3Търсенето

Умението е традиционната магия на Пророците. Макар да изглежда, че най-голяма дарба притежават членовете на кралския род, в по-слаба форма тя често се среща у далечните роднини на Пророците или у хора със смесен произход от островитяните и Шестте херцогства. Това е умствено вълшебство, което дава на притежателя си способността безмълвно да разговаря с хора, намиращи се далеч от него. Приложенията му са много. Умението може да се използва просто за размяна на информация, както и за въздействие върху мислите на враговете (или приятелите). Ала има два недостатъка: ежедневното му практикуване изисква много енергия и човек се пристрастява към него, като погрешно го взима за удоволствие. То напомня на еуфория, право пропорционална на силата и продължителността на практикуването. Накрая изсмуква всички психически и физически сили на мага и го превръща в голямо разлигавено бебе.

Бърич замина на другата сутрин. Когато се събудих, вече беше станал и си събираше багажа. Не му отне много време. Той взе личните си вещи, но ми остави повечето ни провизии. Предната вечер не бяхме пили, но и двамата говорехме тихо и се движехме внимателно, сякаш ни измъчваше махмурлук. Държахме се толкова любезно един към друг, че накрая ми се струваше по-лошо, отколкото ако изобщо не си приказвахме. Искаше ми се да му се извиня, да го помоля да не заминава, да направя нещо, каквото и да е, за да не позволя приятелството ни да свърши така. В същото време ми се щеше да е заминал, всичко да е свършило, вече да е утре, да започва нов ден и аз да съм сам. Вкопчих се в твърдата си решителност, сякаш стисках нож. Предполагах, че и той се чувства по подобен начин, защото от време на време спираше и ме поглеждаше така, като че ли се кани да каже нещо. После очите ни се срещаха за миг, докато някой от нас не се извърнеше. Помежду ни оставаше прекалено много неизречено.

Ужасяващо скоро Бърич беше готов. Нарами раницата си и взе тоягата си. Погледнах го и си помислих, че изглежда странно: Бърич ездачът, пеш. Лъчите на ранното лятно слънце, които нахлуваха през отворената врата, ми показваха мъж на средна възраст с бял кичур в косата и посивяла брада. Макар да бе здрав и в отлична форма, младостта му несъмнено беше отминала. Дните, през които се бе грижил за мен.

— Е — навъсено рече той. — Прощавай, Фиц. И късмет.

— И аз ти желая късмет, Бърич. — Бързо пристъпих към него и го прегърнах, преди да успее да се отдръпне.

Той ме притисна към себе си и едва не ми строши ребрата, след това отметна кичурите от лицето ми.

— Върви да се срешиш. Приличаш на дивак. — Почти успя да се усмихне. И си тръгна. Изпратих го с поглед. Мислех, че няма да се озърне назад, ала в отсрещния край на пасището Бърич се обърна и вдигна ръка. Махнах му в отговор. След това се скри в гората. Известно време останах на стъпалата, без да откъсвам очи от мястото, където го бях видял за последен път. Ако изпълнех плана си, можеха да минат години преди отново да се срещнем. От шестгодишната ми възраст той винаги бе определял живота ми. Можех да разчитам на силата му дори когато не го исках. Сега го нямаше. Също като Сенч, Моли, Искрен и Търпение.

Замислих се за всичко, което му бях казал предната вечер, и потреперих от срам. Трябваше, повтарях си. Бях искал да го отблъсна. Но от старите рани, които отдавна бяха гноили в мен, бе изригнало прекалено много. Не бях имал намерение да говоря такива неща. Бях искал само да го отблъсна, не да го отрязвам от плътта си. Също като Моли, той щеше да преодолее съмненията, които бях породил в него. А като бях унижил Бърич, аз бях унищожил и малкото уважение на Сенч към мен. Предполагам, че по детински се бях надявал някой ден да се върна при тях и отново да заживеем заедно. Вече знаех, че не е възможно.

— Край — тихо си казах аз. — Този живот свърши, остави го.

Сега бях свободен и от двамата. Свободен от техните ограничения, от техните представи за чест и дълг. Свободен от техните очаквания. Повече нямаше да се налага да ги гледам в очите и да отговарям за действията си. Бях свободен да направя единственото, за което ми беше останало сърце или смелост, единственото, което можех да сторя, за да дам покой на стария си живот.

Щях да убия Славен.

Струваше ми се справедливо. Той пръв ме бе убил. За миг пред мен се изправи призракът на обещанието, което бях дал на крал Умен, че никога няма да навредя на член на семейството му. Успокоих го, като си напомних, че Славен е убил и човека, дал това обещание, и онзи, пред когото го бе дал. Онзи Фиц вече не съществуваше. Никога повече нямаше да застана пред крал Умен и да докладвам за резултатите от изпълнението на поредната задача, нямаше да давам сили на Искрен като негов кралски човек. Лейди Търпение никога нямаше да ми досажда с десетки банални заръки, които бяха от извънредно значение за нея. Тя ме оплакваше като мъртъв. И Моли. Сълзи опариха очите ми, когато си спомних за мъката си. Тя ме бе изоставила преди Славен да ме убие, ала го обвинявах и за това. Ако не вземех друго от този къшей живот, който Бърич и Сенч ми бяха спасили, поне щях да му отмъстя. Обещах си, че Славен ще ме види в мига преди да умре и ще разбере, че аз съм го убил. Това нямаше да е тайно убийство. Лично щях да пратя Славен в гроба. Искаше ми се да го пронижа като стрела, като хвърлен нож, летящ право към целта си, необезпокояван от страх за другите наоколо. Ако не успеех, е, вече бях мъртъв, поне в този смисъл, който имаше значение за мен. Никой нямаше да пострада, ако опитах. Щеше да си струва, ако загинех, опитвайки се да убия Славен. Щях да защитавам живота си само докато отнемех неговия. Не ме интересуваше какво ще се случи после.

Смутен от мислите ми, Нощни очи се размърда.

„Някога замислял ли си се какво ще стане с мен, ако умреш?“ — попита ме той.

За миг силно стиснах очи. Всъщност бях мислил за това. „А какво ще стане с нас, ако живея като жертва?“

Нощни очи ме разбра. „Ние сме ловци. Не сме родени за жертва.“

„Не мога да съм ловец, ако постоянно чакам да стана жертва. И затова трябва да го убия, преди да ме е изпреварил.“

Той спокойно прие плановете ми. Опитах се да го накарам да разбере всичко, което възнамерявах да направя. Не исках просто сляпо да ме следва.

„Ще убия Славен. И неговата глутница. Ще ги убия всичките заради онова, което ми причиниха и ми отнеха.“

„Славен ли? Има месо, което не можем да изядем. Не разбирам от ловуване на хора.“

Взех образа на Славен и го съчетах с неговите образи на търговеца на животни, който го беше хванал като малък и го бе пребил.

Нощни очи се замисли. „Щом избягах от него, бях достатъчно благоразумен да стоя надалеч. Да ловуваш онзи е все едно да преследваш таралеж.“

„Не мога да оставя нещата така, Нощни очи.“

„Разбирам. И аз съм същият с таралежите.“

И така, той отъждестви желанието ми да убия Славен със своята слабост към таралежите. Самият аз не приемах целта си толкова хладнокръвно. След като вече я бях заявил, не можех да си представя нищо друго. Думите ми от предишната вечер укорително се върнаха в ума ми. Къде бяха бурните ми речи за достойнствата на самостоятелния живот? Е, не че не можех да живея сам. Просто не можех да понеса мисълта, че Славен ще ме смята за победен, да. И ще си въобразява, че е откраднал трона от Искрен. Чисто и просто отмъщение, казвах си. Ако някога успеех да преодолея страха и срама, трябваше да му отмъстя.

„Можеш да дойдеш тук“ — предложих аз.

„Защо?“

Нямаше нужда да се обръщам, за да видя, че Нощни очи вече е до хижата. Той дойде и седна до мен, после се огледа.

„Пфу! Напълнил си бърлогата си с ужасна смрад! Нищо чудно, че имаш толкова слабо обоняние.“

Той предпазливо се вмъкна вътре и започна да разглежда стаята. Седях на прага и го наблюдавах. От известно време го виждах като продължение на собствената си личност. Той вече беше напълно развит, на върха на силите си. Друг можеше да го нарече „сив вълк“. За мен той имаше различни вълчи цветове, тъмноок, тъмномуцунест, бежов в основата на ушите и гърлото, с жилава черна козина, особено по плещите и задницата. Лапите му бяха огромни и когато тичаше по твърдия сняг, пръстите му се разперваха. Опашката му бе по-изразителна от лицата на много жени, зъбите и челюстите му с лекота можеха да строшат еленови крака. Движенията му издаваха онзи минимален разход на сила, присъщ на напълно здравите животни. Самият му вид беше мехлем за душата ми. Когато задоволи любопитството си, той се върна при мен, изпъна се на слънце и затвори очи. „Ще останеш ли на пост?“

— Ще те пазя — уверих го аз. Когато изрекох думите, ушите му помръднаха. После потъна в дрямка.

Тихо се изправих и влязох в хижата. Трябваше ми удивително малко време, за да си събера багажа. Две одеяла и плащ. Имах втори кат дрехи, топло вълнено облекло, неподходящо за лятно пътуване. Четка. Нож и брус. Огниво. Прашка. Няколко малки кожи. Въже от животински жили. Брадва. Огледалото на Бърич. Чайниче и няколко лъжици. Бърич ги беше издялал наскоро. Имаше едно чувалче с овес и едно с брашно. Остатъкът от меда. Бутилка бъзово вино.

Не беше много за началото на това пътуване. Предстоеше ми дълъг преход по суша до Трейдфорд. Първо трябваше да преодолея това разстояние и чак после да обмислям как да проникна през охраната на Славен и котерията на Умението. Още не бе разгарът на лятото. Имаше време да събера билки и да ги изсуша, да опуша риба и месо. Не биваше да съм гладен. Засега имах дрехи и другите основни неща. Но по някое време щяха да ми потрябват пари. Бях казал на Сенч и Бърич, че мога да се издържам като коняр и писар. Може би тези способности щяха да ми помогнат да стигна до Трейдфорд.

Навярно щеше да е по-лесно, ако можех да остана Фицрицарин. Познавах капитани на речни търговски кораби и можех да стигна до Трейдфорд по вода. Но онзи Фицрицарин беше умрял. Не можеше да търси работа на доковете. Дори не можех да отида там, защото щяха да ме познаят. Спомних си образа в огледалото на Бърич и вдигнах ръка към лицето си. Белият кичур коса показваше мястото, където ратниците на Славен ми бяха разбили главата. Прокарах пръст по новото очертание на носа си. От първия удар на Славен ми беше останал финият шев на дясната скула. Никой нямаше да си ме спомни с тези белези. Щях да си пусна брада. И ако започнех да си бръсна челото като писарите, напълно щях да се променя. Но никога нямаше да мога да се движа сред хора, които ме познаваха.

Щях да пътувам пеш. Никога не бях пътувал продължително пеш.

„Защо не останем тук — сънено ме попита Нощни очи. — Ще ловим риба в потока, ще ходим на лов в гората зад хижата. Какво повече ни трябва? Защо да си тръгваме?“

„Трябва да отида. Трябва да го направя, за да стана отново човек.“

„Наистина ли вярваш, че искаш отново да си човек? — Долавях скептицизма му, но в същото време той вече приемаше, че ще опитам. Нощни очи лениво се протегна, без да се изправя, и широко разпери пръстите на предните си лапи. — Къде отиваме?“

„В Трейдфорд. Където е Славен. Дълго пътуване срещу течението на реката.“

„Там има ли вълци?“

„Не в самия град, сигурен съм. Но във Фароу има вълци. И в Бък. Само тук няма.“

„Освен нас двамата — отбеляза той. И прибави: — Ще ми се да намерим вълци там, където отиваме.“

После отново се отпусна и заспа. „Такива са вълците“ — помислих си. Той повече нямаше да се безпокои за това, докато не тръгнехме. После просто щеше да ме следва и да повери живота си на моите способности.

Ала аз отново бях станал прекалено човек, за да съм като него. Още на другия ден започнах да събирам провизии. Въпреки възраженията на Нощни очи ходех на лов повече, отколкото ни трябваше, за да се храним всеки ден. И когато ловът бе успешен, не му позволявах да се тъпче, а сушах или опушвах част от месото. От постоянното поправяне на хамути бях придобил достатъчно кожарски умения, за да си направя летни обувки. Намазах старите с мас и ги оставих за зимата.

Денем, докато Нощни очи дремеше на слънце, събирах билки. Обикновени лечебни билки, които исках да имам подръка: върбова кора за треска, малинов корен за кашлица, живовляк за инфекции, коприва за хрема и така нататък. Други не бяха толкова благотворни. Направих кедрова кутийка и я напълних. Събирах и съхранявах отровите така, както ме бе учил Сенч: бучиниш, мухоморка, куче грозде, плод от бъз, лютиче и теменужка. Избрах най-доброто, което можех: онези, които нямаха вкус и мирис и можеха да се дадат като прах или безцветна течност. Взех също самодивско биле, силния стимулант, с който Сенч бе помагал на Искрен да издържа сеансите на Умението.

Славен беше заобиколен и охраняван от своята котерия. Най-много се боях от Уил, ала не подценявах никого. Познавах Бърл като едро яко момче и Карод, който се контеше за пред момичетата. Но онези дни отдавна бяха отминали. Бях видял в какво се е превърнал Уил от прекалено използване на Умението. Отдавна не бях поддържал връзка с Карод и Бърл и нямах намерение да омаловажавам способностите им. Всички бяха грижливо подготвени и макар някога да ми се бе струвало, че естествената ми дарба е много по-силна от техните, от собствен опит знаех, че те владеят методи, които не разбира дори Искрен. Ако ме нападнеха и останех жив, щях да имам нужда от самодивско биле, за да се възстановя.

Сковах втора кутия, която беше достатъчно голяма, за да побере тази с отровите, но иначе по нищо не се отличаваше от писарско сандъче и трябваше да ми придаде вид на странстващ писар. Пера взех от една мътеща гъска, която хванахме. Можех да приготвя някои от праховете за мастилата. Направих костени тубички и запушалки за тях. Нощни очи неохотно ми даде косми за грубите четки. За по-фините използвах косми от заек, но с частичен успех. Това много ме обезсърчи. Добрият писар трябваше да има мастила, четки и пера. Заключих, че Търпение е имала право, че пиша красиво, ала не притежавам уменията на истински писар. Надявах се, че самоделните ми приспособления ще са достатъчни за работата, която можех да си намеря по пътя до Трейдфорд.

Накрая разбрах, че съм приготвил всичко възможно и че скоро трябва да тръгна, за да мога да пътувам през лятото. Нямах търпение да си отмъстя и все пак, кой знае защо, не ми се искаше да оставя тази хижа. И този начин на живот. За пръв път, откакто се помнех, сутрин никой не ме будеше и се хранех, когато огладнявах. Нямах други задължения, освен онези, които сам си поставях. Определено нямаше да ми навреди, ако изчаках малко, за да възстановя физическото си здраве. Макар че синините от затвора отдавна ми бяха минали и единствените външни следи от раните ми бяха белезите, понякога сутрин все още се чувствах странно скован. От време на време тялото ми ме изненадваше с остри болки, когато се хвърлях след нещо или прекалено бързо обръщах глава. След особено уморителен лов целият се разтрепервах и се опасявах да не получа пристъп. Щеше да е по-разумно напълно да оздравея, преди да потегля.

Затова поостанахме. Дните бяха топли, ловът — добър. Постепенно сключих мир с тялото си. Не бях физически коравият воин от предишното лято, ала нощем не изоставах от Нощни очи. Когато се нахвърлях върху жертвата си, движенията ми бяха бързи и уверени. Тялото ми се излекува и аз загърбих миналите болежки. Кошмарите, които ме бяха измъчвали, бяха захвърлени като последните остатъци от зимната козина на Нощни очи. Никога не бях водил толкова прост живот. Най-после бях постигнал мир със себе си.

Всеки мир обаче е нетраен. Сънувах сън, който ме събуди. С Нощни очи станахме преди изгрев-слънце и убихме два тлъсти заека. Целият склон беше осеян с дупките им и ловът бързо се превърна в глупаво скачане и ровене. Когато свършихме, вече беше светло. Излегнахме се на сянка под брезите, нахранихме се и задрямахме.

И се озовах в Бъкип. В старата стражева стая, проснат на студения каменен под и заобиколен от мъже със сурови очи. Камъкът под бузата ми лепнеше от изстиваща кръв. Задъхвах се. Те отново се приближаваха към мен, не само мъжът с кожените ръкавици, но и Уил, неуловимият невидим Уил, който безшумно се промъкваше покрай стените ми, за да проникне в ума ми.

— Моля ви, почакайте, моля ви — казах им аз. — Спрете, умолявам ви. Няма защо да се боите от мен или да ме мразите. Аз съм обикновен вълк. Обикновен вълк, не представлявам заплаха за вас. Няма да ви сторя зло, само ме оставете да си ида. Повече няма да ви безпокоя. Аз съм обикновен вълк. — Вдигнах муцуна към небето и започнах да вия.

Събуди ме собственият ми вой.

Претърколих се на четири крака, разтърсих се и се изправих. Сън, казах си. Само сън. Изпълниха ме страх и срам. Насън бях молил за милост. В действителност не го бях сторил. Казах си, че не съм страхливец. Нали? Сякаш все още усещах мириса и вкуса на кръвта.

„Къде отиваш?“ — лениво попита Нощни очи. Той лежеше под по-плътна сянка и козината му се сливаше с тревата.

„За вода.“

Отидох при потока, измих лепкавата заешка кръв от лицето и ръцете си и утолих жаждата си. Отново се наплисках и прокарах нокти през брадата си, за да отмия кръвта. Изведнъж реших, че не мога да се понасям с брада. И без това нямах намерение да ходя на места, където имаше вероятност да ме познаят. Върнах се в хижата, за да се избръсна.

На прага сбърчих нос от спарената миризма. Нощни очи имаше право — обонянието ми се беше притъпило от спането на закрито. Не можех да повярвам, че съм живял тук. Неохотно влязох вътре, като сумтях от човешките миризми. Преди няколко нощи бе валяло. Влагата беше проникнала в сушеното ми месо и част от него се бе развалила. Отделих разваленото, като бърчех нос от отвратителната смрад. Беше червясало. Докато грижливо проверявах остатъка от месните си запаси, не обръщах внимание на гризящото ме безпокойство. Признах го едва когато извадих ножа и трябваше да почистя фината ръжда от острието.

Не бях идвал тук от дни.

Може би от седмици.

Бях изгубил представа за хода на времето. Погледнах червясалото месо, праха, покриващ пръснатите ми вещи. Опипах брадата си, изненадан колко много е пораснала. Бърич и Сенч не ме бяха оставили тук преди дни. Бяха изтекли седмици. Отидох при вратата и надзърнах навън. Пътеките до потока бяха буренясали. Пролетните цветя отдавна ги нямаше, плодовете зеленееха по храстите. Сведох очи към дланите си, към мръсотията по китките ми, към кръвта, засъхнала под ноктите ми. Преди време мисълта, че мога да ям сурово месо, щеше да ме отврати. Сега ми се струваше странно, че съм можел да ям готвено месо. „По-късно — чух се да умолявам, — утре, по-късно, върви да търсиш Нощни очи.“

„Какво има, братко?“

„Не можеш да ми помогнеш — насилих се да отвърна аз. — Това са човешки проблеми, нещо, с което трябва да се справя сам.“

„Бъди вълк, а не човек“ — лениво ме посъветва той.

Нямах силата да му отговоря. Премълчах. Погледнах се. Дрехите ми бяха покрити с пръст и кръв, панталонът ми висеше на парцали под коленете. Потръпнах и си спомних претопените и техните дрипави дрехи. В какво се бях превърнал? Сбърчих нос от собствената си воня. Вълците бяха по-чисти. Нощни очи всеки ден се грижеше за себе си.

Казах го гласно и дрезгавият ми глас само още повече ме накара да го осъзная.

— Още щом Бърич ме остави тук сам, аз се превърнах в нещо по-долно от звяр. Без представа за време, чистота и цели, без мисъл за нещо друго, освен ядене и сън. Ето за какво се опитваше да ме предупреди през всички тези години. Аз направих тъкмо онова, от което той винаги се бе страхувал.

Усърдно напалих огъня в огнището. Направих много курсове до потока, донесох вода и я затоплих. Пастирите бяха оставили до хижата тежък казан и той събираше достатъчно, за да напълня до половината дървеното корито. Докато водата се подгряваше, набрах сапунче и хвощ. Не си спомнях някога да съм бил толкова мръсен. Жилавият хвощ остърга няколко пласта от кожата ми, преди да остана доволен. Във водата плуваха бълхи. Освен това открих кърлеж на тила си и го изгорих с въглен от огъня. Измих косата си, сресах я и я завързах на воинска опашка. Избръснах се пред огледалото, което ми бе оставил Бърич, после отново погледнах лицето си. Загоряло чело и светла брадичка.

Когато стоплих още вода и изпрах дрехите си, започнах да разбирам фанатичната чистота на Бърич. Единственият начин да спася останките от панталона си беше да го подгъна до коленете. Изобщо не ставаше за носене. Изпрах бельото и зимните си дрехи, отмих от тях миризмата на мухъл. В зимния си плащ открих мише гнездо. Поправих дрехата, доколкото можах. Вдигнах поглед от мокрия си панталон и видях, че Нощни очи ме наблюдава.

„Пак миришеш на човек.“

„Това добре ли е, или зле?“

„По-добре, отколкото да вониш на мърша. И не чак толкова, колкото да миришеш на вълк. — Той се изправи и се протегна, ниско ми се поклони, и разпери пръсти. — Е, значи в края на краищата искаш да си човек. Кога заминаваме?“

„Скоро. Ще тръгнем на запад, срещу течението на река Бък.“

„Аха.“ Той внезапно кихна, после се претърколи по гръб в праха като кутре. Весело започна да се гърчи, начеса козината си, после се изправи и се изтръска. Спокойствието, с което приемаше неочакваното ми решение, ме натъжи. В какво го забърквах?



Всичките ми дрехи и завивки все още бяха мокри. Бях пратил Нощни очи сам на лов. Знаех, че няма да се върне скоро. Имаше пълнолуние и небето беше чисто. Тази нощ щеше да има много дивеч. Влязох в хижата, разпалих огъня и изпекох питки от последния овес. В брашното се бяха развъдили гъгрици. Бе по-добре да изям овеса сега, отколкото и той да се развали. Обикновените питки с последния мед от гърнето имаха вълшебен вкус. Знаех, че трябва да включа в менюто си нещо повече от месо и горски плодове. Направих си чай от дива мента и връхчета на коприва. Той също ми се услади.

Внесох почти изсъхналото одеяло и го проснах пред огнището. Легнах отгоре му и унесено се загледах в огъня. Потърсих Нощни очи, но той отказа да дойде при мен. Предпочиташе своята плячка и меката пръст под един дъб в края на ливадата. От месеци не се бях чувствал толкова самотен. От месеци не се бях чувствал човек. Беше малко странно, но приятно.

Когато се претърколих и се протегнах, видях вързопа на стола. Знаех наизуст всяка вещ в хижата. При предишното ми идване тук не го бе имало. Взех го и го подуших. Миришеше на Бърич и на мен. След секунда разбрах какво съм направил и се укорих. Трябваше да започна да се държа така, като че ли постоянно ме наблюдават, освен ако не исках пак да ме убият, защото съм използвал Осезанието.

Вързопът беше малък. В него открих една от ризите си, някак взета от стария ми скрин, мека кафява дреха, която винаги бях обичал, и панталон. В ризата бе увито пръстено гърненце с мехлема, с който Бърич мажеше рани, изгаряния и натъртвания. Четири сребърника в кожена кесийка. Отпред Бърич беше избродирал елен. Хубав кожен колан. Загледах се в украсата му. Елен, навел рога за битка, напомнящ на герба, който ми бе предложил да приема Искрен. На колана той се бранеше от вълк. Нямаше как да не разбера посланието.

Облякох се пред огъня. Беше ми мъчно, че съм се разминал с него, и в същото време изпитвах облекчение. Познавах Бърич и предполагах, че се е чувствал по същия начин, когато е дошъл тук и е открил, че ме няма. Дали ми бе донесъл тези прилични дрехи, за да ме убеди да тръгна с него? Или да ми пожелае добър път? Опитах се да не се питам за намеренията му, нито за реакцията му при вида на изоставената хижа. Отново облечен, се почувствах много повече човек. Завързах кесията и ножа на колана си и го закопчах на кръста си. Придърпах стол пред огъня и седнах.

Вперих очи в пламъците. Накрая си позволих да се замисля за съня си. Гърдите странно ме стягаха. Дали бях страхливец? Не бях сигурен. Щях да отида в Трейдфорд и да убия Славен. Нима един страхливец беше способен на това? „Може би — отвърна ми моят предателски ум, — може би да, ако е по-лесно, отколкото да търсиш своя крал.“ Прогоних тази мисъл от главата си.

Тя се върна. Дали бе правилно да убия Славен, или просто така ми се искаше? Имаше ли значение? Имаше. Може би трябваше да потърся Искрен.

Беше глупаво да мисля за това, докато не се уверях, че Искрен е жив. Ако успеех да установя връзка с него с помощта на Умението, щях да разбера. Ала никога не бях можел да използвам Умението по желание. За това се бе погрижил Гален, превърнал силната ми природна дарба в непостоянна и слаба. Дали можех да променя това? Ако исках да се добера до гушата на Славен, трябваше да владея Умението. Дали човек можеше да го постигне сам? И как можех да се науча, щом дори не познавах истинските му възможности? Способностите, които Гален нито ми беше набил, нито бе изтръгнал от мен, знанията, на които Искрен никога не беше имал време да ме научи: как можех да ги усвоя сам? Невъзможно.

Не исках да мисля за Искрен. Това ми показваше, че трябва. Искрен. Моят принц. Моят крал. Двамата бяхме свързани с кръвта си и Умението и аз го бях опознал както никой друг. Да си открит за Умението, бе ми казал той, било също толкова просто, колкото и да си затворен за него. Войната с пиратите се беше превърнала в негов живот, бе изчерпала младостта и жизнеността му. Никога не бе имал време да ме научи да използвам дарбата си, ала в редките случаи, в които можеше, винаги ми показваше разни неща. Той притежаваше такава сила на Умението, че можеше да ме докосва и да остава с мен дни наред, понякога със седмици. Веднъж, когато седях в кабинета на своя принц, на собствената му работна маса, аз установих връзка с него. Пред мен бяха картографските му принадлежности и личните вещи на човека, който чакаше да стане крал. Мислех за Искрен, копнеех да се върне у дома, за да управлява кралството си. И просто се пресегнах и се свързах с него. Съвсем лесно, без подготовка, дори без да влагам сериозни намерения. Опитах се да си внуша същото настроение. Не разполагах с масата на Искрен, нито с вещите му, но ако затворех очи, можех да си представя своя принц. Поех си дъх и се опитах да повикам образа му.

Искрен беше по-широкоплещест, но по-нисък от мен. Чичо ми имаше моите тъмни очи и косата на рода на Пророците, ала очите му бяха по-хлътнали от моите и рошавата му коса и брада бяха прошарени. Когато бях малък, той бе мускулест и як мъж, който размахваше меча, все едно че е писалка. Последните години го бяха съсипали. Искрен бе принуден да прекарва прекалено много време на закрито, докато използваше силата на Умението си, за да защитава крайбрежието ни от пиратите. Но въпреки че мускулите му бяха отслабнали, аурата на Умението му се бе засилила и накрая да стоиш пред него беше все едно да стоиш пред пламтящо огнище. В негово присъствие аз повече осъзнавах Умението му, отколкото тялото му. За да си припомня миризмата му, си представих мириса на цветните мастила, които използваше за картите си, както и на фин пергамент. И уханието на самодивско биле, което често се усещаше в дъха му.

— Искрен — тихо изрекох аз и усетих, че името отеква в мен, отскача от вътрешните ми стени.

Отворих очи. Не можех да се пресегна извън себе си, докато не свалях стените си. Нямаше полза да си представям Искрен, докато не отворех път на своето Умение и не оставех неговото да проникне в ума ми. Нямаше нищо сложно. Просто трябваше да се отпусна. Да гледам огъня и танцуващите искрици. Да престана да съм нащрек. Да забравя как Уил беше блъснал силата на Умението си в тази стена и едва не я бе разбил. Да забравя, че тази стена е единственото, което бе спасило ума ми, докато бяха измъчвали плътта ми. Да забравя онова влудяващо усещане за объркано време, което ми беше внушил Джъстин. Начинът, по който Гален бе обезобразил и осакатил моето Умение, нарушавайки правата си на главен учител, за да наложи властта си над ума ми.

Отново чух думите на своя принц, все едно че стоеше до мен. „Гален те е осакатил. Ти имаш стени, през които не съм в състояние да проникна, а аз съм силен. Ще трябва да се научиш да ги сваляш. Това е трудно.“ И тези думи ми бяха казани отдавна, преди нежеланото вмъкване на Джъстин, преди атаките на Уил. Горчиво се усмихнах. Дали знаеха, че са успели да ме лишат от Умението? Сигурно не се бяха замисляли за това. Някой някъде щеше да го отбележи. Някой ден някой умел крал можеше да се сети, че ако достатъчно тежко нараниш човек, притежаващ дарбата на Умението, можеш да го затвориш в самия него и да го обезсилиш.

Искрен никога не бе имал време да ме научи как да свалям тези стени. Странно, той беше намерил начин да ми покаже как да ги укрепвам, за да крия мислите си от него, когато не желая да ги споделям. Може би го бях усвоил прекалено добре. Зачудих се дали някога ще имам време да се отуча.

„Има време, няма време — предпазливо ме прекъсна Нощни очи. — Времето е нещо, което хората са създали, за да им трови живота. От мислите ти за него ми се завива свят. Защо изобщо вървиш по тези стари пътеки? Потърси нова, в края на която може да откриеш месо. Ако искаш да уловиш жертвата, трябва да я преследваш. И толкова. Не можеш да кажеш «Преследването отнема прекалено много време, а аз просто искам да ям. Преследването е началото на яденето.»“

„Ти не разбираш — отвърнах аз. — Денят има точно определен брой часове. И мога да го направя за точно определен брой дни.“

„Защо накъсваш живота си на части и им даваш имена? Часове, дни. Като заек. Ако убия заек, аз го изяждам. — Лениво презрително изсумтяване. — Когато убиеш заек, ти го нарязваш и го кръщаваш «кости», «месо», «козина» и «вътрешности». И затова никога не ти стига.“

„Тогава какво да правя, о, мъдри учителю?“

„Престани да хленчиш и просто го направи. За да мога да поспя.“

Той леко ме сръга с мисълта си, като с лакът в ребрата, когато сътрапезникът ти прекалено се е приближил до теб на пейката в кръчмата. Внезапно осъзнах, че през последните няколко седмици сме станали много близки. Бе имало време, когато го укорявах, че постоянно е в ума ми. Не бях искал неговата компания, когато бях с Моли, и се бях опитал да му обясня, че такива мигове трябва да са само мои. Сега сръгването му ми даде да разбера, че прекалено съм се приближил до него, както той до мен в детството си. Твърдо устоях на първия си импулс да се вкопча в Нощни очи. Вместо това се отпуснах на стола и се загледах в огъня.

Свалих стените. Известно време останах седнал, с пресъхнала уста, в очакване на атака. После внимателно се замислих и отново вдигнах стените. Те ме смятаха за мъртъв, напомних си аз. Нямаше да лежат в засада и да дебнат един мъртвец. Въпреки това ми беше трудно да си наложа да сваля стените. Много по-лесно бе да не присвивам очи пред отражението на ярко слънце във водата или да не се отдръпна пред връхлитащ удар. Ала когато най-после успях, усетих, че Умението тече около мен, сякаш бях камък на речно дъно. Само трябваше да се гмурна и да открия Искрен. Или Уил, Бърл и Карод. Потреперих и реката се отдалечи. Преодолях страха си и отново се приближих до нея. Дълго стоях и се колебаех на брега, събирах смелост да скоча вътре. С Умението човек не може само да опита водата. Или си навън, или вътре. Вътре.

Скочих и започнах да се премятам. Почувствах, че се разпадам като изгнило конопено въже. Нишките ми се отделяха от мен, всички пластове, които изграждаха личността ми, спомени, емоции, дълбоките мисли, които имаха значение, поетическите изблици, които оставят дълбоки следи, случайните образи от обикновени дни. Беше невероятно приятно. Просто трябваше да се отпусна.

Но това щеше да означава, че Гален е бил прав за мен.

„Искрен?“

Не получих отговор. Нищо. Нямаше го.

Оттеглих се в себе си и събрах цялото си същество около ума си. Установих, че мога да го правя, можех да плувам в потока на Умението и в същото време да запазя същността си. Защо преди винаги ми бе било толкова трудно? Прескочих този въпрос и се замислих за най-лошото. Че Искрен е жив и само преди няколко месеца ми е говорил. „Кажи им, че съм жив. Само това.“ И аз го бях направил, но те не ме бяха разбрали и не бяха предприели никакви действия. И все пак какво можеше да е това послание, освен молба за помощ? Зов за помощ от моя крал, останал без отговор.

Изведнъж повече не можех да търпя и от мен се изтръгна безмълвен вик — сякаш самият живот изскочи от гърдите ми и се отправи в търсене.

„ИСКРЕН!“

„… Рицарин?“

До съзнанието ми се докосна далечен шепот, като повей на крила на нощна пеперуда. Този път беше мой ред да се пресегна и да се вкопча. Хвърлих се към него и го открих. Присъствието му мъждукаше като пламъче на свещ, давещо се в собствения си разтопен восък. Разбрах, че скоро ще угасне. Имах хиляди въпроси. Зададох само най-важния.

„Искрен. Можеш ли да вземеш сила от мен, без да ме докосваш?“

„Фиц? — Колебливо. — Помислих си, че се е завърнал Рицарин… — той се олюля на ръба на мрака… — за да поеме бремето от мен…“

„Чуй ме, Искрен. Помисли. Можеш ли да вземеш сила от мен?“

„Не… Не мога. Фиц?“

Спомних си, че Умен бе взел сила от мен, за да прати своето сбогом на сина си. Джъстин и Ведра го бяха нападнали, бяха изсмукали цялата му сила и го бяха убили. Беше умрял като спукан балон. Като угаснала искра.

„ИСКРЕН!“ Хвърлих се към своя принц, увих се около него и му дадох сила, както често бе правил той. „Вземи от моята сила“ — заповядах му и се открих. Наложих си да повярвам в материалността на неговата ръка върху рамото ми, опитах се да си спомня усещането, когато той или Умен бяха черпили от моята сила. Пламъчето, което беше Искрен, внезапно скочи нагоре и след миг отново загоря силно.

„Стига — предупреди ме той и после по-категорично: — Внимавай, момко!“

„Не, нищо ми няма, мога да го направя“ — уверих го аз и насочих силата си към него.

„Стига“ — настоя Искрен и се отдръпна от мен. Почти сякаш бяхме отстъпили на крачка един от друг и се взирахме в очите си. Не виждах тялото му, но усещах невероятната му умора. Това не бе умора на здрав човек, която настъпва в края на тежък ден, а пълно изтощение след безкрайна върволица от мъчителни дни, без достатъчно сън и храна. Бях му дал сила, но не и здраве, и той скоро щеше да изгори получената от мен енергия.

„Къде си?“ — попитах го.

„В Планините — отвърна Искрен и прибави: — Опасно е да ти кажа повече. Изобщо не би трябвало да се свързваме. Ще се опитат да ни подслушат.“

Ала не прекрати връзката и разбрах, че е също толкова нетърпелив да ме обсипе с въпроси, колкото съм аз. Замислих се какво да му кажа. Не долавях друг, освен нас, но не бях сигурен, че ще разбера, ако ни шпионират. Известно време просто взаимно усещахме присъствието си. После Искрен строго ме предупреди: „Трябва да внимаваш. Ще си навлечеш неприятности. Но ти ме окуражи. Отдавна не съм докосвал приятел.“

„Тогава опасността си е струвала. — Поколебах се, но установих, че не мога да затворя мисълта в себе си. — Милорд. Трябва да изпълня една задача. Но когато свърша, ще дойда при вас.“

Усетих нещо от него. Благодарност, смиряваща със силата си. „Надявам се още да съм тук, когато пристигнеш. — После, по-строго: — Не изричай имена. Използвай Умението само когато се налага. — И по-меко: — Пази се, момче. Внимавай. Те са безмилостни.“

Сетне изчезна.

Напълно бе прекъснал връзката. Надявах се, че ще използва силата, която му бях дал, за да потърси храна и сигурно място за отдих. Бях го усетил жив като преследвано същество, постоянно нащрек, постоянно гладно. Жертва, също като мен. И още нещо. Рана, треска? Леко разтреперан, аз се отпуснах на стола си. Не биваше да се опитвам да се изправя. Дори само елементарното използване на Умението ме обезсилваше, а аз се бях открил за Искрен и му бях позволил да черпи от мен. След малко, когато треперенето се поуспокоеше, щях да си направя чай от самодивско биле и да се възстановя. Засега останах седнал, вперил очи в огъня и замислен за Искрен.

Искрен беше напуснал Бъкип миналата есен. Струваше ми се преди цяла вечност. Крал Умен все още бе жив, а жената на Искрен, Кетрикен, беше бременна. Той тръгна на поход. Пиратите с алените кораби от външните острови цели три години нападаха нашите брегове и всичките ни усилия да ги отблъснем бяха неуспешни. Затова Искрен, престолонаследник на трона на Шестте херцогства, замина за Планините, за да открие нашите почти легендарни съюзници, Праотците. Според легендата преди много поколения крал Мъдрост ги бе потърсил и те бяха помогнали на Шестте херцогства срещу подобни пирати. И бяха обещали да се завърнат, ако някога ни потрябват. И така Искрен остави трона, жена си и кралството, за да им напомни за тяхното обещание. Останаха престарелият му баща крал Умен и по-малкият му брат принц Славен.

Скоро след заминаването на Искрен Славен започна да заговорничи срещу него. Ухажваше Вътрешните херцогства и пренебрегваше нуждите на Крайбрежните. Подозирах, че именно той е източникът на слуховете, които описваха Искрен като безотговорен глупак, ако не и като побъркан. Котерията от умели, които трябваше да са положили клетва за вярност пред Искрен, отдавна бяха купени от Славен. Той ги използва, за да обяви, че брат му е умрял на път за Планините, след което се обяви за престолонаследник. И успя да наложи волята си на болния крал Умен. Славен обяви, че мести двора си навътре в сушата, и изостави Бъкип на милостта на алените кораби. Когато заяви, че крал Умен и Кетрикен трябва да заминат с него, Сенч реши, че трябва да реагираме. Знаехме, че Славен няма да търпи някой от тях да се изпречи на пътя му към трона. Затова подготвихме план да ги отведем още същата вечер, в която той се обяви за престолонаследник.

Нищо не стана според плана. Крайбрежните херцози се готвеха да въстанат срещу Славен и се опитаха да ме вербуват за своята кауза. Аз се съгласих да им помогна с надеждата да запазим Бъкип като център на властта за Искрен. Преди да успеем да отведем краля, двама от котерията го убиха. Избяга само Кетрикен и макар че аз убих убийците на крал Умен, Славен ме залови, подложи ме на мъчения и ме намери за виновен в използване на Осезанието. Лейди Търпение, съпругата на моя баща, напразно са намеси на моя страна. Ако Бърич не беше успял тайно да ми прати отрова, щях да бъда обесен над вода и изгорен. Ала отровата бе достатъчна, за да предотврати смъртта. Докато душата ми бродеше в тялото на Нощни очи, Търпение бе взела трупа ми от затворническата килия и го бе погребала. Тайно от нея Бърич и Сенч ме бяха извадили от гроба веднага щом опасността бе преминала.

Запремигвах и извърнах очи от пламъците. Огънят догаряше. Също като живота ми, целият в пепелища. Не можех да си върна жената, която обичах. Моли ме смяташе за мъртъв и несъмнено изпитваше отвращение при мисълта, че съм използвал Осезанието. Пък и тя ме беше напуснала дни преди остатъкът от живота ми напълно да се разпадне. Познавахме се от деца и заедно бяхме играли по улиците и пристанището на Бъкип. Тя ме наричаше Новия и ме смяташе за някое от обикновените деца от крепостта, конярче или писарче. Влюби се в мен, преди да разбере, че съм копелдакът, незаконният син, принудил Рицарин да абдикира. Когато научи, едва не я изгубих. Ала успях да я убедя да ми повярва и близо година двамата останахме заедно, въпреки всички трудности. Често се налагаше да поставям дълга си към краля над нашите желания. Той ми отказа разрешение да се оженя и Моли го прие. Умен ме сгоди за друга жена. Моли изтърпя дори това. Отправяха й заплахи и подигравки като „курвата на копелдака“. Не бях в състояние да я защитя. Но тя издържа… до деня, в който ми каза, че в живота й имало друг, когото можела да обича и да поставя над всичко останало, точно както се отнасях към краля си аз. И ме напусна. Не можех да я обвинявам. Но ми липсваше.

Затворих очи. Бях уморен, почти умирах от изнемога. И Искрен ме бе предупредил да не използвам Умението повече, отколкото се налага. Ала нямаше да ми навреди, ако се опитах да зърна Моли. Само да я видя, да се уверя, че е добре… Може би дори нямаше да успея. Но какво щеше да ми стане, ако опитах, само за миг?

Трябваше да е лесно. Спомнях си всичко за нея. Толкова често бях вдишвал мириса й, съставен от билките, с които ароматизираше своите свещи, и топлината на сладката й кожа. Познавах всеки нюанс на гласа й, дълбокия й смях. Можех да си представя точното очертание на брадичката й и как я вирваше, когато ми се сърдеше. Лъскавата й гъста кестенява коса и живите й тъмни очи. Имаше навик да обхваща лицето ми с длани и здраво да ме държи, докато ме целува… Вдигнах ръка към лицето си. Искаше ми се да открия там нейните пръсти, да ги стисна завинаги. Вместо това напипах белега от шева. В очите ми запариха глупави сълзи. Запремигвах, за да ги прогоня и за миг пламъците на огъня заплуваха пред очите ми. Бях уморен. Прекалено уморен, за да търся Моли с Умението. Трябваше да поспя. Помъчих се да се откъсна от тези прекалено човешки чувства. Ала когато реших отново да стана човек, бях избрал тъкмо този път. Може би щеше да е по-разумно да съм вълк. Животните не изпитваха такива чувства.

Един вълк вдигна муцуна и зави към небето, пронизвайки нощта със своята самота и отчаяние.

Загрузка...