Тронът

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВАЧОВЕКЪТ ОТ БУЦИ

„Гореща игла на дознанието“, 2892 г. от н.е.

Корабът се състоеше преди всичко от корпус трети размер, построен от „Дженеръл Продъктс“, имаше и вътрешни стени, които отделяха екипажа от кукловода-капитан. В момента беше по-скоро жилище, а не звездолет. Не можеше да достигне скорост над светлинната, защото преди единадесет години Луис Ву сряза опорите на хипердвигателя и го повреди. Смяташе, че има твърде основателни причини да постъпи така. А после корабът затъна в разтопена магма по време на „преговорите“ с пазител, наричан някога Тила Браун.

По-късно Най-задния разположи прехвърлящи дискове по звездолета, в Ремонтния център и на други места.

Луис очакваше да попадне в каютата на екипажа, където нямаше други входове и изходи. Може би кукловодът не смееше да настоява — за да не го подслушат — съратникът му да побърза.

Купчината товарни дискове се блъсна тежко в пода. Луис пое удара с присвитите си крака, но въпреки това загуби равновесие. Успя да кресне:

— Нещо се…

Трябваше да прозвучи горе-долу така: „Нещо се метна след мен!…“

Само че тук събитията се развиваха достатъчно напрегнато, за да губи време в предупреждения.

Хиляди кукловоди от Пиърсън пристъпяха, въртяха се и подрипваха вляво от него. Гледката би могла и да го разсее; но Луис и Кхмий се бяха научили още преди години да не обръщат внимание на ставащото в онази част от кораба. Макар и прозрачна, преградата към пилотската кабина на Най-задния не беше изработена от стъкло, а от неуязвимия материал, отличаващ корпусите на „Дженеръл Продъктс“.

Но едно двуглаво трикрако същество с накъдрена и блещукаща от скъпоценности козина се намираше между кухнята-робот и ковчега на автолечителя, по-голям и от пренасяща кабина, сложена по дължина на пода.

А един хуманоид, сякаш целият сглобен от буци, налиташе в развяващ се торбест елек към Най-задния. Коленете и лактите му се движеха със скоростта на бутала в древен мотор.

Имаше и прикрит прехвърлящ диск — път за отстъпление към пилотската кабина. Луис предположи, че кукловодът не се е отдалечил от него. Само да стъпеше върху диска и щеше да е в безопасност.

Но инстинктите като че надделяха у трикракия. Обърна гръб на нападателя.

Всичко се случи светкавично бързо. Луис още се мъчеше да не падне. А Най-задния се завъртя, раздалечил главите си — обемното му зрително възприятие за света имаше основа почти цял метър. Прицелваше се в мишената. Задният му крайник се сгъна, после се изстреля право към човека от буци.

Чудесен удар, за по-точен не можеше и да се мечтае. Чу се глухо дрънчене — нападателят изглежда носеше някаква броня. Въпреки това ритникът би проснал в несвяст всеки нормален хуманоид. А натрапникът само се завъртя, отделил крака от пода. Едната му ръка стискаше копитото на Най-задния, за да използва силата, с която кукловодът сви крака си за втори удар. Плъзна се напред и стовари тежко юмрук върху основата на двете шии.

Там беше скрита черепната кутия на трикракия.

Луис вече вдигаше ръката си с лазерното фенерче. Твърде бавно, прекалено мудно — зашеметен, Най-задния му пречеше да се прицели. Нещо го прасна по китката и оръжието отлетя. Не беше ли метална топка? Следващата изби от ръката му и завъртя из каютата променливия нож.

Луис отскочи с все сила от фучащото острие.

Кукловодът се свиваше на пода, прибрал главите с дългите шии между предните си крака. Чак сега човекът осъзна, че гази до глезените във вода.

Променливият нож все пак не го сряза на две. Сляп късмет… Ала усещаше костите на китките надробени, не можеше да възстанови равновесието си, докато купчината от буци вече го връхлиташе. Пазител!

Хвърли се към ъгъла, претърколи се и се изправи. Дясната ръка го болеше неописуемо. Лявата само бе изтръпнала до безчувственост.

А върху прехвърлящия диск, където беше стъпил допреди миг, се появи нещо огромно. Изпъна се мигом като невероятно едра оранжева мечка. В едната си страховита лапа стискаше малко ръчно оръдие.

Нападателят се извъртя, преди да се шмугне и замахне с променливия нож на Луис към неочаквано изникналия кзинт. Оръдието отлетя заедно с пръстите. Кзинтът застина приклекнал, сподавяйки яростното си ръмжене. Човекът от буци вече държеше и лазерното фенерче.

— Ти не мърдай. Ти също, Живеещ в паяжината. Луис Ву, и ти не мърдай. Договорът изисква ли от теб да умреш?

На лицето му не се виждаха устни, а подобие на тъпа човка, образувана от втвърдените назъбени венци. Изричаше думите някак задъхано, с лек говорен недъг, но на интерезик. Че откъде ли го бе научил?! Подслушвал е Най-задния ли?

Спомена договора…

Случките преплуваха до съзнанието на Луис през море от болка. От единадесет години не беше загазвал така.

— В извънредни обстоятелства сам решавам кой риск е прекален. Смятащ ли условията в моя договор за приемливи?

— Да — веднага отвърна пазителят.

Това като че беше най-изумително от всичко…

Срязаната лапа на кзинта, на която бе останал само палецът, кървеше обилно. Едрото същество стискаше китката си, за да затвори артериите. Не отделяше поглед от човека. Попита — също на интерезик:

— Какво да правя?

— Вдигни ранената си ръка над главата. Стискай силно. И дори не си помисляй да се биеш! Този е пазител. Най-заден, настрой автоле… Най-заден! Свърши времето за дрямка!

Главите на кукловода се подадоха.

— Слушам те.

Първо черния ковчег…

— Нали твоят автолечител може да възстанови кзинт?

— Да.

— Ами настрой го, де! После ще ми обясняваш. Между другото, в момента времето се начислява в троен размер. Ако това не е извънредна ситуация, здраве му кажи.

Кукловодът явно не беше в най-добрата си форма точно сега. Попита нерешително:

— Значи да лекувам един непознат кзинт?

— Веднага!

— Но, Луис, той…

— Изпълнявам условията на договора, разбра ли?! За наше добро е. Не се ли сещаш кой трябва да е този?

Най-задния застана пред автолечителя и започна да опипва таблото за управление с устите си.

Пазителят бе отнел лазерното фенерче и променливия нож. Луис имаше сериозно намерение да се съобразява с този факт.

Тандж! Трябваше да решава проблемите си един по един.

Първо кзинта.

— Ти кой си?

— Новака.

— Аха, значи си син на Кхмий.

Бе забравил колко потискащо грамаден е един зрял кзинт, особено ако е застанал близо до теб. А Новака нямаше как да е на повече от единадесет години и още не се отличаваше с внушителните размери на баща си.

— Не притежаваш истинско име засега?

— Така е. Аз съм първият син на Кхмий. Предизвиках го. Сбихме се. Баща ми победи. Заръча ми да се уча на мъдрост. Да следвам Луис Ву. Затова съм Новака.

— Охо… Най-заден, още колко ще се туткаш, докато нагласиш автолечителя за неговата обмяна на веществата?

— Само няколко минути. Дотогава измисли с какво да му стегнеш лапата.

Луис отиде при изходния улей за дрехи, като внимаваше пазителят да вижда ръцете му през цялото време. Дясната му китка се подуваше все повече и повече. Вдигна я над главата си. Надяваше се да свърши някаква работа с изтръпналата си лява ръка.

Кухнята-робот съдържаше менюта за всякакви човешки и кзинтски гозби, хранителни добавки, антиалергични вещества, дрехи, тоалетни принадлежности и какво ли не още. Не бе успявал да извика на екрана лекарствено меню, но не се съмняваше, че го има. Най-задния го бе направил насила свой помощник още по времето, когато бе пристрастен към жицата в главата си. Естествено тогава кукловодът нямаше намерение да му покаже как да си поръча и разни опиати.

Набра „Слънчева система/Северно облекло/ Официално“, после посочи няколко вратовръзки. Въздържа се от ненужната шега и подбра една с жълто-оранжеви шарки, която щеше да подхожда на кзинта. Дори не погледна изкопния инструмент, типичен за цивилизацията на поробителите, който бе закрепил под улея преди толкова години…

Новака почти не миришеше. Луис предположи, че се е измил, за да може да го наблюдава по-отблизо. Изпод оранжевата козина личаха три успоредни белега в областта на корема. Иначе приличаше на плюшена играчка под коледна елха — тъмнокафяво, почти черно по връхчетата на ушите, широка шоколадова ивица по гърба, още едно кафяво петънце на опашката. Беше висок около седем стъпки, а широк колкото баща си — смеска между Кхмий и самка от древните мутирали кзинти, обитаващи Картата на Кзин.

Новака седна и протегна лапа към него. Луис стегна китката му, като помагаше на лявата си ръка със зъби. Кръвта вече не шуртеше, а само капеше.

— Кой ме нападна? — изръмжа младият кзинт.

— Да пукна, ако знам, но мога да налучкам… Ей, човек от буци!

— Говори.

— Двамата с Най-задния се досетихме, че в Ремонтния център има пазител. Ти унищожаваше нахлуващите кораби, нали? Забавянето на атаките показваше без никакво съмнение, че управляваш антиметеоритната защита оттук. А кукловодът е разположил прехвърлящи дискове къде ли не. За един пазител не би било сложна задача да промени програмата на някой диск и да го свърже с този…

— Така беше.

— … та да се появиш тук миг преди мен. Много точно си пресметнал момента. Имал си нужда от появата ми, за да му отвлека вниманието, а и си разчитал на инстинктите на кукловода. Много любопитно! Най-заден, какво ще кажеш? Разполагаше с частица от секундата, за да избягаш, но предпочете да отвърнеш на нападението.

— Да не се впускаме пак в отдавнашни спорове. Признавам, по рефлекс обърнах гръб. Така се бием. Прав си.

Луис се ухили. Болката не го мъчеше чак толкова, но знаеше, че то е, защото мозъкът му се къпе в потоци от ендорфини.

— Новако, това е пазител — потвърди пред кзинта. — Огледай го добре. Всички имат такива издути стави. Пазителите са извънредно умни и опасни.

— Заблудих се, че е най-обикновен хуманоид — поклати глава младокът.

— Откога ме дебнеш?

— От два дни. Исках да проверя дали ще мога да се поуча на нещо от теб още преди да ти се представя.

— Защо именно от мен си решил да се учиш?

— Баща ми твърдеше, че ако е помъдрял, го дължи на теб. Но един хуманоид, хранещ се с мърша, ме откри.

— Момчето ли?

— Да. Ти си го нарекъл Каварфа.

— Запознах се и с родителя му.

— С момчето си поприказвахме. Баща му не беше далеч и ни подслушваше. Мислеше си, че не го забелязвам. Разказах им каквото знаех за теб, защото не беше никаква тайна. Обаче изобщо не споменах за Най-задния.

— Според него как сме попаднали на Пръстеновия свят?

— За Дъгата ли говориш? Обясних му, че сте имали кораб. Не разправих на Каварфа за мигновеното пренасяне от едно място на друго. Още не бях повярвал ма баща си. Но когато ти включи пренасящите кабини…

— Тези са прехвърлящи дискове. Пренасящи кабини има в световете на хората и на Патриаршията. Не са толкова усъвършенствани.

— … да, прехвърлящи дискове. Скочих! Много изненадах Каварфа и баща му. Оставих ги с увиснали ченета. Ама че слисани бяха!… — главата на младия кзинт внезапно клюмна.

— Най-заден!

— Готово. Довлечи го тук.

Луис подложи рамо под мишницата на Новака и напъна с все сила. Кзинтът също се опомни за миг и се надигна. Заклатушка се към автолечителя, преди да се свлече в кухината под отворения капак.

Луис махна импровизирания турникет и понамести крайниците на пострадалия. Погледът му откри отсечената китка до двете безполезни парчета от оръдието. Вдигна я и кукловодът я пое за пръстите с едната си уста.

— Затвори капака — нареди с другата и пъхна косматата лапа в специален отвор.

След това подгъна крака и скри главите си под тях. „Пак изпада в шок“ — поклати глава Луис. А човекът от буци попита:

— Какво сега, ще се самоубиваш ли?

Едната глава се подаде за малко.

— Така показвам своята безпомощност. Знак, че се предавам.

— Предаваш се? Това е добре.

Кзинтът вероятно щеше да остане поне няколко денонощия в автолечителя.

За миг Луис май загуби съзнание.

Опомни се рязко от неописуема болка. Уродливите ръце на пазителя наместваха костиците в дясната му китка. Изврещя и запъшка.

Добре, че се сети за оръжията, чак когато онзи се отдръпна. Торбестият елек имаше изумително множество джобове и лазерното фенерче издуваше един от тях.

Трябваше ли да направи още нещо, преди да припадне пак?

Аха, договорът. Извади бележника си и го подаде на Най-задния.

— Ето с какви условия се съгласи. Не е зле да ги прочетеш на глас, защото и нашият неочакван посетител като че е готов да се съобразява с тях.

Кукловодът взе бележника, другата му глава се вторачи в пазителя.

— Защо ни нападна?

— Имам нужда от съюзници, които да не са като мен. Защото пазителите се избиват помежду си. Ще приема обвързването чрез официално обещание, дадено в името на взаимната изгода. Чети!

Кукловодът го послуша.

Дали натрапникът е бил мъж или жена преди преобразяването си? Изглеждаше малко по-нисък и тънък дори от Тила Браун след нейната метаморфоза. Вече нямаше никакви отличителни белези на единия или другия пол. На Луис му се стори, че вижда атрофирали остатъци от мъжки гениталии, но не беше сигурен.

Зад несъкрушимата стена танцуваха милиони холографски призраци на кукловоди.

— „…ако според собствената му преценка то предполага недопустим риск…“ Собствената ти преценка, тъй ли?

Луис се усмихна и вдигна рамене.

— „…ненужни вреди… неразрешими нравствени противоречия…“ Значи ти ще преценяваш?

Пазителят попита:

— Най-заден, готов ли си да се обвържеш при същите условия?

Главите изсвириха възмутено.

— Предлагаш ми робство! С какво ще ме възнаградиш за рисковете и усилията? Аз поне щях да подаря живота на Луис Ву… Да, вярно, важи и в моя случай. Приемам.

Човекът не можеше да сдържи любопитството си.

— Кой си ти все пак?

— Досега не се нуждаех от име. Избери което ти хареса.

— От коя раса беше преди?

— На вампирите.

— Шегуваш се.

— Не.

Май пак се канеше да загуби съзнание.

Преди единадесет години Тила Браун бе заварила медицинския комплект към най-горния товарен диск от купчината. Наложи се да стане, за да стигне до него. Скърцаше със зъби, докато напъхваше подутата си ръка в диагностичния отвор.

Болката стихна веднага. Екранът му задаваше въпроси. Да, искаше да остане буден. Не, не можеше да попълни запасите от тези лекарства… Зловещо дълъг списък на изчерпани вещества.

Изпитваше илюзията, че се е лишил от цялата си дясна ръка. Други силни болки нямаше. Умът му се избистри, вече прехвърляше късчетата действителност и се опитваше отново да сглоби цяла картина от тях. Изведнъж се оказа на служба при пазител… Нали така се извъртяха нещата? И пазителят се обвърза — според договора трябваше да ограничава властта си над Луис Ву. А кукловодът вече имаше да изпълнява задължения и към двамата.

Чуваше разговора, но повечето думи не стигаха до съзнанието му.

— … необходима е спешна намеса… нашественици… отвъд Дъгата.

— Кораби на земната полиция и на Патриаршията — намеси се той. — Готов съм да се обзаложа.

Политиканите нямаше как да не подготвят нахлуване — такива си бяха по природа. Нали навремето описа подробно Пръстеновия свят за архивите на Обединените нации? Кхмий пък беше говорил с кзинтския Патриарх. Кои ли други сили знаеха за съществуването на колосалната конструкция?

— Дали няма кораби и от Флота на световете?

— Толкова крехки и зле защитени? — възкликна кукловодът. — Не може да са наши!

— Опасни ли са Властите, които спомена? — попита пазителят.

Най-задния веднага заяви, че заплахата е твърде сериозна. В мозъка на Луис вече играеха всякакви химикали. Не си направи труда да отговори.

— Вероятно ли е да се откажат от замислите си?

— Не. Мога да ти демонстрирам къде се крият звездолетите им — предложи кукловодът. — Те няма да участват в нахлуването. Дори твоят лазер с мощност на цяло слънце не би поразил най-далечните цели. Само бойни кораби без хипердвигатели ще правят опити за кацане.

— Покажи ми.

— Трябва да се намирам в своята пилотска кабина.

Луис се кикотеше наум.

Прикритият диск не прехвърляше същества от други раси. А Най-задния щеше да се озове зад непробиваема преграда.

Имаше ли вероятност човекът от буци да допусне това?

Пазител, произлязъл от вампирите. Той насили устните си да се раздвижат.

— С какво се храниш?

— Правя си каша от зеленчуци. Не съм вкусвал кръв от двадесет и осем фалана. Гладът ми не те заплашва с нищо.

— Добре.

Човекът затвори очи за миг, но чу ясно:

— Най-заден, първото ти нарушение на договора ще бъде и последното в живота ти. А сега ми покажи корабите на нашествениците.

Двуглавият издаде треперливо свирукане с басови обертонове. Клепачите на Луис сякаш се надигнаха не по своя воля, за да види как вместо танцуващите кукловоди се появяват въртящи се триизмерни карти.

Звездната система изглеждаше почти празна около Пръстеновия свят и засенчващите плоскости. Разноцветни светлини засияха далеч от конструкцията, ала много по-наблизо имаше десетки искрици. В такъв мащаб движението им беше незабележимо, обаче заемаха позиции, като че нашествениците съвсем наскоро се бяха открили взаимно.

— Трябва да се върна, за да защитавам Дъгата — натърти пазителят. — Ти идваш с мен.

Кукловодът трепна.

— Но нали можем да виждаме картите само ако сме в „Гореща игла на дознанието“!

— Видях ги вече. Ела. Луис остана сам.

Щом двамата изчезнаха, изображението се смени. В пилотската кабина сега имаше някаква триизмерна схема…

Стига ми толкова. Облегна глава на товарните си дискове и затвори очи.

Дремеше, без да се отделя от дисковете, защото ръката му все още беше в медицинския комплект. Понякога се килваше и се будеше за малко.

Прозрачната стена отзад откриваше дока на совалката — почти празен откакто Тила изгори апарата. Мъчеше се да си припомни какво още трябваше да има там. Разбира се, шкафове със скафандри и броня, също и резервни прехвърлящи дискове. Дразнеше го неясното впечатление, че Най-задния е направил някои промени през годините.

Вдясно и вляво стените чернееха. „Иглата“ си оставаше стисната в прегръдката на черен базалт — охладената магма, изсипана върху кораба от Тила Браун.

А зад предната стена се рееше мрежа от линии и точки, досущ като мравуняк, видян с дълбоко сканиране. Тайната на тази схема тормозеше Луис.

Две точки свързани, ония три също… По-нататък други десет. Оскъдно отбелязаният фон вероятно беше карта.

Най-задния явно се бе постарал да му покаже нещо важно.

Когато напънът в мехура му надделя над страха от болката, Луис си издърпа ръката и се заклатушка към тоалетната. Веднага стана очевидно, че все още имаше медицински проблеми. После изгълта цял литър вода. И хапна изискана салата за пръв път от единадесет години. Държеше вилицата с лявата ръка. Поне нямаше нищо против да изяде всичко, което намери по пътя.

Малко му олекна, когато огледа другата си ръка. Отокът беше спаднал, костите в китката като че си бяха на мястото.

Щом се отдели от машината за втори път, схемата отново привлече погледа му.

Прехвърлящи дискове!

Подсъзнанието му изглежда се бе потрудило. Картата показваше как ги е разположил Най-задния. Няколко бяха пръснати из милионите кубически километри на Ремонтния център. Имаше четири в „Гореща игла на дознанието“. Един точно до кораба. Двойната точка пък отбелязваше сондата за презареждане с гориво, останала в Града на тъкачите — вторият диск прехвърляше само водород.

Кукловодът му бе оставил схемата, за да я разучи. Луис се постара да я запази в паметта си, докато се чудеше какво все пак го е подтикнало…

Когато пазителят се появи върху прехвърлящия диск, в пилотската кабина отново танцуваха безчет кукловоди.

Човекът от буци държеше нещо в ръката си. Вдигна го към устата и духна, вторачил се в лицето на Луис. Прозвуча мелодичен звук — като от флейта.

Липсата на някаква по-особена реакция май не се хареса на пазителя и той прибра странния предмет. Прегледа Луис, както би го сторил шаман — опипваше тук-там, за да провери какво го боли.

— Скоро ще ти мине.

На пациента му бе хрумнало нещо.

— Онази кухненска стена може да ти направи кръв.

— Ти ще отпиеш ли пръв?

— Няма. Не съм вампир. А и Най-задния ще трябва да промени програмата… Не, почакай, ще опитам друго!

Извика виртуална клавиатура, обозначена на Речта на героите — кзинтския език — с точки и запетаи. Можеше да го разбира, макар и трудно. Прегледа обширното меню под изпитателния поглед на пазителя. „Вундерландска кухня“… Не. „Факирска кухня“. Така няма да стане. Да видим „Морски дарове“. Ето ги под кзинтското име на планетата — Шащ. „Меса“, „Напитки“. Следваха твърде много названия. Може би съчетанието — „Меса/Напитки“? Първите три гозби се оказаха супи със съставка „шрийм“. Точно това му беше нужно!

„Отмяна на забраните, наложени от законите на Шащ/Фафнир, Земята, Джинкс.“

По улея се плъзна колба, пълна с мудно плискаща се червена течност.

Пазителят я пое и светкавично хвана челюстите на Луис, сякаш ги стисна с клещи.

— Сега ще пиеш.

Луис покорно отвори уста. Човекът от буци изстиска лепкава струйка. Вкусът беше непознат, но веднага надуши миризмата. Нямаше как — преглътна.

Чак тогава пазителят надигна колбата.

— Учудваш ме. Защо реши да направиш кръв за мен? От единадесет години се хранеше с онова, което хванеше, или с ястия, предложени му от странни раси.

— Не съм гнуслив.

— Гнуслив си.

Всъщност в момента настина му се гадеше, но продължи упорито:

— Придържам се към нашия договор, а той изисква от мен да се грижа за интересите ти. Ти обаче току-що го наруши. Смятам, че не е редно и аз да пия човешка кръв. И ти го казах.

— Медицинският комплект няма какво повече да направи за теб, нали? Сега си слагаш скафандър. И идваш с мен.

— Скафандър значи. Къде отиваме?

Пазителят не отговори.

Луис посочи ухилен през прозрачната стена.

— Снаряжението за работа във вакуум е в дока на совалката. Мога да се озова там само с прехвърлящ диск. Двамата с Кхмий бяхме пленници на Най-задния.

— Нямахте ли договор?

— Тогава нямахме.

— Аз се научих да боравя с дисковете. Ела тук!

Пазителят вече вадеше от джобовете си инструменти, направени от твърда дървесина. Приклекна до диска и го надигна.

Луис не виждаше какво точно върши. Пръстите на човека от буци шареха твърде пъргаво. За миг в пилотската кабина на Най-задния се появи схемата… примига. После пазителят пусна диска, бутна Луис към него и го последва.

След унищожаването на совалката докът представляваше почти изцяло празно пространство. Покрай стените имаше шкафове със скафандри за хора, кзинти и кукловоди. А въздушният шлюз водеше към тунел през няколко кубически километра магма.

Луис се озърна и към шкафовете с оръжия, но не посмя да ги доближи. Извади прилепващ по тялото скафандър с дръпнати ципове на ръкавите и крачолите. Не смяташе да използва колан. Опита да се вмъкне и изохка от болка.

Преди да помоли за помощ, пазителят вече пъхаше внимателно недоизлекуваната му ръка в ръкавицата, след това я обездвижи с вратовръзката, послужила като турникет на Новака. Затвори циповете, завинти шлем върху пръстена на шията и включи кислороден обогатител. Изчакаха скафандърът да се нагоди към тялото на Луис.

После пазителят се зае с контролния модул на голям прехвърлящ диск за товари, а той започна да проверява всичко по задължителния списък: „Камера в шлема, подаване на въздух, обогатител, регулиране на въглеродния двуокис и изпаренията…“

Човекът от буци го изтика върху диска.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВАИСТОРИЯТА НА БРАМ

Антиметеоритна защита, Ремонтен център, 2892 г. от н.е.

Картата на Марс се издигаше на повече от тридесет километра над Големия океан и представляваше плоска проекция на червената планета с център северния полюс, в мащаб едно към едно. Откъм външната страна на Пръстенов свят нямаше вдлъбнатина, която да покаяна къде се намира Картата.

Луис вече бе виждал огромни кухини в Ремонтния център, но в тази попадаше за пръв път. Пространството наоколо сякаш ставаше безмерно от гъстия здрач. На дълги прътове стърчаха устройства, напомнящи за скелети в кресла с подвижни клавиатури по страничните облегалки. А елипсовидната стена отсреща беше обзорен екран, висок десетина метра.

В звездната система на Пръстенов свят липсваха планети или астероиди. Създателите на конструкцията или ги бяха разчистили, или — използвали за строителен материал. Част от засенчена странична стена едва-едва блещукаше на черния фон. Усилената светлина правеше звездите твърде ярки на екрана, където примигваха и четири зелени кръгчета — бележещи курсори.

— Открих още четири — съобщи Най-задния. Намираше се до стена със струпани индикатори и превключватели. Най-сетне Луис разбра къде е попаднал — тази система изкривяваше магнитното поле на светилото. Бе зърнал холограма на залата преди единадесет години, когато кукловодът управляваше антиметеоритната защита.

Значи въздухът тук гъмжеше от спори на дървото на живота.

Изглеждаше доста спретнато, ако не се брои… Хм, виж ти.

Някакъв силует едва се различаваше в плътната сянка насреща. Застинал в заплашителна поза, прекалено тънък и остър на места. Аха — кости. Скелет на същество, готвещо се да нападне.

А около него май беше разпръснато в безпорядък чудновато снаряжение.

Има време и за това.

— Трябва да си довърша проверката на скафандъра — обади се Луис. — Незабавно ли имаш нужда от мен?

— Не. Най-заден, покажи ми другите четири кораба.

Никой миньор в астероидния пояс на Слънчевата система не би си позволил да издърпа във вакуум човек, който не се е уверил, че всички системи в скафандъра му работят надеждно. Грубост, дори гибелна небрежност. Дали пазителят бе разчел за частица от секундата всички показания на уредите? Или поставяше на изпитание готовността на Луис да рискува? А може би — сприхавостта му?

Най-задния бе стъпил върху един товарен диск. Издигна се на метър и устите му се протегнаха към някакъв контролен уред. Екранът сякаш връхлетя към оранжево, почти правилно кълбо, белязано с черни точки и запетаи. Кзинтски кораб, вероятно построен преди стотици години, много по-късно оборудван с хипердвигател.

Изображението се смени. Следващият звездолет изглеждаше тромав — дълъг, бавно въртящ се около оста си лост с мехур накрая. Луис не разпозна чий е.

После се появи чудато сивочерно тяло, подобно на болен картоф, видян през мъгла.

— Създателите на Пръстеновия свят са оставили само най-отдалечените комети — обади се кукловодът. — Може би са прекалено много, затова не са ги почистили докрай…

— Запас от въздух — отсече пазителят. — За да възстановяват загубите от атмосферата над страничните стени.

— … Да, вероятно. Сега виж тук…

Мигащият зелен курсор обкръжи кратер върху прото-кометата. Дълбокото сканиране показа неясна структура под ямата.

— Коя раса е построила това? — попита човекът от буци.

— Трудно е да се прецени. Всички минни разработки имат такъв вид — приличат на коренова система. А тук…

Пак въртящ се лост, но видян отстрани. Познати планетарни апарати с късички крилца се бяха налепили навсякъде по него.

— Тези са на Обединените нации — властта в света на Луис Ву.

Луис тъкмо бе привършил проверката. Оказа се, че при нужда скафандърът ще поддържа живота му седмици, ако не и месеци наред.

— Добре. Сега е мой ред — изрече пазителят.

Стъпи върху друг товарен диск и се издигна. Деформираните му ръце пипаха вещо и пъргаво за разлика от неуверените действия на кукловода. Втори екран показа слънцето затъмнено до поносим блясък.

Минаха няколко минути. Изведнъж от светилото се изстреля ярък шнур и започна да се изкривява в магнитното поле.

— Доколкото разбирам, каниш се да ги изтребиш — подхвърли Луис.

— Съгласен съм — отзова се веднага Най-задния. — Те са нашественици.

— Такива бяхме и ние.

— Вярно. Ти здрав ли си вече?

Луис раздвижи пръстите на провесената си ръка.

— Оздравявам. А и няма особено значение, ако ще се пъхам във вълшебния ти автолечител. С какво се занимавахте тук?

— Унищожихме шест големи звездолета и цял флот от тридесет и две совалки. Те бяха най-близо до слънцето, напълно уязвими. А тези, последните, са толкова далеч, че най-много да ги вбесим, като ги обстрелваме. Склонен съм напълно да пренебрегна инсталацията в кометата. Само ще кипнем малко лед. Открих и кораб на Аутсайдерите на една още по-отдалечена комета…

— Тандж! Ей, човек от буци, да не си гръмнал и техен кораб?

— Най-задния настоя да не го правя.

— Чудесно. Много крехки създания са, но пък разполагат с технологии, които дори не бихме могли да опишем на нашите езици. Впрочем нямат нужда от нищо, което ние притежаваме, а каквото поискат, купуват си го. Напълно безсмислено е да навредиш на Аутсайдер.

— Харесваш ли ги?

Малко изненадващ въпрос.

— Да — призна Луис.

— Какво търсят тук?

Той вдигна рамене в скафандъра си.

— Космосът е пълен с планети, но има само един Пръстенов свят. Аутсайдерите са любознателни.

Протуберансът се удължаваше все повече.

— Провери и ме укори, ако има за какво — обърна се пазителят към Най-задния.

Пръсти като нанизани на връв орехи заиграха по стената. Кукловодът наблюдаваше.

— Всичко е наред — заяви след малко.

Гледката някак предразполагаше към отпускане и леност. Трябваше да минат часове, докато слънчевото изригване придобие необходимите характеристики. Лазерният ефект на свръхпрегряване също щеше да продължи няколко минути. А със скоростта на светлината би се движил още много часове до мишените.

Луис мислено си поигра с идеята да спасява някого в последния момент и я захвърли небрежно.

Не дължеше нищо нито на Обединените нации, нито на копоите им. Нищо не го подтикваше да брани и кзинтските кораби. Невъоръжен и ранен не би могъл да се изправи срещу пазител, произлязъл от която и да било хуманоидна раса. Съзнаваше, че ще е голям късметлия дори да опази живота си, щом отново се бе забъркал в този прастар танц на борбата за надмощие.

Договорът също не изискваше от него да спасява жертвите на човека от буци. Пък и корабите наистина бяха нахлули със завоевателски цели.

— Посочих му една наблюдателна станция, оставена от моята раса — сподели Най-задния. — И без това сега на власт е фракцията на консерваторите. Няма да им липсва.

— Предполагам. Човеко от буци, изкушавам се да те нарека Дракула — в чест на архетипа на всички измислени вампири в моя свят.

— Тогава угоди на прищявката си.

— Не. Пошло е. Ти си пазител, първичната движеща сила сред вампирите. Нека да те наречем Брам. Би ли ми казал вече какво искаш от мен?

— Онова, което ще е най-добро за моята раса. Вампирите са изложени на три заплахи и всяка от тях е опасна за всички по Дъгата, включително и за вас. — Човекът от буци не откъсваше погледа си от лицето на Луис, докато говореше. — Първо, ако вампирите се размножат прекалено, изтребват твърде бързо плячката си. Разумните раси биха имали сериозен стимул да измислят как да се отърват веднъж завинаги от тях. Затова аз не искам нито една вампирска разновидност да привлича вниманието към себе си. Вие пък едва ли ще пожелаете ние да плъзнем навсякъде.

— Нима ти си помагал на унищожителите на вампири? А, не, това вече е налудничаво. Нали те също са от твоята раса?

— Не, Луис, не са от моята. По Пръстеновия свят има може би стотина вида вампири, някои от които се различават много помежду си. — Ясно. А коя част от него обитава твоята раса? Брам се престори, че не е чул въпроса.

— Луис, уверявам те, че с нищо не съм помогнал за съюзяването на няколкото вида в похода им срещу Здрачното леговище. Но те намериха елегантно решение на проблема си, нали?

— Ъхъ…

— Сега за втората заплаха. Нашествениците от космоса застрашават самото съществуване на Пръстенов свят.

Луис кимна.

— Един междузвезден боен кораб като нищо може да запрати някой метеорит по структурата. Тъй че внимавай за подозрително доближаващи се комети.

— Третата заплаха са самите пазители заради битките помежду им, в които не се спират пред употребата на всякакви оръжия.

— Добре де, а с колко пазители имаме да се разправяме в момента?

— Трима или повече са заети да възстановяват инсталациите по страничните стени. Наглед задачата поглъща цялото им внимание, но се налага да ги държа под око.

— Знаеш ли от кои раси са произлезли?

— Да, важен въпрос. Господарите сред тях трябва да са вампири. Останалите, ако ги има, са слуги, подбрани измежду местните видове. Луис, би могло да се спори дала.

— Тандж! Как се развъдиха толкова пазители-вампири по Пръстеновия свят?

— Дълго и сложно е за обясняване. А и защо да споделям с теб фактите?

Луис внимаваше да не обвърже себе си или Най-задния със задължението да издадат всичките си тайни. Как обаче да убеди Брам да сподели своята?

— Ти решаваш. Но първо си изясни какво всъщност искаш. И дали ние можем да ти го дадем. После прецени точно колко е нужно да научим, за да си вършим добре работата.

Издутата ръка се стрелна по стената. Пазителят замислено изрече:

— Вие си пазите тайните. Защо да ви разкривам своите? И без това се задължихте да ми се подчинявате.

Да опитаме иначе…

— Ти унищожаваш корабите. Разбирам подбудите ти, но ако пропуснеш някой от тях? Няма по какво да съдиш как ще постъпят съществата в него. Ние тримата — аз, Новака и Най-задния — единствени сме ти подръка. Надяваш се да ни наблюдаваш и по нашите реакции да предвидиш какво ще сторят нашествениците. Как да реагираме, ако не знаем нищо?

Извитият плазмен шнур вече се опъваше и изтъняваше.

— Най-заден? — повика Брам.

— Остава още малко, докато протуберансът бъде насочен точно в желаната посока.

— Ще довършиш ли задачата?

— Всичките четири цели ли искаш да унищожа?

— Не се занимавай с кометата. Луис, възможно ли е да реагираш естествено, щом ти е известно, че те наблюдавам през цялото време?

— Когато ме наблюдават, отвръщам със същото. Включи и това в преценката си. Брам, кой си ти все пак? Как един вампир се е промъкнал в Ремонтния център?

— Открих входовете по логически път.

Луис чакаше търпеливо.

— Виждал ли си — продължи пазителят — как се държат хуманоидите, които не само произвеждат гориво за Народа на машините, но и пият от него?

— И аз съм го пил.

— А аз не съм. Сега си представи, че си закърмен с това гориво още от млякото на майка си. Но десетки фалани по-късно се събуждаш изтрезнял за пръв път… и пращиш от енергия и желание да действаш. Родих се… не, бях преобразен преди седем хиляди и двеста фалана. Навсякъде около мен имаше трупове — десетки от себеподобните ми и един непознат, с издути стави. Моите стави също бяха издути, нямах пол. Измъчваха ме студ, глад и рани от скорошната схватка, но вече подреждах в ума си загадките на света. Още трима се събуждаха, променени също като мен.

— Убили сте пазител?! — възкликна Луис. — Не, вампирите не са толкова умни, че да го хванат в капан…

— Този си беше хванат по рождение и превърнат в слуга.

От кого ли?

— Слушам те, продължавай!

— Градът се опираше на отвесна скала и една грамадна колона. Аз се бях родил в сянката му. Вечно гладувахме. Някаква рампа се виеше по колоната, водеше към миризмата на плячка, но опитахме ли се да се катерим по нея или по скалата, натъквахме се на сплетени остри железа. Машини излитаха от града или се връщаха в него. Никой никога не минаваше по рампата. Когато се превърнахме в пазители, досетихме се защо животът ни е бил подреден така. Според мен сме били допълнителна защита…

— Да, чудовищата в крепостния ров — съгласи се Луис. — Нападащите врагове биха налетели първо на вас, преди с тях да се заемат истинските бранители.

— Това е най-правдоподобната хипотеза. Настъпи време на лишения, когато машините престанаха да пристигат в града. Поражение във война, политически игри, бандити в околните земи?… Все едно. Ние, вампирите, знаехме само, че отгоре почти не хвърляха боклук, намаляха дори мръсните води. Животните, които се хранеха с отпадъците, се преместиха другаде. Ние пък зависехме от тяхната кръв. След много дни желязната преграда се издигна и големи кутии се спуснаха по рампата. Мъчехме се да ги отворим, да стигнем до кръвта вътре. Техните колела ни газеха. И един невъобразим боец се мяташе около возилата, убиваше всеки, който успееше да ги доближи. Остана след като те се отдалечиха, изтребваше ни, за да не ги последваме. Не отвръщаше на зова ни…

— Какъв зов?

— Оказа се неподатлив на нашата миризма. Това ни разяри. Не бяхме срещали пазител дотогава. Чувствахме се тъпи, вбесени и гладни. Накрая повалихме уродливото същество, скупчихме се отгоре и изсмукахме кръвта, останала в тялото му след битката. Гладът ни терзаеше така, че пихме и от мъртвите си себеподобни. После всички изпаднахме в сън като смърт. Събудих се преобразен. И помнех какво ме е сполетяло, а паметта беше нещо съвсем ново за мен. Мнозина бяха вкусили кръв на пазител. Някои умряха в съня си. Оцеляхме четирима. По миризмата познах любимата си самка.

— Отдавна се питах дали вампирите са моногамни.

— Това какво означава?

— Само с една самка ли се събирате през живота си.

— Не. Когато тя няма миризмата на моята раса, значи е жертва. Изсмуквам вените й до сухо, докато се сношаваме. Ако носи миризмата, може и нищо да не я заплашва. Но ние умирахме от глад, Луис. Аз и моята самка… Как да я нарека?

Човекът се чудеше на разпаления му разказ. А отначало дори трябваше да убеждава Брам! Дали пък пазителят бе попаднал на внимателни слушатели за пръв път в живота си?

— Съгласен ли си да я наричаме Ана?

— Добре. Двамата с Ана винаги имахме желанието да стискаме устни, когато се събираме. Разбира се, след превръщането си в пазители вече не се сношавахме, но помнехме взаимното доверие.

Споменът връхлетя неочаквано Луис и той изтръпна. Да се доверяваш на вампирка?!

Онази твар, която го нападна преди дванадесет години, тогава му изглеждаше пламнал от страст ангел. После напипа в пепеляворусата коса твърде малък череп. Едва ли който и да е хуманоид от Пръстенов свят беше способен да проумее какви всъщност са вампирите.

Забеляза, че Най-задния слуша — едната му глава обърната към Брам и Луис, другата — към приборите за управление.

— Четиримата тръгнахме да оглеждаме заедно с десет от нашите размножители, които бяха твърде млади, за да минат през промяната. Мислено съставях карти навсякъде. Градът имаше формата на триъгълник — основата опряна в скалата, върхът — на колоната, която нагоре се превръщаше в кула. Събаряхме врати, разбивахме прозорци, но открихме само неколцина хуманоиди, заключили се в кулата. Когато размножителите ни се нахраниха, а и ние утолихме малко глада си, последвахме друга миризма. Отведе ни към по-добре укрепено място, където двама пазители бяха живели над таен склад, пълен с жълти корени. Познаваш ли ги?

— Да. Дървото на живота.

— Двамата с Ана веднага прозряхме, че и тези корени вече са кръв за нас. Без тях щяхме да загинем. Убихме останалите.

— А онзи, първият пазител?…

— Изучих внимателно тялото на някогашната жена. Беше по-дребна от мен, с яка челюст за дъвчене на жилавите клонки от храстите по тези земи. Имаше само първобитни инструменти. Би се, за да спаси размножи-тели от своята раса, пожертва се, за да минат те невредими през нас, вампирите. Луис, повечето животни, както и повечето хуманоиди оцеляват само в определени условия, които съществуват на едно-единствено място. Представи си, че твоята раса е прикована към речно устие, гора, усамотена долина, пустиня или блато. Като пазител ставаш по-приспособим, но скъпоценните за теб същества обитават само това място. И друг пазител, не толкова ограничен по природа, може да ти отнеме всичко, ако не му се подчиняваш.

— Ти откри ли някакви признаци?

— О, да, бяха навсякъде, направо пълзяха по раменете ни, за ни ухапят по шиите! В онзи дом над корените са живели двама пазители. Единият е служел на другия. Господарят е бил на почти осемдесет хиляди фалана и е принадлежал към друга раса, вероятно променила се или вече измряла. След хиляди фалани отново усетих и познах миризмата му. Гладът бе прогонил и него от Клиновидния град. Подчиненият останал, за да спаси расата си.

— И кръвта му те е превърнала в пазител!

— Очевидно.

— Вирусът… Значи променящият генетичната структура вирус от дървото на живота се съхранява дори в кръвта на пазителите.

Стори му се забавно. „Вампирите добиват безсмъртие, като изсмукват кръвта на безсмъртните!“

Само че никак не му беше приятно да зависи от волята на един пазител-вампир.

Плазменият шнур се точеше на десетки милиони километри в пространството. Най-задния се рееше под купола на залата, но едната му глава още ги наблюдаваше. Не беше ли далечко, за да подслушва? Или… някой особено чувствителен микрофон…

Попита пак:

— Как проникна в Ремонтния център?

— Корените щяха да ни стигнат за около сто фалана. Трябваше да намерим източника им или да умрем, когато свършат. С Ана се научихме да четем. От намереното в Клиновидния град узнахме, че има и други градове с библиотеки. Подбрахме един с по-студен климат, за да прикриваме външността си под широки дрехи. Смятаха ни за гости отдалеч. Плащахме си данъците, купихме земя, скоро получихме достъп на пълноправни граждани до библиотеката на Народа от устието. И там прочетохме достатъчно, за да се досетим за Ремонтния център под Картата на Марс. Запътихме се към Големия океан и го прекосихме. Направихме си надуваеми обвивки, за да бродим, покрити с тях, по Картата. Въпреки че предпочитам вашите скафандри… Все пак оцеляхме, докато открием вход.

— И не започнахте схватка за последните корени преди това?

Така е. Вампирите нямат съзнание. Затова пазител от тази раса започва всичко отначало — свръхумен след прераждането си, без да му пречат предразсъдъци, някогашна вярност или обети. Ако някой хуманоид не може да има пазител от своята раса, следващият му най-добър избор е бивш вампир.

Все пак сте щели да се вкопчите един в друг за последния корен… Луис не изрази гласно съмненията си. Не знаеше дали е прав.

— И сте намерили онзи стар пазител. Как? Защо се сражавахте с него?

— За да определим кой ще закриля най-добре Дъгата и всичко по нея.

— Той се е справял чудесно дотогава, нали? По негово време сигурно са възниквали и загивали цели раси, цивилизациите обаче са процъфтявали, докато…

— Двамата с Ана го победихме. — Брам се озърна. — Най-заден, докъде стигнахме?

Луис пак се взря в сумрачния скелет. Досещаше се чии останки вижда.

— Как го докопахте? Та той е бил на осемдесет хиляди фалана!

Почти един милион завъртания на Пръстеновия свят. Двадесет хиляди земни години.

— Толкова време, а вие сте го убили…

— Принудихме го да дойде тук. Най-заден!

— Насочих антиметеоритната защита към трите мишени — докладва кукловодът отгоре. — Още минимум два часа не бихме могли да проверим резултатите. А ще изминат най-малко три, докато инсталацията в кометата забележи попаденията и предприеме нещо. Останалите няма как да се отместят от линията на лъча — какво би ги предупредило по-бързо от скоростта на светлината?

— Мнението ти за моя избор?

— Ние предпочитаме да постигаме целите си, като даваме на другите раси каквото те искат.

— Луис Ву, очаквам и твоята реакция.

— Започна нещо, което не ти е по силите да спреш. Нападна два бойни флота… или три, ако включим и Флота на световете. Брам, политическите структури също остаряват и издъхват, но информацията вече не се губи. Имаме прекалено съвършени средства за съхраняването й. Някой ще се опитва да пробие защитата на Пръстенов свят, докато в тази Вселена има протони.

— Значи и пазител ще бди над Дъгата, докато има протони!

— Може би е нужен не само един. Нашествениците не се стремят единствено да завземат огромна територия. Ще човъркат, ще променят и накрая сигурно ще повредят нещо. Както Строителите на градове са свалили двигателите за корекция на орбитата, за да имат наготово междузвездни кораби.

Луис млъкна, но човекът от буци явно очакваше още, затова той добави:

— Мисля, че е грешка пазител-вампир да се заеме с това.

— Такъв имате. И съпротивата срещу него може да се окаже още по-ужасна грешка…

Не продума, предъвквайки мислите си. Брам извади нещо от своя елек. И то беше издялано от дърво, но по-голямо от предишната флейта. Звучеше дълбоко, наситено, а пръстите на пазителя почукваха ритмично по инструмента. Мелодията уталожи раздразнението на Луис.

Изчака печалното свирукане да свърши и заяви:

— Имаш нужда от следяща система извън Пръстеновия свят. Антиметеоритната защита зависи от слънцето и не може да порази нищо, което се крие под основата на конструкцията.

— Ела! — заповяда Брам. — И ти, Най-заден. После ще се върнем да проверим дали някой ни се е изплъзнал.

Пръстите му се усещаха както ако бръкнеш в чувал с мраморни топчета. Дърпаше с неустоима сила. Луис по неволя закрачи бързо. Само се обърна да погледне приведения заплашително скелет. После пазителят го бутна към прехвърлящия диск.

Попаднаха в дока на совалката.

Човекът от буци му помогна, като пазеше ранената му ръка и внимаваше да обърне скафандъра така, че никакви полепнали спори да не се разнесат из въздуха. Но къде ли беше кукловодът?

Брам го дръпна към другия диск и те се прехвърлиха в каютата на екипажа. На Луис и през ум не му минаваше да се съпротивява. Как ще се мери с такава мощ…

Пазителят клекна пред една гладка стена.

— Най-задния извикваше оттук образите в своята кабина. Да проверим дали съм го наблюдавал внимателно.

Извади от джобовете дървените си инструменти и се захвана за работа.

Светна схемата на прехвърлящите дискове.

После изглед от Града на тъкачите.

В това време кукловодът се появи в дока, а след секунда беше при тях.

— Моля да ме извините, че се забавих.

— Проверяваше колко сигурни са предпазните ми мерки, нали? — изгледа го Брам. — Сега събуди кзинта. По-късно ще искам да следя отблизо местата по страничната стена, където пазители възстановяват двигателите. Изпрати натам сондата си за презареждане.

Най-задния прочете данните по екраните на автолечителя, натисна нещо и отскочи, щом капакът се надигна.

Новака се изправи с едно пъргаво движение, готов да се изпречи срещу цяла армия.

Човекът от буци вече държеше в ръце лазерното фенерче и променливия нож, макар Луис да не го бе видял как си бърка в джобовете. Брам се увери, че кзинтът се е успокоил, и попита:

— Новако, ще поемеш ли задължения към мен съгласно условията в договора на Луис Ву?

Младокът се извъртя и потърси с поглед посочения му от неговия баща наставник.

— Да се съглася ли?

Луис преглътна напиращите възражения.

— Да.

— Приемам условията на договора.

— Излез от автолечителя.

Новака се подчини, Брам веднага отведе Луис към грамадния отворен ковчег и му помогна да се настани вътре.

Най-задния беше зает с друго. Шарени точки и дъги се преливаха и въртяха в пилотската кабина като отговор на издаваните от него напеви. Изведнъж той засвири фалшиво.

— Сондата!

— Казвай — подкани го пазителят.

— Погледни! Свалили са прехвърлящия диск от сондата! Почакай малко… — Кукловодът почукна с едната си глава по стената. Сега вместо от камерата на частично потопената сонда те вече гледаха от мрежовото око в скалата. — Ето го!

Устройството за телепортация лежеше на брега до Дома на Съвета.

— Никой не се и опитва да го скрие — обади се Луис от автолечителя. — А малкият диск с деутериев филтър още ли е в носа на сондата?

— Да.

— Чувствам се едва ли не поласкан. Някой иска да се завърна.

— Това е кражба!

— Е, да. Само не издребнявай. По-добре върни сондата тук и монтирай друг диск на корпуса. Новако, сега Най-задния ще ти прочете договора. Не се опитвай да навредиш на никого от двамата. Събудете ме, когато машината приключи с мен. Кухнята-робот може да изхрани един кзинт, както и пазител-вампир. Ще се справиш ли с положението?

— Да.

— Хубаво.

Не без сериозни опасения Луис се отпусна в кухината. Капакът над него се затвори.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВАУРОЦИ ПО ФИЗИКА

Станция на въздушните шейни, 2893 г. от н.е.

Видяха го няколко дни преди да стигнат там. Черна линия, изпъкваща ясно пред неизмеримо по-далечната дясна странична стена.

Доближаваха и линията постепенно се превърна в огромно изкуствено съоръжение, извисяващо се над пустинята — площадка с някакви скупчени форми отгоре.

Накрая червенокожите започнаха да различават и лъчи дневна светлина между опорите на градежа. Уорвия се увери, че това е целта на нощните хора… и гробището на Народа от пясъците.

Пътуваха през суша ви земи. Пясъкът явно не се отразяваше добре на мотора. Преживяха няколко гладни дни, преди да се натъкнат на Народа от пясъците.

Бледите широки одеяния правеха тези хора трудно забележими. По дванадесет дребни стегнати добичета теглеха каруците. Оказа се, че племето се храни с плътта им. Месоядна раса! И червенокожите, и мършоядите живнаха изведнъж.

Подариха на домакините си топове плат, които бяха взели от града над Здрачното леговище. Обитателите на пустинята заклаха две от животните си за пиршеството. Хората от различни раси си размениха предания и истории, доколкото можаха да се разберат. Само Каркър сред Народа от пясъците знаеше добре търговското наречие и превеждаше на останалите от племето.

За ришатра не бяха нужни думи, стигаха и жестовете. Без торбестите си роби местните хора се оказаха дребни и жилави, ниски като събирачите, но с по-широки торсове, тънки крака и ръце.

Арфиста и Тъжната флейта останаха през това време в товарния корпус на колата.

Потеглиха, щом се зазори.

Уорвия се безпокоеше, че мършоядите прегладняват. Но целта беше близо.

Още към средата на следобеда пристигнаха.

Древен път с навят по него пясък се издигаше около основната колона на площадката. Три равномерно разположени издатини стърчаха от средата на съоръжението. Краищата им бяха клиновидни платформи, които висяха над земята без никаква опора.

Горе имаше цяла джунгла от стълбове, метални релси, макари и въжета. Покритите постройки изглеждаха тъй, сякаш някой се е сетил да ги добави доста по-късно. Бяха пусти и овехтели от пясъчните бури — складове, трапезария, странноприемница. В колоната намериха дълбок кладенец с чиста вода.

На една от широките пътеки между сградите Народът от пясъците оставяше мъртъвците си. Личеше, че го правят от много поколения. Виждаха се стотици оглозгани от вятъра скелети. Десетина приличаха повече на мумии. Плътта на последните още не беше изсъхнала.

— Точно както Каркър ни описа мястото — промълви Сабарокареш. — Уорвия, а той обясни ли ти…

— Знам как да намеря леговището на пискуните. Народът от пясъците не ги яде, но казах на Каркър, че за нас ще бъдат подходяща храна.

— Откъде знаеш?

— А имаме ли избор? Трябва да са срещу посоката на въртене спрямо погребалната площадка…

Тя се обърна и млъкна изведнъж. Само на трийсетина крачки от тях равнината се превръщаше в хаос от подутини, сякаш се намираха пред миниатюрни руини на град.

— Няма да будим нощните хора — реши Сабарокареш. — Нека се наспят, а после носовете им ще ги отведат безпогрешно при храната.

Оставиха колата горе, но не прекалено близо до подведените трупове. Отидоха да проверят леговището на пискуните.

Не беше най-необичайното нещо, което Уорвия бе виждала досега, но все пак изглеждаше доста странно.

Стотици плоски могилки, сякаш полуразтопено от горещината селище, но построено от хора, високи една стъпка. На стените срещу средата на леговището имаше отвори.

Когато убийците на вампири доближиха могилките, през дупките се изсипа цяла армия и зае позиция.

Уорвия прецени на око, че един пискун ще й стигне за цял ден. Муцуните им издаваха животинска тъпота. Изпълзяваха на четирите си лапи, после се изправяха, протегнали към натрапниците нокти, по-подходящи за копаене, отколкото за нападение. Разпищяха се гръмко и гневно. От шума я заболяха ушите.

— Имаме нужда от тояги — подсказа Форн. Тегър завъртя глава.

— Ако ги налетим и започнем да ги налагаме, ще се струпат, за да ни повалят, и ще ни довършат. Там, където оставихме колата, има колкото искаш въжета. Май зърнах и една мрежа…

Стражите отново излязоха да бранят леговището. Барок и Тегър метнаха мрежата. Беше здрава и груба, очевидно предназначена за тежки товари. Повечето пискуни изпълзяха изпод нея и се хвърлиха в атака. Червенокожите и търговците побягнаха, дърпайки я. Като се отдалечиха, спряха да я омотаят около останалите вътре безпомощни стражи. Останалите се отказаха да ги преследват, нададоха пронизителни вопли и се прибраха.

Уловиха четири едри животинчета.

Червенокожите се нахраниха веднага, а търговците се заеха да сготвят своя дял на огън, преди сянката да е закрила светилото. Скоро и нощните хора излязоха от колата, огледаха се и тръгнаха към мъртъвците. Уорвия и Тегър се вмъкнаха в товарния корпус да спят.

— Повечето са съвсем изсъхнали — сподели Арфиста сутринта. — Не са подходящи дори за гладни времена. А и са умрели от старост. Народът от пясъците изглежда живее добре и се радва на чудесно здраве. Все едно, имаше и…

— Един пастир — довърши Тъжната флейта. — Май беше смазан от собствения си добитък. По принцип ние рядко оставаме гладни.

— Радваме се за вас — смънка Уорвия.

Показалото се късче от слънцето ставаше твърде ярко за нощните хора. Те се свряха дълбоко навътре под навеса, докато другите се наслаждаваха на лъчите и чакаха утрото да се постопли.

— Разпитахме хората от пустинята — обади се Форанаидлай. — Живеят наблизо, но не знаят нищо за това място. За тях то е само гробище.

— О, още много може да се каже за него — увери я Арфиста. — Сега е необходимо да качим колата и да я закрепим здраво. Четиримата ще имате нужда от храна за пет дни…

— Тук ви напускаме — прекъсна го Сабарокареш.

Двамата червенокожи и без това знаеха, че мигът за раздяла е настъпил.

— Благодарим ви, че останахте толкова дълго с нас — промълви Уорвия. — Щяхме да изглеждаме странно — пастири, каращи кола на Народа на машините. Променихте ли плановете си?

— Ще се върнем наляво, без да бързаме. Ще разменяме знания и интересни истории срещу храна. Ще учим племената, през чиито земи минаваме, как да произвеждат гориво. — Барок стисна ръката на дъщеря си. — Когато отново се върнем при своите, ще сме достатъчно богати, за да има Форн подходяща зестра.

— И ние искаме да ви благодарим за уроците — изрече Тегър нерешително.

Момичето му се ухили похотливо.

— Схватлив ученик си! — Стрелна с поглед баща си. — Е, някои неща още не сме обсъждали…

— Ухажването — подсказа Барок.

— Да. Не забравяйте, че повечето раси си имат свои ритуали на ухажване. Не се опитвайте да налучкате какви са, придържайте се към своите си. Така ще ви е по-удобно, а за другите — по-забавно.

— Ние не отделяме много време за ухажване — обясни Тегър. — А и първо преговаряме. Сигурно отстрани изглеждаме студени или свенливи.

— Хм, вярно си е…

Тъжната флейта се намеси решително:

— Не бива да протакаме. Барок, Форн, ще ни помогнете ли да качим колата, преди да си тръгнете?

— Непременно. Имаме храна, не бързаме. Какви са намеренията ви?

— Колата трябва да бъде закрепена неподвижно на возилото в края на дясната издатина.

— Това возило ли е?!

Говореха за една от трите дълги въздушни платформи. Покривът беше прозрачен, а основата — пет пъти по-широка от колата. От пода се издигаха множество яки алуминиеви дъги, малко по-дебели от Тегър.

Разположиха колата по средата. Двамата мършояди даваха наставленията си изпод навеса. Другите вързаха превозното средство с толкова въжета, стегнати и около дъгите на платформата, че сякаш никаква сила по Дъгата не би могла да го помръдне. Сетне изопнаха въжетата с макари.

По пладне привършиха работата. Барок и Форн започнаха да се готвят за пътешествието си.

— Не е зле да вземете повечко храна. Да опушим ли още пискуни? — предложи Тегър.

— Благодаря ти. Вече измислих как ще ги носим.

Барок ги отведе при находката си — извита в краищата плоскост с дължина три човешки ръста и широка два. Вдигна я без никакво усилие.

Уорвия се ухили.

— Какъв късмет! Можете да я теглите.

— Да. Но първо да се погрижим и за вас.

Стражите изскочиха и преградиха пътя към леговището.

Четиримата метнаха мрежата. Уловиха повечето дребосъци, усукаха края и я извлякоха настрани.

После забиха в земята ръба на плоскостта, натиснаха с всички сили и я подпъхнаха под ронещата се песъчлива пръст. Вече имаха част от котилото на пискуните върху поднос.

Стражите се измъкваха един по един от мрежата. Гледката ги подлуди. Струпаха се трескаво в леко повдигнатата част от леговището, сякаш за да не им бъде отнета поне тя. Останалите се подредиха в дъга и заврещяха.

Натежалата плоскост не се буташе лесно, но успяха да я вдигнат с макари върху площадката. Местещите се лостове им дадоха възможност да я прехвърлят върху колата. С още малко усилия издърпаха плоскостта изпод голямата купчина земя и могилки.

В мрежата бяха останали четири животинки. Извадиха ги, убиха ги, почистиха месото и го опушиха над огън от дървени парчетии, които Барок домъкна от някаква схлупена сграда. Бащата и дъщерята пиеха неспирно вода, докато не им се издуха коремите. Тръгнаха малко преди здрачаване.

Уорвия и Тегър си поприказваха с нощните хора, които бяха излезли да огледат как е закрепена колата.

— Всъщност предполагахме, че и вие ще ни напуснете — промърмори Арфиста, взрян в смалилите се до точици Барок и Форн.

Народът от пясъците им бе обяснил как да намират други племена. Двамата от Народа на машините можеха да пътуват нощем от едно селище до друго, докато навлязат отново в по-богати на вода земи.

Къде ли ще са попаднали дотогава червенокожите, питаше се Уорвия.

Тя се обърна към мършоядите:

— Пастирите скитат неуморно. За нас не са нищо двайсетина пеши прехода. Където и да се заселим, слуховете и въпросите ще ни застигнат. Не умеем да се измъкваме с лъжи. Трябва да се отдалечим още повече. Предпочитаме да живеем, без да отговаряме на въпроси.

Тегър добави:

— Малко време мина, а правихме ришатра с търговци, със стопани на сушавите земи, с хора от пустинята…

Уорвия не забравяше, че нейният опит е още по-богат. Не понечи да спомене за това, нито пък Арфиста се заяде.

— Не и с племето от мочурищата, нито пък с мършояди — ухили се той. — Ама че сте капризни!

Уорвия сведе очи. Ришатрата вече не я притесняваше, но двамата с Тегър не можеха да се насилват…

— И то без да ни подтиква вампирското ухание — продължи червенокожият. — Просто ни обзе някакво желание да търсим нови преживявания… или поне мен!

— Аз също мисля така — потвърди Уорвия. — Партньори сме и сега, но не само един с друг. Не се съмнявам, че можем да заживеем отново както преди…

— Затова обаче трябва да сме далеч от слуховете за двамата червенокожи, които не отбягвали ришатрата с почти никоя раса по пътя си! Оставихме зад гърбовете си империята на Народа на машините. Още малко…

Уорвия промълви:

— Казахте, че ще пътуваме пет дни с това нещо. Как се движи то?

Мършоядите се заеха да затворят задния край на огромния прозрачен покрив. Тя веднага започна да се чувства неуютно в затвореното пространство. Тревожеше се и че не знаят къде ще попаднат в края на краищата.

Вече си мислеше, че няма да дочака отговор. Но Арфиста отвърна:

— Ето така се движи.

Натисна един лост; за да го помръдне, напрегна мускулите и на ръцете, и на гърба си.

Платформата се отдели. Движението започна толкова плавно, че едва се забелязваше, но нямаше съмнение — потеглиха.

— Е, докъде смятате да стигнете? — не мирясваше Тегър.

— Лесно ще надбягаме слуховете, от които се боите — ухили се мършоядът.

Тъжната флейта пак обиколи колата.

— Барок ли се постара така? Превъзходно! Тегър, Уорвия, слушайте ме внимателно — намерението ни е да се доберем до страничната стена. Можете да слезете още при първото спиране или да продължите с нас, а на връщане да си изберете нов дом.

Червенокожият се засмя изумен.

— Ще умрете от старост, преди да зърнете отблизо страничната стена!

— Ясно, значи ще се разделим при първото спиране — сговорчиво предположи Арфиста.

Тъжната флейта забърбори ядосано на техния чудноват език. Партньорът й отвръщаше през смях.

— Тя иска да бъдете с нас — осведоми червенокожите след малко. — Смята, че е по-благоразумно да пътуваме с хора, които могат да виждат на дневна светлина.

— Ние се стремим само да напуснем териториите, достъпни за търговската империя — напомни Тегър.

— Тръгнете си, когато пожелаете. Но първо помислете! Заели сме се с нещо много сериозно. Ще се качим До пръскащите планини, може би и отвъд тях. Никой червенокож пастир не е извършвал такъв подвиг досега. Ще имате толкова за разказване, когато си изберете дом, че дори не бихте се сетили да споменете за ришатра.

Пустинята се точеше назад край тях. Уорвия попита:

— А на какво се возим сега?

— Създадено е от Строителите. Само бях чувал за тези въздушни шейни. Нощните хора ги отбягват, използваме ги единствено при крайна нужда. Но ние имаме и разрешение, и указания какво да правим.

— А бързината им?

Околността отминаваше все по-стремглаво. Отзад площадката се бе превърнала в неясно петънце. Вече се чуваше шум като от вятър, свирещ край яка стена.

— Доста са бързи. Ще бъдем в подножието на пръскащите планини след пет дни.

— О, не!

— Така ми казаха. Но първото спиране е само след три.

— Боя се…

От скоростта Уорвия не виждаше добре земите, през които минаваха. Очите я наболяваха.

— Има линии под повърхността. Начертани приличат на пчелна пита. Те задържат въздушните шейни. Спирането е възможно единствено в точките, където линиите се събират.

— След три дни — повтори Тъжната флейта.

Далеч в пустинята се появи и изчезна керван от хора и животни — толкова светкавично, че Уорвия не успя да — разпознае расата, към която принадлежаха хуманоидите. А въздушната шейна се ускоряваше неспирно.

Металният товарен корпус миришеше на мършояди. И трепереше лекичко от огромната скорост. Уорвия се притискаше към Тегър в тъмата, не й се говореше за света отвън. Прегръщаха се още по-трескаво заради страха. Поне за малко тя забрави къде е. После пожела да чуе гласа на спътника си, за да не слуша шепнещия звън на движението.

— Какъв беше Каркър? — попита я той.

— Силен. Чувствах се особено в прегръдката му. Имаше непривично тяло.

— Къде, тук долу ли?…

— Не. Беше широк и в раменете, и в хълбоците. А долу всички май сте еднакви. Много приказливо беше настроен, искаше да упражнява търговското наречие.

— Само си бъбрихте ли? Тя се изкиска.

— Не, правихме и ришатра. Беше му за пръв път. Представи си, аз го учих!

— А каза ли му…

— Разбира се. Единствената от червенокожите, която практикува ришатра, а пък е негова за цялата нощ! Той се зарадва. Ти с коя беше?

— С Хен… С Ханшиърв. Помъчих се да запомня името правилно. Сещаш ли се — високата, на ръст почти колкото мен? — Двамата се засмяха. — Вдовицата на предишния вожд, но е на моя възраст. Е, нямаше на какъв език да си приказваме. Опитахме как ще е на тъмно, но така и не можехме да се разбираме с жестове и посочване. Затова излязохме отвън, под светлината на Дъгата.

— Чудя се дали нощните хора са гледали.

— И аз се питах същото.

Шепотът на неестествената бързина проникваше в ушите… и в главите им.

Задрямаха. Когато се увериха, че няма да заспят, пак се вкопчиха един в друг. И отново се помъчиха да потънат в унес. По някое време пролуката под вратата засия в бяло. Уорвия попита:

— Гладен ли си?

— Да. Искаш да излезеш ли?

— Не.

Вратата се отвори и пропусна светлината на утрото. Мършоядите се вмъкнаха в товарния корпус и затвориха.

— Много път изминахме — промълви Арфиста. Тегър долови в гласа му и облекчение, и умора. — Вие двамата как сте?

— Страхуваме се — призна Уорвия. А Тегър попита:

— Не трябва ли някой да управлява въздушната шейна?

— Движи се само по линии дълбоко в основата от скрит — успокои го Тъжната флейта. — Няма опасност да се отклоним нанякъде.

— Е, дори да се блъсне в нещо, при такава скорост изобщо няма и да усетим смъртния си миг…

— Ще свикнете.

— Защо си толкова уверен?

Арфиста само изръмжа, а мършоядката промърмори:

— Време ни е да спим.

Миризмата им тегнеше в товарния корпус. Уорвия се гушеше в партньора си, опитваше се да не мисли за мършоядите, за глада си, за треперенето на желязото около нея.

Накрая се изправи.

— Ще отида да хвана пискун. Искаш ли да донеса един и за теб?

— Да.

Вечните облаци останаха в безмерната далечина. Денят направо пламтеше. Светът се стрелкаше назад и сякаш дърпаше очите на Уорвия от главата й. Тя скочи от колата и се повлече към купчината песъчлива пръст, стараейки се да гледа само в краката си.

Не й се изпречиха стражи.

Порови с пръчка в една дупка. Изскочи дебел пискун и заврещя насреща. Тя го хвана, счупи му врата и започна да го разкъсва нетърпеливо.

Не се сдържа и вдигна очи. Бяха навлезли в огромна гора, но дори върховете на великанските дървета оставаха под платформата, смаляваха се и изчезваха отзад. От невероятната бързина Уорвия губеше равновесие.

Принуди се да заобиколи и да мушне пръчката в друга дупка: Щом се появи стражът, докопа го и го уви в полата си.

Вече вдигаше крак към страничната стъпенка на колата, когато чу един глас да произнася името й.

Пискунът падна и изщъка настрани. Уорвия отскочи назад и вдигна пръчката за смъртоносен удар. Не я викаше Тегър, а мършоядите трябваше да са заспали дълбоко…

Наоколо беше пусто. Значи съществото се криеше някъде в колата.

Или под нея? Надникна, но беше прекалено тъмно. Отдръпна се предпазливо. Дали не започваше да й се причува от уплаха?…

— Покажи се!

— Не смея, Уорвия. Аз съм Шепот.

Шепот ли?!

— Тегър те описа като бродещ дух на жена. Мислеше, че само си те е представял.

— Няма повече да говоря с Тегър. Уорвия, дано не ме издадеш нито на него, нито на нощните хора. Някой може да ме убие и тогава е възможно цялата Дъга да загине.

— Да, вече чух от своя партньор, че си много потайна. Шепот, а защо говориш с мен?

— Не искаш ли да си приказваме?

— Предпочитам да се прибера вътре.

— Знам. Уорвия, повярвай ми, не сме достигнали дори скоростта на звука. Въздушната шейна изобщо не се движи бързо. Когато някое парче скала се блъсне в нашия свят откъм основата му, обикновено скоростта му е триста пъти по-голяма, а енергията — деветдесет хиляди пъти.

— Нима?

Тази представа я потресе. Но защо ли? Да не си е въобразявала досега, че звукът се пренася мигновено от едно място на друго?

— Знай, че светлината е несравнимо по-бърза от звука. Сама си се убеждавала в това. Първо виждаш мълнията, а по-късно чуваш гръмотевицата.

На Уорвия не й хрумваше да се усъмни в думите на бродещия дух. Щом се сещаше да говори за такива неща, значи ги разбираше.

— А защо платформата не изпревари звука? Тогава няма ли да се чуваме?

— Когато въздухът се движи с нас, звукът прави същото.

— Аха…

— Въздушната платформа се подчинява на ограниченията, наложени ни от Вселената. Може да стигне само до едно място, тогава ще спре леко и постепенно.

— Защо се мъчиш да ми обясняваш?

— Ако знаеш какво ти се случва, няма да се плашиш. Разбира се, има и изключения от това правило, но шейната не е едно от тях. Лети в нещо като невидим улей от магнитни полета. Няма как да се отклони.

— Магнитни полета ли?

— Ще ти разкажа за магнитите, гравитацията и инерцията. Чуй — инерцията е силата, която те притиска към вътрешната повърхност на въртящ се пръстен. Така гравитацията не може да те придърпа към слънцето…

— Истина ли е онова, което чух от нощните хора? Че Дъгата всъщност е пръстен?

— Истина е. Гравитацията е сила, която почти не се забелязва, но задържа слънцето да не се разпръсне и му позволява да гори. С магнитите пък обвивката на светилото може да бъде насочвана за защита срещу падащи към Дъгата тела. Ще те науча на още неща, ако излизаш по светло от колата.

— Защо?

— Двамата с Тегър се боите. Достатъчно е обаче да разберете какво става и страхът ви ще изчезне. Когато ти си възвърнеш спокойствието, ще го предадеш и на него. Така няма да обезумеете.

— Тегър!… — спомни си Уорвия и се озърна. — Трябва да е прегладнял.

Не видя никъде пискуна, дето бе изтървала. Върна се при отмъкнатата част от леговището, като отново внимаваше къде стъпва. Значи се движеха почти със скоростта на звука! Как ли се измерваше такова огромно разстояние в пеши преходи?

Порови с пръчката в една дупка, от нея изскочи пискун и тя го стисна за врата. Покатери се към товарния корпус; този път ничий глас не я спря.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВАМРЕЖАТА

„Гореща игла на дознанието“, 2893 г. от н.е.

… Ковчег!

Луис, се опита да избута капака, но проклетията не се поддаваше толкова лесно. Присви колене към корема си, за да тласне с крака, после изскочи като гмуркач от вода. Претърколи се по пода и зае защитна стойка.

Чак сега си спомни, че не беше в ковчег, но адреналинът кипеше в кръвта му — достатъчно добра причина да се поразкърши. Какво ли бе ставало тук, докато автолечителят е скърпвал наново организма му?

Глезенът го болеше. На излизане се удари в някакъв ръб. Всъщност — беше му все едно!

Най-много го учудиха усещанията за собственото му тяло.

Едва навършили двадесет години. Луис Ву и десетина негови приятели бяха започнали да си пускат древна програма за обучение по бойни изкуства. Неколцина се отказаха, когато програмата поиска от тях да се ритат и удрят с юмруци дори по лицата. Луис прояви повече инат и се занимаваше цели десет месеца с тази игра на смърт. Накрая все пак му омръзна, а оттогава бяха се източили двеста години…

Но в момента не се чувстваше като пациент, събудил се от упойка след операция, а по-скоро се оприличаваше на боец насред йогацу, в което победата му е сигурна. Настръхнал от сила, претоварен с адреналин.

Страхотно! Да идват насам, всички накуп! Движение!…

Извъртя се и осъзна, че е с голи ръце.

Вторачи се в предната стена на каютата — някаква скалиста местност отминаваше назад с такава скорост, че беше невъзможно да различи подробности. „Иглата“ май фучеше като свръхзвукова играчка за безумци, и то на метри над земята…

Аха, това е само изображение! Нямаше опасност канарите да я смачкат на пихтия. Черният базалт вляво и вдясно, както и докът на совалката под него си оставаха неподвижни.

Видя какво бе ритнал неволно на излизане от автолечителя. Каменно блокче. Преди го нямаше. Съвсем безобиден къс мъртва материя — грубо одялан гранитен куб. Стигаше до коляното му.

Беше сам в кораба.

Разбираше защо Брам бе оставил Новака в състояние на принудителна кома, докато отдели време да го обвърже с договора. Ако се бе събудил сам, кзинтът или щеше да започне да поставя клопки, или да насили някак кухнята-робот да му произведе оръжия. Не проумяваше обаче защо пазителят бе позволил на него да излезе от автолечителя, щом като нямаше никого наоколо.

Колко бързо се учеше този пазител от опита си! Бе наблюдавал поведението на Луис най-много три дни, ако се е включил и в мрежовото око над Града на тъкачите. Дали вече ме познава достатъчно добре и затова ми се е доверил? Едва ли!

Предположи, че Най-задния е пренастроил системата да се отвори веднага щом приключи лечението.

Какво се опитваше да му покаже кукловодът? И Брам досещаше ли се що за игра бе подхванал?

Вторачи се в холоекрана. Дори далечните дървета изчезваха бързо от погледа му. Обширна гора от иглолистни… А право пред него имаше планини и смътно познати облачни форми.

Потрепващият долен ръб в екрана всъщност беше тъмно дърво. Аха, предницата на возило, работещо със спирт — някоя от колите на Народа на машините. Забелязваше се и част от лъскав дебел обръч. Метал или пластмаса?

Мрежовото око, което мършоядите натовариха на колата, вече се намираше върху машина, носеща се стремително над земята.

По краищата на гората стърчаха ръбати скали. Луис прецени, че камерата е на височина петдесет-шестдесет метра. А скоростта? Малко под звуковата. Що за раси бяха способни да понесат такава бързина? Повечето хуманоиди от Пръстеновия свят биха умрели дори само ако напуснат привичната си жизнена среда. А от такова пътуване просто ще им спрат сърцата…

Очакваше ли се от него да измъдри нещо, докато се наслаждава на пейзажа?

Колко време имаше, за да се досети?

Затворен в помещение е размерите на просторна къща под километри застинала лава, кукловодът едва ли би могъл да смята, че притежава свобода на действие. Да, разполагаше с прехвърлящите дискове, но пък те щяха да го пратят там, където чакаха господарите му.

Луис се скастри — вместо да действа, реагираше като послушно куче, което се опитва да разгадае желанията на стопанина си. В гърдите му гореше буйно възвърнатата младост, а нямаше възможност да стори нищо.

„Я седни и се отпусни! Намери с какво да се разсееш. Храна, да речем?“

Имаше активирано меню в контролния блок на кухнята — някаква морска твар, изписана на Речта на героите. Хм, кзинтско сашими! По-добре да не рискува. Поиска от робота да се съобразява с човешката обмяна на веществата, избра френска кифличка и кафе с мляко. Реши, че ще е закуска. А докато чака…

Използва ли прехвърлящ диск, несъмнено ще загуби възможността си за избор.

Но ако го огледа…

Повдигна го за ръба, както бе виждал да прави Брам. Фучащата панорама угасна, смени я схемата на мрежата от прехвърлящи дискове.

Бяха добавени още елементи и връзки между тях. Всъщност няколкото мрежи се сливаха в една. Прехвърлянето, недостъпно за друг освен за кукловод — от каютата в капитанската кабина — оставаше изолирано. Така беше и с още някои двойки от точки. Все пак Най-задния бе пренебрегнал донякъде сигурността заради удобството. Вероятно по заповед на пазителя.

Диаграмата изобразяваше разстоянията в логаритмичен мащаб. В „Иглата“ и около нея схемата беше достатъчно подробна, за да разпознае Луис своята каюта и дока на совалката. Вече имаше точки за прехвърляне из целия Ремонтен център. Откри и Града на тъкачите на стотици хиляди километра оттук. Една точка се намираше далеч вдясно спрямо кораба, почти до страничната стена, на около милион километра. А най-отдалечената — на една трета от окръжността на Пръстенов свят. Стотици милиони километри…

По-ярките линии сигурно отбелязваха включените в момента връзки. Ако се досещаше правилно за значението им… имаше прехвърляне от каютата към дока, после към точката отвъд Големия океан. Брам май щъкаше дейно по света.

Дали бе взел Най-задния със себе си? Или кукловодът се свираше отпред в своята кабина?

Луис си каза, че научи ли това, ще знае и доколко съществува доверие между Най-задния и пазителя. В пилотската кабина кукловодът беше практически неуязвим, корпусът на „Дженеръл Продъктс“ го пазеше от всеки враг. А ако му се пречи да ползва привичните си удобства, ще стане мърляв, ще започне да се чувства зле…

Звън. Френска кифличка с кленов сироп. След секунда се появи и чаша кафе с бухнала отгоре млечна пяна. Луис побърза да се засити.

След това опита да човърка с вилицата контролния модул на диска.

Зъбците се огънаха и се пречупиха.

Засвири песничка през зъби и набра меню „Земя/Япония/сашими“.

Тези хаши наистина приличаха на дървени. Спука едната пръчица по дължина, за да има остър връх. И започна да мести всичко, което мърдаше, в прехвърлящия диск.

Ярки линии бледнееха, други светваха — включваше различни връзки.

Един плъзгач накара всичко да угасне. Щом го върна на мястото му, диаграмата замига. Системата се нуждаеше от уточняващи команди.

Продължи да си играе. След време успя да нагласи разкривен кръг от седем точки, появи се виртуален часовник, а отнякъде засвири смахната музика. Не разбираше мелодичния език на кукловодите, не можеше и да разчете показанията на часовника, но налучка как да го нагласи на „ускорено“.

Стига да не беше сбъркал, затворената верига щеше да го прехвърли в дока на совалката, после в Града на тъкачите, за да види какво се е променило там. Трябваше да навлече скафандър в дока, иначе щеше да вдиша спори от дървото на живота, когато попадне в залата за управление на антиметеоритната защита! Разбира се, не би оцелял без скафандър и върху Картата на Марс. Нямаше да го сваля и при прехвърлянето към най-далечната точка на схемата, която май беше върху страничната стена. После ще продължи към тайнственото кътче на брега на Големия океан и ще се върне в „Иглата“.

Някакви колебания? Пътешествието не би трябвало да му отнеме повече от няколко минути, освен ако се натъкне на нещо интересно.

Постави блюдото сашими върху диска. Никаква промяна.

Разбира се! Ръбът още беше повдигнат за достъп до контролния модул. Луис го натисна надолу. Блюдото изчезна.

Както и схемата в екрана. Той едва се възпря да не подскочи. Отново виждаше бясно носещата се напред кола. И в далечината — пръскащи планини в подножието на странична стена. Бяха доста наблизо по мерките на Пръстеновия свят, на петдесетина хиляди километра.

Мислеше си какво би искал да проучи, ако можеше да поработи с корабния компютър. Реши непременно да помоли Най-задния за това след време. Трябваше да прегледа всичко известно за пазителите. Но къде се губеше онова блюдо?

Зае се с комплекс асани от йога и успя да потисне нетърпението си. Как ли си представяха кукловодите ускореното действие на своите системи?

Блюдото не се появи и след четиридесет и пет минути.

Нямаше да е чудно, ако останалите са в някоя от избраните точки. Току-виж Новака е докопал суровата риба, за да си похапне. Обаче… Не е зле да премисля всичко отначало.

Далечната цел в схемата се бе изместила малко.

Малко, а? Буца заседна в гърлото му. Триста милиона километра по Дъгата, представени в логаритмичен мащаб, а точката се мести?! Нелоша скорост и за междупланетен кораб, поне няколкостотин километра в секунда.

Ами да, това е сондата за презареждане с гориво. Сигурно са сложили нов диск на корпуса й и са я пуснали в орбита покрай страничната стена. А блюдото със сашими е изгоряло като мъничък метеорит.

Луис пак надигна диска и се захвана да човърка. Псуваше и си мърмореше, мъчейки се да не обръща внимание на шантавия оркестър.

— Ето това променя онази връзка… Тандж! А защо не? Ох, нали тъмното означава изключено. Сега да опитаме така…

Поръча си питка от кухнята и я пусна върху диска. Хоп! Вече я нямаше.

Минаха седемдесет минути, откакто откъсна сподвижниците си по неволя от „Иглата“. Всъщност прекъсна им достъпа до целия Ремонтен център. Ако откриеха… Все едно обявяваше война, а и нарушаваше договора.

Но пък какво можеха да сторят?

Понечи да се изсмее, но се задави. Познаваше нрава на кукловодите. Най-задния за нищо на света не би забравил да си присади в тялото резервна система за управление. Разчиташе единствено, че още се колебае кога да възстанови предишните връзки. Може би щеше да изтърпи ровичкането му, но на Луис никак не му се искаше да застане пред вбесения Брам.

Питката се появи отново.

Върху екрана предницата на колата летеше над вода. Планините вече се виждаха вляво и полека се изместваха в посоката срещу въртенето. Значи платформата е завила на… да, шестдесет градуса? Не можа да сдържи широката си усмивка.

Това чудо се движеше по свръхпроводниковата мрежа!

А тя беше част от основата на Пръстенов свят — шестоъгълници със страни по осемдесет хиляди километра. Чрез полетата на мрежата се манипулираха слънчевите изригвания. Очевидно возилото на Народа на машините бе качено върху магнитно-левитационна платформа, измислена от Строителите на градове или съществуваща още от създаването на този свят.

Дали Най-задния знаеше това?

Реагира отново. Явно сега бе затворил сполучливо веригата.

Струваше ли си да рискува?

Луис стъпи на диска.

От дока липсваха скафандри — един за кукловода, резервният на Кхмий и комплектът, предназначен някога за самия него. Това не означаваше задължително, че всички те са във вакуум. Пазителят може би просто държеше на предпазливостта, използвайки защитните облекла като броня.

Луис скочи от диска, стиснал под мишница скафандър, пояс, шлем и въздушен обогатител. И се пренесе в Града на тъкачите.

Появи се там в неловка поза. Олюля се и изтърва всичко. Огледа се засрамен.

Ярка дневна светлина. Прехвърлящият диск лежеше под наклон върху влажен речен бряг. Никой не се къпеше във вира. Ослуша се за детски гласове, но не чу нищо.

Приклекна да огледа диска и над него прозвуча леко заядлив глас. Падналият наблизо шлем преведе:

— Приветствам те! От коя раса си? Луис се изправи.

— От Народа на небесните кълба. Кидала, ти ли си?

— Да. Значи си от расата на Луис Ву? Старият тъкач се взираше неуверено в него.

— Така е. Кидала, колко време мина, откакто Луис Ву ви напусна?

— Но ти си самият Луис Ву, възвърнал младостта си!

— Вярно е. — Почувства се неудобно под пронизващия поглед на тъкача. — Спах дълго. Добре ли е всичко при вас?

— Благоденстваме. Търгуваме. Гостите идват и си отиват. Но Саур се разболя и умря. Минаха двадесет и две завъртания на небето…

— Саур ли?!

— … откакто ти изчезна, следван по петите от някакво космато същество. Само едно дете от мършоядите видяло. Да, Саур е мъртва. И аз бях на косъм от смъртта. Умряха и две деца. Случва се гостите да донесат болести, опасни за другите, но не и за тях.

— Надявах се да поговоря с нея. Призрак на усмивка по устните на стареца.

— Може, но дали ще ти отговори?

— Тя ми даде добър съвет.

За нищо на света не бива да протакаш…

— След като ти изчезна, Саур ми обясни какво те е мъчило.

— Реших проблемите си. Поне се надявам, че успях. Но попаднах в робство.

— Робство, казваш… Имаш десетки фалани да измислиш как да си възвърнеш свободата.

Гласът на Кидала натежа от умора и горчилка.

Луис се учуди на разочарованието си, че нямаше да беседва със Саур. Би останал да почете паметта й, ако разполагаше с време.

Време… Двадесет и две завъртания на небето, тоест повече от два фалана. Сто шестдесет и пет от тридесетчасовите денонощия на Пръстеновия свят. Бил е в авто-лечителя над половин земна година!

А сега се стараеше да навакса пропуснатото.

— Кидала, кой премести нашия прехвърлящ диск?

— Не знам за какво говориш. А, за това тук ли? Намерихме го сутринта, когато ти изчезна. Не сме го пипали.

По ръба на диска имаше засъхнала кал. Луис виждаше отпечатъци от големи пръсти и драскотини от остри нокти. Не бяха оставени от малките ръце на тъкачите. Друг хуманоид се бе опитал да промени настройката.

Мършоядите. Трябваше да се сети веднага. Зарадва се, че попадна тук денем. Нощните хора дори нямаше да научат, че се е мяркал.

Облече скафандъра.

— Поздрави децата от мен — помоли след малко Кидала и вече беше другаде.

Мрак.

Той включи прожектора в шлема и различи костите на скелет.

Прехвърли се в залата за управление на антиметеоритната защита. Екраните тъмнееха. Единствената светлина се излъчваше от прожектора му.

Костите като че бяха поставени там от някого, пожелал да ги изучава. Рамка от тънки метални пръти ги крепеше на местата им.

Съществото трябваше да е било с една глава по-ниско от Луис. Всички кости имаха някак изтрит, похабен вид. Ребрата изглеждаха изумително тънки, от пръстите не беше останало почти нищо. Но в залата нямаше ветрова ерозия, нали?! А ставите още се издуваха тежко.

Пазител.

Луис докосна черепа с ръкавицата си. Гладка повърхност. Изтъркана от времето, превръщащо постепенно костта в прах.

Тук липсваше променлив климат. Голите кости бяха изложени в залата поне от хилядолетие.

Дясната тазобедрена става — раздробена; лявото рамо, лакътят и вратните прешлени — счупени или пукнати.

Умрял при падане от високо или пребит до смърт при схватка.

Паките произхождаха някъде от галактическото ядро. Техният опит да колонизират Земята се бе провалил — в почвата липсвала особено важна съставка за дървото на живота. Но размножителите се пръснали по цялата планета от първоначалните селища в Африка и Азия. В музеите излагат техните кости под имена като Хомо хабилис. Потомците им развили интелекта си. Типичен пример за неотения1.

Институтът „Смитсониън“ пък излагаше мумифициран труп на пак-пазител, открит преди векове в марсианската пустиня. Луис бе виждал негова холограма още в курса по обща биология.

Каза си, че съществото пред него може и да е деформиран пак, само да не беше могъщата му челюст.

Пазителите губеха зъбите си при метаморфозата. Жалко, точно те биха могли да му подскажат много за загиналия. Имаше опасност обаче челюстта да счупи твърде дебели кости.

А и тялото беше прекалено удължено.

Нито пак, нито мършояд. Досещаше се кога е загинал пазителят, но преди колко хилядолетия бе се родил? Онзи в „Смитсониън“ беше прекарал тридесет хиляди години в полет от галактическото ядро до Земята с надежда да открие процъфтяваща колония там. Кой знае дати подготовката на експедицията не му е отнела още толкова време. Тези същества се отличаваха с учудващо дълголетие.

Сред боговете на древните гърци Кронос бил най-старият. Убивал децата си, докато някои не му се изплъзнали и на свой ред го погубили. Добре, ще нарече този Кронос!

Глутница вампири убила пазител — изоставения слуга на Кронос.

Брам и Ана сигурно са дебнали дълго господаря си. Години, векове, хилядолетия? Паките-размножители — праотци и на земните хора, и на вампирите — били великолепни бегачи и ловци още на планетата, в галактическото ядро на която възникнали.

А старият Кронос може и да се е отнесъл несериозно към пазители, произлезли от вампирите. В края на краищата, нали преди това те са били лишени от разум твари с отвратителни сексуални и хранителни навици? А той разчитал на своя свръхинтелект, пък и не го измъчвал нагонът.

Както е с Брам. Дали това нямаше да се окаже слабо място, ако успееше да измисли как да се възползва…

Луис се взря напрегнато. Тазът, лявата ръка и черепът са били счупени или спукани малко преди смъртта. Само че откриваше и стари, зараснали счупвания. Кронос си бе трошил гръбнака дълго преди да умре. Хм, дали и гръбначномозъчните нерви на един пазител се възстановяват? Дясното коляно обаче не беше регенерирало в предишния си вид.

Имаше нещо смущаващо в този гръбнак… Прозря какво точно едва когато го сравни с черепа.

Челото се издуваше. По-гладка, по-млада от другата кост. Неравните израстъци по челюстите също имаха такъв вид. На тях приличаше и гръбнакът. Възстановяване след счупването.

Ако Кронос бе победил в тази битка, щял е да оздравее за пореден път.

Да си представя, че разследвам убийство. Знам кой е убиецът, но за да го осъдят, имам нужда от всяка дреболия, от всеки детайл. Защо Брам е поставил тук скелета? Врагът е бил мъртъв, нямало е кой да отмъсти за него… Или двамата с Ана са се опасявали, че ще има и други като Кронос?

Изправен скелет и куп снаряжение в сенките. Стори му се, че нещата са разхвърляни безредно. Убеди се, че първото му впечатление е вярно само отчасти. Изглежда отначало са били наредени прилежно, за да бъдат изучени, но после пазител-вампир ги бе сритал в пристъп на ярост.

Великолепно някога палто с козината навън и колан към него. Още се долавяше слабата воня на кожа и на мършояд, който не се е къпал хиляди години. От вътрешната страна имаше двайсетина джоба с разнообразни форми, вече празни.

Оръжия — нож от стар метал, превърнал се в черна ивица ръжда. Тънък, дълъг цяла стъпка. Две ножчета от рог колкото показалец. Шест метателни ножове, почти еднакви, но дялани от камък, все така смъртоносни както и в деня на направата им. Прът от устойчива на времето сплав, сплескан в края като длето.

Останки от дървени обувки с дебели ремъци. Старателно изработен арбалет и десетина различни на вид стрели. Малка кутия… Паливо? Луис не успя да изтръгне искри от него. Купчина хартии или пергаменти. Карти?

Встрани лежеше телескоп — грубоват, но с великолепно полирани лещи. Я гледай… До него имаше инструменти — блокчета пемза, малки ножове. Брам или Ана, а може би двамата заедно си бяха подредили работилница в опит да възпроизведат оптическия уред.

Твърда черна буца колкото юмрука му. Наведе се да го подуши. Месо… С изтекъл преди хиляда години срок на годност, но пък нали и пастърмата винаги е малко вонлива на мирис и вкус! На един мършояд би му харесала точно такава.

Кога е умрял старият Кронос?

Защо да не попитам?

Още се мъчеше да запълни пролуките в онова, което му беше известно. Щеше да научи повече, като задава въпроси… но само каквото Брам реши да му каже. А времето не стигаше.

Тупна Кронос по раменните кости.

— Довери ми се.

Прекрачи към диска.

Замижа ослепял и загуби равновесие.

Сви се като морска анемона, пресегна се между коленете си в търсене на опора. Стискаше клепачи, за да спаси очите си от яростния блясък на слънцето.

Лошо наклоненият прехвърлящ диск се плъзна крачка-две надолу. Луис се надяваше, че в момента стиска края му, а не нещо друго. Внимаваше да не шавне.

Светочувствителната лицева плоча на шлема посивя. И вече можа да се огледа.

Пак помисли, че Картата на Марс не е особено правдоподобна.

С лекота би изброил стотина оттенъка на червеното, само че над себе си виждаше тъмна синева, каквото е небето над най-високите земни планини. А и светилото беше прекалено ярко за Марс. Нямаше как обаче да се промени и гравитацията, за да наподоби условията на червената планета.

Но за тукашните марсианци вероятно това беше без значение. Живееха си защитени от слънцето под толкова фин пясък, че течеше като гъст сироп. Може би дори ги пазеше отчасти от твърде силното притегляне.

Очакваше да попадне на Монс Олимпус и май позна. Озова се в горния край на стръмен склон, по който прехвърлящият диск продължаваше да се пързаля.

За какво ли бе мислил Най-задния, когато е избирал мястото?

Ясно. Марсианците са превърнали устройството в капан.

До долу имаше много километри. Луис се притисна към импровизираната шейна.

А тя набираше скорост. Дискът подскачаше като кон, опитващ се да хвърли ездача си. Пръстите инстинктивно се вкопчиха в мъртвешка хватка, закрепи се някак и с върховете на ботушите. Скоро щеше да налети на грамадна скала. Наклони се надясно, за да завие. Не успя. Щеше да бъде страхотен сблъсък!…

След миг се пренесе другаде.

И стисна още по-силно. Пропадаше в черна пустош.

Не си позволи да писне: „По дяволите, нали го нагласих!“

Държеше се за прехвърлящ диск, закрепен към източена голяма пура — сондата на Най-задния. Наоколо имаше черно небе и безброй звезди.

Корпусът на сондата сияеше. Без да се пуска нито за миг, Луис изви глава да погледне.

Под и зад него се простираше Пръстенов свят. Забелязваше много подробности. Реки като гърчещи се змии, дъното на моретата, права черна нишка — вероятно път, прокаран от Народа на машините.

Тук атмосферата не го пазеше и слънцето се опитваше да го превърне в задушено. Нищо страшно, през този скафандър потта се изпарява. Но навлезе ли в сянка, ще стане лошо. Изобщо не се сети да навлече и термоизолационен слой.

Летеше наравно с горния край на страничната стена, а под себе си виждаше половинки от конуси. Пръскащите планини. От подножията им започваха реки. Значи ги съзерцаваше от около хиляда и петстотин километра. Далеч напред се мержелееше дълъг двоен конус, направен сякаш от паяжина.

Двигател за корекция на орбитата. Лесно разпозна двойния тороид, който до днес смяташе за основна част, но двете пръстенчета явно бяха само изящната талия на огромно устройство. Двигателите на този свят бяха изработени от тел, толкова тънка в сравнение с общите им размери, че ту се виждаше, ту чезнеше. Клетка за уловения слънчев вятър.

Този явно тепърва щеше да бъде монтиран на мястото си. Не сочеше накъдето трябва.

От два века Луис не се бе страхувал толкова.

Нали си получих обратно питката!

Сондата летеше… не, беше застинала, а под нея Пръстенов свят се въртеше с над хиляда и двеста километра в секунда.

Системата се е пренастроила. Изолирах този диск от веригата, но не е приела промяната. Не разбирам програмния език на Най-задния. Какво ли още съм оплескал?

Стискаше с все сила…

Дискът се блъсна в шлема на скафандъра.

Не пускаше и не отваряше очи; Все още. Не се чувстваше във форма да срещне когото и да било. След няколко секунди щеше да е невредим и сам в „Гореща игла на дознанието“.

Огромна лапа с остри нокти хвана рамото му и го обърна по гръб.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВАУРОК ПО БЯГАНЕ

„Скритият Патриарх“, 2893 г. от н.е.

Кзинтът го издърпа да стане. Луис се задъхваше и трепереше. Новака не можеше да говори с него, докато шлемът беше на главата му, и човекът много се зарадва на това.

Беше на „Скритият Патриарх“ близо до кърмата.

Още една проклета, зашеметяваща изненада. Бе оставил дългия километър и половина кораб край река Шенти. Как грамадният съд се е озовал тук?

Младият кзинт упорстваше да го попита нещо. И държеше… По дяволите! Луис рязко смъкна шлема от главата си.

— Обикалях по кърмата — обясни Новака, — когато това се появи върху прехвърлящия диск. Дар преди да ни гостуваш? Риба ли е?

Луис пое от ръцете му блюдото сашими. Резенчетата сурова риба сега изглеждаха подути и хрупкави.

— Била е за малко във вакуум — поклати глава той. — Имаше ли и една питка?

— Оставих я да продължи по веригата. Луис, вониш на ужас.

Ама какво правя тук?

Само след няколко секунди можеше да е в безопасност, да се върне в „Гореща игла на дознанието“. И да се пъхне в безтегловността на спалните плоскости, за да се отърве от това треперене, да прогони влудяващия страх и да осмисли какво бе научил, а какво — не.

Новака обаче го видя. Ако убеди кзинта да си затваря устата… „Как пък не!“ Пазителят е изучавал издайническите реакции на тялото му половин година. Новака не би успял да скрие нищо от него, дори да се опита.

Затова само промърмори:

— И мъртвец може да надуши ужаса ми… — Пусна върху палубата шлема и обогатителя на въздух и започна да дърпа циповете. — Въобразявах си, че налучках как се управляват прехвърлящите дискове. Само че сбърках! О, да, марсианците пък бяха ми приготвили хубавичка клопка. Едва не ме довършиха, признавам.

Полуплешива глава на хлапе надникна от един люк. Аха, от расата на Строителите. Очите на момчето се изцъклиха от изумление, след миг вече се бе скрило.

— Марсианците ли? — повтори Новака недоумяващо.

Луис сваляше скафандъра.

— Остави това. Трябва да изгоря малко енергия. Добре ли тичаш?

Кзинтът се наежи.

— Надбягах баща си, след като се сражавахме.

— Добре, тогава да се надбягваме с теб до носа на кораба.

Новака нададе мяукащ вопъл и се втурна напред. В този миг нагънатият скафандър още беше омотан около глезените на човека. Като чу дивия врясък, мускулите му се сковаха и той тупна на палубата.

Великолепен боен вик! Съскайки древни проклятия и ругатни, изрита скафандъра настрани, претърколи се и побягна. Още виждаше кзинта и отбеляза, че младокът тича доста по-бързо от него. После Новака се скри зад някаква надстройка.

Луис бе живял на кораба почти две години. Не вярваше, че може да се залута тук. Понесе се бясно напред, състезавайки се всъщност със самия себе си. Имаше да измине километър и половина до носа.

— Луииис!…

Слаб необичаен глас някъде отвисоко… Кукловодът се бе покатерил на наблюдателница върху мачта.

— Здрасти! — изрева Луис.

— Почакай!

— Не мога!

Ах, колко добре се чувстваше…

Към него се спусна плътна сянка. Той не забави крачка. Тъмният силует се изравни с бягащия — товарен диск от Ремонтния център, но със заварени по периферията перила.

— Не ми се пречкай! — подвикна човекът. — Състезавам се.

— Не те разбирам.

— Това не е… тест за интелигентност.

— Как си?

— Прекрасно. Не мога да се ориентирам. И съм жив! Най-заден… не използвай… диска на Монс Олимпус. Марсианците… още ги има там… са го превърнали… в капан.

Вдиша дълбоко и издиша докрай. Вкус на сол във въздуха. Чудесно! Белите му дробове се справяха с предизвикателството, краката също. Затича по-бързо.

— Пак ще го направят — добави разсъдливо.

— О, и аз мога да участвам в тази игра. Ами ако пусна друг диск в океана и започна да прехвърлям вода на Монс Олимпус?

— Защо ме питаш? Не изтребвай… никого. Може да ти бъде… полезен по-късно. Нали затова… не сте погубили… кзинтите?

— Общо взето, прав си — съгласи се кукловодът. Едноока глава се обърна към оранжевото петно, прекосяващо лудешки средната палуба. Новака…

— Луис, за щастие си се събудил точно навреме. Имам много да ти разказвам.

— Къде е Брам?

— Готви вечерята ни.

Главите се събраха и се зяпаха взаимно. Нима Най-задния се шегуваше? Може би така се смееха кукловодите?

— Брам има извънредно остро обоняние — добави двуглавият.

— А как върви танцът? — сети се Луис.

— Танцът ли? Продължава без мен. Луис, ужасно ми омръзна да използвам твоя рециклиращ робот! Дори нямах време досега да променя програмите.

— За което съм ти… благодарен.

Дръж се нехайно! Щом пазителят не се доверява на Най-задния дотолкова, че да го остави да си прави привичните упражнения и да използва тоалетните удобства…

Току-виж кукловодът вече е готов отново да стане господар на живота си.

Горната средна палуба свърши. Провираше се по коридори, качваше се и слизаше по стълби. Кзинтските стълби бяха твърде стръмни, с раздалечени стъпала, но той фучеше по тях като орангутан, натъпкан с допинг. Все очакваше да задмине някъде Новака или нещо по-лошо — кзинтът да му се нахвърли от някоя ниша. Стремеше се да минава по високи места.

Мислено се опитваше да състави къс маршрут, по който да заобиколи градината. Не, щеше да загуби време. В края на поредния коридор стигна до десетина дървени стъпала и те го отведоха до върха на стена. Притича по нея, за да избегне ограда от големи бухнали жълти кълба с внушителни тръни. После скочи от три метра в пръстта.

Някога тук бе имало кзинтски ловен парк. Две години Луис и двамата потомци на Строителите се бяха грижили за растенията, защото завариха подивяла джунгла. Най-вероятно в нея са пасти стада за екипажа от кзинти. Отдавна ги нямаше, човекът не очакваше и сега да завари животни.

Новака не се мяркаше никъде.

Корабът имаше осем великански мачти и безчет платна, а макарите за вдигането, свалянето и обръщането им бяха по силите само на кзинт. Или на пазител, да речем. Стигна до предната мачта с наблюдателница. Дишаше тежко, усещаше краката си като полусварени спагети.

Някой го чакаше на носа.

Луис изпсува наум. Не му достигаше въздух, за да говори. След секунда разпозна пазител.

Тръгна със спокоен ход към него. Брам стоеше като статуя. Дори не личеше дали диша.

— Май ти победи! — изграчи Луис.

— Нима с теб се надбягвахме?

Брам нямаше как да научи, че се е появил още някой, освен ако хлапето го е намерило в кухните… Или е чул тропота по палубите и също се е втурнал към носа.

— Все едно — завъртя глава човекът. — Имах нужда от това натоварване.

Пред него се откриваше планинска верига със съвсем неземен вид. Раздалечени конуси с различна височина се простираха вляво и вдясно. Без да вижда хоризонт, не успяваше да прецени истинските им размери. Повечето се издигаха достатъчно, за да са заледени върховете им, но надолу ги изпъстряха петна във всевъзможни оттенъци на зеленото.

Чак сега съзнанието му догони очите — проумя какво се извисява над планините. Ами че те бяха мънички!

Я да видим. Страничната стена е висока хиляда и петстотин километра. От трийсетината конични възвишения, които виждаше, повечето приличаха на дребни подножия, но поне пет-шест далеч надхвърляха по ръст Еверест.

Най-задния долетя спокойно върху товарния си диск. Зад него се показа и оранжево туловище.

Кзинтът едва се влачеше. Нямаше никакви сили.

— Благодаря ти, Новако — каза Луис. — Имах отчаяна нужда от това състезание. Така врях и кипях от адреналин, че би ми стигнал за цяла война.

Кзинтът заръмжа пресекливо:

— Моят баща… ме остави… да го победя… Не искаше… да ме убива.

— Тъй ли…

— Ти как… ме задмина?

— Сигурно успях някъде в градината.

— Как?

— Брам, предполагам, че знаеш за ловците-бегачи?

— Това понятие не ми е известно — отвърна пазителят.

— Ясно. Новако, повечето хищници се хвърлят върху изпраната жертва, но се провалят девет от десет пъти. Когато плячката им се изплъзне, търсят си по-бавна. Малко месоядни животни си набелязват жертва и я гонят, докато я повалят. Вълците обаче го правят. И хората. Големите котки в моя свят не са ловци-бегачи. И кзинтите не са. Твоите праотци са се научили постепенно, че е по-благоразумно да проследят и издебнат врага, за да не им досажда по-късно, но това вече е гласът на цивилизацията в главите им. Еволюцията не е смогнала да ви промени достатъчно…

— Знаел си, че ще победиш.

— Ъхъ.

Кзинтът примига насреща.

— Ами ако тичахме само до градината?

— Щеше да победиш ти.

— Благодаря ти за урока.

— Аз ти благодаря.

Хм, много любезно. Кой ли го е научил?

— Луис — обади се Брам. — Огледай се. Искам твоята реакция.

Ама че начин да се изразиш…

— Впечатляващо е. Толкова зеленина! От подножията чак до линията на леда: Но не би трябвало да се учудвам. Нали планините са от утайката по морското дъно. Готова плодородна почва.

— Друго ще кажеш ли?

— По някои от тръбите очевидно не се стича флуп. Това обяснява защо има и по-ниски пръскащи планини. Каквото е останало от тях, досега трябва да се е втвърдило до плътна скала. А на най-високите явно има изобилие от воден лед. Виждам, че оттам започват много реки. И си мисля, че тези планини са единственият източник на земетръси в Пръстеновия свят.

— Трудна за обитаване среда, така ли?

— Предполагам. Брам, това сме го виждали преди петдесетина фалана. Ти забеляза ли признаци на живот по пръскащите планини?

— Разстоянието дотам е колкото една обиколка на твоята планета, но вече се уверихме, че има живот. Луис, трябва да се погрижа за храната. Най-заден, Новако, заведете го в трапезарията. И му покажете.

Кукловодът бе напръскал мрежови очи и на четирите стени.

Едното не се използваше в момента. Изглеждаше си като бронзова паяжина. Екран с формата на разлята локва показваше редица тъмнозелени конуси с бели върхове. Във втория страничната стена се изнизваше бавно — изглед от сондата за презареждане.

А в третия двайсетина мускулести космати мъже насочваха с въжета плоча, върху която би се побрала къща с шест стаи. Тя се рееше над главите им. Голяма товарна платформа или част от въздушна сграда. Дърпаха я към Луис… тоест към колата и отмъкнатото мрежово око.

— Оставих ти в кораба запис отпреди шест дни — каза Най-задния, — за да го видиш, щом се събудиш. Това обаче е в реално време.

— Какво са намислили?

Отговори му кзинтът:

— Опитват се на всяка цена да стигнат до страничната стена.

— Но защо?

— Още не знам. Брам може и да се е досетил. Докато машината те лекуваше, той намери твоите приятели, потомците на Строителите, и ги премести на „Скритият Патриарх“. Подчинени са му, както робите на баща ми се подчиняват на господаря си. Само след един ден насочиха кораба надясно. Брам изучава страничната стена.

— Защо? — пак промърмори Луис.

— Не ни обясни.

Най-задния се намеси:

— Никога не съм виждал Брам да проявява страх, но според мен се бои от другите пазители.

Луис веднага схвана връзката.

— Необходимо е да се възстановят двигателите за корекция на орбитата. Иначе Пръстенов свят може пак да се измести. Всеки пазител, който проумява това, е на страничната стена и монтира двигатели. Прав ли съм?

— Ако сме разбрали подбудите им, да.

— А защо Брам не е на стената?

Кукловодът издаде кратък остър звук като кихавица на тромпет.

— Ех, ако пазителите знаеха, че три раси от други светове се опитват да нахлуят тук, а четвърта ги наблюдава от далечна орбита, всички щяха да се струпат в Картата на Марс.

— Да им осигурим ли мощни телескопи? Не, въпреки това ще… Охо!

— Какво „охо“?

— И Брам смята, че мястото му е на страничната стена. Подготвя се. Другите пазители ще се мъчат да го убият.

Главите на Най-задния се спогледаха за миг.

— Както и да е. От „Скритият Патриарх“ можем да оглеждаме страничната стена. Моята сонда е в околослънчева орбита цял фалан, плъзга се край стените и записва. Много нови неща научихме.

Кукловодът изчурулика.

В първия екран се намести само една пръскаща планина. Бледо и тъмно зелено, ливади и гори чак до бялото на леда. На самия връх черна нишка потъваше в гъсто кълбо тъмна мъгла. Дънна утайка от моретата падаше неспирно от тръбата.

Във втория екран страничната стена прелиташе размазана, видяна твърде отблизо. Луис се стараеше да не поглежда натам.

А откраднатото мрежово око показваше…

Той се разкикоти.

Колата на Народа на машините се подрусваше и полюшваше пет-шест метра над земята. Наоколо имаше закръглени могилки като хиляди спящи хипопотами.

Опънати въжета дърпаха товарната платформа. Теглеха ги вече трийсетина мъже от непозната за Луис раса. Имаха леки раници на гърбовете си, не носеха нищо друго. Права черна коса падаше почти до коленете им. Може би нямаха нужда от защита срещу студа.

Бягаха нагоре към билото на един рид, където пък ги чакаха трийсетина космати жени. Те размахваха ръце и крещяха насърчаващо. Сред тях се виждаше и червенокожа пастирка, която се опитваше да покаже накъде трябва да се насочат мъжете.

Ставаше стръмно и вече не тичаха. Жените се струпаха наоколо и също хванаха въжетата. Чуваха се смях и задъхани разговори.

Луис забеляза, че жените имат силни крака — като тези на мъжете. Тълпата преодоля възвишението и тръгна надолу. Всички изчезнаха от екрана — явно се струпаха отзад, за да забавят движението на платформата.

А червенокожата се хвърли към едно свободно въже и се покатери по него.

Платформата се ускоряваше. Помощниците вероятно бяха пуснали въжетата. Могилките растяха бързо пред очите му, добиваха очертанията на внушителни хълмове. Между тях лъкатушеха поточета и се събираха някъде напред. Луис се досещаше, че вижда подножието на пръскаща планина.

От клатенето на платформата започваше да му се гади.

— Така ще се пребият — промърмори накрая. Новака изскимтя присмехулно.

— И аз не мисля, че са постъпили разумно — вметна Най-задния.

В първия екран планината също се уголемяваше. Върхът й вече не се виждаше. Луис различаваше цветни точици и мигащи светлинки по склона. Хм…

— Хелиографи.

— Прозорлив си.

— Едно дете от мършоядите ми разкри тайната, а си мислеше, че ми говори със загадки. Цялата им империя трябва да се опира на съобщенията с хелиографи от пръскащите планини. Според теб как го правят? Мършоядите не понасят дневната светлина.

— Нощем виждат сигналите от осветените планини. Това е лесно, но как изпращат съобщения от тъмните земи? Луис, мисля, че си осигуряват помощта и на някои местни раси.

— Някак им се отплащат. Както и на хората от пръскащите планини. Обзалагам се обаче, че не с ришатра.

— Нямат нужда от особено много вестоносци. Забелязахме проблясъци само по няколко десетки планини. А още няколко хиляди точки за препредаване на съобщения на повърхността биха им стигнали, за да поддържат връзка из целия Пръстенов свят.

— Ами… Онези неща там да не са балони? Най-задния изчурулика отново. Камерата се завъртя.

Двайсетина цветни кръгчета се носеха два — три километра над леда. Още повече бяха те в широките пространства между планините.

— Балони с горещ въздух. Където и да погледнем, виждаме ги да летят от планина към планина.

— Какви разновидности?…

Харкабийпаролин и Кауаресксенджаджок влязоха с подноси в ръце и се смръзнаха.

Кукловодът изсвири остро. Замайващият полет край страничната стена и подскачащите подножия избледняха в бронзовите паяжини. Луис се чудеше как двамата потомци на Строителите не изтърваха всичко и не избягаха с писъци. Но Харкабийпаролин още зяпаше втрещена, а Кауаресксенджаджок й се хилеше.

Аха, мен гледа.

— Аз съм, не се съмнявай. Само че се погрижих за себе си. Жената се извъртя към мъжа и изсъска. Преводачът на Луис предаде думите й:

— Ти си знаел!

— Да, Зелз ми каза.

— Ще ви науча аз, дребни хитреци!

Тя обаче също вече се смееше. Двамата оставиха подносите на масата. Купчинки кафяви и жълти корени, съдове с розова течност. Харкабийпаролин се настани в скута на Луис и заразглежда лицето му от два-три сантиметра.

Струваше му се съвсем естествено, сякаш го бяха правили всеки ден от памтивека. Все едно се бе прибрал у дома.

— Бяхме самотни без теб — промълви жената.

— Там, където ви оставих, имаше много хора.

— Бе ни заповядано да тръгнем — тя кимна към кухнята. Подчинили са се на пазител. И това трябва да им се е сторило съвсем естествено…

— Какво поиска той от вас?

— „Плавайте надясно“ — вдигна рамене Харкабийпаролин. — Понякога ни навестява, оглежда кораба, променя курса. Обяснява ни местните ветрове и течения, казва ни как да хванем риба или топлокръвни животни, какви грижи са нужни за градината. Според него не ядем достатъчно червено месо.

— А, сигурно се обажда произходът му.

— Луис, сега си млад като Кауа. Може ли?…

Отговори й кукловодът.

— Възможно е само за хора и кзинти от кълбовидните светове. За да лекуваме местни човешки раси или кзинти, поне хиляда от себеподобните ми трябва да се посветят на изследвания, траещи десетки фалани.

Жената му се озъби.

Кауаресксенджаджок и Брам влязоха с още подноси. Шест големи, стъписващо грозни дълбоководни риби. Две все още помръдваха, другите бяха опечени на скара и гарнирани със странни растения… Кзинтски зеленчуци. Имаше и купичка със сурови листа от ловния парк.

Луис се взираше в съда с розовата течност.

— Кръв от риби?

— От китове — поправи го пазителят. — Направил съм и пюре от зеленчуци. Не бих могъл да издържа дълго на такава диета. Вашата кухня-робот се оказа чудесна сполука за мен.

Настаниха се около масата. Кауаресксенджаджок донесе двегодишно момиченце с гъста оранжеворуса коса. Луис трудно би разпознал в нея потомка на Строителите. По-голямото момче не се появи.

Прецени, че Брам готви добре, макар гозбите да имаха необичаен вкус. Явно се съобразяваше с предпочитанията на Строителите, а и разполагаше само с растенията от парка. Несъмнено липсваха жизнено важни вещества и микроелементи.

— Колко ли бих издържал с такава храна? — осведоми се.

— Около един фалан, преди организмът ти да пострада сериозно — увери го пазителят и отпи сдържано от кръвта.

Новака вече бе погълнал суровата риба.

— Стигна ли ти? — попита го Луис.

— Да. Който се тъпче, става дебел и муден.

Момиченцето пълзеше към края на масата. Харкабийпаролин изви глава да погледне. Детето се хлъзна и увисна на пръстите си. Държеше се здраво.

— Да не се уплашихте, че ще се удари? — засмя се жената и се обърна към Брам. — Ще оставиш ли Луис поне за малко при нас?

В мига преди пазителят да отговори, погледът му се плъзна по лицата им — преценяващ, дирещ решение.

— Порадвайте се един на друг до утре на обяд. Трябва скоро да се върнем в „Иглата“, Луис. Няма да научим нищо повече, докато не пратим сондата отвъд ръба на стената. Най-заден, затова ли го събуди?

— Разбира се.

Очите на Брам зашариха отново.

— Искам да знам всичко за ръба на Пръстенов свят и за пръскащите планини. Но пазителите по стените не бива да научат за мен. Те са основният ни проблем. Трябва да разбера къде са, колко са, от кои раси произхождат, какви са намеренията, похватите и целите им. Досега трупах сведения, без да предприемам каквото и да било, избягвах да привличам вниманието. Откраднатото мрежово око обаче е твърде близо до страничната стена. Мършоядите очевидно искат да ни съобщят нещо. Скоро ще трябва да се покажа. Очаквам съветите ви.

Новака заговори пръв.

— Ако и други забележат сондата, ще се досетят за присъствието на нашественици. Трябва да си готов да браниш Ремонтния център…

— Да, но сондата издава кукловода, а не мен. И съм готов, разбира се. Най-заден, слушам те.

Кукловодът не каза нищо.

„Той прекъсна доста грубо младока — помисли Луис — Как ли това раздразнително котенце преглъща обидата? Синът на Кхмий дойде да се учи от мен. Но Брам е имал твърде много време, за да го впечатли. Дали не си загубих ученика? Ако исках да спечеля уважението му… Щях да го предизвикам и да го победя в надбягване! Браво на мен. А каква да бъде следващата ми стъпка?“

— Харкабийпаролин, какво знаеш за пазителите? — попита Брам.

Преди години тя беше наставничка в библиотеката на въздушния град.

— Помня изображения на брони, намерени на десетки хиляди километра около града. Очевидно са били предназначени за същества от различни раси, но всичките се отличаваха с огромни шлемове и кухини за раздути стави. Имаме множество предания за спасители и разрушители със страховита външност, с широки рамене и буцести колене и лакти. Никой мъж или жена не могат да се сражават срещу тях или да ги съблазнят. Брам, нима искаш от мен да ти разказвам вехти истории?

— Когато знам какво искам да чуя, ще го науча. А когато питам: „Пропуснал ли съм нещо?“, мога само да се надявам на полезен отговор. Луис? Той вдигна рамене.

— Все още съм два фалана зад събитията.

Вкоравеното лице на пазителя нямаше никакво изражение. Най-задния и двамата потомци на Строителите отвръщаха напрегнато на погледа му. Новака се държеше спокойно, дори проявяваше признаци на досада.

Брам стана и се премести при някаква решетеста конструкция в ъгъла. Тръби, метални полусфери и жици бяха свързани с дървен гръбнак по начин, който не изглеждаше нито смислен, нито случаен. Луис не бе обърнал внимание на странното изделие. Заприлича му на образец от някой смахнат период в земната скулптура. Поне такова естетическо излъчване имаше.

Но пазителят вече наместваше чудото между коленете си, подръпваше струните…

Кукловодът попита:

— Научи ли докрай Реквиема на Моцарт?

— Ще видим. Записвай.

Най-задния запя на своя програмен език към четвъртото мрежово око. Луис вдигна вежди срещу седналата в скута му Харкабийпаролин. Тази щуротия им отнемаше време, което можеха да прекарат заедно… но жената му прошепна:

— Слушай.

Изведнъж пръстите на пазителя се замятаха по целия инструмент и музиката сякаш взриви въздуха.

Новака се надигна недоволен и излезе от трапезарията.

Музика — необичайна, богата, изящно точна. Кукловодът пееше съпровода, Брам поддържаше основата на мелодията. Луис не помнеше да е чувал дори бледо подобие на тези звуци.

Беше човешка музика, въздействаше върху нервите му. Изпита неудържим оптимизъм… божествен покой… печален копнеж… мощ за покоряване на светове.

Познатата му музика беше творение на компютри; не я изтръгваха ходила, подритващи или поглаждащи полека изопнати повърхности и бронзови плочи, пръсти, бягащи по струни, твърда уста, подухваща в тръбички с по няколко дупки.

И отгоре на всичко дяволски се натопорчваше. Жената в скута му пък сякаш щеше да се разтопи всеки миг. Остави се вибрациите да минават свободно през него.

Когато и последният акорд отзвуча, той все още седеше слисан.

— Според мен този път се получи добре — реши Брам и остави настрани музикалната скулптура. — Благодаря ти, Най-заден. Луис, би ли ми описал въздействието?

— Шеметно. Аз, ъ-ъ… не, съжалявам! Думите не са подходящи в случая.

— Възможно ли е да се използва като средство при преговори?

Човекът завъртя глава.

— Проклет да съм, ако зная. Брам, а не си ли обмислял възможността да сложиш мрежово око и в Юмрука на бога?

— Защо? Да, разбрах — за да наблюдавам и извън Пръстеновия свят!

— Точно така. Ще имаш неспирна кръгова панорама в плоскостта на еклиптиката. Юмрука на бога е кух конус с размерите на луна и с дупка отгоре. Би могъл да разположиш там грамадна крепост, ако успееш да я закрепиш към основата на света. Ще има обем към една десета от целия Ремонтен център, а и ще е не по-зле прикрита.

— Значи да браня плоскостта на еклиптиката оттам?

Луис се поколеба.

— Е, поне можеш да наблюдаваш. За отбрана… не знам. Всеки враг ще поиска да се крие в сянката на Пръстенов свят. А ако се сражаваш отвъд страничната стена, имаш същия проблем. Антиметеоритната защита не може да стреля през основата, нали?

— Не бива и да разпръскваме силите си. Трябва да господствам над стената и пазителите по нея — отсече Брам. — Утре ще преместим сондата където е необходима. Луис, как ти хрумна тази идея?

— Ей тъй, изскочи ми внезапно в главата. Може пък музиката да ме е разсеяла и мозъкът ми да е поработил на спокойствие.

— А друго не ти ли изскочи в главата?

— Не знам достатъчно за пазителите. В залата за управление на антиметеоритната защита имаше скелет. Не ме пусна да го разгледам отблизо, но е на пазител, нали?

— Утре ще ти го покажа. След като преместим сондата. Луис виждаше в екрана мимолетните ярки искрици над линията на снеговете. Империята на нощните хора се беше разпростряла навсякъде по Пръстеновия свят.

ДВАДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТА ГЛАВАКОСТИТЕ

Прехвърлиха се от облачния дневен сумрак в розовеещата изкуствена светлина на дока за совалката, после веднага към каютата на екипажа и изгледа от мрежовото око, където страничната стена отминаваше стремглаво под яростното слънце на космическия вакуум.

Брам се появи последен. Остави своята музикална скулптура до скафандъра на Луис и отиде направо при кухнята-робот.

— Най-заден, искам данни за сондата. Колко време остава до кацането й?

Кукловодът издаде добре оркестриран акорд. Във въздуха се изписаха уравнения със символите на интерезика.

— Ако започнем сега ускорение с минус две G, ще кацне след петнадесет часа и половина.

— Каза ми, че сондата ще издържи и на ускорение десет G.

— Предпочитам да се придържаме към правилата за безопасност.

— Най-заден, двигателят на сондата е лесно забелязващ се източник на рентгенови лъчи. Трябва да дадем на врага възможно най-малко време да засече посоката й. Изчакай колкото е необходимо, после я включи на обратно ускорение с десет С.

— При пълна мощност синтезният двигател става още по-лесно забележим. — Брам премълча. — Слушам и изпълнявам. Започваме обратно ускорение с десет G след шест часа. Кацане след малко повече от девет часа. Мога ли да се върна сега в пилотската си кабина, за да се нахраня, да се изкъпя, да потанцувам и да поспя?

Пазителят изстиска в устата си част от съдържанието на меката колба. Кзинтът сбърчи нос, макар Луис да не надушваше никаква миризма.

— Всичко това можеш да направиш и тук.

— Брам, и без това ще се наложи да вляза в кабината, когато настъпи моментът за промяна в полета на сондата. Пусни ме да се прехвърля още сега.

— Покажи ми какво има вътре!

Кукловодът изчурулика. Холограмата се изключи и всички се взряха в картината.

Жълта светлина, клоняща към оранжево, но обрамчена отвсякъде в безкрайното зелено на гора, израснала при студен климат. Никакви ъгли и ръбове. Подът и стените, цялото оборудване бяха заоблени.

— Остави я така — заповяда пазителят. — Изкъпи се и спи. Щом ще танцуваш, прави го сам… — Най-задния изпръхтя като сърдита брас-секция на оркестър. — Ако зърна холограма там, където трябва да виждам един-единствен кукловод, ще бъда принуден да действам. А ти искаш да се чувствам в пълна безопасност, нали?

Брам приклекна над гранитното блокче. Вдигна го, завъртя се и остави камъка настрани.

Аха…

Най-задния застана на мястото; после вече беше от другата страна на прозрачната преграда.

Очертанията на пилотската кабина се промениха още с първото му движение. От пода се надигна голяма купа и се оцвети в прасковени оттенъци. Кукловодът пристъпи внимателно в нея, а тя израсна като цвят и го обгърна почти целия. Вана с високи стени, не по-различна от онези, които използваха обитателите на лунните градове.

Брам тутакси забеляза унесения поглед на Луис.

— Какво те впечатли толкова?

Ву се бе стъписал от мисълта, че Най-задния няма да е особено ценен помощник в задачата по спасяването им. Пазителят бе имал твърде много време, за да го наплаши. Но измисли какво да каже:

— Изведнъж ми хрумна нещо. На какво ти приличат покоите му?

— Може би на… утроба.

— Или на вътрешността на животно?

— С думите ли ще си играем сега?

— Има разлика, уверявам те. И вероятно тя е важна. Женските кукловоди нямат утроба. Едно… хищно същество се е превърнало в симбионт на тяхната раса в толкова прастара древност, че и кукловодите са свикнали да го смятат за своя женска, но не е така. Всъщност партньорът му Несус е дал яйцеклетката при тяхното сношение. Брам, провери дали в архивите на Най-задния има нещо за паразитиращите оси и го прочети.

— Разбрах. Паразитиращи оси. Имаме девет часа, които да запълним с полезни занимания. Ти пък трябваше да ме просветиш за пазителите.

— Ще отидем ли да огледаме скелета?

— Просвети ме сега!

Луис се подчини.

— Нашият предтеча е пакът-размножител. Паките са възникнали и са се развили на планета близо до галактическото ядро, на разстояние оттук… да речем, сто и тридесет хиляди фалана със скоростта на светлината. Много отдавна някои от тях се опитали да основат колония на моята планета — Земята. В почвата обаче липсвали нужните количества талий, за да се съхрани вирусът в жълтите корени, а именно той преобразява размножителите. И пазителите на колонията измрели. Може би са имали достатъчно време, за да изтребят някои хищници и така са дали шанс за оцеляване на размножителите, които започнали своя самостоятелна еволюция. Същото се случило и тук. На Земята те се пръснали постепенно навсякъде от първоначалните си средища в Африка и Азия.

— Догадка или факт?

— Намерили сме кости на размножители в Олдувей и други места. А в института „Смитсониън“ има изсъхнал труп на пак-пазител. Изровили са го от марсианската пустош. Не съм го виждал с очите си, но го изучавахме по обща биология.

— Как точно е станало?

— Дошъл да спасява някогашната колония. Това обяснение се опира само на твърденията на един миньор от астероидния пояс, който също хапнал от жълтите корени. В архивите на Най-задния сигурно ще намериш и неговия разказ. Но като съберем в едно някои сведения за кораба му, историята на Бренън, данните от дисекцията на трупа, химическите…

— Да не безпокоим кукловода засега. Значи си изучавал мумията?

— Да.

— Отиваме да огледаме скелета!

Пазителят го дърпаше за ръката със сила, срещу която не можеше да устои. Новака тръгна с тях без скафандър. Кзинтите нямаше защо да се боят от дървото на живота. Скоро Луис се озова срещу скелета, стърчащ мрачно под усилената светлина на звездите в екрана.

Брам ги накара да застанат срещу костите, дръпна се встрани и заповяда:

— Очаквам реакцията ви.

Новака веднага обиколи, за да огледа отвсякъде.

— Загинал е в битка — промърмори след малко.

Вдиша дълбоко и обонянието му го отведе към останките от инструменти и дрехи на Кронос.

Човекът прокара пръстите на ръкавицата си по загладените ръбове на счупените кости. Дали Брам щеше да се досети, че непослушният му подчинен вече е бил в залата?

— Изглежда, сякаш е оставен така от хиляди фалани…

— Почти седем хиляди — потвърди пазителят.

— Бил е пребит до смърт. Ти ли го победи?

— Аз и Ана.

Кзинтът се озърна към тях, наострил уши.

— Разкажи ни! Той тук ли те предизвика?

— Не, не издавахме присъствието си до самия край.

— Как го открихте? Как успяхте да го подмамите?

— Беше принуден да дойде. А ние го издебнахме. Новака чакаше напрегнато, но Брам не пожела да каже нищо повече, затова заговори Луис:

— На пръв поглед бих се заблудил, че е просто малко по-уродлив пак-пазител. Само че челюстта му е приспособена за трошене на здрави кости. И надочните дъги на черепа му не са особено добре изразени. Струва ми се и че тялото е прекалено удължено, за да е на пак. Брам, според мен сте се разправяли с хуманоид, свикнал да яде мърша.

Кзинтът се върна при тях, за да слуша внимателно. Пазителят попита:

— На какви факти градиш изводите си?

— За челюстта вече споменах. Хищник би имал по-остри зъби, с които да разкъсва големи кръвоносни съдове или да разпаря търбух. А в дългото тяло са се побирали достатъчно черва, за да смелят и по-тежка храна. Надочните дъги… Те може би липсват, защото е излизал да се храни само нощем или е имал щръкнали напред вежди, които да му пазят очите, а защо не…

— Дали не е бил пазител, произлязъл от нощните хора? — намеси се кзинтът. — Ако си представим черепа и ставите нормални… Луис завъртя глава.

— В Града на тъкачите видях дете от расата на мършоядите. Разгледах и възрастните екземпляри сред безстрашните изтребители на вампири, а преди много фалани съм срещал мършояди и в една ферма за гъби под въздушен град. Личеше, че всички те са от един и същи вид, но това същество не е било от него. По-ниско е с десетина сантиметра. Няма зъби, за да ги сравним, но я му погледни ръцете! При мършоядите те са много по-едри и яки, могат да разкъсат какъвто и да е труп. Особено важно е, че сегашната им раса е хомогенна дори на разстояния от няколкостотин милиона километра по Пръстеновия свят.

Новака слушаше търпеливо и не се обаждаше. Рядко можеше да се види толкова кротък кзинт.

— Истината е очевидна — търпеливо изрече Брам. — Този е по-старият предшественик от расата, превърнала се по-късно в нощни хора.

— Значи Кронос? — не се сдържа Луис.

— Богът-праотец на древните гърци ли? Луис не скри изненадата си.

— Много си научил!

Тандж! Ето как се е запознал и с музиката…

— Кукловодите обичат да се бъркат в делата на другите раси, не сте ли го забелязали? В архивите на Най-задния открих човешка литература от последните сто поколения, записи на кзинтски устни предания, дори тринокски саги на отмъщението. В създаденото през деветнадесетия и двадесетия век на Земята намерих и прегледах забавни неща, основаващи се на „Дракула“ от Брам Стоукър, включително произведения на Фред Саберхаген и Ан Райе. Но защо да не запазим за друг името Кронос? Луис, този не е първият. Да помогна ли на въображението ти с един не много подробен разказ? Преди осемдесет хиляди фалана имало мъртъв пак-пазител. Кой знае на колко фалана е бил, преди да намери края си? Защо да не е участвал и в построяването на Пръстенов свят? Нека наречем него Кронос. Дошли древните нощни хора и яли от плътта му. Дори ако мършата на пазителя не е предизвикала промяна у тях, после са намерили жълтите корени, които той е носил. И мършоядите на свой ред се превърнали в пазители. Колкото и много да са били, накрая е останал само един.

Луис тупна скелета по ключицата. Вдигна се облаче прах.

— Брам, този е най-старият пазител, за когото ще научим нещо. Може и преди Кронос да е имало богове, но древните гърци не са разказвали митове за тях…

Брам кимна.

— Щом искаш, наричай го Кронос.

— Спогодихме се. Тая раса трябва да е свикнала с мършата след катастрофа, подобна на онази, от която се е появил Юмрука на бога…

— Необходимо ли е да изричаш на глас всяка очевидна истина? А, да, ти имаш и ученик. Новако, схващаш ли смисъла в твърденията на Луис?

— Струва ми се, че вече разбирам. Всичко това щеше да е нелепо, ако някой не е водел мършоядите в определена посока, и то на огромни територии. Една империя… Щом са еднакви на разстояния от стотици милиони километри или дори по целия Пръстенов свят…

— Правилно! Кронос се е грижел като пастир за своята раса. Брам, пазителят опитва ли се да запази генетичния си фонд?

Кзинтът изведнъж заговори разпалено:

— Как би могъл той да напътства потомците си? Дори промяната към добро щеше да го отблъсне! Чакайте, ами ако си е подбрал и други мършояди? Не, не би допуснал те да имат власт над собствения му вид!

Явно Новака се учеше как да разгадава главоблъсканици.

— Бил е мършояд — напомни Брам. — Обонянието на такива видове се променя с еволюцията. Какво да доближи, какво да докосне, какво да сложи в устата си — всичко това за него е важен избор. Един мършояд може и да не е толкова ограничен в стремежите си като останалите пазители. Нищо чудно да е насочил расата си към усъвършенстване.

Взираха се в древния скелет. Бил е принуден да дойде… Почти седем хиляди фалана… Значи хиляда и седемстотин години? Ако в засилващото се подозрение на Луис имаше нещо вярно, най-добре беше да не го издава с никакви директни въпроси. Е, тогава да опита по обиколния път!

— Твоята някогашна партньорка тук ли е?

— Ана може и да е мъртва. Когато се досетихме, че Дъгата е неустойчива — значи непременно е имало двигатели по страничните стени — тя отиде да се справи с проблема. Дълго успявах да следя действията й. Но не е изключено другите, които вече работеха там, да са я убили.

— Брам, тя е била принудена да създаде още пазители.

— Когато ме напусна, изобщо нямаше такива намерения. Мисля, че би се постарала да намери и осъществи решението сама. Появилите се отскоро пазители може да са дело на онази новата от кълбовидните светове…

— Тила.

— Тила Браун. Твоята партньорка. В архивите на Най-задния имаше сведения и за нея.

— Ти беше ли тук, когато Тила дойде?

— Да. От нея се криех по-трудно, отколкото от Най-задния. Наблюдавах я как се учи да използва антиметеоритната защита. Не се съмнявах, че ще направи каквото е редно за един пазител — да спасява Дъгата от сблъсък със светилото. Луис, това ли е бил истинският й стремеж?

— Тилът беше пазител, как да си представя мислите й?

— Щом не можеш да прозреш какво е ставало в нейния ум, тогава значи и всеки друг ти е недостъпен.

— Прегледал си архивите и знаеш, че Тила беше голяма особнячка.

— Влязоха двама. Ядоха от корените. Единият умря. Другият изпадна във вцепенение, предшестващо преобразяването в пазител. Имах време да залича следите си и да си осигуря начини да наблюдавам. Твоята Тила бродеше надлъж и нашир из Ремонтния център. За мен беше удоволствие да гледам какво прави. Откриваше и онова, което аз бих пропуснал. Накрая се натъкна и на тази зала. Поигра си с антиметеоритната защита и следящите устройства. И потегли. Видях я как се насочва към страничната стена. Там се възползва от магнитната транспортна система…

— Кога се случи това?

— Двадесет и два фалана по-рано някакво тяло нахлу в нашия звезден сектор и се удари в слънцето. Бурите от субатомни частици изместиха Дъгата от равновесната й орбита. Личеше си колко бърза Тила да се изправи срещу опасността.

Пръстенов свят е загубил стабилността си около пет години преди пристигането ни с „Гореща игла на дознанието“…

— Учила е на Земята — обясни Луис. — С ума на пазител и с основни знания по физика почти веднага си е представила наближаващото бедствие. И е отишла да възстанови системата от двигатели за корекция на орбитата. Какво или кого би намерила на стената? Ана ли?

— Ана щеше да се скрие от нея — увери го Брам. — Наблюдавала е, също като мен. И при първия признак, че Тила е неспособна да се справи, би я убила.

— Хм…

— Ти си я познавал.

— Само като жена. Слушай, Брам, никой не познаваше Тила. Тя беше статистическо отклонение — притежаваше късмет винаги когато се нуждаеше от него, още откакто Несус я привлече в първата ни експедиция към Пръстенов свят. Не вярвам животът й да е имал дори бледа прилика с нормалното…

— И моят баща говореше понякога за Тила — вметна Новака. — Тъй и не могъл да си обясни какво е представлявала. А за кукловодите тя била част от размножителна програма, която трябвало да създаде хора с невероятен късмет. Кхмий вярва, че програмата им е постигнала успех.

— Не! — натърти Брам.

— Тя е мъртва — напомни му човекът. — И не те заплашва с нищо.

— Но какво ли пазител като нея е оставил след себе си, за да подготвя желаното бъдеще? Нашите замисли се простират цели епохи напред, Луис. Впрочем видя ли тук всичко, което искаше?

Щом се прехвърли, Брам извика:

— Най-заден, събуди се!

Кукловодът беше буден и танцуваше в пилотската си кабина… с още три призрака — твърде прозирни, за да го скрият от погледа на пазителя.

— Сетих се за нещо хитро — похвали се той. — Преди около час включих за малко двигателя на сондата. Спуснах я под ръба на страничната стена, за да остане незабележима за корабите на нашествениците.

— Искам данни.

Най-задния изсвири. Засияха уравнения в дъгоцветни редове.

Брам се съсредоточи в тях. Луис го виждаше за пръв път потънал в толкова дълбок размисъл, но и уравненията изглеждаха извънредно сложни. Поне със своите знания по математика едва ли би могъл да се справи!

— Добре — изрече пазителят. — Започни обратното ускорение още сега.

Кукловодът изпя акорд и зад него се откри изглед към страничната стена.

— Така може ли?

— Да, стига да не ми пречи да те виждам.

Ръбът беше високо горе, а върховете на пръскащите планини — много под него. Луис прецени на око, че сондата се движи на височина петстотин километра.

Най-задния изчурулика. Всички очакваха резултатите от тази команда, но не ги видяха веднага… Всъщност по засенчената част от стената заиграха сини отблясъци от включен малък двигател с термоядрен синтез. А светещите във въздуха уравнения подсказаха, че ускорението е започнало — някои от числата намаляваха неудържимо.

Призраците танцуваха с Най-задния. Луис ги позна въпреки различните им украси по гривата и козината. Несус, умножен по три.

Кзинтът гризеше нещо, от което падаха червени капки. Не особено привлекателна гледка, напомнила на човека, че е гладен. Отиде пред пулта на кухнята да си избере нещо, като не преставаше да следи екрана с крайчеца на окото.

Брам попита:

— Най-заден, какво знаеш за Тила Браун?

Кукловодът издаде звън като бронзова камбанка. Зад него се появи трета холограма. Доколкото Луис можа да се досети, беше само съдържанието на голям архив. Пилотската кабина се изпълни с изображения.

— Ела тук веднага! — гневно заповяда пазителят.

Кукловодът реагира мигновено. Пристъпи встрани и се озова при тях.

— Не бях си наумил нищо лошо…

— Предпочитам да си колкото може по-близо. Слушайте ме и тримата — опитвам се да създам мислен образ на пазител в ума си. Имам смътна представа за Кронос, Ана познавах добре, докато Тила Браун беше от непозната за мен раса. Предстои ни да се сблъскаме и с други пазители от раси, които много се различават от моята. Най-заден, какво ми показваш?

— Това са архивите на проекта по създаването на хора с късмет. Смятахме, че такива съюзници ще ни бъдат полезни. Експериментът беше ограничен по обхват — провеждахме го само на Земята. Добавихме лотария към официалните изисквания за придобиване право на деца. И следяхме всички, родени благодарение на лотарията. Дори влагахме средства за поддържането на организация, която се грижеше такива хора да се срещат и на свой ред да създават поколение.

— Тя наистина ли имаше късмет?

Луис вече не ги слушаше или поне полагаше сериозни усилия да не чува нищо. Когато успя да се измъкне от Пръстенов свят първия път. Тила бе пожелала да остане. Вече четиридесет години упорито се стараеше да не мисли за нея.

— Беше шесто поколение от децата на лотарията. Трябва да призная обаче, че не носеше късмет нито на нас, кукловодите, нито на спътниците си. Не мога да кажа, че сполуката работеше и за самата нея. Всяко същество се стреми към равновесие. Тила загуби своя партньор, след това пола, расовите си отлики, а накрая и живота си. Е, в такъв случай явно е трудно да се определи обективно що е късмет…

— Ами ако е търсила цел, за която си е струвало да умре? — обади се Новака. Луис зяпна от изненада, а кзинтът продължи: — Или пък я е подтиквало желанието да стане по-умна? Както е с баща ми. Че и с мен. Късметът й е дал и едното, и другото.

— Какво ще кажеш, Луис? — обърна се към него пазителят.

— Интересно обяснение…

Минаха толкова десетилетия, а нито веднъж не бе му хрумнало онова, което с лекота прозря единадесетгодишният котак!

— Няма ли да добавиш нещо?

Той затвори очи. Можеше да я види, да я докосне…

— По случайност се раздели с нас. Отново късмет. Когато пак я срещнахме, вече си бе намерила Търсача. Едър и як, роден за изследовател и пътешественик, значи и превъзходен водач. Мисля, че тя се влюби в него…

— Ясно, но все пак твоя партньорка ли беше или негова?

— Първо моя, после негова. Не е важно…

— Да разбирам ли, че те е изоставила заради него?

— Не само заради Търсача. Брам, тя се натъкна на тази… тази огромна играчка. А на Тила никога не би й хрумнало, че нещо е над нейните възможности, че няма да й стигнат способностите да си поиграе с него. Не можеше дори да помисли, че не й е по силите!

— Според теб е искала да си поиграе с Дъгата? Без да я унищожи, разбира се. Да приемем, че това е било възможно само ако се превърне в пазител. Оставил си я. А после?

— Търсача трябва да я е отвел до Картата на Марс или поне й е разказал достатъчно, за да се досети тя за най-важното. Знаела е, че влиза в странно място, в съкровищница, пълна с тайни. После… Я да видим — събужда се след преобразяването. Търсача е мъртъв. А Тила вече е пазител насред Ремонтния център. Открива как да превръща слънцето в свръхпрегрят лазер. И може би се упражнява, като маха още няколко комети от небето?

— Именно това направи!

— Научава се как да използва следящите системи на антиметеоритната защита. Забелязва, че орбитата на Пръстеновия свят е неустойчива. Намира и двигатели за корекция по страничните стени, но повечето липсват. Всеки пазител би могъл да предскаже какво ще стане в края на краищата. Тя се запътва към страничната стена. Брам, Тила взе ли си от жълтите корени?

— Корени, цъфнало растение и талиев окис.

— Намира кораби на Строителите, построени с двигатели за корекция на орбитата. Ана може и да е върнала няколко по местата им… Аха! Ето с какво се е занимавала твоята някогашна партньорка — пресрещала е завръщащите се кораби, вадила е двигателите и ги е монтирала отново на стената. Тила обаче е предположила, че Строителите просто не са успели да отмъкнат всички. И се заела с дотогавашната работа на Ана. Превърнала е неколцина размножители в пазители. Веднъж май спомена за планинец, вампир и мършояд… Вече са имали двадесет двигатели, а повече кораби не се връщали. Направеното не било достатъчно за предотвратяване на катастрофата. Тила оставила другите пазители да се занимават с двигателите. Отново се озовала в Ремонтния център. Сигурно е знаела какво й предстои. Забелязала е „Гореща игла на дознанието“ едва когато пак започнала да използва следящите системи…

— Би ли познала кораба?

— Корпус трети размер на „Дженеръл Продъктс“? Непременно.

— Как появата на „Иглата“ е променила плановете й?

— Брам, нали ти казах нещо за способността си да наподобявам мислено процесите в ума на пазител?

— Трябва да се опиташ!

На Луис не му се искаше да опитва.

— Ще ти предам каквото тя ми разказа. Не можела да се принуди да убие един трилион разумни същества, за да спаси тридесет трилиона. Интелектът на пазител и присъщата й емпатия… Съпреживявала е предварително тяхната гибел. Знаела е, че това е единственият изход; не се е съмнявала и че ние — аз, Кхмий и Най-задния — ще открием решението. И в същото време не би ни позволила да го изпълним… Брам, тя просто ни подканяше да я убием.

— Наблюдавах как се сражаваше с вас. Щях да се справя по-добре дори мъртъв!

— Ъхъ, за същото ти говоря. Въпреки това в по-напечено положение не съм изпадал през целия си живот. Никой хуманоид-размножител не може да се пребори с пазител.

— Ако е знаела, че не би се насилила да насочи плазмения шнур към страничната стена, защо се е върнала в Ремонтния център?

Отговорът беше очевиден и Брам не изчака да го чуе от тях.

— Какво е искала всъщност?

Луис поклати глава.

— Кое желание е изначално присъщо на пазителите? Поне това научихме за вас — подбудите ви са заложени във вашето съзнание. Закриляте своето генетично наследство. Ако то се загуби, преставате да се храните и умирате. Тила нямаше потомци на Пръстенов свят, но тук живеят предостатъчно хуманоиди. Близки роднини, ако си затвориш едното око и замижиш малко с другото. Не е имала изход, освен да ги спаси… Брам го прекъсна.

— Изчака „Гореща игла на дознанието“ с компютърните програми на кукловодите. Видях как ги приложихте и се радвам, че не се намесих.

Виж ти…

— Но защо просто не дойде при нас? Какъв смисъл имаше в онази схватка? — Постой… — Брам, Ана да не те напусна веднага след като убихте Кронос?

— Остана няколко дни, докато се подготви за пътешествието.

— И това се случи преди около седем хиляди фалана?

— Да.

— Значи в началото на тринадесетия век по нашия календар. Тя взе ли корени? Налага ли й се да се връща за още?

— Също като Тила взе корени, цъфтящо растение и талиев окис. Засадила дървото на живота, но след време то изсъхнало. Върна се преди около пет хиляди фалана. Не остана дълго при мен. Оттогава не съм я виждал. Или градината й този път се е прихванала, или просто Ана е мъртва.

— Ъхъ… И Тила се е сетила за това. Ако е имало особено подходящо място за засаждане на дървото на живота, градината на Ана е щяла да бъде там. А пък Тила Браун веднага би я познала.

— Ана щеше да прикрие добре градината си.

— Как ще скриеш растенията, ако трябва да ги огрява слънцето? Разбира се, едва ли би я разположила на място, където случайно минаващ хуманоид може да надуши дървото на живота. Но е искала да й бъде под ръка — на пръскаща планина, достатъчно високо, за да не стигат дотам балоните с горещ въздух. А защо не в пролом или някоя по-стръмна долина… Сега остава да познаем дали Тила я е намерила.

— Изводите ти в този случай?

Луис въздъхна.

— Брам, какви сведения имаш за пазителите, които са живи в момента?

— Най-заден, покажи му! Аз искам да се изкъпя.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВАРЕЗЕРВЕН ВАРИАНТ

Сондата се носеше на няколкостотин километра над върховете на пръскащите планини. Пръстенов свят отминаваше под нея като необозрима замръзнала река, но вече не с хиляда и двеста километра в секунда. Сондата изравняваше скоростта си с неговата.

Луис попита кукловода:

— Вижда ли се от онази инсталация в кометата, която ти не разпердушини?

— Да, самата комета е над плоскостта на еклиптиката, но докато светлината стигне до нея, сондата вече ще е кацнала.

Новака седеше отстрани огромен и мълчалив. Кхмий го бе пратил да се образова и Брам го беше наставлявал повече от два фалана. Сега обаче Луис се питаше как да изпълни заръката да научи младока на мъдрост. Пазителите си имаха ум в излишък, та чак им течеше от ушите, но мъдрост?… Дали недораслият кзинт беше способен да прозре разликата?

— Пръснал си на атоми всичко друго, откъдето биха могли да забележат термоядрен двигател, нали?

— Да.

— Добре. Да разгледаме ръба на страничната стена.

— Луис, разбери най-сетне, че не съм в състояние да ти покажа пазители. И аз чух нареждането на Брам, но не разполагаме с чак такова увеличение.

— Какво мога да видя тогава?

Най-задния бе натрупал цели фаланй записи от наблюдения на стените и пръскащите планини. Навсякъде, не само по стръмните склонове, имаше трескаво мигащи хелиографи.

Кукловодът спря записа на едно село. Около хиляда къщи, разпрострели се от едната страна на величествен водопад, издигащ се приблизително три хиляди метра над равнината. От другата страна на водопада се забелязваше площадка за балони с горещ въздух — скала, белязана с ярка оранжева боя. Надолу, между леда и каменните блокове, се трупаха работилници и складове, стигащи до друг оранжев камък и още една площадка. Обитателите на това място явно добре знаеха, че пътуващите с балони зависят и от капризите на ветровете.

Кукловодът му показа и друго село на осемдесет милиона километра нататък по Дъгата. То пък се ширеше по ниски обрасли хълмове. Покриви от спретнати зелени чимове и наредени по-високо сгради. Над и под тях — все съдите оранжеви площадки за кацане.

— Новако — озърна се Луис, — ти си гледал повече от мен. Какво пропускам?

— Луис, не си представям кое е важно за теб, за да ти посоча пропуските; Жилищата им се различават, но са разположени по почти еднакъв начин. Балоните и работилниците са едни и същи навсякъде. И Брам, и аз смятаме, че огледалата на нощните хора предават успешно чертежи, карти, прогнози за времето, вероятно дори записана по някакъв начин музика… Търговия с идеи.

— Също като междузвездната.

Страничните стени бяха от сравнително тънък слой скрит — материалът, от който бе изградена основата на целия Пръстенов свят. По якост се равняваше на силата, свързваща атомните ядра. Но дори скритът не издържаше на метеорити, забиващи се с огромна енергия заради скоростта на въртене на гигантската конструкция. Луис забеляза дупка високо в стената, на десетина милиона километра срещу посоката на въртене спрямо другия Голям океан. Иначе навсякъде виждаше опорите за липсващите двигатели, разположени на пет милиона километра една от друга по еднообразния ръб. По протежение на една трета от него се точеше и тънка нишка — недовършена магнитно-левитационна транспортна система.

Но на двадесет и три от опорите отново имаше двигатели. И при най-голямото увеличение мъничките двойни тороиди едва личаха.

— Ето как изглеждат включени — обади се кукловодът.

Промяната не беше особено впечатляваща. При термоядрения синтез се излъчват най-много рентгенови лъчи. Правоточният Бусардов двигател свети и във видимия спектър само защото се нагорещява или понеже в него навлиза работна маса за увеличаване на тягата. Сега дантеленият двоен конус ставаше яркобял и се огъваше според магнитните полета на плазмата. Тороидите приличаха на тънкото кръстче на оса, сътворено от ослепителен огън, а по оста се проточваше призрачен тъмносин пламък.

Най-задния пусна последователни записи от работата по-двадесет и третия двигател. Крановете и въжетата бяха толкова големи, че се виждаха. Забелязваха се и огромни плоски платформи, може би действащи на магнитно-левитационен принцип. Никаква надежда да зърнеш нещо с размерите на човек!

Ех, той мислеше само как да си поприказват, без да ги подслушва Брам…

Пазителят се къпеше в банята на екипажа. Дълбоко в себе си Луис признаваше, че именно това устройство запази неговия и на Кхмий разсъдък, а навярно помогна не по-малко и на Кауаресксенджаджок и Харкабийпаролин. Въпреки това то беше тясно, едновременно сложно и първобитно. Чуваха шепота на струите през стената.

Подхвана по-невинно, за проверка:

— Щом изобщо му хрумва да се къпе, недоумявам защо не използва твоята кабина.

— Луис, съжалявам, че не мога да ти покажа пилотската си кабина. Схемата на този диск не подлежи на промяна. Невъзможно е да прехвърля същества от други раси.

— Прекалено много цениш уединението си — промърмори кзинтът.

— Знаеш, че не е така. Имам нужда от общуване. Щом липсват други от моя вид, търся компанията на Луис или дори твоята. Но в избора си ние се съобразяваме първо с нашите опасения. Когато замислях този кораб, поддадох се на страха.

— Успя ли да убедиш и Брам, че това е истина?

— Надявам се, защото е вярно.

На сондата й оставаше още час, докато изравни скоростта си с тази на Пръстеновия свят.

— Ще имаме нужда от скафандри — напомни Луис. — Я да проверим дали са годни.

— Винаги поддържам своя в идеално състояние — натърти кукловодът.

— Не се съмнявам. Прехвърли мен и Новака в дока на совалката.

— Не е зле да дойда и аз — побърза да каже Най-задния. — Защото има и друго оборудване, което е задължително да проверя.

Стъпиха един след друг върху диска.

— Тук няма да ни подслуша — увери ги кукловодът. Кзинтът изпръхтя, а човекът се усъмни:

— Ами ако един пазител с неговата изобретателност иска непременно да чуе какво обсъждаме?

— Няма да успее. И аз щях да подслушвам теб. Кхмий и… — Да, Харлоприлалар от расата на Строителите не бе доживяла момента кукловодът да я включи насила в екипажа си. — Оттук. Никой не би могъл да добави дори само още едно устройство в дока на совалката, без да науча.

Кой знае…

— Най-заден, ти като че ли вече не се чувстваш в безопасност дори в личната си пилотска кабина?

— Брам е измислил как да ме нападне и там.

— Нямаш ли с какво да му попречиш?

— Засега не проумявам какво точно средство използва.

— Да не е само умела заблуда, а? Той е имал време да поработи върху психиката ти. Виждам, че вече изпитваш ужас от присъствието му.

Погледът на двете глави се съсредоточи към Луис.

— Убеждавам се, че така и не си се научил да ни разбираш. Криещият се в Ремонтния център пазител ме ужасяваше от самото начало. Сега просто продължавам да се плаша от него. Каквото и да си намислил, за да го надхитриш, ще приема риска или ще се откажа само в зависимост от вероятността да победим. Не обръщам гръб на всяка опасност.

— Аз пък не смятам да нарушавам договора си!

— Това е чудесно.

Имаше няколко скафандъра и обогатители, предназначени за хора. Луис и Брам щяха да носят два комплекта. Той провери всички херметични съединения. Изпразни старателно рециклиращите резервоари и от последната прашинка в тях, допълни хранителните запаси, продуха отново скафандрите и презареди батериите.

Новака се занимаваше със своя защитен костюм. Най-задния оглеждаше подредени накуп прехвърлящи дискове.

— Знам защо умря Тила Браун — промърмори Луис.

— Пазителите умират лесно — отвърна кукловодът, — когато се почувстват ненужни…

Човекът завъртя глава.

— Открила е нещо. Може би градинката на Ана, може би следи по двигателите за корекция на орбитата. Все едно. Знаела е, че в Ремонтния център има друг пазител. Била е принудена да вкара „Иглата“ в Картата на Марс, но така ни е направила негови заложници в борбата с нея. Единственият начин да ни осигури безопасност е била собствената й смърт. Обаче…

— Луис, нямаме време. Казвай какво искаш от нас!

— Искам да променя схемата на прехвърлящите дискове, без Брам да научи. После може би ще се наложи да я възстановя в първоначалния й вид. Още не знам дали съм налучкал най-доброто решение. Имам нужда от резервен вариант.

— Какво означава това? — не сдържа любопитството си кзинтът.

Отговори му Най-задния:

— Означава да решиш предварително какво ще правиш тогава, когато няма да ти остане време за умуване.

— Като първата и основна отбранителна техника при бой с вашите ножове уцай — обясни Луис. — Ако те нападнат изненадващо, спасява те подготовката.

— За изкормващия удар ли говориш?

— Не знаех, че се нарича така, но не се съмнявах, че го има. В което и да е бойно изкуство принципът е все същият — превръщаш движенията в условен рефлекс, за да не ги измисляш тепърва при атаката на противника. По подобен начин задаваш на компютъра команди какво да върши, ако не въвеждаш никакви допълнителни указания.

— Хитро — одобри Новака.

— Най-заден, май не мога да разбера нещо в схемата на твоите дискове…

Обсъдиха затрудненията на Луис.

— Системата проверяваше дали наистина искаш да извършиш промяната. Винаги натискай ръба на диска надолу.

— Схванах. Вече мога да го правя и без ти да забележиш. Така ще отричаш искрено обвиненията, че си замесен. Новако, ще имам нужда и от отвличане на вниманието.

— Опитай се да ми опишеш по-точно какво искаш от мен.

— Аз самият още нямам и най-смътна представа. Но мисля, че едва ли ще трае повече от две вдишвания.

Когато се пренесоха в каютата, Най-задния тъкмо казваше:

— Луис, известно ли ти е, че умираше?

Човекът се подсмихна.

— Според традиционното виждане по въпроса всички умираме полека-лека. Може би с изключение на кукловодите и пазителите. Здравей, Брам. Някакви промени?

Пазителят беше изпаднал в бяс.

— Най-заден, искам най-голямото увеличение. Трябва да видя това село! И направи изображението по-светло!

Сондата летеше през един от засенчените участъци. Много по-близо от наближаващата светла ивица бяха подредените по тъмния сняг на поредната пръскаща планина силуети.

Кукловодът изсвири като камерен струнен оркестър, съпровождащ флейта. Всичко в екрана изведнъж се освети изкуствено и стана по-едро.

Видяно почти точно отгоре, селото приличаше на голям разлят кръст. Бялото на къщите се различаваше от оттенъците на снега. Наклонените покриви се редяха върху скални площадки сред канарите, свързваха ги отъпкани тъмни пътеки, простиращи се на трийсетина километра. Вертикална широка лента от работилници и складове минаваше през средата му. Сградите бяха събрани нагъсто на височина два-три километра над равнината. Горе и долу се виждаха неизменните яркооранжеви петна и още неясни цветове.

Пазителят вече се владееше напълно.

— Мястото ти беше тук. Опасявах се, че сондата ще отмине, преди да се върнеш. Разбираш ли защо това ме тревожеше?

— М-м… А, да.

Едва сега забеляза най-важната подробност. Три сребристи квадрата. Големи товарни платформи. На първата нямаше нищо, на втората — непознати очертания. А върху третата се мъдреше по-малък кафяв квадрат, откроен отстрани със светли широки линии. Колата на Народа на машините още беше върху платформата си, вързана до горната площадка за кацане на балони.

— Бързичко са се покатерили — отбеляза Луис.

Денят ги връхлетя с хиляда и двеста километра в секунда. Екранът блесна ослепително и след секунда се регулира автоматично.

— Имат свое мрежово око — напомни Новака.

Кукловодът нагласи още един екран до този от камерата на сондата. Станаха четири. Вече можеха да наблюдават и от предницата на колата.

Ето ги червенокожите пастири, увити в прекрасни пухкави кожи на сиви и бели ивици. Луис зърна само керемиденочервените пръсти, подаващи се от широките ръкави, плоските носове и тъмните очи, скрити дълбоко в качулките, но нима можеше да сбърка? Безстрашните изтребители на вампири! Няколкото по-едри фигури, също в кожи от главата до петите, трябваше да са планинци. Имаха широки длани с дебели пръсти. Лицата им бяха сребристосиви.

От всички усти начесто излизаха облачета пара — значи работеха усилено… Изведнъж червени и кафяви ръце сграбчиха размитите краища на екрана и изображението се заклатушка.

— Сондата ще бъде далеч от мястото, преди да я забавя достатъчно — обади се Най-задния. — Искаш ли да я върна, за да огледаш пак?

— Защо? Имаме начин да ги наблюдаваме. Най-заден, доближаваме единия край на транспортната система по ръба, където е вероятно да ни засекат. Издигай сондата над стената, когато можеш.

— Слушам и изпълнявам. След дванадесет минути.

Селото бе останало далеч назад, а откъртеното мрежово око се движеше на тласъци и подскоци — издигаха го по несигурни опори в стръмните скали. Екраните отчасти се препокриваха.

— Къде бяхте? — най-сетне попита пазителят.

— Времето да провериш скафандъра си… — започна Луис.

— Да, докладвай.

— … е преди да вдишаш жалко вакуум.

— Ти проверяваш по списък, аз веднага виждам състоянието на системите.

— Ще запомниш първата си грешка, макар и за кратко. Втора не би успял да допуснеш.

— Разбрах. Какво е положението?

— За скафандъра на кукловода не знам нищо. Нашите ще поддържат живота ни два фалана. Допълнихме и презаредихме каквото трябва. Най-задния разполага с шест свободни прехвърлящи диска, затова можем да връщаме някои запаси за рециклиране. Можем също да напръскаме мрежови очи където поискаме. Не намерих оръжия в дока на совалката. Предположих, че си ги преместил. Ти решаваш какво ще носим. Не се сетихме има ли и друго за проверяване.

Брам премълча.

От наблюдателницата на „Скритият Патриарх“ не се виждаше нищо ново и Най-задния изчурулика на този екран да изчезне. Сондата летеше край страничната стена, хвърляйки виолетови отблясъци. Следващото „око“ подскачаше по полегат склон към правоъгълници, затрупани от сняг.

— Ти умираше — упорито напомни кукловодът.

— Видя ли?… Няма значение! Я ми покажи медицинското заключение на машината.

Най-задния издаде звук като от гонг. Подробно описаното състояние на Луис Ву преди лечението отчасти закри двата екрана.

— Ето ти го на интерезик.

Биохимия… промени в структурата, дивертикулоза. Тандж!

— Най-заден, човек е способен да свикне с онова, което му причинява възрастта. Някога старците са казвали: „Ако сутрин се събудиш и нищо не те боли, значи си умрял през нощта.“

— Не е смешно.

— Но и идиот би забелязал, че не е наред, ако започне да пикае газ заедно с урината.

— Струваше ми се крайно неделикатно да те наблюдавам и в такива моменти.

— Много ми олекна от това, което каза! А и дали щеше да забележиш нещо? Дивертикулозата означава поява на малки, издути от газ участъци по дебелото черво. Навреждат на организма по най-различни начини. Моите изглежда са се съединили с пикочния мехур. Тъканта се е инфектирала и перфорирала. Така се е появила свързваща тръбичка между дебелото черво и мехура. Фистула.

— Ти какво си мислеше?

— Имах медицинския комплект. Инжектираше ми антибиотици. Два-три дни се надявах… Случва се на онова място да се появи газ и от проникнали бактерии. Тогава лекарствата щяха да ми помогнат. Скоро обаче разбрах, че имам нужда от водопроводчик, тъй да се каже.

Новака обикновено избягваше да гледа някого право в очите, но този път се вторачи в Луис. Ушите му бяха така плътно прилепнали към главата, че не се виждаха.

— Умирал си? Когато отказа първото предложение на Най-задния?

— Да. Най-заден, ако знаеше, щеше ли да се примириш с предложения от мен договор?

— Въпросът ти е несериозен. Луис, изразявам възхищението си. Ти си страховит противник в пазарлъците.

— Благодаря.

— Възстанови изгледа от сондата — намеси се пазителят. — И аз благодаря! След шест минути тя ще се издигне над ръба и ще премине от външната страна на стената. Най-заден, да разчитам ли, че няма да загубим сигнала?

— Скритът спира част от потоците неутрино. Би трябвало да се дължи на някакъв процес в атомните ядра на основата. Но отслабването на сигнала е предсказуемо и знам как да го компенсирам.

— Добре. Моят скафандър в изправност ли е?

— Та това е резервният ми в края на краищата! — напомни Луис. — Избери който от двата ти се стори по-надежден. Аз ще нося другия.

Сондата все повече изравняваше скоростта си с тази на Пръстеновия свят.

— Сега ли?

— Сега.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВАПЛОЩАДКАТА

Висок чукар, 2893 г. от н.е.

Платформата и колата върху нея се издигаха в нощта. Уорвия и Тегър се крепяха един друг в товарния корпус. Страхът от височини е труднопоносимо изтезание. И двамата креснаха, когато усетиха удара, но тутакси се разсмяха — все още бяха живи.

А да излязат от привидната безопасност на корпуса беше истинска мъка. Задъхваха се и трепереха в ледения разреден въздух. Слънцето тъкмо се подаваше иззад засенчващата плоскост.

Мършоядите примигаха в предутринния здрач. Побързаха да влязат в колата, за да потънат в сън.

Арфиста бе откарал платформата при по-високата от белязаните с оранжево скали. Остави я до друга подобна, където имаше три кошници с разстлани по земята балони.

Селото се разбуждаше. Надолу по склона обвити в кожи фигури се подаваха от заснежените си къщи.

Дори за номад като Тегър то не беше особено голямо. Все пак не можеше да прецени колко жилища и обитатели има — заради снега, който ги правеше почти невидими. Покривите се забелязваха най-вече от сенките, които хвърляха.

Петима местни хора пристъпяха към дошлите отдолу посетители. Над тях кръжеше птица с човка на хищник. Червенокожите пастири се взираха в посрещачите си, но не различаваха нищо изпод няколкото слоя кожи. Видяха само, че петимата носят мехове с вода и още дрехи.

Водата се оказа топла. Беше неописуемо удоволствие да я поглъщат. Уорвия и Тегър с трескава припряност навлякоха подадените им допълнителни одеяния и се загърнаха така, че само носовете им се подаваха от качулките. Уплахата от студа и учестеното им дишане май развеселиха планинците.

— Не, не стряскайте се, това чуден ден! — увери ги Сарон на почти неразбираемия си диалект. — Трябва ходи във виелица. Тогава се учи почита планина!

Петимата наобиколиха от всички страни колата, направена от желязо и дърво. Не обърнаха никакво внимание на товарната платформа.

Изглеждаха като буренца с кожите по себе си. Дрехите на Сарон се отличаваха — бяха на бели и зеленикавокафяви ивици, с качулка от главата на някаква очевидно свирепа твар. Тегър предположи, че тази жена заема по-високо положение.

Сарон разглеждаше бронзовата паяжина и каменната й основа.

— Това ли око?

— Да — увери я Уорвия. — Сарон, не знаем какво да правим сега.

— Казаха ни, че идват и нощни хора. Те къде са?

— Спят. Не е нощ, та да излязат. Жената се разсмя.

— От майка ми чувала, че това само приказки. Значи наистина бродят нощем?

Червенокожите закимаха.

Птица се носеше по вятъра с неподвижни криле, после изведнъж се спусна далеч надолу по склона. Удари с нокти и се издигна, стиснала гърчещо се животинче.

Деб попита:

— Какво трябва види това око?

Тегър и Уорвия нямаха представа. Смущението им явно пролича и Деб си отговори сама:

— Да, огледало и проход. Взимаме око с нас. То говори ли?

— Не.

— А откъде знаете, че още вижда?

— Питай Арфиста и Тъжната флейта — вдигна рамене Тегър.

— Ще вляза да ги завия — сети се Уорвия. — В този мраз може и да умрат насън.

— Правилно се сетила — одобри Дженауил и останалите побързаха да внесат кожи в товарния корпус.

После Харийд и Барей се заеха да свалят бронзовата паяжина. Тегър реши, че тези двамата трябва да са мъже. Макар да зяпаха гостите с откровено изумление, предпочитаха да си мълчат. Очевидно тук жените приказваха повече.

Опита се да помогне. Но докато пристъпяше настрани, хванал единия край на каменния къс, усети, че се задушава. Деб и Дженауил дойдоха да държат от неговата страна и го накараха да отстъпи. Едва си поемаше дъх.

— Ти болнав — отсъди Сарон.

Той се постара да диша не толкова шумно.

— Е, поне можем да ходим.

— За твои дробове тук няма достатъчно въздух. Утре обаче ще усещаш повече сили. Днес вие двама трябва почивате.

Планинците понесоха паяжината косо надолу към къщите. Сарон вървеше с Уорвия и Тегър, сочеше им къде да стъпват и беше готова да ги прихване, ако се подхлъзнат.

Птицата се спусна върху парчето щавена кожа, пришито на горната дреха на Деб. Жената се препъна, изруга на непознат език и крилатият досадник отлетя.

Тези хора се движеха учудващо уверено по коварния наклон.

Двамата червенокожи си помагаха, за да се задържат на крака. Прекалено дълго се бяха клатушкали в товарния корпус. Сега им се струваше, че дори планината се олюлява под ходилата им. А вятърът сякаш търсеше и най-нищожната пролука в дрехите. Тегър замижаваше, за да махне изникващите сълзи от клепачите си.

Вече дишаше малко по-спокойно. Подвикна на Деб:

— Какъв беше този език? Твоят ли? Как научи търговското наречие?

Жената произнасяше особено и гласните, и съгласните. Червенокожият напрягаше слух, за да долови смисъла на изреченията през воя на вятъра.

— Нощни хора казали да обясни всичко на вас. Но вие не трябва издава пред вишнищий от равнина. Ще пази наши тайни, нали?

Тегър не разбра за какво говори, но Уорвия се сети.

— Вашнещ — произнесе правилно думата тя. Пазители… Значи трябваше да не издават тайните на планинците пред равнинните пазители!

— Да, няма да им кажем нищо — обеща Тегър.

— Тила дошла отдолу, от равнини — подхвана Деб. — Чудновата била, цялата на буци, не можела прави рещра. Разбира, нали? Ей тук нямала нищо. Сама ни показала. После влязла в проход. Ние знаем език на огледала, но лошо. Тя ни научила да предава добре, заръчала да научим и хората от балони. И влязла в проход. Върнала се след седемдесет фалана, а била все същата. Тъй ние се уверили, че тя наистина вишнищий.

Навлязоха сред къщите — правоъгълни кутии от цели одялани трупи, явно пренасяни от по-ниското. Наобиколиха ги деца с бляскащи в качулките очички. Бърбореха неуморно и Уорвия се опитваше да отговаря на въпросите им.

Тегър попита:

— А ще можем ли и ние да говорим с тази Тила?

— Тя пак слязла в равнина преди четиридесет фалана — отвърна Деб.

— Повече — сдържано я поправи Сарон. Намеси се и Дженауил:

— Вие какво знае за рещра?

Червенокожият се озърна към Уорвия, която опита да се измъкне също с въпрос:

— А вие как сте научили за ришатрата? И други хора от равнината ли се качват при вас?

Всички планинци се разсмяха.

— Не отдолу, а отстрани! — обясни с кикот Деб. — Гостуват ни от близки планини…

— Как, не сте ли всички от една раса?

— О, не сме. Ние тук живеем във Висок чукар. А Сарон…

Стигнаха до врата. Тегър пусна Уорвия да влезе преди него. Птицата се настани на рамото на Деб и също се вмъкна в къщата.

Тясното помещение беше само преддверие, ала имаше куки за окачване на излишните кожи. В дъното се виждаха още две врати, разположени една срещу друга.

Щом започнаха да смъкват горните си дрехи, хората от двете раси се вторачиха в тях с откровено любопитство.

Планинците от Висок чукар бяха широки в телата и в лицата, с дълбоко хлътнали очи. Тъмните им коси — а и брадите на мъжете — се виеха на ситни къдрички.

Деб се оказа яка жена на средна възраст. Птицата Скрийпу й принадлежеше. Приличащите си младежи Харийд и Барей бяха нейни синове. Още по-младата Дженауил живееше с Барей.

А старата Сарон с дълбокия глас не беше като тях. Уорвия забеляза нещо странно в очертанията на челюстите и ръцете й, затова попита:

— И ти ли си от Висок чукар?

— Не, от Двоен връх съм. Един балон ни пренесъл до Висок чукар, така подминали Дребосъка, където щели да гостуваме. Тук вятър духа в лоша посока. Не могли да се върнем. Други продължили нататък, но мой мъж Макрей склонил да останем. Той вече не може има деца, аз пък родила моите, защо да не живеем във Висок чукар?

Стаята беше с висок таван, мебели почти нямаше. Прът с напречник за птицата, две ниски масички без столове. Тегър се чудеше дали и в другата половина на дома за гости не живее някой.

Мъжете подпряха бронзовата паяжина на стената. После планинците насядаха в кръг с кръстосани крака, оставиха място и за двамата червенокожи.

— Това сега ваше място — обясни Сарон. — За повечето гости топло, но вие сигурно трябва спите завити с кожи.

Дженауил махна с ръка.

— Ние Висок чукар. Съседи в посока на въртене се нарича орлови хора. Техни носове като човки. По-дребни от нас, по-слаби, обаче правят най-здрави балони. Дори продават на други. Може имаме деца, ама съвсем рядко, затова не отбягваме рещра с тях. Срещу въртене са ледени хора. Живеят нависоко, не бягат от студ. Мазаресч си родила момче от един такъв мъж. Както тя разправя, докато правили ришатра, цяла планина се разтресла… Нейно момче Джарт може катери по-нависоко от други деца. Идват гости и от двете посоки. Всички приемаме, правим ришатра, а деца не се раждат. Те казват, че с тях същото било. Хора от съседни планини понякога правят деца, но от далечни — никога. Тила ни обяснила, че наши праотци се местили от планина на планина и се променяли. А вие?

Уорвия така се бе захласнала от кикот, че не можеше да говори. Тегър си помисли, че по-скоро й е неудобно, отколкото весело. Помъчи се да измъдри смислен отговор.

— Из равнините се пътува лесно. Срещат се всякакви раси, смесват се по различните земи. Виждаме какви ли не разновидности на ришатра. Ние, червенокожите пастири, бродим с нашия добитък през целия си живот. Не можем да участваме в ришатра. И избираме партньор само веднъж. — Не успя да разгадае реакцията им, ала продължи: — Някои раси правят ришатра за удоволствие, други заради търговията, трети — за да сложат край на война или да отложат раждането на деца. Чували сме за блатни хора, почти лишени от разум, с които ришатра е много приятна, а и особено удобна за онези, дето не искат да губят време в ухажване. Водните хора са готови за ришатра с всекиго, който успее да задържи дъха си по-дълго, но малцина се престрашават…

— Водни хора ли?

— Барей, те живеят в течна вода. Не вярвам да са ви посещавали.

Пак смях. Дженауил се обърна към Уорвия:

— Значи не правите рещра, а само слушате?

— Нямаме какво друго да предложим, когато ни идват гости от най-различни раси. Ако искате, поговорете за това с нощните хора, когато се събудят.

Тегър забеляза, че лицето на Дженауил се изопна.

— Моля да разберете — започна Сарон, — ние правим рещра само с хора от близки планини. Всички планинци, всички приличаме си, ако ще и да няма деца. А вие…

Тя потърси подходящите думи и накрая млъкна.

Малко сте странни? Големи особняци сте? Изглеждате ни като… демони от равнината?

Преди тишината да стане още по-неловка, Уорвия изрече:

— Чували сме, че пазителите могат да проникнат във всяка тайна. Защо се надявате да скриете нещо?

— Само от равнинни вишнищий — обясни Деб.

А Сарон добави:

— Вишнищий опасни. И Тила ни казала, и нощни хора ни казали, и в легенди така. Но проход принадлежи на Висок чукар. А той нужен на вишнищий. Проход минава през странична стена. Така те излизат от света, ако носят свои дрехи като балони и шлемове с прозорчета отпред. Нощни хора не искат вишнищий да ровят в техни дела.

— Имате ли пазители тук?

Вече беше ясно, че Сарон говори и на бронзовата паяжина, не само на Тегър и Уорвия.

— Трима вишнищий от равнината станали господари в прохода. И отвели наши, от по-старите. Някои после се върнали, но вече били като онези тримата. Когато започнала Смъртна светлина, равнинни вишнищий ни казали как да се пазим. Кал или скала спирали светлина, която минавала през кожа и плът. Най-добре било да се крием в прохода. Макрей бил на лов, когато започнала Смъртна светлина. На половин ден от подслон, а наблизо нямало вишнищий да го предупреди.

Деб подхвана:

— Много от нас били на лов или вършили друго навън. Един от трима умирал. А после се раждали уродливи или болнави деца. От околни планини разказвали същото, но само ние и съседи имали вишнищий да ни пази. Не са винаги лоши.

— Какво е Смъртна светлина? — промърмори Тегър.

Планинците май предпочетоха да не чуят въпроса и той не настоя повече.

— Вишнищий, които от Висок чукар — продължи Сарон, — служат на онези от равнина. Но не им казват за огледала. Равнинни вишнищий умеят да надушват тайни, ама планини не са техни.

Уорвия въздъхна.

— Нощните хора много ще се зарадват да чуят това. Сигурно ще ви зададат по-добри въпроси от нас.

— И Луис Ву ще пита — предположи Деб. — Или той измислен?

— От кого чухте това име?

— От съобщения по огледала и от Тила.

— Луис Ву кипна едно море — подхвърли Тегър. — Харлоприлалар от расата на Строителите търгувала и правила ришатра с него. Луис Ву съществува, но дали е от другата страна на тази паяжина? Деб, очите ми се затварят…

— И моите! — веднага потвърди Уорвия.

Дженауил изрази общата изненада на планинците.

— Но сега само среда на ден!

— Ние работихме и през нощта. Тук дори дишането е трудно за нас.

— Оставяме да спят! — заповяда Сарон. — Ще се събуди ли, когато станат нощни хора?

— Дано… — измънка Тегър.

— Храна зад тази врата. Флуп, как забравила?! Вие какво яде?

— Прясно месо от току-що убити животни.

— Значи храна зад врата не за вас. Скрийпу ще намери нещо. Спете добре.

Един по един планинците се изнизаха от стаята.

Все пак Тегър и Уорвия надникнаха веднага зад малките вратички и така пуснаха студа вътре. Наистина имаше само растения и пушено месо, неподходящи за червенокожите пастири. Решетки пазеха замръзналата храна от досадни животни.

Сгушиха се върху кожи и под кожи. Проснаха дрехите си да се проветрят. Стоплиха се, но червенокожият още усещаше как студът щипе носа му. Унасяше се, когато Уорвия промълви тихичко:

— Шепот щеше да зададе по-добри въпроси от нас.

— Шепот беше плод на моето безумие.

— Значи и на моето. Обаче ме научи на разни неща…

— Какво?!

Тя зашепна упорито в ухото му:

— Беше с нас на въздушната шейна, криеше се под колата. Обясни ми що е скорост, за да не полудея. Тя се крие, Тегър. Затова не искам и паяжината да ни чуе.

Пастирът се озърна към подпрения на стената каменен къс и се ухили:

— Ами ако е само парче скала?…

— Тогава ще бъдем големи глупаци.

— Как изглежда Шепот?

— Не видях. Може все пак да е безтелесен дух.

— На какво те учеше? Не, не сега. Трябва да се наспим.

— Защо каза, че не можем да правим ришатра? Не ти харесаха ли?

— Не е заради това. Пясъчните хора бяха още по-чудати. Представих си как се задъхвам като риба на сухо в ръцете на Дженауил… — Уорвия мило се засмя. — После си спомних, че предават съобщения за мършоядите. Ще се прочуем. Нали искаше някой ден да се заселим при подобни на нас, където никой не е чувал за червенокожи, правили ришатра с всяка раса по Дъгата?

— Прекаляваш!

— Разказвачът винаги украсява историята. А в империята на нощните хора всичко се предава. Не забравяй, помогнахме им да унищожат най-голямото леговище на вампири…

— Вярно е.

— Какво си намислила?

— И на тях ще им е за пръв път. Правили са ришатра само с други планинци. Любими, не ти ли се иска поне веднъж да учиш някого на ришатра?

След малко заспаха.

ДВАДЕСЕТ И СЕДМАГЛАВА ЛАВКРАФТ2

Сондата зави и се понесе право нагоре с ускорение десет G, сближавайки се със стената. Сините отблясъци заиграха по-ярко, после угаснаха.

Ръбът на страничната стена беше тесен. Сондата се издигна стотина метра над него и се прехвърли от другата страна. Кратко включване на двигателя спря свободното й падане близо до тъмната страна на стената, която сякаш продължаваше в безкрайността.

От носа изскочи нещо.

И в пилотската кабина светна още един екран. Показваше сондата, задържана на място от син пламък. После тя продължи надолу и в екрана останаха само звездите.

— Сега — обади се Най-задния — имаш мрежово око и извън Пръстенов свят.

— Нужно ми е още едно от външната страна на основата. Погрижи се — заповяда Брам.

— Слушам и изпълнявам. Кукловодът обаче не направи нищо.

— Най-заден!

— Вече съм изпратил команди на сондата — да изключи двигателя и да се завърти около оста си. Искам да огледам.

В екрана се появяваха ту страничната стена, ту звездният простор… докато и една сребриста нишка се показа на черния фон.

— Виж това! — викна Луис. — Включи двигателя или ще се удари в него!

— Ей сега. — Висок звук от флейта. — Какво е то според теб?

— Прекалено тясно изглежда за издатина на космодрум. Чакаха напрегнато — получаваха информацията няколко минути след събитията заради огромното разстояние. Сребърната нишка се уголемяваше в екрана, виждаше се все по-ясно. Вече личаха сегменти, сякаш тя беше някакъв невероятен червей.

Въртенето на сондата се прекрати. Краищата на екрана потрепнаха — двигателят се включи, излъчвайки огромно количество рентгенови лъчи.

Непоносимо сияние като от взрив на свръхнова звезда нахлу през холограмата.

Луис, закрил очите си с длани, чу адска музика, после глас, изведнъж лишил се от всякаква прилика с човешкия.

— Загубих единствения си източник на гориво! Брам невъзмутимо изрече:

— Тревожа се повече от врага, който стреля по нашата сонда.

— Отправят ни предизвикателство! — раздаде се безумен зверски рев. — Дай ми оръжие и ме прехвърли там!

Дали Новака си представя така маневрата за отвличане на вниманието? Или сме затворени натясно с побеснял кзинт?

— Пусни ме в пилотската кабина! — примоли се Най-задния. — Трябва да проверя дали някои системи на сондата още работят.

— Как си го представяш? Тя е унищожена, а нашето присъствие вече е известно на врага, щом ни нападна. Възможно ли е някой пазител да реагира толкова бързо или това е дело на нашествениците?

— Поне прехвърлящият диск трябва да е невредим.

Луис мигом се ококори.

— Как тъй?!

— Не съм глупак! — възмутено изблея кукловодът. — Щом сондата мина над ръба, включих линия за прехвърляне. Изстрел от каквото и да е кинетично оръжие, дори плазмен шнур би преминал, без да причини вреди.

— Преминал значи… Докъде?

Луис примига. В очите му още играеха шарени петна.

— Връзката е с диска на Монс Олимпус.

Човекът избухна в гръмък смях. Едва ли можеше да се надява, че точно в този момент хиляда марсианци са се събрали там, за да подготвят нов капан, и все пак…

Големи нокти стиснаха рамото му, лъхна го миризма на сурово месо.

— Луис Ву, във война сме! Не е време да се разсейваш!

Да се разсейвам ли? Аха…

— Новако, върви да си облечеш скафандъра. Донеси и моя, вземи пръскачка за мрежови очи, също купчината товарни дискове, където и да ги е… Брам?

— В трапезарията на „Скритият Патриарх“ са — отвърна пазителят.

— Най-заден, първо прехвърли там кзинта. Брам, осигури му някакви оръжия. Ако прехвърлящият диск на сондата е изправен, ще се възползваме от него.

— Върви — разреши Брам.

Кукловодът затрака като с кастанети, след това звънна като камбанка. Новака изчезна. Най-задния се озова в пилотската си кабина, скоро езиците му облизваха нещо подобно на чуждоземна шахматна дъска, която сигурно беше виртуална клавиатура. Едната глава се обърна да съобщи:

— Връзката все още е активирана. Прехвърлящият диск работи.

— Опитай да напръскаш мрежово око — нареди Брам.

— Върху какво?

— Във вакуума.

След единадесет минути изключеният екран отново светна — бавно въртяща се звездна панорама, по която сякаш минаваха мудни вълнички. Луис си представи как мрежовото око пропада и се отдалечава постепенно от останките на сондата. И докато пазителят се тревожеше какви ли ги върши кзинтът, опитвайки се да следи същевременно всяко действие на кукловода и ставащото в четирите холоекрана, човекът коленичи до прехвърлящия диск и надигна горния ръб.

Грейна мъничка холограма от чертички — системата от прехвърлящи дискове. По-голяма схема би го издала, но явно и тук Най-задния предварително се бе погрижил за безопасността си. Луис бързо набра промените и натисна ръба надолу.

— Виждаш ли?

— Най-заден, обясни ми веднага как сме могли да пропуснем това!

Пазителят и кукловодът изобщо не му обръщаха внимание. Той отново се обърна към екраните.

За реещото се мрежово око нишката се бе превърнала в сребриста лента с извити нагоре краища, досущ миниатюрно копие на Пръстеновия свят. Над нея се редяха тънки пръстени.

Нямаше съмнение — виждаха транспортна система на магнитно-левитационен принцип. Аварийният екип на Тила явно я бе продължил по външната страна на стената.

— Е — подхвърли човекът, — аз поне не съм се любувал на подобно зрелище от половин година.

— Трябваше да наблюдаваме по-внимателно — призна Най-задния.

Сребристата лента се скри над горния край на екрана, останаха само звездите. Трепкащото мрежово око вече беше под основата на Пръстенов свят и пропадаше в безкрая.

— Трябваше да се досетя — поклати глава Луис. — Ти също, Брам. С какво друго създадените от Тила пазители са могли да пренасят двигателите, за да ги върнат по местата им?

— Началният пункт е далеч срещу посоката на въртене, може би в някой от космодрумите. Тук няма защо да търсим работилниците им.

В каютата се появиха товарните дискове с различни инструменти за работа във вакуум и пръскачка за мрежови очи. Луис напъна с рамо да избута купчината настрани. Освободи място за Новака.

Кзинтът бе навлякъл прилежно скафандъра си. Бутна назад шлема и попита:

— Готови ли сме?

Човекът посочи звездната панорама:

— Нали не искаш да се прехвърлиш в онази пустош?

— Връзката все още е активирана, крайната точка престана да се мести! — изненада ги Най-задния.

— Какво?… Пазителят изрече рязко:

— Обгорена с плазма и още работи? Невероятно! Луис взе пръскачката.

— Да проверим. — Останалите го гледаха с недоумение. Явно не бяха схванали идеята. — Най-заден, искам пак да пусна мрежово око през прехвърлящия диск на сондата. Да видим на какво ще се лепне!

Бронзовата паяжина изчезна.

Зачакаха. Новака се пъхна под душа. Тридесет и пет дъгови градуса по Пръстеновия свят — пет и половина минути дотам и още толкова, докато сигналът се върне. Пренасящите кабини не можеха да надхвърлят скоростта на светлината. Май същото ограничение важеше и за прехвърлящите дискове.

— Имаме сигнал — съобщи кукловодът и единият му език се стрелна към клавиатурата.

Пети екран. Звезди и черната грамада на страничната стена. Неясно туловище в единия край — може би сондата. Образът не беше задоволителен, но поне предавателят не се движеше. Бе се тръшнал точно върху трасето на транспортната система.

— Новако, вземи пръскачката — заповяда Брам. — Прехвърли се. Сложи око там, откъдето можем да видим нещо интересно. Върни се незабавно и докладвай. Не се опитвай да провериш има ли опасност. Знаем, че има.

Изпревари ме!

Луис тепърва нагласяше скафандъра по тялото си. Младокът щеше да стъпи върху диска, преди той да се е подготвил.

— Брам, не припирай толкова. Трябва да е въоръжен!

— С кого искаш да се сражава? С вече намиращите се там пазители? Предпочитам да забележат веднага, че не ги заплашва с нищо. Новако, прехвърли се!

Кзинтът изчезна.

Все пак Луис облече скафандъра. Имаше единадесет минути за прахосване.

Нима Кхмий се е заблуждавал, че старец като него може да усмирява и закриля доближаващ зрялата си възраст кзинтски мъжкар?!

Минаха само четири минути, преди в екрана да се покаже нещо.

Тъмно, размазано по краищата му петно — някой май оглеждаше внимателно разнебитената сонда. Изведнъж се очерта отчетливо и съвсем отблизо. Необикновен скафандър, плътно прилепнал, с шлем като полупрозрачен мехур, а вътре — триъгълно лице с втвърдена до кост уста. Пръст в ръкавица сякаш се опита да ги докосне, минавайки по невидимите за Луис извивки на паяжината. Съществото бе открило мрежовото око.

След миг се извъртя светкавично, но и тази пъргавина не му помогна. Черен силует се стрелна край него и отскочи извън екрана.

В прилепналия скафандър зееше широк разрез по левия хълбок. Нападнатият вдигна оръжие, напомнящо за старинен химически ракетен двигател. Виолетовобелият пламък като че не улучи целта си. Съществото се понесе, почти закрило дупката с лявата си ръка, докато стреляше неспирно с дясната. След него обаче оставаше призрачна следа от ледени кристалчета.

Брам промърмори:

— Ана.

— Тя ли пострада?

— Не, уби жертвата си. И двамата са пазители, произлезли от вампирите. Но аз помня как умееше да връхлита набелязаната плячка…

— Как ще предупредим Новака?

— Няма никакъв начин.

Луис чу зъбите си да скърцат. В момента кзинтът всъщност не беше никъде — сигнал, безтелесна точка, енергиен квант, понесъл се със скоростта на светлината към мястото, където един пазител, току-що погуби друг и беше готов да се разправи с всекиго.

— Твоята Тила е била прекалено доверчива — поклати глава Брам. — Превърнала е вампир в пазител, а той трябва да е сторил същото с още неколцина от своята раса, преди тя да успее да се отърве от него. Ана и аз сме от друга разновидност на вампирите.

— Имаме сигнал — обади се Най-задния.

Два екрана показваха транспортната система.

Новака се бе прехвърлил и пръснал мрежово око върху… Кой знае защо Луис не можа да се досети за повърхността. Наоколо не се мяркаше никой. Кзинтът стоеше до сондата — полуразтопена и някак разпарчетосана, точно върху трасето.

Всеки пазител веднага би премахнал опасното препятствие.

Новако, разкарай се оттам!

Сребърната лента се смаляваше в безмерната далечина. Беше широка шейсетима метра и наглед абсолютно права.

Новака се въртеше бавно, за да обозре всичко. Пръсна още едно око, дръпна се към сондата и изчезна.

— Най-заден, къде, по дяволите, го запрати този път?

— Не се заблуждаваш, че бих допуснал в кораба да нахлуе плазма, нали?

— Поне за това ми стига умът. Но къде го прехвърли? — Кукловодът не каза нищо и Луис веднага налучка отговора. — На Монс Олимпус, а, двуглава отрепко?!

Скочи, но се спря навреме и се покатери върху товарните дискове. Трескаво прокара въже през облегалките и го върза за колана с инструментите си. Твърде калпава импровизация на предпазни ремъци.

— Заради теб Кхмий ще ме изкорми и ще ми отреже ушите!

Вдигна возилото си и го отпусна полека върху прехвърлящия диск.

Частица от секундата… сетне попадна под черно небе, обсипано със звезди. Под краката си, през сребристата фрактална дантела, също виждаше звезди.

Направо прелестно…

Огледа трасето и в двете посоки. Мир и покой. Нищо не помръдваше.

Къде ли беше срещал такова устройство? Очакваше линията на транспортната система да е плътна, не да прозира…

Ами да! Също като Въртележката, старата орбитална бракма, с която още прехвърляха едри и масивни товари между Земята, Луната и астероидния пояс. Фракталните структури понасяха по-добре напреженията. Но защо ли мисли за това сега…

— Брам, Най-заден, трасето е истинска дантелка. Виждате ли го? Ако бях взел пръскачката, щях да лепна едно око точно върху него. През тази рехава мрежичка можехме да наблюдаваме чудесно всичко, което опитва да се скрие в сянката на Пръстенов свят.

Щяха да го чуят след пет минути и половина.

Силует като мастилено петно се прехвърли през страничния ограничител на трасето и закрачи към него. Приличаше на черен чувал с картофи, а в едната си ръка държеше небрежно разширяваща се към края тръба.

Луис побутна лостчето за издигане.

Товарните дискове дори не шавнаха. Магнитно-левитационната линия отдолу не ги отблъскваше с достатъчна сила.

— Виждам оръжие, каквото използват земните копои — промърмори той.

Брам и Най-задния щяха да го разберат — щурмоваци на Обединените нации са кацнали на издатината на някой космодрум, но там са се натъкнали на пазител…

Как ли се включва прехвърлящ диск, щом не можеш по-напред да слезеш от него? Докато ме чуят, отдавна ще съм мъртъв. Да си бях донесъл записи на командите…

Ана го разглеждаше едва ли не собственически. Носеше скафандър, правен за някой малко по-едър и доста по-широк от нея. Хлътнали очи се взираха в неговите…

После Луис увисна с главата надолу в мъждивочервена светлина.

Навсякъде под черепа му имаше скали в ръждиви оттенъци. Стотици метри гладка застинала лава, спускаща се по склона. Товарните дискове отскочиха над повърхността и той усети как въжетата ей сега ще се изхлузят. После возилото му си възвърна устойчивото положение и Луис застана нормално върху него.

Струваше му се, че и мозъкът, и червата му са се разместили. Минаха миг-два, докато погледът му се фокусира.

Никакви марсианци не зяпаха окаяното му представление.

Рееше се над почти отвесна и равна като стъкло ивица лава, която триста метра по-надолу се извиваше плавно като шанца за ски-скокове. Забеляза оранжевата козина на Новака в прозрачния му скафандър. Лежеше на дъното. Може и да бе оцелял след такова падане, знае ли човек…

Този път марсианците бяха поставили прехвърлящия диск с капака надолу върху най-стръмната скала. Тук първо бе нахлула плазмата, унищожила сондата на Най-задния. И да е имало зяпачи около клопката, изпарили са се. Част от скалата се бе разтопила, образувайки чудатата пързалка.

Луис спусна товарните дискове, разхлаби възлите на въжето и скочи.

Новака лежеше свит неудобно върху горещ червен камък.

Човекът подложи рамо. Не, така нямаше да успее. Дръпна с все сила, за да намести отпуснатия кзинт на гърба си. Усещаше как счупените ребра се движат хлабаво в тялото.

Ех, защо в Картата на Марс го нямаше и слабото марсианско притегляне!

Напрегна мускулите по корема, бедрата и гърба си, после изпухтя мъчително и се насили да се изправи на крака. Ама че ужас! Почти порасналият кзинт в скафандър едва се изравни с горния край на товарните дискове и Луис успя някак да го претърколи върху тях.

Покатери се пълзешком до него. Овърза Новака с въжето и издигна возилото. Нагласи го над долната страна на прехвърлящия диск. Пресегна се и дръпна така, че раменете му почти се долепиха.

Вече лежаха на пода в каютата на „Иглата“, а товарните дискове паднаха отгоре им.

Брам свърши каквото беше нужно — махна тежестта, отвори всички херметизиращи ивици в скафандъра на кзинта и го смъкна. Новака отвори очи и зърна Луис. Не мърдаше.

Пазителят свали и двата скафандъра, просна човека до кзинта и се зае да го прегледа. Беше болезнено преживяване.

— Скъсал си няколко мускули и сухожилия. Трябва да те сложим в автолечителя, но състоянието на Новака е по-тежко.

— Първо него! — изграчи Луис.

Какво ще каже на Кхмий, ако младокът умре?

Брам вдигна кзинта без никакво усилие, настани го в машината и затвори капака. Чудна работа — нима пазителят бе очаквал разрешение от човека?

Всъщност нямаше нищо озадачаващо. Болките се усилваха, но той реши да не се издава пред Брам. Луис беше хуманоид, а Новака — не. Един пазител наистина би потърсил съгласието на размножител, преди да помогне първо на същество от съвсем чужда раса.

Брам дойде и с ловко движение го премести върху товарните дискове. За миг Луис спря да диша, понечи да кресне, ала само изписука. Пазителят издърпа някакви тръбички и контакти от автолечителя на Тила, заварен към дисковете.

— Най-заден — изрече недоволно той, — много от резервоарите са празни. По-голямата ти машина не може ли да прави лекарства?

— Кухнята-робот има и фармацевтично меню.

В един от екраните торбестият черен силует се метна над ограничителя и се скри. Само сребристото трасе се простираше в безкрая.

Болката стихваше. Луис знаеше, че няма да остане в съзнание още дълго.

Корави пръсти с издути, стави го опипваха навсякъде. За секунда усети по-остра болка в ребрата отдясно. Гръбнакът му изпука, след него тазобедрените стави, накрая дясното коляно…

Гласът на Брам се разнесе току до ухото му, макар пазителят да не говореше на него.

— Нощните хора се постараха много упорито да ни покажат една от десетките хиляди пръскащи планини. Защо избраха точно това село?

— Не видя ли как… — започна да отговаря Най-задния. В този момент Луис заспа.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВАПРОХОДЪТ

— Усети ли нещо?

— Да — каза Уорвия.

Стаята трепереше, леко се подрусваха и стените, и скалната основа под къщата.

Пътуването с твърде странните возила ги бе замаяло и объркало, но многото часове сън трябваше вече да са ги отървали от преумората. Тук наистина ставаше нещо странно. Отначало Тегър не го забеляза. Дори сега долавяше само дишането на Уорвия и трептенето на тъмната стая.

— Хрумва ли ти някакво обяснение?

— Кал от дъното на морето. Пада тежко отгоре, затова раздрусва цялата планина. — Той я зяпна в мрака. — Тръбите я качват чак до ръба на страничната стена. Пада от разстояние петдесет пеши прехода. Така е по всички пръскащи планини. От тази кал са се натрупали. Без помпите цялата почва по Дъгата щеше да се отмие в моретата. Шепот ми го обясни подробно.

— Измъкнала си от нея повече знания, отколкото успях аз.

— Питам се къде ли е сега.

— Тя ли?

Пръстите й го погалиха по брадичката.

— Не съм сигурна, само предполагам. Поинтересувах се, но не пожела да ми отговори каква е. Знаеш ли как се нарича онази тиня от дъното на морето?

— Как?

— Флуп.

Тегър се разсмя до болка в корема.

— Затова ли всички ругаем така?… И си мислим, че знаем какво означава думата! Значи от дъното, а?

— Казах ти, цялата планина е от кал. Страшното налягане я превръща в скала…

Обля ги бяла светлина.

— Здравейте.

Скочиха, увивайки се в кожите. Планинците им бяха оставили наметки като онази на Сарон — в зелено и бяло. Тегър помисли, че на Уорвия ще й стои добре.

Тя обаче се притесняваше за друго. Прошепна му:

— Тукашните хора не приказват така…

— Здравейте. Чувате гласа на Луис Ву. Желаете ли да поговорим?

Червенокожият пастир примижа срещу сиянието, от което го заболяха очите. Не различаваше подробности, само човешки силует и нещо доста по-озадачаващо…

— Нарушихте уединението и почивката ни — промърмори заядливо.

— Не спяхте. Устройството за наблюдение, което пренесохте на такова огромно разстояние, е наше. Ще беседваме ли, или предпочитате да го отложим за по-късно?

Някой потропа по дървената стена до опънатата кожа на вратата.

— Теегр? Усърдия?

— Флуп! — изръмжа той. — Влизай!

Появиха се Дженауил и Барей, а около тях се разнесе миризма на кръв.

— Ние чули гласове — обясни младата жена, — иначе щели остави това пред врата. Наричаме го гуил. Скрийпу убил него за вас.

Гуилът се оказа едър гущер. Краят на опашката му още се гърчеше.

— Навреме идвате — увери ги Тегър. Опипа влечугото. Кожата му беше като броня. Налагаше се да го одерат. На светлината в паяжината и чудовищата в нея той каза: — Говорите и с Дженауил и Барей от Висок чукар. Те знаят онова, което ние тепърва научаваме. Дженауил, Барей, най-сетне се запознаваме с Луис Ву.

Както дремеше, подпрял брадичка на медицинския комплект, Луис Ву долавяше отстрани собствения си глас.

— Чувате думите ми, а виждате моите помощници Брам и Живеещия в паяжината. Досега мълчахме, защото имаме врагове.

— Ние пък сме Уорвия и Тегър — отвърна висок непознат тембър. Човекът отвори очи и видя червенокожите изтребители на вампири. — Защо се отказахте от мълчанието си?

— Необходимо ни е да чуем отговорите на немалко въпроси.

Той тръсна глава и се опомни — неговият глас излизаше от една от устите на Най-задния. Обади се планинецът:

— Трябва да ви покажем тайното огледало, прохода през стената и всичко друго, което пожелаете да видите.

— Благодарим ви. Готови ли сте да минете през прохода по наша молба?

Стреснатата Дженауил подскочи.

— Не! Там има вишнищий…

Преводачът се запъна, преди да подбере съответстващата дума „пазител“.

Луис реши да си затрае. Чувстваше се омекнал и глупав, а болката само се бе притаила и ако не внимаваше, щеше да я изпита отново. А и какво биха си помислили събеседниците пред мрежовото око, ако чуят двамина Луис Ву?

— Кажете ни онова, което знаете за пазителите — помоли кукловодът.

— Те са два вида. Онези, дето някога принадлежаха към нас, се стремят да ни закрилят, но са подчинени на пазителите от равнината…

— Възможно ли е да говорим с някой пазител, живял преди във Висок чукар?

— Едва ли. Твърде трудно е да опазим тайните си от пазителите-господари. Веднага ще открият, ако някой от слугите им се появи сред нас. Но ще попитам.

— А Шепот ще желае ли да беседва с нас?

Това пък как го измисли?

Червенокожите се спогледаха и жената отсече:

— Няма да поиска.

— Какво ще ни кажете за Шепот?

— Нищо.

— А какво има отвъд прохода?

— Според нас отвъд е пълно с отрова — вдигна рамене Барей.

Дженауил добави:

— Пазителите обличат одеяния, които ги покриват целите, когато минават през прохода. Носят и множество инструменти. Според мълвата градят нещо чудовищно грамадно там.

Уорвия подхвърли:

— Луис Ву, само обединената мощ на нощните хора успя да премести дотук твоята бронзова паяжина. Щом се стъмни, поговори с тях.

— А кога ще се стъмни?

— Скоро — успокои ги Дженауил. Кукловодът изсвири като квартет от контрабаси.

— Чу ли всичко, Луис? — озърна се Брам.

— Не от самото начало. Най-заден, бива те да наподобяваш гласа ми, но имаш нужда от по-свестен грим…

— Луис Ву е вашнещ. Магьосник. Затова не се показва, а уродливите му слуга говорят от негово име.

— Схванах. А коя е Шепот?

— Ана — обясни пазителят. — Видях на запис как водеше червенокожия пастир. Използвала е пътешествието на мършоядите за прикритие.

— „Шепот“ й подхожда — подсмихна се Луис.

Най-задния престана да се взира в екрана за момент.

— Луис, според теб къде е Шепот? И ще се намеси ли?

Човекът зарея поглед към седящите пред мрежовото око, В кръвта му нямаше достатъчно обезболяващи, за да се унесе…

— Брам, единствено ти би могъл да прозреш намеренията й.

— Вярно е.

— Твърде замаян съм, за да мисля. И ми се ще повече да не ми отнемате гласа.

— Както желаеш — промълви кукловодът.

Уорвия дереше гуила с нож. Тегър побърза да каже:

— Ние, червенокожите пастири, можем да се храним само с месо от току-що убити животни. Може би ще ви е неприятно да гледате.

Уорвия наряза трупа и подаде голямо парче на спътника си. Планинците се вторачиха в тях изумени, но и с погнуса. Червенокожият се питаше защо още седят тук — окото отново се бе превърнало в мъртва бронзова паяжина.

Скоро останаха само костите. Тегър се обърна очаквателно към Барей, който му посочи в коя дупка на стената да ги изсипе.

Дженауил подхвана:

— Ние забелязали, че вие не иска говори за рещра, преди да види какво има под наши кожени дрехи.

Охо…

— Избираме партньор за цял живот — напомни й Уорвия. Спогледа се с Тегър и се разбраха без думи. — Двамата преживяхме нещо, което ни промени. Ришатра не е необходимост за нас. Но можем да избираме.

И той бе намислил какво да каже.

— Барей, Дженауил, никой никога не е чувал за червенокожи пастири, които правят ришатра. Ами ако вашите огледала за съобщения пуснат историята по цялата равнина? Къде ще си намерим дом? Кой от нашата раса ще поиска да избере децата ни за партньори?

Този път двамата планинци се спогледаха.

— Дженауил, ти вече видя и подуши нощните хора — продължи Уорвия. — Какво ще стане, щом научат, че сте правили ришатра с червенокожите от равнината?

Барей закима.

— И те ще поискат прави рещра с нас. Мила моя, колко любопитни ние с теб?

Тя пляскаше якото му рамо с длан и се заливаше от смях. Тегър предположи, че това означава „не“.

— Те страшни не само на вид — избърбори Дженауил. — Тази воня!…

Барей я потупа насърчаващо по задника.

— Значи ние пазим още една тайна.

Забавно. Луис зяпаше, обзет от ленива похот. Каза си, че такова шоу ще бъде гвоздей на сезона по всеки платен канал на всяка планета в човешкия космос. Разбира се, всичко се записваше… Тъкмо се сети — на колко ли сетива можеше да предава информация мрежовото око? Не само образи и звуци, а и миризма. Дали нямаше и някакъв радар за осезанието?

По някое време се унесе.

Стори му се, че се разсъни часове по-късно и зърна слисан самия себе си, застанал на една крачка встрани.

Ох… Скафандър, но ъгловат и издут вместо с плавните очертания на човешко тяло.

Брам отметна шлема назад и попита:

— Добре ли си?

— Всичко ме смъди.

— Две ребра се бяха разместили. Оправих ги. Нямаше счупени кости. Пресилил си много мускули, открих скъсани ставни торбички и сухожилия. Наместих и един от прешлените в гръбначния ти стълб. Силите на организма ти и медицинският комплект биха стигнали да се възстановиш самостоятелно.

— А защо носиш моя скафандър?

— Имам си стратегически причини.

— Твърде сложни за моя немощен ум, тъй ли? Твоя си работа! Брам, пред окото има нови събеседници. Ако ме откачиш от медицинския комплект, можем да добавим и лице към гласа на Луис Ву.

Брам и Най-задния стояха от двете му страни и малко зад него.

Пастирите се гушеха под няколко завивки от пухкави кожи. Бяха отстъпили главната роля на мършоядите. А те трепереха. Дългурестата жена промълви:

— Навън е страшен студ. Все едно. Аз съм Тъжната флейта, а този е Арфиста. Вашата кутия разбира ли ме?

— Всяка дума. Как научихте за моя преводач?

— Познатият ти Ритмотворец май е тръгнал на дълго пътешествие, но синът му Каварфа разказа за гостуването ти в Града на тъкачите.

— Предайте моите поздрави на Каварфа. Защо пренесохте две човешки тежести лят камък толкова надалеч, щом сте могли да говорите с мен чрез Ритмотвореца?

Мършоядите се засмяха, откривайки големи зъби.

— Да, но какво щяхме да кажем? Че страничната стена е в неподходящи ръце? Не сме сигурни. Ти, който стоиш отляво, вашнещ ли си?

Брам потвърди.

Тегър понечи да се надигне, но Уорвия го задържа. И мършоядите трепнаха, Арфиста обаче се насили да говори на пазителя.

— Знаем достатъчно, за да ни е ясно колко — сме безсилни. Има пазители, произлезли от вампирите. Отмъкват планинци подобно добитък от стадо. По-късно някои се завръщат променени като теб. Повечето обаче просто изчезват.

— Тези пазители поправят Дъгата — изрече Брам.

— Значи доброто е повече от злото?

— Така е. Те обаче са прекалено много и ще се вкопчат в схватки помежду си, когато завършат поправките. Надяваме се да възстановим равновесието.

— Как смятате да ни помогнете?

— Трябва да научим повече. Кажете ни каквото знаете. Мършоядът сви раменете си почти до ушите.

— Планинците от Висок чукар ще ни покажат какво има тук, щом се зазори.

Най-задния изчурулика и екранът се смали.

— Ще чакаме. Луис, записахме предишния им разговор. Знаят много за пазителите, дори за Тила Браун. Ще го чуеш ли, или предпочиташ да ти изсвирим серенада?

Брам вече посягаше към своята налудничава музикална скулптура.

— Малко музика с вечерята ще ми се отрази добре на храносмилането — любезно отвърна Луис. — А пък съм направо прегладнял!

Опитваше се да се разкърши. Явно бе съсипал немалко мускули и сухожилия в усилията да повдигне Новака. Брам наистина му помогна, но се налагаше още да внимава.

Бяха минали много часове. Сега мрежовото око във Висок чукар се въртеше и подскачаше по покрития от тъма склон. Смесена група хуманоиди го търкаляше като каменно колело по пътеките на селото. А когато се покатериха по-нагоре и започнаха да се борят със стръмните скали, от движението в екрана му се свиваше стомахът.

Обърна се, за да не гледа. Не се съмняваше, че другите ще го предупредят веднага, ако се задава нещо интересно. Защо ли автолечителят се занимаваше толкова дълго с кзинта? Навсякъде другаде в познатия космос Луис би могъл веднага да разчита на грижите на машини. Медицинският комплект обаче нямаше какво да стори за него, освен да го натъпче с химикали. Щеше да си получи поредната порция след няколко минути.

Четирима планинци носеха бронзовата паяжина и нейната основа. Катереха се във въгленочерен мрак. Сарон вървеше пред пастирите и мършоядите, за да им показва къде да стъпват.

Нощните хора отначало искаха да участват в носенето, но бързо се убедиха, че им стига и усилието да си поемат дъх.

— Скоро слънцето ще се покаже — напомни Уорвия на Тъжната флейта. — Какво ще правите?

— Нали ни казаха, че дотогава ще сме в прохода? Там ще се скрием.

Тук нямаше пътеки, само белези по твърдата пръст и камънаците. Хората от планината не познаваха равни пътища.

В посоката срещу въртенето небето просветляваше.

Около подножието земите приличаха на релефната карта, която два мършояда бяха направили пред укреплението на тревопасните великани. Дали изгледът от пръскащите планини им бе подсказал идеята? По-нататък трудно се различаваше нещо. Сребристата нишка, разливаща се тук-там в дреони езерца, можеше да е Реката-дом или пък която и да е друга река. Уорвия се тормозеше от тези мисли.

— Пасищата, които обикаляхме, виждат ли се изобщо оттук? Как ще намерим други пастири, при които да се заселим?

— Това няма да е трудно — опита се да я успокои Арфиста.

Тъжната флейта прозря, че думите му не са достатъчни.

— Нашите хора знаят къде бродят племената на червенокожите пастири. Ще ни предадат… Извинете. — Тя спря да си почине. — Ще ни предадат карта по огледалата. Може да си намерите нов дом дори по-бързо, отколкото дойдохме тук.

— О, чудесно! — засмя се Уорвия. — Но мисля, че избрахме най-обиколния път в търсенето му…

Тегър стискаше зъби, за да не покаже слабост пред нея. С последни сили се влачеше след Сарон, но и старицата вече крачеше по-бавно. Чуваше как се задъхват планинците, помъкнали бронзовата паяжина.

Денят се носеше към тях от посоката срещу въртенето. Щом крайчецът на светилото се подаде иззад сянката на нощта, Арфиста измъкна от раницата си две навити шапки с огромни периферии. Мършоядите единствени останаха на сянка.

— Сигурно сме в самия край на земите, обитавани от нашите племена — отново подхвана Уорвия. — Дано сме далеч и от историите, които вече са се разнесли.

— Уорвия — сдържано изрече Арфиста, — не всички червенокожи пастири са еднакви.

— Еднакви сме, разбира се!

Тегър я подкрепи:

— Избираме си партньори дори когато се събираме на пиршества с други племена. Правим го откакто се помним.

— Добре правите… — вдигна рамене мършоядът.

— Но не винаги е така — натърти Тъжната флейта. — Двамата с Уорвия имате един и същ изговор…

— Да, родени сме в племето на Гинджерофър, ала мнозина предпочитат партньори от друго племе.

— Някои племена са се отказали от кръстосването на кръвните линии. Други не го смятат за задължително, както и вие. Тегър, разбери — колкото по-далеч сте от племето на Гинджерофър, толкова по-слаба е вероятността вашите деца да си намерят партньори, с които също да заченат деца. Нямаше да е толкова страшно, ако не се свързвахте по двойки за цял живот…

— Флуп! — прошепна червенокожият.

Нещо блесна насреща им след поредния ръб на ронлива скала.

Бе се помъчил да си представи що е огледало, но едва сега проумя. Виждаше себе си, Уорвия, нощните хора, планинците, небето и страничната стена. Плосък прозорец, който показва онова зад теб. Беше висок колкото пастир и три човешки ръста на ширина.

Четиримата носачи отпуснаха предпазливо паяжината на смръзналата се пръст и отидоха при огледалото заедно със Сарон. Мършоядите застанаха до тях.

Арфиста заговори на своя език, сякаш съскаше и плюеше. Мъжете започнаха да накланят огледалото на-горе-надолу — беше закрепено на подвижни панти. Дженауил дойде при Тегър и му посочи гледката по протежение на страничната стена към съседната планина.

Склонът й просветваше.

— Как става? — учуди се червенокожият. Жената се засмя.

— Аха, нощни хора не казали всичко на вас! Слънчеви огледала пращат тайна азбука, която знаем ние и мършояди. Така пренасят вести от планина на планина, също от равнина и обратно.

Ето какво било решението на загадката! Отдавна си казваше, че нощните хора знаят твърде много за времето, за Здрачното леговище и за бронзовата паяжина.

Четиримата мъже Отново вдигнаха окото на Луис Ву.

— Сега ние заобикаля тази канара — обясни Сарон — и продължава нагоре.

— Двамата с Тъжната флейта обсъждахме вашето затруднение — изрече Арфиста на пресекулки — и като че ли измислихме как да ви избавим от него. Тегър също бе размишлявал унило.

— Все едно да те смажат два налитащи бивола. Ако отидем надалеч, обричаме децата си на безплодие. Ако останем прекалено близо до племето на Гинджерофър, ще слушаме всякакви приказки за себе си.

— Набиваме се на очи — въздъхна Уорвия, — навсякъде вече ще ни разпознават. Щом гостите в избраното от нас племе започнат да разправят за изтребителите на вампири, които се научили и на ришатра, всички ще зяпат нас.

Арфиста се хилеше така, че се показваха широките му зъби.

— Има старо предание! Някога всички раси се придържали към обичая да си избират партньор завинаги. Никой мъж дори не поглеждал друга жена, освен своята, а и тя не шарела с очи. И при сблъсъците на расите неизменно започвали войни. Но се появили двама герои, които знаели, че хората могат да живеят и другояче. Измислили ришатрата и така спрели поредната война. После тръгнали да проповядват доброто…

— Наистина ли има такова предание?! — ахна Уорвия.

— Е, още не, но…

— Тъй ли?

— Нощните хора подбират с кого да говорят, но и не мълчат винаги. Видяхте слънчевите огледала. Ето как беседваме. Известно ви е и че всеки нов жрец трябва да научи как да постъпва с мъртъвците от своята раса. Затова жреците не ни отбягват и се вслушват в думите ни.

Стръмнината ги затрудняваше все повече, пухтяха немощно.

— Ще пуснем преданието от няколко посоки — продължи Тъжната флейта. — Ще подскажем, че само неколцина старци го помнят. При всяка раса то ще се отнася за нейни си герои, които измислили ришатрата и оставили войните в миналото. Подробностите ще се различават, разбира се. И когато се разчуе предание, в което героите са червенокожи пастири, намерили съюзници срещу вампирите…

— … то ще е само поредната измислица — ухили се Тегър. Позволи си да повярва, че са намерили изход. — Уорвия, какво ще кажеш?

— Може и да ни провърви. Струва си да опитаме. Защо да не мамим другите, любими, щом няма да се лъжем помежду си?

Един зъбер, по-висок от което и да е здание във въздушния град, се бе разцепил по средата. Планинците ги поведоха през пролома. Скалата беше нашарена на пъстри ивици.

— Лед направил това — каза Деб. — Вода се просмуква в камък. Замръзва. Пак се топи и пак замръзва.

Мразовит вятър свиреше в теснината, проникваше и под дрехите. Изгаряше очите. Тегър вървеше слепешком след Уорвия, която също се тътреше, стиснала клепачи.

Голяма длан се опря в гърдите му и го спря. Той поотвори очи, за да погледне.

Най-сетне имаше къде да се скрият от вятъра — в скалата навлизаше дълбок тунел. Но всички се свираха в края на пролома; оттук се виждаше само входът, към който водеше пътека от натрошен камънак.

Барей се обади за пръв път.

— Теегр, това не подслон.

— Защо? Да не би вътре да се крият чудовища?

— Правилно разбрал. Има вишнищий.

Обърнаха бронзовата паяжина към тунела и я подпряха изправена. Сарон попита:

— Луис Ву, виждаш ли?

— Ами да, но не много добре — отвърна паяжината. — Колко дълбоко е онова чудо?

— Мислим, че минава през цяла планина. Никой от нас не стигал до края.

— А влизали ли сте изобщо?

— Почти всички от Висок чукар — увери го Деб — и стотина гости от балони крили се вътре, когато започнала Смъртна светлина. Излизали на лов само нощем. Когато Смъртна светлина свършила, нас прогонили и забранили да се връщаме.

Глас с придихание помоли:

— Опишете ми тези вишнищий.

Тегър и Уорвия се спогледаха. Говореше онзи вашнещ от паяжината — Брам, но им напомняше за Шепот…

— Вишнищий се грижили за нас — започна Деб, — обаче ние никога не виждали тях.

— Нито веднъж?!

— Но се случвало някой от нас да се загуби. Имало предел докъде можем влизаме в тунел. Ние знаели, че там дебне смърт, но гибел чакала нас и навън.

— Не можехте ли сами да си построите убежища? — неуверено попита Луис Ву. — Всяка скала ой спряла радиацията… тоест Смъртната светлина.

— И това знаели. Вишнищий казали: „Крийте се в пещери.“ Но как трябвало направим къщи от камъни? Нали планина се тресе? Щяла да ги срути върху наши глави.

— Моите помощници ми показват картина на онова, което се намира десетки пеши преходи над вас. Деб, невероятно е колко подробности можеш да видиш, ако гледаш отдалеч. Планината, на която живеете, е като конус с отсечен връх, но при тунела прилича на пясъчен замък, струпан до стена с подаваща се от нея тръба.

Всички чакаха търпеливо Луис Ву да каже нещо по-смислено.

— Ъхъ, не ме разбирате… Исках да ви обясня, че тунелът е по-стар дори от планината, а и много по-здрав от нея. Обзалагам се, че е направен от скрит. Планината постепенно се сляга под собствената си тежест, но тунелът си остава на мястото и онези вишнищий непрекъснато копаят, за да не се затрупа входът. Ще ми покажете ли вътрешността му?

— Не! — отсякоха в един глас Барей, Сарон и Дженауил.

— Нас прогонили! — напомни разтрепераната Деб. — Ако пак ни видят, ще умрем!

— Тук сме на трошен камък — по-спокойно продължи Сарон. — Не оставили следи, нито миризма. Ако някой вишнищий научи, че донесли това, ние все едно мъртви.

Арфиста обаче възрази:

— Толкова надалеч пренесохме окото на Луис Ву само за да види толкова малко!

— Няма какво направим. Харийд, ти върви след нас. Ако откриеш следи, махни ги…

— Оставете тук паяжината — изрече нов глас.

Деветимата хуманоиди се смръзнаха. Тегър не виждаше десети. И… макар да не говореше нито Шепот, нито пазителят Брам, незнайният натрапник леко фъфлеше като тях.

Планинците безшумно се отдръпваха през пролома. Тегър и Уорвия вървяха след тях. Водеха мършоядите, които бяха почти слепи и с шапки на главите си. Оставиха бронзовата паяжина подпряна на скалата и не се озърнаха нито веднъж.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВАКОЛИЪР

В каютата за екипажа на „Гореща игла на дознанието“ едва-едва се побираха четирима: Брам, Най-задния, Луис Ву и Новака, който още лежеше в грамадния черен ковчег на автолечителя, заел мястото на някогашния кът за упражнения. Тримата будни използваха поред едни и същи баня и кухня.

Стараеха се да не си пречат. Кукловодът се пъхаше за почивка между спалните плоскости, човекът пък нямаше нищо против това. Преместиха товарните дискове с медицинския комплект до водното легло, където той се изтягаше на свой ред.

Сега обаче седеше, скръстил крака върху податливата гъвкава повърхност, дъвчейки нещо хрускаво и лишено от калории. Скуката го изкушаваше да преяжда. Може би в кръвта му имаше и излишни количества обезболяващи вещества.

Брам не го пускаше да се разкършва сам в дока на совалката, а Луис Ву се чувстваше достатъчно оздравял, за да има нужда от движение. Предложи на пазителя да идва с него, за да го научи на йога или дори на някои бойни похвати. Брам отказа. Искал да бъде тук, когато…

Какво ли очакваше да се случи, дяволите го взели? Два дни почти не откъсваше поглед от съсипаната сонда. Екранът, който закриваше отчасти останалите шест… не, само пет като нея, я показваше как си лежи върху магнитно-левитационната транспортна система.

Луис започваше да изпитва непоносимост към затворени пространства. Вляво и вдясно виждаше чернилката на изстиналия базалт. В космоса поне щеше да има звезди; и безкрая на Вселената, ширнал се навсякъде около него.

Е, да му се не знае, можеше да ги зяпа и в момента!… Едното мрежово око беше напръскано върху трасето и показваше именно космическа гледка през фракталната си дантела.

В друг екран откраднатото мрежово око се местеше по тунел с гладки стени. Спря за няколко часа пред въздушен шлюз, после мина през няколко люка. Мяркаха се, макар и за малко, купища странно оборудване. Тъй и не видя кой го пренася, нито пък отново чу гласа с придиханията.

Обърканите екрани в пилотската кабина направо му кръстосваха очите. В един играеше графика като друсана от земетръс планина. Изобщо не се досещаше за смисъла й. Появяваха се записи: Висок чукар се стрелкаше под прелитаща сонда, която после маневрираше, докато бъде разбита от ослепителен лъч, след това пазителят умираше отново с разпорен скафандър.

Но около унищожената сонда на трасето не се случваше нищо. А Брам си стърчеше и се взираше като мрачна фигура от картина на Салвадор Дали.

Луис затвори клепачи и се свлече на водното легло…

Само миг по-късно се ококори отново. Бе доловил с ъгълчето на окото синкавобял светлинен удар.

Сиянието вече гаснеше, затова пък сондата грееше във вишневочервено. А някаква дребна точица фучеше по магнитно-левитационната релса, устремена право към екрана.

Скоростта беше страховита, подобието на шейна се носеше на около стъпка над трасето. Започна да спира невероятно бързо. Изскочи фигура с горе-долу човешки очертания и светкавично се претърколи настрани, а возилото забави и спря на сантиметри от мрежовото око.

Най-задния вече стоеше до Брам.

Плитка кутия. Черното дъно напомняше за ковано желязо. Стените бяха толкова прозрачни, че личаха само по монтираните куки за закрепяне на товари. По тях висяха инструменти и уреди: жезъл с дръжка (трион?); масивно устройство с широка тръба накрая — оръдие, ракетомет или енергетична пушка; дебел дълъг лост; наредени сандъци; скелетообразни метални конструкции.

В екрана отзад заблещукаха звезди, най-долу се появи плоска повърхност. Човекът поклати глава. Откраднатото мрежово око бе пренесено в доста неподходящ момент върху нещо като открит асансьор.

Чуваше разговор:

— Аз не разбирам от война, но Луис вероятно ще може да те посъветва.

— Той е упоен.

— Попитай го все пак.

— Луис, буден ли си?

— Разбира се, Брам!

— Това е дуел между пазители…

— Също както в средновековна Япония — дрезгаво изрече човекът. Макар да се перчеше, от лекарствата здравата му се дремеше. — Крий се и удряй в гръб. Победи на всяка цена. Самураите не са се дуелирали като европейците.

— Явно разбираш какво става тук. А ясно ли ти е защо вторият противник е още жив?

— Не… Я почакай.

Новодошлият притича странешком като рак, за да огледа полуразтопената сонда. Типичните издути стави, очертаващи се и в скафандъра. Само че на това широко тяло защитният слой прилягаше, а не висеше.

Пазителят изглежда забеляза следите от доскоро монтирания прехвърлящ диск върху корпуса на сондата. Рязко завъртя глава и отпраши нанякъде.

Луис успя да огледа лицето му.

— Бил е от планинците. Вероятно и Шепот го е разпознала. Брам, този е слуга, нали? Но трябва да има и господар, който наглежда транспортната система. Пратил е слугата да провери какво се е случило.

Един екран се разтресе, претърколи се, показа звездите и мрака, после тъмното дъно на Пръстенов свят, пак звездите… Слугата бе разчистил трасето, избутвайки останките от сондата в пространството.

Съседният екран сякаш отстъпваше назад. Пазителят-планинец отскочи от него.

— Разбрах — започна Луис. — Първият, който умря, бе оставил плъзгаща се шейна на трасето. А Новака е напръскал мрежово око върху нея. Сега гледаме от него. Значи пращат някого да разкара сондата и шейната от линията. Ето ти го следващия пазител измежду слугите. Избута сондата и прати първата шейна по посоката, откъдето дойде — издатината на космодрума. Проблемът е решен. Онзи се качва в своето возило… и също се връща там, откъдето е дошъл.

— Вярно е — съгласи се Брам.

— Шепот е започнала нещо, което вече не й е по силите да спре.

— Досетила се е, че аз съм пратил там сондата. И не е искала моите врагове да я изучават.

— Няма как да знае броя им.

— Може да си помогне с екстраполации. Да започне с Тила Браун например…

— Ъхъ. Всичко започва с Тила.

Болката пак се свираше някъде на тъмно в тялото му. Луис сякаш не опираше в пода. По-добре беше да се отдели за малко от медицинския комплект, за да си прочисти главата.

Движението на мрежовото око спря. После и то се понесе над трасето.

Шепот следваше другата шейна.

— Тила е създала още пазители, за да й помагат във връщането на двигателите по местата им — говореше Брам. — Могла е да се довери на пазители, произлезли от планинците, защото ги е заплашвала с гибелта на расата им. Бивш мършояд би преценил, че неговата раса и без това владее всичко по Дъгата, би действал, за да съхрани статуквото. А един вампир…

— Започва на чисто! Пазител с празен ум, но Тила е до него, за да го учи. Ти сам ми го каза.

— Да. Дракула ли да го наречем?

— Мери Шели.

— О, защо ли поучавам един оглупял от опиатите размножител?!

— Според мен Тила би подбрала жена за пазител. По-точно — три жени.

Брам вдигна рамене.

— Добре, прав си. Името не ми е познато, но да бъде както искаш. И тъй — Мери-Шели е създала свои чеда, пазители от собствената й разновидност вампири. Скрила ги е от Тила и когато тя се е върнала в Картата на Марс, последвали я двама пазители. Само мършоядът останал на страничната стена. Мери-Шели е знаела, че отрочетата й ще го убият и ще се заемат с работата му. Щяла е да владее страничната стена чрез тях. А пазителят-планинец може би се е досетил, че Тила е намислила да окъпе стената в слънчев огън. Искал е да защити расата си. Само че Браун е убила и двамата… Време е да се запитаме — колко са чедата на Мери-Шели?

Най-задния се обади:

— Производство, снабдяване, превоз, монтиране…

— Май са трима — отсъди Брам. — За производството използват ремонтните работилници, останали на космодрума. Колкото до снабдяването, никой пазител не би допуснал друг да контролира онова, от което се нуждае. Съгласни ли сте? Трима. Лавкрафт за двигателите, Колиър за пренасянето им, Кинг за монтирането.

Луис се ухили. Брам си спомни все пак коя е Мери Шели!

— Ние щяхме да сме стотина дори само за да си правим компания — отбеляза кукловодът.

— А пък всеки от нас — отвърна Брам — би създал свое владение, и то такова, че животът там да продължава без негова помощ. Планинците са били под ръка. Нека те произвеждат, пренасят и монтират, докато Лавкрафт, Колиър и Кинг дебнат, за да ударят изневиделица.

— Кого — Шепот ли? Как са научили за нея? — учуди се Луис.

— Шепот, мен, звездните нашественици… Нима ни смяташ за толкова глупави, че да не се досетим за съществуването на планетите от онова, което знаем за Вселената? Ана е очаквала на страничната стена да има пазители, готови да я убият. Където и да е била и каквото и да е вършила, стигна до стената, без да я забележат — нито те, нито аз. И вече уби Лавкрафт.

— Но е чудесна мишена за Колиър. Най-заден, можеш ли да получиш образ и откъм обратната страна на мрежовото око?

— Какъв е смисълът… О, да, напръскал го е върху прозрачна повърхност! — Сякаш катедрален орган извика от болка. — Пратих командата, но ще чакаме единадесет минути.

Времето мина и изведнъж върху екрана се появи вътрешността на возилото.

Луис различаваше неясните очертания на разни уреди, но нямаше нищо толкова голямо, зад което да се скрие пазител. Къде ли беше Шепот?

Образът се обърна отново — първата шейна намаляваше скоростта си.

Втората също забавяше.

Чу се писък на множество флейти. Главите на Най-задния се изпънаха на шиите си от изненада. Не той бе издал звука, а Брам го бе изтръгнал от музикалната си скулптура. Пазителят вече я оставяше настрани. Пристъпи към диска и изчезна.

— Брей, видя ли го това?… — промърмори човекът.

— Прехвърли се — смотолеви кукловодът.

— Къде? И защо?

— Ти ми кажи! Луис Ву е голям познавач на дуелите, нали така? Искаш ли храна?

Най-задния стоеше до него и му подаваше продълговат съд. Луис го надигна и отпи. Бульон. С чудесен вкус.

Гранитното блокче си беше на мястото и пречеше на кукловода да се върне в пилотската си кабина.

— Прехвърля се на място, където ще има нужда от скафандър… — проточи човекът. — В момента обаче не е никъде. Най-заден, ако изключиш веднага мрежата от дискове, какво ще го сполети?

— Системата за безопасност не би допуснала това.

— А защо да не я позагреем с лазерно фенерче? Тандж, не става! И лазерът, и променливият нож са у него…

— Луис, системата е част от корпуса на кораба.

— Добре де, прати го тогава на Монс Олимпус! Покажи ми схемата, моля те.

Кукловодът засвири. Нищо не се промени.

— Лишил ме е от достъп. Брам е научил моя програмен език. Отне ми и контрола над прехвърлящите дискове.

Краката на Най-задния се подгънаха, главите му се мушнаха под тях.

Луис се опита да повдигне ръба на диска в каютата. Не поддаваше. Пазителят се бе погрижил за всичко. Проклетите му концерти не са били никакво забавление. Упражняват се е с музикалните си инструменти, докато е успял да възпроизведе съвършено мелодичните команди на кукловода.

Но нещо се случваше на страничната стена — екранът здравата се разтресе.

— Най-заден, покажи ми обратната страна! Така не виждаме какво става!

Кукловодът не помръдна.

Мрежовото око изви встрани, удари се в ограничителя на трасето и отскочи, въртейки се лудешки. Успешна атака срещу магнитната шейна!

Най-задния се разгъваше полека.

Шейната се блъсна тежко в отсрещния ограничител. И когато спря, мрежовото око показваше само сребриста дантела.

Кукловодът изсвири остро. Вече виждаха в противоположната посока. Усилената светлина на звездите стигаше, за да забележат пукнатините и дупките в прозрачните стени на возилото. Някакви куршуми буквално ги бяха изгризали. Уредите в шейната блещукаха, посипани с ръбести късчета.

И май бяха превърнати в купчини отпадъци. С едно изключение! Луис се замисли. Като е видяла Новака да се появява и изчезва внезапно, Шепот трябва да се е досетила за предназначението на прехвърлящите дискове. Затова бе откъснала онзи от сондата. Дискът още си лежеше невредим на дъното на возилото.

Три фигури в скафандри нахълтаха едновременно. Двама нападатели изсипаха навсякъде порой от куршуми, после разхвърляха трескаво парчетиите. Но не откриха Шепот.

Двама вдигнаха диска и го обърнаха на ръб, за да може третият да огледа поред долната и горната му страна. Пазителят-вампир явно сметна непознатия предмет за опасен, защото намести оръжието в ръцете си и насочи тесен ярък лъч…

…Който изскочи от диска в каютата и започна да овъглява тавана.

Луис не помнеше да е търсил укритие, но осъзна, че двамата с Най-задния са се сгушили почти интимно зад туловището на рециклиращото устройство. Кукловодът май имаше намерение да остане задълго свит на яйце.

Човекът надзърна, за да наблюдава екрана.

Вампирът повдигаше прехвърлящия диск и се мъчеше да го запрати над ограничителя на трасето.

Но кръгът в ръцете му като че натежа изведнъж.

Брам замахна преди другият да отскочи. И вторият вампир — дали беше Колиър? — падна, разрязан на две от шест стъпки невидима жица в стазисно поле. Раните за миг блъвнаха рехава мъглица. Въпреки това едната ръка вдигна тромавото оръжие…

Променливият нож се стрелна отново. Лъчевото оръжие падна.

Изобщо не се видя откъде се шмугна Шепот, но тя вече стоеше до Брам. Двама пазители-планинци срещу двама пазители-вампири.

Кукловодът оставаше напълно безчувствен. Луис се стараеше да проследи всичко на екрана. Не беше лесно.

Планинците не нападнаха.

Шепот носеше скафандър като техните. Сигурно можеше и да говори с тях. Луис чуваше дишането на Брам, все още накъсано от усилията. Не се намесваше в беседата. Нямаше подходящата апаратура в скафандъра си.

Затова пък примигваше към Шепот с прожектора в шлема си.

Тандж! Май си говореха с кода, използван в хелиографите на мършоядите! Другите двама също включиха прожекторите си.

Чудатите преговори се проточиха, но накрая изглежда се стигна до споразумение.

Пазителите-планинци се напъваха да поместят разбитата магнитна шейна. Брам даде оръжието си на Шепот и им помогна да я хвърлят над ограничителя.

Оставиха прехвърлящия диск в невредимото возило. Първо се качиха вампирите, после — планинците. И шейната потегли обратно. Брам напръска мрежово око върху линията, след това и едно във возилото.

Издаде шум като оркестър, нападнат от терористи.

Стъпи на диска и изчезна. В същия миг прекрачи в каютата и бутна назад шлема си. В твърдата си човка стискаше дебела къса свирка.

Когато един кукловод е в потрес, не владее интонацията на речта си. Затова гласът на Най-задния звънна като цимбал.

— Научил си моя програмен език!

Брам извади свирката от устата си.

— Нашият договор не забранява такива действия.

— Аз обаче съм обезпокоен.

— Проследихте ли всичко? Не? От чедата на Мери-Шели убихме Лавкрафт и Колиър. Слугите на Колиър ни съобщиха, че онези на Лавкрафт са готови да товарят. Разчитаме да ни помагат. Остана само Кинг. Когато и той умре, Шепот ще властва над страничната стена, а аз — над Ремонтния център. Чак тогава ще постигнем нещо.

В улея на кухнята се плъзна мека колба и Брам отпи огромна глътка. Луис забеляза, че е донесъл мощното лъчево оръжие. Вероятно можеше да изтреби всички в каютата с един-единствен изстрел.

Пазителят се вторачи в него.

— Луис Ву, ти какво би предприел в този момент?

— Е, тя просто е принудена да убие Кинг. Твърде късно е за умуване. Какво бих направил ли… Скафандърът ще поддържа живота ми цели два фалана, значи не е задължително да пришпорвам шейната до хиляда и двеста километра в секунда, за да стреля Кинг удобно по мен.

— Ще загубиш предимството на изненадата.

— Въпреки това той…

Брам го спря с жест.

— Скафандърът на Ана не е толкова усъвършенстван.

— Хм… — Брам спомена за товарене… — Ами ако имам нещо, което е нужно на Кинг, ще си го натоваря с мен в шейната. Какво се стреми да постигне той?

— Няма значение. Само исках да чуя мнение, различно от моето.

Пазителят подсвирна и стъпи върху диска.

— Сега пък къде се отнесе? Най-заден, още ли си лишен от достъп?

— Не мога да контролирам мрежата, но ще открия Брам.

— Непременно!

Два от екраните чернееха еднообразно — унищожени в битката мрежови очи. Най-задния веднага ги махна и нагласи друг вместо тях. Изображенията се сменяха бързо — Градът на тъкачите, предната наблюдателница на „Скритият Патриарх“…

Духов акорд, удар на гонг…

— Пуснах програма за търсене — обясни кукловодът. — Ако нашествениците пак доближат Пръстенов свят в познати за компютъра космически апарати, ще ни уведоми незабавно.

— Добре. — Луис посочи един полузакрит екран. — Дано записваш и това.

— Записвам.

Откраднатото мрежово око вече беше на космодрума по издатината. Дребни фигурки в скафандри вървяха във вакуума към едно толкова огромно съоръжение, че не се виждаше напълно. Сякаш мина цяла вечност, докато го заобиколят.

Но имаше нещо още по-величествено — два златисти тороида, повдигнати от колосални кранове. Луис не можа веднага да осмисли гледката.

От пръстените излизаха жици и се разпростираха като разлистващо се растение. В краищата изтъняваха до пълна невидимост.

— Аха… Наистина правят нови двигатели.

— Питах се — подхвана Най-задния — дали тези телени рамки не са някаква новост. В моите записи се виждат само тороидите.

— Интересно хрумване, но може би Строителите на-истина са взимали само тях. Как си представяш един кораб да кацне, ако е обгърнат в такава крехка паяжинка от жици?

…Задната наблюдателница на „Скритият Патриарх“, после кухнята — двама възрастни и три деца. Къде ли са се крили по-големите, разсеяно се чудеше Луис, та не ги срещна, когато беше на кораба?

Всички се втурнаха към вратата. След миг се върнаха, бърборейки оживено около Брам.

Той бе свалил скафандъра. Просна се на широка пейка. Харкабийпаролин и Кауаресксенджаджок се заеха да го масажират.

Кости, издути стави — и никъде дори намек за тлъстинка.

— Вече прилича на скапан скелет… — промърмори Луис. Брам като че задряма в екрана. — Щом смята, че има време и за това, сигурно е прав. Най-заден, хайде да измъкнем Новака от автолечителя, за да се пъхна аз вътре.

Кукловодът накара още един екран да светне.

— Луис, нанотехнологичните модули продължават да се занимават с уврежданията в гръбначния му мозък. Ще свършат след няколко часа.

— Тандж!

— Да го оставя ли вътре?

— Да! — Луис се сви на водното легло. — Ще убия времето в сън.

ТРИДЕСЕТАГЛАВА КИНГ

Изправи се бавно. Болката е упорит учител. Все пак се движеше по-свободно, отколкото през последните четири дни.

Медицинският комплект продължаваше да вкарва в тялото му необходимите добавки към храната, но вече бе изключил обезболяващите. Луис се освободи от тръбичките и контактите и отиде да погледа.

В трапезарията на „Скритият Патриарх“ Брам разговаряше с двамата потомци на Строителите. Всички мрежови очи по стените светеха, в едното се виждаше същата картина като на втория екран…

Огромната шир на космодрума върху издатината. Двигателят за корекция на орбитата го нямаше — явно бе завършен и преместен някъде. Мина огромна магнитна шейна с великански кули и макари по ъглите. Друга кула се приведе като блестящо пипало и обгърна с безкрайно разклонените си краища изкормения корпус на звездолет, от който бяха свалени златистите тороиди.

А покрай издатината се извисяваха наредени пръстени — терминалът на системата за изравняване на скоростта, в която навлизаха пристигащите кораби.

Друг образ — размазано от движението трасе, над него слабички звезди. Луис реши, че Шепот пак е подкарала возилото си. И докато той си отспиваше, бе го ускорила впечатляващо. Трябваше да е Шепот. Кой друг щеше да напръска мрежово око в шейната?

Следващият екран — бавно изместваща се звездна панорама, видяна през сребристата фрактална дантела. Мигаше мъничък зелен курсор.

— Открих кораб — обади се Най-задния.

— Покажи ми го.

Увеличението нарасна неимоверно. Смътен силует на дълъг прът. Крилати апарати се лепяха по него като листни въшки на клонче. В близкия край се мярна голямо конусовидно сопло и/или край на плазмено оръдие.

— Поредният кораб-майка на Обединените нации. Добре си се справил.

Брам бе излязъл от трапезарията. Кукловодът забеляза движение по транспортната система. Гонг. Екранът показваше картината от другата страна на мрежовото око.

Не беше предишната магнитна шейна на Шепот. Внушителна тъмна платформа. Издигаха се намотки от кабели с всевъзможна дебелина, разклоняваха се подобно на артерии и се губеха в краищата на екрана. По средата стърчеше тънка колона.

Шепот се държеше за най-близкия кабел, широк поне колкото китката й. Рееше се над дъното близо до камерата.

Фантастична гледка, досущ корица на древна книга. Единственото, което Луис успя да разпознае, се намираше до Шепот — прехвърлящият диск от сондата.

Каза си, че умът му не догонва навреме събитията. Имаше нужда от бърза закуска.

Мускулите в гърба, слабините и десният му крак възроптаха, когато се премести пред пулта на кухнята-робот. Да вдигаш кзинт, ако ще и недорасъл… Набра омлет, папая, грейпфрут, хляб.

— Луис, какво има?

— Нищо. Новака готов ли е за излизане?

Едната глава се обърна към екраните.

— Да…

— Не бързай. — Той набра нова поръчка. — Нека го укротим с бут от по-едър бозайник.

Кзинтът се надигна и се озова пред чудесен телешки бут. Взе го и видя Най-задния, който му бе подал месото.

— Твоята щедрост трябва да е пословична навсякъде — учтиво изрече Новака и заръфа бута.

— Баща ти беше добър посланик на расата си — отбеляза кукловодът. — Научил те е на много неща.

Кзинтът само зашава миролюбиво с уши, без да се откъсва от яденето.

Най-задния си взе от кухнята голяма купа с накълцана трева, но така зае само едната си уста. Постара се Новака да навакса пропуснатите случки — описа му убийствата по магнитно-левитационната линия, пускайки къси записи, а Луис само добавяше по някоя дума. Човекът отново се убеди, че кукловодът няма понятие от стратегия. Кзинтът още не чуваше и намек за това, че Брам бе превърнал слугите си от други раси в затворници.

Новака бутна голямата бяла имитация на кост в рециклиращото устройство.

— Луис, здрав ли си?

— Още не съм готов да се надбягваме.

— Постъпи похвално. Представям си какво ти е струвало. Май гръбнакът ми беше счупен. Да те сложа ли в автолечителя?

— Не, не, не! Всичко ще се реши скоро! Погледни…

Той посочи екрана, в който Шепот висеше неподвижно над плетеницата от свръхпроводници. Бе успял да си поблъска главата и сега обясняваше не само на недораслия кзинт, но и на Най-задния.

— Шепот е в безтегловност. Това означава, че се движи с хиляда и двеста километра в секунда срещу посоката на въртене. И се намира във возило, заело цялата ширина на трасето, но явно е още по-дълго. Тези намотки… Новако, ти беше в автолечителя, когато Брам пускаше намеци. Виждаш нищожна частичка от правоточен двигател за корекция на орбитата. Екипът на Лавкрафт имаше един готов. А Шепот го е превърнала в средство за принуда.

Споменатата тъкмо се озърташе към мрежовото око. Брам едва ли би пропуснал да й обясни какво представлява то.

В този момент пазителят пристъпи от диска. Носеше скафандър с бутнат назад шлем. Огледа съратниците си, после екраните и се запъти към кухнята.

— Какви са новините?

— Каквито ги виждаш — отвърна Най-задния. — Един кораб-майка на Обединените нации е в орбита на сто и петдесет милиона километра от основата на Пръстенов свят, в плоскостта на еклиптиката. Как ще постъпиш с него?

— Още не е време за решение.

Брам отново се взря в екраните. Шепот вече се вкопчваше в кабела като разтревожена маймуна.

— Започнала е да намалява скоростта. Новако, разбираш ли? Надяваме се, че за Кинг двигателят и голямата шейна са прекалено ценни и няма да ги унищожи.

— Луис ми обясни.

— Шепот ме очаква. Искате ли нещо от мен, преди да тръгна?

— Дай ми достъп до прехвърлящите дискове! — изблея кукловодът.

— Засега не може.

— От каква съпротива се боиш? — попита Луис.

— Кинг трябва да управлява снабдителни линии с огромна дължина. Би си помогнал с няколко пазители-планинци. И ще ги сменя начесто, освен ако не му е все едно дали ще измират. Трябва понякога да надушват миризмата на своята раса, да си припомнят кого закрилят. Иначе биха се утешавали само с мисълта, че бранят цялата Дъга, но Кинг запазва тази роля за себе си.

— Значи няма под ръка мнозина.

— А може изобщо да няма помощници. Стига му неговият ум. Правоточните двигатели и без това не се преместват със силата на мускулите. Все едно. Не се боя от пазителите, произлезли от Висок чукар. Ако видят на чия страна клони победата, сами ще довършат губещия. Защото тяхната раса е заложник в ръцете на победителя.

— Подскажи ни поне какво да правим, ако убият и теб, и Шепот.

— Изпълнявайте договора. Закриляйте всички по Дъгата.

Брам херметизира шлема си. След миг вече беше виртуална частица без определено място в света, а лявата и дясната стени светнаха за малко в оранжево от отделилата се топлина при прехвърлянето.

Мънички шишенца се плъзгаха в улея на кухнята. Най-задния ги слагаше поред в медицинския комплект.

— Антибиотици.

— Благодаря ти. Май съм се отнесъл, а? Още шишенца.

— И обезболяващи.

Шепот не се мяркаше никъде по голямата магнитна шейна. Досега уж не се бе крила… Кинг несъмнено я беше засякъл с телескопите си, а пък скъпоценното му съкровище просто се набиваше в очи. Каква ли игричка подхващаше Шепот?

Дали се е мушнала някъде високо в този конус от свръхпроводници? Умееха ли впрочем вампирите да се катерят ловко?

Или е под огромната магнитна платформа?

Нищо не се променяше. Дори при свирепо обратно ускорение спирането щеше да отнеме доста време. Луис се почуди дали Шепот смята да нахлуе като та раи в крайната точка на линията. Може би и Кинг се питаше за същото.

А, не. Десетина часа с хиляда и двеста километра в секунда… Изминала е не повече от четиридесет милиона километра. Транспортната система се простираше на триста милиона километра, а къде ли точно по невероятното разстояние дебнеше противникът? Не би дала на Кинг такава прекрасна възможност да я обстрелва.

Пазителят-вампир можеше да е навсякъде, особено ако е оставил на планинци работата по монтирането на двигателите. Това какво беше?…

Магнитна шейна от по-малките, която почти се губеше по широкото трасе. Фучеше право към мрежовото око, и то на зигзаг. Забави… изравни скоростта си с платформата… опря се в нея. Пет еднакви скафандъра се стрелнаха напред, преди Луис да успее да мигне. Най-задния изсвири остро, екранът сякаш се завъртя, но нападателите вече не се виждаха из джунглата от кабели.

Пет еднакви… значи са планинци, нали? Щяха да пазят двигателя от случайни повреди в битката, да служат временно и на единия, и на другия враг. Освен това Кинг явно ги използваше за отвличане на вниманието.

Всеки, гледал поне веднъж изпълнението на опитен фокусник, би се досетил лесно, че и той самият е сред тях, пораздул скафандъра си отвътре с допълнителна броня или оръжия.

Далеч назад се развихряше сблъсък. Луис си каза, че става досадно. Нищо не се виждаше. Озърна се към кзинта — щеше ли пак да пощурее? Новака обаче се бе вторачил с търпението на котка, притаила се край миша дупка.

Едва различимо движение, бледи проблясъци… и изведнъж още две шейни се запромъкваха през намотките! Просветващи лъчи се мъчеха да ги напипат. Спуснаха се и той ги изгуби от поглед, после се появиха пак. Едната се блъсна в кабел сред отровносиньо сияние, отскочи и се преметна през ограничителя на трасето. А другата…

— Хитро! — прошепна Луис и побърза да огледа дъното на платформата.

Нямаше никой.

— Луис?… — неуверено се обади кукловодът.

— Шепот е залепила малките шейни отзад, където Кинг не би ги забелязал. Мярнаха се две, но може да са били и повече. Управлявала ги е от онази, в която се е криела, само че в коя точно? Вече се е измъкнала и ги издигна, за да стреля Кинг по тях. Дори да е проумял маневрата, тя сигурно е някъде по платформата, а той се издаде. Де да знам обаче дали не греша…

— Платформата ще спре скоро. И тогава бойното поле ще се разшири, нали?

— Ами да, прав си. Ако…

Брам вече беше на нея.

Ярко острие мина през мястото, но пазителят ловко се мяташе между кабелите и отвръщаше на стрелбата с лазерното фенерче, отнето от Луис. Истинска енергийна буря се развихри из дебрите на двигателя. С другата ръка Брам притискаше срязания си скафандър.

Още две дребни фигурки подскачаха из намотките и се дуелираха с лъчи.

— Аз тъкмо… — промърмори Луис и стисна устни.

— Сподели с нас прозрението си! — подкани го Новака.

— Светлината няма да повреди свръхпроводниците. И тримата използват само лъчеви оръжия. Ако Кинг знаеше предварително…

Брам щеше да умре скоро, ако не се върнеше. Сега се криеше и само наблюдаваше. И като че ли нямаше представа кой от сражаващите се е Шепот, кой — Кинг. Бе направил каквото можеше.

Единият противник избухна като свръхнова звезда и се разпръсна на гаснещи искри.

Другият блесна още по-ярко и бързо се загуби от погледите им. Четири фигури подскачаха като бълхи и се опитваха да обкръжат Брам.

Луис се разкикоти.

Пазителят-вампир се втурна към прехвърлящия диск. И той грейна в миниатюрно подобие на слънце, после изчезна. Вече отскачаше от диска в каютата, отмяташе шлема си и поемаше въздух с хриптене. Тук-там скафандърът му беше нажежен до червено. Пазителят го смъкна, като свали ръкавиците последни. Захвърли останките под душа и пусна водата.

Луис още се хилеше.

И Новака сякаш се усмихваше, само че при кзинтите това не беше признак на веселие. Младокът изръмжа:

— Някой от вас ще ми обясни ли какво се случи?

— Шепот е мъртва, останах сам — изрече Брам. — Какво още трябва да знаеш? Пазителите, които служеха на Кинг, бяха длъжни да се грижат за двигателя. И тримата избрахме лъчеви оръжия. Схвана ли, Новако? Безопасността на Дъгата зависи от двигателите. А ние сме пазители!

— Схванах.

— Четиримата слуги се убедиха, че никой от нас няма да унищожи платформата или двигателя. Шепот си мислеше, че ще доубият претърпелия поражение. Те обаче видяха, че двама загинаха, а третият е в затруднено положение. Решиха да ме довършат, за да се отърват от нас веднъж завинаги. Явно съм им се сторил лесна плячка. Лишени от разсъдък твари… Щом ме видяха да се появявам толкова внезапно, не проумяха ли, че ще се махна по същия начин?

Брам се вторачи в екрана, на който четирима пазители от Висок чукар се скупчиха около прехвърлящия диск. Прожекторите в шлемовете им примигваха трескаво. Единият погледна право в мрежовото око. Всички се отдръпнаха.

И екранът почерня.

— Това няма да ги спаси — промълви Брам й се обърна. — Най-заден, защо имаше активирана линия между Града на тъкачите и залата на антиметеоритната защита?

— Попитай Луис Ву.

Как да укориш кукловод от Пиърсън, че е пъзльо? Луис дори не го погледна.

— Брам, в договора ни има и клауза за непреодолимите нравствени противоречия. Аз реших, че си неподходящ да властваш над Пръстенов свят.

Ръката на пазителя стисна по-силно от клещи лявото му рамо и го повдигна над пода. Кзинтът настръхна, не знаеше дали да се намеси.

— Каква безумна наглост у един размножител… О, заради Тила е, нали?

— Какво?!

— Тя ви е принудила да я убиете. Както ви принуди да изтребите стотици милиони планинци, за да върнете Дъгата на мястото й. Разбира се, трябвало е да умре, за да спаси заложниците, тоест вас. Разбира се, и Дъгата би се ударила в слънцето без плазмен шнур, който да захранва малкото работещи двигатели. Но защо е дръзнала да натрапи тази работа именно на теб?

— Добре де, аз се питам същото.

Брам му позволи да стъпи на пода, но все още не го пускаше.

— Прочетох каквото имаше за теб в корабния компютър. Ти започваш да разчепкваш проблеми, после ги зарязваш…

Вече си бе внушил, че е готов да умре, но разговорът определено ставаше по-смахнат от очакванията му.

— Какви проблеми?

— Открил си опасна чужда раса в космоса. Свързал си се с тях, посочил си им пътя към родния ти свят, но си стоварил на професионалните дипломати трудната задача по постигането на разбирателство. Довел си Тила Браун на Пръстенов свят и си поверил на друг грижите за нея.

— Тандж, Брам, тя сама направи избора си!

— Харлоприлалар пък си отвел на Земята и си допуснал да я погуби полицията на Обединените нации.

Луис си замълча.

— Въпреки недвусмисленото последно послание на Тила, ти си пренебрегвал дълга си цели четиридесет и три фалана. Само страхът от смъртта те върна тук. Но си разбрал какво е искала да ти подскаже, нали?

— Ама това е абсолютно…

— Трябва да отсъдиш кое е добро за безопасността на Пръстенов свят. Доверила се е на твоята преценка, а не на своята. Или по-скоро само се е надявала…

Кукловодът се намеси иззад кухнята-робот.

— Тила не беше мъдра. Това не е задължително качество у пазителите. Не обмислят логично подбудите си. Но може и да е налучкала вярното решение.

— Най-заден, стига с тези смехории! Брам, трябва да знаеш, че съм си нагъл по природа. А ти търсиш изтънчени кроежи там, където ги няма. Присъщо е на прекалено умните същества.

— Как да постъпя с пазителите, които убиха партньорката ми?

— Ще помолим хората от Висок чукар да ни свържат с някой от тях. Ще им обясним, че вече те отговарят за страничните стени. Брам, пазителите-планинци буквално ще горят от желание да защитят Пръстенов свят при каквато и да е заплаха. Всяка опасност се стоварва първо върху страничните стени и това им е ясно до болка.

— Вярно. Но да се заемем и с другото. Управлявах Ремонтния център седем хиляди фалана. Защо реши, че…

— Знам какво си направил. Датите съвпадат твърде точно, за да е случайност. Дори не се опита да прикриеш истината!

— Говориш с много раси. Пътувал си из космоса. Как бих успял да те излъжа?

— Аз обаче съм озадачен — призна си Новака. Луис бе забравил за него.

— Той и Шепот са търсили загадъчния старши пазител… Колко време го издирвахте, Брам? Стотици фалани? Дори със следящите системи в Ремонтния център не сте го открили. Пръстенов свят е прекалено голям. Но ако знаеш къде ще отиде един пазител, можеш да го изпревариш. Например при наближаващо бедствие. Брам също непременно ще измисли как да премахне онзи кораб-майка, криещ се под основата. Нали?

— Така е.

— Двамата са забелязали огромно тяло, летящо към този свят. Точно от това имали нужда. Кронос не би допуснал катастрофата. Трябвало е да се върне в Ремонтния център. А Шепот и Брам щели да го причакат. Познах ли?

Мълчание.

— Вероятно е знаел как да предотврати бедата. Те са искали първо да проверят ще стори ли нещо. Брам обаче скоро надушил, че работите не вървят според плана…

— Луис, той действаше по навик. Първата му грижа беше да се защити. И ние не се стърпяхме… Не можехме да чакаме повече. Не можехме!

Пръстите му се забиваха до кръв в рамото на Луис.

— Значи сте го убили, преди да си е свършил работата.

— И едва не закъсняхме! Дебнехме се взаимно. Познавахме добре този грамаден лабиринт и си поставяхме клопки. — Брам вече говореше на Новака, разказвайки за кървави битки на онзи, който обожаваше такива истории. — Ана остана саката. Тъй и не разбрах как той ми счупи крака в мрака. Но го убихме.

— А после?

— Оказа се, че не е знаел какво да прави. Луис, огледахме старателно всичко, което носеше. Не открихме нищо полезно.

— Дори да е знаел, вие не сте му позволили. Но ти и Шепот също не сте измислили нищо.

— Новако… — започна пазителят.

— Оставили сте Юмрука на бога да се забие в Пръстеновия свят!

— Новако! Един враг ме чака в залата за управление на антиметеоритната защита. Ето, връщам ти твоя уцай. Отиди и го убий.

— Добре.

Брам изсвири преливащи се трели с късата си флейта. Кзинтът пристъпи върху диска и се прехвърли. Луис понечи да скочи след него, но коравите пръсти потънаха още по-надълбоко в плътта му.

— Ах, ти, скапан кръволок…

— Знаеш къде трябва да отида. Аз решавам. Ще дойдеш с мен.

Двамата с Брам заедно прекрачиха към прехвърлящия диск.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВАТРОНЪТ НА ПРЪСТЕНОВ СВЯТ

Изскочиха в здрача на залата и Луис вече хвърчеше, запратен мощно от ръката на пазителя.

Опита се да смекчи падането с кълбо напред. За миг зърна как Брам се прехвърля отново с акорд от флейта и обой. Чудовищна сянка напираше към него, а някой несравнимо по-бърз ги връхлиташе отзад.

Претърколи се върху дясното си рамо, където вампирът бе забивал мръсните си нокти в мускули и сухожилия. Кресна и се превъртя, разминавайки се на косъм с първия нападател. Другият отби ритника на могъщ крак с оранжева козина и се метна към прехвърлящия диск. Прозвуча същият акорд и той изчезна.

А първият хвана Луис и го завлече към по-дълбоката сянка.

— Как си?

Рамото му сякаш пищеше със свой глас. Дробовете се напъваха да поемат въздух. В носа му се сгъстяваше миризмата на кзинт.

— Новако…

— Имам намерение да убия Брам — изтърси кзинтьт.

— Той може и да е мъртъв. — Долавяше друг аромат наоколо. Но какъв? — Онзи, който чакаше тук, опита ли да се разправи с теб? Брам искаше ти да умреш, за да го забавиш. Същото бе отредил и за мен.

— Изобщо не надуших втория, преди да скочи. Сигурно си е казал, че съм безобиден.

— Да не се чувстваш оскърбен от това?

— Но къде е Брам?

— Кой го знае… Контролира мрежата от дискове, а те трябва да са поне двайсетина, пръснати из Ремонтния център.

— Да, включва връзките с музика. Другият май го последва, преди да е променил схемата, нали?

— Значи пропускаме великолепна битка.

Какво надушваше все пак? Цветове на растение. Уханието му пречеше да се съсредоточи. Кзинтът обаче миришеше доста по-силно. По тялото му се усещаха твърди ръбове. Аха… Метателен нож, дълъг прът със заострени краища.

— Вероятно не би успял да победиш Брам — предупреди го Луис. — А и досега се учеше от него, доколкото забелязах.

— Че какво лошо има да убия учителя си?

Охо…

— Ще запомня.

— Не говоря за теб, Луис! Дойдох да почерпя от твоята мъдрост, но Брам ме принуди да му стана слуга. Учих се и от него, като слушах и наблюдавах, докато не реших, че е време да узная и как мога да си върна свободата. Виж какво имам. Оръжията на Кронос.

— Съвсем подходящо за случая, но Брам…

И в този момент пазителят скочи от тавана. До пода имаше десет метра. Тупна тежко, извъртя се и насочи нагоре невидимото острие, защото още един силует падаше след него.

Ръцете на другия замахнаха и Брам се метна встрани. Някакви кръгчета издрънчаха по камък. Я, да не са шурикени?! Променливият нож отлетя от ръката на вампира. Врагът се приземи умело на нозете си. И той беше целият на буци, но значително по-едър от Брам. В едната му ръка блестеше остър метал, другата притискаше към гърдите.

Луис пак трябваше да догонва мислено вихрените случки.

Брам явно бе закрепил на тавана обърнат надолу прехвърлящ диск. Дали се бе поучил от клопката на марсианците?

Отново тичаше с все сила към първия диск, едрият му противник изоставаше поне с един скок. Новака също се втурна напред от укритието си. Мушна яростно с дългия прът към ребрата на Брам.

Вампирът дори не се озърна. Закова се на място, прътът се стрелна покрай корема му и Брам вече го държеше точно в средата. Изтръгна оръжието от ръцете на кзинта и го халоса по челото с другия край.

Забавянето обаче се оказа гибелно. Едрият се стовари отгоре му, удари с ножа по китката на вампира, после съсече замахналия към лицето му крак, сряза втората ръка, втория долен крайник…

Брам пльосна безпомощно с разпрани сухожилия.

А нападателят пак не се виждаше никъде. Обади се от сенките на търговското наречие, както го знаеха в Града на тъкачите, но с обичайното за пазителите придихание. Преводачът на Луис не се запъна и за секунда.

— Косматият, не доближавай засега. Ще бъдеш удовлетворен накрая. В момента е най-добре да поговорим.

Зашеметеният кзинт се подпря на ръце и седна.

— Луис?…

Ако вторият пазител още се боеше от Брам, това важеше и за човека. Реши да не мърда от мястото си.

— Новако, не се намесвай. Аз го доведох тук.

— Вярно е — потвърди едрият. Стените отразяваха гласа, тъй че не се знаеше откъде точно звучи. — Защо го направи, Луис Ву?

Брам лежеше в локва кръв. Не се и опита да превърже раните си. Не посягаше към оръжията. Луис предположи, че каквото и да направят за него, вампирът ще престане да се храни и ще умре. Пазителите губеха желание за живот, ако бъдат обезсмислени стремежите им.

Луис подвикна към мрака:

— Ти си Ритмотвореца, нали?

— Ти пък си Луис Ву, който кипна цяло море. Защо ти хрумна да превърнеш един нощен човек в това?

Брам се намеси.

— Времето ми свършва. Мога ли да взема малко от твоето? Ела насам. Кълна се, че нищо не те заплашва. Луис, Ритмотвореца зададе моя въпрос. Защо включи прехвърляща линия за един мършояд, когото дори не си виждал с очите си?

— Извинете ме за секунда… — измънка човекът.

Пак го мъчеше проклетото ухание на цветя. Изобщо не се надигна от пода, само поглаждаше смъдящото си рамо.

— Брам — започна той, — вече знаеш защо реших, че ти и Ана сте неподходящи да властвате в Ремонтния център. Не те чух да възразяваш. Нека изложим доводите си пред Ритмотвореца и той да отсъди кой е прав. Съгласен ли си?

Мълчание.

— Ритмотворецо, разгледа ли скелета?

— Да.

— Нарекох стария пазител Кронос. Бил е от твоите предшественици. Мисля си, че дори Брам разбра какво означава това. Кронос е имал осемдесет хиляди фалана да насочи развитието на своите потомци в желаната от него посока. Създал империя, скрепена от съобщителна мрежа, по цялата Дъга…

— Пръстена. Светът е пръстен — поправи го сдържано Ритмотвореца.

— Почти невъзможно е да си представим каква площ е обхванала размножителната програма на Кронос. Нощните хора сигурно са десетки милиарди. И всички сте от една и съща раса, а вампирите не са. Кронос ви е превърнал в идеалните пазители.

— Вече виждам възможности за още някои подобрения — осведоми го мършоядът.

— Нима? Брам пък е пазител, произлязъл от една разновидност вампири. Имаме изобилие от записи. Ще се убедиш, че си безспорно по-висш от него. По-голям мозък. По-гъвкава приспособимост. Разчиташ не толкова на рефлексите си, колкото на способността да избираш. Брам, някакви възражения?

— Той ме победи, какво да обсъждаме? Естествено е да бъде по-умен, щом и като размножител се е отличавал с разум. Но, Луис, той не знае нищо. А нашествениците са наблизо. Длъжен си да го научиш!

— Това ми е ясно…

— Няма значение, че ще нарушиш договора си с мен. Трябва да го обучиш по-бързо. Ритмотворецо, ти се доверявай на намеренията му, но се съмнявай в неговата логика. Учи се и от Живеещия в паяжината, ала не му вярвай, преди да ти предложи договор.

— Може ли и аз да кажа нещо? — нетърпеливо го прекъсна Луис.

— Говори.

— Ритмотворецо, пазителите могат да причинят страшни беди, когато се сражават помежду си. Брам и партньорката му отстраниха един проблем. Сега пазителите по страничната стена са планинци. Нека да си останат там. Ще ти обясня защо, когато… — Ох, ароматът! — … се върнем в кораба. — Ами да, това е дървото на живота! — Ритмотворецо, измъкни ме оттук. Не бива да оставам повече!

— Луис Ву, ти си прекалено млад, за да реагираш на миризмата, която изпускат корените. А и тя е слаба.

— Не, твърде стар съм! Корените ще ме затрият! — Застана непохватно на колене. Не можеше да движи дясната си ръка. — Предишния път, когато ги надуших, едва ми се размина.

Стана с помощта на Новака и се повлече към прехвърлящия диск.

Веднъж вече бе надмогнал пристрастяването към жицата. Потисна влечението и към дървото на живота. Е, да, миризмата наистина беше по-силна преди единадесет години. И само отказал се от токоманията човек би намерил сили да се откъсне от нея.

Пръсти като нанизи от орехи хванаха китката му.

— Луис Ву, чух го да използва три различни мелодии. Всеки път го следвах. Едната линия води към капан и скривалище с оръжия, втората към онзи диск на тавана, последната — към мястото, където се бихме. Там има обширни полета с дърво на живота под изкуствено слънце…

— Луис се закиска. Миризмата упорито се загнездваше в мозъка му, а изходът минаваше през градината, където се бе сражавал с Тила Браун!

Ритмотвореца се взираше в него.

— Бил си твърде стар, но нещо те е променило. И Брам като че се смееше. Звучеше страшно.

— Четох архивите. Експериментална технология, открадната от Земята, после „Дженеръл Продъктс“ я купил от някакъв подозрителен търговец на планетата Фафнир. Луис, не забравяй, че лежа в личния автолечител на кукловода! — Гласът му беше съвсем неподходящ, а и дробовете му изневеряваха, но той все пак се хилеше. — Сега си на осемдесет фалана. Най-много на деветдесет. Не повече. Така ще ме запомниш!

Ритмотвореца и Новака зяпаха Луис Ву. Миризмата още гъделичкаше носа му, но не го изпъкваше с непреодолимо влечение. И мислеше горе-долу ясно. А това означаваше…

— Бях тежко болен — обясни на двамата. — Вероятно автолечителят се е престарал, докато ми е връщал здравето. Променил е всичко. До последната клетка.

Брам беше прав. Двайсетина години, в краен случай двайсет и пет…

— Значи би могъл да се преобразиш и в пазител — напомни мършоядът.

— Това е само една възможност за избор.

Озърна се. Брам беше мъртъв. Дали пазителите можеха да спират сърцата си по своя воля?

— Възможност, но не неизбежна — добави. Силите му сякаш изтичаха.

— Ти си зле — забеляза Ритмотвореца.

Кзинтът го прихвана и го настани на пода. Раздутите пръсти на мършояда започнаха да го мушкат и опипват. Медицинският комплект не бе постигнал чудо. Имаше какво да се лекува в тялото му. И рамото се подуваше заради петте дълбоки рани.

Лявата ръка на Ритмотвореца, добила още по-страховит вид вече висеше на превръзка през шията му. Пазителят обаче не й обръщаше внимание.

— Не познавам твоята раса. Не ми се вярва, че ще можеш да ходиш, а и скоро май ще започне да те тресе. Как би се лекувал?

— Като се върна на кораба. Ще се пъхна в автолечителя. Той оправя всички болежки.

Ритмотвореца отведе кзинта. Върнаха се скоро. Вдигнаха Луис и го отпуснаха по гръб върху товарен диск на метър над пода. Щяха да го теглят с въже.

— Това ще те носи. Дай знак на вълшебната врата.

— Не мога да пея програмния език на Най-задния!

— Значи няма измъкване оттук?

— Мисля, че не е точно така.

— Луис, как да намеря сина си?

— Ох… Тандж! В тази бъркотия и аз забравих за Каварфа. Ще се навърта ли при тъкачите? Има ли други от нощните хора наоколо?

— Имаше още неколцина с нас, когато се пренесох тук. Ако иска, ще му помогнат да се върне при майка си. Боя се само да не ме е последвал.

— Не, щеше да го надушиш. Мозъкът ти на пазител веднага открива онези, които са ти подобни генетично. Той ме познава. По-добре да изпратиш мен, отколкото да отидеш ти.

— Прав си. Ще се ужаси от вида ми. Луис, как мислиш, ще включа ли накрая вълшебната врата, ако опитвам различни мелодии?

— Можеш ли да провериш къде ще те прехвърли? Брам се е погрижил да има предостатъчно клопки. Пък и не е задължително да минаваме през дисковете. Веднъж вече се връщах по обиколния път до „Иглата“ без помощта на Най-задния. И пробих тунел до кораба. Съществува и в момента.

— Колко дълго ще пътуваме?

— Няколко дни. Ще трябва да ме дърпате. Нуждаем се също от храна и вода.

— Вода има в стопанството за дървета на живота. А храна…

Ритмотвореца и Новака се обърнаха към трупа на Брам, но се поколебаха. Мършоядът промърмори:

— Доколкото знам, на другите не им е приятно да гледат как ям.

— А и той още не се е разложил — напомни кзинтът.

— Приятелю на моя учител, малцина са склонни да обсъждат храната на нощните хора, но виждам, че ти си любознателен. Можем да ядем и наскоро умрелите. По-някога дори предпочитаме плътта им, макар някои да са жилави отначало, а пък този беше и пазител. Мога да го сложа върху втори товарен диск и да го дърпам с много по-дълго въже…

— Аз обаче огладнях. И също не бих те обидил, като ям пред очите ти, нали?

— Вземи колкото ти е необходимо.

Луис обърна гръб на сценката, но се ухили неволно. Звуците му стигаха, за да си представи гледката. Новака се опитваше да откъсне достойно заслужената си порция от тялото на вампира. Най-сетне замахна със своя уцай и се отдалечи.

Ритмотвореца се върна и скръсти крака на пода.

— Трудно е да промениш навиците на едно дете. Дали ще желае да ме изслушва по-нататък?

— Добре започнахте.

— Луис Ву, има храна и за теб. Не вярвам да рискуваш, ако хапнеш от корените на дървото на живота.

Неволно трепна в първия миг. И все пак…

— Да, приличат на сладки картофи. Ние ги печем.

— Тоест?

— Разпалваме огън. И слагаме корените в жаравата, когато изстине малко.

— В стопанството ще намерим какво да горим.

Зад тях се разнасяха упорито жвакане и вбесено ръмжене. Кзинтът още се бореше с коравото месо.

— Новако, ще намериш плячка в онези полета. Има малки бързи животинки. Струва ми се, че никой освен нощен човек няма да вкуси от Брам, и то не само днес.

— Добре, пусни ме на лов!

— Ще се наложи да ти помогна с връщането. Ритмотвореца издаде приятен звук и двамата стъпиха върху диска.

Пазителят-мършояд донесе цяла купчина жълти корени.

— Новака ловува сам. Изсвирих знака за връщане. Може да дойде при нас, когато се засити. — Започна да нарежда корените в огъня. — Как предпочиташ водата си?

— Чиста. За температурата нямам предпочитания.

— Дори и студена?

— Разбира се.

Ритмотвореца се върна с голям леден къс.

— По-лесно е, вместо да се чудя какъв съд да подбера.

— Откъде го взе?

— Далеч горе, там въздухът е рядък и мразовит. — Пазителят намокри парче плат с капките от леда и го уви около шията на Луис. — Колко трябва да се пекат корените?

— Около час. — Запитаният посочи часовника в кожата на китката си. — Отбелязва приливите и отливите, от което-обаче няма голяма полза тук, нали? Ето така се включва калкулаторът. Това пък е игра, местиш числата като… А, бързо налучкваш!

Появи се Новака с окървавена уста и нещо червено в ръката си. Зае се да го нареже със своя уцай.

— Потърсих животно като в Картата на Земята. Не са съвсем същите, но това поне прилича на заек.

Махна кожата и нагласи малкия труп над огъня.

— Позабавлява се, нали?

Кзинтът поумува.

— Е, да. Аз поне не съм ранен.

Луис се вгледа в издутото му чело и спечената по козината коричка.

— Всички сме ранени. Победителите обаче не се тревожат за раните си. Разкажи ни някоя история.

— Нека ти си пръв. Сражавал си се с Тила Браун — пазител, надарен с късмет.

— Не се гордея особено с тази случка. Предпочитам да ти разкажа как кипнах едно море.

Описа борбата с огледалните слънчогледи. След това Новака сподели каквото бе слушал от баща си — как се появил в Картата на Земята с кзинтски щурмови катер и кукловодски прибори. Войната. Приятелите и враговете, изтреблението, взимането на самки от родове, с които да скрепи съюза си. Как се учил да говори с тях.

Кхмий бе създал три деца през малкото дни, прекарани в Картата на Кзин. Когато успял да отдели време, прибрал най-големия си син, без да разваля дружеските си отношения с местния владетел Катакт, и го отвел в Картата на Земята. На дванадесет фалана Новака видял първия човек в живота си.

А старшият син на владетел трябвало да мине през дълга и трудна подготовка. Учил за все същите приятели и врагове: кого да държи под око, на кого почти да се доверява, как да подхваща разговора с вероятни партньорки…

— Това може да бъде и досадно — подхвърли Ритмотвореца.

— О, накрая наистина ми идеше да вия от скука. Един ден ревнах срещу баща си и го предизвиках. Той ме пусна да замина. Бях ранен, гладувах, пороби ме пазител-вампир, но поне се отървах от всички наставления. Ритмотворецо, сега ти ни разкажи нещо!

— Ще го изпея. После ще поспим и Луис ще ни поведе към безопасността.

Пазителят-мършояд запя за творение на огнената магия, оставено от Луис Ву, който някога кипнал море. Петима храбреци измежду нощните хора взели тази вълшебна врата. Не знаели накъде води, нито как да я накарат да действа.

Една нощ Камбанката изчезнала.

Останалите обещали, че ще попречат на неговия син да го последва, и Ритмотвореца минал сам през вратата. Привлякъл го аромат, обещаващ невъобразимо блаженство.

Събудил се в градината, където расте дървото на живота. Жената, преминала преди него, лежала мъртва наблизо. Камбанката се оказала твърде стара, за да се преобрази.

Обикалял и се учел. Намерил залата за управление на антиметеоритната защита с нейните следящи устройства. Измислил сам цяла нова физика, за да си обясни видяното… Двамата с Луис обсъдиха прозренията му, а Новака слушаше. Ритмотвореца се бе досетил за съществуването на черните дупки във Вселената. Знаел и за останалите пазители, дори кой от коя раса е произлязъл.

— А с какво се хранеше? С мърша от зайци ли?

— С Камбанката, разбира се. Пък и не се събудих след толкова много време, че да прегладнея.

Луис се опита да му обясни набързо всичко, което според него пазителят трябваше да научи. Корабите на нашествениците. Време било да хванат пленници, за да проумеят какви са всъщност намеренията на бойните флоти. „Скритият Патриарх“ и неговият екипаж. Сигурно навсякъде имало потомци на Строителите. А децата щели да имат нужда от партньори — след броени години. Живеещият в паяжината…

— Луис, договорът е равносилен на недвусмислено обещание, нали? Защо обаче Живеещият в паяжината ще пожелае да ми предложи такъв договор?

— Заради страха си — увери го Новака.

— А най-добре е и ти да му предложиш нещо, което той жадува — добави Луис. — Ритмотворецо, не би ли му обещал четиристотин и първия правоточен двигател?

И неговата вечеря беше готова. Продължи обясненията, си между хапките. Бусардов правоточен двигател, двигател за корекция на орбита, термоядрен синтез… Ритмотвореца вече разбираше принципа на реактивното движение и бе научил за неустойчивостта на Пръстеновия свят.

— Има само четиристотин опори. Когато направите четиристотин и първия двигател, ще поставим „Гореща игла на дознанието“ в оста му. Корпусът на „Дженеръл Продъктс“ защитава от всякаква радиация. Със субсветлинна скорост Най-задния ще настигне Флота на световете за около хиляда години…

На Новака явно му замириса на интриги и изведнъж реши да се махне.

— Предполагам, че дори толкова дълго пътуване не би го притеснило — каза Луис. — В момента консерваторите управляват Флота на световете. Нищо няма да се промени дотогава. Може би дори ще го приемат охотно. Както и да е, поне имаме какво да му предложим.

— Обича игрите на надмощие, нали?

— Прозорлив си.

— Нека си играе тогава! Ако силата му стане прекалена, ще му дадем двеста и първия двигател. Очевидно е, че не са необходими четиристотин. Новако, още ли се чудиш защо оживя?

Кзинтът побърза да седне при тях. Ритмотвореца изпя как е намерил скелета и оръжията на Кронос. Имало какво да го подсети, че старият пазител е бил предизвикан и победен. Избрал своето място за засада и се притаил.

Огромно същество с оранжева козина нахлуло изневиделица в залата. Ритмотвореца го дебнел, но не усетил заплаха в него.

— Може би, защото моята раса не е свикнала да приема миризмата на твоята като знак за опасност. — Новака се замисли. — Но вече знаех, че врагът ще се опита да ме изненада. И когато се прехвърлиха двама хуманоиди, а единият от тях хвърли другия настрани…

В този миг Най-задния изникна върху прехвърлящия диск.

Изписука като смазано от ковашка преса пиано и изчезна, но Ритмотвореца беше удивително бърз. Стъпи върху диска частица от секундата по-късно, следван от кзинта.

Луис напразно крещеше:

— Чакайте! Ами ако паднете на Монс Олимпус? — Намръщи се от болка. — Идиоти… — промърмори той, но все пак се затътри към диска.

Ритмотвореца бе застинал в чудновата защитна стойка. Новака, доближил го опасно, се опитваше да го успокои. Пазителят като че не чуваше.

— Искам да беседвам с най-старшия от вас — заяви той непреклонно.

Хиляди двуглави трикраки същества се взираха в него откъм пилотската кабина.

— Ние се казваме „Най-задния“ — отвърна едно от тях. — Това съм аз. Какво желаеш?

— Да ме учиш.

Гранитното блокче беше избутано встрани. Луис докуцука при пазителя и кзинта. Болката в рамото го ядосваше.

— Как успя?

— Опрях предните си крака в стената и бутнах със задния. Брам изпита веднъж силата на ритника ми. Не биваше да си позволява такова нехайство.

— Имали сме късмет…

— Къде е Брам?

— Довършихме го. Ритмотворецо, най-добре ще учиш тук в „Гореща игла на дознанието“, особено от тези картини. Предават ги бронзови паяжини като оная на скалата в Града на тъкачите.

— Ще се вслушам в съвета на Брам. Живеещ в паяжината, ти ще ме учиш, но не бива да ти се доверявам, докато не сключим споразумение.

— Ей сега ще разпечатам стандартния договор, който моята раса използва при наемане на служители.

— Искаш да ме разсмееш ли? Луис, моят син трябва… — Пазителят се озърна. — А! Веднага в автолечителя! Голямата кутия там, нали?

Новака вече носеше Луис. Наместиха го, а Ритмотвореца се взираше неуверено в данните.

— Колко трябва да остане вътре?

— Най-много три дни — успокои го кукловодът. Човекът изведнъж заговори припряно:

— Никой нищо да не подписва! Най-заден, не знам с какво можем да храним мършояд тук. Опитай все пак с престояло телешко или вонясало сирене. Ритмотворецо, надявам се да не унищожиш последния кораб на земните копои, освен ако направят голяма глупост…

— Нямаш други вероятни партньорки от своята раса наблизо, така ли?

— Е… и за това помислих. В момента пазителите-планинци са господари на страничните стени, но вероятно са уплашени до полуда. Ще си поприказваш ли с тях през онзи прозорец с черното небе и големите странни градежи? Хора от твоята раса отмъкнаха паяжината от леговището на вампирите и я пренесоха триста хиляди километра. После нагоре по планината…

— Вече научих по нашата съобщителна мрежа.

— Кажи на пазителите-планинци, че те отговарят за страничните стени. Внуши им го.

Новака затваряше капака. Луис неочаквано се разсмя.

— Ей, това напомня ли ти за нещо?

Чу своя глас да казва на безбрадо лице с червена кожа:

— Моля ви, искаме да говорим с някой от пазителите в тунела. Ще им предложим договор.

Капакът се затвори. Вече можеше да си отдъхне.