Тотка

I

Влакът напусна станцията Вакарел и продължи пътя си, като трепереше и гърмеше към София.

— Тотке, кой беше тоя младеж, дето слезе във Вакарел?

— Господин Чиханов.

— Че отде се знаеш?

— От Конарци, мамо.

— Па толкова приказва̀хте и се смяхте!

— Ох, остави, мамо, ти пак…

— И трябваше ли да приказваш толкова! Който ви видеше, ще помислеше, че сте сгодени или женени. Ти тая свобода да я пооставиш в София. Там теглят и ценят хората, там не е Конарци…

— Ох, мамо!…

Разговорът се прекъсна, защото влакът минаваше високия мост при Побит камък, и Тотка припна при прозореца да наднича над ямата, като видя, че това правят всичките пътници. Само майка й не стана и остана на мястото си угрижена. Тя беше жена на средна възраст, забрадена с кърпа и облечена провинциално и сиромашки. По сухото й, бледно, с изострени ъгли лице човек би я зел за по-стара, отколкото беше в същност.

Когато минаха моста, Тотка дълго стоя на прозореца; вятърът развяваше русите златисти косми по челото й и по врата й и двете жълти пера на капелата й.

Майката чакаше нетърпеливо връщането на Тотка. Тя имаше още да й приказва, на гърдите й беше тежко. Тя извика:

— Тотке!

Тотка се извърна бързо, не отговори и пак фана да гледа към полето, към ожънатите ниви и изруселите от жегата ливадяци между тях.

— Баба Ганчовица ще я стегне хубаво, ще й държи юздата отблизо — продума си майката, като не сваляше очи от стройния стан на дъщеря си, небрежно облегната на прозореца на вагона.