Тръпка

Петдесет и шеста глава: Грейс 1°С

Най-трудно ми беше да понеса воя.

Колкото и кошмарни да бяха дните, нощите бяха още по-лоши. Дните ми бяха просто безуспешни опити да се подготвя за поредната нощ, огласяна от тъжните вълчи песни. Лежах в леглото си и прегръщах възглавницата, върху която бе полагал глава, в опит да задържа отслабващата му миризма. Спях в неговия стол насред кабинета на татко, докато очертанията на моето тяло не заличиха окончателно тези от неговото. Ходех боса из къщата, обзета от скръб, която не можех да споделя с никого.

Единственият човек, комуто можех да изплача душата си, Оливия, все така не отговаряше на обажданията ми, а колата… колата, за която дори отказвах да мисля… беше просто безполезна метална руина.

Бях сама насред проточващите се до безкрайност часове, сама с мъртвите голи дървета на Пограничната гора отвъд прозорците.

Най-лоша беше нощта, в която за първи път чух воя му. Първо започнаха другите, докато аз седях в креслото на татко, заровила лице във все още ухаещата на Сам тениска, и се преструвах, че това, което чувам, е просто запис на вълци, а не истински вълци. Не истински хора. И после, за първи път след катастрофата, чух как неговият вой се присъедини към останалите.

Усетих как сърцето ми се раздира от мъка, защото чувах неговия глас. Вълците пееха бавно красивата си и тъжна песен, но всичко, което чувах, бе Сам. Неговият вой се издигна над останалите ясен, силен, пропит с болка.

Слушах ги, молейки се да спрат и да ме оставят на мира, но същевременно изпълнена със страх, че наистина могат да го сторят. Дълго след като останалите гласове бяха замлъкнали, Сам продължи да пее бавно и нежно.

Когато най-накрая и той спря, нощта се потопи в мъртвешка тишина.

Вече не можех да стоя на едно място. Станах и започнах да обикалям из кабинета, свивах ръцете си в юмруци и ги отпусках безпомощно. Най-накрая грабнах китарата, на която Сам бе свирил, и крещейки, започнах да я блъскам в бюрото на татко, докато пръстите ми не започнаха да кървят заради впилите се в кожата ми струни.

Когато баща ми дойде, за да види какво става, ме откри да седя и да плача сред море от парчета дърво и скъсани струни като лодка, натоварена с музика, която се е разбила в скалист бряг.