение. Само за пет секунди новогодишното тържество на Пристейн се превърна от изискано празненство в див хаос.

Фойл се надигна от пода. Погледна към борещите се фигури върху паркета на балната зала, видя Джизбелла, която се бореше да се освободи, направи крачка към нея и спря. Той завъртя глава изумен, чувствайки, че това не е неговата задача. Тътенът не намаляваше. Видя Робин Уенсбъри да залита в приемната зала, докато я блъскаха. Понечи да пристъпи към нея и отново спря. Вече знаеше къде трябва да отиде.

Акселерира. Взривовете и светкавиците слязоха надолу по спектъра до скърцане и светлинно трепкане. Конвулсивните трусове се превърнаха във вълнообразни трепвания. Фойл претърси светкавично огромната къща и накрая я откри. Тя стоеше на пръсти в градината върху мраморна скамейКа и изглеждаше като статуя за възбудените му сетива в състояние на екзалтация.

Той дезактивира. Чувствата му отново пробягаха по спектъра и той отново бе оглушен от бумтежа на бомбардировката.

— Лейди Оливия! — повика той.

— Кой е там?

— Клоунът.

— Формейл?

— Да.

— И Вие дойдохте да ме търсите? Аз съм трогната, наистина трогната.

— Вие трябва да не сте на себе си, за да стоите навън по този начин. Моля Ви да ми позволите…

— Не, не, не. Чудесно е. Великолепно!

— Разрешете ми да джонтирам с Вас на някое място, което е сигурно.

— А, Вие си представяте, че сте рицар в броня. Рицарят спасител. Не Ви подхожда, мили, нямате усет за това. По-добре си тръгвайте

— Ще остана.

— Като влюбен в красотата!

— Не, като влюбен.

— Вие все още сте скучен, Формейл. Вдъхновете се. Вижте каква величествена чудовищност. Кажете ми какво виждате?

— Няма нищо особено — каза той, като се огледа наоколо и потрепера. — Светлина по целия хоризонт. Избухващи кълба от светлина. Над хоризонта — ефект, подобен на сияние. Като блещукане на коледни светлини.

— О, Вие виждате толкова малко с Вашите очи. Чуйте сега какво виждам аз! Виждам един огромен купол от цветни дъги. Цветовете варират в целия прекрасен диапазон от дълбоко звънтене до блестящо пламтене. Така определям с цветове това, което виждам. Какво ли представлява този купол?

— Радарният екран — каза тихо Фойл.

— И там се въздигат широки стреловидни огнени копия, насочени нагоре, люшкат се, танцуват, профучават със замах Какво е това?

— Търсещи лъчи Вие виждате цялата електронна защитна система.

— Виждам също и ракетите, които падат надолу. Бързи резки с цвета, който Вие наричате червен. Но не вашия червен цвят, а моя. Защо мога да ги виждам?

— Те са загрети от въздушното триене, но за нас загрятата оловна обвивка не показва цветове.

— Вижте колко по-добре се справяте като Галилей, отколкото като Галахад. О! Ето една, която пада на изток Гледайте я! Тя пада, пада, пада… Сега!

Светлинен блясък на източния хоризонт доказа, че това не бе нейното въображение

— Има и друга на север. Много близо. Много. Сега! От север се разнесе трясък.

— И експлозиите, Формейл… Те не са само светлина. Те са тъкан, паяжини, гоблени от мрежести цветове. Така прекрасни. Като изящна плащеница.

— Такива са, лейди Оливия.

— Страхувате ли се?

— Да.

— Тогава бягайте надалеч.

— Не.

— А, Вие сте предизвикателен.

— Не зная какъв съм. Страхувам се, но няма да избягам.

— И ще гледате опасността в лицето. Ще направите демонстрация на рицарски кураж — звънкият глас звучеше забавно. — Помислете си само, Галахад. Колко време е необходимо, за да се джонтира. Можете да бъдете в безопасност за секунди — в Мексико, Канада, Аляска. Така подсигурен. Сега там трябва да са пристигнали милиони. Ние вероятно сме последните, останали в града.

— Не Всеки може да джонтира толкова далече и толкова бързо.

— Тогава ние сме последните от можещите. Защо не ме оставите. Идете на безопасно място. Аз скоро ще загина. Никой никога няма да узнае, че сте избягали подвита опашка.

— Животно.

— А, сърдите се. Този шокиращ език. Той е първият знак за слабост. Защо не приложите Вашето правилно решение и не ме отнесете насила в името на моята безопасност? Това би бил вторият знак.

— Да те вземат дяволите.

Той пристъпи по-близо до нея, като яростно стисна юмруци. Тя докосна бузата му със студена, спокойна ръка.

— Не, твърде късно е, мили мой — каза тя тихо. Идва цял рояк от червени резки… надолу, надолу, надолу… точно върху нас. Няма спасение. Бързо, сега! Тичай! Джонт! Вземи ме с теб. Бързо! Бързо!

Той я събори от пейката.

— Животно! Никога!

Задържа я, намери меките коралови устни и я целуна, впивайки жестоко устните си в нейните в очакване на окончателния взрив.

Никакво сътресение не се появи.

— Номер! — Възкликна той. Тя се засмя. Целуна я отново и накрая си наложи да я освободи от прегръдката, Тя си пое въздух, после отново се засмя. Кораловите й очи блестяха.

— Вече отмина — каза тя.

— Още не е започнала.

— Войната ли?

— Войната между нас.

— Нека бъде хуманна война — каза яростно тя. — Ти си първият, който не се е измамил от моя вид. О, Господи! Досадата от рицарите кавалери и тяхната сладникава страст към принцесата. Но аз не съм такава… вътрешно. Не съм. Не, не съм. Никога. Нека бъде дива война между нас. Не ме побеждавай… унищожи ме! Внезапно тя отново стана лейди Оливия — снизходителната ледена дева.

— Мисля, че нападението свърши, драги Формейл. представлението свърши. Каква прекрасна прелюдия за Нова година! Лека нощ.

— Лека нощ — отговори като ехо той.

— Лека нощ — повтори тя. — Наистина, драги Формейл, нима сте толкова непохватен, че не улавяте кога е настъпил подходящият момент да се оттеглите? Можете да си тръгнете сега. Лека нощ.

Той се поколеба, потърси подходящи думи, но накрая се обърна и напусна къщата. Трепереше от възбуда и смут. Движеше се зашеметен, без да осъзнава бъркотията и хаоса около себе си. Хоризонтът беше осветен от червени пламъци. Ударните вълни от атаката бяха раздвижили атмосферата така странно, че духаха ветрове, завити в странни вихри. Трусовете от експлозиите бяха разтърсили града така силно, че тухли, корнизи, стъкла и метал се въргаляха навсякъде. И всичко това при положение, че не бе попаднал директен удар върху Ню Йорк.

Улиците бяха празни, градът беше изоставен. Цялото население на Ню Йорк беше джонтирало в отчаяно търсене на сигурност… до лимита на собствените възможности… пет мили, петдесет мили, петстотин мили. Някой бяха джонтирали в центъра на прекия ядрен удар. Хиляди бяха загинали при джонтексплозии, тъй, като обществените платформи не са били проектирани да поемат тълпи от емигриращи.

Фойл забеляза въоръжения, облечен в бяло Спасителен екип, който се появи на улицата. Един повелителен сигнал, отправен към него, го нагара да осъзнае, че на бърза ръка ще бъде задължен да участва във възстановителните работи. Проблемът с джонтирането беше не как да се евакуира населението от града, а как да се задължи да се завърне обратно и да се възстанови законността. Фойл нямаше никакви намерения да прекара една седмица в борба с пожари и джак-джонтъри. Той акселерира и заобиколи Спасителния екип.

На Пето авеню дезактивира. Акселерацията извличаше толкова много енергия от тялото му, че бе принуден да я възстанови с почивка от няколко минути. Дългите периоди на акселерация изискваха дни за възстановяване.

Крадци и джак-джонтъри бяха вече на работа по авенюто — индивидуално, на тълпи, плахи, но диви. Чакали разкъсваха тялото на живо, безпомощно животно. Спуснаха се към Фойл. Всичко тази вечер беше тяхна плячка.

— Нямам настроение — каза им той. — Играйте си с някой друг. Той изпразни парите от джобовете си и им ги подхвърли. Грабнаха ги, но не останаха доволни. Те искаха забавление, а той очевидно беше само един безпомощен джентълмен. Половин дузина от тях заобиколиха Фойл с намерение да го подложат на мъчения.

— Любезни джентълмен — усмихнаха се те, — ние сме решили да си направим малко парти.

Фойл бе виждал осакатеното тяло на човек, който е бил гост на такова парти. Той въздъхна и отклони мислите си от виденията, свързани с Оливия Пристейн.

— Добре, чакали — каза той, — хайде да направим партито. Те се приготвиха да го вкарат във въртележка, която наричаха „танц на писъците“. Фойл напипа с език командното табло в устата си и се превърна в най-убийствената машина, изобретявана някога — командос убиец в продължение на седем опустошителни секунди.

Всичко беше извършено без съзнателна мисъл или воля от негова страна. Тялото му следваше програмата, заложена в мускулите и рефлекса Той остави шест тела, прострени върху улицата. Катедралата Сент Патрик се изправяше стабилна и вечна. Далечните огньове се отразяваха с трепкане в зелената медна обшивка на покрива й. Вътре беше пуста и изоставена. Палатките на Фор Майл Съркъс изпълваха храма, осветени и обзаведени, но персоналът на цирка си беше отишъл. Слуги, готвачи, камериери, атлети, философи и мошеници бяха избягали.

— Но ще се върнат да плячкосват — промърмори Фойл.

Влезе в собствената си палатка. Първото нещо, което видя, беше фигура в бяло, свита на килима, която си тананикаше весело. Беше Робин Уенсбъри. Роклята й бе дрипа, съзнанието — също.

— Робин!

Тя продължи да припява без думи. Той я повдигна, разтърси я и я удари. Тя се усмихваше и продължаваше да тананика. Фойл зареди спринцовка със солидна доза ниацин. Отрезвяващото действие на инжекцията върху нейния патетичен полет и връщането в реалността беше мъчително. Атлазената й кожа стана пепелява. Прекрасното й лице се изкриви. Тя разпозна Фойл, спомни си това, което се беше опитала да забрави, изкрещя и падна на колене. Разплака се.

— Така е по-добре — каза й той. — Ти си вечно бягаща от живота, а? Първо самоубийство, а сега това. Какво ще бъде следващото?

„Махай се!“

— Може би религия. Мога да си те представя в редиците на тайната религиозна секта. Контрабанда с библии и мъченичество в името на вярата. Не можеш ли да посрещнеш проблемите на живота?

„Никога ли не си бягал от действителността?“

— Никога. Бягството е за безволевите. За невротиците.

„Невротици… Ти си много образован, нали? Така самоуверен. Уравновесен. Избягваш проблемите в живота си.“

— Аз? Никога. Цял живот съм преследвал.

„Ти бягаш. Никога ли не си чувал за атаката бягство? Да бягаш далеч от реалността чрез атакуването й, отричането й, унищожаването й? Ето това правиш ти.“

— Атака бягство? — Фойл трепна. — Искаш да кажеш, че бягам от нещо?

„Очевидно.“

— От какво?

„От реалността. Ти не можеш да приемеш живота такъв какъвто е. Отказваш. Атакуваш, опитваш се да го натикаш в свой собствен шаблон. Ти атакуваш и разрушаваш всичко, което застава на пътя на твоите собствени ненормални норми — тя повдигна измокреното си от сълзи лице. — Не мога да издържам повече. Искам да ме оставиш да си отида.“

— Да си отидеш? Къде?

— Да живея свой собствен живот.

— Ами семейството ти?

— Ще го търся по свой собствен път.

— Защо? Какво има сега?

— Много ми става… ти и войната… защото ти си толкова лош, колкото и войната. По-лош. Това, което ми се случи тази нощ, е същото, което изживявам всеки момент, когато съм с теб. Мога да издържа на едното или на другото, но на двете — не.

— Не — каза той, — ти си ми необходима. — Готова съм да платя за правото си да те напусна.

— Как?

— Ти загуби всичките си нишки към „Ворга“, нали?

— И?

— Аз открих нова.

— Къде?

— Няма значение къде. Ще се съгласиш ли да ме оставиш да си отида, ако ти разкрия.

— Мога да го измъкна от теб.

— Продължавай. Вземи го — очите и блестяха. — Ще ти свърши работа.

— Мога да те накарам да го издадеш.

— Можеш ли? След бомбардировката тази нощ? Опитай.

Той бе възпрян от твърдостта й.

— Как мога да бъда сигурен, че не блъфираш?

— Ще ти подам едно крайче. Нали помниш човека в Австралия?

— Форест?

— Да. Той се опита да ти каже имената на екипажа. Спомняш ли си единственото име, което издаде?

— Кемп.

— Той умря, преди да свърши изговарянето на цялото име. То е Кемпси.

— Това ли е твоята нишка?

— Да. Кемпси. Името и адреса. Като отплата за обещанието ти да ме оставиш да си отида.

— Сделката е уредена — каза той, — можеш да си вървиш. Дай ми адреса.

Тя веднага отиде до пътната си рокля, която носеше в Шанхай. От джоба й извади лист частично обгорена хартия.

— Видях това върху бюрото на Сергей Орел, когато се опитвах да потуша огъня… огъня, който запали Горящият мъж.

Тя му подаде парчето хартия. То беше част от писмо съдържащо молба и гласеше:

„… Правя всичко, за да се измъкна от този бактериален кошмар. Защо трябва човек да бъде третиран като куче, само защото не може да джонтира? Моля те помогни ми, Серж. Помогни на стария приятел от кораба, който ние не споменаваме. Можеш да си позволиш сто кредита. Спомняш ли си всички услуги, които съм ти правил? Изпрати ми сто или поне петдесет кредита. Не ме оставяй в беда!

Роджър Кемпси Баража 3, «Бактерия, Инк», Нубийско море, Луна“

— Боже мой! — възкликна Фойл — Това е нишката. Този път не може да пропаднем. Ще знаем какво да правим. Той ще ми каже всичко… всичко — Фойл се усмихна на Робин.

— Тръгваме за Луната утре вечер. Направи резервации. Не. Нямаме никакви проблеми с разходите при този рейд. Купи кораб.

— Ние? — попита Робин. — Искаш да кажеш ти.

— Искам да кажа ние — отговори Фойл — Ние отиваме на Луната. Ние, двамата.

— Аз напускам.

— Не напускаш. Ти оставаш с мен.

— Но ти се закле, че…

— Порасни, момиче. Трябваше да се закълна, за да науча това. Сега си ми по-нужна от всякога. Не за „Ворга“. Ще се оправя сам с „Ворга“. За нещо много по-важно.

Той погледна скептичното й лице и се усмихна мрачно

— Много лошо стана, момиче. Ако ми беше дала това писмо преди два часа, щях да удържа на думата си. Но сега е много късно. Трябваш ми за в обществото. Влюбен съм в Оливия Пристейн.

Тя скочи на крака и го погледна яростно. „Ти си влюбен в нея? В Оливия Пристейн? Влюбен си в тази бяла мумия?“ Горчивият гняв в нейното телепатично послание се оказа внезапно откровение за него — „А сега вече ме губиш. Завинаги. Сега аз ще те унищожа!“

Тя изчезна.

12.

Капитан Питър Янг Йоувил приемаше донесения в Централния разузнавателен щаб в Лондон със скорост шест броя в минута. Информацията пристигаше по телефон, телекс, телеграф и джонткуриери. Картината след бомбардировките се разкриваше бързо.

ПОД АТАКА ПОПАДНАХА СЕВЕРНА И ЮЖНА АМЕРИКА ОТ 60° ДО 120° ЗАПАДНА ДЪЛЖИНА… ОТ ЛАБРАДОР ДО АЛЯСКА ЗА СЕВЕРНА… ОТ РИО ДО ЕКВАДОР ЗА ЮЖНА… УСТАНОВЕНО Е ДЕСЕТПРОЦЕНТОВО ПРОНИКВАНЕ НА РАКЕТИ ПРЕЗ ЗАЩИТНИЯ ЕКРАН… УСТАНОВЕНИ ЗАГУБИ СРЕД НАСЕЛЕНИЕТО — ДЕСЕТ ДО ДВАНАДЕСЕТ МИЛИОНА…

— Да благодарим на Бога за джонтирането — каза Янг Йоувил, — защото загубите без него щяха да бъдат петкратно по-големи. Въпреки това сме близо до нокаут. Още един удар като този и със Земята е свършено.

Той адресира това изказване към помощниците си, които джонтираха в двете посоки от офиса му, появяваха се и изчезваха, оставяха рапорти върху бюрото му, отбелязваха резултати и уравнения на стъклената черна плоскост, покриваща изцяло едната стена. Йоувил не държеше на формалности и се изненада, когато един помощник почука на вратата му и влезе с необикновени официалности.

— Сега пък какво има? — попита той.

— Една дама желае да Ви види, Йоу.

— Нима е време за комедии? — каза Янг Йоувил с нетърпеливи нотки в гласа. Той посочи към белеещата се рубрика от данни и уравнения, отрупали до край прозрачната черна стена. — Прочети това и ще видиш, че ще ти се доплаче.

— Много специална дама, Йоу Вашата Венера от Испанската стълба.

— Кой? Каква Венера?

— Вашата тъмнокожа Венера.

— О! Онази? — Янг Йоувил се изчерви. — Нека влезе.

— Вие ще разговаряте с нея насаме, разбира се.

— Не, няма време. Сега е война. Нека сведенията да се приемат, но предупреди всеки, който иска да говори с мен, да използва секретния език.

Робин Уенсбъри влезе в офиса, все още облечена с изпокъсаната бяла вечерна рокля. Тя бе джонтирала незабавно от Ню Йорк до Лондон, без да си направи труд да се преоблече. Лицето й изглеждаше преуморено, но запазило красотата си. Янг Йоувил се огледа за част от секундата и разбра, че неговата първа преценка е правилна. Робин отговори на преценяващия поглед и очите й се разшириха.

— Но Вие сте готвачът от Испанската стълба! Анжело Поги!

Като офицер от разузнаването Янг Йоувил бе готов да се справи с такава критична ситуация.

— Не съм готвач, мадам. Всъщност нямах достатъчно време, за да си възвърна своя обикновен облик. Моля, седнете тук, мис?

— Уенсбъри Робин Уенсбъри.

— Очарован съм. Аз съм капитан Янг Йоувил. Колко мило от Ваша страна да дойдете и да ме видите, мис Уенсбъри. Вие ми спестихте дълго, трудно издирване

„Н… но аз не разбирам. Защо бяхте на Испанската стълба? Какво правехте там? Защо преследвахте…?“

Янг Йоувил забеляза, че устните й не мърдат

— А, Вие сте телепат, мис Уенсбъри? Как е възможно това? Смятах, че познавам всички телепати в Слънчевата система.

„Аз не съм пълен телепат. Аз съм само телепредзваща. Мога само да изпращам мисли, но не и да получавам.“

— Което, разбира се. Ви прави не така важна за света. Разбирам — Янг Йоувил отправи съчувствен поглед към нея. — Какъв мръсен номер, мис Уенсбъри, да са Ви отредени всички неудобства от телепатията, а да сте лишена от предимствата й. Съчувствам Ви. Вярвайте ми.

„Благословен да е. Той е първият, който осъзна това, без да му обяснявам.“

— Внимавайте, мис Уенсбъри. Аз приемам. А сега за Испанската стълба?

Той замълча, като слушаше внимателно възбудените й мисли.

„Защо преследваше той? Мен? Чужденец, в съст… О, Господи! Ще ме измъчват ли? Режат и… Информация. Аз…“

— Мило момиче — каза любезно Янг Йоувил, като взе ръцете й и ласкаво ги стисна, — чуйте ме за момент. Вие се тревожите без причина. Очевидно името Ви е в черните списъци на заподозрените лица. Така ли е?

Тя кимна.

— Това е неприятно, но няма да се тревожим сега по този повод. А за това, че разузнаването къса и реже на живо, за да изтръгне информация от хората. Всичко това е пропаганда.

— Пропаганда?

— Ние не сме зверове, мис Уенсбъри. Знаем как да получим информация, без да прилагаме средновековните методи. Но ние сами разпространяваме слухове, за да омекотим предварително хората, така да се каже.

„Това така ли е? Той лъже. Това е номер.“

— Истина е, мис Уенсбъри. Прилагам и хитрости, но сега няма нужда от тях. След като очевидно сте дошла сама, за да ни предложите информация.

„Той е твърде находчив… твърде бърз. Той…“

— Вие се държите така, сякаш скоро сте била лошо измамена, мис Уенсбъри, зле третирана

— Аз бях. Господи, бях. „От самата себе си най-вече. Аз съм глупачка. Ужасна глупачка?“

— Не глупава, мис Уенсбъри, и не ужасна. Не зная какво се е случило, че е разклатило така мнението Ви за самата себе си, но се надявам то да се възстанови. Значи Вие сте била измамена, така ли? От самата себе си най-вече? На всички нас ни се случва това. Но някой Ви е помогнал. Кой?

— Ще бъде предателство.

— Тогава не ми казвайте.

— Но аз трябва да намеря майка си и сестрите си… Вече му нямам доверие… Трябва да се оправя сама — Робин си пое дълбоко въздух. — Искам да Ви разкажа някои неща за мъж на име Гъливер Фойл.

Янг Йоувил веднага се зае със случая.

— Истина ли е, че е пристигнал с железопътен транспорт? — попита Оливия Пристейн. — С локомотив и луксозен вагон? Каква удивителна екстравагантност.

— Да, той е забележителен млад мъж — отговори Пристейн.

Той стоеше стоманеносив и стоманенотвърд в приемната зала на своя дом, сам с дъщеря си. Грижеше се за защитата на честта и живота в дома им до очакваното пристигане на слугите и персонала след паническото им бягство с джонтиране към безопасността. Той бъбреше невъзмутимо с Оливия, без да й позволи нито за минута да осъзнае огромната опасност.

— Татко, изтощена съм.

— Прекарахме тежка нощ, мила моя. Но, моля те, не се отпускай още.

— Защо не?

Пристейн се въздържа да й обясни, че тя ще бъде в по-голяма безопасност при него.

— Самотен съм, Оливия. Да си поговорим още няколко минути.

— Аз постъпих много смело, татко. Гледах атаката от градината.

— Скъпа моя! Сама ли?

— Не. С Формейл.

Тежки удари разтърсиха входната врата, която Пристейн бе заключил.

— Какво е това?

— Бандити, разбойници — отговори Пристейн тихо. — Не се тревожи Оливия. Няма да влязат — той спокойно пристъпи към масата, на която бе подредил асортимент оръжия, като че ли се готвеше за спортна стрелба. — Няма опасност, моя любов — Опита се да я разсее. — Ти ми разказваше нещо за Формейл…

— О, да. Ние гледахме заедно, като си описвахме картината един на друг.

— Без компаньонка? Това е неблагоразумно, Оливия.

— Зная. Държах се недостойно. Той изглеждаше така голям и сигурен в себе си, че реших да го третирам, както лейди Надменност би го направила. Ти сигурно си спомняш мис Роуст, моята гувернантка, която беше толкова величествена и високомерна, че аз я наричах лейди Надменност. Аз се държах като мис Роуст. Той беше бесен. татко. Затова и дойде да ме търси в градината.

— И ти му позволи да остане? Шокиран съм, скъпа.

— Аз също мисля, че бях загубила разума си от възбуда. Какъв човек е той, татко? Кажи ми. Опиши ми как изглежда.

— Той е едър, висок, много мургав, загадъчен. Като Борджия. Има вид на човек, който се мята между стабилност и необузданост.

— О, тогава той е необуздан? Аз почувствах това и сама. Той се пали опасно. Някои хора само блещукат, той изглежда като проблясваща мълния. Много е интересен.

— Мила моя — внимателно запротестира Пристейн, — скромността на неомъжените жени не позволява да говорят по този начин. Неприятно ще ми бъде, моя любов, ако се окаже, че имаш романтично влечение към един парвеню като Формейл от Церера

Обслужващият персонал на Пристейн джонтира в приемната зала — готвачи, сервитьорки, лакеи, пажове, куриери, камериери, домашни прислужници. Всички бяха сконфузени и гузни след бягството им от смъртта.

— Вие изоставихте службата си. Ще запомня това — каза студено Пристейн. — Моята безопасност и моята чест са отново в ръцете Ви. Пазете ги. Лейди Оливия и аз ще се оттеглим за почивка.

Той взе ръката на дъщеря си и я съпроводи нагоре по стълбите, грижливо охранявайки своята ледена принцеса.

— Кръв и пари — промърмори Пристейн.

— Какво, татко?

— Мислех си за фамилния порок, Оливия. Благодарях на Бога, че ти не си го наследила.

— Какъв е този порок?

— Няма нужда да го знаеш. Но той е нещо, което Формейл споделя.

— А, той е безнравствен? Знаех го. Ти каза — като Борджия. Безнравственият Борджия с черни очи и линии на лицето. Така би трябвало да се нарежат тези ивици.

— Ивици ли, мила?

— Да. Аз виждам странни ивици на лицето му, а не обикновената електрическа мрежа от нерви и мускули. Нещо ги покрива отгоре. Това ме впечатли още в самото начало.

— За какъв вид ивици говориш?

— Фантастични… Много чудни. Не мога да ги опиша. Дай ми нещо за писане. Ще ти ги нарисувам.

Спряха пред кабинета. Пристейн взе обрамчена в сребро плоча от кристал и я подаде на Оливия. Тя я докосна с върха на пръстите си и се появиха черни точици. С бързи движения тя скицира ужасните спирали и бразди на дяволска маска.

Сол Дейджинхам напусна тъмната спалня. Миг по-късно тя се изпълни със светлина, когато една от стените засвети. Изглеждаше като че ли гигантско огледало отразява спалнята на Джизбелла, но с една странна подробност — Джизбелла лежеше в леглото сама, а в отражението Сол Дейджинхам седеше сам в ъгъла му. В действителност огледалото представляваше лист оловно стъкло, което разделяше две отделни идентични стаи. Дейджинхам току-що беше осветил своята стая.

— Любов по часовник — дочу се гласа на Дейджинхам по уредбата. — Отвратително.

— Не, Сол. Не е така.

— Разочароващо.

— Също не.

— Нещастно. — Не. Ти си алчен. Бъди доволен от това, което имаш.

— Господ ми е свидетел, че то е повече от всичко, което някога съм имал. Ти си великолепна

— Ти си екстравагантен. А сега си лягай, мили. Утре ще караме ски.

— Не, има промяна в плана. Трябва да работя.

— О, Сол… ти ми обеща. Край на работата, ядовете и тичането. Няма ли да удържиш на обещанието си?

— Не мога, при тази война.

— По дяволите войната. Ти направи своята жертва в пясъците на Тайшо. Не могат да искат повече от теб.

— Имам да довърша една работа.

— Ще ти помогна да я свършиш.

— Не. Най-добре да стоиш далеч от това, Джизбелла.

— Ти ми нямаш доверие, скъпи.

— Не искам да пострадаш.

— Нищо не може да ни нарани.

— Фойл може.

— К… Какво?

— Формейл е Фойл и ти знаеш това. Знам, че знаеш.

— Но аз никога не съм…

— Не, ти никога не си ми казвала. Ти си великолепна. Бъди вярна и към мен по същия начин, Джизбелла.

— Как успя да го откриеш?

— Фойл се изпусна.

— Как?

— Името.

— Формейл от Церера? Той е купил компанията на Церера.

— Но Джофри Формейл?

— Той си го е измислил.

— Той си мисли, че сам го е открил. Но си го е спомнил. Джофри Формейл е името, което използваха в мегалмуда. При експеримента в Обединената болница в Мексико Сити. Изпробвах мегалмуда върху Фойл, когато се опитвах да го накарам да направи признания. Името трябва да се е задържало трайно в подсъзнанието му. Изплувало е оттам, а той го е взел за оригинално. Това ме насочи.

— Бедният Гъли.

Дейджинхам се усмихна.

— Да, няма значение как се защитаваме от външния свят. Нас винаги ни подвежда нещо отвътре. Няма защита срещу предателството, а ние всички предаваме самите себе си.

— Какво възнамеряваш да предприемеш. Сол?

— Да предприема? Разбира се, да го довърша.

— Заради двадесет паунда ПирЕ?

— Не. За да извоювам победа в изгубената война.

— Какво? — Джизбелла се приближи до стъклената стена, разделяща стаите. — Ти, Сол? Патриот? Той кимна почти виновно.

— Абсурдно е. Нелепо. Но съм. Ти ме промени напълно. Аз съм отново нормален човек.

Той също притисна лице до стената и те се целунаха през трите инча дебело оловно стъкло.

Нубийското море е идеално място за отглеждане на анаеробни бактерии, почвени организми, редки плесени и всички онези микроскопични форми на живот, изискващи култивиране в безвъздущна среда и толкова необходими за медицината и индустрията. „Бактерия, Инк.“ представляваше огромна мозайка от полета с култури, пресечени от пътеки, разпрострени около централната група от бараки и офиси. Всяко поле представляваше огромна, стъклена вана с диаметър сто фута, висока дванадесет инча и не по-дебела от две молекули.

Един ден преди бавно пълзящата по лунната повърхност линия, която разделя осветената от тъмната й страна, да достигне Нубийското море, ваните се запълваха с хранителна среда. При изгрева, рязък и ослепителен от безвъздушната среда на Луната, културите се посаждаха и за следващите четиринадесет дни с непрекъснато слънчево греене за тях се грижеха, засенчваха ги, регулираха, подхранваха. Полевите работници уморено се влачеха нагоре-надолу по пътеките в скафандри. И когато линията на слънчевия залез се приближаваше към Нубийското море, реколтата от басейните се събираше и се оставяше да замръзне и да се стерилизира по време на двуседмичния мраз на лунната нощ.

Джонтацията не беше нужна при тази отегчителна бавна култивация. Затова именно „Бактерия Инк.“ наемаше нещастници, неспособни да джонтират, и им заплащаше жалки надници. Тук работеха най-долните отрепки и измет от цялата Слънчева система, а бараките на „Бактерия, Инк.“ приличаха на ад в продължение на двуседмичния период на безделие, Фойл разбра това, когато влезе в барака 3.

Той бе посрещнат от ужасяващ спектакъл. В огромната стая бяха наблъскани двеста мъже. Професионални комарджии с портативни масички, търговци на наркотици, лихвари, проститутки и техните зорки сводници. Остър дим се стелеше, пълен със зловония от алкохол и Аналог. Мебели, легла, дрехи, безчувствени тела, празни бутилки и гнила храна се търкаляха по пода.

Силен рев посрещна появата на Фойл, но той бе подготвен за такава реакция. Заговори на първото рошаво лице. Което се мярна насреща му.

— Кемпси? — попита тихо той.

Отговориха му оскърбително. Независимо от това той се усмихна и подаде на мъжа банкнота от сто кредита.

— Кемпси? — попита той друг.

Обидиха го. Той пак плати и продължи разходката си през бараката, раздавайки стокредитовите банкноти с тиха благодарност за обидите и ругатните. Той намери ключ към целта си в центъра на бараката. Това беше очевидно дерибеят, човекът страшилище — огромен гол, плешив, галещ две проститутки, докато подлизурковци му наливаха уиски.

— Кемпси? — попита Фойл. — Търся Роджър Кемпси.

— Аз търся разорението ти — отговори мъжът, като подаде напред огромна длан за парите на Фойл. — Давай.

Сред тълпата се чу одобрителен рев. Фойл се усмихна и се изплю в очите му. Всички замръзнаха. Горилата отблъсна двете блудници настрани и скочи, за да унищожи Фойл. Но само след пет секунди пълзеше по пода, а крака на Фойл лежеше върху гърба му.

— Все още търся Кемпси — любезно каза Фойл. — Трудно го откривам. По-добре ми го покажи, човече, или е свършено с теб.

— В умивалнята — виеше мъжът. — Той кисне все там.

— Сега вече ме разори — каза Фойл. Той пръсна остатъка от парите си на пода пред плешивия мъж и бързо тръгна към умивалнята.

Кемпси се бе свил в ъгъла на кабината с душа, с лице притиснато в стената, стенейки в еднообразен ритъм, което показваше, че е тук от часове.

— Кемпси?

Стенания бяха отговорът.

— Какво става с теб?

— Дрехи — оплакваше Кемпси, — дрехи. Навсякъде дрехи. Като мръсотия. Като болест. Дрехи. Навсякъде дрехи.

— Горе. Стани горе, човече.

— Дрехи. Навсякъде дрехи. Като мръсотия, болест… — Кемпси. чуй ме. Орел ме изпраща. Кемпси спря да стене и обърна мокрото си лице към Фойл.

— Кой? Кой?

— Сергей Орел ме изпраща. Нося ти свободата. Свободен си. Да тръгваме.

— Кога?

— Сега.

— О, Господи! Господ да го благослови. Да го благослови!

Кемпси лудуваше и ликуваше уморено. Натъртеното му подпухнало лице се сгърчи в гримаса, изразяваща смях. Той се смееше и подскачаше и Фойл го изведе от умивалнята. Но в бараката той отново се разкрещя и разплака и когато Фойл го превеждаше през дългата стая, голите блудници размахваха мръсни дрехи и ги тръснаха пред очите му Кемпси се пенеше и ломотеше.

— Какво му става? — обърна се Фойл към плешивия. Гологлавият бандит сега беше респектиран и неутрален, дори приятелски настроен.

— Някакви асоциации — отговори той, — винаги му стаба така. Покажи му стари дрехи и веднага получава спазми.

— И защо прави така?

— Защо? Откачен, нищо друго.

Под купола в главния офис Фойл се погрижи двамата с Кемпси да навлекат скафандрите и го изведе на ракетната площадка, където струите на антигравитационните снопове лъчи оформяха бледи стълбове нагоре, над силозите. Към висящата в нощното небе грапава Земя. Влязоха в кораба на Фойл и свалиха скафандрите. Фойл взе от шкафчето бутилка и ампула с жило. Той наля питие и подаде чашата на Кемпси. Усещаше тежестта на прикритата в дланта му ампула и се усмихваше. Кемпси изпи уискито все още замаян и екзалтиран.

— Свободен — мърмореше той, — Господ да го благослови! Свободен. Иисусе, Какво ми се случи — Той отпи отново. — Още не мога да повярвам. Като сън. Защо не излиташ, приятелю? Аз… — Кемпси се стресна и изпусна чашата си, като гледаше с ужас Фойл.

— Лицето ти! — възкликна той — Боже, лицето ти! Какво се случи с лицето ти?

— Ти си причина за това, кучи сине! — извика Фойл.

С пламтящо лице той се надигна и хвърли напред ампулата като нож. Жилото прониза шията на Кемпси и ампулата увисна, потрепервайки. Кемпси се катурна

Фойл акселерира, грабна тялото, вдигна го и го пренесе до луксозната звездна каюта. Яхтата имаше две главни каюти и Фойл ги бе подготвил предварително. Звездната стая беше разчистена и оборудвана като операционна. Фойл съблече тялото върху операционната маса, отвори куфарче с хирургически инструменти и започна деликатната операция, за която се бе подготвил чрез хипнообучение тази сутрин. Една операция, която бе възможно да извърши успешно само благодарение на акселерацията в степен пет към едно, която имаше.

Той сряза кожата и фасцията, проникна през ребрата в гръдния кош, разкри сърцето, разряза го и свърза вените и артериите към сложната кръвна помпа върху масата. Включи помпата. Бяха минали двадесет секунди оперативно време. Той сложи кислородна маска върху лицето на Кемпси и включи променливо всмукване и впомпване на кислородната помпа.

Фойл дезактивира, провери температурата на Кемпси, направи една антишокова серия инжекции във вените и зачака. Кръвта заклокочи през помпата и тялото на Кемпси. След пет минути Фойл махна кислородната маска. Дишането продължи. Кемпси беше без сърце, но жив. Фойл седна край операционната маса и зачака. Клеймото все още личеше върху лицето му.

Кемпси още беше в безсъзнание.

Фойл чакаше.

Кемпси се събуди и извика.

Фойл се изправи, затегна ремъците през тялото му и се наведе над човека без сърце.

— Здравей, Кемпси — каза той.

Кемпси викаше.

— Погледни се, Кемпси. Ти си мъртъв. Кемпси припадна. Фойл му помогна да се съвземе с кислородна маска.

— Остави ме да умра. В името на Бога!

— Какво има? Боли ли те? Аз умирах цели шест месеца, но не хленчех.

— Остави ме да умра.

— Има време и за това. Да видим как ще се държиш. Ти беше ли на борда на „Ворга“ на 16 септември 2336 година?

— В името на Христа, остави ме да умра

— Беше ли на „Ворга“?

— Да.

— Минахте покрай разрушен кораб в пространството. Развалините на „Номад“. Той сигнализира за помощ и вие го изоставихте. Нали?

— Да.

— Защо?

— Христе! О, Христе, помогни ми!

— Защо?

— О, Иисусе!

— Аз бях на борда на „Номад“, Кемпси. Защо ме оставихте да гния?

— Иисусе, помогни ми! Христе, избави ме!

— Аз ще те избавя, Кемпси Ако отговориш на въпросите. Защо ме оставихте да гния.

— Не можехме да те вземем.

— Защо не можехте?

— Имаше бежанци на борда.

— О, правилно съм предположил тогава. Вие превозвахте бегълци от Калисто?

— Да.

— Колко?

— Шестстотин

— Доста са, но можеше да се намери място за още един човек. Защо не ме взехте?

— Бяхме изхвърлили бежанците.

— Какво! — извика Фойл.

— Зад борда. Всичките шестстотин. Съблякохме ги, взехме дрехите им, парите, скъпоценностите, багажа. Изхвърляхме ги през люка на партиди. Христе! Дрехи из целия кораб. Писъци и… Иисусе! Да можех да ги забравя! Голите жени, посинели, с голи гърди. Въртящи се зад кораба. Дрехи навсякъде из кораба… Шестстотин… През люка!

— Ти, кучи сине! Това е изнудване! Взели сте парите и изобщо не сте мислили да ги върнете на Земята.

— Беше изнудване.

— И затова значи не ме взехте на борда?

— Трябваше да те изхвърлим и теб рано или късно.

— Кой даде заповедта?

— Капитанът.

— Името му. — Джойс. Линдси Джойс.

— Адрес? — Колония „Склотски“, Марс.

— Какво! — Фойл бе като ударен от гръм. — Той е склотски? Искаш да кажеш, че след едногодишно преследване аз няма да мога да го докосна… да го нараня… да накарам да изживее това, което аз съм изживял? Отдалечи се от измъчения мъж върху масата, самият той изживявайки не по-малки мъки от разочарование.

— Един склотски! Нещо, което никога не съм предвиждал… След като приготвих тази каюта за него… Какво ще правя? Какво, в името на Бога, ще правя сега? — ревеше яростно той с избухнало клеймо върху лицето.

Върна се към действителността, когато чу отчаяния стон на Кемпси. Отиде до масата и се наведе над разрязаното тяло.

— Нека го разтълкуваме за последен път. Този склотски, Линдси Джойс, даде заповедта за изхвърлянето на бежанците, така ли?

— Да.

— И да ме оставите да изгния?

— Да. Да. В името на Бога, стига. Остави ме да умра.

— Живей, ти, свиня такава, проклет безсърдечен мръсник! Живей без сърце. Живей и страдай. Ще те оставя жив завинаги, ти…

С ъгъла на очите си Фойл забеляза проблясване. Той погледна нагоре. През широкия квадратен отвор се показа неговият горящ образ-подобие. Когато Фойл скочи към отвора, призракът изчезна.

Фойл излезе от каютата и се насочи към главните контролни уреди, където наблюдателната сфера му даваше обзор от двеста и седемдесет градуса. Горящият човек не беше никъде в обхвата.

— Не е реален — промърмори той. — Не може да бъде реален. Това е знак. Знак за добра сполука… ангел пазител. Той ме спаси на Испанската стълба. Той ми съобщава да продължа напред и да намеря Линдси Джойс

Той се затича към пилотското кресло, запали двигателя на яхтата и излетя с пълно ускорение.

„Линдси Джойс. Колония «Склотски». Марс“ — мислеше той, докато ускорението го притискаше дълбоко в пневматичното пилотско кресло. — „Един склотски — човек без чувства, без удоволствия, който не може да усети болка. Лишен от всички първични инстинкти. Как ще го накажа? Да го измъчвам? Да го затворя в каютата и да го накарам да почувства това, което аз изпитах на «Номад»? Проклятие! Та той е като мъртъв. Мъртъв е. И аз трябва да измисля какво да направя на едно мъртво тяло, за да изпита болка. Да дойда толкова близо до самия край и да ми затворят вратата под носа… Тазова проклето осуетяване на разплатата… Отмъщенията стават само в мечтите… никога в реалността.“

След един час той се освободи от яростта, разкопча се от креслото и си спомни за Кемпси. Отиде до операционната. Екстремното ускорение при излитането беше повредило кръвната помпа и тя бе убила Кемпси. Внезапно Фойл бе обладан от нов обрат в страстите си — почувства отвращение към себе си. Опита се неуспешно да се пребори с това чувство.

— Какво ти става? — прошепна той. — Мисли за шестстотинте изхвърлени… Мисли за себе си. Да не би да се превръщаш в християнин, който си подава втората буза и хленчи за прошка? Оливия, какво направи ти с мен? Дай ми сила, а не страх…

Независимо от това той отвърна очи, когато изхвърляше тялото.

13.

След двеста години колонизация борбата за опазване на въздуха на Марс бе в такава критична фаза, че Законът за Вегетативния линч още бе в действие. Смяташе се за тежко престъпление всяка заплаха за унищожаване на зелени площи, поради жизнената им необходимост за трансформирането на богатата на въглероден двуокис атмосфера на Марс в кислородна. Дори отделните стръкчета трева бяха свещени. Не беше необходимо да се поставят надписи „Пазете тревата“. Човек, който се отклони от алеята и се движи по моравата биваше моментално застрелян. Жена, която откъсне цвете, биваше безмилостно убита. Случаите на подобна внезапна смърт в течение на две столетия бяха внушили такова уважение към зелените растения, че то се бе превърнало почти в култ.

Фойл си припомни това, докато бързаше към марсианския Сен Мишел. Той бе джонтирал директно от аеродрума Сиртис до платформата в началото на дългата четвърт миля алея, която прекосяваше зелените поля до марсианския Сен Мишел. Остатъкът от разстоянието трябваше да се премине пеша. Подобно на оригиналния Мон Сен Мишел край френското крайбрежие, марсианският Сен Мишел беше величествена готическа катедрала с островърхи кули и контрафорси, мержелеещи се във височината и устремени към небето. Океански вълни обкръжаваха Мон Сен Мишел на Земята. Зелени вълни от трева заобикаляха марсианския Сен Мишел. И двете бяха крепости. Мон Сен Мишел е била крепост на вярата преди официалната религия да бъде забранена. Марсианският Сен Мишел беше крепост на телепатията. В нея живееше единственият пълен марсиански телепат — Сигурд Магсман.

— Ето ти и защитниците, които пазят Сигурд Магсман — мърмореше си Фойл. — Първо, Слънчевата система; второ, военното положение; трето, Дейджинхам, Пристейн и компания; четвърто, самата крепост; и пето, униформената охрана, слугите, обслужващите и почитателите на брадатия мъдрец, когото всички познаваме така добре. Сигурд Магсман, който продава своята невероятна способност на невероятни цени…

Фойл се заля от смях.

— Но има и шесто, което зная само аз — Сигурд Магсман има ахилесова пета. Защото платих един милион кредита на Сигурд Трети, или може би беше Четвърти?

Той премина през външния лабиринт на марсианския Сен Мишел, използвайки фалшифицираните си препоръчителни писма и се изкуши чрез измама или насила да си уреди аудиенция при самия Соломон, но времето го притискаше, а неговите врагове бяха близо. Той не можеше да си позволи да задоволи любопитството си изцяло. Вместо това, той акселерира, превърна се в петно и намери скромната къщичка, разположена в оградена със стена градина във вътрешността на марсианския Сен Мишел. Тя беше с обикновени прозорци и сламен покрив и можеше да бъде взета за колиба. Фойл се промъкна вътре.

Три приятни бавачки седяха неподвижно в люлеещи се столове с плетива в ръце. Петното, което всъщност беше Фойл, застана зад тях и тихо ги зашемети с помощта на ампули. Тогава дезактивира. Погледна към престарялото дете, едно съсухрено, сбръчкано момченце, което седеше на пода и си играеше с електрическо влакче.

— Здравей, Сигурд — каза Фойл.

Детето заплака.

— Разплака се. От какво се изплаши? Аз няма да ти сторя зло.

„Ти си лош човек, с лошо лице.“

— Аз съм твой приятел, Сигурд.

„Не, не си. Ти искаш от мен да правя л-лоши неща.“

— Аз съм твой приятел. Аз знам всичко за онези големи, брадати мъже, които се представят за теб, но ще си мълча. Прочети мислите ми и ще видиш.

„Ти искаш да му причиниш болка и искаш аз да му го кажа.“

— Кому?

„На капитана. Скл… Скот…“ — Детето се запъна с думата и заплака още по-силно. — „Иди си. Ти си лош Главата ти е пълна с лошотия, горящи мъже и…“

— Ела тук, Сигурд.

— Не. Мами! Мами-и-и!

— Млъкни, малък проклетнико! Фойл грабна седемдесетгодишното дете и го разтърси.

— Сега ще изпиташ нещо съвсем непознато за теб, Сигурд. За първи път ще те напляскат, за да свършиш нещо. Разбра ли?

Детето старец прочете мислите му и заскимтя.

— Млъквай! Ще отидем до колонията Склотски. Ако се държиш добре и направиш това, което ти наредя, ще те върна тук по живо, по здраво и ще ти дам бонбонче или каквото и да е, с което те подкупват. Ако не слушаш — ще ти извадя душицата.

„Не няма да ми направиш нищо… Нищо няма да ми направиш Аз съм Сигурд Магсман. Аз съм Сигурд телепатът. Няма да посмееш.“

— Синко, аз съм Гъли Фойл, обществен враг номер едно в Слънчевата система. Само на крачка съм от края на целогодишно преследване. Рискувам главата си, защото имам нужда от теб, за да разчистя сметките си с кучия му син, който… Синко, аз съм Гъли Фойл. Няма нещо, което да ме спре.

Телепатът започна да излъчва ужас така шумно, че тревогата му звучеше по целия марсиански Сен Мишел. Фойл сграбчи плътно възрастното дете, акселерира и го изнесе навън. След това джонтира.

Древната секта Склотски от Белорусия вярвала, че корена на цялото зло по света се крие в секса и практикувала зверско кастриране, за да изкорени злото из основи. Модерните склотски вярват, че чувствата са пътят на Дявола и практикуват един още по-варварски обичай. Този, който влезе в колонията Склотски, за която привилегия се плаща цяло състояние, се подлага с радост на операция, при която из корени се премахва сензорната нервна система, и заживява без зрение, слух говор, обоняние, вкус и усещане за допир.

Когато влизат за пръв път в манастира, на посветените се показват елегантни клетки от слонова кост и им се дава да разберат, че ще прекарат остатъка от живота си под нежни грижи в спокойно усамотение, в действителност безчувствените създания биваха пращани в катакомбите, където седяха върху груби каменни плочи и ги хранеха и наглеждаха веднъж дневно. В продължение на двадесет и три от двадесет и четирите часа на денонощието те седяха самотни в тъмнината, гладни, забравени, нежелани.

— Живи мъртъвци — промърмори Фойл. Той дезактивира, пусна долу Сигурд Магсман и включи светлините на ретината в очите си, като се опитваше да пробие непрогледния мрак. На повърхността беше полунощ, но в катакомбите цареше вечна нощ. Сигурд Магсман предаваше ужаса и тревогата си с такава телепатична сила, че Фойл се видя принуден да го раздруса отново.

— Млъкни! — шепнеше той — Не можеш да събудиш тези мъртъвци. Открий сега кой е Линдси Джойс.

„Те са болни… всички са болни… като с червеи в главите… червеи и болести, и…“

— Христе, та нима аз не зная. Хайде по-скоро да приключваме, че може да стане лошо.

Те слязоха надолу по виещия се лабиринт на катакомбите. Каменни плочи бяха подредени по стените от пода до тавана. Склотски, бели като охлюви, безгласни като трупове, неподвижни като Буда, изпълваха каверната с миризма на живи трупове. Телепатичното дете плачеше и пищеше. Фойл не отслабваше нито за миг безжалостната си хватка върху него и не се отказваше. — Джонсън, Райт, Кили, Граф. Настро, Андърууд… Господи, та те са хиляди тук — Фойл четеше по бронзовите идентификационни табелки, закачени върху каменните плочи. — Търси, Сигурд! Намери Линдси Джойс. Не можем да прегледаме всички имена едно след друго. Ригал, Кон, Брейди, Винсент. Какбо по…?

Фойл се отдръпна. Една от белите като кост фигури го перна по челото. Ръката се люшкаше и гърчеше, лицето потръпваше в спазми. Всички бледи охлюви върху етажерките се извиваха и гърчеха. Постоянното телепатично предаване на Сигурд Магсман на ужас и тревога беше стигнало до тях и ги измъчваше.

— Тихо! — сопна му се Фойл. — Спри. Намери Линдси Джойс и ще се измъкнем оттук. Търси и го открий.

„Там по-долу — плачеше Сигурд. — Право надолу, Седем, осем, девет етажерки по-долу. Искам да си отида в къщи. Лошо ми е. Аз…“

Фойл веднага забърза със Сигурд надолу из катакомбите, като четеше идентификационните табелки, докато накрая стигна.

Това беше неговият враг, подстрекателят, виновен за обричането му на смърт и за смъртта на още шестстотин души от Калисто. Това бе врагът, когото той търсеше и преследваше от месеци. Това бе врагът, за когото бе приготвил мъчителна смърт в оборудваната каюта на яхтата си. Това беше „Ворга“. Беше жена.

Фойл бе като поразен от гръм. В тази пуританска епоха имаше много съобщения за жени, представящи се за мъже, за да влязат в жеивота, затворен за тях, но той никога не бе чувал за жена в търговския флот, а тази бе успяла да се маскира така сполучливо, че да стигне до висок офицерски ранг.

— Това? — възкликна яростно той — Това ли е Линдси Джойс? Линдси Джойс от „Ворга“? Попитай я.

„Не зная какво е «Ворга».“

— Питай нея!

"Но аз не мога… Тя е била… Тя обича да командва.})

— Капитан?

„Не ми харесва нейната вътрешна същност. Всичко в нея е болест и мрак. Наранява ме. Искам да отида вкъщи.“

— Попитай я, тя ли беше капитан на „Ворга“.

„Да. Моля. моля. моля не ме карай де навлизам В нея повече. Много непочтено е и боли. Не я харесвам.“

— Кажи й, че аз съм човекът, когото тя не взе на 16 септември 2336. Кажи й, че ми отне много време, но накрая съм тук, за да си разчистим сметките. Кажи й че ще й отмъстя.

„Аз не разбирам. Не разбирам.“

— Кажи й, че ще я убия бавно и жестоко. Кажи й, че имам на моята яхта каюта с обстановка, подобна на тази, в която гних шест месеца на борда на „Номад“, където тя заповяда на „Ворга“ да ме остави да умра. Кажи й, че тя ще се мъчи точно като мен и после ще умре — Фойл разтърси съсухреното дете гневно. — Накарай я да го почувства! Не допускай да се изплъзне, като се въплъти в склотски. Кажи й, че ще я убия жестоко. Следи ме и й предай!

„Тя… Тя не дала тази заповед.“

— Какво?!

„Не мога да я разбера.“

— Тя не е давала заповед да ме изоставят?

„Страхувам се да се включа в мислите й.“

— Влизай, кучи сине, или ще те разкъсам. Какво иска да каже тя? Детето виеше, жената се гърчеше, Фойл беснееше.

— Влизай! Влизай! Измъкни го от нея. Иисусе Христе, защо единственият телепат на Марс трябваше да бъде дете? Сигурд? Сигурд, слушай ме! Попитай я: тя ли даде заповедта да изхвърлят бежанците?

„Не! Не!“

— Тя не я е дала или ти не искаш да я питаш?

„Тя не я е дала.“

— Тя ли даде заповедта да изоставят „Номад“?

„Там е неприятно, болно и студено. Моля! Мами-и! Искам да си отида у дома. Искам да си отида.“

— Тя ли даде запоВедта да се подмине „Номад“?

„Не.“

— Тя не е?

„Не е. Заведи ме в къщи.“

— Попитай я кой го направи.

„Искам моята мами.“

— Питай я кой можеше да й дава заповеди. Тя е била капитан на собствения си кораб. Кой би могъл да я командва? Попитай я!

„Искам моята мами.“

— Попитай я!

„Не. Не. Страхувам се. Тя е болна. Тя е тъмна, черна и неприятна. Тя е лоша. Аз не я разбирам. Искам моята мами. Искам да си отида у дома.“

Детето трепереше и се тресеше, Фойл крещеше. Ехото гърмеше. И когато Фойл посегна яростно към детето, очите му бяха заслепени от блестяща светлина. Цялата катакомба бе осветена от Горящия мъж. Призракът на Фойл стоеше пред него с ужасно лице, с пламтящи очи, вперени в конвулсиращия склотски, който беше Линдси Джойс.

Горящият мъж отвори тигровата си уста. Дочу се стържещ звук. Приличаше на дрезгав смях.

— Боли я — каза Горящият мъж и се намръщи. — Твърде ярко е. По-малко светлина.

Фойл пристъпи крачка напред. Горящият мъж в агония затисна ушите си с ръце.

— Много шумно! — извика той, — Не се движи толкова шумно.

— Ти моят ангел пазител ли си?

— Ти ме заслепяваш. Ш-ш-т — Внезапно той отново засмя. — Послушай я. Тя пищи. Тя моли. Не иска да умира. Не иска да бъде наранена. Послушай я.

Фойл трепереше.

— Тя ни казва кой е дал заповедта. Не можеш ли да я чуеш? Слушай с очите си — Горящият мъж посочи с показалеца си към гърчещата се склотски. — Тя казва Оливия.

— Какво?

— Тя казва Оливия, Оливия Пристейн. Оливия Пристейн. Оливия Пристейн.

Горящият мъж изчезна.

В катакомбите отново настъпи мрак.

В създанието на Фойл се завъртяха цветни светлини. Той се задъхваше и залиташе.

— Черният скок — мърмореше си. — Оливия! Не. Не. Никога. Оливия. Аз…

Почувства ръка, като търсеше неговата.

— Джиз? — изграчи той.

Осъзна, че Сигурд Магсман го беше хванал за ръка и плачеше. Той повдигна момчето. „Боли ме“ — хленчеше Сигурд.

— И мен ме боли, синко.

„Искам да си ида у дома.“

Като държеше момчето в прегръдките си, той се заблъска слепешката в катакомбите.

— Живи трупове — промърмори той. И добави — И аз сред тях.

Намери каменни стъпала, които водеха от дълбините на манастира до повърхността. Влачеше се уморено по стълбите, като усещаше смъртта и опустошението наоколо. Над него блесна ярка светлина и за момент той си помисли, че зората е изгряла. Но после схвана, че манастирът е осветен от изкуствена светлина. Чуваше се тежък тропот от стъпки и команди на нисък глас. На половината път по стъпалата Фойл се спря и се стегна.

— Сигурд — прошепна той, — кои е над нас? Открий.

„Войници“ — отговори детето.

— Войници? Какви войници?

„Командоси“ — набръчканото лице са момчето се проясни „Те идват за мен. За да ме заведат вкъщи при мами. ЕТО МЕ! ЕТО МЕ!“

Телепатичният крясък предизвика викове в помещението над тях. Фойл акселерира и се понесе като мълния по останалата част от стълбите към манастира. Оказа се във вътрешен двор, заобиколен с множество арки, обграждащи зелена морава. В центъра на моравата се издигаше огромен ливански кедър. Постланите с плочки пътеки бяха заети от група командоси и Фойл се оказа лице в лице с равностойни съперници, тъй като само миг, след като видяха петното му да излиза от катакомбите, те също акселерираха и всички бяха при равностойни условия.

Но Фойл притежаваше детето. Да стрелят по него бе изключено. Стиснал Сигурд в прегръдките си, той премина през манастира като бегач през пресечена местност, устремен към целта. Никой не дръзваше да му прегради пътя, защото при петкратното ускорение челното сблъскване между две тела е неминуемо фатално и за двамата. В действителност този главоломен зиг-заг приличаше на петсекундна светкавица.

Фойл се измъкна от вътрешния двор, премина през главната зала на манастира, пресече лабиринта и наближи обществената платформа за джонтиране, разположена отвън, пред главния вход. Там той спря, дезактивира и джонтира до близкия аеродрум, на около половин миля разстояние. И там пламтяха светлини и гъмжеше от командоси. Всички антигравитационни силози бяха заети от кораби на бригадата командоси. Собствената му яхта беше под охрана.

Само една десета от секундата след пристигането му джонтираха и преследвачите. Той се огледа отчаяно наоколо. Беше обграден от половината състав на бригадата командоси, всички акселерирали, всички готови за унищожителна акция, всички равностойни на него или с по-добри способности. Случайности бяха изключени.

Но случайността все пак се намеси. Сателитите на Външните планети внесоха промяна в събитията. Една седмица след унищожителния рейд върху Земята, те удариха Марс.

През нощта ракетите отново се посипаха върху квадранта, по който се сипваше зората. Отново небесата се прерязаха от засичащи снопове светлина и детонации, на хоризонта избухна огромно кълбо, а повърхността се разтресе. Но този път беше различно, тъй като блестяща нова звезда избухна над главите им, като покри нощната част от планетата с ослепителен блясък. Роякът ядрени глави беше пресрещнал малкия сателит на Марс, Фобос, и го бе изпарил.

Объркването, което тази яростна атака причини сред командосите, даде шанс на Фойл. Той отново акселерира и се промуши през тях в яхтата си. Спря пред командната кабина и видя зашеметената охрана, двоумяща се дали да продължи акцията или да реагира на новите обстоятелства. Фойл запрати студеното тяло на Сигурд Магсман нагоре във въздуха. Докато охраната се впусна да го хване, той се гмурна зад нея в командната кабина, затвори се отвътре и се укрепи.

Все още ускорен, без да спре и да провери дали има някой в яхтата, той се хвърли върху пулта, освободи задържащия лост и докато яхтата изплуваше по антигравитационния лъч, включи максималното десеткратно ускорение. Не бе успял да се заключи към пилотското кресло. Ефектът от десеткратното ускорение въоху акселерираното му и неосигурено от креслото тяло беше смразяващ.

Страхотна сила го грабна и го измъкна от пилотското място. Понесе го назад към стената. За ускорените му сетива изглеждаше, като че ли стената се приближава към него. Той протегна двете си ръце напред с длани, насочени към стената, за да се предпази. Огромната мощ. Която го тласкаше назад, избута ръцете му встрани и го притисна към стената, в началото полека, след това по-силно и все по-силно, докато лицето, челюстите, гръдния кош и тялото му се смачкваха в метала на стената.

Увеличаващото се налягане го доведе до агония. Той се опита да достигне с език командното табло в устата си, но натискът, който го смачкваше върху стената, правеше невъзможно мърдането на езика в разкривената му уста. Някъде ниско по звуковия спектър избухнаха експлозии. Звучаха като далечно срутване на камъни. Разбра, че бригадата командоси го обстрелва отдолу. Когато яхтата се гмурна в синьо-черното външно пространство, той започна да пищи като прилеп, докато милосърдието не отне съзнанието му.

14.

Фойл се събуди в тъмнина. Беше с изключено ускорение, но изтощеното тяло му помогна да разбере, че е бил в състояние на акселерация през целия период, прекаран в безсъзнание. Батерията се бе изтощила или… Той бавно протегна ръка към гърба си. Нямаше я. Бяха, махнали.

Той опипа наоколо с треперещи пръсти. Беше в легло Чуваше шум от вентилатори на климатична инсталация, почукване и жужене на сервомеханизми. Намираше се на борда на кораб. Беше привързан към леглото. Корабът беше в състояние на безтегловност.

Фойл разкопча ремъците, опря се на лакти и се надигна. Опипа в тъмнината, като се опитваше да открие ключ за осветление или бутон за повикване. Ръцете му се натъкнаха на стъкленица за вода с изпъкнали букви върху стъклото. Разчете ги чрез опипване с пръсти К. К. В-0-Р-Г-А, „Ворга“. Извика.

Вратата на каютата се отвори. На фона й се мярна фигура и се очертаха силуетите на луксозни мебели зад нея.

— Този път те спасихме — каза Оливия Пристейн.

— Оливия?

— Да.

— Тогава е истина?

— Да, Гъли.

Фойл нададе вик.

— Ти си още слаб — каза тя меко. — ела и легни.

Тя го изтласка в приемната и му помогна да се настани в креслото. То бе още топло от нейното тяло. — В това състояние беше шест дни. Мислехме, че няма да оцелееш. Беше изцеден напълно, преди хирургът да открие батерията на гърба ти. — Къде е тя? — задавено попита той.

— Можеш да я получиш, когато поискаш. Не се ядосвай, мили.

Той я изгледа продължително. Неговата Снежна дева, неговата възлюбена Ледена принцеса… бялата атлазена кожа, слепите коралови очи, изящните коралови устни. Тя докосна влажните му мигли с ароматизирана кърпичка.

— Обичам те — каза той.

— Ш-ш-т. Зная, Гъли.

— Ти си знаела всичко за мен. Откога?

— От самото начало знаех, че Гъли Фойл е мой неприятел. Никога до момента, когато се срещнахме, не знаех, че той е Формейл. О, ако само знаех преди. Колко много щеше да ми бъде спестено.

— Знаела си и си ми се надсмивала.

— Не.

— Стояла си отстрани и си се заливала от смях.

— Стоях встрани и те обичах. Не ме прекъсвай. Опитвам се да бъда разумна и това не е много лесно — червенина обля мраморното лице. — Аз не си играя с теб сега. Аз… Аз те предадох на баща си. Направих го. Мислех, че това е акт на самозащита. Но когато извърших това, разбрах, че той е твърде опасен. Час по-късно знаех, че съм сбъркала, защото осъзнах, че те обичам. И сега плащам за това. По-добре беше никога да не разбереш.

— Очакваш от мен да повярвам на това?

— Тогава защо съм тук? — тя леко потрепера. — Защо те последвах? Тази бомбардировка беше кошмарна. Щеше да загинеш само след минута, ако не те бяхме взели. Яхтата ти беше развалина…

— Къде сме сега?

— Какво значение има това?

— Необходимо ми е време.

— Време за какво?

— Не време за… Трябва да събера кураж.

— В орбита сме около Земята.

— Как ме намери?

— Знаех, че ще преследваш Линдси Джойс. Взех един от корабите на баща ми. Случи се отново да бъде „Ворга“.

— Той знае ли?

— Той никога нищо не знае. Живея свой собствен живот.

Фойл не можеше да откъсне погледа си от нея, макар да изпитваше болка от това. Той копнееше и мразеше, копнееше лошото да не се бе случвало и мразеше истината, която съществуваше. Осъзна, че гали нейната кърпичка с треперещи пръсти.

— Обичам те, Оливия.

— Обичам те, Гъли, враг мой.

— За Бога! — избухна той. — Защо го направи?

— Какво? — сопна се тя. — Да не искаш извинение?

— Искам обяснение.

— Нищо няма да получиш от мен!

— Кръв и пари, каза баща ти. Той беше прав. О… Животно! Животно! Животно!

— Кръв и пари, да, и не се срамувам.

— Давя се, Оливия. Подай ми сламка.

— Тогава потъвай. Никой никога не ме е спасявал. Не… Не… Не е така. Не е. Почакай, мили. Почакай — тя се успокои и заговори много меко. — Мога да те излъжа, мили Гъли, и да те накарам да ми вярваш, но ще бъда честна. Обяснението е просто. Живея свой собствен живот. Всички го правим. И ти също.

— И какъв е твоят собствен живот? — Не е различен от твоя… и от този на останалия свят. Мамя, лъжа, унищожавам… като всички нас. Аз съм престъпник, като всички нас.

— Защо? За пари? Ти нямаш нужда от пари.

— Не.

— За власт, за могъщество?

— Не е за власт.

— Тогава защо?

Тя си пое дълбоко въздух, като че ли това беше първата истина, която казва, и признаването й я съсипваше.

— Заради омраза, за да се разплатя с всички вас.

— За какво?

— За слепотата ми — каза тя с угаснал глас, — за това, че съм изиграна. Че съм безпомощна… Трябвало е да ме убият, когато съм се родила. Знаеш ли какво е да си сляп… да получаваш живота от втора ръка? Да си зависим, да се молиш, да си осакатен. „Смъкни ги до твоето положение — казах си аз. — Ако ти си сляпа, направи ги по-слепи. Ако ти си безпомощна, осакати ги. Върни им го… на всички.“

— Оливия, ти си безумна. — А ти?

— Аз съм влюбен в чудовище.

— Ние сме двойка чудовища.

— Не!

— Не? Ти не си? — избухна тя. — Та и ти като мен какво друго правиш, освен да отмъщаваш на света? Какво е твоето отмъщение, ако не разчистване на лични сметки, последица от лошия късмет. Кой не би те нарекъл безумно чудовище? Казвам ти, ние сме двойка, Гъли Невъзможно бе да не се влюбим.

Бе зашеметен от истината на казаното. Той изпробва наметалото на нейното откровение и то му прилегна по-добре, отколкото тигровата маска, тапицирана на лицето му.

— Безпощаден — каза той, — извратен, коварен, долен подъл. Истина е. Аз не съм по-добър от теб. По-лош съм. Но Бог знае, че не съм убил шестстотин човека.

— Ти убиваш шест милиона.

— Какво?

— Може би повече. Ти имаш нещо, от което те се нуждаят, за да свърши войната, и го криеш.

— Имаш предвид ПирЕ.

— Да.

— Какво представлява този миротворец, тези двадесет паунда чудо, за което те се борят?

— Не зная, не ме интересува, но те се нуждаят от него. Да, казвам ти честно. Не ме интересува. Нека гинат милиони. За нас това няма значение. Не ни засяга, Гъли, защото ние стоим настрана, ние сме отделно и градим свой собствен живот. Ние сме силните.

— Ние сме прокълнати.

— Ние сме благословени. Намерихме се — внезапно тя се засмя и протегна ръце. — Но защо споря, когато думите са излишни. Ела при мен, моя любов… Ела при мен…

Той я докосна леко, след това я прегърна. Намери устните й и впи своите в тях. Но си наложи и се отдръпна.

— Какво има, Гъли, мили мой?

— Вече не съм дете — уморено каза той. — зная, че в живота няма нищо просто. Никога не съществува прост отговор. Можеш да обичаш някого и същевременно да го мразиш.

— Нима можеш, Гъли?

— А ти ме караш да мразя самия себе си.

— Не, мили.

— Цял живот съм бил тигър. Аз се тренирах сам, обучавах се, дърпах се нагоре и нагоре със собствени усилия за да стана още по-силен тигър, с дълги, здрави и остри нокти, с остри зъби, бърз и смъртоносен…

— И си такъв. Такъв си. Най-смъртоносният.

— Не, не съм. Отидох твърде далеч. Минах границата на нормалното. Превърнах се в мислещо същество. Прогледнах през твоите слепи очи, очите на моята любов, която презирам, и се видях. Тигърът в мен изчезна.

— Тигърът няма къде да избяга. Ти си в капана, Гъли. В капана, устроен от Дейджинхам, Разузнаването, баща ми. света.

— Зная.

— Но с мен, ти си сигурен. Двамата заедно сме в безопасност. Никога няма да им дойде наум да те търсят при мен. Можем да живеем заедно, да се борим заедно, да ги погубим заедно…

— Не. Не заедно.

— Но какво ти става? — избухна тя отново. — Все още ли смяташ да ме преследваш? Това ли е причината? Все още ли търсиш отмъщение? — Тогава отмъщавай. Ето ме. Продължавай… унищожи ме.

— Не. Свърших с това.

— А, зная какво те мъчи — тя отново стана нежна, — лицето ти, скъпи. Ти се срамуваш заради тигровото си лице, но аз го обичам. Ти гориш така ярко за мен. Пламтиш през слепотата ми. Вярвай ми…

— Боже мой! Каква двойка кошмарни чудовища сме.

— Какво се случи с теб? — попита тя. Отдалечи се от него. Кораловите й очи блестяха. — Къде е човекът, с когото гледахме нападението? Къде е безсрамният дивак, който…

— Отиде си. Оливия. Ти го загуби. И двамата го загубихме.

— Гъли!

— Той си отиде.

— Но защо? Какво направих?

— Ти не разбираш, Оливия.

— Къде си? — тя опипа, докосна го и се притисна към него. — Чуй ме, скъпи. Ти си уморен. Изтощен си. Това е всичко. Нищо не е загубено — думите се лееха разбъркано от устата й. — Ти си прав. Разбира се, че си прав. Ние бяхме ужасни и двамата. Чудовищни, но всичко това вече мина. Нищо не е загубено. Ние бяхме злонамерени, защото бяхме самотни и нещастни. Но се намерихме един друг. Можем да се опазим взаимно. Бъди моята любов, скъпи. Завинаги. Вечно. Аз те търсих толкова дълго, чаках и се надявах, молих се…

— Не. Ти лъжеш, Оливия, и знаеш това.

— За Бога, Гъли!

— Свали „Ворга“ долу, Оливия.

— Да кацнем?

— Да.

— На Земята?

— Да.

— Какво ще правиш? Ти си откачил. Те те преследват… Чакат те… наблюдават. Какво мислиш да правиш?

— Как мислиш, лесно ли ми е? — каза той. — Правя това, което трябва да направя. Преследван съм. И няма човек, който да се спаси от това. Но сега целта е друга и проклетите шпори са остри. Боли, дявол го взел.

Той потисна гнева си и се успокои. Взе ръцете й и целуна дланите.

— Всичко свърши, Оливия — мило каза той, — но аз те обичам. Завинаги. Вечно.

— Ще обобщя — почука Дейджинхам. — Бяхме бомбардирани в нощта, когато намерихме Фойл. Загубихме го на Луната и го открихме след седмица на Марс. Отново бяхме бомбардирани. И отново го изгубихме. От седмица го търсим. Още една бомбардировка ли трябва да има? На Венера? Или на Луната? Отново на Земята? Кой знае. Но ние знаем друго, още едно нападение без достоен отговор и ние сме загубени.

Той огледа присъстващите. На фона на отрупаната със злато и слонова кост Звездна зала в замъка на Пристейн лицето му и лицата на тримата изглеждаха напрегнати. Янг Йоувил беше смръщил вежди угрижено. Пристейн хапеше ядовито тънките си устни.

— Ние знаем също така — продължи Дейджинхам, — че не можем да отговорим, без да имаме ПирЕ, а не можем да открием ПирЕ без Фойл.

— Моите инструкции бяха — вметна Пристейн — ПирЕ да не бъде споменавано публично.

— Първо, това не е публично място — отговори троснато Дейджинхам, — това е частно информационно сдружение. И второ — трябва да прескочим границата на правата на частната собственост. Ние обсъждаме проблема за оцеляване и всички имаме равни права в това. Да, Джиз?

Джизбелла Маккуин беше джонтирала в Звездната зала. Беше изпълнена с решителност и гняв.

— Все още никаква следа от Фойл.

— Катедралата Сент Патрик наблюдава ли се?

— Да.

— Пристигна ли вече доклада от бригадата командоси на Марс?

— Не.

— Това е моя работа и тя е много секретна — възрази Янг Йоувил.

— Вие научавате толкова тайни от мен, колкото и аз от Вас — студено се усмихна Дейджинхам. — Гледай по възможност да изпревариш Централното разузнаване с този доклад, Джиз. Тръгвай.

Тя изчезна?

— Относно частните права — промърмори Янг Йоувил — аз мога да съобщя на Пристейн, че Централното разузнаване гарантира пълно заплащане на всички негови права върху ПирЕ.

— Не го глезете, Йоувил.

— Тази среща се записва — каза студено Пристейн, — офертата на капитана е вече в папката. — Той обърна властното си лице към Дейджинхам: — Вие сте на служба при мен, мистър Дейджинхам. Моля, контролирайте препоръките си относно моята личност.

— И относно Вашата собственост? — попита Дейджинхам с убийствена усмивка. — Вие и Вашата проклета собственост. Всички Вие и всичките ви проклети собствености ни натикаха в ямата. Слънчевата система е на прага на пълна анихилация заради вашата собственост. Не преувеличавам. Това ще бъде последната унищожителна воина, ако не я спрем.

— Винаги можем да се предадем — отговори Пристейн.

— Не — каза Янг Йоувил. — Това вече бе обсъждано и отхвърлено в Генералния щаб. Ние знаем какви са следвоенните планове на Сателитите на Външните планети. Те включват тотална експлоатация на Вътрешните планети. Ще ни експлоатират до изтощение. Капитулацията е толкова убийствена. Колкото и защитата. — Но не и за Пристейн — добави Дейджинхам.

— Може би трябва да кажем, присъстващите се изключват — отговори изискано Янг Йоувил.

— Добре, Пристейн — Дейджинхам се завъртя в стола си, — разказвайте. — Не Ви разбирам, сър.

— Нека чуем всичко за ПирЕ. Имам идея как да накаоам Фойл да излезе на открито и да ни насочи, но първо тоябва да знаем какво търсим. Дайте Вашия дял в сътрудничеството.

— Не — отговори Пристейн.

— Какво не?

— Реших да се откажа от това информационно сдружение. Няма да разкрия нищо за ПирЕ.

— За Бога, Пристейн! Добре ли сте? Какво Ви е влязло в ума? Да не се борите отново срещу Либералната партия на Реджис Шефилд?

— Много по-просто е, Дейджинхам — Вмъкна се в разговора Янг Йоувил. — Моята информация относно проблема капитулация или защита показа на Пристейн начин да подобри позицията си. Няма съмнение, че той иска да уговори сделка за продажба на неприятелската страна срещу имуществени изгоди.

— Нищо ли не може да Ви раздвижи? — обърна се презрително Дейджинхам към Пристейн. — Нищо ли не е в състояние да Ви развълнува? Само собствеността ли Ви интересува на този свят? Остави ни, Джиз! Всичко пропада:

Джизбелла бе джонтирала в Звездната зала отново.

— Рапорт на бригадата командоси — каза тя. — Знаем какво се е случило на Фойл.

— Какво?

— Пристейн го е заловил.

— Какво? — Дейджинхам и Янг Йоувил скочиха на крака.

— Той е напуснал Марс с частна яхта, улучили са кораба му и са наблюдавали как е бил спасен от космическия кораб на Пристейн „Ворга“.

— Да Ви вземат мътните, Пристейн — каза раздразнен Дейджинхам, — значи така, затова Вие сега…

— Почакайте — изкомандва Янг Йоувил. — Тази новина е изненада и за него, Дейджинхам. Погледнете го.

Хубавото лице на Пристейн беше загубило цвета си и бе станало пепеляво. Той се опита да се надигне, но падна скован назад в треслото.

— Оливия… — прошепна той. — С него… Тази измет…

— Пристейн?

— Дъщеря ми, джентълмени… От известно време се занимава с… известна дейност, семеен порок. Кръв и… Аз… се опитвах да си затварям очите. Почти се бях убедил, че съм се заблудил. Аз… Но Фойл! Гадост! Мръсотия! Той трябва да бъде унищожен! — гласът на Пристейн се извиси истерично, главата му се люшна назад като на обесен, тялото му се затресе в конвулсии.

— Какво по…?

— Епилепсия — каза Янг Йоувил. Той измъкна Пристейн от креслото и го сложи на пода. — Намерете лъжица, мис Маккуин. Бързо!

Той пъхна лъжицата в устата на Пристейн така, че да предпази езика. Припадъкът свърши така внезапно, както бе започнал. Конвулсиите спряха. Пристейн отвори очи.

— Petit mal8 — промърмори Янг Йоувил и извади лъжицата. — Но той ще бъде замаян известно време.

Внезапно Пристейн започна да говори с нисък монотонен глас.

— ПирЕ е пирофорна сплав. Пирофорът е метал, който произвежда искри, когато драскаме или почукваме по него. ПирЕ изпуска енергия, оттам и буквата Е — символ на енергията — в края на означението. ПирЕ е твърда сплав на трансплутониеви изотопи, които освобождават термоядрена енергия под външно влияние. Откривателят му смяташе, че е получил вещество, еквивалентно на първичната протоматерия, която е ескплодирала и образувала Вселената.

— Боже мой! — възкликна Джизбелла. Дейджинхам й даде знак да пази тишина и се наведе над Пристейн.

— Как се постига критична маса? Пристейн? Как се освобождава енергията?

— Така както първичната енергия е била освободена в началото на времето — заговори Пристейн, — Чрез желание и Идея.

— Убеден съм, че той е потаен християнин — каза тихо Дейджинхам на Янг Йоувил. После повиши глас — Ще обясните ли по-точно, Пристейн.

— Чрез Желание и Идея — повтори Пристейн. — ПирЕ може да се взриви единствено чрез психокинеза. Енергията му може да се освободи само чрез мисъл. Трябва да се желае експлозията и мисълта да е насочена към него. И това е единственият начин.

— И няма ключ? Няма формула?

— Не. Необходими са само Желание и Идея — изцъклените очи на Пристейн се затвориха.

— Боже на небесата! — Дейджинхам избърса челото си. — Дали това ще спре Сателитите на Външните планети, Йоувил?

— Ще спре всички ни.

— Това е път към ада — каза Джизбелла.

— Тогава да открием този път и да слезем по него. Ето моята идея, Йоувил. Фойл е човъркал дяволската смес в лабораторията си в катедралата Сент Патрик, като се е опитвал да я анализира.

— Съобщих ти това строго поверително — каза гневно Джизбелла.

— Съжалявам, скъпа. Сега не е време да се церемоним Виж, Йоувил. Трябва да са останали някакви частици от веществото, пръснати там, където е работил — като прах, в разтвори. Трябва да взривим тези остатъци и да пратим по дяволите цирка на Фойл.

— Защо?

— За да го накараме да се впусне нататък. Някъде там трябва да е скрил и основното количество ПирЕ. Ще отиде да го спасява.

— А какво ще стане, ако и то избухне?

— Не може. Няма как, щом се намира в инертен изотопен оловен сейф.

— Може всичкото да не е вътре.

— Джиз казва, че е вътре, поне така й е съобщил Фойл.

— Не ме намесвай в това — каза Джизбелла.

— Във всеки случай ще трябва да рискуваме.

— Да рискуваме! — възкликна Янг Йоувил. — С една толкова опасна акция? Вие искате да рискувате Слънчевата система с вероятност да се образува една свръхнова?

— Какво друго можем да направим? Ако поемем друг път, той ще бъде пътят на унищожението. Имаме ли някакъв избор?

— Можем да изчакаме — каза Джизбелла.

— Какво да изчакаме? Фойл да ни хвърли във въздуха заедно със себе си при своите експерименти с веществото?

— Можем да го предупредим.

— Не знаем къде е.

— Може да го намерим.

— Но колко скоро? Няма ли това също да бъде риск? Ами какво ще кажете за веществото, което стои някъде и само чака някой да насочи мисълта си и да го превърне в енергия? Да предположим, че джак-джонтър се промъкне и разбие сейфа в търсене на плячка? Тогава няма да имаме само малки прашинки, които очакват случайна мисъл да се отправи към тях, а двадесет паунда. Джизбелла пребледня. Дейджинхам се обърна към разузнавача.

— Йоувил, вземете решението Вие. Да действаме ли по начина, който аз предлагам, или да чакаме? Янг Йоувил въздъхна.

— Страхувах се от това — каза той. — Проклети да са всички учени. Ще трябва да взема решение и поради една причина, която Вие не знаете, Дейджинхам. Сателитите на Външните планети също действат по тази следа. Имаме основателни причини да вярваме, че те са изпратили агенти. които търсят усилено Фойл. Ако чакаме, могат да го пипнат преди нас. В действителност, възможно е дори вече да е в техни ръце.

— Значи Вашето решение е…?

— Експлозията. Нека накараме, ако можем, Фойл да се разбърза.

— Не! — извика Джизбелла.

— Как? — попита Дейджинхам, като я игнорира.

— О, имам най-подходящия човек за тази работа. Еднопосочен телепат. Казва се Робин Уенсбъри.

— Кога?

— Веднага. Ще евакуираме целия район наоколо. Ще дадем пълна информация чрез новините и ще направим специално излъчване. Ако Фойл се намира където и да било на Вътрешните планети, ще чуе за това.

— Не „за това“ — каза отчаяно Джизбелла. — Той ще чуе „това“. Ще бъде последното нещо, което всички ще чуем.

Както винаги, когато се върна от бурния процес в гражданския съд в Петербург. Реджис Шефилд беше доволен и с приповдигнат дух, подобно на боен петел, който е спечелил трудна схватка. На връщане той се отби при Блекман в Берлин да пийне чашка и да размени няколко думи за войната. В едно малко свърталище на Ке д’Орсе пийна още малко и побъбри отново за войната, а третата спирка беше в „Кожа и кости“ срещу Темпл бар. Когато пристигна в офиса си в Ню Йорк, той вече бе добре загрял.

След като премина по ечащите коридори, той бе посрещнат от секретаря си с шепа мемофони.

— Нокаутирах Джарго-Данченко — съобщи триумфално Шефилд. — Присъда и възстановяване на всички загуби. Джарго-Данченко загряха до точката на кипене. Това прави резултата единадесет на пет в моя полза — той взе мемофоните, подметка ги, като жонглираше с тях, а след това започна да ги мята на най-невероятни места из целия кабинет, включително и в отворената уста на смаяния служител.

— Как, мистър Шефилд? Пили ли сте?

— Край на работата за днес. Военните новини са толкова неприятни. Трябваше да направя нещо, за да си запазя настроението. Нали нямам белези, които да говорят, че съм предизвикал улични скандали?

— Мистър Шефилд!

— Да ме чака нещо, което не би могло да почака още един ден?

— Един джентълмен чака във Вашия офис.

— Как е успял да направи така, че да го допуснете чак там? — Шефилд изглеждаше впечатлен. — Кой е той? Господ или някой друг?

— Не пожела да каже името си. Даде ми това. Секретарят подаде на Шефилд запечатан плик. На него беше надраскано СПЕШНО. Шефилд го отвори. Резките черти на лицето му се сбърчиха от изненада. Очите му се разшириха. В плика имаше две банкноти по петдесет хиляди кредита. Шефилд се извъртя, без да каже нито дума. и влезе в частния си офис. Фойл се надигна от стола.

— Тези са истински — изтърси Шефилд.

— Със сигурност.

— Точно двадесет от тези банкноти бяха отпечатани миналата година. Всички са депозирани в Земните трезори. Как се добрахте до тези две?

— Вие ли сте мистър Шефилд?

— Кой друг? Как попаднаха в ръцете Ви тези банкноти?

— С подкуп.

— Защо?

— Мислех навремето, че е добре да ги има човек на разположение.

— За какво? За друг подкуп?

— Ако законните такси са подкуп.

— Аз сам определям таксите — каза Шефилд. Той метна банкнотите обратно на Фойл. — Можете да ги предложите отново, ако реша да се заема с Вашия случай и ако реша, че Ви струвам толкова. Какъв е проблемът?

— Престъпление.

— Не уточнявайте засега. И…?

— Искам да се предам.

— На полицията?

— Да.

— За какво престъпление?

— Престъпления.

— Назовете две от тях.

— Обир и изнасилване.

— Назовете още две.

— Шантаж и убийстбо.

— Други пера?

— Измяна и геноцид.

— Това изчерпва ли списъка Ви?

— Мисля, че да. Може би ще успеем да разкрием още няколко, когато навлезем в специфичните подробности.

— Бил сте доста зает, нали? Или сте Принцът на злодеите, или сте душевно болен.

— И двете, мистър Шефилд.

— Защо искате да се предадете?

— Дойдох на себе си — отвърна горчиво Фойл.

— Не мисля, че е така. Престъпникът никога не се предава, докато има преднина. А Вие очевидно сте напред. Каква е причината?

— Най-проклетото нещо, което някога се е случвало на човек. Хванах рядка болест, наречена „съвест“. Шефилд изсумтя.

— Това често може да се окаже фатално.

— Фатално е. Осъзнах, че съм се държал като животно.

— И сега искате да се пречистите?

— Не, не е толкова просто — мрачно каза Фойл. — Затова дойдох при Вас за основна хирургия. Човек, който разстройва реда в обществото, е язва. Човек, който налага своите решения с предимство на обществото, е престъпник. Но се получава верижна реакция и да се пречистиш с наказание не е достатъчно. Всичко объркано трябва да се подреди правилно. Ако можеше всичко да се оправи само с изпращането ми обратно в Гуфр Мартел или с екзекуцията ми…

— Обратно? — прекъсна го Шефилд проницателно.

— Да уточнявам ли?

— Все още не. Продължавайте. Звучи, сякаш имате страдания от етичен характер.

— Точно така е — Фойл крачеше възбуден, като мачкаше банкнотите с нервните си пръсти. — Това е една мръсна бъркотия, Шефилд. Едно момиче трябва да отговаря за злонамерено, отвратително престъпление. Фактът, че я обичам… Не, това няма значение. Тя е язва, която трябва да бъде изрязана… Като мен. А това означава, че трябва да добавя и предателство към моя списък. Фактът, че съобщавам и за себе си, с нищо не помага.

— Какъв е целият този миш-маш?

Фойл се обърна към Шефилд.

— Една от ракетите при новогодишното нападение току-що е влязла във Вашия офис и казва: „След избухването оправете нещата. Съберете ме отново и ме изпратете обратно. Възстановете града, който разруших и хората, които разкъсах.“ Ето за такова нещо искам да Ви наема. Не зная как се чувстват повечето престъпници, но…

— Разумни, бих казал. Като добри бизнесмени, които са имали лош късмет — с готовност отговори Шефилд. — Това е обичайното държане на професионалните престъпници. Явно е, че Вие сте аматьор, ако изобщо сте престъпник. Драги господине, бъдете разумен. Вие пристигнахте тук, по най-екстравагантен начин се самообвинихте в грабеж, изнасилване, убийство, геноцид, измяна и Бог знае какво още. Очаквате ли да приема всичко това сериозно?

Бъни, помощникът на Шефилд, джонтира в частния му офис.

— Шефе! — извива той възбуден. — Появи се нещо съвсем ново. Двама хитреци подкупили касиера да фотографира вътрешността на Земния тръст и да замени… Съжалявам. Не разбрах, че имате… — Бъни се прекъсня на средата на думата и се взря. — Формейл! — възкликна той.

— Какво? Кой? — попита Шефилд.

— Не го ли познавате, шефе? — заекна Бъни. — Това е Формейл от Церера. Гъли Фойл.

Още преди повече от година Реджис Шефилд бе зареден за този момент с хипнотичен сеанс. Тялото му бе подготвено да действа без мисъл със скоростта на светкавица. Шефилд нанесе ударите върху Фойл за половин секунда — в сляпото око, шията и слабините.

Предварителното решение за действие не включваше оръжия, тъй като не беше сигурно дали ще бъдат под ръка.

Фойл падна. Шефилд се обърна към Бъни и го блъсна към края на офиса. След това плю в шепата си. Беше програмирано да няма зависимост от упойващ наркотик, тъй като не беше сигурно дали ще разполага с такъв. Слюнчените жлези на Шефилд бяха обработени да реагират в този момент и да произведат необходимия наркотик. Той разпра ръкава на Фойл, натисна нокът дълбоко в меката част до лакътя и разряза. Притисна слюнката в разкъсаната раничка и защипа кожата над разреза.

Странен вик се откъсна от устата на Фойл. Татуировката избликна на лицето му. Преди зашеметеният асистент да успее да мръдне, Шефилд провеси Фойл през раменете си и джонтира.

Пристигна в средата на Фор Майл Съркъс в катедралата Сент Патрик. Беше много дръзко, но добре премерено действие. Това беше последното място, където биха очаквали да отиде, но тук на първо място той очакваше да открие ПирЕ. Беше готов да се справи с всеки, когото би срещнал в катедралата, но във вътрешността на цирка нямаше никой.

Необитаемите издути палатки в храма изглеждаха одрипавели. Те вече бяха оплячкосани. Шефилд се вмъкна в първата, която се изпречи пред очите му. Тя се оказа пътуващата книжарница на Формейл, пълна със стотици книги и блестящи мемофони с новели. Джак-джонтърите не се интересуваха от литература. Шефилд хвърли Фойл на пода. Едва тогава извади пистолета от джоба си.

Клепачите на Фойл потръпнаха, очите му се отвориха.

— Вие сте дрогиран. Не се опитвайте да джонтирате. И не мърдайте. Предупреждавам Ви. Готов съм за всякакви изненади.

Слисан, Фойл се опита да се изправи. Шефилд моментално стреля и обгори рамото му. Фойл бе тласнат назад към каменния под. Беше зашеметен и объркан. В ушите му шумеше, отровата се разнасяше с кръвта по цялото му тяло.

— Предупреждавам Ви. Готов съм на всичко — повтори Шефилд.

— Какво искате? — прошепна Фойл.

— Две неща. Двадесетте паунда ПирЕ и Вас. Вас преди всичко.

— Вие сте лунатик! Проклет маниак! Дойдох в офиса Ви, за да се откажа… да се предам…

— На Сателитите?

— На… какво?

— На Сателитите на Външните планети. Да Ви го кажа буква по буква ли?

— Не… — каза тихо Фойл. — Трябваше да се досетя. Патриотът Шефилд е агент на Сателитите. Трябваше да се досетя. Какъв глупак съм.

— Вие сте наи-ценният глупак в света, Фойл. Ние Ви търсим повече от ПирЕ. То е нещо непознато за нас докато Вие сте ни добре известен.

— За какво говорите?

— Боже мой! Вие не знаете ли? Все още не знаете. И не подозирате.

— Какво?

— Чуйте ме — каза Шефилд натъртено. — Върнете се две години назад и си спомнете „Номад“. Разбирате ли ме? Спомнете си гибелта на „Номад“. Един от нашите разрушители го ликвидира и Ви намериха на борда на развалината. Единственият оцелял.

— Значи военен кораб на Сателитите е разрушил „Номад“? — Да. Не си ли спомняте?

— Нищо не си спомням за това. Никога не съм успявал да си спомня.

— Ще Ви обясня защо. На екипажа на разрушителя му хрумнала интересна идея. Превърнали Ви в примамка, в стръв за улов, разбирате ли? Вие сте били полумъртъв, но те Ви взели на борда и Ви пооправили. Напъхали Ви в скафандър и Ви изхвърлили да се носите в пространството с включен микровълнов предавател. Вие сте предавали сигнали за беда и сте викали за помощ по целия микрвълнов обхват. Идеята била те да се прикрият наблизо в засада и да унищожат кораба, който дойде да Ви спаси.

Фойл започна да се смее.

— Аз се съвземам — каза той безразсъдно. — Стреляй пак, кучи сине, но аз се съвземам — той се пребори и стана на крака, разкърши рамене. — Значи „Ворга“ не би могла да ме вземе при всички случаи — Фойл се засмя: — бил съм примамка. Никой не е трябвало да ме приближава. Аз съм бил жива стръв, примамка, смъртоносна стръв. Това ако не е ирония. На първо място „Номад“ не е трябвало да бъде спасяван. А аз не съм имал никакво основание за отмъщение.

— Вие все още не разбирате — настоя Шефилд. — Те не са били никак близо до „Номад“, когато са Ви оставили да плувате в Космоса. Били сте на шестстотин хиляди мили от „Номад“.

— Шестстотин хил…?

— „Номад“ е бил твърде далече от трасетата за движение. Те са искали стръвта да бъде там, където минават кораби. Придвижили се, след като Ви спасили от „Номад“, на шестстотин хиляди мили в посока към Слънцето, и тогава Ви изхвърлили през люка и го затворили. Гледали Ви. Светлините на скафандъра проблясвали и се чували виковете Ви за помощ по микровълновия обхват. След това сте изчезнали.

— Изчезнал съм?

— Да, точно така. Изчезнали светлините, не се чувало нищо по радиото… Върнали се да проверят. Но не намерили и следа от Вас. А следващото нещо, което разбрахме е, че сте се върнал на борда на „Номад“.

— Невъзможно.

— Вие сте джонтирал в пространството — каза яростно Шефилд, били сте полужив и не на себе си, но сте джонтирал в пространството. Пространствено джонтиране на шестстотин хиляди мили през пустотата обратно до развалините на „Номад“. Направили сте нещо, което никой никога не е успял досега. Бог знае как. И самият Вие не знаете, но ние ще открием. Ще Ви изведа на Сателитите с мен и ще разберем тази тайна от Вас. Ако трябва, ще я изтръгнем.

Той хвана Фойл за гърлото със силната си ръка, като стискаше пистолета в другата.

— Но първо искам веществото. Ще го извадиш наяве Фойл. Не си мисли, че ще те оставя — той удари Фойл с пистолета през челото. — Ще направя всичко възможно за да го открия. Не си мисли, че ще се откажа — той отново халоса Фойл хладнокръвно, жестоко. — Ти искаше наказание. Ето, получаваш го.

Бъни скочи от обществената платформа за джонтиране на Файв-Пойнтс и се мушна в главния вход на сградата на Централното разузнаване В Ню Йорк като изплашен заек. Премина бързо през външния кордон на охраната, през предпазния лабиринт и навлезе във вътрешните фоайета. Следваше го свита от възбудени гардове и той се озоваваше лице в лице с някои от тях, докато те тихо джонтираха на позиции пред него и търпеливо го изчакваха.

Бъни започна да вика:

— Йоувил! Йоувил! Йоувил! — Все още забързан, той заобикаляше бюра, блъскаше се в столове и създаваше невъобразим шум. Продължи да надава викове — Йоувил! Йоувил! Йоувил! — и точно когато гардовете бяха решили да се намесят, се появи Янг Йоувил.

— Какво става тук? — озъби се той. — Дадох заповед да се пази абсолютна тишина за сеанса на мис Уенсбъри.

— Йоувил! — викаше Бъни.

— Кой е този?

— Помощникът на Шефилд.

— Какво… Бъни?

— Фойл! — извика Бъни. — Гъли Фойл.

Янг Йоувил ликвидира разстоянието от петдесет фута между тях за една секунда и шестдесет и шест стотни.

— Какво за Фойл?

— Шефилд го хвана — задъхваше се Бъни.

— Шефилд? Кога?

— Преди половин час.

— Защо не го доведе тук?

— Не знам. Но имам съмнение… Може би Шефилд е агент на Сателитите…

— Защо не дойдохте веднага?

— Шефилд джонтира с Фойл… Повали го като чувал, взе го и изчезна. Търсих ги. Навсякъде. Трябва да съм джонтирал петдесет пъти за двадесет минути.

— Аматьор! — Възкликна Янг Йоувил безнадеждно. — Трябваше да оставите това на професионалистите.

— Намерих ги.

— Намерихте ги! Къде?

— В катедралата Сент Патрик. Шефилд е на път за… Но Янг Йоувил се бе завъртял на петите си и тичаше из коридора с викове:

— Робин! Робин! Спри! Спри!

В този миг ушите им бяха заглушени от страхотен трясък.

15.

Подобно на разпространението на концентрични кръгове по водна повърхност, Желанието и Идеята се простираха все по-нашироко, като търсеха, докосваха за да задействат деликатния субатомен детонатор на ПирЕ. Мисълта достигна частичките, прахта, пушека, парата, молекулите. Желанието и Идеята ги трансформираха.

В Сицилия, където доктор Франко Торе беше работил изтощително цял месец върху опити, с които да разбули тайната на една касета ПирЕ, утайките бяха изхвърлени в канализацията, която се оттичаше в морето. В продължение на месеци средиземноморските течения беше разнасяло тези утайки навсякъде по морското дъно. В един миг над повърхността на морето се оформи гърбица с петдесет фута височина, образувана от колосално количество вода, насочена в две посоки — на североизток към Сардиния и на югозапад към Триполи. За една микросекунда повърхността на Средиземно море придоби вид на мятащ се змей, който обви островите Пантелерия, Линоса и Малта.

Част от утайките бяха изгорели и излетели през комина, заедно с дима и парите, за да пропътуват стотици мили, преди да се отложат. Тези миниатюрни частички показваха местата, в които са пристигнали окончателно — в Мароко, Алжир, Либия и Гърция, чрез кратки ослепителни експлозии с невероятна мощност. А някои прашинки, летящи в стратосферата, разкриха присъствието си там с блестящи лумвания като ярки звезди посред бял ден.

В Тексас, където професор Джон Мантли беше вършил същите неуспешни опити с ПирЕ, повечето от утайките бяха попаднали дълбоко в шахтите на изоставени нефтени кладенци, които се използваха и за консервация на радиоактивни отпадъци. Водната маса беше абсорбирала голяма част от вещестбото и го бе разнесла в едно пространство от около десет квадратни мили. Десет квадратни мили от тексаската равнина се превърнаха на юфка. Огромно неоткрито находище на природен газ намери пролука и изби на повърхността, където искри от блъскащи се един в друг камъни го възпламениха и го превърнаха в бушуващ факел с двеста фута височина. Милиграм ПирЕ, утаил се върху забравен диск филтрова хартия, по-късно прибран при голяма кампания за събиране на отпадъци и накрая претопен и преработен, попадна в печатен набор и унищожи целия вечерен тираж на „Глазгоу обзървър“. Частичка ПирЕ върху лабораторна престилка, използвана впоследствие за парцал, попадна в пощата и унищожи благодарствено писмо, написано от лейди Шрапнел, а заедно с него още цял тон първокласна пощенска кореспонденция.

Маншет на риза, натопен по невнимание в киселинен разтвор на ПирЕ и попаднал под костюма на джак-джонтър, взриви китката и ръката му. Децимилиграм от ПирЕ, останал в стар изпарителен кристален съд, използван после като пепелник, предизвика пожар, който изгори офиса на някой си Бейкър, търговец на уроди и чудовища.

Надлъж и нашир по планетата се появиха изолирани експлозии, вериги от експлозии, огнени пожарища, избухвания, метеорни избухвания в небето; големи кратери и тесни канали разораха земята, имаше подземни избухвания, изригвания. Изглеждаше, като че ли Господ, разгневен, е посипал своя народ с огън и жупел. В стария Сент Патрик, в лабораторията на Формейл, беше останала на открито приблизително една десета от грама ПирЕ. Останалото количест6о беше затворено в сейфа от инертен оловен изомер и по този начин предпазено от случайно или преднамерено възпламеняване по психологичен път. Ослепителният взрив на колосалната енергия, събрана в тази десета от грама изби навън стените, подовете и таваните по подобие на земетръсна конвулсия вътре в сградата. Подпорите задържаха колоните за миг, а после рухнаха. Надолу се понесоха кули, колони, подпори, покрив в тътнеща лавина, която постепенно се успокои и сякащ застина над зейналия кратер в пода в объркано, несигурно равновесие. Изглеждаше сякаш е необходим само полъх на вятъра или далечно потрепване, за да продължи срутването, докато кратера се изпълни с прашни отломъци.

Високата температура предизвика стотици пожари наоколо и стопи тънкото покритие от мед върху поваления покрив. Ако само още един милиграм ПирЕ беше участвал в детонацията, горещината щеше да бъде достатъчна, за да изпари метала мигновено. Сега той се нажежи до бяло и протече. Стичаше се на струйки по отломките от разрушения покрив и търсеше път надолу през бъркотията от камъни, стомана, дърво и стъкло, като чудовищен огнен змей, пълзящ през странната плетеница.

Дейджинхам и Янг Йоувил пристигнаха почти едновременно. Миг по-късно се появи и Робин Уенсбъри, а след нея и Джизбелла Маккуин. Дузина оперативни служители от Разузнаването и шест куриери на Дейджинхам пристигнаха заедно с Пристейновите джонтгардове и полицията. Те оформиха кордон около мястото на експлозията, макар да имаше твърде малко любопитни. След шока от Новогодишното нападение тази единична експлозия беше изплашила половината жители на Ню Йорк и ги беше подтикнала да извършат още един безумен джонт към безопасността.

Бученето на пожара беше страховито, а тоновете струпани отломъци изглеждаха злокобни в несигурното им равновесие. Всички бяха принудени да крещят, за да се чуват, но от друга страна се бояха от вибрациите. Янг Йоувил съобщи новината за Фойл и Шефилд, крещейки в ухото на Дейджинхам. Дейджинхам кимна и на лицето му се изписа характерната му усмивка.

— Ще трябва да влезем — извика той.

— Огнезащитни костюми — викаше Янг Йоувил. Той изчезна и отново се появи с чифт бели костюми на Екипа за борба с огнени бедствия. При вида на костюмите, Робин и Джизбелла нададоха истерични викове на протест. Без да им обръщат внимание, двамата мъже навлякоха облеклата от инертен изомер и се насочиха към огъня.

В катедралата всичко изглеждаше така, сякаш призрачна ръка беше разбъркала хаотично дърво, камък и метал. През всяка цепка се процеждаха езици от разтопена мед и бавно пълзяха надолу, като възпламеняваха дървото, разрушаваха камъните и разбиваха стъклата. Там, където пълзяха тънки метални струйки, те просто грееха, но където течаха поточета, те разплискваха капки с ослепителен блясък от нажежен до бяло метал. — Под този хаос, на мястото, където някога е бил подът на катедралата, зееше черен кратер. Взривът беше разрушил подовите плочи на части и разкрил мазета. подвали и изби дълбоко под сградата. Те бяха пълни с разчупени камъни, греди, тръби, жици, останки от палатките на Фор Майл Съркъс. Всичко това беше осветено от припламващи малки огньове. След това в кратера потекоха първите струи от разтопената мед и го осветиха с блестяща, ослепителна светлина от разплискващата се огнена маса.

Дейджинхам побутна Янг Йоувил по рамото, за да привлече вниманието му, и посочи нещо. Сред плетеницата от разрушени елементи на сградата лежеше тялото на Реджис Шефилд, разкъсано от експлозията. Янг Йоувил потупа Дейджинхам и посочи към кратера. На дъното лежеше Гъли Фойл и, когато блясъкът на разтопения метал го освети, видяха, че тялото му помръдна, Двамата мъже веднага се завъртяха и излязоха от катедралата.

— Жив е.

— Как е възможно?

— Досещам се. Видяхте ли парчетата от палатката край него? Експлозията вероятно е възникнала в другия край на катедралата и палатките по средата са смекчили удара върху Фойл. След това е паднал през отвора в пода, преди падащите отгоре материали да го ударят.

— Приемам, че е било така. Трябва да го измъкнем. Той е единственият човек, който знае къде е ПирЕ.

— Би ли могло този взрив да е все още тук и да не е избухнал?

— Ако е в сейфа от оловен изомер, да. Тази обвивка е инертна. Но сега това няма значение. Как мислиш да го измъкнем?

— От тук не бихме могли да се спуснем долу.

— Защо не?

— Не е ли очевидно? Само едно погрешно движение и цялата маса ще се сгромоляса.

— Видя ли медта, която тече долу?

— Господи, да!

— Ако не успеем да го извадим до десет минути, ще се окаже на дъното на басейн от разтопен метал.

— Какво можем да предприемем?

— Имам една идея.

— Каква?

— Подземията на сградите на Ар Си Ей отсреща са също така дълбоки, както тези на Сент Патрик.

— Е, и?

— Ще отидем там и ще се опитаме да пробием. Може би ще успеем да стигнем до него по тунела.

Една група разби входа и се вмъкна в запечатаните, изоставени преди две поколения, сгради на Ер Си Ей. Слязоха в дълбокия сутерен, като разбиха вратите на магазини за продажба на дребно от миналите векове. Откриха стари асансьорни шахти и през тях се вмъкнаха още по-надолу в подземията, претрупани с електрически и климатични инсталации, и съоръжения на отоплителната мрежа. Слязоха още по-надолу, в най-ниските подземия, пълни до гърдите с вода от подземните течения на праисторическия остров Манхатън — течения, които още съществуваха под покриващите ги улици. Когато прегазиха през подземията и се насочиха в посока изток — североизток, за да се окажат срещу избите на Сент Патрик, те неочаквано откриха, че сред непрогледната тъмнина пред тях проблясват светлини от огън. Дейджинхам извика и се хвърли напред. Експлозията, която беше разрушила подземията на Сент Патрик, беше образувала цепнатина между двете сгради. През назъбената пукнатина между камъните и пръстта те можаха да се доберат до дъното на ада. Фойл беше петдесет фута навътре, блокиран сред лабиринт от огънати греди, камъни, тръби, метал и кабели. Беше осветен от пращящия огън над него и блещукащите светлини на пламъчетата около него. Дрехите му горяха и татуировката беше избила на лицето му. Той се движеше безцелно, като объркано животно в клетка.

— Боже мой! — възкликна Янг Йоувил. — Горящият мъж!

— Какво?

— Горящият мъж, когото видях на Испанската стълба… Но това сега няма значение. Какво можем да направим?

— Да влезем, разбира се.

Блестяща бяла капка метал се процеди надолу близо до Фойл и цопна на десет фута от него. Последва я втора, трета и след това се установи бавно течаща струйка. Започна да се оформя езерце. Дейджинхам и Йоувил спуснаха маските на костюмите пред лицата си и запълзяха през пукнатината. След три минути отчаяна борба им стана ясно, че няма да могат да стигнат през лабиринта до Фойл. Отвън беше невъзможно да се достигне до него, но път отвътре навън имаше. Върнаха се назад.

— Не можем да стигнем до него — извика Дейджинхам. — Но той може да се измъкне.

— Как? Очевидно не може да джонтира, в противен случай нямаше да е там.

— Не, може да се покатери. Погледни. Може да мине вляво, след това нагоре, после се обръща, прави обход на онази греда, плъзга се под нея и се оттласква през онзи сноп кабели. Жиците не могат да се избутат навътре, затова и ние не можем да влезем при него, но могат да се тласнат навън, затова за него е възможно да излезе. Нещо като еднопосочна врата.

Езерото от разтопена мед се уголемяваше по посока на Фойл.

— Ако не се измъкне по-скоро навън, ще изгори жив.

— Трябва да му дадем указания. Кажи му какво да направи.

Мъжът се развика.

— Фойл! Фойл! Фойл!

Горящият мъж в лабиринта продължаваше да се движи неориентирано. Струята съскащ метал се усилваше.

— Фойл! Обърни се наляво. Чуваш ли ме? Фойл! Обърни се наляво и се покатери. После… Фойл!

— Той не слуша, Фойл! Гъли Фойл! Чуваш ли ни?

— Изпрати да повикат Джиз. Може би ще я чуе.

— Не. По-добре Робин. Тя ще му изпрати телесигнали.

— Но дали ще се съгласи? Да спаси точно него? — Ще трябва да го направи. Това е по-важно от омразата й. Може би е най-важното проклето нещо, пред което светът някога се е изправял. Аз ще я доведа — Янг Йоувил запълзя навън, но Дейджинхам го спря.

— Почакай, Йоу. Погледни го. Той примигва. — Примигва?

— Погледни! Той… примигва като светулка. Наблюдавай! Сега го виждаме, а сега не.

Фигурата на Фойл се появяваше, изчезваше и отново се появяваше в бърза последователност като светулка. хваната в пламтящ капан.

— Какво прави сега? Какво се опитва да направи? Какво става?

Той се опитваше да избяга. Като хваната в капан светулка, като морска птичка, попаднала в пламтящия мангал на открит сигнален огън, той се бореше безумно… почерняло, обгоряло създание, което се хвърляше към неизвестното.

Дочу звук, който виждаше като светлина, светлина от непознат вид. Видя звука на извиканото си име в трептящи светещи редове:

Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л

Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л

Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л

Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л

Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л      Ф ОЙ Л

Движението идваше до него като звук. Чуваше гърчовете на пламъците, чуваше движението на спиралите пушек, чуваше трепващите, насмешливи сенки, всички те говореха глухо на странен език:

„БУРУУ ГИАР РУАУУ ДЖАРМАКИНГ?“ — питаше парата. „Аша. Аша-рит-кит-дит-зит-мгит“ — отговаряха бързите сенки.

„Охх. Ахх. Хиии. Тиии. Оооо. Аххх — клокочеше шумно горещината. — Аххх. Мааа. Рааа. Лааааааааа.“

Дори пламъците, които тлееха върху собствените му дрехи, бъбреха на непознат език в ушите му. „МАНТЕРГЕЙСМАН! — дърдореха те — УНВЕРТРАКИНСТЕЙН ГАНЗЕЛСФУРСТИНЛАСТЕНБРУГ!“

Цветът му причиняваше болка — горещо, студено, налягане, усещане за непоносими извисявания и дълбоки гмуркания. за страхотни ускорения и унищожителен натиск:

ЧЕРВЕНИЯТ ЦВЯТ СЕ ЗАГУБИ,

НАХЛУ ЗЕЛЕНА СВЕТЛИНА,

ИНДИГО СЕ ДВИЖЕШЕ ВЪЛНООБРАЗНО С БОЛЕЗНЕНА

СКОРОСТ КАТО ПОТРЪПВАЩА ЗМИЯ.

При докосванията усещаше вкус. Усещанията от дървото бяха остри, с вкус на креда в устата, металът беше солен, камъкът възбуждаше сладникаво-кисело дразнене при докосване с пръсти, а усещането от стъблото пресищаше небцето му като много сладка паста.

Ароматът беше докосване. Горещият камък миришеше меко като кадифе, което галеше бузите му. Пушекът и пепелта бяха грубо-влакнести и дразнеха кожата му с усещане близко до триене от мокър брезент. Разтопеният метал миришеше на тежко сърцебиене, а йонизацията, получила се при взрива на ПирЕ и изпълнила въздуха с озон, имаше аромат, подобен на вода, прецеждаща се през пръстите.

Той не беше нито сляп, нито глух, нито безчувствен, усещаше всичко, но го филтрираше през нервната си система деформирано и изопачено вследствие на шока при сътресението от взрива на ПирЕ. Беше в състояние на синестезия, този рядък случай, при който възприятията получават съобщения от материалния свят и предават тези съобщения на разума, но там чувствените усещания се объркват едно с друго. Така при Фойл звукът се отчиташе като взор, движенията се регистрираха като звук, цветовите усещания ставаха болезнени, допирът се превръщаше във вкус, а миризмата се трансформираше в допир. Той беше не само хванат в капан в лабиринта на огнения пъкъл, той беше залостен в калейдоскопа на собствените си объркани усещания.

Доведен до отчаяние, на кошмарната граница между живота и смъртта, той изостави всички правила и привички в живота си или може би те бяха изтрити от съзнанието му. От индивид, сформирал се при определени условия и въздействия на обкръжаващата среда, той се върна към първичното същество, което жадуваше да се освободи и да оцелее, и тази цел мобилизираше всяка вътрешна сила, която притежаваше. И отново стана чудо, така, както и преди две години. Съвкупната енергия на един цялостен човешки организъм, на всяка клетка, фибра, нерв и мускул се включи и усили този стремеж, тази жажда за живот и Фойл отново джонтира в пространството.

Той премина с фучене по пространствените траектории на изкривената Вселена със скоростта на мисълта, която далеч надвишава скоростта на светлината. Бързината, с която се движеше в пространството, беше толкова невероятна, че оста на времето му се отклони от вертикалната линия, теглена от миналото през настоящето, към бъдещето. С лек удар той премина в новата, почти хоризонтална ос на времето, едно ново пространствено време, движен от чудната способност на човешката мисъл, неограничавана вече от схващания за невъзможност.

Той отново постигна това, което не бяха успели Хелмут Грант, Енцио Дендридж и десетки други експериментатори, защото неговият панически ужас го подтикна да изостави пространствено-временните задръжки, които бяха провалили предишните опити. Той джонтира не някъде, на друго място, а някога, в друго време. Но най-важното бе, че усещането за четвърто измерение, за пълната картина на стрелата на времето и собствената му позиция върху нея, което е даденост за всеки човек, но остава дълбоко скрита от тривиалностите на живота, при Фойл се намираше близко до повърхността. Той джонтира през пространственото време на друго място и по друго време, превръщайки квадратния корен от минус единица, от имагинерно число в реалност чрез един възхитителен акт на човешката мисъл.

Той джонтира.

Намираше се на борда на „Номад“ и се носеше без посока в безкрайното мразовито пространство.

Стоеше пред вратата, която води за никъде.

Студът имаше вкус на лимон, а вакуумът раздираше с остри нокти кожата му.

Слънцето и звездите го разтърсваха до кости в мъчителна маларична треска.

„ГЛОММА ФРЕДНИС КЛОМОХАМАГЕНСИН!“ — ревеше движението в ушите му.

Фигура, обърната с гръб към него, изчезна в края на коридора; фигура с меден съд с провизии през рамо; фигура, която се отблъскваше, плуваше и се гърчеше в безтегловното пространство. Това беше Гъли Фойл.

„МИИХАТ ДЖЕСРОТ ТУ КРОНАГЕН БЪТ ФЛИМКОРК“ — чуваше той звука на движението му.

„Аха! 0-хо! Мджит от ту кейк“ — отговаряха трепканията на светлините и сенките.

„Ооооооох? Соооооо? Ноооооо. Ахххххх!“ — мърмореха при движението си без посока отломките зад гърба му.

Вкусът на лимон в устата му стана непоносим. Дращенето с нокти върху кожата му го измъчваше. Той джонтира.

Появи се отново в пещта под катедралата Сент Патрик по-малко от секунда след изчезването си. Огънят го привличаше неудържимо.

Издържа само още миг в бушуващата фурна

Отново джонтира.

Попадна в дълбините на Гуфр Мартел.

Черната като кадифе тъмнина беше блаженство, рай, еуфория.

— Ах! — извика с облекчение той.

— АХ! — дойде ехото от гласа му и звукът беше преобразуван в ослепително ярко светлинно изображение.

АХАХАХАХАХАХАХ

ХАХАХАХАХАХАХА

АХАХАХАХАХАХАХ

ХАХАХАХАХАХАХА

АХАХАХАХАХАХАХ

ХАХАХАХАХАХАХА

Горящият мъж трепна.

— Стой! — извика той, заслепен от шума. Отново се появи загадъчният светлинен шаблон на ехото.

СтОйСтОйСтОй

ОйСтОйСтОйСтОй

СтООСтОйСтООСтОй

ОйСтООСтОйСтОйСтОй

СтООСтОйСтОйСтОй

ОйСтОйСтОйСтОй

СтОйСтОйСтОй

Далечното потропване от стъпки достигна до очите му в мека плетеница от вертикално разположени ленти.

    п   п   п   п   п   п

  O   O   O   O   O   O

т   т   т   т   т   т

 Р   Р   Р   Р   Р   Р

  O   O   O   O   O   O

   п   п   п   п   п   п

    в   в   в   в   в   в

     а    а     а    а    а    а

      н    н    н    н    н    н

       е    е   е   е   е   е

  О            Е

  Т         Д

  Т       Й      В

   А   О          И

    М Д             К    КАТО       З

                                      И

                                        Г

                                   З

                                     А

                                        Г  Н А М

                                                 Ъ

                                              Л

                                            Н

                                         И

                                      Я

ПРОБЛЕСНА СВЕТЛИНЕН ЛЪЧ

Това беше групата преследвачи от болницата Гуфр Мартел, която се движеше по петите на Фойл и Джизбелла Маккуин с геофон. Горящият мъж изчезна, но несъзнателно успя да измами преследвачите за следите на бегълците.

Завърна се обратно в катедралата Сент Патрик, като новото му появяване стана само миг след последното му изчезване, Отчаяното му лутане в непознатото го сблъскваше с пространствените траектории на времето, което неочаквано го връщаше обратно в настоящето, от което той се опитваше да избяга, тъй като в обратно ориентираната парабола на зависимостта пространство-време, неговото настояще беше в най-ниската точка на кривата.

Той можеше да се насочи нагоре, нагоре и нагоре по пространствените траектории в бъдещето или миналото, но неминуемо трябваше да падне назад в собственото си настояще, като топка, търколена по наклонените стени на една безкрайно дълбока яма, която намалява скоростта си, спира за миг и после се връща обратно надолу.

Той продължаваше да се лута отчаяно в неизвестността.

Джонтира отново.

Озова се на плажа Джервис на австралийския бряг.

Движението на вълните беше оглушаващо: „ЛОГЪРМИСТ КРОТХЕЙВЪН ДЖАЛ. ЛРОДЖЕРМИСК МОТИСЛЕЙВЪН ДУУЛ.“

Шумът от разбиването на вълните го ослепи с блясъка си.

Гъли Фойл и Робин Уенсбъри стояха пред него. На пясъка лежеше тялото на мъж и предизвикваше вкус на оцет в устата на Горящия мъж. Миризмата, довявана от лъхащия в лицето му вятър, предизвикваше усещане подобно на стържене с шкурка.

„ГРАШ!“ — прогърмя движението.

Горящият мъж джонтира.

Озова се в офиса на доктор Сергей Орел в Шанхай. Пред него отново стоеше Фойл и говореше в светлинна плетеница.

К  С  Т         К  С  Т        К  С  Т

 О               О              О

  Й И И           Й И И          Й И И

Пренесе се към агонията в катедралата и отново се напрегна за джонт.

ТОЙ БЕШЕ НА ШУМНАТА ИСПАНСКА СТЪЛБА. ТОЙ БЕШЕ НА ШУМНАТА ИСПАНСКА СТЪЛБА.

ТОЙ БЕШЕ НА ШУМНАТА ИСПАНСКА СТЪЛБА. ТОЙ БЕШЕ НА ШУМНАТА ИСПАНСКА СТЪЛБА.

ТОЙ БЕШЕ НА ШУМНАТА ИСПАНСКА СТЪЛБА. ТОЙ БЕШЕ НА ШУМНАТА ИСПАНСКА СТЪЛБА

ТОЙ БЕШЕ НА ШУМНАТА ИСПАНСКА СТЪЛБА. ТОЙ БЕШЕ НА ШУМНАТА ИСПАНСКА СТЪЛБА.

Горящият мъж джонтира.

Пак беше студено, с вкус на лимон, а вакуумът дращеше по кожата му с хищни нокти. Взираше се през люка на сребриста яхта. На заден план изпъкваха очертанията на назъбените лунни планини. През люка той виждаше пулсиращия шум на кръвната и кислородна помпа и чуваше движението на Гъли Фойл към него. Ноктите на вакуума се забиха в гърлото му в задушаваща хватка.

Траекториите на пространството-време го върнаха към настоящето, в подземията на стария Сент Патрик, където бяха минали по-малко от две секунди от началото на неговата безумна борба за живот. Той се понесе към неизвестното още веднъж, като горящо копие.

Озова се в катакомбите Склотски на Марс. Белият хлюв, Линдси Джойс, се гърчеше пред него:

„НЕ! НЕ! НЕ! — крещеше движението й — НЕ МЕ НАРАДВАЙТЕ. НЕ МЕ УБИВАЙТЕ. НЕ, МОЛЯ… МОЛЯ… МОЛЯ…“

Горящият мъж отвори тигровата си уста и се засмя.

— Има болки — каза той. Звукът от гласа изгори очите му.

И             И             И

  М           М           М

    А         А         А

      Б       Б       Б

        О     О     О

          Л   Л   Л

            К К К

              И

            К К К

          Л   Л   Л

        О     О     О

      Б       Б       Б

    А         А         А

  М           М           М

И             И             И

— Кой сте вие? — прошепна Фойл.

ККККККККККККККККККККККККККК

ООООООООООООООООООООООООООО

ЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙ

СТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕ

СТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕ

СТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕ

ВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВ

ИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ

ЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ

Горящият мъж се намръщи.

— Твърде ярко е — каза той, — по-малко светлина.

Фойл пристъпи крачка напред.

„БЛА… ГАА… ДА… МАУ… ФРА… МИШИНГЛИСТОНВИСТА!“ — ревеше движението.

Горящият мъж стисна ръцете си в агония.

— Много шумно — извика той, — не се движи толкова шумно.

Гърчещото се движение на склотски все още врещеше, умоляваше „НЕ МЕ НАРАНЯВАЙ. НЕ МЕ НАРАНЯВАЙ.“

Горящият мъж се засмя отново.

— Послушай я! Тя пищи. Тя моли. Не иска да умира. Не иска да бъде наранена. Послушай я.

„ОЛИВИЯ ПРИСТЕЙН ДАДЕ ЗАПОВЕДТА. ОЛИВИЯ ПРИСТЕЙН. НЕ АЗ. НЕ МЕ НАРАНЯВАЙ. ОЛИВИЯ ПРИСТЕЙН.“

— Тя казва кой е дал заповедта. Не можеш ли да я чуеш? Слушай с очите си. Тя казва Оливия.

КАКВО?        КАКВО?       КАКВО?

       КАКВО?        КАКВО?       КАКВО?

КАКВО?        КАКВО?       КАКВО?

       КАКВО?        КАКВО?       КАКВО?

Шахматният блясък на въпроса на Фойл стана нетърпим.

— Тя казва Оливия. Оливия Пристейн. Оливия Пристейн. Оливия Пристейн. Той джонтира.

Падна обратно в ямата под катедралата Сент Патрик и внезапно неговият смут и отчаяние го докараха до убеждението, че е мъртъв. Това беше края на Гъли Фойл. Това беше вечността и тя съществуваше. Всичко, което виждаше сега, беше миналото, което минаваше пред неговите рушащи се сетива в последния момент преди смъртта. Страданията, които търпеше сега, щяха да бъдат вечни. Беше мъртъв. Знаеше, че е мъртъв.

Отказа да се подчини на вечността.

Хвърли се отново в неизвестното.

Горящият мъж джонтира.

Попадна в искряща мъгла, рояк снежинки като звезди, дъжд от течни диаманти. Усети докосване от крилца на пеперуда, Вкус като от студени перли в устата си.

Обърканите му кръстосани сетива не можеха да му помогнат да разбере къде се намира, но той знаеше, че иска да остане в това „никъде“ завинаги.

„3дравей. Гъли.“

— Коя си ти?

„Робин“

— Робин?

„Бившата Робин Уенсбъри.“

— Бившата?

„Настояща Робин Йоувил.“

— Не разбирам. Мъртъв ли съм?

„Не, Гъли.“

— Къде съм?

„Далече, много далече от Сент Патрик.“

— Но къде?

„Няма време да ти обясня. Гъли. Ти си тук за съвсем малко.“

— Защо?

„Защото още не си се научил да джонтираш през времето и пространството. Трябва да се върнеш обратно и да се научиш.“

— Но аз зная. Трябва да зная. Шефилд каза, че съм джонтирал през пространството до „Номад“… шестстотин хиляди мили.

„Това е било случайност, Гъли, и ти ще го направиш пак, след като се научиш. Но сега не го правиш. Още не знаеш как да се държиш, как да излезеш от настоящето. Затова сега ще паднеш обратно в Сент Патрикл“

— Робин, спомних си, че имам лоши новини за теб. „Зная, Гъли“

— Майка ти и сестрите ти са мъртви, „Отдавна го зная. Гъли.“

— Откога?

„От тридесет години.“

— Това е невъзможно.

„Не, не е. Ние сме много далече от Катедралата Сент Патрик. Ще ти обясня как да се спасиш от огъня. Гъли. Ще ме изслушаш ли?“

— Не съм ли мъртъв?

„Не.“

— Слушам те.

„Всичките ти сетива са объркани. Скоро ще ти мине. Няма да ти давам указания как да се движиш наляво, надясно, нагоре или надолу. Ще ти обясня по начин, който ще ти позволи да ме разбереш сега.“

— Защо ми помагаш след всичко, което ти причиних?

„Всичко това е простено и забравено. Гъли. Сега ме слушай. Когато се върнеш обратно в катедралата, завърти се на всички страни, докато се окажеш с лице към най-крещящите сенки. Разбра ли това, Гъли?“

— Да.

„Тръгни по посока на шума, докато почувстваш силни бодежи върху кожата. Тогава спри.“

— Тогава спирам.

„Направи половин завъртане в посока на налягането и чувството за падане. Следвай тоба.“

— Ще следвам това.

„Ще минеш през солиден пласт светлина и ще усетиш вкус на хинин. Всъщност това са купчина кабели. Мушни се направо през хинина, докато видиш нещо, което звучи като парен чук. Ще бъдеш спасен.“

— Откъде знаеш всичко това, Робин?

„Ангажирах един експерт. Гъли — той усети, че се шегува. — Ще паднеш обратно в миналото всеки момент. Питър и Сол са тук. Казват ти довиждане и ти пожелават успех. Също и Джиз Дейджинхам. Успех. Гъли, мили…“

— В миналото? Това бъдещето ли е?

„Да, Гъли.“

— А мен има ли ме в бъдещето? А… Оливия?

В този момент той пропадна надолу, надолу, надолу по траекториите на пространството и времето, обратно в ужасната яма на настоящето.

16.

Обърканите му сетива възстановиха нормалните си функции в звездната зала на замъка на Пристейн, блестяща от злато и слонова кост. Гледката се превърна в реалност и той видя високите огледала и прозорците от цветно стъкло, томовете книги в библиотеката и андроида библиотекар върху стълбата. Звукът отноВо се усещаше Като зВуК и той чу секретаря андроид да трака на печатащото устройство върху бюрото в стил Луи XV. Вкусът отново беше вкус, когато отпи коняк от чашата, която му поднесе роботът барман.

Знаеше, че е притиснат до стената и трябва да вземе най-важното решение в живота си. Игнорира присъствието на неприятелите си и изследва вечната усмивка, фиксирана върху лицето на робота барман — една класическа ирландска усмивка.

— Благодаря Ви — каза Фойл.

— Удоволствието е мое, сър — отговори роботът и изчака следващата реплика.

— Хубав ден — отбеляза Фойл.

— Винаги има приятни дни на определено място, сър — сияеше роботът.

— Ужасен ден — каза Фойл.

— Винаги има приятни дни на определено място, сър — отговори роботът.

— Ден — каза Фойл.

— Винаги има приятни дни на определено място, сър — каза роботът.

Фойл се обърна към останалите.

— И аз съм такъв — каза той, като посочи робота. — такива сме всички ние. Бърборим за свобода на волята, но всъщност сме заредени само с една ответна реакция, механическа реакция с предписани ограничения. Така че… ето ме, чакам да бъда задействан. Натиснете бутоните и ще подскоча — той имитира механичния глас на робота, — за мен е удоволствие да Ви обслужа, сър — с внезапна промяна на тона той ги стресна. — Какво искате?

Мисълта за важната им цел ги оживи. Фойл беше обгорял, измъчен, изтормозен и все пак беше успял да установи контрол върху обстановката.

— Нека степенуваме заплахите — каза Фойл. — Аз ще бъда обесен, разпнат, разсечен, подложен на дяволски мъчения ако не изпълня… Какво? Какво искате?

— Искам собствеността си — със студена усмивка отбеляза Пристейн.

— Осемнадесет паунда и нещо ПирЕ. Да. И Какво предлагате?

— Нищо не предлагам, сър. Аз просто искам своето. Янг Йоувил и Дейджинхам се включиха в разговора. Фойл им даде знак да замълчат.

— Бутоните не се натискат едновременно, господа. В момента Пристейн се опитва да ме накара да подскачам — той се обърна към Пристейн, — упражнете по-силен натиск, кръв и пари, или потърсете друг бутон. Кой сте Вие, за да предявявате искания в този момент?

Пристейн сви устни.

— Законът… — започна той.

— Какво? Заплахи? — Фойл се усмихна — Мислите, че можете да насадите страх у мен? Не бъдете глупав. Говорете ми така, както ми говорехте на новогодишното тържество, Пристейн — без милосърдие, без снизхождение, без лицемерие.

Пристейн се подчини, пое си въздух и престана да се усмихва.

— Предлагам Ви власт — каза той, — възприемам Ви като мои наследник в предприятията „Пристейн“ и ръководството на клана и рода ни. Заедно, ние можем да завладеем света.

— С ПирЕ?

— Да.

— Изслушах предложението Ви и отказвам. Ще предложите ли и Вашата дъщеря?

— Оливия? — Пристейн се задави и стисна юмруци.

— Да, Оливия. Къде е тя?

— Ти, измет! — изврещя Пристейн. — Мръсник… Обикновен крадец… Ти се осмеляваш да…

— Ще предложите ли дъщеря си срещу ПирЕ?

— Да — отговори едва чуто Пристейн.

Фойл се обърна към Дейджинхам.

— Натиснете Вашия бутон. Мъртвешка главо.

— Ако дискусията се дирижира по този начин… — озъби се Дейджинхам.

— Да, така ще е. Без милосърдие, без снизхождение, без лицемерие. Какво предлагате?

— Слава.

— Какво?

— Ние не можем да предложим пари или власт. Можем да предложим чест на Гъли Фойл — мъжът, който спаси Вътрешните планети от унищожение. Можем да предложим сигурност. Ще заличим Вашето престъпно минало, ще Ви осигурим уважение, място на стената на славата.

— Не — остро се намеси Джизбелла Маккуин, — не приемай. Ако искаш да бъдеш спасител, унищожи веществото. Не давай ПирЕ на никого.

— Какво е ПирЕ?

— Тихо! — ревна Дейджинхам.

— Термоядрен заряд, който се взривява единствено чрез мисъл, чрез психокинеза — каза Джизбелла.

— Каква мисъл?

— Желанието на някого да го взриви, насочено към веществото. Това го довежда до критична маса, ако не е изолирано в инертен оловен изомер.

— Казах ти да мълчиш — изръмжа Дейджинхам.

— Ако на всички се предоставя възможността да му въздействат, и аз искам.

— Джиз, твоето е повече от идеализъм.

— Нищо не е повече от идеализма.

— Тайната на Фойл е повече — промърмори Янг Йоувил. — Ще ви кажа, че в този момент ПирЕ не е от особено важно значение — Той се усмихна на Фойл. — Асистентът на Шефилд е подслушал част от вашия разговор в катедралата Сент Патрик. Знаем за джонтирането ти в пространството.

Внезапно настъпи пълна тишина.

— Джонтиране в пространството! — възкликна Дейджинхам. — Невъзможно. Ти не искаше да кажеш това.

— Напротив. Точно това искам да кажа. Фойл демонстрира, че джонтирането в пространството не е невъзможно. Той е джонтирал на шестстотин хиляди мили — от разрушител на Сателитите до развалините на „Номад“. Както казах, това е нещо много по-важно от ПирЕ. Бих искал първо да се обсъди това явление.

— Всеки казва какво би желал — бавно каза Робин Уенсбъри, — а ти какво искаш. Гъли Фойл?

— Благодаря ти — отговори Фойл, — искам да бъда наказан.

— Какво?

— Искам да се пречистя — каза той със страдалчески глас. Клеймото започна да се очертава върху превързаното му лице. — Искам да платя за всичко, което съм извършил, и да разчистя сметките си. Искам да се освободя от тежкия кръст, който нося, този товар направо ме смазва. Искам да ме пратят отново в Гуфр Мартел. Искам лоботомия, ако съм я заслужил, а аз зная, че съм. Искам…

— Искате да се отървете — прекъсна го Дейджинхам, — но няма отърваване.

— Искам разтоварване!

— За тези неща не може и дума да става — Каза Янг Йоувил, — във Вашата глава са затворени твърде много ценности, за да бъдат загубени с лоботомия.

— Ние сме над детинщините от рода на престъпление и наказания — добави Дейджинхам.

— Не съм съгласна — възрази Робин. — Винаги трябва да има понятия като грях и опрощаване. Не можем да загърбим това.

— Печалба и загуба, грях и прошка, идеализъм и реализъм — засмя се Фойл, — вие сте толкова сигурни, праволинейни, убедени. Аз съм единственият колебаещ се. Но да видим колко сте сигурни. Ще ми дадете Оливия, Пристейн. На мен. А ще я дадете ли на закона? Тя е убиец.

Пристейн се опита да стане, но падна обратно в креслото си.

— Трябва да има прошка, Робин? Ще простиш ли на Оливия Пристейн? Тя уби майка ти и сестрите ти.

Робин придоби пепеляв цвят. Янг Йоувил се опита да възрази.

— Сателитите нямат ПирЕ, Йоувил. Шефилд разкри това. Ще го използвате ли срещу тях? Ще превърнете ли моето име в проклятие, като Линч и Бойкот?

Фойл се обърна към Джизбелла.

— Твоят идеализъм ще те върне ли обратно в Гуфр Мартел, за да излежиш присъдата си? А ти, Дейджинхам, ще им я предадеш ли? Ще я оставиш ли да отиде?

Той слушаше врявата около себе си и наблюдаваше неудобството им, горчиво и смущаващо.

— Животът е толкова прост — каза той, — решението е толкова елементарно, нали? Трябва ли да уважа собственическите права на Пристейн? Благополучието на планетите? Идеалите на Джизбелла? Реализма на Дейджинхам? Угризенията на Робин? Натиснете копчето и гледайте как роботът ще подскочи. Но аз не съм робот. Аз съм приумица на природата, мислещо животно… и се опитвам да видя ясно пътя си през това тресавище. Трябва ли да върна ПирЕ на света и да го оставя да се унищожи? Трябва ли да науча света как да джонтира през пространството и да позволя на човечеството ни да разнесе своята уродлива същност от галактика в галактиката, по цялата Вселена? Какъв е отговорът?

На бара роботът запрати чашата, в която смесваше напитки напряко през залата и тя се разби с трясък. В изненадващата тишина, която настъпи, Дейджинхам изсумтя:

— Проклятие! Радиацията ми отново разстрои куклите Ви, Пристейн.

— Отговорът е да — изрече доста ясно роботът.

— Какво? — попита Фойл зашеметен.

— Отговорът на Вашия въпрос е да.

— Благодаря — каза Фойл.

— Удоволствието е мое, сър — отговори роботът. — Човекът е на първо място член на обществото и на второ — индивид. Трябва да застанете на страната на обществото, независимо дали то избира унищожение или не.

— Напълно разстроен е — нетърпеливо се обади Дейджинхам, — изключете го, Пристейн.

— Почакайте — заповяда Фойл. Той се взря в гравираната усмивка върху стоманеното лице на робота. — Но обществото може да се окаже много глупаво. Много объркано. Ти си свидетел на нашия разговор сега.

— Да, сър, но Вие трябва да обучавате, а не да командвате. Длъжен сте да обучавате обществото.

— На джонтиране в пространството? Защо? Защо трябва да достигаме до звезди и галактики? С каква цел?

— Защото Вие сте живо същество. Вие бихте могли със същия успех да зададете въпроса: „За какво съществува животът?“ Не задавайте този въпрос. Живейте.

— Доста е откачил — промърмори Дейджинхам.

— Но е интересен — добави тихо Йоувил.

— В живота трябва да има нещо повече от обикновено живуркане — каза Фойл на робота.

— Тогава открийте това нещо за самия себе си, сър. Не карайте света да спре да се движи напред, само защото Вие имате съмнения.

— Защо не можем да вървим напред всички заедно?

— Защото всички сте различни. Някои трябва да вървят напред и да трасират пътя с надеждата, че останалите ще ги последват.

— Кои водят?

— Тези, които трябва, предприемчивите, властните.

— Нестандартните.

— Вие всички сте нестандартни. Винаги сте били такива. Целият живот е нестандартен. В това се крие неговата красота.

— Благодаря Ви много.

— Удоволствието е мое, сър.

— Вие спасихте днешния ден.

— Винаги някъде има хубав ден. сър — усмихна се роботът. След това изсъска, раздрънка се и се сгромоляса. Фойл се обърна към останалите.

— Това нещо е право — каза той. — а вие бързате. Кои сме ние, който и да е от нас, за да вземе решение за съдбата на света? Нека светът да взема свои собствени решения. Кои сме ние, за да пазим тайните от света? Нека светът ги знае и сам да реши. Елате до стария Сент Патрик.

Той джонтира и те го последваха. Охраната все още държеше района в изолация и вече се бе събрала внушителна тълпа. Толкова много нетърпеливи и любопитни бяха джонтирали в пушещите руини, че полицията създаде предпазно индукционно поле, за да ги задържи настрани. Даже и при тази ситуация, хлапета, търсещи силни усещания, и безотговорни личности се опитваха да джонтират в развалината. Но индукционкото поле ги обгаряше и те се връщаха с жален вой.

По сигнал на Янг Йоувил полето беше изключено. Фойл премина по горещите каменни плочи до източната стена на Катедралата, която се изправяше на височина около петнадесет фута. Той опипа опушените камъни, напъха лост и натисна. Чу се скърцане и част от каменната облицовка с размери три на пет фута се отдели и изпъкна напред. Фойл я сграбчи с ръце и я дръпна. Тя се разклати, след това пантите, които държаха скарата, се счупиха и каменният панел се разруши.

Преди два века, когато организираната религия била забранена, останали само тайни секти от най-предани поклонници от всички вери. Няколко от тези предани души построили тайната ниша в катедралата Сент Патрик и я превърнали в олтар. Златното разпятие все още сияеше с неугасима вяра. В основата на кръста лежеше малка черна кутия от инертен оловен изомер.

— Това ли е знакът? — задъхваше се Фойл. — Това ли е отговорът, който чакам?

Той грабна тежката кутия преди някой да посегне към нея, джонтира на стотина ярда до останките от стъпалата на катедралата към Пето авеню. Там той отвори сейфа пред погледа на зяпащата тълпа. Вик на ужас се разнесе от сътрудниците на Разузнаването, които знаеха истината за съдържанието на сейфа.

— Фойл! — изкрещя Дейджинхам.

Фойл извади капсула ПирЕ, която имаше цвят на йодни кристали, с размер на цигара — един паунд кристален трансплутониев изотоп.

— ПирЕ — изрева той на тълпата. — Вземете го! Пазете го! То е вашето бъдеще. ПирЕ! — Той запрати капсулата сред тълпата и извика на охраната през рамо — Сан Франсиско. Платформата Рашън Хил.

Фойл джонтира през Сент Луис и Денвър в Сан Франциско и пристигна на платформата Рашън Хил, където беше четири часа след обяд и улиците бяха оживени от пазаруващи джонтъри.

— ПирЕ — изрева Фойл. Дяволското му лице пламна в кървавочервено. Гледката беше ужасяваща. — ПирЕ. Ваше е. Накарайте ги да ви обяснят какво е то.

— Ном! — извика той на преследвача си, който пристигна в този момент, и джонтира.

В Ном беше обяд и дървосекачите пристигаха от дъскорезниците за обедния си бифтек и бирата. На платформата бяха изненадани от мъж с тигрово лице, който запрати капсула с тегло около паунд, съдържаща сплав с цвят на йод в средата на групата и извика с груб глас:

— ПирЕ! Чувате ли ме, приятели? Слушайте! ПирЕ! Вземете го. Накарайте ги да ви кажат какво е то!

На Дейджинхам, Йоувил и другите, пристигащи, след него само със секунди закъснение той извика:

— Токио. Имперската платформа — и изчезна секунда преди изстрелите им да го достигнат.

В Токио беше девет часът, студено, ветровито утро и тълпата в оживения утринен час около имперската платформа, край зарибения изкуствен басейн беше парализирана от внезапното появяване на самурай с тигрово лице, който запрати капсула със странен метал и ги впечатли с необикновено обръщение.

Фойл продължи към Банкок, където в този час валеше. В Делхи го посрещна бушуващ мусон. По време на целия луд бяг го преследваха. В Багдад беше три часът сутринта; тълпа от нощния клуб и посетители на кръчмите, които се местеха в последния половин час преди затварянето на заведенията по света, го приветстваха. В Париж и Лондон хората по Шан-з-Елизе и Пикадили бяха възбудени от появяването на Фойл и страстните му увещания.

След като за петдесет минути беше изпреварил преследвачите си с четвърт земна обиколка, Фойл им позволи да го заловят в Лондон. Позволи им да го съборят долу, да вземат сейфа от ръцете му, да изброят останалите вътре капсули ПирЕ и да затворят сейфа.

— Останали са достатъчно за войната. Ще стигнат и за разрушение, и за унищожение, ако посмеете — той се смееше и хълцаше в истеричен триумф. — Милиони за война и нито цент за оцеляване.

— Осъзнаваш ли какво си извършил. проклет убиец? — викаше Дейджинхам.

— Зная какво съм направил.

— Девет паунда ПирЕ, разпръснати по света! Само една мисъл и ние ще бъдем… Как ще ги получим обратно, без да кажем истината? За Бога, Йоу, пази тази тълпа надалеч. Не им позволявай да чуят това.

— Невъзможно е.

— Тогава, хайде да джонтираме.

— Не — гърмеше гласа на Фойл, — нека чуят това. Нека чуят всичко.

— Ти си луд, човече. Остави опасно оръжие в ръцете на деца.

— Престанете да ги третирате като деца. Обяснете им за зареденото оръжие. Нека всичко бъде открито и ясно — свирепо се смееше Фойл. — Приключи последното скрито заседание в света. Аз разкрих нашироко и последната тайна. Никакви тайни повече. Край на това да внушаваме на децата какво трябва и какво не трябва да знаят. Нека пораснат. Време е.

— Боже, той е полудял.

— Така ли мислите? Аз върнах на хората живота и смъртта. На хората, които живеят и умират. Твърде дълго обикновеният човек беше залъгван и воден от маниаци като нас. Хора-тигри. Ние и тримата сме тигри, но кои, по дяволите, сме ние, за да вземаме решения за света, само защото сме маниаци? Нека светът направи собствения си избор между живота и смъртта. Защо ние трябва да се товарим с отговорност?

— Ние не се товарим — тихо каза Янг Йоувил, — ние сме упълномощени да поемем тази отговорност. Поемаме я, защото обикновеният човек се плаши от нея.

— Тогава да го накараме да престане да се страхува от нея. Нека спре да бяга от задълженията си и да ги прехвърля върху раменете на първия индивид, който се появи и е готов да ги поеме. Трябва ли винаги да има изкупителни жертви на този свят?

— Проклет да си! — беснееше Дейджинхам. — Не разбираш ли, че на хората не може да се вярва? Те не могат да обхванат факторите, които обуславят живота им.

— Да ги оставим да се научат или да загинат. Ние сме едно цяло. Да живеем заедно или да загинем заедно.

— Искаш да умреш поради невежеството им? Трябва да измислиш как бихме могли да съберем тези капсули обратно, преди всичко да бъде унищожено.

— Не. Аз им имам доверие. Бях един от тях преди да стана тигър. Всички те могат да се извисят, стига да има кой да ги събуди, като мен.

Фойл се освободи и внезапно джонтира върху бронзовата глава на Ерос, петдесет стъпки над Пикадили. Той се закрепи несигурно и нададе вик:

— Чуйте ме всички! Чуйте, хора! Искам да излея душата си. Разберете ме!

Отговориха му със смях.

— Вие, прасета такива. Всичко, което вършите е да се търкаляте. Дарени сте с всичко, но не го използвате. Чувате ли ме? Имате милиони в себе си, а използвате стотинки. Можете да мислите като гении, а мислите като глупаци. Имате сърца, но сте безсърдечни. Всички вие. Всеки от вас.

Подиграваха му се. Той продължи с истеричната страст на посветения

— Трябва ви война, за да се размърдате. Необходима е бъркотия, за да се замислите. Трябва ви противопоставяне, за да изпъкнете. Останалото бреме мързелувате. Вие, прасета такива. Добре, тогава бъдете проклети! Аз ви призовавам. Загинете или оцелейте, но бъдете велики. Вървете след отишлия си Христос или елате при мен и аз ще ви направя велики. Издъхнете, проклети да сте, или елате и ме намерете, аз съм Гъли Фойл и ще ви направя велики. Ще ви дам света. Ще ви направя хора!

Той джонтира по линиите на пространството и времето до някъде и някога. Пристигна в хаос. Увисна за миг в несигурното настояще и падна обратно в хаоса.

„Мога да успея — мислеше си. — Трябва да успея.“

Джонтира отново и като горящо копие се стрелна от неизвестното към друго неизвестно, и отново попадна в хаоса на парапространството и паравремето. Беше попаднал никъде и се беше загубил.

„Аз вярвам — мислеше той. — Аз имам вяра.“

Отново джонтира и пак пропадна.

„Вяра в какво?“ — питаше се, докато се носеше напосоки.

„Вяра във вярата“ — отговаряше си сам. — „Не е необходимо да имаш нещо, в което да вярваш. Достатъчно е да си представяш, че някъде има нещо, в което си струва да вярваш.“

Той джонтира за последен път и мощта на неговия стремеж към вяра трансформира паранастоящето от негово случайно предназначение в реалност.

НАСТОЯЩЕ: Ригел от Орион, пламтящ в синьо-бяло, на четиристотин и четиридесет светлинни години от Земята, десет хиляди пъти по-ярък от Слънцето, котел от мощна енергия, обикалян от тридесет и седем масивни планети. Фойл висеше премръзнал и задушаващ се в пространството, лице в лице с невероятната съдба, в която вярваше, но и която беше непостижима до сега. Той остана да виси в пространството един ослепителен миг, толкова безпомощен, колкото и удивен, и освен това толкова неочакван, колкото е било първото създание с хриле, изникнало от морето, запреглъщало на брега и ококорило очи, наблюдаващи древната картина на земята.

Той джонтира в пространството, превръщайки паранастоящето в…

НАСТОЯЩЕ: Вега от Лира, звезда от клас А0 на двадесет и шест светлинни години от Земята, блестяща в цвят по-син от Ригел, без планети, но с кръжащ рояк от блестящи комети, оставящи искрящи опашки на синьочерния небесен свод…

И той отново обърна настоящето в настояще: Канопус, жълт като Слънцето, огромен, гърмящ сред тихата пустош на пространството и станал свидетел на нахлуването на създание, което някога е било с хриле. Съществото беше увиснало, преглъщайки на брега на Вселената, по-близо до смъртта, отколкото до живота, по-близо до бъдещето, отколкото до миналото, десет левги зад края на света. То се чудеше на огромните маси прах, метеори и частици, които опасваха Канопус с широк, плосък пояс, наподобяващ пръстените на Сатурн и с ширината на Сатурновата орбита…

НАСТОЯЩЕ: Алдебаран от Телец, чудовищна, червена звезда от двойка звезди, чиито шестнадесет планети описваха високоскоростни елипси около движещите се спираловидно звезди. Фойл се беше втурнал сам през пространството и времето с растяща увереност…

НАСТОЯЩЕ: Антарес, един червен гигант от клас М като Алдебаран, на двеста и петдесет светлинни години от Земята, обикалян от двеста и петдесет планетоида с размерите на Меркурий, с климата на Еден…

И накрая…

НАСТОЯЩЕ: Той беше отново на борда на „Номад“.

Момичето Мойра го намери в инструменталната кабина на борда на „Номад“, свит на кълбо като зародиш, с хлътнали бузи, с очи, горящи от, божествено откровение. Макар астероидът отдавна да беше възстановен и херметизиран, Фойл изпитваше чувство за застрашаваща го опасност, така както е било години преди, при раждането му.

Сега той спеше и медитираше, като обхващаше и асимилираше величието, до което се беше докоснал. Събуди се от мечтателния транс и излезе навън от кабината, като мина покрай Мойра с невиждащи очи, отмествайки момичето, което го гледаше благоговейно, отстъпи назад и падна на колене пред него. Той се луташе през празните проходи и се завърна до утробата — инструменталната кабина. Сгърчи се отново и се забрави.

Тя го докосна веднъж — той не помръдна. Изрече името, изписано на челото му. той не отговори. Тя се обърна и се насочи към вътрешността на астероида, към най-святото място, където властваше Джозеф.

— Съпругът ми се върна при нас — каза Мойра.

— Твоят съпруг?

— Човекът-бог, който ни разруши.

Лицето на Джозеф потъмня от гняв.

— Къде е той? Заведи ме при него!

— Няма да го нараниш, нали?

— Всички дългове трябва да се плащат. Покажи ми го!

Джозеф я последва до каютата на борда на „Номад“ и разгледа внимателно Фойл. Гневът на лицето му се замени с учудване. Той докосна Фойл и му заговори: все още нямаше отговор.

— Не бива да го наказваш — каза Мойра. — Той умира.

— Не — отговори тихо Джозеф, — той мечтае. Аз съм жрец и зная тези мечти. Скоро ще се събуди и ще съобщи на нас. Неговия народ, мислите си.

— И след това ще го накажеш.

— Той свърши вече това сам — каза Джозеф. Седна пред каютата и се приготви да чака събуждането. Момичето Мойра се изгуби по извитите коридори и се върна след минута със сребриста вана с топла вода и сребърен поднос с храна. Тя изкъпа внимателно Фойл и постави подноса пред него, като приношение. След това се разположи долу, до Фойл… до света… готова да чака събуждането му.