Тронът

ПЪРВА ГЛАВАВОЙНА НА УХАНИЯТА

2892 г. от н.е.

Облаците покриваха небето като сива каменна плоча. Жълтеникавата трева изглеждаше доста спаружена — твърде много дъжд, твърде малко слънце. Разбира се, никой не се съмняваше, че светилото е точно над главите им и Дъгата на света не е изчезнала изведнъж, но Валавиргилин не ги бе виждала от двайсетина дни.

Колите продължаваха на високите си колкото човек колела през неспирната пелена от ситни капчици, газейки избуялата трева. Вала и Кей бяха на седалката за водача, Барок стърчеше над тях като наблюдател и стрелец, а дъщеря му Форн спеше под навеса.

Може би този ден… може би след малко…

Сабарокареш посочи напред.

— Това ли търсеше?

Валавиргилин се изправи на седалката, но едва-едва различи къде свършва степта и започва опосканата до корени равнина.

— Ето какво остава след тях — ненужно напомни Кейуербримис. — Скоро ще видим стражи или косачи. Слушай, старша, не проумявам как тъй си знаела предварително, че тук ще има тревопасни великани. Аз поне за пръв път пътувам толкова надясно. А ти нали си от Средищния град? Той е на стотина пеши прехода вляво.

— Мълвата стигна и до мен — отвърна тя.

Не понечи да я разпитва повече. Търговците си пазеха тайните.

Стигнаха до окосеното поле и завиха. Едва подаващите се стъбла им бяха отдясно, високата до раменете трева — отляво. Далеч напред кръжаха и се спускаха птици. Едри тъмни силуети. Лешояди.

Кейуербримис докосна ръчните си оръжия, сякаш искаше да почерпи увереност от тях. Зареждаха се откъм цевта и бяха дълги наполовина колкото ръката му. Едрият Сабарокареш се вмъкна обратно във въртящата се куличка. Оръдието бе монтирано върху товарния корпус. Може би щяха да имат нужда от него. Другите коли се раздалечиха от двете им страни, за да прикриват Кей и спътниците му, докато те проучват територията.

Птиците се махнаха, оставяйки навсякъде след себе си черни пера. Бяха двайсетина и личеше, че са преяли и едва летят. С какво ли се бе нахранило такова голямо ято?

С трупове. Дребни хуманоиди с изострени нагоре черепи. Костите бяха почти оглозгани. Стотици тела! Биха изглеждали като на деца, само че чедата им също бяха наоколо, още по-мънички от възрастните.

Вала се взря, за да провери дали са носили дрехи. В непознати земи отначало е трудно да прецениш кои хуманоиди са разумни.

Сабарокареш скочи на земята, стиснал оръжието в ръцете си. Кейуербримис се поколеба, но нищо не се нахвърли върху слезлите. Присъедини се към тях. Форанаидлай надникна сънено през прозорчето и ахна. Момичето беше на шейсетина фалана, тепърва навлизаше във възрастта за задомяване.

— От снощи са — съобщи Кей след малко.

Смрадта от разлагането все още не се усещаше силно. Щом мършоядите не се бяха появили преди птиците, значи съществата са били избити малко преди зазоряване.

— Как са умрели? — попита Вала. — Ако нравите на тревопасните великани по тези земи са такива, нямаме работа тук!

— Възможно е и птиците да са ги унищожили. Костите са спукани от твърди човки, за да бъде изсмукан костният мозък. Старша, тези тук са от расата на събирачите. Виж, накичени са с пера. Следват групите на косачите. Ловят смирпи или огнеточки, изобщо всичко, което се крие по дупки в земята. А след косенето скривалищата на гризачите се оголват.

Вярно, имаше тъмночервени и зелено-лилави пера, не само черни.

— Добре де, какво е станало тук?

— Позната ми е тази миризма — промълви Форн.

Да, долавяше се и нещо друго освен вонята на гнило. Не беше неприятно само по себе си… но Форанаидлай настръхна.

Валавиргилин бе наела Кейуербримис да води кервана, защото беше от местните и й се стори опитен и умел човек. Той подбра останалите. Никой от тях не бе идвал толкова далеч надясно.

Вала знаеше повече за това място от всички тях, взети заедно… стига да не се заблуждаваше къде е попаднала.

— И защо ги няма?

— Може би ни наблюдават — предположи Кей.

Валвиргилин виждаше надалеч, стъпила върху предницата на колата. Степта беше плоска, тревата — окосена. Великаните пък достигаха на ръст по седем-осем стъпки. Дали обаче можеха да се крият там, където стръковете се издигаха наполовина от тази височина?

Търговците бяха наредили колите си в триъгълник. Ядоха плодове и корени от запасите си. Сготвиха и някакво местно растение с корените. Нямаха прясно месо този ден.

Не припираха. Повечето хуманоиди ставаха по-сговорчиви, след като хапнат. Ако и тревопасните великани мислеха като Народа на машините, биха оставили непознатите да заситят глада си, преди да пожелаят да общуват с тях.

Не се появи пратеник. Керванът продължи нататък.

Трите возила напредваха мудно по равнината, без да ги теглят впрегатни животни. Големите квадратни дървени платформи имаха по едно колело във всеки ъгъл. Разположеният в средата на задната половина мотор задвижваше още един чифт колела. Товарният корпус по-напред приличаше на стоманена къща с дебел комин. Под предната седалка бяха монтирани големи листови амортисьори. Някой дивак би могъл да се озадачи от куличката върху товарния корпус, но защо да се тревожи, ако никога не е виждал оръдие?

Щеше да му се стори безобидно.

Върху билото на далечен хълм различиха смътно два силуета с цвета на златистата трева — хуманоиди, прекалено едри, за да са хора. Вала успя да ги зърне едва когато единият се обърна и се отдалечи през степта в тежък тръс. Другият затича по рида към място, откъдето щяха да минат колите.

Изчака ги, взрян в тях. Наистина по цвят се сливаше с тревата — златиста кожа, златиста грива. Огромен. И въоръжен с голям извит меч.

Кейуербримис отиде напред да се срещне с великана. Валавиргилин караше колата зад него, сякаш е голямо дружелюбно товарно добиче.

Разстоянието изкривяваше странно търговското наречие. Кей се бе опитал да научи Вала на някои разлики в произношението, както и на нови думи и промени в значението на познатите. И в момента тя се вслушваше напрегнато, за да разбере какво казва спътникът й.

— Идваме с мир… искаме да търгуваме… ришатра?

Погледът на грамадното същество шареше по бузите на Форн, Вала, Кей и Барок. Личеше, че му стана забавно, макар че лицето му беше по-космато от техните. Хубавичката Форн беше още млада, затова гъстият мъх по линията на брадичката й тепърва започваше да се къдри. Косъмчетата на Вала пък, разположени на същото място, белееха елегантно. Другите хуманоиди често се заплесваха по обраслите лица на Народа на машините, като най-вече зяпаха жените, разбира се.

Великанът изслуша бърборенето на Кей, после мина покрай него и седна на широката странична стъпенка. Облегна се на товарния корпус, но след миг се дръпна рязко от сгорещения метал. Възвърна си самообладанието и посочи да продължат напред.

Едрият Барок стоеше на поста си над великана. Форн се покатери при баща си. И тя беше необичайно висока, ала в сравнение с новия си познайник всички изглеждаха недорасли.

Кейуербримис попита:

— Натам ли е вашият стан?

Диалектът на великана се разбираше трудно.

— Да. Идвате. Вие иска подслон. Ние иска бойци.

— Как практикувате ришатра?

Естествено беше търговците да питат първо за това, а въпросът би трябвало да е особено интересен за подчинен мъжкар в ордата… стига тукашните тревопасни великани да живееха като онези в по-познатите земи.

— Идва бързо, иначе научи прекалено много за ришатра.

— Какво?!

— Вампири.

Очите на Форн се опулиха.

— Ето каква била онази миризма!

Кей се усмихна. Чутото за него не беше заплаха, а възможност да подхване разговор.

— Аз съм Кейуербримис. Тази тук е нашата старша — Валавиргилин, с нас са още Сабарокареш и Форанаидлай. И в другите коли има хора от Народа на машините. Надяваме се да ви убедим, че е добре за вас да се присъедините към империята ни.

— Аз Парум. Наш вожд вие трябва нарича Търл.

Вала остави Кей да завърже запознанство. Мечовете-коси на тревопасните великани нямаха необходимия обсег като оръжия. Оръдията на търговците обаче лесно биха се справили с нападение на вампири. Така щяха да впечатлят главния мъжкар в ордата, а после можеха да се заемат и с работата си.

Десетки тревопасни великани теглеха груби каруци, натоварени с трева, през пролуката в земен вал.

— Това е необичайно — отбеляза Кей. — Те никога не правят стени около становете си.

Парум го чу и разбра.

— Трябваше да научим как. Преди четиридесет и три фалана червенокожи се биха с нас. От тях видяхме правене на стени.

Четиридесет и три фалана означаваха 430 завъртания на звездните съчетания в небето, всяко състоящо се от седем и половина денонощия. За четиридесет фалана Валавиргилин бе успяла да забогатее, да се задоми с партньор, да износи и роди четири деца, накрая да рискува богатството си и да го пропилее. А през последните три фалана пътуваше.

Много време бяха четиридесет и три фалана…

Тя се опита да разсее съмненията си:

— Тогава ли се струпаха облаците?

— Да. Предишен Търл кипна морето.

Аха! Значи все пак попадна където искаше. Кейуербримис вдигна рамене. Сметна думите на Парум за поредното местно предание.

— А откога се появиха вампирите?

— Винаги са били. Но през последни фалани изведнъж отвсякъде идват, стават повече. Тази сутрин ние намерили къмто двеста събирачи — всички мъртъвци. А тая вечер вампири пак бъде гладни. Стени и наши арбалети ги отблъсне. Сега вие вкарва ваши каруци вътре и приготвя за бой.

Имаха арбалети?

Светлината вече избледняваше.

Вътре беше претъпкано. Всички от ордата на великаните разтоварваха каруците, като в движение пъхаха в устите си стиски трева. Зяпваха за миг гостите, но не спираха работата си. Дали бяха виждали досега самодвижещи се коли? Все едно. Вампирите явно запълваха мислите им докрай и не оставяха място за друго.

Бойци в кожени брони вече се нареждаха по стените. Други струпваха пръст и големи камъни, за да запушат пролуката.

Вала все пак долавяше погледите на мъжкарите, отправяни към гъстите косъмчета по брадичката й.

На око прецени, че са към хиляда, поравно мъже и жени. Във всички познати й досега орди на великаните жените винаги бяха повече. Не виждаше обаче деца. Аха, значи трябваше да добави още няколкостотин женски, грижещи се за малчуганите из постройките наоколо.

Странна, огромна сребриста фигура се смъкна от стената, за да ги посрещне.

Щом вдигна шлема си, показа се златиста грива. Ясно беше, че Търл трябва да е най-големият сред мъжкарите. Носената от него броня се издуваше в ставите. По очертания не напомняше на Вала за никоя хуманоидна раса.

— Търл — сдържано подхвана Кей, — търговците дойдоха да ти помогнат.

— Добре. Вие кои сте, от Народ на машините ли? Слушали за вас.

— Нашата империя е могъща, но я разширяваме чрез търговия, не чрез войни. Идваме с надеждата, че ще убедим и вас да правите за нас гориво, хляб и други неща. От вашите треви например се изпича чудесен хляб. Може и вие да харесате вкуса му. В замяна ще ви покажем истински чудеса. Най-малкото от тях са нашите оръжия. Ето тези в ръцете ни поразяват на много по-голямо разстояние от арбалетите. За близки схватки имаме огнехвъргачки…

— Значи неща за убиване? Наш голям късмет, че вие дошли! И ваш късмет, че стигнали до убежище. Трябва вече премести ваши оръжия при стени.

— Търл, големите ни оръдия са закрепени към колите. Загражденията бяха двойно по-високи от търговците.

Валавиргилин обаче откри решение.

— Нали имате наклонени пътеки към стените? Ще издържат ли тежестта на нашите коли?

Цветовете наоколо сивееха. Ръсеше ситен дъждец. Безмерно далеч над облаците сянката на нощта сигурно закриваше полека-лека светилото.

Всъщност нямаше никакви рампи към стените, докато Търл не изрева заповедите си. Огромните мъже и жени от ордата прекъснаха всякакви други занимания и започнаха да местят пръст.

Една от жените се открои веднага в тълпата — обикаляше, нареждаше, подканяше с викове. Гласът й сякаш можеше да разцепи и скала. Вала предположи, че тази Мунуа е първа сред избраниците на Търл.

Двигател и товарен корпус от метал, рамка и стъпенки от греди, дебели цяла педя — колите бяха тежки. Рампата се ронеше и поддаваше. Изкачиха ги една по една, като ги отъркваха в стените отдясно, а отляво ги подпираха десетина великани. Как ли щяха да ги спуснат после?

Горе ширината бе достатъчна само колкото да минат возилата.

— Обърнете оръжия надясно и в посоката на въртене — посъветваха ги стражите. — Вампирите идват оттам.

Водачите завъртяха колите си и се събраха да обсъдят положението. Кей попита:

— Уонд, Ант, какво ще кажете да стреляме с шрапнел? Вампирите често прииждат скупчени.

— Ще накараме великаните да ни съберат камъчета — предложи Антрантилин. — Трябва да пестим снарядите. Ще се наложи да стреляме и с ръчните си оръжия. Да се разположим ли по-нашироко по стената?

— Великаните предпочитат да е така — съгласи се Уондернотий.

— Аз също — не се възпротиви Кейуербримис.

— Нали имат арбалети? — намеси се Валавиргилин. — Защо се тревожат толкова? Вярно, не са с далекобойността на нашите оръжия, но ще поразяват вампирите, преди да вдишат уханието им.

Водачите се спогледаха. Ант вдигна рамене:

— Тревопасни, какво да ги правиш…

— Не си прав! — възрази Уонд. — Навсякъде ги смятат за страховити бойци.

Никой не пожела да добави нещо.

Колите на Уондернотий и Антрантилин се отдалечиха от средната. Станаха почти невидими в здрача и дъжда, преди великаните да им посочат най-подходящите места.

— Барок, ти ще си на оръдието — заповяда Кей. — Гледай пистолетите също да са ти под ръка. И аз ще стрелям с пистолети. Форн, ти ще презареждаш. — Твърде млада беше, за да й поверят нещо по-сериозно. — Старша, огнехвъргачката ли предпочиташ?

— Изобщо няма да стигнат толкова наблизо — усъмни се Валавиргилин. — Но хвърлям надалеч и точно.

— Добре, значи и ръчните бомби са за теб. Дано можем да използваме огнехвъргачката. Няма да е излишно, ако покажем още един начин за употреба на спирта. Великаните и без това не се нуждаят от нашето гориво, защото сами си теглят каруците. Впрочем вампирите са лишени от разум, нали?

— Поне онези, дето са по-наблизо до Средищния град.

— Повечето раси ги смятат за животни — обади се Форн.

— Старша, а те как нападат? Всички заедно ли?

— Само веднъж съм се сражавала с вампири.

— Значи с един път повече от мен. Но съм слушал истории за тях. Как беше?

— Единствена аз оцелях — натърти Вала. — Кей, научи ли достатъчно от чутите истории, за да използваш кърпи и спирт?

Споменатият сви вежди.

— За какво говориш?…

… а Вала извъртя рязко глава, щом чу басовия вик на един от стражите.

Навсякъде тегнеха плътни сенки, чуваше се звук като тихо свистене на вятър в опънати въжета, също и шепотът на стрелящи арбалети. Тревопасните великани внимаваха да не хабят напразно стрелите. Куршумите също не бяха безкрайно много, особено след като наблизо нямаше някоя обвързана в търговията раса, която да попълни запасите при нужда.

Вала още не виждаше нищо. Тъмнината сигурно пречеше и на грамадните бойци, но пък тази равнина беше домът им. Отново изсъска арбалет, блед силует се изправи рязко и рухна в тревата. Вятърът се засили… само че не беше вятър…

А песен.

— Гледайте за бели тела! — ненужно подвикна Форн. Кей стреля, смени пистолетите, пак се прицели и натисна спусъците.

Добре, че бяха раздалечили колите. Блясъците на изстрелите заслепяваха. Вала се почуди какво да стори, докато остатъчните огнени кълба полека гаснеха в ретината й. Накрая се пъхна под колата и придърпа при себе си огнехвъргачката и мрежата с ръчните бомби. Корпусът над нея щеше да предпазва поне малко очите й.

А какво ли ставаше с оръдията?

Наоколо стреляха трескаво. Зрението й се възстановяваше. Ето, различи блед силует на хуманоид. И още един. Вече виждаше двайсетина! Един падна, другите се отдръпнаха. Повечето сигурно бяха извън обсега на арбалетите. Песента на вампирите просто й късаше нервите…

— Стрелям — предупреди Барок.

Този път успя да си затвори очите навреме.

Окосените почти до пръстта стръкове трева тлееха, но нямаше как да се подпалят. Тя преброи шест белезникави трупа… не, осем. Още трийсет-четирийсет вампири стояха по-нататък, изложени на огъня от пистолетите.

Защо ли бойци, въоръжени дори само с арбалети, трябваше да се боят от тези същества? Ами най-малкото защото никой никога не бе виждал толкова вампири, събрани на едно място!

Необичайно, дори налудничаво. Как успяваха да се изхранят?

Нейната търговска група бе намерила смъртта си до една полупорутена кула в изоставен град преди четиридесет и три фалана. Сблъскаха се само с петнайсетина вампири и убиха не повече от осем. Спътниците й загинаха до един, а самата тя бе спасена от чудновата случайност.

Помнеше добре как и тогава песента проникваше в съзнанието им. Вампирите бяха бледи, голи, прекрасни. И онзи ужас. Групата стреляше от десетия етаж, по-надолу имаше часови. Те изчезваха един по един, а после…

— Вятърът духа надясно — отбеляза Кей.

— Стрелям — съобщи Барок.

Тя инстинктивно стисна клепачи. Оръдието над нея изрева, друго в далечината сякаш повтори експлозията.

Едва-едва чу гласа на Барок:

— Може да ни обкръжат.

— Не са разумни — напомни Кей.

Отляво пак долетя оръдеен гръм. После и отдясно.

Вампирите не използват сечива, не носят дрехи. Ако заровиш пръсти в пищната пепеляворуса коса на някой убит екземпляр, ще напипаш твърде малък и някак плосък череп. Тези същества не строят градове, не събират армии, не се сещат за обходни маневри…

Но бойците по стената сочеха навсякъде, пускаха стрелите си наляво и надясно, в посоката на въртене и срещу нея.

— Да, нямат разум, но имат носове!

Барок се вторачи в нея от куличката, Кей се учуди:

— Това пък какво означава?

— Не са съставили никакъв план за битката. Просто отбягват вонята на хиляда и петстотин тревопасни великани в селище с първобитна канализация. Същата миризма ги е привлякла насам! Когато заобиколят, за да духа вятърът откъм тях, няма да ги дразни. И тогава ние ще надушим тяхното ухание…

— Ще накарам Уондернотий да премести колата си — реши Барок и се втурна.

— Кърпа и спирт! — кресна Валавиргилин след него.

Той се закова на място.

— Какво?!

— Сипи малко спирт на кърпа и я вържи на лицето си. Ще те предпази от уханието. Кажи и на Уонд!

— Аз още имам в кого да се целя — обади се Кей над нея. — Старша, ти обаче не можеш да хвърлиш бомба дотам. Отиди при Ант и му кажи да се премести. Обясни му за кърпите и спирта. А и великаните едва ли знаят как да се предпазят. Ха! Тъкмо исках да им покажа и другите приложения на тази течност…

Идиот. Тя намокри една кърпа за себе си, взе още две. Май ставаше много напечено.

Налагаше се да внимава къде стъпва в тъмното, можеше да падне и навън, и в двора на селището. Вече не валеше. Песента на вампирите се носеше с вятъра. Вала вдишваше изпаряващия се спирт, главата й се замайваше.

Чу отдалеч:

— Оръдието!

Затвори очи, изчака грохота и продължи към плътната квадратна сянка.

— Антрантилин!

— Вала, той е зает — отвърна Таратарафаст.

— След малко ще бъде още по-зает. Ония кръвопийци ни обкръжават. Извадете кърпи, сипете по малко спирт и ги вържете на лицата си. След това преместете колата с една шеста по дължината на стената.

— Валавиргилин, аз изпълнявам заповедите само на Антрантилин.

Ама че глупачка…

— Премести колата където ти казах, иначе скоро и двамата ще си приказвате с мършоядите! Накарай и Ант да си върже намокрена със спирт кърпа. Но първо ми дай едно шише, за да имам и за великаните.

Нерешително мълчание.

— Добре, Вала. Кърпите ще ти стигнат ли?

Голямата бутилка тежеше. Твърде остро съзнаваше, че не носи никакви оръжия. Когато застана до едрия силует, засрами се от чувството на облекчение.

Великанът не се обърна.

— Какво е положение при вас, Валавиргилин?

— Обкръжават ни. След минута ще ги надушиш. Вържи това…

— Фу! Що за воня?!

— Спирт. С него задвижваме колите си, а сега може да ни спаси. Вържи кърпата на лицето си.

Стражът не помръдна, дори не я погледна. Не би обидил гостенка от друга раса. Значи все едно нищо небе чул. Тя обаче нямаше време за тези игрички.

— Покажи ми къде да намеря Търл.

— Дай ми кърпата…

Вала му я подхвърли. Великанът изпръхтя с погнуса, но все пак се зае да я връзва върху устата си. Посочи настрани, ала тя вече бе забелязала лъскавата броня на вожда.

Главният мъжкар на ордата се поотдръпна от миризмата и се вторачи в мократа кърпа.

— Но защо?!

— Нищо ли не знаеш за вампирите?

— Разни истории стигат до нас. Знаем, че вампири лесни за убиване, щото не мислят. А останалото… Не трябва ли с тези кърпи да закрием и свои уши?

— Как ти хрумна?

— Да не ни примамят към гибел с тяхна песен.

— Не с песните ви примамват, а с миризмата си.

— С миризмата, казваш…

Тя си напомни, че тревопасните великани не са слабоумни, просто не бяха имали късмет. Първо някой трябва да оцелее при нападение на вампири. А ако е дете, не би разбрало кой е убил възрастните. Ех, защо не им каза по-рано въпреки цялата шетня преди атаката?

— Търл, вампирите отделят миризма, подтикваща към съвкупление. Обзема те похот, мозъкът ти все едно заспива и отиваш при тях.

— Значи вонята на ваше гориво ще ни отърве? Но няма ли да попаднем в друг капан? Ние чували много за вас, Народ на машините, за ваша империя. Скланяте други раси да прави гориво за ваши коли. Но те научават се да пият него. И вече не иска работи и играе, не знае друго в живот, освен гориво. Накрая умира млади.

Вала се засмя кисело.

— Същото ще те сполети и от уханието на вампирите, но още преди да си вдишал и издишал стотина пъти.

Все пак Търл й напомни за нов проблем. Ами ако стражите се замаят? Как ще стрелят с арбалетите, когато вампирите ни доближат отвсякъде?

— Гориво ли е най-добро? Да опитаме билки със силен дъх?

— Къде ще ги набереш?! Имам спирта сега, а не утре!

Търл се завъртя на пети и започна да реве оглушителни заповеди. Повечето мъже бяха по стената, но жените се разтичаха. Тутакси се появиха с множество парчета плат в ръцете си и се покатериха горе. Вала чакаше, едва-едва сдържайки нетърпението си.

Вождът я подкани:

— Ела!

Влезе в пръстена постройка, втората по големина в селището.

Покривът беше от опънато платно. Вътре имаше високи купища суха трева и какви ли не други растения. Смесица от хиляди аромати. Търл смачка едно листо под носа й и тя се отдръпна рязко. Помириса по-предпазливо следващото. После още едно.

— Опитайте всички — посъветва го, — но не пренебрегвайте и спирта. Ще проверим кое е най-подходящо. Защо ги съхранявате?

Вождът се разсмя.

— За по-приятен вкус, а от ей това мляко на жени става добро за малките. Да не мислиш, че ние дъвче само трева? Ако е повехнала или кисела, трябва добави нещо.

Той събра колкото можа в ръцете си и излезе с гръмогласни викове. Вала си каза, че сигурно би го чула дори ако още се намираше в Средищния град. Взе си шишето и се покатери след него на стената.

Горе бойците не мърдаха от местата си, но жените щъкаха сред тях и разпределяха натъркани с билки или намокрени със спирт кърпи. Вала спря за миг една особено едра и решителна великанка.

— Мунуа?

— Валавиргилин, те с миризма ли убиват?

— Така е. Не знаем кой аромат предпазва най-добре. Някои вече имат кърпи със спирт. Оставете им ги, раздайте онези с растенията на останалите. Ще видим какво ще стане.

— Ще видим кой умре и кой живее, а?

Вала продължи нататък. Стъпваше малко неуверено заради спиртните изпарения, но можеше да се справи с това състояние, пък и кърпата вече беше почти изсъхнала.

Отдавна познатото ухание на похот и смърт гъделичкаше носа й и сякаш се просмукваше полека в мозъка.

Бойците от племето на тревопасните великани още й изглеждаха като неподвижни сенки сред трескаво обикалящите силуети на жените. Само че бяха по-малко отпреди.

И жените виждаха добре какво става, разнасяха се писъци на ярост и ужас. Три-четири от тях се втурнаха надолу по пръстената рампа, като викаха оглушително Търл. Една обаче се понесе със стон в другата посока — към окосеното поле.

Вала минаваше покрай оцелелите досега защитници на селището, сипвайки спирт върху кърпите им. Чудеше се дали и билките ще опазят някого. Е, поне миризмата им беше по-трайна.

Навсякъде около стената се мяркаха бледи човекоподобни силуети. Не различаваше никакви подробности, но лесно си ги представяше, особено с раздразненото от уханието въображение — великолепни, неустоимо привлекателни видения.

Промъкваха се по-наблизо. Но защо оръдията бяха замлъкнали? Стигна до колата на Антрантилин. Качи се на страничната стъпенка.

— Ант?

Нямаше никой. Тя се покатери на товарния корпус. Никакви следи от борба, нито повреди. Спътниците й просто бяха изчезнали.

Намокри пак кърпата си и чак след това се зае с оръдието. Една групичка вампири се бе скупчила много удобно в посоката на въртенето. Може би около Ант, Форн или Химп? Все едно. Стреля и видя как половината твари изпопадаха върху късите стръкове на тревата.

По-късно през нощта някой зашепна настойчиво:

— Антрантилин?

— Няма го — отвърна, но не чу гласа си и кресна: — Няма го! Аз съм Валавиргилин!

И нейният вик, и този на мъжа до колата звучаха приглушено след страшните трясъци на оръдието.

Време беше да премести колата. Тук вампирите се отдръпнаха, явно разбрали, че не бива да припарват до стената. Може би щеше да намери по-непредпазливи жертви другаде? Оръдията бяха ненужни надясно и в посоката срещу въртенето. Там стрелите от арбалетите се носеха с вятъра и улучваха надалеч.

— Аз съм — Кей. Всички ли са изчезнали?

— Да.

— Боеприпасите ни свършват. Ти как си?

— Имам още много.

— До сутринта няма да ни остане никакво гориво.

— Вярно. Аз раздадох всичко на жените и им обясних какво да правят. Мислех си… Дали да не научим онази Мунуа да стреля с оръдието?

— Старша, само това не! Трябва да си пазим тайните!

— И без това нямаме време да я учим.

Главата на Кей се подаде в оръдейната куличка. Хвана буренце с барут и го надигна, пъшкайки.

— Връщам се да си върша работата…

Той впи поглед в нея, вцепенен. Буренцето падна от ръцете му. Вала се плъзна надолу и се притисна о него.

— Трябваше пак да намокря тази кърпа — промърмори и после в главата й задълго не остана място за мисли.

Кей, а не тя, се отдръпна по някое време и скочи в калта. Валавиргилин се хвърли след него, за да го задържи. Той обаче разкъса ризата й, извъртя се в силните й ръце и след миг-два опря единия парцал в лицето й, а с другия закри носа и устата си.

Тя вдиша дълбоко и се задави.

— Така е по-добре.

— Аз се връщам при своята кола — каза Кей. — Ти ще трябва да се оправяш сама с оръдието тук.

— В такива обстоятелства… — вдигна рамене Валавиргилин. — Няма ли да е прекалено опасно за теб да си сам?

— Ще рискувам.

Тя го изпроводи с поглед.

Не биваше. Никога! Не биваше да го прави с друг. Съзнанието й, самото й „аз“ бе потънало във вълната на похотта. Какво би си помислил Тарб за нея?

Но с Тараблиляст преживяването никога не беше толкова завладяващо.

Вече се опомняше. Нали си имаше партньор?

Вдигна кърпата към лицето си. Спиртът сякаш проникна направо в главата й и я проясни… Или беше илюзия? Огледа стената. Твърде малко бяха останали от едрите сенки. И бледите силуети отвъд като че бяха нарядко, но все пак наближаваха. Пееха, зовяха, скупчени почти под колата.

Вала се качи в куличката и зареди оръдието.

ВТОРА ГЛАВАСЪВЗЕМАНЕ

Небето светлееше, малко по-бледо към посоката на въртене. Песента бе стихнала, а и Вала от доста време не чуваше звън от тетиви на арбалети. Не откриваше вампири, по които да стреля.

Ужасяващата нощ се изниза незабелязано.

И да е била толкова изтощена друг път, изцеденият й мозък явно не е съхранил спомена. Ето го и Кейуербримис.

— Остана ли ти шрапнел?

— Малко. Тъй и не стигнахме до стрелба с чакъл.

— Когато се върнах при колата, Барок и Форн ги нямаше.

Вала си разтърка очите. Какво да каже?… Уондернотий и Сопашинтей се довлякоха при тях.

— Ама че нощ! — промърмори Уонд.

— На Чит тия песнички май му допаднаха прекалено — подхвърли Спаш. — Бяхме принудени да го вържем. Струва ми се, че сипах твърде много спирт на кърпата му. Сега спи, както аз бих се отнесла, ако… — тя обви тялото си с ръце, сякаш мръзнеше — … престана да треперя.

Хм, сън. Само че няколкостотин мъжкари от ордата на великаните очакваха…

— В момента не бих понесла ришатра — измънка Вала.

Стараеше се да прогони спомена за случката с Кей. Можеше да има неприятни последици.

— Отспете си в колите — реши Кейуербримис. — Поне засега. О, здравейте…

Ръката му хвана рамото й и я завъртя полека. Имаха си компания. Деветима великани; сред тях изпъкваше сребристата броня.

— Вие как, хора от Народ на машините? — попита Търл.

— Останахме половината — сдържано отвърна Вала.

— Изобщо не очаквахме да са толкова много — намеси се и Уонд. — Въобразявахме си, че нашите оръжия ще се справят с всяка опасност.

— Пътници ни казвали, че вампири примамва с песен жертви към гибел.

Кей поклати глава.

— Половината от мъдростта е да се научиш как да забравяш научените заблуди.

— Не знаели кой наш враг. Ухание! Как можели да се досетим? Но прогонили вампири! — избоботи вождът. — Ще подгони ли тях през трева?

Уонд вдигна раздразнено ръце към небето и се отдалечи.

А Вала, Кей и Спаш се спогледаха. Щом великаните още имаха сили да мислят за битки… От Уонд нищо не можеха да очакват в момента, но все някой трябваше да защити честта на Народа на машините.

Затътриха се след бойците по окосеното поле.

Две голи тела се размърдаха в подножието на стената. Към тях се завъртяха пистолети и арбалети. Други ръце припряно наведоха оръжията надолу, чу се гръмката забрана за стрелба, изревана от Търл. Не бяха вампири. Грамадна жена и доста по-дребен мъж си помагаха в изправянето.

— Барок!

Лицето на Сабарокареш беше отпуснато, дълбоко стаеният ужас изобщо не стигаше до очите му. Зяпаше Валавиргилин като че ненадейно се бе озовал срещу призрак. Полуобезумял, преуморен, окалян, но жив.

А аз си мислех, че от моята умора няма повече… Вала го тупна по рамото. Но къде ли беше дъщеря му? Не попита, а промълви:

— Сигурно си струва да чуем твоята история. По-късно и за нея ще имаме време.

Вождът подхвърли няколко думи на Парум, който прихвана омаломощения Барок и великанката и ги поведе към укреплението.

Търл затича в тръс надясно и по посоката на въртене. Хората му го следваха, а търговците изоставаха. Нощта на безсъние, страх и диво съвкупление бе изцедила силите им.

Подминаваха трупове на вампири. В тях нямаше и следа от лъжовната им красота. Великан спря да огледа една женска от тварите, пронизана от стрела. Спаш отиде при него.

Вала си спомни как правеше същото преди четиридесет и три фалана. Първо надушваш разлагаща се плът. После другата миризма нахлува в сетивата ти…

Едрият воин отскочи пъргаво. Преви се да повърне и се изправи мъчително, извърнал лице от срам. И Спаш изведнъж обърна гръб на трупа, притича към Вала и немощно опря чело на рамото й.

— Мила, ти за нищо не си виновна — утеши я старшата на групата. — Мъчи те желанието да легнеш с труп, но не съзнанието ти говори в момента.

— Да, разбирам. Само че ако не можем да ги изучаваме дори мъртви, как да ги опознаем?!

— Точно затова са такава заплаха.

Похотта и вонята на мърша не се вместват добре в един и същ мозък…

Вампирите край стената бяха убити от стрели. По-нататък — разкъсани от гюллета или шрапнел. Вала видя, че малката им група е унищожила поне толкова твари, колкото стократно превъзхождащите ги по брой тревопасни великани.

На двеста крачки от укреплението вече не намираха вампири. Там лежаха само мъртви гиганти — разкъсали дрехите си или полуголи, с хлътнали очи и бузи, с гадни рани по шиите, китките, лактите.

Близо до гъстата неокосена трева имаше ярко петно. Вала понечи да се затича… и се закова на място. Работната дреха на Таратарафаст.

Вдигна я колебливо. Беше чиста — нито кръв, нито кал. Защо са довели Тарфа чак дотук? И къде ли е сега?

Търл бе изпреварил много останалите. Колко ли тежеше тази негова броня? Изкатери бодро висока десетина великански разкрача могилка и изчака другите горе.

— Никъде не вижда вампири — съобщи им, когато се скупчиха около него. — Скрили се. Пътници казвали на нас, че гнусни твари не понасят слънце…

— Това поне е вярно — потвърди Кей.

— Тогава мисля, че те отишли надалеч — отсъди вождът. Никой не възрази. — Бийдж!

— Казвай, Търл — обади се по-едър от останалите мъжкар, също дразнещо преливащ от жизненост като вожда.

— С мен, Бийдж. Тарун, вие заобиколете и срещнем се в другия край на полето. Ако не заварим ви там, значи сте намерили с кого сбиете.

— Добре.

Търл и Бийдж тръгнаха, останалите бойци поеха в противоположната посока. Вала поумува малко и се повлече след вожда.

Търл я забеляза и забави крачка. Бийдж също щеше да изчака, но вождът му махна да продължи напред.

— Няма намери живи вампири в трева. Стръкове прави, а нощ само се плъзга пред слънце и отминава, то винаги над наши глави. Вече не мърда. Къде може вампир се скрие от светлина?

— Помниш ли времето, когато светилото се движеше?

— Дете бях. Всички много плашехме се.

Вала си каза, че едва ли са се страхували достатъчно. Знаеше, че Луис Ву е бил и при ордата, но явно не им беше обяснил същото, което каза на нея.

Светът е пръстен. Дъгата е част от него, върху която не си стъпила. А слънцето започна да шава в небето, защото пръстенът се е изместил. След няколко фалана ще се отърка в звездата. Но аз се кълна, че ще го върна на мястото му или ще умра, докато поне се опитвам.

И след време светилото отново застина неподвижно.

Бийдж подтичваше, спираше тук-там да огледа телата. От време на време замахваше с извития си меч, за да окоси туфа трева и да провери крие ли се някой в нея. Изяждаше каквото бе отсякъл и продължаваше нататък. Май изгаряше още повече енергия от бодрия Търл. Вала не забеляза някакви търкания помежду им — уверени заповеди, безпрекословно подчинение — но изобщо не се съмняваше, че вижда следващия вожд на ордата.

Престраши се да попита:

— Дали един хуманоид от незнайна раса е бил сред вас и е твърдял, че идва от някакво място в небето?

Той я зяпна.

— От небето ли?

Едва ли бе забравил, но може би предпочиташе да не издава тайните на ордата.

— Един магьосник, мъж. С безбрадо тясно лице, бронзов тен на кожата, черна права коса на темето, по-висок от моята раса, по-тесен в раменете и в задника. — Повдигна с пръсти крайчетата на клепачите си. — И с ей такива очи. — Трябва да е кипнал едно море наблизо, за да унищожи напастта на огледалните цветя.

Вождът кимаше.

— Да, предишен Търл направил това с помощта на онзи Луис Ву. Но ти как научила?

— С Луис Ву пътешествахме заедно далеч наляво оттук. Каза ми, че без лъчите на слънцето огледалните цветя не можели да се пазят от изтребление. Облаците обаче тъй и не се разнесоха, нали?

— Никога. Ние трева засяхме, както ни казал онзи магьосник. Дребни гризачи проникнали в тези земи още преди нас. Където и да отивали ние, намирали огледални цветя изядени от корен. Отначало трябвало яде тях, защото трева никнела лошо в този здрач. Червенокожи, които пасли свои стада на наша трева по време на мой баща, дошли след нас. Събирачи започнали да лови гризачи. А водни хора се върнали нагоре по реки, които огледални цветя им отнели.

— Ами вампирите?

— Както вижда и ти, те също благоденствали.

Вала се смръщи.

— Имало обширно място, което ние всички отбягвали. Вампири нуждаят от убежище срещу ден — пещери, гъста гора, ей такива неща. Когато се събрали облаци, те вече не плашили от слънце. И започнали да тършува надалеч от свое леговище. Друго не знаем.

— Трябва да попитаме мършоядите.

— Нима вие от Народ на машините говори с мършояди?

Тази идея май не допадаше на вожда.

— Те с никого не се сдружават, но винаги знаят къде има мъртъвци. Значи са им известни ловните полета на вампирите, както и къде се крият през деня.

— Мършояди излизат само нощем. Не знам как трябва говоря с тях.

— Възможно е. — Вала се опитваше да си припомни разни неща, но умът й не го биваше тази сутрин. Преумора… — Понякога се заражда друга вяра или умира стар жрец, или пък нов шаман се подлага на изпитание. Мършоядите трябва да познават и да приемат ритуалите, които той ще изисква от тях за мъртъвците.

Търл кимна. Мършоядите извършваха погребални ритуали за представителите на която и да е раса. С някои очевидни условия, разбира се…

— Е, как ще го направи?

— Като привлечем вниманието им. С любезност. Лукави са. И това е изпитание. Никой нов жрец няма да бъде почитан, ако не успее да се спогоди с мършоядите.

— С любезност, казваш… — малко се наежи вождът.

— Търл, ние дойдохме тук за търговия. А мършоядите разполагат с нещо, от което имаме отчаяна нужда — знания. Какво можем да предложим ние за размяна? Нищо особено. Мършоядите притежават света. Ще разбереш това, ако поприказваш с тях.

— С любезност… — намусено промърмори главният мъжкар на ордата. — Как?

Какво ли беше чувала тя, за да му обясни? Приказки нощем, не особено полезни при пазарлъци. Все пак бе срещала мършоядите, бе говорила с тях…

— Работят в сенчестата ферма под събрани на едно място въздушни сгради далеч вляво оттук. Ние им плащаме с инструменти и уреди, а потомците на Строителите им дават достъп до библиотеката си. Те са готови да се отблагодарят, ако могат да научат нещо ново.

— Ние обаче нищо полезно за тях не знаем.

— Така е, макар и не съвсем.

— А друго имаме ли? — промърмори Търл. — Ох, Вала, работа гадна е тази…

— За какво говориш?

Вождът махна към полето — труповете на вампирите пред стената и мъртвите великани.

Бийдж оглеждаше едно от по-малките безжизнени тела. Забеляза, че тя го наблюдава, и повдигна главата на трупа, за да го види и Валавиргилин. Беше Химапертарий от екипажа на Антрантилин.

Ледена тръпка се плъзна по гърба й. Търл беше напипал болното им място, затова му каза:

— Мършоядите също трябва да се нахранят. И друго не забравяй — ако тези почти хиляда трупа останат така, ще плъзне някоя болест. Тогава всички ще обвинят именно мършоядите. Те непременно ще дойдат да разчистят, за да няма зарази.

— А ще поискат ли изслушат мене?

Тя тръсна главата си, сякаш пълна с памук.

— И какво бъде прави, щом научи къде леговище на вампири? — не мирясваше Търл. — Ние ли напада тях?

— Мършоядите може да ни подскажат нещо и по този въпрос.

Вождът изведнъж се втурна в галоп. Вала се обърна — в същия миг Бийдж раздруса свирепо тялото, което държеше в едната си ръка, и го захвърли надалеч. То се погьрчи малко и застина, а великанът кресна и отскочи.

Нещото на земята беше жив вампир.

— Търл, прости ми — смутено промълви Бийдж. — Тази твар беше ранена със стрела в корема. Мислех си да я огледаме или разпитаме, но… миризмата!

— Я успокой! Изведнъж ли замириса? Ти нападаш, то се отбранява с ухание, така ли?

— Все едно пърди? Ами не знам.

— Продължавай нататък.

Мечът на Бийдж се стовари в яростен удар, после великанът затича бавно към неокосената трева. Вала се помъчи да измисли нещо.

— Търл, трябва да оставим пратеници сред мъртъвците. Палатка с няколко от твоите хора…

— Ще ги намерим без кръв на друга сутрин!

— Не ми се вярва нещо да ги заплашва и довечера, и следващата нощ! Вампирите вече минаха оттук, а върнат ли се, първо ще надушат труповете на своите. Все пак нека хората ти са въоръжени… Хм, остави тук и мъже, и жени.

— Слушай, Валавиргилин…

— Познавам обичаите ви, но ако вампирите се промъкнат, най-добре е пратениците да се съешават помежду си, нали?

Не прекаляваше ли? Досега не би й хрумнало дори да изрече нещо подобно пред вожд на тревопасните великани.

Главният мъжкар изръмжа, обаче промълви, свъсил вежди:

— Да, ти права. Каквото Търл не видял с очи, то не станало. — Размаха ръце, за да върне Бийдж, и се обърна към нея: — А търговци бъде ли с нас?

— Ще ви подкрепим. Гласовете на две раси в нужда звучат по-убедително.

Народът на машините обикновено се отърваваше от такива проблеми, като увеличаваше разстоянието до тях, но този път нямаше как да стане. Почти привършиха запасите си от гориво през нощта.

— Не, бъде три раси. Много събирачи умрели предишна нощ. И техни хора чака с нас. Дали да повика още? Вампири сигурно били на лов и сред червенокожи.

— Струва си да пробваме.

Бийдж притича и Търл му заговори толкова бързо, че Вала не успяваше да схване смисъла. Вторият великан като че се опита да спори, но се отказа.

— Добре е да си отспим през деня — подхвърли тя.

Тялото й май нямаше да издържи още дълго.

Нещо стисна китката й.

— Старша…

Тя се събуди смразена. Тихото писукане, излязло от гърлото й, трябваше да бъде панически вопъл. Отмести се и седна. Беше Кейуербримис.

— Какво сте се уговаряли с Търл?

Още се чувстваше като зашеметена. Имаше нужда от вода и баня, а също и… Това трополене на дъжд ли беше? Ами да, проблясък на мълния и грохот наблизо!

Бе свалила мръсните си дрехи, преди да заспи. Отметна одеялата и излезе от товарния корпус под хладните струи. Кей я гледаше от оръдейната куличка.

Пак се замисли за нежеланите последици от случилото се помежду им. Търговците не търсят партньори, а споделят ришатра с расите, които срещат. Връзката с човек от собствената раса е нещо съвсем различно. Кой би поискал съдружничката му да забременее или да се надлъгва с нея в игрички на сексуално надмощие? Още по-неподходящо е да се влюбиш насред търговско пътуване.

Но из тези далечни земи сред непознати хуманоиди нямаше как и да се отбягват напълно. Вала му подвикна:

— Ела да се измиеш. Кое време е сега?

— Скоро ще се здрачи. Дълго спахме. — Кей смъкваше дрехите си с видимо облекчение. — Мислех, че трябва да станем по светло, за да се подготвим по-добре за ново нападение на вампирите.

— И това ще направим. Как е Барок?

— Не знам.

Пиха вода, изтъркаха си гърбовете, избърсаха се и се успокоиха — можеха да устоят на нагона.

Дъждът спря постепенно. Вятърът гонеше последните струи по полето. Неравни петна небе се показваха сред разкъсаните облаци, тук-там внезапно просветваха сини и бели ивици.

Вала се вторачи изумено. Не бе зървала Дъгата цели четири завъртания.

На светло успя да различи какво имаше в равнината — полукръг от бледи правоъгълници, а по средата палатка. Наоколо щъкаха великани заедно с по-дребни фигурки. Нареждаха трупове по платнищата.

— Старша, ти ли им каза да правят това?

— Не. Но добре са се сетили.

В опустялата кола на Антрантилин завариха Барок с двойно по-едра от него жена. Той изглеждаше необичайно унил, но се насили за една усмивка.

— Уемб, тези са моите съдружници Валавиргилин и Кейуербримис. Хора, запознайте се с Уемб.

— Не очаквах да… — започна Кей.

— Да, да! — Смехът на Барок не звучеше съвсем нормално. — Ако си предполагал, че спим, познал си!

Уемб се намеси.

— Спали заедно тук, за да пазим от другите. Да няма още ришатра. Ние имали късмет да се намерим.

Барок като че тършуваше мъчително в опустошения си ум.

— Форн… Не намерихте ли Форанаидлай?

— Няма я никъде — завъртя глава Вала.

Тялото му се разтресе за миг. Хвана я за ръката.

— Погледнах надолу и й викнах: „Презареждай!“ Не ми отговори. Беше изчезнала. Скочих от колата да я търся, да я спра, ако е тръгнала към песента. И тогава мозъкът ми изключи. Стоях под стената, а дъждът сякаш щеше да ме сплеска в пръстта. Някой се блъсна в мен и ме събори. Беше Уемб. И ние… Не, ришатра е твърде слаба дума за онова, което правихме.

Уемб го хвана за рамото и нежно го обърна към себе си.

— Ние споделили любов, Барок, но трябва винаги казваме ришатра. Така е редно.

— Съдрахме си дрехите, не можехме да се откъснем един от друг, докато полека-лека се опомняхме. А нямахме време. Онези бледи гадини пак се промъкваха към нас. Видях, че навсякъде са разхвърляни арбалети. Бойци на великаните през цялата нощ се смъкваха от стената и отиваха при вампирите, всичко падаше от ръцете им…

— Взехме арбалети — продължи великанката. — Видях Маки да лежи мъртъв с вампирка, стрела пронизала тях. Прибрах негов колчан със стрели и дадох на Барок. Убих вампир, който бил най-близо. После друг.

— Отначало не успявах да си заредя арбалета…

— Ти затова ли викал толкова ядосано? Все забравяла да те питам.

— Ами виках, за да събера сили и да обтегна тетивата. Вашите проклетии не са правени за дребни немощни хорица от Народа на машините.

— На полето ли бяхте цяла нощ? — слисано промълви Вала.

Уемб кимна, а Барок промърмори:

— Когато дъждът се поукроти малко, намерих кърпи. Имаше предостатъчно. Пръстите му стиснаха болезнено китката й. — Разбрахме защо…

— Много бойци минали покрай нас — добави Уемб. — Аз забила стрела в крак на Херст, но той продължил към песен. Вампири дошли при него и махнали кърпа от лице, после го отвели. Той мой син…

— Вала, ако имаш нещо на лицето си, те го взимат! А дъждът беше измил спирта от кърпата на Херст. Потърсихме си други, с билки, те бяха запазили по-добре миризмата си. Така оцеляхме — с кърпите и с ришатра. Щом започнехме да усещаме, че няма да издържим, пак се вкопчвахме един в друг. И непрекъснато търсехме стрели. Стражите захвърляха мечовете и арбалетите си, но за колчаните просто не се сещаха. Взимахме ги от мъртвите.

— Аз видяла нещо, което не разбрала — вметна Уемб. — Трябва каже на Търл. Вампири правили ришатра с някои от наши хора, после ги отвели във висока трева и нататък. Защо ги искали живи? И дали те още живи?

— Мършоядите може и да знаят — предположи Вала.

— Мършоядите пазят свои тайни.

Облаците пак се събираха. Барок изрече в тъмното:

— Застрелях вампирката, която отвеждаше Ант. Умря чак от втората стрела. Друга подхвана песента, убих и нея. Ант тръгна след трета, дотам вече не можех да пратя стрела. За мъкнаха го в тревата и повече не го видях. Дали не трябваше да стрелям по него? — Вала и Кей не продумаха. — Не мога да бдя с вас. Не ми се мисли дори за ришатра. А и главата ми… Не знам как да ви обясня…

Стиснаха му ръцете и го увериха, че разбират. Оставиха го да си почива в колата.

ТРЕТА ГЛАВАНАЗРЯВА БУРЯ

Сгушената под стената палатка бе обърната с входа си към дъгата от бледосиви правоъгълници.

Нареждаха мъртвата глава до глава — по двама великани или четири вампира на платнище. Групите намериха Антрантилин и Химапертарий, телата им сега лежаха отделно. Таратарафаст и Форанаидлай бяха изчезнали с вампирите. Имаше и платнище с шест малки трупа на събирачи.

Великаните почти бяха привършили с печалната си работа. Дребосъците сред тях нямаше с какво толкова да помогнат, но носеха храна или други по-леки товари. Всички събирачи бяха наметнали правоъгълни парчета плат с дупки за главите по средата.

Тревопасен великан вдигаше вампир без усилие. Събираха се по двама, за да пренесат мъртвец от своите.

Но Бийдж дойде сам, на гърба му тежеше тялото на жена. Положи я внимателно върху платнище, хвана безжизнената ръка и зашепна тъжно. Вала се отказа да го разпитва.

Две великанки наредиха още едно платнище с вампири и дойдоха при нея.

— Натъркахме краища с билки — каза й Мунуа. — Миризма отпъжда дребни хищници. За по-големи имаме арбалети. Мършояди няма да се бият за онова, което тяхно по право.

— Много любезно — съгласи се Вала.

— Мога ли направя нещо за теб?

— Ще дойдем да бдим с вас.

— Вие много изморили в битка. Мършояди едва ли дойде първата нощ. Почивайте.

— Но нали аз предложих да ги посрещнем така?

— Търл се сетил — невъзмутимо я осведоми Мунуа. Вала кимна и се постара устните й изобщо да не трепнат. Обичаят се спазваше неотклонно. Луис Ву само помогна на Търл да кипне морето…

Тя посочи дребните хуманоиди.

— Тези кои са? Мунуа повика:

— Перилак, Силак, Манак, Кориак… — Четири малки глави се обърнаха. — Тези са други наши съюзници — Кейуербримис, Валавиргилин, Уондернотий.

Събирачите се усмихваха и кимаха, но не доближиха веднага. Отидоха при великаните, които се отдалечиха от труповете и палатката. Чак тогава предпазливо смъкнаха от себе си замърсените парчета плат. Великаните взеха мечовете и арбалетите, събирачите окачиха на гърбовете си тънки саби.

Бийдж дойде и съобщи:

— Оставихме в палатката достатъчно кърпи, натъркани с билки. Добре дошли на всички.

Събирачите стигаха до раменете на търговците и малко над пъпа на Бийдж и Мунуа. Безбрадите им лица се стесняваха надолу. Широките им усмивки изглеждаха малко прекалено зъбати. Носеха туники от щавена кожа, изобилно украсени с пера. На раменете на Перилак и Кориак перата образуваха крилца и жените трябваше да ходят внимателно, за да ги опазят. В дрехите на Манак и Силак се забелязваха повече разлики. Ръцете им бяха голи, за да замахват свободно.

Пак затупаха тежки капки и търговците решиха да влязат в палатката. На земята беше застлан дебел слой трева — за лягане, а също и за храна на великаните. Вала спря спътниците си на входа и ги накара да си събуят сандалите.

Вече беше достатъчно тъмно, за да не се виждат ясно лицата им. Нощта беше най-подходящото време за ришатра.

Но не и на бойно поле.

— Лошо… — промърмори Перилак.

— Колко от своите загубихте? — попита Уондернотий.

— Почти двеста досега.

— Ние бяхме само десет, четирима вече ги няма сред нас. Сопашинтей и Читакумишад останаха на стената при едно от оръдията ни, за да пазят. Барок още се опомня от адската нощ.

— Мъжът на нашата царица тръгна с пратен от Търл великан, за да доведе и хора от други раси за пазарлъка. Ако — очите на дребната жена зашариха неспокойно — Господарите на нощта не дойдат да говорят с нас сега, утре ще долетят още гласове.

Според някои предания мършоядите чуваха всичко изречено за тях, освен по пладне. Нищо чудно вече да бяха наблизо.

— Ще се присъедините ли към ришатра? — попита Кей.

Четиримата събирачи сякаш се притесниха. Разнесе се боботещият смях на Бийдж и Мунуа. Малката Перилак отвърна:

— Великанките може и да не забележат. Размерите имат значение, нали? Но двамата с теб бихме могли да опитаме…

Перилак и Кейуербримис се гледаха, като че споделяха безмълвно една и съща мисъл. Тя хвана ръката му. Той докосна туниката й и попита:

— Сигурно имате повече кожи, отколкото са ви нужни за дрехи?

— Не, вмирисват се бързо. Нямаме много за размяна.

— Ами ако ви научим как да ги обработвате по-добре?

Понякога вонята дразнеше ноздрите на Валавиргилин и тя издишаше силно, за да прогони отвратителния спомен за предишната нощ. Но май никакви миризми не можеха да смутят Кей. Явно влезе в присъщата си роля на търговец. Съзнанието му се бе пренесло в свят, където печалбата или загубата бяха въпрос на дребна разлика в числата, където човек не можеше да си позволи глезотии, където империята се съхраняваше просто защото отпадъците от дейността на една раса можеха да станат постеля за друга…

Падна нощта. Но в отблясъците от дневните правоъгълници на Дъгата Валавиргилин различи широката усмивка на Бийдж.

— Присъствал ли си и преди на пазарлъци?

— Случвало се. Луис Ву дойде, когато бях дете. Договорили се с предишен Търл. С червенокожи постигнахме пълен мир преди тридесет фалана. Поделихме си земи. Преди двадесет и четири фалана ние се събрали с червенокожи и морски хора и направили общи карти. Всички раси научили по нещо за тези нови земи, разменили сведения. Но ти може и да знаеш, че за всички тях ние — великаните, прекалено големи…

Ако тя се опиташе да го разубеждава от учтивост, Бийдж просто не би й повярвал. Погали го по огромната ръка.

Един от събирачите измънка:

— Само да ги чакаме ли? Това ли искат като проява на уважение?

Този беше Манак. Или не? С по-гъста козина по гърлото. Може би бе главен мъжкар, а Силак — подчинен. В много раси беше така, но Вала не знаеше нищо за събирачите.

— Манак, ние и без това сме на тяхна територия. Ако искаш, представи си, че просто развличаме Господарите на нощта. Да споделим ли ришатра? — Веднага се обърна към Бийдж и му обясни: — Така ще се възбудя и ще съм по-широка. Като гледам, Уонд ще започне с Мунуа…

Защото Кей и Перилак вече не си говореха за търговия.

Ришатра със събирач наистина можеше само да я възбуди.

А с бъдещия Търл беше друго. Особено удоволствие. Той беше голям. И разпален. Гордееше се със своята сдържаност, макар че едва се владееше. Беше много голям…

Поне наглед Кейуербримис си прекарваше чудесно нощта. Сега шепнеше някаква шега или тайна на Мунуа. Биваше го за търговец. И иначе беше свестен човек. Вала току поглеждаше натам.

Не забравяше за предишната нощ с него, а и не искаше. Така се настройваше още по-добре за ришатра. И все пак…

Чифтосването се опира на норми. Безбройните хилядолетия на еволюцията са оформили реакциите на хуманоидите при избора на партньор — подход, миризми, пози и поведение, сигнали. Други е добавила културата — танци, стилове, позволени думи и изрази…

Само че еволюцията няма нищо общо със секса извън собствената раса. Ришатра си остава форма на изкуство. Ако нещо не се напасва, все ще се измисли друго. А които не успяват да участват, могат да гледат, да подхвърлят присмехулни съвети…

Или пък да стоят на стража, ако тялото или съзнанието им има нужда от отдих.

Нощта беше почти тиха, но не всеки шепот се дължеше на вятъра. Мършоядите сигурно се навъртаха наоколо. Изпълняваха задълженията си. А ако поради незнайна причина още не бяха получили вестта за осеяното с трупове поле, дали пък вампирите не шумоляха наблизо?

Вала стоеше върху висока три стъпки табуретка, достатъчно здрава да издържи тревопасен великан. Толкова се сгорещи, че си остана гола, но пистолетите бяха провесени на гърба й. Почти нищо не различаваше през дъждовната пелена. Зад нея оживлението бе стихнало за малко.

— Ние с великаните сме задружни. Не сме само паразити — обясняваше един от събирачите. — Там, където някога имаше огледални цветя, са се развъдили много гризачи. С тях се храним. Тършуваме пред хората на Търл, проучваме земите, водим, правим карти.

Говореше Манак. Оказа се малко дребен дори за жена от Народа на машините, пък и неопитен. Нищо, поне искаше да се учи.

Събирането с партньор от своята раса има последици. Но не и ришатрата. Затова волята будува. Няма място за притеснения. Всички споделят смеха. Ришатрата е развлечение, дипломация, приятелство… и увереност, че оръжията ти са винаги под ръка.

— Надяваме се да забогатеем — казваше Кейуербримис. — Онези, които разширяват империята, са на почит, защото тя расте с по-големите запаси от гориво. Ако убедим някоя общност да произвежда гориво и да ни го продава, с печалбата ще можем да се задомим…

— Да, това е ваша награда — прекъсна го Мунуа. — Но на други племена причинявате равнодушие към живот, загуба на приятели, отчаяние и ранна смърт за всички, които се научат да пият ваше гориво.

— Е, да, някои са твърде слаби, за да кажат: „Стига.“ Мунуа, ти обаче несъмнено си достатъчно силна.

— Разбира се. Мога да кажа това и още сега. Стига, Кейуербримис!

Вала се озърна към белеещите в мрака усмивки. Бийдж подхвърли:

— Снощи носех кърпа, напоена с ваше гориво. Размътила ми глава. Лошо целих се с арбалет.

Кей благоразумно реши да не отговори.

— Валавиргилин, ще се върнеш ли в Средищния град, за да се задомиш и отгледаш потомство?

— Отдавна сторих това.

Ами да, Кей не знаеше!

Какво ли си е мислил? Че двамата ще станат партньори и официално? Вала реши да обясни:

— Луис Ву от звездната раса ми направи дар, с който забогатях. — Дребният факт, че тогава се занимаваше с нещо абсолютно забранено, не влизаше никому в работата. — И си избрах партньор. Родителите на Тарб са отдавнашни приятели на моето семейство. Това е обичайно при нас, Мунуа. Той нямаше почти никакви пари, но бе добър баща и ми предостави достатъчно за сделките. Веднъж, когато ме налегна скука, си спомних какво ми подсказа Луис Ву. Попита ме дали използваме за нещо кашата, оставаща след дестилацията на спирта. От нея се правели пластмаси. Неговото разговорно устройство не преведе думата, но аз я запомних. Каза още, че означавала нещо податливо, на което да придадеш желаната от теб форма. За нас кашата и досега е безполезна, просто досаден отпадък. Другите раси сигурно ще са ни благодарни, ако измислим причина да ги отърваваме от нея, след като произведат гориво за нас. Затова създадох химическа лаборатория. — Тя вдигна рамене в мрака. — Всичко винаги излиза по-скъпо, отколкото очакваш, но полека-лека започвахме да налучкваме някои отговори. В тази каша наистина са скрити много тайни… Един ден обаче се оказа, че съм похарчила повечето пари. Тараблиляст и децата сега са при баща ми, а аз съм тук, докато събера достатъчно, за да ги изхранвам отново. Кориак, ще застанеш ли на стража?

— Ей сега. Уондернотий, почакай ме малко. Вала, какво видя досега?

— Само дъжд. От време на време се мярка нещо черно и лъскаво, чувам и някакво хихикане. Не надушвам вампири.

— Добре.

Мунуа приказваше на езика на великаните и от шегите й Бийдж се търкаляше по земята. В сивеещото утро събирачите си поговориха, сочеха си нещо из околността, после заспаха скупчени.

— Как мислите, дали са идвали? — попита Спаш, която стоеше до палатката.

— Изобщо не ме интересува — прозя се Уонд. — Я да си отспим.

— Идвали са — промълви Спаш след миг.

Вала излезе навън.

Не забеляза веднага, че едно от платнищата е празно. Кос? Далеч наляво… аха, там лежаха шестима мъртви от събирачите. Останалите не бяха докоснати.

Бийдж тръгна напред, стиснал кривия си меч в ръка. Още великани се смъкнаха от стената. Посъветваха се и се пръснаха да огледат какво са сторили мършоядите през нощта.

А Вала се качи в товарния корпус на една от колите и легна.

Събуди се прегладняла, ароматът на печено месо гъделичкаше приятно ноздрите й. Побърза да слезе при палатката.

Завари там събирачите и своите спътници. Първите пече бяха излизали за всекидневния си лов. А Барок и Уонд се възползваха от запаления огън, за да опекат хляб от местната зърнена трева.

— Ядем по четири, пет, шест пъти на ден — каза й Силак. Чувал съм, че вие хапвате само по веднъж. Тъй ли е?

— Да, но се тъпчем до пръсване. Тук намирате ли достатъчно месо за себе си?

— Когато вашите мъже дойдоха, нашите отидоха да търсят още. Каквото виждаш пред себе си, изяж го. Ще има за всички.

Плоските питки се оказаха много вкусни и Вала похвали мъжете. Месото от смирпи също й допадна, макар да беше доста жилаво. Зарадва се, че събирачите нямаха навика на други раси да го натъркват за вкус със сол, билки или разни плодове.

Същевременно се питаше дали тези животинки са подходящи за развъждане и другаде, но скоро се сети за прастарото правило на търговците — любимата плячка на една раса може да се превърне в напаст за втора. Ако няма местни хищници, които да сдържат размножението им, вампирите ще изядат нечии посеви, а после, щом гладът ги отслаби, ще се превърнат в преносител на зарази.

Наистина изяде всичко, което видя. И събирачите, и другите търговци я наблюдаваха развеселени. Силак се ухили:

— Ти много се потруди снощи.

— Пропуснах ли нещо, докато си отспивах?

— Мършоядите са шетали усърдно — увери я Кей. — Между стената и неокосената трева вече няма трупове на великани. Бийдж намери спретнати купчинки кости в тревата. Не са пипали обаче вампирите. Предполагам, че си ги пазят за довечера.

— Много предвидливо. — За великаните бе свършило времето на жалене по мъртъвците, но… — Още по-любезно щеше да бъде, ако бяха прибрали и нашите. Друго случи ли се?

Силак посочи.

Вече не валеше. Под високите плътни облаци се виждаше надалеч в степта. Огромна каруца, теглена от едри животни, се тътреше към укреплението.

Добичетата бяха пет, може би прекалено много дори за толкова внушително возило.

— Ще пристигнат преди здрачаване. Имаш време, ако твоята раса умее да си отспива на пресекулки.

Вала кимна и се качи в колата да навакса пропуснатия сън.

Парум седеше отпред до доста по-дребен червенокож мъж. Още трима от племето на пастирите се возеха под навеса отзад.

Спряха до пролуката в стената. Свалиха нещо голямо от каруцата. Вала примижа от усилие да разгледа почти невидимото. Инстинктите й се пробудиха.

В епохата на гибелта на градовете много въздушни машини бяха нападали по суша. От тях бяха останали също такива извити прозрачни плочи, само че повечето на парчета. Тази изглеждаше непокътната. Кой ли би могъл да познае колко струва?!

Червенокожите я държаха за краищата. На гърбовете им висяха мечове в кожени ножници, дълги почти колкото самите тях. Носеха препаски от боядисана кожа и кожени торби. Жените като че предпочитаха по-ярки цветове. Всички зъби в устите им бяха заострени.

Валавиргилин, Кейуербримис, Мунуа, Търл в бляскавата си броня, Манак и Кориак излязоха напред да ги посрещнат.

— Търл, това е древен илюминатор — тържествено изрече един от червенокожите. — Дар от блатните хора, които не напускат обитаваното от тях място. Умоляват да ги пазим от плъзналата навсякъде напаст на вампирите. Не могат да избягат, защото само блатото поддържа живота им.

Вала забеляза недоумяващия поглед на вожда.

— Познаваме не една такава раса — побърза да го увери тя. — В блата, пустини, планини или гори само с един вид дървета. Коремите им са се променили тъй, че не понасят друга храна. Някои не издържат на студ или на жега, а също и на големи разлики във влажността на въздуха. Дарът обаче е великолепен.

— Така си е. Ще правим каквото можем за блатни хора — заяви Търл. — Тези наши съюзници…

Вождът представи събирачите и търговците, стараейки се да произнася правилно имената им.

— Аз съм Тегър хукай-Тандартал — отговори червенокожият. — Тази е Уорвия хукай-Тандартал. Пътуваме с Анакрин хукай-Уонхурхур и Чейчинд хукай-Карашк.

— Как се отнасяте към ришатра? — веднага се осведоми вождът.

— Не можем да участваме — отвърна Уорвия, без да обяснява повече.

Парум се позасмя и Вала му се ухили. Лесно си представи разочарованието на другите мъжкари от ордата на великаните. Търл изрече каквото изискваше обичаят, но съвсем накратко. Какъв смисъл имаше да се впуска в подробности за навиците на гостите си в ришатра, ако новодошлите не бяха способни да я споделят? Другите червенокожи дори не го слушаха, а се занимаваха с грамадните си добичета и оглеждаха труповете на вампирите върху платнищата.

Тегър и Уорвия много си приличаха. Гладки червени тела, лица без окосмяване. На ръст бяха колкото Народа на машините, но по-стройни. Големи уши стърчаха на тесните им глави. Гърдите на Уорвия личаха, макар и доста плоски.

— Не сме чували досега за толкова вампири, събрани на едно място — промълви тя.

— Избили сте цяла армия — добави Тегър. — Вашите съседи сигурно се радват.

— Мършоядите не са ли идвали? — попита жената.

— Тези вампири нахлули в нощ преди отминалата — започна Търл. — Още много избягали, когато сянка се дръпнала от слънце. Вие виждате колко мъртви останали, а наши мъртви вече прибрани от мършояди. Били наполовина по-малко от убити вампири, има още над сто умрели събирачи и четирима наши гости от Народ на машините. Вампири страшен враг. Вие добре дошли при нас.

— Не знаехме, че е толкова ужасно — поклати глава Тегър. — Изчезват млади ловци. Казвахме си — нашите наставници си губят ума от старост или някоя нова твар ловува сред нас. Парум, ако сме те обидили с недоверие, молим те да ни простиш.

Великанът кимна дружелюбно. Търл изрече:

— И половина от онова, което ние знаели за вампири, било заблуда. Империя на Народ на машините дошла навреме при нас, за да помогне.

Вала осъзна, че никой друг от познатите й вождове на орди не би се насилил да каже нещо подобно. Срамът за ордата беше срам за Търл.

— Трябва покаже на вас укрепление — продължи той, — но вие дали вече заситили глада си? Трябва ли да сготви, докато още светло?

— Ядем месото сурово. И обичаме разнообразието. Знаем, че великаните не хапват месо, а какво предпочитат събирачите и търговците? Можем ли да споделим храната си? Нека ви покажем какво имаме.

Върху каруцата се издигаше клетка. Звярът вътре усети насочените към него погледи и изрева. Не отстъпваше по размери на тревопасните великани и несъмнено беше хищник.

— Що за твар е тази? — попита Вала.

— Хакарч — гордо отвърна Тегър. — Убиец от Преградните хълмове. Племето на градинарите ни изпрати два звяра, за да се позабавляваме. Пуснахме мъжкаря и го подгонихме. Дори на непозната земя успя да погуби един от нас.

Самохвалство. Вижте ни какви могъщи ловци сме. Преследваме и по-неумелите от нас убийци, значи ще се справим с вашите вампири.

Вала предложи:

— Перилак, ще опитаме ли от това месо? Не тази вечер, а утре, когато ние пак ще се храним.

— Споразумяхме се — потвърди Перилак. — Уорвия, довечера можете да убиете някое от добичетата си. А утре и на следващия ден ние ще се погрижим за храната. Ще ядем заедно, докато Господарите на нощта благоволят да разговарят с нас. Сигурно ще ви хареса месото на смирпите.

— Благодарим ви.

Пламъците на огъня бяха единствената светлина. Не стигаше за готвене, но поне с това бяха привършили.

Анакрин хукай-Уонхурхур беше набръчкан, но пъргав старец. Чейчинд хукай-Карашк имаше грозни белези и му липсваше едната ръка след някоя отдавнашна схватка.

Носеха свой дар — внушителен пръстен съд със силно тъмно пиво. Не беше никак зле. Вала долови и реакцията на Кей.

Да видим как ще се справи.

— Много ли пиво правите? — възкликна той разпалено.

— Да. За размяна ли си мислиш?

— Чейчинд, ще си струва да го превозваме само ако е достатъчно евтино…

— О, значи не са били преувеличени приказките за Народа на машините, които са стигали до нас!

Кей май се смути. Жалко. Време беше Вала да се намеси.

— Кейуербримис искаше да каже, че ако дестилираме достатъчно пиво, ще имаме гориво за нашите коли. А те могат да пренасят много оръжия. Движат се по-бързо от впрегатните животни, но не и без гориво.

— Значи искате дар? — усъмни се Чейчинд.

— Ще преварявате пивото ни на гориво?! — възкликна на свой ред Тегър.

— Дарове за войната. Всички трябва да допринесат с нещо. Великаните ще се бият, събирачите ще оглеждат, от вас — горивото…

— И очите ни.

— А?

— Не познаваме раса с по-остро зрение от нашето.

— Добре, очите ви. От нас — колите, оръдията, огнехвъргачките. Ще отделите ли пиво колкото тежат триста мъже, за да воюваме срещу вампирите? От него ще направим десет пъти по-малко гориво. Донесли сме достатъчно просто устройство, можете да направите и други като него.

— За мъже от коя раса говориш? — уточни Тегър.

Ето, ето…

— От вашата.

Пастирът зададе естествен въпрос, но в него се подразбираше и съгласието му. Не биваше да прекалява — мъжете от нейната раса тежаха вероятно с около една пета повече.

— Мисля да взема две от колите. Третата ще остане тук. Нека хората на Търл се погрижат за горивото й.

— Уонд и Чит ще им помогнат — обади се Кей.

— Тъй ли?

Тъкмо се чудеше защо и двамата не се мяркат.

— Старша, те преживяха повече, отколкото могат да понесат. И Спаш още умува. Барок също.

— Мършоядите казаха ли нещо? — чу се гласът на Уорвия.

Търл вдигна рамене.

— Взеха някои от телата.

Като всеки търговец Вала умееше да говори гръмко, ако се налага.

— Господарите на нощта ще вземат последните мъртъвци, които опазихме от нахални твари. Прибраха първо събирачите, защото бяха престояли един ден повече.

Нощта щеше да я чуе.

Този път Кей и Барок дежуряха при оръдието; бяха си сменили местата с Уонд и Чит.

Нощта не беше изтощителна като предишните, но и нямаше особено веселие. Събирачите, търговците и една по-дребна великанка на име Тюк опитаха да подхванат разговор. Търл си остана с бронята. Четиримата червенокожи зяпаха с интерес отстрани и си бърбореха на своя език.

Не се държаха неприветливо. Ставаха малко по-сковани само близо до вожда, иначе бяха словоохотливи. Спаш си разменяше истории с трима от тях. Пастирите познаваха множество раси въпреки неспособността си да участват в ришатра.

Вала ги слушаше разсеяно. В скиталчествата си червенокожите се ориентираха според храната. Ядяха само сурово месо и всяко племе отглеждаше по един-два вида животни, вместо да смесва няколко. Затова племената се осведомяваха взаимно кой къде е и често се срещаха за общи пиршества.

Обичаха да слушат и да разказват. В момента споделяха наученото за две раси от водните хора, явно не същите, които Вала познаваше.

Четвъртият — Тегър, беше на стража отвън с Чит.

Търл спеше навлечен с бронята си. Наглед не го интересуваха нито ришатра, нито мършоядите.

Сопашинтей се опираше на един от прътите в палатката.

— Чудя се какво ли става тази нощ от другата страна на стената.

— Вождът е тук — напомни Вала. — „Каквото Търл не вижда, то не е станало.“

— От кого чу това?

— От самия него. Подчинените мъжкари сега се съешават усърдно с жените, може и да се посбиват за разнообразие. Май пропускаме истинската веселба…

— Аз за втори път — подхвърли Спаш.

— … но те и без това не биха поискали ришатра, щом имат своите жени тази нощ. А пък аз изпитвам нужда от почивка.

— Същото може да се каже и за Търл. Спи като угаснал вулкан.

Чит се озърна усмихнат към жените, вдигна кост, останала от вечерята, и я запрати в гъстата мъгла. Чу се приглушено изтракване.

Сребристото туловище се появи иззад гърба на Вала. Тя изобщо не усети кога Търл се надигна. Подуши въздуха, а ръцете му заредиха съвсем безшумно арбалета.

— Наблизо няма нито вампири, нито нощни хора — каза вождът след малко. — Читакумишад, ти чу ли нещо? Или надуши?

— Нищо.

Търл изглеждаше прекалено бодър за човек, унесен в сънища допреди няколко секунди. Сложи шлема на главата си и излезе, следван от друг великан.

— Сбърках, нали? — поклати глава Спаш. — Но защо…

— Заради червенокожите — прошепна й Вала. — Прастари врагове, а са съвсем наблизо. Затова не свали бронята си и се преструваше, че спи.

Сутринта нямаше трупове между стената и високата трева, освен онези върху платнищата. Мършоядите като че бяха решили да потвърдят думите на Валавиргилин.

Чейчинд попита:

— Къде да пуснем нашия хакарч?

Кориак и Манак се спогледаха. Жената предложи:

— Нека да е преди високата трева, но първо да предупредя другите. Вала, твоите хора ще участват ли в лова?

— Едва ли, но все пак ще ги попитам.

Никой не гореше от желание. Народът на машините се хранеше и с месо, ала плътта на хищниците обикновено имаше твърде остър дъх. Кей обаче се наежи.

— Ще им се сторим плашливи, ако всички се откажем.

— Първо разпитай — посъветва го Вала. — Онази твар изглеждаше много опасна. Колкото повече знаеш, толкова по-рядко ти се случва да умреш.

Явно не бе чувал поговорката. Разкикоти се.

— Желателно е да се случи по-рядко от веднъж.

Тя си отспа по време на лова. Около пладне се събуди и хапна с останалите. Кейуербримис имаше прясна рана на едната ръка. Ама че глупак…

Вала го превърза с парцал, натопен в спирт. Месото на хакарча наистина вонеше на котка.

Макар мъртъвците да бяха по-малко, смрадта на разложението изпълваше палатката. Наближаваше нощта, от която всички се страхуваха.

Мършоядите щяха да постъпят както тя каза. Последни ще вземат мъртъвците, които опазихме от нахални твари. Значи щеше да стане тази нощ.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВАНОЩНИТЕ ХОРА

Когато сянката почти закри светилото, Вала намери събирачите и пастирите около разпален огън. Събирачите похапваха и й предложиха да сподели угощението им. Червенокожите бяха изяли веднага всичко, което убиха, за да утолят глада си.

Ситен дъждец започна да съска по жаравата. Избраните да преговарят се прибраха в палатката — Валавиргилин, Читакумишад и Сопашинтей от Народа на машините, трима от пастирите и четирима от събирачите. Вътре завариха Анакрин хукай-Уонхурхур, Търл и една великанка, която Вала още не познаваше.

Повяхналата трева беше сменена с наскоро окосена.

Мощният глас на вожда заглуши разговора:

— Хора, запознайте се с Уааст, която отишла да преговаря и има какво да разкаже.

Жената се изправи много грациозно за едрото си тяло.

— Преди два дни ние с Парум тръгнали надясно пеша. После Парум се върнал с тези хора от племе на Гинджерофър. Аз продължих пак пеша със стражи от червенокожи, за да говоря с хора от мътна река. Те не могат дойдат при нас, но ще кажат своя тъжба на нощни хора.

— Сигурно си имат същите неприятности — предположи Кориак.

(Нещо дразнеше сетивата на Вала, привличаше неволно вниманието й.)

Уааст си седна и се обърна към пастирите:

— Знаем, вие не можете участва в ришатра. А да любите един друг сега?

— Не ми е времето — малко надменно отвърна Уорвия. Анакрин и Чейчинд се подсмихваха. Тегър като че се ядоса.

(Вятърът…)

Много хуманоидни раси практикуваха моногамия във връзките между половете, ако не се брои ришатра, разбира се. Тегър и Уорвия несъмнено бяха постоянни партньори. А пък Търл изсумтя:

— Трябва да си остана с бронята. Не знаем кой може да ни изненада.

Жалко, биха могли да се повеселят покрай чакането.

(Музика ли беше?…)

Спаш се обади колебливо:

— Вие чувате ли някаква мелодия? Не е песента на вампирите…

Звукът беше още тих, но наближаваше, почти болезнено близък до горния праг на слуха им. Вала усети как косъмчетата по врата и гърба й настръхнаха. Чуваше някакъв духов инструмент, също и струни, имаше и дъднещи ритмични удари. Но не и гласове.

Вождът намести шлема на главата си и излезе от палатката. Носеше арбалета, но внимаваше да сочи в небето. Чит и Силак останаха от двете страни на вдигнатото платнище, готови да стрелят всеки миг. И останалите вътре хванаха оръжията си.

Дребният Силак влезе, с него проникна и миризмата — мърша и мокра козина.

Последваха го двама едри хуманоиди, накрая се върна и много по-грамадният от тях Търл.

— Имаме гости — избоботи той.

В палатката цареше почти непрогледен мрак, Вала различаваше само отблясъците по очите и зъбите на мършоядите. Два неясни тъмни силуета в едва процеждащата се през облаците светлина на Дъгата. Зрението й постепенно се приспособяваше и изостряше, долавяйки нови и нови подробности.

Бяха мъж и жена, покрити с гъсти косми почти навсякъде — черни, прави, лъскави от дъжда. Прекалено широките им усти откриваха широки като лопати зъби. Носеха торби на ремъци, иначе бяха голи. Големите груби ръце бяха празни. Не се хранеха в момента и Вала изпита ужасно за себе си самото облекчение, макар че потисна желанието да се отдръпне.

Подозираше, че тук не са срещали такива същества. Случваше се някои да реагират зле. Чит остана да пази пред палатката, но извърна лице. Спаш бе скочила при влизането на мършоядите и все още успяваше да не хукне нанякъде, но за повече не й стигаше самообладание. Силак, Тегър и Чейчинд се свираха навътре, зяпаха ококорени, долните им челюсти бяха увиснали.

Значи на нея се падаше да направи нещо. Стана и се поклони любезно.

— Добре дошли. Аз съм Валавиргилин от Народа на машините. Чакаме ви, за да молим за помощ. Тези са Анакрин и Уорвия от племената на червенокожите пастири, Перилак и Манак от събирачите, Читакумишад и Сопашинтей от Народа на машините…

Сочеше поред онези, които поне привидно си бяха възвърнали частица от спокойствието.

Мъжкарят не я изчака да довърши словото си.

— Познаваме всички представени тук раси. А аз съм…

Името прозвуча някак задъхано. Устните му не можеха да се съберат напълно пред зъбите. Иначе владееш много добре търговското наречие — по-скоро като Кей, а не като Вала.

— Наричайте ме Арфиста, защото на това свиря. Моята спътница е… — Този път звуците повече наподобяваха музиката, която още се носеше отвън. — Нека за вас е Тъжната флейта. Какви форми на ришатра предпочитате?

Уплашеният Тегър мигом се озова до партньорката си.

— Ние не можем да участваме!

Мършоядката едва сдържа смеха си. Арфистът каза кротко:

— Знаем. Успокой се.

Търл се обърна към Тъжната флейта:

— Те са под моя закрила. Ако ни увериш, че сме в безопасност, ще си сваля бронята. Само ще трябва да внимаваш, защото съм възголемичък…

Уааст бегло се усмихна на мъжкаря, но Вала й се възхити за невъзмутимостта.

Четиримата събирачи вече се бяха изпъчили един до друг.

— Ние участваме в ришатра — съобщи Кориак от името на всички.

А Вала закопня за дома си. Все някак би осигурила прехраната на партньора и децата си, пък от жаждата за приключения можеше и да се откаже… Твърде късно беше обаче да съжалява.

— Нашата империя се опира на ришатра — заяви тя пред Господарите на нощта.

— Ако бъдем точни — отговори Арфиста, — на ришатра се е опирала империята, създадена от Строителите на градове. Вашата се крепи на горивото. И ние участваме н ришатра, но не мисля, че трябва да отделяме време за това тази нощ, защото се досещаме колко бихме смутили червенокожите пастири…

— Не сме толкова чувствителни! — възрази Уорвия.

— … а има и друга причина. Е, каква молба сте намислили да отправите към нас?

Изведнъж се разнесе нестройна гълчава:

— Вампирите…

— Виждате какъв ужас сеят…

— Толкова смърт…

Търл отново заглуши всички.

— Вампири унищожават всички раси на десет пеши прехода околовръст. Помогнете да премахнем тази заплаха за наш живот.

— Два-три пеши прехода, не повече — хладнокръвно го поправи Арфиста. — След нападение имат нужда от убежище през деня. Все пак засегнатата територия е обширна, населена е с над десет раси…

— Но те ни хранят добре — изрече спокойно Тъжната флейта с малко по-тънък от неговия глас. — Вашето затруднение се корени в това, че ние нямаме никакви проблеми. Каквото е добре за вас, добро е и за нощните хора. Вампирите осигуряват храната ни също както и горивото сред расите, обвързани с империята. Но и ако се справите с вампирите, пак ще ни облагодетелствате.

Дали другите се досещаха колко неща разкри мършоядката само с няколко изречения? Мнозина обаче изгаряха от нетърпение да се обадят и Вала си замълча.

— За да ни разберете, предлагам ви да обмислите няколко хипотези — продължи Тъжната флейта, щом шумът стихна. — Манак, ами ако твоята царица се скара с Търл и ордата му? Да речем, че ни убедите да не докосваме мъртъвците около укреплението им. Вождът ще трябва да се предаде съвсем скоро.

Манак сърдито възрази:

— Но ние и тревопасните великани сме… Никога не би ни хрумнало!

— Разбира се. Знам. Уорвия, твоето племе обаче воюваше с великаните само преди петдесет фалана. Ами ако Гинджерофър ни бе помолила да разкъсваме всеки великан, дръзнал да доближи добитъка ви, за да го изтреби?

— Добре. Разбрахме…

— Нима? Ние не бива да се съюзяваме с никоя хуманоидна раса срещу друга. Всички зависите от нас. Без нощните хора труповете ще се въргалят навсякъде, ще плъзнат болести, ще се замърси водата, с която поддържате живота си.

„Май е изнасяла тази реч и преди“ — поклати глава Вала.

— Ние забраняваме изгарянето на мъртъвците. Но я си представете, че го разрешим. Какво би станало, ако всяка раса разполагаше с гориво, за да се отървава по този начин от труповете? Облаците още тегнат в небето над тези земи — четиридесет и три фалана, след като морето кипна. А ако към тях се добавят пушеци и вонята става все по-непоносима с всеки следващ фалан? Досещате ли се колко хуманоиди от всяка раса умират за един фалан? Ние знаем точно. Затова не бива да заемаме ничия страна.

Чейчинд хукай-Карашк бе станал още по-тъмночервен от гняв.

— Как изобщо сте способни да останете безпристрастни?! Та вампирите са животни!

— Вярно, те не мислят за разлика от вас — призна Арфиста. — Но толкова ли държите на тази отлика? Познаваме хуманоиди, които са на самия праг на интелекта. Има няколко такива раси само във вашия сектор от Дъгата. Някои от тях си служат с огън, ако попаднат случайно на него, или пък се събират в силни глутници, ако набелязаната жертва е твърде могъща и свирепа. Една от расите чупи клони, бели кората им и ги превръща и примитивни копия. Друга живее във водата, немислимо е да си помага с огън, но пък обработва камъните за сечива. Как ще отсъдите разумни ли са или не? Къде ще теглите чертата?

— Вампирите нямат нито сечива, нито огън!

— От огъня се боят, но сечива имат. И в този нескончаем дъжд се научиха да носят дрехи, отнети от жертвите. Когато са на сухо, захвърлят ги като непотребен боклук.

— Значи вече разбирате защо не можем да си позволим ришатра с вас тази нощ — вметна Тъжната флейта. — Принудени сме да пренебрегнем желанията ви.

Тя не забеляза или поне се престори, че не долавя смесените чувства, изписали се по лицата на останалите след тези думи.

Е, време беше Вала да опита нещо…

— Помощта ви обаче ще бъде неоценима, ако успеем да ви посочим сериозно основание да ни я окажете. Вече споделихте с нас докъде се простира зоната, застрашена от вампирите. Научихме и че трябва да се връщат в леговището си, а то е само едно. Какво друго бихте ни разкрили?

Арфиста сви рамене и тя трепна — бяха стряскащо подвижни, сякаш под кожата му свободно се местеха несвързани кости. Вала продължи упорито:

— Чувала съм слух, наречете го и предание, ако щете. Тази мълва стига до Народа на машините навсякъде, където се мяркат вампири. Моля ви да проумеете, че за търгуващите с нас раси далеч от Средищния град е необяснимо как тези твари изведнъж се развъдиха в такова множество.

— Плодовити са — отбеляза Арфиста.

А Тъжната флейта добави:

— Освен това групички непрекъснато се отделят от основната глутница в търсене на места за нови леговища. Десет пеши прехода не бяха чак такова преувеличение…

Другите, дори Чейчинд, оставиха Валавиргилин да се мъчи в надхитрянето с мършоядите.

— Разпространява се и една не особено логична измислица. Жертвата на онези твари, макар и мъртва, също се превръщала във вампир.

— Глупости — озъби се Арфиста.

Като че и аз не знам!

— Разбира се, но по-невежите смятат, че това също е добро обяснение за рязкото нарастване на заплахата. Поставете се на мястото на… — Сега трябва да внимавам какво говоря! — … майката и вдовицата на мъж от горските хора. „Що да сторим, за да не стане наш враг в тъмата и горкичкият ни Вейня? Господарите на нощта ни забраняват да горим мъртвите. Но понякога се случва да позволят…“

— Никога — възрази Тъжната флейта.

— На дванадесет пеши прехода надясно от Средищния град — тутакси подхвана Вала — още пазят спомена за епидемия…

— Беше отдавна и далеч оттук! — отсече Арфиста. — Ние сами измислихме крематориума, научихме ги как да горят труповете, после се махнахме от областта. Върнахме се чак след много фалани. Заразата бе победена. Племената на копачите продължаваха да изгарят мъртъвците, но ние ги убедихме да престанат. Не ни беше трудно. Как ще намираш дърва, ако непрекъснато изсичаш околните гори?

— Но може би вече съзирате вероятната опасност? — подсказа Вала. — Не знам дали местните са започнали да горят жертвите на вампирите…

— Не са започнали. Веднага щяхме да забележим дима.

— … ала е достатъчно една от свързаните с нас раси да се сети за това, за да последват и другите примера й.

Тъжната флейта промълви печално:

— Тогава би ни се наложило да извършим немалко убийства.

Валавиргилин не си позволи да потрепери. Поклони се и настоя:

— Защо не започнете още отсега — с вампирите?

Мършоядката се замисли напрегнато.

— Не е толкова лесно. Те също властват над нощта…

Вала за миг притвори клепачи. Това вече е проблем, предизвикателство. Ще искате да покажете на по-низшите от себе си как го преодолявате. Паднахте ми!…

Мършоядите избутаха тревата към краищата на палатката. Чертаеха в пръстта и се препираха с високите си гласове на своя език. Най-сетне стигнаха до съгласие за особеност на релефа, която никой не различаваше в тъмното, и Арфиста се изправи.

— Когато сянката се отдръпне, изучете тези карти. Засега само ще ви опиша какво ще видите. Ето тук, на два и половина пеши прехода наляво и в посоката на въртене, древен промишлен център се рее двадесет човешки ръста над земята.

— Познавам един въздушен град — обади се Вала.

— Разбира се, съвсем близо е до вашия Средищен град — няколко свързани помежду си реещи се здания. Такива конструкции се срещат рядко в наше време. Според нас онази, за която говорим, е произвеждала машини за Строителите на градове. По-късно била изоставена. Вампирите живеят под нея вече много поколения, от стотици фалани. Вечната сянка е идеално подходяща за тях. Някогашните обитатели на околните местности отдавна са се разбягали. Мирните пътешественици и скитащите племена биват предупреждавани да заобикалят. По-войнствените оставяме да се пазят сами както смогнат. Гази планинска верига наляво и срещу въртенето спрямо Здрачното леговище спираше разпространението на огледалните цветя. Хуманоидите от далечната й страна я наричаха Огнената преграда, защото понякога виждаха пламъци по билата. Все пак цветята след време щяха да преодолеят планината и да изгорят Здрачното леговище, както правеха с всичко останало. Вампирите нямаше как да се спасят от насочените хоризонтално лъчи. Само че преди това се струпаха облаците.

Всички закимаха в мрака. Арфиста продължи:

— Достъпната за вампирите територия се разшири до радиус от цял пеши преход. И Тъжната флейта е права — заплахата плъзна по-нашироко. Вампирите се множат, гладът тласка цели родове към други земи.

— Можете ли да разпръснете облаците? — попита Валавиргилин.

И двамата мършояди се задавиха от кикот. Тъжната флейта попита, сякаш не вярваше на ушите си:

— Искаш от нас да местим облаци?

— Умоляваме ви.

— Но защо изобщо ти хрумна, че сме способни на това?

— Луис Ву е успял веднъж, нали?

— А, да, всеядният, който се намесваше навсякъде — спомни си Арфиста. — Срещали сме и по-чудати хуманоиди от него, но този не беше родом от Дъгата, а от далечни звезди. Имаше достатъчно странни уреди, за да потвърди думите си, обаче не знаехме, че е бил способен да мести и облаци.

— Но го стори! — твърдо се намеси Търл. — Той и предишен Търл кипнали море, за да има тези облаци над нас.

— Ами тогава помолете него.

— Луис Ву го няма — поклати глава вождът. — И предишен Търл го няма.

— Е, ние не знаем как да разпръснем облаците. Много ни засрамихте — засмя се мършоядът. — Какво друго, което не ви е по силите, бихме могли да сторим за вас?

— Ще послужим с ваши карти и бъдем много благодарни — изрече Търл. — Водя армия от раси, дето искат да се бият. Ще унищожим леговище на вампири.

— Търл, точно ти не можеш да тръгнеш с останалите — намеси се Тъжната флейта.

Арфиста й каза нещо, което прозвуча като въпрос, и тя започна да обяснява, но вождът не ги изчака.

— Аз защитник на мой народ! Когато се бием, аз отпред…

— В броня — прекъсна го мършоядката.

— Ами как иначе!

— А не бива да я носиш. Тя задържа миризмата ти. Всички, които ще се биете, не можете да носите нищо по себе си. И трябва да се къпете винаги щом откриете вода. Също да миете обилно своите коли и каруци. Не разбирате ли, че иначе вампирите ще ви надушат?

— Трудно ще бъде с горивото — промълви Читакумишад. — Но червенокожите си правят пиво, можем да дестилираме гориво от него…

— Тръгнете на война през пасбищата на червенокожите. Ние ще им изпратим още утре данни за дестилационното устройство, имаме си тайни начини. Нека те ви приготвят гориво там, а тук ще си го правите от гниещи треви. И ще стигнете до Здрачното леговище след не повече от един фалан.

Чит закима, трескаво обмисляйки плана.

— Достатъчно гориво две коли да пътуват дотам и обратно…

— Налага се да прекосите Огнената преграда. Мисля, че вашите коли ще могат да минат. Има проходи.

— Значи ще се нуждаем от повече гориво.

— Също и за разузнаване, за намокряне на кърпите, за огнехвъргачките. И какво от това? Само при победа ще имате нужда от гориво за завръщането си. Нека третата кола ви пресрещне по обратния път или пък изоставете едната.

— Трябва да сте по двойки от партньори — добави Арфиста. — И ние с Тъжната флейта сме двойка. Търл, знам какви са обичаите на вашата орда, но нали се случва да се делите от време на време? И този път ще е същото. Тегър, ти и Уорвия вярвате, че ще устоите на уханието на вампирите. Дано да е така, ами другите? По-добре да се съешават помежду си, дори да ви разстройва гледката, отколкото да бъдат примамени от онези кръвопийци. Анакрин, Чейчинд, нямате партньорки, затова е най-разумно да се приберете у дома…

Разгоряха се спорове. Никой хуманоид не би приел без заяждане плана на мършоядите за война, в която ще участва и той. Вала не се обаждаше. Знаеше, че вече бе постигнала своята победа.

Те са с нас. Наистина! И ще се къпят…

ПЕТА ГЛАВАЖИВЕЕЩИЯТ В ПАЯЖИНАТА

Градът на тъкачите, 2892 г. от н.е.

Не успяха да видят точно кога се появи магьосникът. Порасналите деца отидоха в Голямата гора да се състезават кой ще улови повече птици. Момчето Паралд хвърляше особено изящно — неговата мрежа най-дълго запазваше формата и стигаше далеч, макар че успя да хване само две хвъркати. Стрил тъкмо се чудеше как да започне беседата с него, когато случайно вдигна поглед.

Магьосникът беше при реката, носеше се високо над сребристата вода върху дебела кръгла опора с диаметър колкото човешки ръст и половина.

Всички се развикаха, започнаха да му махат, за да слезе при тях. Щом ги забеляза, той прекъсна величавия си полет край короните на дърветата и се спусна плавно. Усмихна се и заговори на непознат език. Косми липсваха почти по цялото му тяло, но такава особеност се срещаше нерядко сред странниците.

Поведоха го към дома си, обсъждайки с увлечение видяното. Някои момчета решиха да проверят доколко ги разбира, като подхвърляха обиди. Стрил не одобри държанието им и скоро разбра, че е била права.

Магьосникът тъй и не научи тяхната реч освен основни думи като „флуп“ и „ришатра“, но имаше огърлица на врата си, която овладя изкусно словата още преди да влязат в селото.

Всеки от друга раса можеше да се окаже учител. А летящ магьосник, комуто служеше вълшебен преводач, сигурно имаше на какво да ги научи!

Девет години след раздялата с Кауаресксенджаджок и Харкабийпаролин, десет откакто започна завоевателният поход на Кхмий в Картата на Земята. Единадесет от потеглянето им през океана на борда на „Скритият Патриарх“. Дванадесет от завръщането им на Пръстеновия свят. И четиридесет и една, откакто за пръв път се врязаха в повърхността му, застинали в стазис, със скорост 770 мили в секунда.

Първите хуманоиди, които срещнаха тогава, бяха дребни, покрити с козина религиозни фанатици.

Бърборещите пораснали деца май бяха от същата или поне от подобна раса. Главите им стигаха до брадичката му, козината им беше златиста и пухкава, носеха и препаски в пастелни оттенъци на кафявото. Бе видял как мятаха с изумително умение своите чудесно оплетени мрежи в хаоса от голи клони под дървесните корони с форма на гъби.

Държаха се приятелски. Всяка раса около Големия океан се отнасяше дружелюбно с чужденците. Отдавна свикна с това.

Най-голямото момиче попита:

— Каква форма има светът?

Всички млъкнаха веднага и впериха погледи в него. Дали беше някаква проверка на интелекта му?

— Стрил, по-уместно е да питам, а не да поучавам. Е, каква е формата на света?

— Кръг. Формата на безкрая. Така ни каза Живеещият в паяжината. Но не разбирам. Виждам само арка като…

Момичето сочеше към малките конусовидни покриви долу, пръснати сред дърветата. Доста многолюдно селище по брега на широката река. По-нататък се виждаше градеж досущ като умалено копие на арката в град Сейнт Луис, възстановявана многократно през вековете — широка в основата, стесняваща се към върха.

— … като Портала на горното течение.

Аха, чутото — но все още неосмислено — будеше съмнения.

— Дъгата е онази част от пръстена, върху която не си стъпила.

Що за твар е Живеещият в паяжината?

Вървеше, отпуснал собственическа ръка върху купчината от товарни дискове, плаващи във въздуха до него.

Имаше милиони от тях в Ремонтния център под Картата на Марс. Бе заварил някои най-необходими нещица върху горния — дръжки, облегалка, кутия за дрехи и друга за храна, също и малък тласкащ движител сред резервните части за сондите на Най-задния. И… онова, което намери оставено за него преди единадесет години, когато свърши битката с Тила Браун. Нейния медицински комплект.

Косматите възрастни и дребните космати дечица видяха, че групата, излязла да лови птици, се завръща твърде рано. Повечето не се откъснаха от заниманията си, но една жена и един мъж ги посрещнаха пред арката.

— Той е магьосник! — подвикна Стрил отдалеч. — Кидала, той казва, че светът е пръстен!

Мъжът се взря за миг в товарните дискове и попита:

— Това известно ли ти е, или само се досещаш?

— Виждал съм целият свят с очите си. Аз съм Луис Ву от расата, живееща на кълба сред звездите.

Не очакваше думите му да означават нещо за местните хора, но двамата — явно някакви старейшини — го зяпнаха, а децата ахнаха в хор.

— Значи ти си Луис Ву? — промълви жената.

Възрастта бе добавила бяло в златистата й козина, по тялото на мъжа натрупаните фалани личаха още повече. А техните дълги до коленете препаски всъщност бяха изящни гоблени, които всяка културна цивилизация би оценила с възхищение.

— Аз съм Саур, а този е Кидала от Съвета на тъкачите. Не си от никое място по Дъгата, нали? Живеещият в паяжината вече ни увери, че си могъщ и мъдър.

— Тъй ли…

— За него пък няма съмнение, че е от друг свят — вметна Кидала. — Двуглав е! И му прислужват безчет подобни нему.

Ох, тандж!

— И какво още ви каза Живеещият в паяжината?

— Показа ни картини от място някъде далеч по Дъгата; поне така ни рече.

— Вампири ли видяхте?

— Бяха странни хуманоиди, живеещи в мрак. Видяхме и как хора от много други раси се съюзиха и тръгнаха да воюват срещу тях. Ти можеш ли да ни разкажеш още за тези събития?

— Знам това-онова за вампирите. Живеещият в паяжината сигурно е научил и повече, само че не съм говорил с него от тридесет и шест фалана.

— Как твоята раса практикува ришатра? — любезно попита Саур и децата се разкикотиха тихичко.

Луис се ухили.

— С цялото си старание. А вашата?

— За нас, тъкачите, казват, че сме много умели с ръцете си, пък и гостите твърдят, че допирът на козината ни е приятен. Но да те попитам и друго — предпочиташ ли да се измием преди това?

— Добра идея.

Наричаха се тъкачи.

Тяхното село… не — цял град! — съвсем не изглеждаше претъпкано, въпреки че се точеше сякаш безкрайно по брега сред дърветата на обширната гора. Домовете на тази раса представляваха изплетени от клони кухи по-добия на същите тези гьбообразни дървета.

Сега водеха Луис към отвесна, бледа скална стена. Кидала посочи:

— Виждаш ли как се стича водата? Долу се къпем. Слънцето сгрява що-годе вировете.

До самата вода имаше ниски поставки с натрупани по тях препаски. Саур и Кидала добавиха своите към една купчина. По гърба на стареца имаше три успоредни бразди — отдавнашни белези, обрасли с белезникава козина. Луис се зачуди какви ли са местните хищници…

По-възрастните тъкачи и децата се смесваха във водата, отрасналите младежи се потапяха отделно, но рядко по двойки. Той вече се бе научил да се досеща за местните нрави и по такива дреболии.

Водата му се видя мътна. Не забеляза и нищо за бърсане. Пусна дрехите си — туристически екип с раница, купен още на Каньон, на двеста светлинни години оттук — върху поставката и нагази в дълбокото.

Не му се стори, че водата се е сгряла особено много.

Всички веднага се струпаха около госта от друга раса, наобиколиха учителя. Луис знаеше предварително какви въпроси ще му задават, защото така ставаше навсякъде.

— Аз и моите спътници доплавахме с огромния си кораб до брега на Големия океан преди четиридесет фалана. Попаднахме в пустош. Дълго преди някой от вас да се роди, Юмрука на бога надигнал брега с няколко десетки човешки ръста по протежение на хиляди пеши преходи…

Загледаха го смутено. Преводачът лесно нагласяше привичните му мерки според тридесетчасовото денонощие на Пръстеновия свят и състоящите се от седемдесет и пет денонощия фалани. Само че човешкият ръст и пешият преход не бяха еднакви при всички раси. Той се отпусна спокойно по гръб във водата, докато слушателите му обсъждаха разстоянията, периодите, височината. Нямаше закъде да бърза. Неведнъж вече бе играл този танц.

— Народите наляво оттук още помнят в преданията си как се е появил Юмрука на бога. Нещо по-голямо от планина е ударило отдолу основата на света преди три хиляди и петстотин фалана, като се е движело със страшна бързина. — Доколкото можеше да пресметне, бе се случило около 1200-та година от новата ера. — Надигнало я, после я разкъсало, превръщайки се в огнена топка от удара. Ето, вие сте на сто и петдесет хиляди километра от планината, а можете да я видите, също и пустините около нея. Брегът на Големия океан се отдръпнал хиляда и петстотин километра навътре. Условията на живот наоколо се променили напълно…

Водата стигаше до подмишниците му в плиткото, където се плацикаха децата. Тук започваше нещо, може би не чак игра на прелъстяване, но край Луис се събираха жените на несъмнено плодовита възраст, а връстниците им мъже стояха по-назад. Образуваха пръстен. Да не беше някакъв танц, предхождащ ришатрата при тази раса?

Често срещаше внимателния поглед на Стрил и тутакси забелязваше чудесната й усмивка. Всички имаха въпроси. Все същите както винаги, разбира се. Но Луис вече бе видял бронзовите проблясъци върху голата скала над главите им. Никой от тъкачите не би могъл да достигне с ръка фракталната паяжина, а стичащата се по камъните вода не я отмиваше.

Затова говореше и на невидимия си слушател.

— Наложи се отначало да останем в океана, иначе щяхме да гладуваме. Два фалана обикаляхме бреговете и най-сетне се озовахме в устието на река. Продължихме срещу течението. Наносите на река Шенти бяха възстановили плодородието край бреговете й. И тъй, вече тридесет и пет фалана сме в тази огромна речна долина. Моите приятели, потомци на Строителите на градове, останаха в едно село доста по-надолу по течението още преди двадесет фалана.

— Защо?

— Вече имат деца, не могат да скитат с тях. А аз продължих срещу течението. Всички народи, които срещах досега, се отнасяха дружелюбно с мен. И харесваха историите, които им разказвах.

— Нима това те изненадва, Луис Ву? — учуди се Саур.

Той се усмихна на възрастната жена.

— Когато гост мине през вашето селище, вероятно не яде същото като вас, не спи в същите часове или пък се чувства неуютно в домовете ви. Чужденецът обикновено не е съперник на домакина си във вашия свят. И може би има какво да научите от него. Но моята раса, живееща по небесните кълба, е една и съща навсякъде. И при нас се случва посетителите да са нежелани.

За малко настъпи неловко мълчание. Едно яко момче, настанило се до Стрил, подвикна:

— Можеш ли да направиш това?

Преметна едната си ръка през рамо, другата изви зад кръста си и сплете пръсти.

Луис Ву се разкикоти. Преди няколко години би сторил същото без никакво усилие.

— Не мога.

— Значи някой друг трябва да ти изтърка гърба — заключи дълбокомислено момчето и тъкачите веднага се събраха около госта.

Най-великолепната особеност на Пръстеновия свят беше разнообразието. А прекрасното в несходствата между расите беше, че ако ришатра изискваше сложни ритуали и увъртания, щеше да е немислима.

„Ей, хора, как предпочитате ришатра?“

„Достатъчно е да знаем от кой пол си…“

„Колко дълго можеш да си задържаш дишането?“ (Това чуваше от морските или речните народи.)

„Избягваме я, но обичаме да я обсъждаме.“

„Не можем. Моля ви да не се обиждате.“ (Това пък казваха червенокожите пастири.)

„С нея властвахме над света!“ (Потомците на Строителите.)

„Правим я само с разумни хуманоиди. Ако познаеш отговора на тази гатанка…“

„Единствено с лишени от разум видове. Предпочитаме да не се обвързваме в никакви отношения.“

„Може ли да гледаме как го правиш със спътницата си?“

Веднъж му се бе наложило да обяснява, че Кхмий няма нищо общо с хуманоидните раси и отгоре на това е мъжкар.

Питаше се какво ли знаят тъкачите за бронзовата паяжина над вира. Забеляза, че се разотиват по двойки, но не вършат нищо пред очите на другите. Каква ли щеше да е ришатрата с тях?

Саур го издърпа от водата и с негова помощ изстиска към литър вода от кафяво-бялата си козина. Щом видя, че трепери, веднага го изтри със собствената му риза.

Отнякъде замириса на печена риба. Облякоха се и Саур го поведе към кръг от плетени колиби.

— Това е Домът на Съвета — посочи една.

Над яма с жарава птици се изпичаха върху скара. Ароматът беше превъзходен. Имаше и огромна риба, за чието приготвяне се грижеха…

— Саур, тези не са тъкачи, нали?

— Така е. Лодкари и рибари са.

Един тъкач на средна възраст наглеждаше месото с помощта на седмина чужденци. Имаше двама мъже с ципи между пръстите на широките длани и ходила, и с лъскава дълга права коса. Другите — трима мъже и две жени, бяха по-едри и много приличаха на тъкачите, но с незначителни отлики в очертанията на челюстите. Може би още бяха достатъчно близки генетично, за да не остават безплодните сношения между представители на двете раси. И седмината носеха от приказно красивите препаски на тъкачите.

Единият от яките наглед рибари — Шенс Змиедушителя, представи останалите. Луис се опитваше да запомни имената. Разбира се, преводачът щеше да му ги подскаже всеки път със съвсем правилно произношение. Шенс се впусна в обяснения:

— Ние разменя неща за плат, ясно? И наддава. Ние с Хищър Гмуреца предложи да пече на скара тази великанска риба, дето лодкари хванали надолу по река. Ама и те иска да пече. Много се бои, че ние приказва скришом с Кидала, научи нещо полезно. И изкрънка по-ниска цена.

— Да, сега спори и как се пече риба — обади се лодкарят Уийк. — Кидала поне може яде свои птички както харесва.

— Е, тези май са готови — отбеляза Луис, — но за рибата ме знам. Кога я сложихте да се пече?

— Ще е най-вкусна след сто издишвания — увери го Шенс. — По-препечена отдолу за лодкари, само гореща отгоре — за нас. Ти как я иска?

— Както е отдолу.

Тъкачите се бяха изсушили и стоплили, идваха да похапнат. Свалиха птиците от скарата и ги накъсаха. Рибата още се печеше. Луис реши на следващия ден да си потърси подходящи за храносмилането му зеленчуци.

Заприказваха се.

Сръчните пръсти на тъкачите правеха мрежи за лов ма хвъркати и по-дребни животни в гората, също и платове за дрехи по всеки вкус, хамаци, рибарски мрежи, колани и торби за носене на рамо. Изделията им допадаха па множество раси. Рибарите и лодкарите търгуваха нагоре и надолу по реката — предлагаха препаски от тъкачите, пушена и осолена риба, сол, корени…

Обсъждаха делови подробности и Луис се обърна към Кидала, за да попита от какво са белезите по тялото му. Научи за схватка с твар, която по описание приличаше на гигантска мечка. Тъкачите не слушаха — бяха чували историята неведнъж. Старецът беше умел разказвач, само че както представяше случката, белезите не би трябвало да са на гърба му.

По свечеряване местните жители се изгубиха един след друг в мрака. Саур поведе Луис към една колиба, сухи клонки припукваха под краката им.

Рибарите и лодкарите останаха на раздумка до гаснещата жарава. Един подвикна след него:

— Недей броди по тъмно. Тогава обикаля само нощни хора.

Наведоха се и влязоха в колибата. Саур се притисна към гърдите му и тутакси се унесе. За миг Луис се поддаде на разочарованието, но после си каза, че всяка раса има право на свои собствени навици…

От много фалани… не, от стотици години не изпитваше проблеми със съня на ново място. Не го притесняваше и да заспи в прегръдките на непозната, да се отърква в пухкавата й козина. Но будуваше дълго, защото знаеше, че мрежовото око на Най-задния е наблизо.

По някое време му се присъни, че чудовище забива зъбите си в крака му. Едва сдържа писъка си и се ококори. Саур попита, без да отваря очи:

— Какво има, учителю?

— Схвана ми се единият крак.

Измъкна се от ръцете й и запълзя към изхода.

— И на мен ми се случва. Разтъпчи се да ти мине. След секунда-две жената пак спеше.

Той изкуцука навън. Подбедрицата му сякаш надаваше безмълвен вой. Как мразеше тези мускулни схващания!

Осветените части от Пръстеновия свят бяха много по-ярки от земната луна. И медицинският комплект можеше да му инжектира нещо за отпускане, само че нямаше да подейства по-бързо от разходката.

Ниски сухи храсталаци обкръжаваха колибите за гости. Колкото и приветливо да се държаха, тъкачите сигурно бяха измислили начин да отпъждат крадците. Може би с неизбежното пукане на съчките на всяка стъпка?

Кракът вече не го болеше, обаче се разсъни напълно. Товарните дискове си бяха на мястото близо до колибите. Издърпа се върху тях и седна. Прекоси живия плет без звук и се запромъква полека между дърветата.

Тъкачите очевидно използваха нощите само за отдих. Никой не се мяркаше. Щом се наслаждаваха на сънищата си, кой все пак бдеше за крадци? И гостите от други раси не се виждаха никъде. Фенери осветяваха носа и кърмата на дълга платноходка с ниски бордове, която Луис не бе забелязал досега.

След минута вече се носеше безшумно над вира, отразяващ Дъгата.

Някакво движение в скалата… после го заслепи светлина.

Луис замижа и изпсува. Помъчи се да надникне в сиянието… през прозорец с мъгляви краища. Виждаше въгленочерен конус, като че покрит с мръсен сняг. На всеки друг свят би предположил, че е вулкан. Тук обаче трябваше да е кратер, оставен от пробил основата метеорит. Напомняше за Юмрука на бога, чиито ръбове стърчаха във вакуума.

Послание от Най-задния?

Щом кукловодът е научил, че Луис пътешества срещу течението на реката, могъл е да прати сондата си, за да пръсне мрежови очи и тук, и къде ли не още. Вече е общувал с тъкачите… Лесна работа, щом са толкова приветливи хора, но защо? Какво искаше?

Кратерът сякаш изплю нещо, после второ, трето — и то само за десетина секунди.

— Случи се преди шестстотин и десет часа — осведоми по познатият конраалт. — Гледай.

Трите тела рязко се уголемиха на екрана. Космически кораби с формата на двойни лещи, при това — с внушителни размери. Луис веднага позна кзинтската конструкция. Спряха над върха и се спуснаха надолу само два-три метра над стъкловидния склон.

— Бойните кораби напредваха съвсем бавно — каза кукловодът. — Ще ускоря записа. — Облаците започнаха ла се плъзгат стремглаво около нашествениците. — За два часа и двадесет минути със скорост малко под звуковата те изминаха две хиляди и двеста километра. Такава сдържаност у кзинти е направо изумителна. После се разделиха…

Средният кораб продължи напред, другите се стрелнаха в противоположни посоки под прав ъгъл спрямо него.

Бял проблясък, заличил за миг изображението. После всичко изглеждаше както преди, но трите кораба бяха някак издути, полуразтопени. Блестяха като огледала. И се приземиха… по-точно паднаха.

— Стазисните полета са спрели лъча — подсмихна се Луис.

— Тревожи ме състоянието ти. Две грешки за пет секунди. Нима твоят мозък вече губи способностите си?

— Нищо чудно — сговорчиво отвърна човекът.

— Лъчът беше насочен съвсем точно и с невероятна интензивност. При формирането си стазисните полета затвориха около корабите огромни количества енергия.

— Но нали…

— Ти и Несус сте оцелели при подобна атака, защото когато ние проектираме защитни механизми, грижим се ла реагират бързо на опасностите! А кзинтските бойни кораби вече не са нищо повече от бомби, затворени в стазис. Освен това не аз включих антиметеоритната защита на Пръстеновия свят.

— Да, бе…

— Виж.

На екрана внезапно се появи затъмненото до поносима яркост слънце. Над привидно течната огнена буря по повърхността му се надигна фонтан, проточи се в нишка право към камерата… през стотици хиляди километри. Още по-светла ударна вълна плъзна нагоре покрай основата на нишката. И изведнъж избухна ослепително.

— Лазерен ефект на свръхпрегряване, Луис. Няма съмнение, включила се е антиметеоритната защита. Но не го предизвиках аз.

Е, и преди се бе случвало Най-задния да излъже. Само че защо би стрелял по нашествениците?

— Луис, проумей най-после, че не аз унищожих онези кзинтски кораби! Исках да се свържа с тях. С работещ хипердвигател бих могъл да се махна оттук!

— Звучи правдиво, признавам, и все пак… Най-заден, да не подозираш, че в Ремонтния център има още някой освен теб?

— Не разполагам с данни друг да е преодолял защитните ми системи. Има обаче два Големи океана.

Луис не схвана веднага защо кукловодът му напомняше очевидното.

Един-единствен океан би нарушил бързо равновесието на Пръстеновия свят. Водата в него се равняваше по маса на някой от по-големите спътници на Юпитер. Трябваше да са два на срещуположни места по пръстена. Така си беше.

Луис и Кхмий откриха Ремонтен център в единия Голям океан, скрит под Картата на Марс. Изобщо не огледаха другия.

От него ги делеше целият диаметър на Пръстеновия свят — шестнадесет светлинни минути. Значи би изминало точно толкова време, преди в другия Ремонтен център някой да научи за нахлулите кораби. Още осем минути, докато започне въздействието върху светилото. После час или два, за да се проточи плазменият шнур на няколко милиона километра от звездата и да бъде готов за превръщането си в лазер. И накрая — други осем минути, докато ужасяващият светлинен меч порази своята жертва.

Два часа и двадесет минути бяха съвсем подходящо време за реакция в този случай.

— Разбирам. Значи най-благоразумно за теб е да допуснеш, че в Големия океан от отсрещната страна на пръстена има още един Ремонтен център, в който шета пазител.

— Защо точно пазител? Преди да ми отговориш, искам да си призная, че стигнах именно до тази хипотеза.

— Един пазител би проникнал с лекота вътре. Дори и някой хуманоид-размножител да се е вмъкнал случайно, почти веднага също би се превърнал в пазител. Най-вероятно и другият Ремонтен център гъмжи от дърво на живота, както е в нашия. Затова ли ме потърси? Вече знаеш за пазителите почти колкото и аз, а тук е късна нощ и мозъкът ми не е особено бистър.

— Май и възрастта е повлияла на мозъка ти. Все пак трябва да поговорим; ще ти покажа още неща. Луис, да се явя ли отново на тъкачите, за да потвърдя могъществото ти? Или не е необходимо?

— Благодаря ти за любезното предложение, но може би вече е безполезно.

Местните хора спяха, какво обаче пречеше рибар или лодкар да е видял сиянието? И кой можеше да познае дали някой мършояд не се навърта наоколо?

Всъщност…

Най-задния като че не забеляза усмивката, внезапно озарила лицето на Луис.

— Тези тъкачи изглеждат много гостоприемна раса.

— Всички раси около Големия океан се държат приятелски, особено ако внимаваш какво приказваш.

— Какви новини имаш за нашите бивши сподвижници?

— Кхмий си натовари нещата във въздушна бойна машина. Нима си пропуснал да й лепнеш едно оченце?

— Зарови машината си в земята — недоволно сподели кукловодът. Луис се разсмя от душа. — Ако му потрябва отново, ще я извади. А какво правят двамата потомци на Строителите?

— Кауаресксенджаджок и Харкабийпаролин трябваше да се грижат за двете си деца, скоро щеше да се роди и трето. Не бих казал, че си омръзнахме, но… Както и да е. Оставих ги в едно село надолу по течението. Имат на разположение щурмови катер от кораба. С него щъкат и учат околните раси на разни неща. Ти как си?

— В не особено блестящо състояние. Луис…

Трите сребристи топки, подскачащи по склона на Юмрука на бога, бяха заменени от снежен блясък по билото на висок рид. Зелена сигнална рамка замига около две точки, пълзящи бавно през пролом в планината.

— … искам да насоча вниманието ти към това. Преди десет години ти показах…

— Помня. Мястото същото ли е?

— Да. Запис отпреди три денонощия, направен от ръба на рееща се конструкция над вампирско леговище.

— Значи това си показвал и на тъкачите?

— Да.

Близък план… Големи тромави возила с по шест колела, вероятно задвижвани с парен двигател. Едното завиваше нагоре по полегатия склон, докато предната седалка на другото изпълни екрана.

— Тези нали са от Народа на машините?

Луис се вгледа.

— Ами да, познава се по окосмяването на лицето. И колите са като техните. Ей!…

— Програмата за разпознаване в моя компютър…

— Но това е Валавиргилин!

ШЕСТА ГЛАВАПРОХОДА НА СНЕЖНИЯ БЕГАЧ

Огнената преграда тук изглеждаше по-ниска и разядена от ветровете.

Никой освен Валавиргилин не би се сетил да погледне по този начин на релефа. Луис Ву я бе научил да вижда света като маска. Той и чудноватите му спътници бяха го огледали откъм черната му долна страна, където моретата са издутини, планинските вериги — поредици от ями, а навсякъде се вият огромни тръби, пренасящи флуп — утайката по морското дъно — под основата и към страничните стени, за да се превърне накрая в пръскащи планини.

Някое незнайно същество бе изваяло Огнената преграда, за да угоди на прищевките си. А проходите в билото бе предвидило за удобство на пътниците. Множество племена на червенокожите пастири бяха последвали заедно с добитъка си през Прохода на снежния бегач отстъплението на измиращите под облаците огледални цветя. Двама от пастирите сега превеждаха колите през него.

Нощта вече се плъзгаше по лика на слънцето, когато те стигнаха до най-високата точка на прохода. Никой не бе зървал синьо небе от множество фалани. Сега се наслаждаваха на гледката. Под тях се стелеше плътна облачна пелена. Имаше навят сняг само колкото да се хлъзгат колелата. Вала трудно овладяваше колата. Вляво и вдясно от нея заснежените склонове искряха до болка и очите.

Зад нея Уааст обясняваше на някого:

— Когато минахме оттук, нямало сняг. Огледални цветя го стапяли.

Тегър не се виждаше зад едрото й тяло. Той отвърна:

— Огледалните цветя не понасят нищо, което мърда. Затова пращат лъчите си и към облаците. Уааст, дали е добре да делим колите в края на деня?

— Трябва решаваме — непреклонно отсече великанката. Червенокожият се намръщи.

— Разбира се, който предвожда, той заповядва. Но помисли — така разделяме и партньори — Валавиргилин и Кейуербримис, също Арфиста и Тъжната флейта. Кейуербримис и Читакумишад са мъже, а са в една кола. Ами ако ни нападнат вампирите? Двамата с Уорвия сме н безопасност дори и разделени. Бийдж е с теб, Парум е с Тюк, Манак е с Кориак, но останалите какво ще правят?

Вала караше внимателно по дългия склон и се преструваше, че не чува. Пастирите винаги изразяваха на всеослушание несъгласието си. Партньори, ха! На следващия завой пред нея се откри широка река е мътнокафява вода.

Пастирите спазваха моногамия във връзките си, а и тези бяха двойка. Не им харесваше много да са разделени. Но и двете коли имаха нужда от съгледвачи, познаващи местността. Кей и Вала също не можеха да пътуват заедно — караха колите. Пък и без това не бяха партньори!

Озърна се — Пилак тичаше с все сила, изпреварил второто возило. Тя прекъсна подаването на гориво.

Събирачите май можеха да се надбягват и с вятъра. Пилак й се ухили за миг, докато си поемаше дъх.

— Кейуербримис иска да се изкачи по-нагоре.

Вала се обърна. Вляво от прохода наклонът беше достатъчно полегат, за да е достъпен. Кей щеше да бъде над линията на снеговете и да има добър изглед.

— Да го чакаме ли?

— Каза да не чакате. Спрете, ако се натъкнете на опасност. Ще ви виждаме. И ще дойдем при нужда.

— Ясно.

Пилак се втурна. По-нагоре екипажът на Кей започна да разтоварва колата. Купчини припаси. Без усилията на Парум и Тюк би им отнело цяла вечност. А само след няколко десетки издишвания втората кола потегли отново. Кей караше, всички останали вървяха пеша. Не и мършоядката, разбира се. Тъжната флейта нямаше да се събуди, докато не притъмнее напълно.

Неравностите по склона ги скриха от погледа й.

В първата кола пътуваха Валавиргилин и Сабарокареш, Уааст и Бийдж, Манак и Кориак, Тегър и Арфиста. Стараеха се да не влизат напразно в товарния корпус, за пръв път толкова чист и обезмирисен. На мършояда мракът вътре би му допаднал, но и той се редуваше с останалите под навеса.

Във втората кола и двамата от Народа на машините бяха мъже. Вала и Кей дълго се колебаха за Читакумишад. Никой обаче не би рискувал живота на Спаш, щом вече е бременна. И макар че се бе наложило да вържат Чит при нападението на вампирите, той беше хитроумен и сръчен с инструментите.

Щяха да се оправят все някак. Винаги можеха да прибягнат до ришатра.

Вече се спускаха в облаците, кълбящи се по склона. Сгъстяващият се здрач показваше, че сянката е закрила наполовина слънцето.

Но какво ли ставаше долу?

— Тегър, услужи ми с острото си зрение. Погледни към реката.

Събирачите бяха доста късогледи, едва различаваха нещо по земята по-далеч от пръстите на краката си. Хората от Народа на машините виждаха по-добре. Но никой не можеше да се похвали със зрението на червенокожите.

Тегър стъпи върху предната седалка и заслони очите си с длан. После се покатери върху оръдейната куличка.

— Вампири. Тварите са две. Вала, отвратителни са. Чуваш ли някакви звуци?

— Не.

— Струва ми се, че пеят. И… ето, нещо тъмно излезе от водата. Как изглеждат речните хора?

— Лъскаво черни. Едри колкото теб, но по-набити, с плавни очертания на телата…

— … къси ръце и крака, големи длани и стъпала с ципи между пръстите? — довърши Тегър. — Аха, значи вампирите са подмамили някого да излезе. Тъй! Единият кръвопиец си тръгва. Май е от неподходящия пол, но е трудно да съм сигурен, далеч са. Колко бързо можем да се спуснем?

— Няма да стигнем навреме, за да спасим жертвата.

Все пак доближаваха гнусната сцена. Вала също вече виждаше две бледи фигури и една тъмна. Едната се отдалечаваше по брега. Черното същество се замъкна тромаво към другата, която го прие в обятията си. Но само след миг бялата твар отскочи толкова рязко, че се просна по гръб в калта.

Набитият черен хуманоид пак тръгна с протегнати ръце. Белият се мъчеше да отпълзи настрани. После си възвърна смелостта или пък гладът му стана по-остър. Изправи се и прие прегръдката.

Тъмно се отърка в бледо. Вала чу вопъл като на дива котка, когато вампирът се освободи бясно и се втурна по брега срещу течението.

Черното същество дори не се помъчи да го настигне. Само нададе отчаян вик.

— Колко бързо можем да слезем при него? — отново попита Тегър.

— Ще стигнем преди свечеряване и ще имаме достатъчно време да се измием по светло. Май ще ни се наложи да проверим как сме се подготвили да отблъснем опасността. По-добре е другата кола да остане нависоко. Манак, слушаш ли ни? Кориак?

— Чух те, Вала — отвърна Кориак.

— Върви да предадеш това на Кейуербримис и остани е тях. Не искам да си сама по склона, когато притъмнее.

Бийдж вече крачеше вдясно и пред колата, заредил стрела в арбалета си. Барок беше готов да стреля с оръдието. Тегър стоеше до него.

Черният хуманоид лежеше безутешен в речната кал. След малко се обърна по гръб и забеляза колата. Остана на брега да ги чака.

Манак скочи от стъпенката и се втурна напред. Вала стискаше дългоцевния пистолет в ръцете си.

Единият вампир запя.

Кимаше с какво друго да сбъркат тези звуци — мигновено настръхнаха от тях. Манак спря, сякаш се блъсна в стена. Вала обаче не виждаше в кого да се прицели. Речният човек се затътри към храстите.

Втората твар излезе сякаш свенливо измежду клоните, за да го пресрещне. Протегна ръце с копнеж. Уханието и песента размътиха главата на Валавиргилин, но тя все пак успя да се прицели и натисна спусъка.

Куршумът се заби в горните ребра на вампира и го просна на земята. В здрача кръвта му беше тъмночервена като па всички останали раси. Вала усети още по-силно уханието му и притисна към носа си кърпата, от която се разнасяше силна миризма на билки.

Манак още стоеше встрани. Речният човек се хвърли върху ранената твар, която се сгърчи в агония и се отпусна.

Колата спря до двамата. Всички наскачаха долу.

Права и блестяща черна коса, къси дебели крака и ръце, широки длани и стъпала, загладено тяло… и дреха. Жената беше покрита с кафявата кожа на някакво животно. Вдигна поглед и с видимо усилие се откъсна от убития мъжкар.

— Приветствам ви. Аз съм Урбличууг…

Последваха бълбукащи съгласни, придружени с тънка усмивка. Това не можете да го произнесете, дори да искате…

— Приветстваме те и ние, Урбли. Как тъй вампирът не те погуби?

— Заради това.

Жената посочи тялото си и с двете ръце. Кожената ризница около врата й изглеждаше много корава. Отстрани козината бе остригана, но отпред и отзад личеше, че кожата е одрана от някакво космато водно същество.

— Вземаме течност от един хищник в Дълбокото езеро, на половин пеши преход оттук — обясни жената. — С нея поразява риби, за да ги изяде. После намазваме елек от кожа на видра, но махаме козина там, където опираме ръце при плуване. Вампирите не търпят болка от течността, но после… после ние трябва да… — Тя се обърна към Манак. — Малък храбрецо, можещ ли да плуваш? Да задържиш дишането си?

— Ще се удавя.

Речната жена каза на Вала:

— Нашето племе има само четири елека. От много фалани вампирите ни пречат да излизаме на брега. Ако пък понякога излезем облечени и се оставим вампир да ни прегърне, свикваме ги да оставят речни хора на мира. И тогава поне за малко можем да ловуваме.

— Ти си много смела.

— Показвам смелост заради Борубъл, искам да се съединим.

— Пък и имаш малко ухание на вампир по себе си — ухили се Уааст.

— Ама че флуп! За това не се говори. Червенокожият, ти поне не можеш ли да се гмурнеш?

Тегър само завъртя глава. Подобни въпроси започваха да му дотягат. Речната жена въздъхна.

— Само чуваме за ришатра. Никога не я правим. Трябва да отида при своя мъжкар! И ще кажа на Борубъл добра новина. Тъкмо ще научи, че имаме и гости. Останете на брега, ще виждате вампири отдалеч.

Тя прекоси калта и се потопи във водата, преди Вала да отвори уста.

Реката обаче може би криеше още опасности. Всички се изкъпаха с мечове и ножове в ръце. После Барок тръгна срещу течението със събирачите, за да налови риба. Вала му завидя малко, но трябваше да се погрижи за предпазните мерки.

Прекараха нощта на плоския бряг. Не ги доближиха нито вампири, нито речни хора.

Валавиргилин си каза, че всичко потръгна прекалено гладко, точно според предвижданията и плановете им. Това кой знае защо я тревожеше.

Постигнаха окончателно съгласие в замислите си само преди три нощи.

Четирима червенокожи бяха дошли да участват във войната. Уорвия и Тегър останаха при съюзниците си, но всички заедно успяха да убедят лишените от партньорки Анакрин и Чейчинд да се завърнат в земите на пастирите. Щяха да занесат и послание, което може би щеше да спаси всички. На Уонд му бе дошло до гуша от вампирите, пък и искаше да се грижи за забременялата от него Спаш. На тях повериха задачата да произведат достатъчно гориво за третата кола. Валавиргилин и Кейуербримис щяха да карат другите две.

Почти веднага определиха екипажите, но и след това не спряха с вечерните пререкания.

Няколкодневното ровене в една от изоставените помийни ями на великаните изобщо не издигна Народа на машините в очите на останалите раси. Вала не се съмняваше, че е така. Само дето напълниха множество буренца със селитра на кристали.

Релефната карта до стената ставаше все по-подробна и точна. Единствено на свечеряване и на зазоряване мършоядите и останалите можеха да работят заедно по нея. Имаха обаче цял фалан на разположение, за да я довършат. Заменяха пръстта с разноцветна глина. Щом всички одобриха постигнатото, изпекоха картата под жарава, после се заеха да отбелязват на нея с шарен пясък възможните маршрути на колите.

Вампирите не идваха всяка нощ, но пък напираха на огромни тълпи, когато нападаха.

Не се учеха от опита си, не споделяха преживяното. За няколко нощи Вала овладя стрелбата с арбалет.

Основната постройка беше изградена от глинени стени с опънато отгоре платнище, крепено и от стълб по средата. Беше стъписващо просторна… и потискащо претъпкана. Хиляда и петстотин тревопасни великани — повечето жени, а също множество деца и бебета — излъчваха толкова гъста миризма, че тя сякаш можеше да се сече с някоя от техните коси-мечове.

Уемб лежеше при няколко от съпругите на вожда, хранеха се усърдно. Барок й махна и тя отвърна на поздрава, без да се надигне. Вала се зарадва, че великан-ката се е опомнила напълно от кошмарно изтощителната нощ, която бе прекарала заедно с мъжа от Народа на машините при първото нападение на вампирите.

Барок реши да тръгне с първата кола. Валавиргилин се бе чудила дали той ще избере да остане при Уонд и Спаш, или да се разправи с тварите, отмъкнали дъщеря му.

Великаните бяха едри, но понасяха спокойно теснотията. За търговците най-големият проблем беше някой да не ги настъпи.

Червенокожите като че постоянно бяха нащрек и домакините се стараеха да не ги доближават без нужда.

Пастирите и търговците се чувстваха малко неловко сред толкова гиганти, докато още по-дребните събирачи не изпитваха никакви притеснения. Някои играеха с децата, други пощеха възрастните. Късогледите им очи откриваха отблизо и безпогрешно всеки паразит.

Търл се измъкна от скупчилите се около него десетина жени. Попита Вала любезно и без следа от подигравка:

— Взехте ли вече каквото трябва от онези стари говна?

Време беше да разкрие една тайна.

— Да, за което ви благодарим. Когато смесим кристалите със сярата и въглищата, дето ще ни съберат пастирите, ще имаме веществото, изстрелващо нашите куршуми и снаряди.

— Гледай ти… — промърмори вождът, прикрил умело изненадата си.

Разбира се, не би могъл сам да си направи барут — Вала не му каза пропорциите. Но поне вече знаеше, че не е станал свидетел на някой извратен каприз у Народа на машините.

На следващото утро потеглиха. Нощуваха на скала, спускаща се отвесно към река. Вампирите не се опитаха да ги доближат.

Стигнаха до стадата на Гинджерофър към средата на втория ден. Пастирите им бяха приготвили гориво, също сяра и дървени въглища, разменени срещу месо и докарани отдалеч.

Нощта закри светилото, преди да привършат товаренето на колите. Червенокожите се разположиха в кръг около тях. Щом се появиха вампирите, оръдията стреляха над главите на пастирите, които на свой ред бяха удивително точни с лъковете и копията си. На зазоряване намериха повече от четиридесет бледи мъртъвци.

Колите винаги носеха стоки за размяна и Вала раздаде дарове. Но убитите вампири скрепиха най-здраво съюза.

На третия ден минаха през Прохода на снежния бегач. Дължината на пешия преход беше променлива величина — според терена, височината, наклона, а и според расата. Но Вала смяташе, че са изминали поне два нормални прехода. Вероятно можеха да се доберат до леговището на вампирите още по пладне на другия ден… ако бяха достатъчно безумни да карат направо към него.

Сутринта втората кола се спусна при тях. Уорвия се возеше под най-високия навес зад оръдието.

Тюк подвикна оживено:

— Уааст! Значи Проход на снежен бегач бил най-лесен в цяла планина?

— И мършояди, и пастири казват така. Как да спорим с тях?

— И вампирите са съгласни!

Всички в колата се радваха шумно на победата си. Дори Тъжната флейта се подаде за миг, примижа на светлината, но се ухили грозновато, преди да се прибере. Вала не забеляза веднага мълчанието на Уорвия. Червенокожите и без това почти винаги си оставаха сдържани.

Врявата привлече и други. Мокри черни глави се подредиха край брега, но речните хора предпочетоха засега да не излязат от водата. Вала не им обърна внимание, а се заслуша в смесения разказ на Кей, Чит, Тюк, Парум, Перилак и Силак.

Кейуербримис настани втората кола на скална площадка над прохода. Облаците долу пак се сгъстиха. Не на това се надяваше, но му оставаше само да чака. Всички се бяха къпали в потоците, които прекосиха през последните три дни. Поне се опитаха да се освободят от телесните си миризми.

(В момента обаче от тях се носеха силни аромати, защото се хилеха, тупаха се по рамената и се надпреварваха кой да говори. Вала лесно се досети как са прекарали нощта.)

Щом се стъмни, вампирите започнаха да минават през прохода. Тъжната флейта бдеше и предупреди навреме останалите.

Стоварените в тревата тежки припаси явно бяха запазили някакви миризми. Кей насочи оръдието вдясно от купчината и се приготви. Уби двайсетина твари с три изстрела.

Отначало проходът опустя, после вампирите започнаха да се стрелкат на прибежки през него. Екипажът се възползва от възможността да упражнява уменията си в стрелба по подвижни мишени, но повечето време оставяше враговете си на мира. Стрелите можеха да приберат и после, но нямаше как да попълнят запасите си от барут.

По-късно вампирите отново се скупчиха. Кей стреля само веднъж с оръдието.

— Вала, те водеха пленници. Грамадни мудни мъжкари с много яки рамене и широки в задника жени, по-ниски с цяла глава от тях. Всички имаха жълти коси, бухнали около главите им. Уорвия ги огледа най-добре.

Червенокожата жена се отърси от вцепенението си.

— Познаваме отдавна стопаните. Хранят се с растения. Отглеждат зеленчуци, също и добитък за размяна с нашите племена, които пък ги пазят. Снощи не видяхме никого от своите.

Парум се намеси нетърпеливо:

— Не ги водели заедно, но онези не се опитвали да избягат, защото до всеки вървял вампир. Аз не можех прицели се. Убихме малко кръвопийци, когато минавали сами…

— И пееха — прекъсна го Тюк. — Тъжната флейта пък им посвирила. Това ги уплашило много!

— Заради пленниците не стрелях с оръдието — пак подхвана Кей. — Не измислихме как да им помогнем. За какво са им на вампирите живи жертви?!

— За добитък — отрони разсеяно Тегър.

През цялото време се взираше в Уорвия, която пък се мъчеше да не срещне ничий поглед. Всички изтръпнаха от догадката му, защото тя, освен кошмарни намерения, предполагаше и неподозирано развит ум.

— Вятърът беше студен, влажен и чист в ноздрите ни — продължи Кей, — докато отмина половината нощ. После вампирите пак се появиха, но този път не водеха пленници. Тичаха. Може би ги безпокоеше миризмата на техните мъртъвци. Добре постреляхме. Накрая посоката на вятъра се промени… и ние също ги надушихме.

Тъжната флейта се обади откъм дълбоката сянка на навеса.

— Кей, аз можех да ги докопам. Нашата музика ги обърква до вцепеняване.

Кейуербримис старателно гледаше право към Вала.

— Все едно. Поканих Тъжната флейта за малко ришатра. — Неизречено опасение: „Ами ако се бе присъединила към вампирите!“ — Тя ни посвири, ние танцувахме. Уорвия ме обвини, че забравяме да изтребваме тварите, но другите бързо схванаха идеята…

И сред общия кикот ясно прозвуча шепнещият тенор на Арфиста:

— Е, как се прояви той?

— Беше вдъхновен — увери го Тъжната флейта. — Парум също.

— Всички ние… — Кей се запъна за не повече от един удар на сърцето, но Вала прозря истината. — Всички участвахме. Нали разбираш, бяхме ги притиснали в прохода. Но щом престанахме да стреляме, понесоха се като река. Бихме могли да режем уханието им на парченца и да го продаваме на старците в нашите градове.

Тегър наблюдаваше вторачен партньорката си. Вала предположи, че мълчанието на Уорвия го тревожи, но засега не бе забелязал нищо по-неприятно.

— Мисля, че Търл прати Тюк с нас, защото е по-дребничка — ухили се Кей. — Превъзходно хрумване!

Великанката му се усмихна лъчезарно. Уорвия се взираше в далечината, лицето й бе застинало досущ като каменно.

— Така мина още около една пета от нощта. И вятърът пак се обърна. Нямаше го уханието на вампирите, но пък ние вече миришехме достатъчно. И Чит видя…

— Как се опитват да пропълзят към нас по леда. Едва се забелязваха.

— Бяха десет десетки — вметна Парум.

— До сутринта ги отказахме да ни дебнат — похвали се Кей. — Настлахме прохода с трупове на вампири.

Тюк:

— Нищо под цяла Дъга не може се сравни с воня на стотина убити вампири. Те наистина бягат от свои мъртви.

Вала:

— Не е зле да помним това. Тюк:

— Щом започнала зора, ние прибрали товар и стрели. Вала, май зърнали Здрачно леговище.

— Разкажи ми.

— Уорвия?

Червенокожата жена не ги погледна.

— Още бяхме на тъмно, а откъм посоката на въртене просветляваше. Бяхме преуморени, но аз стоях в куличката. Облаците се разкъсаха за малко. И видях две черни черти. Не знам колко далеч се намираха, но отгоре имаше черен кръг с постройки, по-високи към средата, със сребристи отблясъци, а отдолу — черна сянка под кръга.

— Това чухме и от Арфиста — нарочно се заяде Вала.

Сподавен пристъп на гняв.

— Видях и как извивките на тази река навлизат в сянката.

— Знаем за Здрачно леговище — изрече нов глас.

Лъскаво черно тяло с неясен пол и на незнайна възраст се надигна от водата и се изправи в калта.

— Аз съм Рубалабъл. Добре дошли в Река-дом. Вървете по нея докъдето искате. Говоря езика най-добре в наше племе. Чух, че никой от вас не иска ришатра с нас.

— Не можем да издържим под водата, Рубал — със съжаление потвърди Вала. Ех, че преживяване пропускам! — Какво е Здрачното леговище?

— Пещера без стени. С черен покрив хиляда и петстотин крачки околовръст. Вампири живеят и се множат отдолу отпреди аз да се родя.

Арфиста се обади изпод навеса, но май само Вала го чу:

— Значи диаметърът е по-малко от петстотин крачки на речните хора. Двеста на великаните, триста наши. Съвпада с онова, което ни беше известно.

— Рубал, колко нависоко е покривът? — попита тя.

Той размени няколко бързи подвиквания със събеседник във водата.

— Фуджабладъл също не знае. — Още крякане. — Не много високо, спира дъжд и при силен вятър. Трябва да кажа на вас, че от всички само Фуджабладъл бил там.

— А каква е Реката-дом при Здрачното леговище? Вампирите могат ли да плуват?

Обща гълчава, накрая излезе още един от водните обитатели с бели косми по главата и се заприказва с Рубалабъл, който след малко обясни:

— Трябва да се плъзгаме по дъното, когато минаваме. Никой от нас вече не отива натам. Водата е помийна яма, понякога и уонкий. — Непозната дума. — А вампири никога не плуват.

— Уонкий — „път на мъртвите“ — преведе скрилият се на сянка мършояд.

Уорвия се смъкна в оръдейната куличка. Вала наблюдаваше втората кола, но червенокожата повече не се показа. И къде ли изчезна Тегър?

Речните хора бяха наблюдавали поколения наред кръвопийците. Тварите от Здрачното леговище понякога хвърляха наведнъж по стотина трупа във водата — жертви, принадлежащи към десетина — двайсет раси, между които имало и мъртви вампири. Още на следващия речен завой гъмжало от риба. Това си струвало да се знае… но старият Фуджабладъл не бе припарвал до Здрачното леговище от поне двадесет фалана. Само заради рибата нямало смисъл да се рискува, а друго интересно там не се срещало.

Вала сниши глас.

— Арфисте, вие губите труповете, пуснати в реката, нали?

— Рибите ги изяждат, после различни раси ловят рибите и накрая всичко пак става наше.

— Флуп! Грабят ви.

— Вала, вампирите са животни, а те никого не грабят съзнателно.

Рубалабъл промълви явно озадачен:

— Никой освен речни хора не може да доближи Здрачното леговище и да остане жив. Защо разпитвате? И защо сте се събрали от толкова много раси?

Бийдж изпревари Вала.

— Отиваме да се отървем от вампирска напаст. Ще ги нападнем гдето живеят. И други раси ни подкрепили, макар да не пътуват.

Речните хора обсъдиха разпалено новината. Стори й се, че се смеят беззвучно. Може би все пак грешеше. Рубалабъл се обърна към нея:

— Валавиргилин, като че видяхме и един мършояд сред вас.

— Да, има дори двама от нощните хора. Други вървят успоредно на маршрута ни, но като приятели. Няма да ги видите, защото не понасят светлината.

— И мършояди, и вампири са нощни хора.

Нима Рубалабъл твърдеше, че трябва и да са съюзници?

— Съперничат си за една и съща плячка на едни и същи земи. Вярно, не е толкова просто…

— Уверена ли си, че са на ваша страна?

Цял фалан Вала бе умувала над подбудите на мършоядите. Но потвърди:

— Да, сигурна съм.

— Ние не можем да тръгнем с вас.

— Ясно.

— Но ако карате свои коли близо до Реката-дом, аз и Фуджабладъл ще ви следваме. Ще ви казваме каквото искате да знаете. Ще си носим елеците и ще дадем урок на вампирите.

Заеха се да обсъждат подробностите. Не биваше да изпускат неочаквания шанс, но Вала през цялото време се питаше защо Тегър и Уорвия не се мяркат никакви.

СЕДМА ГЛАВАБРОДЕЩ ДУХ

Тегър опираше гръб на голям светъл камък, подгънал крака под себе си. Не помръдваше. Храсталаците го скриваха отвсякъде.

Така ловуваха червенокожите. А сега той ловуваше из ума си, търсейки… Тегър. Ръцете му точеха разсеяно острието на сабята.

Мислите му сякаш се носеха по повърхността на езеро. Пуснеше ли ги да се гмурнат, щеше да се сети за Уорвия. А не можеше да го понесе, знаеше си.

Накрая поклати глава. Постоянният шум на течаща вода не би му позволил да чуе доближаването на което и да е същество. Е, вероятно щеше да го надуши или да усети движението на клонките. Чувстваше се достатъчно сигурен с острата сабя в ръка.

На брега стана много оживено. По някое време преговорите се бяха превърнали във водни игри.

Сабята поразява както враговете, така и онзи, който я държи. Просто трябва да обърне върха към себе си. Или да скочи от по-висока скала? Но тази мисъл само се плъзна по повърхността.

— Тегър хукай-Тандартал…

Той скочи, мигом се озова върху камъка и замахна в кръг, преди умът му да се справи с изненадата. Вампирите не говорят. Кой тогава?…

Глас, едва проникващ през шума на реката, толкова тих, че сигурно си го въобразяваше.

— Не мога да ти навредя. Но пък изпълнявам желания.

Нищо човекоподобно не се виждаше наоколо.

— Какви желания?

Нима го бе открил бродещ дух?

— Някога и аз бях жива жена. Сега помагам на когото срещна с надеждата да стана по-добра душа. Ще поискаш ли нещо от мен?

— Искам да умра.

— О, колко жалко…

Тегър долови тихичко хъркане дълбоко в гърлото, от което се изтръгваше шепотът. Незнайно защо не му се вярваше, че би успял да замахне достатъчно бързо със сабята.

— Чакай…

— Добре, чакам.

Този път много по-отблизо. Два пъти бе изрекъл думи, без да ги обмисли. Ето, размина се на косъм с мигновената смърт. Наистина ли се стремеше към нея? Щом съществото изпълнява желания…

— Нещо се случи снощи. Искам да не е било.

— Искаш неосъществимото.

Всеки мъж във втората кола, въпреки разликите в метаболизма, формата, предпочитанията към храната, се бе съешавал с неговата партньорка. „Те трябва да умрат“ — повтаряше си Тегър. А жените?… Да, всички, които знаят. И Уорвия. Веднага отхвърли тази възможност. „Сториха това на Уорвия и на мен. Заради вампирите е станало! Нима бих изтребил половината от нас само с няколко изречени думи?! Другите ще бъдат беззащитни и също ще загинат…“

Изведнъж прозря как племената на червенокожите пастири можеха да бъдат сразени от неумолимо нарастващата вампирска напаст. Мъже и жени, загубили взаимното си доверие, ще се разделят с гняв. Семейства и племена ще се разпаднат. И вампирите ще ги ловят един по един.

— Тогава искам да убиеш всеки вампир под Дъгата — промълви Тегър.

— Нямам чак такова могъщество — отвърна гласът.

— А какво ти е по силите?

— Аз съм ум и глас. Зная разни неща. Понякога предусещам случките. И никога не лъжа.

Безполезна твар…

— Слушай, бродещ дух, добрите ти намерения далеч надхвърлят силите. Ами ако си поискам риба, защото съм огладнял?

— Това мога да направя за теб. Ще ме почакаш ли?

— Да, но защо?

— Не бива да ме видят. По-бързо ще стане, ако ти обясня къде да си уловиш рибата.

Вярно, врявата на брега не стихваше.

— Как се казваш?

— Наричай ме както предпочиташ.

— Шепот.

— Нямам нищо против.

— Шепот, искам да убивам вампири.

— Към това се стремят и твоите спътници. Ще се присъединиш ли отново към тях?

Тегър потръпна.

— Не!

— Помисли какво ще ти бъде необходимо. Вече си се уверил, че вампирът поразява отдалеч и сабята ти не може да го достигне първа…

Той застена, опрял брадичка в гърдите си, затиснал уши с длани. Гласът го остави да се опомни и продължи:

— Имаш нужда от неща, с които да се опазиш. Трябва да помислим.

— Шепот, не искам и да говоря с никого от онези.

Неволно си спомняше как цял фалан двамата с Уорвия обясняваха всяка нощ защо тяхната моногамна връзка ги прави недосегаеми за примамките на вампирите. Хората от други раси се дразнеха…

— Първото возило е празно, ако не броим Арфиста — подсказа Шепот. — Той спи. Дори да се събуди, няма да ти пречи. Вземи необходимото…

На Вала много й се искаше да се включи искрено във веселието.

Измръзваше от студената вода. Трябваше да се движи непрекъснато. Наоколо сякаш всеки миеше и търкаше всекиго. Въпросите за телесните особености или ришатрата получаваха най-ясни отговори с посочване и жестове. Читакумишад и Рубалабъл, оказала се жена, се мъчеха да измислят нещо такова, че главата на търговеца да остане през цялото време над водата. Бийдж и Тюк ги наблюдаваха с интерес, подмятаха съвети. Всички паразити по телата на екипажите трябваше отдавна да са се издавили, но събирачите още почесваха сърбящите ги места.

Барок се обърна ухилен. Хвана Вала за раменете и я завъртя с гръб към себе си. Започна да я търка старателно с някакви жулещи кожата водорасли.

Беше възхитително, дружелюбно сборище, каквото е възможно само между раси, които не си съперничат. Всичко щеше да е наред, ако Тегър и Уорвия изскочеха от товарния корпус на колата, хванали се за ръце.

Озърна се. Плисъкът на водата не би позволил думите й да се разнесат надалеч.

— Сабарокареш, имам нужда от помощта ти. Нужни са ми също Кейуербримис и Читакумишад.

Той продължи да я чисти.

— Що за помощ искаш?

— Да дойдете с мен, когато отида да надникна във втората кола.

Този път ръцете му застинаха на гърба й. Той също се озърна.

— Май не бива да безпокоим Чит.

— Прав си. Дали ще успеят, а?

— Не знам. Най-много да се удави накрая. Кей е хей там. Затънал е в по-сериозни занимания.

Кейуербримис лежеше по корем, потопен почти целия, и чертаеше с пръст карта в калта. Неколцина от речните хора му помагаха. Вала се настани от другата му страна.

— Научи ли нещо полезно?

— Може би.

— Ще отделиш ли малко време за мен и Барок?

Той се взря в лицето й и предпочете да не разпитва. Скочи гол като тях и ги задърпа да тръгват. Дори не й позволи да отиде при дрехите си.

И без това би й харесало да ходи гола, стига дъждът да престанеше. Дали в дрехите беше скрита чак такава опасност? Важно беше не само да останат чисти. Вампирите можеха да научат, че под миризмата на плат или продъбена кожа се крие кръв.

Не искаше да си вземе дрехите, а да стигне до раницата си. Която би изглеждала много нелепо в съчетание с една гола жена. Щом се отдалечиха, Вала неспокойно попита:

— Кей, как се държа Уорвия?…

— Ришатра с всички ни — сдържано потвърди той подозренията й.

Тя се качи на стъпенката.

— Това потресе ли я?

— Несъмнено. Няколко пъти се опита да скочи от колата. Не знам дали за да се отърве от нас, или за да отиде при вампирите. Щяха да я докопат. Заблуждаваше се, че е недосегаема. Не можех да я пусна. Щом просветля, опитахме се да я успокоим. — Вече говореше през стиснати зъби. — Нищо не направихме. Може би някоя жена ще се справи по-добре. Или стар познат, който изобщо не е бил там. Току-виж се разприказва и започне да й олеква на душата.

— Ще се постарая.

Вала махна резето и влезе в товарния корпус. Не беше съвсем тъмно. Откъм оръдейната куличка проникваше светлина. Тя надуши призрачния дъх на предишни товари и зачака очите й да свикнат.

Барут. Билки. Много трева за Тюк и Парум. Сапун — странно вещество, произвеждано от един народ, живеещ далеч надясно. Опита се да усети студената пот на хора, криещи се от нападатели, страданията на ранените. Всичко беше изчезнало с почистването. И не вонеше на кръв.

Качи се по стълбичката при оръдието. Нито следа от Тегър.

Кей докосна глезена й и тя изхълца:

— Ох, флуп, наистина очаквах да заваря локви кръв! Тегър трябва да се е досетил, а и как би могла Уорвия да го излъже? Уорвия!

Краката на червенокожата жена висяха безжизнено от прореза за оръдието. Вала се издърпа по-нагоре.

— Уорвия, къде е той? Никакъв отговор.

— А как го понесе?

— Мъртъв е отвътре — промълви отнесено Уорвия.

— Скъпа ни съратничке, никой не е очаквал да не се поддадеш на вампирското ухание…

— Мислех, че ще ме убие. Дори не му хрумна!

— Можем ли да направим нещо за него?

— Май иска да остане сам.

— А за теб?

— Аз искам същото.

Вала се спусна по стълбичката.

— Няма да ни изгуби от поглед — утеши я Кей. — Може да тръгне край реката или да върви по следите от колелата. Сигурно има нужда от време, за да се справи със станалото. Да премисли. — Тя кимна в здрача. — Вала, трябва да потегляме.

— Аз ще се движа отзад.

Докато другите подготвят първата кола, би могла да потърси Тегър. Макар че не й се вярваше да го открие.

— Наглеждай Уорвия. Или да я взема при мен?

— Вземи я. Ти си старшата, а и тя вижда по-добре от всички ни…

— Не затова те питах…

— Но пък обяснението звучи уместно. И не е невъзможно да поговори с теб, защото…

— Защото не се е сношавала с никого от първата кола.

— Ами да.

— Кей, ти си мъж, дали…

— Старша, изобщо нямам представа как се чувства Тегър сега. Нали това уж не можело да се случи на червенокожите?!

Тегър скочи безшумно от оръдейната куличка. Нищо не помръдваше наоколо и той трепна, защото гласът прошепна твърде близо до ухото му:

— Взе ли каквото ти е нужно за пътешествието? Остана клекнал в тревата. Заговори тихичко:

— Кърпи и билки. Сапун. Чисти дрехи. Сабята. Ще вървя край реката, затова нямам нужда от манерката. Напълних я с гориво. Нищо чудно да ми бъде от полза.

— Дано не смяташ да го пиеш.

— То гори!

А и не е твоя работа…

— Какво си намислил? Безредно изтребление на вампири? Или се каниш да предприемеш нещо по-решително?

— Нищо не знам! Те живеят под промишлен град, голяма въздушна конструкция. Шепот, ако ние…

— Ако ти!

— Добре де, ако аз не успея да унищожа леговището им, значи нищо не съм постигнал. Ако не… не направя нещо велико…

— За да възвърнеш честта си ли?

— Да. Стореното от Уорвия… Вече съм нищо. Трябва отново да бъда някакъв.

— Кажи желанието си.

— Да унищожа Здрачното леговище.

— Ще го направиш.

— Накарай го да падне. Смажи ги!

— Това може да се окаже твърде трудно.

— Само трудно ли?

Тегър нарами торбата си. Забеляза трима голи търговци да влизат във втората кола. Засега нямаше опасност, но после може би щяха да претърсят и първата. Шмугна се в храстите.

Заговори на себе си или на празния въздух:

— Трудно… Немислимо е! Не мога сам да нахлуя във вампирско леговище. Ако обаче се издигна над тях, вляза в онзи реещ се завод… Но как да полетя?

— А какво крие Валавиргилин? — обади се Шепот.

Ха, що за въпрос?!

— Народът на машините винаги си пази тайните.

— Знаела е, че дори ти и Уорвия ще се поддадете на вампирската съблазън. И въпреки това се надява да победи с малката си армия. Дали е научила нещо, което не е известно на другите?

Съзнанието на Тегър сякаш искаше да се вкамени. Стонът се надигаше в гърлото му. Ще ме чуят. Ще ме намерят. Не биваше да се поддава на слабостта си. Мисли!

И първата му свързана мисъл бе, че току-що е чул истинска заповед от Шепот, макар и прикрита.

Луис Ву от расата, обитаваща кълбовидни светове, бе идвал при племето на Гинджерофър. И Валавиргилин го е познавала… при това по-добре, защото умело владееше ришатра. Дали Луис й е разкрил някаква тайна?

Преди малко я видя гола…

— Оставила е раницата при дрехите си. Шепот, къде са дрехите на Валавиргилин?

— Ще погледна по брега… Ей там са. Раницата е на открито, но можеш да я достигнеш с пръчка.

— Шепот, аз не съм крадец. Искам само да надникна.

— Ами ако Валавиргилин не желае да сподели знания, които биха помогнали на съратниците й?

— И знанията са собственост.

Отвърна му само тишината.

Да не полудявам? Бродещият дух не бе подсказал нищо, което не би родил и собственият му ум. Сполетялото го би лишило лесно всекиго от разсъдък. Имаше ли изобщо Шепот?

А Уорвия бе преживяла ужасно сътресение. Какво ли изпитваше сега? Нямаше как да избяга от страшната истина — нищо не пречеше да е още по-безумна от него.

Тегър пък се промъкваше в храсталака като някакъв хищник; набелязаната жертва беше една кожена раница, която отгоре на всичко не му принадлежеше.

Спря, ослуша се за Шепот или някой от спътниците си. Нищо.

Сигурно главата му съвсем се е размътила, щом започна да подозира жената от Народа на машините. Всъщност Валавиргилин започна тази война. И привлече мършоядите, но не се опита да командва. Оръжията й спасяваха живота на останалите…

Ето ги дрехите й, изпрани и проснати да съхнат на храстите. Наблизо висеше и раницата. Защо да не погледне?

Дори не се подаде на открито. Достигна я със сабята си. Пъхна тъпата страна под ремъка и се върна в укритието си, пълзейки по корем.

Бе виждал много раници, но тази имаше повече джобчета от обичайното. Кожена отвън, а отвътре — някаква много фина тъкан за подплата. Паливото на Валавиргилин беше добре изработено (като неговото) и вероятно докарано чрез размяна отдалеч. Одеяло. Украсена манерка (в момента празна), кутия с мокър сапун, куршуми и незареден пистолет.

Оръжието… За него то би могло да означава разликата между живота и смъртта. Между крадеца и… Нямаше дума за онова, в което се превърнаха двамата с Уорвия, но на всеки хуманоид беше известна думата крадец.

— Побъркан! — изсъска си сам.

Опитваше се да подреди нещата както ги намери. Дали ще успее да върне раницата на мястото й, без да събуди подозрения?

Прошепна на тишината:

— Нямам никакво право да взема барута на Народа на машините. Ако се опитам да разгадая тайната, това е кражба.

Изведнъж пак отвори раницата. Преди миг бе напипал нещо студено.

Подплатата. Наистина беше студена, но усещането изчезна, щом я докосна.

Потърка я с пръсти. Толкова тънко изтъкана, че нишките не се виждаха дори отблизо. Беше на няколко слоя.

Отдели горния и дръпна. Слабичките конци поддадоха.

Колко е гладка… Не знаеше как да я нагласи обратно. И какво ли представляваше?

Защо и Шепот се намеси?

Взе парчето и го натъпка под препаската си. Едва ли щяха да тършуват там, ако го хванат, но в торбата биха проверили непременно. Затвори раницата на Валавиргилин и отново я провеси на клона със сабята си.

Доскорошните му спътници до един бяха излезли от водата и навлизаха в храстите. Дали не търсеха него? Време беше да тръгва.

Промъкваше се снишен, докато храстите не се разредиха. После затича по голата кал в мъглата.

Реката се разширяваше, с нея и влажният бряг. Вече не различаваше колите зад себе си.

Не се опасяваше от речните хора. Техните очи трябваше да виждат и във водата, и във въздуха, значи едва ли биха го разпознали отдалеч. А и не можеха да плуват по-бързо, отколкото той тичаше. На брега пък едва ходеха. Как биха могли да предупредят екипажите на колите? Вярваше, че ще изпревари вестите за себе си.

Вече беше сам.

И това сякаш разкъсваше гърдите му отвътре. Почти не мислеше за хората от четирите други раси — негови съюзници и приятели само допреди ден. Тъгуваше за Уорвия. Откакто станаха партньори, значи още от детството, не се бяха делили за повече от няколко денонощия.

Светът трябваше да се промени, преди той отново да се осмели да я погледне в очите.

По-нататък реката не оставаше съвсем същата. Пясък. Обли камъчета. Няколко дървета, окопали се около гола канара почти във водата. Попадна на тесни бързеи, покатери се по стръмнината отстрани, за да ги преодолее. Под мижавата сянка на скален навес на отсрещния бряг се гушеха трима възрастни вампири и един по-малък. Проследиха го с погледи как бяга от тях, но не понечиха да го подгонят.

Денят отминаваше, а Тегър все още тичаше.

ОСМА ГЛАВАЗАЩОТО НЕ Е УОРВИЯ

Валеше от обед. Вала се опитваше да задържи колата върху скала, но май навсякъде вече имаше само кал. Колкото и да се плъзгаха и накланяха, двете возила поне не се обръщаха. Напредваха упорито по течението към Здрачното леговище.

Когато сянката на нощта започна да закрива светилото. Вала бе успяла да избере удобна позиция нависоко.

Тук реката се разширяваше до четиристотин нейни крачки. Значи нищо нямаше да заплашва Рубалабъл и Фуджабладъл. Екипажите напълниха съдовете с вода и поеха нагоре към билото. Тези хълмове бяха само подножия на Огнената преграда, но най-високият изглеждаше подходящ.

Колите като че все опитваха да се претърколят по склона. Дали дъждът би попречил на вампирите, както затрудняваше нея? Трябваше по-рано да помисли за място, където да нощуват.

Все пак имаше дневна светлина, когато стигнаха до избраната позиция.

Разположи колите с обърнати в противоположни посоки оръдия, но не съвсем една до друга. Който трябваше да си приготви храната, направи го по светло под опънат навес. Уорвия бе убила достатъчно голямо животно, за да даде част от месото на търговците. Измиха се в гъстия здрач и оставиха кърпите настрани.

Събирачите легнаха. Дъждът никак не им допадаше, а и имаха нужда от сън. Останалите си приказваха, дремеха или просто чакаха.

Вала пък имаше нужда от съветите на мършоядите. Те се бяха качили върху зъбер, откъдето се откриваше изглед към Здрачното леговище. Говореха си на своя език, обърнали гръб на гаснещата жарава и спътниците си. Виждаше само двамата, макар да чуваше още няколко гласа.

Другите явно нямаха особено желание да беседват. Тъй да бъде!

— Ако вампирите успеят да се изкачат към нас — подхвана тя, — ще бъдат преуморени. А миризмата е най-силна от кърпите. Това ще отвлече вниманието им. Лесно ще ги избием.

Хайде де, отворете си устите! Кажете ми какво съм пропуснала.

— Вампирите ще се връщат от лов — напомни Барок. — Не биха очаквали да намерят жертви толкова близо до леговището. Никой не е останал наоколо.

— Ще видим.

Чит добави:

— Налитат на големи глутници.

— А, сетих се нещо — сепна се Кей. — Вала, събрах три бурета дребни камъчета от реката. Искаш ли едното? Ще хабим само барут, но не и сачми.

— Добре.

— А как е Уорвия?

— Кейуербримис, Уорвия хукай-Мърф Тандартал може сама да отговори — сопна се червенокожата жена. — Радвам се на добро здраве. Зърнахте ли Тегър някъде?

— Някои неща липсват — вдигна рамене Вала. — Колкото да напълни една торба с дреболии, необходими за оцеляване. Взети са само от първата кола. Тегър май е най-сръчният крадец тук.

Бе ровил и в нейната раница, но — поне наглед — не бе взел нищо. Реши да не споменава това.

— Сега да видим какво ще правим утре. Арфисте?

— Ела да погледнеш — покани я Тъжната флейта.

Вала се качи на студената скала. Видя, че Уорвия я последва и й протегна ръка да я издърпа.

Надолу по течението Реката-дом се делеше на множество ръкави. Погледът й проследи основното русло до плътната сянка. Въздушният завод беше заплашително близък… и огромен.

Тъжната флейта почти не миришеше, надушваше се само мократа й козина.

— Валавиргилин, можеш ли да различиш нещо под конструкцията? — попита тя. — Виждаш ли висящите под нея намотки вдясно от средата?

Точно както го описваше Тегър — диск, издуващ се нагоре към центъра. А отдолу… само мрак с неясни движения по краищата му.

— Нищо не виждам.

— Аз ги различих — обади се Уорвия. — Щом се зазори, ще ти ги нарисувам.

— Уорвия — заговори мършоядът, — тази висяща спирала е рампа, достатъчно широка и за тежки машини. От едната страна има зъбци, за да не приплъзват возилата, от другата. — стъпала. Очите на разумни същества не са зървали тази гледка вече много поколения. Описанието, което имаме, е отпреди двадесет наши живота, съхранено в библиотека далеч оттук по посоката на въртене. Получих го преди няколко дни в укреплението на Търл.

А как ли го е получил? Начините за предаване на съобщения обаче бяха съкровена тайна на мършоядите.

— Значи имате карти на този въздушен град? — недоверчиво попита Вала.

— Да, те са още отпреди Падането на градовете. Подробностите научих едва вчера, когато бяхме над облаците.

— Това е…

— Не стига до земята — прекъсна я Уорвия.

— Опасявах се, че е така — промърмори Тъжната флейта.

— Никой от нас не е доближавал мястото отдавна — вметна Арфиста. — Нямаше смисъл да идваме, преди Луис Ву да кипне морето, а след това стана прекалено опасно…

— Уорвия, рампата не опира ли в земята? — намеси се Вала.

— Не е лесно да преценя на око оттук, но се вижда, че краят виси във въздуха. Той е плосък като лопата, само че е двойно по-нависоко, отколкото могат да се протегнат вампирите.

— Не очаквахме това — сподели Тъжната флейта. — Най-добрият начин щеше да е нападение, чрез което да си пробием път в летящия завод. После вампирите биха могли да ни нападат само нагоре по рампата.

Вала се постара да сдържи раздразнението си. Вече свикваше.

— Ясно. И не можем да я достигнем, така ли?

— Засега не се сещам как ще успеем — призна мършоядът. — Но нали тук сме се събрали много мислещи същества? Да използваме мозъците си!

Както бягаше от живота си през мъглата, приковал поглед там, където щеше да стъпи, Тегър не би могъл да забележи опасността. Но я надуши, сякаш самата тя го блъсна в гърдите, и пак го връхлетя споменът за Уорвия. Закова се на място, възстанови равновесието си, вдигна ръка към рамото… и вече беше въоръжен.

Пръсти се плъзнаха по лицето му. Той замахна свирепо от хълбок и светкавично върна острието за обратен разпарящ удар, преди очите и ушите му също да го подмамят към гибел.

Песента се превърна в мъчителен писък. Заби сабята право напред. Звуците секнаха.

Тегър затича.

Познаваше това ухание! Вампирите пееха нощ след нощ отвъд стените на великаните. Той обаче беше по-силен от клопките им. Колко пъти го натякваше на останалите?! Но тази витаеща наоколо миризма се вкопчваше в него — ароматът на Уорвия в най-предразполагащата към сношения част от цикъла й. Издишваше с все сила, за да прогони и последните остатъци от ноздрите си…

… и в един миг изскочи от мъглата.

Почти цял фалан бе изучавал релефната карта, която направиха до укреплението на Търл. Сега му се стори, че е мравка и я гледа откъм земята.

Запълзя нагоре по брега и си избра камък, който да го скрие от очите на тварите под реещия се завод.

Мравка, взираща се в мравуняк. Още не беше толкова наблизо, но острото зрение бе едно от преимуществата на червенокожите. Виждаше човешки силуети; движенията им подсказваха, че вършат някаква работа или се събират на групички да общуват. Някои носеха товари и по позата им позна, че са помъкнали малките си. Ту излизаха от черната сянка, ту отново се скриваха под огромния диск.

Мършоядите твърдяха, че някога било завод, но Тегър го възприемаше като град, останал от Строителите. Сега вече — град на вампирите…

Преброи най-много двайсетина заедно с няколкото при реката, обаче в сянката трябваше да има още хиляди. Ако въздушният град паднеше, щеше да смаже повечето от тях. А разлетелите се успоредно на земята парчета биха довършили почти всички оцелели.

Нещо висеше; приличаше на спирална стълба без опора. Дали пък не можеше да се изкачи по нея?

Но как да я достигне? Доколкото успя да прецени разстоянията в променливите струи на мъглата, до въздушния град имаше към хиляда и двеста разкрача по течението, и то по обширна кална равнина, в която Реката-дом бе прорязала множество канали. Основното русло минаваше точно под града. Тук-там вампирите се показваха, за да се напият.

Съвсем наблизо до Здрачното леговище водата заобикаляше нещо грамадно с килнат квадратен покрив, полузаровен в тинята. Някаква останка от Падането на градовете, не се съмняваше в това. Вампирите наоколо май не я отбягваха.

Жалко, че не умееше да плува. Би ли могъл да се скрие в реката и да напредва под вода? Или много скоро би се вкочанил от студ? Дали уханието на вампирите щеше да надделее над волята му?

И имаше ли тук речни хора? Беше готов да потърси помощ от тях.

Мъглата му пречеше да оглежда, ситният дъждец го мокреше, а неясен глас проникна в ушите му:

— Значи наистина си толкова силен, колкото смяташе.

Тегър изпръхтя. Умът му не пожела отново да си спомня на какво го научи в последните си мигове умиращата вампирка, а се зае с друга задача.

— Шепот, как успя да ме изпревариш?

Мълчание.

Питаше се вече дали всъщност Шепот не е някаква машина, съхранила се от загиналата цивилизация на Строителите. Или все пак беше бродещ дух, измъчван от страшни тайни? Кой знае! Шепот не отговаряше на никакви въпроси за самия себе си.

Тогава да попита друго…

— Има ли начин да стоварим въздушния град върху Здрачното леговище?

— Не ми е известен нито един.

— От баща си съм чувал, че Строителите на градове пускали мълнии по сребърни нишки и използвали силата им. Можем да ги изключим! Ще намерим нишките и ще ги разкъсаме!

— Отблъскващите се плоскости — поучително започна Шепот — не се нуждаят от енергия, макар тя да е била необходима при направата им. Тяхно присъщо свойство е да се оттласкват от скрита, образуващ основата на света.

Е, значи и това беше невъзможно. Тегър промърмори с явна горчивина:

— Толкова много знаеш и толкова криеш… Ти да не си от мършоядите?

Пак мълчание.

Защо да се озадачава, че разстоянията не означават нищо за един бродещ дух? Или че въображението на безумеца е още по-бързо от мисълта му? Пък и щом събирачите можеха да надбягат дори смъртно уплашен червенокож, защо да няма още по-бързи същества и от тях?

Да, но мършоядите изобщо не бяха пъргави. Макар и да се криеха умело, не му се вярваше Шепот да е мършояд.

Мъглата се стелеше — ту откриваше част от пейзажа, ту отново го скриваше. Скоро щеше да притъмнее съвсем. През редките пролуки в облаците Тегър зърваше синьо-бяло сияние. Дъгата си оставаше все същата, каквото и да бе сполетяло неговия свят.

Оживлението под реещото се туловище растеше. Вампирите се събуждаха.

— Трябва да се скрием.

— Знам едно място, но и то може да не те спаси.

— Че защо?

Твърде остро съзнаваше, че по тялото му избива пот. Дъждът я отмиваше, но вампирите сигурно щяха да усетят миризмата дори от цял пеши преход.

Изчака мъглата да се сгъсти. Шепот не се обади повече. Червенокожият запълзя на колене и длани към реката. Хвана сабята в ръка, преди да се потопи. Знае ли какво живее в тази кафеникава вода… Пък и ако докопа някоя риба, тъкмо ще има с какво да засити глада си.

Сепна се, когато водата се надигна до препаската му. Дали трябваше да изпере и онова парче плат на Валавиргилин?

Извади го. Тънка, фина, извънредно здрава тъкан. По светло виждаше ръката си през нея. Привлече вниманието му, защото когато я докосна, беше студена. Но не и миг след като се озова в пръстите му. Бе забравил това за половин ден тичане.

Сега потопи едното крайче във водата.

Не се разтваряше. Добре. Но и горният ъгъл в ръката му незабавно стана студен като речната вода.

Той се потопи. Изтърка се с мъх, сетне побърза да излезе и да се разтрие, за да изсъхне. Бягането го бе стопляло в дъжда и вятъра, но сега стоеше на едно място. Добре, че имаше наметка в торбата си, също и паливо.

Хм! Платът на Вала беше като тръба, по която се стичат топлина или студ. Ами ако…

— Шепот, какво ще стане, когато пъхна този плат в огън? Ще изгори ли? Или ще е прекалено горещ, за да го държа?

По тази плоска кал бродещият дух нямаше къде да се скрие.

Но и собственият му ум подсказваше, че е лудост да накладе огън. Всички хуманоиди използваха огъня. Вампирите, колкото и да бяха тъпи, трябваше да са се научили да напират към пламъците. Но още се чудеше за плата…

Изтри си лицето и свали кърпата навреме, за да види втурналите се към него шест вампира.

Не пееха, не заемаха прелъстителни пози, не го зовяха с телата си. Тичаха с все сила. Тегър сграбчи сабята.

Оръжието явно не ги плашеше. Пръснаха се в движение, за да нападнат като глутница. Червенокожият се метна вляво и замахна два пъти. Две твари отскочиха с не много тежки рани, но май засега се отърва от тях. Твърде зает беше, за да ги оглежда. Останалите вампири го наобиколиха.

Въртеше се полека, вдигнал сабята и опитващ се да си поеме дъх. Бе играл много пъти с приятелите си като дете, само че тогава се биеха с пръчки. А старците се сражаваха по същия начин срещу тревопасните великани.

Двамата ранени пълзяха нагоре към сянката. Край него останаха трима самци и една самка.

Досега не знаеше, пък и май никой от ловците на вампири не подозираше, че когато са много срещу един, тварите не изпускат уханието си, а направо нападат.

Оцелее ли, трябва непременно да се върне при колите, за да го разкаже, дори ако заради това отново се наложи да застане срещу Уорвия…

И бледите същества като че не бързаха. Нямаше причина. Още се точеха по склона откъм Здрачното леговище. Други щяха да се завърнат от земите отвъд планините. Падаше мрак.

— Шепот! — кресна Тегър. — Скрий ме!

Нищо не се случи. Вече не валеше. В това открито поле нямаше място за бродещ дух, пожелал да остане невидим.

Ето го и уханието… Този път не беше силно, но се промъкваше в главата му и не се махаше. Спомни си как уби вампирката, защото разбра, че не е Уорвия. Губеше власт над себе си и не биваше да чака повече.

А самката отвори подканящо прегръдката си.

Тегър отскочи назад, извъртя се и удари косо. Позна! Мъжкарите се бяха събрали зад гърба му, докато женската оплиташе неговия разсъдък. Острието се плъзна по очите на първите двама, но не улучи третия. Тегър не му даде време — промуши го в гърлото. И слепешката мушна назад, където трябваше да е самката. Тя се блъсна в него, сабята бе забита в тялото й до дръжката. Успя да го събори, а зъбите й се впиха в лявата му ръка. Отхвърли я с лекота. Чуваше своя рев сякаш отдалеч.

Единият самец се влачеше по гръб, калта под него червенееше. Вторият май беше ослепен. Третият изтри с длан кръвта от лицето си и видя Тегър, който тъкмо го връхлиташе. Червенокожият стисна шията му и падна върху него.

Всичко се обгръщаше в мъгла. Мъжкарят впи пръсти в раменете му и се опита да го придърпа към зъбите си. Червенокожият го разтърсваше като плъх, докато го душеше. Самката почти се довлече до реката, когато Тегър я настигна и си взе сабята. Доближи непредпазливо един вампир, когото взе за труп, остри зъби тутакси се плъзнаха по глезена му. Червенокожият заби надолу острието и продължи нататък. Слепият вървеше към него, протегнал ръце, душейки шумно въздуха. Сабята явно се бе позатъпила. Едва с третия удар отсече главата на вампира.

Неясни силуети напираха откъм Здрачното леговище.

Не забравяй торбата! Добре, прибрах я. А сега накъде?

— Шепот! Скрий ме!

Отговорът не беше тих — прозвуча като плясък на бич, а чудно защо се долавяше и леко заекване. Долетя отдалеч по течението, точно откъм Здрачното леговище.

— Тичай към мен!

Тегър побягна. След стотина разкрача гласът се обади отблизо:

— В реката!

Свърна наляво към водата; към Шепот. Дали там имаше нещо? В мрака и дъжда различаваше сянка — твърде голяма, за да е на човешко тяло. И още по-тъмна ивица… Може би остров?

Речните хора казваха, че вампирите не плуват. Но и Тегър беше жител на степта. Никога не се бе опитвал да плува.

Водата стигна до глезените му, после до коленете… Спря за миг, колкото да метне торбата през рамо. Бе си забравил препаската. Прибра сабята в ножницата на гърба си. Ръцете му трябваше да са свободни, ако искаше да плува като Рубалабъл… Стига това да беше по силите на червенокож! Но водата не се вдигаше по-нагоре, само заливаше бедрата му. Накрая излезе в калта.

— Насам — подсказа Шепот, пак отдалеч. — Върви по течението.

Бе преджапал трийсетина разкрача по плитчините, за да стигне до мокра буца земя, която дори не заслужаваше да бъде наречена остров. Вампирите се трупаха на брега. Един, после още един нагазиха и тръгнаха към него.

Втурна се по течението под сянката, твърде голяма, за да е друго освен капризи на мъглата. Питаше се дали кръвопийците се бият по-зле, когато са до колене във водата. Това май наистина беше най-подходящото място за последна схватка.

Не се плашеше от мисълта за смъртта. „Убих една вампирка, защото не е Уорвия“ — призна си. Но когато изтреби шестте твари, струваше му се, че убива Уорвия отново и отново заради онова, което бе сторила през нощта… и тогава ликуваше.

Ако изтребеше още вампири, щеше да я прогони напълно от мислите си.

Краката му шляпаха в калта, а чудовищната сянка се местеше. Беше с твърде резки очертания. И изведнъж стана плътна, сгъсти се до него. Тегър замахна със сабята си и острието издрънча о нещо. Почука с юмрук.

Не бе попаднал на поредната илюзия, сътворена от мъглата. Нещото се лющеше и имаше еластичността на напластени тънки слоеве метал.

Сети се. Видя го отдалеч — килнатия квадрат, натрапчиво подсказващ, че е нечие творение. Ако половината се криеше под тинята, значи едната му страна беше петнадесет разкрача. По краищата имаше халки като за прокарване на въжета. Дебел стълб се издигаше по средата. В един от още показващите се ъгли имаше макара, но въже не се виждаше.

Най-високият ъгъл се издуваше навън.

(Шепот си мълчеше. Тегър вече свикна, че невидимият му спътник говори рядко. Може би очакваше сам да се оправя. Но защо?)

Тук не надушваше вампирското ухание.

Ако се вярва на преданията, преди стотици или хиляди фалани множество летящи машини паднали от небето заедно с въздушните градове. Повечето вече ги нямаше, изядени от ръждата или скрити под натрупалата се пръст. Случваше се хора от някоя раса да се натъкнат на куха черупка или пък на напукани прозрачни прозорци. Рядко намираха нещо по-интересно.

Например големи плочи за пренасяне на товари, прекалено обемисти, за да се поберат във возило.

Мъглата си играеше с очите му, но той успяваше да разгледа все повече подробности. Издутината във високия ъгъл приличаше на събрани сапунени мехури и също като тях беше прозрачна — можеше да наднича вътре. Една от многото страни като че беше покрита с паяжини, през другите обаче виждаше ясно.

Тегър искаше да се покатери, но горната повърхност се оказа прекалено хлъзгава заради дъжда и калта.

Нямаше време за губене. Знаеше, че е надбягал преследвачите си, но колкото и бавно да джапаха в плитчините, вампирите щяха да го настигнат. Отстъпи няколко крачки и се засили.

Някъде по средата загуби предимството на набраната скорост. Мигновено се просна по корем, разперил ръце и крака. Тук вече нямаше кал. По метала май бе нанесено друго покритие — грапаво, предлагащо сигурна опора дори когато е мокро. Тегър запълзя нагоре.

Видя, че в издутината има и рамки от боядисан метал. Веднага забеляза откъде се влиза, защото вратата висеше накриво само на една панта. Пръстите му докопаха ръба, той се издърпа и се претърколи вътре.

И веднага се поддаде на изкушението да надникне. Долу стоеше вампирка — отметнала глава назад. Взираше се в него.

Тварите станаха две. После четири.

Пресегна се и хвана края на увисналата врата. Единият му крак натроши нещо хрускаво в търсене на опора. Дори не си позволи да трепне. Завъртя вратата — не беше тежка — и я намести. Имаше си ключалка, но не знаеше какво да я прави.

Вампирите започнаха да се катерят. Хлъзгаха се надолу и опитваха отново.

Вратата нямаше да ги спре. Тегър разчиташе на стръмния наклон. Иначе този мехур щеше да им послужи като килер с припаси.

— Шепот, сега какво да сторя? — попита, без да очаква отговор.

Май се бе изгубил някъде навън. При вампирите. Досмеша го — не се притесняваше за безопасността на безплътния събеседник, дори да е насред гадните твари!

Свали торбата от рамото си. Искаше да има светлина, а и вече не би се изложил на кой знае каква заплаха, ако запали огън. Защрака с паливото си.

Първо огледа хрускавите парчета. Бе виждал много кости на хора и животни. Явно петата му беше надробила нечии ребра.

Пилотът принадлежеше към непозната за него раса — по-висок от червенокожите, с едри кокали и дълги ръце. От дрехите му бяха останали само загубили цвета си парцалчета. Имаше масивната челюст на хуманоид, хранил се с растения.

Брей, скелет! Трудно му беше да си представи, че мършоядите не са го докопали навремето.

Можеше обаче да предположи колко преситени и непосилно заети са били след Падането на градовете. Сигурно след като са разбрали, че трудно ще се покатерят в повредената машина, за да стигнат до трупа в кабината, са се отказали. Сметнали са, че и никой друг няма да тършува вътре, за да порицае после небрежните чистачи на света.

Заслепен от пламъка, вече не различаваше вампирите долу. Единият извит прозорец не беше покрит с паяжини, както му се стори отначало, а напукан. Другите изглеждаха непокътнати.

Пред него имаше плъзгачи, удобни за пръстите му — местеха се наляво и надясно или нагоре и надолу. Намери малка вратичка с ширина две разперени длани, после друга, двойно по-голяма, обаче не можа да ги отвори. Разгледа и кръг върху лост, подвижен във всички посоки, но само ако го хванеше с двете си ръце и напънеше докрай мускулите си. Старателно опита всички плъзгачи. Нищо не се промени.

Праханта му вече тлееше, а друго за горене в кабината нямаше.

Ако Уорвия беше тук… Тя щеше да измисли нещо.

Ако Уорвия беше тук… Би й казал, че никога не се е съмнявал в нея. Не избра по своя воля да разкъса връзката им, а се бе поддала на ухание, гасящо ума и пленяващо душата.

Хм, откога ли чуваше вампирската песен, без да се усети? В здрача се обърна към триъгълно лице, надничащо с копнеж вътре.

Животно! С мозък, наполовина колкото на разумните раси. Ако самката се досетеше за какво служи затворената врата, Тегър можеше да се смята за мъртъв. Знаеше обаче от какво трябва да се страхува повече — от миризмата, която ще го принуди сам да отвори и да изскочи навън. Той кресна отчаяно:

— Шепот!

В първия миг съществото навън се дръпна уплашено, но сякаш му отговори с песента си.

Червенокожият се извъртя на пети и заби с цялата си мощ юмрук в една от малките вратички. Тя изпука и се отвори. Кухината не беше много обширна, но все пак Откри каквото търсеше — дебела книга със сухи листове от леснозапалимо вещество.

Вампирката отскочи, щом пламъкът се разгоря. Всъщност вече бяха две самки и самец, които се крепяха някак над прозрачния мехур и чакаха.

Тегър вдигна усукания запален лист над главата си. Видя, че къса от книга с карти. Имаше кесия, пълна със сух прах, и странно оформен кинжал. Прибра го. Друго не намери.

Затова заблъска с юмрук по-голямата врата, колкото и да го болеше. Накрая я насили.

Само че отворът беше съвсем плитък. Загадъчна гледка — хаос от дребни топчета по стената. Вътрешностите на машина, сътворена от Строителите на градове. Тегър провери дали случайно сребърни нишки не свързват топчетата. Нали те бяха пренасяли силата? Разочарова се, защото нямаше нито една.

Докосна едновременно две топчета с върховете на пръстите си.

Мускулите на ръцете му се сгърчиха и го отхвърлиха право към седалката на отдавна мъртвия пилот. Няколко ужасни мига сякаш бе забравил как се диша.

Това ли изпитва човек, ударен от мълния? Ама че мощ! Спокойно можеше и да го убие…

Смачка още един лист и го запали пред стената с топчетата.

Този път се взря внимателно — между някои от тях минаваха прашни черти. Нещо като че събра отломъците в ума му. Извади парчето плат, което открадна от Валавиргилин. Чудатият кинжал нямаше острие, само плосък край. Отряза тънка ивица от плата със затъпената си сабя.

Значи трябваше да я нагласи върху следата от прашеца.

Опря предпазливо ивицата в двата края и се дръпна веднага. Този път мълнията не го раздруса толкова болезнено.

Уханието… нямаше да издържи цяла вечност, но засега се бореше с вампирката, пееща сякаш в главата му. Озъби се ядно на тварите и насили ума си да работи.

Някаква ръкавица? Опита да държи плата през кърпата си. Безполезно. Хвана кинжала, пусна ивицата и я нагласи полека с края му, за да свърже двете топчета.

Внезапно нещо засия. Не видя какво — светеше навън. Сякаш слънцето се бе прокраднало зад гърбовете на вампирите. Изпищяха и се помъчиха да избягат от светлината. Самките се плъзнаха по наклона, самецът падна от ръба.

Вече нямаше нужда от огън, отразеното сияние му стигаше.

Остави първата ивичка на мястото й. Отряза друга и започна да опитва с нея. Зъбите го наболяваха от стискането на собствените му челюсти. Чуваше скимтенето си, усещаше как ужасно му се иска да се хвърли през вратата и да последва двете самки в калта. Но си повтаряше: „Уорвия, успях! Пуснах мълниите!“

Защо обаче имаше само светлина?

Може тя да бе онази част от чудесата на Строителите, която се запазва най-дълго. Или пък използва най-малко сила, вече не достигаща за друго… Тегър тутакси се усъмни в подобна догадка. Нали преди малко изпита удара върху себе си? Това беше мощ! И тя прогонваше вампирите.

Погледът му се спря отново върху голия череп. Промълви на древния пилот:

— Мислиш, че краят ти е бил ужасен? Аз пък преживях ден, какъвто не бих пожелал никому. Твоят страх е секнал след няма и сто издишвания…

Укори се — за пилота падането сигурно е траяло цяла вечност. Дали бе рухнал заедно с цял облак други въздушни возила, докато е крещял за помощ на устройството, предаващо гласа му, но без да дочака отговор? Защото всяка частичка от тази вълшебна товарна машина вече е била тъмна и бездейна…

Аха!

Отново се захвана да мести плъзгачите. Когато с един от тях угаси светлините, върна го където си беше.

Ами да! Всичко е било включено, когато машината е паднала, а пък той ги бе разбутал. Само светлината пусна случайно. Явно бедствието е станало през деня.

Успя да причини глух шум, замириса на изгоряло. Уплаши се да не е повредил нещо.

След това в кабината нахлу хладен вятър, който отнесе вампирското ухание. Главата му се проясни. Изведнъж закрещя тържествуващо.

Притискаше лице към извитите прозорци. Трудно различи вампирите. Светлините бяха от двете страни па прозрачния мехур и хвърляха сенки край затъналата машина. А вампирите предпочитаха тъмнината. Преброи пет, но му се стори, че още два пъти по толкова се спотайват наблизо.

Вече имаше време да си спомни, че е гладен. Околността изглеждаше твърде пуста и гола, едва ли някое животно гнездеше или дълбаеше дупки по тези места. Щеше да почака изгрева на слънцето, за да си налови риба. Вече вярваше, че ще преживее нощта.

Откъде ли идваше тази сила на мълниите? Не му хрумна никакво обяснение.

Отряза още една ивичка плат и започна да проверява.

ДЕВЕТА ГЛАВАПОЗНАТИ ЛИЦА

Градът на тъкачите, 2892 г. от н.е.

През „прозореца“, появил се в скалата, Луис се взираше в коравата жена с поизносени дрехи. Тя караше возило с парна тяга надолу по някакъв склон, до нея седеше мъж от нейната раса, а над тях стърчеше дребен червенокож.

— Значи казваш, че записът е отпреди три дни?

— Точно деветдесет часа или три местни денонощия.

— Ако това е Валавиргилин, не изглежда особено добре.

— Както и ти, Луис. Дали не е забравила да си взима лекарството за подмладяване?

Той не обърна внимание на заяждането.

— Остаряла е, да. Единадесет години…

Самият Луис бе прекарал тези години, без да подкрепя организма си с извлека от семената, създадени чрез биоинженерни методи, които биха го предпазили от старостта. А Вала никога не е разполагала с такова средство. Дали тази жена наистина беше Валавиргилин?

Ами да, по дяволите! Защо още се колебаеше? Нали бе правил ришатра с нея?!

— Е, Луис, това малко променя вероятностите, нали?

— Като гледам, в момента е на десетки хиляди километри вдясно от мястото, където я видях за последен път. Какво ли търси там?

— Доколкото разбирам, организирала е нападение срещу голямо струпване на вампири. Все пак тя е, няма съмнение. Успях ли да ти докажа нещо? Ако имаш възможност да видиш десет здрави хуманоиди, ще ми възразиш, че най-вероятно са десет оцелели срещу хиляда мъртъвци. Ето ти обаче жена, която си познавал преди радиоактивната буря, и отминалото време не й личи.

Луис се понамести на изгладения от водата камък, който си бе избрал за седалка, и зададе въпроса, стоящ на върха на езика му цели единадесет, години.

— Да разбирам ли, че според теб Тила ме е излъгала? Каква е била целта й?

— Опирала се е на твърде оскъдни знания. Със скока в нейния интелект, предизвикан от превръщането й в пазител, е нараснала и самонадеяността. Спомни си, Луис, че тя и без това не се е отличавала с особено здравомислие. Би могла да стигне до същите изводи като мен, ако е разполагала с компютрите ми. Но без тях дори не е била способна да си представи колко точно ще насоча плазмения шнур, който изтръгнахме от слънцето. Разпределях го направо към двигателите за корекция на орбитата по ръба. Плазмата изобщо не засегна по-голямата част от сектора, над който минаваше. А радиацията, от която толкова се стряскаше Тила… е, да, равнището й беше много над обичайния фон.

— Страничната стена… — отнесено промълви Луис. Започваше да вярва на Най-задния.

— Да, страничната стена, разбира се.

— И как според теб са го преживели расите, обитаващи пръскащите планини покрай стената?

— Предполагам, че в участък, заемащ пет процента от нея, съм погубил мнозина.

Десет, може би дори стотина милиона хуманоиди, които Луис Ву не бе виждал никога. Вероятно няколко раси бяха изчезнали.

Въпреки това се насили да каже:

— Най-заден, май ти дължа извинение…

Кукловодът издаде мелодичен звук. Дали не се уверяваше още веднъж, че думите на човека са съхранени в паметта на компютрите му?

После изведнъж заговори за друго:

— Има още нещо. Виждаш ли оня човек на мястото на наблюдателя? От расата на червенокожите пастири е, нали?

— Ъхъ. Месоядни са и живееха не чак толкова далеч от страничната стена. Страхотни бегачи.

Голямата тромава кола изведнъж се запровира светкавично между огромни камънаци. Кукловодът ускори записа и вече изглеждаше, че возилото се движи със свръхзвукова скорост; после изчезна.

— За известно време колите станаха недостъпни за устройството — обясни Най-задния. — След петнадесет часа видях ето това…

Дребен червенокож мъж тичаше по речен бряг, привидно с няколко хиляди километра в час.

— Е, не са чак такива бързаци — засмя се Луис.

— Същият ли беше?

— Така нищо не успявам да различа. Пусни го с нормална скорост.

Оказа се, че и при реалната бързина на червенокожия би могъл да завижда всеки олимпийски шампион.

— Ако не се лъжа, същият е!

— Инфрачервено — предупреди кукловодът.

Розова сянка светна в екрана. Бягаше до черна река сред сияещи скали. Появи се ярък зелен курсор и посочи. Понякога за частица от секундата се мяркаше още една сянка — в друг оттенък на розовото. Пастирът поддържаше равномерно темпо. Някакво по-топло тяло се стрелкаше от укритие към укритие, фучеше със смайваща пъргавина между камънаците…

— Забави записа!

Ето, второто същество прекоси вихрено храсталака и… Къде изчезна? Червенокожите тичаха бързо, но странното създание не изоставаше, като при това през повечето време бягаше на зигзаг.

Луис тъй и не можа да придобие ясна представа за формата му.

— Видяхме как бяха изгорени три кораба на Патриаршията — подхвана Най-задния. — Подозирам, че го стори пазител. Как мислиш, възможно ли е да наблюдаваме друг пазител на този запис?

— Защо да не е мършояд?

Екранът отново показваше бягащия във видимия спектър, записът се ускори. Виждаше се само пастирът. Понякога около него се долавяше неясно движение, очите на червенокожия шареха неуморно.

Нещо изскочи и прегради пътя му. Той мигновено извади сабята си от ножницата…

Картината застина. Курсорът обаче започна да се движи отново.

— Пастир. Вампир. Друго виждаш ли?

— Я пак превключи на инфрачервено! Този път имаше цели пет светещи силуета.

— Да погледнем отново — пастир, вампир. Тези двамата са мършояди.

Луис не се усъмни нито за секунда. Спомняше си добре едрите им източени фигури.

Но петото същество се криеше дори от мършоядите. Различи по-дребна китка без никакви косми… затова пък с видимо издути стави.

Пазител?

— Защо един пазител ще си губи времето да наблюдава това начинание?

— Не ми е известна причината. Гледай нататък.

Ускорен запис. Вампирката падна мъртва. Червенокожият побягна, спря, нагази в реката и тогава изведнъж го наобиколиха още половин дузина вампири. Движенията на всички станаха много мудни. Сабята се завъртя в блестяща дъга… бледа самка се готвеше да се метне върху гърба на пастира… една ръка се вкопчи в глезена й.

Скритото същество беше цялото наплескано с кал. Ръката с издути кокалчета на пръстите само стисна и пусна крака на самката. Тя замахна, но не виждаше противника си. Реши отново да се захване с набелязаната жертва и в същия миг острието я прониза.

— Явно е привърженик на минималната намеса — поклати глава Луис.

Някакво особено шумолене се натрапваше на вниманието му.

— И е много потаен — добави кукловодът.

Червенокожият тичаше по калта, към него се устремяваха още бледи твари… Групата се смали в далечината.

— Пак излязоха от обсега на устройството. Едва не изгубих от поглед и криещия се, а това ме тревожи. Виж.

Камерата отново затърси по реката, улови пръски и бързо проследи неясно движение по склона към сянката.

— Аз не… — промърмори Луис.

— Пускам в инфрачервено — прекъсна го Най-задния. — Въпреки това потайното същество е почти невидимо.

— Естествено. Допреди малко пазителят е бил във водата, телесната му температура е паднала. Но накъде се е втурнал така? Към леговището на вампирите ли?

Кукловодът повтори момента с изкуствено изяснен образ — нещо изскочи от реката и пробяга по склона с чудновато резки и неравномерни движения. Стоп-кадър: не особено добро изображение, ала силуетът несъмнено беше на хуманоид. Свърна към сянката и се скри в нея.

— Повече не го открих. Очевидно не е вампир. Бди над червенокожия пастир, може би и над спътниците му, но се стреми на всяка цена да остане незабелязан.

С пукот на сухи съчки рибарите и лодкарите се събираха край вира и гледаха ту Луис Ву, ту отворилия се в скалата прозорец, показващ далечни планини, окъпани в дневна светлина.

— Какво друго се случи? — попита човекът.

— През последните три часа — нищо интересно.

— Най-заден, мозъкът ми наистина умира за сън.

— Почакай! Онова същество…

— … е на тридесет и пет дъгови градуса оттук, иначе казано — на пет и половина светлинни минути. С нищо няма да ти навреди засега. Прав си, обаче — пазител е.

— Луис, трябва да приемеш медицинската помощ, която ти предлагам.

— Нищо не можеш да ми предложиш. Забрави ли, че беше сложил автолечителя в совалката?

— Роботизираната кухня в помещението за екипажа също има медицински програми. Ще те снабди с лекарство за подмладяване.

— То не подобрява здравето. Само спира старостта.

— Ти да не си…

— Не съм болен. Но нали на хората им се случва да се разболеят? А аз помня добре защо в момента не разполагам с изправен автолечител. Двамата с Кхмий не дойдохме съвсем доброволно с теб. И ти си се опасявал да не откажем да обикаляме със совалката. Затова си поставил там автолечителя. Обаче Тила го изпържи накрая.

— Ами…

— Остави екрана активиран. Не искам никой тук да си помисли, че крием нещо.

Луис стана и му обърна гръб.

— Омръзна ми да не ме изслушваш докрай! Човекът направи още две крачки по инерция. Все пак единадесет години инат не бяха за пренебрегване, а никак не му се искаше да се извини… Просто се върна и седна на камъка.

— Казвай.

— Имам и свои медицински системи.

— Все едно не знаех! — Кой би се усъмнил, че един кукловод непременно ще се погрижи да бъде опазен от болести или злополуки? — Настроени обаче за твоята обмяна на веществата. Каква полза от тях за…

— Луис, технологията е създадена в човешките светове! Купихме я от кзинтски пазител на реда на планетата Фафнир. Доколкото успяхме да проучим, тя е резултат от експерименти на земната полиция преди около два века. Била е открадната. Възстановява направо клетките чрез нанотехнологии. Известно ни е, че втори екземпляр от машината не е бил създаден. Приспособил съм я да лекува и кукловоди, и хора, и кзинти.

Луис вече се смееше неудържимо.

— Ех, че предвидливост!

Повечето машини в „Иглата“ бяха продукт на човешката цивилизация, а останалите — скрити много старателно. Най-задния нямаше да си навлече обвинения от Флота на световете, ако го бяха заловили, докато се опитваше да отвлече екипажа си.

— Жалко, че едва ли ще видя това приказно устройство…

— Мога да го преместя в помещението на екипажа. Луис усети как студът се плъзна нагоре по гръбнака му, сякаш потапяше тялото си в реката.

— Не говориш сериозно, а аз съм твърде уморен, за да умувам над всяка твоя дума. Лека нощ, Най-заден.

Остави купчината си товарни дискове до дома за гости. Щом стъпи, запукаха клонки. Загледа се в нощта и тихо рече:

— Когато си готов да се срещнем, ще се радвам да си поприказваме. И отсега се хващам на бас, че ти също носиш бродирана препаска!

Мракът нямаше отговор на думите му. Саур изобщо не помръдна, когато Луис пропълзя до нея. Заспа веднага.

ДЕСЕТА ГЛАВАУЛИЦА ОТ СТЪПАЛА

Дъх на гнило я изтръгна рязко от сънищата й. Опомни се окончателно, щом пръсти с остри нокти я стиснаха за лакътя. Вала седна и изпищя задавено. Арфиста се дръпна от цевта на пистолета, а тя го позна навреме, за да не натисне спусъка.

— Валавиргилин, ела да видиш нещо.

Флуп…

— Нападат ли ни?

— Досега щеше да си усетила уханието на вампирите. Изненадан съм, че още не са ни навестили. Вероятно защото има какво друго да им отвлича вниманието.

Тя се измъкна и застана на страничната стъпенка.

Дъждът падаше на тежки капки. Навесът я предпазваше отчасти, но пък видимостта беше лоша. В посоката срещу въртенето и наляво се виеха мълнии. Натам беше вампирското леговище. Но имаше и друга светлина по-близо до реката — устойчива и бяла.

Нима Тегър бе запалил огън, макар да знаеше колко е опасно? Пламъците обаче нямаше да излъчват това нетрепкащо сияние, нито пък щяха да имат такъв цвят.

Тъжната флейта седеше на скалата над тях и бдеше. Арфиста помоли:

— Ще събудиш ли Уорвия?

— Ей сега.

Вала се вмъкна обратно в товарния корпус. Нямаше смисъл да вдига от сън всички, но Уорвия вероятно би различила подробности, а и може би щеше да познае по нещо дали Тегър е запалил онази светлина.

— Уорвия?

— Будна съм.

— Ела да погледнеш.

Дъждът ту плющеше, ту спираше, размятан от вятъра. Успяха да различат, че сиянието идва не от една точка, а от наклонена черта.

Примига и пак светна. Уорвия промърмори:

— Тегър обича да пипа и да опитва.

— Сигурна ли си, че е той?

— Откъде да знам? — сопна се червенокожата.

Взираха се напрегнато, след малко Арфиста подхвърли:

— Светлината би държала настрани вампирите, стига да е достатъчно силна.

Уорвия се бе подпряла на скалата. Спеше.

— Събуди ме, ако забележиш някаква промяна — каза Вала. — Ще остана навън, но имам нужда от одеяло.

Понечи да влезе в товарния корпус, за да вземе две — едно за себе си и едно за червенокожата.

Сиянието затрептя отново. Тя се обърна да види какво става.

Много ярка точка се отдели от наклонената черта и се понесе право нагоре.

Товарната платформа се тресеше, сякаш всеки миг щеше да се пръсне на парчета. Тегър се бе вкопчил в креслото, както би притиснал Уорвия към себе си. Дали можеше да освободи едната си ръка, за да махне ивичката черна тъкан?

Това ли искаше? Друсането нямаше да го убие, в края на краищата, само зъбите му тракаха.

Каква ли беше причината? Полуразпаднал се двигател? Или пък си е в пълна изправност и само върши онова, за което е подадена команда — опитва се да издигне товарната платформа заедно с речното корито, в което е затънала?

Докато умът му прехвърляше догадките, пръстите местеха усърдно плъзгачите.

Флуп! Пак угаси светлината. Този нищо не прави, следващият също… Аха, с тоя се спира вятърът. Пусна го пак. Един от плъзгачите предизвика зловещо стържене някъде долу, но без да причини видими щети.

Нещо се подаваше от сенчестата ниша, където отдавна мъртвият пилот трябваше да си пъха коленете. Голям лост с раздвоена дръжка накрая… само че ръката на Тегър изобщо не успяваше да го помръдне.

Стисна зъби, обви креслото с крака, стисна дръжката с двете си ръце и дръпна яростно.

Никакъв резултат. Добре де… Този път бутна напред.

И завъртя.

Лостът като че по своя воля се изтръгна от пръстите му, а челото му се удари болезнено в таблото с плъзгачите. Мощен тласък го запрати към небето.

„Ивицата! Махни я веднага!…“ Не смееше обаче да се пусне от креслото и след малко се поздрави, че не стори някоя глупост. Колкото и тъмна да беше нощта, виждаше как реката се смалява под него. Ако паднеше от такава височина, нямаше дори нищожен шанс за оцеляване.

Кабината се завъртя и Тегър зърна полупотъналата в калта квадратна плоча с дупка в единия край. Бе отделил прозрачния мехур, откъдето се управляваше товарната платформа.

После усети с вътрешностите си, че пада. Скоро обаче кабината се ускори на трийсетина човешки ръста над равнината. И се понесе право към въздушния град.

Трябваше да има все някакъв начин да я управлява…

Но можеше ли да има пълно доверие на Шепот?

Странният глас го отведе до товарната платформа, подсказа му да вземе от тънката черна тъкан на Валавиргилин. А какво ли щеше да стори Шепот, ако не бе успял да го подтикне към такива постъпки? Сега тази част от повредената машина се бе насочила към въздушния си пристан.

Червенокожият не се съмняваше, че именно намеците на другия го бяха насочили натам. Да му се довери означаваше да остави нещата да се случват. Само че не знаеше що за същество се крие зад потайния глас и към какво всъщност се стреми…

Дъждовните струи по извитите прозорци му пречеха да се ориентира. В проблясъците на мълниите и отраженията от Дъгата забеляза, че доближава плоско тъмно туловище… и изведнъж се озова насред облак кряскащи птици.

Дали вампирите можеха да летят? Но дори в мократа тъма позна тварите наоколо — синьоперести грабливци, почти същите като в земите на неговото племе. Крилете им бяха по-дълги от разперените му ръце. Птиците се рееха умело по въздушните течения. И бяха месоядни — случваше се, макар и рядко, да отнесат някое дете от племената на пастирите. За пръв път обаче виждаше толкова многобройно ято.

Не би успял да се провре през гъмжилото, дори ако знаеше как да управлява машината. Не отдели ръцете си от облегалката на креслото.

Крилатите твари се отдръпнаха и образуваха кръг около кабината. — Която пък бе застинала неподвижно във въздуха.

Макар да беше жител на равнините, Тегър веднъж пътува дълго на шлеп, за да размени стоки с друго племе. Познаваше предназначението на пристаните. Сега висеше на около три разкрача от ръба на въздушен док. Явно летящите машини са се опирали в него, а с висящите над ръба въжета са ги привързвали към пристана. Товарите трябва да са били в онези грамадни здания зад огромните врати…

Птиците губеха интерес към хвъркатото съоръжение и се връщаха по гнездата си. Грабливците и без това спяха нощем.

Само че вратата на прозрачния мехур не беше завъртяна към дока. Нямаше ли поне начин да обърне кабината? Ако поразмести нещо… Не му се рискуваше на такава височина.

А какво ли трябваше да се случи сега? Може би устройствата в кабината очакваха сигнал от града, за да довършат кацането. Или пък изпращаха свое съобщение, за да се премести някое въже с кука и да издърпа машината? Не, това нямаше да стане, защото и машинариите в пристана бяха мъртви като всички подобни творения още от Падането на градовете.

Вратата висеше хлабаво, както я бе заварил Тегър.

Торбата. Сабята.

Той отвори, стъпи на ръба, после се покатери върху несигурната опора, която все пак издържа тежестта му. Оттам скочи върху покрива на мехура и се притисна о него с разперени ръце и крака. Птиците отново закръжиха по-наблизо — оглеждаха го.

Тегър запълзя напред по извивката на кабината. Още малко… Сега на длани и колене, със свити крака. Вече се плъзга! Отново скок…

Пльосна по корем, удари си брадичката, зарита с крака във въздуха и се издърпа върху пристана, чиято повърхност напомняше меко дърво.

Щеше да полежи, докато си поеме дъх, но птиците се спускаха към него. Превъртя се, скочи и извади сабята си от ножницата. Зачака. Щом първата го доближи достатъчно, той замахна.

— Трябва да е намерил някоя стара въздушна кола на Строителите. Накарал я е да проработи. И вече е горе.

Уорвия се бе вторачила без да мигне в точката, грееща в края на въздушния завод.

Вала още не беше готова да сподели нейната увереност.

— Какво виждаш?

— Светлината ми пречи. Там кръжи ято от едри птици. Май го видях да скача!…

Ярката точка пропадна, ускори се, блесна ослепително и изчезна.

— Скочи в града — повтори убедено Уорвия. — Вала, ще се строполя от умора. През деня мога да разгледам по-добре и да ти опиша всичко.

— В състояние ли сме да направим нещо?

— Бих направила и невъзможното, за да отида при него!

Над тях Тъжната флейта поклати глава.

— Най-добре е да почакаме. Наоколо няма по-сигурно място за колите, а и изгледът оттук е превъзходен. Ще се окопаем, ще наблюдаваме и ще решим какво да предприемем.

Грабливците предпочитаха да улавят жертвите си живи, но не се гнусяха и от мърша. Затова месото им имаше отвратителен вкус.

Все пак Тегър се почувства много по-добре, след като разкъса и погълна птицата. Ето, отърва се от глада, ако можеше сега да разпръсне по някакъв начин и влудяващото ухание на десет хиляди вампири, а и да намери равно местенце, за да си почине… На такава височина вятърът беше доста студен. Той извади наметалото от торбата си и го нахлузи през глава.

Студът, несгодите, тревогите на един кошмарен ден започнаха да потъват дълбоко в душата му. Но пък сънят прие образа на вампир, впил зъби в гърлото. Не би дръзнал да заспи на открито. Заозърта се, натежал от умора и уплаха.

Великанската врата на онзи куб за съхраняване на разни неща сигурно беше твърде тежка, за да я помръдне.

Строителите също не са били толкова могъщи люде…

Свърна зад ъгъла и както очакваше, намери друг отвор, съразмерен с неговия ръст.

Подритна вратата и тя се заклати на пантите си. Вмъкна се в тъмнината, заопипва, откри нещо податливо и гъвкаво, върху което се покатери и заспа.

Вкопчваше се в унеса, боеше се от онова, което паметта щеше да му натрапи. Спомените обаче нахлуха, колкото и да бягаше от тях. След миг се ококори от пробягващата по клепачите му светлина.

През вратата с разбита ключалка, клатена от вятъра, проникваха слънчеви лъчи. Острият им блясък избледня, докато той се смъкваше от купчината бали, лъхащи на вехти растения. Предположи, че е трябвало да ги превърнат във влакна за платове. Храните щяха да смърдят далеч по-зле.

Излезе навън.

Накъсани и променливи облачни фигури минаваха мудно над главата му. Понякога отвесни колони светлина огряваха пристана. Тегър не видя нито един грабливец, докато не припълзя към ръба, за да надникне надолу.

Мехурът с извити прозорци, пренесъл го тук, лежеше разбит на земята. Нямаше как градът да се напусне по този начин… но и без това намеренията му бяха съвсем други.

Безброй птици кръжаха с разперени криле и начесто се спускаха да грабнат… какво? Щом се въдеха в такова множество тук, значи намираха изобилна плячка. Може би и други твари се хранеха с изсмуканите трупове, захвърляни от вампирите.

Въпреки всичко не му се вярваше още някое същество освен птиците да се е заселило във въздушния град.

О, я почакай… На отвесната външна страна на дока имаше паяжина, обърната надясно. Наведе се, с риск за живота си, да я разгледа по-добре.

Когато слънцето огрееше по-силно нишките, те хвърляха бронзови отблясъци, но иначе едва-едва се забелязваха. Не можеше да прецени на око размерите на паяжината заради странния начин, по който тя се делеше на все по-дребни частички в краищата. На ширина май достигаше ръста на тревопасен великан. А неподвижната черна точка в средата може би беше съществото, изплело самата паяжина. Дали е умряло от глад?

Изобщо не забелязваше други насекоми, грабливците вероятно ги бяха изтребили отдавна. Вече се питаше как той самият ще се спасява от гладната смърт. Явно не разполагаше с много време. Това обаче си го знаеше и преди!

Творението, което мислено наричаше „град“, му беше чуждо и непознато в почти всяка своя подробност. Не знаеше всъщност какво представлява видяното. Начупените несиметрични постройки постепенно се издигаха към центъра, където над всичко стърчеше отвесна тръба.

Тегър затича.

И внезапно страхът му изчезна. Така щеше да разглежда по-бързо, без да се помайва. Отначало пристанът беше широк осем човешки ръста, после се стесни до два, но продължаваше. Вече не беше док, а само ръб.

Обиколната улица… Край нея се редяха градежи. Някои имаха врати. Тук-там между грамадите се провираха тесни улички. Имаше и някакви закръглени здания без отвори, по които бяха прикачени стълбички за катерене чак до плоските им покриви.

Отново заваля. Трябваше да внимава повече как и къде стъпва, но повърхността под краката му оставаше грапава, а водата се стичаше в канавка по вътрешната страна на Обиколната улица.

Тъкмо се сгряваше приятно от тичането и зърна нещо ново — широк път, преминаващ в стъпала, а от двете му страни…

Спря и поумува. Жилища? Познаваше огромните палатки на великаните, племето на Гинджерофър пък правеше по-малки. Бе виждал и постоянните домове на раси, склонни към уседнал живот. Но досега не се беше натъквал на такива весело нашарени кубове. Все пак реши, че са къщи — с врати според човешкия ръст, със засадени наоколо дървета. И с прозорци…

После! Продължи на бегом обиколката си.

Нататък нямаше повече къщи. Затова пък попадна на истинско изобилие от колосални форми — правоъгълни или като разкривени яйца, цели гори от тръби, плоски, чудновато извити метални мрежи. Не откриваше смисъла или предназначението на почти нищо от видяното. Важно обаче беше да добие представа какво има тук. Дреболиите щеше да остави за по-късно.

Бе насочил вниманието си само към града, почти не поглеждаше към ландшафта долу. Но по едно време реката отново се откри пред него, а върху редица от зъбати скали…

Колите!

Доколкото му беше известно, никоя раса не можеше да се сравни по остротата на зрението си с червенокожите пастири; не би сбъркал природна форма с тромавите очертания на возилата. Значи върху онзи хълм беше малкият керван на Валавиргилин.

Повечето хора в момента май се бяха разпръснали. Дълго не забелязваше признаци на живот, после една-две точици се изправиха, сякаш да се протегнат. Часови измежду великаните? Тегър пристъпи към ръба и размаха ръце, като че се опитваше да литне.

Дали щяха да го забележат?

Не и тук, както бе застанал пред объркващите окото творения на Строителите. Но ако зад него е само небето…

Имаше време и за това. Колите нямаше да изчезнат изведнъж.

Не е много лесно да се натъкнеш на изненада, когато всичко наоколо ти е непознато.

Обиколната улица отново се разширяваше. Далеч напред видя вратата, която бе отворил с ритник снощи. А тук, в левия край на дока, имаше друга улица, отклоняваща се навътре под прав ъгъл. Тъмна, широка поне осем човешки ръста, спускаща се стръмно надолу, докато всичко останало се издигаше полека към средата на града.

Свърна по нея.

Тичаше в мрак.

И скоро забави крачките си. Вонята би накарала всекиго да се замисли. Миризма на смърт и разложение, а в нея се вплиташе и нещо познато, нещо много опасно! Вече виждаше по-добре в тъмното. Улицата завиваше надясно и слизаше все по-надолу…

Върна се обратно с цялата бързина, на която беше способен.

Онова, дето бе сметнал за спирална стълба вечерта, се оказа неочаквано широко. По него спокойно можеха да минат едновременно четири коли. За вампирите това сигурно беше пътят към града.

Тегър се озърна към тъмата. Знаеше, че ще трябва да проникне там. И да чака, докато очите му се нагодят. За да се взре в Здрачното леговище и да срещне погледите на тварите в него.

Не, още не! Отново затича.

Пристан и складове… великански сребристи съдове, вероятно за течности. Ето, тук слънцето се отразяваше от прозорци. Къси улици и широки стъпала, отклоняващи се в различни посоки към къщите, редящи се една над друга, издигащи се към нещо като гигантска очна ябълка.

Отново се бе озовал на Улицата от стъпала. Тръгна по нея.

Между домовете и около тях имаше ивици и парчета земя. Почти по цялата дължина широкият участък от пръст, започващ пред входа, се превръщаше в покрив на долната къща.

Някои от парчетата представляваха подгизнала кал, други бяха смити от дъждовете. На места се поклащаше избуяла трева, другаде нямаше нищо. Мъртви, паднали дървета, но и живи — обсипани с плод. Криволичещи клони, натежали от зрели подобия на круши или ябълки, се спускаха от най-горната къща почти до Обиколната улица. Отначало му се стори, че всички дървета са посадени. После обаче видя, че горните две са изсъхнали от старост, а долните са започнали да дават плод наскоро. Представи си как хиляди меки топки са се търкаляли през стотиците фалани и са засели целия склон.

Попадна на прозорец — плосък, голям колкото тревната постеля на Търл. Впечатляващо… Повърхността му изглеждаше мътна. Тегър надникна, но вътре беше тъмно.

Нататък едно огромно дърво бе напукало стената с корените си. И тази къща имаше голям прозорец, обърнат към някогашната градинка. Тегър взе спечена буца пръст и замахна. Не прозорецът, а пръстта се натроши в ръката му.

Ами пролуката в стената? Дали ще успее да се пъхне през нея?

Да, успя!

Беше просторно според неговите представи, несравнимо по-широко от палатките в племената на червенокожите. Очевидно и обитателите са били по-едри от него, макар и не колкото тревопасните великани. Опита да седне на някакъв стол; краката му не опираха в пода.

Намери овално легло. И пет скелета в него три на възрастни хуманоиди, два детски. Наглед се бяха простили мирно със света. Но друг детски скелет беше проснат пред една врата.

А зад нея също надничаше мракът.

Усука разпадащите се в ръцете му завивки и си направи факел, после предпазливо пристъпи. Никакви прозорци. Мебели… или устройства за управление? Лостчета, които се местеха във всички посоки над чучури, излизащи от стената. Два от чучурите бяха над голям продълговат съд с отточна дупка в дъното. Ами да, водни кранове, отдавна пресъхнали.

Продължи търсенето.

Още една стая без прозорци. И скелет на възрастен, паднал до плитка ниша с десетки копчета. Много приличаха на онези в кабината на товарната платформа.

Тегър свали торбата от гърба си. Кърпата. Ножът с тъпия връх. Вече нарязаните ивици от плата на Вала. Започна да ги наглася между копчетата.

Нищо, нищо, нищо… после — чудо!

Светлина. Една точка в тавана сияеше толкова силно, че го заболяха очите. Излезе от стаята.

Къщата беше осветена навсякъде. Реши да я остави така. С огромна изненада откри, че силата в машините на града е все още жива. Откъде се взимаше? От гръмотевичните бури ли? Нали всъщност представляваше насочвани по желание мълнии…

Вървеше забързано край къщите, бегло надничайки през прозорците. Често виждаше скелети. Навън обаче не забеляза никакви човешки останки. Птиците отдавна се бяха погрижили за месото, а костите — разпръснали.

Намираше различни жилави треви, поникнали в пръстта. С някои от тях явно можеха да се хранят хуманоиди. Имаше и твърде чудати растения, засадени изглежда само за украса. Ами това с широките лилави листа?…

Разкопа около стъблото, дръпна силно и извади едри грудки. Земеделците по устието на Облачната река ги ядяха сварени.

Значи тези парчета земя представляваха миниатюрни стопанства!

Тегър се настани със скръстени крака в края на един покрит с пръст покрив, уви се в наметалото и се остави дъждът да го мокри, сякаш е неодушевена част от околността.

Вече никой не обработваше малките градинки. Нямаше подредени, грижливо поддържани лехи. Струваше му се доста вероятно да са изоставени още от Падането на градовете. Не беше ли обаче твърде странно, че обитателите на това място са засявали площи, всяка от които не би изхранила дори един смирп?

Тази тяхна приумица му се стори особено любопитна. Слава богу, никакви досадни животинки не се опитаха да похапнат от него през нощта. Може би все пак тук живееха само грабливците, които си намираха храна долу? Но ако във въздушния град бе възникнала някаква хранителна пирамида, тя естествено започваше от растенията…

Значи трябваше да е нащрек, все едно е излязъл на лов.

Какво още не биваше да пропуска?

На две тесни ивици бяха израснали лози, буквално разкъсали къщата зад гърба му. Прозорците бяха разкривени. Виждаше съсипаните от дъжда мебели.

Ама че жилища! Плоски повърхности, прави ъгли. Но в горния край на Улицата от стъпала се възвисяваше купол от вещество като това на прозорците, по-голям от три къщи, струпани накуп. Щом го видя, Тегър мислено го оприличи на очна ябълка, защото куполът отразяваше белите облаци. Всъщност нямаше собствен цвят. А тръбата, увенчала града, се издигаше още по-нависоко.

Вече навлизаше сред горните редици домове — по-просторни и с най-обширни градинки. Явно Строителите на градове са ценили прекрасния изглед…

Застана на нов ръб. Празното място под него представляваше почти правилен квадрат. В средата имаше вдлъбнатина, оформена като закръглената раковина на мида. По ъглите някога са били засадени четири дървета, но дъждът бе прокопал улеи в пръстта и от едното рухнало дърво стърчаха само корените.

На Тегър този басейн му хареса. Сякаш бе попаднал в крайбрежна пещера на някой от Скупчените острови. Загладеното дъно от непознато вещество синееше, имаше стълбички за по-удобно слизане. Дори и водопад — чучур със силна струя сред струпани скали в единия край. Водата от чучура и от дъждовете се оттичаше в дупка на дъното.

Веднага позна, че на пръстта в басейна не й е тук мястото. Твърде малко беше, за да е сипана нарочно. Въпреки това някои по-жилави растения се бяха вкоренили и напукваха упорито синьото дъно.

Място за плуване. Защо ли им е било потребно? Стълбичка за влизане и излизане. Дали защото иначе някой би могъл да се удави? Или самите Строители на градове са обичали да плуват, или пък понякога са им гостували речни хора…

Но защо бяха го оставили празен, след като веднъж са го направили?

Нищо не помръдваше сред редките туфи трева. Тегър си каза, че най-доброто време за лов е по здрач. Смяната на деня и нощта беше момент на трескаво оживление за тварите, свикнали да се изплъзват на кръвожадните хищници. Надяваше се да подгони нещо и да го приклещи в басейна.

А дотогава… Скочи в тревата по страните на квадрата и слезе в синята вдлъбнатина.

Каналът беше наполовина задръстен от кал. Но кръглата решетка се виждаше.

Под нея имаше гърло на тръба. И също така кръгъл капак с ширина колкото разперените пръсти на едната му ръка. Завърташе се на малка ос, а към него беше прикачена ръждясала верига. Тегър се обърна — би трябвало краят й да е отвъд ръба на басейна. Така човек, решил да отвори пътя на водата, само е дърпал капака, оставайки сух.

Опита се да го затвори. Не поддаваше. Налегна го с цялата си тежест и прогнилата тънка ос се пречупи. Той нагласи похлупака върху решетката. Водата не можеше да го отмести. Гледаше как басейнът започва да се пълни.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВАСТРАЖА

Градът на тъкачите, 2892 г. от н.е.

Дневната светлина играеше по клепачите му. Луис понечи да се обърне, но се спря. Щеше да я събуди.

Паметта му полека се наместваше. Саур. Тъкачите. Долината на река Шенти. Най-задния, вампирите, расите, обединили се да ги изтребват, криещ се пазител…

Тя се завъртя в ръцете му. Златисто-сребриста козина, тънки устни. Гърдите й бяха почти плоски, зърната — щръкнали през козината. Саур се разбуди в миг. Заради голите черни клепачи кафявите й очи изглеждаха огромни.

Взря се в него, за да се убеди, че и той не спи. После… Не бе попитал предишния ден, защото се досети — утрото беше най-доброто време за ришатра при тъкачите. А той имаше нужда от това, и то до болка.

Тя обаче почувства, че нещо не е наред. Отдръпна полека главата си, за да го погледне в очите.

— Да не си много гладен след зазоряване?

— Понякога.

— Угнетен и разтревожен си.

— Вярно е. Извинявай.

Саур почака, но когато Луис не добави нищо, го попита:

— Днес ще ни учиш ли?

— Трябва да потърся растения, с които мога да се храня. Моята раса е всеядна. Червата ни имат нужда от груби влакна. Нали по-големите деца ще излязат на лов?…

— Да. И ние ще тръгнем с тях. От теб в гората ще научат повече, отколкото от мен тук. Вземи. Това щеше да е подаръкът ти на сбогуване, но мисля, че ще ти е от полза още сега.

Издърпа от ъгъла някаква вещ с ремъци. Луис я изнесе на слънце, за да й се полюбува. Сложно, прелестно везмо. Скъпоценен дар — раница, направена и украсена от тъкачите!

В угасналите въглени намери остатъци от снощната риба, грижливо увити в листа. Тази закуска го засити приятно.

Отиде навреме при Саур, която се опитваше да събере и поведе в една посока двайсетина деца, докато ги наставляваше за растенията, гъбите, животните и техните следи.

Вчера бе забелязал месести листа с формата на острие, растящи на лилави стъбла между корените на дърветата. И надолу по течението имаше почти същите, бяха годни за ядене.

Обикновено хората от всеядни раси, попаднали в непознати земи, наблюдаваха с какво се хранят местните жители и опитваха всичко, което сметнат за безопасно. Но нямаше как да си помогне с наблюдения сред хуманоиди, които не хапваха друго освен месо.

Пък и не би му се наложило да дели с тях каквото намери. Отровеше ли се, щеше да разчита на медицинския комплект. Ще опитва растенията едно по едно и ще следи състоянието си. Ако някое се окаже умерено вредно, може би пак би го ял по принуда, за да осигури на тялото си целулоза, калий или още някой микроелемент, липсващ в останалата храна.

Децата го гледаха с любопитство, докато отхапваше, дъвчеше, изхвърляше или прибираше находката в раницата си. Саур се стараеше да му помогне. Посочи му една отровна увивна лоза, преди да си е навлякъл беля с нея, после сини ягоди, които птиците много обичали. Бяха безвредни и имаха чудесен вкус на сладък лимон. Но гъбите колкото чинии за супа съдържаха силен алерген…

Стигнаха до езерцето малко преди децата. Саур докосна рамото му и го спря за миг. Водата беше спокойна. Коленете и гърбът на Луис нададоха безмълвен вопъл, когато приклекна.

Косата му… За пръв път в живота си я виждаше прошарена. И тази плетеница от бръчки около очите… Взираше се в белезите на възрастта.

Прониза го кисело съжаление. „Защо не се бях маскирал така, когато навършвах двеста години! Всички на купона щяха да се побъркат!“

Саур му се ухили лукаво.

— Да не се надяваше, че Стрил ще те навести в къщата?

Луис я зяпна, после избухна в искрен смях. Жената виждаше не неговата старост, а своята! Не се наложи да й отговори — децата пак се скупчиха около тях.

Искаше непременно да узнае нещо и можеше да постигне целта си най-лесно, като на свой ред поучава. Избра си едно момче с русолява козина, което се опитваше да привлече вниманието на Стрил с майсторското хвърляне на мрежата си.

— Паралд, знаеш ли, че някога всички хора са били еднакви?

Бяха чували за това, но се колебаеха между доверчивостта и съмненията си.

Той започна да рисува с клечка по пръстта: хомо хабилис в естествена големина. Опита се да постигне по-пълна прилика.

— Ето ви един пак-размножител. Нашите предтечи са живели на планета, подобна на моята — кълбо, обикалящо около светилото си, но много по-близо до центъра на звездната спирала. — Изобрази галактиката със спиралните й ръкави. — Ние сме тук. А паките са били там. — Не можеше да им нарисува тяхната планета. Никой не бе я виждал. — Там е виреело едно растение, наречено „дърво на живота“.

Зае се да промени своя хомо хабилис — направи главата му издута и уродлива, уголеми като топки всичките стави, надраска бръчки и гънки по кожата, а челюстите превърна в тъпа човка от сраснала се кост.

— И вие постепенно израствате от деца в зрели хора — каза на заобиколилите го. — Когато всички са били еднакви, още преди да бъде създаден Пръстенов свят, е имало деца, възрастни, които зачевали още деца, и трета разновидност, чиято задача е била да ги пази. Тогава възрастните не са били разумни. Щом някой натрупвал години, хапвал от дървото на живота…

— Тя хапвала — поправи го засменият Паралд.

Ясно, тук основният род в езика беше женският.

— След това заспивала — продължи невъзмутимо Луис — и се променяла в съня си като пеперудите. Лишавала се от своя пол. При пазителите мъжете и жените не се различават по нищо. Втвърдените челюсти замествали изпадалите зъби, черепната кутия се разширявала, ставите се раздували, за да дадат по-добра опора на мускулите, кожата се превръщала в труднопробиваема броня. След преобразяването тази разновидност ставала по-схватлива и силна, интересувало я единствено оцеляването на нейните деца. Пазителите се впускали в ужасни войни помежду си, за да осигурят надмощие на чедата си.

— Защо това не ни сполетява? — попита Стрил.

— Необходим е елемент, който почти не се намира в почвата по Дъгата. Вирусът, превръщащ размножителите в пазители, не може да живее без него. Но в една дълбока пещера под остров в Големия океан още има дърво на живота с вируси в корените си. Най-страшното свойство на пазителката е, че тя е готова на всичко в грижите за сродните й размножители. Който и да е построил Пръстенов свят, не е забравил да скрие добре дървото на живота, за да е недостъпно. То расте на изкуствена светлина в големи кухини под Картата на Марс. Но някой все пак се е добрал до него…

— Значи от това се плаши Живеещият в паяжината! — подвикна Паралд.

— Правилно. Той си мисли, че е открил един пазител в другия Голям океан, още един далеч срещу посоката на въртене по Дъгата, а може би и неколцина, които вършат някаква работа по страничните стени. Живеещият в паяжината няма родство с пазителите от която и да е човешка раса. Те ще го сметнат за свой враг, водени от инстинктите си. В момента обаче той владее антиметеоритната защита в Ремонтния център. С нея може да изпепели каквото си поиска, където и да е по Дъгата. Е, добре, тогава от кого трябва да се боим ние? От Живеещия в паяжината или от пазителите?

Децата потръпваха, кискаха се, започнаха да обсъждат шумно разказа му.

Луис ги слушаше и се учеше. Те знаеха за паките. Воините обаче бяха само мълва за тях, макар и в образа на броня с формата на пазител. Май всички хуманоидни раси познаваха този образ — като герой или чудовище.

След разгорещен спор децата като че заеха страната на Най-задния. Странните чужди същества не съперничеха на хората, не ги ограбваха, не ги насилваха. А кой можеше да им бъде по-чужд от Живеещия в паяжината? След малко всички се завтекоха да се къпят в езерото.

Луис се сети за още едно кореноплодно растение, подобно на цвеклото, и започна да копае. Саур го позяпа и попита:

— Е, Луийву, намери ли с какво да се нахраниш?

— Така ми се струва. Но няма опасност да затлъстея.

— А радваш ли се, че дойде при нас?

— О, да — отвърна той разсеяно.

Премисляше едно решение, което бе взел преди единадесет години.

— И все пак ти се искаше да си със Стрил.

Луис въздъхна. Би било голямо удоволствие да има Стрил в постелята си, но и забавлението, което му предложи Саур — с четиридесетгодишната си зрялост — при неговата възраст се доближаваше до границата на блудство с малолетни.

— Стрил е прекрасна — призна той. — Но ако тя бе останала с мен през нощта, нямаше да се зарадвам. Познавам богатството на расите, които навестявам, по дошлите при мен жени. Аз сега съм най-важният тук, независимо колко ценен съм за вас.

— Много!

— … и ти заяви правото си над мен. Но когато някой народ гладува, тормозят го хищници или воюва с друга раса, хората се опитват да познаят какво бих искал аз. Намирам някоя ослепителна млада красавица в леглото си и разбирам, че има проблем за решаване.

Бе дал два от дисковете си на крайбрежно племе, което имаше отчаяна нужда от превоз на тежки товари. Не смяташе да споделя подробности със Саур, затова каза само:

— Знанието е като ришатра. Имаш го, даваш го и не го губиш. Понякога обаче ми се налага да се разделям и с някои от инструментите си.

— От какво си настръхнал тази сутрин? Заради пазителите ли е?

Луис пусна поредния корен в раницата си. Станаха четири.

— Какво знаеш за тях?

— Слушам приказки от дете. В приказките те са герои, ала в края на времето разрушават Дъгата и целия свят. Двамата с Кидала вече не разказваме тези легенди на децата.

— Да, понякога са герои — съгласи се Луис. — Онези по страничните стени възстановяват двигателите, които задържат Дъгата на мястото й. Други унищожават нашественици. Но могат да бъдат и ужасна напаст. Живеещият в паяжината има едни записи и ако може да им се вярва, тъкмо пазители са изтребили всичко живо на една от нашите планети. Бедствието се случило по време на някаква тяхна война за повече територии, където да заселят своите размножители.

— А ти вярваш ли на записите му?

— Те са пълни и подробни.

— Ще поплуваме ли?

Към средата на следобеда момчетата повалиха местна разновидност на дребна антилопа. Отрязаха и издялкаха прът, на който я понесоха. Луис водеше доволната група по обратния път. Беше му донякъде приятно и тук да е най-силният мъж, както често се случваше. Хуманоидите на Пръстенов свят обикновено бяха по-дребни от него.

Рибарите си бяха тръгнали, корабът обаче още чакаше до пристана. Лодкарите бяха уловили няколко риби, огънят вече гореше. До здрач и антилопата се опече.

Тази вечер прозорецът в скалата показваше Пръстеновия свят от стена до стена — бяло-синя ивица с черно небе от двете страни.

Тандж! Къде ли бяха безстрашните ловци на вампири?

Луис пъхна разнообразните корени да се пекат в края на жаравата. Деца и възрастни изгаряха от нетърпение да му зададат въпросите си.

— Това е Дъгата — обясни им веднага. — Сигурно Живеещият в паяжината оглежда отсрещната й половина. Ей там е светилото, вижда се част от засенчваща плоскост, която го скрива, за да настъпва нощта. Белите петънца са облаци. Не, няма как да забележите движението им. Ако се носеха с такава скорост, вятърът отдавна щеше да е оголил основата на света. Ония блещукащи точици и чертички са морета и реки.

— И звездите показва уголемени — подхвърли старият Кидала. — Каква е онази, дето мърда? Луис, Живеещият в паяжината май се опитва да ти подскаже нещо?

Да, най-ярката звезда се местеше спрямо останалите. Не я изпускаше от поглед. Забави движението си, щом доближи страничната стена. И вече беше върху нея, превръщайки един отрязък в ослепителна синя ивица… после угасна.

Той поклати глава.

— Не ми подсказва, а направо натъртва, че нов нашественик навлиза в Дъгата.

Паралд започна да реже парчетата месо. Подаде първото на Кидала, следващото на Саур и изведнъж около него се струпа тълпа. Уийк предложи на Луис риба, набучена на клечка. Тъкачите и рибарите си взеха храна и тръгнаха между къщите към скалата над вира.

Показвам ти поредното нахлуване в Пръстенов свят. Ела да поговорили В момента не виждаш Валавиргилин нито жива, нито мъртва. Ще трябва сам да ме помолиш за това.

Той прие и мръвка от антилопата. Тръгна с Паралд към скалата.

Тъкачите насядаха на поставките за дрехи или по пясъка. Саур му направи място до себе си.

В прозореца на паяжината една засенчваща плоскост закри слънцето. Детайлите станаха по-отчетливи.

Отново ярко сияние върху страничната стена. През следващите минути светещата точка се премести във вътрешността на Дъгата, избледня, разплу се и угасна.

Скучно зрелище, но зрителите гледаха очаровани. Луис се питаше дали тъкачите не започват да се пристрастяват към пасивните развлечения.

Записът се ускоряваше и облаците се местеха вихрено над огромна територия. Дребен полегнал пясъчен часовник ги поглъщаше в двете си широки страни — ураган над дупка от метеорит.

Още по-ускорено — слънчев протуберанс се стрелна край ръба на засенчващата плоскост. По него профуча по-бърза вълна от зелен блясък и докосна стената, където бе спряла движещата се точка.

Когато и последният резен от светилото се скри над главите им, тъкачите се разотидоха по домовете си. Прозявки прекъсваха оживеното им бърборене. Луис ги наблюдаваше учуден. Те наистина не бяха способни да бодърстват нощем!

Преди Най-задния да се разприказва пред малцината останали сънливци, той се върна при огъня и извади два корена от жаравата. Единият се оказа лют, другият обаче не беше никак лош на вкус. Не винаги хапваше толкова добре.

Един от рибарите дойде при него.

— Онези картини са за теб, нали?

Луис се озърна през рамо. В прозореца на скалата вече нищо не светеше.

— Не знам какво да му кажа — вдигна рамене. — Уийк, а с теб говорил ли е?

— Не. Плаша се от него.

Посланието на кукловода беше достатъчно ясно. Термоядрени двигатели за преходи във вътрешността на звездни системи. Поредният натрапник. Земната полиция. Патриаршията и Флотът на световете знаеха за съществуването на Пръстенов свят. Имали са време да подготвят експедиции. Или пък се завръща кораб на Строителите? А може да е някой съвсем нов участник в играта…

Ако нашественикът се движи бавно, антиметеоритната защита няма да реагира. Значи някой съзнателно погубва корабите.

Но унищожителят също имаше проблеми. Най-трудният — скоростта на светлината. Корабът бе кацнал на броени светлинни минути от отсрещния Голям океан, а атаката започна след часове. От слънцето трябваше първо да бъде изтръгнат плазмен шнур, за да се превърне по-късно в свръхпрегрят лазер. Не ставаше мигновено. Жертвата би могла да се изплъзне.

А Най-задния сигурно жадуваше да се докопа до непокътнат кораб с хипердвигател!

Тиха музика се носеше откъм далечни дървета. Уийк се бе прибрал на кораба. Луис извади трети корен. Сряза го и надуши миризма като на сладък картоф.

Чудеше се дали не е намерил диво дърво на живота. Все едно. В почвата нямаше достатъчно талий, за да оцелее вирусът, предизвикващ промяната. Пък и горещината би го убила. Луис изяде спокойно корена и тръгна към къщата на Саур.

Приятните звуци се усилиха. Странна музика, сякаш съчетала духов и струнен инструмент. Спря пред входа и се заслуша.

Мелодията секна. Прозвуча глас:

— Няма ли да говориш с Живеещия в паяжината?

— Не и тази нощ.

Луис се огледа. Гласът беше детски, долавяше се и леко фъфлене. Имаше рехава мъглица, но тук нощите по принцип бяха ясни. Все нещо трябваше да забележи.

— Ще се покажеш ли?

Съвсем наблизо иззад нисък храст се надигна кошмарно видение. Сплъстена козина с цвета на нощта покриваше тялото. Големите зъби пресилваха усмивката. Дълги силни ръце, миниатюрна арфа в едната.

Стори му се, че мършоядът е мъжкар, но не можеше да е сигурен заради препаската. Почти нямаше окосмяване по лицето.

— Хубава препаска имаш — подхвърли Луис.

— И твоята раница е красива. По цялата долина на Шенти ценят изделията на тъкачите.

Луис знаеше това — бе ги виждал и десетки хиляди километри надолу по течението.

— Ти да не си страж на тъкачите?

— Страж ли? Какво е това?

— Ами пазиш им нещата нощем.

— Да, не пускаме крадците да се промъкнат.

— Но не ви плащат за обичайната…

Вместо отговор — какви ли бяха местните думи за прибиране на отпадъците и погребална служба? — детето подухна в дръжката на арфата си, пръстите на едната му ръка заиграха по дупките, а с другата задърпа струните. Изсвири няколко акорда и посочи инструмента си:

— Как би го нарекъл?

— Незаконно отроче на кавал и арфа. Нека да е каварфа.

— Значи за теб и аз ще се казвам Каварфа. Ти нали си Луис Ву?

— Как…

— Знаем, че си кипнал едно море далеч нагоре по Дъгата. — Каварфа се извърна и посочи. — Някъде там. След това изчезваш за четиридесет и един фалана, накрая те откриваме тук.

— Каварфа, съобщителните ви средства вдъхват страхопочитание. Как го правите?

Не очакваше отговор. Мършоядите също си пазеха тайните.

— Със слънчева светлина и огледала — охотно обясни Каварфа. — Живеещият в паяжината приятел ли ти беше?

— Съюзник, но не и приятел. Отношенията ни са доста сложни.

Невръстният хуманоид с остра брадичка се взираше внимателно в Луис, който пък се опитваше да не забелязва вонята на гнило в дъха му. Детето попита:

— Ще поговориш ли и с баща ми?

— Може би. Каква е възрастта ти?

— На почти четиридесет фалана съм.

Десет години…

— А баща ти на колко е?

— На сто и петдесет фалана.

— Моята възраст, измерена във фалани, доближава числото хиляда — каза Луис.

Появата на детето го подсещаше, че някой друг се крие наоколо. Бащата ли?

Как да сподели? И трябваше ли да го прави?

— Живеещият в паяжината, грамадният котарак, двама потомци на Строителите и аз спасихме всичко съществуващо по Дъгата.

Каварфа не продума. Вероятно си повтаряше наум факта, че някои от скиталците са безогледни лъжци.

— Имахме план как да постигнем целта си — продължи Луис. — Но така щяхме да изтребим някои… не!, много от хората, които искахме да спасим. И аз съм виновен като Живеещия в паяжината, но го намразих за стореното. Сега обаче откривам, че той е опазил много повече хора, отколкото си въобразявах.

— Значи е редно да му се извиниш. А може би и да му благодариш…

— Направих го вече. Каварфа, сигурно пак ще се срещнем да поприказваме, но моята раса има нужда от сън през нощта. Ако баща ти пожелае да ме намери, за един мършояд това няма да е странно.

— Остана ли ти лош вкус в устата от тази хапка?

Луис едва не се засмя. Намерил се кой да го пита за лошия вкус! Но гласът не беше на Каварфа…

Обърна се на входа.

— Да.

— Въпреки това си я преглътнал. Сега на Живеещия в паяжината се пада да решава. Ценен съюзник, ала с лоши обноски… Значи ти си на хиляда фалана? Тогава каква е неговата възраст?

— Дори от опита да гадая ще ме заболи главата.

Детето седеше със скръстени крака и свиреше тихичко, сякаш за да подчертава гласа, който изрече:

— Ние живеем по около двеста фалана. Ако неразбирателството помежду ви ти е струвало само четиридесет-петдесет, може би е по-разумно да го премахнете.

— Аз все пак съм виновен. Дадох съгласието си, макар да разбирах, че ще изтребим онези хора, за да спасим останалите.

— Радвай се, че си надмогнал заблудата.

— Ъхъ…

Дори не му хрумна да обяснява на мършояда за смъртта на колко хуманоиди го мъчеше съвестта. Никой не би могъл да осмисли числото.

По Пръстенов свят са горе-долу тридесет милиона, а възможната грешка далеч надхвърля броя на обитателите в целия човешки космос. Можем да спасим повечето. Ще предизвикаме слънчево изригване и ще го насочим към повърхността на част от пръстена, за да захраним с водород малкото върнати по местата им двигатели. Трилион и половина ще умрат от прегряване и радиация. Те и без това щяха да загинат заедно със света си. Но ще запазим живота на двадесет пъти повече разумни същества.

Съвършените гъвкави програми в компютрите на Най-задния бяха контролирали точно плазмения шнур, по-голям от която и да е планета. Кукловодът изобщо не бе погубил трилион и половина разумни същества.

Само че Луис Ву се съгласи те да умрат.

— В онази част от Ремонтния център имаше дърво на живота — подхвана той. — Растението превръща хуманоидите в нещо съвсем друго. Както чух от Каварфа, ти си на подходящата възраст да станеш пазител. Аз обаче съм седем пъти по-стар от теб. Вирусът щеше да ме убие. Затова пуснах Живеещият в паяжината сам да свърши работата. Иначе щях да се убедя, че не са загинали толкова, колкото очаквах. Единственото изкупление, което ми беше достъпно, стана собствената ми смърт.

— Но ти още не си мъртъв.

— Умирам. Все пак с медицинския комплект, който нося на товарните си дискове, мога да изкарам някой и друг фалан…

Мелодията на детето прекъсна рязко, нощта стихна.

Тандж! Имаше дългия си живот, но го захвърли в калта. А тези двамата никога не са имали избор. Колко груб и безчувствен се показа пред тях?

— Отказал си се и от приятелството му — обади се бащата.

— Живеещият в паяжината няма приятели. Пазари се много умело и целта му винаги е да осигури собствената си безопасност. Изглежда се надява да живее вечно и като че не подбира средствата. Това ме дразнеше тогава, дразни ме и досега. Какво ще поиска този път, какво е готов да стори?

— Може би се стреми да възстановите съюза си? Има ли шанс пак да извлече полза от теб?

— Чифт пътуващи ръце. Живот, който да излага на риск вместо своя. Мнение, различно от неговото. Срещу това ми предлага още сто и двадесет фалана живот.

Ето от какво се плашеше…

— Би ли могъл да го направи и за Господарите на нощта, да речем?

— Не. Системите… програмите, които лекуват него, големия котарак или мен, са създадени, преди да потегли насам. Няма как да се върне у дома. Аз му попречих. А и защо да не остане тук?

За мършоядите би се наложило да съчини нова програма. Дори цената на моя живот сигурно ще се окаже прекалено висока, а какво ли би поискал, за да продължи дните на цяла друга раса? Щом Луис Ву го помоли да направи мършоядите дълголетници, защо не и тъкачите? После — потомците на Строителите… Невъзможно!

Скритият мършояд прие на доверие думите му. Или може би си мислеше какви безумци се срещат по света. Каварфа засвири.

— Когато си представях, че съм унищожил толкова разумни същества… Реших да се състаря и умра по старомодния начин. Защо да е лошо? Хората го правят, откакто са хора.

— Луийву, бих дал всичко, за да съм със стотина фалана по-млад.

— Живеещият в паяжината може да го направи за мен… и за всекиго от моята раса. А когато отново остарея, пак да ме подмлади. Само че всеки път ще иска каквото му е нужно. Това ми е проблемът. — Луис се взря в мрака. — Как да те наричам?

Кавалът-арфа изведнъж се сдоби с басов съпровод. Той се заслуша. Дали инструментът имаше струни?

— Ще бъдеш Ритмотворец. Разговорът с теб ми облекчи душата и ми помогна.

— Трябва да поговорим и за пазителите.

Какви ли вести за тях предаваха хелиографите на мършоядите?

— Изтощен съм. Утре вечерта.

Луис се приведе и влезе в къщата да поспи.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВАКАК СЕ ОТБИВАТ ВАМПИРЧЕТА

Тегър очакваше и куполът от прозорци да е някакво странно жилище, но не позна. Не откри начин да заключи вратата. Вътре имаше само една огромна стая, и то цялата осеяна със стъпала, подредени на изкачващи се полукръгове, твърде високи дори за разкрача на тревопасните великани. Преброи и дванадесет крехки наглед подвижни масички.

Това пък какво беше? Представи си, че стотина хуманоиди са насядали по стъпалата. Щяха да имат чудесен изглед към промишления град и земите наоколо. Да не са се събирали за съвет тук? Поумува и продължи нататък.

Намери врата над най-горното стъпало. А зад нея — мрак. Запали факла.

И тази стая не беше за живеене. Само плоски повърхности и дебели врати с малки прозорчета, зад които се виждаха кутии.

„Докато се чудиш какво си намерил, продължавай да търсиш“ — каза си той. Три големи вместилища за вода с отточни тръби. Някога равна дървена маса, вече разкривена. На стотина куки висяха метални купи и плоски съдове с дълги дръжки. Зад капак на равнището на очите видя нещо познато — мънички издатини, свързани с тънки прашни линии.

Започна да слага по чертите ивички от плата на Вала.

Стаята се освети.

Беше сложил шест ивички. Едната бе за светлина, а останалите?

Отсреща имаше още врати. Тегър вдигна факлата и започна да ги отваря.

Складове — проходи към кухини, също чекмеджета и кутии. Призрачните остатъци от миризми му се сториха достатъчно приятни. Растения… Според него не ухаеха на храна, но може да са били точно това. Огледа разпадналите се на прах остатъци, ала не зърна нищо, което би пожелал да хапне дори тревопасен великан.

Дали тукашните хора са седели на полукръглите стъпала и са се хранили?

Как можеше да знае? Върна се в осветената стая. Несъмнено беше по-топло, но не се досети защо, докато не се опря на една от плоските повърхности.

Червенокожите пастири не пискат от болка. Тегър стисна озъбен изгорената си ръка. Помисли усърдно и се захвана да плюе по всичко подозрително.

Два пъти се чу съскане.

И вратичките на две от кутиите се оказаха горещи.

Реши, че е попаднал в някаква химическа работилница. Току-виж хуманоид от друга раса се ориентира по-добре тук…

Градът беше увенчан с широка тумбеста тръба, но пристегната по средата, сякаш е тяло на оса. Спирална стълба го отведе до ръба. Застана там и се огледа с гордостта на владетел.

Щом се озова в най-високата точка на града, тутакси в погледа му се наби онова, което досега бе пропускал да забележи.

Еднаквите на цвят покриви!

И плоските правоъгълни постройки, и леко закръглените горе цистерни бяха с блещукащо сиво покритие. Тук-там се виждаха символи, изписани с тънки черти. Само къщите по Улицата от стъпала се отличаваха заради пръстта и локвите, но… самите стъпала също проблясваха в сиво.

Стените обаче пъстрееха във всевъзможни цветове. Зданията, използвани според Тегър за производство на нещо, засега поне неизвестно му, не бяха украсени, а просто обозначени с непознати за него букви — приплеснати и с разни завъртулки. Имаше дори простички картинки.

Някога Строителите на градове са можели да се издигат в небето. Защо не са изписвали буквите си и по покривите, за да се знае и отгоре кое за какво служи? Освен ако сивата повърхност е… Флуп, догадката все му се изплъзваше!

Напрегни ума си. А дотогава… Стоеше на ръба на огромна тръба — висока и широка по десет човешки ръста. Надникна надолу. Беше много дълбока. Колкото и слаба миризма на сажди и химикали да надушваше, не се заблуди. Тук имаше комин, в който можеха да изгорят цели села.

Дали това не е подтикнало някогашните Строители да вдигнат промишления си град над земята? Дори пушеците да са се разстилали за години напред, ветровете са ги отнасяли нагоре. Това би успокоило малко раздразнените съседи. Пък и щом този огромен завод се е реел недостижим над тях, как биха отишли да се жалват?

Обърна се. Изкачваше стълби и оглеждаше къщи четвърт ден, а колите не бяха помръднали. Сигурно Валавиргилин бе избрала онзи хълм, защото там спътниците му ще се бранят по-лесно от вампирите. Часови се сменяха на скалата, наблюдаваха реката, Здрачното леговище и огромния й чудноват покрив.

Тегър пусна наметалото до себе си, за да се вижда цветът на кожата му. И — застанал на най-високото място в града — размаха двете си ръце.

Уорвия, със силата на любовта помежду ни, и Валавиргилин, със силата на откраднатия от теб плат, аз се добрах до това място. Тук все някак си ще постигна нещо. Непременно!

Дали го видяха? Стори му се, че сочат към него…

Е, добре.

Градът се простираше под краката му. Лесно намираше с поглед въздушния пристан и се ориентираше кое къде е. Къщите и стъпалата се спускаха на криволици чак до Обиколната улица в срещуположната посока.

Не схващаше смисъла на почти нищо от видяното, но…

Цистерни. Огромни цилиндри, отворени към небето, разположени равномерно по града. Преброи шестнадесет. Най-вероятно бяха съдържали вода. И в къщите, и в онзи прозрачен купол хората са имали нужда от нея. Сега цистерните бяха празни също като малките басейнчета край Улицата от стъпала. До последната!

След Падането на градовете вече не са разполагали с машините си, за да се спуснат на повърхността. Някои може да са слезли по спиралната рампа, но щом вампирите се примъкнали, това също е станало невъзможно. Озовали са се в безизходица.

И са имали нужда от вода. Ето я реката, трябва да са разполагали с помпи. Иначе защо са трапосали въздушния си завод над нея? Само че помпите също не са работели, а тогава още е нямало неспирни дъждове по тези земи…

Строителите обаче източили цистерните на града. Защо са го сторили? Дали вече са били обезумели от отчаяние?

Шепот не беше тук да му подсказва, собственият ум не му стигаше. Значи се налагаше все някак да качи колите в града!

Спа в купола на едно от високите стъпала. На това място се чувстваше в безопасност, а и гледката го омагьосваше.

Щом сянката закри наполовина светилото, стотици вампири тръгнаха от Здрачното леговище край реката и се закатериха по планината. Когато слънцето изчезна напълно, последваха ги още хиляди.

Хората от различни раси в отряда на Вала не реагираха еднакво на близката опасност. Събирачите просто не я забелязаха — не можеха да не спят нощем. А Вала скоро осъзна, че не бива да използва тревопасните великани като часови. Всеки виждаше колко са храбри, но и отдалеч надушваше миризмата на страха им…

Това не важеше за Бийдж, разбира се. Как ли успяваше ордата да подготви толкова добре следващия си Търл? Дали тези похвати нямаше да й послужат в бъдеще, ако ги разучи? Накара всички да си легнат, разчитайки само на своите хора и на мършоядите.

Преживяваха разочарования и премеждия, но и научаваха много нови факти за вампирите.

Втората нощ беше към края си. В проливния дъжд, падащ от черния похлупак на облаците, вампирите се връщаха в леговището си. Тъжната флейта не пропусна да отбележи, че колоните им са доста пооредели, затова пък си водеха няколко десетки пленници. И не се ежеха чак толкова, както на тръгване.

Мършоядите споделиха, че са забелязали някакви постройки в Здрачното леговище. Приличали на бараки или складове, повечето изглеждали порутени. Нещо подобно на малка планина стърчало насред реката.

Но не откриваха друг път към града освен по рампата.

Вляво и срещу въртенето спрямо леговището имаше бунище. Сигурно се трупаше отдавна — хълм от изсмукани трупове на пленници и умрели вампири. Накрая дори Вала го различи, щом й посочиха накъде да гледа. Каза си, че е твърде близо до свърталището на кръвопийците, за да са извличали мършоядите някаква полза от него…

А тварите щъкаха навсякъде под въздушния завод.

Денят започваше, последните изостанали вампири се завръщаха.

— Щом се махнат, отиваме при реката — реши Вала.

— Ние имаме нужда от сън — напомни Арфиста.

— Знам. Останете тук.

— Необходимо е обаче и да се изкъпем, да узнаем нови неща. Ще спим под навеса. Щом стигнете до реката, събудете ни.

Валавиргилин караше колата по плоския бряг до самата вода. Нямаше как да скрие нещо толкова едро, затова не се и опитваше.

Ту просветляваше, ту отново притъмняваше, но дъждът никога не спираше напълно. Здрачното леговище чернееше твърде наблизо. Никой от спътниците й не успяваше да надзърне в мрака под древното туловище. Само когато облаците се събираха по-плътно и прихлупваха земята, тя забелязваше движение по краищата на сянката. Поне някои от вампирите не преставаха да шетат и денем.

Наближаваше пладне. Вала следеше напрегнато промените във времето. Ако паднеше достатъчно гъста тъма, тварите щяха да излязат, за да търсят храна.

Забитият наклонен квадрат стърчеше насред мудното кафеникаво течение. Питаше се могат ли да се доберат дотам. Засега преценяваше, че вампирите се държат на безопасно разстояние. Спря колата и стъпи в гъстата кал.

Две черни глави се подадоха над повърхността и заплуваха към нея.

При среща с други раси беше по-уместно да се представя всеки път — може би събеседниците трудно различаваха новите си познати.

— Аз съм Валавиргилин…

— Рубалабъл, Фуджабладъл — обадиха се и те. — Тук реката е плитка. Колата ви ще стигне до острова, без да затъне. Там е по-трудно да ви нападнат.

— … а тези са Уорвия, Манак, Бийдж. — Барок и Уааст бяха останали в оръдейната куличка. — Не смятаме да оставаме дълго. Слушай, Рубал, снощи ставаха разни неща.

— Видяхме червенокожия ви съратник, когото ти ни помоли да търсим. Не можехме да го доближим, но наблюдавахме как се сражаваше, а после полетя. Фуджабладъл твърди, че някой го е придружавал. Аз обаче не зърнах никого…

— Кой го е придружавал?! — възкликна Уорвия. — Та наоколо има само вампири! Нима тварите са успели да пленят Тегър?!

— Казах вече, не видях никого. А и зрението на Фуджабладъл не е същото както преди. Тегър обаче май си приказваше сам от време на време. Дойде да огледа това наклонено летящо творение. Шест вампири го нападнаха. Изобщо не се опитаха да го подмамят, направо му се нахвърлиха.

Рубалабъл говореше раздразнено, сякаш тварите бяха престъпили някакво правило. Вала кимна. Струва си да запомним това…

Речните хора бяха видели не много повече от Уорвия. Щом изслуша разказа им, Вала попита:

— Можете ли да се опазите тук?

— Убедени сме. И ние научаваме нови неща. Знаете ли, че под Здрачното леговище живеят пленници?

— Видяхме да водят още през проходите — намеси се Уорвия.

— На някои позволяват да щъкат наоколо, без да се отдалечават. Не ги доближихме, но гледахме. Пускаха само по двама-трима, не повече.

— От кои раси са пленниците?

— Двама големи отидоха да търсят храна по брега, после се върнаха към сянката. Май бяха тревопасни великани. Пресрещнаха ги мнозина вампири. Сбиха се помежду си. Някои избягаха, другите започнаха да смучат кръв. Великаните не оживяха. Видяхме обаче стопани от устието на реката в посоката на въртене да изравят корени, да ги варят и ядат. Те не умряха.

Фуджабладъл се намеси. Речните хора обсъдиха нещо, после Рубалабъл започна да превежда.

— Фуджабладъл наблюдавал една червенокожа жена. Ловувала половин ден, но зле. Нямала търпение. Отново и отново се връщала към сянката при своя вампир. Той пак я пращал да търси плячка. Накрая издебнала скоклива сърна, която дошла на водопой. Хвърлила се върху животното и му счупила врата. Завлякла го в сянката. Трима вампири отпъдили останалите настрани. Изпили кръвта на сърната, след това се сношавали поред с жената. Тя изяла месото на животното. Личало, че е много гладна.

Вала се стараеше да не гледа към очите на Уорвия, пламнали от ярост и срам. Попита Рубалабъл:

— Имаше ли някой от моята раса?

Още неразбираемо бърборене, после:

— Ами да, една млада жена. Мъжкар от тварите върви навсякъде с нея. Валавиргилин, вие какво постигнахте?

— Какво ли… Видяхме Тегър да ни маха. Горе е, жив и здрав. Май се опитва да измисли нещо. Аз обаче не се сещам как да отидем при него. А иначе… нищо няма да направим.

— На какво си се надявала?

Уорвия изръмжа тихичко:

— Мършоядите уж имали някакъв план! Оказа се обаче, че рампата не стига чак до земята.

Вала не би се учудила, ако откъм навеса долети хаплив отговор, ала нощните хора не се ядосваха толкова лесно.

— Преди трябва да е стигала — предположи Рубалабъл. — Иначе за какво би могла да служи? Докато в града са вършили онова, заради което е бил построен, имало е летящи машини, но другите — на колела — явно са били по-евтини, а и някои товари сигурно са се оказвали прекалено тежки за въздушните платформи…

— Мисля, че вампирите са се настанили тук след Падането на градовете — каза Вала.

— Защо? — обади се Бийдж.

Вторачена в неясните очертания на Здрачното леговище, тя остави ума си да се рее, а езика си — да го следва.

— Промишлен център не би позволил на тварите да се въдят в сянката му. Значи някак са ги държали надалеч, докато след Падането на градовете не са станали безпомощни. Вампирите се стремят към тъмните кътчета. Веднага са се настанили тук. И една нощ се качили по рампата. Не са успели да докопат всички, затова на другия ден оцелелите са я издърпали нагоре…

— Как? — отново попита Бийдж.

Вала вдигна рамене, а гласът на Рубалабъл зазвуча като мехури, пукащи се в тинята.

— Построили са грамаден висящ път за най-тежките товари. Кой би го направил подвижен? Такъв… отвесен мост трябва да е здрав, а ако са го вдигали и сваляли, сигурно би се повредил лесно. Живеем във вода, разбираме от тежест и маса.

Вала отвърна сърдито:

— Не знам отговора на загадката. Ами при евентуална война между обитателите на града и раса, която не е можела да лети? Тогава биха искали да си прибират моста, нали?

Спътниците й се спогледаха, Бийдж неотстъпчиво попита:

— Сред някои от вас запазени ли са спомени за такава война? — Мълчание. — Или поне предания?

— Остави това! — сопна се Вала. — Просто се опитвах да налучкам.

Намеси се и Манак:

— Че защо да прибират рампата? Не могат ли да повдигнат малко целия град? — После, макар да не беше от расата на Вала, изглежда се досети за настроението й. — Все едно, де…

Тегър слизаше в сянката.

Носеше запалена факла, но светлината не се простираше надалеч — само колкото да се вижда еднообразната извивка на пътя надолу. Пристъпи към вътрешния ръб и откри парапет, който стигаше до ребрата му. Надникна надолу и не различи нищо.

Онези обаче трябва да са го видели. Може и да не им харесваше пламъкът, ала примамливата жертва се открояваше добре. Носеше още девет незапалени факли. Какво ли щеше да стане, ако пусне една?

Предпочете да запрати горящата надолу, към отсрещната извивка. Почака, за да се увери, че не е угаснала при падането, и се спусна още малко по рампата. Бе изминал повече от едно пълно завъртане на спиралата.

Сега беше време да остави на мира очите си, за да привикнат с тъмата.

Миризмите му напомняха за нощите, които бе прекарал заедно с останалите в очакване да се появят мършоядите. А звуците бяха както в грамадната палатка на Търл — шетня, мърморене, внезапни разпри на чужд и неразбираем език. Заглушаваше ги шум като от водопад. Дали въображението не му поднасяше гледки, по-страшни от случващото се долу?

Тегър пак се наведе над парапета и се взря напрегнато.

Краят на рампата не опираше в земята.

Досмеша го. Още по-забавно му беше да вижда бледите триъгълни лица, хищно обърнати към него. Разкикоти се.

Дълбоко в сянката сякаш падаше отвесна река, по-точно — стъписващо огромен водопад. Май дъждът, заливащ града, се стичаше върху някаква внушителна тъмна маса, а от нея към Реката-дом.

Тегър бе по-близо до края на града, значи водопадът се намираше почти в средата, шумът обаче беше силен и тук. Водата се изсипваше върху… не!, стичаше се навътре в сложен градеж, от който пък се разделяше на по-дребни потоци. Трудно различаваше очертанията в мрака, ала явно стоеше пред колосален фонтан, какъвто можеха да измислят и създадат само Строителите на градове.

Реката-дом се делеше на два протока около фонтана. Тук бреговете й бяха стегнати в бетон. Под мястото, където стоеше Тегър, бетонът свършваше и започваха бързеи. Падащата от града вода добавяше сила, изравяйки дълбоко корито. Само стените му, но не и дъното, се виждаха в отблясъците от деня около Здрачното леговище.

И, разбира се, навсякъде гъмжеше от вампири.

Повечето спяха, скупчени на семейни групички. Я почакай… Долу имаше някой от Народа на машините. Жена. Различи гърдите й в тъмата. Беше гола. Насред кръг от вампири.

Стори му се, че я пазят от другите. Бояха се от крадци. Четири зрели твари, две деца и едно малко в ръцете на вампирка — достатъчно, за да се преборят и да съхранят пленничката си.

Тегър си спомни, че някои от търговците бяха изчезнали по време на нападенията срещу укреплението на Търл. Наблюдаваше търпеливо.

Малкото се събуди и се опита да суче. Вампирката също се размърда. Подаде бебето си на жената. Ох, флуп, тя го вдигна към шията си!

Тегър се свлече на рампата, опрял немощно гръб о парапета. Не бе ял скоро, но дори отдавна смляното месо на птицата като че се мъчеше да изскочи от корема му.

Защо вампирите оставяха живи пленници?

И как отбиваха от сучене вампирчетата?

Не му се искаше да знае повече!

Понякога успяваш да надхитриш ума си, като просто оставяш затруднението да отлежи. Почти стигна до закрепения горе факел, когато всички късчета се събраха и си намериха местата в ума му.

Вода. Рампа. Светлини. Вампири долу, закъсали Строители горе. Колите!

Трябваше да научи още, но вече знаеше с какво да започне. А после… щеше да има много помощници в борбата с тайните.

Навсякъде по въздушния завод сияеха светлини.

Валавиргилин се измъчваше от недоспиване и искаше да си легне, но те бяха толкова красиви…

В главата й се мяркаха разпокъсани мисли.

По тези възвишения храната не беше в изобилие. Нямаше много трева, рядко се срещаха животни, пък и повечето бяха твърде пъргави. Речните хора наловиха риба и за себе си, и за останалите. Първата кола се върна с пълни кошове. Рибата обаче нямаше да нахрани мършоядите и тревопасните великани. А и търговците щяха да имат нужда от нещо друго, макар не веднага.

Неколцина изгладнели вампири бяха излезли на лов около бунището на Здрачното леговище. Имаше какво да хванат. Уорвия описа крилати лешояди, каквито червенокожите пастири не бяха виждали досега. Може би мършоядите ги изтребваха, за да не делят с тях онова, което им се падаше по право.

Фуджабладъл бе споменал, че преди вампирите са хвърляли труповете в реката. Тогава трябва да са били не толкова многобройни. Вече струпваха отпадъците си встрани от водата. Лешоядите налитаха в търсене на храна, вампирите ги ловяха и им изсмукваха кръвта.

Колите отново се подредиха с опрени една в друга задници. Кръвопийците бяха пренебрегнали натрапниците първата нощ. „Имаха обаче цял ден да ни оглеждат, както и ние тях.“

След ден-два събраната трева щеше да свърши. И великаните трябваше да слизат в равнината, но само по светло, докато останалите бдят около тях. Вероятно и мършоядите щяха да си намерят храна. Несъмнено част от пленниците бяха умрели по пътя към Здрачното леговище.

— Енергията не протича в машините, ако липсват някои твърде необичайни материали — обади се Тъжната флейта.

Валавиргилин не подскочи от изненада, дори не понечи да се озърне.

— Знам.

— Да, твърде необичайни. Някакви проводници може да са се съхранили след Падането на градовете, или пък да са били донесени изпод Дъгата по-късно. Питам се обаче къде би ги намерил един червенокож пастир?

— В раницата ми — тръсна Вала. И без това трудно би опазила тайните си от мършоядите. — Тегър е проявил предвидливост. Иначе щеше да умре още при реката.

— Така е.

Вала помълча и подхвана:

— Луис Ву ми остави голямо парче… името е дълго — свръхпроводяща тъкан. Продавах по малко от нея на някои родове потомци на Строителите в един въздушен град. Използваха я, за да възстановяват осветителните си системи и водните колектори. Така забогатях. Избрах Тараблиляст за свой партньор. Родих три деца. И започнах да влагам пари в проект, за да произведа нещо, което Луис Ву ми описа. Пластмаса. Тараблиляст не ме укоряваше, че прахосвам нашето богатство. Е, само веднъж, ако трябва да бъда съвсем откровена… В края на краищата аз го бях натрупала! Той не допринесе с почти нищо.

— А тази пластмаса… — Тъжната флейта произнесе думата точно както и Вала. — Има ли слова за нея и в нашите езици?

— Не ми се вярва. Луис ми описа вещества, които могат да се получат от отвратителната каша, оставаща след производството на гориво. Пластмасата не мирише. И е податлива на оформяне. Показа ми няколко предмета от нея. Но не знаех подробности, налагаше се да налучквам. И нашите „Лаборатории Тарбавала“ постигаха резултати… даваха отговори… обаче нямаше нищо, което бих могла да продам. Сега Тарб и родителите ни се грижат за децата, докато аз се мъча да натрупам пари, за да продължим работата. Надявах се една търговска експедиция да е достатъчна. Ако убедим поредната хуманоидна раса да произвежда гориво, премията ще е голяма. И от размяна на стоки може да се забогатее.

— Откога не си се прибирала в дома си?

— От почти десет фалана.

— Твърде дълго може би…

— Не знам. Сношавах се с мъж от моята раса. Тарб едва ли би преглътнал лесно това. — Вала тръсна глава, — Все пак имам нужда и от сън!

— Спи. Аз ще будувам.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВАСАУР ОТСЪЖДА

Градът на тъкачите, 2892 г. от н.е.

Луис се събуди прегладнял. Беше сам в плетената къща. Навлече гащеризона си, дръпна циповете и излезе сред пукот на съчки.

Наоколо не се мяркаше никой.

Пепелта от снощния огън още излъчваше топлина. Изрови последния си корен и го разряза. Имаше вкус почти като на патладжан. Нелоша закуска.

За миг му се стори, че е спал до пладне, после си спомни, че светилото винаги е точно над главата му. Яхна дисковете си и се понесе да огледа какво става. Веднага ги забеляза — кометата Саур, повлякла опашка от деца. Минаваха под арката, вървейки срещу течението на реката.

Настигна ги, слезе от дисковете и тръгна с тях.

Вървяха бавно и спираха начесто, за да надраска Луис в пръстта карти на Пръстеновия свят. Разказваше за сътворилите го същества, за древността и съдбата му. Стараеше се да акцентира кое е факт и кое — само негово предположение. Нарисува им двойния свръхпроводников тороид, който зърнаха за пръв път на туловището на гигантски кораб, създаден от Строителите на градове. Бусардов правоточен двигател, свален от страничната стена. Не спомена какво е преживял, когато захраниха с гориво върнатите по местата им двигатели за корекция на орбитата.

Някои от момчетата бяха изчезнали от погледа му. Сега те вече се връщаха. Намерили стотици птичи гнезда по клонатите дървета! Цялата тълпа от хлапета се завтече натам, Луис и Саур ги последваха, но по-бавно.

— Не мога да разбера кога спиш и кога будуваш — подхвърли жената.

— Снощи говорих дълго с двамина, които ти може би няма да срещнеш никога.

— Нощни хора ли? Мълви се, че знаят всичко и са господари на Дъгата. Мъртвите им принадлежат. Луис, преди също сме посрещали гости, дето държат да говорят с тях. Но защо и ти го правиш?

— Готов съм да беседвам с всекиго — отвърна той. — Саур, ще ти призная, беше ми много приятно. И май научих още нещичко за света. Онова дете явно беше настроено приказливо и бащата не успя да го спре навреме. После и Ритмотвореца се изтърва, без да забележи. Вече съм почти наясно как мършоядите успяват да предават съобщенията си през безмерните разстояния на Дъгата. — Видя, че тя зяпна от изненада и добави припряно: — Съжалявам, но нямам съгласието им да споделям тайната. Все пак трябва да ти кажа, че не знаят всичко. Аз имам свои проблеми, те също…

— Вярно е, нещо те мъчи — малко рязко го прекъсна жената. — Тази сутрин не можеше да се събудиш, но говореше насън. Какво те терзае така?

Разговорът секна за малко, защото изведнъж се озоваха сред облак от малки мрежи.

Децата бяха обкръжили горичката отвсякъде. За около час наловиха учудващо количество птици с големината на гълъб.

Тъкачите май се отнасяха с равнодушие към яйцата им, но Луис все пак събра десетина. Бяха лъскави и гладки — като пластмасови, поддаваха се на натиск подобно на съдовете за пиене в безтегловност. Струваше си да ги опита.

Към средата на следобеда се върнаха в града. Хлапетата тутакси се захванаха да скубят птиците, а Луис и Саур се отдръпнаха, седнаха на плосък камък и се загледаха в неколцина от възрастните тъкачи, които разпалваха огъня.

— Е, какво може да измъчва един учен? — настоя жената.

Той се засмя. Нима бродещите учители си нямаха трудности в живота? Но как да й обясни?…

— Държах се глупаво. Беше отдавна. Живеещият в паяжината сигурно се е чудил цели четири-пет фалана, докато осмисли цялата дълбочина на тъпотията ми и разбере защо някой си Луис Ву не желае да му продума. Е, вече си говорим, поне това не ни пречи! Само че, Саур, по-рано той плени мен и Кхмий, за да му бъдем слуги. Крайно оскърбително, разбира се, макар че имаше с какво да ни се отплати. Притежава извлеци от семена, с които може да подмлади и мен, и кзинта.

Жената замислено подъвка устни.

— Ясно. А ще го направи ли?

— Само в замяна на нещо твърде ценно за него… Разполага и с едно устройство, наречено автолечител. То изцерява и най-тежките рани, дори кара откъснати крайници да пораснат наново. Предполагам, че се справя и с онова, което не може да се възстанови с лекарството за подмладяване. Саур, разбери — за да се върне пълното здраве на човешкото тяло, са необходими съвършени медицински машини. Щом може да ме направи млад, значи може да ме превърне и в покорен слуга. Защото двамата с Кхмий се оказахме твърде бунтовни пленници за неговия вкус. А той искаше да станем напълно послушни изпълнители на волята му. До миналата нощ имах с какво да се възпирам, за да не припаря до неговите машини. Но вече не ме сдържа!

— Досега си бил подвластен на машините му?

Виж ти, прозорлив въпрос…

— Спах в тях непробудно две години. Нищо чудно да се е позанимавал и с процесите в организма ми. Могъл е да прави каквото си поиска с мен.

— Но не те е променил.

— И аз не вярвам. Не се чувствам различен.

Тя замълча, а Луис изведнъж се разкикоти и обгърна раменете й с ръка.

— Имам и доказателство! Нарязах на отпадъци хипердвигателя в неговия кораб! Не може да се завърне сред звездите, затова беше принуден да спаси Дъгата от гибел. Дори да се е помъчил да ме направи свой слуга, лошо си е свършил работата!

Саур се ококори насреща му, после също се закиска.

— Луис, но така си обрекъл и себе си да останеш тук!

— Бях обещал… — На Валавиргилин от Народа на машините, добави мислено. — Зарекох се, че или ще спася света, или ще умра, докато се опитвам.

Този път събеседничката му предпочете да не каже нищо.

— Той си мислеше, че манипулира един жицоман. — Долови пролуката в превода. Нямаше съответна дума в езика на тъкачите. — Ами… Въобразяваше си, че съм готов на всичко, за да имам устройството, което пуска електрически ток през центъра на удоволствието в моя мозък. Както впрочем някоя от вашия народ би продала свободата си заради спирт, нали така? Дори не подозираше, че съм способен да се откажа от порока. Но вече знае!

— Добре, какво като те направи млад и покорен? Нали още преди това си решил, че няма да изпълняваш заповедите му?

— Но той щеше да сломи волята ми!

— Аха…

За известно време Луис потъна в мрачни мисли.

— Аз по природа съм хитър и гъвкав, това е известно на Живеещия в паяжината. Ако ме промени, може би ще стана тъп или муден. Опитвам се да си внуша, че не е толкова недосетлив и няма да ровичка в мозъка ми. Ужасно изкушение… Боя се, че накрая ще си повярвам.

— А той би ли спазил собственото си обещание?

Още един чудесен въпрос.

Несус, отхвърлен от своите… Лудият кукловод поиска най-задния да влезе в любовна връзка с него, когато се завърне от Пръстеновия свят. Най-задния се съгласи. И спази уговорката.

Но онова беше съглашение между равни. Ами! Не беше. Несус бе смятан за безумец от себеподобните си в продължение на векове.

В целия известен космос обаче кукловодите държаха на думата си при сделките с разумни същества…

Бе забравил, че Саур седи до него, и трепна от звука на гласа й.

— Колкото по-стара съм, толкова повече бих дала, за да бъда отново млада. Ако изобщо нямаш намерение да се пазариш с Живеещия в паяжината — добре. Но ако се изкушиш, за нищо на света не бива да протакаш, докато за всеки стане очевидно колко възрастен и болен си.

„Улучи десетката!“ — възхити й се Луис.

Вечерта тъкачите опекоха птиците, а рибарите — улова си. Той свари яйцата и един вид речна папрат, която се оказа твърде вкусна. После всички отидоха да седнат под, отвесната скала.

Хвана се, че наднича в тъмата за Ритмотвореца. От мършояда нямаше и следа, но сигурно ги слушаше внимателно отнякъде.

Предишния път въздушният индустриален комплекс тъмнееше пуст и безжизнен в екрана. Сега мрежовото око на Най-задния го показваше облян в ярки светлини.

— Ей, хванах се на въдичката ти — призна на глас Луис. — Изгарям от нетърпение да науча новините.

Образът се смени рязко…

ЧЕТИРИНАДЕСЕТАГЛАВА НАШЕСТВИЕТО

Остри нокти стиснаха китката й.

— Тъжна флейта, ти ли си?

— Не, аз съм — Арфиста. Тя буди останалите. Валавиргилин, трябва непременно да видиш това…

Струваше й се, че току-що е затворила очи. Но се измъкна от одеялото си. И не се заяде. Другите раси имаха свои представи кое е важно. На търговците им се налагаше винаги да внимават с обноските.

Черна нощ и дъжд извън товарния корпус. Здрачното леговище приличаше на съзвездие зад лека мъглица. Появиха се Уааст и Бийдж, след тях и Барок, който попита:

— Старша, какво става?

— Нищо особено не виждам.

— Валавиргилин, там е трудно да се различи нещо — обади се застаналата до нея Уорвия.

— Знам.

— Но рампата… Наистина ли не забелязваш? Не само рампата, а и целият град се е спуснал малко. Флуп! Манак позна…

Всички от втората кола сякаш изскочиха наведнъж. Зяпаха и обсъждаха оживено, но и тяхното зрение не помагаше в тази мътилка. Арфиста обаче дойде при Уорвия и попита:

— Не се заблуждаваме, нали? Вампирите като че се опитват да подскочат до долния край на рампата. Все още е твърде високо за тях…

— Ако градът продължи да се спуска, ще се хванат за ръба след няколко десетки вдишвания — обади се Вала.

— Тегър го е направил! — възкликна Уорвия.

— Но нали тварите ще нахлуят там?!

Вала още не знаеше дали да вярва. Само червенокожата и мършоядите биха различили промяната в този дъжд, но и те не се осмеляваха да твърдят, че рампата е опряла в земята…

— По колите! — кресна тя изненадващо за самата себе си. — Който се забави, остава тук! Въоръжете се! Ние ще се качим в града, не вампирите!

Тегър лежеше по корем и гледаше над края на въздушния пристан. Не забелязваше кой знае колко вампири. Единствените лесно достъпни жертви в леговището бяха замаяните пленници. А по границата се мотаеха само неколцина прегладнели слабаци, достатъчно отчаяни, за да дебнат рядко мяркащите се животинки заради кръвта им.

Въпреки тъмнината и дъжда нямаше с какво да сбърка силуетите на колите. Напредваха бавно — кал и пясък засмукваха огромните колела.

Четири твари се метнаха към първата кола, по-бързи и от събирачи. Закатериха се към предната седалка.

От куличката скочиха истински събирачи с кърпи на лицата и саби в ръце. Парум се подаде иззад товарния корпус, ловко се прехвърли на страничната стъпенка. Носеше дълъг боздуган.

Нападателите не успяха да се превърнат в изкусители. Още в следващия миг двама от тях загинаха, другите се опитаха да избягат, но боздуганът му достигна единия…

Тегър усети лекия удар и с гръбнака си. Очакваше го отдавна.

Почти целия ден търсеше схеми с прашни следи, слагаше ивичките тъкан и проверяваше резултата. Научи се да разпознава кои табла с издатини са за осветлението. Вече бе поправил онова за лампите на доковете. Бутна два плъзгача и над въздушния пристан отново настана ден.

Той стисна клепачи, гмурна се по Улицата на рампата и потъна в мрака. Почака очите му да се приспособят и надникна.

Вампирите вече се качваха по намотките на спиралата. Не бяха цяла тълпа. Вероятно носовете им подсказваха каква жалка плячка ще заварят — само един дребен червенокож и никой друг.

Спокойно се зае да пали факла. После я остави настрани и пак погледна надолу.

Трийсетина младоци и пораснали деца. Не бързаха. Какво ли си мислеха, ако изобщо бяха способни на това? „Ето път, какъвто доскоро нямаше. Не надушваме жертви. Ще отидем, разбира се, но защо да припираме? Светлина, ах как наранява очите!…“

Струпаха се на една обиколка от спиралата под него, закривайки лицата си с длани. Той обаче се питаше дали сиянието откъм пристана ще се окаже достатъчно препятствие за тях.

Уханието нахлу в ноздрите му.

Рефлексите крещяха безмълвно: „Направи нещо!“ И го зовяха надолу. А не биваше. Просто не можеше да се предаде. Завъртя факлата над главата си и я запрати като огнена топка към отсрещната част на рампата. Всички бледи лица се дръпнаха пъргаво, след миг повечето бягаха надолу към леговището. Неколцина останаха в капан между светлините на пристана и пламтящата факла.

Тегър също избяга. Едва на ръба на доковете си позволи да поеме по-чист въздух.

Колите наближаваха, до рампата им оставаха още двеста-триста негови вдишвания.

А вампирите ги тормозеха неспирно, при това — ставаха все повече!

Бойците се бяха наредили по страничните стъпенки. Събирачите мушкаха с копия между краката на тревопасните великани, които пък поваляха със стрели по-далечните твари. В шепота на реката Тегър дочу и странната музика на мършоядите, които свиреха и пееха на двете оръдейни кулички.

Но защо нямаше изстрели? Дали Валавиргилин бе заповядала да пазят тишина, за да не вдигнат на крак всички кръвопийци, останали през нощта в Здрачното леговище? Само че тварите и без това се тълпяха около колите. Събираха се да посрещнат нашествието.

Неугледните возила се гмурнаха в чернилката, следвайки течението на реката.

Мрак… В който очите на вампирите виждаха чудесно. Мършоядите можеха да насочват колите, останалите обаче щяха да са като слепци.

Знаеше как да направи още нещо за тях. Но трябваше да разчита на волята и меча си.

С едната ръка Валавиргилин караше, с другата стискаше дръжката на пистолета. Барок седеше до нея, обърнал се с лице назад. С всяко вдишване в ноздрите й нахлуваше острият аромат на билки. Търл се бе досетил още в началото, че растенията ще им помогнат повече от горивото.

Бяло лице изскочи пред тях, тя насочи оръжието с две ръце и стреля, после побърза да хване кормилото. Затрещяха още изстрели. Барок взе нейния пистолет и й подаде зареден.

Шумът накара вампирите да отстъпят; колите продължиха напред и се гмурнаха в най-плътната тъма.

Въздушният завод грееше над главата й като съзвездие. Все още различаваше нещо само под ръба. Поне знаеше къде трябва да е рампата и се насочи натам.

Как ли щяха да се бият най-големите смотаняци измежду вампирите? Навлизаше в гнусна смрад, каквато нямаше никъде другаде в този свят, непознаващ гробищата. Отвращението уж трябваше да й послужи като защита… но беше безсилно. Както винаги истинският й враг беше страшното желание да се съеши насред битката.

Арфиста спря смразяващата си песен, за да кресне:

— Старша! Наляво! После свърни рязко вдясно и ще се изкачиш по рампата! Там също има вампири!

Дотук екипажите на колите се справяха добре в схватката. Сенките, с които се сражаваха, бяха деца, сакати, старци и бременни самки — останалите в леговището, след като ловците се бяха изнизали в мрака. Но посред нощ бяха най-бодри. Тя бе обмисляла дали да не изчакат утрото. Само че тогава ловците щяха да се връщат с хиляди, макар и изтощени. А и онези, с които сега се биеха, щяха да имат половин нощ, за да докопат Тегър.

Пред нея започнаха да падат огнени кълба.

Дебнещите твари между колите и рампата заврещяха и се разпръснаха. Някои от хвърлените факли угаснаха, но шест все пак се разгоряха. Дар от Тегър…

Вече беше на рампата, следвана плътно от втората кола, а вампирите се струпваха отвсякъде. Един успя да се стовари на седалката. Изстрелът го запрати обратно. Вала пусна оръжието. След миг оръдието изрева — ураган от огън и дребни камъчета прочисти пространството пред нея.

А зад гърба й всичко се освети, сякаш слънцето бе паднало върху Дъгата. В ужасното сияние вампирите се смръзнаха и приклекнаха, закрили очи. Превъзходни мишени. Куршумите и стрелите не ги пропускаха.

Седалката се разтресе. Вала изви глава, влудена от уханието на тварите. Нямаше зареден пистолет. Разкривено, смътно познато лице се вдигна към нея. Обезумялата Форанаидлай се вкопчи в седалката с ръце, крака и зъби.

Вала продължи нагоре по спиралата, намотка след намотка. Сянка в светлината размахваше ръце, в едната проблясваше меч. Колата нахълта в сиянието.

Червенокожият — защо ли беше гол? — отскочи, за да ги пропусне.

Вала видя как и Уорвия скочи. Блъсна се в Тегър и мечът му отлетя нанякъде. Туниката на Уорвия литна след него. Време за празнуване, време за ришатра.

Но някой трябваше да съхрани ума си поне още малко, за да се погрижи за безопасността на всички!

Спря колата на ярко осветения пристан. Разнесоха се яростни крясъци. Вампири?! Не, различаваше думите…

Форанаидлай бе намерила баща си. Разменяха си непоносими оскърбления.

Вала се чудеше дали един от двамата няма да бъде убит. В същия миг те млъкнаха, за да си поемат дъх. Стисна и двамата за раменете — докато привлече вниманието им, отстъпи бързо, заговори трескаво…

— Недей, Форн! Барок, вината е и моя. Всички сбъркахме. Трябваше да предвидим какво ще ни сполети. Защо да се караме, щом грешката е обща?

Потресени, баща и дъщеря се гледаха втренчено.

— Знам, не биваше да сте заедно, когато дойдоха вампирите. Трябваше да се сетя, да ви пратя на различни места. Не помните ли — всички го правихме! Невъзможно беше да се сдържим. Чит е бременна. Барок, никой друг не знае за теб и Форн, нали?

— Не ми се вярва да са се досетили… — смънка той.

— Но сега не можем да се приберем у дома! — изхленчи Форн.

— Я върви да правиш ришатра с някого! — заповеднически я посъветва Вала.

— Старша, не разбираш…

— Веднага, глупаво момиче! Виж, Парум изглежда доста податлив. Изкарай си нагона от кръвта, та да мислиш отново. Върви, казах!

Форн неочаквано се разсмя.

— Старша, ами ти?

— Имам работа за довършване. Барок, намери Уааст… — Заслуша се за миг — Уааст вече беше намерена, и то не от един мъж. — … или която ще да е. Хайде!

Разбута ги в противоположни посоки.

Какво друго имаше за оправяне? Доколкото виждаше, червенокожите се помиряваха усилено. Нищо чудно дори да забравят за раздора помежду си. Уханието още искреше и лудееше в мозъка и по вените й, но нали го бе изпитала и несравнимо по-силно, а устоя? Е, вярно, не съвсем…

Блед дребосък стоеше пред нея, примижаваше на светлината и я зовеше безмълвно.

Вала пристъпи към него. Стрела от арбалет се заби в гърдите му. Недораслият вампир нададе вопъл и се заклатушка към тъмнината.

Тя изви глава. Парум бе стрелял.

— Мислех да му строша главата с цевта на пистолета. Твърде малък беше, за да изпуска миризма.

Великанът преглътна кроткия укор.

— Може още някой от тях проникнал с колите. Но не виждал други.

— Провери ли по рампата?

— Намерил четири съсечени твари. Май ги довършил Тегър.

— Това ще ни е от полза.

— На едната женска избити всички зъби. И… Какво казваш? Ами да, вампири не обича воня на техни мъртви. Няма да се качи при нас.

— Значи… успяхме? Нищо вече не ни заплашва.

— Това добре.

Парум я пое в прегръдката си.

Празненството беше към своя край, но Вала не забелязваше това, увлечена в разгорещеното наслаждение с Кейуербримис. Надяваше се да е безопасно, макар че щеше да го направи въпреки всичко. Все пак след половин нощ неспирна ришатра никой мъж не би могъл да зачене дете.

Слънцето представляваше размито сребристо петно над сиво-белите облаци. Четиримата събирачи спяха скупчени. Мършоядите се бяха оттеглили от забавленията още по-рано и сега чакаха, сврени под един навес. Едва накрая великаните обърнаха внимание на себеподобните си, както бяха сторили тя и Кей. А Тегър и Уорвия просто си говореха.

Мъжът се отпусна в ръцете й и заспа дълбоко. Вала се дръпна, нави туниката му и я пъхна под главата. После се повлече към червенокожите, като внимаваше за опасни признаци. Не й се сториха настръхнали.

— Тегър, разкажи ми как се сваля към земята цял въздушен завод…

Той се ухили гордо, Уорвия също.

— Главоблъсканица! Виждаш късчетата навсякъде около теб. Имаше басейни и цистерни, но всички бяха празни, когато се качих. — Вала чакаше, без да го прекъсва. — Строителите са били заклещени тук след Падането на градовете. Видях костите им. Знаем, че вампирите са се наместили в сянката почти веднага. Трябва да са се качвали и по рампата. Ти какво би направила, за да им попречиш?

— Преди да дойдем се питахме дали рампата не се вдига някак…

Тегър щастливо закима.

— А цистерните — празни! Но градовете рухнали дълго преди Луис Ву да кипне морето. Нямало е облаци. Нуждаели се от вода, само че страхът от вампирите бил по-силен. Изпуснали цялата вода и градът се надигнал.

— Значи си запушил дъната на цистерните…

— В доковете намерих големи метални листове. Тях използвах вместо запушалки.

— … и си чакал дъждът да ги напълни, за да спуснеш града?

— Да.

— Благодаря ти за светлината. Той се разсмя.

— Знаех си, че ще ти хареса. Запалих всичките си факли и ги пуснах долу. После излях върху тях цяла манерка гориво.

— А сега какво ще правим?

— Ами… Поне сме тук, където наистина можем да направим нещо, пък и при мен има още петнадесет хитроумни приятели, които ще си напънат мозъците.

Явно Тегър нямаше готов отговор, но тъй или иначе бе извършил чудеса!

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВАЕНЕРГИЯ

Късно през деня той ги поведе нагоре по Улицата от стъпала, за да покаже находките си.

Не беше спокоен. Уорвия се шмугваше в къщите или сред превърналите се в малки джунгли декоративни растения, после притичваше да изстреля въпросите си. А Тегър не можеше да върви навсякъде с нея, защото трябваше да придружава останалите.

Събирачите щъкаха още по-пъргаво, завираха се й там, където червенокож не би успял да се промуши. После се връщаха да бъбрят с великаните.

— Ето, тези треви може да ви допаднат — каза той на Уааст, когато я зърна наблизо.

Грамадната жена взе стиската, усмихна му се и дъвчейки, влезе с Перилак и Силак в една разкривена къща.

— Не видях обаче животни, дето да се хранят с растения — сподели Тегър с Кориак. — Търсех изпражнения, но няма. Е, все ще намерим какво да ядем! Зърнах някакви паяжини. Сред нас има ли и такива… готови да дъвчат насекоми? — Вече говореше на Валавиргилин. — Очаквах да срещна същества, които ядат растения, но успях да хвана само птици.

— А мърша? — попита тя.

Знаеше защо се интересува.

— Голи кости — завъртя глава Тегър. — Мършоядите няма да хапнат тук нищо, освен ако самите ние не умрем от глад. Вече опитах плодовете от дърветата, годни са за ядене. Вземи!

Жената разчупи плода и го захапа. Да, търговците можеха да се заситят с това, но не задълго.

— Тегър, а какво всъщност са произвеждали?

— Намерих цял склад, претъпкан с платове. Сигурно тук са ги правили. Още не съм оглеждал навсякъде…

Вала обаче искаше да провери ще успее ли да включи нещо — имаше в раницата си още много от черната тъкан на Луис Ву. А дори всички машини да са се повредили с времето, пак би могла да се натъкне на чудеса отпреди Падането на градовете.

Но повечето й спътници трябваше да се нахранят веднага. Не беше сега моментът да крои планове за печалби. Първо да измислят как ще се спуснат обратно долу!

Събраха се пред купола и влязоха.

Неизвестното за Тегър се оказа познато за Народа на машините. Барок се засмя, после ги поведе по грамадните стъпала към задните стаи.

— Зала за пиршества — реши след малко. — И потомците на Строителите са всеядна раса, която готви храната си. Обичат разнообразието. Вижте каква кухня са имали!

— Кутии и плоскости, които се нагорещяват — обясни Тегър.

— Да, а тук са рязали продуктите.

Над Улицата от стъпала бяха само коминът и спиралната стълба около него. Уорвия седеше на ръба, клатеше крака и зяпаше земите край града. Изглеждаше необичайно щастлива.

— Ей, виждам нашите приятели — речните хора. Погледнете, това е Рубалабъл! Хайде, нека някой да се качи при мен, за да проумеят, че сме успели! Иначе сигурно ще ме помислят за Тегър…

Вала се покатери по стълбата, мина край една бронзова наглед паяжина, вкопчена в камъка. Двете жени се преместиха по ръба, за да направят място на Кориак, Манак, Парум и Барок. Тегър се позабави да огледа внимателно паяжината и се качи при тях.

Чувстваш нещо особено, когато се изправиш на върха… сякаш си господар на всичко, до което достига погледът ти.

Но Вала не виждаше онова, което я интересуваше най-много — вампирите, гъмжащи в Здрачното леговище. Далеч в планините мудни бледи колони се спускаха по проходите. А по-наблизо, по брега на Реката-дом, се разпадаха на отделни точици — хиляди излезли на лов твари се връщаха в дневното си убежище.

По водата и снега играеха петна слънчева светлина. Още по-наблизо два черни силуета се открояваха сред просветващите вълнички. Всички започнаха да им махат. Успокоените Рубалабъл и Фуджабладъл се гмурнаха в реката.

Е, поне въздушният град се виждаше от край до край. Тегър бе оставил лампите включени навсякъде. Начупена зелена ивица се простираше по Улицата от стъпала. Другаде не растеше нищо. С какво ли се е хранило съществото, изплело паяжините?

А покривите, плоски или издути, блещукаха в еднообразно сиво. Само къщите бяха изключение, но дори стъпалата сивееха.

— Валавиргилин — обади се Парум, — ти виждаш тези сиви покриви?

— Е, какво ще ми кажеш за тях?

— Отдавна се чудя защо град още може да бъде осветен.

— Погледни внимателно — всяка обърната към слънцето повърхност е искрящо сива. Май съхранява светлина.

— Да! — възкликна Тегър.

Великанът се усмихна.

— Много ли измъчил се да търсиш отговор?

— Така е, но щом ми подсказа, той не може да е друг! Чакай… През онези облаци отгоре не е прониквала много светлина, но пък и силата не е била използвана, преди да се кача. Стотици фалани. Значи…

— Може свърши, да. По-добре да спираме лампи денем.

— И онази товарна платформа имаше същия цвят. Ето защо кабината успя да излети! Значи мълниите са като светлината… Казваш да изключваме лампите? Парум, а защо трябва да пестим?

— Не знам, но не обичам хабя. Оставяме лампи около пристан, защото оттам идва вампири. Тъй мисля аз.

Тегър вдигна рамене. Изведнъж доби много измъчен вид. Уорвия го поведе нанякъде, шепнейки гальовно в ухото му.

Другите засега не намираха нищо особено важно. Скоро се повлякоха обратно към колите. Повечето сякаш щяха да се строполят всеки миг.

Събирачите, които непременно си отспиваха нощем, изглеждаха съвсем бодри към средата на деня. Затова Вала заръча на Манак и Кориак да пазят. И припълзя под един от навесите.

Форн беше там, унесена дълбоко. Горката, не само се преумори, но беше загубила и много кръв.

Вала намокри кърпа с гориво и изми очевидно възпалените рани по шията й. После разстла одеяло и се просна върху него.

Когато дойде Бийдж, тя едва-едва примижа срещу светлината. Великанът нагласи наръч прясна трева в малкото свободно кътче и се сви на кълбо. Промърмори замаяно:

— Червенокож Тегър се оказал умник.

— Ъхъ…

— Можем довърши каквото той започнал.

— Ъ-ъ?

— Старша, можем съберем още вода. Пробием дупки в покриви, да се напълни навсякъде. Нека вали повече! Ще съберем цяло море. И този завод потъне още, нали? Ще смачка вампири.

Дали предлагаше разумно решение? Беше прекалено уморена, за да мисли…

— Няма да стане.

— Кой казал?

— Аз — Форанаидлай. Бийдж, под въздушния завод не е плоско навсякъде. Има постройка, сигурно по-грамадна и от Управлението в Средищния град.

— Ох, флуп! Вярно, ти била няколко дни там долу. Как изглежда постройка? Като статуя или здрава сграда? Можем ли смажем и нея?

Форн започна да обяснява, а Вала си прибра одеялото и се вмъкна в мрака на товарния корпус. Пак го разстла и…

— Валавиргилин — спря я глас, — сега е най-доброто време да огледаме Здрачното леговище.

Беше Арфиста.

— Не те надуших веднага.

— Обиколихме, преди да заспим. Има много къщи — видяхте ги вече, нали? — и басейни. Истинско удоволствие. Отъркаляхме се в тревата, за да се изсушим.

— От което и аз съм доволна. Слушай, мисля че сега е най-доброто време да се наспим.

— Старша, и нощните хора си отспиват денем. Точно това ми се иска да правя сега. — Върхът на нокът бодна хълбока й, за да я събуди. — Но така е и с вампирите. Налегнала ги е обичайната вялост. Ако са се натъркаляли по рампата, просто ще ги изхвърлим долу. Искам на всяка цена да се възползвам от дневната светлина, за да огледам. Да сляза със събирачите, какво ще кажеш?

Няма как, трябваше да се насили да мисли.

— Казах на двама да бдят. Вземи Силак и Перилак. И Кейуербримис. — Той поспа малко, а трябваха различни гледни точки. — Питай и Бийдж иска ли да дойде с вас. — Наследникът на Търл би се включил охотно във всяко начинание. Флуп! Вала се надигна, взе пистолет и огнехвъргачка. — Идвам и аз.

Накрая станаха осмина — двама търговци, Бийдж, двама събирачи, Уорвия и мършоядите, които внимаваха да вървят пред осветения кръг от включената на слаб пламък огнехвъргачка. Другите ги следваха полека, овързали лицата си с кърпи.

Вала огледа четирите трупа на вампири. Трябваше да внимава повече къде стъпва. Подхлъзна се… на шепа вампирски зъби, заострени като на червенокожите пастири. Ами да, едната самка наистина беше с избити зъби, както я бе описал Парум снощи. И не просто съсечена, ами накълцана… Вала потрепери.

Тъжната флейта изведнъж се втурна надолу. Валавиргилин отвори уста да подвикне, но и Арфиста изчезна светкавично. Тя затича след тях, вдигнала високо огнехвъргачката, и завари мършоядите застанали над една още гърчеща се твар.

Продължиха по рампата. Тежки миризми проникваха полека през аромата на билки. Но очите й свикваха с мрака.

Спряха две намотки над гъмжилото от вампири.

Неравният кръг на деня, заобикалящ Здрачното леговище, го осветяваше достатъчно, за да я заболят очите.

И по двата бряга на Реката-дом имаше обширни участъци тъмна пръст. По тях растяха огромни гъби, под които живееха вампири. Някогашните сенчести ферми… Тук може да е имало стотици видове гъби, преди да се нанесат тварите. Но чудовищните сортове са били прекалено едри, за да стъпчат и тях.

А точно под рампата забеляза настилка, каквато Народът на машините използваше за пътищата си.

— Видяхте ли, всъщност е доста светло — бодро подхвърли Тъжната флейта.

— Искаше ми се да духа и по-силен вятър — промърмори недоволно Арфиста.

Да, нямаше да е зле. Вала усещаше как лудостта кипва в кръвта й. Силният аромат на кърпата се превръщаше в бледа добавка към разпалващото нагона ухание. Онези долу като че бяха десетки хиляди… и някои вече започваха да вдигат глави към рампата.

Уорвия дишаше учестено през широко отворената си уста. Знаеше, че волята й не е несломима. Кей благоразумно се отдръпна от Вала — не биваше да се разсейват точно сега. Да се съсредоточи в онази постройка по средата!…

Не беше само гигантски фонтан. По страната, обърната към рампата, личаха прозорци, малки тераски без перила и множество външни стълби. Предположи, че е била служебна сграда, не за живеене.

Имаше и равна площадка, заобиколена от издигащи се концентрични полукръгове. Трябваше да е сцена! Паднала крехка стена откриваше плетеница от устройства зад нея. Валавиргилин не беше сигурна дали и останалите ще разберат какво са открили.

Падащата отгоре вода бе обкръжена от неясни каменни колоси, а след това се пръскаше в сложна система, пронизваща целия градеж. Имаше водоскоци, статуи на Строители, изливащи я от изящни съдове. Стелеше се и като постоянен фон зад сцената. Накрая се стичаше по хаос от тръби и улеи към Реката-дом.

Да, Форн беше права… Тази грамада може би нямаше да издържи цялата тежест на въздушния завод, но как да съберат достатъчно вода, за да смажат и нея?

— Добре, ясно — обади се Перилак. — Така едва ли ще погубим вампирите. Ами ако преместим града настрани? Нещо го задържа тук, но не можем ли да го освободим? А пък тварите нека си го гонят. Ще бъдат хубави мишени, нали?

— Налучка решението поне отчасти — съгласи се Тъжната флейта. — Наистина нещо го задържа тук, трябва да е…

Заговори с Арфиста на техния език. Вала не им обръщаше внимание. Не й се вярваше, че дори мършоядите са способни да преместят въздушен завод.

Арфиста пак превключи на общия език.

— … все едно е в дъното на купа — ниска точка в света на магнитната сила. Да, бихме могли да го изтеглим, ако разполагахме с нещо по-мощно, но само с две коли?… Флуп, как ми се иска изобщо да не бяхте чували за Луис Ву!

Статуи, редици прозорци, сцена, фонтани…

— Какво липсва? — запита се Вала гласно.

Тъжната флейта я чу.

— Старша, каза ли нещо?

— Опиши ми онова, което виждаш.

Мършоядката започна да изброява:

— Обществена сграда. Разположили са я тук, за да не канят горе важните посетители от други раси. Мястото е отредено за произнасяне на слова и свикване на събрания, но също е и сцена. Средище за общуване.

— Трябва някак да огледам и от другата страна… — промърмори Арфиста.

— Какво се надяваш да намериш? — веднага попита Вала.

— Ами… някакъв подиум. Тук наистина е имало представления, но не е подходящо за речи или, да речем, за музика. Обзалагам се, че създателят на това място е бил възхваляван за начина, по който е вписал водата в гледката. Представи си колко красиво би било, ако успеем да махнем вампирите…

— Ами да! — кресна Вала. — Осветлението!

Очите на мършоядите насреща блеснаха.

— Осветлението! — натърти отново тя. — Представления, музика, речи, прекрасни изваяния?… — Вампирската песен се засили след вика, но съратниците й чуваха само нейните думи. — Никой освен може би мършояд няма да си помисли, че всичко това е ставало на тъмно! Уорвия, Тегър сигурно е научил откъде се включват долните лампи.

Червенокожата умуваше усилено.

— Щеше да ги е включил, ако ги беше открил.

— Флуп…

— Старша, може би се управляват накъде отдолу.

— Пфу! Ама че гадост! Арфиста промълви:

— Видях… — Сочеше нагоре. — Уорвия, погледни към най-горната група статуи. Воини от расата на Строителите, високи три човешки ръста. Всички държат копия…

Вала различаваше някакви смътни сенки. Дневната светлина не проникваше чак дотам.

— За мен са само черна купчина — оплака се и червенокожата.

— По-големи от тях няма. А копията им са дебели колкото краката ми. Без върхове; продължават в основата на въздушния завод. Оттам минава енергията. Старша, съжалявам…

— Флуп! Не са тръби за вода, а? Разбира се, вода са имали в изобилие. Какво да се прави… Първо ще претърсим горе, защото е по-лесно. Нека Тегър ни покаже каквото е намерил, след това ще надникнем и там, където той още не е бил.

Уорвия не им позволи да събудят партньора й.

— Вече ви показа всички места!

Двамата мършояди също се свряха в един товарен корпус. А и никой не очакваше точно те да знаят къде хората от друга раса са разположили превключвателите за осветлението.

Другите им съратници се пръснаха из града. Вала наряза на ивички парче от тъканта на Луис Ву — доскорошната й скъпоценна тайна — и ги раздаде като сладкиши. Заеха се да си играят с таблата, открити от Тегър. Скоро въздушният завод светеше по-ярко от сумрачния ден.

От искрящо сивите покриви по стените се спускаха линийки в същия цвят. Неколцина ги проследиха, търсейки мястото, където те се събират. Накрая Тюк отведе Валавиргилин при дупка в средата на града. Вала бръкна с пръст и помириса праха. Не беше сигурна дали е унищожен свръхпроводник, но вече не се съмняваше какво са намерили.

Искаше й се да направи и следващата неизбежна стъпка, но… Тръбата май беше дълга двайсетина човешки ръста. Наряза остатъка от тъканта на тънки лентички, върза ги и спусна странното въже в дупката, докато то започна да се нагъва.

Дали в основата на копието докосваше непокътната линия за предаване на енергия? Засега нямаше как да познае. Стори каквото можа. С един откъснат клон премести края към мястото, където се събираха сивите черти. Поне беше плоско. Не измисли къде да върже свръхпроводника си, но щеше да го затисне с парче от стена, което само двама-трима тревопасни великани биха успели да повдигнат.

Облаците се събраха нагъсто, скоро заваля по-силно. Търсачите понесоха колкото можаха от бурята, ала накрая се върнаха на пристана. Всеки надничаше поред от върха на рампата. Тревопасните великани се предадоха последни на съня. Останалите бяха споделили откритията си, но те искаха да се уверят сами във всичко.

Здрачното леговище вече тънеше в сенките си.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВАПАЯЖИНИ ОТ СЪГЛЕДВАЧИ

Сянка мина по клепачите му.

Бе изплувал дотолкова от унеса, че да се радва на топлината, на покоя, на усещането гърбът на Уорвия да се опира в гърдите му, докато той вдишва аромата на косата й. Но позволеше ли си да се събуди още малко, щеше да се сети за глада.

Как да я нахрани? Крилатите лешояди избягаха от шума, миризмата на спирт и множеството герои във въздушния град. Е, имаше вампири… умът му сякаш се дръпна с погнуса от спомена. Какви възможности оставаха за месоядните червенокожи?

Да прогоним тварите, да слезем и да отидем на лов.

Денем всички сенки бяха малки под увисналото в зенита светило. Значи беше нощ и светлините на пристана хвърляха сенки. А кой шеташе нощем? Тегър веднага отвори очи.

Гърбовете на двама обрасли с козина хуманоиди се отдалечаваха по Обиколната улица.

Отмести се полека от Уорвия. Намери одеяло и я зави. Арфиста и Тъжната флейта вече тръгваха по Улицата от стъпала. Последва ги безшумно.

Мършоядите си бяха потайна раса. Червенокожите обаче обичаха да дебнат.

Нощните хора отново навлязоха в ослепителен кръг от изкуствена светлина. Останалите от отряда на Вала откриха и превключватели, които Тегър бе пропуснал. Хм, мършоядите бродеха по тъмно, значи в момента бяха полуслепи. Но сигурно поначало разчитаха много на обонянието си…

Къщите по улицата не бяха разположени в прави редици и той имаше къде да се прикрива. Шмугваше се зад стени и дървета, като внимаваше да не доближава прекалено двамата.

Тъкмо излизаха през разбит прозорец, мърморейки недоволно на своя език. Той си спомни, че намери в онази къща скелетите на цяло семейство. Ако нощните хора са надушили мърша, щяха да останат разочаровани.

Стигнаха края на улицата и влязоха в прозрачния купол. И там нямаше нищо за тях. Тегър изчакваше в един празен басейн, едва подал глава над ръба.

Излязоха и продължиха нагоре в сянката. Връхната точка на града — коминът — тънеше в мрак. Нима щяха да се качат, за да огледат нощните си владения? Но докато се промъкваше по виещата се Улица от стъпала, не бе забелязал тъмни силуети да се открояват в небето. Стана още по-предпазлив.

После се разнесе доста силен шум от насилван метал.

Пропълзя по криволичеща стълбичка и се озова върху цистерна за някакви химикали сред оплетени тръби. Зърна мършоядите в основата на комина. Мракът му пречеше да види с какво точно се занимават. Но по звуците съдеше, че разбиват и режат стена. Спусна се обратно по стълбичката и се примъкна по-наблизо.

Значи не търсеха храна. А какво тогава? Надникна с едно око иззад ъгъла и в същия миг Тъжната флейта стисна китката му.

Прояви здрав разум да не посегне към меча си, само прошепна:

— Аз съм — Тегър. Мършоядката подвикна:

— Тегър е! — Ухили му се в лицето. — Ти проспа част от откритията. Валавиргилин е убедена, че градежът под нас може да бъде осветен ослепително. Само трябва да включим някак си лампите. И ние сме на същото мнение… но превключвателите са някъде долу.

— Какво, във фонтана ли?!

— Не е само фонтан, а подиум за речи, сцена за представления, стаи с машини за обслужване на сцената. Техниците сигурно са управлявали осветлението оттам. А Валавиргилин възстанови кабела, пренасящ енергия, подобна на слънчевата и на мълниите.

— И са могли да слизат долу — добави Арфиста, доближил ги безшумно. О, червенокожите пастири явно имаше на какво да се поучат от мършоядите и в дебненето на плячка… — Чудех се дали няма да намерим стълба или друго спускащо устройство за жителите на града, както и за гостите. Рампата е неподходяща…

— Тя е за коли — натърти Тъжната флейта. — Хората не биха се чувствали в безопасност на нея.

— Затова погледнахме няма ли нещо покрай комина. Вече знаем, че той прониква дълбоко надолу. Но на Тъжната флейта й хрумна по-обнадеждаваща идея.

— Коминът стига до някаква фурна — завъртя глава Тегър.

— Не само до една. Димоотводите се разклоняват навсякъде. Вече проверихме. — Големите квадратни зъби на Арфиста лъснаха в усмивка. — Идваш ли с нас? Или предпочиташ да дебнеш зад гърбовете ни?

— Тук няма голямо разнообразие от забавления, а и с какво да се разсее един червенокож, за да забрави глада си?…

— О, това затруднение вече си го решил — напомни мършоядът. — Нали си хапнал от…

— Ела де! — припряно се намеси Тъжната флейта, — ще ти намерим интересно занимание.

Тръгна към кръглата прозрачна трапезария. Така се отдалечаваха от комина. А пръстите й не пускаха китката на Тегър и сякаш никаква сила на света не би могла да ги откопчи.

— Не съм забравил какво ядох — унило промърмори той.

— И на нас ни е ясно. Но защо да казваш на още някого? Ще споделиш ли с партньорката си?

— Да.

Мършоядката спря рязко пред входа.

— Наистина ли?

— Разбира се, че трябва да кажа на Уорвия!

— Имало е четири твари на рампата — бавно заговори Арфиста. — Убил си три, избил си зъбите на оцелялата самка и си се сношавал с нея, после си отсякъл парче от бедрото й. За нас нямаше съмнение, че си го изял.

— Виждах как колите навлизат в най-плътния мрак — изрече Тегър също с равен глас. — Трябваше да сляза на рампата, за да ви осветя пътя. Уханието и гладът ме подлудиха, затова извърших безумия. И все пак не забравих да хвърля факлите, а после да сипя гориво върху тях.

Накрая Арфиста се извърна пръв.

Докато се катериха по гигантските стъпала, паднаха една-две масички. Явно тук мършоядите не бяха особено сръчни.

— Когато старшата се сети за светлините — подхвърли Тъжната флейта, — замислих се какво още са искали да имат долу. Храна, уверена съм в това.

В голямата стая отзад беше нетърпимо горещо.

— Не пипайте нищо! — побърза да предупреди Тегър. — Трябваше да ги изключа, но забравих…

— Направи го сега, ако помниш кой превключвател е за осветлението — помоли мършоядката.

Той кимна и започна да маха черните ивици сред искри от прекъсната енергия.

— Там долу някои хора са работили — поде Арфиста. — Други са седели около сцената. Трети просто са зяпали падащата вода. Не са ли имали нужда от храна? Всеядните раси огладняват често.

— Не само те — отбеляза Тъжната флейта. — Тук са идвали хора от всякакви раси.

— Доста тромав начин са избрали според мен — поклати глава Тегър. — Първо събират храната долу — ловят дивеч, отглеждат растения. После я качват тук, където я горят, режат, смесват с подправки… Може наистина така да е било. Но защо? Само за да я спуснат пак долу ли?

Мършоядката въздъхна.

— Прав е. И аз не виждам смисъл.

— Как да намерим, каквото търсим под тези гадни лампи? — изсумтя Арфиста. — Тегър, огледай ти.

Отвори следващата врата. Беше складът, където червенокожият вече бе тършувал. Сякаш целият таван светеше. Имаше вратички и чекмеджета — едни над други, макар че не си спомняше да ги е оставил отворени. Май целият отряд на Вала бе минал оттук.

А не се виждаше кой знае какво. Няколко вида сушени растения, повечето обрасли с гъбички и лишеи…

— Тези светлини ни заслепяват — обясни мършоядът, — но ако ги изключим, все едно сме погребани в земята.

— Нима не виждате в тъмното?!

— Не можеш ли да проумееш, че зрението ни е приспособено към нощта, въпреки че и тогава има отблясъци от Дъгата? Дори при плътни облаци светът не е напълно лишен от светлина.

През никоя вратичка не би успял да се промуши даже събирач.

— Не видяхте ли още някакви отвори?

— Нищо, откъдето да мине човек.

— И горските хора ли? — обади се весел глас някъде отгоре.

Тегър подскочи. Беше Уорвия! Хилеше му се изпод тавана, покатерила се върху цяла стена от кутии.

— Откъде се взе?!

Тя се закиска, доволна от изумлението му.

— Тръгнах след теб още от пристана. Като видях, че те откриха, изкъпах се в един басейн, за да не ме усетите.

— Хитро — одобри Арфиста. — Обонянието ни е много по-остро, отколкото си представяте. Е, каним те тогава да търсиш решението на главоблъсканицата заедно с нас.

Тя скочи ловко. На гърба си носеше една от огнехвъргачките на Валавиргилин.

— Чух какви въпроси си задавате и знам някои отговори. Елате да ви покажа.

— Води ни.

Уорвия ги върна в горещата зала.

— Мисля си — подхвана тя, — че повечето сурови храни са били качвани на пристана и пренасяни тук. Май са ги обработвали с някаква химия, макар да не разбирам защо. Ние не разваляме така храната си. А готовите гозби е трябвало да бъдат спускани долу на малки дажби.

— Нима? — учуди се Тъжната флейта. — Защо?

— Да речем, че гледате представление. Или пък играете на нещо, като сте заложили източник на вода или пасище. Или пък вашият вожд говори за бъдещето на племето… И отгоре ви спускат вечерята — половин изгорен скокливец. Отвън е хрускав, отвътре крехък, точно както ви харесва. Ще стигне за двайсетина души, но вие сте двадесет и шестима! Ами сега?

Тегър се досети, че е съчинила обяснението чак след като е открила отговора. Партньорката му явно се забавляваше до насита.

— Какво, ще се биете за своя дял ли? Или ще се опитате да разделите храната справедливо, при това като всички се заемете с тази задача едновременно? Няма да гледате представлението, ще забравите кой ви говори… Вашият Търл много ще се ядоса, нали? Но ако прашат храната долу на дажби, няма да има никакви разпри.

В стената беше вградена дебела вратичка с прозорче. Вътре се виждаше кутия с два рафта. Уорвия дръпна вратичката и бръкна…

— Горещо е! — кресна Тегър.

— О, любими, първо пипнах, за да проверя. — Тя побутна дъното и кутията се разлюля. — Сега гледайте. Затвори и натисна превключвателя на стената. Кутията се спусна в кухината.

— Ето, вече не може да се отвори.

— Докъде стига? — веднага попита Арфиста.

— Където трябва да попадне храната, струва ми се. Още като ви слушах, не разбирах защо някой трябва да я носи долу. Затова отворих всяка врата, която не беше гореща. И намерих това. После се наложи да измисля къде да сложа ивичка от плата на Вала.

Мършоядът премести превключвателя.

— Все пак кутията не би побрала човек.

— Аз ще се напъхам, ако извадим рафтовете.

Тегър предполагаше, че и той би се вместил вътре, но не се обади. Уорвия бе разнищила загадката, тя избираше какво да прави. Червенокожите пастири бяха свикнали да бранят територията си.

Рафтовете се вадеха лесно. Строителите може би понякога са спускали и цял изгорен скокливец… Уорвия се помъчи да пропълзи вътре, но не успя.

Нощните хора я вдигнаха и се заеха да помогнат. Не сполучиха, макар да я обръщаха настрани, по корем, по гръб. Тя не можеше да си свие краката чак толкова. Тегър вече се чудеше дали си струва да избият капака на кутията, но каза само:

— Дори да си отрежеш нещо, няма да се побереш, ако носиш и оръжия.

— Ще сляза гола!

— Не, може да влезе само събирач — отсъди Тъжната флейта. — Да не бързаме излишно. Хайде, драги ми Арфисте, няма какво да правим тук до зазоряване. Събирачите ще се събудят тогава.

Нощните хора си бъбреха по пътя към пристана.

— По-добре първо да спуснем нещо друго вместо човек — сети се Арфиста. — Да речем, бутилка гориво, подпряна така, че да се разсипе при отваряне. Ами ако трябва да мине през вампири, за да намери превключвателя долу? Не е зле да ги пропъдим с някое огнено кълбо.

На Тегър не му се приказваше, Уорвия също мълчеше. Настаниха се под навеса и съпроводиха с погледи двамата мършояди.

После жената го хвана за ръка, измъкнаха се от колата. Затичаха безшумно към Обиколната улица.

— Тършувахме, докато ти си отспиваше — прошепна Уорвия. — Ела с мен.

— Трябва да ти кажа нещо… — промълви Тегър.

— За онова на рампата ли? Чух. Бил си безумен: И аз бях безумна. Пак сме партньори. Само че, любими, не си представям как ще се приберем у дома.

Той въздъхна. Какво облекчение… Толкова лесно се отърва от кошмара.

— А къде да отидем?

— Вече ми хрумна нещо.

Промъкваха се на зигзаг по проходи между сгради и цистерни, минаваха през огънати по всевъзможни начини тръби и постепенно се изкачваха към средата на града.

Уорвия го преведе край купола на трапезарията. Запълзяха около комина към вече познатия шум на насилван метал.

Звуците секнаха изведнъж.

Тя му направи знак да не се показва и стана.

— Е, добре, но как ще го смъкнете от този въздушен завод?

Арфиста и Тъжната флейта тъкмо бяха свалили внимателно големия керамичен къс. Частта от стената, която изчукаха, беше дебела колкото пет пръста и Уорвия помисли, че трябва да е твърде крехка. Отпред имаше сложна бронзова паяжина.

— Предпочитаме да си пазим тайните — напомни Арфиста. — Но можем да пренесем това само с кола. Принудени сме да кажем на старшата и на останалите. Ти какво смяташ, че научи?

— Само ви видях да къртите парчето. А когато отведохте Тегър, разгледах паяжината. За какво ви е?

— Според нас служи като око и ухо, може би и вместо други сетива — обясни Арфиста. — И сме уверени, че принадлежи на Луис Ву и сподвижниците му, дошли на Дъгата от звездите.

— Освен това знаем, че точно те върнаха нашия свят на мястото му около слънцето — добави Тъжната флейта. — Значи са невъобразимо могъщи. Бихме могли да ги посъветваме към какво да насочат силата си, ако успеем да поговорим с тях чрез това устройство…

— Луис Ву се появи за пръв път в някаква летяща машина — подхвана Арфиста. — По-късно ни съобщиха, че същата машина или друга като нея е кръжала над Здрачното леговище. Нощни хора са виждали такива паяжини и на още места. Трябва да са един вид съгледвачи.

— Ще говорите на това нещо? — пожела да се увери Уорвия.

— Ще се опитаме. Ако не ни отвърнат, поне ще го занесем там, където те ще видят онова, което искаме да им покажем.

— Двамата с Тегър не можем да се приберем у дома — предпазливо изрече червенокожата. — Но ако нощните хора ни представят като герои, ще бъдем приети в друго племе на себеподобните ни. Затова ми се иска да ви попитам накъде ще се насочите…

Арфиста прихна, но Тъжната флейта го сряза:

— Стига глупости! Не е нужно да пътуват с нас до края. Слушай, ние… По-добре ми кажи — колко силен потрес можеш да понесеш?

Уорвия повика Тегър с жест. Защо да се крие, като буйният му смях отекваше наоколо?

— Ако си мислите, че още има какво да ни потресе, опитайте…

Арфиста започна да обяснява.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВАВОЙНАТА СРЕЩУ МРАКА

От скалата сякаш щяха да изскочат огромни лица, килнати под смахнат ъгъл. Двама червенокожи пастири и двама мършояди обсъждаха тайни, които никой от зяпачите не разбираше…

Само Луис Ву се кикотеше. Все пак успя да откъсне поглед от представлението, което му предложи Най-задния. На другите сигурно им се струваше, че гледат богове, решаващи съдбините им.

Рибарите просто избягаха.

Засега търсещият му поглед не откриваше Ритмотвореца или Каварфа.

Навсякъде около него клюмаха заспиващи тъкачи. Дремещите деца се мъчеха да задържат очите си отворени. Утре май щяха да си мислят, че са сънували странното зрелище. Луис всъщност бе останал сам пред тези грамадни лица.

Заговори на интерезик, за да го разбира единствено кукловодът:

— Тия мършояди са се впуснали в страшничко начинание, за да откраднат едно мрежово око. Личи, че горят от желание да си поприказват с теб.

Картината на екрана се промени. Преди Луис да мигне, вече виждаше в инфрачервено околността на вира под скалата — черна вода, мъждиви силуети на тъкачи, проснали се върху ниските поставки за дрехи, по-ярката светлина от собствената му гола кожа… и дантелено сияние зад гърба му, както и още едно близо до Дома на Съвета.

„Каварфа и Ритмотвореца се крият във високата трева. Мършоядите внимават да не пропуснат нещо. Дали ще се познаят в такъв вид на екрана?“

После мрежовото око угасна, остана само тъмната скала.

Слънцето все още беше бледо късче, едва надничащо през облаците, когато Валавиргилин се надигна и изскочи от колата, за да види кой и защо вдига врява.

Червенокожите и мършоядите съпровождаха четирима тревопасни великани, понесли парче изчукана от стената керамика надолу по Улицата от стъпала. А върху нея имаше бронзова паяжина. Явно тежеше, като ги гледаше как пристъпят. Стигнаха до втората кола и опряха товара си внимателно на страничната стъпенка.

Мършоядите се захванаха да обяснят какво става, червенокожите се опитваха да вметнат по нещо, но рядко успяваха да ги прекъснат.

Щом приключиха с приказките, настаниха паяжината в товарния корпус на колата. Сънливите събирачи тепърва започваха да се вълнуват от новите случки, а заспиващите мършояди се пъхнаха под навес, за да съберат сили. Всички вярваха, че малко остава до разчистването на пътя надолу.

Валавиргилин си каза, че някъде над черните облаци сянката трябва да се е отдръпнала, откривайки напълно светилото. Но през кипящите слоеве на бурята до тях достигаха само отблясъци от лудо танцуващите мълнии.

Вървеше с четиримата събирачи към горния край на Улицата от стъпала. Влязоха в прозрачния купол, следвани от всички останали без мършоядите. Покатериха се по гигантските стъпала към изумителната кухня.

Силак се напъха в подвижната кутия. Само той и другите събирачи си знаеха как е бил избран. Огнехвъргачката също се намести удобно в ръцете му.

— Пусни пламък в някоя стена или по вампирите, ако ги има — наставляваше го трескаво Манак. Стискаше е две ръце пистолет, даден му от търговците. — Слизам веднага след теб и ще нося само това. Трябва да виждам, ако някой ни налети. Значи щом вратичката се отвори, постарай се да осветиш долу!

Затвориха и натиснаха превключвателя. Шум и трептене на носещото въже белязаха спускането на първия щурмовак.

Бръмченето на електромотора спря. Чакаха.

Манак се опита да бутне превключвателя нагоре. Не поддаде. Вала не му позволи да натисне с все сила.

Изведнъж устройството прещрака само и въжето се напрегна. Скоро кутията се появи пред очите им.

Силак се изтърколи от нея и си пое дъх, за да изкрещи:

— Свети! — Перилак се хвърли върху него и го стисна в прегръдката си, а той бълваше поток от думи над рамото й. — Манак, извинявай, но таблото беше точно пред мен. Мислих си, че ще трябва да се махна веднага, щом преместя плъзгачите. Флуп, познах! Включих всички светлини и онези…

— Долу свети ли?! — писна Перилак.

— Да — увери я Силак и слушателите им се втурнаха към изхода.

Валавиргилин се задъхваше, когато стигна до Обиколната улица. Събирачите и червенокожите търчаха далеч пред нея, тревопасните великани не изоставаха от тях, макар да трополяха тежко.

Лампите по пристана разсейваха сумрака на неспирния дъжд. Всички се втурнаха по рампата.

Долу сиянието разкриваше кошмарно стълпотворение. Грамадната постройка под града грееше ослепително. Здрачното леговище беше осветено по-ярко от сивия ден наоколо. Обезумели от страх вампири се мъчеха да избягат и се сблъскваха с онези, които искаха да се приберат в убежището си.

А Силак се напъваше да надвика ужасния шум:

— Щом включих всичко, вампирите за щъкаха като буболечки. И двайсетина от тях решиха, че онези стаи са пещера! Там има голяма зала между подиума и сцената — Тъжната флейта беше права за двете места — от нея се влиза и в работните стаи. Тварите ме налетяха от три страни. Манак, добре, че оставих вратичката отворена, когато се измъкнах. Знаех си аз, че няма да имам никакво време!

— Ах, ти, алчен ваятел на флуп!

— Разбирам те, ама…

— Цялата става запази за себе си!

— … много се радвах, че можах да избягам мигом. Нахлуха там, опърлих ги с огнехвъргачката и се качих при вас.

Разгаряха се свирепи схватки между вампирите, устремили се навън и онези, които напираха в обратна посока. Три намотки на спиралата по-нагоре тревопасните великани ги насърчаваха весело. Май вече се канеха да залагат кой ще надделее.

Валавиргилин се опита да привлече вниманието на всички.

— Слушайте! Сега е най-доброто време да се махнем. Повечето вампири още не са се прибрали от лов, а тези тук са ослепени и объркани. Дори да изчакаме само хиляда вдишвания, ловците ще се върнат и ще трябва да разчитаме на нощта. Аз обаче умирам от глад! Тръгваме веднага!

Хайде де, кажете ми, ако съм полудяла!

Зяпаха я сред воплите на десетина хиляди вампири.

— Веднага! — повтори тя оглушително и хората се втурнаха вкупом.

Луис наблюдаваше трима рибари, които надничаха над покрива на Дома на Съвета. Не можеше да им отрече смелостта, но те виждаха само каквото и той — екранът в скалата не светеше. Зоркото мрежово око на Най-задния лежеше в товарния корпус на шестколесно возило.

Кукловодът сподели на интерезик:

— Луис, все пак мога да ги чувам, а и да ги помириша.

Скалата отново се превърна в екран. Най-задния танцуваше, безброй други образуваха фигури около него — мрачна гора от еднооки змии.

— На тъмно ли танцуваш? — подсмихна се човекът.

Най-задния се завъртя и отвърна:

— Изпитание на пъргавината. Преди много време е трябвало да се примиряваме с нощта. Не е невъзможно който и да е от нас отново да попадне в трудни условия.

Значи взаимно се поставяха на изпитание, за да получат своята привилегия — създаването на потомство. Както впрочем постъпваше и Съветът по раждаемостта на Земята. Кукловодът се стараеше да не губи уменията си.

— Кого чуваш?

— Спътниците на Валавиргилин. Нищо, че вратата е затворена. Готвят се да отбраняват колите. Ето, тръгнаха, а вампирите са навсякъде около тях. Искаш ли и ти да слушаш?

— След малко. Питам се какво ли си мислят нашите приятели мършоядите, като гледат твоя танц.

— Малкият постоянно се мести. Големият не мърда. Желаеш ли да го заловиш?

— О, не!

— Докосни с преводача си ядрото на мрежовото око. Ще ти предавам звука.

Луис преджапа в плиткото до скалата, която си оставаше прозорец с размити ръбове, показващ танцуващите в здрача кукловоди. Черно кълбо като сърце сякаш се рееше на височината на носа му. Опря в него преводача си.

Долови човешки гласове и животинско ръмжене — от дълбок гърлен бас през писклив фалцет та чак до ултразвук. Веднъж се разнесе вик на болка и изненада, нещо тежко като че тупна право върху мрежовото око. Понякога различаваше гласа на Валавиргилин, която ревеше заповеднически. Не я помнеше такава.

През последните няколко минути вампирските крясъци отслабваха и се отдалечаваха. После хладен мелодичен глас удари разтърсващо по нервите му… и настъпи призрачна тишина.

Вала подкара по течението, защото от обратната посока още се нижеха потоците вампири, прибиращи се от лов. Продължи доста по-нататък, след като се отърваха от преследвачите. Загладени черни глави изскачаха над водата — речните хора не изоставаха от колите.

Още не бяха спрели, когато Бийдж пристъпи тежко в товарния корпус на първото возило.

Вала чакаше, затаила дъх.

Великанът извлече едно отпуснато тяло и го търкулна на земята. Беше Парум. Тварите се скупчиха върху него за миг, разкъсваха и смучеха, докато другите от отряда ги посичаха безмилостно отвсякъде. Един вампир одра жестоко Перилак.

Бийдж се премести на седалката до нея.

— Той мъртъв. Но Перилак не зле. Измих нейни рани с гориво. Това наистина помага?

Вала кимна. Чудеше се дали Тъжната флейта и Арфиста ще се обидят… Ще разберат ли защо е по-добре трупът на Парум да бъде намерен от непознати мършояди, отколкото с него да се заемат двамата му съратници измежду нощните хора? Не каза нищо на наследника на Търл. Правото да решава се падаше единствено на него.

Стигнаха до обширна поляна, започваща от речния бряг. Изглеждаше добро място за лов. Вала нареди да не се разпръскват, както и всички да носят кърпи на лицата си. Наоколо щъкаха немалко вампири.

Бе напълнила колите с много топове плат от складовете на въздушния пристан. Даде на Рубалабъл и Фуджабладъл дълго парче мрежеста тъкан, за да наловят риба. Те направо се престараха, имаше предостатъчно за всеки, който можеше да се тъпче с такава храна.

Великаните бързо си намериха подходящи видове трева. Не липсваше и дивеч. Червенокожите и събирачите нямаха нужда от огън за готвене, но търговците кипнаха вода в голям котел, нарязаха вътре месо и корени.

Екипажът й се засищаше след дългия глад.

Наблюдаваше ги незабелязано. Тегър изглеждаше много по-добре, щом се нахрани. Форн и Барок готвеха заедно. Не личеше да са настръхнали един срещу друг.

А Тъжната флейта и Арфиста бяха клекнали само на двайсетина човешки ръста от бивака. И те имаха какво да ядат. Намериха мъртъв мъж от народа на земеделците, вероятно пленник на вампирите, който не бе стигнал до Здрачното леговище. За щастие се въздържаха да го довлекат чак в бивака.

По проходите се мяркаха немалко от бледите твари. Суетнята около убежището им ги привличаше като магнит.

Настроението й се вкисваше полека-лека, може би просто заради глада. Щура прищявка я подтикна да отиде при нощните хора.

Тъжната флейта я видя отдалеч и се изправи, но не понечи да я доближи прекалено.

— Още не си хапнала.

— Скоро ще се наям.

— И ще се развеселиш. Валавиргилин, изплъзнахме се невредими. Имаме да разказваме история, с каквато никоя раса не е могла да се похвали отдавна.

— А какво постигнахме?

— Не разбирам защо се гневиш.

— Дойдохме, успяхме да се качим във въздушния завод. Похабихме почти цялата вълшебна тъкан, оставена ми от Луис Ву. Измислихме и как да се спуснем. Убихме малко вампири, останалите прогонихме в дъжда. Загубихме Парум. Сега ще се лиша и от едната кола, С това ли да се хваля?

— Спасихме Форанаидлай. А ти натовари в своята кола десет човешки тегла великолепно съхранили се древни платове.

Вала вдигна рамене. Да, щеше да припечели чудесно от всичко, което събра по складовете — не само платове. А и Форн… вярно, спасиха я.

Мършоядката пусна в тревата оглозгано ребро и пристъпи към нея.

— Старша, свършено е с вампирската напаст.

— Ох… Разпръснахме ги. Ще плъзнат навсякъде из околните земи. Значи напастта става още по-страшна. — Ще намалеят рязко след едно поколение — невъзмутимо я увери Тъжната флейта. — След някакви си четиридесет-петдесет фалана. Вече можеш да се хвалиш, а скоро ще бъдеш и възмездена за премеждията си.

— Не виждам как ще стане.

— Валавиргилин, нали и ти изпита неустоимата сила на вампирското ухание? Никой не издържа, дори червенокожите пастири. Не ти ли хрумна, че те изпускат тази миризма и за да привличат партньори измежду своите, та да зачеват потомство?

— Какво?!

— Слушай внимателно. Тварите започват да ухаят, когато открият жертва. Щом разполагат с храна, значи е дошъл моментът и да се размножават. Намерят ли тъмно убежище, отново имат стимул за сношение, а пещерата запазва миризмата. Още когато праотците им са били като нашите, уханието им е помагало да привлекат партньор. Така е и досега. А ние им отнехме Здрачното леговище, за да бродят под дъжда, който не е спирал, откакто Луис Ву кипна морето. Водата отмива уханието.

Валавиргилин обмисляше усилено чутото, докато накрая си позволи да му повярва. В един миг подскочи и кресна:

— Вече няма да се множат!

Денят отминаваше; преди здрачаване колите трябваше да са там, където вампирите няма да ги намерят. Сутринта Вала щеше да източи горивото от втората, за да се добере с другото возило до укреплението на великаните.

— А вие се сдобихте с лелеяната бронзова паяжина…

— Някъде по Дъгата Луис Ву може да вижда и чува през тези особени шарки. Искаме непременно да покажем нещо на онзи магьосник, стига да е жив и да ни обърне внимание. И ако паяжината все още е прозорец към него.

— Ще трябва сами да се погрижите за горивото — натърти Валавиргилин.

Тъжната флейта кимна спокойно.

— Ще оповестим какви са нуждите ни. Други нощни хора ще ни приготвят запаси по пътя чак до страничната стена. Тегър и Уорвия казаха ли ти вече, че идват с нас?

— Добре са се сетили. Навсякъде има племена на червенокожите пастири. Ще си намерят нов дом.

— Така е.

— Е, каква цена предлагате за една търговска кола? Мършоядката примига.

— Аха, пословичната алчност на Народа на машините…

Валавиргилин, имаме нужда от твоята кола, за да се справим с опасност, застрашаваща всички по Дъгата. Вече знаеш достатъчно, за да приемеш сериозно думите ми.

— Не подценявам вашата загриженост, но не сме се договаряли предварително да превозвам и този тежък съгледвач, изкъртен от стената на въздушния град.

Усмихна се сдържано, като си спомни за преговорите до укреплението на Търл. Въобразяваше си, че само с изобретателност и хитрост убеди нощните хора да се присъединят в нападението срещу Здрачното леговище! А едва ли можеше да ги отпъди дори със залп от трите оръдия…

— Много се постарахте, за да вземете съгледвача, оставен от Луис Ву. Но как смятахте да опазите тайната от мен?

Тъжната флейта вдигна рамене сякаш никакви стави не свързваха костите й.

— Можехме ли да знаем предварително дали нямаше просто да отлепим паяжината от стената, да я навием и да изчезнем с нея? Оказа се здраво закрепена, затова се наложи да поискаме помощ. Добре, Валавиргилин, ще купим твоята кола. — Тя назова сумата. — Ще ти бъде изплатена след завръщането ти в Средищния град от местната общност на нощните хора.

— Дадено.

Сумата беше малко над минимално приемливата, но какво друго да направи? Дълго преди да се върне, за да си прибере возилото, двамата мършояди щяха да разполагат с гориво и просто да й го отнемат.

— Може би ще трябва да обясня продажбата на по-високопоставени от мен. Вашите хора в Средищния град ще потвърдят ли разказа ми?

Форанаидлай подвикна отдалеч:

— Старша, храната е готова!

Гладът загриза с остри зъби стомаха на Валавиргилин.

— „Плюскане“ е тайното ми име — ухили се тя на Тъжната флейта и тръгна към огъня.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВАЦЕНИ И СРОКОВЕ

Градът на тъкачите, 2892 г. от н.е.

Дори рибарите се бяха махнали. Вече само двете горещи тела в тревата и Луис Ву наблюдаваха танца на Най-задния.

Ритъмът се ускоряваше, кукловодът обаче не се бе задъхал.

— Луис, проблемите край нямат. Чух отчасти разговора между мършоядите и червенокожите пастири. Споменаха пръскащите планини и нещо смущаващо за основата от скрит.

— Ами използвай мрежовото си око и ги попитай накъде са се запътили.

— Засега няма да разсейвам опасенията им. Ще проследя начинанието, преди да получат отговор. Искам да проверя колко силно се стремят да привлекат вниманието ти.

— Моето ли?

— Ами да, на Луис Ву, който кипва морета, о, Велики! Нищичко не са чували за някакъв си Най-заден. Умствените ти способности определено западат. Нуждаеш ли се от медицински грижи?

— Да — натърти човекът.

— Чудесно. Но рисковете, които поемам, и усилията да изпратя при теб своята сонда за презареждане трябва да бъдат компенсирани…

Луис махна небрежно с ръка.

— Защо да рискуваш сондата си, след като може пак да ти е жизнено необходима? Ще се върна по пътя, който изминах дотук — по течението на река Шенти. Няма да повтарям грешките си и ще се придвижвам по-бързо. Дойдох при тъкачите за единадесет години, но ще стигна при теб за по-малко от девет. Тъкмо ще имаш време да преместиш автолечителя в помещението за екипажа.

— Монтирах прехвърлящ диск в сондата. Тя ще долети при теб само за едно завъртане на Пръстеновия свят. А след миг ще си в кораба.

— Най-заден, не ти остана друг източник на гориво…

— Презаредил съм напълно „Гореща игла на дознанието“, която впрочем още е заклещена в изстинала лава.

— … и дори не ми се мисли каква цена ще ми поискаш, за да се възползвам от нея. Нали все пак ще трябва да преместиш автолечителя — ако не в каютата, поне в дока на совалките?

— Вече го сторих.

Образът в екрана се смени — за пръв път от единадесет години Луис Ву виждаше каютата. Огромен ковчег заемаше някогашния кът за физически упражнения.

Да му се не знае!… Кукловодът напираше прекалено настойчиво.

— Оставих „Скритият Патриарх“ само няколко хиляди мили надолу по течението — напомни човекът. — Не си ли забравил някой прехвърлящ диск и там? Ще се добера до кзинтския кораб само за седем-осем фалана.

— Две години? Луис, имаме да решаваме неотложни проблеми. Както изглежда, пазителите са плъзнали навсякъде по Пръстенов свят.

— Нима?

Луис Ву беше самото въплъщение на невинността, а усмивката всеки момент щеше да разтегне устните му. Да, накрая всичко опираше до пазителите…

— Преди да умре, Тила рече, че е оставила жив един от тях — бивш мършояд — да надзирава дейностите по страничната стена. Мога веднага да ти покажа, че аварийният екип не е спирал работа нито за миг.

— Добре де, покажи ми — съгласи се човекът.

Появи се панорама на стена, висока хиляда и петстотин километра.

Под отвесната грамада с цвят на земната Луна изпъкваха като барелефи пръскащи планини. Сенките от закриващите слънцето плоскости се плъзгаха едва забележимо по нея. Отрязаните наполовина конуси на планините изглеждаха съвсем мънички, макар да се извисяваха на десетки километри. А отгоре на стената пламтяха в дъга двадесет виолетови огнени струи, насочени към звездите.

— Двигателите за корекция на орбитата, които задействахме — ненужно поясни кукловодът. — Тогава още изпробвах мрежово око — същото, дето сега е при мършоядите. Ето ти запис пет години по-късно…

Призрачните пламъчета бяха угаснали.

— Тогава Пръстенов свят вече си беше на мястото — вдигна рамене Луис.

— О, да. Но аз наблюдавах.

Камерата показваше стената по-отблизо. Различаваха се тъмните гърла на тръбите, изсипващи утайката от моретата обратно, за да се трупат пръскащите планини. Имаше ги и двигателите — много по-големи, ако ги сравни с планините, отколкото си ги бе представял. Двойни тороиди около тънката среда на съединени с върховете си конуси от съвършено точно разположени проводници. Двадесет и един Бусардови правоточни двигатели.

— Значи всичко това е отпреди шест години?

— Ами тогава забелязах. Може да съм се увлякъл в танца и да съм пропуснал около… един фалан.

Самотен до полуда, търсещ забрава в своя танц с призраци. Някога всемогъщ, а сега отхвърлен от своите изгнаник…

Луис се постара да прогони съжалението.

— Ясно, някой е върнал на мястото му двадесет и първия двигател, който видяхме на кораб върху издатината на космодрума.

— Да, но първо го е копирал! Ето ти запис само отпреди две години…

Двадесет и три двигателя; двадесет и четвъртият още не беше ориентиран правилно като останалите. Луис не успяваше да проследи какво го движи, виждаше само дребните промени в положението му.

— Това е пределната разделителна способност на мрежовото око от такова разстояние — обясни кукловодът. — Но както се убеждаваш, някой произвежда нови двигатели и ги разполага по страничната стена. Какво друго доказателство искаш за намесата на пазители?

— И то поне неколцина — съгласи се Луис. — Производство, превоз, разполагане, контрол…

Най-задния пак заговори колебливо.

— Някои хуманоиди са стадно настроени, но според моите записи пазителите не са се отличавали с тази особеност. Предполагам, че с компютрите си бих се справил с всичко това. Защо и пазителят да не е само един?

— Хм… Ами отбраната?

— Вторият пазител използва антиметеоритната защита, за да унищожава нахлуващите кораби.

— Факт.

— Ами невидимото същество, следвало червенокожия пастир?

— Не съм толкова склонен да повярвам. Може да е мършояд, който има някакви причини да се крие дори от себеподобните си.

— Луис, напрегни си поне малко ума! Видяхме го да прониква най-невъзмутимо във вампирското леговище. Трябва да е пазител, щом уханието не му е подействало…

— Добре, прав си. И какво е търсил там според теб?

— Грижил се е за безопасността на червенокожия. Възможно е да е произлязъл от тази раса. Тъй… Вече изброихме трима, а ако твоята догадка е по-близо до истината, не е изключено да са шест или дори осем. Нали не си забравил, че войната между паките-пазители е превърнала родния им свят в радиоактивна пустош?

— Разбирам какво те тревожи — нехайно отвърна Луис.

— А пазителите, принадлежали към различни раси, ще оставят след себе си само парченца от Пръстеновия свят, разлитащи се към звездите! Луис, нямаме две години! Е, да, мога да се шмугна в стазисното поле, но то най-вероятно ще си остане включено до свършена на Вселената. А ти изобщо не би успял да стигнеш до „Гореща игла на дознанието“!

— Защо да не предположим, че ще се погаждат? — учуди се човекът. — Хуманоидите на Пръстенов свят предпочитат разбирателството, защото расите им използват различни ресурси, а с мършоядите всички имат уговорки.

— Имаше война между червенокожите пастири и тревопасните великани.

— Ами, просто случайно пожелаха едни и същи пасища!

— Продължавам да мисля, че положението е много обезпокоително.

Луис се протегна. Ставите му изпукаха, а сухожилията още не се бяха възстановили след умерените следобедни упражнения.

— Чуй какво ти предлагам. Прати сондата си на „Скритият Патриарх“. Голям е, ще го откриеш лесно. Аз ще тръгна по течението и ще попитам нашите двама потомци на Строителите дали искат пак да се присъединят към нас. Ще минат само осем фалана, тоест две земни години или една ваша. После ще приема медицинските ти грижи, ако се споразумеем.

— За какво?

— Ще подготвя чернова на договор.

— Не си в много изгодна позиция за пазарлъци.

— Ако си промениш мнението, потърси ме.

Луис преджапа обратно към брега. Питаше се ще чуе ли мелодичния писък зад гърба си. Не, не го дочака.

Събуди се постепенно, още замаян от недоспиване. Беше хубаво Саур да се отърква в него. Попита я:

— Тъкачите само денем ли правят ришатра?

— Така предпочитаме.

— Разбрах. — Той плъзна ръце по козината й. — Ей, че приятно…

— Благодаря ти.

Лесно навлязоха в общия ритъм.

Такъв живот също си имаше своите прелести. След малко Саур отметна глава, за да го погледне в очите.

— Виждаш ми се много спокоен, макар и уморен.

— Май този път го приклещих в ъгъла.

Късна вечер.

— Аз подготвих договор — обяви Най-задния.

— Аз също. — Луис потупа преводача. — В паметта е.

— Мрежовото око не може да го разчете. Да започнем с това…

Цялата скала изведнъж се превърна в бяло поле с черни букви, появи се и виртуална клавиатура, по-висока от човешки ръст.

Зрителите замърмориха одобрително. Повечето тъкачи бяха насядали около Луис. Какво ли си мислеха, че виждат?

Цял следобед той бе нахвърлял изискванията си. И сега да обсъжда проекта на Най-задния? Така би отстъпил от най-основното си преимущество. Нямаше подобни намерения!

Друг принцип на пазарлъка обаче гласи, че не бива да се издаваш, ако времето те притиска. Попита на интерезик:

— Как да работя?

— Лявата ти ръка е курсор, с дясната печаташ.

Луис опита — размахвайки ръце като диригент. „Възможна е промяна на психическите особености…“ Веднага изтри реда и написа: „Психическите особености са неприкосновени независимо от обстоятелствата.“ Разделът „Заплащане“ на пръв поглед беше приемлив. Щеше да плати за процедури, сравними с извършваните в земните болници, със служба за срок не по-дълъг от дванадесет години.

Я постой…

— Лекарство за подмладяване и стандартно възстановяване?

— В никакъв случай!

— Аха, ще ме подлагаш на щури експерименти, така ли?

— Вече се помъчих да ти обясня с какво разполагам — модифицирана Х-програма на земната полиция.

— И ще ми пресмяташ цената според процедурите в земните болници! Твоята система би ми дала горе-долу тридесет години живот. Значи службата ще бъде не по-дълга от седем години след излизането ми от автолечителя.

— Настоявам за дванадесет! Луис, моята система може да те направи двадесетгодишен. Ще имаш поне петдесет години, дори ако изобщо повече не се грижиш за себе си!

— Като знам срещу какви опасности ще ме пратиш, може да не изкарам и петдесет дни. И на двамата ни е ясно. Затова побързах да се разделя с теб навремето. Седем години.

— Съгласен съм.

Луис посочи с левия си показалец. „Времето на службата ще се начислява само при конкретни действия по изрично нареждане на Най-задния.“

— Що за флуп ми пробутваш? Ами когато се съветвам с теб? Пътуванията? Как ще броим случаите, когато действам самостоятелно, защото не е имало време да те питам? Или решаването на проблеми от подсъзнанието ми, докато спя, а?

— Впиши условията си.

— Поведението ти започва да изглежда съмнително. Никое почтено същество не би паднало до такова ниво.

— Подобни похвати са допустими при преговори.

— Ха, сега пък ти ще ме учиш как да преговарям…

Луис изтри оскърбителната уловка и написа, почуквайки с един пръст във въздуха: „Срокът на службата изтича седем години след началната дата на този договор.“ Престори се, че не чу недоволното възклицание на кукловода.

— Искам и клауза, която да ме предпазва от превръщането в покорен слуга. Не видях такъв текст.

Изречението се появи. Луис го прочете и завъртя глава.

— Не става.

— Напиши го ти.

— Не. Не измисли ли как да получиш копие от моя проект?

— Няма начин.

— Значи ще почакаш, докато достигна „Скритият Патриарх“. Тръгвам още утре.

— Стой! Тук ми е по-лесно да те намеря.

— Най-заден, осъзнах, че трябва да настоявам ти да приемеш моя проект, а не аз твоя. Щом не можеш да го прочетеш, как ще поискаш промени?

— Ти ще ми го прочетеш на глас.

— Добре, но утре. И друго ме безпокои. Колко време е необходимо да изтеглиш плазмен шнур от слънцето и да предизвикаш лазерния ефект?

— Два до три часа, зависи от състоянието на звездата.

— Три кораба нахлуха през Юмрука на бога и някой им видя сметката. Един кацна от другата страна на Пръстенов свят и също беше улучен. Но дали не мина повече време? С твоите ускорени записи нищо не можах да пресметна.

— Аз ще проверя.

Луис се събуди късно. Саур бе излязла с децата. Нямаше нищо за ядене. Седна да съчинява край пепелта в огнището.

„Никой субект или процес няма да променя мисловните особености на Луис Ву с медицински или химически средства, освен с изричното съгласие на същия Луис Ву, дадено от него в напълно будно и нормално състояние. Никакви поети задължения не го обвързват, ако това условие бъде нарушено.

Срокът на службата…“

Поумува и изтри последната дума.

„…на взаимната зависимост ще завърши след не повече от седем години от влизането в сила на този договор. Ву има право на достатъчен сън, храна и почивка според потребностите си. Извънредни обстоятелства, прекратяващи тези почивки, ще се приспадат от срока на взаимна зависимост в троен размер. Наказания за нарушения… Периоди на отдих и възстановяване… Луис Ву има право да откаже изпълнението на всяко нареждане, ако според собствената му преценка то предполага недопустим риск, ненужни вреди, нанасяни на местните хуманоидни раси, тяхната култура и жизнена среда, или глобални щети на Пръстенов свят, както и при неразрешими морални противоречия.“

Не би навредило, ако има за какво да поспорят с Най-задния…

Огладняваше зверски. Знаеше къде да си намери още корени. Качи се с дисковете право нагоре, за да открие пътека, и зърна децата в гората нагоре по другия бряг.

Саур бе намерила две грамадни гъби от различни видове, а децата бяха убили живеещо на сушата ракообразно, по-голямо и от заек. Всички наблюдаваха любопитно как Луис уви храната в широки листа и я намаза с мокра глина. После извади лазерното си фенерче от заключената кутия на горния диск. Настрои го на широк лъч, средна интензивност, микровълнови честоти… Скоро от глината започна да се издига пара. Грижливо заключи фенерчето. Опасно беше да го оставя без надзор.

— Стрил, Паралд, внимавайте никой да не доближава глината. Ще се опарите. Саур, искам да ти подаря нещо на раздяла.

— Ще се разделяме ли?

— Живеещият в паяжината е пратил сондата си за гориво да напръска онова око на скалата. Значи машината е някъде наблизо. Може да долети за няколко часа. Сега ще ти покажа моя дар, само се чудя дали той да е лично за теб или за целия ви град.

За отделянето на товарен диск от купчината се искаше сила на пазител. Нагласи във вдлъбнатината здрав лост и натисна с двете си ръце. Долният диск увисна на два пръста над тревата.

— Ще го подариш ли довечера? — помоли Саур. — Нека да е за целия град, но го повери на мен и на Кидала. И аз ще бъда изненадана като останалите. Покажи само на нас двамата как да го управляваме.

— Бива и така.

— Луис, това е великолепен дар!

— Саур, ти пък ми подари живота, струва ми се.

— Още ли те мъчат съмнения?

— Чакай малко…

Той изчука глината от единия край. Гъбите изглеждаха готови за ядене.

И вкусът им беше превъзходен. Разтроши остатъка. Ракът също се беше задушил както трябва. Децата си поделиха месото от щипките и тялото, опашката остана за него и Саур.

— Сега съм по-добре. Когато огладнея, преставам да мисля разумно. Гледай… — Луис очерта кръг в пръстта. — За тридесет и две минути светлината прекосява Пръстеновия свят и се връща.

Преводачът променяше съответно мерките.

— Тъй ли било?

— Повярвай ми. Значи лъчът от слънцето докосва Дъгата след осем минути. Три звездни кораба изскачат ето тук от една дупка близо до Големия океан, а след два часа и половина някой ги унищожава. После кораб каца на това място върху стената. Два часа по-късно и той не съществува. Къде е онзи, който е стрелял по тях със светлина?

Саур се взря в схемата и посочи.

— От другата страна на Дъгата. Имал е нужда от онзи половин час в повече, за да види трите кораба.

— Ами ако следващият кораб е нападнат три часа по-късно?

— Значи нападателят е там, където ти нарисува Големия океан.

— Ъхъ…

Преди сянката да докосне светилото, Луис бе съставил договор, който трябваше да го защити… ако кукловодът нямаше намерение да го наруши веднага.

Връчи товарния диск на тъкачите, докато вечерята се препичаше на огъня. Възхвалиха го като могъщ магьосник, истински вашнещ. Децата напираха да яхнат диска, а възрастните ги разубеждаваха да не вършат щуротии. Луис показа на Кидала как да нагласи височината на полета само две стъпки над земята.

Надяваше се да не повредят машината с безцелни разходки. Все някой ден щеше да им бъде нужна за пренасяне на тежки товари.

Светлината бледнееше полека с бавното движение на засенчващата плоскост. Ловците бяха повалили хищник, затова месото лъхаше на котешко. Тъкачите си взеха мръвките и се настаниха да гледат скалата, която скоро засия. Яхнал купчината си дискове, както подобаваше на магьосник, Луис похапваше сочна папрат и един корен.

Кукловоди танцуваха сред променливи небесни дъги. Човекът позяпа с останалите зрители, преди да заговори на интерезик:

— Тази пиротехника е за отвличане на вниманието, нали?

— За красота! Луис, трябва веднага да дойдеш при мен.

— А какво правят нашите безстрашни изтребители на вампири?

— Чувам само гласове. Колите се разделиха. Втората пътува надясно, в товарния й корпус е моето мрежово око. Червенокожите пастири си говорят за същество, което наричат Шепот. Тегър предполага, че ги е изоставило. Уорвия е убедена, че той е бълнувал. Аз пък смятам, че Шепот е нашият неуловим пазител. Е, идваш ли?

— Да обсъдим условията…

— Приемам твоя договор.

— Още не си го погледнал!

— Приемам го в сегашния му вид с настояване да не внасяш повече промени. Нямаш с какво да ме изнудваш, затова най-вероятно си бил честен. Сондата ми ще долети при теб след дванадесет минути.

Луис огледа небето. Засега не се виждаше нищо.

— Къде ще се появя?

— В жилището си на борда на „Иглата“.

Жилище ли? Едно-единствено помещение, което от — горе на всичко делеше с Кхмий!

— Според договора при извънредни обстоятелства времето се зачита тройно. Искаш ли да бъда въоръжен?

— Да.

— Саур, накарай децата да излязат от този вир! Най-заден, спусни сондата тук. Спомням си как пълзях към диска за зареждане с гориво. Доста трудничко беше.

— И аз се уча от опита си! Монтирах голям прехвърлящ диск върху корпуса на сондата, за да пренесеш всичките си устройства.

Добре, че винаги съм готов за неочаквани обрати…

Извади от заключената здрава кутия две мощни оръжия — лазерното фенерче и променливия нож. Нагласи лазера на тесен лъч, близък обсег, висока интензивност. Извади острието на ножа две стъпки, но размисли и го намали до стъпка и половина.

Ако го изтърве, тънкото колкото молекула острие ще среже всичко наоколо.

Виолетово-бял пламък грейна над близкия хълм.

Сондата кацна с термоядрения си двигател. Кухината в носа й беше системата за зареждане с гориво — филтър, пропускащ само водородни йони, и възтесничък прехвърлящ диск. Наистина имаше значително по-голям отстрани на корпуса.

Тъкачите ахкаха и възклицаваха, но се дръпнаха настрани, подгонени от облаците пара. Огнените струи угаснаха. Луис се понесе с товарните си дискове към сондата.

А над прехвърлящия диск водата се набръчка.

Значи беше включен. Той се спусна право надолу. Само с ъгълчето на окото долови как една сянка скочи след него.