Три години

Глава 14

На Лаптев вече му беше неприятно да остава дълго вкъщи. Жена му често ходеше в пристройката — обясняваше, че трябва да помага на момичетата да учат, но той знаеше, че ходи там не да помага, а да плаче у Костя. Мина деветият ден, после двадесетият, после четиридесетият и все трябваше да ходи на Алексеевското гробище да слуша панихида и после да се измъчва по цели дни и нощи, да мисли само за това нещастно детенце и да говори разни баналности, за да утешава жена си. Вече рядко ходеше в склада и се занимаваше само с благотворителност, като си измисляше различни задължения и грижи и беше радостен, когато се случваше заради някаква дреболия да обикаля по цял ден. Напоследък се канеше да пътува в чужбина, за да се запознае с устройството на нощните приюти, и тази мисъл сега му доставяше удоволствие.

Беше есенен ден. Юлия току-що беше отишла да плаче в пристройката, а Лаптев лежеше на дивана в кабинета и се чудеше къде да замине. Неочаквано Пьотър доложи, че е пристигнала Рассудина. Лаптев много се зарадва, скочи и се запъти към неочакваната гостенка, бившата си приятелка, за която вече почти беше почнал да забравя. От вечерта, в която я бе видял за последен път, не беше се променила и си беше все същата.

— Полина! — каза той, протягайки към нея ръце. — Откога не сме се виждали! Да знаете само колко се радвам да ви видя! Заповядайте!

Тя му стисна силно ръката за поздрав и без да сваля палтото и шапката си, влезе в кабинета и седна.

— При вас съм за минутка — каза тя. — Нямам време да говоря за дреболии. Моля да седнете и ме изслушайте. Радвате ли се да ме видите, или не се радвате, за мен решително е все едно, тъй като за милостивото внимание на господа мъжете към мен не давам и грош. Ако аз съм дошла при вас, то е, защото днес бях на пет места и навсякъде ми отказаха, а работата не търпи отлагане. Слушайте, продължи тя, като го гледаше в очите — петима познати студенти, хора, ограничени и неспособни, но без съмнение бедни, не са си платили таксите и сега ги изключват. Вашето богатство ви задължава да отидете веднага в университета и да платите вместо тях.

— С удоволствие, Полина.

— Ето техните фамилии — каза Рассудина, като му подаде бележка. — Тръгвайте веднага, ще имате време да се наслаждавате на семейното си щастие после.

В същото време зад вратата, която водеше към гостната, се чу шумолене: вероятно се чешеше кучето. Рассудина се изчерви и скочи.

— Вашата Дулцинея ни подслушва! — каза тя. — Това е низко!

Лаптев се засегна заради Юлия.

— Тя не е тук, тя е в пристройката — каза той. — Не говорете така за нея. Детенцето ни почина и сега я изгаря страшна мъка.

— Можете да я успокоите — усмихна се Рассудина, като седна отново, — ще имате още десетки. Да се раждат деца, не се иска много ум!

Лаптев си спомни, че това или нещо подобно беше чувал многократно някога отдавна, и го лъхна поезията на отминалите дни, свободата на самотния ергенски живот, когато му се струваше, че е млад и може всичко, което поиска, когато ги нямаше любовта към жена му и спомените за детенцето.

— Да отидем заедно — каза той и се надигна.

Когато пристигнаха в университета, Рассудина остана да чака отвън, а Лаптев влезе в канцеларията; след малко се върна и връчи на Рассудина пет квитанции.

— Къде отивате сега? — попита той.

— При Ярцев.

— Ще дойда с вас.

— Но ще му пречите да работи.

— Няма, повярвайте ми! — каза той и я погледна умолително.

Тя носеше черна, почти траурна шапка, украсена с креп, и много късо износено палто с издути джобове. Носът й изглеждаше по-дълъг, отколкото по-рано, и лицето й беше бледно въпреки студа. На Лаптев му беше приятно да върви след нея, да й се подчинява и да слуша гълчането й. Вървеше и мислеше за нея: каква ли е тая вътрешна сила у тази жена, която, макар и некрасива, недодялана и нервна, без да може да се облече изискано, винаги немарливо сресана и винаги някак неугледна, е обаятелна.

У Ярцев влязоха през задния вход, през кухнята, където ги посрещна готвачката, чиста бабичка с побелели къдрици; тя се сконфузи много, сладко се усмихна, при което малкото й лице заприлича на сладкиш и каза:

— Заповядайте-с!

Ярцев не беше у дома. Рассудина седна на рояла и захвана скучни трудни упражнения, като нареди на Лаптев да не й пречи. И той не я забавляваше с разговори, а седеше настрана и прелистваше „Вестник Европа“. Като посвири два часа — това беше дневната й норма, — тя похапна нещо в кухнята и тръгна на уроци. Лаптев прочете продължението на някакъв роман, после седя дълго, без да чете, без да скучае, доволен, че вече бе закъснял за обяда у дома.

— Ха-ха-ха! — чу се смехът на Ярцев и се появи той самият, здрав, бодър, червенобузест, с новичък фрак със светли копчета. — Ха-ха-ха!

Приятелите обядваха заедно. После Лаптев легна на дивана, а Ярцев седна наблизо и запуши пура. Падна здрач.

— Вероятно започвам да остарявам — каза Лаптев. — Откакто почина сестра ми Нина, започнах често да се замислям за смъртта.

Заговориха за смъртта, за безсмъртието на душата, за това, че добре би било в крайна сметка да възкръснеш и после да полетиш някъде на Марс, да бъдеш вечно безцелен и щастлив, а най-главното — да мислиш някак особено, не по земному.

— А не ми се иска да умирам — тиха каза Ярцев. — Никаква философия не може да ме примири със смъртта и гледам на нея просто като на гибел. Искам да живея.

— Обичате ли живота, Гаврилич?

— Да, обичам го.

— А пък аз хич не мога да се разбера в това отношение. Имам ту мрачно настроение, ту безразлично. Аз съм плах, неуверен в себе си, имам страхлива съвест, никак не мога да се приспособя към живота, да му стана господар. Някои говорят глупости или мошеничестват така жизнерадостно, а пък аз, случва се, съзнателно правя добро и изпитвам при това само притеснение или пълно равнодушие. Обяснявам си всичко, Гаврилич, с това, че съм роб, внук на крепостен. Преди ние, презрените, да излезем на истинския път, мнозина от нас ще оставят костите си!

— Всичко това е хубаво, любезни — каза Ярцев и въздъхна. — Това показва за сетен път колко богат, разнообразен е руският живот. Ах, колко е богат! Знаете ли, всеки ден все повече се убеждавам, че живеем в навечерието на най-великото тържество, и би ми се искало да доживея, сам да участвам. Ако искате, ми вярвайте, ако не — недейте, но според мен сега израства прекрасно поколение. Когато работя с деца, особено с момичета, изпитвам наслада. Чудесни деца!

Ярцев доближи рояла и взе акорд.

— Аз съм химик, мисля като химик и ще умра химик — продължаваше той. — Но аз съм лаком, аз се страхувам да не умра, без да съм се наситил; малко ми е само химията, аз се захващам с руската история, историята на изкуствата, педагогиката, музиката… Веднъж през лятото вашата жена ми каза да напиша историческа пиеса и сега ми се иска да пиша, да пиша; струва ми се, бих седял три денонощия, без да ставам, и все бих писал. Образите ме изтощиха, главата ми ще се пръсне, чувствам как в мозъка ми бие пулсът. И все пак не искам от мен да стане нещо особено, да създам нещо велико, а просто ми се иска да живея, да мечтая, да се надявам, да успявам навсякъде… Животът, миличък, е кратък и трябва да се изживее възможно най-добре.

След тази приятелска раздумка, която свърши едва в полунощ, Лаптев започна да ходи у Ярцев почти всеки ден. Влечеше го към него. Обикновено идваше привечер, лягаше и го чакаше да си дойде търпеливо, без да скучае ни най-малко. Ярцев, като се върнеше от работа и похапнеше, сядаше да работи, но Лаптев му задаваше някакъв въпрос, започваше разговор и вече не му беше до работа, а в полунощ приятелите се разделяха много доволни един от друг.

Но това не продължи дълго. Веднъж, като отиде у Ярцев, Лаптев завари Рассудина, която седеше на пианото и свиреше своите упражнения. Тя го погледна хладно, почти враждебно и попита, без да му подаде ръка:

— Кажете, моля ви се, кога ще свърши това?

— Кое това? — попита Лаптев, без да разбира.

— Идвате тук всеки ден и пречите на Ярцев да работи. Ярцев не е търговец, а учен, всяка минута от неговия живот е скъпоценна. Трябва да го разбирате и да бъдете малко по-деликатен!

— Ако намирате, че преча — каза Лаптев кротко, като се смути, — то аз ще прекратя своите посещения.

— И добре ще направите. Тръгвайте си, че може ей сега да дойде и да ви завари тук.

Тонът, с който Рассудина го каза, и равнодушните й очи окончателно го смутиха. Тя не изпитваше никакви чувства към него освен желание той да си тръгне по-скоро — и как това се различаваше от предишната любов! Той излезе, без да й стисне ръка, и му се струваше, че тя ще го извика да се върне, но се чуха пак гамите и той, като спря по стълбите, разбра, че й е чужд.

След три дни при него дойде Ярцев, за да прекарат заедно вечерта.

— Имам новина — каза той и се засмя. — Полина Николаевна се премести при мен завинаги — смути се малко и продължи тихо: — Какво пък? Разбира се, не сме влюбени един в друг, но мисля, че това… че това няма значение. Аз се радвам, че мога да й дам приют и покой и възможност да не работи, ако се разболее, на нея й се струва, че като се свърже с мене, в моя живот ще има повече ред и че под нейно влияние аз ще стана велик учен. Така мисли тя. И нека си мисли. Южняците имат поговорка: „Глупакът забогатява от мисли“. Ха-ха-ха!

Лаптев мълчеше. Ярцев се разходи из кабинета, погледа картините, които беше виждал много пъти, и каза с въздишка:

— Да, приятелю мой. По-възрастен съм от вас с три години и вече е късно да мисля за истинска любов, всъщност такава жена, като Полина Николаевна, за мене е откритие и, разбира се, аз ще преживея с нея благополучно до дълбока старост, но дявол да го вземе, все за нещо съжалявам, все ми се иска нещо и все ми се струва, че лежа в долината на Дегестан и ми се присънва бал. С една дума, човек никога не е доволен от това, което има.

Той тръгна към гостната, като че нищо не се бе случило, пя романси, а Лаптев седеше в кабинета си, притворил очи — мъчеше се да разбере защо Рассудина се е събрала с Ярцев. А после се натъжи, че не съществува трайна, постоянна обич, и го беше яд на Полина Николаевна, че се е събрала с Ярцев, и на самия себе си, че чувството му към жена му вече не е онова, което беше.