Три разказа

II

На Мардж Литълтън можеше да се припише „майчински комплекс“ според отдавна овехтялата фройдистка терминология, макар че майчинските й чувства едва ли бяха по-изявени от чувствата на всяка друга жена. Сигурно се имаше пред вид очарователната мекота в гласа и поведението й. Тя носеше аромата на летен ден или може би летният ден носеше аромата на такава жена. Мардж ходеше редовно на черква и аз винаги съм имал чувството, че нейната вяра е по-дълбока от вярата на другите, при все че е невъзможно да се спекулира с нещо толкова интимно. Тя обичаше литургиите, придържаше се към англиканския молитвеник и когато можеше, избягваше проповедите. Не беше местна жителка, разбира се — последният местен жител и последната крава умряха преди двайсет години — и аз не помня откъде се появиха тя и мъжът й. Той беше плешив. Имаха три деца и си живееха съвсем обикновено до онази сутрин през есента.

Беше малко след празника на труда и времето бе ветровито. През прозореца се виждаше как листата падат. Семейството закусваше в кухнята. Мардж бе опекла царевична пита.

— Добро утро, мисис Литълтън — каза съпругът, целуна я по челото и потупа задника й. Гласът и жестът изглеждаха в пълно съответствие с любовта им. Не знам как биха охарактеризирали такава сцена зловидниците на семейството. Дали двамата съпрузи, като съобразяваха страстите си с общоприетите обществени норми, не превръщаха къщата си в нещо като затвор, или просто бяха мъж и жена, чиито взаимни удоволствия са нежни, трайни и непоколебими? За мен това бе изключителен брак. Самият аз не съм се женил и може би съм прекалено подозрителен към известен елемент на клоунада в свещения брачен съюз, но нима е лъжа, че когато някои двойки честват своя десети или петнайсети сватбен юбилей, те не изглеждат чак толкова възторжени? Всъщност имат вид на измамени и лаврите обира мръсният женкар чичо Хари. Но при семейство Литълтън човек имаше чувството, че те могат да живеят умно и пламенно и все така любвеобилно до смъртта си.

В тази необикновена съботна сутрин той възнамеряваше да отиде да пазарува. След закуската направи списък на нещата, които трябваше да купи от железарския магазин. Един галон бяла боя, десетсантиметрова четка, цветни куки, вила и гориво за косачката. Тръгна заедно с децата, но не отиде в селото, което като много други села западаше, а в претъпкания с хора и почти празничен търговски център на шосе № 64. Той даде на децата пари за кока-кола. На връщане пътят на юг бе задръстен. Както вече казах, бе наскоро след празника на труда и много коли влачеха къмпинг-ремаркета, фургони с легла, платноходки, моторници и обикновени ремаркета. Дългата процесия напомняше не толкова за хора, които се завръщат след почивни дни, а по-скоро приличаше на трагична евакуация на голям град или цял щат. Една транспортна кола се опита да задмине голямо къмпинг-ремарке, удари се в автомобила на Литълтън и уби на място и четиримата. Аз не отидох на погребението, но мой съсед ми го описа.

— Тя стоеше до гроба. Не плачеше. Изглеждаше красива и спокойна. Гледаше как един след друг спускат в гроба и четирите ковчега. Четири.

Мардж не се изсели. Хората, разбира се, я канеха на вечеря, но в обществото, където всички са силно привързани към семейния живот, самотниците са неизбежно пренебрегнати. Месец след катастрофата местният вестник съобщи, че щатската комисия по пътищата е решила да разшири шосе № 64, като към четирите писти прибави още четири. Организирахме комитет за защита на населението и събрахме десет хиляди долара за съдебни разноски. Мардж Литълтън беше особено дейна. Почти всяка седмица свиквахме събрания. Събирахме се в черквата, съда, училището и в частни домове. В началото събранията бяха вълнуващи. Веднъж мисис Пинкъм се развика. После заплака:

— Дала съм шестнайсет години от живота си за моята стаичка в розово и сега ще я съборят!

Изведоха я покрусена от събранието. Наехме автобус и отидохме в столицата на щата. Една дъждовна неделя минахме по шосе № 64 с мотоциклетен ескорт. Не бяхме повече от трийсет души и едва се влачехме. Носехме лозунги. Спомням си Мардж. Има хора с вроден дар да протестират и талант да носят лозунги. Мардж не беше такава. Тя носеше голям плакат с надпис: „Спрете строежа на бензиностанцията“. От вида й личеше, че се чувства крайно неловко. Когато шествието се разпиля, аз й казах сбогом на едно хълмче над шосето. Тя изгледа спокойно колоната коли на пътя. Навярно така са гледали вдовиците от Нантъкет към морето.

Похарчихме десетте хиляди долара без никакъв резултат и събранията ни станаха все по-редки и лошо посетени. На последното се явиха само трима души, в това число и докладчикът. Шосето беше разширено, събориха шест къщи, две останаха необитаеми и собствениците им не получиха обезщетение. Няколко стени се срутиха от взривовете. След разпускането на комитета аз виждах рядко Мардж. Някой ми каза, че е заминала за чужбина. Върна се с един красив италианец от Рим, който се наричаше Пиетро Монтана. Ожениха се.

Макар той никак да не приличаше на първия й мъж, Мардж прояви и с Пиетро своя дар да си създаде семейно щастие. Пиетро беше хубав, остроумен и заможен — представител на фирма за стелки за обуща, — но говореше най-лошия английски, който някога съм чувал. Можеш да говориш, да пиеш, да се смееш с него, но извън това всякакво друго общуване беше почти невъзможно. И дори излишно. Мардж обаче изглеждаше щастлива и беше приятно да им гостува човек. Бяха женени не повече от два месеца, когато Пиетро, както си пътуваше по шосе № 64 със своята кола с подвижен покрив, бе обезглавен от един кран.

Мардж погреба Пиетро при другите, но остана да живее в къщата на Туин-Рок Роуд, където ясно се чуваше, като от сражение, бойният тътен на индустриалния трафик. Мисля, че се хвана на работа. Виждаха я по влаковете. Три седмици след смъртта на Пиетро един осемтонен камион с двайсет и четири колела, поел на север по шосе № 64, по неизвестни причини, които изобщо не можаха да се изяснят, се отклони в платното за движение на юг, блъсна две коли и уби четиримата им пътници. После камионът се удари в гранитната ограда, обърна се настрани и се запали. Полицията и пожарната се появиха начаса, но товарът беше запалителен и огънят бе угасен едва в три след полунощ. Целият трафик по шосе № 64 бе отклонен. Женският помощен персонал на пожарната команда сервираше кафе.

Две седмици по-късно, в осем часа вечерта, друг камион с двайсет и четири колела, натоварен с циментови блокове, загуби контрол на същото място, премина в отсрещното платно и преди да се блъсне в защитната ограда, покоси четири дървета. Ударът беше толкова силен, че се откъртиха шейсет сантиметра от гранита на стената. Този път нямаше пожар, но шофьорите бяха така обезобразени от сблъскването, че трябваше да определят самоличността им по пломбите на зъбите.

На трети ноември в 8,30 вечерта лейтенант Доминик Десисто докладва, че в участъка изтичал човек в работническо облекло. Бил в истерика, упоен от наркотици или пиян. Настоявал, че по него са стреляли. Според лейтенант Десисто думите на нахълталия били дотолкова неразбираеми, че трябвало да мине доста време, докато той обясни случилото се. Пътувал на север по № 64 и приблизително на същото място, където другите камиони загубили контрол, куршум от пушка разбил левия прозорец на кабината и без да улучи шофьора, пробил и десния прозорец. Отървалият се от смъртта се казвал Джо Лангстън от Болдуин, Южна Каролина. Лейтенантът направил оглед на камиона и установил счупените прозорци. Той и Лангстън отишли с полицейската кола на мястото, откъдето бил изстрелян куршумът. На дясната страна на пътя имало малка гранитна могила, покрита със земя. При разширяването на шосето могилата била пресечена на две и дясната й част гледала точно срещу защитната ограда. Десисто обходил могилката. Тревата била отъпкана и на земята имало две угарки. Следващия месец могилата бе поставена под наблюдение, но съставът на полицията беше малък, а и бе скучно да стоиш на пост сам по здрач до полунощ. Щом свалиха охраната, четвърти огромен камион загуби управление. Този път колата се отклони надясно, събори десетина дървета и полетя в една тясна, но стръмна долинка. Полицията намери шофьора мъртъв. Беше застрелян.

През декември Мардж се омъжи за един богат търговец и се пресели в Северен Сейлъм. Там пътят имаше само две платна и грохотът на движението беше глух като шума в раковина.