Половин година мина.
Тя следваше акушерския курс. Тя се бе записала „Тодорица Атанасова“ в училищната книга. Животът й в къщата и под надзора на баба Ганчовица, мезаревчанка и далечна роднина, която й бе дала стая под наем по молба на майка й, беше тих и редовен. Добрата баба Ганчовица, според както се беше обещала, нагледваше и пазеше Тотка като свое дете. Та нямаше причини да се сърди или да я мъмри: Тотка се държеше добре и освен няколко познайници-съученички нямаше други свръзки. Само една гостенка Тоткина, Кула Дидова, я правеше недоволна. Кула Дидова беше също от Мезарево, напусната от мъжа си, живееше с отдаване стаи под наем, жена халосана в ума и с лоша слава. Но баба Ганчовица не знаеше, че и Тотка походва у Кула. Понеже й искаше отчет при няколкократните й закъснявания за вечеря, Тотка до едно време дава разни причини, па най-после се възбунтува против игото си. Тя обяви, че желъдъкът й се поврежда от гозбите на бабината Ганчовичина трапеза и че ще се храни на ближния ресторан, заедно с три другарки от акушерското училище.
Подир това решение, веднага приведено в изпълнение, Ганчовица тежко въздъхна, поклати кахърно глава и окая майка й.
— Клетата булка, как да й обадя това, не ми дава сърце…
Оттук нататък Тотка завоева всичката си свобода, връщаше се по който час щеше, случваше се по няколко дни на ред да си не продумват душа с домакинята, която само пъшкаше и се косеше безпомощно.
Но на майка й не щеше да пише.
Кула съвсем престана да дохожда.