2

— Все мене товарят — мърмореше Едноокия. — Има ли нещо за вършене, просто го пробутайте на стария Едноок. Той ще се погрижи за него.

— Само ако първо не можете да намерите Мъргън — подиграх се аз.

— Твърде стар съм за такива лайна, хлапе. Би трябвало да съм се пенсионирал.

Черният дребосък имаше право. Според аналите той беше на около двеста години, все още жив основно заради своя магьоснически талант. И повече късмет, отколкото се полага, на който и да е човек.

Двамата се спускахме по тъмно вито стълбище, влачейки надолу тяло на носилка. Пушека не тежеше много, но Едноокия успя да направи и тази работа трън в задника.

— Готов ли си да се разменим? — попитах аз. Държах горния край. Висок съм повече от шест стъпки. Едноокия достига пет, ако го сложите върху дебела книга. Но той е упорито малко лайно, което никога не може да признае, че греши. Поради някаква причина си беше втълпил, че долният край на носилката ще е по-лесният за пренасяне по стълбище.

— Готов съм. Когато слезем до следващата площадка.

Ухилих се в тъмнината. След това щеше да ни остане само един етаж.

— Да се надяваме, че проклетият Дремльо няма да закъснее — измърморих аз.

Макар и едва осемнайсетгодишен, Дремльо беше ветеран в Отряда от четири години. Премина през огъня на Деджагор заедно с нас. Той имаше навика да закъснява и беше по момчешки безотговорен.

Именно младостта му го правеше подходящ да кара каруца в Талиос посред нощ, ако не искате да привличате внимание. Талианец ведна, той лесно би могъл да мине за чирак. От него не би се очаквало да знае какво прави. Чираците вършат онова, което им се каже. Майсторите рядко се чувстват задължени да им обясняват.

Хлапето нямаше представа какво се случва тази нощ. Ако пристигнеше навреме, то нямаше да отгатне ролята си още години. Предполагаше се да не се оглежда, преди каруцата да получи загадъчния си товар.

Едноокия щеше да встъпи в ролята си, след като натоварехме Пушека. Той щеше да обясни, ако е необходимо, че тялото отзад е Гоблин. Никой нямаше да знае разликата. Пушека изобщо не беше виждан от четири години, а и рядко се вясваше публично преди това. И Гоблин не бе наоколо от известно време, защото преди седмици Стареца го изпрати на мисия.

Всеки, натъкнал се на Едноокия, би го разпознал веднага. Той бе най-разпознаваемият член на Отряда. Грозната му стара черна шапка го издаваше дори в тъмнината. Направо блестеше от мръсотия.

Преувеличавам само малко.

Хората щяха да повярват на Едноокия, защото всеки в Талиос знае, че противният зевзек движи с малкия бял магьосник с жабешко лице, наречен Гоблин.

Номерът трябваше да ги разсее от цвета на кожата на Пушека. Или Едноокия можеше да приложи малко магия и да го направи наистина да изглежда достатъчно като Гоблин, за да измами талианското око.

Накрая някой щеше да открие, че Пушека вече не е в Двореца. Вероятно по-късно. Случайно. Когато някой премине през мрежата от объркващи заклинания, обграждащи стаята, където Пушека лежеше скрит от години.

Този „някой“ щеше да е Радиша Драх. Тя и чичо Дой бяха единствените хора, освен мен, Знахаря и Едноокия, които знаеха, че Пушека е още жив, макар и изгубен във владенията на безсъзнанието.

Сега той е по-полезен, отколкото някога изобщо е бил като съзнателен и потаен дворцов магьосник. Пушека беше толкова дълбоко страхлив, колкото е по човешките възможности.

Стигнахме площадката. Проклетият Едноок почти изпусна неговия край на носилката. Бързаше да си вземе почивка.

— Кажи ми, когато си готов — подканих го аз.

— Не ми се прави на умник, хлапе — промърмори Едноокия и прошепна няколко думи на някакъв мъртъв език, което беше напълно ненужно и позьорско. Би могъл да го произнесе на талиански и щеше да постигне същия резултат. Който беше това блещукащо кълбо блатен газ, материализирало се над грозната му шапка.

— Казах ли нещо? Думичка не съм обелил.

— Не е нужно да приказваш, хлапе. Озъбил си се като серящо куче — но той дишаше твърде тежко, за да продължи. — Дъртият пръдльо е по-тежък, отколкото изглежда, нали?

Беше. Сигурно защото целият бе мас след четири години сън, получавайки поддръжката си под формата на супа, бульон и всякаква друга гадост, която мога да му дам с лъжица.

Той е беля, за която да се грижа. Щях да го зарежа да хвърли топа, ако не беше така дяволски полезен.

Отрядът не изпитва никаква любов към този човек.

Може би го харесвам повече в несвяст, отколкото като жив, макар и никога да не сме се сблъсквали лично. Чувал съм толкова ужасяващи истории за неговото малодушие, че изобщо не бих могъл да кажа много в негова полза. Като буден той беше средно кадърен началник на пожарната. Огънят е враг, който Талиос познава далеч по-интимно от някакъв далечен Господар на сенките. Ако той не беше толкова безхарактерен, че да премине на страната на Дългата сянка, сега нямаше да е в трагичната си форма.

Поради причини, неясни дори на Едноокия, летаргичният дух на Пушека е закотвен към плътта му много свободно. Да направиш връзка с неговата ка, както изглежда я наричат тук наоколо, е лесно. Приема добре инструкциите. Мога да се свържа с него, да се отделя от тялото си и да го яздя почти навсякъде, за да видя почти всичко. Ето защо за нас сега е толкова специален. Тъкмо затова е така критично да запазим всичко около Пушека в тайна.

Ако успеем в тази тъмна война, победата ще дойде предимно защото можем „да се разхождаме с призрака“.

— Готов съм за тръгване — каза Едноокия.

— Като за дърт пръдльо, бързо се възстанови.

— Продължаваш да се зъбиш, хлапе. Никога не ще получиш шанса да разбереш какво е да си достатъчно стар, за да заслужаваш уважение, но да не получаваш никакво от кутрета като теб.

— Не се заяждай с мен, защото Гоблин те е прекарал.

— Къде, по дяволите, е впрочем онова недоразвито мише лайно?

Аз знам. Или си мисля, че знам. Бродих с призрака. Не беше нужно Едноокия да е наясно, така че не го осведомих.

— Вдигай проклетата носилка, мека пишко.

— Виждам, че ще се наслаждаваш на живота като пор, хлапе.

Вдигнахме носилката. Пушека издаде клокочещ звук. Пенлива слюнка закапа от ъгъла на устата му.

— Побързай, трябва да му почистя устата, преди да се е задавил.

Едноокия си спести приказките. Заслизахме по стълбите. Пушека започна да издава шумове на задушаване. Изритах с крак вратата и я прекрачих, преди да погледна първо навън. Стигнахме на улицата.

— Сложи го долу — изджавквах аз. — После ни покрий, докато се погрижа за него. — Кой знаеше какво ни наблюдава? Талианските нощи прикриват безброй любопитни очи. Всеки иска да знае какво прави Черния отряд. Приели сме за даденост, че някои от тях са хора, за които нищо не знаем.

Параноята е начин на живот.

Коленичих до носилката, побутнах я леко и завъртях главата на Пушека. Тя се пльосна, сякаш нямаше кости на врата си. Пушека изклокочи и избуха отново.

— Тихо — изсъска Едноокия.

Огледах се. Висок стражар шадар вървеше насреща ни, носейки фенер. Едно от нововъведенията на Стареца, среднощният патрул парализираше шпионските усилия на врага. Сега нашата съзидателност щеше да се обърне срещу нас.

Войникът с тюрбан премина толкова наблизо, че сивите му гащи ме бръснаха. Но той не усети нищо.

Едноокия не е велик магьосник, но върши адски добра работа, когато се концентрира. Пушека издаде онзи шум отново.

Шадарът спря, погледна назад. Очите му се разшириха. Те бяха единственото, което можеше да се види между тюрбана и масивната му брада. Не знам какво видя, но докосна чело и очерта с пръсти бърз полукръг, завършващ до сърцето му. Това беше защита срещу злото, обичайна за всички народи на Талиос.

Той припряно се заотдалечава.

— Какво направи? — попитах.

— Няма значение — отвърна Едноокия. — Хайде да го товарим. — Каруцата чакаше точно там, където се предполагаше да я остави Дремльо. — Отиде да докладва някъде. След няколко минути цялата му рода ще е тук.

Стражите бяха снабдени със свирки. Нашият човек се сети за своята и започна да я надува, докато Едноокия вдигаше неговия край на носилката. След секунди отговориха други свирки.

— Ще оживее ли това лайно? — попита Едноокия.

— Ще го поставя на една страна. Слюнката би трябвало да изтече. Но ти си човекът, който поназнайва нещо за медицината. Ако се разболява от пневмония, по-добре сега да започнеш да го лекуваш.

— Не ме учи на занаята ми, хлапе. Просто набутай копеленцето в каруцата, а после си изнеси задника през онази врата.

— Проклятие! Май забравих да я подпра.

— Бих те нарекъл глупаво лайно, но лайното поне мълчи… Ух! — Той метна неговия край на носилката на дъното на каруцата. Дремльо беше добро момче — бе запомнил да свали задния капак, точно както беше инструктиран. — Аз се сетих заради теб.

— Така или иначе, ти излезе последен.

По дяволите, щях да бъда доволен, когато Гоблин се върне и Едноокия пак ще може да се дърли с него. Набутах моя край на носилката.

Едноокия вече се катереше на капрата.

— Не забравяй да залостиш портата.

Завъртях раменете на Пушека така, че слюнката от устата му да се оттича, вдигнах капака и пъхнах дъбовите клинове в улеите им.

— Провери го веднага след като се измъкнеш.

— Млъкни и се махай оттук.

Сега свирките пищяха навсякъде около нас. Звучеше, сякаш прииждаха всичките дежурни стражи. Интересът им щеше да привлече вниманието на другите. Затичах към задната врата. Стоманените колела започнаха да разтърсват павета зад мен. Едноокия щеше да получи шанс да изпита нашата история за прикритие.