7

Знахаря изпрати нареждане, че иска да ме види. Отидох до бърлогата му, посегнах да почукам, но чух гласове отвътре. Спрях и погледнах Тай Дей. Той беше дребен и незабележителен, и винаги изглеждаше толкова невъзмутим, че човек не би могъл дори да започне да подозира какво си мисли. В момента, обаче, сякаш не беше чул нещо, което не трябваше. Просто стоеше там, почесвайки се около шината на счупената си ръка.

После прозвуча шумен изблик, сякаш се караха гарвани.

Почуках по вратата.

Шумът веднага спря.

— Влез.

Направих го навреме, за да видя как огромен гарван изпляска с крила през единствения малък прозорец в килията на Знахаря. Двойник на първия беше кацнал върху закачалка, която изглеждаше като спасена от канала. Знахаря не се интересува много от материалните неща.

— Търсел си ме?

— Да. За няколко неща. — Още от началото той заговори на наречието на Защитника. Тай Дей нямаше да го разбере, но Бесния Корди би могъл, ако чуеше случайно. Както също и гарваните. — Ще потеглим преди изгрев. Взех решение. Неколцина от висшите жреци започват да смятат, че няма да ги третирам по начина, по който го направи Господарката, така че се опитват да побутват малко тук и там, пробвайки почвата. Мисля, че е по-добре да хванем пътя, преди да са ме оплели в интриги.

Тези думи не му отиваха. Когато направи знаци на езика на глухонемите, докато завършваше, разбрах, че речта беше за други слушатели, дори и да беше истинска.

Знахаря побутна към мен сгъната купчина хартии.

— Погрижи се за това, преди да тръгнем. Увери се, че не оставяме никакво свидетелство, което да свържат с нас.

— Какво? — това изобщо не прозвуча добре.

— Бъди готов за действие. Ако наистина трябва да влачиш родата със себе си, също ги приготви за тръгване. Ще изпратя сигнал.

— Твоите любимци казаха ли нещо, което трябва да знам? — като че ли не разбирах, че те изобщо не бяха неговите галеници, а шпиони или пратеници на Ловеца на души.

— Не и напоследък. Не се тревожи за това. Ще бъдеш първият, който ще научи.

Това беше един от онези моменти, когато параноята ме сграбчи. Не можех да бъда сигурен в действителната връзка между Знахаря, Ловеца на души и онези гарвани. Трябваше да го приема изцяло на доверие по време, когато вярата ми във всичко непрекъснато беше подлагана на тежки изпитания.

— Това ли е всичко?

— Да. Увери се, че имаш всичко, от което се нуждаеш. Няма да чакаме дълго.

Отворих свитъка от хартии на светлината на една от няколкото лампи, осветяващи коридора между жилището на Знахаря и моето. Не се опитах да попреча на Тай Дей да ги види. Той е неграмотен. А и бележката беше написана на официалния език на Хвойноград и сякаш от талантливо шестгодишно дете.

Което си беше чист късмет за мен, защото бях само бегло запознат с този език от документи, датиращи от времето, което Отрядът бе прекарал там, преди да се присъединя към него.

В онези дни Ловеца на души е била мъртва. Предполагам, че именно затова Знахаря е избрал да използва този език. Подозираше, че е много вероятно тя да не го знае.

Самото съобщение беше просто. То ми нареждаше да взема аналите, които бях иззел от Ловеца на души, откраднала ги от мястото, където Пушека ги криеше от нас, и да ги замаскирам в тайното убежище на коматозния магьосник.

Исках да се върна и да споря. Предпочитах да ги задържим с нас. Но схванах неговата логика. Ловеца на души и всеки друг с интерес да ни държи далеч от тези анали, би предположил, че ще ги пазим при себе си, докато успеем да ги разчетем. Навън, на бойното поле, нямаше да имаме време да се тревожим за защитата им. Така че можехме да ги скрием на място, за чието съществуване знаеше само Радишата.

— Мамка му — казах тихо на талиански. Без значение колко езици научавах, тази дума винаги ми се струваше полезна. И звучеше почти еднакво на всеки език.

Тай Дей не попита нищо. Той никога не пита.

Зад мен, малко по-далеч от следващата лампа, Знахаря излезе от килията си с черна купчина пера, кацнала на рамото му. Това означаваше, че отива да се срещне с някой местен. Стареца мислеше, че гарваните плашат талианците.

— Това е нещо, с което трябва да се справя сам — казах на Тай Дей. — Отиди да кажеш на чичо Дой и майка ти, че ще потеглим по някое време през нощта. Капитанът е решил.

— Трябва да ме придружиш донякъде. Няма да мога да се оправя в този голям гроб — звучеше така, сякаш и го мислеше.

Нюен Бао криеха добре чувствата си, но не виждах причина защо някой, израсъл в тропическо блато, би се чувствал у дома си в огромна каменна грамада. Особено след като целият му предишен опит с градове и големи сгради е бил болезнено неприятен.

Побързах да го върна в район, който той познаваше достатъчно добре, за да върви сам. Трябваше бързо да вляза в килията на Знахаря, преди той и пернатият му приятел да се завърнат. Именно там държим книгите сега. Не искахме някой да знае, че са в нас, въпреки че Ловеца на души със сигурност подозира, ако е разбрала, че са били откраднати от мястото, където ги криеше тя.

Каква заплетена игра.

Опипах китката си, за да се уверя, че още нося гривната, която всъщност беше амулет, даден ми от Едноокия, така че да бъда неуязвим срещу всичките магии за объркване и погрешна посока около стаята, където държахме Пушека.

Дори преди да прибера книгите, отбелязвайки, че Знахаря е изгонил всички гарвани, затворил е прозореца и го е покрил със завеса, аз си мислех как най-добре да ги скрия, след като ги занеса там, където Стареца искаше.

Не много дълго след нашето напускане Радишата щеше да почне да се чуди кой се грижи за магьосника сега. Обзалагах се, че ще започне да го търси. Жената беше достатъчно инатлива, за да открие пътя към стаята.

Макар и напоследък да показваше малък интерес към Пушека, тя никога не се отказа от надеждата да си го върне обратно. Ако се радваме на много успехи срещу Господаря на сенките, Радишата щеше да иска помощта му дори повече.

Изглежда всичко, което правехме, можеше да ни донесе неприятните последствия.