Три години

Глава 16

Лекарите казаха, че Фьодор е душевноболен. Лаптев не знаеше какво се върши на „Пятницкая“, а тъмният склад, в който не се показваха нито старецът, нито Фьодор, му изглеждаше като гробница. Когато жена му казваше, че трябва всеки ден да ходи в склада и на „Пятницкая“, той или мълчеше, или започваше с раздразнение да говори за детството си и за това, че не е по силите му да прости на баща си своето минало, че „Пятницкая“ и складът са му ненавистни и така нататък.

Едно неделно утро Юлия сама тръгна към „Пятницкая“. Тя завари стареца Фьодор Степанич в същата тази зала, в която някога по случай нейното пристигане отслужиха молебен. В лененото си сако, без вратовръзка, по пантофи седеше неподвижно в креслото и мигаше със слепите си очи.

Той задиша тежко от вълнение. Трогната от нещастието му, от самотата му, тя му целуна ръка, а той опипа лицето и главата й и като се убеди, че е тя, я прекръсти.

— Аз съм, снаха ви — каза тя, като се доближи до него. — Дойдох да ви навестя.

— Благодаря, благодаря. А пък аз си загубих очите и не виждам нищо… Прозорците едва-едва ги виждам, огъня също, но хората и предметите не различавам. Да, ослепявам, Фьодор се разболя и без господарски надзор става лошо. Ако стане някоя неразбория, няма кой да поеме отговорност; ще се разхайтят хората. От какво се разболя Фьодор? От простуда ли, от какво? А пък аз никога не съм боледувал и никога не съм се лекувал. Не знам какво е доктор.

И старецът, както обикновено, започна да се хвали. В това време прислугата бързо сервираше масата в залата и нареждаше мезета и бутилки с вино. Поставиха около десет бутилки, една от тях беше с формата на Айфеловата кула. Поднесоха пълна чиния с пирожки, от които ухаеше на варен ориз и риба.

— Моля скъпата гостенка да похапне — каза старецът.

Тя го хвана под ръка, заведе го до масата и му наля водка.

— И утре ще дойда при вас — каза тя — и ще доведа внучките ви, Саша и Лида. Те ще ви обичат и утешават.

— Не трябва, не ги водете. Те са незаконни.

— Защо да са незаконни? Нали баща им и майка им бяха венчани.

— Без моята благословия. Аз не съм ги благославял и не искам да ги зная. Да ги пази Господ.

— Странни работи говорите, Фьодор Степанич — каза Юлия и въздъхна.

— В евангелието е казано: децата трябва да уважават своите родители и да се боят от тях.

— Нищо подобно. В евангелието е казано, че трябва да прощаваме дори на враговете си.

— В нашата работа не трябва да се прощава. Ако прощаваш на всички, след три години ще фалираш.

— Но да простиш, да кажеш ласкава, приветлива дума на човек, дори и на виновния — това стои по-високо от работата, по-високо от богатството!

Юлия искаше да умилостиви стареца, да му внуши чувство на състрадание, да пробуди разкаянието в него, но всичко, което говореше, той изслушваше само със снизхождение, както възрастните хора слушат децата.

— Фьодор Степанич — каза Юлия решително, — вие сте вече стар и скоро Бог ще ви призове при себе си; той ще ви попита не за това, как сте търгували и добре ли са вървели работите ви, а били ли сте милостив към хората; не сте ли били суров към по-слабите от вас — например към прислугата, към служителите?

— За своите служители аз съм бил винаги благодетел и те са длъжни вечно да молят Бога за мене — каза убедено старецът; но се трогна от искрения тон на Юлия и като искаше да й достави удоволствие, каза: — Добре, доведете утре внучките. Ще заповядам да им купят подаръчета.

Старецът беше неспретнато облечен, гърдите и коленете му бяха посипани с пепел от пурите; явно никой не му чистеше нито ботушите, нито дрехите. Оризът в пирожките беше недоварен, покривката миришеше на сапун, слугите тътреха краката си. И старецът, и цялата къща на „Пятницкая“ имаха занемарен вид и Юлия, като го почувства, се засрами заради себе си и заради мъжа си.

— Утре непременно ще дойда при вас — каза тя.

Мина по стаите и нареди да разтребят спалнята на стареца и да запалят кандилото му. Фьодор седеше в стаята си и гледаше в разтворената книга, без да чете; Юлия поговори с него и заповяда да разтребят и там, после слезе долу при служителите. По средата на стаята, където обядваха, стоеше дървена небоядисана колона, която подпираше тавана, за да не се срути; таваните тук бяха ниски, а по стените бяха налепени евтини тапети; беше опушено и миришеше на кухня. По случай празника всички служители си бяха у дома и седяха на креватите си в очакване на обяда. Когато Юлия влезе, те скочиха от местата си и на въпросите й отговаряха плахо, като я гледаха изпод вежди, като арестанти.

— Господи, колко ужасно ви е помещението! — каза тя, като плесна с ръце. — Не ви ли е тясно тук?

— На сърце да е широко — каза Макеичев. — Много сме доволни от вас и възнасяме молитвите си към милосърдния Бог.

— Съответствие на живота с амбициите на личността — каза Початкин.

Като забеляза, че Юлия не разбра Початкин, Макеичев побърза да поясни:

— Ние сме малки хора и сме длъжни да живеем в съответствие със званието си.

Тя огледа помещението за момчетата и кухнята, запозна се с икономката и остана страшно недоволна.

Като се върна у дома, каза на мъжа си:

— Длъжни сме колкото се може по-скоро да се преселим на „Пятницкая“ и да живеем там. И ти всеки ден ще ходиш в склада.

После двамата седяха в кабинета заедно и мълчаха. Беше му тежко на душата и не му се ходеше нито на „Пятницкая“, нито в хамбара, но той се досещаше какво мислеше жена му, и нямаше сили да й противоречи. Погали я по бузата и каза:

— Имам чувството, че животът ни е свършил, а сега започва сив полуживот. Когато разбрах, че брат ми Фьодор е безнадеждно болен, заплаках; ние заедно прекарахме детството и юношеството си, някога го обичах от цялата си душа и сега — такава катастрофа, и ми се струва, че като го губя, окончателно скъсвам със своето минало. А сега, когато ти каза, че трябва да се преместим на „Пятницкая“, в този зандан, започна да ми се струва, че вече нямам и бъдеще.

Той стана и отиде до прозореца.

— Било, каквото било, ще се наложи да се простя с мисълта за щастие — каза той, като гледаше улицата. — Няма такова. Никога не съм го имал и вероятно въобще не съществува. Впрочем веднъж в живота си бях щастлив, когато седях през нощта под твоето чадърче. Помниш ли как веднъж бе забравила чадърчето си у сестра ми Нина? — попита той, като се обърна към жена си. — Тогава бях влюбен в теб и помня, че цяла нощ прекарах под това чадърче в блажено състояние.

В кабинета до шкафа с книги имаше скрин от червено дърво с бронз, в който Лаптев пазеше разни ненужни вещи, включително чадърчето. Той го извади и го подаде на жена си:

— Ето го.

Юлия се вгледа за минутка в чадърчето, позна го и тъжно се усмихна.

— Помня. Когато ми се обясняваше в любов, го държеше в ръце — и като забеляза, че той се кани да тръгва, каза: — Ако може, моля те, върни се по-рано. Без теб ми е скучно.

И после се прибра в стаята си и дълго гледа чадърчето.