1Раждане от гроба

В Халкидските държави съществува робство. Робите се използват за всякакъв тежък труд. Те са миньори, ковачи, гребци на галерите, извозват каруците със сметта, работят на полето и в публичните домове. Странно, роби са също бавачките, възпитателите на децата, готвачите, писарите и занаятчиите. Цялата блестяща цивилизация на Халкида, от големите библиотеки в Джеп до прочутите фонтани и бани в Синджон, се основава на съществуването на робската класа.

Бинградските търговци са основни доставчици на роби. Преди повечето роби били военнопленници и Халкида все още официално твърди, че е така. През последните години не са водени достатъчно войни, за да задоволят търсенето на образовани роби. Бинградските търговци проявяват извънредна находчивост при осигуряването на други източници, например от пиратите на Търговските острови. Халкидските робовладелци не се интересуват откъде са робите, стига да са здрави.

Робството е обичай, който никога не е имал корени в Шестте херцогства. Човек, осъден за извършено престъпление, може да служи на пострадалия, но винаги се определя период от време и наказанието се приема само като изкупление. Ако престъплението е прекалено тежко, за да се изкупи с труд, престъпникът плаща с живота си. В Шестте херцогства никой не може да бъде заробен и законите ни не насърчават вноса на роби в кралството. Поради тази причина много халкидски роби, които по един или друг начин са спечелили свободата си, идват да живеят тук.

Те носят със себе си далечните традиции и фолклора на родните си земи. Запомнил съм една такава приказка за момиче, което било „вечи“, с други думи, притежавало Осезанието. Младата жена искала да напусне бащиния си дом и да се омъжи за любимия си. Родителите й не намерили нейния избраник за достоен и не й позволили. Тя била послушна дъщеря и им се подчинила. Ала и прекалено много го обичала, за да живее без него. Поболяла се и умряла от скръб. Майка й и баща й я погребали с много мъка и угризения, че не й позволили да послуша сърцето си. Но те не знаели, че дъщеря им е свързана чрез Осезанието с една мечка. И когато умряла, мечката приела да пази душата й, за да не избяга от света. Три нощи след погребението мечката разровила гроба и върнала душата в тялото. Раждането от гроба направило момичето нов човек, който вече не бил длъжен да се покорява на родителите си. Девойката станала от ковчега и тръгнала да дири любимия си. Краят на приказката е тъжен: тъй като известно време била мечка, тя не станала истински човек и любимият й не пожелал да я вземе.

Именно на основата на тази приказка Бърич решил да се опита да ме освободи от затвора на принц Славен, като ме отрови.

В стаята беше прекалено горещо. И прекалено тясно. Тежкото дишане вече не ми помагаше. Станах от масата и отидох при бурето с вода в ъгъла. Вдигнах капака и пих. Сърцето на глутницата ме погледна ядосано.

— Вземи си чаша, Фиц.

Водата се стичаше по брадичката ми. Не отклоних поглед от очите му.

— Избърши си лицето. — Сърцето на глутницата се извърна и отново сведе очи към дланите си. Целите бяха в мас и той я втриваше в някакви ремъци. Подуших я. Облизах устни.

— Гладен съм — казах му.

— Седни и си довърши работата. После ще ядем.

Опитах се да си спомня какво иска от мен. Той посочи към масата и тогава си спомних. Други кожени ремъци в моя край на масата. Върнах се и седнах на твърдия стол.

— Сега съм гладен — обясних му аз. Той пак ме погледна по онзи си начин, без да оголва зъби, но все едно се зъбеше. Сърцето на глутницата можеше да се зъби с очи. Въздъхнах. Маста, която използваше, миришеше много хубаво. Преглътнах.

После погледнах към масата пред себе си. Кожени ремъци и метални парчета. Известно време ги зяпах. След малко Сърцето на глутницата остави своите ремъци и избърса ръце в парче плат. Приближи се и застана до мен. Трябваше да се обърна, за да го погледна.

— Ето — каза той и докосна ремъка пред мен. — Поправяше го ето тук. — Сърцето на глутницата стоеше над мен. Наведох се да подуша ремъка и той ме удари по рамото. — Не прави така!

Устните ми потръпнаха, но не се озъбих. Това страшно много го ядосваше. Известно време само държах ремъците. После ръцете ми като че ли си спомниха преди ума ми. Пръстите ми започнаха да работят. Когато свърших, вдигнах ремъка и силно го опънах, за да му покажа, че ще издържи дори конят да отметне главата си назад.

— Обаче няма кон — спомних си на глас. — Всички коне ги няма.

„Братко?“

„Идвам.“ Станах от стола. Отидох до вратата.

— Върни се и седни — заповяда Сърцето на глутницата.

„Нощни очи чака“ — казах му аз. После си спомних, че не ме чува. Мислех, че може, ако се опита, ала той не се опитваше. Знаех, че ако пак му проговоря така, ще ме блъсне. Не ми позволяваше да говоря на Нощни очи по този начин. Струваше ми се адски странно.

— Нощни очи — казах на глас.

— Знам.

— Сега е добро време за лов.

— Но е по-добре да останеш тук. Ще ти дам храна.

— С Нощни очи ще намерим прясно месо. — При тази мисъл ми потекоха лигите. Разкъсан заек, все още вдигащ пара в зимната нощ. Ето какво исках.

— Тази нощ Нощни очи ще трябва сам да отиде на лов — отвърна Сърцето на глутницата, приближи се до прозореца и отвори капаците. Леденият въздух нахлу в стаята. Подуших мириса на Нощни очи и малко по-надалеч — на снежна котка. Нощни очи изхленчи. „Върви си — каза му Сърцето на глутницата. — Върви на лов, върви да се нахраниш сам. Нямам достатъчно храна и за теб.“

Нощни очи се отдалечи от светлината, която се процеждаше през прозореца. Но не си отиде. Остана да ме чака, ала аз знаех, че няма да чака дълго. И той като мен беше гладен сега.

Сърцето на глутницата отиде при огъня, от който ставаше толкова горещо, свали гърнето от пламъците и вдигна капака. Отвътре се вдигна пара, а с нея — миризмите. Жито, корени и малко месо, съвсем преварено. Но бях толкова гладен, че тръгнах след уханието. Разхленчих се, обаче Сърцето на глутницата пак ми се озъби с очи. Върнах се на твърдия стол. Седнах. Зачаках.

Той се бавеше. Взе всички ремъци от масата и ги закачи на една кука. После прибра маста и чак тогава донесе горещото гърне на масата. И две паници и две чаши. Наля вода в чашите. И нож и две лъжици. Извади от бюфета хляб и гърненце конфитюр. Сипа ми от яхнията, но знаех, че не бива да я докосвам. Трябваше да седя и да не ям храната, докато той не нареже хляб и не ми даде една филия. Можех да я държа, но не и да я ям, докато не седне и той.

— Вземи си лъжицата — напомни ми Сърцето на глутницата. После бавно седна на стола до мен. Държах в ръце лъжицата и хляба и чаках ли чаках. Не откъсвах очи от него, но не можех да не мърдам челюсти. Това го ядоса. Стиснах зъби.

— Сега ще ядем — накрая каза той.

Ала чакането продължаваше. Позволяваше ми се само една хапка. Трябваше да я сдъвча и да я преглътна преди следващата, иначе щеше да ме шамароса. Можех да гълтам само толкова, колкото се събираше в лъжицата. Вдигнах чашата и отпих. Сърцето на глутницата ми се усмихна.

— Браво, Фиц. Добро момче.

Отговорих на усмивката му, но после отхапах прекалено голямо парче хляб и той ми се намръщи. Опитах се да сдъвча залъка бавно, обаче бях страшно гладен, храната беше пред мен и не разбирах защо просто не ме остави да я изям. Много се разтакавах. Той нарочно бе направил яхнията толкова гореща, за да ми пари устата, ако започна да се тъпча. Замислих се за това. И казах:

— Нарочно си направил храната толкова гореща. За да ми изпари устата, ако започна да ям бързо.

Този път усмивката му беше по-бавна. Сърцето на глутницата ми кимна.

Все пак свърших преди него. Трябваше да остана на стола, докато и той се нахрани.

— Е, Фиц — накрая каза Сърцето на глутницата. — Днес не е чак толкова лош ден. Нали, момчето ми?

Погледнах го.

— Кажи ми нещо — настоя той.

— Какво — попитах аз.

— Каквото и да е.

— Каквото и да е.

Сърцето на глутницата ми се намръщи и на мен ми се прииска да изръмжа, защото бях изпълнил каквото бе поискал от мен. След малко той стана и взе една бутилка. Наля нещо в чашата си. Подаде ми бутилката.

— Искаш ли?

Взех я. Миризмата й опари ноздрите ми.

— Отговори ми — каза Сърцето на глутницата.

— Не. Това е лоша вода.

— Не. Това е лошо бренди. Долнокачествено бренди от къпини. Някога не можех да го понасям, а ти го харесваше.

Изсумтях, за да прогоня миризмата.

— Никога не сме го харесвали.

Той остави шишето на масата. Стана и отиде до прозореца. И отново го отвори.

— Казах да вървиш на лов! — Усетих, че Нощни очи скача и се втурва да бяга. Нощни очи се страхува от Сърцето на глутницата също колкото мен. Веднъж нападнах Сърцето на глутницата. Дълго време бях болен, но после оздравях. Исках да изляза на лов и той не ме пусна. Изпречи ми се на пътя и аз му се нахвърлих. Удари ме с юмрук, после ме повали. Не е по-едър от мен. Обаче е по-хитър и коварен. Знае много начини за хващане и повечето са болезнени. Свали ме по гръб на пода и гърлото ми дълго остана оголено в очакване на зъбите му. Зашлевяваше ме всеки път щом помръднех. Нощни очи се зъбеше край къщата, но не много близо до вратата, и не се опита да влезе. Когато захленчих за милост, той пак ме удари.

— Тихо! — заповяда Сърцето на глутницата. Когато млъкнах, продължи: — Ти си по-млад. Аз съм по-стар и знам повече. Бия се по-добре от теб. Ловувам по-добре от теб. Винаги съм над теб. Ще правиш каквото ти кажа. Разбираш ли?

„Да — отговорих му аз. — Да, да, това е глутница, разбирам, разбирам.“ Обаче той пак ме удари и ме държа на земята, докато не му казах с уста:

— Да, разбирам.

Сърцето на глутницата се върна при масата и ми наля бренди. Постави чашата пред мен, за да я подуша. Изсумтях.

— Опитай — настоя той. — Само мъничко. Преди го обичаше. Пиеше го в Бъкип, когато беше по-млад и не биваше да ходиш по кръчми без мен. После дъвчеше мента и си мислеше, че не знам какво си правил. Поклатих глава.

— Не бих направил нещо, което си ми казал да не правя. Аз разбирам.

От устата му се изтръгна звук, като че ли се давеше и хъркаше.

— О, много често правеше неща, които ти бях казвал да не правиш. Много често.

Отново поклатих глава.

— Не помня.

— Не още. Но ще си спомниш. — Той пак посочи чашата. — Хайде. Опитай. Само мъничко. Може да ти помогне.

И аз го опитах, защото той ми беше казал, че трябва. Течността опари устата и носа ми и не успях да изсумтя вкуса й. Разлях остатъка в чашата.

— Добре. Търпение ще остане доволна — каза Сърцето на глутницата. И после ми даде парцал и ме накара да избърша разляното. И да измия съдовете във вода, и да ги изсуша.



Понякога се разтрепервах и падах. Без причина. Сърцето на глутницата се опитваше да ме държи неподвижно. Понякога заспивах от треперенето. Когато се събуждах, ме боляха гърдите и гърбът. Понякога си прехапвах езика. Тези неща не ми харесваха. Те плашеха Нощни очи.

Понякога с мен и Нощни очи имаше един друг, който мислеше заедно с нас. Той беше много малък, но го имаше. Не исках да е с нас. Не исках никого, освен нас с Нощни очи. Той го знаеше и се смаляваше толкова много, че обикновено го нямаше.



По-късно дойде един човек.

— Идва човек — казах на Сърцето на глутницата. Беше тъмно и огънят гаснеше. Доброто време за лов бе минало. Сега цареше пълен мрак. Скоро щяхме да заспим.

Той не ми отговори. Бързо и тихо се изправи и взе големия нож, който винаги лежеше на масата. Посочи ми да отида в ъгъла, за да не му се пречкам. После безшумно се приближи до вратата и зачака. Навън чух как мъжът крачи в снега. Подуших го.

— Това е сивият — казах. — Сенч.

Сърцето на глутницата бързо отвори вратата и сивият влезе. Кихнах от миризмите, които носеше. Той винаги мирише на прах от сухи листа и различни видове дим. Беше слаб и стар, но Сърцето на глутницата винаги се държеше така, като че ли е по-високопоставен от него. Той хвърли още дърва в огъня. В стаята стана по-светло и по-топло. Сивият си свали качулката. Известно време ме гледа със светлите си очи, като че ли чакаше. После заговори на Сърцето на глутницата.

— Как е той? Има ли напредък?

Сърцето на глутницата помръдна рамене.

— Когато те подуши, каза името ти. От седмица не е имал пристъп. Преди три дни ми поправи един хамут.

— Вече не се ли опитва да дъвче кожата?

— Не. Поне пред мен. Освен това добре върши тази работа. Може да докосва нещо в него. — Сърцето на глутницата се засмя. — Ако не друго, поне мога да продам поправения хамут.

Сивият отиде при огъня и протегна ръце към него. По ръцете му имаше петна. Сърцето на глутницата извади бутилката с бренди. Наляха си. Той ме накара да взема чаша с малко бренди на дъното, но не ми каза да го опитам. Дълго, страшно дълго приказваха за неща, които нямаха нищо общо с ядене, сън и лов. Сивият бил чул нещо за някаква жена. Можело да е важно за обединението на херцогствата.

— Няма да говоря за това пред Фиц — каза Сърцето на глутницата. — Обещах. — Сивият го попита дали смята, че разбирам, и Сърцето на глутницата отвърна, че нямало значение, той бил дал дума. Искаше ми се да си легна, но те ме накараха да остана на стола си. Когато старецът стана да си върви, Сърцето на глутницата рече: — Опасно е да идваш тук. Пътят е дълъг. Ще успееш ли да се прибереш?

Сивият само се усмихна.

— Аз си имам свои методи, Бърич.

И аз се усмихнах. Спомних си, че винаги е бил горд с тайните си.



Един ден Сърцето на глутницата излезе и ме остави сам. Не ме завърза. Само каза:

— Тук има овес. Ако ти се дояде, докато ме няма, не забравяй да си свариш каша. Ако излезеш през вратата или прозореца, ако дори отвориш вратата или прозореца, ще разбера. И ще те пребия. Разбираш ли?

— Да — потвърдих аз. Той като че ли ми беше много сърдит, но не си спомнях да съм направил нещо, което Сърцето на глутницата ми е казал да не правя. Той отвори някаква кутия и извади от нея разни неща. Повечето бяха метални и кръгли. Монети. Спомних си едно от нещата. Лъскаво и извито като полумесец. Първия път, когато го видях, миришеше на кръв. Бях се борил за него. Не си спомнях да съм го искал, ала се бях борил за него и го бях спечелил. И сега не го исках. Той го вдигна на верижката му и го погледна, после го прибра в една кесия. Не ме беше грижа, че го взима.

Преди да се върне, страшно огладнях. Когато се прибра, Сърцето на глутницата донесе със себе си миризма. Женска миризма. Не силна и примесена с миризмите на ливада. Хубава миризма, която ме караше да искам нещо, нещо, което не бе храна, вода или лов. Приближих се до него, за да го подуша, но той не забеляза. Свари овесената каша и се нахранихме. После седна пред огъня. Изглеждаше ужасно тъжен. Станах и взех бутилката с бренди. Занесох му я заедно с една чаша. Сърцето на глутницата я взе, но не се усмихна.

— Може би утре ще те науча да носиш — каза той. — Може би е време. — После изпи цялото бренди в бутилката и отвори ново шише. Седях и го наблюдавах. Когато заспа, взех палтото с миризмата. Хвърлих го на пода, легнах отгоре му и го душих, докато заспах.

Сънувах, но нещо несвързано. Имаше една жена, която миришеше като палтото на Бърич, и аз не исках тя да си тръгва. Беше моя жена, но когато си отиде, не я последвах. Не си спомнях нищо повече. Не е хубаво да си спомняш. Не е хубаво и да си гладен и жаден.



Той ме караше да стоя вътре. Стоях вътре много дълго. А не исках нищо друго, освен да изляза. Но тогава валеше дъжд, толкова силно, че снегът почти се беше стопил. Изведнъж ми хареса да съм вътре.

— Бърич — казах аз и той рязко вдигна глава. Помислих, че ще ме нападне, толкова бързо реагира. Опитах се да не се свия. Понякога това го ядосваше.

— Какво има, Фиц — мило попита Сърцето на глутницата.

— Гладен съм — отвърнах. — Сега.

Той ми даде голямо парче месо. Беше сварено, но голямо.

Изядох го прекалено бързо и той ме гледаше, но не ми каза да не го правя, нито ме удари. Този път.



Все се чешех по лицето. По брадата. Накрая отидох и застанах пред Бърич. Почесах се пред него.

— Това не ми харесва — казах му. Той се изненада. Но ми даде много гореща вода и сапун и много остър нож. Даде ми и кръгло парче стъкло с един човек в него. Дълго го гледах. От него ме побиваха тръпки. Очите му бяха като на Бърич, с бяло около тях, но още по-тъмни. Не вълчи очи. Дрехата му беше тъмна като на Бърич, ала космите по брадичката му бяха по-дълги и боцкаха. Докоснах си брадата и видях пръсти на лицето на мъжа. Странно.

— Избръсни се, но внимавай — каза ми Бърич.

Почти си спомнях как. Миризмата на сапуна, горещата вода по лицето ми. Но много острият нож ме порязваше. Ранички, които пареха. После погледнах мъжа в огледалото. „Фиц — помислих си. — Почти като Фиц.“ Течеше ми кръв.

— Отвсякъде ми тече кръв — казах на Бърич.

Той се засмя.

— Винаги се порязваш, когато се бръснеш. Защото бързаш. — Той взе много острия нож. — Не мърдай. Пропуснал си някои места.

Седях неподвижно и Бърич не ме поряза. Беше ми трудно да не мърдам, когато се приближаваше и се взираше в мен. Накрая хвана брадичката ми в ръка. Повдигна лицето ми и ме погледна.

— Фиц? — Каза той. Обърна глава и ми се усмихна, но после усмивката му изчезна, защото аз само го наблюдавах. Даде ми една четка.

— Няма кон, който да изчеткам — казах му.

Бърич почти се зарадва.

— Изчеткай това — отвърна ми той и разроши косата ми. Накара ме да я четкам, докато не прилепне. По главата ми имаше болезнени места. Когато видя, че потръпвам, Бърич се намръщи. Взе ми четката и ме накара да седя неподвижно. — Мръсник! — грубо каза той и когато се свих, прибави: — Не ти. — После бавно поклати глава и ме потупа по рамото. — С времето болката ще мине. — Показа ми как да реша косата си назад и да я завързвам с кожен ремък. Беше достатъчно дълга. — Така е по-добре. Пак заприлича на човек.

Събудих се разтреперан. Седнах и се разплаках. Бърич дойде при мен.

— Какво има, Фиц? Добре ли си?

— Той ме взе от майка ми — отвърнах аз. — Бях прекалено малък, за да ме отделят от нея.

— Знам — каза Бърич. — Знам. Но това беше много отдавна. Сега си тук и нищо не те заплашва.

— Той опуши бърлогата. И превърна майка ми и братята ми в кожи.

Изражението му се промени и гласът му престана да е мил.

— Не, Фиц. Това не е била майка ти. Сънувал си вълчи сън. Нощни очи. Случило се е с Нощни очи. Не с теб.

— О, случи се с мен. — Изведнъж се ядосах. — О, да, беше същото. — Станах от леглото и закрачих из стаята. Дълго се разхождах насам-натам — докато не престанах да изпитвам онова лошо чувство. Той седеше и ме наблюдаваше. И изпи много бренди.



Един ден, беше пролет, стоях и гледах през прозореца. Светът приятно ухаеше на нов живот. Протегнах се и раздвижих рамене. Чух костите ми да изпукват.

— Хубава сутрин за езда — казах и се обърнах към Бърич, който бъркаше кашата в котлето на огъня. Той дойде и застана до мен.

— В Планините още е зима — тихо рече Бърич. — Чудя се дали Кетрикен се е прибрала.

— Ако не е, вината ще е на Сажда — отвърнах аз. После в мен се обърна нещо и ме заболя. За миг дъхът ми секна. Замислих се, но причината ми убягваше. Не исках да я търся, но знаех, че трябва да го направя. Все едно че преследваш мечка. Когато се приближиш до нея, тя се обръща и се опитва да те удари с лапа. Ала въпреки това нещо ме накара да го направя. Дълбоко си поех дъх и го изпуснах. Отново напълних гърдите си.

Бърич мълчаливо чакаше до мен.

„Ти си вълк, братко. Бягай, това ще те нарани“ — предупреди ме Нощни очи.

Отскочих.

Бърич закрачи из стаята като ругаеше и остави кашата да загори. И все пак трябваше да я изядем — нямаше нищо друго.



Бърич ме тормозеше.

— Спомняш ли си — питаше постоянно. Не ме оставяше сам. Изреждаше ми разни имена и ме караше да се опитам да кажа какви са. Понякога познавах по нещо.

— Жена — отвърнах, когато той каза „Търпение“. — Жена в стая с растения. — Бях опитал, но той ми се ядоса.

Ако нощем успеех да заспя, сънувах. Сънища с мъждукаща светлина, танцуваща по каменни стени. И очи до прозорче. Сънищата ме смазваха и ми пречеха да дишам. Ако имах достатъчно дъх, за да изкрещя, се събуждах. Понякога минаваше много време. Бърич също се сепваше и грабваше дългия нож от масата.

— Какво има, какво ти е — питаше ме той. Но аз не можех да му отговоря.

Беше по-добре да спя през деня, навън, където миришеше на трева и пръст. Тогава не идваха сънищата за каменната стена. Идваше една жена и нежно се притискаше към мен. Ухаеше на цветя и устата й имаше вкус на мед. Усещах болката от тези сънища, когато се събуждах и виждах, че тя завинаги си е отишла, взета от друг. Нощем седях и се взирах в огъня. Опитвах се да не мисля за студените каменни стени, за плачещите тъмни очи и за сладката уста, натежала от горчиви думи. Не спях. Не смеех дори да легна. Бърич не ме насилваше.



Един ден дойде Сенч. Брадата му бе станала дълга и носеше широкопола шапка, но въпреки това го познах. Бърич го нямаше, но аз го пуснах вътре. Не знаех защо е дошъл.

— Искаш ли бренди — попитах го, като си мислех, че това е причината за посещението му. Той се вгледа в мен и почти се усмихна.

— Фиц? — Сенч поклати глава и се втренчи в лицето ми. — Как си?

Не знаех отговора на този въпрос, затова просто продължих да го наблюдавам. След малко той постави котлето на огъня и започна да вади разни неща от раницата си. Носеше ароматен чай, сирене и пушена риба. И пакетчета с билки, които нареди на масата. И една кожена кесия. В нея имаше голям жълт кристал, колкото дланта му. На дъното на раницата видях плитка паница със синя глазура отвътре. Когато Бърич се върна, той я беше извадил на масата и я бе напълнил с бистра вода. Бърич беше ходил на риба. Носеше шест нанизани през хрилете. Бяха от потока, не от океана. Хлъзгави и лъскави. Вече ги бе изкормил.

— Вече сам ли го оставяш — попита Сенч, след като се поздравиха.

— Налага се. Нали трябва да ходя за храна.

— Значи му имаш доверие.

— Обучавал съм много животни. Да научиш някого да върши нещо не е все едно да му имаш доверие.

Бърич сготви рибата в тигана и я изядохме. И сиренето. И изпихме чая. После, докато аз миех съдовете, двамата седнаха да си поговорят.

— Искам да опитам с билките — каза Сенч. — Или с водата. Или с кристала. С нещо. Каквото и да е. Започвам да си мисля, че той не е… тук.

— Тук е — тихо го увери Бърич. — Дай му време. Според мен билките няма да са му от полза. Преди да се… промени, той прекалено се беше пристрастил към тях. Към края или все беше болен, или кипеше от енергия. Ако не страдаше от скръб, беше изтощен от борба или от това да е кралски човек на Искрен или Умен. И тогава се напиваше, вместо да си почине. Беше забравил да дава отдих на тялото си. Нямаше търпение. Последната нощ… ти му беше дал карис, нали? Напръстник каза, че никога не била виждала такова нещо. Може би щяха да му се притекат на помощ повече хора, ако не ги беше страх от него. Бедният Остър си мислеше, че е полудял. Така и не си прости. Ще ми се да знаеше, че момчето не е умряло.

— Нямаше време да избираме. Дадох му каквото трябваше. Не знаех, че ще полудее от семена на карис.

— Можеше да му откажеш — промълви Бърич.

— Това нямаше да го спре. Щеше да отиде уморен и веднага щяха да го убият.

Седнах пред огнището. Бърич не ме гледаше. Легнах, претърколих се по гръб и се протегнах. Беше ми хубаво. Затворих очи и усетих топлината на огъня до хълбока си.

— Стани и седни на стола, Фиц — каза Бърич.

Въздъхнах, но се подчиних. Сенч не ме гледаше. Бърич продължи:

— Не искам да бързаме. Мисля, че просто има нужда от време, за да се възстанови. Той си спомня. Понякога. И после иска да пропъди спомена, Сенч. Струва ми се, че дори не иска отново да е Фицрицарин. Може да му е харесало да е вълк. Може толкова много да му е харесало, че никога да не се върне.

— Трябва да се върне — тихо отвърна Сенч. — Имаме нужда от него.

Бърич бе вдигнал крака върху цепениците, ала сега стъпи на пода. И се наведе към Сенч.

— Вест ли получи?

— Не аз. Но Търпение я е получила. Понякога е много досадно да си плъхът зад стената.

— И какво чу?

— Само че Търпение и Лейси приказват за вълна.

— И какво от това?

— Трябвала им вълна, за да изтъкат много фин плат. За бебе. „Ще се роди в края на нашата жътва, но в Планините това е началото на зимата — рече Търпение. — Затова трябва да го изтъчем дебел.“ Може да се отнася за детето на Кетрикен.

Бърич се сепна.

— Търпение знае за Кетрикен?!

Сенч се засмя.

— Нямам представа. Кой знае какво знае тази жена? Напоследък много се промени. Върти бъкипската стража на малкото си пръстче и лорд Ясен изобщо не го забелязва. Струва ми се, че трябваше да й разкрием плана си, да я включим още отначало. А може би не.

— Така щеше да ми е по-лесно. — Бърич впери очи в огъня.

Сенч поклати глава.

— Съжалявам. Тя трябваше да повярва, че си изоставил Фиц, че си го отблъснал, защото е използвал Осезанието. Ако беше отишъл да търсиш тялото му, Славен можеше да заподозре нещо. Трябваше да го накараме да повярва, че само тя иска да погребе Фиц.

— И сега Търпение ме мрази. Нарече ме страхлив предател. — Бърич се вгледа в дланите си и гласът му стана напрегнат. — Знаех, че отдавна е престанала да ме обича. Когато даде сърцето си на Рицарин. Можех да го приема. Той беше достоен за нея. Аз пръв я оставих. Затова можех да живея без нейната любов, защото смятах, че все още ме уважава като човек. Но сега ме презира. Аз… — Той поклати глава, после стисна очи. За миг се възцари тишина. После Бърич бавно изправи рамене и се обърна към Сенч. Гласът му прозвуча съвсем спокойно. — Е, значи според теб Търпение знае, че Кетрикен е избягала в Планините, така ли?

— Не бих се изненадал. Няма официално съобщение, разбира се. Славен прати куриери да попитат дали крал Ейод знае, че Кетрикен е избягала там, но Ейод отговори само, че тя била кралица на Шестте херцогства и не му било работа какво прави. Славен толкова се ядоса, че прекъсна търговските връзки с Планините. Но Търпение, изглежда, знае какво става извън крепостта. Може би знае и какво става в Планинското кралство. Аз от своя страна бих дал какво ли не, за да разбера как възнамерява да прати одеялото в Планините. Пътят дотам е дълъг и опасен.

Бърич се замисли, после каза:

— Трябваше да намеря начин да отида с Кетрикен и шута. Но конете и провизиите бяха само за двама. Не успях да осигуря повече. И затова заминаха сами. — Вгледа се в огъня, после попита: — Нещо ново за престолонаследника Искрен?

Сенч бавно поклати глава и тихо му напомни:

— Крал Искрен. — Погледът му се зарея в пространството. — Ако можеше да се върне, вече щеше да се е появил. Още няколко дни като този и пиратите с алените кораби ще са във всички заливи. Вече не вярвам, че Искрен ще се върне.

— Тогава Славен наистина е крал — кисело рече Бърич. — Поне докато детето на Кетрикен не се роди и не навърши пълнолетие. И после, ако предяви претенции за короната, можем да очакваме гражданска война. Ако дотогава Шестте херцогства все още съществуват. Искрен. Ще ми се да не беше заминал да търси Праотците. Докато беше жив, поне имахме някаква защита от пиратите. Сега Искрен го няма и с напредването на пролетта нищо не може да попречи на алените кораби…

Искрен. Потреперих от студ. Отблъснах студа. Той се върна и аз го отблъснах докрай. След малко дълбоко си поех дъх.

— Тогава само водата, а — попита Сенч и разбрах, че са разговаряли, но аз не съм ги слушал.

Бърич сви рамене.

— Давай. Нищо няма да му стане. Преди провиждаше ли неща във вода?

— Никога не съм го карал да опита. Винаги съм подозирал, че го може. Той притежава Осезанието и Умението. Защо да не може да провижда?

— Възможността не означава непременно способност.

Известно време двамата се гледаха. Накрая Сенч сви рамене и каза малко сковано:

— Може би моят занаят не ми позволява скрупулите на съвестта, като твоя.

— Моля за извинение — навъсено отвърна Бърич. Всички служихме на своя крал, както ни диктуваха способностите.

Сенч кимна. И се усмихна.

После вдигна всичко от масата, освен паницата с вода и няколко свещи.

— Ела тук — тихо ми нареди той и аз отидох при масата. Сенч ме настани на своя стол и постави паницата пред мен. — Погледни във водата. Кажи ми какво виждаш.

Виждах водата. И паницата. Виждах синьото й дъно. Нито един от двата отговора не го задоволи. Постоянно ме караше пак да се вглеждам, но аз продължавах да виждам същото. Той на няколко пъти премести свещите, като всеки път ми казваше да погледна отново. Накрая се обърна към Бърич.

— Е, поне вече отвръща, когато му говориш.

Бърич кимна, но изглеждаше обезсърчен.

— Да. Може би след време.

Разбрах, че са свършили с мен, и си отдъхнах.

Сенч попита дали може да пренощува при нас. Бърич се съгласи. После отиде и донесе брендито. Напълни две чаши. Сенч придърпа моя стол до масата и седна. Аз чаках, ала двамата отново заговориха помежду си.

— Ами аз — попитах ги накрая.

Те замълчаха и ме погледнаха.

— Какво ти — рече Бърич.

— За мен няма ли бренди?

— Искаш ли — предпазливо попита Бърич. — Мислех, че не ти харесва.

— Не ми харесва. Никога не ми е харесвало. — За миг се замислих. — Обаче беше евтино.

Бърич ме зяпна. Сенч леко се усмихна и се загледа в дланите си. После Бърич взе още една чаша и ми наля. Известно време седяха и ме наблюдаваха, но аз не направих нищо. Накрая пак се разприказваха. Отпих от брендито. То опари устата и носа ми, но затопли вътрешностите ми. Знаех, че не искам повече. После реших, че може би искам. Отново отпих. Беше си също толкова неприятно. Като нещо, което насила щеше да ми даде против кашлица Търпение. Не. Прогоних и тази мисъл. Оставих чашата.

Бърич не ме погледна. Продължаваше да говори със Сенч.

— Когато си на лов за елени, често можеш да се приближиш до тях, като се преструваш, че не ги виждаш. Те остават на мястото си, наблюдават те и не помръдват дори копито, стига да не гледаш право към тях. — Той взе бутилката и наля още бренди в чашата ми. Миризмата му ме накара да изсумтя. Стори ми се, че усещам нещо да се движи. Мисъл в главата ми. Потърсих моя вълк.

„Нощни очи?“

„Братко? Аз спя, Променящи се. Още не е добро време за лов.“

Бърич ме изгледа гневно. Спрях.

Знаех, че не искам повече бренди. Но някой друг мислеше, че искам. Някой ме накара да взема чашата и просто да я подържа. Разклатих я в ръката си. Искрен клатеше виното в чашата си и се взираше в него. Вперих очи в тъмната чаша.

„Фиц.“

Оставих чашата. Станах и закрачих из стаята. Исках да изляза, но Бърич не ме пускаше сам. Още повече пък нощем. Затова пообикалях и накрая се върнах при стола си. Седнах. Чашата още беше там. След малко я вдигнах, просто за да прогоня усещането, че искам да я вдигна. Но щом я хванах, той я промени. Накара ме да си мисля, че ще я изпия. Че ще стопли стомаха ми. Просто бързо да я изпия и вкусът няма да се задържи много, само топлото, приятно усещане в корема ми.

Знаех какво прави. Започвах да се ядосвам.

„Тогава само още една глътчица. — Шепнешком. — Просто за да ти помогне да се отпуснеш, Фиц. Огънят е толкова топъл, ти се нахрани. Бърич ще те пази. Сенч също е тук. Няма нужда постоянно да си нащрек. Само още една глътчица. Още една глътка.“

„Няма.“

„Една глътчица, само за да си навлажниш устата.“

Отпих, за да го накарам да престане да ме кара да искам. Но той не престана, затова отпих още една глътка. Напълних си устата и преглътнах. Ставаше все по-трудно да устоявам. Той ме изтощаваше. И Бърич продължаваше да пълни чашата ми.

„Фиц. Кажи: «Искрен е жив». Само това. Кажи го.“

„Няма.“

„Не ти ли харесва? Брендито приятно загрява стомаха ти. Пийни си още.“

„Знам какво се опитваш да направиш. Искаш да ме напиеш. За да не мога да те отблъсквам. Няма да ти позволя.“ — Лицето ми бе мокро.

Бърич и Сенч ме гледаха.

— Никога досега не е плакал, когато се напие — отбеляза Бърич. — Поне аз не съм го виждал. — Като че ли го намираха за интересно.

„Кажи го. Кажи: «Искрен е жив». После ще те оставя на мира. Обещавам. Просто го кажи. Само веднъж. Ако искаш, можеш да го прошепнеш. Кажи го. Кажи го.“

Сведох очи към масата. И съвсем тихо казах:

— Искрен е жив.

— А? — Попита Бърич. Прекалено небрежно. И припряно се наведе към мен, за да напълни отново чашата ми. Бутилката беше празна. Отля ми от своето бренди.

Изведнъж го поисках. Заради самия мен. Вдигнах чашата и я изпих на един дъх. После се изправих.

— Искрен е жив. Студен е, но е жив. И няма какво повече да кажа. — Отидох при вратата, вдигнах резето и излязох в нощта. Не се опитаха да ме спрат.



Бърич имаше право. Всичко беше там, като песен, която често си слушал и не можеш да я изхвърлиш от главата си. Тя звучеше във всичките ми мисли и обагряше всичките ми сънища. Натрапваше ми се и не ми даваше мир. Пролетта преля в лятото. Стари спомени започнаха да се напластяват върху новите. Различните ми животи започнаха да се сливат. Имаше бели петна, но ставаше все по-трудно да не зная нещата. Имената и лицата отново придобиваха смисъл. Търпение, Лейси, Чевръстка и Сажда вече не бяха обикновени думи — в тях като камбани отекваха спомени и чувства.

— Моли — казах накрая. Бърич рязко ме погледна и едва не изпусна фино оплетената примка от животински черва, която приготвяше. Чух го да си поема дъх, сякаш се канеше да ми каже нещо, но той зачака да продължа. Аз мълчах. Затворих очи, затиснах ги с ръце и закопнях за забрава.

Често стоях до прозореца и се взирах навън. Нямаше нищо за гледане. Но Бърич не ми пречеше, нито ме караше да се връщам към задачите си, както преди. Един ден, докато зяпах буйната трева на ливадата, го попитах:

— Какво ще правим, когато дойдат пастирите? Къде ще живеем тогава?

— Помисли. — Той бе опънал на пода заешка кожа и я стържеше. — Пастирите няма да дойдат. Няма стада, които да водят на лятна паша. Повечето добитък отиде навътре в страната заедно със Славен. Той ограби всичко възможно от Бъкип. Готов съм да се обзаложа, че през зимата са заколили и последната овца в крепостта.

— Сигурно — съгласих се аз. И после нещо се разшава в главата ми, нещо по-ужасно от всичко, което знаех и не исках да си спомня. Това бяха всички неща, които не знаех, всички въпроси, които бяха останали без отговор. Излязох да се разходя по ливадата. Стигнах до потока и продължих надолу към мочурището, където растеше папурът. Набрах зелени стръкове, за да ги сложа в кашата. Отново знаех имената на всички растения. Не исках, но знаех кои могат да убият човек и как да ги приготвям. Всички някогашни знания си бяха на мястото и чакаха да се върнат в мен, независимо дали го исках.

Когато се прибрах с папура, Бърич вареше кашата. Оставих папура на масата и налях гърне вода от бурето. Докато миех стръковете, най-после попитах:

— Какво се случи? Онази нощ?

Той бавно се обърна и ме погледна, като че ли бях диво животно и можеше да ме уплаши с резките си движения.

— Коя нощ?

— Когато крал Умен и Кетрикен трябваше да избягат. Защо не приготви конете и колата?

— А, онази нощ. — Бърич въздъхна, сякаш си припомняше стара болка. И заговори съвсем бавно и спокойно, сякаш се боеше да не ме стресне. — Следяха ни, Фиц. През цялото време. Славен знаеше всичко. Не можах да измъкна и едно зрънце овес от конюшнята, та камо ли три коня, кола и муле. Навсякъде имаше фароуски стражници, които се преструваха, че са дошли да проверят празните ясли. Не посмях да дойда и да ти кажа. Затова накрая изчаках да започне празненството, докато Славен се короняса и реши, че е победил. Тогава се измъкнах и отидох за конете. Сажда и Дорест. Бях ги скрил в ковачницата, за да не може Славен да продаде и тях. После откраднах малко храна от стаята на ратниците.

— И кралица Кетрикен и шутът са избягали с тях. — Имената ми прозвучаха странно. Не исках да мисля за тях, изобщо не исках да си ги спомням. Когато за последен път го бях видял, шутът плачеше и ме обвиняваше, че съм убил краля му. Аз бях настоял да избяга, за да се спаси. Това не бе най-приятният прощален спомен за човек, когото бях наричал свой приятел.

— Да. — Бърич донесе гърнето с кашата на масата. — Сенч и вълкът ги доведоха при мен. Кракът ми… знаех, че няма да мога дълго да следвам конете, а препускането в това време ги беше уморило. Просто трябваше да ги оставя. — Мълчание. След малко той изръмжа. По-тихо от вълк. — Ако някога открия кой ни е предал на Славен…

— Аз.

Той ме зяпна и на лицето му се изписа ужас. Сякаш не вярваше на ушите си. Сведох очи към ръцете си. Започваха да треперят.

— Сглупих. Това е вината ми. Малката прислужница на кралицата, Розмари. Винаги край нея, винаги в краката ти. Шпионирала е за Славен. Чула ме е да казвам на кралицата да е готова, че крал Умен ще замине с нея. И да се облече топло. Славен се е досетил, че Кетрикен се кани да бяга от Бъкип. Разбрал е, че ще й трябват коне. А може не само да е шпионирала. Може да е занесла кошница с отровни сладки на една старица. Може да е намазала с мас стълбището, по което е знаела, че скоро ще слезе престолонаследницата.

Насилих се да вдигна очи от папура и да срещна погледа му.

— А каквото не е чула Розмари, чули са го Джъстин и Ведра. Те се бяха впили в краля, смучеха Умение от него и знаеха всяка мисъл, която пращаше или получаваше от Искрен. Когато са разбрали какво правя, че служа като кралски човек, са започнали да шпионират чрез Умението и мен. Тогава нямах представа, че е възможно. Но Гален е открил как се прави и е подготвил учениците си. Помниш ли Уил, сина на коняря? От тяхната котерия? Той беше най-добър. Можеше да те накара да повярваш, че го няма, докато всъщност е пред теб.

Поклатих глава и се опитах да се отърся от ужасяващите си спомени за Уил. Той върна тъмата на зандана, нещата, които продължавах да пропъждам от ума си. Чудех се дали съм го убил. Съмнявах се. Съмнявах се, че съм му дал достатъчно отрова. Вдигнах поглед и видях, че Бърич ме наблюдава напрегнато.

— Онази нощ, точно в последния момент, кралят не пожела да тръгне — тихо продължих аз. — Много дълго бях смятал Славен за предател и бях забравил, че Умен все още го смята за свой син. А това, че Славен взе короната на Искрен, макар да знаеше, че брат му е жив… Крал Умен не искаше да живее, след като разбра, че Славен е способен на такова нещо. Той ме помоли да стана кралски човек, да му заема силата, за да прати своето „сбогом“ на Искрен. Но Ведра и Джъстин чакаха. — Замълчах, докато си припомнях нови подробности. — Трябваше да забележа, че е прекалено лесно. Никой не пазеше краля. Защо? Защото Славен нямаше нужда от охрана. Защото Ведра и Джъстин се бяха впили в него. Славен беше свършил с баща си. Беше се коронясал за престолонаследник — повече нямаше нужда от Умен. Затова те пресушиха силата на Умението му. Убиха го. Преди да успее да се сбогува с Искрен. Може би Славен им е казал да не допуснат пак да установи връзка с Искрен. Затова убих Ведра и Джъстин. Убих ги по същия начин, по който те бяха убили моя крал. Без да им дам шанс да отвърнат на удара, без да проявя и капчица милост.

— Успокой се. Успокой се. — Бърич бързо се приближи до мен, сложи ръце на раменете ми и ме накара да седна на един стол. — Трепериш така, като че ли ще получиш пристъп. Овладей се.

Бях онемял.

— Със Сенч не бяхме успели да разгадаем този момент — каза ми той. — Кой беше предал плана ни? Мислихме за всеки. Даже за шута. Известно време се бояхме, че сме пратили Кетрикен под грижите на предател.

— Как сте могли да си мислите такова нещо? Шутът обичаше крал Умен като никой друг.

— Не можехме да се сетим за някой, който да знае всичките ни планове — простичко отвърна Бърич.

— Не, шутът е виновен. А аз. — В този момент, струва ми се, най-после окончателно дойдох на себе си. Бях изрекъл най-страшното, бях го приел. Аз бях предал всички. — Шутът ме предупреди. Каза ми, че ако не се науча да отстъпвам, ще съм смърт за кралете. И Сенч ме предупреди. Опита се да ме накара да обещая, че няма да задействам нещата. Но аз не ги послушах. И с постъпките си убих своя крал. Ако не му бях помогнал с Умението, нямаше да е толкова уязвим за убийците си. Аз го направих уязвим, като потърсих Искрен. Но вместо него се появиха онези две пиявици. Кралският убиец! О, не само в буквалния смисъл, Умен. Ужасно съжалявам, милорд. Ужасно съжалявам. Ако не бях аз, Славен нямаше да има причина да ви убие.

— Фиц — твърдо рече Бърич. На Славен никога не му е трябвала причина, за да убие баща си. Просто трябваше да се изчерпат причините да го държи жив. И ти не можеше да промениш това. — Той внезапно се намръщи. — Защо тогава го убиха? Защо не изчакаха да се справят и с кралицата?

Усмихнах се.

— Ти я спаси. Славен смяташе, че се е справил с нея. Мислеха си, че са ни спрели, като ти попречиха да изведеш конете от конюшнята. Славен даже ми се похвали, когато бях в килията. Че Кетрикен е трябвало да тръгне без коне. И без топли зимни дрехи.

Бърич се ухили.

— Двамата с шута взеха багажа, приготвен за Умен. И тръгнаха с два от най-добрите коне в бъкипските конюшни. Обзалагам се, че без проблем са стигнали в Планините, момче. Сажда и Дорест сигурно вече пасат по планинските пасища.

Не беше особено голяма утеха. Тази нощ излязох и тичах с вълка и Бърич не ми се скара. Но не успяхме да тичаме надалеч и кръвта, която проляхме, не беше онази, която исках да видя да тече, и топлото прясно месо не можа да запълни празнотата в мен.



И така, аз си спомних кой съм. Двамата с Бърич отново започнахме да разговаряме откровено като приятели. Той се отказа да ми нарежда какво да правя, ала не без подигравателно да изрази съжалението си. Припомнихме си как да се смеем като някога, как да спорим. Но колкото повече си припомняхме, толкова повече осъзнавахме онова, което бяхме изгубили.

Денем. Бърич нямаше достатъчно работа. Преди се бе грижил за бъкипските коне, хрътки и соколи. Наблюдавах го как си намира задачи, за да си запълни времето, и знаех, че копнее за животните, за които толкова дълго се беше грижил. На мен ми липсваше суетнята и хората в двора, но най-много жадувах за Моли. Измислях си разговорите, които щяхме да водим, берях ливадник и острица, защото ухаеха на нея, нощем лежах и си спомнях докосването на дланта й по лицето ми. Ала не разговаряхме за тези неща. Опитвахме се да съберем отделните части от себе си, за да възстановим целостта си. Бърич ходеше на риба, аз — на лов. Имаше кожи за остъргване, ризи за пране и кърпене. Трябваше да се носи вода. Живееше се. Веднъж той се опита да ми обясни, че трябвало да си отиде и да ме остави сам. Не можех да му го позволя.

— Хайде да идем на риба — неочаквано предложих аз. Той дълбоко си пое дъх и кимна. Отидохме на риба и този ден повече не разговаряхме за това.

Но мен ме бяха затворили, бяха ме измъчвали с глад, бяха ме пребивали до смърт. От време на време, когато ме гледаше, знаех, че вижда белезите. Бръснех шева на бузата си. Косата над челото, където ми бяха разбили главата, бе бяла. Никога не отваряхме дума за тези неща. Отказвах да мисля за тях. Но никой не може да ги преживее, без да се промени.

Нощем сънувах. Кратки живи сънища, замръзнали мигове от огън, изгаряща болка, безнадежден страх. Събуждах се, облян в ледена пот. Докато седях на леглото в мрака, от тези сънища не оставаше нищо, никаква следа, по която да тръгна. Само болката, страхът, гневът, ядът. Но главно страхът. Непреодолимият страх, от който треперех и се задъхвах, от който очите ми се насълзяваха и в устата си усещах кисел вкус.

Първия път се изправих на леглото с безмълвен вик. Бърич също се надигна, сложи ръка на рамото ми и ме попита какво ми е. Отблъснах го толкова грубо, че той се удари в масата и едва не я прекатури. Страхът и гневът избухнаха в миг на ярост — щях да го убия просто защото беше наблизо. В този момент се презирах толкова силно, че нямах друго желание, освен да унищожа всичко, свързано с моята личност. Мразех целия свят. „Братко, братко, братко“ — отчаяно заскимтя в мен Нощни очи и Бърич залитна с нечленоразделен вик. След малко успях да преглътна и да промълвя:

— Кошмар, нищо повече. Извинявай.

— Разбирам — рязко отвърна той и после прибави замислено: — Разбирам. — Върна се на леглото си. Но всъщност разбираше, че не може да ми помогне.

Не сънувах кошмари всяка нощ, но ме спохождаха достатъчно често, за да се боя от леглото. Бърич се преструваше, че спи, но знаех, че лежи буден, докато аз водя нощните си битки. Не си спомнях сънищата, спомнях си само мъчителния ужас, който ми носеха. И преди бях изпитвал страх. Често. Когато се бях борил с претопените, когато се бяхме сражавали с воините от алените кораби, когато се бях сблъскал с Ведра. Страх, който предупреждаваше, който подтикваше, който даваше на човек кураж да остане жив. Но нощният страх бе обезсилващ ужас, надежда, че смъртта ще дойде и ще сложи край, защото бях пречупен и знаех, че съм готов да им дам всичко, за да не изпитвам повече болка.

Няма отговор на такъв страх, нито на срама, който върви заедно с него. Опитах с гняв, опитах с омраза. Не можеха да го удавят нито сълзите, нито брендито. Той проникваше в мен като отвратителна миризма и обагряше всичките ми спомени, замъгляваше себеусещането ми. Нито един миг на радост, страст или смелост не бе точно такъв, какъвто го помнех, защото умът ми винаги предателски прибавяше: „Да, известно време беше така, но после дойде онова и сега ти си такъв“. Този страх постоянно дебнеше в мен. С някаква болезнена увереност знаех, че ако бъда принуден, ще се превърна в него. Вече не бях Фицрицарин. Бях онова, което беше останало от него, след като страхът го бе прогонил от тялото му.



На втория ден след като Бърич остана без бренди, му казах:

— Ако искаш, иди в Бъкип.

— Нямаме пари за провизии и не остана нищо за продан. — Заяви го безизразно, като че ли аз бях виновен. Седеше край огъня. Дланите му едва забележимо трепереха. — Сега ще трябва да се оправяме сами. Има достатъчно дивеч. Ако не можем да се изхранваме тук, заслужаваме да гладуваме.

— Ще се справим ли — спокойно попитах аз.

Бърич ме погледна с присвити очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Че няма повече бренди.

— И смяташ, че не мога да мина без бренди ли? — Вече започваше да кипи. Откакто брендито бе свършило, нервите му бяха опънати.

Свих рамене.

— Само питам. — Седях неподвижно, не го гледах и се надявах да не избухне.

— Е, ще трябва да проверим — след малко съвсем тихо каза Бърич.

Помълчах. После попитах:

— Какво ще правим?

Той ме стрелна с ядосан поглед.

— Нали ти казах! Ще ходим на лов.

Кимнах.

— Ясно. Искам да кажа… после. Вдругиден.

— Ами, ще ходим на лов. Известно време ще се прехранваме така. Но рано или късно ще ни се прииска нещо, което не можем да си осигурим сами. Сенч ще ни носи някои неща, ако може. Бъкип е обран до шушка. Ще се наложи да отида в града и да се цаня някъде, ако ме вземат. Но засега…

— Не — тихо го прекъснах. — Исках да кажа… не може вечно да се крием, Бърич. Какво ще правим после?

Беше негов ред да помълчи.

— Не съм мислил много за това. Отначало просто трябваше да те скрия някъде, докато се възстановиш. После ми се струваше, че никога…

— Но сега съм тук. — Поколебах се. — Търпение.

— Мисли те за мъртъв — рязко отвърна Бърич, може би по-грубо, отколкото бе възнамерявал. — Истината знаем само ние със Сенч. Преди да те извадим от ковчега не бяхме сигурни. Ако дозата беше прекалено силна, можеше да си умрял или да си замръзнал от дните, прекарани в земята. Нали видях какво са ти направили. — Той замълча и за миг ме погледна. Изглеждаше измъчен. После поклати глава. — Съмнявах се, че ще оцелееш. Затова не обнадеждихме никого. И когато те извадихме… — Пак поклати глава. — Отначало не приличаше на нищо. Имаше прекалено много рани… Не знам какво е накарало Търпение да почисти и превърже раните на мъртвец, но ако не беше… После… това не беше ти. След първите няколко седмици ми призляваше при мисълта какво сме направили. Струваше ми се, че сме вкарали вълча душа в човешко тяло.

Погледна ме. Сякаш не можеше да повярва на спомена.

— Ти се хвърли към гърлото ми. Първия ден искаше да избягаш. Аз не те пусках и ти се хвърли да ми прегризеш гърлото. Не можех да покажа на Търпение това зъбещо се, ръмжащо същество, камо ли…

— Мислиш ли, че Моли…

Бърич извърна очи.

— Сигурно е чула, че си умрял. — И неловко прибави: — Някой беше палил свещ на гроба ти. Снегът беше разринат и когато дойдох да те изровя, видях парченцето восък.

— Като куче след кокал.

— Беше ме страх, че няма да разбереш.

— Не разбрах. Просто приех думата на Нощни очи.

Повече не можех. Опитах се да не продължавам този разговор. Ала Бърич бе неумолим.

— Ако се върнеш в Бъкип, ще те убият. Ще те обесят над вода и ще изгорят тялото ти. Или ще те разкъсат на парчета. Но ще се погрижат този път да си наистина мъртъв.

— Толкова ли много ме мразят?

— Дали те мразят? Не. Обичаха те, поне които те познаваха. Но ако се върнеш, ще ги е страх от теб. Не можеш да им го обясниш като фокус. Осезанието не е магия, на която се гледа с добро око. Когато обвинят някого, че го е използвал, след което той умре и го погребат… е, за да те запомнят с добро, трябва да си останеш мъртъв. Ако те видят, ще решат, че Славен е бил прав, че си упражнявал Дивата магия и с нейна помощ си убил краля. И пак ще те убият. Този път завинаги. — Бърич рязко се изправи и два пъти обиколи стаята. — Проклет да съм, добре щеше да ми дойде едно бренди.

— И на мен — тихо отвърнах аз.



След десет дни дойде Сенч. Старият убиец вървеше бавно по пътеката, подпираше се с тояга и носеше раница. Беше топло и той бе свалил качулката на плаща си. Вятърът развяваше дългата му сива коса. Беше си пуснал брада и приличаше на калайджия. Покрит с белези старец, може би, но вече не Пъпчивия. Вятърът и слънцето бяха казали своето. Бърич бе отишъл на риба. В негово отсъствие Нощни очи беше дошъл да се погрее на стъпалата, но когато подуши миризмата на Сенч, бързо се скри в гората зад хижата. Останах сам.

Известно време го наблюдавах. Зимата го бе състарила. Но крачеше по-твърдо, отколкото преди, сякаш лишенията го бяха калили. Отидох да го посрещна. Чувствах се странно плах и засрамен. Когато ме видя, той спря на пътеката. Приближих се.

— Момко? — Предпазливо попита Сенч. Успях да кимна и да се усмихна. Неговата усмивка ме смири. Той пусна тоягата, за да ме прегърне, и притисна буза към моята, като че ли бях дете. — О, Фиц, Фиц, момчето ми — с огромно облекчение каза Сенч. — Мислех, че сме те изгубили. Мислех, че сме направили нещо по-страшно от това да те оставим да умреш. — Старческите му ръце бяха жилави и здрави.

Смилих се над стареца. Не му казах, че всъщност са направили тъкмо това.

Загрузка...