Тракийският капан

Глава 6 Психотронна война

10 август

Брадфорд, Великобритания

Успявам да огранича реакцията си до обикновено ококорване.

— Заради мен ли го правиш? Защо трябва моята любов към древногръцката литература да замъглява погледа ми за процесите, които са скрити зад нея? — пита Ди. — Информационната война е започнала преди двадесет и пет века, само названието й е съвсем отскоро. По същата причина навремето са нарекли Херодот „историк“ — само защото точният термин още не е бил измислен. Херодот не е историк, а първият наемен журналист в света, професионален агитатор, продал перото си на атиняните. Днес бихме го определили като „блогър“. Нещо по-лошо — той е хейтър.

Изумлението, което изпитвам, отстъпва единствено на облекчението, че няма да ми се налага да се съобразявам с предполагаемите пристрастия на Ди. Той вероятно схваща, че се нуждая от малко време, за да смеля напълно думите му, защото бавно се навежда напред и протяга ръка към лулата. Движението му остава недовършено, понеже старомодният стационарен телефон на бюрото му иззвънява. Старомодна обаче е само външността на телефона, защото поведението му е на мобилен — той всъщност не звъни, а изкарва най-жизнерадостния мотив от Седмата симфония на Бетовен.

Това е втората голяма изненада за две минути. Сигналът на телефона отразява характера на човека и аз бих очаквал Ди да си избере някоя по-строга или, в краен случай, романтична мелодия. Дали не съм тълкувал погрешно склонността му да ми подхвърля все нови и нови загадки? Дали те са били не удобен инструмент за провокиране на съобразителността на неговия агент, а отражение на прикриваната заради отговорността на заемания пост игривост?

Деловият му тон като че ли опровергава моето предположение.

— Говори Ди… В колко часа?… Ще дойда, сър… Дочуване.

Когато поставя слушалката върху апарата и ме поглежда, в очите му за миг долавям трупана с десетилетия умора. После самоконтролът я изтрива и Ди бодро казва:

— Джон, опасявам се, че ще се наложи да продължим разговора утре. След половин час тръгвам за Лондон.

Сега е моментът да се възползвам от прозрението за неговия характер, което получих току-що. С недоволен израз на лицето бавно поставям листовете един върху друг и му ги подавам.

— Ето, сър.

Крайчетата на устните му потрепват.

— Не бързай, Джон, имаме още време. Не бих те държал в напрежение чак до утре.

Той бръква в чекмеджето пред себе си и плъзва към мен два листа на стандартен английски.

— Ето и превода. Прочети го и ми кажи говори ли ти нещо.

Интерлюдия

23 скирофорион (7 юли 1248 г. пр.Хр.)

Троя, Мала Азия

Ритмично пулсиращият в ушите му поетичен поток стихна и той бърже пъхна инструмента в окачената на колана му торба от козя кожа. В този момент Резус се размърда и Одисей изчезна също така безшумно, както бе дошъл, оставяйки след себе си облак от съжаление. Би било добре да пререже гърлото на спящия тракиец, но това беше прекалено рисковано. Какво ти рисковано — щеше да си е направо безсмислено, ако междувременно Диомед е намерил каруцата с амфорите и успял да налее подсладения бучинишов сок във виното на царя. Диомед го чакаше в края на брезовата горичка.

— Взе ли я?

Вместо отговор Одисей с доволна усмивка потупа торбата и застина. Отвътре долетя приглушен звук. Проклетият инструмент! Колкото по-бърже успееха да се отърват от него, толкова по-добре.

— А ти намери ли каруцата?

Диомед вдигна ръка в триумфален жест. Щавената кожа увисна празна от юмрука му.

— След мен! — каза полугласно Одисей и двамата се понесоха в тръс надолу по хълма. Не след дълго видяха пред себе си двойната линия на стражевите огньове и мержелеещи се за тях гръцки кораби.

— Кой? — обади се някакъв невидим страж, когато приближиха огньовете. Заплахата в гласа му ги накара да се заковат на място.

— Твоят цар, глупако! — изсъска яростно Одисей. — Свали веднага лъка, защото…

— Прости ми, господарю! — иззад близките скали изскочи тъмен силует и се хвърли в нозете им. Одисей се приведе, потупа го одобрително по гърба и с големи крачки тръгна към най-близкия огън, като по пътя оглеждаше камъните, които го ограждаха. Една недооформена мисъл го тормозеше.

Примъкна два от по-големите камъни до трети и внимателно нагласи лирата върху импровизирания триножник. После вдигна високо крак. Диомед се хвърли към него и го избута настрани.

— Ти луд ли си? Сега е наша. Можем да я използваме срещу троянците!

Одисей ядно го тласна в гърдите.

— Ти си лудият! Не знаеш ли, че нейният господар е можел да накара човек да забрави кой е, откъде е и какво е длъжен да прави? Държа в ръце най-страшното оръжие на врага, а ти ще ми разправяш да го запазя. Не разбираш ли, че можем да ликвидираме най-голямата опасност за всички нас веднъж завинаги?

Докато говореше, той се върна при лирата и отново вдигна крак над нея. Тя проскърца и издаде жален звук, ала не се разпадна. Одисей вдигна един голям камък над главата си и със замах го стовари отгоре й. Този път дървото не издържа и се счупи на две. Той седна на пясъка, изтръгна от процепа сърцето на инструмента и го смаза с пръсти. После задърпа струните една подир друга. Когато отскубна всички, ги събра в шепата си, влезе до над коленете в морето и ги хвърли колкото можеше по-надалеч от брега. Върна се, клекна до огъня и пъхна двете парчета от рамката в пламъците.

Търпеливо гледаше как дървото се запалва, почернява, превръща се в тлеещи въгленчета и накрая се разпада на пепел. Разбърка пепелта с една съчка, изправи се и доволно се огледа.

Над Троя се сипваше кървава зора.

Оставям превода на бюрото и едно по едно разглеждам трите фотокопия от пиктограмите. Някой услужливо ги е номерирал на ръка, като е оградил цифрите с кръгчета. Изпълнен съм със съмнения, които се задълбочават от липсата на класическо хуманитарно образование и на познания за древноегипетската писменост. После атакувам проблемите, като започвам от най-маловажния.

— Виждам, че част от превода е в мерена реч, но нищо в оригиналите — поне графично — не предполага стихотворна форма.

Ди кимва.

— В началото преводачът се е престарал. Опитал се е да наподоби класическите преводи на Омир.

— Съжалявам, сър, но имам проблем точно с класическите преводи. Вероятно съм ги чел доста небрежно, но ми се струва, че този текст не отговаря на…

— Не отговаря — прекъсва ме нетърпеливо Ди. — В Илиадата Одисей и Диомед не крадат Орфеевата лира и не наливат отрова във виното на тракийския цар, а избиват неговите воини, докато те спят.

— С други думи, манускриптът е по-късна интерпретация или пародия на оригиналното произведение.

— Именно там е проблемът. Според специалистите стиловите и графичните особености на този текст говорят, че той е по-стар от Омировия. Така че ако говорим за творческо заимстване на сюжети и литературното им обработване за постигане на внушения и цели, различни от внушенията и целите на оригинала, то е в обратната посока. Колкото и да е изненадващо, изглежда Омир е ползвал по-ранните източници по същия начин като Шекспир — придавайки им нов смисъл и литературен блясък.

Спокойствието, с което Ди поставя на една плоскост Шекспир и Омир е тъй поразяващо, че неволно разтварям очи. Както се полага на потомък на Бен Джонсън той не е във възторг от великия бард, докато Омир оглавява списъка на древногръцките му любимци. Каква е била причината консервативният Ди да промени своите пристрастия?

— Човек не бива да отрича фактите, които сами му се навират в очите — казва той, с което потвърждава слуховете, че когато пожелае, може да прочете мислите ти.

— В началото на шестдесетте, когато бях студент първокурсник в „Тринити колидж“, имах щастието да слушам Тривелиънските лекции на един от най-добрите английски историци. Той каза нещо, което ме накара да преосмисля интересите си. Цитирам по памет: „Историкът улавя онзи вид факти, които иска да улови. Това означава, че преди да изследваш поднесените от него факти, трябва да изследваш самия историк.“

Тъй като професорът беше стар приятел на баща ми, след лекцията успях да си уредя среща с него. Исках да се посветя на древногръцката история, а от неговите думи излизаше, че картината, която имаме за Гърция през V в. пр.Хр., е непълна, защото е била създадена от малка група заинтересовани атински граждани. Мислех, че ще се занимавам с наука, а тезата на професора за недостоверността на писмените източници дълбоко ме смути. Той веднага разбра проблема ми.

— Скъпо момче — каза професорът, — пред голяма аудитория си длъжен много точно да подбираш думите си и да избягваш крайните съждения, които не можеш да защитиш с необорими факти, така че в лекцията се постарах максимално да смекча нещата. Историята на древна Елада е не просто непълна, а невярна и манипулирана. И то не защото от незапомнени времена царете и военачалниците са осмивали околните народи и са омаловажавали техните постижения, за да надъхат преди битка собствените си поданици и войници. Това е обикновена ксенофобия и тя е също така естествено явление като дъжда или смяната на годишните сезони. Обаче заедно с политиката в Атина се ражда и политическата пропаганда. Ако ти не желаеш да бъдеш непрекъснато манипулиран от вече мъртви автори и техните епигони, огледай се за друго поприще.

Ди оглежда критично лулата си и добавя:

— Тогава тази перспектива ми се видя толкова неприятна, че аз зарязах историята и се посветих на литературата. Но ненапразно водещият мотив във високата трагедия на древните е, че, опитвайки се да избяга от съдбата си, човек неволно спомага за нейното осъществяване. Сега имам работа, която изисква да се съмнявам във всяко сведение, всеки ред и всяка дума. Ако съм спечелил нещо, то е, че не ми се налага да се съобразявам с общоприетото мнение и нямам никакво намерение да ставам заложник на собствените си пристрастия. Amicus Plato, sed magis arnica veritas.

Той някак долавя, че тази сентенция ми е позната, защото не превежда, че Платон му е мил, но истината му е по-мила. Вместо това многозначително поглежда стенния часовник, чийто гонг в този момент отброява шест часа. За късмет, по време на лиричното му отклонение съм успял да отделя зърното от плявата.

— Бих обърнал внимание на два момента в превода — започвам. — Първо, че текстът предполага много близка връзка между троянци и траки… — и млъквам, защото той леко повдига длан.

— Пояснявам — казва Ди. — Не става дума за връзка, а за родство. Повечето учени смятат, че троянците са били траки или, по-точно казано, едно от многобройните тракийски племена. Троянската война, естествено, се е водила не заради Елена, а по военно-икономически причини, но това е друга тема. Кой е вторият?

— Вторият е свързан с Орфеевата лира, която Одисей открадва от палатката на цар Резус. За пръв път срещам такава метафора. Тя приравнява музикален инструмент към живо същество, което има сърце. И едновременно с това Одисей очевидно я смята за толкова опасно оръжие, че решава да я разруши… или, може би, да я убие. Което пък предполага, че Орфеевата лира в известен смисъл му е неподвластна, тъй като иначе сигурно би опитал сам да я използва.

Тук свивам рамене — безпомощно, защото затъвам в тресавище от догадки.

В отговор Ди бръква в чекмеджето отдясно.

— Това е копие на последния лист от оригинала. Не е преведен, защото египтолозите твърдят, че преводът е напълно лишен от смисъл.

Както предишните три и този лист е запълнен почти от край до край с пиктограми. Само че за разлика от другите, където рядко можеш да забележиш два повтарящи се знака, тук има не повече от петнадесет различни. Повечето са големи, но има четири-пет, които навсякъде са изписани почти два пъти по-дребни от другите и са прилепени към тях като долни индекси.

Бръквам във вътрешния джоб на сакото си и изваждам островърхата си химикалка. Ди безмълвно ми подава пачка листчета за бележки. Откъсвам две от тях и бавно обхождам с очи фотокопието, като отбелязвам всяка несрещана дотогава пиктограма. Стигам до края и преброявам знаците на оригинала. В него се срещат само девет големи и пет малки пиктограми, ала тези четиринадесет знака се повтарят общо 272 пъти.

Интересно число. Напомня ми за трансцендентната константа, която е основа на естествените логаритми: е = 2.72.

Хм, математиката е стигнала до логаритмите много векове по-късно. Нито египтяните, нито елините са ги познавали. Във всеки случай тази оскъдна поредица от знаци навява определени мисли. Естествено, че египтолозите са се препънали в превода — това тук не е език в общоприетия смисъл на думата, а…

— Мисля, че това е система от знаци, която не обслужва някой натурален език, а има специфично предназначение, може би за геометрични изчисления — начевам аз. — Доколкото си спомням, геометрията е тръгнала точно от Египет — заради ежегодните разливи на Нил се е налагало всяка година наново да се определя чии земи къде са и каква площ заемат…

Напрегнатото изражение на Ди ме подтиква да препускам по-нататък по очертаващия се път, ала аз изведнъж се сепвам.

Дали техническото образование не ми играе лоша шега? Разливите на Нил са подвластни на инженерния гений на Леонардо, но откъсът от тази прото-„Илиада“, който прочетох, има връзка с изкуството на гений от съвсем друг порядък. Орфей е бил не инженер, а поет и музикант, и ако той е искал да направи таен запис на нещо, то това биха били не изчисления, а ноти. Ноти! Възможно ли е да са ноти?

Мисълта е така изненадваща, че аз се вторачвам в Ди, чудейки се дали да я споделя с него.

Не ми се ще да продължавам сам. Нуждая се от партньор, който да следи мисълта ми и да откликва, ала някакъв гласец в главата ми пошепва, че Ди не е подходящ за тази цел. Затова се връщам там, докъдето бях стигнал, преди той да ми подаде последния лист.

— Одисей е счупил лирата, защото не е знаел как да свири на нея и мисълта, че с нейна помощ Орфей е укротявал зверовете и е карал дърветата и скалите да го следват, го е плашела до полуда.

В сивите очи заиграва пламък: „Още, още!“

— Вероятно затова се е опитал да изтръгне от инструмента туптящото му сърце — музиката. Едва ли си е давал сметка, че оръжието, от което се страхува, не е лирата, а музиката. Защото не самият инструмент, а музиката му е била неподвластна. Одисей се е боял, че музиката може да го промени, може да промени неговата същност…

Внезапното озарение ме изтръгва от древността с такава скорост, че аз завършвам почти без дъх:

— Но това означава, че още траките са имали…

Мисълта е толкова дива, че не я довършвам и умолително поглеждам Ди. Този път той реагира като идеалния партньор.

— Точно така, Джон. Психотронно оръжие.

Интерлюдия

Някъде в Европа

За световния военен елит психотронните, или пси-оръжията, са отново и отново завръщащ се кошмар. Основният им недостатък е, че са по-малко зрелищни от благословените от традицията лазерни, стелт, тектонични, безпилотни, ядрени, подводни, климатични и космически хай-тек играчки за хората с най-широките пагони. Финансирането на пси-оръжията е трудно, успехът при разработването — повече от съмнителен, а надеждността им далеч не доближава стоте процента.

И все пак нито една от първата дузина военни сили в света не би си позволила да ги пренебрегне.

Пси-оръжията са вятърните мелници, с които се борят донкихотовците на съвременния шпионаж. Зная това от личен опит.

Когато ми съобщиха, че баща ми е загинал при тайна мисия, за пръв път влязох в неговия кабинет. В едно чекмедже на писалището открих бележник. В него бяха събрани данни за пси-изследванията, провеждани от военните лаборатории на водещите държави: вид на изследването, код на съответната програма, първа и последна публикация по темата, резултати — ако има такива.

Пред записаното в бележника деветте кръга на Дантевия ад изглеждаха като разходка в увеселителен парк. Дотогава мислех, че пси-оръжията са плашила, които военните започват да размахват, щом стане дума за приемането на новия бюджет.

Баща ми обаче беше открил една повтаряща се схема: с времето „плашилата“ едно по едно изчезват от страниците на специализираните издания и жълтия печат, за да се превърнат в табу. В продължение на година–две някоя идея придобива все по-реални очертания и точно когато очакваш да изгрее на научния небосклон, тя потъва в забвение. Вместо ослепителна свръхнова се появява черна дупка, която започва да поглъща всяка информация за себе си.

Това съвпада с класическия модел на поведение на военните. За да запазят монопол над дадена идея, те я засекретяват. Другата възможна реакция — да проведат дезинформационна кампания — често придобива карикатурни очертания. Причината е, че всяка добре изградена командна верига се стреми да сведе до минимум хазартния елемент, а това означава, че до висшите постове рядко стигат добри блъфьори.

Така например, когато парапсихологичните изследвания на Кремъл възбудили интереса на американците, съветските ръководители решили да отклонят вниманието им от горещата тема и четирима московски академици публикували разгромна статия срещу новата наука. За подсилване на ефекта арестували един от водещите учени и по стар съветски обичай го изпратили за назидание в психиатрична болница. Замисълът бил да създадат у западните наблюдатели впечатлението, че Кремъл смята парапсихологията за безперспективна. Ефектът от тази дезинформационна кампания обаче бил нулев, защото скоро се разбрало, че за четири години Съветите са увеличили шест пъти бюджета на останалите парапсихолози.

В бележника пси-изследванията бяха разделени на три групи психо-шпионаж, разпит, контрол над съзнанието — и включваха биохимично пренасяне на информация, електронно стимулиране на мозъка, разширяване на възприятията, локализиране на съзнанието извън тялото, виждане на разстояние, сканиране по координати, радио хипнотичен междумозъчен контрол, серум на истината, хипноза, лишаване от сетивни възприятия, телепатично управление на сънищата, изтриване на паметта, промиване на мозъци, имплантиране на нови личности.

Навремето най-близо до внедряване в обичайната практика изглеждаха експериментите, свързани с добиването на недостъпна за обичайните сетива информация — например четене на страници от затворена книга или разпознаване на съдържанието на заключена кутия. Друго обещаващо направление бяха изследванията на мозъчната активност и езика на тялото при лъжа. В сравнение с тях различните серуми на истината и класическите методи с причиняване на болка и използване на физиологични реакции изглеждаха комично примитивни. Само че и двете направления май нямат никакви допирни точки с предмета на досегашния ни разговор.

Остава да проверя третото.

— Сър, едва ли музиката на Орфей може да се свърже с пси-шпионирането или техниките за разпит. И все пак вие ме извикахте по спешност. Има ли нещо ново в контрола над съзнанието, което трябва да зная?

— Харесва ми как стесняваш кръга, Джон — Ди подкрепя думите си със скъперническа усмивка. — Помниш ли, че когато самолетът на полския президент Качински се разби край летището в Смоленск, Русия, една от хипотезите беше за грешка на пилота, а друга изкарваше виновен самия президент, защото бил поискал да кацнат на всяка цена?

— Да, сър — отговарям убедено. Някои от коментарите, които тогава чух в Баня, бяха толкова категорични и цветисти, че никога няма да ги забравя.

— Какво е общото между тези твърдения? — сивите очи се присвиват изпитателно.

— На пръв поглед общото е, че и двете оневиняват руснаците. Всъщност… — отвръщам бавно аз, за да спечеля време да обмисля как да продължа. Ако приемем, че катастрофата е била в резултат от външна намеса, отговорът трябва да се дири в друга плоскост: не „Кой е виновен?“, а „Как са го направили?“ — Всъщност и двете хипотези предполагат, че някой в самолета е бил мишена на хипнотичен подтик към необмислени действия.

— Много добре, Джон. Точният термин е DMDH — хипнотично деформиране на процеса за вземане на решения (Decision-Making Distortion by Hypnosis). Ако, разбира се, предположим, че руснаците са рискували толкова смело, в което се съмнявам.

Ди изглежда е изгубил характерната си предпазливост, защото в доброто старо време не би се усъмнил в способността на руските спецслужби да поемат рискове на своя територия. Не съм забравил как окачестви убийството на чеченския генерал Джохар Дудаев с ракета, насочена по сигнала от неговия мобилен телефон. „Това беше от ония ходове, които могат да се направят само веднъж. Руснаците трябваше да запазят този трик за по-едър дивеч, а не да поемат тъпи рискове.“ Неуспешното проследяване на Бин Ладен след акцията в Тора-Бора доказа, че, както обикновено, Ди е бил прав.

— „Смело“ ли, сър?

— „Арогантно“, ако трябва да бъда по-ясен. Някои хора са склонни да разглеждат катастрофата като обикновена демонстрация.

Аз настръхвам. Ако свалянето на чужд президентски самолет е обикновена демонстрация, значи руснаците са отишли далеч напред в хипотетичното ОМОН, докато нашите военни лаборатории са безнадеждно изостанали. Това не само обяснява бързата реакция на Ди, но и подсказва, че акцията на Остриетата в Мазари Шариф е привлякла вниманието на твърде много хора и залогът в играта е станал толкова голям, че най-големите разузнавателни служби в света много скоро ще се изправят на нокти.

Мисълта, че в Афганистан ще ме следят десетки недоброжелателни очи, не ме радва.

— Откъде Остриетата са узнали за тази група?

— Не зная. Изглежда, че техният информатор е общувал само с О’Флехърти.

— Онзи, дето е бил отвлечен в Кабул? Командирът?

— Да.

— Но тогава и някой от неговите началници също е бил в течение на нещата. О’Флехърти би следвало предварително да получи одобрение за операцията.

— Получил го е, но в искането си е писал единствено, че очаква да разбие голям наркоканал.

Притварям очи, за да обмисля какво означава това.

Дали О’Флехърти е знаел какво да търси, или откриването на пергаментите е било изненада и за него? Не, този въпрос не ми върши работа. Той води в блатото на предположенията, а аз се нуждая от сигурна основа за следващите ми действия.

Кои са сигурните факти и към какви изводи сочат?

Факт първи: открити са ръкописи, които говорят, че древните траки, или поне някои от тях, са боравели с пси-оръжия.

Факт втори: ръководителят на операцията в Мазари Шариф е бил отвлечен, което косвено потвърждава извода от Факт първи. Проблемът е, че с този акт е прекъсната единствената следа, водеща към информатора на О’Флехърти или източника в Балх или Мазари Шариф, от когото наркотрафикантите са получили пергаментите. Шансът да открия нова следа, без да привлека вниманието върху себе си, е нищожен.

— Ще трябва да се запозная с всичката налична информация още сега.

— Ще я получиш, Джон. Заедно с една много солидна легенда, картбланш да действаш както намериш за добре и две-три технически новости.

— Каква е точно задачата, сър?

— Как би я формулирал ти, ако беше на мое място?

Предизвикателството сам да определя рамките на своята мисия изважда наяве някои качества, които винаги са ме възхищавали у другите: склонността да рискуваш и желанието да откриеш пределите на своите възможности. Това, разбира се, е за сметка на гласа на благоразумието. Не ме възпира дори вторият съвет, който получих от баща си в деня преди да замине на последната си мисия.

„Джон — каза той, — ако искаш да постигнеш нещо, не се опитвай да изкорениш всичките си недостатъци, защото това не е нищо друго, освен прахосване на енергия. Научи се как да се възползваш от тях. И знай, че ако успееш, в най-голям твой враг ще се превърнат собствените ти достойнства. За да не те погубят, научи се да ги обуздаваш.“

Ако съдя от думите, които ми идват на езика, май не се справям особено добре с обуздаването.

— Сър, ако бях на ваше място, преди всичко щях да поискам от своя агент да открие съществува ли такова психотронно оръжие, или не. Ако то съществува, да стигне пръв до другите пергаменти — стига те да са оцелели. Ако някой е стигнал до тях преди него, да установи кой е той и какво е успял да разчете в тях. На второ място, щях да искам намерените текстове да бъдат разшифровани, за да разберем с какво всъщност си имаме работа. И последно, но не най-маловажно — да разбере кой е отвлякъл О’Флехърти. Не само защото дължим това на командира, но и защото похитителят и човекът, организирал изнасянето на пергаментите от Афганистан, вероятно са един и същ човек.

Зениците на Ди като че ли се разширяват.

— Джон, програмата ти е твърде амбициозна. Предпочитам да оставиш втората и третата част да ги изпълни някой друг за сметка на един пункт, който липсва в първата.

— Кой е той, сър?

— Не бих желал да загубя най-ценния си агент заради някакво древно оръжие, което може да се окаже пълна фикция. Държа след два месеца да те видя отново тук. На всяка цена. Ясен ли съм?

— Да, сър.

Свеждам очи, за да не забележи радостната ми възбуда. Работата е там, че ми хрумва кой би могъл да се справи с единствената част от мисията, която не е по силите ми — разшифроването на древния запис. А това несъмнено е знак, че засега нещата се подреждат в моя полза — нищо, че същинското действие още не е започнало. Един от онези знаци, за които баща ми спомена тогава.

„И последно, винаги се оглеждай за знаците, които боговете ни изпращат. Хората са склонни да ги пренебрегват от гордост и от страх да не би да проявят суеверие. Само че гордостта е смъртен грях, а способността да забелязваш и обръщаш внимание на повече неща няма нищо общо със суеверието. И помни, че това не е нещо, което другите трябва да знаят за теб.“

Когато днес се връщам към последната ни среща, съм сигурен, че баща ми е предчувствал, че няма да се върне. Забелязал е някакви неблагоприятни знаци и се е постарал да ми остави завета си под формата на три съвета — така, че да го запомня добре. И тъй като съветите му ми се виждат безпогрешни, решавам, че поне засега Ди не бива да научи за моето хрумване. Междувременно той продължава.

— Ще ти осигурим канал, по който да можеш да ми изпращаш текуща информация. Въпреки че според специалистите каналът е напълно сигурен, ще го използваш само когато сметнеш, че незабавно трябва да узная нещо. Никакъв Интернет, телефонни обаждания и писма. Всичко е станало ужасно лесно проследимо. И още нещо, Джон.

— Да, сър?

— Ако не си сигурен, че искаш мисията, сега е моментът да се откажеш.

Да се откажа?!? Ди трябва да е откачил. От години не съм се чувствал толкова жив.