Три разказа

I

Темата ни днес е метафизиката на затлъстяването и аз съм коремът на човек, който се казва Лорънс Фарнсуърт. Телесната кухина между диафрагмата и основата на таза. Аз владея неговите вътрешности. Знам, че няма да ми повярвате, но ако приемете, че има cri de coeur1, защо да няма cri de ventre2? Аз играя важна роля в неговите дела, макар и да не действам независимо, но и той също е подчинен на такива несъизмерими сили на своята среда, като парите и светлината на звездите. Родени сме в Средния Запад и той завърши образованието си в Чикаго. Участваше в отбора по атлетика (овчарски скок), а по-късно и в скоковете във вода — два спорта, които правеха съществуването ми опасно и несигурно. Открих себе си едва когато той прехвърли четиридесетте години. Забелязан бях от доктора и шивача му. Лорънс упорито отказваше да признае правата ми и почти цяла година носеше дрехи, които жестоко ме стягаха и ми причиняваха силно раздразнение и болка. Единствената ми утеха беше, че можех, когато пожелая, да отварям ципа му отпред.

Често съм го чувал да казва, че е прекарал половината си живот зад предното платно на лодката, а сега, през останалата част от живота си, е прокълнат да ходи зад един корем, самостоятелен и капризен като някои органи под него. Разбира се, аз съм наблюдавал сексуалния му спорт, но не мисля да описвам хилядите, милионите подвизи, в които съм участвал. Въпреки репутацията си на недодялан, аз съм същински фантазьор и затова ми се иска да отмина гимнастическите упражнения и да си представя последствията, които, както чувам, често водели до екстаз. Изглежда, че той приема еротиката като достъп към истински красивото в света. Любовта в гръмотевична буря — а всеки дъжд би свършил същата работа — според него е условието за идеална връзка. Имаше и оплаквания. Веднъж чух една жена да пита:

— Нима никога няма да разбереш, че в живота има по-важни неща от секса и боготворенето на природата?

Друг път, когато той възкликна пред прелестта на звездите, неговата belle amie се изсмя. Моите познания за света се свеждаха до ограничения ми допир с голотата: спалните, душовете, плажовете, плувните басейни, любовните срещи и слънчевите бани на Антилските острови. Останалата част от живота си прекарах в нещо като зад завеса, между панталоните и ризите му.

След като цяла година и повече отказваше да признае съществуването ми, накрая увеличи размера на панталоните си от трийсет на трийсет и четири. Щом постигнах трийсет и четири инча и мечтаех вече за трийсет и шест, неговите чувства към мен станаха маниакални. Сблъсъкът между онова, което някога е бил, онова, което искаше да бъде, и сегашното му състояние стана твърде сериозен. Когато хората ме мушкаха с пръст и правеха шеги с шкембето ми, пресиленият смях не можеше да скрие неговия гняв. Той престана да оценява приятелите си по остроумие и интелигентност, оценяваше ги по коланите им. Защо X е толкова плосък, а Z с четиридесетинчовия си тумбак е доволен от положението си? Щом приятелите му се изправеха, погледът му бързо слизаше от усмихнатите лица към коремите им. Една вечер отидохме на стадиона „Янки“ да гледаме бейзболен мач. Започна да се забавлява едва когато забеляза, че десният защитник има обиколка най-малко трийсет и шест инча. Останалите защитници и играчи на линията бяха поносими, но подавачът, по-възрастен човек, определено се бе издул отпред. Отвратителни бяха и двамата съдии, свалили защитните си кори. Такъв бе и качърът. Лорънс усети, че не гледа мача — под мое въздействие той не бе в състояние да следи играта, — затова си и тръгнахме. Това беше кулминацията. Ден-два по-късно започна същински ад, който продължи повече от година.

Предписаха ни диета от вода и твърдо сварени яйца. За една седмица загуби пет килограма, но не там, където трябваше. Макар и съществуването ми да бе заплашено, все някак преживявах. Диетата предизвика смущение в обмяната, от което пострадаха зъбите му. По съвета на лекаря той се отказа от нея и се записа в здравен клуб. Три пъти седмично аз бях измъчван върху електрически велосипед, машина за гребане и после един масажист ме мачкаше и удряше шумно и жестоко с длани. По същото време Лорънс си купи различни ластични гащета и колани, с които искаше да ме прикрие или унищожи. Те ми причиняваха голяма болка, но потвърждаваха и моята несломимост. Вечер ги сваляше и аз отново се разполагах нашироко в света, който така много обичах. Скоро купи ново приспособление, гарантиращо премахването ми. Това бяха чифт златисти найлонови гащета, които се надуваха с ръчна помпа. Киселинността на преработваните от мен секреции ме информираше за това какви са страданията му и колко жалко се чувства той. С напомпани гащета той четеше едно ръководство и правеше различни упражнения. По-мъчителна болка не бе ми нанасяна и след свършването на упражненията отделни мои части бяха до такава степен изтръпнали и стегнати, че и двамата прекарвахме една безсънна нощ.

На този етап бях установил два факта, които гарантираха оцеляването ми. Първият беше омразата на притежателя ми към упражненията насаме. Обичаше игрите, но не и гимнастиката. Всяка сутрин отиваше в банята и десет пъти докосваше палците си с ръка. Задникът му (това е друга история) стържеше умивалника, а челото му докосваше тоалетната дъска. Знаех от появилите се секреции, че това изпитание го смазва душевно. През лятото отидохме на вила и той се зае с бягане и вдигане на тежести. При вдигането на тежести Лорънс се научи да брои на японски и руски с надеждата да придаде известно достойнство на заниманието си, но не успя. Вторият фактор в моя полза е убеждението му, че ние водим природосъобразен живот. „Аз наистина живея много скромно“, казваше често той. Ако това бе така, аз не бих имал никакъв шанс да се проявя, но мисля, че няма първокласен ресторант в Европа, Азия, Африка и Британските острови, където да не съм бил воден и канен да изявя способностите си. След порция щурци в Токио той ме потупа приятелски и каза:

— Сега е твой ред да поработиш, приятелю.

Докато смята това за природосъобразен живот, моето място в света е осигурено. Изневеря ли му, то няма да е от злоба или нарочно. След една грандиозна вечеря с четиринайсет ордьовъра в Грузия ние прекарахме нощта заедно в банята. Беше в Тбилиси. Аз, изглежда, застрашавах живота му. Минаваше три часът след полунощ. Той крещеше от болка. Плачеше и може би аз знаех по-добре от всеки друг орган на тялото му истинската самота на човека. „Махай се — викаше ми той, — махай се!“ Нима можеше да има нещо по-тъжно и глупаво от това един гол мъж по никое време в непозната страна да пъди своите вътрешности? Отидохме до прозореца, за да чуем шумоленето на вятъра в клоните на дърветата.

— О, защо не съм обръщал по-голямо внимание на духовните ценности! — извика той.

Ако бях коремът на таен агент или властващ крал, моята роля в конфликтността на времето едва ли щеше да е по-различна. Аз представлявам времето по-точно от онова плашило с косата. Затова такава обикновена сила като времето — акуратно отброявано от часовниците в къщи — го принуждаваше да стене и проклина. Или чувстваше, че благовидната младост е главната и единствената примамка? Знам, че му напомнях за преживяната мъка в отношенията с баща му. Баща му се пенсионира на петдесет и пет години и прекара остатъка от живота си в шлифоване на камъни, градинарство и усилието да научи от грамофонни плочи разговорен френски. Той някога е бил гъвкав и с атлетическа фигура, но също като сина си е бил изненадан на средна възраст от един независим корем. И той като сина си е нямал способността да старее и дебелее елегантно. Търбухът, изглежда, е прекършил духа му. Коремът го е принудил да се прегърби, да тътри краката си, да въздиша и да разшири панталоните си. Коремът сякаш е бил някакъв предвестник на ангела на смъртта. Дали Фарнсуърт, като докосваше всяка сутрин палците на краката си в банята, не се бореше със същия ангел?

После дойде годината, в която пътувахме. Не знам какво го принуждаваше, но за дванайсет месеца обиколихме три пъти света. Може би е предполагал, че пътешествието ще повиши обмяната и ще намали моята значимост. Няма да се спирам на ужасните предпазни колани и хаотичния режим на хранене. Видяхме всички необикновени места, а също така Найроби, Малагаси, Мавриций, Бали, Нова Гвинея, Нова Каледония и Нова Зеландия. Посетихме Маданг, Горока, Лий, Рабол, Фиджи, Рейкявик, Тингвелир, Акурейри, Нарсарсуак, Кагсиараук, Бухара, Иркутск, Улан Батор и пустинята Гоби. Следваха островите Галапагос, Патагония, джунглата Мато Гросо и, разбира се, Сейшелските и Амирантските острови.

Всичко свърши или се реши в ресторанта на Пасето. Вечерята започна с фурми и пармска шунка. Към тях изяде две кифли с масло. После си поръча спагети карбонара, бифтек с пържени картофи, порция жабешки бутчета, цял морски вълк, опечен в пергамент, пилешки гърди, салата с олио, три вида сирене, гъст крем забалионе. Към средата на яденето той понамали темпото, но аз не му се сърдех, защото чувствах, че победата вече се вижда. Когато си поръча забалионе, знаех, че съм спечелил или най-малко сме стигнали до разумно примирие. Лорънс вече не се мъчеше да ме скрие, премахне или забрави, а секрециите му бяха приятни. Когато станахме от масата, той ме освободи с още два инча и пресичайки площада, аз усещах полъха на нощния ветрец и слушах песента на фонтаните. Оттогава заживяхме напълно щастливо.